Среща със злото в Ланхмар

— Никога не съм ги виждал по-рано. Какви са те? Просяци?

— Но Флим не ни познава — обясни Мишелов с отчаяние в гласа, усещайки как всичко около него и Фафърд се руши. — Нашите контакти бяха единствено с Бант.

Флим тихо поясни:

— Бант е на легло от блатна треска вече десет дни. Междувременно аз бях както дневен, така и нощен дежурен.

В този момент Слевиас и Фисиф забързано влязоха и застанаха зад Флим. Високият крадец имаше на бузата си синкав оток. Главата на дебелия бе бинтована над неспокойно стрелкащите му се очи. Той бързо посочи Фафърд и Мишелов и извика:

— Това са двамата, които ни пребиха, отнеха ни взетото от Женгао и избиха охраната.

Мишелов вдигна лакът и зелената бутилка се пръсна на парчета по твърдия мраморен под. Във въздуха замириса на изгнили гардении.

Той енергично се отърси от небрежно задържащите го изненадани бандити, скочи към Кровас, вдигайки заплашително увития си меч. Ако можеше да се справи с краля на крадците и да опре Котешкия нокът в гърлото му, вероятно би могъл да преговаря за живота си и този на Фафърд. Разбира се, само ако другите крадци не желаеха господаря им да бъде ликвидиран, което не би го изненадало.

С неочаквана бързина Флим препречи позлатения си жезъл и препъна Мишелов, който се превъртя във въздуха, опитвайки се да трансформира нежелателното салто в доброволно такова.

Междувременно Фафърд стовари цялата си маса в левия бандит, който го държеше, и в същото време направи мощен замах с бинтования Сив жезъл нагоре, нанасяйки удар под челюстта на десния бандит. Като възстанови равновесието си с невероятно извиване на тялото, той направи скок на куц крак към стената, по която беше подредена награбената плячка.

Слевиас скочи към стената с инструментите и с разкъсващо мускулите усилие издърпа огромния лост от халката, към която беше заключен с катинар.

Изправил се на крака след неумелото си приземяване пред стола на Кровас, Мишелов видя, че той е празен и че кралят на крадците стои полуприклекнал зад него, извадил камата със златната дръжка. Студеният поглед в дълбоките му очи показваше, че той е готов за бой. Мишелов се обърна и видя, че севернякът е опрял гръб на стената със странните предмети и заплашва цялата стая с опакования Сив жезъл и ножа, който беше извадил от ножницата на гърба си.

Мишелов изтегли по подобен начин Котешкия нокът и извика с глас, който звънко се разнесе:

— Стойте настрана! Той се е побъркал! Отивам да му отсека и другия крак!

Затичвайки се между двамата си бивши пазачи, които сякаш още го гледаха с боязън, той се хвърли с проблясващ кинжал към Фафърд, молейки се севернякът, опиянен сега от битката, но също и от виното, да не говорим за отровния парфюм, да го познае и се досети за намеренията му.

Сивият жезъл изсвистя доста високо над главата му, която той за всеки случай сниши. Новият му приятел не само се досещаше, но и играеше своята роля, а Мишелов се надяваше този пропуснат удар да не е обикновена случайност. Той се наведе до стената и разряза с един замах връвта, която пристягаше левия крак на Фафърд. Сивият жезъл и дългия нож на Фафърд продължаваха да го щадят. Мишелов скочи, насочи се към коридора и през рамо извика на Фафърд:

— Хайде!

Христомило се държеше доста настрани, наблюдавайки развоя на събитията спокойно, Фисиф се опитваше да се изтегли на по-безопасно място. Кровас продължаваше да стои зад стола, като викаше:

— Спрете ги! Преградете им пътя! Останалите трима бандити, най-сетне събрали обърканите си мисли, се групираха, за да му се противопоставят. Но той ги заплаши със светкавични лъжливи атаки с кинжала си и се шмугна помежду им, успявайки наистина в последния миг да отбие с удар от все още опакования си меч позлатения жезъл на Флим, с който той отново се опитваше да го препъне.

