Старогръцки легенди и митове

ФРИКС И ХЕЛА

В древния Минийски Орхомен в Беотия царувал цар Атамант, син на бога на вятъра Еол. Той имал от богинята на облаците Нефела две деца — син Фрикс и дъщеря Хела. Атамант изневерил на Нефела и се оженил за дъщерята на Кадъм — Ино. Ино намразила децата от първия брак на мъжа си и намислила да ги погуби. Тя надумала орхоменянките да изсушат семето, приготвено за посев. Орхоменянките засели нивите с изсушени семена и на винаги плодородните им ниви не поникнало нищо. Орхоменяните били застрашени от глад. Тогава Атамант решил да изпроводи пратеници в свещения град Делфи, за да попитат оракула на стрелометеца Аполон коя е причината за безплодието на нивите. Коварната Ино подкупила пратениците и те, като се върнали от Делфи, предали лъжливо отговора на оракула.

— Ето какъв отговор даде прорицателката Пития — казали на Атамант подкупените пратеници. — Принеси в жертва на боговете сина си Фрикс, и боговете ще върнат плодородието на нивите.

И Атамант, за да избегне голямото бедствие, което застрашавало Орхомен, решил да пожертвува любимия си син. Ино тържествувала: нейният план да погуби Фрикс успял.

Вече всичко било готово за жертвоприношението. Младият Фрикс трябвало да падне под ножа на жреца; но неочаквано се появил златорунният овен, дар от бог Хермес. Този овен изпратила майката на Фрикс, богиня Нефела, за да спаси децата си. Яхнали златорунния овен Фрикс и сестра му Хела и овенът ги понесъл по въздуха далеч на север.

Овенът се носел бързо. Ниско под тях се разстилали надалеч поля и гори, между които като сребърни ленти се извивали реки. Овенът се носи над планините. Ето и морето. Овенът се носи над морето. Хела се уплашила и от страх не могла да се удържи на овена. Тя паднала в морето и вечно шумящите морски вълни я погълнали. Фрикс не можал да спаси сестра си. Тя загинала. Оттогава насетне морето, в което се удавила Хела, започнало да се нарича Хелеспонт (Хелино море, сегашният проток Дарданели).

Все по-далеч и по-далеч летял овенът с Фрикс и най-после слязъл на бреговете на Фазис, в далечна Колхида, където царувал магьосникът Еет, син на бог Хелиос. Еет отгледал Фрикс, а когато той възмъжал, оженил го. за дъщеря си Халкиопа. А златния овен, който спасил Фрикс, принесли в жертва на великия облакогонец Зевс. Златното руно на овена Еет окачил в свещената гора на бога на войната Арес. Един ужасен дракон, който изригвал пламък и никога не склопвал очи за сън, трябвало-да пази руното.

Мълвата за това златно руно се разпространила по цяла Гърция. Потомците на Атамант, Фриксовия баща, знаели, че спасението и благоденствието на техния род зависи от това, дали те ще притежават руното, и затова искали на всяка цена да се сдобият с него.

РАЖДАНЕТО И ОТГЛЕЖДАНЕТО НА ЯЗОН

На брега на синия морски залив в Тесалия Кретей, братът на цар Атамант, построил град Йолк. Градът Йолк се разрасъл; плодородните му нивя, търговията и мореплаването му донесли богатство. Когато Кретей умрял, в Йолк зацарувал син му Езон, но едноутробният му брат, Посейдоновият син Пелий, му отнел властта и Езон трябвало да живее в града като обикновен гражданин.

Наскоро на Езон се родил син, едно много хубаво момченце. Езон се страхувал, че надменният и жесток Пелий ще убие сина му, на когото по право се падала властта над Йолк, и решил да го укрие. Той оповестил, че младенецът е умрял веднага след раждането, и дори направил разкошна панихида за него; а той лично занесъл сина си в дебрите на планината Пелион при най-мъдрия измежду кентаврите, Хирон. Там, в гората, в една пещера, расло момчето, възпитавано от Хирон, от майка му Филира и от жена му Харикло. Мъдрият Хирон му дал име Язон. Хирон учил Язон на всичко: да си служи с меч и с копие, да стреля с изпънат лък, учил го на музика и на всичко, което знаел самият той. Нямало равен на Язон по ловкост, сила и храброст, а по хубост той бил равен на обитателите на небето.

До двадесетата си година Язон живял при Хирон. Най-сетне решил да напусне безлюдните склонове на Пелион, да отиде в Йолк и да поиска от Пелий да му върне властта над Йолк.

ЯЗОН В ЙОЛК

Когато Язон пристигнал в Йолк, отишъл направо на площада, където се били събрали всички жители. С възхищение гледали жителите на Йолк прелестния младеж. Те си мислели, че той е или Аполон, или Хермес — така хубав бил той. Бил облечен не като всички жители на Йолк: на плещите му била наметната пъстра кожа от пантера и само десният му крак бил обут в сандал. Разкошните къдрици на Язон се спущали по раменете му, целият той сияел с красотата и силата на млад бог. Опрян на две копия, той стоял невъзмутим всред тълпата граждани, които му се любували.

В това време пристигнал с разкошна колесница на площада и Пелий. Погледнал той младежа и трепнал, като забелязал, че само единият крак е обут. Изплашил се Пелий: защото оракулът му бил предрекъл някога, че го застрашава гибел от човек, който ще дойде в Йолк от планините и ще носи обувка само на единия си крак; този човек, Езоновият син, трябвало със сила или с хитрост да погуби Пелий и гибелта била неизбежна.

Пелий скрил уплахата си и надменно запитал непознатия младеж:

— Откъде си родом, младежо, към кое племе принадлежиш? Само че кажи истината, не се омърсявай с лъжа, аз съм враг на лъжата и я ненавиждам.

Язон спокойно отговорил на Пелий:

— Мъдрият Хирон ме е научил само на правда и на честност и аз съм винаги верен на неговите напътствия. Цели двадесет години преживях аз в Хироновата пещера и нито веднъж не съм нарушил истината и не съм се провинил в каквото и да било. Аз се завърнах тук, в родния Йолк, при баща си Езон. Възнамерявам да поискам да ми се върне властта над Йолк. Тая власт, както съм чувал, е отнел от баща ми коварният Пелий. Граждани, заведете ме в дома на моите велики прадеди. Аз не съм ви чужд, роден съм тук, в Йолк. Аз съм Язон, синът на Езон.

Жителите на Йолк посочили на Язон бащината му къща. Когато Язон влязъл, бащата веднага познал сина си. Радостни сълзи бликнали в очите на стария Езон: той ликувал, като виждал, че син му е станал силен и хубав младеж.

Вестта за завръщането на Язон бързо стигнала до Езоновите братя: Ферет, царя на Фера, и Амфаон от Месения. Наскоро те пристигнали при Езон със синовете си Адмет и Мелампод. Пет дни и пет нощи Езон и син му Язон ги чествували с пиршества. В разговорите Язон им разкрил желанието си да си. възвърне властта над Йолк. Те одобрили намерението на Язон и заедно с него отишли при Пелий; Язон поискал от Пелий да му върне властта, като обещал да му остави всички богатства, които Пелий бил отнел от Езон. Пелий не посмял да откаже на Язон.

— Добре, съгласен съм — отвърнал той, — но ще ти поставя само едно условие: ти трябва преди това да умилостивиш подземните богове. Сянката на Фрикс, загинал в далечна Колхида, моли да заминем за Колхида и да вземем златното руно. Сянката на Фрикс ми откри това насън. Когато бях в Делфи, сам стрелометецът Аполон ми заповяда да се отправя за Колхида. Но аз съм стар и не мога да се реша на такъв голям подвиг; а ти си млад и пълен със сила; извърши този подвиг, и аз ще ти върна властта над Йолк.

Така отговорил Пелий на Язон, като затаил злобата в сърцето си. Той вярвал, че Язон ще загине, ако се реши да потегли към Колхида за златното руно.

ЯЗОН НАБИРА СПЪТНИЦИ И СЕ ГОТВИ ЗА ПОХОД ДО КОЛХИДА

Тутакси след своя разговор с Пелий Язон започнал да се приготовлява за поход до Колхида. Той обиколил всички гръцки земи и навсякъде призовавал славните с подвизите си герои на поход до Колхида за златното руно. Всички големи герои се отзовали на поканата му. Съгласил се да вземе участие в похода и най-великият от героите, Зевсовият син Херакъл. Всички герои се събрали в Йолк. Та кой ли не бил всред тях: тук били и гордостта на град Атина — могъщият Тезей, и синовете на Зевс и Леда — Кастор и Полидевк, придружени от братовчедите си Идас и Линкей, и крилатите герои Калаид и Зет, синове на Борей и Орития, и Мелеагър от Калидон, и храбрият Анкей, и Адмет, и Теламон, и много други. Между героите бил и певецът Орфей. Гърция никога още не била виждала такъв сбор на герои. Силни, прекрасни като богове, те привличали възторжените погледи на всички жители на Йолк. Какви препятствия биха могли да ги спрат, кой би могъл да им се противопостави, какво би могло да ги уплаши?

Готов бил и кораб за героите. Този кораб бил построен от Аргос, син на Арестор; лично богиня Атина му помагала. Тя вградила в кърмата на кораба къс от свещения дъб, растящ в гората на Зевсовия оракул в Додона. Този десетовеслен кораб, наречен „Арго“, бил прекрасен. Той бил лек и бръз; като чайка се носел по вълните на морето. По името на кораба „Арго“ и героите, които взели участие в похода, били наречени аргонавти (плаващи с „Арго“). Аргонавтите били покровителствувани не само от Атина — под своя закрила ги взела и Хера. Тя изгаряла от омраза към Пелий, задето не й принасял жертви. Язон пък се радвал на особено благоволение от страна на Хера. Веднъж тя, за да изпита младия герой, му с явила в образа на грохнала бабичка на брега на една планинска река и със сълзи го помолила да я пренесе на отсрещния бряг. Героят внимателно вдигнал бабичката на гръб и я пренесъл през буйната река. Само че при преминаването на реката Язон изгубил сандала от левия си крак. Оттогава Хера обикнала Язон и му помагала във всичко. И стрелометецът Аполон покровителствувал аргонавтите; в същност той подтикнал героите да предприемат този поход и пак той им предрекъл щастие и успех.

Като се събрали в Йолк, героите искали да изберат за свой предводител великия Херакъл, но той се отказал и предложил да изберат Язон. За кормчия на „Арго“ бил избран Титий, а на носа на кораба застанал Линкей, от чието око не можело нищо да се скрие не само на земята, но даже и под земята.

Всичко било готово за отплаване, „Арго“, спуснат във водата, вече леко се полюлявал върху вълните: натоварени били вече запаси от храна и прясна вода; принесени били последните жертви в чест на Аполон и на всички богове. Жертвоприношението дало щастливи предзнаменования. В навечерието било уредено и весело пиршество. Било вече време за тръгване в далечното, пълно с опасности плаване.

Едва крайчецът на небето пламнал в пурпурната светлина на утринната зора, и кормчията Титий, събудил аргонавтите. Те се качили на кораба и седнали до веслата, по двама на всяка скамейка. Дружно наблегнали върху веслата могъщите гребци. Гордо изплавал „Арго“ от пристанището в открито море. Вдигнали снежнобялото платно на кораба. Попътен вятър издул платното и лекият кораб бързо се понесъл по приветливо шумящите вълни. Ето върху колесницата с впрегнати бели като сняг коне се издигнал на небето лъчезарният бог на слънцето Хелиос. Розова светлина затрепкала по платното на „Арго“ и морските вълни заблестели в утринните лъчи на слънцето.

Орфей докоснал струните на златната си китара и запял; дивната му песен се понесла по морската шир. Героите се заслушали в песента. А от морската дълбочина изплували риби и пъргави делфини; омаяни от пеенето на Орфей, те плували подир бързо разсичащия вълните „Арго“ като стадо, което върви след пастира под сладките звуци на свирката му.

АРГОНАВТИТЕ НА ОСТРОВ ЛЕМНОС

След кратко щастливо плаване аргонавтите пристигнали на цветущия остров Лемнос. Там царувала младата царица Хипсипила. На острова нямало нито един мъж. Лемносянките избили до един мъжете си заради тяхната изневяра. Единствен цар Тоант, бащата на Хипсипила, избягнал смъртта. Спасила го дъщеря му.

Когато аргонавтите слезли на брега на Лемнос и изпратили вестител в града, лемносянките се събрали на съвещание на градския площад и младата Хипсипила ги предупреждавала да не пускат аргонавтите в града. Тя се страхувала, че героите ще узнаят за престъплението, което лемносянките били извършили. Но старата Полуксо решително възразила на царицата. Тя настоявала, че аргонавтите трябва да бъдат пуснати в града.

— Кой ще ви защищава — питала Полуксо, — ако врагове, нападнат Лемнос? Кой ще се грижи за вас, когато остареете, ако останете самотни? Не, пуснете в града чужденците и нека те останат тук.

Лемносянките послушали старата Полуксо. Веднага те изпратили една от тях с вестителя, дошъл от „Арго“, при героите да ги помоли да влязат в града.

Язон облякъл разкошна пурпурна дреха, изтъкана нарочно за него от самата Атина Палада, и отишъл в града. Хипсипила го приела с почести и му предложила да се настани в двореца й. Дошли в града и останалите аргонавти. Само няколко души, между които и Херакъл, останали на „Арго“.

На острова зацарило веселие и радост. Навсякъде върху клади горели жертви в чест на боговете; следвали тържество подир тържество, пир след пир. Сякаш героите били забравили за великия подвиг, който ги очаква. Безгрижно пирували те на богатия остров Лемнос. Най-сетне Херакъл тайно повикал аргонавтите на морския бряг, където бил пуснал котва „Арго“. Гневно ги упреквал най-големият измежду героите, задето те, увлечени в удоволствия, във весел и безгрижен живот, забравили, че им предстоят подвизи. Слушайки заслужените укори, героите стояли посрамени. Те решили незабавно да напуснат Лемнос. „Арго“ бил веднага приготвен за път. Героите вече били готови да се качат на кораба и да заемат местата си при веслата, когато на брега пристигнали на тълпа лемносянките. Те молели героите да не ги напущат, да останат при тях. Но героите били непреклонни. Лемносянките със сълзи се простили с тях Героите се качили на „Арго“, дружно наблегнали на веслата; вълните се разпенили под удара на веслата на могъщите гребци и „Арго“ се понесъл като птица по морския простор.

АРГОНАВТИТЕ НА ПОЛУОСТРОВ КИЗИК

Когато аргонавтите плавали по Пропонтида, пътем се отбили на полуостров Кизик. Там живеели долионите, потомци на Посейдон. Управлявал ги цар Кизик. Недалеч от полуостров Кизик се намирала Мечата планина, където живеели шесторъки великани; долионите можели да живеят в безопасност наред с такива съседи само благодарение на Посейдоновата закрила. Царят на полуостров Кизик приел аргонавтите с почести и цял ден прекарали те в двореца му на весело пиршество. А щом взело да се разсъмва, аргонавтите се стегнали за път. Те вече се били качили на, „Арго“, когато неочаквано на отсрещния бряг на залива се появили шесторъките великани. Те започнали да хвърлят в морето грамадни камъни, откъсвали цели скали и ги натрупвали една върху друга, за да препречат на аргонавтите изхода от залива към открито море. Грабнал стегнатия си лък Херакъл и една след друга започнал да изпраща своите смъртоносни стрели по великаните. Като се прикривали с щитовете си, аргонавтите се нахвърляли срещу великаните с копия в ръце. Боят не траял дълго, един след друг великаните изпопадали на земята и в морето; всичките били избити, нито един от тях не можал да се спаси.

Аргонавтите потеглили. Попътен вятър издул, корабното платно и целия ден „Арго“ спокойно се носил по вълните. Настанала вечер; богът на слънцето Хелиос завършил пътя си по небето, нощта обвила с тъма небе и земя. Вятърът променил посоката си и вече носи „Арго“ обратно — към бреговете, които той тъй неотдавна бил напуснал. В нощния мрак аргонавтите пак стигнали до Кизик. Жителите на Кизик не ги разпознали; те ги сметнали за морски разбойници и ги нападнали начело с младия си цар. Завързал се страшен нощен бой. В пълен мрак се бият героите със своите неотдавнашни приятели. Могъщият Язон с острото си копие наранил в гърдите младия цар на Кизик и той със стенание паднал на земята. Но ето лъчите на богинята на зората Еос обагрили изток с червена светлина. Настъпва утро. Бойците се виждат един друг и изпадат в ужас; приятели са се били с приятели.

Аргонавтите и жителите на Кизик уредили тризна ( възпоменателна трапеза и военни състезания) в памет на убитите; три дни оплаквали те убития млад цар. А жена му, прекрасната Клейто, дъщеря на Мероп, не могла да понесе тежката загуба и сама забила остър меч в гърдите си.

АРГОНАВТИТЕ В МИЗИЯ

Недълго още плавали аргонавтите и стигнали до бреговете на Мизия. Там те сгрели на брега, за да се запасят с вода и храна. Могъщият Херакъл навлязъл в гората, която се намирала недалеч от брега, за да си направи ново весло — неговото се счупило. Той намерил една висока бяла ела, сграбил я със силните си ръце и я изтръгнал с корените. Нарамил могъщият герой бялата ела и тръгнал към брега. Изведнъж насреща му изтичва приятелят му Полифем и разказва, че току-що чул вик на младия Хилас, който ги викал. Хукнал Херакъл да търси Хилас, но никъде не можел да го намери. Натъжил се Херакъл. Заедно с Полифем търси той навсякъде Хилас, но всичко било напразно.

Щом се появила на небето лъчезарната зорница, предвещаваща скорошно настъпване на утрото, аргонавтите потеглили, без да забележат в утринната дрезгавина, че нито Херакъл, нито Полифем са с тях. Когато вече настъпило утрото, героите се натъжили, като видели, че двама от най-славните им другари не са между тях. Язон седял опечален, с отпусната глава; той сякаш не чувал жалбите на своите спътници, сякаш не забелязвал отсъствието на Херакъл и Полифем. Верният Хераклов приятел Теламон пристъпил към Язон и го обсипал с упреци:

— Само ти седиш така спокойно. Можеш сега да се радваш. Херакъл не е всред нас и няма кой да затъмни сега твоята слава. Не, аз няма да продължа да пътувам с вас, ако не се върнете и не издирите Херакъл и Полифем.

Теламон се впуснал към кормчията Титий и искал да го застави да върне обратно „Арго“. Напразно се мъчели да го успокоят бореадите (синовете на Борей); разгневеният Теламон не искал да слуша никого, той обвинявал всички, че умишлено са оставили Херакъл и Полифем в Мизия. Изведнъж от морските вълни се показала обвитата с водорасли глава на морския бог прорицател Главк. Той хванал с ръка кораба „Арго“ отдолу, спрял го и казал:

— По волята на великия гръмовержец Зевс Херакъл и Полифем останаха в Мизия. Херакъл трябва да се върне в Гърция, да постъпи на служба при Евристей и да извърши дванадесет големи подвига. На Полифем пък е предопределено да основе в страната на халибите славен град — Киос. А героите останаха в Мизия, защото търсят отвлечения от нимфите прекрасен Хилас.

Като казал това, Главк отново потънал в морето и се скрил от очите на аргонавтите.

Героите се успокоили. Теламон се помирил с Язон. Седнали при веслата героите и „Арго“, тласкан от ритмичните удари на могъщите гребци, бързо полетял по морето.

АРГОНАВТИТЕ ВЪВ ВИТИНИЯ (АМИК)

На следния ден сутринта аргонавтите спрели до брега на Витиния. Там те не били посрещнати така гостоприемно, както на полуостров Кизик. Във Витиния край морския бряг живеели бебриците, управлявани от своя цар Амик. Той се гордеел Със своята исполинска сила и със славата си на непобедим в боя с юмруци. Жестокият цар принуждавал всички чужденци да се бият с него и безмилостно ги убивал със силен юмручен удар. Амик посрещнал аргонавтите с подигравки, нарекъл великите герои скитници и призовал най-силния от тях на бои, ако, разбира се, някой от аргонавтите посмее да си премери силите с него. Разгневили се героите. Излязъл напред Полидевк, младият син на Зевс и Леда. Спокойно той приел предизвикателството на царя на бебриците. Досущ като страшния Тифон стоял Амик пред Полидевк с черното си наметало и с грамадна сопа на рамо. Той измерил Полидевк с мрачен поглед; а Полидевк стоял пред Амик, блестящ като звезда с хубостта си. Бойците се приготвили за бой. Амик хвърлил на земята юмручните ремъци. Без да избира, Полидевк взел от земята ремъците, които били по-близо до него, и обвързал с тях ръцете си. Започнал боят. Царят на бебриците се хвърлил върху Полидевк като разярен бик. Полидевк ловко отбивал ударите му и не отстъпвал нито крачка под напора на Амик. За миг боят спрял, за да могат бойците да си поемат дъх. Ето те пак се бият и ударите се сипят един след друг. Амик замахнал и искал вече да нанесе на Полидевк страшен удар в главата, но младият герой се навел и нанесъл на Амик такъв удар в ухото, че счупил черепната му кост. Амик се тръшнал на земята в предсмъртни гърчове. Аргонавтите приветствували победителя Полидевк с гръмки викове.

Когато бебриците видели, че царят им е убит, те нападнали Полидевк. Полидевк повалил на земята с юмручни удари първите двама от тях. Аргонавтите грабнали оръжието си и се хвърлили в бой с бебриците. Като вихър засвистяла тежката секира на Анкей в редовете на бебриците; един след-друг ги сразява Кастор с блестящия си меч. Героите се бият като лъвове. Бебриците хукнали да бягат. Героите дълго ги преследвали. Те се върнали на морския бряг с богата плячка. Цяла нощ пирували победителите и победната песен на Орфей гръмко звучала по брега. Под съпровода на своята златна китара той славел младия победител на Амик, царя на бебриците, прекрасния Полидевк, сина на гръмовержеца Зевс.

АРГОНАВТИТЕ У ФИНЕЙ

Пя другия ден сутринта аргонавтите продължили пътя си. Скоро те стигнали до бреговете на Тракия. Героите слезли на брега, за да попълнят хранителните си запаси. На морския бряг видели някаква къща и тръгнали към нея. От къщата излязъл насреща им сляп старец; той едва се държал на краката си и цялото му тяло треперело от слабост. Още на прага на своя дом старецът от слабост се свлякъл на земята. Аргонавтите го привдигнали и им домиляло за него. От думите на стареца те разбрали, че той е Финей, син на Агенор, и че бил по-рано цар на Тракия. Но Аполон наказал Финей, задето злоупотребявал с получената от Аполон дарба да пророкува, като откривал на хората тайните на Зевс. Аполон го ослепил, а боговете му изпратили харпиите, полумоми-полуптици, които прилетявали в къщата му, изпояждали всичката му храна и разнасяли по целия дом страшна воня. Боговете открили на Финей, че той ще се избави от това тяхно наказание само когато дойдат при него аргонавтите, всред които ще бъдат и двамата крилати синове на Борей, Зет и Калаид. Финей започнал да моли героите да го освободят от бедата; молел бореадите да изгонят харпиите; нали той не бил чужд на бореадите — бил женен за сестра им Клеопатра.

Героите се съгласили да помогнат на Финей. Те приготвили. богата трапеза, но щом Финей се излегнал край масата, за да уталожи глада си, харпиите връхлетели и без да обръщат внимание на виковете на аргонавтите, лакомо изяли всичките ястия, като разнесли из целия дом страшна воня; после харпиите се вдигнали и излетели от къщата на Финей. Литнали след тях на могъщите си криле бореадите. Дълго те преследвали харпиите и най-сетне ги настигнали край Плотийските острови. Бореадите извадили мечовете си и вече искали птици да убият харпиите, но в този момент долетяла на дъгоцветните си криле от високия Олимп пратеницата на боговете Ирида. Тя спряла бореадите и казала, че боговете са заповядали на харпиите да не се връщат вече при Финей. Бореадите полетели обратно към Тракия.

Оттогава Плотийските скали (острови) започнали да се наричат Строфади, т.е. островите на завръщането.

Щом преследваните от бореадите харпии отлетели, аргонавтите приготвили нова трапеза на Финей и старецът можал най-после да утоли страшния си глад. На трапезата Финей разкрил на аргонавтите какви още опасности ги очакват по пътя им към Колхида и им дал съвети как да ги превъзмогнат. Финей съветвал героите също така, когато стигнат в Колхида, да призоват на помощ златна Афродита, тъй като само тя може да помогне на Язон да добие златното руно. Аргонавтите изслушали мъдрия старец с внимание, стараейки се да запомнят всичко, което той им казал.

Скоро се върнали и бореадите и разказали как са преследвали харпиите. Старият Финей се зарадвал, като узнал, че завинаги е избавен от появяване на харпиите.

СИМПЛЕГАДИ

Аргонавтите не останали дълго при Финей. Те бързо си заминали. Волно се носел „Арго“ по морските вълни. Изведнъж се зачул някъде напред далечен шум. Този шум ставал все по-ясен и по-силен. Той приличал на рева на приближаваща се буря, заглушавай от време на време сякаш от гръмотевици. Ето показали се и Симплегатските скали. Героите видели как скалите се раздалечавали една от друга и отново се удряли със страшен грохот. Морето около тях клокочело, пръски високо се издигали при всяко повторно сблъскване. А когато скалите пак се раздалечавали, вълните между тях се носели и преобръщали в бесен водовъртеж.

Героите си припомнили съветите на Финей да пуснат пред кораба гълъб между скалите; ако гълъбът прелети между тях, и „Арго“ ще проплава невредим покрай Симплегадите. Наблегнали на веслата аргонавтите. Ето те са вече до самите скали. С трясък се сблъскали скалите и пак се раздалечили. Тогава героят Евфем пуснал гълъба. Като стрела полетява гълъбът между скалите. Скалите отново се събрали с такъв трясък, че сякаш небето потреперило. Солена вода опръскала аргонавтите, а „Арго“ се завъртял всред вълните като подхванат от вихър. Гълъбът пролетял невредим между скалите, само края на опашката му откъснали сблъскалите се скали. Радостно се провикнали аргонавтите и дружно наблегнали на веслата. Скалите се раздалечили. Една грамадна вълна с пенест гребен подхванала „Арго“ и го метнала в пролива. Отсреща се задава друга вълна; тя върнала „Арго“ назад. Наоколо кипят и клокочат вълните. Веслата се огъват от напора. „Арго“ пращи, сякаш потъва под натиска на вълните. Ето издигнала се нова вълна, висока като планина; тя се стоварила върху „Арго“ и той се завъртял като продънена лодка. Скалите вече се приближават една към друга, ей сега ще се сблъскат. Гибелта е неизбежна. Тогава се явила на помощ на аргонавтите лично Атина Палада, любимата Зевсова дъщеря. С едната си ръка тя задържала здраво една от скалите, а с другата така силно тласнала, „Арго“, че той като стрела изхвръкнал от пролива. Събралите се скали само строшили края на кърмата. Скалите отново се раздалечили и спрели, вече навеки неподвижни, от двете страни на протока. Изпълнила се повелята на съдбата, че Симплегадите ще застанат неподвижни едва тогава, когато между тях проплава кораб. Аргонавтите се радвали, че са избягнали една от най-страшните опасности. Сега те можели да бъдат сигурни, че благополучно ще завършат похода си.

ОСТРОВ АРЕТИАДА И ПРИСТИГАНЕ В КОЛХИДА

Дълго плавали аргонавтите покрай бреговете на Евксинския Понт. Покрай много страни минали те, много и различни народи видели. Най-сетне в далечината се показал остров. „Арго“ бързо се приближавал към острова; не бил вече далеч брегът. Изведнъж от острова се вдигнала във въздуха голяма птица, крилете на която блестели на слънчевите лъчи; тя прелетяла над „Арго“ и отронила едно от перата си, което паднало върху героя Оилей. Като стрела се забило перото в рамото на Оилей, кръв шурнала от раната и раненият герой изпуснал веслото, Другарите на Оилей измъкнали перото от раната му. С учудване гледат аргонавтите перото и виждат, че то е медно и остро като стрела. В този миг над острова се издигнала друга птица и полетяла към „Арго“, но нея вече я чакал героят Клитий с лък в ръцете. Щом птицата се приближила към „Арго“, Клитий пуснал стрела по нея и убитата птица паднала в морето. Като видели тая птица, покрита с медни пера, аргонавтите разбрали, че това са птиците стимфалиди, а островът, където живеят — остров Аретида. Амфидамант посъветвал героите да облекат доспехите и да се прикрият с щитове, преди да слязат на брега, аргонавтите започнали да крещят, да удрят с копия и мечове по щитовете си. Птиците се издигнали на грамадно ято над острова, полетели високо над „Арго“ и върху героите се изсипал истински дъжд от пера-стрели. Героите се запазили от тия стрели с щитовете си. А птиците, след като направили кръг над „Арго“, скоро се скрили далеч зад хоризонта.

Аргонавтите слезли на брега на Аретиада и вече искали да се разположат за почивка, когато срещу тях излезли четирима млади хора. Младежите били страшно изтощени, дрехите им висели на парцали по тях, едва прикривайки тялото им. Това били синовете на Фрикс. Те били напуснали Колхида, за да се върнат в Орхомен, но по пътя претърпели през една бурна нощ корабокрушение и само благодарение на щастлива случайност вълните ги изхвърлили на остров Аретиада, където именно ги намерили аргонавтите. Героите се зарадвали, че ги срещнали; особено доволен бил Язон: нали младите хора му били роднини. Аргонавтите нахранили младежите, дали им нови дрехи и им казали, че отиват в царството на Еет за златното руно. Най-възрастният от младежите, Аргос, обещал да помага на аргонавтите, но ги предупредил, че Хелиосовият син, цар Еет, е силен, жесток и никому не прощава. Ала нищо не било в състояние да спре аргонавтите да изпълнят веднъж взетото решение — да придобият златното руно.

На следната утрин аргонавтите продължили пътуването си. Дълго плавали те. Най-сетне в далечината подобно на облаци, отрупани на хоризонта, засинели върховете на Кавказ. Сега вече и до Колхида не било далеч.

С устрем се носи „Арго“, тласкан от равномерните удари на веслата. Вече слънцето се скрива, спущайки се в морето. По вълните пробягнали вечерните сенки. Високо над „Арго“ се зачуло размахване на криле. Летял един грамаден орел към скалата, на която бил прикован титанът Прометей. От размахването на огромните криле на орела по морето задухал вятър. Орелът изчезнал в далечината и до аргонавтите стигнали тъжните, тежки стенания на Прометей; отдалеч се донасяли те и ударите на веслата ги заглушавали от време на време.

Брегът е вече близо. Ето и устието на река Фазис. Язон извършил благодарствено възлияние на боговете и призовал боговете на Колхида и душите на умрелите герои да му помогнат в опасното начинание. Героите от „Арго“ заспали спокойно. Те стигнали там, закъдето били тръгнали — те са вече в Колхида, близо до столицата на цар Еет, но още много опасности имало да преминат.

ХЕРА И АТИНА ПРИ АФРОДИТА

Когато аргонавтите пристигнали в Колхида, великата богиня Хера и богиня Атина се посъветвали на високия Олимп как да помогнат на Язон да придобие златното руно. Богините решили да отидат при богинята на любовта Афродита и да я помолят да заповяда на сина си Ерос да прониже със златна стрела сърцето на Медея, дъщеря на Еет, и да й внуши любов към Язон. Богините знаели, че единствена магьосницата Медея може да помогне на Язон в опасния му подвиг.

Когато двете богини дошли при Афродита, тя си била сама в къщи. Афродита седяла на богат златен трон и със златен гребен решела разкошната си коса. Афродита видяла влезлите богини, станала да ги посрещне и любезно ги поздравила. Като поканила богините да седнат на златни пейки, изковани от самия Хефест, богинята на любовта ги попитала за какво са дошли. Богините й разказали по какъв начин искат те да се помогне на героя Язон и помолили Афродита да заповяда на Ерос да прониже сърцето на Медея. Афродита се съгласила. Богините се простили с Афродита, а тя отишла да търси своя палав син. Ерос в това време играел на зарове с Ганимед. Хитрият Ерос бил надиграл простодушния Ганимед и високо му се надсмивал. Точно в тоя момент Афродита се приближила към него. Тя прегърнала сина си и му казала:

— Слушай, немирнико. Искам да ти възложа една работа. Вземи по-скоро лъка и стрелите си и отлети на земята. Там, в Колхида, пронижи със стрела сърцето на Медея, дъщерята на цар Еет; нека тя се влюби в героя Язон. Ако ти изпълниш това, ще ти подаря играчката, която някога Адрастея беше направила за малкия Зевс. Само че трябва още сега да литнеш; това трябва да стане колкото е възможно по-скоро.

Ерос молел майка си да му даде предварително играчката, но майката, познавайки хитростта на момченцето, не се съгласила да му я даде, преди то да изпълни поръчението й. Като се убедил, че нищо няма да получи от майка си, преди да изпълни възложената му задача, Ерос грабнал лъка и стрелите си и бързо литнал от високия Олимп към земята — за Колхида; златните му криле блестели на слънцето.

ЯЗОН ПРИ ЕЕТ

На другата сутрин аргонавтите се събудили рано. Събрани на съвещание, те решили Язон да отиде с Фриксовите синове при цар Еет и да го помоли доброволно да предаде на аргонавтите златното руно и само ако гордият цар откаже, тогава да прибягнат към сила.

С жезъл на мира в ръка Язон се отправил към двореца на Еет. Богиня Хера закрила Язон и спътниците му с гъст облак, да не би жителите на Колхида да оскърбят героите. Когато героите стигнали до Еетовия дворец, облакът се разнесъл и те видели двореца. Той бил величествен; с високи стени и много кули по тях, издигащи се към небето. Широки врати, украсени с мрамор, водели за двореца. Редици бели колони, образуващи портик, блестели на слънцето.

Всичко, каквото имало в двореца на Еет, цялата му богата украса бил изработил Хефест от благодарност за това, че Еетовият баща, богът на слънцето Хелиос, извлякъл изтощения в боя с гигантите Хефест от Флегрейските полета и го откарал надалеч със своята златна колесница. Дворецът се състоял от много постройки-чертози. В най-разкошния чертог живеел цар Еет с жена си, в друг — син му Абсирт, на когото колхидците заради красотата му дали прозвището Фаетон (сияещ). В останалите пък чертози живеели дъщерята на Еет, Халкиопа, жена на умрелия Фрикс, и по-малката Еетова дъщеря Медея, голяма магьосница, служителка на богинята Хеката.

Когато Язон и спътниците му влезли в двора на Еетовия дворец, от своите чертози се показала Медея. Тя отивала да навести Халкиопа. Като видяла чужденците, Медея извикала от учудване. При вика й Халкиопа излязла и видяла своите синове. Радвайки се, че са се завърнали, тя се затичала към тях. Халкиопа прегръща, целува синовете си, с които не очаквала вече да се види някога. От шума бил привлечен и Еет. Той поканва чужденците да влязат в неговия дворец и заповядва на слугите си да приготвят разкошна гощавка. Докато Язон и Еет си разменяли приветствия, от високия Олимп се спуснал на златните си криле Ерос. Скрит зад една колона, той извадил златна стрела и опънал тетивата на своя лък. После, невидим за всички, Ерос застанал зад гърба на Язон и запратил стрелата си право в сърцето на Медея. Стрелата пронизала сърцето й и тя веднага почувствувала любов към Язон.

