Среднощни приливи

1.

Тук значи е приказката. Сред шума на приливите, когато гигантите коленичат и се превърнат в планини. Когато паднат разпръснати по земята като камъни от небето, ала не могат да устоят срещу вдигащата се зора. Сред шума на приливите ще заговорим за такъв един гигант. Защото тази история е скрита в неговата.

И защото е забавно.

Тъй.

В тъмното той затварял очи. Само денем ги отварял, защото разсъждавал така: нощта надвива взора и значи, щом няма да видиш почти нищо, струва ли си да се мъчиш да разкъсаш мрака?

Но чуйте и това. Дошъл той до ръба на сушата и открил морето, и го омаяла загадъчната вода. Омая, която изцяло завладяла ума му през целия онзи съдбовен ден. Виждал той как се движат вълните по целия бряг, непрестанно движение, което все заплашвало да погълне цялата суша, ала все не успявало. Взирал се в морето през бурните следобедни ветрове, гледал как с грохот прииждало нагоре по стръмния бряг и понявга то наистина стигало далече, ала винаги отново се отдръпвало навъсено.

Като дошла нощта, затворил очи и легнал да спи. Утре, решил, отново щял да го гледа това море.

Затворил очи в тъмното.

Приливите дошли с нощта и се завихрили около гиганта. Дошли приливите и го удавили, докато спял. Водата просмукала минерали в плътта му, докато не станал като камък, груба ръбеста скална грамада край брега. А сетне всяка нощ, хиляди години, приливите идвали да отмият формата му. Да заличат очертанията му.

Но не напълно. За да го видиш истински, трябва да гледаш в тъмното. Или да присвиеш очи в най-ярката слънчева светлина. Накриво да погледнеш, за да го зърнеш, или да съсредоточиш взора си върху всичко друго, но не и върху самия камък.

От всички дарове, които е дал Бащата Сянка на своите чеда, този талант стои най-високо. Погледни настрани, за да видиш. Довери му се, и ще бъдеш отведен в Сянката. Където се крият всички истини.

Погледни настрани.

Хайде, погледни настрани.

Тъмна сянка се понесе по обагрения в синкаво от привечерния сумрак сняг и мишките се пръснаха. Заситниха във всички посоки, обзети от дива паника, ала съдбата на една бе вече подпечатана. Ноктест крак издраска снега, разкъса косматата животинка и натроши крехките костички.

Улулицата се беше спуснала безшумно от клона си — понесе се над твърдия, осеян с излинели бурени сняг и дъгата на полета й, прекъсната за миг, докато грабваше мишлето от земята, отново се извиси, този път съпроводена от тежкия плясък на криле, към едно от близките дървета. Кацна на един крак и след миг започна да се храни.

Фигурата, притичала през поляната след десетина удара на сърцето, не видя нищо особено. Всички мишки се бяха пръснали, снегът бе достатъчно здрав, за да не останат дирите им по тях, а улулицата бе замръзнала сред клоните на смърча и проследи с ококорени очи фигурата, която мина забързано през голото сечище. След като тя се скри, улулицата продължи да се храни.

Здрачът беше за ловците, а тази нощ тепърва започваше за хищната птица.

Мислите на Трул Сенгар се рееха далече, та затова не забелязваше обкръжаващия го лес — беше необичайно разсеян спрямо всички знаци и подробности, които предлагаха горите. Не се спря дори да поднесе изкупителна жертва на Шелтата Лор, Дъщерята Здрач, най-почитаната от Трите Дъщери на Бащата Сянка — макар че щеше да й се отплати утре, по залез-слънце — а преди това беше вървял невнимателно през петната задържала се светлина, изпъстрили пътеката, с риск да привлече вниманието на Сукул Анкаду, Дъщерята на Измамата, знайна също и с името Пъстрата.

Лежбищата на Калах гъмжаха от тюлени. Бяха дошли рано и изненадаха Трул, докато събираше нефрит над бреговата линия. Само по себе си идването на тюлените щеше да предизвика само възбуда у младия Тайст Едур, но бяха дошли и хора, с кораби, и ловът бе в разгара си.

Ледерии — светлокожите хора от юга.

Можеше да си представи гнева на цялото село, към което вече се приближаваше, щом им донесеше вестта — гняв, който споделяше и той. Това навлизане в териториите на Едур беше безочливо, кражбата на тюлени, които по право принадлежаха на неговия народ, бе нагло нарушение на старите споразумения.

Сред ледериите имаше глупци, също както и сред едурите. Трул не можеше да си представи, че това нарушение е разрешено от властниците им. Само два лунни цикъла оставаха до Великата среща. Едно кръвопролитие сега нямаше да донесе полза на никоя от двете страни. Едурите имаха право да нападнат и унищожат корабите на натрапниците, но пратеничеството на ледериите щеше да се разгневи заради избиването на техни граждани, дори тези граждани да са нарушили законите. Шансът да се споразумеят за нов мир току-що бе станал нищожен.

А това безпокоеше Трул Сенгар. Тъкмо бе завършила една дълга и жестока война за Едур: мисълта, че може да започне нова, беше непоносима.

Трул не бе посрамил братята си във войните за покоряване. На широкия си колан носеше редица от двайсет оцапани с кръв нита, всеки — знак за победа в двубой, а от тях седем бяха обкръжени с бяла боя — знак за истинско убийство. Сред мъжките чеда на Томад Сенгар само коланът на по-големия му брат се гиздеше с повече трофеи, което си беше съвсем в реда на нещата, предвид изпъкващия със силата и ръста си сред воините на хирот Феар Сенгар.

Разбира се, битките срещу другите пет племена на Едур бяха стриктно обвързани с правила и възбрани и дори в големите сражения имаше само шепа убити. И все пак завоеванията бяха изтощителни. Срещу ледериите нямаше правила, които да ограничат воините на Едур. Никакво броене на победни двубои. Само избиване. Не бе задължително и врагът да държи оръжие в ръката си — дори безпомощните и невинните щяха да познаят захапката на меча. Такова клане петнеше еднакво и воин, и жертва.

Но Трул знаеше много добре, че макар да осъжда предстоящото убийство, го прави само пред себе си — щеше да тръгне редом с братята си с меч в ръката, за да наложат суровата присъда на Едур над вероломните нарушители. Нямаше избор. Обърнеха ли гръб на такова престъпление, щяха да последват нови — на безкрайни вълни.

Мина тичешком покрай работилниците за щавене на кожи с коритата и облицованите с камъни ями. Малцината ледерийски роби бързо се запревиваха в почтителни поклони. Високите кедрови дънери на селската палисада се издигнаха оттатък полето; във въздуха се стелеше пушек. От двете страни на тясната пътека към портата се простираха разорани черни ниви. Зимата току-що бе започнала да отпуска суровата си хватка и до първата сеитба имаше седмици. Посред лято трийсетина различни вида растения щяха да са изпълнили полето, за да осигурят на селото храна, лекове, влакно и храна за стоката, много от тези трийсет вида щяха да са разцъфтели в пищно разнообразие и да привлекат пчелите, от които щеше да дойде медът и восъкът. Жените на племето надзираваха робите при такива жътви. Мъжете пък обикаляха горите да секат дърва или да ловуват; други отплаваха с кнарските кораби, също на лов.

Или така поне щеше да е, докато мирът властваше над племената. Последните десетина години бяха свидетели на повече отряди, тръгнали за набези, вместо на лов, затова хората често страдаха. Допреди войната гладът никога не бе застрашавал Едур. Трул искаше това разорение да свърши. Ханан Мосаг, кралят-магьосник на хиротите, вече бе станал върховен господар на всички едурски племена. От безразборната гмеж воюващи помежду си народи бе изкована конфедерация — но Трул знаеше много добре, че това е съюз само на думи. Ханан Мосаг държеше за заложници първородните синове на покорените вождове — неговия кадър К’риснан — и властваше като диктатор. Е, мир на върха на меча, но все пак мир.

От портата излезе един от братята му и Трул спря и каза:

— Добра среща, Бинадас.

На гърба на по-младия му брат бе стегнато копие, беше преметнал през рамо козинява торба, отпусната на бедрото; от другата страна висеше дълъг меч в дървена, обшита с кожа ножница. Бинадас беше с половин глава по-висок от Трул, с лице, загрубяло като дрехите му от еленова кожа. От тримата братя на Трул Бинадас беше най-отчужденият и уклончив и затова — трудно предсказуем. Отсядаше в селото рядко и за малко: като че ли предпочиташе дивите лесове на запад и планините на юг. Рядко се включваше в общите набези, но често, като се върнеше, носеше трофеи от боеве, тъй че никой не се съмняваше в храбростта му.

— Задъхан си, Трул — подхвърли Бинадас. — И пак виждам печал на лицето ти.

— При лежбището Калах са пристанали ледерии.

Бинадас се намръщи.

— Няма да те бавя тогаз.

— Дълго ли ще те няма, брате?

Брат му сви рамене, подмина го и тръгна по пътя на запад.

Трул влезе в селото.

Зад стената, на огромното оградено пространство, господстваха четири ковачници, всяка обкръжена от дълбок изкоп, вливащ се в канала, който излизаше извън селото, в полята. От безчет години ковачниците бяха кънтели почти непрестанно, за да правят оръжия, и вонята на тежките кисели пушеци бе изпълвала въздуха; пушеците се вдигаха и загръщаха околните дървета в пелена от белезникави сажди. Сега работеха само две, а и десетината роби, които се мяркаха около тях, не си даваха много труд.

Оттатък ковачниците бяха дългите оградени с тухлени зидове складове — кошероподобни постройки, които съхраняваха запасите от зърно, пушена риба и тюленово месо, китова мас и събраните влакнодайни растения. Подобни постройки имаше навътре в горите около всяко село, но повечето сега бяха празни — следствие от войните.

Каменните сгради на тъкачи, грънчари, резбари, писари, оръжейници и жители на селото, опитни в други занаяти, се заредиха около Трул, след като той подмина складовите постройки. Познати му подвикваха за поздрав и той отвръщаше с толкова кратки жестове, колкото позволяваше приличието — даваше им да разберат, че не може да се спре на приказка.

Закрачи по улиците на жилищните квартали. Робите ледерии наричаха селата като това градове, но нито един Едур не виждаше нужда да променят думата — беше си село по рождение и така щеше да си остане завинаги, нищо, че в него живееха близо двайсет хиляди Едур и три пъти повече ледерии.

Над всичко в жилищния район господстваха олтарите на Бащата и неговата Любима Дъщеря, високи платформи, обкръжени с живи стволове от свещеното Черно дърво, с каменните дискове — отрупани с образи и глифове. Куралд Емурлан играеше непрестанно в очертания от дърветата кръг, вълнисти светлини и сенки танцуваха по пиктограмите с магическо излъчване, усилено от жертвените дарове — съпровождащо настъпването на здрача.

Трул Сенгар излезе на Булеварда на Магьосника, свещения подстъп към масивната цитадела, която бе и храм, и палат, седалище на краля-магьосник Ханан Мосаг. Кедри с черна кора обрамчваха подстъпа. Дърветата бяха на по хиляда години, извисяваха се над цялото село. Бяха без клони, освен по върховете. Чародейство се бе просмукало във всеки пръстен на черното им като нощ дърво, цедеше се навън и обгръщаше целия булевард с тъмния си саван.

По-малката палисада в другия край обграждаше цитаделата и дворовете й и бе построена от същото черно дърво, но дънерите бяха отрупани с всечени чародейни прегради. Главната порта бе тунел, оформен от живи дървета, проход от неизменна сянка, отвеждащ към пешеходен мост, изпънат над канал, в който бяха вързани десетина дълги лодки К’ортан за пиратски рейдове. Мостът водеше до просторен, застлан с каменни плочи двор, обграден от двете страни с войнишки бараки и складове. Зад тях се издигаха каменните и дървени домове на благородническите фамилии — онези, които имаха кръвни връзки с родословната линия на самия Ханан Мосаг. Още един мост водеше до същинската цитадела.

В казармения двор тренираха воини и Трул видя високия си плещест по-голям брат Феар — стоеше с неколцина свои помощници и наблюдаваше упражненията с оръжия. За миг го жегна съчувствие към младите воини — самият той беше търпял критичното, неумолимо око на брат си през годините на собственото си обучение.

Чу познат глас, обърна се и видя най-младия си брат — Рулад — и Мидик Бун. Двамата, изглежда, се упражняваха заедно и след миг Трул зърна източника на необичайното им усърдие — Майен, годеницата на Феар, се появи с четири жени по петите й, сигурно бяха тръгнали на пазар, ако се съдеше по десетината придружаващи ги робини. Това, че се бяха спрели да погледат внезапната и несъмнено импровизирана демонстрация на воинска доблест, беше, разбира се, задължително, заради сложните правила на изисканото възпитание. От Майен се очакваше да се отнася към всички братя на Феар с подобаващо уважение.

Макар в сцената да нямаше нищо необичайно, Трул все пак изпита тръпка на безпокойство. Жаждата на Рулад да се поперчи пред жената, която скоро щеше да стане съпруга на най-големия му брат, почти прехвърляше чертата на приличното поведение. Феар пък според него проявяваше прекалена снизходителност към Рулад.

„Като всички нас.“ Разбира се, имаше си причини за това.

Рулад явно беше надвил приятеля си от детинство в двубоя-игра, ако се съдеше по гордата руменина, избила на красивото му лице.

— Трул! — Младежът размаха меча си. — Днес вече пуснах веднъж кръв и съм жаден за още! Хайде, изстържи ръждата от тоя меч, дето виси на бедрото ти!

— Някой друг път, братко — отвърна Трул. — Сега трябва да поговоря с баща ни, без никакво маене.

Усмивката на Рулад беше приветлива, но дори от десетина крачки Трул видя триумфалния блясък в ясносивите му очи.

— Е, друг път — друг път. — Махна великодушно с меча си и отново се обърна към жените.

Но Майен беше дала знак на спътничките си и свитата вече тръгваше.

Рулад отвори уста да каже нещо на бъдещата си снаха, но Трул го изпревари.

— Каня те да дойдеш с мен, братко. Вестта, която трябва да предам на баща ни, е съдбовно важна и бих искал да присъстваш и ти, та да се втъкат думите ти в обсъждането, което ще последва. — Покана, която обикновено се отправяше към воини с дълги години битки на коланите, и Трул видя гордостта, светнала в очите на малкия му брат.

Рулад остави Мидик да превързва порязаната си от меча ръка и тръгна с Трул към дългата къща на семейството.

Външните й стени бяха покрити с трофейни щитове, повечето избелели от слънцето през вековете. Под широките стрехи на покрива бяха опрени кости от китове. Тотеми, откраднати от съперничещи племена, образуваха нещо като арка над входа — парчета козина, кожени нанизи с мъниста, раковини, нокти и зъби.

Минаха под арката и влязоха.

Въздухът беше хладен и малко лютив от пушека. В нишите по стените горяха маслени светилници, наредени между гоблените и опънатите кожи. Традиционното каменно огнище в центъра на широкото помещение, на което всяка фамилия някога бе приготвяла храната си, си стоеше заредено с дърва, макар робите вече да работеха в кухненските пристройки зад същинската къща, за да се намали рискът от пожари. Мебели от черно дърво отделяха различните части на дома — вътрешни стени нямаше. От куките по таванските греди висяха десетки оръжия, някои от най-старо време, когато изкуството на коване на желязо било забравено след изчезването на Бащата Сянка, очукани и от потъмнял бронз.

Малко зад каменното огнище се издигаше живо черно дърво, от което, нагоре и навън, стърчеше лъскавата най-горна третина на дълъг меч, на височина почти над главата. Мечът бе на рода Сенгар, знак за знатното им потекло; обикновено тези първоначални оръжия на благородните родове, вързани за дървото още докато е млада фиданка, след столетия се скриваха от поглед, оставаха в сърцевината на дървото. Но някакво изкривяване точно в това дърво бе изтикало меча навън и черно-сребристото острие стърчеше. Необичайно, но не и уникално.

Докато минаваха покрай дървото, двамата братя посегнаха и пипнаха желязото.

Майка им, Урут, заобиколена от робини, се бе навела над родовия гоблен — довършваше последните сцени от участието на Сенгар във Войната на единението. Бе погълната от работата си и не вдигна очи, докато синовете й минаваха покрай нея.

Томад Сенгар седеше с други трима благородни патриарси около игрална дъска, изработена от огромни плоски еленови рога. Фигурите бяха от бяла кост и нефрит.

Трул спря. Десницата му се отпусна на дръжката на меча в знак, че вестите, които носи, са спешни и освен това опасни. Чу как Рулад зад него вдиша рязко.

Макар никой от старейшините да не вдигна глава, гостите на Томад заставаха като един, а самият той взе да прибира фигурите за игра. Тримата стареи напуснаха мълчаливо, а Томад избута настрана игралната дъска и зачака.

Трул се настани срещу него.

— Приеми почитта ми, тате. Флотът на ледериите ловува в лежбището Калах. Стадата са дошли рано и сега ги избиват. Видях го със собствените си очи и не спрях, докато не дойда.

Томад кимна.

— Бягал си три дни и две нощи значи.

— Да.

— И уловът на ледериите бе в разгара си?

— Тате, тази сутрин на разсъмване Дъщеря Менандори сигурно е видяла трюмовете им пълни до пръсване, платната им — издути от вятъра, а дирята след всеки кораб — пурпурна река.

— И идат нови кораби да заемат местата им! — изсъска зад него Рулад.

Томад се намръщи на невъзпитаното поведение на най-малкия си син и ясно показа неодобрението си:

— Рулад, отнеси тази вест на Ханан Мосаг.

Трул усети как брат му трепна — но пък гласът му бе спокоен:

— Както заповядаш, тате. — И излезе.

Томад се намръщи още повече.

— Поканил си некръвен воин на този разговор?

— Да, тате.

— Защо?

Трул реши да не отвърне. Не мислеше да огласява притеснението си от неуместното внимание на Рулад към годеницата на Феар.

Томад въздъхна, загледа се в широките си, нашарени с белези ръце, после изръмжа:

— Благодушни сме станали.

— Тате, благодушие ли е да приемем, че онези, с които се договаряме, имат чест?

— Да, предвид прецедентите.

— Тогава защо кралят-магьосник се е съгласил на Велика среща с ледериите?

Тъмните очи на Томад примигаха и се приковаха в неговите. От всички синове на Томад само Феар имаше същите нетрепващи очи като на баща им — и по цвят, и по неумолимостта на пронизващия поглед. Трул усети как неволно се огъва под нетрепващия им взор.

— Оттеглям глупавия си въпрос — успя да каже и извърна глава да скрие стъписването си. „Взаимно претегляне между врагове. Това нарушение, каквато и да е била първоначалната му цел, ще се превърне в нож с две остриета, предвид неизбежната реакция на Едур. Нож, в който ще се вкопчат и двата народа.“ — Некръвните воини ще са доволни.

— Некръвните воини един ден ще седят в съвета, Трул.

— Не е ли това наградата на мира, тате?

— Ханан Мосаг ще свика съвета — каза Томад. — Ти на всяка цена трябва да присъстваш, за да разкажеш какво си видял. По-нататък. Кралят-маг ме помоли да му дам синовете си за една изключителна задача. Не мисля, че това решение ще е повлияно от вестта, която носиш.

Трул помълча, за да надвие изненадата си, после каза:

— Срещнах Бинадас на идване в селото…

— Той е уведомен. До една луна ще се върне.

— Рулад знае ли за това?

— Не, макар че ще ви придружи. Един некръвен воин си е некръвен воин.

— Както кажеш, тате.

— Сега отдъхни. Ще те събудят навреме за съвета.

От избелялото от сол коренище подскочи бяла врана и закълва през бунището. Отначало Трул я помисли за чайка, задържала се на брега в бързо гаснещата светлина, но после тя изграчи и захапа една раковинка с белия си клюн и се спусна от сметището към водата.

Съветът бе свикан за полунощ. Неспокоен, с изопнати нерви, Трул не можа да заспи и слезе до чакълестия плаж северно от селото и устието на реката.

И сега, докато тъмнината прииждаше със сънените вълни, бе сам на брега с една бяла врана. Тя бе отнесла плячката си досами водата и при всяка нова вълна топваше раковината във водата. Така — шест пъти.

Придирчиво същество, помисли си Трул, загледан как враната скочи на близката скала и закълва раковината.

Бялото беше зло, разбира се. Всички го знаеха. Белезникавият блясък на кост, омразната светлина на Менандори призори. Платната на ледериите също бяха бели, което не беше изненадващо. А чистите води на залива Калах щяха да откроят блясъка на бялото, осеяло морското дъно — костите на хиляди избити тюлени.

Този сезон трябваше да се запомни с връщането на излишъка за шестте племена, с началото на запълване на опразнените резерви, които да ги пазят от глада. Мисли, които го накараха да погледне по друг начин на този незаконен улов. Съвсем добре премерен във времето жест, който да отслаби конфедерацията, ход, целящ да подрони позицията на Едур на Великата среща. „Аргументът на неизбежността. Същият аргумент, който ни беше хвърлен в лицата още първия път, с поселенията на Разлива. «Кралство Ледер се разширява, трябва да расте. Вашите станове на Разлива бяха сезонни в края на краищата, а и с войната са почти изоставени.»“

Неизбежно щяха да идват все повече и повече кораби, за да порят богатите води на северното крайбрежие. Не можеха да се опазят. Едурите трябваше само да погледнат другите племена, обитавали някога извън границите на ледериите, за да видят големите награди, идващи с полагането на васалната клетва пред крал Езгара Дисканар Ледерски.

„Но ние не сме като другите племена.“

Враната изграчи от каменния си трон, запокити раковината с едно тръсване на главата, после разпери призрачните си криле и литна в нощта. Последен приглушен грак от тъмното и Трул направи жеста „Да пази зло“.

Зад него изшумоляха камъчета, той се обърна и видя големия си брат.

— Здравей, Трул — тихо каза Феар. — Вестта, която си донесъл, е възбудила воините.

— А кралят-маг?

— Не е казал нищо.

Трул отново се обърна и се загледа в тъмните вълни, които съскаха по тясната ивица.

— Очите им са приковани в онези кораби.

— Ханан Мосаг знае кога да извърне очи, брате.

— Помолил е за синовете на Томад Сенгар. Какво знаеш за това?

Феар вече стоеше до него и Трул усети как сви рамене.

— Видения са напътствали краля-магьосник още от дете — заговори след малко Феар. — Той носи в себе си кръвни спомени, още от Тъмните времена. Бащата Сянка се простира пред него с всяка стъпка, която прави.

Мисълта за видения разтревожи Трул. Той не се съмняваше в тяхната сила — всъщност тъкмо напротив. Тъмните времена бяха дошли с разцеплението на Тайст Едур, с връхлитането на магии и на чужди войски и с изчезването на самия Баща Сянка. И макар племената да не бяха лишени от Куралд Емурлан, лабиринтът бе изгубен за тях: разбит, над раздраните късове властваха лъжекрале и богове. Трул подозираше, че Ханан Мосаг е обладан от амбиция, далеч по-голяма от това просто да обедини шестте племена.

— Неохота има у теб, Трул. Криеш я много добре, но аз мога да видя онова, което други не могат. Ти си воин, който би предпочел да не се бие.

— Това не е престъпление — промърмори Трул и добави: — От всички Сенгар само ти и баща ни носите повече трофеи.

— Не поставям под въпрос храбростта ти, братко. Но куражът е най-малкото от всичко, което ни обвързва. Ние сме Едур. Били сме господари на Хрътките. Държали сме трона на Куралд Емурлан. И още щяхме да го държим, ако не беше измяната, първо от рода на Скабандари Кървавото око, после от Тайст Андий, дошли с нас в този свят. Народ под обсада сме ние. Ледериите са само един от многото ни врагове. Кралят-магьосник разбира това.

Трул се загледа в блясъка на звездната светлина по кротката повърхност на залива.

— Няма да се поколебая да се сразя с онези, които се окажат наши врагове, Феар.

— Това е добре, братко. Поне ще е достатъчно да накара Рулад да замълчи.

Трул се вцепени.

— Той говори срещу мен? Това некръстено в кръв… пале?

— Където вижда слабост…

— Какво вижда и какво е вярно са различни неща.

— Тогава му покажи, че не е така — отвърна тихо и съвсем спокойно Феар.

Трул замълча. Беше се държал с открито пренебрежение към Рулад и неговите безкрайни предизвикателства и пози, което си беше в правото му, предвид това, че Рулад не беше проливал кръв. Но по-важната причина бе защитната стена, която Трул искаше да вдигне около девицата, за която Феар предстоеше да се ожени. Разбира се, да изрече такива неща сега щеше да е недопустимо, тъй като щяха да нашепват за злъч и злост. Та нали Майен беше годеницата на Феар, не негова, и закрилата й бе отговорност на Феар.

Нещата щяха да са по-прости, помисли той със съжаление, ако изпитваше нещо към Майен. Тя не привличаше преднамерено вниманието на Рулад, но и не му обръщаше гръб. Стъпваше на самия ръб на благоприличието, както би правила — и трябваше да прави — всяка девица, привилегирована да стане съпруга на Главния оръжейник на Хирот. За кой ли път си напомни, че това не е негова работа.

— Няма да показвам на Рулад това, което вече трябва да е разбрал — изръмжа Трул. — Нищо не е направил, за да го зачитам.

— На Рулад му липсва проницателност да разбере, че неохотата у теб е нещо друго, а не израз на слабост…

— Негов е недостатъкът, не мой!

— Нима очакваш един сляп старец да прекоси потока по камъните без помощ, Трул? Не, водиш го, докато не види с вътрешния си взор онова, което може да види всеки друг.

— Щом всеки друг може да го види, тогава думите на Рулад срещу мен са безсилни и значи съм прав, като ги пренебрегвам.

— Братко, не само на Рулад му липсва проницателност.

— Феар, нима желанието ти е сред синовете на Томад Сенгар да има врагове?

— Рулад не е враг — нито на теб, нито никой Едур. Той е млад и е жаден за кръв. Ти някога вървеше по неговия път, затова те моля да си спомниш какъв бе самият ти тогава. Не му е времето сега да си нанасяме рани, от които ще останат белези. А за един некръвен воин презрението нанася най-дълбоката рана.

Трул се намръщи, но каза:

— Съзирам истина в думите ти, Феар. Ще се постарая да прикривам безразличието си.

Брат му не реагира на сарказма.

— Съветът се събира в цитаделата, братко. Ще влезеш ли в кралската зала редом до мен?

Трул омекна.

— За мен е чест, Феар.

Обърнаха гръб на черната вода и не видяха белите криле, плъзнали се над ленивите вълни малко по-навътре от брега.

Преди тринайсет години Удинаас беше младши моряк в третата година от изкупуването на фамилния дълг към търговеца Интарос от Трейт, най-северния град на Ледер. Чиракуваше на борда на китоловния кораб „Брънт“ — връщаха се от водите на Бенеда. Промъкнаха се под прикритието на мрака, убиха три кита и тъкмо влачеха труповете на буксир към неутралните води западно от Калах, когато ги подгониха пет кораба К’ортан на хиротите.

Капитанската алчност предреши съдбата им — капитанът не пожела да изостави улова.

Удинаас помнеше добре лицата на помощниците на китоловеца, а и неговото, когато ги вързаха на гърба на единия кит, за да ги оставят на акулите и денрабъ, докато простите моряци бяха прибрани от кораба с всички железни сечива и други вещи, понравили се на едурите. След това тъмни духове се нахвърлиха върху „Брънт“, за да погълнат и разкъсат мъртвото дърво на ледерийския кораб. Петте кораба К’ортан от черно дърво пък вързаха на буксир двата кита и отплаваха обратно към брега — оставиха третия кит на хищниците от морските дълбини.

Удинаас беше останал безразличен към ужасната съдба на капитана и помощниците му. Беше длъжник по рождение, както и баща му, и неговият баща преди това. Изкупването на дълг и робството бяха две думи за едно и също нещо. А и робският живот при хиротите не беше чак толкова суров. Покорството се възнаграждаваше със закрила, облекло и заслон срещу дъжд и сняг, а доскоро — и с обилна храна.

Една от многото задачи на Удинаас в домакинството на Сенгар бе да кърпи мрежите на четирите кнарски рибарски лодки, собственост на знатната фамилия. Тъй като го бяха пленили като моряк, не му се разрешаваше да напуска сушата и кърпенето на мрежите и връзването на каменните тежести край брега южно от речното устие бе единственият повод да се доближи до водата на откритото море. Не че изпитваше някакво желание да избяга от едурите. В селото имаше много роби — все ледерии, разбира се — така че не му липсваше компанията на родственици, колкото и окаяна да беше тя. Удобствата на Ледер също не бяха достатъчно изкушение, за да опитва нещо, което беше буквално невъзможно — спомняше си, че беше виждал такива удобства, но никога не им се беше радвал. И най-сетне, Удинаас страстно мразеше морето, също както го мразеше, докато беше моряк.

Беше видял в гаснещата светлина двамата най-големи синове на Томад Сенгар на морския бряг, от другата страна на речното устие, и не го изненадаха смътните, почти неразличими слова, които си размениха. Ледерийски кораби бяха ударили отново — вестта се беше разнесла бързо сред робите още преди младият Рулад да стигне до входа на цитаделата. Беше свикан съвет, което трябваше да се очаква, и Удинаас допускаше, че много скоро ще има клане — съчетание от свирепата жестокост на острото желязо и чародейството, присъщо за всеки сблъсък с ледериите от юга. Честно казано, Удинаас желаеше успех на едурите. Отнетите от ледериите тюлени ги заплашваха с глад, а по време на глад първи страдаха робите.

Удинаас добре разбираше расата си. За ледериите златото беше всичко. Златото и неговото притежание определяха целия им свят. Власт, положение, почит — всичко това беше стока, която можеше да се купи с пари. Златото обвързваше цялото кралство, определяше всички отношения, хвърляше сянката си върху всеки акт и всяко решение. Непочтеният лов на тюлени бе само първият ход в коварната игра, която ледериите бяха прилагали безброй пъти срещу всяко племе отвъд границите си. За ледериите Едур не бяха по-различни. „Но са, глупци такива!“

Тъй или иначе, следващият ход щеше да дойде на Великата среща и Удинаас подозираше, че кралят-маг и неговите съветници, колкото и умни да бяха, ще влязат в капана на този „мирен договор“ като слепи старци. Безпокоеше го онова, което щеше да последва.

Като новоизлюпени рибки, понесени от вълната на прилива, народите на двете кралства щяха да се спуснат главоломно в дълбоки и гибелно опасни води.

Покрай него притичаха трима роби от домакинството на Бун, с вързопи сухи водорасли на раменете. Един подвикна:

— Пернатата вещица ще гадае тази нощ, Удинаас! Още докато се събира съветът.

Удинаас започна да сгъва мрежата върху дървената скара за сушене.

— Ще дойда, Хулад.

Тримата се отдалечиха и Удинаас отново остана сам. Погледна на север и видя, че Феар и Трул се изкачват по склона към задната малка порта на външната стена.

Приключи с мрежата, прибра сечивата си в малкия кош и се изправи.

Чу плясък на криле зад себе си и се обърна сепнато — що за птица летеше дълго след като слънцето бе залязло? Над водата се стрелна белокрила сянка и изчезна.

Удинаас примига и се напрегна отново да види, да си каже, че не е това, което му се бе сторило. Не и това. Всичко друго, но не и това. Пристъпи вляво, до едно голо петно пясък, клекна и бързо надраска молитвения символ с кутрето на лявата си ръка, а дясната вдигна към лицето си и с два пръста придърпа клепачите си надолу, и зашепна молитвата: „Ашиците са хвърлени, Спасителю, погледни благосклонно към мен тази нощ. Блудни! Погледни благосклонно към всички нас!“

Отпусна дясната си ръка и погледът му падна върху символа, който бе начертал.

— Врано, махни се!

В отговор — въздишка на вятър и шепот на вълни. И далечен грак.

Удинаас потръпна и скочи. Вдигна коша и затича към портата.

Кралската Съборна зала бе огромна и кръгла, гредите от черно дърво на тавана се събираха в купола, който се губеше в пушек. Некръвните воини от благороден род стояха в самия край, в най-външния кръг на призованите да гледат съвета. По-навътре на пейки седяха матроните — женени и вдовици. След тях идваха неженените и сгодените, насядали кръстато върху постлани кожи. На крачка пред тях подът се спускаше на един разтег в централната яма от отъпкана пръст, където седяха воините. В самия център имаше издигнат подиум, широк петнайсет крачки, където бе кралят-маг Ханан Мосаг. Петимата заложници седяха в кръг около него, с лица навън.

Трул и Феар се спуснаха в ямата, заеха местата си сред кръвните воини и Трул вдигна очи и се загледа в краля. Среден на ръст и телосложение, на пръв поглед Ханан Мосаг не изглеждаше внушително. Лицето му беше гладко, малко по-бледо, отколкото на повечето Едур, а ококорените му очи му придаваха вечно изненадан вид. Тъй че мощта не беше физическа. Беше изцяло в гласа му. Плътен и дълбок глас, който те задължава да слушаш дори да е съвсем тих.

Докато Ханан Мосаг стоеше мълчаливо като сега, претенцията му да е крал изглеждаше по-скоро въпрос на случайно местоположение — все едно че неволно се е озовал в центъра на огромната зала и сега се оглежда слисано. Облеклото му не беше по-различно от това на другите воини, като се изключеше липсата на трофеи — защото неговите трофеи в края на краищата седяха около него на подиума: първите синове на покорените петима племенни вождове.

Стига обаче човек да се вгледаше по-внимателно в краля-мдгьосник, веднага щеше да съзре друг, много по-значим белег на властта му. Сянката му се извисяваше зад него. Грамадна и изгърбена. Две ръце в метални ръкавици стискаха дълги, призрачно очертани, но гибелни мечове. С шлем, с широки рамене, покрити с плочеста броня, Призрачната сянка, телохранителят на Ханан Мосаг, никога не спеше. Никакво колебание нямаше в уверената му полуразкрачена стойка.

Малко магьосници можеха да сътворят такова същество, като извлекат жизнена сила от собствените си сенки. В този мълчалив и вечно бдителен страж Куралд Емурлан течеше суров и брутален.

Трул огледа заложниците, които бяха с лице към него. К’риснан. Освен представители на своите бащи, те бяха чираците на Ханан Мосаг в чародейството, а това бе много по-важно. Имената им бяха отнети, господарят им тайно им бе избрал нови и ги беше обвързал със заклинания. Един ден те щяха да се върнат при племената си като вождове. И верността им към техния крал щеше да е абсолютна.

Заложникът от племето меруд седеше точно срещу Трул. Мерудите, най-голямото от всичките шест племена, се бяха покорили последни. Винаги бяха твърдели, че след като тяхната чет е близо сто хиляди, четиридесет от които кръвни воини или бойци, които скоро ще станат кръвни воини, те по право трябвало да господстват над Едур. Имали повече воини, повече кораби и били управлявани от вожд с повече трофеи на колана от поколения насам. Господството принадлежало на меруд.

Никой освен Ханан Мосаг и Ханради Калаг не знаеше подробностите около това последно покоряване. Меруд се бяха държали здраво срещу хиротите и техните васални воини на арапаи, соланта, ден-рата и бенеда, но пък ритуалните ограничения на войната отпадаха бързо, подменени от обезпокояващата бруталност, родена от отчаянието. Древните закони бяха на ръба на разпада.

Една нощ Ханан Мосаг беше влязъл невидим в селото на вожда и в укрепения дом на владетеля. И с жестокото пробуждане на Измамницата Менандори Ханради Калаг беше предал своя народ.

Трул не знаеше как да приеме хорските приказки, според които Ханради не хвърлял вече сянка. Никога не беше виждал вожда на Меруд.

Първият син на този човек сега седеше пред него, с бръсната глава, показваща, че е откъснат от кръвното си родословие, с плетеница от широки, врязани дълбоко белези, набраздили лицето му със сенки, със строги бдителни очи, сякаш очакваше опит за убийство точно тук, в собствения дом на краля-магьосник.

Всички светилници, провесени от високия таван, примигаха изведнъж и заедно и всички в залата стихнаха, приковали погледи в Ханан Мосаг.

Въпреки че той не повиши глас, дълбокият му тембър достигна до всяко кътче на огромното пространство и на никого не се наложи да се напряга, за да чуе думите му.

— Рулад, некръвен воин и син на Томад Сенгар, ми донесе думите на своя брат Трул Сенгар. Този воин е ходил до брега на Калах да търси нефрит. Станал е свидетел на ужасно събитие и е тичал дотук, без да спира, три дни и две нощи. — Очите на Ханан Мосаг се приковаха в Трул. — Стани, за да застанеш до мен, Трул Сенгар, и повтори разказа си пред всички.

Трул тръгна по прохода, отворен му от воините, и скочи на подиума; мъчеше се да скрие умората в краката си, но едва не рухна. Пристъпи между двамата К’риснан и застана от дясната страна на краля-магьосник. Огледа множеството извърнати нагоре лица и разбра, че това, което му предстои да каже, повечето вече го знаят. Лица, потъмнели от гняв и жажда за мъст. Тук-там — тревожно и угрижено намръщени.

— Донасям на съвета следната вест. Бивнестите тюлени са дошли рано на лежбището. Отвъд плитчините видях безброй акули, връхлитат ги. А сред тях — деветнайсет кораба на ледерии…

— Деветнайсет!

Викът изригна едновременно от гърлата на поне петдесет души. Необичайно нарушение на благоприличието, но все пак разбираемо. Трул изчака и продължи:

— Трюмовете им бяха почти пълни — корабите бяха потънали ниско, а водата около тях беше почервеняла от кръв и карантии. Ловните лодки бяха до корабите. За петдесет удара на сърцето, докато стоях и гледах, видях да окачват стотици тюлени на куките и да ги вдигат на корабите. Досами брега, в плитчините, чакаха двайсетина лодки, а поне седемдесет мъже бяха на самия бряг, сред тюлените…

— Те видяха ли те? — попита един от воините.

Ханан Мосаг явно беше подготвен за нарушаването на правилата — поне засега.

— Да, и спряха лова… за малко. Видях, че устата им се движат, макар да не можех да чуя думите над рева на тюлените, и разбрах, че се смеят…

Събранието се взриви от гняв. Наскачаха воини.

Ханан Мосаг рязко вдигна ръка.

Внезапна тишина.

— Трул Сенгар още не е свършил.

Трул се окашля и продължи:

— Сега ме виждате пред себе си, воини, и онези от вас, които ме познават, знаят също кое е предпочитаното ми оръжие — копието. Кога сте ме виждали без моя железен прът, убиеца на врагове? Уви, аз го предадох… в гърдите на един от първите, които се изсмяха.

Отвърнаха на думите му с рев.

Ханан Мосаг сложи ръка на рамото на Трул и младият воин отстъпи встрани. Кралят-магьосник огледа събралите се и заговори:

— Трул Сенгар е направил това, което щеше да направи всеки Едур. Делото му възрадва сърцето ми. Но ето че сега стои сред нас, обезоръжен.

Трул се бе вцепенил под тежестта на ръката му.

— И тъй, след грижливо обмисляне, както се полага за един крал — продължи Ханан Мосаг, — реших, че трябва да оставя гордостта си настрана и да прогледна отвъд нея. Да видя знака и какво означава той. Едно хвърлено копие. Един мъртъв ледерий. Един обезоръжен едур. А сега виждам по лицата на моите драгоценни воини хиляда хвърлени копия. Хиляда обезоръжени едури.

Не проговори никой. Никой не отвърна с очевидното възражение: „Имаме много копия.“

— Разбирам жаждата ви за мъст. Разбойниците ледерии трябва да бъдат избити. Дори като встъпление на Великата среща, защото тяхното избиване е било желано. Нашата реакция е била предвидена, защото такива са игрите, които ледериите искат да играят с живота ни. Ще направим ли това, което очакват? Разбира се. Може да има само един отговор на тяхното престъпление. И така, с нашата предсказуемост, служим на неизвестен план, който несъмнено ще бъде разкрит на Великата среща.

Десетки навъсени лица. Ханан Мосаг ги бе повел в непознатата територия на сложните комбинации. Беше ги довел до началото на непознат път и сега щеше да ги поведе напред, предпазливо и стъпка по стъпка.

— Разбойниците ще умрат — продължи кралят-магьосник. — Но ни един от вас не ще пролее тяхна кръв. Правим каквото е предвидено от тях, но по начин, какъвто не биха могли да си представят. Ще дойде време за избиване на ледерии, но това време не е сега. И тъй, обещавам ви кръв, мои воини. Но не сега. Разбойниците не ще получат честта да загинат от вашите ръце. Ще намерят съдбата си в Куралд Емурлан.

Трул Сенгар потръпна.

В залата отново се възцари мъртва тишина.

