Среща с Медуза

1. ПАМЕТЕН ДЕН

„Куин Елизабет“ беше на около пет километра над Големия каньон и се носеше с приятната скорост от триста километра в час, когато Хауърд Фокън забеляза приближаващата отдясно телевизионна платформа. Очакваше я — тази височина не бе позволена за никакъв друг летателен апарат, — но не се чувствуваше твърде щастлив от компанията й. Макар че приветствуваше всяка проява на обществен интерес, искаше му се да има и колкото е възможно по-голям простор в небето. В края на краищата той беше първият човек в историята, който пилотираше кораб, дълъг половин километър…

Този първи изпитателен полет досега вървеше отлично. Смешно наистина, но единственият проблем беше в стария, строен миналия век самолетоносач, взет от военноморския музей в Сан Диего. Работеше само един от четирите ядрени двигателя и най-високата скорост на стария линеен кораб достигаше тридесет възела. За щастие скоростта на вятъра при морското равнище не доближаваше половината от тази цифра, така че да се поддържа безветрие на палубата не беше много трудно. Въпреки преживените няколко тревожни момента по време на внезапния вятър, след като напуснаха мястото за швартоване, големият дирижабъл спокойно се издигна в небето, сякаш носен от невидим асансьор. Ако всичко вървеше добре, „Куин Елизабет IV“ нямаше да се срещне пак със самолетоносача до следващата седмица.

Всичко му се подчиняваше. Контролните прибори показваха нормални параметри. Капитан Фокън реши да се издигне и да наблюдава скачването. Подаде команда на първия лилот и влезе в прозрачния тунел, който минаваше през целия кораб. А там, както винаги, го покори гледката на най-голямото пространство, затворено някога от човека.

Десетте сферични газови торби, всяка над тридесет метра в диаметър, се простираха една зад друга подобно на редица огромни сапунени мехури. Яката пластмаса беше толкова прозрачна, че той виждаше по цялата дължина на кораба и различаваше подробностите и повдигащия механизъм, отдалечен от наблюдателния пункт на половин километър. Навсякъде край него като триизмерен лабиринт се простираше корабният скелет — големи надлъжни греди от носа до кърмата и петнадесет обръча — кръглите ребра на този небесен колос, чиито постепенно намаляващи към двата края размери определяха изящния му аеродинамичен профил.

При тази ниска скорост и шумът беше малък — само лек напор на вятъра по повърхността и от време на време при промяна на натоварването поскърцване на метала. Без да хвърля сянка, светлината на редиците лампи високо над него придаваше на цялата сцена някакво странно сходство с подводния свят, а за Фокън то се засилваше при вида на прозрачните газови торби. Веднъж беше срещнал цял ескадрон големи, но съвсем безобидни медузи, които ритмично и безгрижно следваха пътя си над един плитък тропически риф и пластмасовите мехури, даващи подемната сила на „Куин Елизабет“ често му напомняха за тях, особено когато промяната в налягането ги караше да се огъват и да пръскат нова отразена светлина.

Той вървеше по оста на кораба, докато стигна предния подемник между първата и втората газова камера. Като се изкачи на наблюдателната палуба, забеляза, че е неприятно горещо, и продиктува една кратка бележка за това в джобния си магнетофон. Почти една четвърт от летателната си способност „Куин Елизабет“ получаваше от неограниченото количество топлина, освобождавано от реактора. При този полет със слабо натоварване само шест от десетте газови камери съдържаха хелий, а другите четири бяха пълни с въздух. Освен това той носеше и двеста тона вода за баласт. Но високите температури в камерите затрудняваха охлаждането на проходите. Ясно беше, че там предстои още работа. Свежа струя въздух го удари в лицето, когато излезе на наблюдателната палуба под ослепителните лъчи на слънцето, проникващи през плексигласовия покрив. Шестима работници и още толкова помощници-супершимпанзета заливаха недовършената танцова площадка, а други монтираха електропроводите и закрепваха мебелите. Гледка на обуздан хаос. Трудно му беше да повярва, че само след четири седмици всичко ще бъде готово за пробния рейс. Но, слава богу, това не влизаше в неговите задължения. Той беше само капитан на кораба, а не директор по маршрутите.