В тази суматоха Слевиас намери време да се върне откъм стената и да насочи към Мишелов силен страничен удар с масивния лост. Но още в самото начало на движението му един много дълъг бинтован меч в една много дълга ръка се стрелна над рамото на Мишелов и тежко се стовари високо в гръдния кош на Слевиас, който залитна назад, така че замахването с лоста нямаше необходимата дължина и безобидно изсвистя пред него.

Мишелов се озова в коридора с Фафърд зад гърба си, който по непонятни причини все още подскачаше на куц крак. Мишелов посочи стълбите, Фафърд кимна, но се задържа на един крак, за да откъсне със сила цяла секция от тежките драперии по стените, които хвърли на пода, за да затрудни преследването.

Те стигнаха до стълбището и започнаха да се изкачват към горната площадка, като Мишелов водеше. Зад тях се чуваха викове, някои приглушени.

— Стига си подскачал, Фафърд! — нареди Мишелов неспокойно. — Отново имаш два крака.

— Да, и другият все още е като мъртъв — оплака се Фафърд. — Аах! Едва сега започвам да го чувствам.

Хвърлен от разстояние нож прелетя между тях и кухо издрънча след удара на острието в стената. От камъка се откъснаха отломки. Но двамата вече завиваха нагоре по стълбището.

Минавайки покрай два нови празни коридора, те прекосиха още две стълбищни площадки и видяха, че на последната площадка над тях е поставена стълба, чийто горен край бе закрепен в тъмен квадратен отвор, излизащ на покрива. Един крадец, с коса, пристегната на тила му с цветна кърпа — това явно беше идентификация за пазачите по вратите, — направи заплашително движение към Мишелов с извадената си кама, но като видя, че има работа с двама противници, които, изпълнени с решимост, го нападат с блестящи ножове и някакви странни тояги или палки, се извърна и хукна по последния празен коридор.

Мишелов, следван по петите от Фафърд, бързо се изкатери по стълбата и, без да спира, изскочи през отвора в обсипаната със звезди нощ.

Той се озова в близост до неохранявания с перила ръб на един доста скосен покрив, чийто наклон може би щеше да стресне един новак в ходенето по покриви, но не представляваше проблем за ветеран като него.

На върха на покрива беше клекнал поредния крадец с кърпа на главата, който държеше в ръцете си фенер. С необикновена бързина той закриваше и откриваше отвора на фенера, очевидно използвайки някакъв код, през който отвор проблясваше зелен лъч, насочен някъде на север, където някаква червена точка неясно намигваше в отговор. Точката се намираше далече — може би на крайбрежната стена, а може би и на мачтата на кораб, плаващ във Вътрешното море. Дали това не бяха контрабандисти?

Като видя Мишелов, крадецът незабавно изтегли сабята си леко поклащайки фенера в другата ръка, заплашително пристъпи напред. Мишелов го наблюдаваше внимателно: този фенер в нажежения си кожух, с пламъка, който не се виждаше, и с маслото в резервоара можеше да се окаже опасно оръжие.

В този момент на покрива изпълзя и Фафърд и се изправи до Мишелов най-сетне на два крака. Противникът им бавно отстъпи към северния край на покрива. През съзнанието на Мишелов премина мисълта, че там би могло да има друг отвор.

Зад гърба му се чу някакъв звук и той видя, че Фафърд предвидливо изтегля стълбата. И точно когато я беше вече освободил, един нож изхвърча през отвора. Проследявайки полета му с очи, Мишелов се удиви на умението, което беше необходимо, за да се хвърли вертикално нож с такава точност.

Той издрънча наблизо по покрива и се изтърколи през него. Мишелов заобиколи на юг по керемидите и беше по средата между отвора и края на покрива, когато дочу слабия звън от падането на ножа върху чакъла по улицата на Убийците.

Фафърд го последва малко по-бавно, отчасти може би поради по-малкия си опит в ходенето по покриви, донякъде защото все още леко накуцваше, за да не натоварва левия си крак, и накрая, защото носеше на дясното си рамо тежката стълба.

— Едва ли ще ни трябва — обади се Мишелов.

