Среднощна гълъбица

2

Джоана коленичи на студения гранит. Позата й бе плаха, главата — скромно сведена, ръцете сключени, а пръстите — стиснати почти до болка. Външно изглеждаше погълната от гореща молитва да се покаже достойна да влезе в ордена на гилбертинките. Дори абатисата кимна одобрително, виждайки непокорната Джоана потънала в молитви.

В душата на Джоана обаче се водеше борба. Тя отчаяно търсеше спокойствие, вътрешен мир, който да я подкрепя в миговете на съмнение. Но не намираше утеха в молитвата. Душата й се съпротивляваше, сякаш дяволът се бе загнездил в гърдите й. Научените наизуст молитви се объркваха в главата й, а когато искаше да се изкаже със свои думи, те не идваха.

„Не си ти тази, която ще съди по-горните от тебе“, самобичуваше се тя безмълвно. „Нито дори равните на тебе.“

Как искаше да се размърда… Левият й крак се бе схванал, но Джоана упорито не променяше позата си. „Коя си ти, та да мислиш, че грехът ти е по-малък от нейния“, укоряваше се тя. „Ти, която си толкова горделива?“ Но тя несъмнено бе видяла как една от послушничките се среща с мъж близо до езерцето в гората и веднага я бе осъдила.

Джоана събираше ядивни корени в мочурището оттатък езерото, когато видя Уина и птицеловеца… и не можа да откъсне очи от тях. Как телата им се притискаха едно до друго, как устните им се търсеха и се сливаха. Колко интимно се докосваха и как после потънаха във високата папрат, където вече не можеше да ги вижда.

И не бе пожелала да види нищо повече. Бе наистина отвратена и ужасена, затова веднага избяга оттам. Но докато тичаше към абатството, отново и отново си припомняше видяното. Тази Уина, тази безсрамница! Но Джоана знаеше, че не на нея се пада да съди другите. Само небесният Отец имаше това право. Чрез абатисата. Той щеше да наложи наказанието на Уина, а Джоана трябваше да се грижи повече за собственото си наказание заради своята гордост, че е дръзнала да съди другите, когато не е призвана за това.

Грехът й обаче не се ограничаваше само в гордостта и точно това най-много измъчваше мозъка й. Когато бе видяла Уина с този мъж, тя бе изпитала неизразим гняв. Беше се опитала да си втълпи, че гневът й е оправдан, че Уина би могла да подведе и други гилбертинки и послушнички да се сношават с мъже. Но същевременно Джоана бе почувствала и извратеното желание да узнае нещо повече. Какво са правили двамата в дълбокото легло от папрати? Защо Уина бе отишла при този мъж с такава готовност?

И докато Джоана се бореше с противоречивите си чувства, в главата й нахлу един отдавнашен спомен — майка й плаче, а баща й се нахвърля върху нея с яростни обвинения и суров глас. Това възроди справедливия й гняв. Мъжете нараняваха жените. Уина може би още не го знаеше, но в края на краищата щеше да го разбере. Може би Господ щеше да я накаже именно по този начин заради греха й.

Тогава Джоана пламенно се прекръсти, молейки се за опрощение, задето бе наложила собствената си човешка нужда от справедливост върху неща, които бяха само между Уина и нейния Господ Бог.

Остана коленичила на старинния каменен под чак докато камбаните иззвъняха за следобедната молитва. Но дори, когато се присъедини към другите послушнички в параклиса, седнали до пътеката, отделени от облечените в бяло сестри, тя усети, че молитвите й не могат да я очистят от греховните й мисли.

Вярно, че вече не се сърди на Уина. Това чувство бе неуместно. Нито пък осъждаше жената заради нейната слабост. В края на краищата, и самата тя си имаше слабости, които не можеха да бъдат поправени. Избухливостта й, бързият й език. Склонността й да съди другите. Но колкото и да се опитваше, Джоана не можеше да се освободи от ужасното си любопитство. Какво бяха правили Уина и птицеловецът в гората? И кога отново щяха да го правят?

Когато коленичиха по даден от абатисата сигнал, коленете на Джоана протестираха срещу подновяващия се тормоз и слаба въздишка се изтръгна от устата й.

— Шшт — долетя строго смъмряне не от кого да е, а от самата Уина. Джоана сведе поглед към сплетените си ръце, опитвайки се да сдържи отново надигналия се гняв.

— … и да измолим Неговата прошка за нашите грехове, и за тези, които са ни известни, и за много други неизвестни. Жалки създания сме ние и само любовта на добрия Господ Бог ни вдъхва достойнство — лееше се ниският монотонен глас на абатисата.

Чувство за вина връхлетя отново Джоана и тя се закле, както напоследък правеше почти всеки ден, че ще държи под контрол смущаващите си мисли. Няма да бъде горда. Няма да противоречи. Няма да съди другите. Но докато послушничките се молеха, следвайки само част от литургията, защото сега тайнствата бяха забранени в Англия, Джоана усети как я връхлита вълна на отчаяние. Уплаши се, че дори след петте години, прекарани в абатството, никога няма да стане добра монахиня, скромна и покорна, доволна по цели дни да чете молитви и безкрайно да се труди над бродериите. Тя искаше точно това, обаче…

Мислите й самоволно литнаха отново към случката, на която бе станала свидетел в гората, и тя въздъхна безутешно. Сестрата беше права, тя наистина е едно от най-жалките Божии създания.