Докато минаваше през тази бъркотия на пъг към завършения вече „небесен салон“, работниците му махаха с ръце, зъбите на шимпанзетата блясваха в усмивка. Тук беше любимото му място. Но добре разбираше, че започне ли веднъж експлоатацията на кораба, то никога повече нямаше да му служи за уединяване. Сега щеше да си позволи само пет минути за собствено удоволствие.

Отиде на мостика, провери дали всичко все още е наред и се отпусна в удобен въртящ се стол. Долу, в приятна за окото извивка се очертаваше сребърната повърхност на корабната обшивка. Застанал на най-високата точка на кораба, той започна да съзерцава необхватността на най-големия плавателен съд, строен някога от човека. А когато тази гледка му омръзна, отклони поглед встрани — до самия хоризонт се простираше фантастична девствена пустиня, извайвана от река Колорадо в продължение на половин милион години.

Ако не се смяташе телевизионната платформа (сега тя се беше спуснала по-надолу и снимаше средната част на кораба), той беше сам в небето — синьо и безлюдно до самия хоризонт. Фокън знаеше, че по времето на дядо му то е било прорязвано от дирите на изгорелите газове от самолетите и забулено в дим. Сега всичко това беше само едно минало. Замърсяването на въздуха изчезна заедно с примитивната техника, която го беше създала, и пътуванията на далечни разстояния през сегашния век се осъществяваха толкова високо отвъд стратосферата, че летателните апарати вече нито се виждаха, нито се чуваха от Земята. Долните атмосферни слоеве отново принадлежаха на птиците и на облаците, а сега и на „Куин Елизабет IV“.

Истина е казаното от пионерите на космонавтиката в началото на XX век — единственият начин да пътешествуваш е в тишина и комфорт, да дишаш въздуха край себе си, а не да се изолираш от него, да летиш достатъчно близо до повърхността, за да можеш да се наслаждаващ на постоянно менящата се красота на сушата и водата. Дозвуковите реактивни самолети от 80-те години на миналия век, наблъскани със стотици пътници по десет на редица, не можеха ни най-малко да се похвалят с подобни удобства и простор.

Разбира се, „Куин Елизабет“ никога няма да стане доходно предприятие. Дори да се построят еднотипни кораби, много малко от четвъртмилиардното население в света ще се наслаждава на тези тихи полети в небето. Но задоволеното, процъфтяващо общество на земното кълбо би могло да си позволи такива щуротии, защото то се нуждае от зрелища и развлечения. На Земята имаше най-малко един милион души, чиито неограничени доходи превишаваха хиляда нови долара годишно, така че „Куин Елизабет“ нямаше да чувствува недостиг на пътници.

Джобният комуникатор на Фокън писна. От мостика го викаше вторият пилот.

— Готови ли сте за скачването, капитане? Имаме всички данни от изпитанието, а телевизията става нетърпелива.

Фокън погледна телевизионната платформа, която сега се опитваше да промени скоростта си с около сто и петдесет метра.

— Готово — отвърна той. — Продължавайте според уговорката. Аз ще наблюдавам оттук.

Пак мина покрай забързаните работници и се насочи към наблюдателната палуба, за да разгледа по-добре средната част на кораба. И докато вървеше, почувствува промяна във вибрацията под краката си, а щом стигна салона, корябът спря. Използувайки универсалния ключ, той излезе на малката външна площадка, издадена откъм края на палубата, където можеха да застанат пет-шест души. Само ниските перила го отделяха от огромната обшивка на кораба… и от Земята, хиляди метри под него. Мястото беше изключително и съвсем безопасно дори когато корабът се движеше на пълен ход, защото се намираше зад задния обтекател на наблюдателната палуба. И въпреки това не се предвиждаше достъп на пътниците до него — гледката беше главозамайваща.

Капаците на предния товарен люк вече се бяха отворили като вратите на гигантски капан и телевизионната платформа кръжеше под тях, готова да се спусне. Следващите години по този маршрут ще пътуват хиляди пътници и ще се превозват тонове продукти. Само в редки случаи „Куин Елизабет“ ще се спуска до морското равнище, за да се приюти в плаващата си база.