Язон влязъл със спътниците си в Еетовия двор. Там царят на Колхида ги поканил да се излегнат край трапезата. През време на пиршеството Аргос разказал на Еет как той и братята му са претърпели корабокрушение, как бурните вълни са ги изхвърлили на остров Аретиада и как са ги намерили там, умиращи от глад, аргонавтите. Аргос разправил още защо е пристигнал Язон с героите в Колхида. Щом чул Еет, че Язон иска да придобие златното руно, очите му гневно заблестели и той страшно се намръщил. Еет не вярва, че героите са доплавали за златното руно, той си мисли: дали синовете на Фрикс не са си поставили вече за цел да завладеят властта над цяла Колхида и затова са довели гръцките герои със себе си? Еет обсипва Язон с укори, той иска да го изпъди от двореца и го заплашва със смъртно наказание. Теламон бил вече готов да изсипе гневни думи в отговор на заплашването на царя, но Язон го възпрял. Той се старае да успокои Еет; уверява го, че той и другарите му са доплавали до Колхида само за златното руно, и обещава на царя да извърши каквато и да било работа, да изпълни каквато и да било поръка, ако за награда царят му даде златното руно. Еет се замислил. Тъй като решил да погуби Язон, той му казал:

— Добре, ще получиш руното, но преди това изпълни следното мое поръчение: изори нивата, посветена на Арес, с моя железен плуг, в който запрегни медноноги, бълващи огън бикове; засей тая нива със зъби от дракон, а когато от драконовите зъби израснат облечени в железни ризници воини, влез в бой с тях и ги унищожи. Ако изпълниш това, ще получиш руното.

Язон не отвърнал веднага на Еет, а помислил и промълвил:

— Съгласен съм Еет, но и ти трябва да изпълниш обещанието, което даваш: нали знаеш, че аз не мога да се откажа да изпълня твоето поръчение, щом веднъж по волята на съдбата съм дошъл тук, в Колхида.

Като казал това, Язон със спътниците си напуснал двореца.

АРГОНАВТИТЕ СЕ ОБРЪЩАТ ЗА ПОМОЩ КЪМ МЕДЕЯ

Когато Язон се върнал на кораба „Арго“, той разказал на другарите си какво е станало в двореца на Еет и каква задача му е възложил царят. Аргонавтите се замислили. Какво да правят, как да изпълнят те поръчението на Еет? Най-после се обадил Аргос:

— Приятели, в двореца на Еет живее дъщеря му Медея. Тя е голяма магьосница и единствено тя може да ни помогне. Аз ще отида да помоля мама да убеди Медея да ни помогне. Ако Медея ни помогне, няма защо да се плашим от каквито и да било опасности.

Току-що изрекъл Аргос това и над кораба „Арго“ прелетял бял гълъб, преследван от сокол. Гълъбът долетял при Язон и се укрил в диплите на неговото наметало, а соколът паднал на „Арго“.

— Това е щастливо знамение от боговете — извикал прорицателят Мопс. — самите богове ни нареждат да поискаме помощ от Медея. Погледнете, птицата, посветена на Афродита, се спаси на гърдите на Язон. Спомнете си какво рече Финей. Нима той не ни съветваше да помолим Афродита за помощ? Затова молете богинята, тя ще ни помогне. Нека Аргос по-скоро отиде при майка си; тя ще убеди Медея да ни помогне.

Аргонавтите послушали прорицателя Мопс: те принесли жертва на Афродита и Аргос бързо се отправил за двореца на Еет да се срещне с майка си.

В това време Еет свикал на площада всички колхидци. Той съобщил на народа за пристигането на чужденците и заповядал да охраняват „Арго“, за да не може никой от аргонавтите да се спаси с бягство. Еет решил, щом Язон загине на нивата, посветена на Арес. да опожари „Арго“ с всичките герои; синовете на Фрикс пък решил да унищожи с мъчителна смърт.

Настъпила нощ. Столицата на Еет потънала в сън. Навсякъде зацарила тишина. Само в чертозите на Медея няма покой. Над главата й витаят върволица сънища, един от друг по-тревожни. Медея ту сънува, че Язон се бори с биковете, а като награда за победата на героя трябва да послужи самата тя, ту й се присъня, че лично тя влиза в бой с издишащите пламък бикове и лесно ги побеждава; ту вижда как родителите й отказват да я дадат за жена на Язон, тъй като не е победил биковете. Възниква горещ спор между Язон и Еет и самата Медея трябва да реши тоя спор. А когато тя решава спора в полза на Язон, баща й се разгневил и страшно закрещял по нея. Събужда се Медея цяла обляна в сълзи, иска да изтича при Халкиопа, но се срамува да отиде при нея. Три пъти тя хваща вече дръжката на вратата, но все се връща обратно. Медея се захлупила на леглото си и заридала. Една от робините на Медея чула риданията й и казала за това на Халкиопа. Халкиопа изтичва при сестра си и я вижда как се е захлупила на леглото и ридае.

— О, сестро — дума Халкиопа, — защо плачеш? Да не би да проливаш сълзи за участта на моите синове? Да не си научила, че нашият баща иска да ги погуби?

Нито дума не промълвила Медея в отговор на Халкиопа, защото не за нейните синове плачела тя; но най-после рекла:

— Зловещи сънища сънувах, сестро. Гибел застрашава синовете ти и чужденеца, с когото те се завърнаха. О, да можеха боговете да ми дадат сили да им помогна!

Потреперила от ужас Халкиопа, като чула думите на Медея; тя я прегръща и я моли за помощ. Халкиопа знае, че Медея може да помогне на Язон със своите магии. И Медея казала на Халкиопа:

— Слушай, сестро, аз ще помогна на чужденеца. Нека той дойде утре сутринта в храма на Хеката; аз ще му дам талисман, който ще му помогне да извърши подвига. Обещай ми само, че ще пазиш всичко в тайна: иначе всички ни ще погуби нашият баща.

Отишла си Халкиопа. Медея останала сама. В гърдите й се борели противоположни чувства. Тя ту се бояла да отиде против волята на баща си, ту пък решавала да помогне на Язон, когото така обикнала. Искала дори да тури край на живота си, като вземе отрова. Медея вече извадила една кутия с отрова, отворила я, но богиня Хера й внушила непреодолима жажда за живот. И Медея блъснала настрана кутията с отрова, забравила всичките си съмнения, само за Язон мислела и решила да му помогне.

Едва се пукнала зора и далечните снежни върхове на Кавказ зарозовели, когато Аргос дошъл при аргонавтите и им съобщил, че Медея била съгласна да помогне на Язон и го моли да отиде в храма на Хеката. Когато изгряло слънцето, Язон се отправил с Аргос и прорицателя Мопс към храма на Хеката. Богиня Хера направила Язон толкова прекрасен, че дори аргонавтите го загледали с възхищение.

А Медея в това време, след като станала на ранина, измъкнала сандъче с вълшебни мехлеми и извадила от него мехлема, който се наричал „Прометеево масло“. Този мехлем бил приготвен от сока на корените на едно растение, израсло от кръвта на Прометей. Всеки, който се намазвал с тоя мехлем, ставал неуязвим — не можело да му навреди нито желязо, нито мед, нито огън; той придобивал непреодолима сила и за един ден ставал непобедим. Този именно мехлем решила Медея да даде на Язон. Тя повикала робините си и потеглила за храма на Хеката. Радостно било на сърцето на Медея; тя забравила всичките си тревоги и мислела само за срещата си с Язон.

Ето и храма на Хеката. Медея влязла в него. Язон още го нямало. Скоро дошъл и той. Погледнала го Медея и сърцето й започнало силно да бие. Дума не може да промълви тя.

Дълго стояли в мълчание Язон и Медея; най-после нарушил мълчанието героят. Той хванал Медея за ръката и й казал:

— Прелестна девойко, защо наведе очи към земята? Защо се страхуваш от мене? Нима мислиш, че аз тая зъл умисъл? Не, аз не съм дошъл тук с лоши намерения. Дойдох да те помоля за закрила. Само моля те, кажи ми истината: не забравяй, че Хеката няма да допусне лъжа в своето светилище; не ще допусне лъжа и Зевс, защитникът на всички молещи за помощ. Кажи ще ми помогнеш ли? Ако ти ми помогнеш, великите герои, които са дошли с мене тук, в Колхида, ще прославят името ти по цяла Гърция. Спомни си колко голяма е славата на Миносовата дъщеря Ариадна, която помогнала на великия Тезей.

Медея мълчала и само гледала Язон с очи, пълни с любов. Тя била прекрасна в своето смущение. С трепереща ръка тя измъкнала изпод колана си приготвения вълшебен мехлем и го подала на Язон. С едва чут глас Медея му казала:

— Слушай, Язоне, ето в какво ще се състои моята помощ: през нощта се изкъпи в реката; като се облечеш в черни дрехи, изкопай дълбок трап на брега и над трапа принеси на Хеката в жертва черна овца, като я възлееш с мед. После се върни на кораба си, но внимавай — не се обръщай назад. Ще чуеш гласове и яростен лай на кучета, но ти върви направо и не се бой. А когато настъпи утрото, намажи тялото си, копието, щита и меча си с този мехлем. Той ще ти даде непобедима сила и ти ще изпълниш поръчението на Еет. Запомни само: когато израстат от земята воините, хвърли един камък след тях и те ще започнат да де сражават помежду си; тогава ги нападни. А мехлема вземи; с негова помощ ти ще придобиеш руното. Носи тогава руното, където искаш.

Медея замлъкнала. Скръб замъглила очите й само при мисълта за раздяла с Язон. Навела глава, Медея стояла, изпълнена с тъга, и накрая промълвила:

— Язоне, ти ще си заминеш за родината, но не ме забравяй; поне от време на време си спомняй за Медея — нали аз те спасих.

Медея попитала откъде е родом Язон. Язон й разказал за Йолк, за цветущата долина, където се намира тоя град. Той викал Медея да замине с него за Гърция. Обещал й, че там тя ще бъде на голяма почит, уверявал я, че в Йолк ще я тачат като богиня.

— О, да можеше Еет да се съгласи да свърже приятелство с мене! — извикал Язон. — О, да склонеше да те пусне с мене в моята родина!

— Не, това е невъзможно — казала Медея с въздишка, изпълнена със скръб, — моят баща е суров и неумолим. Ти се върни сам в родината си, само не ме забравяй. О, как бих се радвала, ако буйният вятър ме отнесеше на крилете си в Йолк, за да мога да ти напомня за себе си, когато ти ме забравиш, когато забравиш, че аз те спасих.

Сълзи се появили на очите на Медея. Гледа я Язон и го обзема любов към Медея. Той я моли да напусне тайно бащиния си дом и да избяга с него в Йолк. Медея е готова да напусне Колхида; раздялата с Язон я плаши; тя се бои, че не ще може да понесе тая разлъка. Само като си помисли, че може да се раздели с Язон, Медея заплаква. Хера й е внушила желанието да последва Язон навсякъде, богинята иска Медея да замине за Йолк; Хера е решила с нейна помощ да погуби там ненавистния й Пелий.

Сега Медея и Язон се разделили; той й обещал да дойде пак в храма на Хеката, за да се срещне още веднъж с нея и да решат какво трябва да правят. Весело се отправила за дома и Медея със своята колесница — тя знаела, че Язон я обича.

ЯЗОН ИЗПЪЛНЯВА ПОРЪКАТА НА ЕЕТ

Настъпила нощта. Като се облякъл в черни дрехи, Язон отишъл на брега на река Фазис и там в потайна доба се окъпал в бистрите й води. После изкопал дълбок трап и принесъл над него, както му била наредила Медея, жертва на Хеката. Щом като принесъл жертвата, земята се раздрусала и се появила великата Хеката с горящи факли в ръце. Страшни чудовища и бълващи огън дракони обкръжавали Хеката; около нея лаели и виели ужасни адски кучета. Нимфите от околността с висок крясък избягали, като видели Хеката. Ужас обхванал Язон, но като помнел думите на Медея, без да се обръща назад, той вървял към „Арго“, където го чакали другарите му.

— Щом настъпило утрото, аргонавтите изпратили Теламон и Мелеагър при Еет да вземат драконови зъби. Еет им дал зъбите на убития от Кадъм дракон и започнал да се тъкми да отиде на Аресовата нива, за да види как Язон ще изпълни поръчението му. Еет облякъл своите доспехи, покрил главата си с шлем, блестящ като слънце, взел в ръце копието и щита си, които по тежест били само по силите на Херакъл, и се качил на колесницата си; колесницата управлявал син му Абсирт. И аргонавтите се стягали да отидат на Аресовата нива.

Язон намазал копието, меча и щита си с вълшебния мехлем, а после и себе си намазал с него. Страшна сила усетил той тогава в цялото си тяло. Мускулите му станали сякаш челичени, тялото му станало като изковано от желязо. Когато аргонавтите пристигнали със своя бързоплувен „Арго“ до Аресовата нива, Еет вече ги чакал, а около нивата, по склоновете на хълмовете, се тълпели колхидците. Язон слязъл на брега, блестящ като лъчезарна звезда със своите доспехи. Той тръгнал из нивата, намерил там железен плуг и меден хомот и като се закрил с щита си, отишъл да търси изпущащите огън бикове. Изведнъж двата бика изскочили от една пещера и с яростен рев се нахвърлили върху героя. От устата им излизали кълба огън. Прикрит с щита, героят ги чакал. Ето биковете връхлетели върху него и със страшна сила блъснали с рога щита на героя. Никой не би издържал такъв удар, но Язон стоял непоклатим като скала. За втори, за трети път биковете се нахвърлят с рев върху него, вдигайки облаци прах. Язон хванал един след друг с могъщите си ръце биковете за рогата и ги довлякъл до плуга. Биковете се дърпат; те горят Язон с огън, но той е невредим и яростните бикове не могат да се изтръгнат от ръцете му. С помощта на Кастор и Полидевк Язон ги впрегнал в плуга. Подкарвайки биковете с копието си, Язон изорал цялото Аресово поле и засеял нивата с драконовите зъби. Като завършил, сеитбата. Язон разпрегнал биковете, страшно креснал и ги ударил с копието. Биковете полетели като бесни и се скрили в дълбоката пещера. Първата половина от работата била свършена; сега трябвало да се чака кога ще израстат на нивата воините. Язон отишъл на брега на Фазис, гребнал с шлема си вода и утолил жаждата си.

Но Язон не можал да си отпочине. Ето че на нивата се показало от земята острието на копие, след него — второ, трето, четвърто и цялата нива се покрила сякаш с медна четина. Земята сякаш се размърдала и от нея се показали шлемове и глави на воини. Ето вече цялата нива се покрила с воини в блестящи доспехи. Като си спомнил думите на Медея, Язон грабнал грамаден камък; такъв камък не можел да бъде вдигнат и от четирима измежду най-силните герои, но Язон го вдигнал с една ръка и го запратил далеч всред тълпата родени от драконовите зъби воини. Хванали се за оръжието воините и между тях се започнала кървава битка. Язон се нахвърлил с меч върху воините, повалял ги един след друг и скоро цялата нива била покрита с убити воини — нито един от тях не останал жив; всички загинали от силната ръка на Язон.

Цялата нива покрили те като отрязани с остър сърп класове, застилащи плодородна земя. Подвигът бил извършен. Изумен Еет гледал Язон, учудвайки се на свръхчовешката му сила. Страшно свъсил вежди царят, в очите му засвяткал гняв. Без да промълви нито дума, той полетял с колесницата си към града, мислейки само за едно — по какъв начин да погуби необикновения чужденец. А Язон, като се върнал на „Арго“, се отдал пя почивка всред своите приятели, които славели големия му подвиг.

МЕДЕЯ ПОМАГА НА ЯЗОН ДА ЗАДИГНЕ ЗЛАТНОТО РУНО

След като се върнал в двореца, Еет свикал на съвещание най-знатните жители на Колхида. До късно след полунощ царят се съветвал с тях как да погуби аргонавтите. Еет се досещал, че само с помощта на Медея Язон е можал да извърши подвига. Медея чувствувала, че голяма опасност застрашава и нея, и Язон. Тя но могла да намери покой в своите разкошни чертози. Сънят бягал от очите й. Тя станала през нощта от леглото си и тихо напуснала двореца и Еет. По пътеки, познати единствено на нея, тя отива на брега на Фазис, на мястото, където пламти буен огън, накладен от аргонавтите. Като дошла при огъня, тя повикала Язон и по-малкия син на Фрикс, Фронтис. Медея казала на Язон какви лоши предчувствия я тревожат и го убедила незабавно да тръгне с нея за руното. Язон облякъл своите доспехи и отишъл в свещената гора на Арес. Всичко наоколо било обвито в мрак, само в гората святкало със златен блясък руното, което висяло на свещеното дърво. Когато Медея и Язон навлезли в гората,. срещу тях се изправил страшният дракон, изригвайки пламък. Медея призовала могъщия бог на съня Хипнос. Тя шепне страшни заклинания и лее по земята накис от вълшебни отровни билки. Драконът се строполил на земята, още веднъж повдигнал отмаляла глава, но Медея го попръскала със сънотворен накис от билки; голямата му уста се затворила, святкащите като огън очи се склопили и, обхванат от сън, той се проснал край дървото, на което висяло златното руно. Язон откачил руното и побързал да се върне по-скоро на „Арго“.

Героите се трупали около Язон и Медея, разглеждайки с учудване златното руно. Но нямало време за бавене, трябвало да се напусне Колхида, преди още Еет да е узнал за открадването на руното. Язон прерязал въжетата, с които „Арго“ бил вързан за брега, героите грабнали веслата и „Арго“ полетял като стрела надолу по течението на Фазис, към морето. Ето и морето. Напират на веслата героите; „Арго“ се носи по вълните като птица; все по-далеч и по-далеч остава Колхида.

Рано на сутринта Еет научил за открадването на златното руно, както и това, че Медея избягала заедно с аргонавтите. Обхванала го ярост. Той свикал колхидците на морския бряг. Но „Арго“ вече бил далеч; не се виждал по морето. Еет заповядал на колхидците да се приготвят за преследване. Той ги заплашвал със смърт, ако не настигнат аргонавтите. Спуснали колхидците корабите си в морето и с Еетовия син Абсирт начело тръгнали да преследват аргонавтите.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА АРГОНАВТИТЕ

Когато „Арго“ излязъл в открито море, задухал попътен вятър. Героите опънали платната на кораба и той бързо се понесъл по вълните на Евксинския Понт. Три дни плавали героите. Най-сетне в далечината се показали бреговете на Скития. Аргонавтите решили да плават нагоре по течението на Истър, за да се спуснат после по един от неговите ръкави в Адриатическо море. Когато аргонавтите доплавали до устието на Истър, видели, че цялото устие и всичките острови са заети от войската на колхидците, които дошли тук с корабите си по най-късия път. Като видели многобройната войска на колхидците, героите се убедили, че не ще могат да я победят; те били твърде малко, за да се решат на бой с хилядите отлично въоръжени войнствени колхидци. Аргонавтите решили да прибягнат до хитрост. Те влезли в преговори с предводителя на неприятелската войска Абсирт и му обещали да затворят Медея в един храм и да я предадат,. ако царят на съседния град реши, че Медея трябва да се върне в Колхида, а златното руно трябвало да остане у аргонавтите, тъй като Язон изпълнил точно подвига, за който Еет обещал да му предаде руното. Но всички тези преговори се водели само за да се спечели време. Медея пък обещала на Язон да примами Абсирт в храма, намиращ се на един от островите.

Язон изпратил на Абсирт уж от името на Медея богати дарове и заповядал на пратениците си да го помолят да дойде в уединения храм, за да се види там с Медея. Абсирт отишъл в храма, но щом се показал на вратата, върху него се нахвърлил с изваден меч Язон и Абсирт паднал на земята смъртно ранен. Ужасно злодеяние извършили Язон и Медея: убили един невъоръжен човек, Абсирт, и то в храм. Като нарязал тялото на Абсирт на парчета, Язон го хвърлил във вълните на Истър. Колхидците изпаднали в ужас; те се впуснали да събират частите от тялото на своя предводител, а аргонавтите бързо потеглили, нагоре по течението на Истър.

Дълго плавали аргонавтите; най-после по ръкава на Истър се спуснали в Адриатическо море, към бреговете на Илирия. Там ги изненадала ужасна буря. Покрити с пяна вълни се издигали като планини. Ветровете, сякаш откъснали се от веригите си, вилнеят по морето и разкъсват платното на „Арго“. Корабът стене под напора на вълните, бордовете му се огъват, веслата се чупят в ръцете на могъщите гребци. Вълните носят „Арго“ като тресчица. Гибел застрашава аргонавтите. Тогава откъм кърмата се чува глас. Той идвал от вграденото в кърмата на кораба парче от свещения дъб, който растял в Додона. Гласът заповядал на аргонавтите да отидат при магьосницата Кирка, за да очисти тя Язон и Медея от осквернилото ги убийство на Абсирт. Щом аргонавтите насочили „Арго“ на север, бурята стихнала и те разбрали, че това е волята на боговете.

По река Еридан и после по Родан аргонавтите се спуснали в Тиренско море и дълго плавали по него, докато най-сетне стигнали до вълшебния остров на Кирка, сестра на Еет. Кирка очистила Медея и Язон от замърсяването им с убийство. Тя принесла жертва на Зевс, който очиства от замърсяване с убийство, обляла ръцете на Язон с жертвена кръв и заклела при олтара Ериниите да не преследват със своя гняв убийците. Кирка не отказала и на Медея да я очисти от страшното злодеяние, тъй като по блясъка на очите и магьосницата разбрала, че Медея, както и тя самата, произлиза от рода на бога на слънцето Хелиос.

Аргонавтите продължили плаването си. Още много опасности имало да преодолеят те. Проплавали между Сцила и Харибда, където щели сигурно да загинат, ако не им била помогнала великата Зевсова жена Хера. Проплавали и покрай острова на сирените и чували тяхното примамващо пеене, което с непреодолима сила ги влечало към сирените. Но певецът Орфей дръпнал струните на златната си китара и неговата песен се оказала по-силна от магията на песните на сирените. След това аргонавтите стигнали до Планктите — тесен пролив, над който като свод се склопвали грамадни скали. Морето се блъскало между скалите, вълни се мятали под свода в страшен водовъртеж, издигайки се от време на време до самия връх на свода. Даже гълъбите, които носели на Зевс амброзия, не пролетявали невредими под тоя свод и всеки ден загивал по един от тях. Но и тук помогнала на аргонавтите Хера: тя помолила Амфитрита да укроти вълните край Планктите и аргонавтите минали през тях, без да пострадат.

След дълго плаване аргонавтите стигнали до острова на феакийците. Там радушно ги приел цар Алкиной. Можели да си починат след опасностите от пътуването аргонавтите, но не прекарали още и един ден при феакийците, когато край острова се появила флотата на колхидците, които поискали да им бъде предадена Медея. Щял да се започне кървав бой, ако Алкиной не възпрял враговете. Той отсъдил, че Медея трябва да бъде предадена на колхидците, ако не е жена на Язон. През нощта Алкиноевата жена Арета изпратила вестоносец при Язон, за да му съобщи решението на Алкиной. Същата нощ Язон и Медея извършили сватбените обреди и на другия ден Язон дал пред събралите се феакийци и колхидци тържествена клетва, че Медея му е жена. Тогава Алкиной отсъдил, че Медея трябва да остане при мъжа си, и на колхидците не останало нищо друго, освен да се върнат при Еет без Медея.

Като си отпочинали при гостоприемните феакийци, аргонавтите си заминали. Дълго плавали те благополучно. Ето в синята морска далечина се мярнали вече бреговете на Пелопонес. Изведнъж се извил страшен вихър и отвлякъл „Арго“ далеч в морето. Дълго носил вихърът кораба по безбрежното море и най-сетне го изхвърлил на пустинен бряг. „Арго“ затънал дълбоко в тинята на залива, който цял бил покрит с водорасли. Отчаяние обхванало аргонавтите. Кормчията Линкей с наведена глава седял на кърмата, загубил надежда, че ще се завърнат в Гърция. Аргонавтите печални бродели по брега, сякаш загубили всички сили, цялото си мъжество. Всички виждали пред себе си гибел. На помощ на Язон дошли нимфите. Те му открили, че „Арго“ е бил отнесен от вихъра до Либия и че аргонавтите трябва да пренесат кораба си през Либийската пустиня, като го извлекат от тинята тогава, когато Амфитрита изпрегне конете от своята колесница. Но кога именно Амфитрита изпряга от колесницата конете си? Това аргонавтите не знаели. Изведнъж те видели как от морето изтичал снежнобял кон и бързо се понесъл през пустинята. Аргонавтите разбрали, че това е кон на Амфитрита. Вдигнали аргонавтите „Арго“ на рамене и дванадесет дни го носили през пустинята, изнемогвайки от жега и жажда. Най-после стигнали до страната на Хесперидите. Там Хесперидите им посочили кладенеца, който Херакъл бил издълбал в скалата. Героите утолили жаждата си, запасили се с вода и потеглили на път за родината си. Но аргонавтите никак не можели да намерят изход към море. Те се намирали не в морето, а в езерото на Тритон. По съвета на Орфей аргонавтите посветили на бога на езерото един триножник. Пред тях се появил хубав младеж. Той подал на героя Евфем буца пръст като знак за гостоприемство и посочил на аргонавтите изхода към морето. Аргонавтите принесли в жертва един овен. Пред „Арго“ застанал сам бог Тритон и извел кораба покрай бели скали през един водовъртеж на открито море. От езерото на Тритон аргонавтите доплавали до остров Крит и искали да се запасят там с вода за по-нататъшното си плаване. Но медният исполин Талос, подарен на Минос лично от гръмовержеца Зевс, не ги допуснал дори до бреговете на Крит. Талос охранявал Миносовите владения, като обикалял целия остров. Медея обаче приспала Талос със своите магии, той се свлякъл на земята и медният гвоздей, който затварял единствената жила, по която течала кръвта на Талос, паднал. Плиснала по земята кръвта на Талос, подобна на разтопено олово, и исполинът умрял. Аргонавтите можели сега безпрепятствено да слязат на брега и да се запасят с вода.

По пътя от Крит за Гърция героят Евфем изтървал в морето буцата пръст, която му бил дал Тритон, и от тая буца се образувал остров, който аргонавтите нарекли Калиста. На този остров по-късно се заселили потомци на Евфем и той започнал да се нарича Тера.

След това буря изненадала аргонавтите в морето. Тя се разразила през една тъмна нощ. Аргонавтите се опасявали, че всеки миг може да се натъкнат на подводна скала или да се разбият о каменистия бряг. Изведнъж с ярка светлина блеснала над морето златна стрела и осветила всичко наоколо. След нея блеснала втора, трета. Бог Аполон осветявал със своите стрели пътя на аргонавтите. Те спрели край остров Анафа и престояли там, докато минала бурята. Най-сетне бурята утихнала, укротили се морските вълни и задухал попътен вятър. „Арго“ спокойно заплувал по морската синева. Аргонавтите не срещали вече опасности по пътя си и скоро пристигнали в жадуваното пристанище на Йолк.

Когато аргонавтите пристигнали в Йолк, те принесли щедра жертва на боговете, които им помагали през време на опасното плаване. Всички в Йолк тържествували и празнували завръщането на аргонавтите; всички славели големите герои и техния вожд Язон, който придобил златното руно.

ЯЗОН И МЕДЕЯ В ЙОЛК. СМЪРТТА НА ПЕЛИЙ

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Коварният Пелий не удържал думата си; не върнал на Язон властта на неговите прадеди. Язон преглътнал обидата и решил жестоко да си отмъсти на Пелий. И сега му дошла на помощ Меден. Наскоро му се явил и случай да си отмъсти. Престарелият Язонов баща, Езоп, щом узнал, че Медея е голяма магьосница, поискал тя да му възвърне младостта. Самият Язон помолил Медея да подмлади баща му. Медея обещала да изпълни тази молба, стига само Хеката да й помогне.

Когато настъпило пълнолуние, Медея излязла в полунощ от къщи облечена в тъмни дрехи, боса, с разплетена коса. Всичко наоколо било потънало в дълбок сън, навсякъде владеела гробна тишина. Медея върни мълчешком, обляна от лунна светлина. Тя се спира на място, където се събират три пътя, вдига ръце и триж високо извиква. После паднала на колене и започнала да шепне заклинания. Заклевала нощта, небесните светила, луната, земята, ветровете, планините и реките. Тя призовава да й се явят боговете на горите и на нощта. Моли великата Хеката да я чуе и да й помогне. Чула молбата й Хеката и пред Медея се явила колесница, запрегната с крилати дракони. Девет дни и девет нощи обикаляла Медея с тази колесница планини, гори, брегове на реки и на морета и събирала вълшебни билки и корени. А когато се върнала в Езоновия дом, тя издигнала два олтара: един на Хеката и втори на богинята на младостта. Изкопала пред олтарите два трапа и над тях принесла в жертва на мрачната богиня на тъмата и магьосничеството Хеката черни овце, като извършила възлияние с мед и мляко. Медея призовавала подземните богове Хадес и Персефона и ги молела да не отнемат живота на стария Езон. После наредила да доведат Езон. Със своите магии тя го приспала и след това го положила върху вълшебните билки. В меден котел Медея сварила вълшебна отвара от билки. Кипнала отварата и се покрила с бяла пяна. Медея бъркала течността със сухо клонче от вековно дърво. И клончето се раззеленило, покрило се с листа и по него се появили зелени плодове. Навсякъде, където само капнело от пяната на отварата, покарвали цветя и треви. Като видяла, че отварата е вече готова, Медея прерязала с меч гърлото на стария Езон и оставила да изтече старата му кръв. През широката рана тя вляла в жилите на Езон вълшебната отвара. И о, чудо! — косите на стареца, преди това бели като сняг, потъмнели; изчезнали бръчките и старческата слабост, по бузите му отново се появила руменина. Събудил се Езон и се видял отново млад, силен и бодър.

След като сполучила да върне младостта на Езон, Медея решила да отмъсти на стария Пелий, задето измамил Язон и не му върнал властта над Йолк; тя съставила коварен план за това.

Медея придумала Пелиевите дъщери да възвърне на баща им младостта и за да повярват те още по-силно в магиите й, довела един овен, заклала го и го хвърлила в котела с отварата. Щом потънал закланият овен в котела, тозчас от там изскочило игриво агне. Удивлявали се дъщерите на Пелий и се съгласили да се направи опит да бъде върната младостта на баща им.

Медея приготвила отвара, но не такава, каквато приготвила тя, за да върне младостта на Язоновия баща. Новата отвара нямала вълшебна сила. Приспала Медея със заклинания Пелий, довела в спалнята дъщерите му и им заповядала да прережат гърлото на баща си. Но дъщерите не се решавали.

— Малодушни жени — извикала Медея. — Я по-скоро извадете меча и пуснете да изтече от жилите на баща ви старата, му кръв, а аз ще му влея млада кръв.

Пелиевите дъщери не се решават да нанесат на спящия си баща смъртен удар. Най-сетне, като извръщали лица, една след друга започнали да нанасят на баща си удари с меча. Пелий се събудил смъртно ранен. привдигнал се на леглото и протягайки отмаляващи ръце към дъщерите се, изстенал:

— О, дъщери, какво правите вие? Кое ви накара да вдигнете ръка срещу баща си?

Отпуснали в ужас ръце Пелиевите дъщери. Те стоят бледни, съзнанието им ги напуща. А Медея притичала до леглото на Пелий, забила ножа си в гърлото му, нарязала тялото му на късове и ги хвърлила във врящия котел. В спалнята на Пелий се появила колесница с впрегнати крилати дракони и Медея изчезнала с нея от очите на обезумелите от ужас Пелиеви дъщери.

Синът на Пелий, Адраст, устроил великолепно погребение на баща си, а след погребението — игри в чест на загиналия. В тях взели участие най-големите герои на Гърция. Съдия при игрите бил лично Хермес. Кастор, Полидевк и Евфем се състезавали в надбягване с колесници; Адмет и Мопс — в бой с юмруци, Атлант и Пелий — в борба. В бягане Ификъл победил всички.

Но Язон не успял да получи властта над Йолк. Адраст не му позволил да остане там, изгонил го от Йолк, задето жена му Медея убила Пелий. Язон напуснал родния си град и заедно с Медея се оттеглили в Коринт.

ЯЗОН И МЕДЕЯ В КОРИНТ. СМЪРТТА НА ЯЗОН

Изложено според трагедията на Еврипид „Медея“.

След убийството на Пелий изгонените от Йолк Язон и Медея отишли да живеят при цар Креонт в Коринт. Медея родила двама синове. Язон и Медея би трябвало да бъдат щастливи дори в чужбина. Но съдбата не отредила щастие нито на Язон, нито на Медея. Запленен от красотата на Креонтовата дъщеря Главка, Язон изменил на клетвите, дадени в Колхида на Медея още по времето, когато получил вълшебния мехлем; изменил той на онази, с чиято помощ извършил големия подвиг. Язон решил да се ожени за Главка и цар Креонт се съгласил да даде дъщеря си за жена на знаменития герой.

Когато Медея научила, че Язон й изменя, обзело я отчаяние. Тя, както и по-рано, обичала Язон; Сякаш превърната в бездушен камък седяла Медея, потопена в скръб. Нито ядяла, нито пиела, нито слушала утешителни думи. Постепенно бесен гняв овладявал Медея. Нейният неукротим дух не можел да се успокои. Нима може да понесе тя, дъщерята на колхидския цар, син на лъчезарния Хелиос, да възтържествуват над нея враговете й, да се гаврят с нея! Не, Медея е страшна в гнева си; нейното отмъщение трябва да бъде ужасно по своята жестокост. О! Медея ще отмъсти и на Язон, и на Главка, и на баща й Креонт!

В бесния си гняв Медея кълне всички. Тя проклина децата си, проклина Язон. Медея страда и моли боговете да отнемат изведнъж живота й с един удар на светкавица. Какво друго освен жажда за отмъщение е останало в живота й? Медея призовава смъртта; това ще бъде краят на нейните мъки; смъртта ще я освободи от скръбта. Защо Язон постъпи тъй жестоко с нея, която го спаси; помогна му, като приспа дракона, да придобие златното руно; която, за да го спаси, примами в засада брата си и която заради Язон уби Пелий? Медея призовава Зевс и богинята на правосъдието Темида да бъдат свидетели на това, как несправедливо е постъпил с нея Язон. Все по-непоколебимо и по-непоколебимо става решението на Медея да отмъсти на Язон.

Но ето че идва Креонт. Той заявява на Медея, че тя трябва незабавно да напусне Коринт. Креонт се страхува от Медея; той знае колко страшна е тя в гнева си; знае колко могъщи са нейните магии: та тя може да погуби и дъщеря му, и самия него.

А Медея, за да спечели време за отмъщението, си дава вид, че се подчинява на Креонт, че признава правото му да я изгони, но го моли само за едно — да й разреши да остане само още един ден в Коринт. Креонт се съгласил, без да подозира, че с това сам се обрича на гибел; но той заплашва Медея, че ако лъчите на изгряващото слънце я заварят в Коринт, ще накаже със смърт и нея, и синовете й. Медея знае, че тя няма защо да се бои от смъртно наказание. Креонт ще загине преди нея, не току-тъй се е клела тя на бледоликата богиня Селена и на своята покровителка Хеката, че ще погуби враговете си. Не, не тя, а те няма да избягнат смъртното наказание. Нима внучката на бог Хелиос ще стане посмешище на потомците на Сизиф и на Язоновата годеница!