В абатството „Света Тереза“ рядко идваха посетители. Джоана често мислеше, че причина за това е по-скоро разположението на обителта на един нос, вдаващ се в Северно море, а не скромният бит, отличаващ всички гилбертински абатства. „Света Тереза“ нямаше много имоти. Монахините там бяха предимно жени, отхвърлени от обществото: изпаднали в нужда и без никакви близки, покаяли се проститутки от Дърам, Йорк и Линкълн, по някоя вдовица, не пожелала сюзеренът й да я продаде на друг жених. И такива като нея: дъщери на незначителни лордове. Всички си приличаха по едно, бяха бедни и това бе причина за окаяното положение на абатството. Но така бе пожелал основателят на ордена, Гилбърт от Семпрингам, и затова гилбертинките привличаха онези жени, които цистерцианките, клюнийките и белият орден не искаха да приемат в редиците си.

Послушничките и сестрите в „Света Тереза“ работеха усилено, за да издържат абатството, следователно и себе си. Техните бродерии украсяваха много английски църкви и залите на безброй големи замъци. Изкусните ситни бодове бяха техният хляб насъщен; два пъти месечно една каруца, натоварена с изработеното, отиваше в Йорк. Молитви, бродерия и работа в градината, за да бъдат осигурени продуктите за кухнята, бяха основните дейности в абатството и Джоана, наравно с другите, беше в общи линии доволна от съдбата си. Перспективите им извън манастира бяха мрачни.

Точно поради това самотно съществувание посетителите бяха безценна рядкост и повод за големи вълнения. Затова обителта забръмча като кошер, когато един ден утринната молитва на абатисата бе внезапно прекъсната. След като довърши набързо проповедта си, сестра Едит обяви на наострилото уши събрание, че група пътници се задават по каменистата пътека, водеща към „Света Тереза“.

Всички излязоха от параклиса и в абатството настъпи небивало оживление. Всички се втурнаха да подготвят обителта за посетителите. Готвачките забързаха към кухнята, други нареждаха масите за обяд, макар да не бе дошъл обичайният час. Една от монахините се качи в кулата, за да наблюдава от върха й приближаването на кавалкадата.

Завиха край Норе Век. Навлязоха в теснината край извора Криста, където бляскавата струя вода падаше от тебеширенобялата скала. Тръгнаха през тресавището!

Джоана също бе обзета от любопитство като другите, и на нея й се искаше да зърне непознато лице, да чуе различни гласове, да научи новини от другите краища на страната. За миг забрави, че твърдо бе решила да отхвърли всяка мисъл за външния свят. Предстоеше отдих от монотонния живот в „Света Тереза“ — поне за мъничко.

Ездачите, които влязоха в неоградения със стени двор на абатството, бяха страшно много. Макар че не носеха нито брони, нито ризници, макар че над главите им се вееше само едно знаме — черна ивица, а над нея бял кръг и кървавочервен орел, — несъмнено бяха войници. От тях се излъчваше някаква неуловима сила и дързост.

И докато Джоана ги наблюдаваше — едно лице сред тълпата посрещачки, — очите й бяха привлечени от мъжа, който водеше групата, и по гърба й плъпнаха предупредителни тревожни тръпки.

Макар че всички мъже изглеждаха внушително, особено в очите на жени, несвикнали с войната, водачът им изглеждаше най-страшен от всички. Не се отличаваше от останалите нито с ръста си, нито с широките си рамене и гърди. Светлокосият здравеняк, който яздеше от дясната му страна, го надминаваше и в двете отношения. Беше по-скоро нещо в стойката му — толкова изправен, толкова уверен, сякаш имаше власт, може би авторитет, на който никой не се осмеляваше да противоречи.

Типичната надменност на благородник, помисли Джоана поне десет пъти. Но макар че веднага й стана неприятен, тя не можеше да откъсне очи от него. Той яздеше изправен на седлото, сякаш слял се с великолепния си кон. Дрехите му бяха тъмни и прости: къса кожена туника, тъмнозелени панталони и високи сиви ботуши. На едното му рамо висеше отметнато наметало, придържано от бляскава тъмна метална аграфа. Единствената отстъпка пред стила на галантните кавалери беше финият колан, опасващ талията му, от кожа със сребърни и златни инкрустации, с вградени камъни, които хвърляха искри под слабата слънчева светлина.

Той несъмнено беше от лордовете на кралството, но Джоана би го взела по-скоро за разбойник датчанин, отколкото за кавалер от двора на крал Джон. Беше твърде предпазлив, не се отпускаше нехайно на седлото. А и необичайно дългата му коса, спускаща се доста под раменете, като на някакъв старовремски езичник… Наистина изглеждаше такъв и тя потръпна тревожно.