— Пълно разбулване — прогърмя гласът на Ханан Мосаг. — От моя К’риснан. Нито оръжие, нито броня не ще помогнат на ледериите. Маговете им ще бъдат заслепени и объркани, неспособни да се противопоставят на онова, което идва, за да ги вземе. Разбойниците ще мрат в болка и ужас. Подмокрени от страх, разревани като деца — и тази орис ще се запечата на лицата им за онези, които ще ги намерят.

Сърцето на Трул биеше в гърдите му като лудо, устата му бе пресъхнала като кост. Пълно разбулване. Що за древна, отдавна изгубена сила бе преоткрил Ханан Мосаг? Последното пълно разбулване беше деяние на Скабандари Кървавото око, самия Баща Сянка. Преди да бъде разкъсан лабиринтът. А това разкъсване не беше изцерено. Трул подозираше, че никога няма да бъде изцерено. Ала все пак някои късове бяха по-обширни и по-мощни от други. Нима кралят-магьосник беше открил нов?

Избледнели, олющени и напукани, глинените плочки лежаха разпръснати пред Пернатата вещица. Когато Удинаас влезе в прашния обор, за да донесе вестта за поличбата — да предупреди младата робиня да не гледа Крепостите, хвърлянето бе приключило. Твърде късно. Твърде късно.

Стотина роби се бяха сбрали за събитието, по-малко от обичайното, но това не беше изненадващо, след като много воини Едур щяха да са възложили задачи на робите си по подготовката за очаквания сблъсък. Щом Удинаас влезе в кръга, няколко глави се извърнаха към него, но очите му останаха приковани в Пернатата вещица.

Душата й вече бе навлязла дълбоко по Пътя към Крепостите. Главата й беше клюмнала, брадичката й бе опряла в изпъкналите кости на ключиците, гъстата й жълта коса бе провиснала и малкото й, почти детинско тяло потръпваше в монотонен ритъм. Пернатата вещица се беше родила в селото преди осемнайсет години, рядко зимно раждане — рядко с това, че беше оживяла — и дарбата й се беше разкрила, преди да навърши четири години, когато сънищата й се върнаха и заговориха с гласовете на предците. Старите плочки на Крепостите бяха изровени от гроба на последния ледерий в селото, който бе притежавал таланта, и бяха дадени на детето. Нямаше кой да я научи на загадките с тези плочки, но както се оказа, тя не се и нуждаеше от указанията на смъртни — призрачни предци се бяха погрижили за това.

Беше лична слугиня на Майен и когато Майен се омъжеше за Феар Сенгар, щеше да влезе в домакинството на Сенгар. А Удинаас беше влюбен в нея.

Безнадеждно, разбира се. Пернатата вещица щеше да бъде дадена на ледерийски роб с по-добро потекло, на мъж, чиято кръвна линия имаше титла и власт в Ледерас. Длъжник като Удинаас не можеше да храни надежда за такава връзка.

Приятелят му Хулад се пресегна и го хвана за китката. Лекото стисване подсети Удинаас да седне сред другите.

Хулад се наведе към ухото му.

— Какво те мъчи, Удинаас?

— Тя е хвърлила…

— Да. И сега чакаме, докато върви.

— Видях бяла врана.

Хулад рязко се дръпна.

— Долу на брега. Призовах Блудния, ала без полза. Враната само се изсмя на думите ми.

Околните чуха разговора им и шепот пробяга като вълна между всички.

Внезапният стон на Пернатата вещица ги усмири. Всички очи се приковаха в нея. Тя бавно вдигна глава.

Очите й бяха празни, бялото — чисто като леда на планински поток, ирис и зеници бяха изчезнали, все едно че никога не ги е имало. И в тяхната прозрачност закръжиха двойни спирали от смътна светлина, замъглена на фона на черната Бездна.

Ужас изкриви красивото й лице, ужасът на Началата, душата, застанала на прага на забвението. Място на такава самота, че единственият й отклик сякаш бе отчаянието. Но беше също тъй мястото, където силата е мисъл, и мисъл просветваше през Бездната, лишена от Създатели, родени от все още невъзникнала плът — само умът можеше да стигне толкова далече в миналото, само мислите можеха да обитават там. Тя бе във времето преди световете и вече трябваше да тръгне напред.

Да види раждането на Крепостите.

Удинаас, като всички ледерии, знаеше последователността и формите. Първо щяха да се появят трите Оси, известни като Ковачите на селението. Огън, безмълвният писък на светлината, вихрушката на самите звезди. После Долмен, гол и без корени, реещ се безцелно в пустошта. И на пътя на тези две сили — Блудния. Носител на собствените си неведоми закони, той щеше да вкара Огън и Долмен в свирепи войни. Огромни пространства на разруха, миг след миг взаимно унищожение. Ала понякога, рядко, щеше да има мир между двамата воюващи. И Огън щеше да къпе, а не да гори, а Долмен щеше да остави скиталчествата си и да хваща корен.

След това Блудния щеше да заплете загадъчното си кълбо, за да сътвори самите Крепости. Лед. Елейнт. Азат. Звяр. А сред тях щяха да се появят останалите Оси. Брадва, Ашици, Нож, Глутницата, Търсачът на форми и Бялата врана.

Сетне, докато се оформяха селенията, кръжащата в спирала светлина щеше да стане по-рязка и щеше да се разкрие последната Крепост. Крепостта, която бе съществувала незримо от самото начало. Празната крепост — ядрото на ледерийския култ, — която бе в самия център на необятната спирала на световете. Дом на Трона, който не познаваше Крал, дом на Странстващия рицар и на Господарката, все още чакаща сама в сънното ложе. На Наблюдателя, който беше свидетел на всичко, и на Пешака, патрулиращ по граници, които и той самият не можеше да съзре. На Спасителя, чиято протегната ръка никой не можеше да стисне. И най-сетне на Измамницата, чиято обична прегръдка унищожава всичко, което докосне.

— Тръгни с мен към Крепостите.

Зрителите въздъхнаха като един, неспособни да устоят на тази страстна подкана.

— Стоим над Долмен. Порутена скала, олющена от откършените си чеда, повърхността й гъмжи от живот толкова дребен, че се губи от взора ни. Живот, заключен във вечни войни. Ние сме сред зверовете. Виждам Костената вис, хлъзгава от кръв и напластена с призрачните спомени за безброй узурпатори. Виждам Стареца, все още безлик, все още сляп. И Старицата, измерваща цената с бързите стъпки на бегемоти. Ясновидеца, говорещ на безразличните. Виждам Шамана, що търси истини сред мъртъвците. И Ловеца, що живее за мига и не мисли за последствията от избиването. И Следотърсача, що търси дирите на неизвестното и върви по безкрайни пътеки на скръб. Крепостта на Звяра, тук в тази долина, която е само драскотина върху здравата кожа на Долмен.

— Никого няма на Костената вис. Хаос точи всяко оръжие и избиването трае вечно. А от урагана се раждат могъщи същества и избиването става неизмеримо.

— На такива сили трябва да се отвърне. Блудния се завръща и хвърля семе в напоената с кръв земя. Така се ражда Крепостта на Азат.

— Гибелен подслон за тирани, ох, как лесно биват изкусени те. И тъй, постигнато е равновесие. Но си остава равновесие ужасно, нали? Войните нямат край, макар да са смалени, и най-сетне жестокостите им се събират във фокус.

Гласът й бе като освободена магия. Дрезгавият монотонен напев водеше до транс, поглъщаше, разбулваше гледки в умовете на всички, които го слушаха. Пернатата вещица вече бе излязла от ужаса на Началата и нямаше страх в думите й.

— Но нишката на времето сама по себе си е затвор. Ние сме оковани с неговия ход. И тъй, Блудния идва отново и се ражда Крепостта Лед, с нейните слуги, що крачат през селенията, за да воюват срещу времето. Пешак, Ловкиня, Оформител, Носител, Дете и Семе. А на Трона на Лед седи Смърт, закачулена и заскрежена, отнемащата грижите, онази, що троши тревожните вериги на тленния живот. Дар е тя, но дар студен.

— Сетне, за да се постигне отново равновесие, се ражда Елейнт и на хаоса е дадена плът, а тази плът е драконова. Подвластна е на Кралицата, която трябва да бъде убивана всеки път, от всяко дете, що роди. И на нейния Консорт, който не обича никого освен себе си. После Васалът, слуга и страж, обречен на вечен провал. Рицарят, мечът на самия хаос — вижте пътя му! И Порталът, който е Дъх. Вайвал, рожба на драконите и Дамата, Сестрата, Кръвопиецът и Проходникът. Жестоките Дракони.

— Една Крепост остава…

Удинаас прошепна в един глас с другите:

— Празната крепост.

Пернатата вещица изведнъж килна глава и челото й се навъси.

— Нещо кръжи над Празния Трон. Не мога да го видя, но то… кръжи. Бледа ръка, отсечена и сгърчена… не, това е…

Младата жена се вцепени, от рани на раменете й бликна червено и някаква невидима сила я повдигна от земята.

Писъци. Всички наскачаха, затичаха към нея, протегнали ръце.

Но твърде късно. Невидимите нокти се впиха още по-силно и невидими криле изплющяха в прашния въздух на обора. И вдигнаха Пернатата вещица в сенките под тавана. Тя запищя.

Удинаас хукна през блъскащата се навалица към дървената стълба за сеновала. Трески се забиваха в дланите му, докато се катереше нагоре. Писъците на Пернатата вещица изпълваха въздуха, тя се мяташе безпомощно в стискащите я невидими нокти. „Но враните нямат нокти…“

Удинаас се изкатери на сеновала, залитна и затича по неравните дъски, без да откъсва очи от Пернатата вещица, и на една стъпка от ръба скочи във въздуха. Понесе се над главите на човешкото гъмжило долу, изпънал ръце напред.

Целеше се във вихрещия се над нея въздух, там, където трябваше да е надвиснало невидимото същество. Блъсна се в някакво едро люспесто тяло. Твърди като кожа ципести криле дивашки го заудряха, докато стягаше здраво ръце около влажното мускулесто туловище. Чу бесен съсък, после над лявото му рамо изщракаха челюсти. Зъби, остри като игли, се впиха през кожата и потънаха дълбоко в плътта.

Удинаас изпъшка.

„Вайвал, рожба на Елейнт…“

Лявата му ръка посегна припряно към куката за мрежи на колана.

От рамото му рукна кръв.

Напипа захабената дървена дръжка на куката и бързо я измъкна. Вътрешният ръб на кривото острие беше остро наточен за подрязване краищата на възлите. Удинаас се изви, стиснал зъби, за да превъзмогне болката от челюстите на гущера, които раздираха рамото му на ивици плът, и заби надолу, където смяташе, че трябва да е единият крак на Вайвала. Сблъсък. Той завъртя ръка и заби вътрешния ръб в сухожилията.

Съществото изпищя.

И пусна Пернатата вещица.

Нокти пронизаха гърдите на Удинаас.

А той сечеше и режеше, все по-надълбоко. Кракът се сгърчи назад.

Челюстите се отдръпнаха, изщракаха отново, този път около шията му.

Куката за мрежи изпадна от разтрепераната му ръка. Кръв напълни устата и носа му.

Мрак замъгли очите му — и той отново чу писъка на Вайвала, този път писък на ужас и болка, звукът изригна от ноздрите и обля гърба му на горещи вълни. Челюстите се отпуснаха и се отдръпнаха.

И Удинаас падаше.

И светът свърши.

Докато другите излизаха, Ханан Мосаг докосна рамото на Трул и промълви:

— Остани. Братята ти също.

Воините напускаха залата на малки групи. Бяха угрижени и по доста лица пробягваше ужас, щом хората се обърнеха да погледнат краля-магьосник и неговите К’риснан. Феар пристъпи към тях, Рулад го следваше. Лицето на Феар беше безизразно — съвсем обичайно, — докато Рулад сякаш не можеше да се сдържи на едно място, въртеше глава насам-натам и ръката му шареше по дръжката на меча на бедрото му.

Още десетина удара на сърцето и вече бяха сами.

Ханан Мосаг заговори:

— Погледни ме, Трул Сенгар. Искам да разбереш — не те упреквам. Аз също щях да забия копието си в онзи ледерий в отговор на подигравката му. Използвах те обидно и затова се извинявам…

— Не е нужно, ваше величество — отвърна Трул. — Доволен съм, че намерихте в моите действия ос, с която да изместите чувствата на съвета.

Кралят-магьосник килна глава.

— Ос. — Усмихна се, но усмивката му бе напрегната. — Значи няма да говорим повече за това, Трул Сенгар. — Прикова погледа си в Рулад и гласът му малко се втвърди: — Рулад Сенгар, некръвен, сега си при мен, защото си син на Томад… трябват ми синовете му и това включва и тебе. Очаквам от теб да слушаш, не да говориш.

Рулад кимна, изведнъж пребледнял.

Ханан Мосаг пристъпи между двама от своите К’риснан — които продължаваха да седят бдително на местата си — и поведе тримата синове на Томад от подиума.

— Разбрах, че Бинадас отново е тръгнал да скита. Не знае котва той, нали? Е, добре, това не ще ни попречи. Ще трябва да уведомите брат си, щом се върне, за всичко, което ще ви кажа тази нощ.

Влязоха в личните покои на краля-магьосник. Там нямаше жена, нито роби. Простичко живееше Ханан Мосаг, само със своя сенчест страж за компания. Стаята беше обзаведена оскъдно и строго.

— Преди три луни — започна кралят-магьосник и се извърна към тях — душата ми отпътува насън и я споходи видение. Стоях на една равнина от сняг и лед. Отвъд земите на арапаите, на изток и север от Гладното езеро. Но в тази вечно ялова земя нещо се беше родило. Буйно раждане, настойчиво, сурово присъствие. Ледена кула. Или копие — не можах да го доближа, — но се издигаше високо над снеговете, блестеше, заслепяваше със слънчевата светлина, която улавяше. Но и нещо тъмно се таеше в ядрото му. — Очите му се зареяха и Трул с трепет разбра, че кралят отново е там, на онова пусто и самотно място. — Дар. За Едур. За краля-магьосник. — Замълча отново.

Мълчаха всички.

Изведнъж Ханан Мосаг се пресегна, стисна рамото на Феар и впи очи в по-големия брат на Трул.

— Четиримата сина на Томад Сенгар ще отидат на това място. За да донесат дара. Можете да вземете още двама — видях дирите на шестима във видението си, водеха към онази ледена кула.

— Терадас и Мидик Бун — само каза Феар.

Кралят-магьосник кимна.

— Добър избор, да. Феар Сенгар, възлагам ти да бъдеш водачът на група. Нито ти, нито никой от хората ти не трябва да докосва дара. Плътта ви не трябва да се допира до него, ясно ли е? Измъквате го от онова бялото, увивате го в кожи, ако е възможно, и го донасяте тук.

Феар кимна.

— Ще бъде както заповядате, ваше величество.

— Добре. — Ханан Мосаг огледа тримата братя. — Мнозина — навярно и вие — вярват, че единението на племената бе моята единствена цел като вожд на хиротите. Синове на Томад, знайте, че това е само началото.

Изведнъж в стаята се долови ново присъствие, усетиха го едновременно и кралят, и братята, и вкупом се обърнаха към входа.

На прага стояха К’риснан.

Ханан Мосаг кимна.

— Робите имаха много работа тази нощ. Елате, всички.

Сенчести призраци се бяха скупчили около душата му, защото той бе вече само душа, неподвижен и уязвим, зрящ без очи, с безплътни сетива, и смътните зверски създания се притискаха около него, дърпаха го, кръжаха наоколо като псета около ранен звяр.

Гладни бяха тези духове-сенки. Но и нещо ги сдържаше, някаква дълбока възбрана. Посягаха и дърпаха, ала нищо повече.

После — с неохота — се пръснаха — с приближаването на нещо, на някой, и Удинаас усети топлото, закрилящо присъствие, затаило се кротко до него.

Пернатата вещица. Беше цяла и непокътната. Лицето й сияеше, сивите й очи го гледаха питащо.

— Син на Дълга — рече тя и въздъхна. — Казват, че ти си ме изтръгнал на свобода. Нищо, че Вайвал те разкъсвал. Без да мислиш за това. — Огледа го още миг, мълчаливо. — Твоята любов изгаря очите ми, Удинаас. Какво да сторя с тази истина?

Той усети, че може да говори.

— Нищо не прави, Перната вещице. Знам какво не може да бъде. Не ще се огъна под това бреме.

— Зная. Виждам го.

— Какво се случи? Умирам ли?

— Умираше. Урут, жената на Томад Сенгар, дойде в отговор на нашата… злочестина. Извлече от Куралд Емурлан и прогони Вайвала. А сега се мъчи да изцери и двама ни. Лежим един до друг, Удинаас, на прогизналата от кръв земя. В несвяст. И тя се удивлява на неохотата ни да се върнем.

— Неохота ли?

— Усеща съпротива на усилията си да изцери раните ни — аз й се съпротивлявам, заради двама ни.

— Защо?

— Защото съм обезпокоена. Урут не усеща нищо. За нея силата й е чиста. Но тя е… опетнена.

— Не разбирам. Ти каза, че Куралд Емурлан…

— Да. Но той е изгубил чистотата си. Не знам как или от какво, но се е променил. Сред всички Едур той се е променил.

— Какво да правим?

Тя въздъхна.

— Ще се върнем. Веднага. Ще се подчиним на властта й. Ще й поднесем благодарността си за намесата й, затова, че е изцерила плътта ни. А в отговор на многото въпроси, които има, можем да кажем малко. Объркано беше. Битка с непознат демон. Хаос. А за този разговор, Удинаас, няма да кажем нищо. Разбираш ли?

— Да.

Тя се пресегна и той усети как ръката й обгръща неговата — изведнъж отново беше цял — и топлината й потече през него.

Вече чуваше сърцето си, затуптяло в ответ на това докосване. И още едно сърце, далечно, но бързо приближаващо се, биещо в унисон. Но не беше нейното — и Удинаас позна ужаса.

Майка му отстъпи и смръщеното й чело се отпусна.

— Идват — промълви тя.

Трул се взря в двамата роби. Удинаас, от неговото домакинство. И другата, една от слугините на Майен, онази, която наричаха Пернатата вещица заради ясновидската й сила. Кръв бе изцапала разкъсаните им ризи, но самите рани се бяха затворили. И друга кръв бе опръскала гърдите на Удинаас, златна кръв, която още лъщеше.

— Трябва да забраня тези гадания — изръмжа Ханан Мосаг. — Опасно е да се позволи ледерийско чародейство сред нас.

— Но има и полза, върховни кралю — каза Урут и Трул разбра, че още е обезпокоена.

— И коя е тя, жено на Томад?

— Зов на рог, върховни кралю, в който няма да е зле да се вслушаме.

Ханан Мосаг се намръщи.

— По ризата на този мъж има кръв на Вайвал. Заразен ли е?

— Възможно е — отвърна Урут. — Много от това, което минава за душа у един ледерий, остава скрито за изкуството ми, върховни кралю.

— Слабост, неприятна за всички ни, Урут — рече кралят-магьосник: оказваше й висока чест с това, че я назова по име. — Този трябва да бъде наблюдаван непрекъснато — продължи кралят, без да откъсва очи от Удинаас. — Ако у него има кръв на Вайвал, след време истината ще се разкрие. Чия собственост е?

Томад Сенгар се окашля.

— Мой е, кралю.

Ханан Мосаг се намръщи и Трул разбра, че мисли за своя сън и за решението си да вплете в историята му фамилията Сенгар. Малко съвпадения имаше на този свят. Кралят-магьосник заговори по-твърдо:

— Тази, Пернатата вещица, тя е на Майен, нали? Кажи ми, Урут, можа ли да усетиш силата й, докато я лекуваше?

Майката на Трул поклати глава.

— Не е впечатляваща. Или пък…

— Или какво?

Урут сви рамене.

— Или я прикри добре, въпреки раните си. А ако е така, значи силата й надвишава моята.

„Невъзможно. Тя е ледерийка. Робиня и още девица.“

Ханан Мосаг изсумтя — явно изпитваше същите чувства.

— Била е нападната от Вайвал. Съществото явно е надвило способността й да го държи под контрол. Не, детето още се препъва. Зле е обучено, не проумява още могъществото на всичко, с което се заиграва. Вижте, тя едва сега идва в съзнание.

Клепачите на Пернатата вещица изпърхаха и се отвориха. Все още малко разум имаше в очите й, а и той бързо бе надмогнат от животински страх.

Ханан Мосаг въздъхна.

— Няма да ни е от полза засега. Оставете я на грижите на Урут и другите жени. — Обърна се към Томад Сенгар. — Щом Бинадас се върне…

Томад кимна.

Трул хвърли поглед към Феар. Зад него бяха коленичили робите, присъствали на гадаенето, притиснали чела в земята и неподвижни още откакто беше дошла Урут. Стори му се, че твърдият поглед на Феар се е приковал в нещо, което никой друг не може да съзре.

„Щом Бинадас се върне… синовете на Томад ще потеглят. Към ледените пустини.“

Удинаас простена.

Без да му обръща внимание, кралят-магьосник излезе — К’риснан вървяха от двете му страни, а сянката-страж на стъпка след него. На самия праг чудовищният призрак спря и за миг погледна през рамо — макар че нямаше как да се разбере в кого се приковаха безформените му очи.

Удинаас отново простена и крайниците му потръпнаха.

Духът на прага беше изчезнал.

2.

Огледа се. В сивата мъгла далече долу и на запад проблясваше най-вътрешният край на Тесния проток, с бледото отражение на небето, прикриващо с усърдие черната бездънна вода. От всички останали страни освен каменистия път точно зад Серен Педак се издигаха планински зъбери с покрити със сняг върхове, позлатени от слънцето — тя не можеше да го види от мястото, където стоеше, в южния край на прохода през седловината.

Вятърът, веещ покрай нея, вонеше на лед, на бавния дъх на стара зима и гниещ студ. Тя придърпа по-плътно кожите около себе си, обърна се и загледа тътрещия се по пътя керван.

Три фургона с масивни колела се поклащаха тромаво и трополяха. Около тях, на групи около всеки фургон, напираха мъжете с голи гърбове от племето нерек — едни теглеха отпред въжетата, други подпираха отзад тромавите возила, та да не се затъркалят назад.

Във фургоните наред с другите стоки имаше деветдесет железни слитъка, по трийсет във всеки. Не прочутата ледерийска стомана, разбира се, тъй като продажбата й извън границата бе забранена, но втората по степен на качество, закалена с въглерод и буквално без никакви примеси. Всеки слитък беше дълъг колкото ръката на Серен и два пъти по-дебел.

Въздухът беше хапливо студен. Но при все това нереките работеха полуголи, потта се вдигаше на пара от влажните им кожи. Ако някой фургон тръгнеше назад, бяха готови да се хвърлят под колелата.

Бурук Бледия им плащаше по два дока на ден.

Серен Педак беше Аквитор на Бурук, осигуреният му достъп към земите на Едур, една от седмината, получили това право според последния мирен договор. Никой търговец не можеше да стъпи на територията на Едур, ако не го води Аквитор. Наддаването за Серен Педак и другите шестима Аквитори беше високо. А за Серен Бурук беше платил най-високо и сега я притежаваше. Или по-точно притежаваше услугите й като водач и наставник по пътя — разлика, която той като че ли все повече забравяше.

Но това беше шестата година на договора. Оставаха само още четири.

„Може би.“

Тя се обърна и огледа прохода напред. До края на дърветата оставаха не повече от стотина крачки изкачване. Високи едва до коляно вековни джуджета — дъбове и смърч — ограждаха от двете страни неравната пътека. Мъхове и лишеи покриваха огромните балвани, довлечени от ледените реки преди столетия. В сенчестите места се спотайваха дълбоките, покрити с дебела кора преспи. Тук вятърът не раздвижваше нищо, нито жилавия смърч, нито дори безлистните клони на дъбовете. Срещу тази непоклатима здравина вятърът можеше само да вие.

Първият фургон изтрополи по равния терен зад нея, нереките се развикаха и бързо го изтъркаляха напред, покрай Серен Педак, преди да го спрат. После затичаха назад да помогнат на събратята си, които още се изкачваха.

Вратата изскърца и Бурук Бледия слезе от водещия фургон. Застана разкрачен, сякаш се мъчеше да си върне спомена за равновесие, обърна се и потръпна от мразовития вятър, задържа с ръка обшитата си с кожа шапка и примига към Серен Педак.

— Ще всека тази гледка във всяка кост на черепа си, благословена моя Аквитор! За да се слее там с множество други, разбира се. Тази умбра на коженото ти наметало, величавото, първично изящество на тази твоя стойка. Обветреното величие на твоя профил, тъй изкусно всечен от тези диви висоти… Ей, нереки! Намерете водача си — ще стануваме тук. Храна трябва да се сготви. Разтоварете дървата от третия фургон. Искам огън, ей там, на обичайното място. И по-бързо!

Серен Педак остави пътната си торба на земята и тръгна напред по пътеката. Вятърът отвя думите на Бурук. Още трийсетина крачки и тя стигна до първото светилище, уширение на пътя, където ивиците оголена скала стигаха до скалните хълбоци и стените от двете страни бяха изсечени отвесно. На всяка плоскост бяха подредени каменни блокове, оформящи кораб — носът и кърмата стърчаха, белязани с прави менхири. Камъните на носовете бяха изваяни с лика на бога на Едур, Бащата Сянка, но ветровете бяха заличили подробностите. Каквото и да беше запълвало тези два кораба, отдавна беше изчезнало. Голата скала на дъната беше странно зацапана.

Самите стръмни скални стени таяха в себе си нещо от древната сила. Гладки и черни, те бяха прозрачни като тънък пушлив обсидиан. И зад тях се движеха фигури. Все едно че планините бяха кухи и всяка плоскост бе нещо като прозорец, разкриващ някакъв загадъчен и вечен свят вътре. Свят, чужд на всичко, което го заобикаляше извън собствените му граници от твърд камък — тези странни плоскости, слепи или просто безразлични.

Прозрачният обсидиан надмогваше усилията на Серен да съсредоточи погледа си върху фигурите, които се движеха от другата страна, както беше ставало десетките пъти, в които бе стъпвала на това място. Но точно тази загадка сама по себе си бе неустоимо изкушение и я привличаше отново и отново.

Тя предпазливо заобиколи кърмата на каменния кораб и се приближи до източната стена. Смъкна кожената си ръкавица от дясната си ръка и опря длан в гладкия камък. Топлина, изпиваща вкочаняващия мраз от пръстите й, изсмукваща болката от ставите й. Това бе нейната тайна — целебните сили, които бе открила, когато за първи път бе докоснала скалата.

Животът по тези сурови земи отнемаше гъвкавостта на тялото. Костите ставаха крехки, измъчени от болка. Безкрайните корави камъни под краката разтърсваха гръбнака с всяка стъпка. Нереките, племето, което бе обитавало най-източния дял на тази верига, преди да коленичи пред краля на Ледер, вярваха, че са деца на жена и на змия и че змията все още обитава тялото — че е леко извитият гръбнак, наредените прешлени, издигащи се нагоре, за да се скрият в главата, в центъра на мозъка. Но планината презираше тази змия, искаше отново да я смъкне на земята, да я върне отново в корема си, за да пълзи в пукнатините и да се свива на кълбо под камъните. И тъй, през целия живот змията трябваше да се кланя, да се огъва и извива.

Нереките погребваха мъртъвците си под плоски камъни.

Поне такъв бе обичаят им, преди кралският едикт да ги принуди да прегърнат вярата в Крепостите.

„Сега оставят телата на близките си там, където паднат. Дори ако за това трябва да изоставят колибите си.“ Беше преди години, но Серен Педак помнеше с болезнена яснота как се бе изкачила на едно било и огледа просторното плато, обитавано от нереките. Селата бяха изгубили всякакви отлики, бяха се слели в хаотична, бездушна бъркотия. Всяка трета или четвърта колиба беше изоставена, за да се превърне в руина, в гроб за ближните, умрели от болест, от старост или много алкохол, бял нектар или дъранг. Тук-там обикаляха безпризорни деца, по стъпките им ситнеха скални плъхове — въдеха се неудържимо и гъмжаха от толкова болести, че вече не ставаха за ядене.

Народът на нереките беше унищожен и от онази яма нямаше измъкване. Родината им се бе превърнала в занемарено гробище, а ледерийските градове обещаваха само дългове и разпад. Суров беше ледерийският начин на живот, но беше истинският път, пътят на цивилизацията. Доказателството бе в това, че той процъфтяваше, докато другите пътища запустяваха.

Хапливият вятър вече не можеше да засегне Серен Педак. Топлината на камъка потече през нея. Тя затвори очи и опря чело в топлата му гостоприемна повърхност.

„Кой ли върви там вътре? Дали са предците на Едур, както твърдят хиротите?“ Ако беше така, то защо не можеха да виждат по-ясно, отколкото самата Серен? Смътни фигури, които сновяха напред-назад като нерекските дечица в умиращите села.

Тя си имаше свои убеждения и макар да бяха неприятни, се придържаше към тях. „Те са стражите на безсилието. Аквитори на абсурда. Отражението на самите нас, заклещено в безцелно повторение. Вечно неясни и смътни, защото това е всичко, което можем да постигнем, щом се взрем в самите себе си, в своя живот. Усещания, спомени и опит, воняща почва, в която мислите хващат корен. Бледи цветове под пусто небе.“

Да можеше, щеше да потъне в тази каменна стена. Вечно да върви сред тези безформени фигури, да поглежда навън може би, от време на време, и да не вижда разкривените дървета, мъха, лишеите и случайните пътници. Да вижда само вятъра. Вечно виещия вятър.

Чу стъпките му много преди да се доближи до мигащия кръг светлина около огъня. Звукът им събуди и нереките, сгушени под опърпаните кожи, в полукръг извън ръба на светлината, и те бързо се надигнаха и се обърнаха към несекващия ритъм.

Серен Педак не откъсна очи от пламъците — разюздано пропиляване на дърва, за да е топло на Бурук Бледия, докато се напива със сместа от вино и бял нектар. Мъчеше се да надвие тика, който неволно и нежелано караше ъгълчето на устата й да се кривне в горчива насмешка към тази неизбежна среща на разбити сърца.

Бурук Бледия носеше тайни указания, толкова дълъг списък, че можеше да запълни цял свитък, от други търговци, спекуланти и чиновници, включително, както подозираше тя, и от самия Кралски двор. А каквото и да внушаваха тези указания, съдържанието им го убиваше. Той открай време беше пристрастен към виното, но не и към тази гибелна съблазън, белия нектар, с който го смесваше напоследък. В сегашното пътуване това бе новото гориво за тлеещите пламъци в душата на Бурук и то щеше да го удави също тъй сигурно, както дълбоките води на Тесния проток.

„Още четири години. Може би.“

Нереките се стълпиха около своя гост, десетки гласове се сливаха в благоговейно мърморене като на поклонници, домогващи се до близостта на някой особено тачен бог, и макар случващото се да оставаше скрито в тъмното оттатък огъня, Серен Педак можеше да го види съвсем ясно във въображението си. Той щеше да се опитва — само очите му щяха да разкриват неудобството от безкрайните прегръдки, — щеше да се опитва да отвърне на всекиго с нещо — с каквото и да е, — което да не може да се сбърка с благослов. Щеше да иска да им каже, че не е човек, достоен за такова благоговение. Щеше да иска да им каже, че също като тях е жалка кулминация на човешки провали. Че и той като тях е изгубен тук, в този студен като изстинало сърце свят. Щеше да иска да им каже… но не, Хул Бедикт никога не казваше нищо. Във всеки случай не и неща толкова дръзко… уязвяващи.

Бурук Бледия — беше вдигнал глава — примига със замъглени очи.

— Кой идва?

— Хул Бедикт — отвърна Серен Педак.

Търговецът облиза устни.

— Старият Страж?

— Да. Макар че те съветвам да не го наричаш с тази титла. Отдавна е върнал Кралската стрела.

— С което предаде ледериите, да. — Бурук се изсмя. — Горкия доблестен глупак. Честта иска безчестие, това ако не е смешно — здраве му кажи. Виждала ли си някога ледена планина в морето? Къса се и се къса под вечно дъвчещите зъби на солената вода. Ей така. — Обърна отново бутилката и ябълката на гърлото му заподскача.

— Безчестието ли те прави толкова жаден, Бурук?

Той пусна бутилката и я изгледа сърдито. После се усмихна.

— Пресъхна ми гърлото, Аквитор. Като на удавник, глътнал въздух.

— Само дето не е въздух, а вода.

Той сви рамене.

— Моментна изненада.

— Преодолей я тогава.

— Да. И в тези последни мигове звездите плуват по невидими течения.

Хул Бедикт се беше оправил, колкото можеше, с нереките и пристъпи в светлината на огъня. Беше висок почти колкото едур и бе загърнат в бялата козина на северен вълк, с вързана на плитка дълга, също толкова бяла коса. Лицето му бе потъмняло от слънцето и силните ветрове до цвета на щавена кожа. Очите му бяха избелели до сиво и сякаш човекът зад тях все беше някъде другаде. Серен Педак много добре знаеше, че това „другаде“ не е родният край.

„Да, духът е изгубен също като тази плът и кости, това тяло, стоящо пред нас.“

— Ела да се постоплиш, Хул Бедикт — промълви тя.

Той се взря в нея с унесения си поглед — привидно противоречие, което само той можеше да постигне.

Бурук Бледия се изсмя.

— Има ли смисъл? Топлото така и няма да стигне до него през тези кожи. Гладен ли си, Бедикт? Жаден? Не мисля. Какво ще кажеш за жена? Мога да ти заделя някоя от моите — миличките чакат във фургона ми. — Отпи от бутилката, млясна и му я подаде. — Малко от това? Олеле, колко зле крие отвращението си!

Загледана в стария Страж, Серен попита:

— Откъм прохода ли идваш? Снеговете стопиха ли се?

Хул Бедикт хвърли поглед към фургоните. Думите излязоха от устата му някак непохватно, сякаш не беше говорил от много време.

— Ще минат.

— Накъде си тръгнал?

— С вас.

Серен повдигна вежди.

Бурук Бледия се изсмя и размаха бутилката — беше празна, освен няколкото капки на дъното, които паднаха със съсък в огъня.

— О, добра компания, няма що! На всяка цена! Нереките ще се радват.

Изправи се, залитна опасно към огъня, махна за последно с ръка и се заклатушка към фургона си.

Серен и Хул гледаха след него, докато не се скри в тъмното. Нереките се бяха върнали при постелите си, но всички седяха будни и очите им бляскаха с отражението на пламъците — гледаха в стария Страж, който се приближи до огъня, бавно седна и протегна кокалестите си ръце към пламъците.

Можеха и да са по-нежни, отколкото изглеждаха, припомни си Серен. Споменът обаче бе като да разбъркаш отдавна изстинала пепел и тя хвърли още една цепеница в алчните пламъци и се загледа в искрите, които заподскачаха в тъмното.

— Смята да остане гост на хиротите до Великата среща, нали?

Тя го стрелна с очи и сви рамене.

— Така мисля. Затова ли си решил да ни придружиш?

— Тази среща няма да е като предишните договори — отвърна той. — Едурите вече не са разделени. Кралят-магьосник управлява неоспоримо.

— Всичко е променено, да.

— И затова Дисканар праща Бурук Бледия.

Тя изсумтя и срита в огъня една цепеница, изтъркаляла се навън.

— Лош избор. Съмнявам се, че ще остане достатъчно трезвен, за да шпионира кой знае колко.

— Седем търговски къщи и двайсет и осем кораба са слезли при лежбището Калах — каза Хул Бедикт и изпука пръсти.

— Знам.

— Делегацията на Дисканар ще твърди, че ловът е бил неразрешен. Ще го осъдят. Ще го използват, за да заявят, че старият договор е с недостатъци и трябва да се ревизира. За изгубените тюлени ще направят великодушен жест — като хвърлят злато в нозете на Ханан Мосаг.

Тя не отвърна. Беше прав, в края на краищата. Хул Бедикт познаваше по-добре от всекиго ума на крал Езгара Дисканар — или по-скоро как мисли Кралската фамилия, което не винаги беше едно и също.

— Подозирам, че има и нещо повече — отрони тя.

— В смисъл?

— Допускам, че не знаеш кой ще оглави делегацията.

Той изсумтя кисело.

— Планините мълчат за такива неща.

Тя кимна.

— Кралските интереси ще представлява Нифадас.

— Добре. Първият евнух не е глупак.

— Нифадас ще дели командването с принц Квилас Дисканар.

Хул Бедикт бавно извърна лице към нея.

— Високо се е издигнала значи.

— Така е. А и през всичките тези години, откакто ти за последен път се спречка със сина й… ами, Квилас малко се е променил. Кралицата го държи изкъсо, с канцлера подръка да го глези със сладки удоволствия. Според слуховете главният притежател на дялове в седемте търговски къщи, които се противопоставиха на договора, не е друг, а самата кралица Джанал.

— А канцлерът не смее да напусне двореца — каза Хул Бедикт и изръмжа. — Затова изпраща Квилас. Грешка. Принцът е сляп за тънкостите на дипломацията. Разбира собственото си невежество и глупост и затова винаги е подозрителен към другите, особено когато казват неща, които не разбира. Човек не може да преговаря с него, когато го завладеят чувствата.

— Не е тайна — отвърна Серен Педак. И изчака.

Хул Бедикт се изплю в огъня.

— Все им е едно. Кралицата го е пуснала да се измъкне от каишката. Оставила е Квилас да се пени и да хвърля просташки обиди в лицето на Ханан Мосаг. Дали е обикновена арогантност? Или наистина искат да предизвикат война?

— Не знам.

— А Бурук Бледия — той чии указания изпълнява?

— Не съм сигурна. Но не му харесва.

Замълчаха.

Преди двадесет години крал Езгара Дисканар бе възложил на своя фаворит, Преда на Гвардията Хул Бедикт, ролята на Страж. Трябваше да замине за северните граници и отвъд тях. Задачата му бе да проучи полудивите племена, които обитаваха планините и високите лесове. Колкото и надарен воин да беше, Хул Бедикт се бе оказал наивник. Това, което бе приел на драго сърце като пътешествие в търсене на знание, първите стъпки към мирно съвместно съществуване, всъщност бе подготовка за завоевание. Подробните му донесения за племена като нереките, фаредите и тартеналите бяха разнищени от служителите на канцлер Трайбан Гнол. От тези описания бяха извлечени слабости. А сетне слабостите бяха използвани брутално, в серия кампании за покоряването на племената.

И Хул Бедикт, създал кръвни връзки с тези свирепи племена, бе станал свидетел на всичко, до което бе довел ентусиазмът му. Дарове, които не бяха никакви дарове, а натрупваха дълг, дълговете се изплащаха със земя. Гибелната мрежа от търговци и прекупвачи, съблазнители за ненужни неща и доставчици на разрушителни отрови. На непокорството се отвръщаше с унищожение. Като цяло — война толкова дълбоко цинична и безсърдечна, че никоя доблестна душа не можеше да понесе да й бъде свидетел. Особено ако тази душа беше виновна за това. За всичко това.

А до ден-днешен нереките почитаха Хул Бедикт. Както и шепата задлъжнели просяци, единственото останало от фаредите. И разпръснатите останки от тартеналите, грамадни, тътрещи се пияни из бедняшките бордеи в покрайнините на големите градове на юг, все още носещи татуировките с трите черти на лявото рамо — също като тези на гърба на самия Хул.

Сега той седеше смълчан до нея, загледан в тлеещите пламъци на гаснещия огън. Един от телохранителите му беше заминал за столицата да върне Кралската стрела. Стражът вече не беше Страж. Нито щеше да се върне в южните земи. Беше останал в планините.

Беше го срещнала преди осем години, на един ден път от Високи форт, деградирал до хранещо се с мърша животно сред пущинаците.

И го беше върнала. Донякъде поне. „Но това съвсем не бе толкова благородно, колкото изглеждаше отначало. Може би трябваше да е. Истински благородно. Ако не се възползвах от него толкова грубо.“

Беше се поддала на егоистичните си нужди и в това нямаше нищо доблестно.

Зачуди се дали Хул някога щеше да й прости. И се зачуди дали самата тя щеше някога да си прости.

— Бурук Бледия знае всичко, което трябва да науча — каза Хул Бедикт.

— Сигурно.

— Ще ми го каже.

„Не и по свое желание.“

— Каквито и да са му указанията, той си остава дребен играч в тази игра, Хул. Глава на търговска къща с удобни позиции в Трейт, със значителен опит в търговията с хиротите и арапаите. — „И, благодарение на мен, с гарантиран законен достъп в земите на Едур.“

— Ханан Мосаг ще изпрати воините си след онези кораби — каза Хул Бедикт. — Интересът на кралицата и на търговските къщи ще пострада сериозно.

— Е, предполагам, че е предвидила загубата.

Мъжът до нея не беше наивен като някога, но отдавна се беше откъснал от сложните схеми и гибелното коварство, които бяха кръв от кръвта на ледериите. Тя усещаше как умът му се бори с многобройните пластове от намерения и замисли.

