Среща с Медуза

2. ЗАЩОТО ТОЙ СЪЩЕСТВУВА

— Защо искаш да отидеш на Юпитер?

— Както каза Шпрингер, когато излетя към Плутон, „защото той съществува“.

— Благодаря. Изяснихме истинската причина.

Хауърд Фокън се усмихна, макар че само онези, които добре го познаваха, можеха правилно да разберат леката му напрегната гримаса. Уебстър беше един от тях. Над двадесет години вече двамата работеха заедно. Делили бяха и победи, и беди, включително и най-голямото нещастие.

— Да, фразата на Шпрингер е все още в сила. Кацали сме на всички планети от земен тип, но не сме стигали до нито един от газовите гиганти. Те си остават единственото истинско предизвикателство в Слънчевата система.

— Скъпо предизвикателство. Изчислил ли си колко би ни струвало?

— Да, доколкото можах, и ето сметките. Но запомни, не става дума за еднократен полет, а за цяла транспортна система. Потвърди ли се веднъж приложимостта й, тя може да бъде използувана много пъти. И ще отвори пътя не само до Юпитер, но и до всички гиганти.

Уебстър погледна цифрите и подсвирна.

— Защо да не започнем с по-лесно достъпна планета, с Уран например. Два пъти по-малка гравитационна сила и над два пъти по-малка космическа скорост. А и времето там е по-тихо — ако тази е точната дума.

Явно Уебстър се беше подготвил добре. Та нали затова бе ръководител на отдела за дългосрочно планиране.

— Няма да спечелим кой знае колко, ако се вземат пред вид и по-дългият път, и проблемите по техническото осигуряване. За Юпитер можем да използуваме апаратурата на Ганимед. А за да стигнем до Сатурн, ще трябва да създаваме нова техническа база.

„Логично“, помисли си Уебстър. Но беше сигурен, че не тази бе най-важната причина. Юпитер беше царят на Слънчевата система, а Фокън не би проявил интерес към по-малко предизвикателство.

— Освен това Юпитер е голям позор за научния свят — продължи Фокън. — Изминаха стотина години от откриването на радиобурите там, а още не знаем какво ги поражда. И Голямото червено петно си остава загадка както преди. Затова ще получа средства и от бюрото на астронавтите. Знаеш ли колко сонди са пуснали те в атмосферата на Юпитер?

— Струва ми се, двеста.

— Триста двадесет и шест за последните петдесет години. И с една четвърт от тях — пълен провал. Разбира се, дяволски много неща научиха, но всичко това е направо едно нищо! Имаш ли представа колко е голяма планетата?

— Над десет пъти по-голяма от Земята.

— Да, да, а разбираш ли какво в същност означава това?

Фокън посочи огромния глобус в ъгъла на кабинета.

— Погледни Индия, виж колко малка изглежда. Ако разгърнеш Земята и я нанесеш по повърхността на Юпитер, тя ще изглежда толкова голяма, колкото и Индия тук.

Дълго мълчаха. Уебстър размишляваше над уравнението: Юпитер към Земята, тъй както Земята към Индия. Разбира се, Фокън съзнателно беше избрал възможно най-добрия пример…

Нима вече минаха десет години оттогава? Да, толкова. Катастрофата бе останала седем години в миналото (тази дата се бе врязала дълбоко в съзнанието му), а предварителните изпитания бяха извършени три години преди първия и последния полет на „Куин Елизабет“.

Значи преди десет години капитан Фокън (не, лейтенант Фокън) го бе поканил на пробния полет — тридневен курс над северните равнини на Индия с изглед към Хималаите. „Напълно безопасно е“ — беше му обещал той. „Ще се откъснеш за малко от службата и ще разбереш за какво е цялата тая работа.“

И Уебстър не остана разочарован. След първото му пътуване до Луната това беше най-силното преживяване в живота му. И както го бе уверявал Фокън, премина в пълна безопасност, без никакви изненади.

От Шринагар излетяха точно преди зазоряване. Огромният сребрист балон вече докосваше първите лъчи на Слънцето. Издигнаха се в пълна тишина. Нямаше го тътнежа на пропановите горелки, които даваха подемната сила на балоните с нагорещен въздух от по-стари времена. Цялата нужна топлина сега идваше от малкия импулсивен реактор, който тежеше само стотина килограма и висеше от един отвор на обшивката. Докато набираха височина, лазерният лъч възпламеняваше десет пъти в секунда малки порции тежък водород. А щом достигнаха необходимата височина, той вече ги възпламеняваше само по няколко пъти в минута, възстановявайки разхода на топлина в големите газови камери. Дори на около километър разстояние от Земята чуваха лай на кучета, крясъци на хора, звън на камбани. Край тях бавно се стелеше огромният, огрян от слънцето пейзаж. Два часа по-късно заковаха на пет километра височина и сложиха кислородни маски. Сега можеха да си отдъхнат и да се полюбуват на гледката. Бордовата апаратура вършеше цялата работа — събирането на информация, нужна на проектантите на още безименните небесни линейни кораби.

