Среща със смъртта

ГЛАВА ПЪРВА

— Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?

Въпросът изплува от застиналия нощен въздух, после сякаш се задържа за миг и се понесе надолу в мрака към Мъртво море.

Еркюл Поаро поспря, сложил ръка върху дръжката на прозореца. Намръщен, той решително го затвори, за да се изолира от вредния нощен въздух! Еркюл Поаро бе закърмен с убеждението, че е най-добре външният въздух да си остане навън и че нощният е особено опасен за здравето.

Докато придърпваше грижливо завесите на прозореца и после докато вървеше към леглото, той сдържано се усмихваше на себе си.

— Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита? Любопитни думи за слуха на един детектив като Еркюл Поаро, и то през първата му нощ в Ерусалим.

„Безспорно където и да отида, винаги има нещо, което да ми напомня за престъпление!“ — промърмори На себе си той.

Все още с усмивка Поаро си припомни някога чута история за романиста Антъни Тролоуп. Тролоуп прекосявал Атлантическия океан, когато дочул двама от спътниците си да обсъждат последния публикуван откъс от негов роман.

— Хубав е — заявил единият. — Но е трябвало да убие онази досадна старица.

Романистът се обърнал към тях с широка усмивка:

— Много съм ви задължен, господа! Незабавно отивам да я убия!

Еркюл Поаро се чудеше какво ли е предизвикало думите, които току-що чу. Вероятно съвместна работа върху пиеса или роман. Все още усмихнат той си помисли: „Някой ден може да си спомня тези думи, но вече с по-злокобно значение.“

Сега му хрумна, че в гласа се долавяше странна нервна напрегнатост, някакъв трепет, който свидетелстваше за прекомерно емоционално напрежение. Глас на мъж, или може би на момче…

Докато угасваше лампата до леглото си, Еркюл Поаро си помисли: „Ако чуя пак този глас, би трябвало да го разпозная…“

Облегнати на перваза, с допрени глави, Реймънд и Карол Бойнтън се взираха в сините дълбини на нощта. Реймънд нервно повтори предишните си думи:

— Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?

Карол Бойнтън леко се раздвижи. Тя произнесе с дълбок, дрезгав глас:

— Ужасно е…

— Не е по-ужасно от това.

— Сигурно не е… Реймънд разпалено заяви:

— Така не може да продължава, невъзможно е… Трябва да направим нещо… А няма какво друго…

Макар и да съзнаваше колко неубедителен е гласът й, Карол каза:

— Ако можехме някак да се измъкнем?…

— Не можем — гласът му звучеше пусто и безнадеждно. — Карол, знаеш, че не можем…

Момичето потрепера:

— Знам, Рей… знам.

Внезапно той горчиво се изсмя.

— Хората биха казали, че сме луди — да не можем ей-така, просто да се махнем…

Карол бавно произнесе:

— Може и да сме луди!

— Сигурно. Да, предполагам, че сме луди. Във всеки случай, скоро ще бъдем… Някои вероятно биха казали, че вече…, че тук спокойно, хладнокръвно обмисляме как да убием родната си майка!

Карол рязко заяви:

— Тя не ни е родна майка!

— Да, вярно е.

Последва мълчание, а след това Реймънд настоя, вече със спокоен, делови тон:

— И така, съгласна си, нали, Карол?

Карол решително отвърна:

— Мисля, че тя трябва да умре… трябва — После изведнъж избухна:

— Тя е луда… Съвсем сигурна съм, че е луда… Ако беше нормална, не би могла толкова да ни тормози. От години си казваме: „Повече не може така!“ и все пак то продължава! Казваме: „Все някой ден ще умре“, но и това не става! Мисля, че никога няма да умре, освен ако…

Реймънд твърдо настави:

— Освен, ако не я убием…

— Така е. Тя впи длани в перваза на прозореца.

Брат й продължи с хладен, делови тон — само лек трепет издаваше дълбокото му вълнение:

— Нали ти е ясно защо се налага да бъде един от двама ни? При Ленъкс трябва да се съобразяваме с Надин. А не можем да намесим Джини.

Карол потрепера.

— Бедната Джини… Толкова се страхувам…

— Знам. Доста се влошава, нали? Ето защо трябва да побързаме, преди да е настъпило невъзвратимото.

Карол внезапно се изправи и отхвърли от челото си разбърканата кестенява коса.

— Рей — каза тя, — нали наистина не мислиш, че е нередно?

Той отвърна със същия пресилено безстрастен тон:

— Не. Смятам, че е съвсем, като да убиеш бясно, куче — нещо, което носи зло на света и трябва да бъде премахнато. Само така може да се спре.

Карол прошепна:

— Но все едно… ще ни изпратят на електрическия стол… Искам да кажа, че не бихме могли да обясним какво представлява тя… Би звучало невероятно… Нали разбираш, в известен смисъл всичко това е само в умовете ни!

— Никой никога няма да узнае. Съставил съм план. Изцяло го обмислих. Ще бъдем в пълна безопасност.

Изведнъж Карол се нахвърли върху него:

— Рей… ти някак, някак не си същият. Нещо се е случило с теб… Откъде ти е влязло в главата всичко това?

— Защо мислиш, че ми се е случило нещо? — Той извърна лицето си и се загледа в нощта.

— Защото е така… Рей, онова момиче от влака ли е?

— Не, разбира се, че не… защо пък тя? Карол, не говори глупости. Нека се върнем към… към.

— Към плана ти ли? Сигурен ли си, че… че е добър?

— Да, смятам… Естествено, трябва да изчакаме подходяща възможност. А след това, ако всичко мине както трябва, ще бъдем свободни… всички.

— Свободни? — Карол лекичко въздъхна. Вдигна поглед към звездите. После от главата до петите се разтърси от внезапен плач.

— Карол, какво има?

Тя изхлипа:

— Толкова е хубаво… нощта и синевата, и звездите. Само да можехме да се слеем с всичко това… Да можехме да бъдем като другите, а не каквито сме сега — странни, деформирани, не както трябва.

— Но всички ще бъдем… в ред…, когато тя умре!

— Сигурен ли си? Не е ли твърде късно? Няма ли винаги да си останем особени, не като другите?

— Не, не ти казвам.

— Чудя се…

— Карол, хайде по-добре…

Тя отблъсна утешителната му прегръдка.

— Не, аз съм с теб… решително с теб! Заради другите… особено заради Джини. Трябва да спасим Джини!

Реймънд се позамисли.

— Тогава ще продължим, нали?

— Да!

— Добре. Ще ти разкажа плана си… И той приближи глава до нейната.

ГЛАВА ВТОРА

Мис Сара Кинг, наскоро дипломирана лекарка, стоеше до масата в салона на ерусалимския хотел — „Соломон“ и разсеяно прелистваше вестниците и списанията. Веждите й бяха смръщени и тя изглеждаше дълбоко замислена.

Високият французин на средна възраст, който влезе, я загледа за миг-два, после тръгна към срещуположния край на масата. Когато се срещнаха погледите им, Сара се усмихна в знак, че го познава. Спомни си, че този човек й се беше притекъл на помощ по пътя от Кайро й бе взел един от куфарите й в момент, когато не се мяркаше никакъв свободен носач.

— Ерусалим ви харесва, нали? — попита д-р Жерар, след като се поздравиха.

— В някои отношения е ужасен — каза Сара и продължи: — Религията е нещо много странно!

Това явно се хареса на французина.

— Знам какво имате предвид — английският му език беше почти безупречен. — Препирните и сблъсъците между всевъзможните секти!

— А също и тези ужасии, които са построили!

— Да права сте.

Сара въздъхна.

— Днес ме изгониха от едно място, защото роклята ми била без ръкави — печално каза тя. — Очевидно всевишния не харесва ръцете ми, макар и да са негово творение.

Д-р Жерар се засмя. После каза:

— Смятах да си поръчам кафе. Ще ми направите ли компания, мис…

— Кинг. Сара Кинг.

— А моето… позволете ми — той извади визитна картичка. Когато Сара я пое, очите й се разшириха от удоволствие и страхопочитание.

— Д-р Теодор Жерар? Толкова се вълнувам… Естествено, чела съм всичките ви трудове. Възгледите ви върху шизофренията са страшно интересни.

— Естествено ли? — веждите на Жерар се повдигнаха въпросително.

Сара доста свенливо обясни:

— Знаете ли… аз самата съм нещо като лекарка. Скоро завърших медицина.

— Аха! Ясно.

Д-р Жерар поръча кафе и двамата се настаниха в един ъгъл на салона. Французинът се интересуваше не толкова от медицинските познания на Сара, колкото от черната коса, която падаше на вълни назад от челото й, и от красиво оформените червени устни. Забавляваше го очевидното страхопочитание, с което се отнасяше към него.

— Дълго ли ще останете тук? — словоохотливо запита той.

— Всичко на всичко няколко дена. После искам да посетя Петра.

— Аха! Аз също мислех да отида дотам, ако това не ми отнеме много време. Знаете ли, трябва да се върна в Париж до четиринайсети.

— Мисля, че ще е необходима около една седмица. Два дена отиване, два престой и два връщане.

— Утре сутринта трябва да отида до пътническата агенция и да видя какво може да се уреди.

В салона влязоха няколко души и седнаха. Сара ги загледа с известен интерес. Тя сниши гласа си.

— Тези, които току-що влязоха — забелязахте ли ги във влака миналата нощ? Качиха се от Кайро заедно с нас.

Д-р Жерар нагласи монокъла си и отправи поглед към срещуположната страна на стаята.

— Американци ли са?

Сара кимна:

— Да. Американско семейство. Но мисля, доста необичайно.

— Необичайно ли? Защо необичайно?

— Ами, погледнете ги. Особено старата.

Д-р Жерар се подчини. Острият му професионален поглед бързо започна да се мести от едно лице на друго.

Най-напред забеляза висок, доста отпуснат мъж на около трийсет години. Лицето му беше приятно, но слабоволево, а маниерите му изглеждаха странно апатични. После младеж и девойка, и двамата хубави — младежът имаше почти гръцки профил. „И при него нещо не е в ред“ — помисли си д-р Жерар. „Да, несъмнено състояние на нервно напрежение.“ Момичето явно бе негова сестра, защото подчертано си приличаха. То също беше възбудено. Имаше и друга, още по-млада девойка със златисто-червена коса, обкръжила главата й като ореол. Нейните ръце не можеха да си намерят място — непрекъснато дърпаха и късаха кърпичката в скута и. И още една жена — млада, кротка, тъмнокоса с кадифяна бледност — спокойното й лице приличаше на мадона от Луини. У нея не се долавяше никакво вълнение! А в средата на групата — „Господи!“ — с искреното отвращение на французин си помисли д-р Жерар. — „Каква ужасна жена!“ Стара, раздута, подпухнала, неподвижно седнала посред тях — един разкривен, стар Буда, тлъст паяк в центъра на своята мрежа! А на Сара каза:

— La maman май не е красавица? И вдигна рамене.

— Не мислите ли, че у нея има нещо доста… зловещо? — попита Сара.

Д-р Жерар отново разгледа внимателно старата. Този път погледът му беше не на естет, а на професионалист.

— Воднянка… сърдечна… — и той изстреля дълга медицинска фраза.

— Това да — Сара отмина медицинската страна на въпроса. — Но не намирате ли, че в тяхното отношение към нея има нещо странно?

— Знаете ли кои са те?

— Казват се Бойнтън. Майка, женен син, неговата съпруга, по-млад син и две по-малки дъщери.

Д-р Жерар промърмори:

— La famille разглежда света.

— Да, но в начина, по който го разглеждат, има нещо необичайно. Никога не говорят с външни хора. А и никой от тях не може да помръдне, освен по нареждане на старата.

— Тя е матриархален тип — замислено каза Жерар.

— Мисля, че е абсолютен тиранин — заяви Сара.

Д-р Жерар вдигна рамене и отбеляза, че както е добре известно, американката управлява света.

— Да, но тук има и нещо повече — настояваше Сара. — Тя… тя толкова ги е наплашила… несъмнено така ги върти около пръста си… че това… е недопустимо!

— Да се дава прекалено голяма власт на жените не е добре — с внезапна сериозност се съгласи Жерар. Той поклати глава. — Трудно е за една жена да не злоупотреби с властта.

Той изкосо стрелна с очи Сара. Тя наблюдаваше Бойнтънови — или по-скоро един от тях. На лицето на д-р Жерар се появи всезнаеща галска усмивка. Аха! Значи така било!

Той шепнешком опипа почвата:

— Вие сте разговаряли с тях… да?

— Да… поне с един от тях.

— С младежа… с по-малкия син?

— Да, във влака на идване. Той стоеше в коридора. Говорих с него.

В отношението й към живота нямаше стеснение. Тя се интересуваше от човешката природа и по характер бе дружелюбна, макар и припряна.

— Какво ви накара да го заговорите? — полюбопитства Жерар.

Сара сви рамене.

— Защо не? Аз често говоря със спътниците си. Интересуват ме хората — действията, мислите и чувствата им.

— Така да се каже, поставяте ги под микроскоп.

— Предполагам, че бихте могли да го наречете така — прие момичето.

— И какви бяха в този случай впечатленията ви?

— Ами — запъна се тя, — беше доста странно… Първо на първо, момчето се изчервяваше до корените на косата си.

— Толкова ли е забележително това? — сухо попита Жерар.

Сара се засмя:

— Искате да кажете, че ме е помислил за безсрамна нахалница, която го ухажва? Не, не смятам, че си е помислил това. Мъжете не се лъжат в такъв случай, нали?

Тя му отправи откровен въпросителен поглед. Д-р Жерар кимна.

— Останах с впечатление — бавно каза Сара, като леко се мръщеше, — че той е, как да се изразя, едновременно възбуден и уплашен. Прекомерно възбуден и същевременно някак глупаво изпълнен с предчувствия. В наши дни това е странно, нали? Защото винаги съм намирала американците за необичайно самоуверени. Един двайсетгодишен американец, да кажем, има безкрайно по-големи познания за света от английския си връстник. А това момче трябва да е над двайсет години.

— Бих казал, около двайсет и три или четири.

— Чак толкова ли?

— Смятам, че да.

— Може би сте прав… Само че някак си изглежда много млад…

— Умствена неприспособеност. Запазил се е инфантилният фактор.

— Тогава аз всъщност съм права. Мисълта ми е, че у него наистина има нещо не съвсем нормално.

Д-р Жерар сви рамене, като леко се усмихна на нейната убеденост.

— Мила ми девойко, смятате ли, че някой от нас е съвсем нормален? Но съм съгласен, че вероятно имаме налице един или друг род невроза.

— Сигурна съм, че е свързана с тази ужасна бабичка.

— Изглежда, тя никак не ви харесва — каза Жерар, като с любопитство наблюдаваше Сара.

— Така е. Има… има злобен поглед.

Жерар промърмори:

— Така е с много майки, когато синовете им попаднат под обаянието на очарователните млади дами!

Сара с досада сви рамене. „Всички французи са такива — помисли си тя. — Само за секс мислят!“ Макар че естествено, като добросъвестен психолог, тя самата трябваше да признае, че в основата на повечето необичайни явления лежи сексът. Мислите на Сара потекоха в психологическа насока.

Внезапно размишленията й бяха прекъснати. Реймънд Бойнтън пресичаше салона към централната маса. Там избра едно списание. На връщане, когато минаваше края стола на Сара, тя погледна към него и го заговори:

— Днес разглеждахте ли забележителности? Подбираше думите си напосоки. В действителност я интересуваше как ще се приемат те.

Реймънд поспря, изчерви се и се дръпна като подплашен кон, а очите му неспокойно се отправиха към центъра на групата негови близки. Той промълви:

— Е… да… да, наистина. Аз…

После, внезапно, сякаш пришпорен, бързо се устреми към семейството си, протегнал в ръка списанието.

Нелепата, подобна на Буда фигура протегна ръчището си, но д-р Жерар забеляза, че докато поемаше списанието, очите й бяха съсредоточени върху лицето на момчето. Тя изгрухтя нещо, в което едва ли се долавяше благодарност. Положението на главата й съвсем малко се промени. Лекарят видя, че сега тя се втренчи в Сара. Лицето й беше съвсем безизразно, безстрастно. Невъзможно бе да се определи какво занимава мислите и.

Сара погледна часовника си и възкликна:

— Не очаквах, че е чак толкова късно — тя стана. — Много ви благодаря за кафето, д-р Жерар. Сега трябва да напиша няколко писма.

Той се изправи и пое ръката й.

— Надявам се, че ще се срещнем пак.

— О, да! Може би ще дойдете в Петра.

— Непременно ще се опитам да дойда.

Сара му отправи една усмивка и си тръгна. На излизане от салона пътят й минаваше покрай Бойнтънови.