— Започвам да разбирам пътя, по който е поела — отрони след малко той. В гласа му имаше толкова отчаяние, че Серен извърна глава и примига. Хул продължи: — Точно в това е проклятието: че сме толкова склонни да гледаме все напред и напред. Сякаш пътят пред нас трябва да е с нещо по-различен от този зад нас.

„Да. И си струва да си го припомням всеки път, щом погледна назад.“

„Наистина трябва да спра да го правя.“

— Пет крила ще ти купят пълзене — измърмори от леглото си Техол Бедикт. — Не си ли се чудил колко е странно? Разбира се, всеки бог би трябвало да си има трон, но не следва ли от това също така, че всеки трон, построен за бог, би трябвало да е зает? А ако не е, то кой е този умник, дето е решил, че си струва да се почита един празен трон?

Седнал на трикракото столче до леглото, Бъг спря да плете. Вдигна грубата вълнена риза, над която се трудеше, да я огледа и едното му око примижа критично.

Погледът на Техол пробяга към слугата.

— Напълно сигурен съм, че лявата ми ръка е почти еднаква по дължина, ако не и съвсем еднаква с дясната. Защо си толкова упорит в заблуждението си? Нямаш кой знае какъв талант общо взето в нищо, като си помисли човек. Може би затова те обичам толкова, Бъг.

— Съвсем не толкова, колкото обичаш себе си — отвърна старецът и отново се залови с плетивото.

— Е, не виждам смисъл да спорим за това.

Техол въздъхна и размърда пръстите на краката си под овехтялата завивка. Вятърът тук беше освежаващ, благословено прохладен и съвсем смътно намирисваше на Вонящите низини покрай южния бряг. Леглото и столчето бяха единственото обзавеждане на покрива на къщата. Бъг продължаваше да спи долу, въпреки убийствената жега, и се качваше горе само когато работата му изискваше достатъчно светлина, за да вижда. Пестеше от маста за светилника, поне според Техол, тъй като тя бе станала ужасно скъпа, след като китовете оредяваха.

Посегна към сушените фурми на потъмнелия поднос, който Бъг бе поставил до него.

— Пак фурми. Чака ме поредната унизителна разходка до обществените нужници значи. — Задъвка разсеяно, загледан в маймунското катерене на работниците по купола на Вечния дом. По чиста случайност нищо не закриваше гледката към далечния дворец, израснал от сърцето на Ледерас, и още по-голямо бе удоволствието от начина, по който околните кули и мостовете на Третата тераса така добре ограждаха като в рамка голямата заблуда на крал Езгара Дисканар.

— Вечен дом, как не. Вечно недовършен.

Куполът се беше оказал толкова непосилно предизвикателен за кралските архитекти, че четирима се бяха самоубили в хода на строителството, а един беше загинал трагично — макар и донякъде мистериозно, — заклещен в една дренажна тръба.

— Седемнайсет години и все така. Май съвсем са вдигнали ръце от петото крило. Какво мислиш, Бъг? Ценя мнението ти.

Строителният опит на Бъг се свеждаше до възстановяването на огнището долу в кухнята. Двайсет и две печени тухли, иззидани в почти кубична форма и само две-три от тях като че ли не бяха дошли от някой срутен мавзолей в местното гробище. Гробищните зидари се придържаха към странна представа какъв точно трябва да е размерът на тухлите, благочестивите му кучи синове.

В отговор на въпроса на Техол Бъг вдигна глава и примижа.

Пет крила за двореца, с купола, издигащ се в центъра. Четири свръзки между крилата — откъм брега нямаше, бяха построени само две. Работата беше спряна, когато се разбра, че глината под основите се измества настрана като юмрук, стегнат около буца масло. Петото крило потъваше.

— Чакъл — каза Бъг и се върна към плетивото.

— Какво?

— Чакъл — повтори старецът. — Копаеш дълбоки кладенци в глината, на всеки няколко разтега, и ги пълниш с чакъл, набиваш го добре. Покриваш ги и вдигаш отгоре им стълбовете на основата. Като няма тежест върху глината, няма да се мести.

Техол зяпна слугата си.

— Хм. Откъде, в името на Блудния, ти хрумна това? Само не ми казвай, че си се сетил, докато си се опитвал да задържиш огнището да не тръгне.

Бъг поклати глава.

— Не. Не е толкова тежко. Но ако беше, щях да направя точно това.

— Копаеш дупка? Колко надолу?

— До основната скала, разбира се. Иначе няма да стане.

— И я пълниш с чакъл.

— И го натъпкваш здраво, да.

Техол взе още една фурма и забърса праха от нея — Бъг пак беше събирал от остатъците по пазара, като се бе надхитрял с плъхове и псета.

— Доста впечатляващо кухненско огнище би се получило.

— И още как.

— Ще си готвиш спокойно, доволен, като знаеш, че плочата няма да помръдне, освен при земетресение…

— О, и земетресение ще издържи. Щото чакълът поема трептенето.

— Невероятно. — Техол изплю костилката. — Какво мислиш? Дали да ставам днес от леглото?

— Няма причина да… — Слугата изведнъж млъкна, после замислено килна глава. — О, между другото, май ще трябва.

— Сериозно? Дано само не ми губиш времето.

— Три жени ни навестиха тази заран.

— Три жени. — Техол зазяпа най-близкия мост на Третата тераса, хората и колите, които се движеха по него. — Не познавам три жени, Бъг, а и да познавах, идването им едновременно би трябвало да е повод за ужас, а не за това небрежно „о, между другото“.

— Да де, но не ги познаваш. Нито една от тях. Поне не мисля, че ги познаваш. Все едно, за мен бяха нови лица.

— Нови? Не си ги виждал никога? Даже на пазара? По крайбрежната?

— Не съм. Може да са от другите градове или от някое село. И говореха странно.

— И попитаха за мен по име?

— Е, не точно. Искаха да разберат дали това е къщата на човека, който спи на покрива си.

— Щом е трябвало да питат това, наистина са от някое гнусно, затънало в кал село. Какво още искаха да разберат? Цвета на косата ти? С какво си облечен, докато стоиш там пред тях? Не искаха ли да им кажеш и собствените им имена? Кажи ми, сестри ли бяха?

— Не, доколкото забелязах. Хубави жени. Млади и налети. Но теб, предполагам, не те интересува.

— Слугите не бива да предполагат. Хубави. Млади и налети. Сигурен ли си, че бяха жени?

— О, да, съвсем сигурен. Дори евнусите нямат толкова големи гърди, или толкова закръглени, или, хм, толкова щръкнали, че, хм, момичетата можеха да си опрат брадичките на тях…

Техол усети, че неволно е станал от леглото. Не разбра кога го беше направил, но му се стори съвсем естествено.

— Не я ли свърши тази риза, Бъг?

Слугата я вдигна пак.

— Като навиеш единия ръкав, става, мисля.

— Най-после пак мога да се покажа пред обществото. Вържи ги там краищата или каквото им правиш, и ми я дай тука.

— Но с панталоните още не съм почнал…

— Зарежи го това — прекъсна го Техол и уви спалния чаршаф около кръста си — веднъж, дваж, трети път, накрая го затъкна над едното бедро. После се спря, със странно изражение. — Бъг, в името на Блудния, да спрем малко с тия фурми за известно време, а? Та къде, викаш, са тези грандиозно надарени три сестрички?

— На улица „Червена“. В „При Хулдо“.

— В дупките или на двора?

— На двора.

— Това поне е добре. Мислиш ли, че Хулдо може да е забравил?

— Не. Но повечето време прекарва на Удавянията.

Техол се усмихна и затърка зъбите си с пръст.

— Печели или губи?

— Губи.

— Ха! — Той прокара ръка през косата си и се врътна небрежно. — Как изглеждам?

Бъг му подаде ризата.

— Чудя се как успяваш да ги запазиш тия мускули, като не правиш нищо.

— Черта на Бедикт, драги мой скръбен прислужнико. Трябва да видиш Брис, като е без броня. Но даже и той изглежда мършав, ако го сравниш с Хул. Колкото до средния син, аз, разбира се, съм съвършеният баланс. Остър ум, физическа сила и многобройни таланти, в добавка към естествения ми чар. Съчетани с необикновената ми способност да прахосвам всичко това, виждаш застаналата пред теб идеална кулминация.

— Чудесна вдъхновена реч — отвърна Бъг.

— Нали? Е, вече трябва да тръгвам. — Техол тръгна към стълбата и махна с ръка. — Ти почисти долу. Може да имаме гости тази вечер.

— Ако ми остане време.

Техол се спря при хлътналия участък на полусрутения покрив.

— А, да, трябва да правиш и панталони — вълната ще ти стигне ли?

— Ами, мога да направя единия крачол целия, или да ги направя по-къси.

— Колко къси?

— Доста.

— Давай с единия крачол.

— Да, господарю. А после трябва да ни намеря нещо за ядене. И за пиене.

Техол сложи ръце на кръста си.

— Не продадохме ли вече всичко освен едно легло и едно трикрако столче? Колко още неща можем да разкараме?

Бъг примига и призна:

— Не много. Какво искаш да ядем тази вечер?

— Нещо, дето се готви.

— Сготвено или нещо, дето трябва да се готви?

— И двете ме устройват.

— А дърва?

— Не ям дърва.

— За огнището.

— О, да. Ами, намери нещо. Виж това столче, на което седиш — всъщност не му трябват и трите крака, нали? Когато муфтата не върши работа, е време да се импровизира. Излизам да срещна трите си съдби, Бъг. Моли се Блудния да гледа на другата страна, нали?

— Разбира се.

Техол заслиза по стълбата и в миг на паника откри, че на всеки три стъпенки е останала само по една.

Стаята на долния етаж беше съвсем гола, освен тънкия дюшек, навит на руло до едната стена. Върху плоския камък на огнището под двата предни прозореца стоеше самотно очукано котле, а на пода до него две дървени лъжици и паници. Общо взето, всичко е елегантно строго, помисли си Техол.

Дръпна настрана опърпаната завеса, която служеше за врата, и си напомни да каже на Бъг да извади бравата на вратата изпод огнището. Малко лъскане и можеше да докара един док от Късп Калайджията.

Излезе навън.

Проходът бе толкова тесен, че Техол трябваше да стъпва странично, докато излезе на улицата, и да подритва настрана сметта при всяка стъпка. „Налети жени… да можех да ги видя как се провират тука, докато стигнат до вратата ми.“ Една покана за вечеря вече изглеждаше много важна. И нали си беше грижлив домакин, щеше да застане така, че да го виждат добре и да приемат доволно ухилената му физиономия за гостоприемство.

Улицата беше пуста, ако не се брояха тримата нереки, майка и двете й полукръвни деца, които си бяха намерили една ниша в стената срещу дома му и като че ли не правеха нищо друго, освен да спят. Той мина покрай сгушените им тела, изрита пътьом някакъв плъх, който пристъпваше към тях, а после закрачи между натоварените високо дървени колички, буквално запушили този край на улицата. Складът на Бири винаги беше задръстен, а Бири гледаше на последната част от улица Кул от тази страна на канал Квилас като на част от личния си двор.

Калас, пазачът на двора, се беше изпружил на една пейка от другата страна, където Кул излизаше на площад Бърл, увитата с кожа цапара бе отпусната на бедрата му. Зачервените му очи засякоха Техол.

— Хубава пола — каза пазачът.

— Накара ме да заподскачам от радост, Калас.

— На твоите услуги, Техол.

Техол се спря с ръце на кръста и огледа гъмжилото на площада.

— Градът цъфти и процъфтява.

— Нищо ново тук… освен последния път.

— О, някаква дребна улична свада, както разправят.

— Не е, ако го слушаш Бири. Още иска главата ти осолена и в буре да се люшка в морето.

— Това място винаги си е било на Бири.

Калас изсумтя, после каза:

— От седмици не си се вясвал. Специален повод ли имаш?

— Среща с три жени.

— Да ти дам цапарата?

Техол погледна очуканото оръжие.

— Не ми се ще да те оставя беззащитен.

— Всъщност лицето ми е това, което ги плаши. Освен ония нереки. Минаха покрай мен, без да им мигне окото.

— Създават ли ти проблеми?

— Не. Те са като плъховете — не можеш ги прогони. Но нали го познаваш Бири.

— По-добре, отколкото той себе си. Напомни ми за това, Калас. Ако вземе да му хрумне той да им създава проблеми.

— Хубаво.

Техол продължи и излезе в кипналото гъмжило на площада. Три улици се отваряха на Долните пазарища. По-жалка сбирщина от безполезни неща за продан Техол още не беше виждал. А хората купуваха трескаво, ден след благословен ден. „Нашата цивилизация процъфтява от глупостта.“ И на човек му трябваше само трошица ум, за да напипа тази идиотска жила и да пие дълбоко от богатствата. Утешително, макар и леко отчайващо. Като с повечето мрачни истини.

Стигна до другия край и навлезе в Червена улица. Още трийсетина крачки и се озова пред сводестия вход на „При Хулдо“. Мина през сенчестия пасаж и отново излезе на слънчевата светлина в двора. Пет-шест маси, всички заети. Отдих за невежите или за онези, които нямаха достатъчно пари да опитат дупките във вътрешната светая светих на Хулдо, където ден и нощ се въртяха мръсни дейности — въпросните дейности понякога стигаха до артистичния израз на абсурда. Още един пример за какво са готови да плащат хората, ако им се даде шанс, помисли си Техол.

Трите жени на масата в отсрещния ъгъл изпъкваха не само с очебийната подробност — бяха единствените присъстващи жени, — но и с куп други по-тънки отлики. „Чар е… точно подходящата дума.“ Ако бяха сестри, то „сестринството“ беше само в излъчването им и в общото им пристрастие към някаква форма на воинска мощ, предвид мускулестите им тела и вързопите, броните и оръжията, струпани до масата.

Онази вляво беше червенокоса, с избелели от слънцето огнени кичури, провиснали на лениви вълни по широките й рамене. Пиеше от замазана с глина бутилка, презряла или може би неразбираща предназначението на чашата пред себе си. Лицето й бе като на героична статуя от колонада, волево, гладко и съвършено, сините очи — с каменния поглед и суровото безразличие, присъщо на всички такива статуи. Жената до нея, опряла лакти на малката маса, като че ли имаше и малко фаредска кръв в жилите, доколкото можеше да се съди по медения цвят на кожата й и леко дръпнатите й тъмни очи. Косата й беше или тъмнокафява, или черна, вързана отзад. Третата жена седеше небрежно отпусната в стола, извила левия си крак на една страна, и поклащаше десния — хубави крака, отбеляза Техол, обути във впити кожени панталони, ощавени почти до бяло. Главата й беше бръсната до голо и бялата кожа лъщеше. Раздалечените й светлосиви очи — оглеждаха лениво останалите гости на заведението — се спряха на Техол.

Той се усмихна.

Тя се изхили презрително.

Урул, главният сервитьор на Хулдо, пристъпи от близката сянка, махна с ръка на Техол и той се приближи колебливо.

— Изглеждаш… добре, Урул. Хулдо тука ли е?

Нуждата на този човек от къпане беше прословута. Гостите даваха поръчките си крайно лаконично и много рядко привикваха Урул за още вино, преди да са свършили с яденето. Сега той стоеше пред Техол с лъснало от мазна пот чело и ръцете му шареха неспокойно по широкия мръсен пояс на кръста му.

— Хулдо? Не, слава на Блудния. На Долната е, на Удавянията. Техол, ония жени… тук са вече цяла сутрин! Плашат ме, както се мръщят само щом се доближа.

— Остави ги на мене, Урул — каза Техол и го потупа по влажното рамо с риск да си оцапа ръката.

— На тебе?

— Защо не. — Техол намести полата си, пооправи ръкавите и закрачи между масите. Спря пред трите жени и се огледа за стол. Намери един, придърпа го и се отпусна на него с въздишка.

— Какво искаш? — попита плешивата.

— Това беше моят въпрос. Слугата ми ме уведоми, че тази сутрин сте посетили резиденцията ми. Аз съм Техол Бедикт… онзи, който спи на покрива си.

Три чифта очи се приковаха в него.

„Стигат да се огъне и най-безстрашният боен вожд… но мен? Съвсем леко.“

— Ти?

Техол изгледа навъсено плешивата.

— Защо всички непрекъснато ме питат това? Аз, да. А като ти слушам говора, слагам бас, че сте от островите. Никого не познавам от островите. Следователно не познавам и вас. Не че не бих искал, разбира се. Да ви познавам, в смисъл. Така поне си мисля.

Червенокосата тропна бутилката на масата.

— Сбъркали сме.

— Не сме — каза плешивата. — Това са преструвки. Трябваше да очакваме известна… подигравка тук.

— Той няма гащи.

— И ръцете му не са еднакво дълги — добави тъмнооката.

— Не е точно така — каза Техол. — Просто ръкавите са малко сбъркани.

— Не ми харесва — заяви тя и скръсти ръце.

— Не е нужно — каза плешивата. — Блудния знае, няма да лягаме с него, нали?

— Съкрушен съм.

— И би трябвало — подхвърли с неприятна усмивка рижата.

— Да легнем с него? На покрива? Ти си се побъркала, Шанд.

— Как може да не е важно, че не го харесваме?

Плешивата, дето я нарекоха Шанд, въздъхна и потърка очи.

— Слушай, Хеджун. Това е бизнес. Чувствата нямат място в бизнеса — вече ти го казах.

Хеджун поклати глава.

— Не можеш да се довериш на човек, когото не харесваш.

— Разбира се, че можеш! — отвърна Шанд и примига.

— Репутацията му не ми харесва — каза третата, още неназована жена.

— Рисарх. — Шанд отново въздъхна. — Точно репутацията му ни доведе тук.

Техол плесна с ръце. Веднъж, но достатъчно силно, за да стресне и трите.

— Чудесно. Рисарх с рижата коса. Хеджун с фаредската кръв. И Шанд без никаква коса. — Е… — Той опря ръце на масата и се надигна. — Това ми стига. Довиждане…

— Сядай!

Ръмженето бе толкова заплашително, че Техол, без да иска, отново се озова в стола си и потта потече на вадички под вълнената риза.

— Така е по-добре — каза Шанд малко по-ласкаво и се наведе към него. — Техол Бедикт. Знаем всичко за теб.

— О?

— Знаем дори защо е станало онова, което е станало.

— Тъй ли?

— И искаме да го направиш пак.

— Нима?

— Да. Само че този път ще имаш кураж да го свършиш. До края.

— Тъй ли?

— Защото ние — аз, Хеджун и Рисарх — ще сме твоят кураж. Този път. А сега да се махаме оттук, преди сервитьорът да се е върнал. Купихме сграда. Можем да поговорим там. Там не мирише.

— Виж, това е облекчение — каза Техол.

Трите жени станаха.

Той — не.

— Казах ти, нищо няма да стане — обърна се Хеджун към Шанд. — Нищо не е останало. Виж го само.

— Ще стане — отсече Шанд.

— Хеджун е права, уви — каза Техол. — Няма да стане.

— Знаем къде са отишли парите — каза Шанд.

— Че то не е тайна. Вчера богат, днеска — дрипльо. Изгубих ги.

Но Шанд поклати глава.

— Не си. Както казах, ние знаем. И ако проговорим…

— Непрекъснато твърдиш, че знаете нещо — отвърна Техол и сви небрежно рамене.

— Както каза, ние сме от островите — отвърна тя с усмивка.

— Но не от онези острови.

— Разбира се, че не — кой би отишъл там? И точно на това си разчитал.

Техол стана.

— Както казват, пет крила ще ти купят пълзене. Е, добре, купили сте сграда.

— Ще го направиш — настоя Шанд. — Защото ако излезе наяве, Хул ще те убие.

— Хул? — Най-после Техол можа да се усмихне. — Брат ми нищо не знае за това.

И се наслади на удоволствието, като видя, че е извадил трите жени от равновесие. „Тъй де, да видите и вие какво е.“

— Хул може да се окаже проблем.

Брис Бедикт не можеше да задържи погледа си на стоящия пред него човек. Малките кротки очи, надничащи изпод гънките на розовата плът, му се струваха някак не съвсем човешки, неподвижни и немигащи дотолкова, че Финадът на Кралската гвардия за миг си въобрази, че гледа в очите на змия. Усойница, свила се на кълбо в средата на крайречен път няколко дни преди да дойдат дъждовете. Изпълзяла от реката, дълга три човешки боя и отпуснала глава върху навитото на кълбо, дебело колкото мъжка ръка тяло. Дебне тътрещите се, теглещи колите по пътя волове. Дебне глупавия колар, който ще се доближи.

— Финад?

Брис насила извърна очите си към едрия мъж.

— Първи евнух, объркан съм и не зная как да отговоря. От години нито съм виждал брат си, нито съм говорил с него. А и няма да придружавам делегацията.

Първи евнух Нифадас се обърна и безшумно закрачи към дървения стол с високата облегалка зад масивното бюро, господстващо в просторния кабинет. Седна с плавно движение и се отпусна.

— Успокойте се, Финад Бедикт. Храня огромно уважение към брат ви Хул. Възхищавам се от категоричността на убежденията му и в пълна степен разбирам мотивацията, стояща зад… избора му в миналото.

— В такъв случай, моля да ми простите, но сте доста по-напреднал от мен, Първи евнух. Признавам, че буквално нищо не разбирам от своя брат — или братя, ако щете. Уви, винаги е било така.

Нифадас примига сънено и кимна.

— Семействата са странно нещо, нали? Разбира се, личният ми опит изключва много от тънкостите, свързани с тази тема. И все пак, ако щете, изключването ми преди време ми позволи известна обективност, благодарение на която често пъти съм наблюдавал механизмите на такива обременяващи отношения с ясен поглед. — Вдигна глава и очите му отново се приковаха в Брис. — Ще ми позволите ли една-две бележки?

— Простете, Първи евнух…

Нифадас му махна с пухкавата си ръка да замълчи.

— Не е нужно. Бях арогантен. А и не се обясних. Както знаете, приготовленията са в пълен ход. Великата среща се задава. Уведомиха ме, че Хул Бедикт се е присъединил към Бурук Бледия и Серен Педак по пътя към земите на хирот. Освен това разбирам, че на Бурук е възложен дълъг списък от задачи — нито една от които не е възложена от мен, бих добавил. С други думи, вероятно е тези указания не само да не отразяват интересите на краля, но всъщност биха могли да противоречат на желанията на Негово величество. — Той отново примига, бавно и премерено. — Рисковано, съгласен съм. И нежелано също така. Притеснението ми е следното. Хул би могъл… да схване погрешно…

— Като реши, че Бурук действа от името на крал Дисканар, искате да кажете.

— Точно така.

— При което ще се опита да противодейства на търговеца.

Нифадас въздъхна и кимна.

— Което само по себе си не е непременно лошо — продължи Брис.

— Вярно. Само по себе си не е непременно лошо.

— Освен ако не възнамерявате, като официален представител на краля и номинален водач на делегацията, да се противопоставите на търговеца по свой начин. Да отклоните онези интереси, които на Бурук е възложено да представлява пред Едур.

Малката уста на Първия евнух се изви в лека усмивка.

Само това и нищо повече, но Брис разбра. Погледът му се измести към прозореца зад Нифадас. Зад мехурестото стъкло се нижеха лениви облаци.

— Не е по силите на Хул — промълви той.

— Не е. Тук съм съгласен с вас. Кажете ми, Финад, какво знаете за Аквитор Серен Педак.

— Знам я само по репутация. Но казват, че имала лична резиденция тук, в столицата. Макар че не съм чувал да я посещава.

— Рядко. Последният път беше преди шест години.

— Името й е неопетнено — каза Брис.

— Вярно. И все пак човек се чуди… тя не е сляпа, в края на краищата. Нито глупава, доколкото разбирам.

— Допускам, че малко Аквитори са такива, Първи евнух.

— Точно така. Е, благодаря ви, че заделихте от времето си, Финад. Кажете ми — продължи той, докато ставаше в знак, че аудиенцията е приключила, — устроихте ли се добре в ролята си на Кралски защитник?

— Ъъъ, съвсем добре, Първи евнух.

— Бремето е по-поносимо на раменете на млад и здрав мъж като вас значи?

— Не е леко. Не бих твърдял това.

— Нито удобно, но е поносимо.

— Описанието ви е съвсем точно.

— Вие сте честен човек, Брис. И като един от кралските съветници, аз съм доволен от избора си.

„Но чувстваш за нужно да ми се напомни. Интересно защо?“

— Както винаги, за мен кралското доверие е висока чест, Първи евнух. И вашето, разбира се.

— Няма да ви задържам повече, Финад.

Брис кимна, обърна се и излезе от кабинета.

Част от него продължаваше да копнее за старото време, когато беше само младши офицер в Дворцовата гвардия. Когато не носеше политическо бреме и присъствието на кралската особа беше винаги далечно — Брис и приятелите му гвардейци просто стояха мирно покрай стените на официални аудиенции и срещи. Но пък, прецени той, докато крачеше по коридора, Първият евнух го беше повикал заради кръвта му, а не в новата му роля на Кралски защитник.

Хул Бедикт. Като неспокоен дух, присъствие, обречено да витае вечно в ума му, където и да отиваше и каквото и да правеше. Брис помнеше как бе видял тогава най-големия си брат, в пищната униформа на Страж, с Кралската стрела на колана. Последна и неизтляваща гледка за малкото впечатлително момче, каквото беше през онези години. Този миг си оставаше у него, като замръзнала във времето картина, през която странстваше в сънищата си или в мигове на размисъл като тези. Нарисуван образ. Братята, мъж и дете, двамата с обветрени лица, посивели от прахта. Хул стоеше и се взираше като непознат в ококорените момчешки очи, в изпълненото с възхищение лице, проследяваше вдигнатия нагоре поглед и неспокойно изместваше своите очи, подозрителен към гордостта на униформения войник.

Невинността бе оръжие на славата, но можеше да заслепи. И двете страни.

Казал бе на Нифадас, че не разбира Хул. Но го разбираше. Прекалено добре.

Разбираше и Техол, макар може би не толкова добре. Твърде студени се бяха оказали наградите, които носеше неизмеримото богатство; само алчната стръв към това богатство съскаше нажежена. И тази истина бе в сила за света на Ледер, бе крехкият дефект в сърцевината на златния меч. Техол се беше хвърлил върху този меч и сякаш бе съгласен да кърви до смърт, бавно и с добродушна самонадеяност. Каквото и сетно послание да търсеше в смъртта си, щеше да е загуба на време, защото никой нямаше да погледне към него, щом дойдеше денят. Нямаше да посмее. „Подозирам, че точно затова се усмихва.“

Братята му отдавна бяха достигнали своите върхове — твърде рано, както се оказа — и сега се хлъзгаха надолу, всеки по своя път, към разпада и към смъртта. „А какво да кажем за мен? Назначен съм за Кралски защитник. Признат съм за най-добрия майстор на меча в кралството. Вярвам, че стоя, тук и сега, на най-високия предел.“ Нямаше нужда да продължава по нишката на тази мисъл.

Брис зави надясно. На десетина крачки напред от една открехната врата се процеждаше светлина. Когато се озова пред нея, един глас извика отвътре:

— Финад! Ела бързо.

Брис се усмихна и се обърна. Три крачки — и влезе в изпълнената с миризми на подправки стаичка с нисък таван. Безбройните източници на светлина предизвикваха война на цветове по мебели и маси, отрупани с инструменти, свитъци и стъкленици.

— Да, Цеда?

— Ела да видиш какво направих.

Брис се провря покрай шкафа с книги, сложен перпендикулярно до една от стените, и завари зад него Кралския заклинател — седеше на трикрако столче. До него имаше наклонена маса с лавица под нея, отрупана с дискове излъскано стъкло.

— Походката ти се е променила, Финад — каза Куру Кан. — Откакто стана Кралски защитник.

— Не бях го забелязал, Цеда.

Куру Кан се завъртя на столчето и вдигна пред лицето си някакъв странен предмет — две еднакви лещи, свързани с тел. Широкото лице на Цеда изглеждаше още по-издуто от увеличаващия ефект на лещите. Куру Кан постави предмета на лицето си, върза го с каишки зад ушите си, намести лещите пред очите си и те примигаха срещу Брис, ококорени и огромни зад двете стъкла.

— Такъв си, какъвто си те представях. Мъглата смалява нещата до незначителност. Яснотата извисява, кара значимите неща да изпъкват. Това, което слушам, вече е по-маловажно от това, което виждам. Значи перспективата се измества. Светът се променя. Съществено е, Финад. Много съществено.

— Тези лещи са ви дали зрение? Това е чудесно, Цеда.

— Ключът се оказа в търсене на решение, което е антитеза на магията. Взирането в Празната крепост ми отне зрението, в края на краищата. Не можех да постигна корекция чрез същия посредник. Все пак тази подробност все още не е съществена. Моля се да не се окаже всъщност.

Цеда Куру Кан никога не водеше само един разговор наведнъж. Или така поне му бе обяснил веднъж самият той. Макар мнозина да намираха това за отчайващо, Брис винаги бе очарован.

— Аз ли съм първият, на когото се показва това откритие, Цеда?

— Ти можеш да разбереш важността му повече от всеки друг. Майстор на меча, играе си с място, дистанция и разчет, с всички материални истини. Трябва да направим няколко настройки. — Смъкна изобретението си, изгърби се над него и малките инструменти засвяткаха в ловките му ръце. — Бил си в кабинета на Първия евнух. Разговорът не е бил особено приятен за тебе. Несъществено, за момента.

— Призован съм в Тронната зала, Цеда.

— Вярно. Не особено спешно. Преда очаква да се появиш там… скоро. Първият евнух разпита ли те за големия ти брат?

Брис въздъхна.

— Предположих — каза Куру Кан и го погледна с широка усмивка. — Притеснението е зацапало потта ти. Нифадас е силно угрижен в момента. — Той отново постави лещите пред очите си и те се втренчиха в очите на Финада — притесняващо, тъй като никога досега не се беше случвало. — На кого му трябват шпиони, щом нечий нос може да изрови всички истини?

— Цеда, надявам се да не загубиш този талант с това свое ново изобретение.

— А, ето! Майстор на меча, наистина. Не ти убягва важността на всяко сетиво! Какво измеримо удоволствие — нека да ти покажа. — Смъкна се от столчето, приближи се до една от масите и изля от някаква чиста течност в една прозрачна стъкленица. Наведе се да провери нивото и кимна. — Измеримо, както подозирах. — Вдигна стъкленицата от стойката, изгълта съдържанието и млясна. — Но в момента умът ти е обсебен от братята ти.

— Не съм неподатлив на несигурността.

— Дано да не си! Съществено признание. Щом Преда приключи с теб — а то ще е скоро, — върни се при мен. Чака ни една задача двамата.

— Добре, Цеда.

— Време е за някои настройки. — Той отново свали лещите от лицето си и добави: — За двама ни.

Брис помисли и кимна.

— До скоро, Цеда.

И излезе от стаята на чародея.

„Нифадас и Куру Кан стоят от едната страна на крал Дисканар. Де да нямаше друга страна.“

„Тронната зала“ погрешно продължаваше да носи това име, тъй като кралят вече преместваше седалището на властта във Вечния дом, след като бяха оправени течовете по високия му покрив. Останали бяха малко декорации, сред които древната пурпурна пътека по прохода, водещ към тронния подиум и стилизирания портал, извисяващ се в дъга над мястото, където доскоро беше стоял тронът.

В залата бе само старият му командир Преда Унутал Хебаз — доминираща фигура винаги, колкото и високопоставени да бяха обкръжаващите я. Беше много висока за жена, почти колкото Брис, светлокожа, с лъскава руса коса, въпреки че очите й бяха като тъмни лешници. При появата му тя се обърна и го погледна. На четиридесет години все още бе необикновено красива и бръчките от ветрове и слънце само подсилваха красотата й.

— Закъсняхте, Финад Бедикт.

— Импровизирани аудиенции с Първия евнух и Цеда…

— Имаме само няколко мига — прекъсна го тя. — Заемете мястото си до стената като редови гвардеец. Може да ви познаят или може да решат, че сте някой от подчинените ми, особено при тази слаба светлина, след като канделабрите са свалени. Тъй или иначе, ще стоите мирно и ще си мълчите.

Намръщен, Брис пристъпи до старата си гвардейска ниша, обърна се кръгом с лице към залата и се отдръпна в сенките. Раменете му опряха в коравия камък. Преда го изгледа за миг, кимна, след което се обърна към входа в отсрещния край на стената зад подиума.

„Аха, тази среща е на другата страна.“

Вратата рязко се отвори и облеченият в тежка броня и с шлем телохранител на принца пристъпи предпазливо в залата. Мечът му си беше в ножницата, но Брис знаеше, че Морох Неват може да го извади за едно мигване на окото. Знаеше също и че Морох бе кандидатът на самия принц за Кралски защитник. „И съвсем заслужено при това. Морох Неват не само притежава умения, но има и силно присъствие…“ И макар дръзкото му поведение по някакъв неопределим начин да дразнеше Брис, той също така неволно му завиждаше.

Принцовият телохранител огледа бавно залата и тънещите в сянка ниши, включително онази, където стоеше Брис — спря върху нея погледа си, но само за миг, като че ли единствено за да одобри присъствието на човек от охраната на Преда — и накрая се обърна към Унутал Хебаз.

Отсечено одобрително кимване, след което Морох отстъпи встрани.

Принц Квилас Дисканар влезе. Последва го канцлер Трайбан Гнол. Двамата, които влязоха след тях, стъписаха Брис: кралица Джанал и нейният Първи консорт Турудал Бризад.

„В името на Блудния, цялото мръсно змийско гнездо!“

Квилас се озъби на Унутал Хебаз като куче на опъната верига.

— Освободили сте Финад Джерун Еберикт за антураж на Нифадас. Искам да си го приберете, Преда. Изберете някой друг.

Тонът, с който му отвърна Унутал, беше спокоен.

— Опитът на Джерун Еберикт е неоспорим, принц Квилас. Уведомиха ме, че Първият евнух е доволен от този избор.

Канцлер Трайбан Гнол заговори също толкова спокойно:

— Принцът е убеден в обратното, Преда. Редно е да се отнесете към мнението му с подобаващо уважение.

— Убежденията на принца не са моя грижа. По този въпрос съм упълномощена от неговия баща, краля. Независимо какво уважавам или не уважавам, канцлер, настоятелно ви съветвам да оттеглите предизвикателството си.

Морох Неват изръмжа и пристъпи напред.

Ръката на Преда рязко се изпъна — не към принцовия телохранител, а към нишата, където стоеше Брис, за да го спре. Мечът вече беше в десницата му — бе излязъл от ножницата толкова безшумно, колкото и бързо.

Погледът на Морох пробяга към Брис и изненадата на лицето му се смени с разбиране. Собственият му меч бе излязъл от ножницата едва наполовина.

— А, решението на Преда само за един телохранител си намери… обяснение. Излезте напред, ако обичате, Защитник.

— Не е необходимо — заяви Унутал.

Брис кимна, бавно отстъпи назад и прибра в движение меча в ножницата.

Кралица Джанал повдигна вежда на грубото отменяне на заповедта й.

— Скъпа Унутал Хебаз, твърде много си надвишавате правата.

— Не аз, кралице. Кралската гвардия се подчинява на краля и на никой друг.

— Добре, простете ми, че си позволих да се позабавлявам, като оспорвам тази остаряла заблуда. — Джанал махна с тънката си ръка. — Силата винаги е изложена на риск да се превърне в слабост. — Пристъпи към сина си. — Послушай съвета на майка си, Квилас. Глупаво беше да се сече по пиедестала на Преда, защото все още не е станал на пясък. Търпение, скъпи мой.

Канцлерът въздъхна.

— Съветът на кралицата…

— Заслужава дължимото уважение — имитира Квилас. — Е, добре, както желаете. Както желаете всички. Морох!

Принцът напусна залата, Морох вървеше по петите му.

Кралицата се усмихна нежно.

— Преда Унутал Хебаз, молим ви за извинение. Тази среща не беше по наш избор, синът ми настоя. Двамата с канцлера се опитахме да го разубедим.

— Без никаква полза — каза канцлерът и отново въздъхна.

Лицето на Преда остана непроменено.

— Приключихме ли?

Кралица Джанал махна с пръст в мълчалива закана, после даде знак на Първия консорт и пъхна ръка под мишницата му на излизане.

Трайбан Гнол се задържа още малко.

— Моите поздравления, Преда. Финад Джерун Еберикт е изключителен избор.

Унутал Хебаз не отвърна нищо.

След още няколко мига двамата с Брис останаха сами в залата.

Преда се обърна към него.

— Дъхът ми винаги секва от тази ваша бързина, Защитник. Не ви чух, само… предусетих. Ако не бях, сега Морох щеше да е мъртъв.

— Вероятно, Преда. Макар и само защото прие с пренебрежение присъствието ми.

— А Квилас щеше да вини само себе си.

Брис не каза нищо.

— Май не трябваше да ви спирам.

Тя си тръгна.

„Джерун Еберикт. Горкият кучи син!“ — помисли Брис.

Спомни си, че Цеда го очаква, и бързо излезе.

Без да остави кръв след себе си.

И знаеше, че Куру Кан ще чуе облекчението във всяка негова стъпка.

Цеда чакаше пред вратата и подскачаше на място, сякаш се беше увлякъл в упражняването на танцова стъпка.

— Няколко напрегнати мига? — каза, без да вдига глава. — Несъществено. Засега. Ела.

След петдесетина крачки по коридора и надолу по каменни стъпала, после през други прашасали коридори — и Брис се сети накъде вървят. Сърцето му се смъкна в петите. Място, за което беше чувал, но все още не беше посещавал. Изглежда, на Кралския защитник бе позволено да ходи там, където един низш Финад не можеше да стъпи. Този път обаче привилегията беше съмнителна.

Озоваха се пред тежка двукрила обкована с мед врата, позеленяла и подпухнала от мъх, без никакви резета и ключалки. Цеда натисна с рамо и вратата изскърца и се отвори.

Няколко стъпала водеха към тесен метален пасаж, увиснал на вериги от тавана. Помещението беше кръгло, а в пода на спирала бяха подредени светещи плочи. Пасажът свършваше на платформа в центъра на залата.

— Трепет ли, Финад? Съвсем оправдан. — Куру Кан махна с ръка и поведе Брис по пасажа.

Люлееше се застрашително.

— Проява на стремежа към равновесие — заговори Цеда с ръце на перилата. — Стъпките ти на всяка цена трябва да намерят правилния ритъм. Важно, но трудно, при положение че сме двама. Не, не поглеждай долу към плочките — още не сме готови. Първо на платформата. Ето, стигнахме. Застани до мен, Финад. Погледни с мен първата плочка на спиралата. Какво виждаш?

Брис се вгледа в сияещата плочка. Не беше съвсем квадратна. Две педи на дължина и малко по-малко на ширина.

„Крепостите. Цеданса. Залата за прорицания на Куру Кан.“ Из цял Ледерас се срещаха гадатели на плочи, хора, притежаващи дарбата да четат Крепостите. Разбира се, техните бяха малки, като плоски зарове. Само Кралският заклинател притежаваше плочи като тези. С вечно променящи се лица.

— Виждам могила в един двор.

— А, значи виждаш вярно. Добре. Един разстроен ум щеше да се разкрие в този момент. Взорът му щеше да е отровен от страх и злонамереност. Могила, третата от края сред плочите на Крепостта на Азата. Какво долавяш от нея?

Брис се намръщи.

— Неспокойствие.

— Мда. Смущаващо, съгласен ли си?

— Съгласен.

— Но Могилата е силна, нали? Няма да се поддаде на напора му. Но все пак помисли малко. Нещо е неспокойно там, под онази пръст. И всеки път, когато съм идвал тук в последния месец, тази плоча е започвала спиралата.

— Или я е завършвала.

Куру Кан кривна глава.

— Възможно. Умът на един майстор на меча се обръща към неизвестното. Съществено? Ще разберем, нали? Започва или свършва. Така. Щом няма опасност Могилата да поддаде, защо тогава е толкова упорита тази плоча? Може би ние виждаме само това, което е, докато неспокойствието е обещание за нещо, което ще бъде. Тревожно.

— Цеда, посещавал ли си района на Азата?

— Ходил съм. И кулата, както и теренът около нея, са без промяна. Крепостта си остава цяла и непоклатима. Сега премести погледа си напред, Финад. Следващата?

— Петата в Крепостта на Дракона. Портал. Как се свързва той с Могилата на Азата? Предшества ли я Порталът, или я следва? Откакто съм жив, за пръв път виждам плоча на Крепостта Дракон в подредбата. Свидетели сме — или ще бъдем свидетели — на изключително важно събитие.

Брис го погледна.

— Доближаваме се до края на Седмия цикъл. Това наистина е съществено. Първата империя ще бъде преродена. Крал Дисканар ще бъде преобразен — той ще се възвиси и ще приеме древната титла Първи император.