Беше чудесен ден. До началото на югозападния мусон имаше около месец и на небето не се виждаше ни един облак. Времето сякаш беше спряло. Само досадните радиосъобщения на всеки час прекъсваха тяхното опиянение. Навсякъде до самия хоризонт, а и далече зад него се простираше този безкраен, лъхащ на история древен пейзаж, смесица от села, поля, храмове, езера, напоителни канали…

С голямо усилие на волята Уебстър наруши хипнотизиращото обаяние на спомена отпреди десет години. Този полет го бе направил привърженик на по-леките от въздуха апарати и го бе накарал да осъзнае огромните размери на Индия дори в един свят, който можеше да се обиколи за деветдесет минути. И все пак, повтори си той, Юпитер към Земята се отнася тъй както Земята към Индия…

— Да приемем аргументите ти, да допуснем, че и средства има. Пак остава един въпрос, на който трябва да отговориш. Защо смяташ, че ти ще се справиш по-добре от ония, как ги нарече, триста и двадесет сонди-роботи, които вече са били там?

— Аз съм с по-добра квалификация от тях и като наблюдател, и като пилот. Особено като пилот. Не забравяй, че никой на тоя свят няма по-голям опит от мен с по-леките от въздуха летателни апарати.

— Ти можеш да си седиш в пълна безопасност на Ганимед и оттам да направляваш полета.

— Точно в това е въпросът! Веднъж вече сме постъпили така. Не помниш ли кое погуби „Куин Елизабет“?

Да, Уебстър знаеше много добре причината, но само отговори:

— Продължавай.

— Закъснението. Закъснението. Оня идиот от телевизионната платформа мислел, че използува местния радиопредавател. А съвсем случайно го били превключили към спътник. Може би вината все пак не беше негова, но той трябваше да забележи. Половин секунда закъснение за една обиколка. В спокойна атмосфера и това нямаше да е от значение. Всичко направи въздушното течение над Големия каньон. Когато платформата се наклони и той се опита да я оправи, тя се наклони на другата страна. Карал ли си някога кола по неравен път с половин секунда закъснение в хода на кормилото?

— Не съм и нямам намерение. Но мога да си представя.

— И така, Ганимед е на разстояние един милион километра от Юпитер. Това означава приблизително шест секунди закъснение. Не, ръководителят на полета е нужен там, на място, за да вземе навреме предпазни мерки. Сега ще ти покажа нещо. Може ли да я използувам?

— Моля!

Фокън взе картичката от бюрото на Уебстър. За Земята картичките бяха нещо старомодно, но тази тук показваше триизмерния марсиански пейзаж и беше нашарена с екзотични и скъпи марки. Той я държеше така, че тя увисна вертикално.

— Стар номер, но ще ми помогне да изясня случая си. Постави палеца и показалеца си от двете й страни, но не я докосвай. Ето така.

Уебстър протегна ръка, готов всеки момент да стисне картичката.

— А сега я хвани.

Фокън почака няколко секунди. После без предупреждение пусна картичката. Пръстите на Уебстър се затвориха в празно пространство.

— Ще повторя, за да ти докажа, че тук няма илюзия. Виждаш ли?

И падащата картичка пак се плъзна между пръстите на Уебстър.

— Сега опитай ти с мен.

Този път Уебстър взе картичката и я пусна без предупреждение. За малко да му се изплъзне, но Фокън я хвана. На Уебстър дори се стори, че чува прищракването на пръстите, толкова бърза беше реакцията на другия.

— Когато са ме сглобявали отново — забеляза Фокън с безизразен глас, — хирурзите са направили някои подобрения. Това е едно от тях, а има и други. Искам да ги използувам максимално. Юпитер е мястото, където мога да го направя.

Няколко секунди Уебстър гледаше вторачено падналата картичка и поглъщаше невероятните цветове по стръмния склон на Тривиум Каронтис. После тихо рече:

— Разбирам. И според теб колко време ще ти трябва?

— С твоя помощ, с помощта на Бюрото и на всички научни фондации, които ще успеем да привлечем, три години. После една година за опити — ще трябва да изпратим поне два пробни модела. Да, при добър шанс — пет години.

— Така си и мислех. Надявам се да имаш късмет, заслужаваш го. Но едно нещо няма да направя.

— Кое е то?

— В следващия ти полет на въздушен балон не очаквай да ти стана пътник.