Без да се замисля, Фафърд радостно я захвърли през ръба. Когато чуха сгромолясването й на улицата, Мишелов беше скочил два метра надолу и един на дължина, за да преодолее разстоянието до отсрещния покрив, който не беше с такъв остър наклон. Малко по-късно Фафърд се приземи до него.

Мишелов тръгна почти тичешком напред, през потъналата в сажди гора от комини, вентилатори с ветропоказатели, благодарение на които те винаги се обръщаха към вятъра, цистерни, на почернели крака, капаци на капандури, къщички за птици и гнезда на гълъби. Така те прекосиха пет покрива, първите четири с намаляваща височина, а петия с един метър по-висок от предишния. Пространствата между сградите не бяха трудни за прескачане, защото нито едно не беше по-дълго от три метра и не се налагаше да поставят мост. Само един от покривите беше с наклон, по-голям от този на Дома на крадците. Така те стигнаха до улицата на Мислителите в едно място, където я пресичаше покрит надлез, подобен на онзи край Рокермас и Слаарг.

Те се затичаха по надлеза леко приведени, но нещо изсвистя край главите им и издрънча долу. И докато скачаха от покрива на надлеза, още три предмета свирнаха покрай тях и изтрополиха наблизо. Единият се удари в комин и отскачайки от него, падна в краката на Мишелов. Той го взе, като очакваше, че това е камък, но бе изненадан от тежестта на доста едра оловна топка.

— Онези — каза той, показвайки с пръст зад гърба си — доста бързо са изкарали стрелци с прашки на покрива. Всъщност, като ги разсърдиш, са доста добри.

Продължиха на югоизток през следващата гора от черни комини и стигнаха едно място на Евтината улица, където горните етажи се надвесваха толкова много, че беше лесно да се прескочи пролуката между тях. По време на този траверс по покривите един приближаващ се фронт на нощния смог, толкова плътен, че ги караше задавено да кашлят и кихат, ги беше обгърнал и в продължение на поне шейсет удара на сърцето Мишелов трябваше да забави ход и да се движи почти опипом, а Фафърд държеше ръка на рамото му, за да не го загуби. След малко те изненадващо излязоха напълно от смога и отново видяха звезди над главите си, а междувременно черната маса се изтърколи в северна посока зад гърбовете им.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Фафърд, а Мишелов само сви рамене.

Един нощен ястреб щеше да види огромен плътен купол на черния нощен смог да се разстила във всички посоки с център около „Сребърната змиорка“, нараствайки все повече в диаметър.

Източно от Евтината улица двамата другари слязоха на земята, озовавайки се на булеварда на Чумата, зад шивачницата на Нантик Бързопръстия.

Едва тук те се спогледаха, видяха увитите си мечове, изцапаните лица и дрехите, които бяха станали още по-мръсни от този преход по покритите със сажди покриви, и започнаха да се смеят, без да могат да спрат, дори когато Фафърд се наведе, за да масажира около коляното левия си крак. Гръмогласният им смях над самите себе си продължи, докато разопаковаха мечовете си, което Мишелов направи, сякаш отваряше подарък с изненада. Едва сега те отново можеха да окачат мечовете в ножниците им на коланите. Благодарение на усилията и на още по-силния парфюм алкохолът на силното вино, се беше изпарил от телата им, но те не изпитваха никакво желание за ново пиене, а единствено нуждата да се приберат у дома, да се нахранят здраво и отпивайки горещ и горчив чай, да разкажат на любимите си момичета историята на лудешкото си приключение.

Вървейки един до друг, те се споглеждаха от време на време и отново се подсмиваха, но, без да забравят да контролират местата, откъдето минаваха, за да не ги изненада някоя група преследвачи, макар това да не им се струваше вероятно.

Освободени от нощния смог и добре видими под светлината на звездите, улиците, по които минаваха, вече не им се струваха толкова мръсни и потискащи, както когато бяха потеглили преди. Дори булевардът на Лайната изглеждаше някак си по-свеж.

Само веднъж и за кратко те отново станаха сериозни.