Д-р Жерар ги наблюдаваше и забеляза как погледът на мисис Бойнтън се отмести към лицето на сина и. Видя как очите на момчето срещнаха нейните. Когато мина Сара, Реймънд Бойнтън полуизвърна главата си — не към нея, а в обратна посока… Движението беше бавно, неволно и създаваше впечатление, сякаш старата мисис Бойнтън е дръпнала невидима нишка.

Сара Кинг забеляза жеста и беше достатъчно млада и земна, за да не се подразни. Така приятелски си бяха говорили в люлеещия се коридор на „Вагон Ли“. Споделяха впечатления от Египет, смееха се на абсурдния език на магаретарчетата и уличните търговци. Сара му разправи как, когато един камилар безочливо и с надежда подхванал: „Вие англичанка или американка?“, получил отговора: „Не, китайка.“ И удоволствието, което изпитала при вида на човека, зяпнал от учудване. Мислеше си, че момчето се държи като прилежен, нетърпелив ученик — може би в нетърпението му имаше нещо едва ли не трогателно. А сега, без никаква причина, поведението му бе плахо, недодялано — определено грубо.

„Повече няма да се занимавам с него“ — възмутено си каза Сара.

Защото, без да бъде прекалено суетна, Сара имаше доста добро мнение за себе си. Знаеше, че несъмнено е привлекателна за противоположния пол, а и не беше от тези, които биха преглътнали едно презрително отношение!

Може би се бе държала малко по-приятелски към това момче, защото по някаква неясна причина беше изпитала съжаление към него.

Но сега той очевидно се оказа просто един груб, високомерен, невъзпитан американски младеж!

Вместо да пише споменатите писма, Сара Кинг седна пред-тоалетката и започна да разресва назад косата си, като се взираше в огледалото в две разтревожени лешникови очи и правеше преценка на живота си.

Скоро беше преживяла тежка емоционална криза. Преди месец развали годежа си с един лекар, около четири години по-възрастен от нея. Взаимното им привличане беше силно, но имаха сходен темперамент. Разногласията и кавгите им бяха често явление. Самата Сара притежаваше прекалено властен характер, за да понася един хладнокръвно натрапен деспотизъм. Както много решителни жени Сара вярваше, че се възхищава от силата. Винаги си беше казвала, че й се иска да я подчинят. Но когато срещна човек, способен да я подчини, откри, че това никак не й харесва! Развалянето на годежа й беше струвало доста терзания, но тя бе достатъчно проницателна, за да осъзнае, че простото взаимно привличане не е достатъчна основа, за да се изгради върху нея щастие за цял живот. Съзнателно си бе уредила интересно пътешествие в чужбина, та по-бързо да забрави всичко, преди да се върне и започне сериозна работа.

Размислите на Сара се прехвърлиха от миналото към настоящето.

„Чудя се — мислеше си тя. — Дали д-р Жерар ще ми позволи да разговарям с него на професионални теми. Такава чудесна работа е извършил. Само да може да погледне на мен сериозно… Навярно… ако дойде в Петра…“

И тогава мислите й пак се върнаха на странния, невъзпитан, млад американец.

Не се и съмняваше, че именно присъствието на семейството му го бе накарало да реагира по такъв особен начин, но независимо от това изпитваше към него леко презрение. Да се намираш до такава степен под властта на близките си — това наистина беше абсурдно — особено за един мъж!

И все пак!

Обхвана я странно чувство. Нима във всичко това няма нещо чудато!

Внезапно тя произнесе на глас:

— Момчето трябва да бъде спасено! Аз ще се заема с това!

ГЛАВА ТРЕТА

Когато Сара напусна салона, д-р Жерар още няколко минути остана на мястото си. След това се отправи към масата, взе последния брой на „Le Matin“ и бавно отиде с него до един стол на няколко крачки от Бойнтънови. Любопитството му бе подразнено.

Отначало интересът, който проявяваше младата англичанка към това семейство, го забавляваше и проницателната му диагноза беше, че е предизвикан от симпатия към един негов определен член. Но сега нещо необичайно в групата пробуди по-дълбокия му, безпристрастен интерес на учен. Долавяше, че тук има нещо от определен психологически характер.

Под прикритието на вестника си той ги разгледа много дискретно. Най-напред момчето, което несъмнено интересуваше привлекателната англичанка. Да, мислеше си Жерар, определено типът, който може да я привлече като темперамент. У Сара Кинг имаше сила — тя притежаваше добре уравновесена нервна система, хладен разсъдък й решителност. Д-р Жерар прецени, че младежът е чувствителен, възприемчив, стеснителен и прекомерно податлив на внушение. Лекарският му усет отбеляза очевидния факт, че в момента момчето се намира в състояние на значително нервно напрежение. Д-р Жерар недоумяваше каква може да бъде причината. Защо един младеж в очевидно добро здраве, дошъл в чужбина явно с цел да се забавлява, да се намира пред неизбежно нервно разстройство?

Лекарят насочи вниманието си към другите членове на групата. Момичето с кестенявата коса явно бе сестра на Реймънд. Двамата бяха от един и същ тип — с дребна кост, добре сложени, аристократични на вид. Имаха едни и същи нежни, добре оформени ръце, същата чиста линия на челюстта и еднакво положение на главата върху дълъг, деликатен врат. А и момичето беше неспокойно… Правеше леки, неволни нервни движения, под очите му, които трескаво блестяха, имаше сенки. Говореше твърде бързо и малко задъхано. То бдеше зорко, стоеше нащрек, неспособно да се отпусне.

„И то се бои — реши д-р Жерар. — Да, то се бои.“ Той дочуваше фрагменти от разговора — съвсем обикновен, нормален разговор.

— Бихме могли да отидем до Соломоновите конюшни. Няма ли това да бъде прекалено много за мама? Стената на плача сутринта? Храма, разбира се, наричат го Омаровата джамия. Защо ли? Естествено, защото е бил превърнат в мюсюлманска джамия, Ленъкс.

Обичаен, банален туристически разговор. И все пак д-р Жерар някак си имаше странното убеждение, че всички тези дочути откъслечни диалози са удивително нереални. Те бяха маска — прикритие на нещо, което кипеше и бушуваше някъде в недрата — нещо прекалено дълбоко и безформено, за да се поддава на описание… И той отново отправи таен поглед иззад прикритието на вестника.

Ленъкс? Той беше по-големият брат. Можеше да се долови същата фамилна прилика, но с известно различие. Ленъкс не беше така напрегнат. Жерар реши, че не е с толкова нервен темперамент. Но и той изглеждаше някак странно. За разлика от другите двама у него нямаше симптоми на мускулно напрежение. Той седеше отпуснат, безволев. Озадачен, търсейки сред спомените си пациенти, които беше виждал да седят така в болничните стаи, Жерар си мислеше:

„Той е изтощен, да, изтощен от страдания. Този израз в очите — изразът, който се среща у ранено куче или болен кон — нямо животинско търпение… Странно е, че… Физически сякаш нищо му няма. И все пак без съмнение напоследък е преминал през много страдания — душевни страдания — но вече не се терзае, понася безмълвно, струва ми се, чака удара… Какъв удар? Не си ли въобразявам всичко това? Не, този човек очаква нещо, да дойде краят. Така болните от рак пациенти лежат и чакат, благодарни за едно успокояващо лекарство, което малко притъпява болката им.“

Ленъкс Бойнтън стана и като послушно куче вдигна кълбото вълнена прежда, което бе изпуснала старата.

— Заповядай, мамо.

— Благодаря.

Какво плетеше тази величествена безстрастна старица? Нещо дебело и грубо. Жерар си помисли: „Ръкавици за питомците на изправителен дом!“ И се усмихна на собственото си чудновато хрумване.

Насочи вниманието си към най-младия член на групата — девойката със златисто-червената коса. Вероятно беше на деветнадесет години. Кожата й притежаваше онази изящна бистрота, която често се среща у червенокосите. Макар и много слабо, лицето й беше красиво. Девойката седеше и се усмихваше на себе си — някъде в пространството. В тази усмивка имаше нещо малко необичайно. Тя беше толкова отдалечена от хотел „Соломон“, от Ерусалим… Напомняше на д-р Жерар за нещо… Изведнъж една мисъл го порази като светкавица. Това беше странната, неземна усмивка, изписана на устните на девите от Акропола в Атина — далечна и прелестна, и малко нечовешка… Магията на тази усмивка, изтънчената й неподвижност сви сърцето му.

А след това, потресен, забеляза ръцете й. Масата ги скриваше от групата около нея, но от мястото си той имаше възможност да ги вижда ясно. Подслонени в скута й, те дърпаха, дърпаха — късаха на малки парцалчета една фина носна кърпичка.

Това страхотно го порази. Отчуждената, отдалечена усмивка, неподвижното тяло — и безспирно движещите се, разрушителни ръце…

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Чу се бавна, астматична, свиреща кашлица — после заговори огромната плетяща жена:

— Джиневра, ти си уморена. По-добре е да си лягаш.

Момичето трепна, пръстите му прекратиха механичното си движение.

— Не съм уморена, мамо.

Жерар с удоволствие отбеляза музикалния тембър на гласа му. Той притежаваше мелодичния, напевен оттенък, който придава обаяние и на най-баналните фрази.

— Не, уморена си. Аз никога не се лъжа. Мисля, че утре няма да бъдеш в състояние да разглеждаш града.

— Ще бъда. Съвсем съм добре.

С плътен, дрезгав, почти стържещ глас майка й каза:

— Не, не си добре. На път си да се разболееш.

— Не е вярно! Не е вярно!

Момчето силно се разтрепери. Един мек, спокоен глас произнесе:

— Ще се кача с теб, Джини.

Спокойната млада жена с големи, замислени сиви очи и изящно свита на кок тъмна коса се изправи на крака.

Старата мисис Бойнтън каза:

— Не. Остави я да се качи сама.

Момичето извика:

— Искам да дойде Надин.

— Щом като иска, ще отида — младата жена понечи да тръгне.

Старата възрази:

— Детето предпочита да отиде само — нали, Джини? Последва пауза — минутна пауза — след това Джиневра Бойнтън с внезапно монотонен и глух глас произнесе:

— Да, предпочитам да отида сама. Благодаря ти, Надин.

И тръгна — висока, ъгловата фигура, която се движеше с изненадваща грация.

Д-р Жерар свали вестника и задоволи любопитството си с подробно изследване на старата мисис Бойнтън. Погледът й следваше момичето, а своеобразна усмивка изкривяваше тлъстото й лице. Гримасата й представляваше много бледа карикатура на прелестната, неземна усмивка, така неотдавна преобразявала лицето на девойката.

След това старата отмести погледа си върху Надин. Младата жена тъкмо отново беше заела мястото си. Повдигна очи и срещна погледа на свекърва си. Лицето и беше абсолютно невъзмутимо. Старата я наблюдаваше злобно.

„Каква абсурдна деспотична старица!“ — помисли си д-р Жерар.

А после, внезапно, погледът на старата се втренчи право в него и той рязко пое дъх. Очичките й бяха малки, черни, но излъчваха нещо — власт, несъмнена сила, вълна от пагубна злонамереност. Д-р Жерар имаше представа какво е силата на личността. Той осъзна, че няма пред себе си един разглезен тираничен инвалид, който задоволява дребните си прищевки. Тази старица въплъщаваше безспорна сила. В злобата на свирепия й поглед той долови нещо подобно на впечатлението, създавано от кобра. Мисис Бойнтън можеше да е стара, недъгава, разрушена от болест, но не и безсилна. Тя бе жена, която познава значението на властта, която през целия си живот беше упражнявала власт и нито веднъж не се бе усъмнила в силата си. Някога д-р Жерар беше видял една звероукротителка, която представяше изключително опасен и драматичен номер с тигри. Страхотните зверове се довличаха до местата си и започваха да изпълняват унизителните си, обидни номера. Очите им и приглушеното ръмжене издаваха омраза, непримирима, фанатична омраза, но те се подчиняваха, пълзяха. Онази беше тъмнокоса млада жена с надменна красота, но погледът й бе същият.

„Звероукротителка“ — каза си д-р Жерар.

Сега той осъзна какъв е бил подтекстът на невинния семеен разговор. Омраза, тъмен водовъртеж от омраза.

Помисли си: „Колко чудноват и невероятен биха ме сметнали повечето хора! Ето едно обикновено, сплотено американско семейство, което се развлича, а аз плета около него легенди за черна магия!“

После той с интерес погледна спокойната млада жена, която наричаха Надин. На лявата и ръка имаше венчална халка и докато я наблюдаваше, видя как бързо хвърля издайнически поглед към светлокосия, отпуснат Ленъкс. И тогава разбра.

Двамата бяха съпрузи. Но погледът бе по-скоро на майка, отколкото на съпруга — истински майчин взор — покровителствен и загрижен. А разбра и още нещо. Вече знаеше, че единствена от тази група Надин Бойнтън е неуязвима за магията на свекърва си. Тя може и да не обичаше старата, но не се боеше от нея. Бе недосегаема за властта й.

Надин беше нещастна, дълбоко загрижена за съпруга си, но свободна.

Д-р Жерар си каза: „Всичко това е много интересно.“

ГЛАВА ПЕТА

В тези тъмни фантазии един лъх от всекидневието предизвиква едва ли не комичен ефект.

В салона влезе някакъв мъж, забеляза Бойнтънови и се отправи към тях. Беше приятен американец на средна възраст, незабележителен в каквото и да било отношение. Грижливо облечен, с продълговато, гладко избръснато лице, той говореше бавно с приятен, малко монотонен глас.

— Търсих ви навсякъде.

Добросъвестно се ръкува с цялото семейство.

— А вие как се чувствате, мисис Бойнтън? Не сте ли прекалено уморена от пътешествието?

Почти благосклонно старата дама изхриптя:

— Не, благодаря. Здравето ми никога не е било добро, както знаете…

— Е, разбира се, доста разклатено, доста разклатено.

— Но несъмнено не съм по-зле.

Мисис Бойнтън прибави с ленива, противна-усмивка:

— Надин добре се грижи за мен, нали, Надин?

— Старая се колкото мога — тонът беше безизразен.

— Обзалагам се, че е така — сърдечно каза непознатият. — Е, Ленъкс, а ти какво мислиш за цар Давидовия град?

— А, не знам.

Ленъкс говореше апатично, без интерес.

— Малко те разочарова, така ли? Ще си призная, че и на мен отначало ми подейства така. Но може би още не сте разгледали достатъчно?

Намеси се Карол Бойнтън:

— Не можем много заради мама.

Мисис Бойнтън обясни:

— Два часа на ден са горе-долу всичко, за което ми стигат силите.

Непознатият каза искрено:

— Смятам за чудесно, че успявате да съберете сили за всичко, което вършите, мисис Бойнтън.

Старата издаде бавен, хриптящ кикот — звучеше почти злорадо.

— Не го отдавам на тялото си! Важен е умът! Да, умът…

Гласът й замря. Жерар видя как нервно потръпва Реймънд Бойнтън.

— Ходихте ли вече на Стената на плача, мистър Коуп? — попита Реймънд.

— Ами да, това беше едно от първите места, които посетих. Надявам се до два-три дена изцяло да се запозная с Ерусалим и да се запиша за една обиколка в агенцията на Кук, за да мога да разгледам цялата Свещена земя — Витлеем, Назарет, Тивериада, Галилейското море. Всичко това ще бъде страшно интересно. Пък и Джераш — там има някои много интересни развалини — нали знаете, от римско време. А и много ми се иска да хвърля поглед на розово-червения град Петра — едно изключително интересно природно явление. Вярвам, че да отиде човек дотам, да разгледа както следва и да се върне, отнема повече от четири дена.

Карол каза:

— Страшно ми се иска да отида там. Изглежда чудесна идея.

— Наистина, бих казал, че определено си струва да се види — да, определено си струва да се види — мистър Коуп поспря, погледна някак със съмнение мисис Бойнтън и после продължи с тон, в който французинът долови явна несигурност: — Чудя се сега дали няма да успея да убедя някои от вас да дойдат с мен? Естествено, знам, че вие не бихте могли, мисис Бойнтън, и разбира се, известни членове от семейството биха желали да останат с вас, но ако трябваше, така да се каже, да разделите силите…

Той спря. Жерар чу равномерното тракане на куките в ръцете на мисис Бойнтън. Тя каза:

— Не мисля, че бихме желали да се разделяме. Ние сме много привързани един към друг — тя вдигна очи. — Е, деца, какво ще кажете?

В гласа и се долавяше подозрителна звънливост. Отговорите прозвучаха незабавно: „Не, майко“, „Не, не“, „Разбира се, че не.“

Мисис Бойнтън произнесе със странната си усмивка:

— Нали виждате — не искат да ме оставят. А ти, Надин? Ти нищо не каза.

— Не, майко, благодаря, освен, ако не иска Ленъкс.

Мисис Бойнтън бавно извърна глава към сина си.

— Е, Ленъкс, какво ще кажеш, защо не отидете вие с Надин? Изглежда, че на нея й се иска.