Той плъзна бавно поглед из двора, сякаш търсеше нещо неназовано, и Джоана бе сигурна, че нищо не се изплъзва от проницателните му очи. Когато изгледа групичката, сред която бе застанала, тя се сви, изведнъж изплашена от присъствието му тук, в „Света Тереза“. Това е лошо предзнаменование, помисли Джоана, внезапно изпаднала в необяснима паника. Изведнъж съжали за глупавото си желание нещо да наруши еднообразното съществувание в абатството. „Отпрати го“, замоли се тя, докато той слизаше от седлото и се покланяше учтиво на сестра Едит. „О, моля те, майко Божия, отпрати го от това място.“

— Надявам се, че има новини от Йорк — чу шепот до себе си.

— Ако идват от Лондон, може да носят известия от Скънторп. Нямам новини от…

— Със сигурност не идват от епископството.

Шушукането престана, когато сестра Едит поведе мъжа към голямата зала, докато неговите другари слизаха от седлата. Отведоха ездитните коне и няколкото леко натоварени други животни към конюшнята — недостоен подслон за тези великолепни създания. В „Света Тереза“ имаше няколко коня, впрягаха ги в каручката за доставки. Но не подслонът за конете разтревожи Джоана, след като останалите жени започнаха да се разпръсват. Този човек идваше тук ненапразно. Тя беше сигурна. Абатството бе твърде усамотено, за да има друга причина. Не изглеждаше да е пратеник на гилбертинския орден. Значи трябва да е нещо друго.

— Такива хубави мъже. Веднага можеш да забравиш бедите, които мъжете причиняват на жените — забеляза един лукав глас.

Когато Джоана разбра, че го казва Уина, загледана в мъжете, които бяха последвали господаря си в залата, тя се намръщи.

— Най-добре е да избягваме посетителите и така светските изкушения — отвърна остро Джоана, цитирайки неотдавна чута проповед.

— Нима ти си изкушена? — запита Уина с нарочно подигравателен тон. — Значи по-добре е да те предупредя. Мъжете са навик, от който трудно можеш да се откажеш.

— А ти явно не си се отказала от този навик — изсъска раздразнено Джоана.

— Аз пък мисля, че проявяваш прекалено любопитство към този навик — проточи многозначително Уина. — Питам се защо.

Джоана бе готова да избухне, но нарочно сдържа резкия си отговор. Уина съдеше всички според мерките на собствената си разпуснатост. За миг Джоана се разтревожи, че Уина може да я е видяла в гората. Но отхвърли това предположение като малко вероятно. Трябваше да се тревожи за друго — дали наистина проявява прекалено любопитство към тези мъже… и изобщо към мъжете. Тя овладя чувствата си, обгръщайки се в мантия от ледено спокойствие.

— Подиграваш се на себе си… и на това свято място… с неприличните си забележки.

— Тук съм, защото трябва. Ще оставя благочестието в ръцете на онези, на които повече подхожда. Като тебе — добави хапливо Уина. — Но може би благочестието и на тебе не ти харесва особено, въпреки че се държиш така превзето. Винаги съм се чудила, Джоана, защо ти си дошла на такова място. Защо се криеш сред нас, когато си имаш дом и титла? Защо се криеш от удоволствията, на които имаш право поради произхода си?

Джоана нямаше какво да й отговори, затова се отдалечи навъсено, сподирена от подигравателния смях на Уина, разкъсвайки се вътрешно от ужасна ярост и внезапно негодувание. Идването й в „Света Тереза“ си беше само нейна работа, кипеше тя. И на никого другиго! Но жестоките подигравки на Уина бяха извикали спомени, които веднъж изровени, винаги беше трудно да бъдат отново погребани.

Абатството „Света Тереза“ бе неин дом още откакто бе пристигнала тук на крехка дванадесет годишна възраст. Със сигурност беше неин дом повече, отколкото замъкът, където се бе родила. Три дълги години — от смъртта на майка й, чак докато втората жена на баща й така гордо го бе дарила със син — баща й напълно я бе пренебрегвал, дори не забелязваше съществуванието й. Джоана непрекъснато молеше да бъде пратена в манастирско училище. Само и само да избяга от Оксуич. Но баща й твърдо отказваше. Едва раждането на пълноценен наследник смекчи малко отношението му. Или може би нетърпението на лейди Мъртис да се отърве от своенравната си заварена дъщеря. Но каквато и да беше причината, Джоана бе дошла с радост в „Света Тереза“, надявайки се да намери утеха и да избяга от горчивите спомени в Оксуич. Но не бе успяла. Не съвсем. И сега, поради някаква неизвестна причина, днешните неочаквани посетители бяха я накарали да разбере това.

Джоана остана извън главната зала по време на вечерята. Не искаше повече нито да вижда, нито да чува непознатите, които се хранеха заедно с тях… особено мъжа с дългата черна коса. Вместо това тя си изпроси от готвачката паница зелева супа и парче черен хляб, а в замяна обеща да й помогне да почисти след вечеря.

Тъкмо плакнеше лъжиците и дървените паници в каче с топла вода, когато я повикаха.

— Се… сестра Едит иска да ме види? — заекна тя смутено.

— Да. Каза да се приготвиш и веднага да дойдеш — отвърна възрастната монахиня със смирения глас, присъщ на всички гилбертинки.

— Да се приготвя?