Напразно Язон уверява Медея, че за нейното добро и за доброто на децата той се жени за Главка; че неговите синове ще намерят подкрепа в своите бъдещи братя, ако боговете му изпратят деца от новия брак. Медея не може да повярва, че думите на Язон са искрени; тя го упреква в измяна и го заплашва с гнева на боговете; не иска да го слуша. Сега Язон, когото някога така е обичала, заради когото е забравила баща, майка, брат и родина, й е омразен. Язон си отива разгневен, а подир него се носят подигравките и заканите на Медея.

В това време идва в Коринт на път от Делфи за Троизена атинският цар Егей. Той дружелюбно поздравява Медея и я пита защо е така опечалена. Медея му разказва за своето нещастие и го моли да даде на нея, прокудената и забравена от мъжа си, убежище в Атина. Тя обещава на Егей, че ще му помогне със своите магии; обещава му, че той ще има многобройно потомство, че няма да остане бездетен, както дотогава, стига само да й даде подслон. Егей се заклева, че ще приюти Медея. Заклева се в богинята на земята Гея, в Хелиос, Медеиния дядо, във всички богове на Олимп, че няма да предаде Медея на враговете й. Само едно единствено условие поставя той на Медея: тя трябва да дойде в Атина сама, без негова помощ, тъй като той, Егей, не иска да се скара с царя на Коринт.

След като си осигурява убежище, Медея пристъпва към изпълнението на замисленото отмъщение. Тя решава не само да погуби Креонт и дъщеря му Главка, но и да убие децата си, деца на Язон. Тя изпраща прислужничката си да повика Язон. Идва Язон. Медея се показва покорна; тя си дава вид, че се е помирила със съдбата си и с решението на Язон, и го моли само за едно — да убеди Креонт синовете й да останат в Коринт. Идват и децата. Като ги вижда, Медея плаче, прегръща ги, целува синовете си; тя ги обича, но жаждата й за отмъщение е по-силна от любовта към децата.

Но как да погуби Главка и баща й Креонт? И ето под предлог, че се стреми да склони Главка да остави децата й в новия дом на Язон, Медея й изпраща като подарък скъпоценна дреха и златен венец. Този именно подарък носи със себе си гибел. Щом Главка облякла дрехата и сложила на глава венеца, отровата, с която били напоени те, проникнала в тялото й; венецът стяга главата й като меден обръч, дрехата гори като огън тялото й. Главка умира в страшни мъки. Притичва й се на помощ баща й: той прегръща нещастната си дъщеря, но дрехата прилепва и към него. Той се старае да отдели тази дреха от тялото си, но с нея заедно откъсва и парчета месо. И Креонт загива от подаръка на Медея.

Застанала до своя дворец, Медея тържествуваща чува, че Креонт и Главка са загинали; но тяхната гибел не е утолила жаждата й за мъст: защото тя е решила да убие и своите деца, за да накара Язон още по-силно да страда. Сега и друго обстоятелство подтиква Медея да се реши на това убийство — тя знае каква участ застрашава синовете й, когато роднините на Креонт ще им отмъщават за престъпленията на майка им. Набързо Медея отива в двореца и тозчас се чуват оттам виковете и стенанията на нейните синове. Родната им майка ги е убила. А Язон, когато Креонт и дъщеря му Главка загинали от ръката на жена му Медея, страхувайки се, че родствениците на Креонт за отмъщение ще погубят синовете му, бърза да се прибере в двореца си. Вратата, която води в двореца, е затворена; Язон иска да я разбие. Изведнъж във въздуха се появява Медея на изпратената й от бог Хелиос колесница, запрегната с дракони; в краката й лежат убитите от нея синове. Язон е в ужас. Той моли Медея да му остави поне телата на неговите синове, за да може да ги погребе. Но и това утешение не му дава Медея и бързо изчезва с чудесната колесница.

Безрадостен бил целият по-нататъшен живот на Язон. Никъде той не може да остане задълго. Веднъж той минавал през Истъм, покрай мястото, където стоял изтегленият на брега кораб „Арго“, посветен от аргонавтите на бога на морето Посейдон. Умореният Язон полегнал да си почине на сянка под кърмата на „Арго“ и заспал. Когато Язон спокойно спял, кърмата на изгнилия вече кораб се сринала и затрупала със своите отломъци спящия Язон.

ЕЛЕНА — ДЪЩЕРЯ НА ЗЕВС И НА ЛЕДА

Някога славният, герой Тиндарей бил изгонен из своето царство от Хипокоонт. След дълги скитания той намерил убежище при Тестий, царя на Етолия. Цар Тестий обикнал героя и му дал за жена прекрасната като богиня своя дъщеря Леда. Когато великият Зевсов син Херакъл, победил Хипокоонт и убил както него, така и всичките му синове, Тиндарей се завърнал с хубавата си жена в Спарта и започнал да царува там.

Леда имала четири деца. Прекрасната Елена и Полидевк били деца на Леда от гръмовержеца Зевс, а Клитемнестра и Кастор били деца на Леда от Тиндарей.

Елена била извънредно красива. Нито една от смъртните жени не можела да се сравнява с нея по хубост. Дори богините й завиждали. Славата на Елена гърмяла по цяла Гърция. Великият герой на Атика Тезей също знаел за божествената й красота и я отвлякъл от Тиндарей, но Еленините братя Полидевк и Кастор освободили сестра си и я върнали в бащиния й дом. Един след друг идвали в двореца на Тиндарей кандидати за прекрасната Елена — всеки искал да нарече, нея най-хубавата от жените, своя жена. Тиндарей не смеел да даде Елена за жена на когото и да било от героите, които идвали при него; той се опасявал, че другите герои от завист към щастливеца ще започнат борба с него и ще възникне голяма разпра. Най-после хитрият герой Одисей дал на Тиндарей следния съвет:

— Нека къдрокосата Елена сама реши на кого иска да стане жена. А всички кандидати нека дадат клетва, че никога не ще вдигнат оръжие срещу оногова, когото Елена избере за мъж, а с всички сили ще му помагат, ако той ги призове на помощ в случай на беда.

Тиндарей послушал съвета на Одисей. Всички кандидати положили клетва, а Елена си избрала от тях едного и тоя избраник бил хубавият син на Атрей, Менелай.

Оженил се за прекрасната Елена Менелай. След смъртта на Тиндарей той станал цар на Спарта. Спокойно живеел той в Тиндареевия дворец, без да подозира колко беди ще му докара бракът с прекрасната Елена.

ПЕЛЕЙ И ТЕТИДА

Прочутият герой Пелей бил син на мъдрия Еак, който пък бил син на Зевс и на Егина, дъщеря на речния бог Азоп. Брат на Пелей бил героят Теламон, приятел на Херакъл, най-големия измежду героите. Наложило се Пелей и Теламон да избягат от родния си град, тъй като те убили поради завист своя природен брат. Пелей се оттеглил в богатата Фтия. Там го приел героят Евритион и му дал една трета част от своите владения, а за жена — дъщеря си Антигона. Но Пелей не останал задълго във Фтия. През време на калидонския лов той неволно убил Евритион. Опечален от тая нещастна случка, Пелей напуснал Фтия и се оттеглил в Йолк. Но и в Йолк го чакало нещастие. Там се влюбила в него жената на цар Акаст и го увещавала да забрави приятелството си с Акаст. Пелей отблъснал жената на своя приятел, а тя, за да му отмъсти, го наклеветила пред мъжа си. Повярвал на жена си Акаст и решил да погуби Пелей. Веднъж през време на лов по гористите склонове на Пелион, когато умореният от лова Пелей заспал, Акаст скрил чудесния меч на Пелей, който му бил подарен от боговете. Никой не можел да устои на Пелей, когато той се сражавал с този меч. Акаст бил уверен, че като бъде лишен от своя чудесен меч, Пелей ще загине, разкъсан от дивите кентаври. Но на помощ на Пелей се притекъл мъдрият кентавър Хирон. Той помогнал на героя да намери чудесния меч. Нахвърлили се върху Пелей дивите кентаври, готови да го разкъсат, но той лесно ги отблъснал със своя чуден меч. Пелей се спасил от неминуема гибел. Той отмъстил и на предателя Акаст: с помощта на Диоскурите Кастор и Полидевк превзел богатия град Йолк и убил Акаст и жена му. Когато титанът Прометей открил великата тайна, че от брак на Зевс с богиня Тетида щял да се роди син, който ще бъде по-могъщ от баща си и ще го свали от престола, той посъветвал боговете да дадат Тетида за жена на Пелей, тъй като от този брак ще се роди велик герой. Така именно решили да направят боговете; само едно условие поставили те: Пелей трябвало да победи богинята при двубой.

Когато бог Хефест съобщил на Пелей волята на боговете, Пелей отишъл в пещерата, в която чести почивала Тетида, след като изплува от морските дълбочини. Укрил се Пелей в пещерата и зачакал. Ето че Тетида изплувала от морето и влязла в пещерата. Пелей се хвърлил върху нея и я сграбчил с мощните си ръце. Тетида се мъчела да се изтръгне. Тя вземала образа на лъвица, на змия, превръщала се във вода, но Пелей не я пущал. Тетида била победена; сега тя трябвало да стане жена на Пелей.

Боговете отпразнували сватбата на Пелей и Тетида в обширната пещера на кентавъра Хирон. Сватбеното пиршество било разкошно. Всички богове от Олимп участвували в него. Гръмко звучали златната лира на Аполон; под звуците й музите пеели за голямата слава, която ще се падне на сина на Пелей и богиня Тетида. Боговете пирували. Хорите и харитите играели хоро под звуците на Аполоновото свирене и пеенето на музите, а всред тях изпъквали със своята величествена красота богинята воин Атина и младата богиня Артемида, но всички богини надминавала по хубост вечно младата богиня Афродита. На хорото се били хванали и бързият като мисълта пратеник на боговете Хермес, и яростният бог на войната Арес, който забравил кървавите битки. Боговете богато дарили младоженците. Хирон подарил на Пелей своето копие, чиято дръжка била направена от твърд като желязо ясен, расъл на планината Пелион; владетелят на моретата Посейдон му подарил коне, а останалите богове — чудесни доспехи.

Боговете се веселили. Единствена богинята на раздора Ерида не участвувала в сватбеното угощение. Тя се скитала самотна около Хироновата пещера, спотаила дълбоко в сърцето си обидата, че не я поканили на пиршеството. Най-сетне богиня Ерида намислила как да си отмъсти на боговете, как да предизвика раздор помежду им. Тя взела една златна ябълка от далечните градини на Хесперидите; само две думи били написани на тази ябълка — „На най-хубавата“. Тихо се приближила Ерида към тържествената трапеза и невидима за всички, хвърлила на масата златната ябълка. Боговете видели ябълката, взели я и прочели надписа на нея. Но коя от богините е най-хубавата? Веднага възникнал спор между три богини: Зевсовата жена Хера, богинята воин Атина и богинята на любовта златна Афродита. Всяка от тях искала да получи ябълката; нито една от тях не желаела да я отстъпи на друга. Богините се обърнали към царя на богове и хора Зевс и поискали от него той да реши спора.

Зевс се отказал да бъде съдия. Той взел ябълката, подал я на Хермес и му наредил да заведе богините в околността на Троя, на склоновете на високата планина Ида. Там трябвало да реши хубавият син на троянския цар Приам — Парис, на коя от богините трябва да принадлежи ябълката, коя от тях е най-хубавата. По този начин сватбеното пиршество на Пелей завършило с раздор между богините. Много беди имало да докара на хората тоя спор на трите богини.

ПАРИС ОТСЪЖДА

Бързо се понесли Хермес и трите богини за склоновете на Ида при Парис. Парис, Приамовият син, пасял по това време стадата. Преди да роди Парис, майка му Хекуба (Хекаба) имала страшен сън: видяла как пожар застрашавал да унищожи цялата Троя. Изплашила се Хекуба, разказала своя сън на мъжа си. Приам се обърнал към прорицателя, а той му казал, че Хекуба ще роди син, който ще бъде виновник за загиването на Троя. Затова, когато Хекуба родила син, Приам заповядал на слугата си Ахелай да го занесе на високата планина Ида и да го захвърли там в гъстата гора. Но синът на Приам не загинал — откърмила го една мечка. След една година Ахелай го намерил и го отгледал като роден, син; дал му име Парис. Парис израсъл всред пастирите и станал необикновено хубав младеж. Той изпъквал всред своите връстници със силата си. Често спасявал не само стадата, но и другарите си от нападения на диви животни и разбойници и така се прославил всред тях със силата и с храбростта си, че го нарекли Александър (поразяващ мъжете). Спокойно си живеел Парис в горите на Ида. И тъкмо при него се явили богините заедно с Хермес. Като видял богините и Хермес, Парис се изплашил. Той искал да избяга от тях, но нима можел да се спаси чрез бягство от бързия като мисълта Хермес? Хермес спрял Парис и любезно му заговорил, подавайки му ябълката:

— Вземи тази ябълка, Парисе — рекъл Хермес, — виждаш, пред тебе стоят три богини. Предай ябълката на онази от тях, която е най-хубава. Зевс заповяда ти да бъдеш съдия в спора на богините.

Смутил се Парис. Гледа богините и не може да реши кой от тях е най-хубавата. Всяка една от богините започнала да убеждава младежа да даде ябълката на нея. Всяка от тях му обещавала голяма награда. Хера му обещавала да властвува над цяла Азия; Атина — военна слава и победи; а Афродита му обещавала за жена най-хубавата от смъртните жени — Елена, дъщерята на гръмовержеца Зевс и Леда. Парис не мислил много, след като чул обещанието на Афродита: той дал ябълката на нея. Така че за най-хубава измежду богините била призната от Парис Афродита. Оттогава Парис станал любимец на Афродита и тя започнала да му помага във всичко, каквото и да предприемел. А Хера и Атина намразили Парис, намразили и Троя, и всички троянци и решили да погубят града и целия народ.

ПАРИС СЕ ЗАВРЪЩА В ТРОЯ

След срещата си с богините Парис не останал задълго в горите на Ида. Приам, виждайки, че жена му Хекуба не може да се утеши и постоянно скърби по загубения син, уредил богати игри в чест на загиналия, както той смятал, син. Като награда за победителя в игрите бил определен най-добрият бик от стадото на Приам. Този бик бил тъкмо в стадото, което пасял Парис. На Парис му било мъчно да се раздели с бика, който много обичал, и самият той го повел за града. В Троя Парис присъствувал на състезанието на героите. Сърцето му пламнало от жажда за победа. Той взел участие в състезанията и победил всички, дори могъщия Хектор.

Разгневили се Приамовите синове, че ги е победил някакъв си пастир. Един от тях, Деифоб, грабнал меча и искал да убие Парис. В уплахата си Парис се хвърлил към олтара на Зевс и при него потърсил спасение. При олтара го видяла дъщерята на Приам — прорицателката Касандра. Тя веднага познала кой е този пастир. Зарадвали се Приам и Хекуба, че намерили загубения си син, и с голяма тържественост го завели в двореца. Напразно Касандра предупреждавала Приам, напразно му напомняла, че съдбата е предопределила Парис да стане причина за загиването на Троя. Никой не се вслушал в думите на прорицателката Касандра. Защото бог Аполон бил обрекъл Касандра на печална участ: никой не вярвал на предсказанията й, макар че всичко, което тя предсказвала, се сбъдвало.

ПАРИС ОТВЛИЧА ЕЛЕНА

Изминали много дни, откак Парис се завърнал в дома на баща си Приам. Като че ли промяната, която станала в живота му, го накарала да забрави за дара, който Афродита му обещала, когато й предал златната ябълка. Сега той бил царски син, а не обикновен, никому неизвестен пастир. Но Афродита сама напомнила на своя любимец за прекрасната Елена; тя му помогнала да построи великолепен кораб и той се приготвил да отплава за Спарта, където живеела Елена. Напразно го предупреждавал прорицателят Хелен — Приамов син. Той предсказвал, че гибел очаква Парис. Парис не искал да слуша нищо. Той се качил на кораба и потеглил на далечен път по безбрежната морска шир. Когато Касандра видяла как се отдалечава бързоходният кораб на Парис от родните брегове, обзело я отчаяние. Като протегнала ръце към небето, прорицателката Касандра извикала:

— О, горко, горко на велика Троя и на всички ни! Виждам свещения Илион Обхванат от пламъци, лежат потънали в кръв, повалени в праха неговите синове! Виждам чужденци да отвеждат в робство плачещи троянски жени и девойки!

Така възклицавала Касандра, но никой не взел под внимание пророчеството й. Никой не възпрял Парис.

А Парисовият кораб плавал все по-далеч и по-далеч. В морето се надигнала страшна буря. И тя не спряла Парис. Той отминал богатата Фтия, Саламин и Микена, където живеели бъдещите му врагове, и стигнал най-после до бреговете на Лакония. Пуснал котва Парис в устието на река Еврота и слязъл с приятеля си Еней на брега. Двамата отишли при царя като гости, които не замислят нищо лошо.

Менелай посрещнал радушно Парис и Еней. В чест на гостите той уредил богата трапеза. През време на угощението Парис за пръв път видял прекрасната Елена. В захлас я гледал той, любувайки се на неземната й красота.

И Елена била пленена от красотата на Парис; той бил прекрасен в разкошното си източно облекло. Изминали няколко дни. На Менелай се наложило да отпътува за Крит. Когато тръгнал, той помолил Елена да се грижи за гостите, за да не чувствуват нужда от нищо. Менелай не подозирал каква обида ще му нанесат тези гости.

Когато Менелай отпътувал, Парис тозчас решил да се възползува от неговото отсъствие. С помощта на Афродита той склонил с нежни думи прекрасната Елена да напусне дома на мъжа си и да избяга с него в Троя. Елена отстъпила на Парисовите молби. Парис тайно отвел прекрасната Елена на кораба си; той отвлякъл жената на Менелай, а с нея и съкровищата му. Всичко забравила Елена заради любовта си към Парис — и мъж, и родна Спарта, и дъщеря си Хермиона.

Парисовият кораб напуснал устието на река Еврота, откарвайки богатата плячка. Бързо се носел корабът по морските вълни назад към троянските брегове. Ликувал Парис — при него била най-хубавата от смъртните жени. Елена. Когато корабът плавал далеч от бреговете, в открито море, неочаквано го спрял могъщият морски бог Нерей. Той изплувал от морската бездна и предсказал гибел и на Парис, и на цяла Троя. Смутили се Парис и Елена. Но Афродита ги успокоила и ги накарала да забравят това страшно предсказание. Три дни плавал корабът под закрилата на Афродита по спокойно море. Бързо се носел той от попътния вятър и благополучно пристигнал до троянските брегове.

МЕНЕЛАЙ СЕ ПОДГОТВЯ ЗА ВОЙНА СРЕЩУ ТРОЯ

Щом прекрасната Елена напуснала с вероломния Парис Менелаевия дворец, и боговете изпратили вестителката на боговете Ирида при Менелай на остров Крит. Бързо литнала на дъгоцветните си криле Ирида от Олимп, в миг се явила пред Менелай и му съобщила за постигналото го нещастие. Менелай тутакси потеглил обратно. Бързо стигнал той до Спарта. Обзел го страшен гняв, като видял, че Елена го е измамила и че съкровищата му са задигнати. Веднага Менелай отпътувал при брата си Агамемнон, за да се посъветва с него как да отмъсти на Парис за вероломството му. Агамемнон приел брата си с истинско съчувствие и го посъветвал незабавно да събере всички онези герои, които му били дали някога клетва, че с всички сили ще му помагат в случай на нещастие. Агамемнон съветвал да се тръгне на война срещу Троя с тези герои и войските им. Менелай възприел съвета на Агамемнон и двамата се отправили най-напред до престарелия цар Нестор в Пилос.

Старецът Нестор бил един от най-мъдрите гърци. Много герои бил видял той през дългия си живот, в много славни подвизи сам бил вземал участие. Нестор имал голяма опитност във военното дело. Вече трето поколение герои наблюдавал той.

Сърдечно приел Нестор Менелай и Агамемнон. Старият Нестор страшно се възмутил от Парис. Той решил лично да участвува в похода срещу Троя, като вземе със себе си и своите синове Тразимед и Антилох. Нестор се съгласил да споходи заедно с Атридите (Атреевите синове) и героите на Гърция, за да ги подбуди всички те да вземат участие в похода.

Мнозина герои решили да участвуват в тоя поход. Едни от тях се съгласили да участвуват, защото ги задължавала дадената клетва, други участвували, защото били обхванати от силна жажда за военни подвизи. Срещу Троя решили да заминат: аргоският цар Диомед, син на великия Тидей и равен по сила на бог Арес; Паламед, мъдрият син на евбейския цар; царят на Крит Идоменей, могъщ внук на Минос; Херакловият приятел Филоктет, комуто Херакъл, преди да умре, дал стрелите си. Без тия стрели, както предсказал оракулът, било невъзможно да се превземе Троя. В похода взели участие и двамата едноименници: царят на Саламин Аякс, храбър син на Херакловия приятел Теламон — равен нему по сила нямало всред героите, и Аякс от Локрида, син на героя Оилей. И много други още герои взели участие. Трябвало да се застави да участвува в похода и царят на Итака, хитроумният Одисей, син на Лаерт. На Одисей не му се искало да напуска Итака. Зер той съвсем наскоро се бил оженил за хубавата Пенелопа и току-що му се бил родил първият син, Телемах. Нима ще трябва да напусне мирния живот и горещо обичаните жена и син, за да плава далеч до стените на Троя. Може би за да не се завърне вече никога в родината си? Затова, когато Одисей узнал, че Менелай, Агамемнон, Нестор и Паламед са пристигнали в Итака, той решил да ги измами. Като се престорил, на побъркан, започнал да оре нивите си със запрегнати в плуга вол и магаре, а засявал нивата със сол. Пръв разбрал, че Одисей хитрува, Паламед и решил да го принуди да признае това. Той взел повития в пелени Телемах и го сложил на браздата, по която вървял Одисей. Одисей се спрял. Колкото и голямо да било желанието му да остане в Итака, той не можел все пак заради това да погуби единствения си син. Така Паламед разкрил преструвката на Одисей и той трябвало да напусне родна Итака, любима жена и син и да замине за дълги години край стените на Троя. Оттогава Одисей намразил Паламед и решил да му отмъсти, задето го заставил да вземе участие в похода.

АХИЛ

Героите трябвало да привлекат за участие в похода още един герой. Това бил младият Ахил (Ахилес), син на цар Пелей и богиня Тетида. Прорицателят Калхас предсказал на Атридите, че те ще превземат великата Троя само ако в похода участвува и Ахил. Съдбата предвещавала на Ахил безсмъртна слава. Той трябвало да бъде най-великият измежду героите, които ще се сражават при Троя. Големи ще бъдат Ахиловите подвизи, но той няма да се върне жив от стените на Троя, ще загине в разцвета на силите си, убит от стрела. Богиня Тетида знаела какво е отредила съдбата на сина й. С всички сили тя се стараела да предотврати страшната му участ. Когато Ахил бил още малък, тя натърквала тялото му с амброзия и го държала на огън, за да направи сина си неуязвим и по този начин да му даде безсмъртие. Но една нощ, когато Тетида била сложила малкия Ахил в огъня, Пелей се събудил. Той се ужасил, като видял сина си в огъня. Грабнал меча си и се нахвърлил върху Тетида. Богинята се уплашила, избягала в страха си от Пелеевия дворец и се скрила в морските дълбочини, в чертозите на баща си Нерей. А Пелей дал за отглеждане Ахил на приятеля си, кентавъра Хирон. Хирон отхранил Ахил с мозъци от мечки и черен дроб от лъвове. Ахил израснал като могъщ герой. Когато бил едва на шест години, той убивал свирепи лъвове и глигани и без кучета догонвал елените — тъй бързо и леко бягал Ахил. По умение да си служи с оръжие никой не можел да се сравнява с Ахил. Хирон го научил също тъй да свири на сладкозвучна лира и да пее. Не забравяла сина си и Тетида, често изплувала тя от морските дълбочини, за да се види с него. Навсякъде и всякога Тетида се грижела за своя син.

Когато Ахил порасъл и станал прекрасен младеж, по цяла Гърция се разнесла новината, че Менелай събира герои за поход срещу Троя. Тетида, знаейки каква участ застрашава Ахил, го укрила на остров Скирос, в двореца на цар Ликомед. Там Ахил живеел всред царските дъщери, облечен в женски дрехи. Никой не знаел къде е скрит Ахил. Но прорицателят Калхас открил на Менелай къде е убежището му. Веднага Одисей и Диомед били изпратени да го намерят. А Одисей измислил следната хитрост. Той и Диомед пристигнали на остров Скирос и като се представили за търговци, успели да влязат в двореца на Ликомед. Те наизвадили пред царските дъщери стоките си: разкошни платове, златни огърлици, гривни, обици, златоткани наметала, а между тях поставили и меч, шлем, щит, наколенници и броня. Царските дъщери с възхищение разглеждали златните украшения и богатите тъкани, а Ахил, който стоял между тях, гледал само оръжието. Изведнъж край двореца се разнесли бойни викове, зазвучали тръби и задрънкало оръжие. Спътниците на Диомед и Одисей ударили с мечове в щитовете и издали боен вик. Царските дъщери се разбягали изплашени, а Ахил, като сграбил меча и щита, се втурнал срещу враговете. Той помислил, че е извършено нападение върху Ликомедовия дворец.

По този начин Одисей и Диомед разпознали Ахил. Ахил с голяма радост се съгласил да участвува в похода срещу Троя. С него тръгнали верният му приятел Патрокъл и мъдрият старец Феникс. Пелей пък дал на сина си доспехите, които някога получил като подарък от боговете на сватбата си с богиня Тетида, дал му и копието, подарено му от Хирон, и конете, получени от Посейдон.

ТРОЯ

Велика и мощна била Троя, срещу която се готвели да воюват героите на Гърция. Троя била основана от Ил, правнук на Зевсовия син Дардан, и на една от плеядите, Електра. Дардан дошъл от Аркадия при цар Тевкър. Тевкър дал на Дардан за жена дъщеря си, а като зестра му отделил част от земята си, на която именно бил основан град Дардания. Внук на Дардан бил Трос, а Тросов син именно бил Ил. Той взел веднъж участие в едно състезание на герои във Фригия и скоро ги победил един след друг. Като награда за тази победа Ил получил петдесет момичета и петдесет младежи. Фригийският цар му дал и една пъстра крава, като му казал да върви подир нея и там, където тя се спре, да основе град. Според думите на царя на Фригия оракулът предрекъл голяма слава на този град. Ил постъпил така, както му казал фригийският цар. Тръгнал подир кравата, а тя се спряла точно на хълма на богиня Ате. Върху този именно хълм Ил започнал да строи града. Той протегнал ръце към небето и помолил гръмовержеца Зевс да му прати знамение, че е благословил неговото дело. На сутринта, като излязъл от шатъра си, Ил видял пред себе си един изрязан от дърво образ на Атина Палада; това именно бил оня паладиум, който трябвало да закриля новия град. През време на царуването на Ил била заградена със стена само онази част от Троя, която се намирала на хълма, а градската част в подножието на хълма била незащитена. Стена около тази част на града построили Посейдон и Аполон, които по повелята на боговете трябвало да служат при царя на Троя Лаомедонт, сина на Ил. Посейдон и Аполон изградили около Троя неразрушима стена. Само на едно място стената можела да бъде разрушена — там, където работил героят Еак, който помагал на боговете при работата.

По времето, когато героите на Гърция се тъкмели да предприемат поход срещу Троя, там управлявал Иловият внук — Приам; единствен той от децата на цар Лаомедонт бил останал жив, след като превзел Троя Зевсовият син Херакъл. Приам бил богат. Разкошен и величествен бил неговият дворец, в който той живеел с жена си Хекуба. Заедно с Приам живеели и петдесетте му синове и толкова дъщери. Измежду Приамовите синове особено се славел с храбростта и силата си благородният Хектор.

Могъща била Троя. На гръцките герои предстояли големи трудности в борбата им с войнствените троянци, но затова пък и голяма слава и извънредно богата плячка очаквала онези, които победят троянците и завладеят Троя.

ГРЪЦКИТЕ ГЕРОИ В МИЗИЯ

Всички герои и техните войски се събрали в пристанището Авлида, за да отплават оттам към бреговете на Троя. На морския бряг се струпала грамадна войска. Тази войска брояла сто хиляди въоръжени воини. Тя трябвало да бъде пренесена до Троя с 1186 кораба. Преди тръгването всички предводители на войски, великите герои, се събрали под сянката на един столетен чинар при олтарите, за да принесат жертви на боговете и да им се помолят за щастливо плаване. Изведнъж изпод един от олтарите изпълзял ужасен змей, червен като кръв. Извивайки на обръчи грамадното си тяло, змеят бързо полазил нагоре по чинара, почти до самия му връх. Там имало гнездо с осем пиленца и женска. Червеният змей погълнал и женската, и пиленцата, а след това се превърнал в камък. Изумени стояли героите под чинара: те не можели да разберат какво означава това знамение от боговете. Но мъдрият прорицател Калхас им открил смисъла на поличбата. Той казал на героите, че ще им се наложи девет години да държат Троя в обсада, тъй като змеят погълнал девет птици, и едва на десетата година след тежки усилия ще превземат великата Троя. Думите на Калхас зарадвали гърците. Изпълнени с надежда за благополучен изход на предприетия от тях поход, те спуснали корабите си във водата. Един след друг корабите отплавали от пристанището Авлида. Ударили гребците дружно веслата и грамадната флота на гърците потеглила бързо към бреговете на Азия.

След като плавали известно време, гърците спрели край бреговете на Мизия. Тук управлявал Херакловият син, героят Телеф. При неговите владения именно спрели гърците. Те били убедени, че са стигнали до бреговете на Троя, и започнали да опустошават владенията на Телеф. Телеф събрал войската си и я повел да защищава владенията си. Започнал кръвопролитен бой.

В боя встъпил Ахил с верния си приятел Патрокъл. Патрокъл бил ранен, но без да обръща внимание на раната, той мъжествено се биел рамо до рамо с Ахил.

Най-сетне след големи усилия Ахил успял да принуди Телеф да избяга.

Настъпилата нощ дала възможност на Телеф да се прибере в своя град и да се затвори в него. Рано сутринта гърците започнали да събират телата на палналите воини и едва тогава разбрали, че са се били не с троянците, а с мизийците и техния цар Телеф, Херакловия син. Гърците се натъжили: те значи се били със своя съюзник, а не с враг. Гърците сключили мир с Телеф и той обещал да им помага. Отказал само да замине с тях в похода им срещу Троя: Телеф бил женен за една от Приамовите дъщери и не искал да воюва срещу тъста си.

След като погребали падналите в боя, гърците напуснали Мизия и отплавали по-нататък, към бреговете на Троя. В открито море изненадала флотата на гърците страхотна буря. Страшни вълни като планини се издигали по морето. Бурята разпръснала като леки трески. корабите на гърците. Те объркали пътя. Дълго блуждали гърците по морето и най-после се завърнали в Авлида. Един след друг пристигнали гръцките кораби в пристанището, което тъй неотдавна били напуснали, за да отплават за великата Троя. Първото действие от похода им завършило с неуспех.

ГЪРЦИТЕ В АВЛИДА

Изложено според трагедията на Еврипид „Ифигения в Авлида“.

Когато всички кораби на гърците се прибрали отново в Авлида, те ги изтеглили на брега. Тук се образувал огромен военен лагер. Мнозина герои не останали в Авлида. Завърнали се по домовете си. Напуснал Авлида и предводителят на цялата войска, цар Агамемнон. Никой не знаел кога собствено може да се предприеме нов поход срещу Троя. Но какво трябвало да правят гърците? Необходим бил водач, който да им покаже пътя към бреговете на Троя. Този път можел да им бъде показан само от Телеф, с когото наскоро гърците се били. През време на боя Телеф бил ранен от Ахил в бедрото. По какъв ли не начин лекувал Телеф раната си — нищо не помагало. Раната го боляла все по-силно и по-силно, болките ставали непоносими. Най-сетне, изтощен от страдания, Телеф се отправил за Делфи и там попитал оракула на Аполон как да излекува раната си. Пития отговорила, че Телеф може да бъде излекуван само от оня, който го наранил. Облечен в дрипи, с патерици, преобразен като просяк, Телеф отишъл в Микена в двореца на Агамемнон; той решил да помоли микенския цар да склони Ахил да му излекува раната. Първа зърнала Телеф жената на Агамемнон Клитемнестра. Той й открил кой е; а Клитемнестра дала съвет на Телеф, когато се появи Агамемнон, да грабне от люлката детето Орест, Агамемноновия син, да изтича при жертвеника и да се закани, че ще разбие о жертвеника главата на Орест, ако Агамемнон откаже да му помогне да излекува раната си. Телеф постъпил така, както му заръчала Клитемнестра. Изплашил се Агамемнон, че Телеф ще убие сина му. Съгласил се да помогне на Телеф и сторил това на драго сърце, тъй като знаел, че само Телеф може да посочи на гърците пътя за Троя. Агамемнон изпроводил пратеници при Ахил. Ахил се учудил; той не можел да разбере как ще излекува раната на Телеф, без да познава лечебното изкуство. Но най-мъдрият измежду героите, Одисей, казал на Ахил, че не му е нужно да бъде лекар, че той ще изцери раната на Телеф с желязо от острието на копието, с което му била нанесена. Веднага изстъргали желязо от Ахиловото копие, посипали раната на Телеф и тя зарасла. Телеф се зарадвал. Той се съгласил като отплата за излекуването да води флотата на гърците до троянските брегове — нещо, от което по-рано така упорито се отказвал.

Намерен бил вече водачът, но гърците все пак не можели да отплават от Авлида: по морето непрекъснато духал противен вятър. Тоя вятър била изпратила богиня Артемида, която се била разсърдила на Агамемнон, задето убил нейната свещена сърна. Напразно героите очаквали вятърът да се промени — той не отслабвал и непрекъснато духал все в същата посока. Струпалите се на едно място герои се отегчавали в бездействие. В лагера се появили болести; воините почнали да роптаят. Имало опасност дори да въстанат. Най-после прорицателят Калхас разкрил на гръцките вождове:

— Богиня Артемида ще се смили над гърците само тогава, когато й принесат в жертва хубавата Агамемнонова дъщеря Ифигения.

Когато Агамемнон се върнал в Авлида и се научил за това, той се натъжил. Готов бил дори съвсем да се откаже от похода за Троя само за да запази живота на дъщеря си. Менелай дълго то убеждавал да се подчини на волята на Артемида; в края на краищата Агамемнон отстъпил пред молбите на брата си и изпратил в Микена при Клитемнестра вестоносец, който трябвало да й съобщи, като скрие истинската причина, нареждането на Агамемнон да доведе в Авлида Ифигения, защото Ахил бил искал, преди да тръгне на поход, да се сгоди с нея. След като изпратил вестоносеца за Микена, на Агамемнон още повече му дожаляло за дъщеря му; тайно от всички останали той изпратил друг вестоносец, на когото заръчал да съобщи на Клитемнестра да не довежда в Авлида Ифигения. Но Менелай заловил този втори пратеник. Разгневен, той упрекнал Агамемнон, задето постъпва така, както може да постъпва само оня, който изменя на общото дело. Дълго Менелай укорявал Агамемнон. Между братята възникнал горещ спор. Свадата била прекъсната от дошлия вестител, който съобщил, че в стана на гърците току-що е пристигнала Клитемнестра с Ифигения и малкия Орест и седнала да чака край извора до самия стан.