Той се сепна и вдигна очи:

— Аз… аз… не, мисля, че по-добре би било всички да останем заедно.

Мистър Коуп топло произнесе:

— Та вие наистина сте сплотено семейство.

Но нещо в тона му прозвуча малко кухо и пресилено.

— Ние не общуваме с други — каза мисис Бойнтън и започна да навива кълбото си вълнена прежда. — Впрочем, Реймънд, коя беше онази млада жена, дето те заговори преди малко?

Реймънд нервно трепна. Той се изчерви, после пребледня.

— Аз… аз не знам името й. Тя… тя беше във влака по-миналата нощ.

Мисис Бойнтън бавно и с мъка се заопитва да се надигне от стола.

— Мисля, че няма да си имаме много работа с нея — каза тя.

Надин стана и подпомогна старата да се освободи от стола си. Стори това с професионална сръчност, която привлече вниманието на Жерар.

— Време за лягане — оповести мисис Бойнтън. — Лека нощ, мистър Коуп.

— Лека нощ, мисис Бойнтън. Лека нощ, мисис Ленъкс.

Малката им процесия потегли. Не личеше на някого от по-младите членове да му минава през главата да остане.

Мистър Коуп стоеше загледан след тях. Изразът на лицето му беше особен.

От опит д-р Жерар знаеше, че американците са дружелюбни. Те не притежават стеснението и подозрителността на пътуващия британец. За човек с такта на д-р Жерар едва ли представляваше трудност да се запознае с мистър Коуп. Американецът беше самотен и както повечето от съотечествениците си, склонен да завързва приятелства. Визитните картички на д-р Жерар отново излязоха на преден план.

Името, както можеше да се предположи, впечатли мистър Коуп.

— Ама, наистина, д-р Жерар, не бяхте ли вие съвсем неотдавна в Щатите?

— Миналата есен. Изнасях лекции в Харвард.

— Разбира се. Д-р Жерар, името ви е едно от най-изтъкнатите в професията ви. Вие сте едва ли не водещ във вашата област сред парижките специалисти.

— Уважаеми господине, прекалено сте любезен! Протестирам.

— Не, не, голяма привилегия е за мен да се запозная с вас по този начин. Всъщност точно сега в Ерусалим са се събрали няколко много видни личности. Вие, а също и лорд Уелдън, и сър Гейбриъл Стайнбаум, финансистът. Освен това ветеранът на английската археология, сър Мандърз Стоун. А и лейди Уестхолм, която е много известна в британската политика. Пък и прочутият белгийски детектив, Еркюл Поаро.

— Дребничкият Еркюл Поаро? Той тук ли е?

— Прочетох в местния вестник името му сред новопристигналите. Струва ми се, че целият свят без изключение се е събрал в хотел „Соломон“. Пък и хотелът е извънредно добър. При това обзаведен с много вкус.

Мистър Джефърсън Коуп очевидно се чувстваше добре. Д-р Жерар беше човек, който, когато поискаше, можеше да очарова околните. Не след дълго двамата мъже се оттеглиха към бара.

След две-три чаши уиски със сода Жерар попита:

— Я ми кажете, тези, с които говорихте, типично американско семейство ли са?

Джефърсън Коуп замислено отпи от чашата си. После каза:

— Е, не, не бих казал, че са съвсем типично.

— Така ли? Мислех, че са много привързани помежду си.

Мистър Коуп бавно произнесе:

— Искате да кажете, че всички те сякаш кръжат около старата дама? Това действително е така. Знаете ли, тя е много забележителна старица.

— Наистина ли?

Мистър Коуп не се нуждаеше от много насърчение. Леката подкана му беше достатъчна.

— Не бих премълчал пред вас, д-р Жерар, че напоследък това семейство не ми излиза от ума. Много съм мислил за тях. Ако мога да се изразя така, разговорът с вас би ме разтоварил. Тоест, ако не ви отегчи.

Д-р Жерар възрази, че това не би го отегчило. Мистър Джефърсън Коуп продължи бавно, а гладко избръснатото му лице беше намръщено от смущение.

— Ще ви кажа направо, че съм мъничко разтревожен. Разбирате ли, мисис Бойнтън е моя стара приятелка. Искам да кажа, не старата мисис Бойнтън, а младата, мисис Ленъкс Бойнтън.

— Ах да, онази извънредно очарователна, тъмнокоса млада дама.

— Точно така. Това е Надин. Надин Бойнтън, д-р Жерар, има възхитителен характер. Познавам я още като момиче. Тогава работеше в болница, караше стажа си за медицинска сестра. После отиде да гостува у Бойнтънови и се омъжи за Ленъкс.

— Така ли?

Мистър Джефърсън Коуп отпи от коктейла си и продължи:

— Бих желал, д-р Жерар, да ви разкажа съвсем малка част от семейната история на Бойнтънови.

— Да? Би било изключително интересно за мен.

— Виждате ли, покойният Елмър Бойнтън, а той беше доста известен човек и много очарователна личност, имаше два брака. Първата му жена починала, когато Карол и Реймънд били съвсем мънички. Казвали са ми, че когато се оженил за втората мисис Бойнтън, тя била красива жена, макар и не в първа младост. Като я гледа човек, не може да си представи, че някога е била красива, но знам от много авторитетен източник. Във всеки случай мъжът й имаше твърде високо мнение за нея и я слушаше едва ли не във всичко. Преди да почине, в продължение на няколко години боледуваше и на практика тя командваше положението. Много способна жена е, има чудесна глава за деловите въпроси. Пък е и много добросъвестна. След смъртта на Елмър напълно се посвети на тези деца. А има и едно нейно, Джиневра — хубаво червенокосо момиче, само че малко изнежено. Та, както ви казах, мисис Бойнтън изцяло се посвети на семейството си. Просто напълно се изолира от външния свят. Не знам какво е вашето мнение, д-р Жерар, но аз смятам, че това не винаги е много разумно.

— Съгласен съм с вас. Изключително вредно е за интелекта на подрастващите.

— Да, бих казал, че почти точно го изразихте. Мисис Бойнтън закриляше тези деца от външния свят и никога не ги е оставяла да завързват връзки с други хора. В резултат са израснали — е, да кажем, малко нервнички. Неспокойни са, разбирате ли. Не умеят да се сприятеляват с непознати. Лошо е това.

— Много е лошо.

— Не се съмнявам, че мисис Бойнтън е имала добри намерения. От нейна страна това е просто израз на прекалена привързаност.

— Всички заедно ли живеят? — попита лекарят.

— Да.

— Никой от синовете ли не работи?

— Та как? Елмър Бойнтън беше богат човек. Всичките си пари остави на мисис Бойнтън, докато е жива, но беше ясно, че са изобщо за поддръжка на семейството.

— Значи те са финансово зависими от нея?

— Точно така. А тя ги поощрява да живеят в къщата, вместо да ходят да си търсят работа. Е, може би това си е в реда на нещата, имат много пари и няма нужда да работят, но във всеки случай мисля, че на мъжете работата действа ободряващо. После и нещо друго — никой от тях няма каквото и да било хоби. Не играят голф. Не членуват в никакъв местен клуб. Не ходят на танци или други младежки забавления. Живеят в къща, прилична на голяма казарма, там на юг, на километри отдалечена от каквото и да е населено място. Казвам ви, д-р Жерар, съвсем не в реда на нещата, ми се вижда това.

— Съгласен съм с вас — потвърди д-р Жерар.

— Никой от тях няма ни най-малко обществено чувство. Общественият дух — точно това им липсва! Може да са много привързани един към друг, но всички те са затворени в себе си.

— Никога ли не е възниквал въпросът да се отдели някой от тях?

— Поне аз не съм чувал подобно нещо. Ей-така, седят си в къщи.

— За това тях ли вините, или мисис Бойнтън?

Джефърсън Коуп неловко се размърда.

— Е, в известен смисъл чувствам, че тя е повече или по-малко отговорна. Що се отнася до нея, лошо ги е възпитала. И все пак, когато един млад човек навърши пълнолетие, от него зависи сам да отхвърли хомота. Никое момче не бива да остава вързано за полите на майка си. Трябва да предпочете да бъде независимо.

Д-р Жерар замислено каза:

— Това не винаги би могло да се осъществи.

— Защо?

— Има методи, мистър Коуп, да се спре растежът на едно дръвче.

Коуп го зяпна:

— Те са съвсем здрави, д-р Жерар.

— Разумът не по-малко от тялото може да бъде осакатен и деформиран.

— Но те са будни деца.

— Не, д-р Жерар, от мен запомнете това — човек сам държи в ръцете си своята съдба. Този, който уважава себе си, сам се бори и някак си урежда живота. Не само да седи и да си клати краката. Никоя жена не би трябвало да уважава такъв човек.

Жерар спря върху него любопитен поглед. После каза:

— Мисля, че по-специално имате предвид мистър Ленъкс Бойнтън?

— Ами да, тъкмо за Ленъкс си мислех. Реймънд още си е момче. Но Ленъкс е почти на трийсет. Време е да покаже, че е нещо.

— Такъв живот вероятно е труден за жена му?

— Разбира се, че е труден за нея! Надин е чудесно момиче. Не мога да опиша колко й се възхищавам. Никога нито думичка не е отронила да се оплаче. Но тя не е щастлива, д-р Жерар. По-нещастна от това не би могла и да бъде.

Жерар кимна:

— Да, сигурно е така.

— Не знам вие какво мислите по този въпрос, д-р Жерар, но според мен има граница за това, с което трябва да се примирява една жена! Ако бях на мястото на Надин, щях направо да поставя въпроса ребром на младия Ленъкс. Или да се заеме да докаже, че е нещо, или…

— Или смятате, че тя би трябвало да го напусне?

— Тя си има собствен живот, който следва да изживее, д-р Жерар. Ако Ленъкс не може да я оцени според това, което заслужава е, има други мъже, които могат.

— Например… например вие?

Американецът се изчерви. После погледна другия право в лицето с неподправено достойнство.

— Точно така — каза той. — Аз не се срамувам от чувствата си към тази дама. Уважавам я и съм дълбоко привързан към нея. Нищо друго не желая освен нейното щастие. Ако беше щастлива с Ленъкс, щях да се отдръпна и да изчезна от сцената.

— Но при сегашното положение?

— При сегашното положение съм твърдо до нея! Ако й потрябвам, аз съм насреща!

— В действителност вие сте един съвършено благороден рицар — промълви Жерар.

— Моля?

— Драги господине, днес рицарството съществува още само в американската нация! Вие сте доволен да служите на своята дама без надежда за отплата! Това е достойно за възхищение! Какво по-точно се надявате да сторите за нея?

— Намерението ми е да бъда на разположение, ако й потрябвам.

— А какво, ако смея да попитам, е отношението към вас на възрастната мисис Бойнтън?

Джефърсън Коуп бавно отговори:

— Никога не мога да кажа нещо определено за тази дама. Както ви съобщих, тя не обича да общува с външни хора. Но към мен се държи по друг начин, винаги е била много благосклонна и ме третира съвсем като член на семейството.

— Всъщност тя одобрява приятелството ви с мисис Ленъкс?

— Точно така.

Д-р Жерар сви рамене:

— Това, може би, е малко необичайно?

Джефърсън Коуп решително произнесе:

— Искам да ви уверя, д-р Жерар, че в нашето приятелство няма нищо непочтено. То е чисто платоническо.

— Уважаеми господине, абсолютно съм убеден в това. Обаче повтарям, че от страна на мисис Бойнтън е прелюбопитно да насърчава подобно приятелство. Знаете ли, мистър Коуп, тази дама ме интересува, много ме интересува.

— Тя наистина е забележителна жена. Притежава голяма сила на характера. Изключителна личност. Както казах, Елмър Бойнтън много ценеше мнението й.

— Толкова много, че във финансово отношение се е задоволил да остави децата си изцяло на нейното милосърдие. В моята страна, мистър Коуп, законът не разрешава подобно нещо.

Мистър Коуп се изправи:

— Ние в Америка сме големи привърженици на абсолютната свобода.

Д-р Жерар също се изправи. Това изказване не му направи впечатление. И по-рано го беше чувал от устата на хора от най-различни националности. Илюзията, че свободата е изключителна привилегия на нечия нация, е доста широко разпространена.

Д-р Жерар беше по-мъдър. Той знаеше, че нито една нация, страна или индивид не биха могли да се определят като свободни. Но също така знаеше и че съществуват различни степени на робство.

Легна си замислен и изпълнен с любопитство.

ГЛАВА ШЕСТА

Сара Кинг стоеше в околностите на храма Ха-рамеш Шериф. Зад гърба й се издигаше куполът на скалата, а в ушите й звучеше плясъкът на фонтаните. На групички минаваха туристи, без да нарушават спокойствието на ориенталската атмосфера.

Странно, мислеше си Сара, някога един евусеец1 превърнал този скалист връх в харман, а Давид го купил за шестотин златни шекела и го направил Свещено място. А днес тук се разнася брътвежът на туристи от всички нации.

Тя се извърна и погледна джамията, която сега заемаше мястото на светилището и се чудеше дали Соломоновият храм е изглеждал наполовина толкова красив:

Чуха се стъпки и от джамията излезе малка група хора. Това бяха Бойнтънови, придружени от словоохотлив драгоман. Мисис Бойнтън се движеше, подкрепяна от Ленъкс и Реймънд. Зад тях вървяха Надин и мистър Коуп. Последна беше Карол. Докато се отдалечаваха, момичето забеляза Сара.

Карол се поколеба, после под напора на внезапно решение се обърна и бързо и безшумно притича през двора.

— Извинете ме — задъхано каза тя. — Трябва… почувствах, че… че трябва да говоря е вас.

— Така ли? — произнесе Сара.

Карол трепереше цялата. Лицето и беше съвсем пребледняло.

— Става дума за… за брат ми. Когато го… заговорихте снощи, сигурно сте го сметнали за много груб. Но той не е искал… той не е можел. Моля ви, повярвайте ми.

Сара почувства нелепостта на цялата сцена. Бяха засегнати и гордостта и, и добрият й вкус. Защо трябва едно непознато момиче изведнъж да се втурне да се извинява така комично заради невъзпитания си брат?

На устните й трептеше високомерен отговор, но после разположението й бързо се смени.

Тук имаше нещо необичайно. Момичето беше съвсем искрено. Нещо у Сара, което я беше накарало да се посвети на медицината, реагира на молбата на Карол. Инстинктът й подсказа, че има нещо съвсем нередно.

Тя окуражително каза:

— Разкажете ми.

— Той е разговарял с вас във влака, нали? — започна Карол.

Сара кимна.

— Да, или по-скоро аз разговарях с него.

— Но, разбира се, че би трябвало да бъде обратното. Само че, виждате ли, снощи Рей се страхуваше…

Тя спря.

— Страхувал се е?

Бледото лице на Карол почервеня.

— Знам, че звучи нелепо… ненормално. Нали разбирате, майка ми… тя е… тя не е добре… и не обича да се сприятеляваме с външни хора. Но… но аз знам, че Рей… би желал да бъдете приятели.

Това възбуди любопитството на Сара. Преди тя да може да проговори, Карол продължи:

— Знам… знам, че думите ми звучат много глупаво, но ние сме… доста странно семейство — тя бързо се озърна, погледът й беше изплашен.

— Трябва… трябва да тръгвам — прошепна тя. — Може да ме потърсят.

Сара взе решение. Тя каза:

— Защо да не останете, ако искате? Бихме могли да се върнем заедно.

— Не, не — Карол се отдръпна. — Аз… аз не бих могла да сторя това.

— Защо не? — запита Сара.

— Наистина не бих могла. Майка ми би…

Сара произнесе спокойно и ясно:

— Знам, че за родителите понякога е ужасно трудно да осъзнаят, че децата им са пораснали. Иска им се да продължават да ръководят живота им вместо тях. Но знаете ли, жалко би било да се предадете! Човек трябва да отстоява собствените си права.

Карол прошепна:

— Вие не разбирате… съвсем не разбирате… Тя тревожно кършеше ръце.

Сара продължи:

— Понякога човек се предава, защото се опасява от скандали. Скандалите са много неприятно нещо, но мисля, че винаги си струва да се бориш за собствената си свобода на действие.

— Свобода ли? — Карол се втренчи в нея. — Никой от нас никога не е бил свободен. И никога няма да бъдем.

— Глупости! — ясно произнесе Сара.

Карол наклони към нея глава и докосна ръката й.

— Слушайте. Трябва да се помъча да ви обясня! Преди да се омъжи, майка ми — всъщност тя ми е мащеха — била надзирателка в един затвор. Баща ми бил там директор и се оженил за нея. Е, оттогава все е така. Тя продължи да си бъде надзирателка — само че на нас. Ето защо живеем точно като… като в затвор!

И пак извърна рязко главата си.

— Търсят ме. Трябва… трябва да вървя.