Куру Кан обгърна раменете си с ръце.

— Популярната интерпретация, да. Но истинското пророчество, Финад, е някак по-… мъгляво.

Брис се притесни от реакцията му. Никога не беше помислял, че е възможно „популярната“ интерпретация да не е точна.

— Мъгляво ли? В какъв смисъл?

— „Кралят, който властва в Седмия край, ще бъде преобразен и ще се превърне в преродения Първи император.“ Тъй. Възникват обаче въпроси. Преобразен — добре, но как? И прероден — в плът ли? Първият император е бил унищожен заедно с Първата империя, в далечна земя. Колониите тук са останали осиротели. Съществували сме много дълго в изолация, Финад. По-дълго, отколкото би могъл да повярваш.

— Почти седем хиляди години.

Цеда се усмихна.

— С времето езикът се променя. В смисъл, изкривява се. С всеки нов правопис се трупат грешки. Дори онези здрави стражи на съвършенството — числата — могат в един миг на небрежност да се променят дълбоко. Да ти кажа ли в какво съм убеден, Финад? Какво би казал за идеята ми, че някои нули може да са изпаднали? В началото на това Седмо Затваряне?

„Седемдесет хиляди години? Седемстотин хиляди години?“

— Опиши ми следващите четири плочи.

Малко объркан, Брис отново насочи вниманието си към пода.

— Тази я познавам. Измамницата от Празната крепост. И следващата плоча: Бяла врана, от Осите. Третата ми е непозната. Парчета лед, едно от тях стърчи от земята и става все по-ярко с отразената светлина.

Куру Кан въздъхна и кимна.

— Семе, последната плоча от Крепостта на Лед. Още една безпрецедентна поява. А четвъртата?

Брис поклати глава.

— Тя е празна.

— Точно така. Прорицанието спира. Блокирано е навярно от събития, които тепърва ще се случат, от избори, още невзети. Водещи до края, който е последната плоча — Могила. Уникална загадка. Объркан съм.

— Друг някой видял ли е това, Цеда? Обсъждал ли си го с някой друг?

— Първият евнух е уведомен, Брис Бедикт. За да не влезе във Великата среща сляп за поличбите, които може да се появят там. А сега и ти. Трима сме, Финад.

— Защо и аз?

— Защото ти си Кралският защитник. Твоята задача е да браниш живота му.

Брис въздъхна.

— Той непрекъснато ме пъди.

— Ще му напомня отново — увери го Куру Кан. — Трябва да се откаже от пристрастието си към самота или да свикне да не вижда никого, щом погледне към теб. Сега ми кажи към какво подтикна кралицата сина си в старата тронна зала?

— Подтикнала? Тя твърдеше точно обратното.

— Това не е важно. Кажи ми какво видяха очите ти, какво чуха ушите ти? Кажи ми, Брис Бедикт, какво нашепва сърцето ти?

Брис се взря в празната плоча, после каза унило:

— Хул може да се окаже проблем.

— Това ли нашепва сърцето ти?

— Това.

— На Великата среща?

Брис кимна.

— Как?

— Боя се, Цеда, че може да се опита да убие принц Квилас Дисканар.

Сградата се оказа бивша дърводелска работилница на приземния етаж, с няколко скромни жилищни стаички с нисък таван на горния, до който се стигаше по стръмно стълбище. Фасадата бе откъм канал Квилас, срещу един кей, където дърводелецът вероятно бе получавал материалите си.

Техол Бедикт обиколи просторната работилница и огледа дупките по дюшемето, останали от механизмите, както и онези от куките по стените, на които бяха висели инструментите. Въздухът все още миришеше на талаш и боя. Дълъг тезгях минаваше по цялата стена вляво от входа. Цялата предна стена пък беше от подвижни плоскости.

— И това сте го купили веднага? — попита учудено той трите жени, които чакаха до стълбището.

— Търговията на собственика се разширяваше — отвърна Шанд. — Както и семейството му.

— Срещу канала… Това място трябва да струва доста…

— Две хиляди третини. Купихме и повечето мебели на горния етаж. Поръчахме писалище, донесоха го снощи. — Шанд махна с ръка да обхване приземния етаж. — Тази зона е твоя. Бих ти препоръчала една-две стени, като оставиш коридор от вратата до стълбището. Онази глинена тръба там е кухненската канализация. Избихме секцията, водеща до кухнята горе, тъй като очакваме, че слугата ти ще храни и четирима ни. Нужникът е в задния двор, изпразва се в канала. Има също и сайвант с килер, достатъчно голям, за да живее в него цяло семейство нереки.

— Богат дърводелец, с широки пръсти — каза Техол.

— Просто има талант. — Шанд сви рамене. — Хайде, ела. Кабинетът е на горния етаж. Трябва да обсъдим някои неща.

— Не ми изглежда така — отвърна той. — Изглежда все едно, че всичко вече е решено. Мога да си представя радостта на Бъг, като чуе новината. Дано да обичате фурми.

— Може да заемеш покрива — каза със сладка усмивка Рисарх.

Техол скръсти ръце и се заклати на пръсти и пети.

— Я да видим дали разбирам добре цялата тая история. Първо ме заплашвате, че ще разкриете ужасните ми тайни, а после ми предлагате някакъв вид партньорство за някаква врътка, без дори да сте си направили труда да ми я опишете. Виждам как тази връзка пуска дълбоки корени в толкова благодатна почва.

Шанд се навъси.

— Я първо да го пребием — подхвърли Хеджун.

— Просто е — каза Шанд, без да обръща внимание на предложението й. — Имаме трийсет хиляди третини и от тях искаме да направиш десет.

— Десет хиляди третини?

— Десет пика.

Техол я зяпна.

— Десет пика. Десет милиона третини. Разбирам. И какво точно искате с всичките тези пари?

— Искаме да изкупиш останалите острови.

Техол прокара ръка през косата си и почна да крачи напред-назад.

— Вие сте луди. Аз започнах със сто дока и едва не се убих, за да направя само един пик…

— Само защото беше немарлив, Техол Бедикт. Направи го за година, но работеше само по ден-два на месец.

— Е, да, но тези дни бяха убийствени.

— Лъжец. Нито една грешна стъпка не направи. Нито веднъж. Сгъваше и разгъваше, като оставяше всички да затъват след теб. И заради това те боготворяха.

— Докато не им заби ножа на всички — каза Рисарх с широка усмивка.

— Полата ти пада — отбеляза Хеджун.

Техол си я намести.

— Не беше точно забиване на нож. Какви ужасни образи измисляш. Направих си своя пик. Не бях първият, който е направил пик, просто най-бързият.

— Със сто дока. И със сто нива е трудно сигурно. Но докове? Аз съм правила по стотина дока на три месеца като дете, от бране на маслини и грозде. Никой не започва с докове. Никой освен теб.

— А сега ти даваме трийсет хиляди третини — каза Рисарх. — Поработи със стековете, Бедикт. Десет милиона пика? Защо не?

— Като мислите, че е толкова лесно, защо не го направите сами?

— Не сме толкова умни — каза Шанд. — Но и не могат да ни заблудят лесно. Натъкнахме се на дирята ти, проследихме я и ето ни тук.

— Никаква диря не съм оставил.

— Не и такава, каквато могат да видят повечето хора, вярно. Но както казах, нас не могат лесно да ни заблудят.

Техол продължи да крачи.

— Списъкът на Търговските уеми за брутния доход на Ледерас е между дванайсет и петнайсет пика, с може би още пет, покрити…

— Тези пет включват ли и твоя?

— Моят е отписан, не забравяй.

— Стига глупости. Десет хиляди проклятия, вързани за доковете на дъното на канала, и всички за теб.

Хеджун попита изненадано:

— Вярно ли, Шанд? Може би трябва да купим правата…

— Много късно — каза Техол. — Тях ги взе Бири.

— Бири е фасадата — каза Шанд. — Правата си ги взел ти, Техол. Бири може да не знае, но работи за теб.

— Виж, това е ситуация, която още не съм използвал.

— Защо?

Той сви рамене. После спря и зяпна Шанд.

— Няма как да го знаеш това.

— Прав си. Предположих го.

Очите му се разшириха.

— Шанд, с този твой инстинкт наистина можеш да направиш десет пика.

— Изиграл си всички, защото не правиш погрешни стъпки, Техол Бедикт. Те не мислят, че си покрил пика си — вече не, не и след като толкова дълго живя като плъх. Ти наистина си го загубил. Къде — никой не знае, но някъде. Затова са отписали загубата, нали?

— Парите са ловкост на ръката — отвърна Техол и кимна. — Освен ако не държиш в ръцете си диаманти. Тогава вече не са само идея. Ако искате да разберете измамата зад цялата тази игра, тя е точно в това, момичета. Дори докато парите са само идея, те имат сила. Само дето не е истинска сила. Само обещанието за сила. Но това обещание е достатъчно, докато всички продължават да се преструват, че са истински. Престанат ли да се преструват, всичко се разпада.

— Освен ако диамантите не са в ръцете ти — каза Шанд.

— Точно така. Тогава са истинска сила.

— Точно това си започнал да подозираш, нали? Затова си отишъл и си го проверил. И всичко е почнало да се разпада.

Техол се усмихна.

— Представи си отчаянието ми.

— Не си бил отчаян. Просто си разбрал колко опасна може да е една идея, ако е в лоши ръце.

— Всички са в лоши ръце, Шанд. Включително и моите.

— Затова си се отдръпнал.

— И няма да се върна. Направете най-лошото с мен. Нека Хул разбере. Издайте ме. Каквото е отписано, може да се запише пак. Данъчните ги бива в това. Всъщност ще предизвикате бум. Всички ще въздъхнат с облекчение, като разберат, че в края на краищата всичко е било в играта.

— Не това искаме — каза Шанд. — Още не схващаш. Когато купим останалите острови, Техол, ще го направим точно както го направи ти. Десет пика… изчезват.

— Цялата икономика ще рухне!

И трите кимнаха.

— Вие сте фанатички!

— Още по-лошо — отвърна Рисарх. — Отмъстителни сме.

— Всички сте полукръвни, нали? — Не му трябваха отговорите им. Беше очевидно. Не всеки полукръвен трябваше да прилича на полукръвен. — Фаред, за Хеджун. Вие двете? Тартенал?

— Тартенал. Ледерас ни унищожи. Сега ние ще унищожим Ледерас.

— И ти ще ни покажеш как — каза Рисарх и отново се усмихна.

— Защото мразиш своя народ — добави Шанд. — Цялата тази алчна студенокръвна пасмина. Искаме ги онези острови, Техол Бедикт. Знаем за останките от племената, които си прехвърлил на тези, които си купил. Знаем, че те се крият там, мъчат се да съградят отново всичко, което са загубили. Но не е достатъчно. Тръгни по улиците на този град и истината ще ти се набие в очите. Ти го направи за Хул. Представа нямах, че той не знае за това — тук ме изненада. Знаеш ли, мисля, че трябва да му кажеш.

— Защо?

— Защото той трябва да се изцери, затова.

— Не мога да направя това.

Шанд пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Коленете му омекнаха, толкова неочаквано бе съчувствието й.

— Прав си, не можеш. Защото и двамата знаем, не беше достатъчно.

— Кажи му го по нашему — намеси се Хеджун. — Техол Бедикт. Този път го направи както трябва.

Той се отдръпна и ги загледа. Три проклети жени.

— Проклятието на Блудния е, че върви по пътеки, по които е вървял преди. Но вашата решимост, вашата праволинейност ви заблуждава.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, Шанд, че Ледер бездруго ще падне — и то не благодарение на мен. Намерете Хул и го питайте — сигурен съм, че е някъде там горе, на север. И знаете ли, много е смешно как упорито се бореше той за своята кауза, за всички онези племена, които Ледер погълна тогава. Защото сега, след като вече знае каквото знае, той пак ще се бори. Само че този път не за племе — не за Тайст Едур. Този път за Ледер. Защото той знае, скъпи мои, че вече срещнахме сериозния си противник в лицето на онези проклети кучи синове. Този път Едур са тези, които ще поглъщат.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Шанд и той видя неверието, изписано на лицето й.

— Защото те не играят играта.

— А ако грешиш?

— Възможно е. Все едно, ще се лее кръв.

— Тогава да го направим по-лесно за Тайст Едур.

— Шанд, говориш за измяна.

Устните й се свиха тънка резка.

Рисарх се изсмя горчиво.

— Идиот. Това го правим през цялото време.

„Блудния да ме вземе, права е!“

— Не съм убеден, че управлението на една орда варварски вождове ще е по-добро.

— Не говорим какво е по-добро — каза Шанд. — Говорим за отмъщение. Помисли за Хул, какво му причиниха. Направи го отново, Техол.

„Не вярвам, че Хул ще го види по този начин. Не съвсем. Не за дълго.“

— Нали разбирате, че много дълго време култивирах апатия. Всъщност тя като че ли ражда безкраен плод.

— Да. Полата ти не скрива много.

— Инстинктите ми може да са малко затъпели.

— Лъжец. Само си траят и чакат, и ти го знаеш. Откъде започваме, Техол Бедикт?

Той въздъхна.

— Добре. Първо и преди всичко, даваме този приземен етаж под наем. Бири има нужда от склад.

— А ти?

— Случайно жилището ми си ми харесва и нямам намерение да го напускам. Доколкото засяга другите, още не играя в играта. Вие трите сте инвеститори. Тъй че скатайте някъде проклетите си оръжия — сега влизаме в много по-опасна война. Извън къщата ми се е приютило едно семейство нереки. Майка и две деца. Наемете ги за готвачка и бегачи. После отивате в Търговската гилдия и се вписвате. Занимавате се с недвижимо имущество, строителство и транспорт. Никакъв друг бизнес. Още не. Значи, около петото крило на Вечния дом се продават седем имота. Цената пада.

— Защото потъват.

— Точно. А това ще го оправим. И като го оправим, очаквайте визита от Кралския инспектор и пъстра сбирщина обнадеждени кралски архитекти. Дами, подгответе се да ставате богати.

„Търсене на здрав терен? Вашият отговор е Конструкции Бъг.“

„Докато потопът не помете целия свят де.“

— Може ли да ти купим някакви дрехи?

Техол примига.

— Защо?

Долината се виеше, стръмните склонове бяха обрасли с безкраен лес, тъмно и неподвижно зелено. Блясъкът на забързаната вода се точеше на тънка лента към сенките в най-ниската точка. Кръвта на планините — така наричаха Едур тази река. — Тис’форундал. Водите й течаха червени с потта на желязото.

Пътят, по който щяха да тръгнат, я пресичаше многократно.

Самотният Тайст Едур далече долу, изглежда, беше излязъл от този пурпурен поток. Закрачи към пътя, после започна да се изкачва.

„Все едно, че знае, че сме тук“ — помисли Серен.

Бурук Бледия не бързаше много — беше заповядал почивка още рано следобед. До утре фургоните нямаше да тръгнат по каменистия път към долината. Предпазливост или пиянско безразличие, резултатът беше същият.

Хул стоеше до нея и също гледаше изкачващия се по склона Тайст Едур.

— Серен.

— Да?

— Нощес плака.

— Мислех, че си заспал.

Той помълча, после каза:

— Плачът ти винаги ме буди.

„Но не смееш, нали?“

— Де твоят да можеше да ме събуди.

— Сигурен съм, че щеше, Серен, стига да плачех.

„И това облекчава вината ми?“ Тя кимна към далечния Тайст Едур.

— Познаваш ли го?

— Да.

— Ще ни създаде ли неприятности?

— Едва ли. Мисля, че ще ни придружи до земите на хирот.

— Благородник?

Хул кимна.

— Бинадас Сенгар.

Тя се поколеба, преди да попита:

— Рязал ли си плът за него?

— Да. Както и той за мен.

Серен Педак придърпа по-плътно кожите около раменете си. Нещо от гнилото на долината бе проникнало в злите пориви на вятъра.

— Хул, боиш ли се от Великата среща?

— Трябва само да погледна назад, за да разбера какво лежи напред.

— Сигурен ли си?

— Ще си купим мир, но за Тайст Едур той ще е гибелен мир.

— Но все пак мир, Хул.

— Аквитор, по-добре да го знаеш. За да ме разбереш ясно. Смятам да осуетя тази среща. Смятам да тласна Тайст Едур към война с Ледерас.

Тя го зяпна стъписано.

Хул Бедикт й обърна гръб.

— С това знание можеш да постъпиш както пожелаеш.

3.

Цареше мъртва тишина, съвсем на място в непрогледната мъгла. Черните весла се вдигнаха от гъстата като кръв вода и тя се стече на вадички, след това — на мъниста по лъскавото дърво, докато най-сетне не засъхна с патината на сол в хладния затаен въздух. И нищо вече не оставаше, освен да се чака.

Тази сутрин Дъщеря Менандори бе донесла мрачна поличба. Тялото на воин от племето бенеда. Подут труп, опърлен от магия, с обелена и почерняла от несекващия глад на морските води кожа. Шепотът на рояка мухи премина в гневно жужене, щом се разлетяха с идването на онези Едур, чиито роби го бяха намерили първи.

Ледерийска магия.

Воинът не носеше ножница, нито броня. Беше излязъл на риболов.

Скоро след откритието от речното устие се отправиха четири дълги лодки К’ортан. В най-предната се качи Ханан Мосаг с кадъра си К’риснан със седемдесет и пет кръвни воини. В другите ги последваха по сто воини.

Известно време навътре ги носеше отливът. Скоро се разбра, че в открито море не ги чака вятър, тъй че оставиха прибрани триъгълните платна и по трийсет и пет мъже от всяка страна започнаха да гребат.

Докато кралят-магьосник не им даде сигнал да спрат.

Мъглата бе обгърнала плътно четирите нападателни съда. Нищо не можеше да се види на повече от двайсет удара на греблата във всички посоки.

Трул Сенгар седеше на пейката зад Феар. Беше пуснал веслото и стискаше новото копие с железен обков, което му беше дал баща му.

Знаеше, че ледерийските кораби са наблизо, на дрейф, също като дългите лодки на Едур. Но те разчитаха само на платната и не можеха да предприемат нищо, докато не се надигне вятър.

А Ханан Мосаг се бе погрижил да няма вятър.

Сенки-призраци пробягваха по палубата, блуждаеха неспокойно, ръцете им с дълги нокти бяха увиснали, сякаш се тътреха на четири крака. Кръстосваха насам-натам, изгаряни от нетърпение да напуснат тясното пространство на бойния съд. Трул никога не бе виждал толкова много — а знаеше, че ги има и на другите три дълги съда. Но не те щяха да са убийците на ледериите. Този път кралят-магьосник бе призовал нещо друго.

И той го усещаше. Изчакваше някъде под тях. Огромно търпение, затаило се в дълбините.

Ханан Мосаг бавно вдигна десница и щом погледна отвъд краля-маг, Трул видя туловището на един ледерийски ловен кораб бавно да изниква от мъглата. С прибрани платна, с фенери в края на издадените навън прътове — мятаха смътна жълтеникава светлина.

След него — втори кораб, вързан за първия с дебело въже.

Перки на акули пореха водата около корабите.

А после изведнъж перките изчезнаха.

За миг, замъглен и неясен.

След това — писъци.

Трул пусна копието и запуши ушите си с ръце — и не само той реагира така, защото виковете се усилиха, извлечени от безпомощни гърла, и преминаха в неистови писъци. За миг сред мъглата блесна магия и бързо угасна.

Ледерийските кораби вече бяха отвсякъде. Но не можеше да се види какво става на тях — мъглата бе почерняла, къдреше се като дим и от непроницаемия й мрак се изтръгваха само писъците — като късове от ужас, като гърчещи се души.

Звуците кънтяха в черепа на Трул, безразлични към усилията му да ги спре. Стотици гласове. Стотици по стотици.

След това — тишина. Мъртва и абсолютна тишина.

Ханан Мосаг махна с ръка.

Мъглата изчезна.

Спокойните допреди миг морски води оживяха под напора на силен вятър. Слънцето заизсипва гневната си жар от свирепо синьото небе.

Изчезнало бе и черното излъчване, което бе погълнало ледерийския флот.

Корабите се поклащаха, угасналите фенери се люлееха диво на прътовете.

— Греби.

Гласът на Ханан Мосаг отекна сякаш точно до Трул. Той се сепна и като всички останали хвана веслото.

Дългата лодка се понесе напред.

След няколко мига спряха до един от корабите.

Сенките-призраци се закатериха по боядисания му в червено хълбок.

А Трул видя, че ватерлинията по корпуса се е променила. Разбра, че трюмът вече е празен.

— Феар — изсъска той. — Какво става? Какво стана?

Брат му се извърна и Трул се стъписа, като видя пребледнялото му лице.

— Не е за нас, Трул — промълви той и отново се обърна напред.

„Не е за нас. Какво иска да каже? Какво не е за нас?“

Вълните подмятаха мъртви акули. Труповете им бяха разпрани, все едно че се бяха взривили отвътре. Водата беше осеяна с лепкави вътрешности.

— Сега се връщаме — каза Ханан Мосаг. — Вдигнете платната, мои воини. Видяхме. Сега трябва да се махнем оттук.

„Видяхме… какво, в името на Бащата Сянка?“

По бордовете на ледерийските кораби заплющяха и се издуха платна.

„Призраците ще ги откарат. В името на Мрака, това не е само показване на сила. Това е… това е предизвикателство.“ Предизвикателство с такава дълбока арогантност, че далече надвишаваше това на ледерийските ловци и техния глупав, самоубийствен лов на бивнести тюлени. И щом осъзна това, нова мисъл го споходи, докато гледаше как воините вдигат платната. „Кой сред ледериите съзнателно би изпратил екипажите на деветнайсет кораба на сигурна смърт? И защо тези екипажи изобщо ще се съгласят на това?“

Казваха, че златото било единственото, което интересувало ледериите. Но кой здравомислещ човек би търсил богатство, ако то означава сигурна смърт? Не можеше да не са знаели, че спасение няма да има. „Но от друга страна, ако не бях ги видял случайно? Ако не бях решил да ходя на брега на Калах, за да търся нефрит?“ Но не, този път той беше арогантният. Ако не беше Трул, щеше да е някой друг. Престъплението не можеше да остане незабелязано. Престъплението изобщо не беше замислено да остане незабелязано.

Приятелите му воини изглеждаха също толкова объркани. Нещо не беше наред. Както с ледериите, така и… „С нас. С Ханан Мосаг. Нашия крал-магьосник.“

„Сенките ни танцуват. Ледерии и Едур танцуват в ритуал — но стъпките на този танц не са ми познати. Прости ми, Баща Сянка, изплашен съм.“

Деветнадесет кораба на смъртта отплаваха на юг, а четири бойни К’ортан поеха на изток. Четиристотин воини Едур отново потънаха в мъртва тишина.

На робите се падаше да прислужват в подготовката. Трупът на воина бенеда бе положен върху пясъчно ложе на пода на една голяма каменна пристройка до цитаделата и го оставиха да изсъхне.

Очните кухини, ушите, ноздрите и зяпналата уста бяха почистени и подравнени с мек восък. Нахапаните дупки по плътта бяха запълнени със смес от глина и масло.

Под надзора на шест вдовици Едур поставиха огромна желязна тава върху пълния с жарава трап до тялото. На дъното й лежаха медни монети — те запотракваха и заподскачаха, докато кондензираните капчици влага по тях съскаха и се изпаряваха.

Удинаас беше коленичил до трапа, достатъчно далече, за да не капе потта му върху монетите — светотатство, което означаваше сигурна смърт за невнимателния роб — наблюдаваше монетите, гледаше как потъмняват до пушливо черно и после се нажежават и изсветляват. Започна да ги вади с дълги щипци и една по една да ги поставя в платата от печена глина пред жените — по едно плато за всяка вдовица.

Всяка вдовица, коленичила пред платото си, вдигаше монетата с помощта на още по-дълги и по-тънки щипци, след което се обръщаше и се навеждаше над трупа.

Първата монета бе поставена в лявата очна кухина. Пукот и съсък, димът се вдигна на тънки змийчета, щом жената я натисна с щипците, за да се слее с плътта. Последва дясната очна кухина. Носът, после челото и бузите, всяка монета се допираше до съседните.

Когато се приключи с предницата на тялото и хълбоците, включително с четирите крайника, върху обшитото с монети тяло бе изсипан разтопен восък. А след като той изстина, обърнаха го по корем. Още монети, докато цялото тяло освен петите и дланите не бе покрито. Последва още един пласт разтопен восък.

Обредът с обшиването отне почти целия ден — беше вече почти по здрач, когато Удинаас най-сетне излезе залитайки от пристройката и спря, навел глава. Хладният въздух щипеше потта по кожата му. Изплю се в усилие да махне вонята от устата си. Воня на изгоряло, на гниеща плът и на застоялия, горещ и душен въздух вътре. Вонята на опърлена коса. Никакво ароматно масло и търкане на кожата не можеше да надвие това, което се бе просмукало през порите й. Дни щяха да изтекат, докато Удинаас се отърве от този задушаващ, отвратителен вкус.

Заби поглед в земята между краката си. Рамото още го болеше от силовото лечение, наложено му от Урут. Оттогава не бе имал възможност да поговори с Пернатата вещица.

Нищо не бе обяснил на своите господари. А и те всъщност не го бяха притискали много. Няколко въпроса и като че ли останаха доволни от тромавите му мъгляви отговори. Удинаас се чудеше дали Урут е била толкова незаинтересована и в разпита на Пернатата вещица. Тайст Едур рядко проявяваха особено внимание към робите си, а още по-малко разбираха обичаите им. Разбира се, привилегия на завоевателите беше да е така, а всеобщата съдба на покорените бе да понасят такова пренебрежение.

Но все пак идентичностите устояваха. На лично ниво. Свободата не беше нещо много повече от разбридана мрежа, метната над множество по-малки — самоналожени възбрани и обвързвания. Смъкването й не променяше почти нищо, освен може би, че лишаваше от утешителната заблуда на идеала. „Умът е обвързан със самоосъзнаването, самоосъзнаването — с плътта, плътта — с костите. По волята на Блудния всички ние сме плетеница от клетки и каквото и да пърха вътре, познава само една свобода, и тя е смъртта.“

Покорителите винаги приемаха, че това, което са покорили, е идентичност. Но истината бе, че идентичността може да бъде убита само отвътре, а дори и това беше само химера. Изолацията имаше много деца и разпадът бе само едно от тях — но неговият път бе уникален, защото този път започваше, след като идентичността бъде изоставена.

От пристройката зад него се понесе траурната песен, скръбният ритъм на Едур. „Хънх, хънх, хънх, хънх…“ Звук, който винаги смразяваше Удинаас. „Като чувство, блъскащо по една и съща стена, отново и отново, непрестанно. Гласът на хванатото в капан, на затвореното. Глас, смазан от истините на света.“ За Едур скръбта бе не толкова заради загубата, колкото заради себеизгубването.

„До това ли се стига, когато живееш десет хиляди години?“

След това се появиха вдовиците, обкръжили трупа, който се носеше на височина до кръста върху гъсти, вихрещи се сенки. Фигура от монети. Единственият случай, в който Едур използваха монети. Мед, калай, бронз, желязо, сребро и злато, това бе бронята на мъртвия.

„Това поне е честно. Ледериите използват парите, за да купуват обратното. Е, не съвсем. По-скоро илюзията за обратното. Богатство като броня на живота. Замък, крепост, цитадела, вечно бдителна войска. Но врага не го интересува всичко това, защото врагът знае, че си беззащитен.“

„Хънх, хънх, хънх, хънх…“

Това бе часът на Дъщеря Лор, когато всички материални неща ставаха несигурни. Зацапани с отдръпването на светлината, когато въздухът губи яснотата си и разкрива своите прашинки и зрънца, несъвършенствата и на светлото, и на тъмното, така съвършено прикривани в други часове. Когато се вижда, че тронът е празен.

„Защо да не почитаме парите? Наградите, които носят, поне са явни и преки.“ Но не, това беше опростяващо. Култът на ледериите беше много по-фин, етиката му бе обвързана с онези черти и навици, които служат за придобиването на богатство. Усърдие, дисциплина, упорит труд, оптимизъм, персонализацията, която носи славата. И съответстващите им злини: леност, отчаяние, анонимността, която носи провалът. Светът бе достатъчно брутален, за да отсее едното от другото и да не оставя място за съмнение или неискрено увъртане. Така култът можеше да се превърне в прагматизъм, а прагматизмът е студен бог.

„Блудния дано направи нашия бог студен, та да действаме без задръжки.“ Подходяща молитва за ледериите, макар че никой нямаше да я изрече по толкова дързък начин. Пернатата вещица твърдеше, че всеки извършен акт е молитва и така за един ден човек служи на множество богове. Виното, нектарът, ръждивецът и опиянението от тях са молитва към смъртта, казваше тя. Любовта е молитва към живота. Отмъщението е молитва към демоните на справедливостта. Сключването на делови договор, казваше с тънка усмивка, е молитва към нашепващия илюзии. Та нали придобивката за един идва от лишението за друг. Игра, играна с две ръце…

„Хънх, хънх, хънх, хънх…“

Той тръсна глава. Подгизналата от пот риза го загръщаше с мокрия си хлад.

Чу вик откъм морето. Бойните К’ортан се завръщаха. Удинаас тръгна през двора към дома на Сенгар. Видя излезлите на входа Томад Сенгар и жена му Урут и падна на колене, притисна чело в земята, докато го подминат. После се изправи и бързо влезе в къщата.

Покритият с медни монети труп щеше да бъде положен в издълбан дънер на черно дърво, краищата му щяха да бъдат запечатани с кръгове от кедър. След шест дни щяха да заровят дънера в една от свещените дъбрави в леса. Дотогава траурът щеше да продължи. Вдовиците щяха да се редуват в поддържането на глухия, ужасен скръбен напев.

Удинаас тръгна към малката ниша, където го чакаше постелята му. Дългите лодки щяха да се подредят в канала една след друга, на прашната полусветлина. Нямаше да са претърпели провал. Никога не се проваляха. Екипажите на деветнайсет ледерийски кораба вече бяха мъртви — без да се взимат роби, не и този път. Застанали от двете страни на канала, благородните съпруги и бащи поздравяваха своите воини в мълчание.

В мълчание.

„Защото се е случило нещо ужасно.“

Той легна на гръб и се вторачи в наклонения таван. Гърлото му бе пресъхнало от страх. И чу в напора на своята кръв смътно ехо зад сърцето си. Двойно изтупване. „Хънх, хънх, хънх, хънх… Хънх, хънх, хънх, хънх…“

„Кой си ти? Какво чакаш? Какво искаш от мен?“

Трул се изкатери на пристана, стиснал хладната дръжка на копието в дясната си ръка; обкованият му с желязо тъп край замята искри по каменните плочи, докато той вървеше към Феар. Срещу тях, но на цели пет крачки, стояха Томад и Урут. Рулад го нямаше никакъв.

Както и Майен, осъзна той.

Феар безизразно огледа тълпата посрещачи. После закрачи към Томад.

— Майен е в леса, с другите девици — каза Томад. — Събират морок. Пазят ги Терадас, Мидик и Рулад.

— Сине. — Урут пристъпи към тях, очите й търсеха погледа на Феар. „Какво направи той?“

Феар поклати глава.

— Умряха без чест — каза Трул. — Не можахме да видим ръката, която нанесе тази смърт, но беше… чудовищно.

— А уловът? — попита Томад.

— Беше отнет, тате. От същата ръка.

Гняв блесна в очите на Урут.

— Това не беше пълно разбулване. Това беше демонско призоваване.

— Не разбирам, майко. Имаше сенки…

— И мрак — прекъсна го Феар. — От дълбините… мрак.

Тя скръсти ръце и извърна глава. Трул никога не я беше виждал толкова отчаяна.

А и собственото му безпокойство се усилваше. Цели три пети от Тайст Едур владееха магията. Множеството фрагменти от разкъсания лабиринт на Куралд Емурлан. Силата на Сянка излъчваше хиляди миризми. От синовете на Урут само Бинадас вървеше по пътеките на чародейството. И все пак думите на Феар пробудиха разбиране у Трул. В края на краищата всеки Тайст Едур разбираше своите. Владетел на магия или не.

— Майко, магията на Ханан Мосаг не беше Куралд Емурлан. — Нямаше нужда да поглежда лицата им, за да разбере, че е последният, осъзнал тази истина. Направи гримаса. — Простете ми за глупавите думи…

— Глупави само с това, че ги изрече на глас — каза Урут. — Феар, вземи Трул и Рулад. Идете при Каменната купа…

— Спри. Веднага. — Гласът на Томад беше твърд, лицето му — свъсено. — Феар. Трул. Приберете се у дома и ме чакайте там. Урут, ти се погрижи за вдовиците. Един паднал воин среща първия си мрак сред ближните. Трябва да се направят изкупителни жертви.

За миг Трул си помисли, че тя ще възрази. Но Урут сви устни в тънка резка, кимна и се отдалечи.

Феар махна на Трул и двамата тръгнаха. Баща им остана до канала.

— Нелепи времена — въздъхна Трул.

— Когато заставаш между Рулад и Майен, нужно ли е?

Трул стисна уста. Твърде объркан беше, за да отклони въпроса с обезоръжаващ отговор.

Феар прие мълчанието му за отговор.

— И когато заставаш между двамата, кого гледаш?

— А… Съжалявам, Феар. Въпросът ти беше неочакван. Питаш дали е нужно. Отговорът ми е: не знам.

— А, разбирам.

— Неговото перчене… ме дразни.

Феар не отвърна.

Стигнаха до входа. Трул погледна брат си.

— Феар, каква е тази Каменна купа? Не съм чувал за…

— Все едно — отвърна той и влезе.

Трул остана на прага. Прокара ръка през косата си, обърна се и погледна назад през двора. Посрещачите си бяха отишли със своите близки воини. Ханан Мосаг и неговият кадър К’риснан също не се виждаха. Останала бе една самотна фигура. Томад.

„Толкова ли сме различни от всички останали?“

„Да. Защото кралят-магьосник е поискал синовете на Томад. За да тръгнат по дирите на едно видение.“

„Превърнал ни е в свои слуги. Но… той ли е господарят?“

В съня си Удинаас се озова коленичил сред пепелища. Беше посечен и му течеше кръв. По ръцете. По краката. Пепелта сякаш се впиваше в раните с ненаситен глад. Стегнатото гърло го принуди да зяпне, за да вдиша. Вкопчи се във въздуха, докато се надигаше, изправи се и се олюля — а небето кипеше и бушуваше.

Огън. Буря от огън.

Той изкрещя.

И отново се озова на колене.

Само мълчание, ако не се броеше хрипливият дъх. Удинаас вдигна глава. Бурята беше отминала.

По равнината — човешки фигури. Вървяха, а прахта плющеше зад тях като подмятани от вятър плащаници. Пронизваха ги оръжия. Крайници увисваха от разпрани сухожилия и мускули. Незрящи очи и лица, изкривени от осъзнатия ужас — лица, които виждаха собствената си смърт — слепи за него самия, докато го подминаваха.

И вътре в него се надигна необятно чувство за загуба. Скръб, а след нея — горчивият шепот за измяна.

„Някой ще плати за това. Някой ще плати.“

„Някой.“

„Някой.“

Думите не бяха негови, мислите принадлежаха на друг, ала гласът в центъра на черепа му — гласът бе неговият.

Приближи се мъртъв воин. Висок, чернокож. Меч бе отпрал повечето от лицето му. Костта блестеше нашарена с червени пукнатини от свиреп удар.

Мълниеносно движение.

Облечена в метал ръка изтрещя в слепоочието на Удинаас. Плисна кръв. Той падна сред облак сива пепел, мигаше да махне парещия огън от очите си.

Метални пръсти се стегнаха около левия му глезен. Дръпнаха яростно крака му нагоре.

И воинът го повлече.

— Къде отиваме?

— Господарката е сурова.

— Господарката?

— Е сурова.

— Тя ли чака в края на пътя ни?

— Не тя е който чака.

Той се извъртя и се взря назад в браздата, която бе оставил в пепелищата. Диря, стигаща до хоризонта. И черна кръв бликаше от разядения ров. „От колко време ме влачи така? Кого ранявам?“

Тътен на копита.

— Тя иде.

Удинаас се превъртя на гръб, помъчи се да вдигне глава.

Пронизващ писък.

После някакъв меч изсвистя през воина, който влачеше Удинаас. Посече го на две. Ръката пусна глезена на Удинаас и той се претърколи встрани от тътнещите подковани с желязо копита.

Тя грееше, ослепително бяла. Меч проблясваше като мълния в едната й ръка. От двуострата брадва в другата капеше нещо разтопено. Конят…

Само кости, свързани от огън.

Огромният звяр-скелет отметна глава и се обърна… Лицето й бе скрито зад маска от плоско, безлико злато. Накит от извити в дъга позлатени люспи, наежени около главата й. Вдигнати оръжия.

И Удинаас се взря в очите й.

Потръпна и извърна глава, надигна се и побягна.

Копитата затътнаха след него.

„Дъщерята Зора. Менандори…“

Пред него се бяха проснали воините, които бяха крачили редом с онзи, който го беше влачил. Пламъци ближеха раните им и от разкъсаната плът се виеха струи черен дим. Никой не помръдваше. „Продължават да умират, нали? Отново и отново. Умират вечно…“

Бягаше.

После го удариха. Стена от ръбата кост се стовари върху дясното му рамо и го завъртя във въздуха. Той рухна на земята, превъртя се, ръцете и краката му потрепнаха веднъж и замряха отпуснати.

Очите му се взряха в прашната вихрушка, във въртящото се зад нея небе.

Сред прахта се появи огромна фигура, петата на тежък ботуш се отпусна на гърдите му.

Тя проговори и гласът й бе като съсък на хиляди змии.

— Кръвта на Локуи Вайвал… в кръвта на един роб. Кое сърце яздиш, смъртни?

Не можеше да диша. Натискът на ботуша се усилваше, кършеше гръдта му. Той се вкопчи в него.

— Нека отвърне душата ти. Преди да умреш.

„Яздя… онова, което съм яздил винаги.“

— Отговор на страхливец.

„Да.“

— Един миг остава. Да премислиш.

Обгърна го непрогледен мрак. Усети вкуса на кръв в пясъка, изпълнил устата му. „Вайвал! Яздя Вайвал!“

Ботушът се хлъзна настрани.

Метална ръка посегна към въжето, с което се беше вързал вместо колан. Пръстите се свиха и го надигнаха от земята, главата му се люшна. Светът пред него се преобърна. Вдигаха го, докато бедрата му не се притиснаха във вътрешността на бедрата й.

Усети как дръпнаха ризата над корема му. Една ръка разкъса препаската около слабините му и я хвърли настрана. Студени, железни пръсти се вкопчиха около тях.

Той простена.

И го тласнаха навътре.

Огън в кръвта му. Смъртна болка в бедрата и в кръста, докато тя, с една ръка, го тикаше навътре и навътре, още веднъж и още веднъж.

Докато не се сгърчи в спазъм.

Ръката го пусна и го хвърли на земята, разтреперан.

Не я чу кога си отиде.

Нищо не чуваше. Нищо освен двете сърца, туптящи вътре в него. Ритъмът им се сливаше, все по-близо и по-близо.

След малко някой приседна до него.

— Длъжнико.

„Някой ще плати.“ Почти се засмя.

Ръка на рамото му.

— Удинаас. Кое е това място?

— Не знам. — Извърна глава и се взря в уплашените очи на Пернатата вещица. — Какво ти казват плочките?

— Нямам ги.

— Мисли за тях. Хвърли ги, в ума си.

— Какво знаеш за тези неща, Удинаас?

Той бавно се надигна. Болката си беше отишла. Никакви отоци, нямаше дори една драскотина под пласта пепел. Придърпа ризата си надолу, за да прикрие слабините си.

— Нищо.

— Не ти е нужно прорицание, за да разбереш какво се случи току-що.

Той се усмихна горчиво.

— Знам. Зора. Дъщерята, от която Едур най-много се боят. Менандори. Тя беше тук.

— Боговете на Тайст Едур не навестяват ледерии…

— Аз бях. — Той извърна глава. — Тя, ъъъ, ме използва.

Пернатата вещица стана.

— Кръвта на Вайвал те е обсебила. Отровен си с видения, Длъжнико. Лудост. Сънища, че си нещо повече от човека, когото виждат всички други.

— Виж телата около нас, Перната вещице. Тя ги покоси.

— Те отдавна са мъртви.

— Да, но вървяха. Виж тази диря — един от тях ме влачеше и това е моя диря. А ей там, онези, ги оставиха копитата на коня й.

Но тя не гледаше, накъдето й сочи, очите й бяха приковани в него.

— Това е свят, сътворен от самия теб — рече тя. — Умът ти е обсебен от лъжливи видения.

— Хвърли плочките.

— Не. Това място е мъртво.