Агамемнон изпаднал в отчаяние. Нима му е отредено от съдбата да загуби нежно обичаната си дъщеря Ифигения, нима той лично ще трябва да я води на смърт, на заколение при жертвеника на Артемида? Като вижда скръбта на брата си, дори и Менелай е готов да се откаже от такава жертва от негова страна. Но Агамемнон знае, че Калхас ще съобщи волята на богиня Артемида на цялата войска и тогава ще го принудят да принесе в жертва Ифигения. Дори ако Калхас не оповести волята на боговете, на всички ще каже за това Одисей — нали и той знае волята на богинята.

Изпълнен с дълбока скръб, Агамемнон отишъл при жена си и дъщеря си. Той се стараел да изглежда спокоен и весел, но това не му се удало. Отведнъж Ифигения забелязала, че баща й е дълбоко опечален от нещо. Тя започнала да го разпитва, но той нищо не й казал. Нищо не казал Агамемнон и на жена си, само я увещавал да си замине за Микена: не искал Клитемнестра да присъствува на смъртта на дъщеря им. Агамемнон оставил жена си и дъщеря си и отишъл при Калхас: искал да го попита не би ли могло някак да си спаси дъщерята.

Току-що бил излязъл от шатъра Агамемнон, когато дошъл Ахил. Той искал да види царя на Микена, за да поиска от него незабавно да тръгнат срещу Троя. Омръзнало му било да стои без работа в Авлида, пък и неговите мирмидонци недоволствували и искали или да ги водят на поход, или да ги пуснат да си отидат в къщи. Когато Клитемнестра узнала кой е героят, който търси Агамемнон, тя се обърнала към Ахил и го поздравила като годеник на дъщеря си. Ахил се учудил. Та нали той никога не е говорил с Агамемнон, че иска да се жени за дъщеря му. Клитемнестра се смутила, като разбрала, че Ахил никога не е помислял за женитба с Ифигения, и не знаела какво да му каже. Но в този момент дошъл същият оня роб, когото Агамемнон бил изпратил с второ съобщение в Микена. Той разкрил на Клитемнестра защо Агамемнон я е извикал да дойде с Ифигения в Авлида. Клитемнестра изпаднала в ужас. Предстояло й да загуби дъщеря си. Кого да моли за защита? Тя паднала на колене пред Ахил, заплакала, обгърнала коленете му и го молела за закрила, като го заклевала в майка му, великата Нереева дъщеря Тетида. Виждайки отчаянието на Клитемнестра, Ахил се заклел в мъдрия морски старец бог Нерей да й помогне. Заклел се, че не ще позволи никому дори да докосне Ифигения. Бързо си отишъл Ахил от шатъра на Агамемнон, за да се облече в доспехите си. Когато Агамемнон се върнал в шатъра си, Клитемнестра започнала гневно да го укорява, задето е решил да погуби собствената си дъщеря.

Какво можел да й отговори Агамемнон? Та нали не по своя воля е решил той да принесе в жертва на богиня Артемида родната си дъщеря. Той не бил в състояние да постъпи другояче. Можал само да каже, че ако дори отстъпи на молбите на жена си и на дъщеря си, разгневените гърци биха убили и него, и всичките му близки, тъй като Ифигения я принасят в жертва за благото на цяла Гърция.

В лагера започнало да се проявява вече силно вълнение. Мирмидонците едва ли не убили с камъни Ахил, когато той заявил, че няма да позволи да бъде принесена в жертва онази, която му е обещана за съпруга. Всички воини, предвождали от Одисей, с оръжие в ръце се впуснали към шатъра на Агамемнон. Ахил с меч в ръка и прикривайки се с щита, застанал на входа за шатъра, готов до последна капка кръв да защищава Ифигения.

Но в този момент самата Ифигения възпряла всички ония, които били готови да започнат кървав бой. Тя заявила на висок глас, че е готова доброволно да отиде под жертвения нож заради общото дело. Че не желае да се противопоставя на волята на великата Зевсова дъщеря Артемида. Нека я принесат в жертва; вечен паметник за нея ще бъдат развалините на Троя, когато гърците я превземат. Тя убедила героя Ахил да не я защищава, да не започва междуособен бой. Ахил се подчинил на волята на Ифигения, макар че му било мъчно за хубавата мома, която той обикнал заради голямата й решителност да се пожертвува за общото благо.

Спокойно тръгнала Ифигения към мястото, където бил издигнат жертвеникът в чест на богиня Артемида. Прекрасна и величествена преминала между безбройните редици воини Ифигения и застанала до жертвеника. Заплакал Агамемнон, като погледнал младата си дъщеря, и за да не види смъртта й, закрил глава с широкото си наметало. Ифигения стояла спокойно до жертвеника. По заповед, оповестена чрез глашатая Талтибий, всички пазели дълбоко мълчание. Прорицателят Калхас извадил от ножницата жертвения нож и го поставил в златна кошница. На главата на девицата той сложил венец като на жертва, която водят към олтара. От редовете на воините излязъл Ахил. Той взел съда със свещена вода и жертвено брашно със сол, поръсил с водата Ифигения и жертвеника, посипал с брашно главата на девицата и на висок глас се обърнал към богиня Артемида, молейки я да изпрати на войската благополучно плаване до троянските брегове и победа над враговете. Калхас взел в ръка жертвения нож. Всички замрели. Ето той вдига ножа, за да прободе с него Ифигения. Ето ножът се допира вече до девицата. Но Ифигения не паднала с предсмъртен стон до жертвеника. Станало велико чудо. Богиня Артемида отвлякла Ифигения, а при олтара, обагряйки го с кръв, вместо нея се мятала в предсмъртни гърчове една прободена от ножа на Калхас сърна. Изумени от чудото, всички воини извикали като един човек. Гръмко и радостно извикал и прорицателят Калхас:

— Ето жертвата, която искаше Артемида, великата дъщеря на гръмовержеца Зевс! Радвайте се, гърци, богинята ни предвещава щастливо плаване и победа над Троя.

И наистина още не била изгоряла на жертвеника сърната, изпратена от Артемида, и вече се променил вятърът и станал попътен. Гърците бързо започнали да се стягат за далечния поход. Всички в стана ликували. А Агамемнон побързал към своя шатър да съобщи на Клитемнестра за това, което е станало при жертвеника, и да я подкани по-скоро да се върне в Микена.

Богиня Артемида, след като грабнала от жертвеника Ифигения, я пренесла на брега на Евксинския Понт, в далечна Таврида (Крим). Там прекрасната Агамемнонова дъщеря Ифигения станала жрица на богинята.

ПЛАВАНЕТО НА ГЪРЦИТЕ КЪМ БРЕГОВЕТЕ НА ТРОЯ. ФИЛОКТЕТ.

Изложено според трагедията на Софокъл „Филоктет“.

Плаването на гърците към бреговете на Троя било спокойно. През всичкото време духал попътен вятър. Корабите бързо порели морските вълни. Вече се виждали бреговете на остров Лемнос. Тук, недалеч от Лемнос, се намирал пустинният остров Хриза, където имало жертвеник, издигнат в чест на покровителката на острова, нимфата Хриза. Гърците трябвало да намерят тоя жертвеник и да принесат на него жертва на нимфата, тъй като им било предсказано, че ще превземат Троя само ако по пътя се отбият на брега на Хриза и принесат там жертва. Жертвеникът на тоя остров бил поставен още от големия герой Язон, когато плавал със своите спътници аргонавтите до далечна Колхида за златното руно. На тоя жертвеник принесъл жертва и великият Зевсов син Херакъл, когато предприел похода си срещу Троя, за да отмъсти на царя Лаомедонт, задето той го оскърбил. Херакловият приятел Филоктет знаел где се намира жертвеникът. Той сам предложил да го покаже на героите. Вождовете на гърците отишли да потърсят Филоктет. Островът бил безлюден. Цял бил обрасъл с храсти. Ето най-сетне и жертвеника, вече наполовина разрушен. Героите се приближават до него. Неочаквано от храстите изпълзява голяма змия, която пазела жертвеника, и ухапала Филоктет за крака. Филоктет извикал и паднал на земята. Притичали към него героите, но било вече късно. Змийската отрова проникнала в раната. Филоктет започнал да усеща ужасни болки. От раната изобилно течала гной и изпълвала въздуха със страшна воня. Страданията на Филоктет били непоносими. Той стенел непрестанно и денем, и нощем. Стенанията на нещастния Филоктет не давали покой на гърците. Воините започнали да роптаят. Те не могли да търпят вонята, която се разнасяла от раната на Филоктет. Най-сетне вождовете на гърците решили по съвета на Одисей да оставят нещастния Хераклов приятел нейде на брега. Когато плавали покрай остров Лемнос, вождовете наредили заспалия Филоктет да бъде свален на пустинния бряг. Сложили го там всред скалите, като му оставили лъка и стрелите, дрехи и храна. Така изоставили гърците героя, без чиито стрели не било съдено да превземат Троя. Девет години чезнел Филоктет на пустинния бряг. Но дошло време, когато гърците трябвало сами да изпратят хора за Филоктет и да го молят за помощ. Това станало на десетата година от обсадата на Троя.

След като оставили Филоктет, гърците продължили пътя си и най-сетне се приближили до троянските брегове, където ги очаквали толкова усилия, опасности и големи подвизи.

ПЪРВИТЕ ДЕВЕТ ГОДИНИ ОТ ОБСАДАТА НА ТРОЯ.

Изложено според различни произведения на древни писатели. Епизодът за гибелта на Паламед изложен според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Зарадвали се гърците, че продължителното им плаване завършило. Но когато корабите им доплавали по-близо до бреговете, те видели, че ги чака вече силна войска троянци под предводителството на Хектор, могъщия син на твърде стария вече троянски цар Приам. Как да стигнат гърците до самия бряг? Как да слязат на сушата? Всички герои разбрали, че оня, който пръв стъпи на троянския бряг, ще загине. Дълго се колебали гърците. Между тях бил и героят Протезилай; той жадувал за подвизи и бил готов пръв да скочи на брега и да започне бой с троянците. Ала не се решавал, защото знаел предсказанието: оня от гърците, който пръв докосне с крак троянската земя, трябва да загине. И Одисей знаел това предсказание. И ето, за да увлече след себе си героите, но да не загине самият той. Одисей хвърлил на брега щита си и ловко скочил на него от кораба. Протезилай видял, че Одисей слязъл на брега, но не забелязал, че Одисей стъпил не на троянска земя, а на своя щит. Протезилай сметнал, че един от гърците вече се е допрял пръв до троянска земя. Жаждата за подвизи обхванала Протезилай. Той забравил всичко: забравил родината си, забравил и прекрасната си жена, младата Лаодамия. Скочил от кораба на брега Протезилай и с гол меч се хвърлил срещу враговете. Великият Хектор замахнал с тежкото си копие и смъртно наранил младия герой. Протезилай паднал мъртъв на брега. Той пръв оросил с кръвта си троянската земя. Гърците дружно се нахвърлили от корабите срещу враговете. Закипял кървав бой; стъписали се троянците, хукнали да бягат и се укрили зад непристъпните стени на Троя. На другия ден между гърците и троянците било сключено примирие, за да приберат падналите воини и да ги погребат.

След като погребали всичките убити, гърците се заловили да изградят укрепен лагер. Те изтеглили корабите си на брега и се разположили на голям стан покрай морския бряг — от планините Сигейон до планините Ройтейон. Откъм Троя те защитили лагера си с висок насип и с ров. На двата противоположни края на лагера построили своите шатри Ахил и Аякс Теламонид, за да наблюдават троянците и да не допуснат да нападнат те неочаквано гърците. В средата на лагера се издигал разкошният шатър на цар Агамемнон, който бил избран от гърците за предводител на цялата войска. Тук, около Агамемноновия шатър, се намирало и мястото за народни събрания. Мъдрият Одисей построил своя шатър до мястото за народни събрания, за да може във всяко време да излиза при събралите се и винаги да знае какво става в стана. Въпреки че по-рано той не желаел да участвува в похода, сега станал върл враг на троянците и искал гърците на всяка цена да превземат и да разрушат Троя.

Когато лагерът на гърците бил построен и укрепен, те изпратили в Троя цар Менелай и хитроумния Одисей за преговори с троянците. Гръцките пратеници били приети от мъдрия Антенор в дома му; той им дал великолепно угощение. Антенор от все сърце желаел да бъде сключен мир и да бъдат задоволени законните искания на Менелай. Когато узнал за пристигането на пратениците, Приам свикал народното събрание, за да издействува да се задоволи искането на Менелай. На събранието на троянците присъствували също Менелай и Одисей. Менелай с кратка, енергична реч поискал троянците да върнат жена му Елена и съкровищата, задигнати от Парис. След Менелай говорил Одисей. Троянците се захласнали от дивното слово на мъдрия цар на Итака. Той ги убеждавал да задоволят исканията на Менелай. Троянският народ бил готов вече да се съгласи да приеме всичките Менелаеви условия. Още повече, че и самата прекрасна Елена се разкаяла за необмислената си постъпка и съжалявала, задето напуснала дома на своя съпруг герой заради Парис. И Антенор убеждавал народа да задоволи исканията на Менелай. Той виждал колко беди ще докара войната между троянци и гърци. Но Приамовите синове и преди всичко, разбира се, Парис, не желаели мир с гърците. Нима ще накарат Парис да върне Елена? Нима ще му отнемат цялата плячка? Той не искал, да се подчини на народното решение, а и братята му го поддържали в това негово становище. Антимах, който бил подкупен от Парис, искал дори троянците да задържат цар Менелай и да го убият. Но Приам и Хектор не допуснали това; те не позволили да бъдат оскърбени пратениците, намиращи се под покровителството на гръмовержеца Зевс. Народното събрание се колебаело, не знаело какво окончателно решение да вземе.

Тогава станал тиванският прорицател Хелен, Приамов син, и казал, че троянците няма защо да се страхуват от войната с гърците — боговете обещават на Троя своята помощ. Троянците повярвали на Хелен. Те отказали да задоволят искането на Менелай. Пратениците на гърците били принудени да напуснат с празни ръце Троя. Сега трябвало да се започне кръвопролитната борба между троянци и гърци.

Затворили се троянците в непристъпната Троя; даже Хектор не се осмелил да излезе от града. А гърците започнали да го обсаждат. Те на три пъти се опитали да превземат с щурм Троя, но не успявали. Тогава започнали да разоряват околностите на Троя и да завоюват всички градове, които се намирали в съюз с Троя. Срещу тях гърците предприемали походи по суша и по море. Във всички тези походи особено се отличавал великият Ахил. Гърците завладели островите Тенедос, Лесбос и градовете Педас, Лирнес и други. Много градове разрушили те във вътрешността на страната. Завладели и град Тива, където владеел Еетион, бащата на Хекторовата жена Андромаха. В един и същи ден, Ахил убил седемте братя на Андромаха. Загинал и баща й. Но Ахил не оставил Еетионовия труп на поругание, страхувайки се да не си навлече гнева на боговете; той наредил да го погребат. Майката пък на Андромаха била отведена като пленница в гръцкия стан. Ахил заграбил богата плячка от Тива. Той взел в плен прекрасната дъщеря на Аполоновия жрец Хриз, Хризеида, и прекрасната Бризеида. Хризеида била предадена от гърците на цар Агамемнон.

Гърците опустошавали всичко около. Троя. Троянците не смеели да се покажат извън стените на Троя, тъй като всеки бил застрашен от смърт или да бъде взет в жесток плен и продаден в робство.

Много нещастия трябвало да понесат жителите на Троя през деветгодишната обсада на града. Много герои, които загинали в бой, трябвало да оплакват те. Но най-тежката, десетата година тепърва идвала. Предстояло им да изпитат и най-голямото нещастие — падането на Троя.

Много страдания преживели и гърците през девет те години на войната. И те дали много убити. Мнозина воини герои загинали от ръката на врага. Загинал и мъдрият герой Паламед, но не от вражеска ръка. Погубил го поради омраза и завист хитроумният Одисей. Паламед давал на гърците много и разумни съвети: неведнъж той им бил правил неоценими услуги. Лекувал рани и болести с билки; построил фар за гърците, за да знаят временно отплавалите от стана къде точно да слязат отново на брега през тъмна нощ. Гърците почитали героя Паламед и драговолно изпълнявали съветите му. Заради това го намразил Одисей. Той виждал, че гърците слушат с по-голямо внимание Паламед, отколкото него. Одисей не забравял и това, как Паламед разкрил хитруването му, когато се правел на побъркан, за да не замине за Троя; тоя спомен още повече засилвал омразата му към Паламед. Дълго обмислял Одисей как да погуби Паламед. Най-после се възползувал от обстоятелството, че Паламед започнал да съветва гърците да турят край на войната и да се върнат в родината си. Одисей измислил коварен план. Една нощ той скрил в Паламедовия шатър торба със злато и започнал да внушава на всички, че не току-тъй Паламед съветва да се прекрати обсадата на Троя, че той дава тия съвети на гърците само затова, защото е подкупен от Приам. А между гърците имало доста недоволни от Паламед. Защото, твърдели те, ако гърците биха послушали съветите на Паламед, те биха се лишили от богатата плячка, която биха имали, като превземат Троя. Всички тези недоволници безкритично повярвали на Одисеевата клетва. Като видял, че вече мнозина гърци започват да вярват в предателството на Паламед, Одисей, за да убеди всички в това, че Приам действително е подкупил Паламед, съобщил на Агамемнон, че Паламед поддържа връзки с Приам чрез един пленен фригиец и че тоя фригиец е бил заловен и убит от Одисеевите слуги, когато се опитвал да се измъкне от лагера на гърците и да избяга в Троя. Освен това Одисей написал и писмо от името на Приам до Паламед. В това писмо се споменавало за злато, изпратено от цар Приам на Паламед като награда, задето той ще придума гърците да вдигнат обсадата и да си заминат за родината. Това писмо Одисей предал на пленения фригиец и му заръчал да го предаде на Приам. Но щом фригиецът излязъл от гръцкия лагер, Одисеевите слуги го нападнали, убили го, а писмото донесли на царя си. С това писмо Одисей побързал да отиде в шатъра на Агамемнон. Като получил това известие, Агамемнон тозчас свикал в шатъра си всички вождове на гърците. Повикал и Паламед, който и не подозирал каква опасност го застрашава. Тук Одисей обвинил Паламед в предателство. Напразно Паламед уверявал вождовете, че не е и помислял за предателство. Ала Одисей, за да изобличи Паламед, посъветвал да се претърси шатърът му. Изпратили хора в шатъра и наистина там намерили торба със злато. Сега всички повярвали, че Паламед е предател. Устроили съд над Паламед и той бил осъден на смърт. Било решено да го убият с камъни. Оковали невинния Паламед в тежки вериги и го докарали на брега на морето. Напразно Паламед заклевал гърците да не го убиват; да не наказват невинен човек с такава жестока смърт. Никой не искал да слуша мнимия предател. Пристъпили към изпълнение на смъртното наказание. Нито една въздишка, нито едно оплакване не излязло от гърдите на Паламед. Преди да умре, той само казал тихо следните думи:

— О, истино, мъчно ми е за тебе, ти умря преди мене.

С тези думи на уста умрял най-благородният и най-мъдрият измежду гръцките герои; не го спасили всичките заслуги, които той имал пред гърците. По-късно гърците жестоко заплатили за убийството на Паламед. Евбейският цар Навплий, Паламедовият баща, им отмъстил за смъртта на сина си.

Агамемнон не само осъдил Паламед на смърт, но и душата му обрекъл на вечни скитания. Агамемнон не позволил тялото на Паламед да бъде погребано; то било оставено на морския бряг, за да го разкъсват зверове и хищни птици. Но могъщият Аякс Теламонид не допуснал това. Той извършил погребалните обреди над тялото на Паламед и го погребал с почест. Аякс не вярвал, че Паламед е изменил на гърците.

СВАДАТА МЕЖДУ АХИЛ И АГАМЕМНОН

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Вече девет години гърците държали Троя в обсада. Настъпила десетата година от величавата борба. В началото на тая година пристигнал в гръцкия стан Хриз, жрец на стрелометеца Аполон. Той молел всички гърци и преди всичко вождовете им да му върнат срещу богат откуп дъщерята Хризеида. Като изслушали Хриз, всички се съгласили да приемат срещу Хризеида богатия откуп и да я предадат на баща й. Но могъщият цар Агамемнон се разгневил и казал на Хриз:

— Старче, махай се и никога да не си посмял да се мернеш тук, при нашите кораби, иначе няма да те спаси и това, че си жрец на бог Аполон. Няма да ти върна Хризеида. Не, цял живот ще чезне тя в робство. Пази се да не ме разсърдиш, ако искаш да се завърнеш у дома си здрав и читав.

Хриз се уплашил, напуснал гръцкия стан и отишъл натъжен на морския бряг. Там, като вдигнал ръце към небето, той се помолил на великия Латонин син, бог Аполон:

— О, сребролъки боже! Чуй ме, чуй верния си служител! Отмъсти с твоите стрели на гърците за моята скръб и обида.

Чул Аполон жалбата на своя жрец Хриз. Бързо литнал той от светлия Олимп с лък и стрелник през рамо. Страшно дрънкали в стрелника златните стрели. Аполон се носел към стана на гърците, кипнал от гняв; лицето му било по-мрачно от нощта. Като долетял до стана на ахейците (гърците), извадил от стрелника си една стрела и я запратил в лагера. Страшно звъннала тетивата на Аполоновия лък. След първата стрела Аполон изпратил втора, трета — като град се посипали стрелите в гръцкия стан, носейки смърт. Страшен мор завърлувал всред гърците. Много гърци загивали. Навсякъде горели погребални клади. Сякаш бил настанал за гърците гибелният час

Девет дни вилнеел вече морът. На десетия ден по съвет, даден от Хера, великият герой Ахил свикал на народно събрание всички гърци, за да решат какво да правят, как да омилостивят боговете. Когато всички воини се събрали, пръв се обърнал към Агамемнон със слово Ахил:

— Ние ще трябва да отплаваме обратно за родината, сине Атреев — започнал Ахил, — ти виждаш, че воините ни загиват и в боевете, и от мор. Но ако искаш, най-напред да попитаме гадателите: те ще ни кажат с какво сме си навлекли гнева на сребролъкия Аполон; поради какво е изпратил той гибелния мор на нашата войска.

Едва изрекъл това Ахил, когато се изправил прорицателят Калхас, който вече много пъти бил откривал на гърците волята на боговете. Той заявил, че е готов да разкрие с какво са разгневили далекострелния бог, но ще разкрие това само ако Ахил го защити от гнева на цар Агамемнон. Ахил обещал на Калхас своята защита и се заклел за това в Аполон. Едва тогава Калхас казал:

— Агамемнон поруга честта на неговия (на Аполон) жрец Хриз, като не прие от него богатия откуп за дъщеря му и го изгони от стана. Ние можем да умилостивим бога само като върнем чернооката Хризеида на баща й и като принесем в жертва на бога сто юнци (млади бикове).

Като чул какво казал Калхас, Агамемнон пламнал в страшен гняв срещу него и срещу Ахил; обаче виждайки, че все пак ще трябва да върне Хризеида на баща й, той най-сетне се съгласил, но поискал откупът за нейното връщане да бъде само за него. Ахил упрекнал Агамемнон в користолюбие. Това още повече разсърдило Агамемнон. Той се заканил, че чрез своята власт ще си вземе обезщетението за Хризеида от онова, което се е паднало на Ахил или на Аякс, или на Одисей.

— Безсрамни, коварни користолюбецо! — креснал Ахил. — Ти ни се заканваш, че ще отнемеш от нас наградите ни, макар че никой от нас никога не е получавал дял от наградите, равен на твоя. А ние сме дошли тук да се бием не за свое дело; дошли сме да помогнем на Менелай и на тебе. Ти искаш да ми отнемеш част от плячката, която ми се падна заради големите подвизи, извършени от мене. Тогава по-добре да се върна обратно в родната Фтия; аз не искам да увеличавам твоята плячка и твоите съкровища.

— Че какво пък, отивай си във Фтия! — креснал Агамемнон в отговор на Ахил. — От всички царе аз най-много мразя тебе! Ти единствен започваш раздори. Гневът ти не ме плаши. Виж какво ще ти кажа. Аз ще върна Хризеида на баща й, щом такова е желанието на бог Аполон, но в замяна на това ще ти отнема пленницата Бризеида. Ти ще разбереш колко по-голяма власт имам аз! Никой да не смее да се сравнява с мене по власт!

Страшен гняв обзел Ахил, когато чул тая закана на Агамемнон. Хванал меча си Тетидиният син; той вече го извадил наполовина от ножницата и бил готов да се нахвърли върху Агамемнон. Ала в този миг Ахил усетил леко допиране до косата си. Обърнал се той и в ужас се отдръпнал. Пред него, невидима за останалите, стояла великата дъщеря на Гръмовержеца Атина Палада. Тя била изпратена от Хера. Зевсовата жена не желаела да загине нито единият, нито другият от героите; те и двамата — и Ахил, и Агамемнон — й били еднакво скъпи. С трепет Ахил запитал богиня Атина:

— О, дъще на гръмовержеца Зевс, защо си слязла от високия Олимп? Нима си дошла тук, за да видиш как беснее Агамемнон? О, скоро ще погуби той себе си със своята гордост!

— Не, могъщи Ахиле — отвърнала светлооката Палада, — не за това съм дошла аз. Дошла съм да укротя твоя гняв, ако, разбира се, ти се подчиняваш на волята на боговете олимпийци. Не вади меч, задоволи се само с думите, с тях бичувай Агамемнон. Повярвай ми! Скоро тук, на същото това място, ще ти заплатят за, обидата с дарове, които ще бъдат многократно по-богати. Смири се и се подчини на волята на безсмъртните богове.

Ахил се покорил на волята на боговете: той прибрал меча си в ножницата и Атина пак се възнесла на светлия Олимп всред боговете.

Много гневни думи казал още Ахил на Агамемнон, наричайки го народен изедник, пияница, страхливец и куче. Ахил хвърлил скиптъра си на земята и се заклел в него, че ще дойде време, когато ще бъде нужна неговата помощ срещу троянците, но напразно Агамемнон ще го моли да помогне, след като тъй тежко го е оскърбил. Напразно старецът Нестор, мъдрият пилоски цар, се стараел да помири враждуващите. Агамемнон не послушал Нестор, не се смирил и Ахил. Разгневен, великият Пелеев син си тръгнал към шатрите заедно със своя приятел Патрокъл и храбрите мирмидонци. В гърдите му бясно клокочела злоба срещу оскърбилия го Агамемнон.

В това време цар Агамемнон заръчал да спуснат бързоходен кораб в морето, да натоварят на него жертви за бог Аполон и да откарат прекрасната дъщеря на жреца Хриз. Този кораб трябвало да отплава под командата на хитроумния Одисей за Тива, града на Еетион, а гърците в стана по нареждане на Агамемнон трябвало да принесат богати жертви на Аполон, за да го умилостивят.

Бързо се носел изпратеният от Агамемнон кораб по вълните на безбрежното море. Най-сетне пристигнал в пристанището на Тива. Гърците спуснали платната и спрели на пристанището. Одисей начело на отряд воини слязъл от кораба на брега, отвел прекрасната Хризеида при баща й и се обърнал към него със следното приветствие:

— О, служителю на Аполон! Аз дойдох тук по волята на Агамемнон, за да ти върна дъщерята. Докарахме и сто млади бикове, за да умилостивим с тия жертви великия бог Аполон, който изпрати тежко бедствие за гърците.

Зарадвал се старецът Хриз, че дъщеря му се е върнала, и нежно я прегърнал. Незабавно пристъпили към жертвоприношение в чест на Аполон. Хриз молел бога-стрелометец:

— О, сребролъки боже! Чуй ме! И по-рано ти си се вслушвал в молбите ми. Послушай ме и сега! Избави гърците от голямото бедствие, прекрати гибелния мор!

Чул Хризовата молба бог Аполон и турил край на мора в стана на гърците. А след като били принесени от Хриз жертвите на Аполон, било уредено великолепно угощение. Весело пирували гърците в Тива. Младежи разнасяли вино, като пълнели догоре чашите на пируващите. Гръмко се разнасяли величествените звуци на химна в чест на Аполон, пят от младежи гърци. До залез слънце продължил пирът, а на сутринта, ободрени от съня, Одисей и неговият отряд си заминали обратно за големия стан. Аполон им изпратил попътен вятър. Като чайка се носел корабът по морските вълни. Той бързо стигнал до стана. Пътниците го изтеглили на брега и се разотишли по своите шатри.

Докато Одисей плавал за Тива, Агамемнон изпълнил и онова, с което заплашвал Ахил. Той повикал глашатаите Талтибий и Еврибат и ги изпратил да доведат Бризеида. С нежелание отивали пратениците на Агамемнон към шатъра на Ахил. Те го заварили седнал край шатъра и дълбоко замислен. Пратениците се приближили до могъщия герой, но в смущението си не могли да промълвят нито дума. Тогава Пелеевият син им казал:

— Здравейте, глашатаи! Зная, че вие в нищо не сте виновни, виновен е единствен Агамемнон. Вие сте дошли за Бризеида. Приятелю Патрокъл, предай им Бризеида. Но нека те самите бъдат свидетели, защото ще дойде време, когато аз ще бъда нужен, за да спася от гибел гърците. Не ще успее тогава загубилият разум Агамемнон да спаси гърците!

Проливайки горчиви сълзи, Ахил напуснал приятелите си, оттеглил се на пустинния бряг, протегнал ръце към морето и на висок глас призовал майка си, богиня Тетида:

— Майко, щом си ме родила обречен да живея кратко, защо тогава гръмовержецът Зевс ме лишава и от слава! Не, не ми даде той слава! Цар Агамемнон поруга моята чест, като ми отне наградата за моите подвизи. Майко, чуй ме!

Чула богиня Тетида призива на Ахил. Напуснала тя морските дълбочини и чудния дворец на бог Нерей. Като лек облак изплавала бързо от пенещите се морски вълни. Излязла Тетида на брега, седнала до нежно обичания свой син и го прегърнала.

— Защо ридаеш тъй горчиво, синко? — попитала тя. — Кажи ми какво ти тежи.

Ахил разказал на майка си колко тежко го е оскърбил Агамемнон. Той помолил майка си да възлезе до светлия Олимп и там да помоли Зевс да накаже Агамемнон. Нека Зевс помогне на троянците, нека прогонят те гърците чак до корабите им. Нека да разбере Агамемнон колко неразумно е постъпил, като е оскърбил най-храбрия от гърците. Ахил уверявал майка си, че Зевс няма да откаже да задоволи молбата й. Достатъчно е само тя да напомни на Зевс как му е помогнала веднъж, когато олимпийските богове били замислили да го свалят и го оковали. Тогава Тетида повикала сторъкия великан Бриарей да помогне на Зевс; като го видели, всички богове се объркали и не посмели да вдигнат ръка срещу Зевс. Нека Тетида напомни това на великия Зевс Гръмовержец и той няма да откаже да изпълни молбата й. Така молел Ахил майка си Тетида.

— О, обични синко — извикала, горчиво плачейки, Тетида, — защо ли те родих да преживееш толкова нещастия! Да, твоят живот ще бъде кратък, близък е вече краят ти. И ето те сега — и недълговечен, и от всички най-нещастен! О, не скърби така! Аз ще възляза на светлия Олимп, там ще помоля гръмовержеца Зевс да ми помогне. А ти остани в шатъра си и не вземай вече участие в боевете. В момента Зевс е напуснал Олимп; той и всички безсмъртни са заминали на пиршество при етиопците. Но когато след дванадесет дни Зевс се завърне, аз ще коленича в нозете му и, надявам се, ще го склоня!

Тетида оставила печалния си син и той се върнал при шатрите на своите храбри мирмидонци. От този ден Ахил не участвувал нито в събранията на вождовете, нито в боевете. Натъжен седял той в своя шатър, при все че жадувал за бойна слава.

Изминали единадесет дни. На дванадесетия ден рано сутринта заедно със сивата мъгла литнала Тетида от морските дълбочини нагоре към светлия Олимп. Там тя паднала пред краката на Зевс, обгърнала коленете му и умолително протегнала към него ръце, като докоснала брадата му.

— О, татко наш! — молела го Тетида. — Моля те, помогни ми да отмъстя заради сина си. Изпълни молбата ми, ако някога и аз съм ти направила услуга. Изпращай победа на троянците дотогава, докато гърците не започнат да умоляват моя син да им помогне, докато не му въздадат големи почести.

Облакогонецът Зевс дълго не отговарял на Тетида. Но тя не преставала да го моли. Най-сетне, като въздъхнал дълбоко. Гръмовержецът рекъл:

— Знай, Тетидо! Със своята молба ти предизвикваш гнева на Хера; тя ще ми се сърди. И без това постоянно ме укорява, че помагам на троянците в боевете. Но ти напусни сега високия Олимп, за да не те види Хера. Обещавам да изпълня молбата ти. Ето ти знамение, че ще изпълня обещанието си.

Като казал това, Зевс страшно се навъсил, космите на главата му настръхнали и цял Олимп се разтърсил. Тетида се успокоила. Бързо литнала тя от високия Олимп и потънала в морската бездна.

А Зевс отишъл на пира, на който се били събрали боговете. Всички те станали, за да поздравят Зевс; нито един не посмял да остане седнал при появяването му. Когато царят на боговете и на хората седнал на златния си трон, Хера, която видяла, че Тетида идвала при Зевс, се обърнала към. него:

— Кажи ми, коварни мъжо — рекла Хера на Зевс, — с кого от безсмъртните ти се съвещава тайно? Ти винаги криеш от мене мислите и намеренията си.

— Херо — отговорил й Зевс, — недей смята, че когато и да било ще знаеш всичко, за каквото аз мисля. Онова, което може да се знае, ти ще го знаеш преди другите богове, но не се опитвай да узнаеш всичките ми тайни и не питай за тях.

— О, облакогонецо — отвърнала Хера, — ти знаеш, че никога не съм се старала да узная твоите тайни. Ти винаги решаваш всичко без мене. Но страхувам се, че днес Тетида те надума да отмъстиш за сина й Ахил и да погубиш множество гърци. Зная, че ти си обещал да изпълниш молбата й.

Страшно изгледал Зевс Хера, доядяло го на жена му, задето вечно следи всичко, което той върши. Гневно й заповядал Зевс да седи мълчешком и да му се подчинява, ако не иска да бъде наказана. Хера се изплашила от гнева на Зевс. Тя седяла, без да продума, на златния си трон. Изплашени били и боговете от това скарване на Зевс с Хера. Станал тогава куцият бог Хефест; той укорявал боговете, че започват да се карат заради смъртни.

— Та ако вземем да се караме заради смъртни, никога няма да има веселие на пировете на боговете — така казвал бог Хефест и молел майка си Хера да се подчини на силата на Зевс, тъй като той е страшен в гнева си и може да смъкне от троновете им всичките богове олимпийци.