Тя понечи да избяга, но Сара я хвана за ръката.

— Една минутка. Трябва пак да се видим, за да поговорим.

— Не мога. Няма да мога.

— Не можете — Сара заговори властно. — След като всички си легнат, елате в моята стая. Аз съм в 319. Не забравяйте — 319.

Тя отпусна ръката на момичето. Карол се затича след семейството си.

Сара остана загледана подир нея. Когато се пробуди от мислите си, видя до себе си д-р Жерар.

— Добро утро, мис Кинг. И така, вие говорехте с мис Карол Бойнтън?

— Да, водихме чудновата беседа, Хайде да ви я разкажа.

Тя повтори основното от разговора си с момичето. Жерар се залови за един момент от него.

— Значи надзирателка в затвор е била старата хипопотамка? Този момент може да бъде важен.

Сара подхвърли:

— Искате да кажете, че тук се крие причината за тираничното й поведение? Останалият от предишната професия навик?

Жерар поклати глава.

— Не, вие подхождате към въпроса от погрешен ъгъл. Дълбоко у нея има някакъв натрапчив импулс. Тя обича деспотизма не защото е била надзирателка. По-скоро трябва да кажем, че е станала надзирателка от любов към деспотизма. Според моята теория именно едно тайно желание да властва над другите я е накарало да се залови с тази професия.

Лицето му беше много сериозно.

— Знаете ли какви странни неща лежат заровени дълбоко в подсъзнанието. Жажда за власт, страст към жестокост, свирепо желание да разкъсваме и раздираме цялото наследство от първобитното ни мислене… Всички те са тук, мис Кинг, цялата жестокост и свирепост, и страст… Ние затваряме пред тях вратите и им отказваме съзнателен живот, но понякога — понякога те се оказват прекалено силни.

Сара потрепера.

— Разбирам.

Жерар продължи:

— Днес наблюдаваме това навсякъде около нас — в политиката, в поведението на нациите. Отдръпване от хуманността, от съчувствието, от братското доброжелателство. Политическите лозунги понякога звучат убедително — разумен режим, благодетелко правителство, но — наложени със сила, почиващи върху страх и жестокост. Те отварят вратите, тези апостоли на насилието, пускат да влезе някогашната свирепост, някогашната наслада от жестокостта заради самата нея! Ах, трудно е, човекът е едно много деликатно уравновесено животно. У него е заложена една първостепенна необходимост — да оцелее. Да напредва твърде бързо е толкова съдбоносно, колкото и да изостава. Той трябва да оцелее! Може би е необходимо да запази нещо от някогашната свирепост, но не трябва, не, определено не трябва да я боготвори!

Последва мълчание. След това Сара каза:

— Смятате, че старата мисис Бойнтън е нещо като садистка?

— Почти съм сигурен. Мисля, че тя изпитва наслада, когато причинява болка — забележете психическа, а не физическа болка. Това се среща значително по-рядко и него е много по-трудно да овладеем. Тя обича да властва над околните и да ги кара да страдат.

— Това е отвратително — каза Сара.

Жерар й разказа за разговора си е Джефърсън Коуп.

— Той не съзнава какво се върши — замислено произнесе тя.

— Как би могъл? Да не е психолог.

— Така е. Той няма нашия противен начин на мислене!

— Права сте. Мистър Коуп е приятен, почтен, сантиментален, нормален американец. Предпочита да вярва в доброто, отколкото в злото. Вижда, че у Бойнтънови атмосферата съвсем не е в ред, но приписва на мисис Бойнтън — по-скоро прекомерна привързаност, отколкото преднамерено злодейство.

— Това сигурно я забавлява.

— Бих казал, че да!

Сара припряно поде:

— Но защо не скъсат с нея? Биха могли да го сторят.

Жерар поклати глава.

— Не, точно тук грешите. Те не могат. Гледали ли сте някога известния експеримент с петела? На пода се начертава тебеширена линия и върху нея се поставя човката на петела. Петелът мисли, че е вързан. Той не е в състояние да си вдигне главата. Същото е и с тези нещастници. Не забравяйте, че старата ги е обработвала още от ранната им възраст. Господствала е над психиката им. Хипнотизирала ги е да вярват, че не могат да не й се подчиняват. Разбира се, повечето хора биха казали, че говорим глупости, но ние двамата по-добре разбираме. Тя ги е накарала да вярват, че абсолютната им зависимост от нея е неизбежна. Толкова дълго са стояли в затвора, че ако се отворят вратите му, няма и да забележат това! Поне един от тях вече е изгубил желание да бъде освободен! Пък и всички те биха се страхували от свободата.

Сара делово попита:

— А какво ще стане, когато умре тя?

Жерар вдигна рамене.

— Зависи. Зависи колко скоро ще се случи това. Ако стане сега — е, мисля, че може и да не е твърде късно. Момчето и момичето — те още са млади, впечатлителни. Смятам, че от тях биха излезли нормални хора. При Ленъкс вероятно нещата са отишли твърде далеч. Прилича ми на човек, който се е простил с надеждата, живее и търпи като скот.

Сара нетърпеливо вметна:

— Трябвало е жена му да направи нещо! Трябвало е да го измъкне от всичко това.

— Кой знае. Може би се е опитала, но е претърпяла неуспех.

— Мислите ли, че магията действа и върху нея?

Жерар поклати глава.

— Не. Мисля, че старата дама няма над нея власт и по тази причина я мрази жестоко. Наблюдавайте очите й.

Сара се намръщи.

— Нея не мога да разбера, имам предвид младата. Има ли представа какво се върши?

— Смятам, че трябва да има доста ясна представа.

— Хм — каза Сара. — Старата заслужава смърт! Бих предписала арсеник в сутрешния й чай.

После внезапно каза:

— А какво мислите за най-младия член на семейството — червенокосото момиче с очарователната разсеяна усмивка?

Жерар се намръщи.

— Не знам. При него има нещо странно. Та Джиневра Бойнтън е родна дъщеря на старата.

— Да. Предполагам, че тук би трябвало да бъде по-различно — така ли е всъщност?

Жерар бавно произнесе:

— Мисля, че когато манията за власт и страстта към жестокост са овладели дадена личност, те не могат да пощадят когото и да било — дори и най-близкия и скъпия човек.

Помълча за минутка, после попита:

— Вие християнка ли сте, мадмоазел?

Сара бавно произнесе:

— Не знам. Мислех, че не съм никаква. Но сега… сега не знам. Чувствам — да, чувствам, че ако можех да помета всичко това — тя разпалено замахна с ръка, — всичките постройки и секти, и тези жестоко воюващи църкви… ако ако можех да видя как Христос кротко влиза в Ерусалим на магаре и да повярвам в него.

Д-р Жерар замислено каза:

— Аз вярвам поне в една от догмите на християнската вяра — блажени са нищите духом. Лекар съм и знам, че амбицията, желанието да успееш, да властваш, е донесла най-много злини на човешката душа. Ако се осъществи, тази амбиция довежда до високомерие, жестокост и накрая до пресищане, а ако не успее, ах, ако не успее — тогава, нека ми бъдат свидетели всички приюти за душевноболни! Те гъмжат от създания, които не са в състояние да се примирят с факта, че са посредствени, незначителни, неспособни и затова са си създали начини да избягат от действителността н завинаги да се изолират от реалния живот.

Сара рязко заяви:

— Жалко, че старата Бойнтън не е в такъв приют.

Жерар поклати глава:

— Не… нейното място не е сред неудачниците. Тя е много по-опасна. Разбирате ли, тя е успяла! Осъществила е мечтата си.

Сара потрепера и неудържимо извика:

— Подобни неща не бива да се допускат!

ГЛАВА СЕДМА

Сара никак не беше сигурна дали Карол Бойнтън ще дойде на срещата тази вечер.

Общо взето, доста се съмняваше в това. Опасяваше се, че след сутрешните си полупризнания Карол може рязко да се отдръпне.

Все пак тя се приготви — облече атлазен пеньоар, извади спиртничето си и затопли вода.

Тъкмо смяташе да се откаже (вече минаваше един часът) и да си легне, когато на вратата й се почука. Тя я отвори и бързо се отдръпна, за да пропусне Карол.

Момичето задъхано каза:

— Страхувах се да не сте си легнала…

Сара се постара да бъде непринудена.

— О, не, чаках ви. Ще пиете ли чай? Имам хубав китайски.

Донесе чаша. Карол се държеше плахо и несигурно. След като изпи чая и взе един бисквит, тя се поуспокои.

— Доста е забавно — усмихнато каза Сара.

Карол изглеждаше малко уплашена.

— Да — несигурно каза тя. — Да, сигурно е забавно.

— Прилича на среднощните гощавки, които си устройвахме в училище — продължи Сара. — Вие може би не сте ходили на училище?

Карол поклати глава.

— Не, никога не сме живели извън къщи. Имахме гувернантка, различни гувернантки. Никоя от тях не се задържаше задълго.

— Изобщо ли не сте напускали дома си?

— Не. Винаги сме живели в една и съща къща. Това пътуване в чужбина е първият случай, когато излизам навън.

— Трябва да е голямо приключение. Сара подхвърли:

— О, наистина. То е… то е като сън.

— Какво накара вашата… вашата мащеха да реши да излезете в чужбина?

Като чу името на мисис Бойнтън, Карол потрепера. Сара бързо каза:

— Знаете ли, аз съм нещо като лекарка. Току-що завърших медицина. Разбирате ли, вашата майка — или по-скоро мащеха — много ме заинтересува в медицинско отношение. Бих казала, че тя е определено патологичен случай.

Карол втренчено я загледа. За нея тази страна на проблема явно беше неочаквана, Сара съзнателно засегна този въпрос. Тя разбираше, че за семейството мисис Бойнтън е един властен, противен идол. Целта й беше да лиши старата дама от ужаса, който вдъхваше.

— Да — каза тя. — Съществува такава болест, мания за величие, която завладява някои хора. Те стават тиранични, настояват всичко да се върши по волята им и изобщо е много трудно да има човек работа с тях.

Карол постави чашата си и възкликна:

— Толкова се радвам, че разговарям с вас! Знаете ли, всъщност аз смятам, че ние с Рей ставаме съвсем… е добре, съвсем странни. Ужасно се вълнуваме от всичко.

— Разговорът с външен човек винаги е полезен — каза Сара. — Вътре в семейството имаме склонност да ставаме прекалено напрегнати. — После небрежно вметна. — Щом сте нещастни, някога не сте ли помисляли да напуснете дома си?

Карол се сепна.

— Ама не! Как бихме могли? Искам… искам да кажа, че мама никога не би позволила това.

— Но тя не би могла да ви спре — меко каза Сара, — Вие сте пълнолетна.

— На двайсет и три съм.

— Ето виждате ли?

— Но все пак няма начин… мисълта ми е, че не бих знаела къде да отида, нито какво да правя.

Говореше много смутено.

— Нали разбирате — продължи озадачено тя — ние нямаме никакви пари.

— Нямате ли приятели, при които да отидете?

— Приятели ли? — Карол поклати глава. — О, не, нямаме нито един.

— Никой от вас ли не е помислял да напусне дома?

— Не… смятам, че не. Та… ние не бихме могли.

Сара смени темата. Смущението на момичето предизвикваше у нея съжаление. Тя попита:

— Обичате ли мащехата си?

Карол бавно поклати глава и уплашено прошепна:

— Мразя я. И Рей също… Често… често ни се е искало тя да умре.

Сара пак смени темата.

— Разкажете ми за по-големия си брат.

— Ленъкс ли? Не знам какво му е. Вече почти не говори. Живее сякаш насън. Надин ужасно се тревожи за него.

— Обичате ли снаха си?

— Да, Надин е по-различна. Винаги се държи добре. Но е много нещастна.

— Във връзка с брат ви ли?

— Да.

— Отдавна ли са женени?

— От четири години.

— И винаги са живели с вас?

— Да.

Сара попита:

— Това харесва ли се на снаха ви?

— Не.

Последва мълчание. После Карол каза:

— Преди малко повече от четири години в къщи настъпи ужасна суматоха. Нали, както ви казах, никой от нас по-рано не е излизал от къщи. Искам да кажа, ходим да спортуваме, но никъде другаде. А Ленъкс излязъл. През нощта. Отишъл във Фаунтън Спрингс — там имало някакви танци. Когато откри това, мама ужасно се ядоса. Беше страхотно. А след това покани на гости Надин. Надин е някаква далечна братовчедка на татко. Беше много бедна и учеше за сестра в болница. Тя дойде да ни гостува един месец. Не мога да ви обясня колко вълнуващо беше, че някой ни е дошъл на гости. Двамата с Ленъкс се влюбиха един в друг. А мама каза, че е по-добре да се оженят и да останат да живеят у нас.

— А на Надин искаше ли й се това?

Карол се поколеба:

— Мисля, че много не и се искаше, но всъщност нямаше и нищо против. Е, по-късно пожела да си отиде, естествено, с Ленъкс…

— А не си ли отидоха? — попита Сара.

— Не, мама не искаше и да чуе за това. Карол поспря, после продължи:

— Мисля, мисля, че тя вече не харесва Надин. Надин е такава една… особена. Никога не можеш да разбереш какво мисли. Мъчи се да помага на Джини, а мама не одобрява това.

— Джини по-малката ви сестра ли е?.

— Да. Истинското й име е Джиневра.

— Тя… тя също ли е нещастна?

Карол неопределено поклати глава.

— Напоследък Джини е станала много странна. Не мога да я разбера. Виждате ли, тя от малка си е доста изнежена, а мама… мама се тревожи за това и… и така става още по-лошо. А от известно време Джини наистина е станала много странна. Понякога… понякога ме плаши. Та тя не винаги знае какво върши.

— Била ли е на лекар?

— Не. Надин искаше, но мама не позволи… а Джини изпадна в истерия и се разкрещя, че не иска да ходи на лекар. Но аз се тревожа за нея.

Изведнъж Карол стана.

— Не бива да ви задържам. Много… много мило беше от ваша страна, че ме поканихте и ми позволихте да говоря с вас. Сигурно ни мислите за много особено семейство.

— Е, всъщност всеки си е малко особен — небрежно отбеляза Сара. — Нали пак ще дойдете? А ако искате, доведете и брат си.

— Може ли, наистина?

— Да, ще позаговорничим малко. Бих желала да ви запозная и с един мой приятел, д-р Жерар — ужасно симпатичен французин.

Руменина заля бузите на Карол.

— Ох, колко забавно изглежда. Само да не разбере мама!

Сара потисна резкия отговор, който напираше на устата й и вместо това каза:

— Откъде пък ще разбере? Лека нощ. Какво ще кажете за утре вечер по същото време?

— Да, да. Всъщност, вдругиден може да заминем.

— Тогава нека твърдо определим за утре. Лека нощ.

— Лека нощ и благодаря.

Карол излезе от стаята и безшумно се плъзна по коридора. Собствената й стая беше на горния етаж. Стигна до нея, отвори вратата и… ужасена замря на прага. На едно кресло до камината в тъмночервен вълнен халат седеше мисис Бойнтън.

Устните на Карол тихо отрониха:

— Ау!

Чифт черни очички се впиха в нейните.

— Къде беше, Карол?

— Аз… аз…

— Къде си била?

Тих, дрезгав глас с особения, заплашителен оттенък, от който сърцето на Карол винаги забиваше от необясним ужас.

— При една мис Кинг… Сара Кинг.

— Онова момиче, което предишната вечер заговори Реймънд?

— Да, мамо.

— Уговорихте ли се пак да се срещате с нея?

Устните на Карол беззвучно се размърдаха. Тя кимна утвърдително. Страх, огромни вълни от болезнен страх…

— Кога?

— Утре вечер.

— Няма да ходиш. Ясно ли е?

— Да, мамо.

— Обещаваш ли?

— Да… да.

Мисис Бойнтън се помъчи да стане. Карол машинално й се притече на помощ. Подпряна на бастуна си, старата бавно пресече стаята. На вратата спря и погледна свилото се от страх момиче.

— Повече нищо общо няма да имаш с тази мис Кинг. Ясно ли е?

— Да, мамо.

— Повтори.

— Повече нищо общо няма да имам с нея.

— Добре.

Мисис Бойнтън излезе и затвори вратата.

Карол сковано се раздвижи из стаята. Повръщаше й се, усещаше цялото си тяло вдървено и нереално. Падна на леглото и изведнъж се разтресе от бурен плач.

Сякаш пред очите й се беше открил красив изглед — със слънце, цветя и дървета…

А сега около нея пак се затвориха черните стени.

ГЛАВА ОСМА

— Може ли за минутка да поговоря с вас?

Надин Бойнтън изненадано се обърна и се взря в смуглото, енергично лице на абсолютно непознатата млада жена.

— Разбира се.

Но същевременно тя почти несъзнателно хвърли през рамо бърз, нервен поглед.

— Казвам се Сара Кинг — продължи другата.