— Кръвта на Вайвал е жива, Перната вещице. Кръвта на Вайвал е това, което ни обвързва към Тайст Едур.

— Невъзможно. Вайвал са изчадия на Елейнт. Те са нечистокръвни дракони и дори драконите не могат да ги контролират. От Крепостта са, но са диви.

— Видях бяла врана. На брега. Това идвах да ти кажа, като се надявах да стигна до теб, преди да хвърлиш плочките. Опитах се да я прогоня, а отговорът й беше смях. Когато ти бе нападната, помислих, че е Бялата врана. Но нима не разбираш? Бяло, лицето на Менандори, на Зора. Точно това ни показваха Осите.

— Няма да бъда погълната от твоята лудост, Длъжнико.

— Ти ме помоли да излъжа Урут и другите Едур. Направих каквото ме помоли, Перната вещице.

— Но сега Вайвал те е обсебил. И скоро ще те убие, и дори Едур не могат да направят нищо. Щом разберат, че наистина си отровен, ще ти изтръгнат сърцето.

— Боиш ли се, че ще се превърна във Вайвал? Това ли е съдбата ми?

Тя поклати глава.

— Това не е целувката на соултейкън, Удинаас. Това е болест, която атакува мозъка ти. Отравя чистата кръв на мислите ти.

— Ти наистина ли си тук, Перната вещице? Тук, в моя сън?

Фигурата й стана прозрачна, потрепери и се разпръсна като пясък, издухан от вятъра.

И той отново беше сам.

„Никога ли не ще се събудя?“

Движение в небето, вдясно от него, го накара да се обърне.

Дракони. Десетки същества, яхнали далечни течения над колебливия хоризонт. Около тях — рояци Вайвал, като комари.

И изведнъж Удинаас разбра нещо.

„Тръгнали са на война.“

Листа от морок покриваха тялото. През следващите няколко дни щяха да започнат да гният и да зацапат със синило кехлибара на восъка, докато обвитото с мед тяло отдолу се замъгли, все едно че е затворено в ледена кора.

Сянката във восъка, затворила воина бенеда за вечни времена. Прибежище за странстващи духове там, вътре в кухия дънер.

Трул стоеше до трупа. Продължаваха да подготвят дънера от черно дърво в една неосветена пристройка до цитаделата. Живото дърво се съпротивляваше на ръцете, които трябваше да променят формата му. Но обичаше смъртта и затова можеше да бъде приласкано.

Откъм селото доехтяха далечни викове — извисиха се в последна молитва към Дъщерята Здрач. След още няколко мига щеше да дойде нощта. Предстояха пустите часове, в които дори вярата трябваше да остане спотаена. Нощта принадлежеше на Предателя. Който се бе опитал да убие Бащата Сянка в техния миг на триумф и за малко не беше успял.

Имаше възбрани да се води сериозен разговор през това време. В тъмното дебнеше коварство, невидим дъх, който може да се вдиша и да се заразиш.

Не се заравяха мечове под прага на домове, в които живееха девици. Да сключиш брак сега означаваше да го обречеш. Родеше ли се дете в тези часове, убиваха го. Любимите не се докосваха. Този ден беше мъртъв.

Скоро обаче луната щеше да изгрее и сенките да се върнат. Точно както Скабандари Кървавото око се появяваше от мрака, така и светът се връщаше. „Провал очаква Предателя.“ Другояче не можеше и да бъде, инак селенията щяха да потънат в хаос.

Той се загледа в купчината листа, под които лежеше тялото на воина. Доброволно бе пожелал да остане на стража в тази първа нощ. Нито един труп на Едур не оставаше без бдящ до него, когато дебне тъмнината, защото за нея беше безразлично дали дъхът й се втича в топла плът, или в изстинала. Един труп можеше да причини злини също тъй лесно, както и действията на някой жив. Не се нуждаеше от собствен глас или жест. Други се намираха, винаги жадни да говорят от негово име, да извадят меч или кама.

Ханан Мосаг бе обявил това за най-голямата слабост на Едур. Старците и мъртвите бяха първите, които шепнеха думата „мъст“. Старците и мъртвите стояха до една и съща стена и докато мъртвите бяха обърнати с лице към нея, старците опираха в нея гърбовете си. Отвъд тази стена беше забвението. И едните, и другите говореха откъм края на времето и изпитваха нужда да водят младите по едни и същи пътеки, макар само за да придадат смисъл на всичко, което са узнали, и на всичко, което са сторили.

Враждите вече бяха запретени. Престъпленията заради отмъщение се осъждаха с позорна екзекуция на целия род.

Трул Сенгар беше видял, от мястото си в сумрака под едно дърво — с трупа пред него — видял беше как брат му Рулад влезе в гората. В тези, тъмните часове, се беше промъкнал крадешком, като призрак, от края на селото.

Към гората, по пътеката на север.

Която водеше към гробищата, избрани за погребването на воина бенеда.

Където една самотна жена бдеше срещу нощта.

„Може би е опит… който ще се провали. Или е повторение на срещи, случвали се и преди, многократно. Тя е непонятна. Както са непонятни всички жени. Но той не е. Закъсня за битката и затова коланът му е празен. Ще пусне кръв по друг начин.“

„Защото Рулад трябва да печели. Във всичко трябва да печели. Това е ръбът на пропастта в живота му, тясната ивица, която очертава самият той с всяка понесена обида — все едно дали истинска или въображаема — всеки мълчалив миг, който за него крещи оскърбително към огромната нищета на достиженията му.“

„Рулад. Всичко, за което си струва да се бориш, се печели без борба. Всяка борба е борба срещу съмнението. Честта не е нещо, което трябва да се преследва, защото тя, като всяка друга жизнена сила, всъщност е тласната, сама връхлита към теб. Мигът на сблъсъка е мястото, където се разкрива истината за теб.“

Опит. Който тя ще отблъсне с гняв в очите.

Или сега ръцете им бяха сплетени и в тъмното имаше топлина и пот. И измяна.

А той не можеше да мръдне, не можеше да изостави бдението си над този безименен воин бенеда.

Брат му Феар бе изковал меч, както повеляваше обичаят. Беше застанал пред Майен, с меча, положен върху обърнатите му длани. И тя бе пристъпила напред пред очите на всички, за да вземе от него оръжието. Да го отнесе в дома си.

Годеж.

Година след този ден — вече по-малко от пет седмици оставаха — тя трябваше да излезе на прага с меча. После да изкопае с него ров под прага, да го положи в земята и да го зарови. Желязо и пръст, оръжие и дом. Мъж и жена.

Брак.

Преди деня, в който Феар поднесе меча, Рулад ни веднъж не беше поглеждал към Майен. Дали това беше липсата на интерес у един младеж? Не, Едур не бяха като ледериите. Една година при ледериите бе като един ден при едурите. По-хубавите жени сред девиците на благородните домове се брояха на пръсти. Но очите му бяха започнали да се спират на нея след това.

И точно това правеше нещата толкова сложни.

Можеше да изостави бдението си. В края на краищата един воин бенеда не беше воин хирот. Изтерзан от морето труп, облечен в мед, а не в злато. Можеше да тръгне по пътеката, да нагази в тъмното.

За да открие какво? Потвърждение. Острите зъби зад всичко, което глождеше мислите му.

А стойността на това?

„Заради тези тъмни часове…“

Очите на Трул Сенгар бавно се разшириха. В края на гората срещу него се бе появила фигура. Той се взря в нея, сърцето му се разтуптя.

Съществото пристъпи напред. Черна кръв в устата му. Бледа кожа, смътно отражение на лунната светлина, оцапана с пръст, покрита с плесен. Две празни ножници от лъскаво дърво на бедрата. Парчета броня, провиснали по тялото. Високо, но с изгърбени рамене, сякаш ръстът му се бе превърнал в бреме.

Очи като гаснещи въглени.

— О — промълви то, щом погледна купчината листа, — какво имаме тук? — Говореше езика на нощта, родствено близък на речта на Едур.

Разтреперан, Трул насила пристъпи напред, стиснал с две ръце копието, и наведе желязното оръжие над трупа.

— Той не е за теб — каза и усети, че гърлото му изведнъж е пресъхнало и странно стегнато.

За миг очите блеснаха по-ярко, щом привидението ги вдигна към Трул.

— Тайст Едур, познаваш ли ме?

Трул кимна.

— Призракът на тъмнината. Предателя.

Жълто-черна усмивка.

Трул потръпна, щом то направи още стъпка напред и се сниши от другата страна на листата.

— Махни се оттук, призрако — каза Едур.

— Или ще направиш какво?

— Ще дам сигнал за тревога.

— Как? Сега гласът ти е само шепот. Гърлото ти е стегнато. Мъчиш се да вдишаш. Измяната ли е това, което те души, Едур? Все едно. Странствах надалече и нямам желание да нося бронята на този мъж. — То се изправи. — Отдръпни се, воине, ако искаш да си поемеш дъх.

Трул остана на място. Въздухът изсъска през стегнатото му гърло и той усети как краката му омекват.

— Добре, страхът никога не е бил слабост при Едур. Нека бъде по твоему тогава. — Фигурата се обърна и закрачи към гората.

Дробовете му се изпълниха с благословен въздух, после — още веднъж. Със замаяна глава, Трул опря копието на земята и се подпря на него.

— Почакай!

Предателя спря и се обърна.

— Това… това не е ставало никога досега. Бдението…

— Е оспорвано само от гладни земни духове. — Предателя кимна. — Или още по-жалкото, от духовете на изкоренени черни дървета, потъващи в плътта, за да направят… какво? Нищо, същото, каквото са правили приживе. В този свят съществуват хиляди и хиляди сили, Тайст Едур, и мнозинството от тях са слаби.

— Бащата Сянка те е затворил…

— Така е. И там си стоя. — Отново грозната усмивка. — Освен когато сънувам. Нежеланият дар на Майка Тъма — да ми напомня, че Тя не забравя. Да ми напомня, че и аз също не трябва да забравя.

— Това не е сън — каза Трул.

— Те бяха натрошени — каза Предателя. — Преди много време. Парчета, пръснати по бойното поле. Защо трябва да ги иска който и да е? Всяко едно от тях, и всички, са се огънали навътре в себе си. Тъй че, чудя се, какво направи той с тях?

Призрачната фигура навлезе в гората и се стопи.

— Това не е сън — прошепна Трул.

Удинаас отвори очи. Миризмата на обгорения труп още си стоеше в носа и устата му, гъсто полепнала в гърлото. Над него — ниският скосен таван на дългия дом, груба черна дървесна кора и пожълтели цепнатини. Остана неподвижен под завивките.

На разсъмване ли беше?

Не чуваше никакви гласове от стаите. Но това не му подсказа нищо. Часовете преди лунния изгрев също бяха тихи. Каквито бяха, разбира се, часовете, в които всички спят. Мрежи имаше да кърпи през идващия ден. И въжета да плете.

„Навярно това е истината за лудостта, когато умът не може да прави нищо освен безкрайни списъци на ежедневните задачи, които го очакват, като доказателство за здравомислие. Закърпи мрежите. Навий въжетата. Видя ли? Не съм изгубил смисъла на живота си.“

Кръвта на Вайвал не беше нито топла, нито студена. Не бушуваше. Удинаас не се чувстваше по-различно в тялото си. „Но чистата кръв на мислите ми, о, те наистина са опетнени.“ Избута одеялата настрана и се надигна. „Значи това е пътят и ще се задържа на него. Докато дойде мигът.“

Кърпи мрежите. Плети въжетата.

„Изкопай дупката за онзи воин бенеда, който просто би отворил очи, ако имаше очи. И би видял не чернилката на запушилите ги монети. Би видял не синкавия восък, не листата от морок, реагиращи с този восък, за да станат мокри и да почернеят. Вместо това би видял лицето на… нещо друго.“

Вайвал кръжаха около дракони в полет. Беше видял това. Като хрътки, обкръжили господаря си, преди да се развихри ловът. „Значи знам защо съм на мястото, където съм дошъл. А кога е отговор, който нощта тепърва ще изшепне — не, не да изшепне, да го изреве. С вой. Зовът за гонитбата от самата Тъма.“

Осъзна, че е сред врагове. Не като ледерий, осъден на робски живот. Нищо бе това в сравнение с бедствието, което усещаше новата му кръв тук, в сърцето на Едур и Куралд Емурлан.

„Пернатата вещица сигурно щеше да се справи по-добре, но Майката Тъма се движи невидимо в неща като тези.“

Затътри се към главното помещение.

И се озова лице в лице с Урут.

— Тези часове не са за скитане, робе — рече тя.

Видя, че е разтреперана.

Удинаас се смъкна на пода и опря чело в изтърканите дъски.

— Приготви наметалата на Феар, Рулад и Трул за път тази нощ. Трябва да си готов, преди да изгрее луната. Ядене и пиене за сутрешна храна.

Той бързо стана да направи каквото му бе наредила, но го спря протегнатата й ръка.

— Удинаас — каза Урут. — Това го направи сам. Не казвай никому.

Той кимна.

От гората плъзнаха сенки. Луната беше изгряла, свят-затвор за истинския баща на Менандори, заклещен в него. Древните битки на Бащата Сянка бяха създали този свят, оформен по толкова много начини. Скабандари Кървавото око, храбрият защитник срещу фанатични слуги на неумолимата сигурност, все едно дали тази сигурност грееше ослепително бяла, или беше всепоглъщащо черна. Пораженията бяха нанесени — заравянето на Брат Мрак и затварянето на Брат Светлина там, в онзи далечен, ефирен свят в небесата — бяха дарове, и не само за Едур, а за всички, които бяха родени и живееха само за да умрат един ден.

Даровете на свобода, на неокована воля, освен ако някой сам не си сложи такива вериги — всички онези неизброими и вечно изкусително дрънчащи предложения, всяко от които шепне обещания за спасение срещу несигурността — и не ги понесе като броня.

Трул Сенгар виждаше веригите на ледериите. Виждаше непроницаемата мрежа, която ги стягаше, връзките на прагматичните доводи, заплетени в хаотично кълбо, в което не можеше да се намери нито начало, нито край. Разбираше защо почитат един празен трон. И разбираше начина, по който щяха да оправдаят всичко, което вършеха. Прогресът бе необходимост, растежът — печалба. Обратното бе за глупците, а дългът — обвързващата сила на цялата природа, за всеки народ и за всяка цивилизация. Дългът бе нейният единствен език, в чиито рамки се прилагаха думи като договаряне, компенсиране и оправдание, а законността бе заплетено кълбо от двойственост, заслепяващо очите на справедливостта.

Един празен трон. Върху планина от злато.

Бащата Сянка бе потърсил свят, в който несигурността да може да влива коварната си отрова у онези, които изберат безкомпромисността за свое оръжие — за да държат с нея благоразумието на разстояние. Където всяка крепост рано или късно рухва отвътре, от тежестта на същите онези вериги, чиято прегръдка е така неумолима.

В ума си той спореше с онзи призрак — Предателя. С онзи, който се бе опитал да убие Скабандари Кървавото око преди толкова хиляди години. В ума си спореше, че сигурността е празен трон. Че онези, които познават само един път, рано или късно започват да го издигат в култ, дори да ги води към ръба на пропастта. Спореше, и в мълчаливото безразличие на призрака спрямо думите му започна да съзнава, че самият той говори — със страстна жар — от подножието на един празен трон.

Скабандари Кървавото око изобщо не беше създал онзи свят. Беше изчезнал в този, изгубил се беше по път, по който никой друг нямаше да тръгне.

Трул Сенгар стоеше пред трупа и купчината гниещи листа и чувстваше пустош в душата си. Очакваха го множество пътеки и всички бяха окаяни, пропити от отчаяние.

Чу стъпки на ботуши по пътеката и се обърна.

Идваха Феар и Рулад, облекли пътните си наметала. Феар носеше неговото, а на раменете му висеше торба.

Лицето на Рулад бе зачервено и Трул не можа да прецени дали е от тревога, или възбуда.

— Здравей, Трул — каза Феар и му подаде наметалото.

— Къде отиваме?

— Баща ни ще прекара тази нощ в храма. Ще се моли боговете да ни напътстват.

— Каменната купа — каза Рулад с блеснали очи. — Майка ни изпраща при Каменната купа.

— Защо?

Рулад сви рамене. Трул се обърна към Феар.

— Каква е тази Каменна купа? Никога не съм чувал за нея.

— Древно място. В ждрелото Кашчан.

— Знаеше ли за това място, Рулад?

По-младият му брат сви рамене.

— Не и до тази нощ, когато майка го описа. Всички сме минавали покрай ждрелото. Разбира се, мракът в недрата му е непроницаем — как бихме могли да предположим, че в него се крие свещено място?

— Свещено място? В абсолютния мрак?

— Значението на това ще се разбере съвсем скоро, Трул — каза Феар.

Тръгнаха, най-големият брат поведе. Поеха по една пътека на северозапад.

— Феар, Урут говорила ли ти е преди за Каменната купа? — попита Трул.

— Аз съм Главен оръжейник — отвърна Феар. — Ритуалите трябва да се спазват…

Трул знаеше, че сред тях е и задължението да се помни наизуст сказанието за всяка битка, водена някога от Едур. След това се зачуди защо му хрумна тази мисъл в отговор на думите на Феар. Що за скрити връзки се мъчеше да открие умът му и защо не можеше да ги открие?

Продължиха напред, като отбягваха петната лунна светлина, ненарушени от сенките.

— Томад ни забрани това пътуване — каза след малко Трул.

— По въпросите на магията Урут стои над Томад — отвърна Феар.

— А това въпрос на магия ли е?

— Ти беше с нас в дългата лодка на краля-маг — изсумтя Рулад.

— Бях — съгласи се Трул. — Феар, дали Ханан Мосаг ще одобри това, което правим, това, което ни заповядва Урут?

Феар не отвърна.

— Изпълнен си с твърде много съмнение, братко — каза Рулад. — То те връзва на място…

— Видях те да вървиш по пътеката към избраното гробище, Рулад. След като Здрач си отиде и преди да изгрее луната.

Гърбът на Феар не показа дали реагира на думите, нито стъпките му се поколебаха.

— Какво от това? — попита Рулад с твърде небрежен, твърде безгрижен тон.

— Няма да отвръщаш пренебрежително на думите ми, братко.

— Знаех, че Феар е зает с прибирането на оръжията в оръжейната — каза Рулад. — И усетих, че в тъмното дебне зло. Затова застанах скришом да пазя неговата годеница, която беше сама в гробището. Може и да не съм пускал кръв, братко, но не съм лишен от кураж. Знам, ти вярваш, че липсата на опит е почвата, в която пуска корен лъжливият кураж. Но моят не е лъжлив, каквото и да мислиш. За мен неопитността е неразкопана почва, още неготова за корени. Стоях на мястото на брат си.

— Зло в нощта ли, Рулад? Чие?

— Не мога да съм сигурен. Но го почувствах.

— Феар — каза Трул. — Никакви въпроси ли нямаш към Рулад по този повод?

— Не — сухо отвърна Феар. — Няма нужда… когато ти си с нас.

Трул затвори уста, благодарен, че нощта скрива избилата на лицето му червенина.

Дълго мълчаха.

Пътеката започна да се изкачва, извиваше се между издатини обрасъл с лишеи гранит. Тук-там се прехвърляха през нападали дървета, катереха се по стръмни скатове. Лунната светлина ставаше все по-разсеяна — наближаваше разсъмване.

Стигнаха най-високата точка на пътеката и тя ги поведе навътре — на изток — покрай хребета с нападали дървета и натрошени камънаци. В падините в основната скала водата образуваше непроницаемо черни езерца — точеха се от двете страни на пътеката. Небето над главите им започна да изсветлява.

Феар ги поведе встрани от пътя, на север през каменен сипей и между изкривени дървета. Малко по-късно видяха ждрелото Кашчан.

Представляваше огромна клисура, като нож, срязал дълбока рана в планината, със стръмни брегове и буйна вода; преминаваше в назъбена линия с начало от протока Хасана на половин ден път на запад и накрая изчезваше в скалата на повече от един ден път на изток. Намираха се в най-широкия й участък, около двеста разтега. Отсрещният бряг беше малко по-висок, но иначе пейзажът бе същият — разпръснати балвани, все едно че някой ги е изхвърлил от ждрелото, и криви дървета, сякаш заболели от някакъв невидим дъх от дълбините му.

Феар разкопча наметалото си, пусна торбата и се приближи до една жалка купчина камъни. Разчисти сухите клони и Трул видя, че камъните са нещо като надгробна пирамида. Феар смъкна най-горния камък, бръкна в кухото под него и извади намотка навързано на възли въже.

— Свалете наметалата и оръжията си — каза и понесе намотката към брега.

Разви единия край и върза за него торбата, наметалото и меча си. Трул и Рулад се приближиха със своя багаж и вързаха и него. След това Феар започна да спуска всичко през ръба.

— Трул, вземи този край и го отнеси на някое място в сянка. Място, където сянката няма да се отдръпне пред слънцето целия ден.

Трул взе края на въжето и тръгна към един голям наклонен балван. Когато остави края при основата му, усети как го стиснаха безброй невидими ръце и отстъпи назад. Въжето се изпъна.

Върна се при ръба и видя, че Феар вече е започнал да се спуска. Рулад стоеше и гледаше надолу.

— Трябва да изчакаме, докато стигне дъното — каза Рулад. — Ще дръпне въжето три пъти. Поиска аз да сляза след него.

— Добре.

— Тя има най-сладките устни — промърмори Рулад, вдигна глава и погледна Трул в очите. — Това ли искаше да кажа? Да дам доказателства за подозренията ти.

— Много подозрения имам, братко — отвърна Трул. — Имаме опърлени от слънцето мисли, имаме погълнати от тъмнината мисли. Но мислите на сянката са тези, които пристъпват крадешком, дебнат в самите краища на съперничещите царства — макар и само за да видят това, което има да се види.

— А ако не видят нищо?

— Винаги виждат нещо, Рулад.

— Значи илюзии? А ако виждат само онова, което съчинява въображението им? Измамни игри на светлината? Фигури в тъмното? Не е ли точно това начинът, по който подозрението се превръща в отрова? Но отрова като бял нектар, тъй че при всяко вкусване жадуваш за повече?

Трул дълго помълча, преди да отвърне.

— Феар ми говори наскоро. За разликата между това как възприемаме някой и какво е той наистина. Как силата на първото може да надделее над второто. Как всъщност възприятието оформя истината, като вълните камъка.

— Какво искаш от мен, Трул?

Той го погледна в очите.

— Престани да се перчиш пред Майен.

Странна усмивка, след което:

— Добре, братко.

Очите на Трул леко се разшириха.

Въжето потрепна три пъти.

— Мой ред е — каза Рулад, стисна въжето и бързо се скри от погледа му.

„Възлите на тези думи съвсем не бяха хлабави.“ Трул вдиша дълбоко и бавно издиша, зачуден над тази усмивка. На нейната странност. Усмивка, която можеше да е от болка, усмивка, породена от уязвимост.

После се вгледа в себе си, за да разбере какво изпитва. Трудно беше да го разпознае, да го определи, но… „Прости ми, Баща Сянка. Чувствам се… омърсен.“

Трите дръпвания го стреснаха.

Трул хвана тежкото въже и усети пчелния восък, втрит в нишките му, за да го предпази от гниене. Без възлите за прихващане с ръце и крака спускането наистина щеше да е рисковано. Той пристъпи до ръба с лице към стената, наведе се назад и започна да се спуска.

По грубия камък пред него се стичаха лъскави вадички. Тук-там повърхността бе нашарена с червеникави петна варовикова утайка. Дребни като бълхи насекоми притичваха по отвесната скала. Драскотините, оставени от спускането на Феар и Рулад, бляскаха на гаснещата светлина — жлебове, заобикалящи всяка изпъкналост и всяко растение, вкопчило се в камъка.

Възел след възел, той се спускаше надолу, а тъмнината се усилваше. Въздухът стана хладен и влажен, след това — студен. Накрая стъпалата му удариха в обрасли с мъх камъни и две ръце се пресегнаха да го подкрепят.

Очите му се помъчиха да различат фигурите на братята му.

— Трябваше да вземем фенер.

— Има светлина от Каменната купа — каза Феар. — Древен лабиринт. Кашчан.

— Този лабиринт е мъртъв — каза Трул. — Унищожен от ръката на самия Баща Сянка.

— Децата му са мъртви, братко, но магията се е съхранила. Настроиха ли се очите ти? Можеш ли да видиш земята под себе си?

Преобърнати морени и блясък на течаща между тях вода.

— Мога.

— Тогава ме последвай.

Тръгнаха. Теренът под краката им беше коварен и напредваха бавно. Сухи клонаци, обрасли с гъби и мъх. Трул видя някакъв гризач с белезникава гола кожа — шмугна се в една цепнатина между скалите и дългата му опашка изпълзя след него.

— Това е царството на Предателя — рече той.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, братко — изсумтя Феар.

— Отпред има нещо — прошепна зад него Рулад.

Огромни, извисяващи се над главите им фигури. Изправени камъни със странна повърхност, направена така, че да наподобява кора на черно дърво, разбра Трул, щом се приближи. От основата на всеки обелиск се извиваха корени и се сплитаха с тези от камъните около тях. Зад тях теренът пропадаше в широка падина, от която струеше мъглива светлина.

Феар ги преведе между изправените камъни и спряха на ръба на ямата.

Корените се гърчеха надолу по стената й, а сред тях се виждаха оплетени кости. Хиляди и хиляди кости. Трул различи сред тях Кашчан, страшните древни врагове на Едур, със зурлите на гигантски влечуги и бляскащи зъби. И кости, които явно бяха на Тайст. Сред тях — тънко извитите крилни кости на Вайвал, а в самата основа — огромен череп на Елейнт, с широката плоска челна кост, хлътнала навътре като от удара на гигантски, облечен в стоманена ръкавица юмрук.

От хаотичния килим на склоновете бяха израсли храсти без листа, със сиви и криви клони. Трул се вгледа в тях и дъхът му излезе на съсък през зъбите. Храстът беше каменен, но беше израснал не като кристал, а като живо дърво.

— Магията Кашчан — заговори след малко Феар — е породена от звуци, които нашите уши не могат да чуят, оформена е в думи, отслабващи връзките на всичко, което държи ведно цялата материя, което я държи на място. Звуци, които огъват и изпъват светлината, както приливното течение нагоре по реката се разпада в мига на обръщането. С тази магия те са сътворили крепости от камък, които са яздили из небесата. С тази магия са обърнали Тъмата навътре в самата себе си с глад, на който никой, приближил се твърде много, не може да се противопостави, всепоглъщащ глад, който се храни първо и преди всичко от самия себе си. — Гласът му звучеше странно приглушено. — Магията Кашчан е била отпратена в лабиринта на Майката Тъма като напаст. Така е бил запечатан порталът от Куралд Галайн към всяко друго селение. Така Майката Тъма е била захвърлена в самото ядро на Бездната, за да гледа безкрайния вихър от светлина, която я обкръжава — всичко, което един ден тя ще погълне, докато в нея не изчезне и последната прашинка материя. Като унищожи Майката Тъма. Така Кашчан, които отдавна са мъртви, са наложили над Майката Тъма ритуал, който ще свърши с нейното убийство. Когато изчезне всичката Светлина. Когато нищо не ще хвърля Сянка и така Сянката също е обречена да умре.

— Когато Скабандари Кървавото око открил какво са сторили, било твърде късно — продължи той. — Краят, смъртта на Бездната, не може да се предотврати. Пътят на всичко съществуващо се повтаря на всяка степен, братя. От онези селения, които са твърде малки, за да ги видим, до самата Бездна. Кашчан са осъдили всички неща на смъртност, на неумолимото гмурване в небитието. Това е било тяхното отмъщение. Акт, породен от отчаяние, навярно. Или от най-свирепата въобразима омраза. Свидетели на собственото си унищожение, те са принудили всичко останало да сподели тяхната съдба.

Братята му мълчаха. Глухото ехо на последните думи на Феар заглъхна.

После Рулад изсумтя:

— Не виждам никакви знаци за такова фатално и окончателно сливане, Феар.

— Далечна смърт, да. По-далечна, отколкото някой може да си представи. Но ще дойде.

— И какво ни засяга нас това?

— Нашествията на Тайст са тласнали Кашчан към техния последен акт, Бащата Сянка си спечелил омразата на всеки Древен бог, на всеки асцендент. Заради ритуала на Кашчан, вечната игра между Тъмата, Светлината и Сянката един ден щяла да свърши. И с нея — цялото съществувание. — Той се обърна към братята си. — Казвам ви това тайно знание, за да разберете по-добре какво се е случило тук и какво е било сторено. И защо Ханан Мосаг говори за врагове много по-опасни от смъртните ледерии.

Първите проблясъци на разбиране зашепнаха в ума на Трул. Той извърна погледа си от тъмните, помътнели очи на Феар и се взря в ямата. В дъното й, в черепа на убития дракон.

— Те са го убили.

— Унищожили са материалното му тяло, да. И са затворили душата му.

— Скабандари Кървавото око — промълви Рулад и поклати глава, сякаш искаше да отхвърли това, което виждаше. — Той не може да е мъртъв. Този череп не е…

— Той е — каза Феар. — Убили са нашия бог.

— Кой? — настоя Трул.

— Всички те. Древните богове. И Елейнт. Древните богове са пуснали кръвта в жилите си. Драконите са създали дете на неописуем ужас, за да издири и убие Скабандари Кървавото око. Бащата Сянка е бил поразен. Древен бог, наречен Килмандарос, е разбил черепа му. След това за Кървавото око са направили затвор на вечна болка, на неизмерима агония, който да трае, докато не бъде погълната самата Бездна. А Ханан Мосаг е решил да отмъсти за нашия бог.

Трул се намръщи.

— Древните богове ги няма, Феар. Както и Елейнт. Ханан Мосаг властва над шест племена на Тайст Едур и над фрагменти от един разкъсан лабиринт.

— Четиристотин двайсет и няколко хиляди Едур — каза Рулад. — И въпреки безкрайните ни търсения не сме намерили свои ближни сред фрагментите на Куралд Емурлан. Феар, взорът на Ханан Мосаг е замъглен от опетнени мисли. Едно е да се опълчиш на хегемонията на ледериите, като призоваваш демони или с железни мечове, ако потрябва. Нима сега ще поведем война срещу всички богове в този свят?

Феар кимна замислено, после отрони:

— Тук сте и ви се каза това, което се знае. Не за да ви видя сгънали коляно във възхвала на името на краля-маг. Той търси сила, братя. Трябва му сила и не го интересува нито произходът й, нито покварата й.

— Словата ти са изменнически — каза Рулад и Трул долови в гласа му странно задоволство.

— Нима? — попита Феар. — Ханан Мосаг ни възложи да предприемем опасно пътуване. За да приемем един дар. И след това да го връчим в ръцете му. Дар, братя, но от кого?

— Не можем да му откажем — каза Трул. — Той просто ще избере други, които да идат вместо нас. И ще бъдем прокудени, ако не и по-лошо.

— Разбира се, че няма да му откажем, Трул. Но не трябва да тръгнем по този път като слепи старци.

— А Бинадас? — попита Рулад. — Той какво знае за това?

— Всичко — отвърна Феар. — Може би повече, отколкото самата Урут.

Трул отново се взря в мухлясалия драконов череп на дъното на ямата.

— Откъде си сигурен, че това е Скабандари Кървавото око?

— Защото вдовиците са го донесли тук. Знанието е предавано от поколение на поколение между жените.

— А Ханан Мосаг?

— Урут знае, че е бил тук, на това място. Как е открил истината си остава загадка. Урут изобщо нямаше да го каже на мен и на Бинадас, ако не беше отчаянието й. Кралят-магьосник извлича от гибелни сили. Дали са опетнени мислите му? И да не са били, вече са.

Очите на Трул бяха вперени в черепа. Грубо, брутално убийство — този стоманен юмрук.

— Да се молим дано древните богове наистина да ги няма вече — прошепна той.

4.

Нереките вярваха, че Тайст Едур са деца на демони. Пепел имаше в кръвта им, беше зацапала кожата им. Да погледнеш в очите на Едур означаваше да видиш сивото на света, зацапаното слънце и грубата кожа на самата нощ.

Когато хиротският воин Бинадас закрачи към тях, нереките запищяха пронизително, започнаха да се бият по лицата и гърдите, после паднаха на колене.

Бурук Бледия крачеше между тях, ревеше ругатни и крещеше заповеди, но те бяха глухи за него. Най-сетне търговецът се обърна към Серен Педак и Хул Бедикт и почна да се смее.

Хул се намръщи.

— Това ще отмине, Бурук.

— О, нима? А самият свят, и той ли ще отмине? Като гибелен вятър, животът ни ще се завихри като прах в бесния му напор? За да се утаи след него, мъртъв и безчувствен — и всичкото това трескаво подскачане, лишено от смисъл? Ха! Де да бях наел фареди поне!

Погледът на Серен Педак остана съсредоточен върху приближаващия се Тайст Едур. Ловец. Убиец. Същество, което може би също така притежаваше чертата да мълчи дълго. Можеше да си го представи този Бинадас, с Хул Бедикт край лагерния огън сред пустошта. През цялата вечер, през нощта и на следващата сутрин с не повече от десетина думи, разменени между двамата. И изкованото от това мълчание необятно, бездънно приятелство. Това бяха загадките на мъжете, така объркващи жените. Където мълчанията се превръщаха в сливане на пътища. Където шепата несъществени думи обвързваха духовете в неизразимо разбирателство. Игра на сили, които тя можеше да долови, да съзре дори, при все че винаги оставаше извън тях. Объркана, безсилна и наполовина невярваща.

Думите заплитаха кълбото между жените. И езикът на жеста и на изражението, всичко това втъкано в едно, за да се оформи тъканта, която, както разбираше всяка жена, може да се разплете само в една посока със съзнателно, злобно усилие. Приятелството между жените познаваше само един враг и той беше злобата.

Тъй че колкото повече са думите, толкова по-здрава е тъканта.

Серен Педак беше преживяла повечето си живот сред мъже и сега, при редките й посещения у дома в Ледерас, жените, които я познаваха, я гледаха с безпокойство. Сякаш изборът, на който се бе спряла, правеше верността й съмнителна, повод за подозрение. В тяхната компания и самата тя откриваше у себе си една неприятна неловкост. Те тъчаха от различни нишки, на различни рамки, в ритми, несъгласувани с нейните. Сред тях тя се чувстваше тромава и груба, затворена в собствената си мълчаливост.

И отговаряше на това с бягство — далече от града и от миналото си. От жените.

При все това в подобни много кратки мигове, при среща между двама мъже с тяхната почти безразлична размяна на поздрави, се чувстваше отхвърлена стъпка назад — почти физически — и изключена. Тук, с тях, на същата тази пътека със скали и дървета наоколо, но в същото време — като че ли в друг свят.

Прекалено лесно беше да се усмихне вътрешно и да заключи, че мъжете са елементарни. Вярно, ако бяха непознати, сега като нищо щяха да се обикалят един друг и да си душат задниците. Да приканват към изводи, които заличават всички понятия за сложност и ги подменят с множество удобни обобщения. Но срещата на двама мъже, които са приятели, надвиваше всякакви подобни обобщения и се опълчваше на съпровождащото ги презрение, а това неизбежно будеше женския гняв.

И странното, злонамерено желание да застане между тях.

„На каменист бряг мъжът се навежда и вижда един камък, после — друг, и друг. Жената поглежда надолу и вижда… камъни. Но може би дори това е опростяване. Мъжът в единствено и жените — в множествено. По-скоро сме части и от двете, по един или друг начин.“

„Просто не обичаме да си го признаваме.“

Бинадас беше по-висок от Хул, с рамене на равнището на очите на ледерий. Косата му беше кафява и вързана на къси плитки. Очи — с цвета на мокър пясък. Кожа като зацапана пепел. Младежки черти, издължено тясно лице, с изключение на широката уста.

За Серен Педак името Сенгар беше познато. Сигурно беше виждала родственици на този мъж сред делегациите, с които бе преговаряла при трите си официални гостувания на племето на Ханан Мосаг.

— Хиротски воине — извика Бурук Бледия, за да го чуят през жалния вой на нереките. — Приветствам те като наш гост. Аз съм…

— Знам кой си — отвърна Бинадас.

След неговите думи нереките млъкнаха и остана само стонът на вятъра нагоре по пътеката и непрестанното шуртене на топящата се вода от стръмнините.

— Нося на Хирот железни слитъци… — говореше Бурук.

— И иска да провери дебелината на леда — прекъсна го Хул Бедикт.

— Времето се обърна — отвърна Бинадас на Хул. — Ледът се е покрил с пукнатини. Имало е незаконен лов на бивнести тюлени. Ханан Мосаг ще иска да му се даде отговор.

Серен Педак се обърна към търговеца. Вгледа се в лицето на Бурук Бледия. Алкохолът, белият нектар и хапливият вятър бяха разширили кръвоносните съдове под бледата кожа на лицето му. Очите му бяха замъглени и зачервени. Той не реагира на думите на Едур — поне външно.

— Жалко. Жалко е, че между моите събратя търговци се намират такива, които са склонни да пренебрегват споразуменията. Изкушението на парите. Прилив, на който никой не може да устои.

— Същото може да се каже и за отмъщението — подчерта Бинадас.

Бурук кимна.

— Мда, всички дългове трябва да се плащат.

— Златото и кръвта не са едно и също — изсумтя Хул Бедикт.

— Нима? — отвърна язвително Бурук. — Хиротски воине, интересите, които представлявам, се придържат и сега, и винаги към сключените споразумения. Уви, Ледер е многоглав звяр. Най-сигурният контрол над по-ненаситните елементи ще се намери в един съюз — между едурите и онези ледерии, които държат на думите, обвързали нашите два народа.

Бинадас му обърна гръб.

— Спести си речите за пред краля-магьосник. Аз ще ви придружа до селото. Това е всичко, което трябва да е ясно между нас.

Бурук Бледия сви рамене и тръгна към фургона си.

— Хайде, ставайте, нереки! Пътят ни вече ще е надолу, нали?

Търговецът се качи в задната, покрита част на фургона и се скри от очите на Серен, а нереките се разшетаха. Тя извърна глава и видя, че Хул и Бинадас отново се гледат в очите. Вятърът донесе до ушите й думите им.

— Ще говоря против лъжите на Бурук — каза Хул Бедикт. — Той ще се стреми да ви впримчи със сладки уверения и обещания, нито едно от които не струва и един док.

Бинадас сви рамене.

— Видяхме капаните, които поставихте пред нереките и Тартенал. Всяка дума е възел в невидима мрежа. Срещу нея мечовете на Нерек бяха много тъпи. Тарентал реагираха твърде бавно. Фаредите можаха само да се усмихват объркани. Ние не сме като тези племена.

— Знам — отвърна Хул. — Приятелю, моят народ вярва в трупането на монети. Една върху друга, нагоре и нагоре, към сияйни висоти. Катеренето нагоре означава прогрес, а прогресът е естественото свойство на цивилизацията. Прогресът, Бинадас, е вярата, от която възникват идеите за предопределение. Ледериите вярват в предопределеността — в своята. Те заслужават всичко, заради неоспоримите си качества. Празният трон вечно чака да бъде зает.

Бинадас се усмихваше на думите на Хул, но усмивката му беше кисела. После той изведнъж се обърна към Серен Педак.

— Аквитор. Присъединете се към нас, моля. Стари рани ли затъмняват гледната точка на Хул Бедикт за Ледер?

— Предопределеността наранява всички ни — отвърна тя. — А ние, ледериите, носим белезите си с гордост. Повечето от нас — добави Серен и погледна извинително Хул.

— Едно от вашите качества?

— Да, може и така да се нарече. Ние притежаваме талант да прикриваме алчността си под плаща на свободата. Колкото до минали актове на поквара, предпочитаме да ги забравяме. В края на краищата прогресът означава винаги да гледаш напред, а онова, което сме стъпкали по пътя си, е най-добре да бъде забравено.

— Значи прогресът не вижда край пред себе си — каза все още с усмивка Бинадас.

— Нашите фургони вечно се търкалят надолу, хирот. Все по-бързо и по-бързо.

— Докато ударят в стена.

— Повечето ги разбиваме.

Усмивката му помръкна и на Серен й се стори, че долови за миг тъга в очите му, преди да й обърне гръб.

— Живеем в различни светове.

— Аз бих избрал вашия — каза Хул Бедикт.

Бинадас го изгледа за миг учудено.

— Сигурен ли си, приятелю?

Нещо в тона му накара Серен да настръхне. Хул се намръщи, явно и той доловил нещо нередно в този въпрос.

Повече не проговориха. Серен Педак пусна Хул и Бинадас да поведат по пътя, като остави между двамата и себе си достатъчно разстояние, за да се чувстват насаме. Въпреки това като че ли не бяха склонни да говорят. Наблюдаваше ги как крачат един до друг. И се замисли.