Хефест припомнил на Хера как Зевс запратил на земята самия него, задето се притекъл да помогне на майка си, когато мълниеметецът Зевс се бил ядосал на нея. Хефест взел чаша, напълнил я с нектар и я подал на Хера. Тя се усмихнала. А Хефест, накуцвайки, започнал да загребва нектар от съда и да го поднася с чаши на боговете. Засмели се всички богове, като видели как куцият Хефест се клатушка из чертога, в който пирували. Отново на пира на боговете зацарило веселие и те спокойно пирували до залез слънце под звуците на златната Аполонова китара и пеенето на музите. А когато пирът привършил, боговете се разотишли по своите покои и целият Олимп потънал в мирен сън.

НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ. ТЕРСИТ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Спокойно спели на светлия Олимп безсмъртните богове. Потънали били в дълбок сън и гръцкият стан, и великата Троя. Но гръмовержецът Зевс не затварял очи — той мислел как да отмъсти за оскърблението, нанесено на Ахил. Най-сетне облакогонецът Зевс решил да изпрати на Агамемнон лъжовен сън. Той повикал бога на съня и го изпратил в стана на гърците При Агамемнон, като му поръчал:

— Полети на бързите си криле, измамни съне, и се яви пред Агамемнон. Възвести му да поведе гърците в бой. Кажи му, че днес ще завладее великата Троя, тъй като Хера е склонила всички богове да не помагат на троянците; че тъкмо сега гибел застрашава Троя.

Бързо се понесъл към земята богът на съня и като взел образа на стареца Нестор, когото тъй тачел Агамемнон, явил се насън на Агамемнон и му казал всичко, което великият гръмовержец заръчал. Събудил се Агамемнон, но все му се струвало, че в ушите му още звучат думите, които чул насън. Станал царят на Микена,. облякъл се бързо в богати дрехи, взел в ръка златния си скиптър и отишъл към мястото, където стояли изтеглените на брега гръцки кораби. В това време вече ярко запламтяла зората, предвещавайки възлизането по небето на великия бог на слънцето Хелиос. Повикал Агамемнон глашатаите и им заповядал да свикат всички воини на народно събрание. А всички вождове могъщият микенски цар събрал при кораба на стареца Нестор и им разказал какво съновидение му е изпратил гръмовержецът Зевс.

Вождовете решили да се готвят за битка. Но преди да изведе войските край стените на Троя, Агамемнон поискал да ги изпита; той решил да предложи на народното събрание войските да се завърнат в родината. Докато се съвещавали вождовете, воините се стичали за събранието. Сякаш рояци пчели, излитащи от планински пещери, се събирали на тълпи, на тълпи безброй воини. В народното събрание царяло вълнение. С мъка глашатаите въдворили тишина, за да могат царете, потомци на Зевс, да се обърнат със слово към народа. Най-после тълпите народ заели местата си и настъпила тишина. Пръв станал от мястото си със скиптър в ръце и се обърнал с реч към народа Агамемнон. Той говорел за тежестите на войната, за това, как безрезултатно са се борили досега гърците при Троя; казал, че, както изглежда, те не ще. могат да превземат непристъпната Троя и ще трябва да се завърнат с празни ръце в родината. Ясно е, че и самите богове желаят гърците да се върнат в родината. Гърците изслушали Агамемноновата реч. Завълнувал се целият народ като море, когато ветровете Нот и Евър връхлетели върху него и повдигнали високи вълни. Всички с гръмки викове се втурнали към корабите. Земята затреперала от тропота на бягащите тълпи воини, устремени към корабите. Вдигнали се облаци прах. По целия стан се разнесли викове. Всички бързат по-скоро да спуснат във водата корабите; всички жадуват да потеглят за родината.

Виковете на воините стигнали и до великия Олимп. Хера, страхувайки се да не би гърците да вдигнат обсадата и да напуснат Троя, изпратила в техния стан Атина Палада, за да ги спре. Като буря се понесла Атина от Олимп към гръцкия стан. Там тя се явила пред Одисей и му казала:

— Благородни сине Лаертов, нима вие всичките сте решили да избягате оттук за родината? Нима ще оставите тук за радост на Приам и на всички троянци прекрасната Елена? По-скоро върви, убеждавай всички да не напускат Троя!

Като чул страшния глас на богинята, Одисей свалил наметалото си и изтичал към корабите. Той взел от пресрещнатия Агамемнон скиптъра — знак на върховната власт — и започнал да убеждава всички — както вождове, така и прости войници, да не спускат корабите във водата; той призовавал всички да се върнат на народното събрание. Одисей започнал да удря със скиптъра онези от войниците, които особено вдигали шум и бързали по-скоро да напуснат бреговете на Троя. Отново всички се втурнали към мястото, където обикновено се събирал народът. С гръмки викове се движели тълпите народ — също както не стихват вълните на шумящото море, които с гръмоподобен шум се блъскат о скалистия бряг. Най-сетне всички пак заели местата си и замълчали. Единствен Терсит продължавал да крещи. Терсит постоянно си позволявал да говори смело против царете. Особено ненавиждал той Одисей и великия Тетидин син Ахил. Сега Терсит крещял пронизително и ругаел Агамемнон. Той викал, че Агамемнон е получил достатъчно плячка и робини, че му стигат вече богатите откупи за знатни троянци, които не друг, а простите войници вземат в плен. Терсит подканвал всички по-скоро да си тръгнат за родината и да оставят Агамемнон сам при Троя. Нека Атреевият син разбере помагали ли са му в боя воините, били ли са му верни слуги, или не. Терсит ругаел Агамемнон всякак. Той го упреквал и за това, че оскърбил Ахил, но Терсит наричал и Ахил малодушен. Чувал този крясък на Терсит и хитроумният Одисей. Той се приближил до Терсит и страшно викнал:

— Да не си смеел, глупако, да ругаеш царете; да не си смеел да говориш за връщане в родината! Не се знае още как ще свърши работата, която сме започнали. Слушай и запомни, че аз ще изпълня това, което казвам! Чуя ли те още един път, безумецо, да обиждаш цар Агамемнон, нека да ми вземат главата от мощните рамене, нека не ме наричат баща на Телемах, ако не те пипна, не те съблека гол и напердаша, та да плачеш от болка; и ще те гоня от народното събрание чак до корабите.

Така страшно извика Одисей. Той замахнал със скиптъра и ударил Терсит по гърба. От болка сълзи като град се затъркаляли от очите на Терсит. На гърба му се издула от удара тъмночервена ивица. Треперейки от страх, Терсит сбърчил лице и изтривал с ръка сълзите си. Всички гръмко се смеели, като гледали Терсит, и казвали:

— Много славни дела извърши Одисей и в съвета, и в боя, но това е най-славният от подвизите му. Как обузда той този кресльо! Сега Терсит няма да посмее вече да обижда любимите на Зевс царе.

Одисей пък се обърнал със слово към народа, а до него стояла, взела образа на вестоносец, Атина Палада. Одисей убеждавал гърците да не изоставят обсадата на Троя; той казвал, че ако те се върнат в родината, без да са превзели Троя, ще покрият с позор и Агамемнон, и себе си. Нима те като слаби деца или жени вдовици поради малодушие ще се приберат в родината; нима са забравили предсказанията на Калхас какво трябва да очакват? Нима всички са забравили и знамението, което им изпрати Зевс в Авлида? Та нали едва на десетата година от обсадата е съдено на гърците да превземат Троя. С речта си Одисей вдъхнал на всички жажда за подвизи. С буйни викове гърците посрещнали речта на Одисей и околните хълмове отговорили с гръмко ехо на тези викове. Но ето станал божественият старец Нестор и всичко пак утихнало. И Нестор съветвал да останат и да влязат в бой с троянците. Той съветвал още: през време на боя войските да се строят по племена и родове, та племе да помага на племе и род — на род. Тогава ще се разбере кой от вождовете или членовете на племето е страхлив и кой мъжествен. Тогава ще стане ясно защо досега не е превзета още Троя — — по волята на безсмъртните богове ли, или защото вождовете не познават военното дело. Агамемнон се съгласил с това. Той заповядал на воините да отидат да обядват, а после да се стягат за кръвопролитна битка, в която на никого няма да се даде почивка нито за миг, и горко на оногова, който остане при корабите и се отклони от битката: той ще бъде хвърлен като плячка на кучетата и хищните птици.

Силно се провикнали всички войници — така силно, както бучи морето при силна буря, когато вятърът носи високи като планини вълни. Народното събрание бързо се разпръснало. Всички се завтекли към шатрите. Задимели огньове из целия стан. Гърците се подкрепяли с храна преди сражението. Всеки принасял жертва на бога и се молел да го спаси през време на кървавия бой. Агамемнон от своя страна принесъл жертва на Зевс. При жертвеника, около който стояли най-прочутите герои на гърците, той заклал тлъст бик и помолил Зевс да даде на гърците победа; молил да му помогне да завладее непристъпната Троя и двореца на цар Приам, преди нощта да се е спуснала на земята; молил да му даде възможност да пробие с копието си доспехите на Хектор и да го повали в праха. Но великият Зевс Гръмовержец не се вслушал в молбите на Агамемнон; той готвел на микенския цар много неуспехи през тоя ден. Когато жертвата била принесена и жертвеното угощение привършено, старецът Нестор започнал да подканя вождовете да поведат войските си към бойното поле.

Вождовете забързали към своите дружини. Вестителите започнали на висок глас да свикват воините. Вождовете строили в боен ред дружините си и ги повели към стените на Троя. Земята пъшкала под тропота на воините и конете. Войските заели цялата долина на Скамандър. Всички воини горели от желание да се бият с троянците. Всред войските буйно се носела Атина Палада. Пред войските, качени на колесници, се движели вождовете. Цар Агамемнон, подобен на гръмовержеца Зевс, ги превъзхождал всички със страшния си изглед. В стройни редици отивали воините към стените на Троя.

ДВУБОЯТ НА МЕНЕЛАЙ С ПАРИС

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Бързо литнала от Олимп вестителката на боговете Ирида и съобщила на троянците, като взела образа на Приамовия син Полит, че безбройни войски се приближават от гръцкия стан към Троя. Когато Ирида пристигнала в Троя, всички троянци били на народно събрание. Веднага Хектор разпуснал събранието.

Всички граждани на Троя и всички техни съюзници побързали да се въоръжат и да се строят в боен ред. Отворили вратите на Троя и през тях започнали да излизат една след друга дружините на троянците и на съюзниците им. С висок крясък се движели троянците подобно на върволици жерави през време на прелитане. А гърците се приближавали в страшно мълчание. Облаци прах закривали цялото поле.

Приближили се двете войски, но не влизали още в бой. Тогава излязъл от редиците на троянците хубавият Парис. На рамото му била метната кожа от леопард, на гърба му — лък и стрелник със стрели, на бедрото му висял остър меч, а в ръка държал две копия. Парис призовавал на двубой някого от гръцките герои. Щом Менелай видял Парис, бързо скочил от колесницата си и излязъл напред, цял блестящ със своето въоръжение. С радост отивал срещу Парис Менелай — подобно на лъв, който неочаквано е намерил богата плячка; той ликувал, че може да отмъсти на похитителя на прекрасната Елена.

Когато Парис зърнал Менелай, сърцето му трепнало и той, изплашен от смъртта, се скрил всред своите приятели. Видял това Хектор и започнал да укорява брата си за неговата страхливост.

— Ти си храбър само наглед — казал Хектор на Парис, — по-добре да не се беше родил, отколкото да си позор за всички ни. Нима не чуваш как ти се смеят гърците. Храбростта ти стигаше само за да отвлечеш Менелаевата жена Елена за нещастие на цяла Троя? Ти се уплаши от Менелай! Сега ще разбереш какъв боец е мъжът на откраднатата от тебе Елена! О, ако троянците бяха по-решителни, отдавна щяха да те убият с камъни за всичките беди, които ти им навлече.

— Имаш право да ме хокаш, Хекторе — така отвърнал Парис, — но бъди спокоен. Аз ще вляза в двубой с Менелай. Само заповядай на троянците да се спрат. Ние ще се бием с Менелай за хубавицата Елена пред войските. Който от нас победи, той ще заведе в дома си Елена.

Като чул тоя отговор, Хектор излязъл пред строя на троянците и ги спрял. Гърците били готови да обсипят Хектор със стрели. Някои вече хвърляли камъни по него, но Агамемнон ги възпрял, като извикал:

— Стойте, гърци, стойте, мъже ахейци! Блестящият с шлема си Хектор възнамерява да се обърне към нас със слово!

Когато всички замлъкнали, Хектор възвестил, че Парис предлага спорът за Елена да се реши чрез двубой. Отговорил му Менелай:

— Изслушай ме! Отдавна е време да турим край на кървавата разпра. Нека се преборим ние с Парис и нека загине оня от нас, на когото съдбата е отредила гибел. А вие сключете после мир. Да принесем жертви на боговете. Призовете стареца Приам; всичките му синове са коварни, затова нека лично той даде клетва преди двубоя, че ще изпълни този договор.

Зарадвали се всички, като чули това предложение. Хектор веднага изпратил вестоносци да повикат Приам.

В това време богиня Ирида, като взела образа на прекрасната Приамова дъщеря Лаодика, се явила при Елена и я повикала да се качи на кулата при Скейската врата, където се били събрали троянските старейшини начело с Приам, за да гледат двубоя между Парис и Менелай. Облякла се къдрокосата Елена в разкошни дрехи и побързала подир Ирида, придружена от две прислужнички. Припомнила си Елена за своя първи мъж, за родината си и за скъпата Спарта и сълзи се показали на очите й. Видели троянските старци приближаващата се Елена. Тя била тъй прекрасна, че старците с възхищение я гледали и си казвали един на друг:

— Не, не бива да се осъждат нито гърците, нито троянците, че водят кръвопролитна борба заради такава прекрасна жена. Наистина по красота тя е равна на безсмъртните богини. Но колкото и хубава да е, по-добре ще бъде да се завърне в Гърция; тогава гибел няма да застрашава нито нас, нито нашите деца.

А Приам повикал Елена при себе си и започнал да я разпитва за онези герои, които виждал от стената. Елена му посочила могъщия Агамемнон, хитроумния Одисей, Аякс Теламонид и Идоменей, критския цар. Като гледал тези герои, Приам се удивлявал и на красотата им, и на могъщия им войнствен изглед. В това време дошли вестоносците, изпратени от Хектор, да извикат Приам. Приам станал бързо, заповядал да запрегнат колесницата му и заедно с Антенор излязъл при войските през Скейската врата.

Агамемнон и Одисей пресрещнали стареца Приам. Принесени били жертви на боговете олимпийци. Произнесени били клетви да се спазва договорът. Тогава цар Приам се обърнал към войските на троянците и гърците с тези думи:

— О, храбри мъже, троянци и гърци! Аз ще се оттегля ей сега във великата Троя. Сили нямам да гледам двубоя между моя син Парис и могъщия цар Менелай. Само Зевс знае кому от тях е отредено да загине в този бой.

Приам си отишъл от бойното поле. А Хектор и Одисей отмерили място за двубоя; после сложили жребий в един шлем и го разтърсили, преди да го хвърлят, за да се види кому се пада пръв да хвърли копие. Жребият се паднал на Парис.

Парис и Менелай се въоръжили и излезли на мястото на двубоя, размахвайки тежки копия. Страшно святкали техните погледи; в тях горяла като ярък пламък омразата им един към друг. Изсилил Парис копието и го хвърлил по Менелай. То попаднало в грамадния щит на Менелай, но не го пробило. Острието на копието се подвило, като ударило о медта, която покривала щита. На висок глас се обърнал Менелай към Зевс, молейки го да му помогне да отмъсти на Парис, та занапред никой да не се осмелява да отплаща със зло за гостоприемство. Страшно замахнал цар Менелай с копието си и улучил щита на Парис. Копието пронизало щита, пробило и бронята на Парис и разрязало хитона му. Парис се спасил само защото бързо се отдръпнал настрана. Менелай извадил меча си и ударил с него Парис по шлема, но поради страшния удар мечът се разчупил на четири части, които отхвръкнали на разни страни. Като останал без меч, Менелай се хвърлил върху Парис, хванал го с ръка за шлема и го повлякъл по земята към редиците на гърците. Подбрадникът на шлема притиснал гърлото на Парис. Менелай щял да Бойна завлече Парис в гръцките редици, но в този момент дошла на помощ на своя любимец богинята на любовта Афродита. Тя разкъсала ремъка и в ръцете на Менелай останал само шлемът. Той искал да нанесе удар с копие на поваления на земята Парис, но богиня Афродита покрила Парис с тъмен облак и бързо го отнесла в Троя. Напразно Менелай търсил Парис; като хищен звяр обикалял той из троянските войски, но никой не можел да му посочи Приамовия син, макар че всички троянци го мразели. Цар Агамемнон високо се провикнал:

— Слушайте, троянци и гърци! Всички вие видяхте, че Менелай победи; нека ни върнат Елена и всичките задигнати от Парис Менелаеви съкровища, както и да ни платят данък.

Но Агамемноновите думи останали без отговор: не било съдено да се тури край на войната.

ПАНДАР НАРУШАВА КЛЕТВАТА. БИТКАТА

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Когато Менелай и Парис решили да встъпят в двубой, безсмъртните богове пирували в чертозите на Зевс. Младата богиня Хеба разливала нектар в чашите. Боговете пирували, наблюдавайки от високия Олимп Троя. Зевс, за да подиграе Хера, започнал да разправя, че ще прекрати кръвопролитната разпра между троянци и гърци, тъй като победил, разбира се, Менелай. Но богиня Хера помолила Зевс да изпрати при войската на троянците богинята воин Атина, за да подстори някого да наруши дадената клетва. Сякаш против волята си гръмовержецът Зевс се съгласил. Бързо във вид на ярка звезда богиня Атина се стрелнала от Олимп и се спуснала всред троянската войска. Троянците били изумени; те не знаели какво означава това знамение: наново ли ще започне кървавата сеч, или това е знак от Зевс, че трябва да се сключи мир. А Атина, взела образа на Лаодок, Антеноровия син, се приближила до знаменития стрелец с лък Пандар и го убедила да срази със смъртоносна стрела Менелай. Пандар се съгласил. Грабнал той своя лък, извадил остра стрела, призовал на помощ Аполон и пуснал стрелата. Звъннала тетивата на стегнатия лък, полетяла стрелата и сигурно Менелай щял да загине, ако Атина не отклонила стрелата; стрелата ударила Менелай в оная част от тялото, която била защитена с двойна броня. Стрелата пробила бронята и се забила в тялото на Менелай. Раната не била дълбока, но все пак от нея обилно потекла кръв. Като видял, че брат му е ранен, Агамемнон изпаднал в ужас. Но Менелай го успокоил. Агамемнон заповядал да повикат лечител — героя Махаон. Махаон прегледал раната и я посипал с лекарство. Докато Агамемнон и другите герои се грижели за ранения Менелай, троянците вече започнали да настъпват срещу гърците. Агамемнон бързо отишъл при войските и започнал да стяга редиците им и да въодушевява войските за бой.

Всред гръцките войски се чували само гласовете на вождовете и воините вървели мълчаливо. Троянците пък настъпвали с гръмки викове. Войските на гърците били предвождани от Атина Палада, а троянците — от буйния бог на войната Арес. Започнал се ръкопашен бой. Победните викове се смесили със стенанията на умиращите.

Троянците започнали да отстъпват под натиска на гърците; гърците ги атакували още по-дружно. Като видял това, бог Аполон, защитникът на троянците, пламнал от гняв; той силно извикал:

— По-смело напред, троянци! Недейте мисли, че гърдите на гърците са каменни, а телата им — от желязо. Вижте, днес не се сражава всред тях и великият Ахил — гневен седи той в своя шатър.

С този вик богът стрелометец въодушевил троянците. Битката станала още по-кръвопролитна. Много герои загинали. Атина Палада въодушевявала гърците. В тази битка тя дала несъкрушима сила на цар Диомед, син на Тидей. Скоро троянците се стъписали.

Като забелязал Диомед, знаменитият стрелец Пандар опънал своя лък и пуснал една стрела по него. Стрелата се забила в рамото на Диомед и неговата броня се обагрила с алена кръв. Пандар ликувал — той си помислил, че е наранил смъртно Диомед. С мощен глас започнал той да окуражава троянците, като им казвал, че Диомед е смъртно ранен. Но Диомед повикал героя Стенел и го помолил да измъкне стрелата от раната. Стенел извадил стрелата. На висок глас се обърнал Диомед към Атина Палада и я помолил да му помогне да срази оногова, който го наранил със стрела. Възправила се Атина Палада пред Диомед. Тя го надарила с голяма сила и неукротимо мъжество. Богинята заповядала на Диомед да се хвърли смело в боя, но да не напада безсмъртните богове. Единствено богиня Афродита можел да срази с копието си. Диомед се хвърлил в битката като ранен лъв, у който лекото нараняване само удесеторява силата и още повече разпалва яростта му.

Като видял как свирепо се бие Диомед, героят Еней бързо тръгнал по редиците на троянските воини, за да търси Пандар. Еней склонил Пандар да нападне Диомед. Мъжественият Пандар се качил на Енеевата колесница и двамата се понесли срещу Диомед.

Като съгледал на колесницата двамата прочути герои, Еней и Пандар. приятелят на Диомед Стенел го посъветвал да избегне борбата с такива герои. Но храбрият герой с негодувание отхвърлил тоя съвет. Колесницата на Еней бързо се приближавала към Диомед. Пандар замахнал копието си и го хвърлил срещу щита на Диомед. Копието пробило щита и ударило в бронята, но тя предпазила Диомед. А Пандар вече тържествувал, като смятал, че е убил Тидеевия син. Диомед хвърлил копието си. Пандар паднал мъртъв от колесницата. Еней бързо скочил на земята. Като се прикрил с щита си, с грамадно копие в ръка той се приготвил да отбранява трупа на Пандар: А Диомед грабнал грамаден камък, какъвто не биха могли да вдигнат и двама души, и с една ръка го запратил със страшна сила по Еней, като го улучил в бедрото. Еней подгънал колене и сигурно щял да загине, ако не му се била притекла на помощ майка му, богиня Афродита. Тя прикрила с дрехата си Еней и искала да го отнесе от полесражението.

Диомед се хвърлил към богинята и наранил нежната й ръка с тежкото си копие. Силно извикала богинята и изпуснала Еней от обятията си. Но бог Аполон го покрил с черен облак. А Диомед страшно креснал на богиня Афродита:

— Оттегли се, дъще Зевсова! Напусни кървавата битка! Нима не ти стига това, че прелъстяваш слабите жени!

Богинята на любовта напуснала бранното поле, а Диомед пак нападнал Еней. Три пъти го атакувал Тидеевият син и трите пъти Аполон го отблъсквал. А когато Диомед нападнал Еней за четвърти път, Аполон страшно му изкряскал:

— Опомни се, сине Тидеев! Отстъпи и не се осмелявай да нападаш безсмъртните! Никога смъртните не ще могат да се равнят по сила с боговете!

Като чул гласа на страшния бог Аполон, Диомед се уплашил и отстъпил. А Аполон пренесъл Еней в своя храм в Троя. Там богиня Лета и Аполоновата сестра, богиня Артемида, излекували Еней, а Аполон създал на бойното поле призрак на Еней и около тоя призрак закипял упорит бой.

В това време ранената от Диомед богиня Афродита отлетяла от полесражението до онова място, където седял Арес, яростният бог на войната. Силно охкайки от болка, тя помолила бога Арес да й даде колесницата си; с нея тя бързо се издигнала на светлия Олимп. Там паднала със сълзи на очи върху коленете на майка си Диона и се оплакала, че Диомед я наранил. Диона избърсала раната и излекувала ръката й. А Атина и Хера, подигравайки се на Афродита, казали на великия гръмовержец Зевс:

— Дали богиня Афродита не е придумвала друга някоя ахейка да избяга с някой от любимите й троянци? Може би тя си е одраскала и разкървавила ръката, милвайки тази ахейка?

Усмихнал се Зевс, повикал Афродита при себе си и й рекъл:

— Мила дъще, шумните битки не са работа за тебе. Ти се занимавай с брака и любовта, а битките ги остави на буйния бог Арес и на богинята воин Атина.

А на полесражението, както преди, кипял бой около създадения от Аполон призрак на Еней. Бог Аполон долетял при Арес и го помолил да укроти Диомед. Потъналият в кръв бог на битките послушал Аполон. Арес приел образа на героя тракиец Акамант и побързал да вдъхне мъжество на троянците. Сега боят станал още по-ожесточен. Върнал се на бойното поле и излекуваният Еней. Троянците се зарадвали, като го видели здрав и читав. Обърканите редици на троянците отново се подредили и започнали да настъпват срещу гърците. Гърците подобно на буреносни облаци, които покриват планините и не са гонени от стремителното духане на буйни ветрове, очаквали приближаващите се троянци. Гърците били вдъхновявани да се бият от двамата герои Аяксовци и от Одисей и Диомед. Обикалял редиците им и цар Агамемнон, блестейки със своите доспехи. Отново закипяла битката. Героите падали един след друг и мракът на смъртта покривал очите им. Начело на троянците се сражавал Хектор. Помагали му сам богът на войната Арес и страшната богиня на битките Енюо. Като видял бога Арес, героят Диомед се отдръпнал назад и, обръщайки се към гърците, извикал:

— Приятели, няма какво да се чудим, че Хектор се сражава с такава смелост! Та с него заедно се сражава и му помага самият бог на войната Арес. Отстъпвайте, приятели; не се осмелявайте да влизате в бой с богове.

Троянците все по-силно отблъсвали гърците. Паднал в боя и младият Хераклов син Тлиполем, сразен от копието на Зевсовия син Сарпедон. Но и Сарпедон бил ранен от Тлиполем в бедрото. Другарите на Сарпедон с мъка го изнесли от бойното поле, без да успеят да извадят копието от раната му. Като забелязал минаващия покрай него Хектор, Сарпедон го замолил да направи на пух и прах гърците. Хектор отново се хвърлил в боя; много герои сразил той с копието си. Троянците още по-силно притиснали гърците.

Видяла това богиня Хера, повикала богиня Атина и заедно с нея започнала бързо да се екипира за бой с цел да укроти Арес. С помощта на Хеба богините впрегнали конете в чудната колесница. Атина се облякла в доспехи, сложила на глава тежкия си шлем, метнала на рамо егида с главата на горгоната Медуза и се качила с копие в ръка на колесницата на богиня Хера, а тая бързо подкарала конете. Когато богините се понесли от високия Олимп, те видели Зевс, който седял сам на един висок хълм; Хера спряла конете и казала на гръмовержеца Зевс:

— Нима можеш спокойно да гледаш ти, Зевсе, как свирепият Арес погубва толкова герои? Аз виждам как се радват на това Аполон и Афродита. Ще ми се разсърдиш ли, ако укротя бога Арес?

Егидоносецът Зевс й отвърнал:

— Върви! Нека се опълчи срещу Арес богинята воин Атина Палада. Никой от безсмъртните не умее като нея да причинява на Арес такава тежка скръб.

Бързо подкарала конете по-нататък богиня Хера. Бързо стигнали богините до мястото, където се сливат двете реки Симоис и Скамандър, слезли от колесницата, разпрегнали конете и ги обвили с черен облак. Като взела образа на Стентор, мъж, който притежавал много силен глас, Хера призовала гърците мъжествено да се бият срещу троянците. Атина Палада се приближила до Диомед. Той забърсвал раната си, нанесена му от Пандар. Палада започнала да го укорява и за това, че се отклонил от битката, и за това, че се страхува да се сражава с троянците. Казала му, че баща му, славният воин Тидей, не би постъпил така. Но Диомед отговорил на богинята:

— Не, светлоока дъще на гръмовержеца Зевс, аз не се боя да влизам в бой с героите на Троя. Помня само, че ти ми заповяда да не влизам в бой с безсмъртните богове.

Тогава Атина казала на Диомед:

— О, сине Тидеев, мой любимецо, сега не се страхувай нито от Арес, нито от когото и да било измежду останалите богове. Аз самата ще ти бъда помощница. Върви по-скоро да се биеш срещу Арес. Неотдавна още той обещаваше да помага на гърците, а сега вероломният помага на троянците.

Застанала на Диомедовата колесница Атина Палада вместо Стенел. Дъбовата ос на колесницата заскриптяла от тежестта на богинята. Атина, невидима за Арес, подкарала конете право срещу него точно в оня миг, когато той свалял доспехите от убития герой Перифант. Арес видял Диомед, който стоял до Атина, оставил трупа на сразения от самия него герой Перифант, от когото свалял доспехите, и метнал копието си по Тидеевия син. Атина отклонила копието и то пролетяло покрай него. Богинята удесеторила силите на Диомед; той нанесъл удар на Арес с копието си и пак го извадил от раната. Арес извикал така страшно, сякаш извикали десет хиляди воини изведнъж. От ужасния вик трепнали всички воини — и троянци, и гърци. Обвит от черни облаци, бурният Арес бързо възлязъл на светлия Олимп. Там той седнал до Зевс и му се оплакал от Атина Палада, задето тя помогнала на Диомед да го нарани. Зевс застрашително погледнал сина си. Арес му бил омразен поради любовта си към кървавите битки; и Зевс казал на сина си, че ако не бил негов син, отдавна щял да го запрати в мрачния Тартар. Буйният Арес престанал да се оплаква. Зевс повикал божествения лечител Паон и той бързо изцерил раната на Арес. Хеба пък измила Арес и го облякла в разкошни дрехи. Завърнали се на светлия Олимп и богините Хера и Атина. Така обуздали те ненаситния на битки бог на войната Арес.

Край стените на Троя, както и преди, кипяла битка. Гърците отново започнали да изтласкват троянците. Аякс, Диомед, Менелай, Агамемнон и другите герои повалили в праха мнозина славни троянци и свалили от убитите разкошните им доспехи. Виждайки, че не е далеч вече часът на пълното поражение на троянците, прорицателят Хелен, син на Приам, замолил блестящия с шлема си Хектор и сина на Афродита Еней да окуражат троянците и по-скоро да дойдат в Троя, за да умилостивят с богати дарове богиня Атина. Хектор послушал брата си. Отново въодушевил троянците и те отбили натиска на гърците.

ХЕКТОР В ТРОЯ. ПРОЩАВАНЕТО НА ХЕКТОР С АНДРОМАХА

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

И ето че Хектор влязъл през Скейската врата в Троя. Веднага го заобиколили жени и деца и започнали да го разпитват за своите мъже и бащи. Но Хектор нищо не им казал; заръчал им само да се молят на боговете олимпийци. Хектор побързал към двореца на Приам. В двореца го срещнала майка му Хекуба. Тя искала да донесе вино на Хектор, за да подкрепи силите си, но той отказал. Помолил майка си да свика троянките, за да занесат по-скоро като дар на Атина Палада разкошно наметало, да принесат на богинята големи жертви и да я помолят да укроти свирепия Диомед. Хекуба на часа изпълнила молбата на сина си. А той бързо се запътил за чертозите на Парис.

Хектор заварил Парис тъкмо когато той спокойно оглеждал въоръжението си; тук била и отвлечената от него Елена; тя разпределяла работата между прислужничките. Хектор започнал да укорява Парис, задето седи без работа в къщи, докато троянците са застрашени от гибел. Парис отговорил на Хектор, че той се готви за бой, че и прекрасната Елена го подканва да излезе на бойното поле. Елена се обърнала с любезни думи към Хектор и го помолила да седне и да си почине от бойните подвизи, а мъжа си Парис укорявала за неговото нехайство, за това, че той не се срамува да бездействува. Елена изказала съжаление и за това, че Троя е сполетяна от толкова много беди заради нея, но това станало не по нейна вина, а по вина на Парис. Хектор обаче отказал да си почине в дома на Парис, той бързал по-скоро да види жена си и сина си, преди да се върне пак в боя. Хектор не знаел ще има ли случай после още веднъж да се види с тях, ще се върне ли жив от битката, или боговете му отреждат да загине от ръцете на гърците.

Дошъл в двореца си Хектор, но не заварил там Андромаха и сина си. Прислужничките му казали, че жена му, като се научила, че гърците притискат троянците, изтичала със сина си до градските стени и там стои, проливайки сълзи.

Хектор стремително излязъл от двореца си и побързал към Скейската врата. До самата врата срещал Андромаха; след нея прислужничка носела малкия му син Астианакс; момченцето било прекрасно като първата утринна звезда. Андромаха хванала Хектор за ръка и през сълзи му казала:

— О, мъжо! Твоята храброст ще те погуби! Ти не жалиш нито мене, нито сина ни. Скоро аз ще бъда вдовица — гърците ще те убият. Без тебе за мене е по-добре да не живея, Хекторе. Та нали си нямам никого освен тебе. Нали ти си за мене всичко — и баща, и майка, и съпруг. О, съжали се над мене и сина ни! Не излизай на бой: заповядай на троянските воини да застанат при смокиненото дърво, защото само там стените на Троя могат да бъдат разрушени.

Но блестящият с шлема си Хектор отговорил на жена си:

— Всичко това безпокои и самия мене. Но за мене би било позор да остана отсам стените на Троя и да не участвувам в битката. Не, аз трябва да се бия начело на всички за славата на моя баща. Зная положително, че ще настане ден, когато свещената Троя ще загине. Но не това ме опечалява; опечалява ме твоята съдба; това, че ще те отведе в плен някакъв грък и там, в чужбина, ти като робиня ще тъчеш за чужденка и ще й носиш вода. Ще те видят там, като плачеш, и ще кажат: „Това е жената на Хектор, който надминаваше по сила и храброст всички троянски герои.“; и тогава твоята скръб ще стане още по-голяма. Не, по-добре е да ме убият, преди да видя как ще те поведат в плен, преди да чуя твоя плач.

Като казал това, Хектор се приближил до сина си и искал да го прегърне, но малкият Астианакс с писък се притулил до гърдите на бавачката си; изплашил се от развяващата се върху Хекторовия шлем конска грива. Андромаха и Хектор нежно се усмихнали на момченцето. Хектор снел шлема си, сложил го на земята, взел Астианакс на ръце и го целунал. После повдигнал сина си високо нагоре и помолил гръмовержеца Зевс и всички безсмъртни богове:

— О, Зевсе, и вие, безсмъртни богове! Моля ви, направете така, че моят син да стане също тъй знаменит всред гражданите, както съм и аз. Нека бъде могъщ и нека царува в Троя. Нека един ден, когато се завръща от бой, да кажат за него, че превъзхожда по мъжество баща си. Нека той разгромява враговете и радва сърцето на майка си.

Така молел боговете Хектор. После подал Астианакс на жена си. Андромаха притиснала до гърди сина си и през сълзи му се усмихвала. Хектор изпаднал в умиление, прегърнал нежно Андромаха и й казал:

— Не скърби, Андромахо. Никой от героите не ще ме изпрати против волята на съдбата в царството на мрачния Хадес. Никой няма да избегне съдбата си: нито храбрият, нито страхливецът. Иди си, любима, в къщи, залови се с тъкане, предене, наглеждай прислужничките. Ние пък, мъжете, ще се грижим за военните работи, а най-много от всички ще се грижа за тях аз.

Хектор турил шлема си и бързо се запътил към Скейската врата. Тръгнала си и Андромаха, но често се обръщала и гледала със сълзи на очи как се отдалечава Хектор. А когато се върнала в къщи плачеща, заплакали с нея и всички прислужнички: те не се надявали Хектор да се завърне от боя невредим.