— Така ли?

— Мисис Бойнтън, възнамерявам да ви кажа нещо, което ще ви се стори доста странно. Онази вечер доста продължително разговарях със зълва ви.

Сякаш лека сянка пробягна по спокойното лице на Надин Бойнтън.

— Говорили сте с Джиневра?

— Не, не с Джиневра, с Карол.

Сянката изчезна.

— А, разбирам с Карол.

Надин Бойнтън изглеждаше доволна, макар и много изненадана.

— Как успяхте?

Сара обясни:

— Тя дойде в стаята ми — съвсем късно през нощта. Видя как на бялото чело леко се повдигнаха изписаните вежди и с известно смущение произнесе:

— Сигурна съм, че трябва да ви изглежда доста странно.

— Не — каза Надин Бойнтън. Много се радвам. Наистина, много се радвам. За Карол е добре да има приятелка, с която да разговаря.

— Ние, ние си допаднахме много — Сара се стараеше внимателно да подбира думите си. — Всъщност се уговорихме на следващата вечер да се срещнем пак.

— Разбирам.

— Но Карол не дойде.

— Така ли?

Тонът на Надин беше хладен — замислен. Това спокойно и нежно лице не говореше нищо на Сара.

— Да. Вчера, когато минаваше през салона, я заговорих, но тя не каза нищо. Само ме погледна, после пак се отвърна и продължи забързано.

— Разбирам.

Пауза. На Сара й беше трудно да продължи. След малко Надин Бойнтън каза:

— Много… много съжалявам. Карол е… доста нервно момиче.

И пак мълчание. Сара набра смелост.

— Знаете ли, мисис Бойнтън, аз съм вече почти лекарка. Мисля, мисля, че за зълва ви би било добре да не се изолира прекалено много от хората.

Надин Бойнтън замислено погледна Сара.

— Значи вие сте лекарка. Това е нещо друго.

— Ясно ли ви е какво искам да кажа? — настояваше Сара.

Все още замислена, Надин наведе глава.

— Естествено, вие сте съвсем права — след една-две минути произнесе тя. — Но не е лесно. Свекърва ми е зле със здравето и ако мога да се изразя така, изпитва болезнена неприязън към проникването на каквито и да са външни хора в семейния й кръг.

Сара разпалено възрази:

— Но Карол е голяма.

Надин Бойнтън поклати глава.

— О, не. Физически е пораснала, но не и по манталитет. Ако сте разговаряли с нея, трябва да сте разбрали това. При критични обстоятелства тя винаги се държи като подплашено дете.

— Мислите ли, че именно това се е случило? Че тя се е… поуплашила?

— Мис Кинг, мога да предположа, че свекърва ми е настояла Карол повече да няма нищо общо с вас.

— И Карол се е предала?

Надин Бойнтън спокойно произнесе:

— В действителност можете ли да си представите, че тя би сторила нещо друго?

Погледите им се срещнаха. Сара почувства, че зад прикритието на баналните думи те двете се разбират. Почувства, че Надин съзнава положението. Но явно изобщо не беше подготвена да го обсъжда.

Смелостта напусна Сара. Онази вечер й се беше сторило, че половината битка е спечелена. С помощта на тайни срещи щеше да пробуди у Карол бунтовен дух, а също и у Реймънд. (Честно казано, нямаше ли през цялото време предвид Реймънд?) А сега, още в първия рунд на борбата беше позорно повалена от тази маса безформена плът със зли, алчни очички. Карол се беше предала без бой.

— Всичко това не е справедливо! — възкликна Сара.

Надин не отвърна. Нещо в мълчанието й сякаш сграбчи със студена ръка сърцето на Сара. Тя си помисли: „Тази жена много по-добре от мен знае колко безнадеждно е всичко това. Тя живее сред него!“

Вратата на асансьора се отвори. Появи се старата мисис Бойнтън. Тя се подпираше на бастун, а Реймънд я подкрепяше от другата страна.

Сара леко потръпна. Тя видя как погледът на старата се плъзна от нея към Надин и пак се спира върху нея. Очакваше да срещне в този поглед неприязън, дори и омраза. Но не беше готова за това, което видя — жлъчно, злорадо тържество. Сара обърна гръб и се отдалечи. Надин отиде при другите двама.

— А, ето те и теб, Надин — каза мисис Бойнтън. — Аз ще поседна малко да си почина, преди да изляза.

Настаниха я на стол с висока облегалка. Надин приседна до нея.

— С кого говореше, Надин?

— С някаква мис Кинг.

— А, да. Онова момиче, което преди няколко вечери говореше с Реймънд. Е, Рей, защо не отидеш сега да си поприказвате с нея? Ето я там до писалището.

Старата гледаше Реймънд, а устата й беше разпъната в злорада усмивка. Той почервеня. Отвърна глава и промълви нещо.

— Какво казваш, синко?

— Не искам да говоря с нея.

— Така си и мислех. Ти няма да говориш с нея. А и да ти се иска, не би могъл!

Внезапно се закашля, гърдите й просвириха.

— Голямо удоволствие ми доставя това пътешествие, Надин. За нищо на света не бих се отказала от него.

— Така ли?

Тонът на Надин беше безизразен.

— Рей.

— Да, мамо?

— Донеси ми хартия за писма, ей от онова писалище в ъгъла.

Реймънд се подчини. Надин вдигна, глава. Внимателният й поглед беше отправен не към момчето, а към старата. Мисис Бойнтън се беше навела напред и ноздрите й сякаш трепкаха от удоволствие. Рей мина покрай Сара. Тя вдигна поглед — в него проблесна внезапна надежда. Но надеждата угасна, когато той бързо прелетя край нея, взе от кутията няколко листа и пресече обратно стаята.

Когато отново се върна при двете жени, по челото му проблясваха капчици пот, а лицето му беше мъртвешки бледо.

Наблюдавайки го, мисис Бойнтън изпусна едно:

— Аа…

Тогава забеляза втренчения върху нея поглед на Надин. Нещо в него накара очите й да засвяткат от внезапен гняв.

— Къде ли е тази сутрин мистър Коуп? — попита тя.

Надин отново сведе поглед и отвърна с обичайния си тих и безизразен тон:

— Не знам. Не съм го виждала.

— Той ми харесва — каза мисис Бойнтън. — Много ми харесва. Трябва по-често да се срещаме с него. Това ще ти се понрави, нали?

— Да — каза Надин. — И на мен много ми харесва.

— Какво става напоследък с Ленъкс? Изглежда много мълчалив и потиснат. Да не се е случило между вас нещо лошо?

— А не. Защо пък?

— Чудех се. Съпрузите не винаги се погаждат. Може би щяхте да бъдете по-щастливи, ако живеехте отделно от нас?

Надин не отвърна.

— Е, какво ще кажеш за тази идея? Не ти ли се нрави?

Надин поклати глава и каза с усмивка:

— Мисля, че на теб не би се понравила, мамо.

Клепачите на мисис Бойнтън затрепкаха. Тя злобно изсъска:

— Ти винаги си била против мен, Надин. По-младата отвърна е равен глас:

— Съжалявам, че мислиш така.

Ръката на старата се впи в бастуна. Лицето й сякаш още повече почервеня. С променен тон тя каза:

— Забравих си капките. Донеси ми ги, Надин.

— Добре.

Надин стана и се запъти към асансьора. Мисис Бойнтън гледаше след нея. Реймънд се отпусна на един стол. В замъглените му очи се четеше болка.

Надин се изкачи горе и тръгна по коридора. Влезе в дневната на техния апартамент. Ленъкс беше седнал до прозореца. В ръката си държеше книга, но без да я чете. Когато влезе Надин, той се надигна.

— Здравей, Надин.

— Качих се за капките на мама. Забравила ги е. Тя продължи към спалнята на мисис Бойнтън. От едно шишенце на мивката внимателно отмери дозата в аптекарска чашка и я допълни с вода. На връщане спря в дневната.

— Ленъкс.

Той й отговори едва след една-две минути. Сякаш обръщението й е трябвало да измине дълъг път, докато стигне до него. После Ленъкс каза:

— Извинявай. Какво има?

Надин Бойнтън внимателно постави чашката на масата. След това се приближи и застана до него.

— Ленъкс, погледни как свети слънцето — ето там, през прозореца. Виж колко е хубав животът. Можехме да бъдем там и да го живеем, вместо да седим вътре и да гледаме през прозореца.

Отново последва пауза. После той произнесе:

— Прощавай. Ти искаш ли да излезеш?

Тя бързо отвърна:

— Да, искам да изляза, но с теб — вън на слънце, сред живота… и да живеем… двамата, заедно.

Той се сви на стола си. Гледаше като преследван звяр.

— Надин, мила, трябва ли пак да излезем сред всичко това?

— Да, трябва. Нека се махнем и започнем някъде свой собствен живот.

— Но как? Нямаме пари.

— Можем да печелим.

— Как? Какво бихме могли да вършим? Аз нямам никаква специалност. Хиляди мъже — квалифицирани, с професия, сега са без работа. Няма да успеем.

— Аз ще печеля и за двама ни.

— Скъпо дете, та ти дори не си завършила. Безнадеждно е… невъзможно.

— Не, безнадежден и невъзможен е нашият живот сега.

— Ти не знаеш какво говориш. Мама е много добра към нас. Тя ни създава всички възможни удобства.

— Всички освен свободата. Ленъкс, направи усилие. Ела с мен сега… днес…

— Надин, струваш ми се съвсем полудяла.

— Не, нормална съм. Абсолютно, напълно нормална. Искам да имам свой собствен живот, с теб, на слънце, а не задушена в сянката на една тиранична старица, която изпитва удоволствие да ви прави нещастни.

— Мама може да е доста деспотична.

— Майка ти е ненормална! Тя е луда!

Той меко отвърна:

— Това не е вярно. Тя има забележителен ум за практичните неща в живота.

— Вероятно.

— И трябва да разбереш, Надин, че тя не може да живее вечно. Остарява, а и здравето й е много разклатено. След смъртта й парите на татко ще бъдат разпределени между всички нас съвсем поравно. Нали помниш, че тя ни чете завещанието му?

— Когато умре тя — каза Надин. — Тогава може да бъде твърде късно.

— Твърде късно ли?

— Твърде късно, за да бъдем щастливи.

Ленъкс промълви:

— Твърде късно, за да бъдем щастливи — той внезапно потрепера.

Надин се приближи до него. Сложи ръка върху рамото му.

— Ленъкс, обичам те. Между мен и майка ти се води война. На нейната страна ли ще бъдеш, или на моя та?

— На твоята… на твоята!

— Тогава направи това, което те моля.

— Невъзможно е!

— He, не е невъзможно. Помисли, Ленъкс, бихме могли да имаме деца.

— Мама иска да имаме деца. Казвала го е.

— Знам, но аз няма да създавам деца, за да живеят в сянката, под която сте отгледани всички вие. Майка ти може да има влияние над вас, но над мен власт тя няма.

Ленъкс промълви:

— Понякога я ядосваш, Надин. Това не е разумно.

— Тя се ядосва не за друго, а защото знае, че не може да влияе над разума или да диктува мислите ми!

— Знам, винаги си учтива и внимателна с нея. Ти си удивителна. Прекалено добра си за мен. Винаги си била такава. Когато каза, че ще се омъжиш за мен, помислих, че сънувам невероятен сън.

Надин спокойно произнесе:

— Сгреших, като се омъжих за теб.

Ленъкс безнадеждно отвърна:

— Да, сгреши.

— Не ме разбираш. Искам да кажа, че ако тогава бях заминала и бях поискала от теб да ме последваш, щеше да тръгнеш с мен. Да, наистина вярвам че щеше да го сториш. Тогава не бях достатъчно прозорлива, за да разбера какво представлява майка ти и каква е целта й.

Тя помълча, после продължи:

— Отказваш да се махнеш ли? Добре, не мога да те принудя. Но аз, аз съм свободна! И смятам… смятам да се махна…

Ленъкс недоверчиво втренчи в нея поглед. За пръв път отговорът му прозвуча бързо, сякаш най-после ленивият ход на мислите му се ускори. Той измънка:

— Не…, но… ти няма да можеш. Мама не ще да чуе за това.

— Тя не би могла да ме спре.

— Нямаш пари.

— Мога да спечеля, да взема назаем, да прося или да открадна. Разбери, Ленъкс, над мен майка ти няма власт! Мога да се махна или да остана, както си искам. Вече чувствам, че достатъчно дълго съм понасяла това съществувание.

— Надин не ме оставяй… не ме оставяй.

Тя го погледна замислено, спокойно — лицето й беше непроницаемо.

— Не ме оставяй, Надин.

Говореше като дете. Тя извърна глава, за да не забележи той внезапната мъка, изплувала в очите й. Коленичи до него.

— Тогава ела с мен. Ела с мен! Можеш само ако поискаш, наистина можеш!

Той се отдръпна от нея.

— Не мога. Не мога. Казвам ти. Нямам, Бог ми е свидетел нямам смелост да го сторя.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Д-р Жерар влезе в туристическото бюро на господата Каел и видя пред гишето Сара Кинг. Тя вдигна поглед.

— А, добро утро. Уреждам екскурзията си до Петра. Тъкмо чух, че в края на краищата и вие сте решили да отидете.

— Да, виждам, че тъкмо ще имам време.

— Колко хубаво.

— Чудя се дали ще бъдем голяма група.

— Казват, че щяло да има само две други жени… и ние с вас. За една кола хора.

— Това ще е възхитително — с лек поклон произнесе Жерар. А после и той се зае с подробностите по своето пътуване.

Скоро, носейки в ръце кореспонденцията си, д-р Жерар излезе заедно със Сара. Беше свеж и слънчев ден, а във въздуха едва се чувстваше лек студен полъх.

— Нещо ново за нашите приятели, Бойнтънови? — попита д-р Жерар. — Аз ходих във Витлеем, Назарет и по други места, общо за три дена.

Бавно и доста неохотно Сара разказа за напразните си усилия да установи връзка с някои членове на семейството.

— Както и да е, не успях — завърши тя. — А те си тръгват днес.

— Къде отиват?

— Нямам представа.

И раздразнено продължи:

— Знаете ли, чувствам, че съм се държала доста глупаво.

— И защо именно?

— Защото се намесих в чужди работи.

Жерар сви рамене.

— Въпрос на мнение.

— Имате предвид дали човек трябва да се намесва, или не?

— Именно.

— А вие?

Въпросът й явно развесели французина.

— Искате да кажете дали влиза в навиците ми да се занимавам с работите на другите? Ще ви кажа откровено: — Не.

— Значи мислите, че не е бивало да се намесвам?

— Не, не, погрешно ме разбирате — бързо и енергично заговори Жерар. — Мисля, че въпросът е спорен. Дали когато види да се върши несправедливост, човек трябва да се опита да я оправи? Намесата може да бъде за добро, но може да нанесе и неизмерима вреда. Невъзможно е да се формулира правило по този въпрос. Някои хора са надарени със способността да се намесват и се справят добре! Други го вършат непохватно и затова е по-добре да си стоят настрана. Освен това и възрастта има значение. Младите притежават дързостта на идеалите и убежденията си, техните ценности са повече теоретически, отколкото практически. Опитът още не ги е научил, че фактите противоречат на теорията! Ако вие вярвате в себе си и в правотата на това, което вършите, често можете да сторите неща, които си струват труда! Впрочем, често нанасяте и доста голяма вреда! От друга страна, човекът на средна възраст има опит, той е установил, че толкова, колкото ползата, а може би и по-често от нея, вредата идва като резултат от опита да се намесим и затова — при това много разумно — той се въздържа. Така че резултатът е равен — дръзките младежи и помагат, и вредят, докато благоразумните възрастни не правят нито едното, нито другото!

— От всичко това много полза няма! — възрази Сара.

— Може ли изобщо един човек да бъде полезен за друг? Проблемът си е ваш, а не мой.

— Искате да кажете, че вие нямате намерение да сторите нищо за Бойнтънови?

— Не. Според мен няма изгледи за успех.

— И за мен ли?

— За вас би могло да има.

— Защо?

— Защото вие имате определени за целта качества. Притегателната сила на вашата младост и пол.

— Полът ли? Аха, разбирам.

— Човек винаги се връща към пола, нали? Вие сте претърпели неуспех с момичето. Но оттук не следва, че няма да успеете с брат му. Това, което току-що ми разказахте и което е споделила с вас Карол, много ясно показва единствената заплаха за абсолютната власт на мисис Бойнтън. Големият син, Ленъкс, й е противопоставил силата на своята зародила се мъжественост. Той избягал от къщи, отишъл на танци в околността. Желанието на мъжа за другарка от женски пол се оказало по-силно от хипнозата. Но старата добре съзнавала силата на пола. Изглежда, че по време на службата си е разбрала нещичко от нея. Постъпила много умно — довела в къщи едно хубаво, но бедно момиче и насърчила брака. И така се сдобила с още една робиня.