Джоана изтри ръце и спусна навитите ръкави, губейки се в догадки. Абатисата рядко викаше някоя послушничка — жена или момиче, които още не бяха положили обета — в килията си, освен ако не се бе стигнало до нарушение на правилата на абатството. И то сериозно нарушение. Колкото и да се опитваше, Джоана не можеше да си спомни какво в поведението й може да е предизвикало тази неочаквана покана.

Спомни си, че бе наблюдавала Уина в гората. И не бе споделила тази информация, както се изискваше. Но как би могла сестра Едит да разбере за това? Нито птицеловецът, нито Уина я бяха видели; тя беше напълно сигурна.

Ужасно притеснена, тя приглади махагоновите къдрици, изскочили на слепоочията изпод бялото було, което закриваше непокорната й коса. Роклята й беше измачкана и доста износена, но така беше с повечето жени в „Света Тереза“. Сивата вълнена материя бе простичка, но й отиваше. Не знаеше какво още да стори, за да се приготви, освен да оправи шнура, препасан през кръста й, и да подреди гънките на роклята. В последно усилие плисна шепа студена вода на бузите си, за да охлади руменината им. И тръгна с наведена глава, както се полагаше на послушничка от гилбертинския орден, към килията на сестра Едит.

Не беше ходила в покоите на абатисата от няколко месеца, откакто я хванаха да се взира в празното пространство, вместо да работи усърдно над олтарната покривка от зелена дамаска, предназначена за епископ Милфорд от „Сейнт Джон“. Цялото население на „Света Тереза“ седмици наред бродираше трескаво, за да изпълни поръчката навреме. Сестрата й бе укорила за прекалено честите й замисляния. Тя егоистично оставяше ума си да блуждае, когато всички други работят толкова прилежно, за да довършат сложната олтарна покривка. Епископ Милфорд беше важна личност, неговата църква бе един от най-красивите.

Божии домове и тя трябваше да се чувства поласкана, че ще отдаде усилията си за такова голямо начинание.

Джоана бе смъмрена както трябва и надлежно се покая, а после внимаваше да заляга здраво над бродирането на зелената дамаска… и също толкова да внимава да не влага никаква лична гордост в работата си. Ако бродерията беше фина и равномерна, ако дори надминаваше всичко, което бе направила досега, това се дължеше на Бога, а не на нея.

Но сега Джоана не знаеше къде е сгрешила. Почука нерешително, чу покана да влезе и отвори вратата. Една котка се стрелна покрай нея, стресна я, после изчезна с нечута стъпка. Джоана не можа да се сдържи да не потрепери от погнуса. Единствената слабост на сестра Едит беше привързаността към котките. Но Джоана изобщо не я споделяше. Котките винаги й напомняха за Оксуич и за онази ужасна нощ. Макар че реакцията й бе нелогична, не можеше да направи нищо срещу това.

— Джоана — изрече сестра Едит с едва доловимо понижаване на гласа, привличайки вниманието й. Строгото лице на абатисата не издаваше нищо. — Ти не беше на вечерята.

— Не… не. Бях в кухнята.

— Днес твой ред ли е да работиш в кухнята? — Монахинята махна с ръка, сякаш въпросът нямаше никакво значение. — Е, нищо, нищо. Това не е важно. Има новини за тебе.

— Новини?

Джоана усети как я бодва страх. Последните новини, които бе чула, бяха преди три години. Баща й бе отхвърлил молбата й за зестра, за да може по-лесно да й позволят да положи обета. Навремето се бе уплашила да не би той да я омъжи без зестра, но постепенно страховете й намаляха. И понеже не бе имала други контакти с него…

— Лорд Блекстън се е отклонил много от пътя си, за да говори с тебе — продължи абатисата, явно разтревожена. — Настоява да му се разреши да говорите насаме.

Джоана бе твърде объркана, за да отговори. Лорд Блекстън? Той трябва да беше мъжът, който водеше посетителите. Страшният мъж.

— Ако дойдете да се поразходим заедно, лейди Джоана, ще ви съобщя новини от Оксуич.

Джоана се извърна към неочаквано прозвучалия глас. Тих и нисък, някак мрачен. Като самия човек, помисли тя малко уплашено, вглеждайки се в прозоречната ниша. Той стоеше там, тъмен силует, очертан от лъчите на залязващото слънце, и с едрия си ръст смаляваше иначе просторната килия.

— Ще дойдете ли да се поразходим? — повтори той, предлагайки й ръката си, докато тя стоеше изумена, без да каже нито дума.

Джоана бе твърде замаяна, за да отговори. Беше права, отекна в ума й. Беше права, че посещението му е лошо предзнаменование. Сестра Едит наруши проточилото се мълчание.

— Нали виждате, точно както ви казах, милорд. Няма толкова лични новини, че нашите млади жени да не ги споделят със своите сестри гилбертинки. — Абатисата стана от стола си, отново придобила уверен вид. — Каквото и да имате да й казвате, кажете й го незабавно. В „Света Тереза“ няма тайни, а само добра воля между всички нас под ръководството на нашия епископ и разбира се, на нашия Небесен Отец.

Лорд Блекстън като че ли изобщо не обърна внимание на завоалирания укор на монахинята. Той само продължаваше да пронизва с очи Джоана, сякаш можеше да я подчини на волята си само със силата на погледа.