— Тази нощ ти беше един пиян гениален идиот — каза Фафърд, — но и аз бях едно пияно говедо. Като си помисли само човек: да си вържа сам крака и да опаковаме мечовете така, че да не можем да ги използваме, освен като тояги!

— И все пак именно последното ни попречи да извършим маса убийства тази нощ — сви рамене Мишелов.

Малко разгорещено Фафърд отвърна:

— Да убиеш в схватка не е убийство.

И отново Мишелов сви рамене:

— Убиването си е убийство, без значение с какви хубави думи ще го наречеш. Тъй както яденето си е тъпкане, а пиенето — смучене. О, Боже, защо не ме попиташ дали съм жаден, гладен и изтощен? Хайде, по-бързо към меките възглавници, храната и чая.

И те бързо се изкачиха по изпочупените стъпала на дългата поскърцваща стълба. Когато и двамата достигнаха площадката пред вратата, Мишелов я отвори рязко с намерението да изненада момичетата. Но вратата не се поддаде.

— Резетата — обясни той късо на Фафърд.

Забелязваше, че през процепите около вратата, както и през щорите не прониква никаква светлина, само някакво оранжево-червено сияние. Тогава със сърдечна усмивка и мек глас, в който се долавяше само намек за безпокойство, той си каза:

— Легнали са да спят, безчувствени създания такива — и тогава почука три пъти, направи фуния с ръцете пред устата си и тихо извика през един процеп на вратата: — Ехо, Ивриан! Върнах се здрав и читав у дома. Хайде, Влана! Тази вечер ще можеш да се гордееш с твоя приятел, който изпонатръшка безброй крадци на гилдията на куц крак!

Но отвътре не се чуваше нито звук, само някакво шумолене, толкова тихо, че те дори не бяха сигурни, че го долавят.

— Надушвам дим — каза Фафърд, сбърчвайки нос.

Мишелов удари с юмрук по вратата. Никакъв отговор.

Фафърд го дръпна встрани и се изви странично, възнамерявайки да стовари рамо във вратата.

Мишелов поклати глава и с няколко умели по-чуквания оттук-оттам, съчетани с леки издърпвания, успя да извади една тухла, която само допреди малко беше изглеждала солидно зазидана в стената до самата врата. Той бръкна с ръка в дупката. Чу се звукът на изтегляно резе, след това на второ и накрая на трето. Той бързо извади ръката си и бутна вратата навътре.

Но нито той, нито Фафърд се втурнаха веднага вътре, както допреди малко им се бе искало: заедно с дима, със слабия сладникав аромат, в който имаше нещо женско, но не беше от парфюм, който една уважаваща себе си жена би използвала, със слабо долавящата се кисела животинска миризма, заедно с тези осезаеми неща вътре се долавяше и трудноопределимият дъх на опасност и нещо неизвестно.

Те надничаха в стаята, слабо осветена от оранжевото сияние, идващо през малкия правоъгълник на отворената вратичка на малката печка. Но този правоъгълник не беше изправен, а стоеше някак неестествено наклонен, защото печката беше бутната и сега стоеше подпряна на стената, близо до огнището на камината и вратичката се беше отворила в посока на наклона.

Дори само този неестествен ъгъл за тях беше равен на една преобърнала се вселена.

Оранжевото сияние осветяваше странно набраните на места килими, по които можеха да се забележат черни кръгове с ширината на длан. Грижливо подредените свещи бяха пръснати под полиците заедно с някои от стъклените съдове и емайлираните кутии, но вниманието им беше приковано от две черни, ниски купчини с неправилна форма — едната до камината, а другата — върху златотъканата покривка на дивана.

От всяка купчина към Мишелов и Фафърд се бяха вторачили безброй чифтове малки, доста широко разположени, червени като жарава очи.

Върху дебело застлания с килим под от другата страна на огнището имаше някаква сребърна паяжина — сребърната клетка за птички, но от нея не се разнасяха любовни трели.

Чу се лек звън на метал, докато Фафърд се убеждаваше, че Сивият жезъл стои свободен в ножницата.

И сякаш този слаб звук бе предварително определен като сигнал за атака, защото и двамата светкавично извадиха мечовете и рамо до рамо влязоха в стаята, първоначално предпазливо пристъпвайки по пода.