Хул съвсем явно беше затруднен. Искаше да превърне Тайст Едур в ръката на собственото си отмъщение. Щеше да ги хвърли във война, стига да можеше. Но унищожението пораждаше още по-силна стръв и мечтата му да намери мир в душата си в стръвта, пепелищата и клането я изпълваше с жалост към него. Не можеше обаче да позволи това да я заслепи за опасността, която представляваше той.

Серен Педак не хранеше любов към своя народ. Ненаситната алчност на ледериите и неспособността им да погледнат на нещата от различна перспектива, която не служи на тях, неминуемо водеха до безброй кървави сблъсъци с всяка чужда сила, която срещнеха на пътя си. И един ден щяха да срещнат равностоен враг. „Един ден фургоните ни ще се блъснат в стена, по-здрава от всичко, което сме виждали досега. Дали това ще са Тайст Едур?“ Не й се струваше вероятно. Вярно, те притежаваха могъща магия и ледериите не се бяха натъквали досега на по-свирепи воини. Но обединените племена наброяваха по-малко от четвърт милион. Само в столицата на крал Дисканар живееха над сто хиляди, а в Ледер имаше още няколко града, големи почти колкото него. С протекторатите отвъд Драконово море и на изток бойната им сила можеше да надвиши шестстотин хиляди войници. Към всеки легион щеше да е прикрепен майстор в чародейството, обучен от самия Цеда Куру Кан. Едур щяха да бъдат съкрушени. Унищожени.

„И Хул Бедикт…“

Тя с усилие отклони мислите си от него. В края на краищата изборът си беше негов. А и подозираше, че няма да се вслуша в предупрежденията й.

Серен Педак признаваше собственото си объркване и смут. Щеше ли да защитава мира на всяка цена? Какви щяха да са ползите от една капитулация? Достъп на ледериите до ресурсите, с които разполагаха Едур. Морският улов. „И черното дърво…“

Разбира се. Лакомията беше тъкмо за живото дърво, суровината за кораби, които могат да се изцеряват сами, които порят вълните по-бързо и от най-бързите галери, които устояват на хвърлената срещу тях магия. Това бе в сърцевината на тази игра.

Но крал Дисканар не беше глупак — не той хранеше подобни аспирации. Куру Кан щеше да се е погрижил за това. Не, този гамбит беше на кралицата. Каква заблуда, да вярваш, че ледериите ще могат да овладеят живото дърво. Че Едур толкова лесно ще предадат своите тайни, своето загадъчно изкуство да скланят волята на черното дърво, да обвързват силата му със своята.

Ловът на бивнести тюлени беше подвеждащ ход. Паричната загуба бе част от много по-голяма схема, вложение, целящо да донесе политически дивиденти, които на свой ред щяха да компенсират стократно загубите. А само някой толкова богат като кралицата или канцлер Трайбан Гнол можеше да поеме такива загуби. Кораби с екипажи от Длъжници, с обещание дълговете да се изчистят в случай на смърт. Живот, пожертван в името на деца и внуци. Нямаше да им е никак трудно да намерят хора за тези кораби. Значи — кръв и злато.

Не можеше да е сигурна в подозренията си, но й се струваше, че всичко се намества, и тези подозрения горчаха на небцето й, както може би и на Бурук Бледия. Тайст Едур нямаше да отстъпят черното дърво. Изводът беше направен предварително. Щеше да има война. А Хул Бедикт щеше да се окаже най-яростният й привърженик. Неволният агент на кралицата. Нищо чудно, че Бурук толерираше присъствието му.

А тя самата каква роля щеше да играе? „Аз съм само придружителят на това озъбено безумие. Нищо повече. Стой настрана, Серен Педак.“ Тя беше Аквитор. Щеше да направи това, което й бе възложено. Да заведе Бурук Бледия.

„Нищо няма да се реши. Не и от нас. Краят на играта очаква Великата среща.“

Само дето тази мисъл не можеше да я утеши.

На двайсетина разтега напред гората погълна Хул Бедикт и Бинадас Сенгар. Тъмнина и сенки, които се приближаваха с всяка нейна следваща стъпка.

Всеки престъпник, който можеше да преплува канала с торба докове, вързана на гърба му, печелеше свобода. Броят монети зависеше от характера на престъплението. Кражба, отвличане, неизплащане на дълг, нанесени щети върху собственост и убийство се наказваха максимум с петстотин дока. Злоупотреба, публична гавра с имената от Празния трон, на краля или кралицата водеха до репарации от триста дока. Най-малката глоба от сто дока се налагаше за безделничене, публично изпразване на черва и мехур и непочитание.

Това бяха глобите за мъже. Осъдените за същото жени се наказваха с половината сума.

Ако някой можеше да плати глобата, правеше го и заличаваха името му от извършителите на престъпни деяния.

Каналът чакаше онези, които не можеха.

Удавянията представляваха нещо повече от публичен спектакъл, те бяха основното събитие наред с всевъзможни други дейности, на които в Ледерас ежедневно се залагаха състояния. Тъй като малцина престъпници изобщо успяваха да прехвърлят канала с товара си, се залагаше най-вече на преплуваното разстояние и броя удари с ръце. Както и на Изплуванията, Подритванията и Потъванията.

Престъпниците се връзваха с въжета, за да могат да се приберат монетите, след като удавянето се потвърди. Трупа го пускаха обратно във водата. Виновен като утайка.

Брис Бедикт намери Финад Джерун Еберикт на Втория кръг с изглед към канала, сред тълпа от също толкова привилегировани зрители на сутрешните Удавяния. Сред човешкото гъмжило обикаляха събирачи на облози, прибираха парите и връчваха разплащателни плочки. Въздухът кънтеше от викове, надмогващи постоянното бръмчене от възбудените разговори. Наблизо изписка жена и в отговор се разнесоха мъжки смехове.

— Финад.

Плоското, нашарено с белези лице, познато буквално на всички в града, се извърна към Брис. Джерун вдигна вежди, щом го позна.

— Кралски защитник. Идвате тъкмо навреме. След малко ще плува Ублала Пунг. Осемстотин дока съм заложил на тоя кучи син.

Брис Бедикт се наведе на перилото и огледа стражите и официалните лица долу.

— Името съм го чувал, но не мога да си спомня престъплението му. Онзи там ли е? — Посочи загърнатата в наметало фигура, извисяваща се над останалите.

— Да. Полукръвен тартенал. Затова му сложиха още двеста дока отгоре към глобата.

— Какво е направил?

— Какво не е? Три убийства, унищожаване на собственост, две отвличания, ругаене, измама, неплащане на дълг и пикаене на публично място. Всичко за един следобед.

— Свадата при Лихварите на Урум? — Престъпникът вече беше хвърлил наметалото си. Носеше само препаска около слабините. Мургавата му кожа беше нашарена с белези от камшици. Мускулите му отдолу бяха огромни.

— Да.

— И какво носи?

— Четири хиляди и триста.

И Брис чак сега видя огромната, двойно овързана торба, метната на гърба на грамадния мъж.

— Блудния да ни поживи, и един удар няма да може да направи.

— Всички са съгласни с това — каза Джерун. — Всеки залага на Подритвания и Потъвания. Никакви удари, никакви Изплувания.

— А твоят залог?

— Седемдесет към едно.

Брис се намръщи. Такива залози означаваха само едно.

— Вярваш, че ще се справи!

Няколко глави се извърнаха при възклицанието му и бръмченето наоколо се усили.

Джерун се наведе над перилото и вдиша през зъби — неприятно съскащ звук.

— Повечето полукръвни тартенали наследяват най-лошите черти — тихо измърмори той, след което се ухили. — Но не и Ублала Пунг.

Последва рев откъм множеството, обкръжаващо пасажа, и от отсрещната страна. Стражите водеха престъпника към пристана. Ублала крачеше изгърбен под тежестта на торбата. Досами водата избута пазачите си и се обърна.

Смъкна препаската си. И се изпика в широка, димяща дъга.

Някъде писна жена.

— Това тяло ще го приберат — каза с благоговение някакъв търговец до тях. — Долу, при въртопите. Чувал съм за някои хирурзи, дето могат да…

— Не би ли платил един пик за това нещо, а! — прекъсна го приятелят му.

— На мене не ми липсва, Хулбат — гледай себе си! Само казвах, че…

— И десет хиляди жени си мечтаят!

Изведнъж из тълпата се разнесе „Шшшт!“ — Ублала Пунг се обърна с лице към канала.

После закрачи напред. Бедра. Гърди. Рамене.

След миг главата му се скри под мръсната вода.

Нито подритване, нито приплясване. Онези, които бяха заложили на Потъване, ликуваха. Тълпите се разделиха, около събирачите на залози се струпаха хора.

— Брис Бедикт, каква е ширината?

— Сто разтега.

— Аха.

Останаха облегнати на перилото. След малко Брис погледна питащо Финада и Джерун му кимна към рампата долу.

— Погледни въжето, момче.

Около въжето за вадене имаше някакво вълнение и Брис видя — почти в същия момент като всички около тях, — че въжето продължава да се развива.

— Той върви по дъното!

Не можеше да откъсне очи от развиващото се въже. Десет удара на сърцето. Двайсет. Петдесет. А проклетото въже продължаваше да се развива и да се хлъзга във водата като змия.

Виковете и крясъците станаха оглушителни. От близките покриви се разхвърчаха гълъби и се пръснаха в паника. Залагащи налитаха по събирачите на облози за разплащателни плочки. Някой падна от Третия кръг и за нещастие не улучи водата на канала — пльосна се на крайбрежните камъни и остана на място. Около тялото се струпаха свидетели.

— Това е — въздъхна Джерун Еберикт.

На отсрещната трибуна от водата изникна фигура. Оплескана с тиня и димяща.

— Четири дроба, момче.

Осемстотин дока. При седемдесет към едно.

— Богат си и стана още по-богат, Финад.

— А Ублала Пунг е свободен. Ей, видях брат ти преди малко. Техол. От другата страна на канала. Беше си облякъл риза.

— Не стой близо… не, по-близо, за да можеш да ме чуваш, Шанд, но не прекалено близо, да не личи, че се познаваме.

— Изгубил си си ума — отвърна му тя.

— Сигурно. Все едно, виждаш ли го онзи?

— Кой?

— Онзи престъпник, кой. Полукръвният, дето разби дюкяна на Урум — кожодерът си го заслужаваше, между другото…

— Тартенал имат по четири дроба.

— Значи и той. Не си заложила, доколкото схващам?

— Презирам хазарта.

— Много смешно.

— Та какво за него?

— Наеми го.

— С удоволствие.

— И му купи някакви дрехи.

— Трябва ли?

— Не го наемаме заради телесните атрибути… е, не точно ония, във всеки случай. Трите имате нужда от телохранител.

— Може да ми варди тялото по всяко време.

— Толкова от мене, Шанд. За днес повече нямам какво да си говоря с теб.

— Нямаш, Техол. До довечера. В работилницата. И доведи Бъг.

— Всичко върви по план. Няма нужда да…

— Ела там.

Преди четири години Финад Джерун Еберикт собственоръчно беше предотвратил опит за убийство на крал Дисканар — късно една нощ се беше натъкнал на телата на двамата стражи пред вратата на кралските покои. Магическа атака беше напълнила дробовете им с пясък, довел до задушаване. Телата все още бяха топли, а вратата — открехната.

Дворцовият Финад извади меча си, втурна се в кралската спалня и завари трима души, надвесени над спящия Езгара Дисканар. Един маг и двама наемни убийци. Уби първо магьосника — посече го в тила и прекъсна гръбначния стълб. След това отби атаката на по-близкия убиец и върхът на меча му се заби в гърдите на другия, малко под лявата ключица. Раната щеше да се окаже смъртоносна. Вторият убиец заби камата си в лицето на Финада. Вероятно се целеше в едно от очите му, но Джерун отметна глава назад и върхът улучи устата му, сряза двете устни и се натресе здраво в предните зъби. И се заклещи.

Мечът на Джерун изсвистя и отсече ръката с камата. Още три страховити удара и убиецът стана на парчета.

Последната схватка беше видяна от облещилия се в леглото крал.

След две седмици Финад Джерун Еберикт, чийто дъх излизаше на грозен съсък от зейналата между предните му зъби дупка, коленичи пред Езгара Дисканар в тронната зала и получи Кралската прошка пред събралото се множество. През остатъка от войнишкия си живот беше освободен от всякакви възможни обвинения в престъпни деяния. Накратко, можеше да прави каквото си иска на когото си ще, освен на кралската фамилия.

Лицето, стоящо зад опита за покушение, така и не беше открито.

Оттогава Джерун Еберикт беше започнал личния си кръстоносен поход. Самотен, неумолим раздавач на правосъдие. Знаеше се, че лично е убил тридесет и един граждани, включително двама богати, високо уважавани и с голямо политическо влияние търговци, а поне още десетина загадъчни смъртни случая обикновено се приписваха на него. Накратко, беше се превърнал в човека, от когото най-много се бояха в Ледерас.

Освен това междувременно беше забогатял.

Въпреки това си беше останал Финад в Кралската гвардия и поради това — обвързан с обичайните отговорности. Брис Бедикт подозираше, че решението да се изпрати Джерун Еберикт с делегацията е взето колкото като послание към кралицата и принца, толкова и за да отдъхне градът от напрежението, което вдъхваше присъствието му. И Брис се чудеше дали кралят няма да съжали някой ден за височайшето си опрощение.

Двамата дворцови гвардейци закрачиха редом по моста Сулан и през Джебчийския квартал. Денят беше горещ, небето — побеляло от високите перести облаци. Влязоха в „При Рилд“, заведение, известно с рибената си кухня, както и с алкохолната напитка, приготвяна от портокалови кори, мед и сперма от бивнест тюлен. Седнаха във вътрешния двор, на личната маса на Джерун.

Щом поръчаха питиетата и обеда, Джерун Еберикт се отпусна в стола си и изгледа Брис с любопитство.

— Мой гост ли е днес Кралският защитник?

— Може да се каже — призна Брис. — Моят брат, Хул, придружава Бурук Бледия. Смята се, че Бурук ще остане при Едур до Великата среща. Хул буди известна загриженост.

— Каква загриженост?

— Е, ти го познаваше преди години.

— И още как. Доста добре всъщност. Тогава той беше моят Финад. А на повишението ми двамата с него се натряскахме ужасно у Порул и трябва да сме направили поне по дузина копелета с една гостуваща трупа танцьорки от Трейт. Във всеки случай десет месеца след това трупата се разтурила, така поне чухме.

— Хм, добре. Той не е същият, знаеш ли.

— Не е ли?

Питиетата дойдоха, кехлибарено вино за Брис и „зъбатото мляко“ за Джерун.

— Не е — отвърна Брис в отговор на въпроса на Финада. — Не мисля.

— Хул вярва само в едно нещо, и то е верността. Единственият дар, който чувства, че си струва да поднесе. Вярно, използваха го грубо и резултатът е списъкът в главата на брат ти с имената на всички мъже и жени, които са го предавали. — Джерун гаврътна питието си и махна за ново. — Единствената разлика между него и мен е, че аз мога да задрасквам имена от моя списък.

— А ако името на краля е в списъка на Хул? — каза тихо Брис.

Джерун го изгледа твърдо.

— Както казах, аз съм единственият, който задрасква имена.

— Тогава защо Хул е с Бурук Бледия?

— Бурук не е кралският човек, Брис. Тъкмо обратното. Чакам с нетърпение да се срещна с него.

Ледена тръпка пробяга по гърба на Брис.

— Всеки случай мен ме интересува другият ти брат — продължи Джерун.

— Техол? Не ми казвай, че е в списъка ти.

Джерун се усмихна и се видяха разкривените му зъби.

— А щях ли да ти кажа, ако беше? Спокойно, не е. Засега поне. Но крои нещо.

— Трудно ми е да повярвам. Техол отдавна престана да крои каквото и да било.

— Ти си мислиш така.

— Нищо не знам, за да предполагам друго, но ти, изглежда, знаеш.

Второто питие на Джерун пристигна.

— Знаеше ли — каза той след като отпи от гъстата лепкава течност, — че Техол все още притежава десетки хиляди акции в имущество, лицензи, стокови вложения и транспорт? Вдигнал си е доста здрави фронтове, достатъчно, за да е сигурен, че никой друг не знае, че продължава да действа.

— Явно не са толкова здрави.

Джерун сви рамене.

— В много отношения Техол тръгна по пътя на Кралската прошка много преди мен, макар и без официална санкция.

— Техол никога никого не е убивал…

Усмивката на Джерун стана зла.

— В деня, в който Уемите се сринаха, Брис, цяла дузина финансови спекуланти се самоубиха. И това сриване беше изцяло и изключително от ръката на Техол. Съвършено, гениално премерено във времето. Той си имаше своя списък, само дето не забиваше ножа в гърлата им. Вместо това ги направи всичките свои бизнес партньори. И ги свлече на дъното…

— Но и той отиде на дъното.

— Но не се самоуби заради това, нали? Това не ти ли говори нещо? Би трябвало.

— Само, че не му е пукало.

— Точно. Брис, кажи ми кой е най-големият поклонник на Техол?

— Ти?

— Не. О, аз съм подобаващо впечатлен. Дотолкова, че съм подозрителен като Ямата на Блудния, след като е започнал отново да разбърква казана. Не. Някой друг.

Брис извърна глава, мъчеше се да реши дали седящият срещу него мъж му харесва. Дали му харесва достатъчно за този разговор. Знаеше със сигурност, че темата никак не му допада.

Обядът им пристигна.

Джерун Еберикт се съсредоточи върху печеното на скара филе върху сребърен поднос, след като поръча трета доза „зъбато мляко“.

На Брис му хрумна, че никога досега не е виждал жена да пие точно от тази гадост.

— Не говоря с Техол — каза след малко той, докато чоплеше гръбнака и костите от бялото месо.

— Презираш го заради това, което направи ли?

Брис се намръщи и поклати глава.

— Не. Заради това, което направи после.

— В смисъл?

— Нищо.

— Водата трябваше да се поизбистри, драги. За да може отново да погледне и да види какво е останало.

— Намекваш за дяволски гений, Джерун.

— Точно. Техол притежава нещо, което Хул няма. Знанието не е достатъчно. Никога не е. Всичко е в способността да направиш нещо с това знание. Да го направиш съвършено. Абсолютно разчетено. С опустошителни последствия. Това го има у Техол. Хул, Блудния да го пази дано, го няма.

Брис вдигна глава и срещна светлите очи на Финада.

— Да не би да намекваш, че Хул е най-големият поклонник на Техол?

— Той е самото вдъхновение за Хул. И точно затова Хул е с Бурук Бледия.

— Смяташ ли да му се противопоставиш на Великата среща?

— Дотогава може да се окаже твърде късно, Брис. При условие, че това ми е намерението.

— А не е ли?

— Не съм решил.

— Искаш война?

Погледът на Джерун остана безизразен.

— Точно този прилив разбърква най-дълбоката тиня. Заслепява всекиго. Един човек с цел може да постигне много в такава мътилка. И рано или късно тя се утаява.

— И хоп: светът се е променил. — Брис не можа да скрие горчивината си.

— Възможно.

— Войната като средство…

— За мирен край…

— Който ще е радост за окото ти.

Джерун избута сребърното плато настрана и се отпусна в стола.

— Какво е животът без амбиция, Брис?

Брис стана, без да е вкусил от станалото на каша месо в платото пред себе си.

— Техол сигурно щеше да ти отговори по-добре на това от мен, Финад.

Джерун му отвърна с усмивка.

— Уведоми Нифадас и Куру Кан, че съм наясно със сложностите около предстоящата Велика среща. И че не съм сляп за необходимостта да ме изкъшкат за известно време от града. Аз, разбира се, съм компенсирал отсъствието си в очакване на триумфалното си завръщане.

— Ще предам думите ти, Финад.

— Съжалявам за загубата ти на апетит, Брис. Рибата беше чудесна. Следващия път ще си говорим за по-несъществени неща. Уважавам те и ти се възхищавам, Защитник.

— А, значи не съм в списъка ти.

— Още не. Шега, Брис — добави той, щом видя физиономията на Кралския защитник. — Но кажи ми, как мога да не се възхищавам на това? Ето как го виждам: историята на това десетилетие за нашия скъп Ледерас може най-сбито да се разбере с достоверно описание на тримата братя Бедикт. А както е ясно, историята още не е приключила.

„Така изглежда.“

— Благодаря ти, Финад, за компанията и за поканата.

Джерун се пресегна и вдигна платото на Защитника.

— Излез през задния вход, ако обичаш — рече и му подаде платото. — В задната уличка живее едно гладуващо момче. Трябва обаче да върне среброто — погрижи се да го разбере. Кажи му, че си бил мой гост.

— Добре, Финад.

— Я ги пробвай тези.

Техол зяпна плетените вълнени панталони, после посегна да ги вземе.

— Кажи ми, Бъг, има ли смисъл да продължаваш?

— Плетенето ли имаш предвид, или жалкото ми съществуване?

— Нае ли екипа си?

Смъкна си ризата и започна да навлича панталоните.

— Двайсет от най-окаяните недоволници, които успях да намеря.

— Жалби?

— До един. И съм напълно сигурен, че всички са законни. Вярно, неколцина може и да са заслужили да ги изхвърлят от занаята.

— Повечето отнемания на сертификат са политически, Бъг. Само се погрижи никой от тях да не е некомпетентен. Единственото, което искаме от тях, е да пазят тайна, а за това жлъчта срещу гилдиите е най-добрата мотивация.

— Не съм съвсем убеден. Освен това имаме няколко предупреждения от гилдиите.

— Лично?

— Донесени съобщения. Засега. Е, лявото ти коляно ще е на топло.

— Топло! Навън е горещо, Бъг, каквото и да казват ревматичните ти кокали.

— Добре де, това са панталони за всеки сезон.

— Нима? Внимавай само гилдиите да не почнат да подбиват цената. Всъщност търсим точно обратното. И не плащаме по-високо на персонала си. Никакви придобивки също…

— Освен дял в предприятията.

— Нищо не казвай за това, Бъг. Виж космите на дясното ми бедро. Щръкнали са.

— Не им харесва контраста.

— На гилдиите?

— Не, на космите ти. Гилдиите искат само да разберат откъде, в името на Блудния, съм дошъл. И как смея да регистрирам фирма.

— Не се притеснявай за това, Бъг. Щом разберат какво твърдиш, че можеш да направиш, ще са сигурни, че ще се провалиш, и оттам нататък няма да ти обръщат внимание. Докато не успееш де.

— Премислих нещо.

— За кое?

— Облечи си пак ризата.

— Склонен съм да се съглася с теб. Намери още малко вълна. За предпочитане същия цвят, макар че това не е съществено, предполагам. Все едно, тази вечер имаме среща с трите сладурани.

— Рисковано.

— Трябва да сме предпазливи.

— Това е двупосочно. Тази вълна я откраднах.

Техол отново уви чаршафа около кръста си.

— Ще сляза по-късно да те взема. Ще почистиш тука, нали?

— Ако ми остане време.

Техол се качи на покрива. Светлината на слънцето, станала по-наситена, докато дискът му се търкаляше бавно към хоризонта на запад, къпеше околните сгради в топло златисто. Двама художници на Третия кръг бяха разпънали триножниците си и се надпреварваха да обезсмъртят Техол и леглото му. Той им махна отдалече, което, изглежда, предизвика някакъв яростен спор, след което се отпусна върху затопления от слънцето дюшек и се вторачи в потъмняващото небе.

Беше видял брат си Брис на Удавянията. От другата страна на канала, увлечен в разговор с Джерун Еберикт. Според слуховете Джерун щеше да придружи делегацията при Тайст Едур. Нищо изненадващо. Кралят имаше нужда да разкара тоя побеснял тип от града.

Проблемът със златото бе в начина, по който изпълзява. Там, където нищо друго не може да изпълзи. Просмуква се от старателно скривани тайни, разцъфва в уж безжизнени пукнатини. Показва се, когато уж трябва да остане скрито и незабележимо. Нагло като трева, изникнала в калдъръма, и ако човек има такава склонност, може да го проследи чак до корените. Внезапни харчове от близки или наети лица, последвани бързо — но не достатъчно бързо — от внезапни необясними кончини. Странно прекъсване на дирите, след което кралските разпитвачи няма кого да разпитват, кого да изтезават, за да открият извора на конспирацията… Опитите за покушение не бяха дребна работа, особено когато целта е самата кралска особа. Необичаен, почти невероятен успех — да стигнат до спалнята на самия Дисканар, да надвиснат над него и миг след това да се провалят — още по-невероятно. Точно този заклинател не беше проявявал дотогава такива умения в занаята. Да сътвориш пясък, който да напълни гърдите на стражите, изискваше висша магия.

Вроденото любопитство и възможната изгода бяха движещите мотиви на Техол, а той се бе оказал много по-бърз от кралските разпитвачи. Беше открил, че за заговора е изразходвано цяло състояние, спестявания за цял живот.

Ясно беше, че само Джерун Еберикт е знаел схемата изцяло. Наемниците му не бяха могли да предположат, че поръчителят им ще ги нападне. И ще ги убие. Бяха оказали съпротива и един почти беше успял. Финадът пък продължаваше да носи белезите, разцепените устни и изкривените зъби, за да се вижда как едва се е отървал.

Пълно опрощаване. Тъй че Джерун Еберикт да може да се залови с това, което иска да прави. Съдник и екзекутор, за истински или въображаеми престъпления, за големи, както и за дребни оскърбления.

В известен смисъл Техол му се възхищаваше. Заради решителността му, макар не и на методите му. И за замислянето и залагането на схема, която ти отнема дъха със своята дръзка… крайност.

Нямаше съмнение, че Брис имаше да сподели служебни неща с този човек. Като Кралски защитник.

И все пак беше притесняващо. Нямаше да е добре по-младият му брат да е толкова близък с Джерун Еберикт.

Защото ако Техол имаше истински враг, противник, който да не му отстъпва по ум и — както изглеждаше — по коварство, то това бе Финад Джерун Еберикт, притежателят на Кралската прошка.

И той душеше наоколо, извиваше ръце. Значи по-безопасно беше да се приеме, че Джерун знае, че Техол не е толкова затънал, колкото вярваха повечето. Нито че е съвсем… бездеен.

Ето ти една нова гънка в тази омачкана и опърпана тъкан, която трябваше добре да се огледа.

Джерун имаше имунитет. Но не му липсваха врагове. Вярно, беше смъртно опасен с меча и се знаеше, че разполага с дузина заклети, кръвно обвързани телохранители, които да го пазят, докато спи. Разправяха, че имението му било недосегаемо и че разполагал с лична оръжейна, с работилница с алхимици, добре запознати с всякакви отрови и техните противоотрови, с огромни хранителни складове и независими водоизточници. Общо взето, Джерун се беше подготвил буквално за всякакви непредвидени неприятности.

„Освен за съсредоточения ум на Техол Бедикт.“

Понякога единственото решение беше също така най-простото, най-очевидното. „Виждаш тревата между камъните… изтръгваш я.“

— Бъг!

— Какво? — отвърна му приглушен глас отдолу.

— Кой държеше плочките на Джерун на онова залагане тоя следобед?

Побелялата глава на слугата му изникна от дупката.

— Вече го знаеш, нали сам дължиш на кучия син. Търбъл. Стига да не е умрял от сърдечен удар… или самоубийство.

— Търбъл ли? Няма начин. Предполагам, че си стяга багажа. Внезапно пътуване до Външните острови.

— Няма да може и до градските порти да се добере.

— Искаш да кажеш, че Джерун го е погнал тоя нещастник?

— А ти нямаше ли да го погнеш? При такъв залог?

Техол се намръщи.

— Вече си мисля, че при окаяното му положение самоубийството ще е най-доброто решение за Търбъл. Вярно, неочаквано и заради това — още по-шокиращо. Няма роднини, доколкото знам. Тъй че дългът приключва с него.

— И Джерун е вътре с осемстотин дока.

— Може да примижи от това, но не толкова, че да го забележиш. Тоя човек има поне един пик, ако не и повече.

— Не знаеш ли точно?

— Добре де, беше обобщение. Разбира се, че знам, до последния док. Все едно, както казвах, или по-точно намеквах, загубата на осемстотин дока няма да ужили Джерун. Ще го ужили измъкването. Единствената пътека, по която Джерун няма да може да го проследи. Освен ако не пожелае, разбира се. Тъй че Търбъл трябва да се самоубие.

— Съмнявам се, че ще се съгласи.

— Да. Вероятно няма. Но ти го задействай, Бъг. Долу при въртопите. Намери някой подходящ труп. Свеж и още необезкръвен. Вземи една-две бутилки от кръвта на Търбъл в замяна на…

— Какво ще е? Пожар? Кой прави самоубийство с пожар?

— Пожарът ще е нещастно следствие от събарянето на горящ светилник. Събаряне вследствие на самоубийството. Изгорен до неузнаваемост, уви, но разследващите ще разберат чия е кръвта. Така правят, нали?

— Жилите на човек не лъжат никога.

— Правилно. Само че могат.

— Вярно, ако си достатъчно смахнат да изцедиш един труп и да му напомпаш нова кръв.

— Гадно занимание, Бъг. Радвам се, че си навит на него.

Сбръчканото лице се намръщи.

— А Търбъл?

— Измъкваме го по обичайния начин. Винаги е искал да се заеме с риболов. Но сложи някой в тунела да не драсне по-рано, отколкото очакваме. Наблюдателите на Джерун ще са най-добрите ни свидетели. О, и това ако не разпени Финада!

— Разумно ли е? — попита Бъг.

— Нямам избор. Той е единственият, който може да ме спре. Тъй че първо се оправям с него.

— Ако надуши, че си ти…

— Тогава съм покойник.

— А аз — безработен.

— Глупости. Момичетата ще продължат. Освен това ти си ми наследникът — неофициално, разбира се.

— Трябваше ли да ми го кажеш това?

— Защо не? Лъжа те.

Главата на Бъг се смъкна надолу, а Техол отново се отпусна в леглото си. „Сега трябва да си намеря крадец. И то добър.“

„А! Знам подходящ човек. Горкото момиче…“

— Бъг!

Съдбата на Шурк Елале беше тръгнала на зле. Което нямаше нищо общо с професията й, тъй като уменията й в изкуството да се краде бяха легендарни сред класата на престъпниците. Стана заради спор с хазяина й, за жалост ескалирал до опит за убийство от негова страна, на който тя — разбира се, съвсем правомерно — реагира, като го изхвърли от прозореца. За съжаление падането на нещастника беше прекъснато от един клатушкащ се на улицата пиян търговец. Вратът на хазяина се прекърши. На търговеца — също.

Обвинението беше в непредпазливост при самозащита, довела до смъртта на невинен. Четиристотин дока, редуцирани наполовина. При обичайни обстоятелства Шурк щеше да може да плати глобата, и толкова. Уви, спорът й с хазяина беше заради известно количество злато, което по необясним начин беше изчезнало от ковчежето на Шурк. Беше останала без пукнат док, така че не й оставаше друго, освен да закрачи към канала.

Все пак беше яка жена. Сигурно щеше да се оправи с двеста дока — ако въжето за вадене не се беше заплело в гърба на една тристакилограмова риба-вълк, излязла на повърхността да погледа кой ли пък плува толкова тромаво, само за да се гмурне след това към дъното и да повлече и Шурк.

Рибите-вълци, макар да се срещаха рядко в канала, ядяха само мъже. Никога жени. Никой не знаеше защо е така.

Шурк Елале се удави.

Но както се оказа, имаше мъртъвци и мъртъвци. Без самата Шурк да знае, някоя от жертвите й я беше проклела. Проклятие, заплатено изцяло и утвърдено в Празния храм. Тъй че макар дробовете й да се напълниха с мръсна вода, макар сърцето й да спря, както и всички останали външно различими функции на тялото и мозъка, когато накрая я извадиха от канала, тя се изправи, цялата оплескана в тиня, с помръкнали очи — бялото бе станало кафяво от пръсналите се кръвоносни съдове — и общо взето много окаяна и някак тъжно вглъбена.

Оттогава дори престъпниците и бездомниците я отбягваха. Всъщност всички живи. Подминаваха я, все едно че е призрак, някакъв мъртъв спомен.

Плътта й не гниеше въпреки забележимо болнавата й бледнина. Способностите й и прословутата й ловкост също не бяха намалели. Можеше да говори. Да вижда. Да чува. Да мисли. Нищо от това не подобряваше настроението й.

Бъг я намери точно там, където му беше казал Техол. В една задънена пресечка зад един курвенски бардак. Слушаше, както всяка нощ, стоновете на удоволствие — истински и импровизирани, — леещи се от прозорците.

— Шурк Елале.

Равнодушните мътни очи се приковаха в него.

— Не доставям удоволствие — каза тя.

— Уви, и аз напоследък. Дойдох с предложение за договор от моя господар.

— И кой ще да е той?

— За жалост, още не мога да кажа. Работата е кражба, Шурк.

— За какво са ми богатства на мен?

— Хм, това зависи от естеството им, предполагам.

— И какво си представя твоят господар, че мога да пожелая?

— Може да се договори.

— Той не знае ли, че съм умряла?

— Разбира се, че знае. И ти изпраща съболезнования.

— Нима?

— Не, това си го измислих.

— Никой не ме наема вече.

— Точно затова той знаеше, че ще си на разположение.

— Никой не харесва компанията ми.

— Хм, една баня няма да навреди, но той е готов на отстъпки.

— Ще говоря с него.

— Чудесно. Той беше сигурен, че ще се съгласиш. В полунощ.

— Къде?

— На един покрив. С легло.

— С него?

— Да.

— В леглото му?

— Хм, не съм сигурен, че имаше предвид точно това…

— Радвам се да го чуя. Може да съм умряла, но не съм от лесните. Полунощ — до полунощ и четвърт. Не повече. Ако успее да ме убеди дотогава — добре. Ако не — толкова по-зле.

— Четвърт час ще е повече от достатъчен, Шурк.

— Глупав си, ако си толкова убеден в това.

Бъг се усмихна.

— Мислиш ли?

— Къде е Бъг?

— Ще се срещне с нас тука. — Техол отиде до дивана, настани се в него, после полегна. Изгледа накриво трите жени. — Е, какво е толкова важното, че трябваше да рискувам да ме разкрият заради тази безразсъдна среща?

Шанд потърка бръснатата си глава с мазолестата си ръка.

— Искаме да знаем какво си намислил, Техол.

— Точно така — потвърди Рисарх.

Хеджун, скръстила ръце, добави намръщено:

— И нямаме нужда от телохранител.

— О, забравих за него. Той къде е?

— Каза, че трябвало да си събере багажа — отвърна Шанд. — Ще дойде всеки момент. Не, другите още не са го виждали.

— Аха. И гледат скептично на ентусиазма ти.

— Тя винаги преувеличава — каза Рисарх.

— Освен това — сопна се Хеджун — какво общо има оная му работа с това да е телохранител? Не ме интересува колко му е голям!

Вратата на склада изскърца и всички се обърнаха натам. Ублала Пунг боязливо надникна вътре — кръглото му лице се появи точно под горната греда.

— Почитаеми! — подвикна Техол. — Влезте, моля.

Полукръвният се поколеба. Светлите му очи зашариха между Шанд, Рисарх и Хеджун.

— Ама те са… три — измънка той.

— Три какво?

— Жени.

— Да, вярно — каза Техол. — И какво?

Ублала се намръщи и устните му се събраха в нещо, което много приличаше на цупене.

— Не се притеснявайте — подкани го с махване на ръката Техол. — Обещавам да ви браня от тях.

— Наистина?

— Абсолютно. Влез, Ублала Пунг, и добре дошъл.

Грамадният мъж открехна вратата още малко и пристъпи вътре.

Ясно беше, че багажът му не включва панталони или препаска. Беше точно толкова гол, колкото в канала. Не че дрехите щяха да скрият кой знае колко атрибутите му, заключи Техол след кратък унил размисъл. „Добре де, все едно.“

— Гладен ли си? Жаден? Отпусни се, приятел. Остави си торбата… да, там е добре. Седни — не, на пейката, не на стола — ще вземеш да го счупиш… Ублала, тези жени имат нужда от телохранител. Разбирам, че си приел офертата на Шанд…

— Мислех, че ще е само тя.

— Каква е разликата?

— По-трудно ще е.

— Вярно. Но повечето време ще си тук… — Техол млъкна, понеже най-сетне забеляза, че от влизането на Ублала Шанд, Рисарх и Хеджун нито са помръднали, нито са казали дори думичка.

„О, не…“

Нисал беше Първата конкубинка на краля от три години. Титлата не гарантираше никаква официална власт освен онова, което въпросната жена успееше да постигне. Примерите в историята варираха значително и често зависеха от твърдостта на съответния крал, както и на кралицата и канцлера.

Понастоящем имаше всичко шест конкубинки, като другите бяха млади дъщери на влиятелни фамилии. Потенциални вложения в бъдещето, за да се привлече вниманието повече на принца, отколкото на краля. Също като четиримата консорти на кралицата, те бяха настанени в отделна, изолирана част на двореца. Единствено на Първия консорт Турудал Бризад и на Първата конкубинка се разрешаваше контакт с други лица освен величайшите особи.

Брис Бедикт се поклони на Нисал, след което отдаде чест на Преда Унутал Хебаз. Не се изненада, че завари Първата конкубинка в кабинета на Преда. Нисал отдавна беше решила с кого в двореца да се свърже.

— Защитник — усмихна се младата жена. — Двамата с Унутал тъкмо си говорехме за вас.

— По-точно разсъждавахме над съдържанието на разговора ви с Финад Джерун Еберикт днес.

— Преда, съжалявам, че се забавих с доклада си.

— Доклад, който вече е отрепетиран добре — каза Нисал. — Като се вземе предвид, че вече са поискали да го представите пред Първия евнух и Цеда Куру Кан. Така че ще преглътнем известната липса на вдъхновение в разказа ви.

Брис се намръщи. Не откъсваше очи от командира си.

— Преда, мисля, че Джерун Еберикт си остава един от вашите офицери независимо от Кралската прошка. Изненадан съм, че вече не ви е докладвал за подробностите на днешния разговор.

— А кой казва, че не е? — попита Унутал. След което махна с ръка. — Груба реакция от моя страна. Извинявам се, Брис. Денят наистина беше тежък.

— Няма нужда от извинения, Преда. Изказах се не на място…

— Брис — прекъсна го Нисал. — Вие вече сте Кралският защитник. Няма място, където да можете да се изкажете не на място. Дори пред самия Езгара. Простете Преда за грубото й поведение. Разговорите с Джерун обикновено изнервят.

— У него има известно високомерие — каза Брис.

— Арогантност — отсече Унутал. — Не ви ли даде повод да го предизвикате на дуел?

— Не.

— Колко жалко — въздъхна Нисал.

— Макар че според мен бях предупреден.

Двете жени го изгледаха. Брис сви рамене.

— Напомнено ми беше, че списъкът му е продължителен проект.

— Обмисля да убие Бурук Бледия.

— Така мисля. Първият евнух беше предупреден за тази възможност.

— Ако научи за станалото, кралят сигурно ще е склонен да изтегли Джерун от делегацията — каза Нисал. — Което ще се възприеме като победа за кралицата и канцлера.

— Възприятията може да се интегрират в стратегия — подхвърли Брис.

— Казано от дуелист — парира Нисал. — Но предимствата за кралицата от отсъствието на Джерун може да натежат над изгодите, които можем да извлечем ние. Освен това знаем, че Бурук Бледия действа по указания от нейния лагер, тъй че загубата му няма да ни ощети.

Брис се замисли, притеснен от това безцеремонно пренебрежение към един човешки живот.

— Как търпи Бурук бремето си?

— Имаме си шпионин близо до него, разбира се — отвърна Преда. — Мъчи го съвестта. Спасява се с бял нектар, пиене и безразборни сексуални волности.

— Кралицата…

— Иска война — довърши Нисал и рязко кимна. — Ужасно безотговорна, алчна и късогледа морска крава. Чудесен партньор за най-глупавия канцлер в историята на Ледерас. И един задръстен, лесно воден за носа принц, който изгаря от нетърпение да вземе трона.

Брис помръдна неловко.

— Може би Бурук, щом го мъчи съвестта, може да бъде отклонен по друг курс.

— Под ястребовия поглед на Морох Неват? Едва ли.

Очите на Кралския защитник се присвиха. Всичко това водеше към нещо. Просто не беше сигурен към какво.

Преда въздъхна.

— Джерун трябва да добави едно име в списъка си.

— Морох Неват?

— А това ще е трудно.

— Да. Той е изключителен. Във всяко отношение. И с безупречна биография.

— И на кого е верен?

— Ами на принца, разбира се. Но Кралската прошка не включва убиването на кралски особи.

— Все пак биографията му не е толкова чиста.

— Джерун няма да може да действа пряко срещу принца — добави Нисал. — Ще трябва да атакува косвено.

— Първа конкубинке, не съм много наясно с мотивацията на Джерун Еберикт. Не разбирам естеството на каузата му.