Такива тъмни очи, забеляза неволно Джоана, продължавайки да го гледа право в очите… като среднощно небе. И толкова неустоими. Сякаш завладяваше волята й, гледайки я така проницателно. После погледът му се плъзна надолу, прелетя по цялата й фигура, преди да се върне отново към очите, и топла вълна я обля. Никога преди никой мъж не я бе гледал така оценяващо. Никога. Но тя веднага усети какво има той предвид. Гледаше я така, сякаш беше жена… сякаш можеше да бъде жена на някой мъж. Ако не се топеше от предчувствия какво ли съобщение може да й носи — и ако той не я гледаше така подлудяващо спокойно, — надменността му можеше да я накара да избухне. Сестрата беше права да се ядосва на молбата му да говорят насаме.

Но в погледа му имаше нещо друго. Нещо, което я вълнуваше. И тя разбра, без да знае как, че поне сега трябва да се покори на безмълвната му заповед.

Очите й се отместиха извинително към сестра Едит, после бързо се върнаха към мъжа.

— Можем да отидем в параклиса на света Тереза. Там ще ви изслушам.

После, страхувайки се абатисата да не я укори, тя изхвърча от килията.

— Вие сте лейди Джоана… Джоана Престън Оксуич? — запита той, докато вървеше след нея по тесните каменни стъпала.

Гласът му ехтеше в тясното стълбище, оскъдно осветено от един високо разположен прозорец, думите му сякаш долитаха някъде отгоре.

— Аз бях лейди Джоана Оксуич — поправи го тя остро, скривайки страха си в изблик на гняв. — Сега съм само Джоана.

— Не сестра Джоана?

Когато стигнаха главната зала, тя се обърна и го изгледа.

— Ако имах зестра, досега щях вече да съм сестра Джоана. Но понасям отсрочката колкото е възможно, до двадесетия си рожден ден. След това ще положа обета и ще заема мястото си в гилбертинския орден.

Макар че не й отговори, а само отново й предложи ръка, Джоана инстинктивно потрепери. Той знаеше нещо, което можеше да промени всичко. Видя го от начина, по който я разглеждаше. Ако носеше известия от Оксуич, значи е пратеник на баща й, от което следваше, че всяко съобщение от сър Ейслин Престън би трябвало да й е неприятно.

Старите страхове отново я овладяха и зелените й очи се разшириха. Може би този път баща й наистина е изпратил вест, че тя трябва да се върне в Оксуич! Може би този път наистина е уредил брак за нея… брак, изгоден за него, разбира се. Отново пренебрегвайки предложената й ръка, Джоана се обърна и забърза към параклиса, опитвайки се да скрие паниката си. Най-напред да чуя новините, каза си тя, защото може да съм се излъгала в предположенията. Първо новините, после ще реши какво да прави. Но по-скоро би умряла, отколкото да се омъжи за някого, избран от баща й!

Параклисът бе обграден от високи кедри. Проста каменна арка, изградена от речни камъни, се издигаше под дълбоката им сянка, точно пред нея бе поставена каменна пейка. Под свода на този параклис без стени стоеше мраморна статуя на света Тереза. Тя се взираше в посетителите със слепи очи, бяла жена с бяла дреха и втренчени, бели очи. За Джоана параклисът винаги бе представлявал спокойно убежище, за каквото бе предназначен — място за молитва, за размисъл или просто за усамотяване. Днес обаче не можеше да намери спокойствие, защото присъствието на мъжа, който я бе последвал тук, пропъждаше всички други усещания.

Тя притисна ръка към корема си, поемайки си дълбоко дъх. После се обърна и го погледна.

— Сега, моля ви, съобщете ми новините. После ме оставете на спокойствие.

Изражението му не издаваше нищо, а и той не изглеждаше склонен да бърза.

— Първо, позволете ми да се представя както трябва. Аз съм сър Райлън Кемп, лорд Блекстън.

Поклони се учтиво, макар че тя не му подаде ръка.

— Вие сте приятел на баща ми.

Въпреки усилието да се покаже възпитана, презрението в гласа й пролича ясно.

— Замъкът ми не е много далеч от Оксуич — призна той след кратко колебание.

— Носите вест от баща ми. Бих искала да я чуя незабавно.

Отново настъпи пауза, но този път на лицето му се изписа любопитство. Когато проговори, гласът му бе по-мек.

— Моля, първо седнете, лейди Джоана.

— Просто Джоана — поправи го тя още веднъж, неимоверно раздразнена, че той може да води такива светски разговори, докато тя умира от безпокойство.

— Джоана — съгласи се той със слаба усмивка, която веднага я накара да съжали, че го е поправила.

Въпреки обзелата я паника, имаше нещо в начина, по който бе произнесъл името й, някаква топла нишка на интимност, която според нея бе напълно неуместна.

— Моля ви, стига протакания, лорд Блекстън, просто ми съобщете новината!

— Вестта, която нося, не е от баща ви, Джоана. По-скоро е вест за него. За смъртта му.

И да беше казал още нещо, Джоана не го чу. Баща й беше мъртъв! Мъжът, от когото се бе страхувала, когото бе ненавиждала… и когото отчаяно бе искала да обича. Мъжът, който я бе удостоявал само с разсеян поглед.