При изсъскването на мечовете в ножниците, малките горещи очички примигнаха и неспокойно се раздвижиха и докато двамата мъже се приближаваха, започнаха бързо да се разпръскват. Вече ясно се виждаше, че всеки чифт очи е разположен в предния край на малко, ниско, тънко тяло с гола опашка и всяко такова тяло се насочваше към едно от черните петна по пода, където изчезваше.

Черните кръгове бяха без съмнение дупки, изгризани съвсем неотдавна в пода и килимите, а червенооките твари бяха черни плъхове.

Фафърд и Мишелов скочиха напред и започнаха да секат и размазват ужасните създания, изпаднали в безумна ярост.

Успяха да убият съвсем малко. Плъховете се стрелкаха със свръхестествена бързина и почти всички изчезнаха надолу през дупките край стените и до огнището.

Още с първия си бесен удар Фафърд разцепи пода и на третата си крачка кракът му пропадна със зловещ пукот до бедрото. Мишелов се втурна покрай него, без да се страхува, че може да се появят нови пукнатини.

Фафърд с усилие измъкна крака си от дупката, без да обръща внимание на дълбоките драскотини, и също като Мишелов не мислеше, че може да се появят нови пукнатини. Плъховете бяха изчезнали. Той изтича до своя другар, който хвърляше нови подпалки в печката, за да освети стаята по-добре.

Целият ужас бе в това, че макар плъховете да ги нямаше, двете дълги черни купчини бяха останали, макар и значително смалени и както започваше да се вижда на светлината от огъня в печката, с променен цвят: те вече не бяха черни и посипани с червени мъниста — сега те представляваха една ужасна смес от блестящо черно и тъмнокафяво, някакво влудяващо виолетово-синьо, кадифеночерно и кермелиновобяло, сред което се открояваше, червеното на чорапите и кървавочервена плът и кости.

Макар ръцете и краката да бяха изгризани до кости, а в телата да се виждаха дълбоки дупки, стигащи до сърцата, двете лица бяха пощадени. Това не беше хубаво, защото те бяха виолетово-сини поради смъртта чрез задушаване, устните бяха дръпнати назад, очите изцъклени и чертите изкривени в агония. Само черната и тъмнокафявата коса блестяха непроменени, както и бисернобелите зъби.

И докато всеки гледаше своята любима, без да може да откъсне поглед въпреки вълните на ужас, на тъга и на ярост, които се надигаха все повече в тях, те видяха малки черни пипалца да се развиват от черните ивици на всяко от гърлата и да отлитат, разсейвайки се към отворената врата зад тях — това бяха две струйки от нощния смог.

С продължителен глух трясък подът в центъра на стаята пропадна с една-две стъпки и замря в ново временно стабилно състояние.

С крайчеца на изтерзаното си съзнание двамата продължаваха да забелязват нови детайли, например, че кинжалът на Влана бе приковал на пода един плъх, който явно се беше приближил прекалено нетърпелив, за да изчака нощният смог да свърши своята магия, или например, че липсваха кесиите им, или още, че я нямаше и кутията от син емайл, в която Ивриан беше поставила дела на Мишелов от отнетата плячка.

Мишелов и Фафърд вдигнаха един към друг бледите си лица, в които можеше да се види лудост, но също се забелязваше разбиране и решимост. Не беше необходимо никой да обяснява на другия какво точно се беше случило тук, когато двете примки в дестилатора на Христомило се бяха затегнали, както и защо Сливикин така злорадо беше подскачал и пискал, нито пък смисъла на фрази като „достатъчно пируващи“, „не забравяй плячката“, „онова, за което говорихме“. Не беше необходимо също Фафърд да обяснява защо сваля сега халата и качулката си, нито защо изтръгва кинжала на Влана от пода, изтръсква пронизания плъх от него и го мушва в пояса си. Не се налагаше Мишелов да обяснява защо подбира половин дузина бурканчета със светилно масло, защо разбива три от тях пред бумтящата печка, а останалите напъхва в торбата на пояса си, добавяйки останалите подпалки и мангала с жарава и затворен капак.