Сара поклати глава.

— Не мисля, че младата мисис Бойнтън е робиня.

Жерар се съгласи с нея.

— Не, вероятно не. Смятам, че понеже е била кротко и послушно момиче, старата Бойнтън е подценила силата на характера и волята й. По онова време Надин Бойнтън е била прекалено млада и неопитна, за да прецени истинското положение. Сега вече го осъзнава, но твърде късно.

— Мислите ли, че е изгубила надежда?

Д-р Жерар поклати глава със съмнение.

— Ако крои някакви планове, едва ли ги е споделила. Знаете ли, има известни възможности, що се отнася до Коуп. По природа човекът е ревниво животно, а ревността е голяма сила. Ленъкс Бойнтън все още би могъл да бъде изваден от инертността, в която затъва.

— И мислите — Сара съзнателно накара гласа си да звучи по-делово и професионално, — мислите, че има изгледи да направя нещо за Реймънд?

— Да, смятам.

Сара въздъхна.

— Можеше да опитам. Е, във всеки случай сега е твърде късно. И тази… тази идея не ми харесва.

Жерар явно се забавляваше.

— Това е, защото сте англичанка! Англичаните имат комплекси, що се отнася до пола. Смятат го за „не съвсем приличен“.

Възмутената реакция на Сара не му направи впечатление.

— Да, да, знам, че вие сте много модерна, не свободно произнасяте на публични места най-неприятните думи, които можете да намерите в речника, че сте лекарка и нямате задръжки! Въпреки това, повтарям, вие притежавате същите отличителни черти, както майка си и баба си. Въпреки че не се изчервявате, вие сте си същата свенлива английска госпожица!

— За пръв път слушам подобни безсмислици!

Със закачливо пламъче в очите д-р Жерар съвсем невъзмутимо добави:

— И това ви прави толкова очарователна.

Този път Сара нямаше какво да каже. Д-р Жерар припряно повдигна шапката си.

— Казвам ви довиждане, преди да имате време да изговорите всичко, което мислите.

И той се скри в хотела. Сара го последва, но по-бавно. Вътре беше настъпило голямо раздвижване. Няколко натоварени с багаж коли се канеха да потеглят. Ленъкс и Надин Бойнтън заедно с мистър Коуп стояха до един голям закрит автомобил и надзираваха приготовленията. Един дебел гид бъбреше на Карол на съвсем неразбираем английски.

Сара мина покрай тях и влезе в хотела.

Увита в дебело палто, мисис Бойнтън седеше на един стол, готова за отпътуване. Като я гледаше, Сара усети как у нея се надига едно особено чувство на отвращение. Вече беше почувствала, че мисис Бойнтън е злокобна личност, въплъщение на тъмна злоба.

А сега изведнъж видя старата жена като трогателно, безплодно създание, Да бъдеш роден с такава жажда за власт, с такова желание да тероризираш, а да постигнеш само дребна домашна тирания! Само да можеха децата й да я съзрат такава, каквато я видя в този момент Сара — предмет на съжаление, глупава, зловредна, позираща старица. Сякаш подтиквана от някаква сила, Сара се приближи към нея.

— Довиждане, мисис Бойнтън — каза тя. — Желая ви приятно пътуване.

Старата дама я погледна. В очите й се бореха злоба и обида.

— Искаше ви се да бъдете много груба с мен — продължи Сара. (Полудяла ли беше, чудеше се тя, какво по дяволите я караше да говори така?) — Вие се помъчихте да попречите на сина си и дъщеря си да се сприятелят с мен. Всъщност не мислите ли, че всичко това е много глупаво и детинско? На вас ви харесва да играете ролята на нещо като плашило, но знаете ли, в действителност сте просто трогателна и доста комична. На ваше място бих се отказала от целия този глупав театър. Очаквам да ме намразите, защото ви казвам това, но аз съм искрена. Всъщност много по-добре е да бъдете… дружелюбна… и добра. Ако се помъчите, можете да бъдете такава.

Последва пауза.

Мисис Бойнтън беше застинала в мъртвешка неподвижност. Най-сетне прокара език по сухите си устни и отвори уста… Известно време от тях не излизаше нито звук.

— Хайде — насърчи я Сара. — Кажете го. Няма значение какво ще бъде. Но помислете върху онова, което ви казах.

Най-после думите излязоха — произнесени тихо и дрезгаво, но натъртено. Гущероподобните очи на мисис Бойнтън гледаха не Сара, а непонятно защо някъде над рамото й. Сякаш се обръщаше не към Сара, а към някакво познато й привидение.

— Аз никога нищо не забравям — каза тя. — Помнете това. Нищо не съм забравила — нито едно действие, нито едно име, нито едно лице…

В самите думи нямаше нищо особено, но злобата, с която бяха произнесени те, накара Сара да отстъпи назад. А после мисис Бойнтън се изсмя — смехът и несъмнено беше доста зловещ. Сара сви рамене.

— Горката старица — каза тя.

Извърна се и си тръгна. По пътя към асансьора едва не се сблъска с Реймънд Бойнтън. Сякаш подтиквана от нещо, Сара бързо заговори:

— Довиждане. Желая ви всичко хубаво. Може би някой ден пак ще се срещнем.

Тя му отправи топла, дружелюбна усмивка и бързо отмина.

Реймънд застана като вкаменен. Толкова погълнат беше от собствените си мисли, че един нисък човек с големи мустаци, опитвайки се да излезе от асансьора, трябваше няколко пъти да произнесе:

— Пардон.

Най-сетне думите проникнаха до Реймънд. Той отстъпи настрани.

— Извинявайте много. Аз… аз се бях замислил.

Към него се приближи Карол.

— Рей, доведи Джини, чуваш ли? Тя се върна в стаята си. Вече тръгваме.

— Добре. Ще й кажа, че трябва веднага да дойде. Реймънд влезе в асансьора.

Еркюл Поаро се спря за момент загледан след него, с вдигнати вежди и леко наклонена на една страна глава, сякаш се вслушваше.

После кимна, като да се съгласяваше с нещо. Прекосявайки салона, той хубавичко огледа Карол, която беше отишла при майка си.

После даде знак на главния сервитьор, който минаваше наблизо.

— Пардон. Можете ли да ми кажете как се казват онези хора?

— Името им е Бойнтън, мосю. Американци са.

— Благодаря — каза Еркюл Поаро.

На третия етаж, на път за стаята си, д-р Жерар отмина Реймънд Бойнтън и Джиневра, които отиваха към чакащия асансьор. Точно когато щяха да влязат в него, Джиневра каза:

— Само за минутка, Рей, почакай ме в асансьора Тя се затича назад, зави зад един ъгъл и настигна вървящия човек.

— Моля ви, трябва да говоря с вас.

Д-р Жерар изненадано я погледна.

Момичето се приближи до него и хвана ръката му.

— Те ме отвличат! Може би се канят да ме убият. Знаете ли, аз всъщност не съм от тяхното семейство. Истинското ми име не е Бойнтън…

Тя продължи бързо, а думите и се препъваха една в друга:

— Ще ви поверя тайната си. Аз всъщност съм от царствен произход. Наследница съм на един трон. Ето защо… навсякъде около мен има врагове. Те се опитват да ме отровят и всякакви такива неща. Ако можете да ми помогнете… да се махна…

Тя прекъсна. Стъпки.

— Джини…

Момичето изглеждаше красиво, когато внезапно стреснато, сложи пръст на устните си, хвърли умолителен поглед към Жерар и затича назад.

— Идвам, Рей.

Д-р Жерар продължи пътя си с вдигнати вежди. Той бавно поклати глава и се намръщи.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Дойде сутринта на отпътуването за Петра.

Сара слезе долу и видя там една едра, властна жена с дебел нос с широки ноздри, която вече бе забелязала пред главния вход на хотела яростно да протестира срещу размерите на автомобила.

— Прекалено малък е! Четири пътници? А при това и драгоман? Тогава, естествено, трябва да ни се предостави много по-голям автомобил. Моля, разкарайте тази кола и се върнете с друга, която да има подходящи размери.

Напразно представителят на господата Каел повишаваше глас, за да я убеди. Винаги осигурявали коли с такъв размер. Тази всъщност била изключително удобна. По-голяма не подхождала за пътуване в пустинята. Образно казано, едрата жена го мачкаше като огромен валяк.

После тя спря вниманието си върху Сара.

— АЗ СЪМ лейди Уестхолм. Несъмнено сте съгласна с мен, че тази кола е със скандално неподходящи размери?

— Е, да — предпазливо произнесе Сара, — съгласна съм, че би могла да бъде по-голяма!

Младият човек от фирмата на Каел измънка, че за по-голям автомобил и цената би била по-висока.

— Цената — твърдо заяви лейди Уестхолм — включва всичко и аз несъмнено няма да се съглася с каквато и да било прибавка към нея. Вашият проспект недвусмислено гласи „в удобен, голям, автомобил“. Спазвайте условията на договора.

Признавайки поражението си, младежът от бюрото на Каел измънка нещо от рода на това, че щял да види какво може да направи и изчезна от полесражението.

Лейди Уестхолм се обърна към Сара — на загорялото й лице играеше победоносна усмивка, а широките й и червени като на дървено конче ноздри тържествуващо се издуваха.

Лейди Уестхолм беше много известна политическа фигура в Англия. Когато лорд Уестхолм, простодушен пер на средна възраст, който на този свят се интересуваше единствено от лов, риболов и стрелба, се връщал от пътуване до Съединените щати, една от спътничките му била някоя си мисис Ванзитарт. Наскоро след това мисис Ванзитарт станала лейди Уестхолм. Бракът им често се цитираше като един от примерите за опасностите, които носят морските пътешествия. Животът на новата лейди Уестхолм изцяло преминаваше в спортни костюми, здрави туристически обувки и компанията на расови кучета. Тя ругаеше селяните и безмилостно тласкаше съпруга си към обществения живот. Когато обаче осъзна, че политиката никога не е била и няма да бъде цел в живота на лорд Уестхолм, тя благосклонно му разреши да възобнови спортните си занимания, а самата лейди се кандидатира за Парламента. Избрана със значително болшинство, лейди Уестхолм енергично се хвърли в политическия живот, бидейки особено активна при задаването на въпроси. Скоро в печата започнаха да се появяват нейни карикатури — винаги сигурен признак за успех. Като обществена деятелка тя защищаваше старомодните добродетели на семейното огнище, мероприятията за подобряване положението на жените и горещо поддържаше Обществото на народите. Имаше определени възгледи по проблеми, свързани със земеделието, жилищния въпрос и разчистването на бордеите. Беше обект на голямо уважение и на почти всеобща неприязън! Съвсем възможно бе, когато нейната партия си възвърне властта, да получи пост на заместник-министър. В момента малко неочаквано на власт бе дошло едно либерално правителство, вследствие разцепление между лейбъристите и консерваторите.

С мрачно задоволство лейди Уестхолм гледаше след отдалечаващата се кола.

— Мъжете винаги си мислят, че могат да се наложат над жените — заяви тя.

Сара си помисли, че само един безстрашен мъж би си въобразил, че може да се наложи над лейди Уестхолм! Представи й д-р Жерар, който тъкмо беше излязъл от хотела.

— Естествено, името ви ми е познато — заяви лейди Уестхолм, като се ръкуваше с него. — Тези дни разговарях в Париж с професор Шантеро. Напоследък много сериозно съм се заела с въпроса за лечението на безимотните душевноболни. Да, много сериозно. Какво ще кажете, ако влезем вътре, докато чакаме да ни докарат по-свестен автомобил?

Наблизо се навърташе безлична, дребничка жена на средна възраст със снопчета посивяла коса — оказа се, мис Анабел Пиърс, четвъртият член от групата. Тя също беше пометена във фоайето от покровителственото крило на лейди Уестхолм.

— Вие висшистка ли сте, мис Кинг?

— Тъкмо завърших медицина.

— Добре — със снизходително одобрение заяви лейди Уестхолм. — Запомнете думите ми, ако трябва да се осъществи нещо, то ще бъде дело само на жените.

За пръв път изпитваща неловкост от принадлежността си към женския пол, Сара покорно последва лейди Уестхолм.

Докато седяха и чакаха колата, лейди Уестхолм ги уведоми, че е отказала поканата да гостува у върховния комисар по време на престоя си в Ерусалим.

— Не желаех да бъда смущавана от официалности. Предпочитах сама да проникна в нещата.

— Какви неща? — учуди се Сара.

Лейди Уестхолм продължи с обяснението, че била отседнала в хотел „Соломон“, за да не бъде обезпокоявана. Добави, че при това дала на администратора няколко идеи във връзка с по-компетентната експлоатация на хотела.

— Моят девиз е експедитивност — заяви лейди Уестхолм.

И това очевидно беше така! След четвърт час пристигна голям, изключително удобен автомобил и след като лейди Уестхолм даде съвети, как да се настани багажът, групата своевременно потегли.

Първо спряха на Мъртво море. Обядваха в Йерихон. След това, въоръжена с пътеводителя на Бедекер, лейди Уестхолм тръгна заедно с мис Пиърс, лекаря и дебелия драгоман на обиколка из стария Йерихон, а Сара остана в градината на хотела.

Имаше леко главоболие и й се искаше да бъде сама. Гнетеше я дълбока депресия — депресия, която трудно можеше да обясни. Внезапно почувства апатия и липса на интерес, не й се разглеждаха забележителности, а спътниците й я отегчаваха. В този момент й се искаше да не се бе обвързвала с тази екскурзия до Петра. Щеше да излезе много скъпа, а и беше абсолютно сигурна, че няма да й достави удоволствие! Гърмящият глас на лейди Уестхолм, безконечното цвърчене на мис Пиърс и антиционистките оплаквания на драгомана вече бяха изпокъсали нервите й. Почти толкова я дразнеше и ироничното изражение на д-р Жерар — сякаш знаеше точно какво чувства тя.

Чудеше се къде ли са сега Бойнтънови — може би бяха продължили до Сирия, може да са в Баалбек или Дамаск. Реймънд — мислеше си какво ли прави Реймънд. Странно колко ясно виждаше лицето му — неговата припряност, стеснителността му, нервната напрегнатост.

По дяволите! Защо продължава да мисли за хора, които вероятно няма никога отново да види? Сцената със старата онзи ден — какво я беше прихванало да се приближи до нея и да й изтърси цял куп глупости. Може други хора да са дочули нещо. Представи си, че лейди Уестхолм е била съвсем наблизо. Сара се помъчи да си спомни точно какво беше казала. Нещо, което вероятно беше прозвучало нелепо и истерично. Боже мой, колко глупаво се беше държала! Но всъщност вината не беше на Сара, а на старата Бойнтън. У нея имаше нещо, което те кара да загубиш чувството си за мярка.

Влезе д-р Жерар и се строполи на един стол, като изтриваше изпотеното си чело.

— Тфу! Тази жена заслужава да я отровят! — заяви той.

Сара трепна.

— Мисис Бойнтън ли?

— Мисис Бойнтън! Не, имам предвид тази, лейди Уестхолм. Изглежда ми невероятно, че толкова години е била омъжена и съпругът й още не го е сторил. Що за човек е той?

Сара се засмя.

— О, той е от онези, които „ходят на лов, ловят риба и се упражняват в стрелба“ — обясни тя.

— — Психологически това е много издържано! Той задоволява страстта си към убийство върху така наречените по-низши създания.

— Предполагам, че много се гордее с активността на жена си.

Французинът подхвърли:

— Защото до голяма степен я откъсва от къщи ли? Това е понятно — после продължи: — Та какво казахте току-що? Мисис Бойнтън? Несъмнено не би било зле да отровят и нея. Безспорно това е най-простият начин да се реши проблемът на семейството й. В действителност извънредно голям брой жени заслужават да ги отровят. Всички, които са стари и грозни.

И той направи изразителна гримаса. Сара възкликна със смях:

— Ах, вие французите! Според вас няма никаква полза от жена, която не е млада и привлекателна.

Жерар сви рамене.

— Просто ние сме по-откровени. Да не би англичаните да отстъпват мястото си в превозните средства на грозни жени?

— Колко тягостен е животът — с въздишка произнесе Сара.

— Но вие не е необходимо да въздишате, мадмоазел.

— Да, но днес ми е много криво.

— Естествено.

— Какво искате да кажете с това „естествено“? — сряза го Сара.

— Много лесно можете да откриете причината, ако изследвате откровено душевното си състояние.

— Смятам, че ме потискат спътничките ни. Ужасно е, нали, но наистина мразя жените! Когато са некадърни и видиотени като мис Пиърс, ме дразнят, но когато са компетентни като лейди Уестхолм, направо ме вбесяват.