Внезапен полъх го удари в лицето и той силно стисна перилата… Големият каньон се славеше с лошите си ветрове, но Фокън не ги очакваше на тази височина. Без да се разтревожи особено, той спря вниманието си на спускащата се платформа, която сега се намираше на около петдесет метра над кораба. Знаеше, че отличният оператор, който я насочваше от разстояние, бе вършил тази проста маневра вече десетина пъти. Невероятно би било да се появят каквито и да е затруднения.

И въпреки това той като че ли действуваше малко мудно. Последният повей на вятъра беше отнесъл платформата почти в края на отворения люк. Пилотът би могъл да коригира движението и по-рано… Да не би пък да имаше проблеми с контролната система? Съвсем невероятно. Тези въздухоплавателни съдове имат многократно осигуряване, двойно командно устройство и множество дублиращи системи. Нещастни случаи почти са изключени.

Но ето — пак се понесе наляво. Да не би пък пилотът да е пиян? Колкото и невероятно да му изглеждаше, Фокън за миг си го помисли сериозно, после посегна към ключа на микрофона.

И пак съвсем неочаквано вятърът го шибна свирепо по лицето. Той почти не го усети, защото с ужас се беше вторачил в телевизионната платформа. Операторът от пулта упорито се мъчеше да овладее управлението й, опитваше се да я уравновеси с реактивните струи, но само още повече усложняваше нещата. Вибрацията се увеличаваше — двадесет градуса, четиридесет, шестдесет, деветдесет…

— Включи автоматичното управление, глупако! — безполезно извика в микрофона Фокън. — Ръчното ти командно устройство не работи!

Платформата се преобърна. Реактивните струи вече не само не я поддържаха горе, но и бавно я смъкваха. Изведнъж те се бяха съюзили с гравитационните сили, на които до този момент бяха противодействували.

Фокън не чу удара, само го почувствува. Намираше се вече на наблюдателната палуба и тичаше към асансьора, който трябваше да го свали на мостика. Работниците му викаха възбудено, питаха го какво се е случило. Трябваше да изминат месеци, докато той самият узнае отговора на този въпрос.

Щом стъпи в кабината на асансьора, промени решението си. Ако аварията беше в електрическата мрежа? По-добре да не рискува, дори и да загуби ценно време. Затича се по стълбището, виещо се край асансьорната шахта.

На половината път спря за миг, за да види каква е повредата. Проклетата платформа беше минала направо през кораба, разкъсвайки два газови балона. Те продължаваха бавно да се развяват надолу като голямо пластмасово було. Загубата на подемна сила не го тревожеше. Баластът лесно щеше да се справи с положението, тъй като осем камери оставаха незасегнати. Но вероятността за авария в металния скелет беше много по-сериозна. Вече чуваше как грамадната решетка стенеше и се огъваше под огромния товар. Наличието на необходимата подемна сила не бе достатъчно — ако тя не бе разпределена равномерно, корабът щеше да счупи кила си.

Тъкмо да продължи да слиза, едно супершимпанзе изписка уплашено и се спусна по асансьорната шахта с невероятна скорост, като се захващаше с ръце за решетката на външната страна. В ужаса си бедният звяр беше разкъсал униформеното облекло на компанията — може би в неосъзнат опит да възвърне някогашната свобода на дедите си.

Като продължи да слиза колкото му е възможно по-бързо, Фокън с безпокойство наблюдаваше приближаването на шимпанзето. Така обезумяло, то беше силно и потенциално опасно животно, особено ако страхът надвиеше условностите, на които го бяха приучили. То връхлетя отгоре му и го засипа с порой от думи, но в такъв безпорядък, че единственото, което Фокън можа да разграничи, бе едно жално и често повтаряно „шефе“. И Фокън разбра, че дори сега то очакваше напътствия от хората. Изпита съжаление към това същество, което, без да разбира и без никаква вина беше забъркано в една причинена от човека беда.