Тогава, без все още да са разменили дори дума, Мишелов обви ръката си в малък парцал и катурна пламтящата печка напред, така че да се стовари върху напоения с масло килим. Около тях се извиха жълти пламъци.

Те се обърнаха и се затичаха към вратата. С пукот, по-силен от преди, подът пропадна. С отчаяно усилие те се изкатериха по стръмния хълм от свличащи се килими и стигнаха до вратата и площадката зад нея точно преди всичко зад тях да рухне — пламтящите килими, печката, дървата за горене, свещите, диванът, покрит със златотъкана покривка, всичките малки масички, кутии, стъкленици и… нечовешки обезобразените тела на техните първи любими — в сухата, прашна и потънала в паяжини стая на долния етаж, и да избухне един огромен, ако не пречистващ, то поне кремиращ пожар.

Те слязоха бързо по стълбата, която се откъсна от стената и се разпадна в тъмнината в момента, когато стигнаха до земята. Трябваше внимателно да намерят път из развалините до алеята на Костите.

Пламъците търсеха път през все още затворените прозорци на горния етаж и през закованите прозорци на долния. Когато излязоха на булеварда на Чумата, тичайки един до друг с всички сили, откъм „Сребърната змиорка“ се разнесе тревожният звън на камбана, известяваща за пожара.

Когато стигнаха до разклонението при алеята на Смъртта, те все още продължаваха да тичат. Тогава Мишелов хвана Фафърд за ръка и го накара да спре. Едрият младеж с пребледняло лице се дърпаше напред, ругаейки ожесточено, но Мишелов му извика:

— Спри за малко, за да се въоръжим!

Той измъкна торбата от пояса си и стискайки здраво горната част, я стовари върху каменната настилка на улицата. Силата на удара беше достатъчна, за да разбие както стъклените съдове с масло, така и мангала, защото след малко торбата пламна в основата си.

След това той изтегли Скалпел, а Фафърд Сивия жезъл и завъртя торбата над глава, за да разпали огъня. Когато прекосиха тичешком Евтината улица и нахлуха в Дома на крадците, в ръката си Мишелов държеше огнена топка. Той скочи високо и я запрати в нишата над вратата.

Пазачите изкрещяха първо изненадано, а после от болка. Не им остана време да направят каквото и да е нито със сабите си, нито с останалите оръжия, ако изобщо имаха такива, срещу двамата нападатели.

Един слаботелесен чирак — трудно би могъл да направи нещо друго, защото беше на не повече от десет години и се забави прекалено дълго. Сивият жезъл го прониза безжалостно, докато големите му очи се изцъкляха, и малката му уста зяпна ужасена, преди да може да помоли Фафърд за милост.

Изведнъж пред тях се разнесе странен, протяжен вик, от който можеха да ти настръхнат косите, и вратите започнаха да се затварят, вместо от тях да се изсипят пълчища въоръжени стражи, които Мишелов и Фафърд жадуваха да поразят с мечовете си. И освен това, независимо, че дългите факли по стените изглеждаха наскоро подменени, коридорът притъмня.

Причината за това се изясни, когато те се втурнаха по стълбището. В шахтата се спускаха кълбета нощен смог, които сякаш се материализираха във въздуха.

Пипалата му ставаха по-дълги, по-многобройни и по-осезаеми. Те докосваха телата им и гадно се залепваха. В коридора на втория етаж те започваха да запълват пространството от стена до стена и от пода до тавана като някаква гигантска паяжина, която беше толкова материална, че Мишелов и Фафърд трябваше да я разсекат, за да преминат, или поне така си мислеха, в пристъпа на маниакална лудост, който ги беше обхванал. Черната паяжина повтори неясно извънземния протяжен вик, който се разнасяше откъм седмата стая пред тях и който затихна в злорадо писукане и кикот, също толкова луди, колкото емоциите на двамата нападатели.

Отново се разнесе шумът на затръшвани врати. В някакъв нереален пристъп на рационалност, Мишелов помисли, че крадците не се страхуват от него и Фафърд, защото още никой не ги беше видял, а по-скоро от Христомило и неговата магия, макар и поставени в защита на Дома на крадците.