Тя се отпусна на каменната скамейка, без да вижда статуята на света Тереза, без да осъзнава присъствието на високия мъж, който я наблюдаваше. Баща й беше мъртъв, но вместо облекчение и задоволство тази новина само я върна към смразяващите спомени от деня, когато бе умряла майка й.

Колко пъти го бе преживявала отново! Колко нощи се бе будила от кошмарите, които я измъчваха! Спомни си суровите обвинения на баща си, които не бе могла да разбере. Спомни си котенцето, което дращеше ръцете й. Още носеше бял белег на китката си. Спомни си как бе видяла една птичка, когато се бе навела през прозореца. Но най-живият спомен, който винаги я вкаменяваше и неотменно съживяваше в паметта й онзи ужасен ден, бе тишината. След като бе произнесла няколко думи, които малката Джоана не можа да запомни, нейната нежна, красива майка бе отишла към смъртта си без никакъв звук. Без вик. Без молитва. Без дума към детето, което оставяше. Само тишина.

Едва по-късно у Джоана избухна гняв, и то не само против баща й. Любимата й майка я бе напуснала, бе я оставила да скита съвсем сама из студените празни зали на Оксуич. Години наред тя се бе борила с горещия си, отчаян копнеж и с безпомощната си ярост против майката, която я бе изоставила.

Силни тръпки разтърсиха внезапно Джоана, тя изхълца и наведе глава. Една ръка обгърна рамото й и я притисна нежно към широките му гърди. Тя съвсем бе забравила мъжа, но за миг се зарадва, че той е тук. Радваше се, защото получаваше чисто човешка подкрепа. Повече от всичко желаеше да се предаде на нечии грижи, поне веднъж да се постави под нечие покровителство.

— Съжалявам, Джоана — прошепна той, стискайки малко неловко ръката й. — Съжалявам, че ви донесох тази тъжна вест.

Изведнъж тя замръзна. Смъртта на баща й не беше тъжна вест за нея. Не изпитваше нищо към него. Тъжеше за майка си. Макар че още потръпваше от хлипове, тя се отдръпна от мъжа. Изтри очи с опакото на дланта си и се опита да диша по-равномерно.

— Не трябва да се извинявате, лорд Блекстън. Ако не вие, друг щеше да ми го съобщи — успя да каже Джоана. — Моля… — Думите заседнаха в гърлото й. — Моля, приемете моята благодарност, че сте се отклонили толкова от пътя си, за да ми донесете това известие.

— Като съсед на баща ви — макар и не особено близък, — само изпълних дълга си. Това не ми причини никакви неудобства.

Джоана се изправи. Беше й неудобно да седи толкова близо до него и се почувства неловко, задето бе приела утешителния жест на един непознат.

— Вие, разбира се, искате да продължите пътя си. Моля, не се застоявайте заради мене. Аз ще остана още малко да се помоля.

И тя се приближи към бледата мраморна фигура на света Тереза, питайки се как е възможно да се моли с чиста съвест, когато душата й е разкъсвана от гняв, желание за отмъщение и бездънно огорчение.

— Има още нещо, милейди.

Тихите му думи я накараха да спре на място.

— Аз не съм милейди.

Отговорът бе автоматичен, почти несъзнателен, защото сериозният му тон отново я накара да потрепери от страх. „Как може да има още нещо?“

Този път той се приближи към нея и я накара да се обърне с лице към него, полагайки ръце на раменете й.

— Баща ви се разболя от треска, която се разнесе из целия Оксуич. Васали, благородници, слуги — никой не беше пощаден. Баща ви умря. Умряха и съпругата му, и малкият му син.

— И малкият Елдън?

Въпреки че за последен път бе видяла своя полубрат като пеленаче, Джоана бе ужасена от мисълта, че и той е мъртъв. И лейди Мъртис, която носеше дете… Тя невярващо поклати глава.

— Цялото ви семейство загина — потвърди той тихо. — Вестта се разнасяше бавно, защото селският свещеник наложи възбрана на замъка.

Той наклони глава, докато лицето му се озова до нейното, и напрегнато се взря в набразденото й от сълзи лице.

— Мъртвите са погребани. Останалите са оздравели. Но Оксуич няма нито господар, нито господарка и сега вие сте негова законна наследница.

Джоана чу думите му, но след шока от предишните му разкрития това й дойде твърде много. Не можа да каже нито дума, взряна в потъналото му в сянка лице. Тя? Наследничка на Оксуич? Та това беше смешно! Не беше за вярване.

И Джоана внезапно се разсмя при мисълта за тази невъзможно иронична ситуация.

Лорд Блекстън свъси вежди над неуместната й веселост и тя почувства как ръцете му стискат по-здраво раменете й. Но не можеше да спре истеричния си смях. Тя да наследи Оксуич — едно момиче, недостойно за подобно наследство? Нима самата мисъл за такова нещо не бе така ненавистна на баща й? Нима не бе направил живота на майка й истински ад и не я бе хвърлил в отчаяние с настояването си да му даде по-достоен наследник — един син? Святата й майка бе съгрешила против своята църква и своя Бог в смъртоносния си скок като някаква езичница. Но свещениците бяха казали, че това е нещастен случай, и я бяха погребали както подобава. Джоана обаче знаеше истината. Баща й бе обвинил майка й, че има някакъв необясним недостатък, но Джоана знаеше, че не в това се състои огромната простъпка на майка й. Истинският грях на майка й беше, че отнемайки живота си, бе изоставила едно дете, което толкова много имаше нужда от нея. А сега излизаше, че от жестокостта на баща й е нямало никаква полза, защото в крайна сметка дъщерята, която бе смятал за неподходяща, щеше да наследи Оксуич. Но тя не го искаше.