— Аз — да — каза Преда. — Знам точно какво е намислил. И съм убедена, че можем да се погрижим да увеличи списъка си.

— Притеснението е каква роля ще има старият му Финад Хул Бедикт при отиграването на всичко това — каза Нисал.

Брис извърна очи. Започваше да се чувства като под обсада. Ако не единият му брат, то другият.

— Ще размисля.

— Само не се бавете, Финад — каза Унутал Хебаз.

— Ден-два, може би.

— Става. Дотогава, Брис.

— Лека нощ, Преда, Лека нощ, Първа конкубинке.

И напусна кабинета.

В коридора, на пет крачки от двамата гвардейци, стоящи на стража пред вратата, от която току-що беше излязъл, забави стъпки и спря. Остана неподвижен, без да усеща любопитните погледи, вперени в гърба му.

Три титли се въртяха в умовете на двамата стражи. Майстор на меча, Финад и Кралски защитник. И трите бяха повод за завист и възхищение. Но в този момент стражите му се чудеха, както беше застанал на място — сякаш съвсем сам в един огромен и смазващ свят. С очи, явно вперени в някаква вътрешна картина. С неизмерима тежест на раменете. Зачудиха се, но само един кратък миг на ефимерно съчувствие, бързо сменено от други, по-силни чувства — завист и възхищение. И от киселата убеденост на по-низшия, че върховната власт си заслужава много жертви, в това число и самотата. И че Кралският защитник може адски добре да понесе това.

— Тук няма място за чувства — заяви Техол. — Съжалявам, че трябва да го кажа. Ледерас не прощава. Не можем да си позволим грешки. В името на Блудния, отпусни се, Ублала. Почваш да посиняваш. Все едно, както вече казах, Шанд, непредпазливо е да сме непредпазливи. С други думи, не можем да продължаваме да се срещаме така.

— Упражняваш ли се? — попита Рисарх.

— В какво?

Бъг се окашля.

— Утре имам среща с кралските архитекти.

— Най-после! — въздъхна Шанд от мястото си до масата и разтърка очи с юмруци, преди да продължи: — Доколкото схващаме, засега не се случва нищо.

— Ами нали точно това впечатление искаме — отвърна Техол.

— Добре, но това е външното впечатление. Не трябва да се отнася и за нас, идиот такъв. Ако ние не сме в схемата, значи никой не е.

— Подготовка, Шанд. Укрепване на базата. Това не може да се претупва. Сега трябва да тръгвам.

— Какво?

— Късно е. Леглото ме зове. Спретнете една стаичка за Ублала. Намерете му някакви дрехи. Може би и някое оръжие, с което знае да борави.

— Не ме оставяй тук! — проплака Ублала.

— Това е само бизнес — увери го Техол. — Тук си в безопасност. Нали, Шанд?

— Разбира се — измърмори тя.

— Много внимавайте. Или ще наема телохранител за нашия телохранител.

— Може би Ублала има брат.

Техол махна на Бъг и се запъти към вратата.

— Предполагам, че срещи като тази са полезни. От време на време.

— Несъмнено — отвърна Бъг.

Навън гъмжеше от народ. През лятото дюкяните оставаха отворени до късно, за да се възползват от сезонното оживление. Жегата будеше неспокойство, а това правеше хората по-ненаситни. В разгара на сезона, когато температурите станеха непоносими, щеше да последва пълно изнервяне — и дългове.

Техол и Бъг скоро оставиха главната улица покрай канала и продължиха по малки криви улички — постепенно напуснаха безогледно харчещите тълпи и се озоваха сред бездомниците. От сенките им подвикваха гласове, дрипави деца ги гонеха, някои посягаха с мръсните си ръце да дръпнат Техол за ризата, след което се разбягваха със смях. Скоро те също останаха зад гърба им и стана пусто.

— Ах, благословената тишина на милия ни квартал — въздъхна Техол. — Това тичане презглава винаги ме притеснява. Все едно че настоящето е безкрай.

— Да не би да си изпаднал в съзерцателния си период? — попита Бъг.

— За малко. Приключи, за щастие.

Влязоха и Техол закрачи към стълбата.

— Почисти сутринта, ако можеш.

— Не забравяй, тази нощ ще имаш гост.

— Не само насън?

Техол се качи на покрива, затвори капака, после загледа звездите. Тя се появи от тъмното и каза:

— Закъсня.

— Не съм. До полунощ има още четвърт час.

— Така ли? О.

— И как е животът, Шурк? Извинявай, изпуснах се.

— Точно тая шега не я бях чувала досега. Мизерно съществуване. Ден след ден, нощ след нощ. Една стъпка пред другата, все напред и напред, без определена посока.

— Това, че си умрял, не променя ли всичко?

— Не ме карай да се смея, Техол Бедикт. Когато се смея, храча слуз. Искаш да ми предложиш договор. Каква е работата?

— Е, еднократна поръчка всъщност.

— Дългосрочен договор. Еднократните ги отказвах, докато бях жива. Защо трябва да ги приемам сега?

— Трудово осигуряване. Естествено. Вече не си млада. — Отиде до леглото си и седна. — Добре. Помисли за предизвикателствата, които предлагам. Имам предвид обекти, до които нито един жив крадец не би се докоснал. Всъщност само някой висш маг или някой умрял може да надвие преградите и да не остави следа. На висши магове не вярвам, така че оставаш ти.

— Има и други.

— Двама други, да сме по-точни. И никой от тях не е професионален крадец.

— Откъде знаеш, че са двама?

— Знам много неща, Шурк. Единият е жена, която изневерила на мъжа си и той на свой ред похарчил всичките си спестявания за проклятие срещу нея. Другият е дете, произход на проклятието неизвестен, живее в двора на старата кула зад двореца.

— Да. Навестявам я понякога. Не знае кой я е проклел. Всъщност няма никакъв спомен за живота си.

— Сигурно е добавка към основното проклятие — разсъди Техол. — Но наистина е любопитно.

— Да. Цената беше половин пик. Колко ли ще трябва за магията, която ще й върне спомените?

— Поне още половината според мен. Множко е за едно десетгодишно дете. Защо просто не я убиеш и не я заровиш някъде на по-скрито, или да я пуснеш в канала? — Той я погледна. — Хм. Знаеш ли, Шурк, ще включим проучването на тази загадка — подозирам, че те интересува, въпреки че не си го признаваш.

— Не бих имала нищо против да забия нож в окото на този, дето е проклел детето. Но нямам следи.

— А, значи не си съвсем безчувствена.

— Не съм казвала такова нещо, Техол. Но след като не можах да намеря никаква следа, признавам, че интересът ми понамаля.

— Ще видя какво мога да направя.

Умрялата кривна глава на една страна и го изгледа мълчаливо.

— Някога беше гений.

— Вярно си е.

— После загуби всичко.

— Точно така.

— И с това, предполага се, и доверие.

— О, едва ли, Шурк Елале.

— Аха. Всичко е част от дяволския ти план.

— Всеки добър план е дяволски.

— Не ме карай да се смея.

— Старая се, Шурк. Споразумяхме ли се?

— Тайната с проклятието над детето не е това, което смяташе да ми предложиш като възнаграждение за услугите ми, Техол. Друго какво?

— Отворен съм за предложения. Искаш ли да бъде премахнато проклятието? Копнееш ли за вечна нощ? Последното потайно измъкване на крадливата ти душица? Искаш ли да бъдеш истински възкресена? Отново да ти се дари живот? Отмъщение срещу онзи, който те е проклел?

— Това вече го направих.

— Добре. Признавам, че не съм изненадан. Кой беше обвинен за това?

— Джерун Еберикт.

— Хитро. Като стана дума за него…

— Да не би да е един от обектите ти?

— Съвсем вярно.

— По принцип не обичам убийствата. Освен това той уби доста негодници.

— Не искам да го убиваш, Шурк. Само да го ограбиш.

— Джерун Еберикт става все по-нагъл, вярно.

— Предразположеност, факт.

— Ако предположим, че поддържането на статуквото си струва.

— Не прави предположения, Шурк. Въпросът е по-скоро кой контролира въпросното статукво. Финадът губи контрол върху собствените си апетити.

— Да не си един от обектите му, Техол?

— Не, доколкото знам. Поне засега. Предпочитам да си остане така.

— Голямо предизвикателство ще е да се надвият защитите на имението му.

— Сигурен съм.

— Колкото до хонорара ми, не ме блазни да живея отново. Нито да умра окончателно. Не, това, което искам да получа, е подобие на живот.

Техол повдигна вежда.

— Искам кожата ми да сияе, с осезаем живец. Очите ми да излъчват тъмна съблазън. Косата ми трябва да е сресана изящно. Нови дрехи, цветен аромат да лъха след мен. И искам отново да изпитвам удоволствие.

— Удоволствие?

— Сексуално.

— Може да е просто от компанията, с която вървиш.

— Не ме карай да се смея.

— Ще храчиш слуз.

— По-добре да не знаеш, Техол Бедикт. Сигурно и за това можем да направим нещо. Водата в оная река беше поне тригодишна.

— Всъщност как успяваш да говориш, като не дишаш?

— Не знам. Мога да си вкарвам въздух в гърлото. Но скоро пресъхва.

— Забелязах. Някои от тези неща могат да се уредят много лесно, макар че трябва да сме предпазливи. Други, например връщането на удоволствието, явно ще са проблематични. Но съм сигурен, че все нещо може да се уреди…

— Няма да е евтино.

— Сигурен съм, че Джерун Еберикт ще е щастлив да плати.

— А ако се окаже, че струва всичко, което той има?

Техол сви рамене.

— Скъпа, парите в случая не са целта на занятието. Канех се да ги потопя в реката.

Тя го изгледа, този път малко по-продължително.

— Бих могла да ги взема с мен.

— Не ме карай аз да се смея, Шурк. Сериозно.

— Защо?

— Защото смехът ми е много заразителен.

— А. Вдянах.

— А поръчката? — попита Техол.

— И нея я вдянах. Предполагам, че не държиш да се мотая около теб.

— Полунощните срещи като тази ще са достатъчни. Намини утре през нощта и ще те направим нова жена.

— И да мириша поновому.

— Не се безпокой. Познавам подходящите хора точно за тази работа.

Крадлата си тръгна — спусна се по външната стена на сградата. Техол застана на ръба на покрива да я погледа и щом тя стъпи на уличката, си позволи да завърти очи, обърна се и тръгна да си ляга.

Само че гласовете отдолу го спряха. Бъг като че ли бе изненадан, но не и разтревожен. Говореше достатъчно силно, за да го предупреди, ако Шурк се е задържала.

Техол въздъхна. Само допреди седмица-две животът беше по-добър. По-простичък. Докато беше без планове, кроежи, цели. Без ясна перспектива, казано накратко. Малко се поразмърдаш — и всички искат да те видят.

Скърцане по стълбата — и пред очите му се появи тъмна фигура.

Изтече цяла секунда, докато Техол го познае и вдигне вежди, преди да пристъпи към него.

— Хм, това наистина е неочаквано.

— Слугата ти изглеждаше сигурен, че си буден. Защо така?

— Скъпи братко, дарбите на Бъг са направо свръхестествени.

Брис пристъпи до леглото и го огледа.

— Когато завали, какво става?

— Уви, принуден съм да се оттегля долу в стаята. И да търпя непрекъснатото хъркане на Бъг.

— Това ли те накара да спиш на покрива?

Техол се усмихна, но съобрази, че Брис едва ли ще види усмивката му в тъмното. А после си каза: „Толкова по-добре.“

— Кралски защитник. Така и не смогнах да те поздравя. Тъй че поздравления.

Брис остана неподвижен.

— Колко често посещаваш криптата? И изобщо посещаваш ли я?

Скръстил ръце, Техол се загледа към канала долу — размития блясък на отразените звезди, пълзящ през града.

— Минаха години, Брис.

— От последното ти посещение?

— Откакто умряха. Всеки от нас почита паметта им по различен начин. Семейната крипта? — Сви рамене. — Каменна килия с хлътнал таван, която не съдържа нищо съществено.

— Разбирам. Любопитен съм, Техол, как точно почиташ паметта им напоследък?

— Представа нямаш.

— Прав си, нямам.

Техол потърка очи, едва сега осъзнал колко е уморен. Мисленето се оказваше лаком гълтач на енергията му, а това го караше да си признае, че е загубил практика. Не само мисленето, разбира се. Мозъкът правеше и други неща, много по-уморителни. Връщаше близки, съживяваше стари, отдавна прекъснати връзки, обличаше стара потъмняла броня, посягаше към оръжия, заемаше стари стойки, за които той беше вярвал, че е забравил отдавна, но те си стояха, само задрямали.

— Празник ли е днес, Брис? Да не съм пропуснал нещо? Ако имахме братовчеди, чичовци, вуйчовци и лели, племенници и племеннички, можехме да се съберем и да повървим по познати коловози. Да обикаляме и обикаляме празните столове, на които седяха някога майка и татко. И можехме да помълчим, в подражание на една друга истина — че мъртвите ни говорят в мълчанието и така никога не ни оставят в мир…

— Имам нужда от помощта ти, Техол.

Той вдигна глава, но не можа да види лицето на брат си в тъмното.

— Става дума за Хул — продължи Брис. — Той ще се самоубие.

— Кажи ми, замислял ли си се някога защо никой от нас не си намери жена? — попита Техол.

— Говорех за…

— Всъщност е просто. Вината е на майка ни, Брис. Тя беше твърде умна. Блудния да ни вземе, какво недооценяване. Не баща ни управляваше вложенията.

— А ти си неин син, Техол. Много повече от мен и Хул. Всеки път, щом те погледна, всеки път, когато те слушам, с усилие следя нишките на мисълта ти. Но не виждам как това…

— Очакванията ни витаят в облаците, Брис. О, опитваме се. Всички сме се опитвали, нали?

— Проклятие, Техол, за какво ми говориш?

— За Хул, разбира се. Затова дойде тук да си говорим, нали? Е, добре. Той срещна една жена. Умна като майка ни, по свой начин. Или по-скоро тя го намери. Най-големият дар за Хул, но той не разбра какво е, когато беше в ръцете му.

Брис пристъпи към него, вдигнал ръце, сякаш се канеше да го стисне за гърлото.

— Ти не разбираш — заговори той пресекнато. Овладя се и смъкна ръцете си. — Принцът ще се опита да го убие. Ако не той, Първият евнух ще се погрижи за това, ако Хул заговори против краля. Но чакай! — Засмя се горчиво. — Джерун Еберикт също! И той ще е там! Дали не пропускам някого? Не знам. Има ли значение? Хул ще бъде на преговорите. Единственият, чиито мотиви са неизвестни — за никого. Не можеш да изиграеш играта си, ако някой непознат влезе в нея в последния момент, нали?

— Успокой се, братко — спря го Техол. — Тъкмо бях стигнал до главното.

— Не го разбрах.

— Спокойно. Хул я намери, после я загуби. Но тя все пак е там — това поне е ясно. Серен Педак, Брис. Тя ще го защити…

Брис изръмжа и му обърна гръб.

— Както майка баща ни ли?

Техол въздъхна.

— Смекчаващи вината обстоятелства…

— А Хул е син на баща ни!

— Преди малко ме попита как почитам паметта на родителите ни. Мога да ти кажа следното, Брис. Когато те видя. Стойката ти. Смъртоносното й изящество — уменията ти, усвоени от него — не ми трябват спомени. Ето сега той стои пред мен. Повече, отколкото с Хул. Много повече. И бих се обзаложил — аз съм точно каквото каза — като нея. Така че… — той разпери безпомощно ръце, — молиш ме за помощ, но не искаш да чуеш какво ти казвам. Трябва ли да си припомняме съдбата на родителите ни? Нужен ли ни е този спомен, Брис? Ето, ние стоим тук, ти и аз, отново преиграваме старите семейни изтезания.

— Тогава ти опиши съдбата ни.

— Тя можеше да го спаси, Брис. Ако не бяхме ние. Страха й за нас. Цялата игра с дълга, толкова ловко заплетена, за да впримчи баща ни — тя щеше да скъса тази примка, само че също като мен не можеше да види нищо, което би възкръснало от пепелищата. И като не виждаше нищо, тя се боеше.

— Значи без нас тя щеше да го спаси? Да го предпази от онзи миг на непреодолима страхливост?

Брис вече се беше обърнал, очите му блестяха.

— Така мисля — отвърна Техол. — И оттогава ние извлякохме житейските си уроци. Ти избра закрилата на Кралската гвардия, а сега — и ролята на Защитник. Тук дългът никога няма да те намери. Колкото до Хул, той избяга — от златото и смъртоносните му капани — и потърси честта си в това да спасява хора. И дори когато се провали… честно ли допускаш, че Хул изобщо може да помисли за самоубийство? Страхливостта на баща ни беше измяна, Брис. От най-лошия вид.

— А ти, Техол? Ти какъв житейски урок извлече?

— Разликата между мен и майка ни е, че аз нямам бреме. Нямам деца. Така че, братко, смятам, че накрая ще постигна точно това, което тя не можа, въпреки любовта й към баща ни.

— Като ходиш в дрипи и спиш на покрива?

— Възприятието налага очаквания, Брис. — Стори му се, че видя на лицето на брат си кисела усмивка.

— Техол, все пак Джерун Еберикт не е толкова заблуден, колкото може би си мислиш. Както бях аз, длъжен съм да призная.

— До тази нощ?

— Май да.

— Прибери се у дома, Брис. Серен Педак пази гърба на Хул и ще продължи да го прави, колкото и да не е съгласна може би с онова, което той се кани да извърши. Просто не може да го преодолее. Дори геният си има слабости.

Нова усмивка.

— Дори и ти ли, Техол?

— Е, само обобщавах, за да те успокоя. Никога не включвам себе си в обобщенията си. Аз винаги съм изключение от правилото.

— И как го постигаш?

— Ами, аз определям правилата, разбира се. Това е личната ми игра, братко.

— В името на Блудния, понякога те мразя, Техол. Слушай. Не подценявай Джерун Еберикт…

— Ще се погрижа за Джерун. Предполагам, че са те проследили тук?

— Не бях помислил за това. Да, вероятно. Мислиш ли, че може да са ни чули?

— Не и през преградите, които Бъг вдига всяка нощ, преди да легне да спи.

— Бъг?

Техол хвана брат си за рамото и го поведе към трапа.

— Той общо взето е бездарник. Всички непрекъснато се стремим да открием у себе си скрити таланти. Много забавно занимание, поне за мен.

— Той не балсамира ли родителите ни? Името…

— Бъг беше. Тогава го видях за първи път и веднага забелязах липсата на потенциал. Входът може да се наблюдава тайно само от едно място, Брис. Обикновено не можеш да се приближиш, без да те засекат. А тогава следва гоненица, която ще е много оплетена и сигурно няма да успееш. Ще трябва да го убиеш. Подозирам, че ще е човек на Джерун. И никакъв дуел. Чиста екзекуция, Брис. Готов ли си на това?

— Разбира се. Но ти каза, че не можеш да се приближиш, без да…

— А, забравих да спомена за тунела ни.

Брис спря при капака.

— Имаш тунел?

— Да намирам работа на Бъг ми е постоянна грижа.

Брис спря на пет крачки от потъналия в сянка участък от стената на склада, предлагащ единственото скривалище с добър изглед към входа на къщата на Техол. Очите му вече се бяха приспособили добре и виждаше, че там няма никого.

Но надуши кръвта. Гъста миризма, кисела като желязо.

Извади меча и пристъпи.

Никой нямаше да оцелее след толкова загуба на кръв. Локвата бе почерняла и вече се просмукваше едва-едва в камъните. Разпрано гърло. Раната беше оставена да се изцеди, преди да бъде извлечен трупът. И дирята беше съвсем видима, две пети, покрай стената на склада, до ъгъла — после се губеха.

Финадът помисли дали да тръгне по следата.

Но щом видя отпечатъка в прахта, се отказа.

Отпечатъкът беше от дете. Босоного. Беше влачило мъртвеца.

Всеки град си има своите тъмни кътчета и обитатели, промъкващи се само нощем из тях в своята игра на хищник и плячка. Брис знаеше, че това не е неговият свят, а и не искаше да тръгне подир тайните му. Часове като този бяха на бялата врана. И тя бе добре дошла в тях.

Обърна се и тръгна в другата посока — към двореца.

Забележителният ум на брат му явно не беше задрямал. Привидното му безразличие не беше нещо повече от подвеждащ ход. Което превръщаше Техол в много опасен човек. „Слава на Блудния, че е на моя страна.“

„На моя страна е, нали?“

Старият дворец, който скоро щеше да бъде напълно изоставен в полза на Вечния дом, се издигаше на един леко хлътнал хълм. Главната сграда бе на стотина разтега от сезонно колебливите речни брегове. Останки от висока стена показваха, че тук някога е имало ограден участък, простиращ се от двореца до самата река, и че многобройните сгради в него са били напълно изолирани от останалата част на града.

Не толкова заради някакви собственически права, тъй като въпросните сгради датираха още отпреди основаването на Първата империя. Първоначалните им строители навярно бяха припознавали в този терен нещо свято, въпреки че за колонизаторите в него нямаше нищо свято, разбира се. Другата възможност беше, че първите ледерии са притежавали по-цялостни познания за мистичното — отдавна забравени тайни, — които ги бяха вдъхновили да почетат обиталищата на Джагът и единствената, странно различна кула сред тях.

Истината се беше срутила заедно със стените, ограждащи този тайнствен участък, и с ровенето в прахта от изронения хоросан и отлюспените парчета шисти не можеха да се намерят отговори. Макар този район вече да не беше изолиран, всички по навик го отбягваха. Самият терен не струваше нищо по силата на един кралски едикт отпреди шест века, забраняващ събарянето на древните сгради и съответното му презаселване. Всякакво възражение или оспорване на въпросния едикт като цяло се отхвърляше с пренебрежение, без дори да се прави допитване до двора.

Дотук — добре. Хората с опит в плочките на Крепостите знаеха много добре значението на тази тромава наклонена кула и потъналия в развалини обрасъл терен. Както и на постройките на Джагът, като представители на Крепостта Лед. Мнозина твърдяха, че кулата на Азат е най-първата постройка на Азат, изникнала на този свят.

От новата си гледна точка, Шурк Елале беше по-малко скептична спрямо това твърдение, отколкото би била преди. Теренът около порутената сива каменна кула злокобно привличаше мъртвата крадла. Тук тя имаше свои близки, само че не кръвни. Не, това беше семейството на немрящите, на онези, които не можеха да се предадат на забвение. За тези, които бяха заровени в глинестата пръст около кулата, гробовете им бяха затвор. Азат не отстъпваше децата си.

Освен това тя усещаше, че там са заровени и живи същества, повечето полудели, впримчени от векове и векове в древните корени, които ги държаха здраво. Други стояха злокобно мълчаливи и неподвижни, сякаш очакваха края на вечността.

Крадлата се приближи към забранения район зад двореца. Виждаше добре кулата на Азат — третият й, най-горен етаж бе надвиснал над огънатите стени на обиталищата на Джагът. Нито една от постройките не стоеше права. Всички бяха наклонени насам или натам, заради глината, огънала се под огромната тежест. Диви лози се катереха по тях в хаотични плетеници, макар че онези, които достигаха до кулата на Азат, загиваха съсухрени пред каменните й основи сред пожълтялата трева.

Не беше нужно да вижда следата от кръв, за да я проследи. Миризмата тежеше в спарения нощен въздух с невидимите си струи, понесени от въздушните течения, и Шурк продължи по нея, докато не стигна при ниската изгърбена стена, обкръжаваща кулата на Азат.

Точно зад нея, под едно изкривено дърво седеше детето Кетъл. Десетинагодишно… завинаги. Беше голо, с бледа зацапана кожа и дълга коса, сплъстена от съхнещата кръв. Трупът вече бе наполовина заровен в земята, след като го беше довлякла в тъмното.

За да нахрани Азата? Или някой негов прегладнял обитател? Шурк нямаше представа. Нито я интересуваше. Дворът поглъщаше трупове. А това бе полезно.

Кетъл вдигна главичка и тъмните й очи смътно отразиха звездната светлина. Плесен имаше около тях и ако се оставеше така, можеше да я ослепи, а и сивото було над очите на мъртвото дете се втвърдяваше. Тя бавно се изправи и се доближи.

— Защо не искаш да ми бъдеш майка?

— Вече ти казах, Кетъл. Не съм ничия майка.

— Тази нощ те проследих.

— Винаги ме следиш.

— Когато слезе от покрива, в къщата дойде друг човек. Войник. И го следяха.

— И кого от двамата уби?

— Ами този, който следеше, разбира се. Аз съм добро момиче. Грижа се за теб. Точно както ти се грижиш за мен…

— Не се грижа за никого, Кетъл. Ти си умряла много преди мен. И живееше тук, сред руините. Носех ти трупове.

— Никога не стигаха.

— Не обичам да убивам. Само когато нямам избор. Освен това не бях единствената, която използваше услугите ти.

— Беше.

Шурк я изгледа продължително.

— Нима?

— Да. И искаше да научиш историята ми. Всички други бягат от мене, както бягат и от теб. Освен човека на покрива. И той ли не е като другите?

— Не знам, Кетъл. Но сега работя за него.

— Радвам се. Големите трябва да работят. Това им запълва умовете. Празните умове са лошо. Запълват се сами. С лоши неща. Никой не е щастлив.

Шурк килна глава.

— Кой не е щастлив?

Кетъл махна с мръсната си ръка към разровения двор.

— Неспокойни са. Всички. Не знам защо. Кулата вече се поти непрекъснато.

— Ще донеса солена вода — каза Шурк. — За очите ти. Трябва да си ги измиеш.

— Виждам си много добре. Вече не само с очите. Кожата ми вижда. Вкусва. И бленува за светлина.

— Какво искаш да кажеш?

Кетъл избута назад кървавите кичури от сърцевидното си личице.

— Петима от тях се опитват да излязат. Тези петима не ми харесват — повечето не ми харесват, но особено тези петимата. Корените умират. Не знам какво да правя. Шепнат ми, че ще ме разкъсат на парчета. Скоро. Не искам да ме разкъсат на парчета. Какво да направя?

Шурк помълча дълго. Накрая попита:

— Какво усещаш от заровените, Кетъл?

— Повечето не ми говорят. Изгубили са си умовете. Други ме мразят затова, че не им помагам. Някои се молят. Говорят през корените.

— Има ли такива, които нищо не искат от теб?

— Някои винаги са мълчаливи.

— Говори с тях. Намери някой, на когото да говориш, Кетъл. Някой, който би могъл да ти помогне. — „Някой друг, който да бъде твоя майка… или баща.“ — Питай ги за мнения, по всичко, което е важно. И ако остане един, който не се стреми да ти угоди, не се опитва да изкриви желанията ти така, че да го освободиш, и който не държи на другите, ще ми кажеш за него. Всичко, което знаеш. И ще ти дам възможно най-добрия си съвет — не като майка, а като приятел.

— Добре.

— Така. Сега дойдох тук по друга причина, Кетъл. Искам да знам как уби онзи шпионин?

— Прехапах му гърлото. Така беше най-бързо, а и обичам кръвта.

— Защо обичаш кръвта?

— Слепва косата ми и я държи да не ми пада на лицето. А и мирише на живот, нали? Обичам тази миризма.

— Колко хора убиваш?

— Много. Земята тук има нужда от тях.

— Защо има нужда от тях?

— Защото умира.

— Умира? И какво ще стане, ако умре, Кетъл?

— Всичко ще излезе навън.

— О.

— Тук ми харесва.

— Кетъл, отсега нататък аз ще ти казвам кого да убиваш. Не се безпокой, ще има много.

— Добре. Много си мила.

От стотиците същества, заровени в двора на Азат, само едно бе способно да слуша разговора на двете немрящи горе на повърхността. Азатът беше разхлабил примката си над този обитател не от слабост, а по необходимост. Стражът все още не беше готов и навярно никога нямаше да е готов. Самият избор бе погрешен, пореден признак за изтляваща сила, за пълзяща старост, канеща се да надвие най-старата каменна постройка в този свят.

Кулата на Азат наистина умираше. И отчаянието налагаше безпрецедентни пътища за изход.

Между всички затворници беше направен избор. И подготовката бе в ход, бавно като пълзенето на корени през камък, но също толкова неумолимо. Но времето бе толкова малко…

Неотложността бе като безмълвен вик, цедеше кръв от кулата на Азата. Пет родствени същества, пленени и държани тук още от времето на К’Чаин Че’Малле, вече бяха почти на ръка разстояние от повърхността.

А това не беше добре. Защото бяха Тоблакай.

5.

Смехът на Сянката бе тих. Звук, обещаващ лудост на всички, които го чуеха. Удинаас пусна мрежата между пръстите си и подпря гръб на огряната от слънцето скала. Примижа към яркото небе. Беше сам на песъчливия бряг, пенливите вълни на залива ближеха краката му. Сам — ако не се броеше духът, който вече го навестяваше непрестанно.

— Престани — измърмори Удинаас и затвори очи.

„Че защо? Надушвам кръвта ти, робе. Тя изстива. Нявга познавах свят от лед. След като бях убит, да, след. И мракът има своите несъвършенства, затова ме ограбиха. Но си имам блянове.“

— Все това казваш. Тогава си следвай бляновете. Мен ме остави на мира.

„Имам си блянове, а ти нищо не разбираш, робе. Дали служех с радост? Никога. Никога и никога, и никога вече. Следвам теб.“

Удинаас отвори очи и се взря в тънката сенчеста пукнатина между скалите, откъдето шепнеше гласът. Пясъчни бълхи ситнеха и пробягваха по плоския камък, но от духа нямаше никакъв видим знак.

— Защо?

„Защо, защо? Това, което хвърляш, ме привлича, робе. Обещаваш хубав път — сънуваш ли градини, робе? Сънуваш, знам — надушвам го. Полумъртви и обрасли, защо не? Изход няма. Така че с бляновете ми заслужил съм да служа. Заслужил да служа. Не бях ли нявга Тайст Андий? Бях, в това съм убеден. Убит и в калта захвърлен, докато не дойде ледът. Изтръгнат сетне, за да служа на своите убийци. На моите поробители, чието рвение отслабна. Робе, искаш ли да шепнем за измяна?“

— Пазариш ли се?

„От този миг за теб съм Чезнещ. Имам блянове. Което хвърляш, дай ми го на мен. Дай сянката си и ще стана твой. Очите ти зад теб, когото никой вече няма да съзре или да чуе, освен ако не се досетят и имат сила, ала защо да се досещат? Ти си прилежен роб. Бъди прилежен, робе. Дочакай в прилежание мига на своята измяна.“

— Мислех, че Тайст Андий трябва да са мрачни и унили. И моля те, Чезнещ, зарежи го този поетичен ритъм.

„Съгласен, щом дадеш ми свойта сянка.“

— Други духове могат ли да те видят? На Ханан Мосаг…

„Онзи тъпак? Ще се крия в онова, което хвърляш. Скрит. Неоткриваем. Видя ли? Няма ритъм. Храбри бяхме в онези дни, робе. Войници в рат. Нашествие. Плувнали в студената кръв на К’Чаин Че’Малле. Следовници на най-малкото чедо на самата Майка Тъма. И бяхме свидетели.“

— На какво?

„На измяната на Кървавото око спрямо нашия водач. На камата, забита в гърба на повелителя ни. Аз сам паднах под меч в ръцете на Тайст Едур. Неочаквано. Внезапно избиване. Нямахме шанс. Никакъв шанс.“

Удинаас се намръщи. Гледаше вълните, борещи се с напиращото речно течение.

— Едур твърдят точно обратното, Чезнещ.

„Защо тогава аз съм мъртъв, а те — живи? Ако ние бяхме изменниците в онзи ден?“

— Откъде да знам? Значи, ако смяташ да дебнеш в сянката ми, Чезнещ, трябва да се научиш да мълчиш. Освен ако аз не те заговоря. Мълчиш и бдиш, нищо повече.

„Първо трябва да направиш нещо за мен, робе.“

Удинаас въздъхна. Повечето благородни Едур бяха на погребалната церемония за убития рибар, с няколко негови близки от бенеда, след като самоличността му бе установена. В укреплението зад гърба му бяха останали само десетина воини. Сенчестите духове явно ставаха по-дръзки в такива моменти, изникваха и пробягваха между къщите и покрай стените на палисадата.

Често се беше чудил на това. Но ако можеше да се вярва на Чезнещ, вече бе получил отговора си. „Тези духове не са предтечи на смъртните Едур. Това са Тайст Андий, пленените души на убитите. А аз така отчаяно си търсех съюзници…“

— Е, добре, какво искаш от мен, Чезнещ?

„Преди морето да се издигне тук, проливът Хасана беше езеро, робе. Земята се протягаше на югозапад и се свързваше с най-западния край на залива. Огромна равнина, на която бяха избити последните мои съплеменници. Тръгни по брега, робе. На юг. Там има нещо от мен — трябва да го намерим.“

Удинаас се надигна и изтупа пясъка от грубите си вълнени панталони. Огледа се. От цитаделата на краля-маг при речното устие бяха слезли трима роби и бъхтеха пране в камъните. Във водата бе излязла една рибарска лодка, но беше далече.

— Колко трябва да вървим?

„Наблизо е.“

— Ако се отдалеча много, ще ме убият.

„Не е далече, робе.“

— Казвам се Удинаас и така ще се обръщаш към мен.

„Държиш на гордостта си?“

— Аз съм повече от роб, Чезнещ, и ти го знаеш много добре.

„Но трябва да се държиш все едно, че не си. Наричам те «роб», за да ти напомням това. Издадеш ли се, болката, която ще ти причинят в стремежа си да разберат какво криеш, ще е непоносима…“

— Стига. — Той тръгна покрай водата. Сянката, която слънцето хвърляше след него, беше чудовищно дълга.

Вълните бяха струпали върху камъните изгърбен пясъчен нанос, покрит с изсъхнали водорасли и плавеи. На един разтег откъм брега на издължената дига падината беше запълнена с гладък чакъл и камъни.

— Къде да търся?

„Между камъните. Малко по-натам. Три, две крачки. Да. Тук.“

Удинаас се наведе и огледа.

— Не виждам нищо.

„Копай. Не, вляво — премести онези камъни. Онзи. Тук, по-дълбоко. Ето, издърпай го.“

Безформената бучка натежа в дланта му. Дълъг един пръст и заострен в единия край, металният предмет беше обвит в дебел варовиков пласт.

— Какво е това?

„Връх от стрела, робе. Стотици хилядолетия е пълзяла до този бряг. Ходът на вековете се измерва със случайността. Дълбоките вълни на приливите, капризът на бурите. Така се движи светът…“

— Стотици хилядолетия? Не би трябвало да е останало нищо…

„Едно просто желязно оръжие без вложена в него магия наистина щеше да е изчезнало. Върхът на стрелата е останал, робе, защото няма да се предаде. Трябва да откършиш всичко, което го е обвило. Трябва да го възкресиш.“

— Защо?

„Имам си основания, робе.“

Никак не му харесваше това, но Удинаас се изправи и прибра бучката в кесията на колана си. Тръгна към мрежите и измърмори:

— Няма да бъда ръката на твоята мъст.

Смехът на Чезнещия го догони с хрущенето на камъка.

Над низините бе надвиснал дим, като снишени облаци, раздрани от тъмните корони на дърветата.

— Погребение — каза Бинадас.

Серен Педак кимна. Не беше имало буря, а гората бе твърде влажна, за да е пожар. Погребалната практика на Едур включваше издигането на могила, която след това се покриваше, за да се образува клада. Силната горещина изпичаше покрития с монети труп като глина и зацапваше с червено камъните на гробницата. Сенчести призраци танцуваха сред пламъците, виеха се с дима към небето и щяха да се задържат дълго след като скърбящите си отидеха.

Серен извади ножа си и се наведе да остърже калта от ботушите си. От тази страна на планината времето всеки ден беше мрачно и навъсено, с вълни от дъжд и тежка мъгла откъм морето. Дрехите й бяха подгизнали. Заранта тежко натоварените фургони на три пъти се бяха подхлъзвали по склона, като премазаха и един нерек със здравите си, обковани с желязо колелета.

Тя се изправи, почисти острието между пръстите на ръкавиците си и го прибра в канията.

Настроението също беше мрачно. Бурук Бледия от два дни не се беше се показвал от фургона си, както и трите му конкубинки полукръвни нереки. Но спускането най-сетне бе приключило и пред тях се простираше широк, почти равен път, отвеждащ към селото на Ханан Мосаг.

Бинадас стоеше загледан в последния фургон, който изтрополи на равното. Серен долавяше нетърпението му. Някой беше умрял в селото, в края на краищата. Погледна и Хул Бедикт, но не успя да долови нищо от него. Беше се прибрал в черупката си, сякаш трупаше резерви в очакване на онова, което предстоеше. Или също толкова вероятно — мъчеше се да укрепи разколебаната си решимост. Изглежда, бе изгубила способността си да разчита чувствата му. Носената от дълго време болка сама по себе си може да се превърне в маска.

— Бинадас — каза Серен. — Нереките трябва да си починат. Пътят пред нас е чист. Няма нужда да оставаш с нас за ескорт. Иди при хората си.

Той присви очи, подозрителен към предложението й. Серен не добави нищо повече. Щеше да повярва в това, което повярва, колкото и искрено да беше намерението й.

— Тя е права — намеси се Хул. — Не искаме да те задържаме, Бинадас.

— Добре. Ще уведомя Ханан Мосаг за предстоящото ви гостуване.

Едурът тръгна и дърветата скоро го скриха от очите им.

— Виждаш ли? — попита я Хул.

— Видях само конфликт между желания и задължения.

— Значи — само това, което искаш да видиш.

Серен уморено сви рамене.

— О, Хул, така е с всички ни.

Той пристъпи към нея.

— Но не е задължително да е така, Аквитор.

Изненадана, тя срещна погледа му и неочакваната искреност в очите му я удиви.

— Как се очаква да реагирам на това? Всички сме като войници, снишени зад укрепленията, които сме си издигнали. Ти ще направиш това, което вярваш, че трябва да направиш, Хул.

— А ти, Серен Педак? Тебе какъв курс те чака?

„Винаги същият курс.“

— Тайст Едур не са в ръцете ти. Може да те изслушат, но не са длъжни да те последват.

Той въздъхна.

— Нямам очаквания, Серен. Само страхове. Трябва да тръгваме вече.

Тя се обърна към нереките. Седяха или клечаха до фургоните и от гърбовете им се вдигаше пара. Лицата им бяха унили и странно безразлични към мъртвия им съплеменник, когото бяха оставили назад в набързо изровения в калта гроб. Колко можеше да се смъкне от един народ, преди сами да почнат да смъкват от себе си? Стръмният склон на разпада започваше с едно подхлъзване, за да се превърне в главоломен бяг.

В истините, в които вярваха ледериите, нямаше място за топлосърдечие. Инерцията по склона беше лавина и никому не бе позволена привилегията да отстъпи встрани. Разликата между живот и смърт се мереше с все по-стръвното бутане за позиция сред това всепоглъщащо движение напред. Никой не можеше да си позволи състрадание. И никой не го очакваше от другите.

„Живеем във враждебно време. Но пък всички времена са враждебни.“

Заваля отново.

Далече на юг, отвъд планините, които току-що бяха прехвърлили, подготвяха краха на Тайст Едур. И тя подозираше, че Хул Бедикт е обречен. Не можеха да си позволят риска, който носеше той, измяната, която почти бе заявил. Иронията бе в това, че желанията им съвпадаха. Та нали и двамата желаеха война. Само ликът на победата беше различен.

Но Хул не притежаваше нужната проницателност, за да изиграе точно тази игра и да остане жив.

И тя вече бе започнала да се чуди дали ще положи усилие да го спаси.

Откъм фургона на Бурук се чу вик и нереките се занадигаха уморено. Серен придърпа по-плътно наметалото около раменете си и се загледа с присвити очи към пътя напред. Усети, че Хул идва при нея, но не го погледна.

— В кой храм си се учила?

Тя изсумтя и поклати глава.

— Турлас. Забулените сестри на Празния трон.

— Точно срещу Малкия канал. Помня го. Що за дете беше, Серен?

— Явно имаш някакъв образ в ума си.

Улови кимването му с крайчеца на окото си.

— Ревностна — каза той. — Изрядна до крайност. Задълбочена.

— Има регистри с имената на по-забележителните ученици. В тях на много места ще намериш името ми. Например прочута съм с най-многото наказания, наложени за година. Двеста седемдесет и едно. „Неосветената килия“ ми беше по-позната от собствената ми стая. Освен това бях обвинена в съблазняване на един гостуващ жрец. И преди да си ме попитал — да, виновна бях. Но жрецът се закле в обратното, за да ме защити. Отлъчиха го. По-късно чух, че се самоубил. И да беше останала у мен някаква невинност, тогава щях я изгубя.