— Бих казал, не е възможно тези двете да не ви дразнят. Лейди Уестхолм е напълно пригодена към живота, който води, доволна е от него, а се радва и на абсолютен успех. Мис Пиърс дълги години е работила като детска възпитателка, после ненадейно получила малко наследство, което й дало възможност да осъществи отдавнашната си мечта да пътува. До този момент пътешествието задоволява очакванията й. Следователно за вас, чието желание току-що е било осуетено, е естествено да мразите хората, успели повече в живота.

— Може би сте прав — мрачно произнесе Сара. — Как потресаващо точно четете мисли. Аз непрекъснато се самозалъгвам, а вие ми пречите в това отношение.

В този момент се завърнаха останалите. Най-изтощен от тримата изглеждаше гидът. Беше съвсем потиснат и по пътя до Аман едва ли даде повече информация.

Сега пътят се виеше нагоре над река Йордан, лъкатушеше на големи и малки завои, а розови цветове надничаха от скупчени храсти олеандри.

Късно следобед пристигнаха в Аман и след като разгледаха набързо античния театър, си легнаха преди обичайното време. На другата сутрин трябваше да тръгнат рано, защото им предстоеше цял ден път през пустинята до Маан.

Потеглиха малко след осем часа. Групата бе в мълчаливо настроение. Денят беше горещ и безветрен и до обед, когато спряха, за да изядат сухата храна, която носеха, настъпи истински задух. Неприятното чувство в горещ ден да сте натъпкани заедно с още трима души, беше поизнервило всички.

Лейди Уестхолм и д-р Жерар малко раздразнено спореха за Обществото на народите. Лейди Уестхолм горещо го поддържаше. От своя страна французинът реши да поостроумничи за сметка на международната организация. От отношението на Обществото към Абисиния и Испания те минаха към някакъв граничен спор, за който Сара изобщо не беше чувала, а оттам към дейността му за забрана на бандите, пренасящи наркотици.

— Трябва да се съгласите, че то извърши чудесна работа. Чудесна! — отсече лейди Уестхолм.

Д-р Жерар сви рамене.

— Може би. Но и на чудесна цена!

— Въпросът е много сериозен. При закона за опасните наркотици.

Спорът продължи.

Мис Пиърс изцвърча по посока на Сара:

— Наистина, изключително интересно е да се пътува в компанията на лейди Уестхолм.

Сара ледено процеди: „Така ли?“, но мис Пиърс не долови студенината и доволна продължи:

— Толкова често съм срещала името й по вестниците. Колко умно е жените да се проявяват в обществения живот и да държат на своето. Как се радвам винаги, когато една жена успява да направи нещо!

— Защо? — свирепо запита Сара.

Мис Пиърс зяпна и леко запелтечи.

— О, защото… искам да кажа… просто, защото… е, добре… толкова хубаво е, че жените наистина могат да вършат някои неща!

— Не съм съгласна — възрази Сара. — Хубаво е, когато който и да е човек може да осъществи нещо значително! Никак не е важно дали е мъж или жена. Каква е разликата?

— Е, разбира се… — заекна мис Пиърс. — Да… признавам… естествено, разглеждайки въпроса в тази светлина.

Но възторгът й се беше поизпарил. Сара продължи по-кротко:

— Извинявайте, но наистина мразя това разграничаване между половете. „Съвременното момиче има изцяло делово отношение към живота.“ И други фрази от този род. Съвсем не е така! Някои момичета са делови, а други не. Някои мъже са сантиментални и с объркани мозъци, а други — логични и с ясни глави. Просто съществуват различни видове мислене. Полът важи само за неща, които са непосредствено свързани с него.

При думата „пол“ мис Пиърс се поизчерви и умело смени темата.

— Как да не ти се поиска малко сенчица — промърмори тя. — Но и цялата тази пустош е чудесна, нали?

Сара кимна.

Да, мислеше си тя, тази пустош е удивителна… целебна… спокойна… Никакви хора, които да те тревожат с досадните си взаимоотношения… Никакви парливи лични проблеми! Чувстваше, че най-сетне се е отървала от Бойнтънови. Освободила се е от онова странно, непреодолимо желание да се намесва в живота на хора, чиято орбита ни най-малко не влиза в допир с нейната собствена. Усети облекчение и покой. Тук имаше самота, безлюдие, простор… Да, истински покой.

Само че, естествено, не беше сама, за да му се наслаждава. Лейди Уестхолм и д-р Жерар бяха приключили с въпроса за наркотиците и сега водеха спор за невинните млади жени, които разни злодеи изнасяли за аржентинските кабарета. По време на целия разговор д-р Жерар беше казал лекомислено някои неща, което лейди Уестхолм, лишена от чувство за хумор, както всеки истински политик, намираше за съвсем възмутително.

— Сега продължаваме, да? — обяви драгоманът.

До залез слънце оставаше около час, когато най-сетне стигнаха до Маан. Около колата се тълпяха мъже със странни лица. След кратък престой продължиха нататък.

Сара гледаше равната пустинна земя и не можеше да проумее къде би могла да се намира скалистата крепост на Петра. Та нали погледите им стигаха с километри наоколо? Не се виждаха никакви планини, никакви хълмове. Тогава дали оставаше още много до край на пътуването им?

Стигнаха селото Аин Муса, където трябваше да останат колите. Тук ги чакаха коне — мършави и жалки създания. Мис Пиърс ужасно се разтревожи, че чистичката й рокля е неподходяща за езда. Лейди Уестхолм благоразумно беше надянала панталони за езда, което вероятно не особено подхождаше на фигура като нейната, но пък бе несъмнено практично.

Изведоха конете от селото и тръгнаха по една хлъзгава пътека с ронливи камъчета. Почвата поддаваше и животните се плъзгаха надолу. Слънцето клонеше към залез.

От дългото пътуване в задушната кола Сара се чувстваше много изморена. Главата й се въртеше. Ездата й се струваше като насън. По-късно, когато си спомняше за нея, й изглеждаше, сякаш пред краката й се е отваряла бездната на ада. Пътят се виеше надолу. Около тях се изправяха очертанията на канари — надолу, надолу към недрата на земята, през лабиринт от червени скали. Скалите вече се издигаха и от двете им страни. Но Сара имаше чувството, че все по-стесняващото се дефиле заплашително се впива в гърлото й.

В главата й неясно се въртеше: „Надолу към долината на смъртта. Надолу към долината на смъртта“.

Все по-нататък и по-нататък. Смрачи се — яркочервеният цвят на скалите избледня — а хората продължаваха напред, лъкатушеха насам-натам, пленници изгубени в недрата на земята.

Сара си помисли: „Всичко това е фантастично, невероятно… един мъртъв град.“ И отново като рефрен в ушите й зазвуча: „Долината на смъртта…“

Запалиха фенери. Конете криволичеха по тесните пътеки. Ненадейно скалите се отдръпнаха и групата излезе на открито. Далеч пред тях се виждаха скупчени светлини.

— Това лагер — каза гидът.

Конете слабо ускориха ход — едва-едва се влачеха, — но колкото и изгладнели и обезсърчени да бяха, вее пак показаха нещо като ентусиазъм. Сега пътят минаваше по чакълесто речно корито. Светлините се приближиха.

Виждаха се скупчени шатри и над тях се открояваше още един ред на фона на скала. В канарата зееха пещери.

Най-сетне пристигаха. От шатрите изтичаха прислужници бедуини.

Сара се втренчи в една пещера. На входа й се открояваше някаква фигура. Какво беше това? Идол? Някакъв гигантски тумбест истукан?

Не, всъщност трепкащите светлини го правеха да изглежда толкова голям. Но все пак трябва да беше някакъв идол, седнал неподвижно, надвиснал над всичко това…

И изведнъж сърцето й се преобърна. Изчезна чувството на покой, на бягство от действителността, което беше породила у нея пустинята. Свободата отново се беше сменила с плен. Бе слизала с коня в тази тъмна лъкатушна долина, а тук като главна жрица на някакъв забравен култ, като чудовищен, раздут женски Буда седеше мисис Бойнтън.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Мисис Бойнтън беше тук, в Петра.

Сара машинално отговаряше на отправените към нея въпроси. Дали ще вечеря веднага — вечерята била готова — или би желала първо да се измие? Къде би предпочела да нощува — в шатра или в пещера?

На последния въпрос отвърна без колебание. В шатра. При мисълта за пещера потрепера — пред нея изплува видението на чудовищната тумбеста фигура. (Защо ли нещо у тази жена изглеждаше нечовешко?)

Най-сетне тя тръгна след един от местните слуги, Той беше облечен в сивокафяви тесни панталони с много кръпки по тях, размъкнати гетри и парцаливо, крайно износено сако. На главата националната му кефия с дълбоки, закриващи врата гънки, беше закрепена с усукан шнур от черна коприна, тясно прилепнал към темето. Сара се любуваше на леката му полюляваща се походка и непринудената гордост, с която държеше главата си. Безвкусна и нелепа изглеждаше само европейската част от костюма му. Сара си помисли: „Цялата цивилизация е нелепа — цялата! Ако не беше цивилизацията, нямаше да съществува такава твар като мисис Бойнтън! При първобитните племена сигурно отдавна щяха да я заколят и изядат!“

Полуиронично осъзна, че е преуморена и на границата на възможностите си. Но само след едно измиване, с топла вода и малко пудра на лицето пак се почувства предишната Сара — хладнокръвна, самоуверена, и засрамена от паниката, която неотдавна я беше обзела.

Прокара гребена през гъстата си черна коса, като хвърляше изкосо поглед върху отражението си в едно доста мизерно огледалце при трепкащата светлина на малка газена лампичка.

После разтвори платнището на входа и излезе в нощта, на път към голямата шатра долу.

— Вие… тук?

Възклицанието беше тихо — в него имаше смайване и недоверие.

Тя се извърна и срещна очите на Реймънд Бойнтън. Колко изненадан беше изразът им! Нещо в него я накара да занемее, едва ли не от уплаха. Такава неимоверна радост… Сякаш беше съзрял райско видение — такава почуда, заслепление, благодарност и покорство се четяха в очите му! Никога, до края на живота си, Сара нямаше да забрави този поглед! Може би именно така прокълнатите вдигат очи, за да съзрат рая…

Този тих, треперещ глас я разтърси. Той накара сърцето й да се преобърне в гърдите. Почувства се свенлива, уплашена, смирена и все пак ненадейно щастлива от властта си. И съвсем простичко каза:

— Да.

Той се приближи — все още заслепен, все още едва вярващ на очите си.

После внезапно сграбчи ръката й.

— Това действително сте вие. Вие сте истинска. Най-напред ви помислих за привидение, защото напоследък толкова много мисля за вас — запъна се, после продължи: — Обичам ви, разбирате ли? Обичам ви от мига, когато ви видях във влака. Сега съм сигурен в, това. Искам и вие да го знаете, за да ви стане ясно, че не аз — същинският аз — съм този, който се държи, толкова невъзпитано. Разберете ме, даже и сега не мога да отговарям за себе си. Бих могъл да сторя… всичко! Бих могъл да ви отмина или да не ви поздравя, но много искам да знаете, че не аз — истинският аз — съм отговорен за това. То се дължи на нервите ми. Не мога да се контролирам. Когато тя ми каже да сторя нещо, аз й се подчинявам! Нервите ми ме карат да й се подчиня! Ще ме разберете, нали? Ако трябва, презирайте ме…

Тя го прекъсна. Гласът й стана тих и неочаквано ласкав.

— Няма да ви презирам.

— Все пак съм напълно достоен за презрение! Би трябвало… да мога да се държа като мъж.

Сара отвърна — донякъде като отглас от съвета на Жерар, но повече като израз на собствените си познания и надежда — и в ласкавия й глас прозвъня сигурност и осъзната власт.

— Сега ще бъдете мъж.

— Наистина ли? — гласът му беше тъжен. — Може би…

— Сега ще имате смелост. Сигурна съм.

Той се отдръпна, отметна назад глава.

— Смелост ли? Да, точно тя ми трябва. Смелост! Внезапно се наведе и докосна с устни ръката й. След минута вече се беше скрил в мрака.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Сара влезе в голямата шатра. Там намери тримата си спътници. Те вечеряха. Гидът обясняваше, че в лагера имало и друга група.

— Пристигнали преди два дни. Отиват вдругиден. Американци. Майката, много дебела, много трудно докарали тук! Носили носачи на стол — казват много трудна работа, много изпотени, да.

Изведнъж Сара избухна в смях. Но естествено, всичко това всъщност беше много смешно!

Дебелият Драгоман я погледна с благодарност. Задачата му съвсем не беше лесна. През този ден лейди Уестхолм му беше възразявала три пъти, позовавайки се на своя „Бедекер“, а сега пък не одобряваше предоставеното й легло. Беше благодарен на единствения член от групата, който изглеждаше в необяснимо добро настроение.

— Ха! — каза лейди Уестхолм. — Мисля, че тези хора бяха в „Соломон“. Когато пристигнахме тук, познах бабата. Мисля, че ви видях да разговаряте с нея в хотела, мис Кинг.

Сара виновно се изчерви, с надеждата, че лейди Уестхолм не е дочула много от онзи разговор.

„Наистина, какво ме беше прихванало“ — отчаяно си помисли тя.

Междувременно лейди Уестхолм беше произнесла присъдата си:

— Съвсем безинтересни хора. Провинциалисти.

Мис Пиърс угоднически захмъка, а лейди Уестхолм се внусна да разказва за най-различни видни и интересни американци, е които се била запознала напоследък.

Тъй като времето беше необичайно горещо за сезона, решиха на сутринта да потеглят рано.

Четиримата се събраха за закуска в шест часа. Не се мяркаше никой от Бойнтънови. След като лейди Уестхолм разкритикува и отсъствието на плодове, компанията закуси с чай, консервирано мляко и пържени яйца в щедро количество лой, заобиколено с изключително солен бекон.

После потеглиха, като лейди Уестхолм и д-р Жерар с особено оживление от страна на дамата заобсъждаха лечебните свойства на витамините и подходящата храна за работническата класа.

Откъм лагера някой внезапно извика за поздрав и re спряха, за да дочакат още един член на групата. Това беше мистър Джефърсън Коуп, който бързаше след тях, а приятното му лице беше зачервено от тичането.

— Естествено, ако не възразявате, бих желал тази сутрин да се присъединя към вашата компания. Добро утро, мис Кинг. Доста съм изненадан да срещна тук вас и д-р Жерар. Какво ви е мнението за тази гледка?

И той посочи с ръка фантастичните червени скали, които се простираха във всички посоки.

— Мисля, че е удивителна и малко страшничка — каза Сара. — Винаги съм си представяла това място като нещо романтично и призрачно — „червеният като роза град“. Но то е много по-реално — като… като сурово телешко месо.

— Да, много прилича по цвят — потвърди мистър Коуп.

— — Но все пак е удивително — съгласи се Сара.

Групата се заизкачва нагоре. Придружаваха ги двама водачи бедуини. Високи, с непринудена осанка, те невъзмутимо крачеха с подкованите си обувки, абсолютно стабилни по хлъзгавия скат. Скоро започнаха трудностите. Сара и д-р Жерар понасяха височините. Но мистър Коуп и лейди Уестхолм съвсем не изглеждаха възхитени от пътя, а колкото до нещастната мис Пиърс — нея трябваше едва ли не да я пренасят през стръмните места — очите й бяха затворени, лицето позеленяло, а гласът й се извисяваше в непрекъснат вопъл.

— Никога не съм можела да гледам отвисоко. Никога, още от малка.

Веднъж обяви, че имала намерение да се върне, но когато погледна назад към стръмнината, лицето й придоби още по-зелен оттенък и тя с неохота реши, че единственият изход е да продължи нататък.

Д-р Жерар се държеше мило и се стараеше да й вдъхва увереност. Той тръгна отзад, като държеше между нея и отвесния наклон една пръчка и мис Пиърс си призна, че илюзията за парапет до голяма степен я кара да превъзмогне замайването си.

Малко запъхтяна, Сара запита драгомана Махмуд, който въпреки обемистите си пропорции не даваше признаци на умора:

— Не ви ли е трудно да водите нагоре някои туристи? Искам да кажа, възрастни.

— Винаги, винаги трудно — спокойно потвърди Махмуд.

— А всякога ли се мъчите да ги водите?

Махмуд сви едрите си рамене.

— Обичат идва. Плащали, видят тези неща. Искат види. Водачи бедуини много ловки, много сигурни в краката, винаги справят се.

Най-сетне стигнаха върха. Сара дълбоко пое дъх.

Навсякъде около и под тях се простираха кървавочервените скали — една странна, невероятна местност, единствена по рода си в света. Тук, в кристално чистия утринен въздух, хората стояха като богове, в чиито нозе лежи един по-недостоен свят, свят на бушуващо насилие.

Тук, както им обясни гидът, беше Жертвеникът — „Високото място“. Показа им едно издълбано в гладката скала пред нозете им корито.