При Скейската врата Хектор бил настигнат от Парис, който бързал за боя в бляскави медни доспехи.

— Братко — казал му Хектор, — аз зная, че нито един справедлив човек не може да не цени твоите подвизи, но ти често отиваш на бой без желание. И аз често пъти се измъчвам, като слушам как те ругаят троянците. Но да отидем по-скоро при войските.

БИТКАТА ПРОДЪЛЖАВА. ДВУБОЙ МЕЖДУ ХЕКТОР И АЯКС

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Хектор и Парис излезли заедно през Скейската врата. Троянците се зарадвали, като видели двамата герои. Духът им отново се повдигнал и пак започнала яростна битка. Хектор, Парис и Главк избили много герои. Гърците започнали да отстъпват. Видяла това светлооката Зевсова дъщеря и литнала към свещената Троя. Край столетен дъб, който растял встрани от бойното поле, долетялата от Олимп богиня била посрещната от бог Аполон. Той попитал богиня Атина дали тя не бърза да помогне на гърците и я убедил да му съдействува да прекратят битката. Атина се съгласила. Боговете решили да турят край на битката, като внушат на Хектор да извика на двубой най-славния от героите гърци. Едва решили това боговете, и проницателният Приамов син Хелен прозрял тяхното решение. Той се приближил до брата си Хектор и го посъветвал да извика на двубой някой от гръцките герои. Хелен разкрил на Хектор, че той доловил гласа на небесните обитатели, които повелявали да се постъпи така, и че не е съдено на Хектор да загине в този двубой.

Хектор веднага прекратил сражението, като спрял троянците; същото направил и Агамемнон. Бойното поле затихнало и воините, уморени от боя, насядали по земята. Атина Палада и Аполон кацнали като хищни ястреби на столетния дъб, любувайки се на войските на троянци и на гърци. Когато всички се успокоили, Хектор на висок глас извикал да излезе на двубой с него някой от гръцките герои. Той обещал да не осквернява трупа на убития и да не сваля от него доспехите му, като поискал и гръцкият герой да обещае същото, в случай, че победи той. Гърците изслушал призива на Хектор, но всички мълчали; никой не се решавал да излезе срещу Хектор. Страшно им се ядосал Менелай; той лично искал да излезе на двубой с Хектор, но го задържал Агамемнон: Агамемнон се страхувал, че брат му ще загине от ръката на Хектор, с когото дори Ахил се опасявал да се бие. Укорявал гърците, че са страхливци, и старецът Нестор. Щом затихнали неговите гневни думи, веднага излезли напред девет герои: цар Агамемнон, Диомед, едноименниците Аяксовци, Идоменей, Мерион, Еврипил, Тоант и Одисей. По съвета на Нестор решили да хвърлят жребий между героите. Когато жребиите били поставени в шлем, Нестор започнал да го тръска, за да падне нечий жребий.

Героите молели боговете да падне жребият на Аякс Теламонид, на Диомед или на Агамемнон. Паднал от шлема жребият на Аякс. Зарадвал се храбрият Аякс Теламонид. Облякъл своите доспехи и излязъл напред, на мястото за двубоя. Вървял, сякаш бил богът на войната Арес — огромен, могъщ и страшен. Пред себе си държал обкован с мед щит, голям като кула, и размахвал тежко копие. Ужасили се троянците, виждайки Аякс, уплаха се промъкнала в гърдите на Хектор. Страшно се изгледали един друг бойците. Пръв хвърлил копие Хектор. Той не можал да пробие щита на Аякс. Метнал копието си Аякс и пронизал щита на Хектор. Копието пробило и бронята на Хектор и разкъсало хитона му. Хектор се спасил от смърт само като отскочил настрана. Героите измъкнали копията си и отново се сблъскали. Хектор пак ударил с копие по щита на Аякс Теламонид, но копието му се подвило. А Аякс още веднъж пробил щита на Хектор и леко го наранил във врата. Хектор не престанал да се бие; той грабнал от земята грамаден камък и го запратил в Аяксовия щит. Медната обвивка на грамадния щит затрещяла; Аякс на свой ред грабнал още по-тежък камък и го хвърлил към Хекторовия щит с такава сила, че го строшил и наранил Хектор в крака. Хектор паднал на земята, но бог Аполон бързо го повдигнал.

Героите се заловили за мечовете си и щели да се изпосекат един друг, ако не били се притичали глашатаите и не препречили помежду им жезлите си.

— Привършете боя, герои! — извикали глашатаите. — Всички ние виждаме, че сте големи герои, че и двама ви Зевс еднакво обича. Мръква се вече; всички имат нужда от почивка.

— Глашатайо — обърнал се Аякс към глашатая на троянците, — това, което ти каза, би трябвало да го каже самият Хектор, защото той призова на двубой. Аз. съм готов да прекратя борбата, ако той пожелае. Хектор незабавно отговорил на Аякс:

— О, сине Теламонов, боговете са ти дали и ръст голям, и сила и разум; ти си най-славният от гръцките герои. Да привършим за днес нашия двубой. После можем пак да се срещнем на бранното поле. Но като се разделяме сега, нека се зачетем един друг с някакъв дар като спомен за нашия двубой. Нека воините на Троя и Гърция си спомнят, че двама герои са се били, пламнали от вражда един срещу друг, но са се разделили помирени като приятели.

Като казал това, Хектор свалил меча си, украсен със сребро, и го подал на Аякс, а Аякс подарил на Хектор скъпоценния си пурпурен колан. Така завършил двубоят между героите. Троянците се радвали, че Хектор излязъл невредим от двубоя с могъщия Аякс, и тържествено го придружили до града. Ликували и гърците, като видели какъв могъщ герой е Аякс Теламонид. А цар Агамемнон уредил пиршество в чест на Аякс, като поканил всички вождове. До късна вечер Пирували вождовете.

Когато пиршеството привършило, старецът Нестор дал съвет пред събраните гръцки вождове да прекратят битката за един ден, за да погребат падналите герои и да изградят стена с кули около стана и корабите, за да могат гърците да се защищават зад тая стена, а край нея да се изкопае дълбок ров. Вождовете възприели съвета на Нестор и се разотишли по шатрите си да почиват до сутринта.

И троянските вождове се събрали на съвет. На това съвещание Антенор посъветвал да бъдат върнати на гърците прекрасната Елена и заграбените съкровища. Но Парис за нищо на света не се съгласявал да върне Елена; бил съгласен да се върнат само съкровищата на Менелай, като той добави към тях и дарове от себе си. Цар Приам дал мнение на сутринта да се изпрати при гърците вестител, който трябвало да им предаде Парисовото предложение, а ако гърците не се съгласят с това предложение, битката да продължи дотогава, докато боговете дадат окончателна победа на едната или на другата страна. Троянците се съгласили с Приамовото мнение. И когато настъпило утрото, троянците изпратили вестител до гърците, но те отхвърлили Парисовото предложение; съгласили се само да прекъснат боя за един ден, за да бъдат погребани убитите воини.

Още преди изгрев слънце троянците и гърците започнали да погребват падналите воини. Те докарали телата до кладите и ги изгорили. После гърците изградили за един ден около лагера си висока стена с кули и изкопали пред нея дълбок ров. Дори боговете олимпийци се учудвали на тази работа на гърците. Единствен бог Посейдон им се ядосал, задето не принесли жертви на боговете, когато издигали стената. Но гръмовержецът Зевс успокоил Посейдон. Той му дал съвет да разруши след това стената на гърците и пак да покрие брега с морски пясък.

А гърците, след като привършили работата, започнали да си готвят вечеря. В това време пристигнали от Лемнос кораби с вино. Зарадвали се гърците, бързо си накупили вино и в лагера започнал пир. Не бил спокоен пирът на гърците. Гръмовержецът Зевс с гръмотевици им предвещавал много беди. Пируващите често били обземани от страх и разплисквали виното от чашите си. Никой от гърците не се осмелил да пие, преди да извърши възлияние в чест на страшния Зевс. Най-сетне пирът завършил и целият гръцки стан потънал в сън.

ПОБЕДАТА НА ТРОЯНЦИТЕ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Рано на другата сутрин, когато богинята на зората Еос литнала нагоре към небето и изток пламнал в червена светлина, Зевс гръмовержец свикал боговете на светлия Олимп и им казал:

— Изслушайте ме, безсмъртни богове! Никой от вас да не се осмели днес да слиза от високия Олимп на помощ било на гърците, било на троянците. Оня, който не ме послуша, ще го запокитя в най-дълбоката бездна на Тартара, за да знае колко по-силен съм аз от другите безсмъртни богове. Ако искате да изпитате моята сила, вземете една златна верига, спуснете я до земята, застанете на земята и се опитайте да ме смъкнете от Олимп. А аз ще хвана с една ръка другия край на веригата и ще ви вдигна всичките вас заедно със земята и с моретата.

Боговете били като втрещени от страшната реч на Зевс. Богиня Атина отговорила на Зевс:

— О, велики Гръмовержецо, всички знаем, че твоята сила е безгранична, но и всички скърбим за гърците. Нима те са обречени на гибел?

— Дъще — отговорил Зевс, — аз нямам намерение да погубя всички гърци.

Като казал това, Зевс впрегнал в колесницата си златогривите коне, взел златния си камшик и облечен в златни дрехи, се качил на колесницата. Бързо подкарал той конете и те полетели между земята и небето към високата Ида. Там Зевс седнал на самия връх и започнал да наблюдава как се готвят за бой гърците и гражданите на Троя. Войските излезли на полето и бързо се сблъскали. Пак се започнала ужасна битка. Настанало пладне. Зевс взел златните си везни и претеглил на тях жребия на троянците и жребия на гърците. Жребият на троянците се вдигнал до небето, предвещавайки сполука за тях, а жребият на гърците се смъкнал до самата земя, което означавало, че гибел застрашава мнозина от тях. Великият Зевс хвърлил от Ида бляскава мълния всред войската на гърците и се разнесъл силен гръм. Ужас обзел воините. Всички хукнали да бягат, за да се скрият бързо зад стените на лагера. На полето останал само Нестор. Един от неговите коне бил ранен от Парисова стрела и се изправил на задните си крака. Напразно Нестор се мъчел да отреже хамутите на коня; това не му се удавало. Хектор вече се приближавал към него със своята колесница. Старецът Нестор щял да загине, ако не му се бил притекъл на помощ Диомед. Той повикал и Одисей да помогне, но Одисей не го чул. Диомед качил при себе си на колесницата Нестор и стремително се понесъл срещу Хектор. Диомед замерил с копието си Хектор, но не го улучил: копието му се забило в гърдите на Хекторовия кочияш и го убило. Конете на Хектор рипнали настрана. Вместо кочияша се качил на колесницата героят Архептолем. Може би бягащите гърци щели да се спрат, ако били видели подвига на Диомед. Но Зевс хвърлил ослепителна светкавица пред Диомедовите коне. Светкавицата блеснала страшно и конете се дръпнали назад. Нестор започнал да убеждава Диомед да напусне полесражението, тъй като не на него предвещава Зевс победа. Колкото и да се искало на Диомед да продължава да се бие, той послушал Нестор, завил и подкарал конете подир тълпите бягащи гърци. А троянците надали ужасен крясък и обсипали гърците с облаци от стрели. Хектор започнал да се присмива на хукналия да бяга Диомед. Три пъти искал да се върне Диомед и три пъти се разнасяли страшните Зевсови гръмотевици. Хектор разбрал, че със своите гръмотевици Зевс предвещава победа на троянците. И той ги въодушевявал да преследват гърците и заплашвал, че ще се промъкне в лагера на гърците и ще опожари техните кораби. Като чула заканите на Хектор, Хера се ядосала. Тя замолила земетръсеца бог Посейдон да помогне на гърците, но великият повелител на моретата отказал.

А боят бушувал вече до самата стена, която заобикаляла гръцкия стан. Хера внушила на Агамемнон мисълта да вдъхне кураж на гърците. Като се изправил на кораба на кораба на Одисей, Агамемнон се обърнал със слово към воините и ги призовал да се защищават храбро. Той помолил и Зевс да изпрати помощ на гърците и да не позволи да загинат те от ръцете на троянците. Смилил се Зевс и изпратил на гърците знамение. Над Зевсовия жертвеник прелетял орел и пуснал върху жертвеника елена, който държал в ноктите си. Като видели това знамение, гърците се окопитили и отблъснали троянците. Най-мъжествено се бил цар Диомед. Много троянски герои повалил той тогава. Храбро се били и други герои измежду гърците. Но особено се отличил доведеният брат на Аякс Теламонид, Тевкър. С лъка си той избил един подир друг много троянски герои. Убил и прекрасния Приамов син Горгитион. Както макът навежда своя червен цвят под тежестта на покрилата го роса, така отпуснал глава, увенчана с шлем, Горгитион и паднал на земята. Тевкър убил и кочияша на Хектор, неговия приятел Архептолем. Хектор кипнал от гняв и се нахвърлил върху Тевкър. Наранил го той с тежък камък в рамото, близо до врата. Тевкър заохкал. Хектор щял да го убие, ако Аякс не бил прикрил брата си с щита и не бил заповядал на слугите си да отнесат ранения при корабите.

Зевс отново внушил храброст на троянците. Те изтласкали гърците до самите им кораби. Страшно се носел по редиците им Хектор. На Хера домъчняло за гърците и тя помолила Атина бързо да им се притече на помощ. Атина се съгласила. Облякла доспехите си и заедно с Хера се понесла на колесница от светлия Олимп. От високата Ида Зевс видял стремително носещите се богини. Изпълнен с гняв, той изпратил вестителката на боговете Ирида да спре богините, като им се заканил, че ще изпитат неговия гняв. Изплашили се от Зевсовия гняв богините Хера и Атина и опечалени се завърнали на Олимп. Скоро се завърнал там и гръмовержецът Зевс. На Зевсовия въпрос, защо богините са така опечалени, и на заканите на Зевс Хера отвърнала, че те скърбят за гърците. Зевс казал на Хера, че троянците ще продължават да побеждават дотогава, докато Агамемнон се примири с Ахил и му изпрати богати дарове за оскърблението, което му е нанесъл.

Слънцето залязло. Нощта покрила със своето наметало земята. Прекратила се кръвопролитната битка. По съвета на Хектор троянците не се прибрали в свещената Троя. Те се разположили да нощуват на полето, а на юношите и старците заръчали да пазят града. Хектор се надявал че ще успее на другия ден да спечели окончателна победа над гърците и да ги изгони от Троада. Троянците наклали по полето множество огньове. Тези огньове светели също като звезди в нощния мрак.

АГАМЕМНОН ПРАВИ ОПИТ ДА СЕ ПОМИРИ С АХИЛ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Опечален от победата на троянците, Агамемнон разпратил глашатаи да свикат вождовете на съвещание. Събрали се вождовете и Агамемнон със скръб им заговорил, че ще се наложи сега да бягат от Троада в Гърция, тъй като това, както по всичко изглежда, е угодно на Зевс. Но Диомед гневно възразил на Агамемнон, че щом той иска, може сам да напусне Троада, ала другите вождове ще останат и ще се бият дотогава, докато превземат Троя И Нестор не съветвал да се бяга. Старецът съветвал Агамемнон да уреди угощение и на това угощение да се обсъди какво да правят, а за охрана на лагера да се постави стража.

Агамемнон възприел Несторовия съвет. Седемстотин младежи под предводителството на седмина вождове отишли да охраняват гръцкия стан. Другите вождове останали в шатъра на Агамемнон. през време на пиршеството Нестор посъветвал Агамемнон да се помири с Ахил. Агамемнон послушал Нестор. Той заявил на вождовете, че ще даде на Ахил големи дарове, ще му върне Бризеида, а когато се приберат след победата в родината си, ще даде на Ахил за жена една от своите дъщери и като зестра — много и богати градове. Вождовете одобрили предложението на Агамемнон и решили да изпратят за преговори с Ахил в неговия шатър Аякс Теламонид. Одисей и Феникс, а заедно с тях като глашатаи Еврибат и Годий. Ахил особено обичал тези герои. Нестор дал на пратениците подробни наставления.

Когато Агамемноновите пратеници дошли при Ахил, заварили го да свири на лира и да възпява славата на героите. До Ахил седял и приятелят му Патрокъл. Любезно посрещнал Ахил героите и им дал богато угощение. След като хапнали и пийнали. Одисей се обърнал към Пелеевия син и започнал да го увещава да се помири с Агамемнон. Одисей му разказал как троянците, предводителствувани от Хектор, притискат гърците, изброил и даровете, които Агамемнон обещава като израз на желанието си за помирение. Одисей напомнил на Ахил и какви наставления му е давал баща му Пелей, когато го е изпращал на поход, как го съветвал да избягва разприте. Но Ахил отказал да се примири с царя на Микена; той не можел да забрави обидата, която му нанесъл Агамемнон. Ахил добавил, че би отказал да се помири с Агамемнон дори ако той обещае да му даде дарове, равни на всичките богатства на египетска Тива. Ахил бил непреклонен и дори заплашвал, че ще отплава обратно за Фтия. Но Феникс, загрижен за съдбата на гърците, продължавал да увещава Ахил да се помири. Той го заклевал да не постъпва така, както постъпил някога Мелеагър, когато се биели куретите с етолийците. Но Ахил не отговорил нищо на Феникс. Тогава Аякс Теламонид се обърнал към Одисей и го подканил по-скоро да напуснат Ахиловия шатър и да отидат да известят на вождовете какво е отговорил Ахил. Аякс направил последен опит да убеди Ахил; но той продължавал да бъде непреклонен и казал само, че ще излезе да се бие срещу Хектор едва тогава, когато тоя, след като подпали корабите на гърците, стигне и до неговите кораби и шатър.

Вождовете ги изслушали в дълбоко мълчание. Накрая героят Диомед посъветвал да оставят Ахил на мира, тъй като Агамемнон с обещанието си да му даде дарове вдъхнал още по-голяма гордост в неговото сърце. И Диомед предложил, след като се подкрепят с храна и вина, всички да си легнат да спят, за да започнат на другия ден пак кървавия бой.

ОДИСЕЙ И ДИОМЕД ОТИВАТ НА РАЗУЗНАВАНЕ В СТАНА НА ТРОЯНЦИТЕ. КОНЕТЕ НА РЕЗ.

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Целият гръцки стан потънал в дълбок сън. Не спял само Агамемнон. Той тежко въздишал на своето легло; вълнували го множество мрачни мисли. Като гледал накладените огньове, които светели около стана на троянците, той се учудил, че оттам се носят звуци на свирки и се чуват, весели гласове. А когато поглеждал към стана на гърците, от мъка скубел косите си и сърцето му се свивало от болка. Най-после Атреевият син станал, облякъл се, наметнал се с лъвска кожа и с копие в ръка отишъл да потърси Нестор. Искал да се посъветва с царя на Пилос как да предотврати гибелта на гърците. Агамемнон срещнал Менелай. И Менелай не спял, и той се тревожел, мислейки за страшната съдба на онези, които са дошли при Троя заради негова разправия. Братята решили да свикат вождовете на съвещание. Менелай тръгнал да събира героите, а Агамемнон отишъл при Нестор. Нестор чул стъпките на приближаващия се Агамемнон и като не го познал в нощния мрак, извикал да се обади, предупредил го да не се приближава към шатъра му мълчешката. Агамемнон казал, че е той, дошъл при Нестор, разправил му какво го тревожи така много и го помолил да отиде с него на съвещанието. Нестор тозчас станал и заедно с Агамемнон отишъл да вика героите. Те повикали Одисей, след това извикали и Диомед, който спял с поставен под главата щит; копието му пък било забито в земята до самия него. Като обходили героите, те наминали към стражата и я заварили, че бодърствува. Стражите седели, вперили очи в нощния мрак, ослушвайки се не идват ли троянци. Вождовете минали през рова и седнали на поляната пред лагерната стена. Тогава Нестор предложил да се изпратят разузнавачи в троянския стан, за да разберат какво са решили троянците — отново ли да нападнат гърците, или да се приберат в града. Веднага изявил готовност да изпълни тая опасна задача Диомед и предложил някои от героите да го придружи. Мнозина герои пожелали да отидат с Диомед. Агамемнон казал на Диомед сам да си избере другаря. Диомед избрал Одисей, любимеца на Атина Палада. Той вярвал, че и от огъня те двамата ще се върнат невредими — така хитър и ловък бил Одисей. Диомед и Одисей се въоръжили. Оръжие им дали събралите се вождове, тъй като самите те били дошли на съвещанието невъоръжени.

Тъкмо когато гърците изпращали разузнавачи в троянския стан, и троянците изпратили разузнавач, който да разбере добре ли охраняват своя стан гърците. Изявил желание да отиде като разузнавач Долон, Евмедов син, който се славел с бързото си бягане. Той се осмелил да се промъкне до самите кораби на гърците и да подслуша какво ще говорят на съвещанието си гръцките вождове. Долон се въоръжил, наметнал се с. вълча кожа и тръгнал за стана на гърците. Скоро Диомед и Одисей забелязали Долон. Като залегнали, те му дали възможност да отмине, а после го подгонили като два копоя, преследващи заек или сърна.

— Стой! — извикал на Долон Диомед. — Иначе ще те настигне копието ми и няма да избегнеш смъртта.

Хвърлил Диомед копието си по Долон, но така, че да мине над рамото му. Долон се изплатял и се спрял, побледнял от ужас. Хванали го Диомед и Одисей. Долон започнал да се моли за милост. Героите разпитали Долон защо е дошъл при гръцкия стан, кой го е изпратил и как са се разположили в своя стан троянците и съюзниците им. С надеждата, че героите ще го пощадят, Долон им разказал всичко. Посочил им къде се намират и неотдавна пристигналите тракийци с царя си Рез(ос), който притежавал чудни коне и златни доспехи. Но Диомед и Одисей не пощадили Долон. Героите свалили от убития шлема и вълчата кожа и взели оръжието му. Одисей скрил Долоновото оръжие така, че да могат, на връщане да го приберат, и двамата герои потеглили за лагера на тракийците.

Героите тихо се промъкнали до мястото, където лежал всред своите воини цар Рез край конете си. Диомед се нахвърлил върху спящите тракийци като лъв, който напада беззащитно стадо кози и овце. Дванадесет тракийски воини убил той. Диомед убил и царя Рез. Одисей отвързал Резовите коне и ги извел от лагера. Диомед искал да откара и колесницата със златните доспехи, но богиня Атина Палада му се явила и го предупредила:

— Помисли за връщане в гръцкия стан, сине Тидеев. Време е да се завърнеш. Иначе може да се наложи да бягаш, ако някой от небесните обитатели, враждебни към тебе, събуди спящите троянци.

Вслушал се Диомед в съвета на богинята и яхнал един от конете на Рез. Одисей се метнал на друг и героите бързо се понесли към гръцкия стан.

Бог Аполон видял как Атина Палада помагала на Диомед и на Одисей. Той се втурнал в лагера на троянците и събудил героя Хипокоонт, Резов роднина. Рипнал Хипокоонт от леглото си и забелязал, че мястото, където стояли конете, било празно. Завикал той по име Рез, но никой не отговорил. В лагера на троянците се вдигнала тревога. Притеклите се с ужас наблюдавали какво са направили Диомед и Одисей. А двамата герои, като прибрали на връщане Долоновото оръжие, се завърнали там, където ги очаквали гръцките вождове. Одисей разправил как са хванали Долон, как Диомед убил царя Рез и дванадесет тракийски прочути герои и как са задигнали конете. Героите похвалили Диомед и Одисей. Всички гърци тържествували, като се научили за техния подвиг. Резовите коне вързали край шатъра на цар Диомед, а Долоновото оръжие било отнесено от Одисей на кораба му.

БОЙ КРАЙ ГРЪЦКИЯ СТАН

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Едва първата светлина на настъпващото утро озарила изтока, когато Зевс изпратил богиня Вражда (Ерида) в гръцкия стан. Богинята се качила на огромния кораб на Одисей, високо и страшно се провикнала и вдъхнала у всички воини неудържима жажда да се бият. С висок глас подбуждал към бой героите и цар Агамемнон, който се бил облякъл в разкошни доспехи и размахвал грамадно копие. Гръцките герои се хвърлили в боя пеши. Храбро се сбили с тях троянците, но всички надминал с подвизите си Хектор. Като разярени вълци се носели по бранното поле воините. Богиня Вражда се радвала, като виждала кървавата битка. А боговете се оттеглили от боя в своите чертози на светлия Олимп, роптаейки, че Зевс помага на троянците. Зевс пък радостен наблюдавал битката. В тая битка особено свиреп бил цар Агамемнон. Мнозина герои повалил той с тежкото си копие. Убил и двамата Приамови синове Ис и Антиф. Те се биели с враговете заедно, застанали на една и съща колесница. До неотдавна Агамемнон още имал случай да ги вижда в гръцкия стан, където ги бил довел Ахил, след като пленил двамата братя на склоновете на планината Ида. Троянците не се притекли на помощ на двамата Приамиди и те загинали. Агамемнон убил и двамата синове на Антимах. Напразно те молели микенския цар да ги пощади. Агамемнон отмъщавал на баща им, задето той, подкупен от Парис, съветвал да убият Менелай, който бил отишъл в Троя като пратеник за преговори. След като ги убил, Агамемнон се втурнал към мястото, където боят кипял най-силно. Както пожарът опустошава гората и падат повалените от огнената стихия дървета, така повалял Атреевият син един след друг троянските герои. С трясък се носели по бранното поле колесниците, от които Агамемнон свалил стоящите на тях герои, а тези герои лежали мъртви в праха. Стъписали се троянците и хукнали да бягат, но при Скейската врата се спрели.

Видял това бягство на троянците гръмовержецът Зевс и заръчал на богиня Ирида да отлети при Хектор и да му съобщи да влезе в бой тогава, когато види, че Агамемнон е ранен; да му каже, че Зевс ще му даде много голяма сила и той ще изтласка гърците до самите им кораби. Бързо изпълнила Ирида поръката на Зевс. Хектор скочил от колесницата и въодушевил троянците. А Агамемнон, както и дотогава, повалял един след друг троянски герои. Той убил Антеноровия син Ифидамант. По-големият син на Антенор Коонт искал да отмъсти за смъртта на брата си. Той наранил с копие Агамемнон в ръката около лакътя, а микенският цар с удар на меча си му отсякъл главата и по-големият Антеноров син се строполил мъртъв върху трупа на своя брат. Но Агамемнон не можел да се бие повече; започнал да изпитва страшни болки от раната и напуснал бранното поле.

Виждайки, че Агамемнон се оттеглил с колесницата си, Хектор с гръмлив глас започнал да насърчава воините и сам се втурнал в боя. Мнозина герои повалил той. Гибел застрашавала гърците. Но Одисей повикал на помощ Диомед и двамата герои енергично отбили натиска на троянците. Като видял приближаващия се Хектор, Диомед хвърлил по него копието си и го ударил в шлема. Бог Аполон не позволил копието да пробие шлема; той спасил от неминуема смърт Хектор, но поради силния удар Хектор паднал в безсъзнание на земята. Докато Диомед вървял през редиците воини, за да вземе копието си, Хектор се съвзел и като се метнал на колесницата си, избягнал смъртта. Диомед страшно се ядосал — и сега не му се удало да убие Хектор. Той замахнал с копието си и убил едного от троянските герои. Диомед се навел да свали доспехите от убития; видял това Парис и наранил Диомед със стрела. Парис тържествувал. А Диомед под прикритието на Одисеевия щит извадил стрелата от раната, но не можел повече да се сражава и напуснал бойното поле.

В това време троянците обградили Одисей, също както кучета наобикалят излезлия от гората лъв. Лъвът стои и страшно трака със зъби. Така стоял и Одисей и отбивал с копието си настъпващите към него троянци. Много троянски герои намерили тук смъртта си от копието на Одисей. Той убил Хароп, брата на цар Сок. За да отмъсти за смъртта на брата си. Сок ударил с копие в Одисеевия щит, пробил щита и наранил Одисей в бедрото. Но макар и да бил ранен. Одисей принудил Сок да бяга и, както бягал, го убил, като го ударил с копието в гърба. След като убил Сок, Одисей извадил копието от своята рана и от нея бликнала топла кръв. Като забелязали, че Одисей е ранен, троянците се нахвърлили върху него. Царят на Итака започнал високо да вика за помощ. Притекъл се да му помогне Аякс Теламонид и прикрил Одисей със своя огромен като кула щит. Менелай пък измъкнал Одисей с колесницата си от мястото, където битката била най-разпалена. Така и Одисей напуснал битката. Но в битката се втурнал Аякс и наляво и надясно повалял троянците с копието си: В това време Парис наранил със стрела героя Махаон в дясното рамо. По молба на Идоменей Нестор откарал ранения в гръцкия стан. Хекторовият кочияш Кебрион видял как Аякс изтласква троянското войнство и казал за това на Хектор. Хектор изтърчал да помага. Зевс обаче изпратил страх на Аякс. Като защитил гърба си с грамадния щит, той започнал бавно да отстъпва.

Отстъпвал досущ като лъв, който кучета и храбри пастири отпъждат от стадото.

Бавно отстъпвал той, като много често се поспирал и прикривайки се с щита, задържал напиращите върху него троянци. Героят Еврипил видял отстъпващия Аякс и му се притекъл на помощ. Но Парис и него наранил със стрела, та трябвало и Еврипил да напусне полесражението. Сега обаче на помощ на Аякс дошли други гърци и с тяхна подкрепа Теламоновият син отстъпил невредим.

Ахил наблюдавал сражението от кърмата на кораба си в стана. Като видял, че Нестор докарал ранен герой. Ахил повикал приятеля си Патрокъл, помолил го да слезе при Нестор и да узнае дали не е ранен Махаон. Ахиловият приятел бързо отишъл в шатъра на Нестор. Наистина там Патрокъл видял ранения Махаон, на когото приготвяли питие. Като забелязал Патрокъл, царят на Пилос го поканил да седне с тях, но той отказал, тъй като бързал да се върне при своя приятел. Нестор разказал на Патрокъл как троянците притискат гърците и кои от героите са ранени и го помолил да помогне на гърците. Той съветвал Патрокъл да убеди Ахил да позволи на него, Патрокъл, да се въоръжи с Ахиловите доспехи и да поведе мирмидонците в бий, може би троянците, като сметнат Патрокъл за Ахил, ще прекратят боя и тогава гърците ще си отдъхнат от тежките сражения. Патрокъл възприел съвета и тръгнал обратно към Ахил с твърдото намерение да склони приятеля си да позволи на него да влезе в боя. По пътя Патрокъл срещнал ранения Еврипил със стрела в бедрото. Героят се превивал от болка; от раната му струяла кръв. Патрокъл съжалил героя. Той помогнал на Еврипил да стигне до кораба си, обрязал раната, за да извади стрелата, и посипал раната с билка. И Еврипил разправил на Патрокъл как троянците изтласкват гърците.

Боят продължавал все тъй ожесточено. Стената и ровът вече не можели да осигурят защитата на гърците. Но все пак троянците не можели отведнъж да преминат през рова и да овладеят стената, зад която се прикривали гърците. Хектор искал да мине с колесницата си през рова, но конете му запрели пред рова и се дръпнали настрана. Тогава по съвета на героя Полидамант троянците се разделили на пет големи отряда и под предводителството на своите вождове се хвърлили на атака. Троянските вождове се сражавали пеши, като оставили колесниците си пред рова. Единствен героят Азий не изоставил колесницата си. Той искал, както преследва бягащите гърци, да се промъкне със своя отряд по петите им в стана и да нападне направо гръцките кораби. Но двама герои, лапитите Полипет и Леонтей, отблъснали край стените напора на Азий. Те стояли до стената пред вратата също като два могъщи дъба. Храбро се биели лапитите, отблъсквайки настъпващите, а от стените летели към враговете градушка от големи камъни и цели облаци стрели. Лапитите отблъснали Азий, като убили много троянски герои. Но към вратата се приближавал вече нов отряд, предвождай от Хектор и Полидамант. В този момент Зевс изпратил голямо знамение. Над троянския отряд изневиделица се появил орел. Той държал в ноктите си змия. Извивайки се, змията ухапала орела за гърдите. Орелът изкрещял силно, изпуснал змията, която паднала всред отряда на троянците, и бързо изчезнал от погледа им. Като видял това знамение, Полидамант посъветвал Хектор да прекратят боя и да не се стараят да завладеят стана на гърците. Но Хектор не го послушал и настъпил с отряда си към стената.

Гръмовержецът Зевс вдигнал страшна буря. Облаци прах се понесли към корабите на гърците. Въпреки бурята гърците храбро отбранявали стената. Троянците изкъртвали зъбците от нея и разклащали гредите, върху които били закрепени кулите, за да ги сринат. Гърците посрещнали настъпващите с камъни, стрели и копия. Двамата Аяксовци въодушевявали гърците да се защищават упорито. Като се прикривал с щита си, с две копия в ръце към вратата се приближил могъщият Сарпедон и повикал ликийския герой Главк да му помага. Вратата била отбранявана от Менестей. Той изпратил да повикат на помощ Аяксовци. Явили се да помогнат на Менестей Аякс Теламонид, брат му Тевкър и Пандион. Чрез силен удар с грамаден камък Аякс смъкнал героя Епикъл, който насмалко щял да се покатери на стената. Тевкър ранил със стрела Главк. Но Сарпедон не отстъпвал. Той дори успял да разруши част от стената, обаче Аякс и Тевкър отблъснали и него. Сарпедон въодушевил за нов пристъп своите ликийци. Още един път се нахвърлили те на стената, но гърците не им позволили да я овладеят. Ликийците не можели да завладеят стената, но и гърците не можели да ги пропъдят. Нито ликийците, нито гърците можели да добият превес в битката. Пръв се вмъкнал в стана на гърците могъщият Хектор. Той сграбил грамаден камък, какъвто двама мъже едва биха могли да помръдват, и то само с лостове, и треснал с него във вратата. Срещу силата на удара не устояли нито вратата, нито грамадното резе; вратата изпращяла и се разтрошила на парчета. Хектор се хвърлил през нея в стана; в очите му пламтял гняв. Втурнали се подир него и троянците. Стената била превзета с пристъп. Гърците хукнали да бягат и дотичали до корабите си. В лагера настъпило объркване.

БОЙ ПРИ КОРАБИТЕ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Започнал се бой при самите кораби. Зевс не следял вече боя, тъй като бил сигурен, че никой от боговете няма да се реши да помага на гърците. Виждайки това, бог Посейдон бързо потеглил от тракийските планини, откъдето наблюдавал битката, към двореца си; под краката на гневно вървящия бог затреперали планините. Дошъл в двореца си Посейдон, впрегнал своите морски коне в колесницата и се понесъл по вълните на морето към Троя. Посейдон оставил конете би с колесницата в една просторна пещера на морския бряг, а краката на конете спънал със златни вериги. Под образа на Калхас той се явил пред Аяксовци и ги въодушевил за бой. Богът влял в телата им голяма сила, като ги докоснал с жезъла си. Аяксовци разбрали, че с тях говорел бог под образа на Калхас, и още по-храбро се втурнали в битката. Посейдон преминал по редиците на гърците и подбуждал всички да се сражават храбро. Събрали се около Аяксовци войнските редици и щит до щит, шлем до шлем, с насочени копия зачакали настъпващите троянци. Заедно с гражданите на Троя настъпвал и Хектор.