Даже стаята с картата, откъдето беше най-вероятно да започне контраатаката, бе затворена с огромна, масивна, обкована с железни гвоздеи врата.

Наложи им се да секат по два пъти черните лепкави въжета на паяжината за всяка крачка придвижване напред. По средата между стаята с картата и онази на магьосника в мастиленочерната паяжина започваше да се материализира първоначално като призрак, но бързо ставайки все по-реален, черен паяк с големината на вълк.

Мишелов разсече тежката паяжина пред себе си, отстъпи две крачки и със засилване направи висок скок над паяка. Скалпел се стрелна надолу и се заби посред осемте току-що добили форма черни очи. Тварта се отпусна като пробит мехур, изпускайки отвратителна воня.

И тогава Мишелов и Фафърд се озоваха пред стаята на магьосника, която служеше за алхимическа лаборатория. В голяма степен тя приличаше на онова, което вече бяха видели, но от някои неща вече имаше по две, а от други — много повече.

На дългата маса имаше две реторти, подгрявани от сините пламъци на два светилника. От гърлата им излизаше плътно, извиващо се въже, чиито движения бяха по-бързи от тези на черната блатна кобра, която може да убие и човек. Въжето този път не попадаше в резервоари, а излизаше направо във въздуха, образувайки преграда между мечовете им и Христомило, който пак стоеше прав и прегърбен над пожълтелия пергамент, но сега екзалтираният му поглед бе фиксиран предимно върху Фафърд и Мишелов, макар от време на време да се спускаше към текста на заклинанието, което той монотонно рецитираше.

На другия край на масата, в свободното от паяжината пространство, подскачаше не само Сливикин, а и огромен плъх, чиито размери бяха като на Сливикин, с изключение на главата.

От мишите дупки в основата на стената проблясваха червени малки очи.

С яростен рев Фафърд започна да сече черната бариера, но въжетата биваха незабавно замествани от нови, извиращи от гърлата на ретортите, а отсечените парчета, вместо да се отпуснат безжизнено, сега жадно се насочваха към него като змии удушвачи.

Неочаквано той прехвърли Сивия жезъл в лявата си ръка, извади ножа си и го запрати към магьосника. Насочвайки се право към целта, той разкъса първите три слоя, беше отклонен и забавен от четвъртия и петия, почти спрян от шестия и безпомощно се заплете в седмия.

Христомило издаде луд кикот и се ухили, показвайки острите резци, а Сливикин писукаше в екстаз и подскачаше още по-високо.

Мишелов на свой ред хвърли Котешкия нокът с не по-добър резултат, всъщност дори по-лош, защото по време на хвърлянето едно от пипалата на смога се лепна върху ръката му с меча, а друго, задушавайки го, се обви около шията му. Черни плъхове започнаха да изскачат от големите дупки в насметените покрай стените боклуци.

Междувременно други пипала се увиха около глезените, колената и лявата ръка на Фафърд и едва не го събориха. Борейки се да възстанови равновесието си, той извади камата на Влана от пояса и я вдигна над рамо с блестяща сребърна дръжка и острие, покрито от кафявата засъхнала кръв на убития плъх.

Усмивката изчезна от лицето на Христомило, когато той видя камата. Магьосникът изписка странно и тревожно, отдръпна се от пергамента и масата и вдигна служещите му за ръце копита, за да се предпази от непоправимото.

Камата на Влана премина с лекота през черната паяжина, чиито въжета сякаш даже се разделяха, за да й направят път, и се заби до дръжката в дясното му око.

Той нададе тънък вик на агония и прекара нокти по лицето си.

Черната паяжина се загърчи в смъртен спазъм.

И двете реторти се пръснаха едновременно и разплисквайки съдържанието си по изцапаната маса, изгасиха сините пламъци, а дебелият плот на масата започна да дими под подобната на лава гъста течност, която със звучни лепкави капии започна да се стича на пода.

С един последен слаб писък Христомило рухна напред, притиснал ръце върху очите си. Дръжката на камата минаваше през пръстите му.