Сълзи отново замъглиха очите й и тя накъсано си пое дъх. На лицето й се бе изписало жалко подобие на усмивка.

— Простете ми, сър, аз… аз съм смаяна.

— Така изглежда — отбеляза той хладно. — Не бих очаквал смях като реакция на тази тъжна новина.

Джоана отърси ръцете му от раменете си, сякаш я бе ударил.

— Не разбирате… — И млъкна, защото не желаеше да споделя болките си с този непознат, а и не можеше да изрази чувствата си с думи. — Благодаря ви, че така съвестно изпълнихте дълга си, лорд Блекстън. Както казах, бих желала да остана сама. — И го изгледа високомерно. — Освен ако, разбира се, няма още нещо.

Джоана не трепна под суровия му поглед. Той напълно потвърди мнението, което си бе съставила за него. Макар че я бе утешил в мъката й, сега по лицето му не виждаше и следа от любезност.

Челото му бе широко, лицето слабо, с прав и горд нос. Би бил красив мъж, хрумна й неволно, ако се усмихнеше. Но сега изражението му бе сурово и от това изсеченото му лице ставаше почти заплашително. Извисяваше се в тъмните сенки на кедрите — мрачен и напрегнат. Човек, от когото не можеш да се отървеш лесно.

Погледът му отново се плъзна по нея с онази откровена проницателност, която бе усетила още в килията на сестра Едит, и студенината й се разколеба за миг от инстинктивното чувство на оскърбление, породено от преднамерената му грубост. Но преди тя да успее да му отвърне с подобаващо сурова забележка, устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Бог да пази аз да отклоня някого от молитвите му. Когато бъдете готова да тръгнем за Оксуич, ще бъда на вашите услуги. Във всеки случай, трябва да заминем не по-късно от вдругиден.

— Да тръгнем за Оксуич! — Джоана се втренчи в него, сякаш виждаше луд човек пред себе си. После по лицето й се изписа горчивина. — Нямам намерение да се връщам в замъка Оксуич.

Вдигна брадичка и го изгледа, осъзнавайки огромното облекчение, което й даваха собствените й думи.

— Няма да се върна там — добави тя, късайки нарочно последните връзки с родния си дом. — Ако сте дошли тук с мисълта да ме върнете в бащиния ми дом, благодаря за проявената любезност. Но аз възнамерявам да положа обет. Смъртта на баща ми и на неговия наследник не променят нищо.

Сега той на свой ред се втренчи смаяно в нея и устните на Джоана се открехнаха в лека усмивка.

— Знам, че не сте очаквал това, лорд Блекстън. Без съмнение сте мислил, че аз няма да имам търпение да се върна в Оксуич. Да бъда негова господарка. — Тя сви рамене, после въздъхна дълбоко.

— Не знам кой е следващият законен наследник. Трябва да има някакъв братовчед или… все някой. И дори да няма такъв, кралят без съмнение ще намери човек, който да заслужава подобна чест.

Последните й думи извадиха лорд Блекстън от мълчанието му. Но макар думите му да бяха студени и сдържани, тя усети, че нещо го е раздразнило извънредно много.

— Мисля, че е твърде прибързано да вземате подобно решение. Може би щом се помолите, ще си възвърнете самообладанието.

— Намерението ми е да стана монахиня в ордена на гилбертинките, лорд Блекстън. Оксуич престана да ме интересува преди пет години.

— Ангажиментът ви тук не е окончателен, а задължението ви спрямо Оксуич и вашия род е съвсем ясно.

— Тук грешите. Нямам задължения към Оксуич — изфуча тя в отговор на произнесените с равен тон думи.

После се поуспокои.

— Вярно е, че още не съм положила обета. Но решението ми е взето. — И тя отново му се усмихна. — Сега ви моля да ме оставите на моите молитви.

Обхваналото го напрежение бе съвсем очевидно — той пристъпи към нея и тя изведнъж усети паника. Но той само отмери един показно учтив поклон.

— Както желаете, лейди Джоана. Но бих желал да обсъдя с вас този въпрос още веднъж утре, ако бъдете така любезна.

— Няма да променя решението си.

Той присви очи.

— Дори ако Оксуич отиде при някой от кралските лакеи?

— Крал Джон и лакеите му не са моя работа. Точно както Оксуич не е ваша работа — отговори Джоана. Трудно поддържаното й самообладание рухна и гласът й потрепери. — Окото ми няма да трепне, дори кралят да изравни Оксуич със земята!

Очите им отново се срещнаха в тясното пространство между двамата, изпълнено с напрежение. После той кимна кратко, обърна се и я остави на невеселите й молитви.