Той застана пред нея — първият фургон вече ги подминаваше, теглен от нереките. Принудена бе да го погледне. Тя се поколеба, после се усмихна кисело.

— Стъписах ли те, Хул Бедикт?

— Ледът под мен се пропука.

По лицето й пробяга гняв, но после осъзна самоподигравката в признанието си.

— Не се раждаме невинни, Хул. Само неизмерени.

— И навярно неизмерими също.

— Поне за няколко кратки години. Докато външното не се наложи над вътрешното, и тогава започва жестоката война. Нито сме родени за състрадание — въпреки широко отворените очи и външната доброта.

— И ти рано си разбрала своята лична война.

Серен сви рамене.

— Врагът ми не беше авторитетът, макар че може би е изглеждало така. Беше самото ми детство. Принизените очаквания на възрастните, желанието да прощават. Гадеше ми се…

— Защото е било несправедливо.

— Детското чувство за несправедливост винаги е егоистично, Хул. Не можех да се самозаблуждавам с това възмущение. Защо говорим за това?

— Въпрос, който забравих да ти задам. Още тогава. Мисля, че самият аз бях дете в онези дни. Отвътре, не отвън.

Тя повдигна вежди, но замълча. Хул все пак я разбра.

— Може би си права. За някои неща. Но не и за Едур.

Вторият фургон също изтрополи покрай тях. Серен изгледа мъжа пред себе си.

— Толкова ли си сигурен в това? Защото виждам, че си тласкан от собствената си нужда. Едур са мечът, но ръката е твоята, Хул. Къде е състраданието тук?

— Грешиш, Серен. Смятам аз да бъда мечът.

Мразът в костите й се усили.

— По какъв начин?

Но Хул поклати глава.

— Не мога да ти се доверя, Серен. Ще трябва да почакаш, като всички. Само едно обаче. Не заставай на пътя ми. Моля те.

„Не мога да ти се доверя.“ Тези думи срязаха душата й. Но пък въпросът за доверието стоеше и от двете страни на пътя, нали?

Третият фургон спря до тях. Перденцето на прозореца на вратата се дръпна и мъртвешки бледото лице на Бурук надникна навън.

— И това ли му викате водене? Кой маркира пътя? Да не сме обречени да се изгубим? О, не, само не ми казвайте, че пак сте станали любовници! Серен, определено изглеждаш съкрушена! Такова е проклятието на любовта, о, сърцето ми плаче за теб!

— Бурук, престани.

Тя отри дъжда от лицето си, остави Хул и тръгна по пътя. Нереките се отдръпнаха да я пуснат да мине.

Горският път бе обкръжен от черни дървета, посадени като знак, че земите са притежание на Едур. Черна като тъмна доба кора, изкривена в кошмарни образи и тайнствени знаци от сенчестите духове, вкопчени във всяка вдлъбнатина и пукнатина в грапавата дървесна кожа. Духове, които вече се показваха, трупаха се да видят Серен и онези, които вървяха по стъпките й.

Изглеждаха повече от обикновено. Рееха се безпокойно между огромните стволове. Десетки, стотици, трупаха се от двете страни на пътя. Стъпките на Серен се забавиха.

Чуваше нереките зад себе си — тихите им стонове и тропота на фургоните, които забавиха и спряха.

Хул дойде до нея и прошепна:

— Вдигнали са армия. — В тона му се долавяше мрачно задоволство.

— Наистина ли са предците на Едур?

Трескавите му очи се извърнаха към нея.

— Разбира се. Какво друго може да са?

Тя тръсна глава.

— Подкарай нереките, Хул. Теб ще те послушат. Само два дни още остават… — И замълча.

Защото на пътя бе застанало нещо… някой. Кожа с цвета на избелен лен, висок като Едур и с лице, покрито с черни резки, сякаш кръвясали пръсти бяха драскали по мършавите скули. Привидение. Мътночервените очи пламтяха от дълбоките мъртви очни кухини. Плесента висеше на парцали от гниещата броня. Две ножници, и двете — празни.

Духовете гъмжаха в нозете му като на поклонение. Изхлопа врата на фургон, Бурук слезе тромаво и се затътри към нея, увит в одеяло — то се влачеше по разкаляната земя.

— Могила и Корен! — изсъска търговецът. — Плочите не лъжат!

Серен пристъпи напред и Хул протегна ръка:

— Не…

— Цяла вечност ли искаш да стоим тук? — сряза го тя. Беше уплашена, въпреки дързостта в думите си. Призраците се явяваха в приказките и легендите, както и в трескавата градска мълва понякога. Беше вярвала с неохота в тях, в една представа, която си беше наложила почти насила. Като в шепнеща визия за древност, надигаща се като предвестник, като мълчаливо предупреждение. Представа по-скоро символична, отколкото действителна.

Но и тогава си беше представяла нещо много по-… ефимерно. Без ясни очертания, като лице, съставено от смътни намеци, с черти — замъглени от своя размит смисъл. Полувидими в пластовете тъмнина: за миг изникнат пред очите ти и после изчезнат.

Но у това застанало пред нея привидение имаше нещо осезаемо, някаква физическа настойчивост. Ясно очертаните подробности на издълженото бледо лице, спокойните, покрити с прозрачна ципа очи, които я следяха с пълно съзнание.

„Все едно че току-що се е измъкнал от някоя от могилите из тази гора. Но не е… не е Едур.“

— Дракон — заговори привидението на речта на Тайст. — Дракон някога ме повлече по тази пътека. Нямаше никакъв лес тогава. Нищо освен пустош. Кръв и разорана пръст. Драконът, смъртна, направи тази пътека. Не го ли чувстваш? Под тебе — разпръсната памет, която избутва корените, огъва дърветата от двете й страни. Дракон. — Привидението се обърна и се загледа по пътя зад себе си. — Едурът — той избяга, без да съзре, без нищо да усети. Потомък на онзи, който ме предаде. Но… невинен. — Отново се обърна към нея. — Но ти, смъртна, ти не си толкова невинна, нали?

Стъписана, Серен не отвърна нищо.

Хул Бедикт заговори зад нея.

— В какво я обвиняваш, призрако?

— В хиляда пъти по хиляди грехове. Нея. Теб. Расата ви. Боговете са нищо. Демоните — безпомощни деца. Всеки Асцендент — непохватен шут. Винаги ли е това, питам се? Тази поквара, избуяваща в гънките на цвета, щом дойде сезонът му. Тайните семена на развалата, скрити под напъпващата красота. Всички ние тук зад стъпките ви сме нищо.

— Какво искаш? — попита Хул.

Духовете се бяха отдръпнали назад, между дърветата. Но около съдраните ботуши на призрака прииждаше нова вълна. Кипнала миша гмеж се изливаше на пътя. Висока до глезените. Първите стигнаха до стъпалата на Серен, заситниха около тях. Сиво-кафяв прилив, в сляп и безумен напор. „Безброй малки съзнания впримчени в неведома и неразгадаема повеля. Оттук… дотам.“

Имаше нещо неописуемо ужасно в тях. Хиляди, десетки хиляди — пътят напред, докъдето можеше да стигне погледът й, беше покрит с мишки.

— Земята беше разбита — заговори привидението. — Едно дърво не беше останало. Нищо освен трупове. И малките същества, които се хранеха с тях. Легионът на Качулатия. Мръсният прилив на смъртта, смъртни, космат и надигащ се. Изглежда толкова… лесно. — Призракът сякаш се отърси от унеса си. — Не искам нищо от вас. Всички пътувания са започнали. Нима си въобразявате, че пътят ви досега не е вдигал шум?

— Не сме толкова слепи да вярваме в това — отвърна Серен Педак. Мъчеше се да надвие желанието да зарита мишките, цвърчащи около глезените й, да не се поддаде на истерията. — Ако не искаш — или не можеш — да разчистиш този път, тогава нямаме голям избор…

Главата на привидението се кривна.

— И ще нанесете безброй малки смърти? В името на какво? Удобството?

— Тези твои същества край нямат, призрако.

— Мои? Не са мои, смъртна. Просто са от моето време. От века на жалкото им върховенство над тази земя. Безброй тирани, властващи над пепелищата и праха, който оставихме след себе си. Виждат в моя дух обещание.

— И ние ли трябваше да видим същото? — изръмжа Хул.

Привидението бе започнало да се стапя, цветовете избледняваха.

— Ако ви харесва — стигна до ушите им смътният насмешлив отговор. — Разбира се, възможно е духът, който виждат, да е твоят, не моят.

И призракът изчезна.

Мишките започнаха да се изливат към гората от двете страни на пътя, изведнъж объркани, отново слепи за силата, която ги бе призовала. Изцеждаха се във влажната тор, в сенките и коренищата на изпопадали дървета. Допреди миг гъмжилото им бе пред тях, а в следващия — пустота.

Серен рязко се извърна към Бурук.

— Какво искаше да кажеш с това, че плочките не лъжат? Могила и Корен са плочки в Крепостта на Азат, нали? Видял си гадаене, преди да започнеш това пътуване. В Трейт. Отричаш ли го?

Той отклони поглед. Лицето му бе пребледняло.

— Крепостите се пробуждат. Всички, Аквитор. Всички.

— Кой беше този тогава? — попита Хул Бедикт.

— Не знам. — Изведнъж Бурук се намръщи и извърна глава. — Има ли значение? Калта се раздвижва и от нея излизат разни неща, това е. Седмият край се приближава, но се боя, че изобщо няма да е така, както са ни учили. Раждане на империя, о, да, но кой ще я управлява? Пророчеството е гибелно двусмислено. Пътят се разчисти — да продължим.

И се качи във фургона си.

— Трябва ли да тълкуваме това? — попита Хул.

Серен сви рамене.

— Пророчествата са като самите плочки, Хул. Виждаш в тях онова, което искаш. — Утайката от ужаса още киселееше в гърлото й, коленете й бяха омекнали. Изведнъж усети, че е страшно уморена, развърза шлема и го смъкна. Ситният дъжд бе като лед по челото й. Притвори очи.

„Не мога да го спася. Не мога да спася никого от нас.“

Хул заговори на нереките. Серен примига, отвори очи и се отърси от мислите си.

Пътят им продължи — фургоните скърцаха и тракаха, нереките пъшкаха. Застиналият въздух и сипещата се през него мъгла бяха като дихание на уморен бог.

„Два дни. Два дни и ще свърши.“

На трийсетина разтега напред, невидим за тях, бухал се понесе над пътеката, безшумен на широките си черни криле. Кръв имаше по ноктите му, с кръв бе зацапан и клюнът.

Изобилието от плячка бе неоспоримо. Изобилие, достойно за празненство. Ловецът познаваше само лова, безразличен към страха на плячката. Безразличен и към бялата врана, която се понесе по дирята му.

Капризът на вятъра отнесе остатъците от погребалния дим към селото. Кладата беше горяла цял ден и цяла нощ и когато Трул Сенгар на другата заран излезе от бащината си къща, мъглата, понесла се над двора, горчеше от чернилката на саждите.

Трул съжаляваше, че бе открил този нов свят. Разкритията, които не можеше да се отменят. Вече бе посветен в тайни и истината беше, че предпочиташе да не е. Познати доскоро лица се бяха променили. Какво знаеха те? Колко голяма и коварна бе тази заблуда? Колцина воини беше привлякъл Ханан Мосаг в своите амбиции? До каква степен се бяха организирали жените срещу краля-маг?

Братята не бяха си разменили и една дума по този въпрос след разговора в ямата, където разбитият череп на дракона бе единственият свидетел на нещо, което повечето щяха да нарекат измяна. Приготовленията за предстоящото пътуване бяха в ход. В края на краищата нямаше да ги придружават роби. Ханан Мосаг бе изпратил духове до селата оттук до ледените полета, така че щяха да ги очакват провизии и отпадаше необходимостта от обременяващ товар с продоволствие, поне до самия край.

Една кола, теглена от половин дузина роби, изтрополи по моста, натоварена с новоизковани оръжия. Стегнати на вързопи стърчаха копия с железни върхове, медният обков предпазваше прътите на половината дължина. Виждаха се и тежки мечове, с педя и половина дълги дръжки, в ножници, увити с щавена кожа. Бойни секири за изправени на стремената конници, колчани с дълги стрели, с кожени ивици вместо пера. Метателни брадви, предпочитани от арапаите. Широки къси саби в стила на меруд.

Ковашките чукове отново кънтяха с екота на войната.

Феар и Рулад, следвани от неколцина роби, отидоха до колата и Феар започна да дава нареждания къде да се приберат оръжията.

Рулад спря при Трул и попита:

— Трябват ли ти още копия, братко?

— Не, Рулад. Виждам тук оръжия на арапаи и меруд… и на бенеда, и ден-рата…

— На всяко племе, да. Така е сега във всички ковачници, във всяко село. Учат се едни от други.

Трул се обърна към Феар.

— Какво мислиш за това, братко? Ще обучаваш ли хиротските воини в новите оръжия?

— Учил съм ги как да се бранят от тях, Трул. Намерението на краля-магьосник е да създаде истинска армия, като на ледериите. Специализирани части. — Феар го погледна съсредоточено. — Аз съм Главният оръжейник на Хирот и вече, по заповед на краля-маг — на всички племена.

— Ти ли ще водиш тази армия?

— Ако се стигне до война — да, аз ще я поведа в битка.

— Така са почетени Сенгар — каза Рулад. Лицето му беше безизразно, тонът равнодушен.

„Така са възнаградени.“

— Бинадас се върна призори — каза Феар. — Днес ще си отдъхне. След това тръгваме.

Трул кимна.

— Идва ледерийски керван — добави Рулад. — Бинадас ги срещнал на пътя. Аквиторът е Серен Педак. С тях е и Хул Бедикт.

Хул Бедикт. Стражът, който бе предал нереките, тартеналите и фаредите. Какво ли искаше? Трул знаеше, че не всички ледерии са еднакви. Противните мнения сред тях кънтяха с грохота на мечовете. Сред алчните множества в огромните им градове гъмжеше от предателства и дори в самия дворец, доколкото можеше да се вярва на слуховете. Търговецът бе задължен да предаде думите на оногова, който го е купил. Докато Серен Педак, в ролята си на Аквитор, нито щеше да изкаже на глас позициите си, нито щеше да се намеси в стремежите на другите. Беше се оказвал все извън селото при другите й посещения, тъй че не можеше да прецени нещата по-ясно. Но Хул, някогашният Страж — за него говореха, че е неподатлив на подкупи, тъй както можеше да е само човек, преживял веднъж измяна.

Трул мълчаливо загледа робите, които вече мъкнеха вързопите с оръжие към оръжейната.

Дори братята му изглеждаха… някак по-различни. Сякаш невидими от никой друг сенки се бяха изопнали помежду им и песента на вятъра тръпнеше натежала. Мрак сякаш се беше влял в кръвта на братята. А това нямаше да е добре за предстоящото пътуване. Никак нямаше да е добре.

„Винаги съм притесненият. Виждам само грешните неща. Тъй че вината е моя, в самия мен. Не бива да забравям това. Също като с изводите ми за Рулад и Майен. Грешни неща, грешни мисли, точно те като че ли са… неуморни.“

— Бинадас каза, че Бурук кара ледерийско желязо — подхвърли Рулад и прекъсна размислите му. — Това ще е полезно. Пъстрата знае, ледериите са глупци…

— Не са — прекъсна го Феар. — Просто са безразлични. Не виждат никакво противоречие в това в един момент да ни продават желязо, а в следващия — да поведат война срещу нас.

— Както и с лова на бивнести тюлени — добави Трул и кимна. — Страна с десет хиляди алчни ръце и никой не знае кои са истинските, кои са на властниците им.

— Крал Езгара Дисканар не е като Ханан Мосаг — каза Феар. — Той не управлява народа си с абсолютна…

Трул го погледна рязко и Феар замълча и се обърна.

— Тази нощ Майен ще ни гостува. Майка може да ви помоли да помогнете в приготвянето на вечерята.

— Ще помогнем — отвърна Рулад и погледна за миг Трул в очите, преди отново да насочи вниманието си към робите.

„Абсолютна власт… не, това го премахнахме, нали? А може би изобщо не е съществувала. Жените в края на краищата…“

Другите роби шетаха в големия дом, ситнеха напред-назад, но Удинаас тръгна към нишата си за спане. Тази нощ щеше да обслужва, затова му бяха разрешили да си почине. Видя Урут — стоеше до централното огнище, — но успя да се промъкне незабелязан в бъркотията — един от многото роби в полумрака вътре.

Уверенията на Пернатата вещица не му излизаха от главата и го стягаха за гърлото с всеки поет дъх. Ако Едур откриеха истината, потекла в жилите му, щяха да го убият. Знаеше, че трябва да се крие, ала не знаеше как.

Отпусна се на постелята си. Звуците и миризмите в огромното помещение го обляха. Легна по гръб и затвори очи.

Тази нощ щеше да работи с Пернатата вещица. Беше го навестила само веднъж — тогава, в съня му. Инак не бе имал възможност да говори с нея. А и подозираше, че тя едва ли ще го насърчи да приказват. Освен светското неприличие, продиктувано от различията в класите им, тя бе видяла у него кръвта на Вайвал — или поне така бе заявила в съня му. „Освен ако изобщо не е била тя. Освен ако не е било само творение на собствения ми ум, изваяно от прах.“ Стига да беше възможно, щеше да говори с нея — все едно дали щеше да го насърчи, или не.

Робите бяха изнесли чергите навън и ги бяха изпънали на дървени магарета. Ударите на тоягите, с които изтупваха прахта от тях, кънтяха като далечен кух небесен гръм.

В ума му пробяга смътна мисъл: къде ли бе отишъл сенчестият дух? И сънят го обзе.

Беше безтелесен. Само безплътен възел от сетива. В лед. Синкав и мътен свят, нашарен със зеленикави нишки. Стържещи прашинки и пясък, и миризма на студ. Далечни стенещи звуци, реки от ледена твърд, хлъзгащи се една срещу друга. Кръгове слънчева светлина, носещи зной в дълбините, зной, който се трупа, докато грохотът не разтърси света.

Удинаас плуваше сред този замръзнал пейзаж, който за всички в света отвън бе окован в неподвижно безвремие. И нищо не можеше да се долови от този трупащ се, усилващ се натиск на противоборстващи сили до последния взривен миг, в който нещата се пръснаха.

Сред леда се виждаха фигури. Тела, надигнати от земята дълбоко долу и задържани в нелепи пози. Тела от плът, с полуотворени очи. Цветя от кръв, застинали на облаци, замръзнали около раните. Потоци жлъчка и мръсотия. Удинаас разбра, че странства през сцени на клане. Тайст Едур и техни по-тъмнокожи родственици. Огромни влечуги, повечето с остри ножове вместо ръце. Неизброими множества.

Стигна до място, където телата на влечугите бяха струпани на грамада. Понесе се сред тях и изведнъж се сви от ужас. През леда пред него се издигаше отвесен поток разтопена вода, извираща от могилата трупове. Водата беше розова, зацапана с кал, бликаше и напираше нагоре, сякаш тласкана от скрито дълбоко в земните недра сърце.

И тази вода беше отрова.

Разбра, че бяга през леда и се блъска в трупове, в твърда като камък плът. Подмина ги и продължи през голи, нарязани с жлебове ивици суша, където вече нямаше тела. През сухи канали. Тичаше все по-бързо и сумракът го поглъщаше.

Огромни, замръзнали във въздуха същества с черна козина, със зеленина в устата. Цели стада, застинали над черна земя. Бледожълти бивни и лъснали очи. Туфи разровена трева. Издължени тела — вълци, с яки мишци и сиви — уловени в мига на скока, тичащи покрай грамаден рогат звяр. Друга сцена на клане, живот, отнет в миг на внезапен катаклизъм — светът беше рухнал на една страна, пометен от морета, от бездиханен студ, пронизал плътта до костите.

„Светът… самият свят се е променил. Блудния да ни вземе дано, как е възможно това?“

Удинаас познаваше мнозина, за които сигурността е бог, единственият бог, какъвто и да беше обликът й. И беше виждал как тази вяра прави света прост, как всичко в него е отделимо с резкия сеч на хладната преценка, след който нищо не може да се слепи отново. Виждал бе и беше разбирал тази вяра в сигурното. Но никога не я беше споделял.

Но винаги беше вярвал, че самият свят е… неоспорим. Не статичен — никога статичен, — но податлив на разбиране. Светът безспорно беше жесток понякога, и гибелен… но почти винаги можеш да видиш идващата гибел. Същества, замръзнали в полускок. Замръзнали, както са си пасли, с тревите, увиснали от устата им. Беше невъобразимо. „Магия. Магия трябва да е било.“ Но дори така силата изглеждаше невъобразима, защото основен принцип беше, че светът и всичко, което живее на него, притежава естествена способност да се противи на магията. Беше самоочевидно — иначе маговете и боговете отдавна щяха да са пресътворили и може би унищожили равновесието на всички неща. Тъй че земята щеше да се възпротиви. Зверовете, които я обитаваха, щяха да се възпротивят. Въздухът в своя полъх, водата с движението си, злаковете с растежа си, насекомите с бръмченето си — всичко трябваше да се възпротиви.

„Но са се провалили.“

И тогава очертанията й изникнаха от дълбините. Каменна кула, схлупена върху скалната твърд. С висок тесен прорез, подсказващ за вход. И Удинаас усети, че се приближава към него през здравия лед.

През черния портал.

Нещо се пръсна и възвърнал изведнъж плътта си, той залитна и падна на колене. Камъкът бе толкова студен, че късаше кожата от коленете и дланите му. Изправи се с мъка, рамото му се блъсна в нещо и той залитна.

Студеният въздух беше жесток, жесток, заслепяваше го и стягаше дробовете му. Успя да види през замръзващите си сълзи, сред мътносинкаво сияние, висока фигура. Кожа с цвета на пергамент, дълги кокалести крайници с прекалено много стави. Черни заскрежени очи и смътна изненада по издълженото лице. Облеклото беше само сбруя от кожени ивици, нищо друго. Никакво оръжие. Човек и в същото време — всичко друго, но не и човек.

И тогава Удинаас видя, проснати на пода около странното същество, трупове, разкривени в мига на смъртта. Тъмнозеленикава кожа, дълги като бивни зъби. Мъж, жена, две деца. Телата бяха осакатени, от плътта стърчаха счупени кости. Начинът, по който лежаха, подсказваше, че убиецът им е бледокожият.

Удинаас трепереше неудържимо. Дланите и стъпалата му бяха изтръпнали.

— Чезнещ? Сенчест дух? С мен ли си?

Мълчание.

Сърцето му заби лудо. Това вече не приличаше на сън. Твърде истинско беше. Не се чувстваше отделен, нямаше я шепнещата утеха на тялото, лежащо в робската постеля.

Беше тук и замръзваше.

„Тук. В ледените дълбини, в този свят на тайни, където времето е спряло.“

Обърна се и се взря към входа.

И чак сега забеляза стъпките, застинали в покритите със скреж каменни плочи по пода. Водеха навън. Следи от боси стъпала. Човешки. На дете.

Отвъд портала не се виждаше никакъв лед. Нищо освен мътносребристо сияние, сякаш над входа бе паднала завеса.

С отмалели крака, Удинаас проследи отпечатъците навътре. Чак зад стоящата фигура. Изтръпна, като видя, че тилът на мъжа е разбит. Коса и кожа, още залепнали за парчетата от черепа, висяха по врата. Нещо като юмрук бе пронизало тила на съществото и бе изтръгнало сивата плът на мозъка.

Ударът изглеждаше необяснимо скорошен, нанесен сякаш само преди миг.

Малките стъпки показваха, че детето е застанало зад фигурата… не, беше се появило зад нея, защото други стъпки нямаше. Беше се появило… за какво? За да бръкне в черепа на мъртвия? Но съществото беше високо колкото Едур. Детето трябваше да се е катерило, за да стигне дотам.

Мислите му се забавиха. Имаше някаква сладка притома в този размисъл над ужасяващата загадка. И го приспиваше. Което го развесели. Сън, който те приспива. „Сън, който ще ме убие.“ Дали щяха да намерят замръзнал труп в постелята? Дали щяха да го приемат като поличба?

„О, добре… Тръгни след тези стъпки… в онзи сребрист свят.“ Какво друго можеше да направи?

За последен път огледа неподвижната сцена на старо убийство и скорошно оскверняване, след което бавно се затътри към входа.

Сребристото сияние го обгърна и от всички посоки изригнаха звуци. Битка. Писъци и кънтящ грохот на оръжия. Но не можеше да види нищо. Отляво го връхлиташе зной, понесъл хаос от нечовешки писъци.

Досегът със земята под него изчезна и звуците секнаха, бързо се отнесоха далече долу. Виеха ветрове и Удинаас разбра, че лети, понесен високо на грамадни ципести криле. Други от неговия вид се рееха по вълните на вихрени въздушни течения — вече ги виждаше, щом излязоха от облаците. Люспести тела с големината на волове, мускулести вратове, ноктести лапи. Дълги извити глави със зейнали челюсти, зад които се показваха редове остри като ками зъби и белите венци, които ги държаха. Очи с цвета на глина и вертикални зеници.

„Локуи Вайвал. Това е името ни. Рожби на Старвалд Демелайн, мизерни изчадия, които никой не ще да припознае като свои. Като мухи сме, пръснали се над гниещо пиршество, от едно селение — в друго. Д’истал Вайвала, Енкар’ал, Трол, напаст от демони в хиляда пантеона.“

Свирепо ликуване. Имаше значи и други неща, които могат да те окрилят, освен любовта.

Въздушен прилив го тласна — него и събратята му — на една страна. Нещо се извиси пред очите му и зверските писъци на събратята му огласиха простора.

„Елейнт! Соултейкън, но, о, колко много драконова кръв! Кръвта на самия Тиам!“

С бели като кост люспи, с червени петна от раните, размазани по тях, драконът, който Вайвал бяха избрали да следват, се бе извисил до тях.

И Удинаас знаеше името му.

„Силхас Руин. Тайст Андий, хранещ се от дирята на своя брат — хранеше се от кръвта на Тиам и пиеше дълбоко. Много по-дълбоко от Аномандър Рейк. Пиеше мрак и хаос. Щеше да е приел бремето на божествеността… ако му беше даден шанс.“

Удинаас вече знаеше на какво му предстои да стане свидетел. Там долу, на билото на онзи хълм. Предателството. Убийството на Сянка и нарушаването на клетвите. Ножът в гърба и писъците на Вайвал в разгневените небеса над бойното поле. Духът-сянка не беше излъгал. Наследството от това деяние бе останало в жестокото заробване на духовете на Тайст Андий от Едур. Вярата се бе оказала лъжа, в невежеството бе намерена слабост. Праведността на Едур се крепеше на подвижни пясъци.

Силхас Руин. Оръжията от онова време притежаваха ужасяваща сила, но неговото бе строшено. От смъртния вик на една матрона К’Чаин Че’Малле.

Сребристата светлина примига. Последва рязко дръпване и той отново се озова в постелята си в дома на Сенгар.

Кожата на дланите и коленете му беше обелена. Дрехите му бяха подгизнали от разтопен скреж.

Нечий глас промълви от сенките: „Опитах се да те последвам, ала не можах. Ти отпътува далече.“

Чезнещият. Удинаас се извъртя на хълбок и прошепна:

— Бях там. На заколението ви. Какво искаш от мен?

„Какво искат всички, робе? Бягство. От миналото, от своето минало. Ще те поведа по пътя. Кръвта на Вайвал ще те пази…“

— Срещу Едур?

„Заплахата от Едур я остави на мен. Сега се приготви. Тази нощ те чакат задачи.“

Сънят го бе изтощил, но той стисна зъби и се изправи.

С две свои избрани робини Майен пристъпи през прага, направи две крачки в голямата зала и се спря. Беше тънка като върба, със смугла кожа. Зелени очи и дълга тъмночервена коса, в която проблясваха мъниста оникс. Традиционна туника от сребриста тюленова кожа, препасана с широк колан със седефени миди. Гривни от китова кост на китките и глезените.

Трул Сенгар успя да долови в очите й върховно съзнание за собствената й красота — в този поглед изпод тежките мигли се таеше мрак, сякаш бе склонна с чара си да придобива власт, а с нея — потенциално противната свобода да утолява каприза на желанията си.

Съществуваха всякакви удоволствия и жажди, говорещи съвсем не за добродетел, а само за поквара. Но Трул отново бе поразен от самосъмнение, като видя как майка му застана пред Майен да изрече словата за добре дошла. Навярно за пореден път виждаше през сенките, хвърляни от него самия.

Погледна към Феар. Колеблива гордост. В изражението на брат му се долавяше и безпокойство, но то можеше да е породено от какво ли не — от пътуването, което им предстоеше да предприемат на заранта, от самата съдба на народа му. Зад него бе Рулад — очите му поглъщаха Майен, все едно че самото й присъствие утоляваше най-жестоките му апетити.

Самата Майен гледаше Урут.

„Тя попива всичко. Тези прииждащи вълни на внимание, привлича ги и ги попива. Здрачът да ме пази дано, луд ли съм, че такива мисли извират от най-тъмните кътчета на душата ми?“

Формалните поздравления приключиха. Урут отстъпи встрани и Майен се плъзна напред към масата от черно дърво, на която вече бе подредено първото ястие. Щеше да седне на отсамния край, с Томад срещу нея. Вляво от нея щеше да е Феар, отдясно — Урут. Бинадас до Урут, а Трул — до Феар. Рулад — вдясно от Бинадас.

— Майен — рече Томад, след като тя се настани, — добре си дошла при огнището на Сенгар. Тъжен съм, че тази нощ също така, за известно време, ще е последната, в която присъстват всичките ми синове. Утре те тръгват на път по заръка на краля-магьосник и се моля да се завърнат живи и здрави.

— Казват, че ледените поля не таят големи заплахи за воини на Едур — отвърна Майен. — Но виждам угриженост в очите ти, Томад Сенгар.

— Обичайното вълнение на един стар баща — каза с вяла усмивка Томад. — Нищо повече.

— Арапаите рядко стъпват в ледените полета — заговори Рулад. — Страх ги е от духове. Освен това ледът може да заслепи, а студът — да изцеди живота като кървене от невидима рана. Казват, че имало и зверове…

Феар го прекъсна:

— Брат ми търси славата, кънтяща от непознатото, Майен. За да гледаш на всички ни с удивление и възхита.

— Боя се, че той всели у мен само страх — отвърна тя. — И вече трябва да се безпокоя за съдбите ви.

— Не отстъпваме пред нищо, което може да ни застраши — каза разпалено Рулад.

„Особено с бъбривия език на един глупак, който не е пускал кръв.“

Наляха им вино и след няколко мига мълчание Урут заговори отново:

— Когато човек не знае, предпазливостта е най-сигурната броня. — Тя се обърна към Бинадас. — От всички ни само ти си стъпвал отвъд източните граници на земите на арапаите. Какви опасности крият ледените полета?

Бинадас се намръщи.

— Стара магия, майко. Но като че ли е задрямала. — Помълча замислено. Някакво племе ловци, които живеят по леда — виждал съм само дирите им. Арапаите казват, че ловуват нощем.

— Какво ловуват? — попита Трул, но брат му само сви рамене.

— Ние ще сме шестима — намеси се Рулад. — С Терадас и Мидик Бун, а бойните умения на Терадас всички ги знаят. Мидик, макар да не е пускал кръв, почти не ми отстъпва с меча. Ханан Мосаг реши добре, като избра синовете воини на Томад Сенгар.

Последната фраза увисна странно във въздуха, гъмжаща сякаш от значения, всяко от които теглеше в различна посока. Такава бе отровата на подозрителността. Трул знаеше добре, че жените си имаха свои убеждения и вероятно гледаха другояче на тези шестима воини, чудеха се какви са били мотивите на Ханан Мосаг, причините да избере точно тях. А Феар също щеше да затаи мислите си, след като вече знаеше, каквото знаеше — каквото вече знаеха всички Сенгар.

Долови настъпилото колебание и се замисли за самия себе си. Феар в края на краищата бе Главният оръжейник на всички племена и както се оказа — беше му възложено да промени военната структура на Едур. Значи от Главен оръжейник — военачалник. Струваше му се нелепо да се рискува животът на Феар Сенгар. А Бинадас го смятаха за един от най-силните заклинатели сред обединените племена. Заедно Феар и Бинадас се бяха оказали съдбоносни за завоевателните кампании. Терадас Бун пък бе ненадминат във воденето на морски рейдове. „Единствените членове на тази експедиция, които могат да се жертват, сме аз, Рулад и Мидик.“ Дали тогава беше въпрос на доверие?

Какво точно представляваше този дар, който трябваше да донесат?

— Неблагоприятни събития имаше напоследък — каза Майен и хвърли поглед към Урут.

Трул улови мръщенето на баща си, но Майен сигурно бе видяла съгласие в погледа на Урут, защото продължи:

— В нощта на бдението в тъмното бродеха духове. Нежелани натрапници в светите ни места — призраците-сенки избягаха при появата им.

— За пръв път чувам — рече Томад.

Урут вдигна чашата си, та един от робите да я долее.

— Но все пак се знае за тях, съпруже. Ханан Мосаг и неговите К’риснан са разбудили дълбоки сенки. Приливът на промяната се надига и се боя, че скоро ще ни помете.

— Но тъкмо ние сме яхнали гребена на този прилив — отвърна с помръкнало лице Томад. — Едно е да оспорваш поражение, но сега ти оспорваш победата, жено.

— Говоря само за предстоящата Велика среща. Не ни ли разказаха синовете ни за призоваването от дълбините, отнело душите на ледерийските ловци на тюлени? Когато онези кораби влязат в залива на Трейт, как според теб ще реагират ледериите? Започнали сме танца на войната.

— Ако е така, няма да има много смисъл да се преговаря с тях — отвърна Томад.

— Освен за да им се вземе мярката — намеси се Трул; повтаряше думите на баща им, след като се бяха върнали от лежбищата на Калах.

— Тя им е взета отдавна — каза Феар. — Ледериите искат да направят с нас това, което направиха с нереките и Тартенал. Повечето от тях не виждат нищо осъдително в предишните си дела. Онези, които го правят, не са способни или не желаят да оспорват методите, само изпълнението, и затова са обречени да повтарят ужасите и да гледат на резултата — какъвто и да е той — като на поредното изпитание на принципи, към които твърдо се придържат. И дори река от кръв да потече около тях, ще мислят само за дребните подробности. Не можеш да се противопоставиш на основните убеждения на такива хора, защото няма да те чуят.

— Тогава ще има война — прошепна Трул.

— Винаги е война, братко — отвърна Феар. — Вери, слова и мечове: историята кънти от вечния им сблъсък.

— И трошене на кости — подхвърли с усмивка Рулад, като човек, посветен в голяма тайна.

Глупава самонадеяност. Томад не го пропусна и се наведе над масата.

— Рулад Сенгар, говориш като сляп старец с торба, пълна с духове. Изкушаваш ме да те просна на тази маса и да излича злорадството от лицето ти.

Трул се обля в гореща пот. Видя как пребледня брат му. „О, татко, нанесе му рана, по-дълбока, отколкото можеш да си представиш.“ Хвърли поглед към Майен и стъписан видя в очите й нещо алчно — злоба и едва сдържана радост.

— Не съм толкова млад, татко — изхриптя Рулад. — Нито толкова стар, за да позволя такива думи…

Юмрукът на Томад удари по масата, чашите и чиниите издрънчаха.

— Тогава говори като мъж, Рулад! Кажи на всички ни това ужасно нещо, което знаеш и което те прави толкова неспокоен от една седмица! Или искаш да разтваряш нежни бедра с това твое женско нервничене? Нима си мислиш, че си първият млад воин, който се опитва да стъпва в крак с жените? Съчувствието, синко, е жалък път към сладострастието…

Рулад скочи, лицето му бе разкривено от гняв.

— А с коя кучка би искал да легна, татко? На коя съм обещан? И в чие име? Вързал си ме тук, в това село, а после се подиграваш, че се напъвам да скъсам каишката. — Изгледа с яд всички и накрая погледът му се спря на Трул. — Когато войната започне, Ханан Мосаг ще обяви жертвоприношение. Длъжен е. Едно гърло ще бъде разпрано, та кръвта да зацапа кораба на пълководеца. Мен ще избере, нали?

— Рулад — заговори Трул, — не съм чувал за такова нещо…

— Ще го направи! Аз трябва да легна с трите дъщери! Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори!

Платото се изплъзна от ръцете на обслужващия роб, издрънча върху масата и стридите, с които бе отрупано, се разпиляха. Робът се пресегна да ги събере — и изведнъж Урут го сграбчи за китките и рязко ги извъртя.

Дланите на ледериеца бяха обелени — раздрана, червена и напукана мокра плът.

— Какво е това, Удинаас? — попита строго Урут. Стана и го дръпна рязко към себе си.

— Паднах… — изохка ледериецът.

— И раните ти капят върху храната ни? Полудял ли си?

— Господарке! — намеси се друг от робите и плахо пристъпи напред. — Видях го, като дойде в къщата — тогава нямаше такива рани, кълна се!

— Той беше този, дето се би с Вайвала! — извика друг и отстъпи назад, обзет от ужас.

— Удинаас е обладан! — изпищя първият.

— Млъкнете! — Урут опря дланта си челото на Удинаас и натисна силно. Той изпъшка от болка.

Около него се завихри магия. Удинаас се сгърчи, краката му омекнаха и той рухна в нозете на Урут.

— Нищо няма у него — каза тя и дръпна треперещата си ръка.

— Перната вещице, погрижи се за роба на Урут — каза Майен.

Младата ледерийка притича. Още един роб й помогна да извлекат изпадналия в несвяст мъж.

— Не видях никакво оскърбление в действията на роба — продължи Майен. — Раните наистина бяха пресни, но ги беше увил с плат. — Пресегна се, вдигна платото и показа белия лен, с който Удинаас бе покрил дланите си.

Урут изсумтя и бавно седна.

— Все пак трябваше да ме уведоми. Заради тази небрежност трябва да бъде наказан.

— Ти току-що насили ума му — отвърна Майен. — Не е ли достатъчно?

Мълчание.

„Дъщерите да ни вземат дано, следващата година ще се окаже интересна.“ Една година в бащиния дом, както повеляваше традицията, а после Феар и Майен щяха да се настанят в отделна къща.

Урут само погледна сърдито младата жена, след което кимна, за изненада на Трул.

— Така да бъде, Майен. Тази нощ си ни гостенка и затова ще се съобразя с желанията ти.

През цялото това време Рулад беше останал прав, но сега и той седна колебливо.

— Рулад — заговори Томад, — не знам за никакви планове за съживяване на древното кръвно приношение за обявяване на война. Ханан Мосаг не е безразличен към живота на своите воини, дори некръвните. Не мога да си обясня как си повярвал, че те очаква такава съдба… Може би пътуването, което ще предприемете, ще ти предостави възможност да станеш кръвен войн и да стоиш гордо редом с братята си. Ще се моля за това.

Това пожелание за слава бе явно предложение за примирие и Рулад прояви неприсъщо благоразумие, като го прие със сдържано кимване.

Нито Пернатата вещица, нито Удинаас се върнаха, но останалите роби се оказаха достатъчно добри в обслужването по време на вечерята.

Шамарът го перна през лицето и той отвори очи.

И видя надвисналото над него лице на Пернатата вещица, лице, изпълнено с гняв.

— Проклет глупак! — изсъска тя.

Удинаас примига и се огледа. Бяха се свили в нишата му за спане. Зад платнената завеса подрънкваха прибори и вървеше тих разговор.

Удинаас се усмихна.

Пернатата вещица се намръщи.

— Тя…

— Знам — прекъсна я той. — И не откри нищо.

Видя как красивите й очи се разшириха.

— Значи е вярно?

— Трябва да е.

— Ти лъжеш, Удинаас. Вайвалът се скри. Някак, някъде, но се скри от Урут.

— Защо си толкова сигурна в това, Перната вещице?

Тя се изправи.

— Все едно…

— Имала си сънища, нали?

Тя се сепна и извърна очи.

— Ти си син на Длъжник. Нищо не си за мен.

— А ти си всичко за мен, Перната вещице.

— Не ставай идиот, Удинаас! Все едно да се омъжа за крепостен плъх! Хайде млъкни, трябва да помисля.

Той бавно седна и очите им отново се срещнаха.

— Няма нужда. Вярвам ти и затова ще ти обясня. Тя наистина погледна дълбоко, но Вайвала го нямаше. Нямаше да е така, ако Урут бе потърсила в сянката ми.

Тя примига, изведнъж разбрала, но веднага поклати глава.

— Това не може да бъде. Ти си ледерий. Призраците служат само на Едур…

— Призраците се подчиняват, защото са длъжни. Те са толкова роби на Едур, колкото и ние, Перната вещице. Намерих си съюзник…

— В какво?

Удинаас се усмихна отново и този път усмивката бе по-мрачна.

— В това, от което разбирам добре. Изплащането на дългове, Перната вещице. Изцяло.