Както тежък камък, откъснал се от скала, се търкаля надолу от върха на планината, докато се търкаля в долината и остане да лежи там неподвижно, така се носел Хектор с копие и щит към редиците на гърците. Спрял се той пред гъстите редици и въодушевявал троянците да пробият строя на гръцките воини. Започнал упорит бой. Много гърци паднали в битката. Паднал и Посейдоновият внук Амфибах. Разгневил се бог Посейдон. Той внушил на цар Идоменей да отмъсти за смъртта на внука му. Идоменей се облякъл в блестящи доспехи и като ослепителна Зевсова светкавица се хвърлил в сражението. Идоменей срещнал Мерион, който току-що бил счупил копието си при удар в щита на Приамовия син Деифоб и отивал да си вземе ново копие. Идоменей дал на Мерион копие и двамата герои отишли на левия фланг на гърците.

Троянците съгледали идващия Идоменей и се нахвърляли върху него. Идоменей се устремил към троянците и ги принудил да бягат. Виждайки как Идоменей отблъсква троянците, Приамовият син Деифоб повикал на помощ Еней. Заедно нападнали те Идоменей, като повикали още Парис и Агенор. Около Идоменей се започнала страшна сеч; на помощ му се притекли мнозина герои. Загърмели от силните удари медните доспехи по гърдите на героите.

Хектор пък се сражавал там, където двамата Аяксовци отбранявали корабите; застанали един до друг, те се биели упорито; така воловете, свързани с общ хомот, влачат по нивата плуга и дружно вървят по браздата, порейки дълбоко земята. Много воини се биели около Аяксовци. А зад тях локрийци, въоръжени с лъкове и прашки, пускали облаци от стрели срещу настъпващите. Троянците насмалко щели да се огънат, но героят Полидамант дал съвет на Хектор да повикат на помощ най-храбрите герои и да решат дали да се нахвърлят върху гръцките кораби, или пък да отстъпят. Хектор тръгнал да събира героите, но мнозина от тях не намерил — едни лежали вече мъртви край корабите на гърците, други, страдайки от рани, се били отдръпнали от бойното поле. Само Парис отбивал напора на гърците. Хектор отправил укор към Парис, но този укор бил несправедлив: Парис се биел храбро — не той носел вината, че мнозина от героите били ранени, а още повече от тях били убити. Парис призовавал Хектор да поведе троянците в бой. Като хала връхлитали в боя троянците, но техният напор не смутил гърците. Аякс Теламонид съзрял Хектор и го повикал да се приближи към редиците на гръцките воини. Над Аякс се появил виещ се орел и гърците радостно възкликнали при вида на това знамение. Но предвожданите от Хектор троянци със страшен крясък нападнали гърците. Със също такъв вик им отговорили и гърците и крясъкът на двете войски стигнал до самото небе.

Тоя крясък на войската бил чут от Нестор, който седял в шатъра си заедно с Махаон. Нестор грабнал щита и копието си и излязъл от шатъра. Старецът се запътил към цар Агамемнон. Той срещнал царя на Микена, Диомед и Одисей, които били ранени и се движели, опирайки се на копията си. Те искали да погледат битката. Сърцата им се свивали от болка, когато гледали те, че боят вече се води при корабите. Вождовете били натъжени поради това, че е разрушена стената, която гърците били изградили, за да се отбраняват от нападението на троянците. Те не знаели как да помогнат на войските, какво да направят за спасяване от гибел. Агамемнон вече бил готов да даде заповед да спуснат корабите в морето. Но Одисей го възпрял, тъй като се страхувал, че ако вземат да спускат корабите, гърците повече ще мислят за бягство, отколкото за бой. Диомед пък посъветвал да се облекат в доспехите си и да се покажат пред войската, за да повдигнат по такъв начин духа й, но да не вземат участие в сражението, за да не бъдат повторно ранени.

В това време богиня Хера, виждайки неуспеха на гърците, решила да им помогне с хитрост. Тя решила да приспи Зевс и докато той спи, да даде победа на гърците.

Богиня Хера бързо полетяла от Олимп за Лемнос и там намерила бога на съня Хипнос. Дълго Хера увещавала да приспи гръмовержеца Зевс, но Хипнос отказвал, тъй като се страхувал, че ще си навлече гнева на Зевс. В края на краищата тя успяла да убеди Хипнос. Заедно с бога на съня Хера бързо долетяла на върха на планината Ида. Хипнос тайно от Зевс се укрил на една грамадна ела под образа на сладкогласна птица и го потопил в дълбок сън. После Хипнос полетял от високата Ида при земетръсеца Посейдон и му казал, че Зевс спи.

Посейдон се зарадвал и още повече въодушевил гърците да се бият. Агамемнон, Диомед и Одисей, забравили раните си, лично строили редиците на гръцката войска. Войската потеглила под предводителството на Посейдон срещу троянците. Морето закипяло, вълните му с шум стигали до самите кораби и шатри на гърците и те настъпвали срещу троянците подобно на морските вълни. Пак започнало ужасно сражение. Хектор замерил с копие Аякс, но не го наранил. Аякс на свой ред с грамаден камък нанесъл на Хектор удар в гърдите. Както се строполява дъб, треснат от Зевсова светкавица, така рухнал на земята Хектор: копието паднало от ръцете му, а грамадният щит го притиснал към земята. Гърците се впуснали към Хектор, но троянски герои защитили Приамовия син и го изнесли от бойното поле. Те положили изпадналия в безсъзнание Хектор на брега на река Ксант и поръсили лицето му с вода. Хектор въздъхнал, отворил очи, привдигнал се и от устата му бликнала кръв. После пак се обърнал по гръб и отново изгубил съзнание. Като видели, че Хектор е сразен с камък от Аякс, гърците се нахвърлили още по-съгласувано срещу троянците. Още по-яростно закипял боят. В това сражение намерили смъртта си много герои както от страна на гърците, така и от страна на троянците. Троянците били обърнати в бягство и се спрели едва тогава, когато се озовали вече зад насипа, който ограждал стана на гърците.

В това време Зевс се пробудил. Той видял от върха на планината Ида бягащите троянци и преследващите ги под предводителството на Посейдон гърци и го обзел страшен гняв. Почнал да упреква Хера и й се заканвал, че ще я свърже със златна верига и ще я окачи да виси между небето и земята, задето убедила Посейдон да помогне на гърците. Но Хера със страшна клетва уверила Зевс, че не по неин съвет Посейдон помага на гърците.

С бързината на мисълта богиня Хера литнала за Олимп. Там при пиршеството Хера сама убеждавала боговете да не се противопоставят на волята на Зевс. Тя съобщила и на бога на войната Арес, че неговият син Аскалаф е паднал убит от Деифоб. Арес заридал. Той станал страшен; скочил, облякъл доспехите си и бил готов да се понесе към бойното поле, за да отмъсти за смъртта на сина си. Но богиня Атина го задържала, като му напомнила волята на великия Зевс. Хера повикала бога Аполон и вестителката на боговете Ирида и им казала, че Зевс им заповядва да отидат при него. на върха на планината Ида.

Когато бог Аполон и Ирида се озовали на Ида, Зевс наредил на Ирида да отлети при Посейдон и да му предаде неговата заповед да напусне сражението. Явила се в миг пред Посейдон Ирида и му предала Зевсовата заповед. Посейдон не искал да се подчини на волята на брата си; той казал, че неговата сила е равна на Зевсовата власт, че Зевс може да заповядва на своите синове и дъщери но не и на него. Но в края на краищата Посейдон се подчинил и се оттеглил от полесражението, като се заканвал обаче на Зевс, че ако той и занапред щади Троя, между него, Посейдон, и Зевс ще настане вечна вражда.

А на Аполон Зевс заповядал да вземе егидата му и с нея да изплаши гърците; наредил му също да възстанови силите на Хектор. Когато Аполон като ястреб се спуснал на земята до Хектор, той вече започнал да идва на себе си.

— Стани, Хекторе! — му казал Аполон. — Аз съм бог Аполон, изпратен от Зевс да ти помогна. Иди при войските и им заповядай да нападнат гърците; аз сам ще застана начело на троянците.

Аполон вдъхнал голяма сила в гърдите на Хектор. Хектор се привдигнал и отишъл при троянците. Зарадвали се те, като видели Хектор здрав и читав. Гърците се изумили, като съзрели Хектор пак в редиците на враговете си. Троянците се окопитили след бягството и отново започнали да притискат гърците. Битката ставала все по-кръвопролитна и по-кръвопролитна. Гърците храбро отбивали напора на троянците, но това ставало само до момента, когато бог Аполон разтърсил егидата на Зевс. Трепнали тогава гърците; ужас обзел сърцата им; те забравили храбростта и хукнали да бягат. Троянците започнали да ги преследват, а Аполон изравнявал пътя на троянците, като засипвал рова пред стената на разстояние един хвърлей с копие. Гърците се спрели едва при корабите си. Те започнали да се молят на боговете за спасение. Молил се на Зевс и старецът Нестор:

— Зевсе, спомни си жертвите, които ти принасяха гърците, молейки да им дадеш щастливо завръщане в родината! Отклони гибелта о, Олимпиецо, от гърците! Не давай на троянците окончателна победа.

Чул Зевс молбата на Нестор и треснал с гръмотевица от небесните висини. Троянците обаче взели гръмотевицата за благоприятно за тях знамение и се нахвърлили върху гърците подобно на страшна морска вълна, която прелива над борда на кораба. Закипяла битка до самите кораби. Аякс се биел упорито, отбранявайки корабите. До Аякс стоял брат му Тевкър и нанасял удари със стрели върху троянските герои. Ала когато Тевкър поискал да срази със стрела и Хектор, Зевс закрилил Приамовия син. Тевкър изтървал лъка, тетивата се скъсала и стрелите се разпръснали. Ужас обзел Тевкър; той разбрал каква е волята на боговете. А Аякс посъветвал брата си да остави лъка и да се бие с копие.

Битката кипяла все по-яростно. Около корабите се леела кръв като поток. Гърците обградили корабите с медната стена на своите щитове. Гръцките герои извършвали много смели подвизи, но троянците настъпвали все по-стремително. Сякаш се сражавало не изнурено от боя войнство, а войнство с пресни сили, което току-що е започнало бой. Аякс се прехвърлял от кораб на кораб с помощта на грамаден прът в ръцете и отблъсвал троянците. Със своите викове той поощрявал героите да се бият. Хектор пък сразявал гърците подобно на орел, който унищожава прелетни птици. Той вече се хванал с ръка за кърмата на Протезилаевия кораб, гръмко призовавал троянците и искал да му дадат факел, за да подпали кораба. Не можал да устои на натиска и самият могъщ Аякс Теламонид; пряко сили отбивал той с копието си троянците. А те го обсипвали със стрели. Лявата ръка на Аякс изтръпнала от тежестта на щита. Аякс се задъхал; пот като ручей се леела по тялото му. Той започнал да отстъпва. Като се хвърлил напред, Хектор с един удар на меча си отсякъл острието на Аяксовото копие. Теламонид разбрал, че такава е волята на Зевс — да пламнат корабите на гърците. И наистина троянците подпалили Протезилаевия кораб и той запламтял, бързо обхванат от огъня. Изглеждало, че е настанал часът за гибел на всички гърци, но тъкмо в това време им дошла помощ оттам, откъдето съвсем не са се и надявали да я получат.

ПОДВИЗИТЕ И СМЪРТТА НА ПАТРОКЪЛ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Когато троянците нахлули в стана на гърците, Патрокъл, който по това време седял при ранения Еврипил, скокнал ужасен, извикал високо и побързал да отиде в шатъра на Ахил. Проливайки горчиви сълзи, Патрокъл се приближил към Ахил. Ахил го попитал:

— Защо плачеш, Патрокле, като момиченце, което тича подир майка си и я моли да го вземе на ръце? Да не би да си получил лоши известия от Фтия? Или пък плачеш, задето гърците гинат край своите кораби? Кажи ми защо си опечален, не скривай нищо.

— О, сине Пелеев! — отвърнал Патрокъл. — Голямо нещастие постигна гърците! Най-храбрите от тях са ранени. Нима ти няма да помогнеш на гърците? Ако ти не искаш да им помогнеш, пусни мене с твоите мирмидонци. Дай ми доспехите си. Може би троянците ще ме вземат за тебе и ще прекратят сражението. С пресни сили ние ще ги отблъснем от корабите.

Така Патрокъл молел Ахил, без да знае, че сам си измолва смъртта.

Ахил виждал колко трудно е положението на гърците. Той чувал да се носи само гласът на Хектор. Значи в сражението не участвува нито един от големите герои на Гърция. Ахил не искал гибелта на гърците. Той се съгласил да даде на Патрокъл своето въоръжение и да му позволи да влезе в бой с троянците, но само когато се нададе тревога и пред неговите кораби; тогава нека Патрокъл отблъсне троянците, нека не им даде да опожарят корабите. Но Ахил забранявал на Патрокъл да поведе мирмидонците към стените на Троя; той се опасявал, че любимият му приятел може да загине.

Така разговаряли двамата приятели. Изведнъж Ахил забелязал как пламнал един от неговите кораби, подпален от Хектор. В гнева си той извикал:

— Побързай, Патрокле! Виждам, че на корабите бушува пожар! — Въоръжи се по-скоро! Аз сам ще строя мирмидонците за бой!

Патрокъл бързо се въоръжил с Ахиловите доспехи; не взел само копието му; с това копие можел да се сражава само Ахил; толкова тежко било то. Ахиловият кочияш Автомедонт впрегнал конете му в колесницата. А Ахил строил своите мирмидонци. Те жадували да се хвърлят в боя подобно на хищни вълци, готови да се нахвърлят върху елен. Ахил въодушевил воините си за боен подвиг и им заповядал да се сражават храбро, за да разбере цар Агамемнон колко необмислено е постъпил, като оскърбил най-славния от гръцките герои. Мирмидонците се впуснали в боя с гръмки викове; страшният им крясък се разнесъл по целия стан. Троянците видели Патрокъл в Ахиловите доспехи и помислили, че самият Ахил, забравил враждата си с Агамемнон, бърза да помогне на гърдите. Всеки троянец започнал вече да мисли за бягство. А Патрокъл се втурнал в самия център на сражението и повалял с копието си троянците, които се биели около кораба на Протезилай. Изплашените троянци отстъпили.

Но троянците не напуснали веднага стана; отначало те се оттеглили само от корабите. Гърците ги преследвали и много троянски герои паднали убити. Обаче троянците не могли да се задържат в стана. Като свирепи вълци се нахвърлили върху тях гръцките герои. Троянците хукнали да минат през рова и да излязат на полето и мнозина от тях загинали. Героят Аякс Теламонид изгарял от желание да срази Хектор. Хектор, макар и да виждал, че победата се изплъзва от ръцете на троянците, още не отстъпвал; той се стараел с всички сили да задържи гърците, преследващи троянците. Но в края на краищата и Хектор отстъпил; конете му бързо го пренесли през рова на полето.

Подканяйки гърците да преследват бягащите, Патрокъл бързо подкарал конете към рова. Безсмъртните коне на Пелей прескочили рова заедно с колесницата и се понесли по полето. Патрокъл търсел Хектор, но той бил отминал вече далеч със своята колесница. От бягащите тълпи троянски воини по полето се вдигнал прах. Троянците бързали да се укрият зад стените на Троя. Но Патрокъл отрязал пътя за отстъпление на мнозина от тях. Той ги подгонил обратно към корабите и много от тях повалил с тежкото си копие. Забелязал гибелта на такова множество герои от Патрокловата ръка, Сарпедон се провикнал към своите ликийци, призовавайки ги да се спрат. Сарпедон искал да се бие с Патрокъл. Скочил той от колесницата си и зачакал Патрокъл. Ахиловият приятел също слязъл от колесницата. Нахвърлили се един срещу друг героите като два сокола, които се бият с писък за плячка на висока, стръмна скала. Зевс видял този двубой. Домъчняло му за Сарпедон и пожелал да спаси сина си. Хера чула Зевсовите съжаления. Тя не го съветвала да спаси сина си. Напомнила му, че синовете на много от боговете се бият при Троя, че мнозина от тях вече са загинали. Ако Зевс спаси Сарпедон, и другите богове ще пожелаят да снасят своите синове. Зевс трябва да допусне Сарпедон да загине от ръката на Патрокъл, щом така е отредено от съдбата. Зевс се вслушал в съвета на Хера. Той изпратил кървава роса по троянските полета, отдавайки по този начин почит на сина си, който трябвало да падне от Патрокловата ръка.

Пръв хвърлил копие Патрокъл и убил верния слуга на Сарпедон. Хвърлил копие и Сарпедон, но не улучил Патрокъл; копието му префучало покрай Ахиловия приятел и убило един от конете, запрегнати в колесницата му. Втори път се сблъскали героите. Сарпедон пак не улучил. А Патрокъл нанесъл удар на Сарпедон право в гърдите. Ликийският цар рухнал, както се сгромолясва дъб, отсечен от дърваря до самия корен. Сарпедон високо призовал приятеля си Главк:

— Приятелю Главк, подбуди ликийците да се бият храбро за царя си Сарпедон и самият ти се бий за мене. Вечен позор ще бъде за тебе, ако гърците свалят от мене доспехите.

От гърдите на Сарпедон се изтръгнало предсмъртно стенание и богът на смъртта Танатос склопил очите му. Скръб завладяла Главк, когато чул гласа на приятеля си. Той се измъчвал поради това, че не може да му помогне, тъй като сам страдал от раната си. Обърнал се към бога и го помолил да изцери раната му. Аполон чул молбата на Главк и излекувал неговата рана. Главк свикал ликийците и троянските герои Еней, Агенор, Полидамант и самия блестящ с шлема си Хектор, за да се сражават за Сарпедоновото тяло. Героите се събрали и се притекли да помогнат на Главк. И Патрокъл повикал на помощ гръцките герои; първи дошли Аяксовци. Около тялото на Сарпедон закипяла битка. За да бъде още по-ужасен боят, Зевс разстлал тъма над тялото на сина си.

Вдигнал се такъв страшен грохот от оръжието, сякаш голям брой дървари сечели дървета в планинските гори. А трупът на Сарпедон лежал покрит с прах и потънал в кръв, цял обсипан със стрели. Зевс не откъсвал поглед от полесражението; той размишлявал — да погуби ли Патрокъл при тялото на сина си, или да му даде възможност да извърши още големи подвизи и да прогони троянците до самите стени на Троя. Зевс решил да продължи живота на Патрокъл. Той изпратил на Хектор страх. Хектор пръв ударил на бяг; последвали го и другите воини. Гърците смъкнали доспехите от Сарпедон и Патрокъл наредил да ги отнесат на корабите. Тогава гръмовержецът Зевс повикал Аполон и му заповядал да вземе Сарпедоновото тяло, да го измие от праха и кръвта, да го намаже с благовонно масло и да го облече в разкошни дрехи. След това боговете братя Хипнос (Сън) и Танатос (Смърт) трябвало да отнесат тялото на Сарпедон в Ликия и там Сарпедоновите братя и приятели да го погребат с големи почести. Аполон изпълнил заръката на Зевс.

В това време Патрокъл прогонвал троянците към градските стени. Той стремително се носел към собствената си гибел. Много герои избил той. Патрокъл щял да превземе и Троя, ако бог Аполон, изпълнявайки повелението на Зевс, не бил застанал на високата кула на Троя. Три пъти опитвал да се изкачи Патрокъл на стената и трите пъти Аполон го отблъсвал. А когато Патрокъл се метнал върху стената за четвърти път, Аполон страшно му креснал:

— Отдръпни се от стената, храбри Патрокле! Не на тебе, а на Ахил е съдено да разруши великата Троя!

Патрокъл отстъпил; той не се осмелил да разгневи бог Аполон, поразяващ надалеч със своите златни стрели.

Хектор спрял конете си едва при Скейската врата; той се колебаел да нападне ли Патрокъл, или да заповяда на всички да се укрият зад стените на Троя. В този момент му се явил Аполон в образа на Хекубиния брат и го посъветвал да нападне Патрокъл на открито поле. Хектор се вслушал в съвета и казал на кочияша си Кебрион да обърне конете. Като видял Хектор на колесницата, Патрокъл скочил на земята, сграбил с дясната ръка грамаден камък, а с лявата размахал копие и зачакал приближаването му. Когато Хектор бил вече наблизо, Патрокъл хвърлил камъка и разбил с него главата на кочияша Кебрион. Кебрион паднал от колесницата с главата надолу подобно на водолаз, който се хвърля в морето. Патрокъл се провикнал насмешливо:

— Колко бързо се гмурна Кебрион! Да беше в море ги, много стриди щеше да извади, като се гмурка от кораба. Виждам, че и между троянците има водолази!

Като казал това, Патрокъл се спуснал към тялото на Кебрион. Хектор скочил от колесницата и влязъл в бой с Патрокъл за трупа на своя кочияш. Около Кебрионовото тяло отново се започнала кръвопролитна сеч. Гърци и троянци се биели така, както се сблъскват източният и южният вятър, Евър и Нот, в гориста долина; тогава дърветата се огъват с шум, удряйки се с клоните едно о друго, И наоколо се разнасял трясъкът на чупещите се дъбове, борове и еди. Дълго се били троянците и гърците. Слънцето вече клоняло на запад. Три пъти Патрокъл се нахвърлял върху троянците; три пъти повалял той с копието си по девет герои, ала когато се хвърлил за четвърти път върху троянците, срещу него излязъл бог Аполон, загърнат от гъст мрак. Той застанал зад Патрокъл и му нанесъл удари в гърба и по раменете. Притъмняло на очите на Патрокъл. Бог Аполон смъкнал от главата на Патрокъл шлема, който някога сияел върху главата на великия Пелей, и шлемът се търколил по земята. Копието се счупило в ръцете на Патрокъл и тежкият му щит паднал на земята. Аполон смъкнал доспехите на героя и Патрокъл стоял пред троянците без сили и без оръжие. Но дори и обезоръжения Патрокъл не посмял да нападне направо героят Евфорб — той му нанесъл удар с копие изотзад, между раменете, и се скрил в тълпата троянци. Искайки да избегне смъртта, Патрокъл започнал да отстъпва към гръцките редици. Хектор видял ранения Патрокъл и му нанесъл смъртен удар с копие. Както лъв, който в сбиване за водопой убива свирепия глиган на брега на маловоден ручей, така Хектор убил Патрокъл. Приамовият син тържествувал; той убил приятеля на Ахил — на героя, който се заканвал да разруши великата Троя. Патрокъл паднал на земята и на умиране казал на Хектор:

— Сега ти можеш да се гордееш с победата, Хекторе. Ти я спечели с помощта на Зевс и Аполон. Мене ме победиха боговете; те ме лишиха от доспехите ми. За боговете това е лесно. Но ако бяха ме нападнали двадесет такива като тебе, аз всичките щях да поваля с копието си. Погубиха ме бог Аполон и Евфорб, а ти си третият от онези, които ме сразиха. Но запомни какво ще ти кажа: на тебе не ти остава да живееш дълго и близо, много близо до тебе се намира смъртта. Суровата съдба ти е отредила да, паднеш от ръката на Ахил.

Като казал това, Патрокъл издъхнал. Душата му тихо отлетяла в царството на мрачния Хадес, жалейки, че напуща младо, силно тяло.

Хектор извикал на вече мъртвия:

— Защо ми предвещаваш смърт, Патрокле? Кой знае: може би по-рано ще се прости с живота Ахил, сразен от моето копие.

Хектор измъкнал от Патрокловото тяло копието си и се хвърлил върху Автомедонт, желаейки да завладее Ахиловите коне.

БОЯТ ЗА ТЯЛОТО НА ПАТРОКЪЛ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Цар Менелай видял лежащия в праха труп на Патрокъл и се затичал към него: той не искал да допусне троянците да осквернят трупа на героя, който се сражавал за неговата кауза. Като страшен лъв обикалял той около Патрокловия труп, закривайки се с щита и размахвайки тежкото си копие.

Троянецът Евфорб, който нанесъл удар в гърба на Патрокъл, искал да завладее трупа. Той се приближил до Менелай, горейки от желание да отнеме трупа и да отмъсти на царя на Спарта, задето той убил брата му.

Евфорб улучил с копието си щита на Менелай, но не можал да го пробие. Менелай на свой ред с мощен удар забил копието си в гърлото на младия Евфорб и той се строполил на земята. Менелай започнал да сваля от него скъпите доспехи, но стрелометецът Аполон подбудил Хектор да нападне Менелай. Хектор се хвърлил върху спартанския цар. Менелай не искал да отстъпи тялото на Патрокъл, знаейки, че всички гърци ще го осъдят за това; но същевременно се страхувал да не бъде обграден от троянците. Той решил да повика на помощ Аякс. Бавно отстъпил под напора на троянците и повикал Аякс. Хектор вече бе успял да се добере до трупа на Патрокъл и да свали от него доспехите на Ахил, когато дотърчал Аякс. Хектор трябвало да изостави трупа. Като видял това, Главк започнал да укорява Приамовия син в малодушие, в това, че той се страхува от гръцките герои. С тия си думи Главк заставил Хектор пак да влезе в бой. Хектор повикал обратно, слугите си, на които бил наредил да отнесат доспехите на Патрокъл в Троя, и сложил на себе си тия доспехи. Гръмовержецът Зевс видял как Хектор се въоръжава с Ахиловото оръжие и помислил: „Нещастнико, ти не усещаш колко близка е твоята смърт. Слагаш на себе си доспехите на героя, от когото се боят всички. Сега аз ще ти дам победа като обезщетение за това, че жена ти, Андромаха, никога няма да поеме от ръцете ти Ахиловите доспехи.“ Така помислил Зевс и като потвърждение, че именно така ще бъде, страшно се навъсил.

А Хектор почувствувал как го изпълват неудържима сила и храброст. Той бързо отишъл при войската и започнал да въодушевява героите за бой. В това време Менелай гръмогласно свиквал гръцките герои, за да защищават Патрокловото тяло. Пръв дошъл Аякс, синът на Ойлей, после Идоменей, Мерион и други. Героите сключили щитовете си около тялото на Патрокъл, но тропиците ги отблъснали и пак го овладели. Могъщият Аякс Теламонид обаче разпилял троянските редици и отнел от тях трупа, като убил оня герой, който влачел трупа за краката. Пак се разпалила сеч за трупа и троянците вече се стъписали. Но сега Аполон въодушевил за бой Еней и той възпрял войската да не бяга. Битката станала още по-кръвопролитна. Земята се заляла с кръв, натрупали се купища от трупове. Битката бушувала като пожар, който опустошавал всичко. А Зевс разстлал тъма около трупа на Патрокъл. Можело да се помисли, че няма вече на небето нито слънце, нито месечина — такъв мрак бил паднал. Но само около Патрокловия труп имало мрак; иначе бойното поле било обляно от слънчевите лъчи и на небето нямало нито едно облаче. Героите се биели в тъмнина за трупа на Патрокъл.

Безсмъртните коне на Ахил стояли настрана от мястото на битката и проливали горчиви сълзи за гибелта на приятеля на своя стопанин. Напразно се опитвал кочияшът Автомедонт да ги накара да се помръднат от мястото си — те стояли неподвижни, с отпуснати глави. Гривите им се спускали до самата земя. Зевс видял конете и си казал: „О, нещастни коне! Защо ние ви подарихме, вас, безсмъртни коне, на Пелей? Нима за това, за да познаете скърбите на хората? Защото в цялата вселена няма нито едно същество, по-нещастно от човека! Но не тъжете, никога Хектор не ще ви владее. Аз ще ви дам сили: изнесете от битката Автомедонт. На троянците ще дам още веднъж победа, но само за този ден, докато залезе слънцето.“

Зевс вдъхнал на конете голяма сила и те се понесли по бойното поле с Автомедонт. Ахиловият кочияш грабнал тежко копие и убил героя Арет. Свалил от него доспехите, радвайки се. че поне с това е отмъстил за смъртта на Патрокъл.

Около Патрокловото тяло кипял бой. При сражаващите се гръцки герои се спуснала с червен облак богиня Атина, взела образа на героя Феникс, и започнала да ги насърчава. Менелай в отговор на Феникс (той не разпознал Атина) призовал на помощ преди всички други богове Атина. Богинята се зарадвала и му вдъхнала непобедима сила. Аполон пък вдъхновявал троянците. Битката ставала все по-кръвопролитна и по-кръвопролитна. Зевс разтърсил егидата си — разнесъл се гръм. Ужас обхванал героите на Елада. Аякс Теламонид видял, че гърците бягат, и се натъжил. Той се помолил на Зевс, молел го да разпръсне мрака, молел да не погубва гърците или ако такава е волята му, то нека те гинат, но само на светло. Чул Зевс Аяксовата молба. Мракът се разпръснал и отново заблестяло слънцето. Аякс помолил Менелай да намери Несторовия син Антилох и да го изпрати при Ахил с известие, че Патрокъл е убит и че троянците може да завладеят тялото му. Менелай изпълнил молбата на Аякс, намерил Антилох и му разправил за гибелта на Патрокъл. Антилох бил обзет от ужас. Той още не знаел, че Патрокъл е убит. Проливайки горчиви сълзи, младият Несторов син бързо се запътил към шатъра на Ахил. А около Патрокловото тяло сечта ставала все по-ожесточена. Аякс посъветвал Менелай и Мерион да вдигнат тялото и да го понесат към стана. А сам той ги прикривал, като отблъсквал троянците. Но щом троянците видели, че героите вдигнали тялото на Патрокъл, нахвърлили се върху тях като разярени кучета. Ала достатъчно било Аякс да се извърне към тях и троянците се спирали, бледнеейки от страх. Боят се разгарял все по-силно — като пожар, който унищожава града, помитайки всичко. Бавно вървял Менелай с Патрокловия труп на ръце. Аякс едва удържал напора на троянците, начело на които се биели Еней и Хектор.

В това време Ахил седял пред шатъра си и си мислел защо Патрокъл още не се връща. Тревожело го обстоятелството, че гърците пак ударили на бяг. Той вече започнал да подозира, че Патрокъл е загинал. Изведнъж до него се приближил разплакалият син на Нестор. Той донесъл на Ахил вестта, че Патрокъл е загинал. Неизразима скръб обзела Ахил. Той гребнал с две шепи пепел от огнището и си посипал главата. Пепел се разсипала по дрехите му. Ахил се тръшнал на земята и от скръб скубел косите си. Плачел и младият Антилох. Той държал Ахил за ръка, за да не посегне на себе си от мъка. Ахил ридаел с глас. Чула плача му Тетида и силно заридала. Дотърчали при нея всичките й сестри, нереидите, и също заплакали на глас.

— Сестри! — възкликнала богиня Тетида. — Горко ми, горко. О, защо родих аз на белия свят Ахил! Защо го отгледах, защо го пуснах да отиде при стените на Троя! Никога вече не ще го видя да се върне в светлите чертози на Пелей. Той трябва да страда през целия си кратък живот! Аз не мога да му помогна! Ей сега ще отида и ще разбера за какво скърби той!

Бързо се озовала пред ридаещия Ахил майка му Тетида, придружена от своите сестри. С плач обгърнала тя главата на своя любим син и го попитала:

— Защо ридаеш на глас? Не скривай, разкажи ми всичко. Нали Зевс изпълни молбата ти и прогони гръцките войски до самите кораби. Гърците само едно искат — да им помогнеш.

— Зная това, мила майко — отвърнал Ахил, — но каква утеха е за мене това! Аз загубих Патрокъл. А го обичах повече от всички други и ми беше скъп като собствения ми живот. Уби го Хектор и задигна доспехите, които бяха подарък на баща ми Пелей от боговете. Не искам да живея всред хората, ако не успея да сразя с копието си Хектор, ако той не ми заплати с живота си за смъртта на Патрокъл.

— Но нали след Хектор трябва да умреш и ти! — извикала Тетида.

— О, нека умра още сега, щом не можах да спася приятеля си! Той сигурно ме е призовавал преди смъртта си. Проклета да е враждата! Тя и мъдрите докарва до бяс. Аз ще забравя гнева си срещу Агамемнон и пак ще вляза в бой, за да убия Хектор. А от смъртта се не боя! Никой няма да избегне смъртта; не я избягна и великият Херакъл, макар и да го обичаше гръмовержецът Зевс, неговият баща. Аз съм готов да умра там, където ми е отредила съдбата, но преди това ще спечели голяма слава. Не, не ме възпирай, майко! С нищо ти не ще ме възпреш!

Така отговорил на майка си Ахил. Богиня Тетида молела сина си само за едно: да не влиза в бой дотогава, докато тя не му донесе нови доспехи от бог Хефест.

Прекрасните нереиди се спуснали в морето. Тетида ги помолила да уведомят татко Нерей какво е станало край стените на Троя, а самата тя литнала на високия Олимп при бог Хефест.

В това време героите гърци едва задържали напора на троянците. Вече три пъти Хектор връхлитал върху гърците като яростен огън и се опитвал да изтръгне трупа от ръцете на Менелай. Три пъти го отблъсквали Аяксовци. И Хектор щял да овладее Патрокловия труп, ако не се била явила при Ахил изпратената от богиня Хера вестителка на боговете Ирида. Тя подтикнала Ахил да отиде да защити тялото на приятеля си. Но Ахил не можел да влезе в бой, нямал доспехи. Тогава Ирида заповядала на Ахил да застане невъоръжен върху насипа, който заобикалял гръцкия стан, и с вида си да внуши страх у настъпващите троянци.

Ахил се запътил към насипа. Палада сложила на раменете му егида, обкръжила главата му със златен облак и с чудно сияние; отблясъкът от главата на Ахил се издигал до самото небе. Ахил застанал върху насипа и страшно се провикнал; заедно с него издала страшен вик и Атина Палада. Ужас обзел троянците. Конете им се изплашили от вика и сами се понесли назад. Като видели светлината около Ахиловата глава, кочияшите на колесниците изпаднали в ужас. На три пътя извиквал страшно Ахил и на три пъти войската на троянците изпадала в страшен смут. В това объркване загинали дванадесет троянски герои. Едни от тях били прободени с копия, другите били отъпкани от конете. А гърците изнесли тялото на Патрокъл, сложили го на носилка и плачейки на глас, го понесли към шатъра на Ахил. Подир тях тръгнал и Пелеевият син. Той гласно ридаел, като гледал приятеля си, когото сам изпратил на кървав бой.

Хера заповядала на бога на слънцето Хелиос да слезе преди определеното време във водите на Океан. Мръкнало се. Битката привършила; станът на гърците потънал в сън. А троянците се събрали на съвещание на полето. Те се съвещавали прави. Нито един от тях не се осмелявал да седне — страхували се да не бъдат нападнати от Ахил. Полидамант дал на троянците такъв съвет: да се приберат в Троя, а не да чакат тук до сутринта, когато ще ги нападне Ахил. Мнозина герои ще срази той, ако нападне троянците на открито поле. Ако обаче всички се защищават, застанали на стените, Ахил напразно ще обикаля с бързите си коне Троя — не ще бъде в състояние да я превземе. Но Хектор отхвърлил съвета на Полидамант; той заповядал на троянците да останат на полето, като поставят пред лагера стража. Хектор все още се надявал пак да нападне корабите на гърците и да ги прогони от Троада. Той заявил, че ако Ахил реши отново да участвува в боя, няма да отбягва вече да се срази с него. Тогава един от двамата ще се завърне у дома си с победна слава — или той, или Ахил. Помрачила разума на троянците Атина Палада и те се разположили на лагер и останали на полето.