Мрачен облак бе засенчил челото на Райлън, когато прескочи каменната ограда и влезе при конете. Отправи се без колебание към малката група бойни коне, които плахо се отместваха пред него, но жребецът, който търсеше, не помръдна. Той скочи на гърба на животното и с колене го насочи към вътрешния двор. Започнаха да обикалят в тръс, в раван, в галоп, съобразявайки се с ограничените размери на заслона.

Залязващото слънце докосна хоризонта и разля разтопено злато по обраслите с тъмни гори хълмове на запад; едва тогава Райлън и конят му прекратиха упражнението. Макар че идващият от морето ветрец разхлаждаше въздуха, и човекът, и животното бяха мокри от пот. Ездачът скочи от седлото и започна да разхожда коня си из тясното заградено пространство с неравномерна форма.

Когато изпотеният кон си почина, настроението на Райлън вече беше по-весело, отколкото това, с което си бе тръгнал след разговора с лейди Джоана. Това своенравно момиченце бе разбило добре построения му план и бе помислило, че въпросът е изчерпан. Но тя жестоко се лъжеше, ако си мислеше, че толкова лесно ще го накара да позволи Оксуич — следователно цял Йоркшир — да попадне в покварените ръце на Джон Безземни. Войните, които кралят бе водил във Франция заради Нормандия, му бяха отнели баща и двама братя. Майка му не бе живяла и месец, след като получи вестите за клането във Валон.

И той мислеше, че ще умре от раните си. Но огорчението го крепеше. То, както и обетът му да види Англия измъкната от некадърното управление на Джон. Сега най-малкото Йоркшир стоеше твърдо срещу краля. А собствената му предстояща сватба с лейди Мерилин щеше да нанесе сериозен удар на Джон, защото той мислеше да омъжи единствената наследничка на Егбърт за собствения си братовчед Робърт Шорт.

Да, нещата се подреждаха. Нямаше начин той да остави това своеволно момиченце да провали всичко.

Потърка разсеяно кадифената муцуна на коня си, мислейки за твърдоглавата наследничка на Оксуич. Тя твърдо бе решила да стане монахиня и да се откаже от наследството си — в това той се убеди ясно. Беше предположил, че след пет години монотонен живот в „Света Тереза“ тя с нетърпение ще очаква да си тръгне оттук. Но когато се бе разсмяла така ненадейно, всичко му стана ясно. Смехът й обаче беше проява на истерия, а не на радост. Тя се бе заклела, че ще остане в абатството и нещо повече, бе показала забележителен характер — особено когато той си бе позволил да я огледа от глава до пети.

Засмя се, като си припомни обиденото й изражение. Без съмнение не се бе срещала с много мъже, захвърлена тук вдън земя, защото иначе щеше да е свикнала с подобни погледи. Беше хубавичка — съвсем безспорно, — с широко чело и ясни зелени очи, кожата й бе бяла като на бебе. Никой от кавалерите, които бе предвидил за нея, нямаше да се възпротиви. Само един поглед към гъстите мигли и дългата къдрава коса, и щяха да изтеглят саби един срещу друг в бой за ръката й. Макар че дрехите й бяха груби и съвсем обикновени, Райлън имаше достатъчно опитно око, за да забележи тънката талия и щедрата издутина на гърдите под грубия вълнен корсаж на туниката й.

Единственото затруднение, което лейди Джоана щеше да изпречи пред бъдещия си съпруг, беше нейната избухливост. Но щом минеше под венчило, това нямаше да бъде негова грижа, реши Райлън.

Той тупна шията на коня и го отпрати при другите. После се обърна към един от хората си, които го чакаха търпеливо край каменната стена.

— Нещо лошо ли? — запита мъжът, напускайки удобната си поза.

— Само промяна на плановете — отвърна Райлън. — Нищо повече. Нашата плаха гълъбица като че ли не иска да си върне Оксуич, Кел. Предпочита монашеския живот.

— Някои го предпочитат.

— Да, наистина. Но тя е тук от дете. Не знае нищо за света отвън. Когато вкуси свободата — и властта, — която ще има като господарка на собствения си замък, гарантирам, че ще промени мнението си.

Когато мълчаливият норвежец вдигна вежда, Райлън стана по-словоохотлив.

— Няма значение какво иска тя, длъжна е да се омъжи, за да може Оксуич да не попадне в паяжината на краля. Не се съмнявам, че един ден ще ми благодари, но не смея да мисля, че това ще стане в близките няколко дни.

— Още ли не е монахиня?

— Още не и това е късмет за нас. Дори отец Гавън няма да посмее да венчава монахиня, независимо колко злато ще изсипя на главата му. Във всеки случай, няма да е лесно да изтръгнем съгласие от нея.

— Ако я държим гладна, ще се съгласи — отбеляза Кел с увереността на човек, който знае какво говори.

Безчувствената му забележка накара Райлън леко да смръщи чело.

— Надявам се да не стане нужда от такива мерки. — Той се огледа из двора на абатството, потънал в сенки от залязващото слънце. — Ще говоря утре с нея, макар да се съмнявам, че ще промени намерението си. Междувременно имам предвид един план, който ще ни позволи да я изведем тихичко оттук. Ще бъдем много далече, когато вдигнат тревога. И щом тя бъде под моя опека, нашият добър крал няма да може да направи нищо.