Сара се отдалечи от групата, за да не чува заучените фрази, които така свободно се лееха от устата на драгомана. Тя седна на една скала, прокара ръце през гъстата си черна коса и се загледа в света, който лежеше в нозете й. Не след дълго усети, че до нея стои някой. Чу гласа на д-р Жерар:

— Осъзнавате ли сега колко голямо е предлаганото от дявола изкушение в Новия завет? Сатаната завел нашия бог на върха на една планина и му показал света. „Всичко това ще ти дам, ако паднеш да ми се поклониш.“ Колко по-голямо е тук горе изкушението да бъдеш бог на материалната сила.

Сара се съгласи с него, но мислите и толкова явно бродеха някъде другаде, че Жерар я наблюдаваше с известна изненада.

— Вие много дълбоко обмисляте нещо — каза той.

— Да, вярно е — тя се обърна към него със смутено изражение. — Наистина удивителна е идеята да се направи жертвеник тук горе. Понякога си мисля — не сте ли съгласен с мен — че жертвата е необходима… Искам да кажа, че понякога придаваме прекалено голямо значение на живота. В действителност смъртта не е толкова важна, колкото си мислим.

— Ако смятате така, мис Кинг, не е трябвало да се залавяте с нашата професия. За нас смъртта е нашият враг и винаги трябва да бъде така.

Сара потръпна.

— Да, предполагам, че сте прав. И все пак, толкова често смъртта би могла да реши някой проблем. Дори е възможно да означава и по-пълноценен живот…

— По-добре е един човек да умре за народа! — тържествено процитира Жерар.

Сара слисана извърна към него лицето си.

— Нямах предвид… — гласът в секна. Към тях приближаваше Джефърсън Коуп.

— Та това е извънредно забележително място — обяви той. — Извънредно забележително и аз съм твърде доволен, че не го пропуснах. Не се боя да призная, че макар и мисис Бойнтън да е без съмнение изключителна жена — прекомерно се възхищавам от смелостта и решителността й да дойде тук — все пак пътуването с нея безспорно усложнява нещата. Здравето й е разклатено и предполагам, че това, естествено, я кара малко да не се съобразява с чувствата на околните, но сякаш не й идва на ум, че семейството й би желало понякога да отива на екскурзии без нея. Просто тя дотолкова е свикнала те да се въртят около нея, че предполагам, не смята…

Мистър Коуп прекъсна изречението си. Приятното му, добродушно лице изглеждаше малко разтревожено и смутено.

— Знаете ли — каза той, — чух за мисис Бойнтън нещо, което много ме обезпокои.

Сара отново беше потънала в мислите си — гласът на мистър Коуп само приятно галеше ушите й като ласкавото ромолене на далечен ручей, но д-р Жерар запита:

— Така ли? А какво именно?

— Научих го от една дама, с която случайно се запознах в хотела в Тивериада. Отнасяше се до една прислужница, която работела у мисис Бойнтън. Както разбрах, девойката била, щяла…

Мистър Коуп поспря, тактично погледна към Сара и сниши гласа си.

— Щяла да има дете. Както изглежда, старата открила това, но очевидно се отнасяла съвсем меко към нея. А после, няколко седмици преди да се роди детето, я изгонила от дома си.

Д-р Жерар вдигна вежди.

— Аха — замислено произнесе той.

— Моята осведомителна изглеждаше съвсем сигурна в думите си. Не знам дали сте съгласен с мен, но това ми се струва много жестока и безсърдечна постъпка. Не мога да разбера…

Д-р Жерар го прекъсна:

— Би трябвало да се помъчите да разберете. Несъмнено този инцидент е доставил на мисис Бойнтън значителна доза тихо задоволство.

Мистър Коуп възмутено го погледна.

— Не, господине — натъртено произнесе той. — Това не мога да повярвам. Подобна идея е абсолютно немислима.

Д-р Жерар тихо произнесе:

— Тогава, като отново размишлявах за всичките угнетения, които стават под слънцето, и видях сълзите на угнетяваните, че нямаше за тях утешител. И че силата беше в ръката на ония, които ги угнетяваха, а за тях нямаше утешител. Затова аз облажавах умрелите, които са вече умрели, повече от живите, които са още живи; а по-щастлив и от двамата считах оня, който не е бил още, който не е видял лошите дела, които стават под слънцето; защото той не познава злото, което навеки е вкоренено на земята.

Той прекъсна цитата и каза:

— Уважаеми господине, аз съм посветил живота си на странностите, които се крият в човешкия разум. Не е хубаво да обръщаме лице само към приятната страна на живота. Под благоприличието и условностите на всекидневието лежи необятен резервоар от чудноватости. Например, съществува такова нещо като наслаждение от жестокостта заради самата нея. Но когато откриете това, под него лежи нещо още по-дълбоко. Желанието, тъмното, достойно за съжаление желание да бъдеш оценен. Ако това се осуети, ако поради непривлекателния си характер човекът не е в състояние да получи търсената от него реакция, той се насочва към други методи — защото трябва да го забележат, с него трябва да се съобразяват — и оттам произлизат неизброимите странни извратености. Както и всяка друга страст, склонността към жестокост може да се култивира, може да овладее един човек…

Мистър Коуп се изкашля.

— Смятам, д-р Жерар, че малко преувеличавате. Наистина, тук горе въздухът е така великолепен…

И той започна бавно да отстъпва от тях. Жерар леко се усмихна. Пак погледна към Сара — лицето й беше застинало в младежка непримиримост. Прилича на млад съдия, издаващ присъда, помисли си той…

Извърна се, тъй като към него несигурно пристъпваше мис Пиърс.

— Вече слизаме — развълнувано изцвърча тя. — Божичко! Уверена съм, че в никакъв случай няма да успея, но гидът казва, че надолу се слизало по съвсем друг маршрут, който бил много по-лесен. Дано да е така, защото още от малка не мога да гледам от високо…

Пътят надолу минаваше покрай един водопад. Макар и да се срещаха ронливи камъни, криещи известни опасности за глезените, поне нямаше главозамайващи пейзажи.

Членовете на групата се завърнаха в лагера изморени, но в добро настроение и с отличен апетит за късния обед. Минаваше два часа.

Бойнтънови обядваха на голямата маса в централната шатра. Тъкмо привършваха.

Лейди Уестхолм се обърна към тях с възможно най-снизходителния си тон:

— Действително, изключително интересна сутрин. Петра е удивително място.

Карол, към която сякаш бяха отправени думите, хвърли бърз поглед към майка си и промълви:

— Да, да… наистина — и пак замлъкна.

С чувството, че е изпълнила дълга си лейди Уестхолм се нахвърли върху своята порция.

Докато се хранеха, четиримата чертаеха проекти за следобеда.

— Мисля през по-голямата част от следобеда да си почивам — обяви мис Пиърс. — Смятам за важно човек да не се пресилва.

— Аз ще отида на разходка, за да изследвам околността — каза Сара. — А вие, д-р Жерар?

— Ще дойда с вас.

Лъжицата на мисис Бойнтън така издрънча на пода, че всички подскочиха.

— Смятам да последвам вашия пример, мис Пиърс — каза лейди Уестхолм. — Може да почета двайсет-трийсет минути, а после ще легна да си почина поне за един час. След това, може би, една кратка разходка, просто така.

Бавно, подпомагана от Ленъкс, старата мисис Бойнтън с мъка се изправи на крака. Постоя така за миг, после заговори с неочаквана дружелюбност:

— По-добре е вие всички да се поразходите следобед.

Беше доста интересно да се види колко слисани останаха членовете на семейството.

— Но как така, мамо, а ти?

— Нямам нужда от никого. Приятно ми е да си поседя сама е книгата. А за Джини е по-добре да не отива. Тя трябва да легне да поспи.

— Не съм уморена, мамо. Искам да отида с другите.

— Уморена си. Имаш главоболие! Трябва да се пазиш. Отивай да спиш. Знам какво е най-подходящо за теб.

— Аз… аз…

С отметната назад глава момичето я гледаше непокорно. После клепачите му се спуснаха, затрепкаха…

— Глупаво дете — каза мисис Бойнтън. — Отивай си в шатрата.

И тя с накуцване излезе, последвана от другите.

— Божичко — възкликна мис Пиърс. — Какви особени хора. Такъв странен цвят на лицето има майката. Съвсем е червена. Предполагам, че от сърцето. Сигурно много я мъчи.

А Сара си помисли: „Тя ги пуска на свобода следобед. Знае, че Реймънд иска да бъде с мен. Защо? Капан ли е това?“

Следобеда тя си отиде в шатрата и се преоблече в ленена рокля, която й държеше хладно, а тази мисъл не я напускаше. От миналата вечер чувството й към Реймънд беше прераснало в силна покровителствена нежност. Значи това била любовта — страданието, заради другия, желанието, на всяка цена да отклониш болката от любимия… Да, тя обича Реймънд Бойнтън. Те са като Свети Георги и ламята, само че в разменени роли. Тя е избавителят, a Реймънд — окованата жертва.

А мисис Бойнтън е ламята. Една ламя, чиято внезапна дружелюбност изглеждаше несъмнено злокобна за подозрително настроената Сара.

Беше около три и четвърт, когато Сара тръгна надолу към голямата шатра.

Лейди Уестхолм седеше на един стол. Въпреки горещината тя не се бе отказала от практичната си вълнена спортна пола. В скута й лежеше докладът на някаква кралска комисия. Д-р Жерар разговаряше с мие Пиърс, която стоеше до шатрата си и държеше в ръце книга със заглавие „По следите на любовта“, рекламирана на корицата като вълнуващо четиво за страсти и недоразумения.

— Мисля, че не е разумно да се ляга толкова скоро след обяда — обясняваше мис Пиърс. — Нали разбирате, храносмилането. В сянката на шатрата е толкова прохладно и приятно. Божичко, мислите ли, че е разумно онази стара дама да седи горе на слънце?

Всички обърнаха погледи към хребета на канарата пред тях. Мисис Бойнтън стоеше, както и предишната вечер — пред входа на пещерата си като един неподвижен Буда. Никакъв друг смъртен не се мяркаше наоколо. Целият персонал на лагера спеше. Някъде наблизо, следвайки очертанията на долината, се придвижваше групичка хора.

— Поне веднъж добрата мама да им позволи да се забавляват без нея — отбеляза д-р Жерар. — Може би някакво ново коварство от нейна страна?

— Знаете ли — каза Сара, — точно това си помислих и аз.

— Какви скептици сме ние двамата. Хайде, елате да отидем при бегълците.

Те оставиха мис Пиърс с вълнуващото й четиво и потеглиха. Още щом минаха извивката на долината, настигнаха другата компания, която се движеше бавно. За пръв път Бойнтънови изглеждаха щастливи и безгрижни.

Ленъкс и Надин, Карол и Реймънд, мистър Коуп с широка усмивка на лицето и новонристигналите Жерар и Сара — след малко всички те се смееха и разговаряха.

Неочаквано се породи някакво необуздано веселие.

Всеки от тях имаше чувството, че това е откраднато удоволствие, открадната радост и затова й се наслаждаваха изцяло. Сара и Реймънд не се отделиха. Сара вървеше с Карол и Ленъкс. Съвсем наблизо зад тях д-р Жерар бъбреше с Реймънд. Надин и Джефърсън Коуп вървяха малко встрани.

Изведнъж французинът наруши приятното оживление. От известно време думите с мъка излизаха от устата му. Той внезапно спря.

— Хиляди извинения. Опасявам се, че ще трябва да се върна.

Сара го погледна.

— Нещо не е в ред ли?

Той кимна.

— Да, треска. Още от обед започна.

Сара го погледна внимателно.

— Малария ли?

— Да. Ще се върна, да си взема хинин. Надявам се, че този пристъп няма да бъде тежък. Остана ми в наследство от едно пътуване до Конго.

— Да дойда ли с вас? — попита Сара.

— Не, не. Нося си чантичката с лекарствата. Проклета неприятност. Вие, останалите, си продължавайте.

И той забърза по посока към лагера.

За миг Сара се загледа колебливо след него, после срещна погледа на Реймънд, усмихна му се и забрави за французина.

Известно време шестимата — тя и Карол, Ленъкс, мистър Коуп, Надин и Реймънд — се движеха заедно.

После, кой знае как, те двамата е Реймънд се озоваха сами. Вървяха, изкачваха се по скали, заобикаляха остри ръбове и най-сетне седнаха да си починат на едно сенчесто място.

Мълчание — пръв го наруши Реймънд:

— Как се казвате? Кинг, знам. Но малкото ви име?

— Сара.

— Сара. Може ли да ви наричам така?

— Разбира се.

— Сара, ще ми разкажете ли нещо за себе си?

Облегната на камъните, тя заговори, разказваше му за живота си у дома в Йоркшир, за кучетата си и за лелята, която и беше отгледала.

После на свой ред Реймънд й разказа, малко разпокъсано, за своя собствен живот.

След това последва дълго мълчание. Ръцете им се намериха. Те седяха хванати като деца, удивително щастливи.

А сетне, когато слънцето започна да се снишава, Реймънд се изправи.

— Сега се връщам — каза той. — Не, не с теб. Искам да бъда сам. Трябва да кажа, трябва да сторя нещо. Щом го извърша, щом докажа пред себе си, че не съм страхливец — тогава… тогава… няма да се срамувам да дойда при теб и да те помоля за помощ. Разбираш ли, ще имам нужда от помощ. Може би ще се наложи да ти искам назаем пари.

Сара се усмихна.

— Радвам се, че си реалист. Можеш да разчиташ на мен.

— Но първо трябва да извърша това сам.

— Какво е то?

Момчешкото лице внезапно придоби строго изражение. Реймънд Бойнтън произнесе:

— Трябва да изпробвам смелостта си. Сега или никога.

Сетне той рязко се извърна и закрачи.

Сара се облегна на скалата И загледа след отдалечаващата се фигура. Нещо в думите му бе пробудило у нея неясна тревога. Беше й се сторил толкова напрегнат, така ужасно сериозен и съсредоточен. За миг й се поиска да беше отишла е него…

Ала тя строго се укори за това. Реймънд беше пожелал да остане сам, да изпита току-що откритата си смелост. Това бе негово право.

Но е цялото си сърце тя се молеше тази смелост да не го напусне…

Слънцето залязваше, когато Сара отново съзря лагера. Докато наближаваше, можеше да различи в здрача зловещата фигура на мисис Бойнтън, все още седнала пред входа на пещерата. При вида на тази отблъскваща, неподвижна фигура Сара леко потръпна.

Забърза по пътеката под канарата и влезе в осветената голяма шатра.

Лейди Уестхолм седеше и плетеше морскосиня блуза — около врата й беше навито вълнено гранче. Мис Пиърс бродираше покривчица за маса с анемично бледосинкави незабравки, като същевременно слушаше лекция, как трябва да се преустрои бракоразводното съдопроизводство.

Влизаха и излизаха прислужници, заети с приготовления за вечерята. Бойнтънови седяха на шезлонги в дъното на шатрата и четяха. Появи се Махмуд, изпъчил с достойнство дебелото си тяло и ги заукорява с жаловит тон. Много хубава разходка бил уредил за след чая, но в лагера нямало никой… Сега програмата съвсем се объркала… Много поучително посещение на градеж от времето на навутейците.

Сара побърза да го успокои, че всички те са прекарали чудесно времето.

Тя продължи към шатрата си, за да се измие за вечеря. На връщане спря до тази на д-р Жерар, и тихо го извика по име.

Нямаше отговор. Тя повдигна платнището и надникна вътре. Лекарят лежеше неподвижно на леглото си. Сара безшумно отстъпи назад — надяваше се да е заспал.

Приближи се един слуга и посочи към голямата шатра. Очевидно вечерята беше готова. Тя пак заслиза бавно. Всички останали се бяха събрали около масата с изключение на д-р Жерар и мисис Бойнтън. Изпратиха един прислужник да съобщи на старата дама, че вечерята е готова. После вън внезапно настъпи суматоха. В шатрата се втурнаха двама изплашени слуги и възбудено заговориха на драгомана на арабски.

Махмуд объркано се огледа наоколо и излезе навън. Сара отиде при него, водена от внезапен порив.

— Какво е станало? — попита тя.

Махмуд отвърна:

— Старата дама. Абдул казва, че зле — не можела да се движи.

— Ще дойда с вас да видя.

Сара ускори крачките си. Следвайки Махмуд, тя се заизкачва по канарата, докато стигна до седналата на стола фигура, докосна пълните ръце, напипа пулса, наведе се над нея…

Когато се изправи, лицето й беше пребледняло.

По същия път се върна назад до шатрата. На входа спря за миг, загледана към групата в дъното на масата. Когато заговори, гласът й се стори рязък и неестествен.

— Много съжалявам — наложи се да се обърне към Ленъкс, главата на семейството. — Майка ви е мъртва, мистър Бойнтън.

И удивително, сякаш някъде отдалеч, се вгледа в лицата на петима, за които това съобщение означаваше свобода…