То се спря насреща му от другата страна на шахтата. Стига да искаше, можеше да премине през широките решетки. Сега лицето му беше само на сантиметри от неговото и Фокън гледаше право в ужасените му очи. Никога по-рано не се бе намирал толкова близо до шимпанзе и не бе имал възможност да изучава чертите му с такива подробности. Усети онова странно смесено чувство на близост и неловкост, което всеки човек изпитва, застанал така пред огледалото на времето.

Присъствието му сякаш поуспокои животното. Фокън посочи нагоре към шахтата, обратно към наблюдателната палуба, и каза ясно и отчетливо:

— Шефът… шефът… отивай.

За негово облекчение шимпанзето го разбра. Направи гримаса, която можеше да означава и усмивка, и изведнъж хукна по обратния път. Фокън му даде възможния най-добър съвет. Ако все още някъде на „Куин Елизабет“ имаше безопасно място, то беше в тази посока. Но него дългът го зовеше в противоположната.

Почти беше слязъл долу, когато със звук на счупен метал корабът заби нос и светлината угасна. Но той все още виждаше достатъчно добре, защото слънчевите лъчи се промъкваха през отворения люк и през огромния процеп на покрива. Веднъж преди много години, застанал под купола на една голяма катедрала, беше наблюдавал как светлината минава през оцветеното стъкло на прозорците и образува островчета от многобагрено сияние по древните плочи. Ослепителният сноп слънчеви лъчи през разрушения корпус високо горе му напомни този миг. Сега той сякаш се намираше в падаща от небето метална катедрала.

Когато стигна мостика и за пръв път погледна навън, с ужас видя колко близо до Земята бе корабът. Само на някакви си хиляда метра се намираха красивите смъртоносно остри скали и червените от тиня реки, които още дълбаеха пътя си в миналото. Никъде не се виждаше равно място, където такъв голям кораб като „Куин Елизабет“ да може да се приземи меко.

Един поглед към командното табло му подсказа, че целият баласт е изхвърлен. И скоростта на спускане беше намалена до няколко метра в секунда. Все още имаше възможност да се бори.

Без да каже нито дума, Фокън седна спокойно на пилотското място и се зае с управлението, доколкото корабът все още се поддаваше на управление. Приборите му даваха всички необходими данни, приказките бяха излишни. Зад себе си чу гласа на свързочника, който докладваше положението по радиото. На Земята вече всички информационни канали навярно бяха свободни в очакване на новини и той си представи цялата суматоха сред програмните редактори. Ставаше една от най-драматичните катастрофи в историята, а нямаше нито една камера да я заснеме. Последните мигове от живота на „Куин Елизабет“ нямаше да изпълнят милиони хора със страхопочитание и ужас, както беше с „Хинденбург“ преди век и половина.

Сега Земята се намираше само на около петстотин метра от него и продължаваше бавно да се приближава. Въпреки че разполагаше с пълната мощ на двигателя, още не бе посмял да я използува от страх да не разбие и без това повредената конструкция, но сега разбра, че друга възможност нямаше. Вятърът го носеше към едно разклонение в каньона, където реката, разделяна от висока клинообразна скала, наподобяваше носа на някакъв гигантски, превърнал се вече във вкаменелост кораб. Ако продължеше сегашния си курс, „Куин Елизабет“ щеше да кацне на това триъгълно плато, една трета от дължината му щеше да увисне над празното пространство и корабът щеше да се строши като гнило дърво.

Фокън включи страничните двигатели и отдалече през шума на огъващ се метал и изтичащ газ дойде познатото свистене на реактивната струя. Корабът се залюля и започна да се превърта наляво. Скърцането на чупещия се метал стана почти непрекъснато и скоростта на спускането започна зловещо да се увеличава. Един поглед на контролното табло и беше ясно, че камера номер пет току-що бе свършила.

До Земята оставаха само няколко метра. Дори сега не можеше да каже ще успее ли маневрата му. Той включи вектора на тягата във вертикално положение, за да получи максимум тяга и да убие силата на удара.

Стори му се, че сблъскването със земята трая цяла вечност. То не беше силно, само дълго и неудържимо. Сякаш цялата вселена падаше отгоре му.

Звукът на скърцащ метал се приближи, като че огромен звяр хрускаше загиващия кораб.

Таванът и подът се сключиха около него като преса.