Паяжината започна да избледнява, както мастило под струя чиста вода.

Мишелов се хвърли напред и прониза с единствен удар Сливикин и грамадния плъх, преди животните да осъзнаят какво става. Те също бързо умряха с тънки писъци, а останалите плъхове смениха посоката си на движение и се навряха по дупките като малки черни светкавици.

След малко и последната следа от нощния или може би магьосническия смог се разтвори във въздуха, а Мишелов и Фафърд се озоваха сами с три мъртви тела. Над тях се спусна плътна тишина, която изглеждаше, че запълва не само тази стая, а и целия Дом на крадците. Даже подобната на лава течност беше спряла да се движи и застиваше, а дървеният плот на масата бе престанал да дими.

Треската на лудост ги беше изоставила, а заедно с нея и цялата им ярост. Тя се беше изпарила до последния атом и на нейно място се беше настанило преситено задоволство. Те изпитваха точно толкова желание да убият Кровас или някой друг от крадците, колкото да размазват мухи по стените. Дълбоко в себе си Фафърд не можеше да откъсне ужасения си вътрешен взор от спомена за жалното лице на малкия крадец, който беше посякъл в пристъпа си на лудост.

Единствено скръбта им не ги беше изоставила, не бе затихнала ни най-малко, напротив, ставаше все по-трудно поносима, а също и още по-силното чувство на отвращение от всичко, което виждаха около себе си: мъртъвците, безпорядъка в стаята на магьосника, целия Дом на крадците, накрая целия Ланхмар до последната му воняща улица и до последната обвита в смог кула.

Изсъсквайки с отвращение, Мишелов издърпа Скалпел от труповете на двете твари, избърса го в някакъв парцал и го върна в ножницата, Фафърд повтори жеста му и прибра Сивия жезъл. Единият взе своя нож, а другият — кинжала си, от местата, където бяха паднали на пода, след като паяжината се бе дематериализирала, никой дори не погледна към камата на Влана, която оставаше забита. Но на масата на магьосника те забелязаха извезаната със сребро кесия на Влана от черно кадифе, както и колана й, който отчасти бе залят от втвърдилата се черна лава, а също и кутията за скъпоценности на Ивриан, покрита със син емайл отвън и със сребро отвътре. От тях те извадиха скъпоценностите на Женгао.

Без да проговорят, също както и в опожареното гнездо на Мишелов зад „Сребърната змиорка“, но изпитващи някакво усещане за единение на целите си, за споделяне на намеренията си и на другарството си, те тръгнаха с отпуснати рамене и бавни, изморени стъпки, които ускориха, излизайки от магьосническата стая и надолу по плътно застлания коридор, покрай стаята с картата, с все още здраво затворената врата от дъб и желязо, покрай останалите стаи, от които не се дочуваше нито звук (защото беше очевидно, че цялата гилдия бе живяла в ужас от Христомило, неговите магии и помощници), надолу по кънтящите стъпала и все по-бързо по голия под на долния коридор, покрай затворените врати на смълчаните стаи, усещайки как стъпките им отекват, независимо колко тихо се опитваха да пристъпват, под опустялата, почерняла от пламъците ниша над вратата и след това навън — по Евтината улица, завивайки наляво и на север, защото това беше най-краткият път към улицата на Боговете, а вече там, завивайки надясно и на изток, без да срещнат нито една жива душа по празните улици, с изключение на един слаб, прегърбен чирак, който с нещастен вид миеше плочника пред магазин за вино под слабата розова светлина, която си пробиваше път от изток, макар да имаше много тела, които спяха, сумтяха и сънуваха из канавките и по-тъмните места — да, завивайки надясно и на изток, по улицата на Боговете, защото в тази посока бе градската врата, извеждаща на пътя през Голямото солено блато, а тази врата предлагаше най-бързия начин да излязат от този велик и бляскав град, който сега им беше ненавистен и наистина трудно би могъл да бъде издържан дори още само един, пронизващ, оловнотежък удар на сърцето по-дълго, отколкото се налагаше… един град на любими духове, които човек не би могъл да погледне в очите.