А в стана на гърците Ахил, сложил ръце на гърдите на убития Патрокъл, неутешимо го оплаквал. Гръмко и тежко стенел той подобно на лъв, на който ловец е задигнал лъвчетата. Лъвът се връща от лов, не намира в леговището си лъвчетата и с гръмлив рев броди из гората и търси следи от похитителя на рожбите си.

— Богове, богове! — възклицавал Ахил. — защо обещах на Патрокловия баща, че ще се завърна в родината заедно с Патрокъл? Не, и на двама ни било съдено да обагрим троянската земя с кръвта си. И аз няма да се върна от похода, и мене няма да ме посрещне нито баща ми Пелей, нито любимата ми майка. Нека умра, драги Патрокле, но не преди да съм отмъстил на Хектор и да съм ти уредил великолепно погребение.

Ахил наредил на приятелите си да умият окървавеното Патроклово тяло и да го намажат с благовонни масла. Ахиловите приятели направили това. Те сложили тялото на Патрокъл върху богато украсено легло и го покрили с тънко платно, а отгоре — с разкошен саван. Цяла нощ оплаквали мирмидонците Патрокъл и заедно с тях плачели пленените от Ахил и Патрокъл троянки и дарданянки.

ТЕТИДА ПРИ ХЕФЕСТ. ОРЪЖИЕТО ЗА АХИЛ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Бързо отлетяла богиня Тетида на светлия Олимп, до медния дворец на бог Хефест. Когато Тетида пристигнала в двореца, Хефест бил в ковачницата си. Потънал в пот, той изковавал двадесет триножника едновременно. Триножниците били на златни колела, сами се придвижвали до боговете и сами се връщали обратно. На бога ковач оставало само да прикачи към триножниците дръжките с украшения. Когато богиня Тетида тихо влязла, богът тъкмо изковавал гвоздеи за дръжките. Прекрасната жена на бог Хефест, Харита, видяла богинята. Тя хванала любезно Тетида за ръка и й казала:

— Влез в нашия чертог, Тетидо, ти рядко ни посещаваш. Какво те носи насам?

Харита извикала Хефест по-скоро да излезе при богиня Тетида. Като чул, че при него е дошла богиня Тетида — онази, която му спасила живота някога, когато Хера го хвърлила от Олимп, Хефест побързал да се отзове на повикването на жена си. Той се привдигнал от наковалнята, прибрал всички сечива, с които работел, и ги сложил в обковано със сребро сандъче. Хефест избърсал ръцете си гърдите, врата и лицето си с мокра гъба, за да смъкне потта и саждите от тях, облякъл се и подпирайки се на дебела тояга, влязъл при богиня Тетида.

Бог Хефест идел, воден под ръка от прислужнички, които лично той бил изковал от злато и които били сякаш живи. Хефест хванал Тетида за ръка и я попитал:

— Кажи ми, богиньо, от какво имаш нужда. И стига да мога, всичко съм готов да направя за тебе.

Обляна в сълзи, Тетида разказала как нейният син се лишил от доспехите, които боговете били подарили на баща му Пелей, как Хектор убил Патрокъл, как Ахил скърбя за приятеля си и жадува да отмъсти на убиеца му, но няма въоръжение. Богинята молела Хефест да изкове въоръжение за сина й. Като изслушал Тетида, Хефест веднага се съгласил да му изкове такова въоръжение, че всички хора да се учудват на необикновената му красота.

Хефест се върнал в ковачницата си: Взел той духалата, сложил ги на огнището и Заповядал да раздухат огъня. Духалата духали върху огъня, подчинявайки се на Хефестовото желание, ту равномерно, ту с рязко засилване, като раздухвали в огнището огромен пламък. А Хефест хвърлил в огнището мед, олово, сребро и скъпоценно злато. После нагласил наковалнята и грабнал грамаден чук и клещи. Най-напред Хефест изковал на Ахил щит. Той украсил щита с чудни образи. Върху него изобразил земята, морето и небето, а върху небето — слънцето, месеца и звездите. Измежду звездите изобразил съзвездията Плеяди (Квачка), Хиади, Орион и Голяма мечка. Върху щита Хефест изобразил и два града. В единия град празнуват сватби. По улиците се движат сватбени шествия и хорове от младежи, а жени ги гледат от праговете на своите къщи. На площада пък се е събрало народно събрание. Тук двама граждани спорят каква вира трябва да се плати за едно убийство. Гражданите, разделени на две партии, подкрепят единия или другия от спорещите. Вестителите усмиряват гражданите. Наоколо са насядали градските старейшини и всеки от тях, след като вземе в ръка скиптъра, изказва своето мнение по спорния въпрос. А в центъра на на кръга са поставени два таланта злато, предназначени като награда за оня, който най-справедливо ще отсъди по спора. Другият град е обсаден от врагове. Обсадените пък, след като са оставили жените, младежите и старците да защищават града, са устроили засада. Те са предвождани от бог Арес и богиня Атина Палада — величествени и страшни. Двама разузнавачи вървят напред, за да следят враговете. Но ето показват се стадата, които враговете са заграбили. Гражданите, които са се скрили в засада, си вземат обратно кравите и овцете. В стана на враговете са чули шума и са се притекли на помощ. Завързал се е кръвопролитен бой, а в боя между воините сноват богините на злобата и раздора и страшният бог на смъртта. Върху щита Хефест представил и оран. Орачите вървят подир плуговете. Когато те стигнат до синора на нивата, слуги им поднасят чаши вино. Богът е изобразил и жътва. Едни жътвари жънат, други връзват снопи, а деца събират класове. Собственикът на нивата с радост гледа как се събира богатата реколта. Настрана жени готвят обед за жътварите. А до тях е изобразен гроздобер. Младежи и девойки носят в кошници грозде. Хубав младеж свири на лира, а около него се вие весело хоро. Хефест изобразил и стадо говеда. Два лъва са нападнали стадото. Пастирите се мъчат да пропъдят лъвовете, но кучетата се страхуват да ги нападнат и само лаят. А малко по-настрана били изобразени пасящи в долината среброрунни овце, ясли, кошари и колиби на пастирите. И най-после Хефест изобразил хоро на момци и моми, играещи, хванали се за ръце, и селяни, които се любуват на играта им. А наоколо по целия щит Хефест изобразил Океан, който заобикаля отвред земята. След като направил щита, Хефест изковал на Ахил броня, която блести сякаш ярък пламък, тежък шлем със златен гребен и наколенници от гъвкаво олово.

Щом свършил работата си, Хефест взел въоръжението и го отнесъл на богиня Тетида. Като бърз ястреб се понесла тя от Олимп за далечната земя, за да отнесе по-скоро на сина си доспехите.

ПОМИРЯВАНЕТО НА АХИЛ С АГАМЕМНОН

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Рано на другия ден, когато едва се била пукнала зората, Тетида донесла на сина си доспехите; тя го заварила ридаещ над Патрокловия труп. Стараейки се да утеши сина си, Тетида му показала донесените доспехи. Нито един от мирмидонците не можел да гледа тези доспехи — така блестели те. В очите на Ахил пламнал огън. Той взел доспехите и започнал да им се любува. Синът на Тетида решил незабавно да отиде на бой с тропиците. Безпокояло го само едно: боял се, че трупът на Патрокъл ще бъде обезобразен поради гниене. Но богиня Тетида успокоила сина си. Обещала да запази трупа, като вкарва в него нектар и амброзия; от това умрелият Патрокъл, щял да стане още по-хубав. А сина си тя посъветвала да отиде на съвещанието на гръцките вождове.

Тръгнал по морския бряг Ахил, свиквайки всички за народното събрание. Цялата войска се събрала край шатъра на Агамемнон. Никой не останал при шатрите и корабите. Дошли, накуцвайки, и Одисей и Диомед; излязъл от шатъра и страдащият от раната си Агамемнон. Когато се събрали всички и била въдворена тишина, Ахил предложил на Агамемнон да се помирят. Той подканял всички по-скоро да влязат в бой с троянците. Зарадвали се всички гърци, като чули, че е турен край на враждата между Ахил и Агамемнон. Станал от мястото си Агамемнон; той, признал вината си и казал, че го била заслепила богинята на раздора. Стъпвайки леко по главите на хората, тя ги улавя в своите мрежи. Та и самия Зевс заслепила тя веднъж. Агамемнон обещал да предаде на Ахил незабавно всички подаръци, които му бил обещал за помиряването. Но на Ахил вече не били нужни дарове, той мислел само за боя, мислел как да отмъсти на Хектор; той зовял всички по-скоро да встъпят в бой. Но хитроумният Одисей съветвал Ахил да не бърза. Той казал, че най-напред воините трябва да утолят глада и жаждата си, за да могат, подкрепени с храна и вино, да влязат в боя. В това време Ахил трябвало да приеме даровете и възвърнатата му Бризеида. Агамемнон приел Одисеевия съвет. Той помолил Одисей да отиде лични с младежи за даровете и за Бризеида, а вестителя Талтибий изпратил за глиган, който да принесат в жертва на боговете по случай помиряването. Напразно Ахил молел всички да не се грижат за даровете, а да се погрижат за битката. Той искал гърците още в същия миг да тръгнат на бой и чак когато отмъстят за убитите, вечерта да седнат на общ пир. Ахил се отказал от пируване сега; нито наум не му идвало за храна, когато в шатъра му лежал неотмъстен верният му приятел. Обаче Одисей склонил Ахил да поотложи началото на боя. Одисей донесъл от Агамемноновия шатър даровете, а други герои довели робините и Бризеида.

Всички се разотишли по шатрите. А мирмидонците, след като взели даровете от Агамемнон, тръгнали към корабите си. С тях тръгнал и Ахил. Наскоро при него дошли гръцките вождове; те го молели да се подкрепи с храна, но Ахил отказал. При Ахил останали Агамемнон, Менелай, Одисей, Нестор, Идоменей и Феникс; те се стараели да утешат великия герой, но той мислел само за Патрокъл и с въздишка рекъл:

— Беше време, когато самият ти, Патрокле, ми предлагаше храна преди боя, а сега лежиш, пронизан от копие. Моята скръб не би била по силна дори ако узнаех за смъртта на баща си или даже ако научех за смъртта на моя любим син, Неоптолем, когото съм оставил в Скирос. Аз се надявах, че само аз ще умра в чужбина; мислех, че ти ще се върнеш във Фтия и ще заведеш там младия ми син.

Горчиво плачел Ахил. Въздишали и всички герои; всеки от тях си спомнял за близките, които оставил в родината. Видял от Олимп Зевс Ахиловата скръб и заповядал на Атина Палада да отиде в шатъра при героя и да поръси гърдите му с нектар и амброзия. Като орел излетяла от Олимп Атина и поръсила гърдите на Ахил с нектар и амброзия, за да не загуби сила.

АХИЛ ВЛИЗА В БОЙ С ТРОЯНЦИТЕ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Гърците се въоръжили. Гръцките отряди излизали един след друг от стана. Както се носят парцали сняг, гонени от вятъра, така отивали те на бой, тъй многобройни били. Лъщели на слънцето техните шлемове, копия и щитове. Морският бряг треперел под нозете на воините. Въоръжил се и Пелеевият син. Надянал доспехите, изковани от Хефест, окачил през рамо меча, грабнал сияещия като месечина щит и извадил от калъфа му грамадното си копие, с което единствен той можел да се сражава. Сложил и шлема, светещ като звезда, и излязъл от шатъра си. В очите му горял гняв, а сърцето му, както и преди, било измъчвано от непоносима скръб. Впрегнали в колесницата Ахиловите коне. Кочияшът му Автомедонт се качил на колесницата и взел в ръце бича и поводите. Качил се на колесницата и Ахил. Тръгвайки на бой, той се обърнал към конете си:

— О, Ксанте, и ти, Балие, чеда на божествената Подарга! Изведете ме жив от битката — не тъй, както Патрокъл, не ме оставяйте мъртъв на бойното поле!

Изведнъж към Ахил се обърнал с клюмнала муцуна Ксант, който бил сътворен от Хера и надарен от нея с пророческа дарба, и казал с човешки глас:

— Велики Ахиле, днес ние ще те изведем жив от битката, но близък е твоят последен ден. Не е наша вина, че загина Патрокъл. Срази го стрелометецът Аполон, той подари победа на Хектор. Ако ще би да летим като Зефир, все пак на тебе ти е съдено да загинеш от ръката на бог Аполон и на смъртен мъж.

Гневно креснал Ахил:

— Какво, ти ми предричаш смърт, Ксанте! Аз и без това зная, че съдбата ми е отредила да загина тук, далеч от баща и майка. Но няма да напусна боя дотогава, докато не напоя земята с кръвта на троянци, отмъщавайки за Патрокъл!

Така извикал Ахил и подкарал бързо конете за боя. А гърците вече се били строили на полето и настъпвали срещу троянците, които били заели хълма пред Троя.

В това време гръмовержецът Зевс заповядал на богиня Темида да свика боговете на съвет. Събрали се в Зевсовите чертози всички богове; събрали се дори боговете на реките и на потоците; събрали се нимфите и богините на изворите. Богът гръмовержец казал на събралите се богове, че лично той няма да се намесва в битката, а ще наблюдава боя от върха на Олимп. Всички богове обаче могат да вземат участие в сражението, кой на чиято страна иска. Зевс се опасявал, че троянците няма да издържат бурния напор на Ахил и че той може въпреки повелята на съдбата да завладее Троя. Боговете тозчас се спуснали на земята. Богините Хера и Атина Палада и боговете Посейдон, Хермес и Хефест застанали на страната на гърците, а богините Афродита, Артемида и Латона, боговете Арес и Аполон и речният бог Ксант — на страната на троянците.

Щом се приближили боговете олимпийци към войските, богиня Ерида в същия миг подтикнала всички да се бият. Страшно извикала Атина Палада, като пролетяла над гръцките войски. В отговор на нея се разнесъл викът на бога на войната Арес, подобен на страшна буря. Сблъскали се войските. Забоботили гръмотевиците на Зевс и се разнесли по небето. Разтърсил цялата земя бог Посейдон. Залюлели се планините от подножието до върховете. Затреперали великата Троя и корабите на гърците. Ужасил се властителят на царството на душите на умрелите Хадес. Той скочил от трона си, опасявайки се, че ще се разтвори земята и ще се открие неговото царство на ужаси, които будят потрес дори у безсмъртните богове. Започнала се жестока битка. Ахил жадувал само да се срещне в боя с Хектор.

Стрелометецът Аполон взел образа на Приамовия син Лакаон, явил се пред Еней и му казал, че той, синът на Афродита, няма защо да се бои да встъпи в бой с Ахил, син на низшата богиня Тетида. По този начин той въодушевил Еней за бой и Анхизовият син храбро излязъл напред. Видяла това богиня Хера и се изплашила, че Аполон ще помогне в боя на Еней. Посейдон пък посъветвал боговете да не се намесват веднага в битката, а да седнат върху насипа, който някога бил натрупан на морския бряг от Херакъл, и да вземат участие в боя едва когато бог Арес и бог Аполон се намесят в него. Боговете, които помагали на гърците, послушали съвета на Посейдон и седнали настрани от мястото на боя. А боговете, които помагали на троянците, насядали по камъните на Каликолонските хълмове.

Приближили се един до друг Еней и Ахил. С насмешка посрещнал Ахил Анхизовия син; той му напомнил как един път вече Еней е бягал от него и го съветвал по-скоро да се укрие в редиците на воините. Но Еней отговорил на Ахил, че напразно го плаши, като че е малко дете. Еней напомнил на Тетидиния син от какъв прочут с герои род произлиза той. Еней искал по-скоро да започне да се бие. Той метнал с могъща ръка копието си в Ахиловия щит, но то не го пробило. Напразно Ахил наклонил щита си, той не се сетил, че не може човешка ръка да пробие щит, направен от бог. Ахил ударил с копието си в щита на Еней. Копието пробило щита, но Еней се навел и то пролетяло над него. Притъмняло на Еней от ужас; така близко бил той до гибелта. Извадил Ахил меча си, а Еней грабнал грамаден камък. Еней щял да загине, но бог Посейдон не искал смъртта му. Бързо му се явил на помощ. Той вдигнал от земята копието на Ахил и го сложил в краката му. Пред очите на Ахил земетръсецът разстлал гъста тъма, а с мощната си ръка прехвърлил Еней далеч зад пределите на бушуващата битка. Там Посейдон се явил пред Еней и му забранил да излиза в предните редици на воините дотогава, докато Ахил е жив. Разпръснал Посейдон мрака пред очите на Ахил. Тетидиният син останал като гръмнат: в краката му лежи копието, а Еней вече го няма. Разбрал Ахил, че боговете покровителствуват Еней; сега той бил убеден, че Еней няма да се осмели вече да влезе в бой с него.

Яростно се втурнал Ахил в битката; мнозина герои сразил, докато търсел Хектор. А на Хектор бог Аполон не позволявал да напада Ахил и му заповядал да стои в задните редици на войните. Но ето че Ахил убил с копието ся Приамовия син Полидор. Той бил най-младият от останалите живи синове на троянския цар; баща му нежно го обичал. Хектор видял гибелта на брата си, забравил наставленията на Аполон и забързал към мястото, където се сражавал Ахил. Ахил видял Хектор и в страшните му очи запламтяла радост.

— Ето го и оня, който нарани сърцето ми с дълбока скръб! — извикал Ахил. — Стига! Няма да се гоним вече един друг по бойното поле. Ела по-близо, за да мога по-скоро да те изпратя в царството на Хадес.

Но Хектор отговорил на Ахил:

— Още не се знае кой от двама ни ще бъде убит. Вярно е, че аз не съм тъй мощен като тебе, Ахиле, но само боговете знаят кому от нас е съдено да падне. Знай, че и моето копие е остро.

Хектор хвърлил копието. Но Атина Палада с едно подухване отклонила копието и то паднало пред краката на Ахил. Втурнал се Ахил към Хектор, но на помощ се притекъл бог Аполон и обвил Хектор с мрак. Три пъти Ахил се хвърлял върху Хектор, но всеки път нанасял удар с копието си само в тъмата. Когато налетял за четвърти път, той страшно креснал:

— Отново избягна тя, куче, смъртта! Пак те спаси Аполон! Но скоро ще те настигна, само и аз да имам покровител между боговете.

В гнева си Ахил се нахвърлил върху други троянски герои и мнозина от тях паднали от унищожителното му копие. Като разбушуван пожар той вилнеел в редовете на троянците. Както под краката на воловете се изронват класовете, когато земеделецът вършее на хармана ечемик, така под краката на Ахиловите коне се надробявали тела, щитове и шлемове. Яростният Ахил цял горял от жажда за бойна слава; ръцете му се облели в кръв. Троянците започнали да бягат. Но Ахил ги настигнал край бреговете на Скамандър. Като се врязал в техните редици, той разделил, бягащите на две. Едната част от тях хукнали към Троя, но Хера им преградила пътя с гъста тъма. Другата част се затичала към реката. Мнозина троянци търсели спасение във водите на Скамандър. По реката се образували вълни от хвърлилите се в нея воини. Едни искали да се спасят с плаване, другите се стараели да се укрият край стръмните брегове. Ахил с меч в ръка се хвърлил във водите на Скамандър и започнал да сече бягащите троянци. Той пленил дванадесет троянски младежи, вързал им ръцете с ремъци и заповядал на своите мирмидонци да ги отведат в стана, а сам продължил да избива троянците.

На брега на Скамандър Ахил настигнал и младия Приамов син Ликаон — същия оня, когото някога бил взел в плен в лозята и продал като роб на остров Лемнос. Нещастният Ликаон прегърнал краката на Ахил и го молел за милост, като му обещавал грамаден откуп. Но Ахил, горейки от жажда да отмъсти за приятеля ся Патрокъл, не пощадил Ликаон. Нали умрял много по-бележитият воин Патрокъл, ще умре и самият Ахил, поразен от врага, защо тогава Ахил трябва да пощади Ликаон? С острия си меч Пелеевият син промушил врата на Ликаон и Ликаон паднал мъртъв. Синът на Тетида хванал трупа за крака и го хвърлил в Скамандър, да се гощават с него рибите.

Ахил още повече се развилнял. Той заплашвал троянците, че няма да ги спаси от гнева му и богът на река Скамандър, каквито и жертви да му принасят, Ахил ще ги избие всичките, отмъщавайки за Патрокъл и за падналите гърци. Разгневил се Ксант, богът на река Скамандър, като чул надменните слова на Ахил. В това време срещу Ахил решил да излезе Астеропей, синът на речния бог Аксий. Астеропей хвърлил две копия изведнъж по Ахил. С едно от копията той леко наранил героя в дясната ръка до лакътя. И Ахил хвърлил грамадното си копие по Астеропей. Копието прелетяло покрай него и се забило дълбоко в брега. Астеропей се опитвал да извади Ахиловото копие, но не можал; силите му не биха стигнали дори да вдигне копието на Ахил. Могъщият Пелеев син връхлетял върху него с гол меч в ръка и го убил. Ахил хвърлил и трупа на Астеропей във водите на Скамандър. Мнозина герои още избил Ахил. Гръмко се провикнал от дълбочината Ксант, богът на река Скамандър:

— Ахиле! Изкарай от водите ми троянците; убивай ги на полето, а не в моите води! Труповете на троянците ми препречиха пътя към морето. Въздържай се да убиваш троянци в моето корито!

— Ксанте! Аз няма да престана да убивам троянците — отвърнал на бога Ахил, преди да ги натикам в Троя и преди да вляза в бой с Хектор!

Тогава Ксант се обърнал на висок глас към бог Аполон:

— О, далекострелни боже! Ти не изпълняваш онова, което ти заповяда гръмовержецът Зевс! Нима не ти заповяда той да защищаваш троянците дотогава, докато нощта покрие с мрак хълмове и поля?

Развълнували се водите на Скамандър и със страшен рев започнали да изхвърлят на брега труповете на убитите, а живите богът на реката укрил в една пещера. Вълните заклокочили около хвърлилия се в реката Ахил. Той не можел вече да се държи на краката си. Ахил се хванал с ръка за един висок чинар, който растял на брега на реката, но чинарът, подкопан от Скамандър, се съборил и се проснал пряко реката като мост. Изскочил от речните вълни Ахил и се затичал по полето. По петите му се носела страшна вълна от водите на Скамандър, застрашавайки да го удави. Няколко пъти се опитвал Ахил да се бори с тази вълна, но нима можел той, смъртният, да си мери силите с безсмъртния бог на реката! Заливали го водите, буйно се плискали около раменете му, изтръгвайки почвата изпод краката му. Най-сетне Ахил извикал с поглед, отправен към небето:

— Гръмовержецо Зевсе! Нима аз, комуто е отредено от съдбата да загине при Троя само от стрелите на Аполон, ще загина от безславна смърт като някое свинарче, което се удавя в буен планински поток при опит да го прегази? О, по-добре ля ме убиете Хектор, най-славният от синовете на велика Троя!

Едва изрекъл тия думи Пелеевият син, и пред него се явили Посейдон и Атина Палада. Боговете окуражили Ахил и му заповядали да се сражава храбро дотогава, докато принуди троянците да се приберат в града и докато убие Хектор. След победата той ще се върне със слава в стана. Атина Палада вдъхнала непобедима сила в гърдите на Ахил. Не можел да се бори с него богът на река Скамандър и повикал на помощ брата си Симоис, бог на поток. Още по-висока придошла калната вълна, издигната срещу Ахил от бога на река Скамандър. Тя започнала да обкръжава Ахил като стена. Изплашила се богиня Хера, че Пелеевият син ще загине. Тя изпратила своя син бог Хефест да помогне на Ахил в боя му срещу Симоис. Лумнат на полето буйният пламък на бог Хефест. Пламнали труповете на убитите от Ахил троянци. Полето, залято от вълните на Симоис, бързо изсъхнало. И реката подпалил Хефест. Пламнали по бреговете чинари, буки и върби, започнали да горят влажната зелена тръстика и лотосите. Рибите във водата се запремятали на всички страни и се мъчели да се скрият в дълбочината на реката от помитащия всичко пламък. Кипнал Симоис и на висок глас се обърнал към бог Хефест:

— О, Хефесте! Никой от боговете не е в състояние да се бори с тебе!. Никога аз не ще се реша да се бия с тебе! Изгаси огъня, никога вече няма да помагам на троянците! Нека ги унищожава Пелеевият син!

Все по-силно се нагорещявала водата от огъня; тя вече възвряла от страшната жега. Реката спряла да тече; жегата изтощила Скамандър. Бог Ксант започнал да се моли на богиня Хера да укроти своя син. Ксант се кълнял с великата клетва на боговете никога да не помага вече на троянците — дори и тогава, когато Троя пламне, подпалена от гърците. Хера спряла бог Хефест и той угасил огъня.

Избухнала силна свада и между боговете. Те се втурнали в боя. Земята застенала под техните стъпки. Зевс се засмял, виждайки как боговете започнали да се бият един с друг. Богът на войната Арес нападнал богиня Атина Палада, желаейки да й отмъсти, задето помогнала неотдавна на героя Диомед да го нарани, Арес нанесъл с копието си удар по егидата на богинята, но не можел да я пробие. Атина запратила грамаден камък, улучила с него Арес във врата и го повалила на земята. Издрънкали доспехите на Арес и косата му се покрила с прах. На помощ на Арес се явила богинята на любовта Афродита и се стараела да го измъкне от полесражението. Но Атина я наранила с копието си в гърдите и Афродита паднала на земята, Богът на морето Посейдон извикал на бой Аполон. Но далекострелният бог не влязъл в бой с него. Аполон се страхувал да вдигне ръка срещу могъщия Зевсов брат, земетръсеца Посейдон. Богиня Артемида укорявала брата си Аполон, задето отбягнал да се бие с Посейдон. Чула това богиня Хера и се разгневила. Тя хванала Артемида за ръката, изтръгнала от нея лъка й и ударила младата богиня с него. Разпръснали се стрелите на Артемида и тя, цялата обляна в сълзи, избягала като гълъбица, която се спасява от ястреб. Събрала богиня Латона стрелите, вдигнала от земята лъка на дъщеря си и тръгнала подир нея. А Артемида се издигнала на Олимп и горчиво се оплакала на Зевс, като му разказала как Хера я оскърбила. Завърнали се на Олимп и другите богове, едни, гордеейки се с победата си, други, изпълнени с гняв. А Аполон бързо се понесъл за Троя; той се опасявал да не би гърците въпреки повелята на съдбата да разрушат стените на Троя.

Старецът Приам видял от високата кула как Ахил преследва по полето троянците. Той заповядал да се отворят градските врати, за да могат троянците да навлязат през тях. Аполон пък, като внушил голямо мъжество на героя Агенор, го подбудил да излезе да се бие срещу Ахил, като сам той, обгърнат в гъст облак застанал до него, за да го спасява от Ахиловото копие. Агенор очаквал приближаващия се Ахил и размахал копието си. Със силна ръка хвърлил той копието по него. Копието ударило в наколенника, но отскочило. Ахил се нахвърлил срещу Агенор. Но бог Аполон обкръжил Агенор с мрак и му помогнал да избегне неминуемата смърт. Аполон приел образа на Агенор и се впуснал да бяга по бойното поле. Ахил започнал да го преследва, без да знае, че преследва бог. По този начин Аполон спасил троянците, като им дал време да се укрият в свещената Троя.

Троянците се прибрали в града. Уморени от боя и бягането, те застанали на стените, утолявали жаждата си и се изтривали от потта. На полето останал единствен Хектор. Сякаш вцепенен от неизбежната съдба, стоял той до Скейската врата.

ДВУБОЯТ МЕЖДУ АХИЛ И ХЕКТОР

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Дълго преследвал Ахил бога Аполон. Най-сетне богът стрелометец се спрял и открил на Ахил кого той е преследвал. Гняв обзел Ахил. С каква радост той би отмъстил на Аполон, само да можеше! Пелеевият син се отказал от преследването и отново се устремил към стените на Троя. Ахил се носел по полето към стените на Троя подобно на блестяща звезда — на оная звезда, която ярко свети на есенното небе. Хората я наричат Сириус; тя предвещава нещастие на смъртните. Видял старецът Приам приближаващия се към стените на Троя Ахил и в уплахата си започнал да моли Хектор:

— О, любими синко! По-скоро влез в града! Не се сражавай с Пелеевия син — той е по-силен от тебе! Влез в Троя! Защото в тебе е всичката надежда на троянци и троянки за спасение! Помисли колко синове ми уби Ахил. Съжали се поне над мене, нещастния старец. Зевс ми изпрати в края на моя живот ужасни беди. Аз трябва да видя гибелта на синовете си, да видя как ще отведат в робство дъщерите ми, как ще избиват невинни дечица. Самият аз ще бъда убит на прага на своя дом, а кучетата, които лично съм отхранил, ще лочат моята кръв. Смили се над мене, Хекторе!

И майката на Хектор, много старата вече Хекуба, го молела да се прибере в Троя. Тя напомнила на сина си как го е кърмила като дете, как го е галила. Нима ще бъде убит пред очите й Хектор и не ще го оплаче нито тя, нито Андромаха, а трупът му ще бъде разкъсан от кучетата край корабите на мирмидонците?

Но Хектор е твърдо решил да дочака Ахил; опрял щита си на една издатина на кулата, той чакал своя враг. Хектор не можел да отбегне боя с Ахил. Приамовият син се страхувал да не го обвинят троянците, че е погубил Троя, като се надявал твърде много на силата си. Та нали Полидамант го бе съветвал да се укрие с войската в Троя, преди да е влязъл в бой Ахил. Сега на Хектор е останало само едно — да влезе в бой с Ахил и или да победи, или да загине. Проблеснала в ума на Хектор и такава мисъл: да пресрещне Ахил без оръжие и да му обещае да върне на Менелай прекрасната Елена и всички задигнати съкровища, а към тях да добави и половината от всички богатства на велика Троя. Но в миг Хектор отхвърлил тая мисъл. Той знаел, че Ахил дори няма да преговаря с него, че ще го убие, ако и да е невъоръжен като безпомощна жена.

Ахил все повече и повече се приближавал. Страх обзел Хектор и той се впуснал да бяга от страшния Пелеев син покрай стените на Троя.

Подир него като ястреб, който преследва слаба гълъбица, се носел неукротимият Ахил. Три пъти обиколили героите града с бягане.

Героите се носели в шеметен бяг. На няколко пъти Хектор искал да се прислони край стената, за да даде възможност на троянците да отблъснат със стрели Пелеевия син, но Ахил не му позволявал да се приближи до стената. Великият Ахил отдавна щял да настигне Приамовия син, ако бог Аполон не бил вдъхнал на Хектор сили. Когато за четвърти път героите минавали в бяг покрай изворите на Скамандър, богът гръмовержец сложил на златните си везни два жребия на смъртта: единия на Ахил и другия на Хектор. Хекторовият жребий се наклонил към царството на мрачния Хадес. Бог Аполон напуснал Хектор, а към Ахил се приближила богиня Атина Палада. Тя заповядала на героя да се спре и му обещала победа над Хектор. А самата богиня, като взела образа на Хекторовия брат Деифоб, се озовала пред Хектор. Тя го убедила да се бие с Пелеевия син, обещавайки да му помогне. Хектор се спрял. Героите се приближили един до друг. Пръв извикал Хектор:

— Сине Пелеев, аз няма да търся вече спасение в бягането! Ние ще се бием и ще видим ти ли ще убиеш мене, или аз ще победя. Но нека призовем за свидетели боговете преди боя! Аз обещавам да не осквернявам тялото ти, ако Гръмовержецът даде победа на мене. Изпълни и ти тази уговорка.

Но страшно му отговорил Ахил:

— Не! Не ми предлагай уговорки, омразни враже! Както е невъзможен договор между лъва и хората или между вълци и овце, така е невъзможен договор и между нас. Не! Събери всичките си сили, припомни си цялото свое изкуство във военното дело. За тебе няма спасение! Ти ще ми заплатиш за пролятата от тебе кръв на моя приятел Патрокъл и на другите ми приятели, убити от тебе.

С мощна ръка Ахил запратил копието си по Хектор. Хектор залегнал и така отбягнал смъртоносния удар. Атина Палада бързо дигнала от земята Ахиловото копие и отново го подала на героя. Хектор ударил с копието си в средата на Ахиловия щит. Но копието отскочило като лека тръстикова тояжка от щита, изкован от бог Хефест. Хектор нямал друго копие. Той свел поглед и със силен глас започнал да вика на помощ Деифоб. Но него вече го нямало, Хектор разбрал, че го е измамила Атина Палада; разбрал, че му е съдено да загине. Той грабнал меча си и се хвърлил срещу Ахил. И Ахил се нахвърлил върху Хектор; с мощната си ръка той му нанесъл удар с копие във врата. Хектор паднал на земята смъртно ранен. Той можал само да каже още няколко думи на тържествуващия Ахил.

— Заклевам те, Ахиле, в твоя живот и в близките ти; не хвърляй тялото ми на мирмидонските псета да го разкъсват; върни моето тяло на баща ми и майка ми; за него ще ти дадат несметен откуп.

— Не! Напразно ти, презряно псе, ме молиш! — отвърнал Ахил. — Аз сам бих разкъсал твоето тяло, ако се поддадях на гнева, който гори у мене. Никой не ще пропъди кучетата от твоето тяло, дори да ми предлагат за това най-разкошни, най-богати дарове, дори да ми дадат толкова, злато, колкото тежиш самият ти. Приам и Хекуба никога няма да оплачат твоя труп!

Умирайки, Хектор казал на Ахил последните си думи:

— О, аз знаех, че ти не ще се трогнеш от моята молба! Твоето сърце е от желязо. Но бой се от гнева на боговете! Парис с помощта на бог Аполон ще те порази със стрела край Скейската врата.

С тези думи на уста умрял Хектор. Душата му, оплаквайки горчивата си участ, отлетяла в царството на мрачния Хадес.

Горд с победата си, Ахил свикал всички гърци. Те се учудвали на грамадния ръст и красотата на проснатия върху земята Хектор. Всеки от ония, които се приближавали, пробождал с копието си трупа на Хектор Сега било лесно да се намушка; не било така по времето, когато Хектор палел корабите на гърците.

Тържествуващият Ахил замислил ужасно нещо. Като пробил краката на Хектор зад сухожилията, той прокарал през дупките здрав ремък и привързал трупа за краката към колесницата си. Метнал се той на нея и като вдигнал високо доспехите, свалени от Хектор, подкарал бързо конете по полето. Тялото на Хектор се влачело по земята подир колесницата. По полето се вдигнал прах. Прекрасната глава на Хектор почерняла от праха и се удряла о земята.

Хекуба видяла от стените на Троя как Ахил осквернява трупа на сина й. В скръб тя скубе белите си коси и се удря в гърдите, раздрала дрехата си. Горчиво ридае Приам. Той моли да го пуснат да излезе на полето; иска да помоли победителя Ахил да се смили над него, стареца, да си спомни за баща си Пелей, също такъв старец, какъвто е и Приам. Чула горестните вопли на троянците и Андромаха. В уплахата си тя изтървала совалката от ръце. Изтичала Андромаха на стените и оттам видяла тялото на мъжа си, влачено из праха зад Ахиловата колесница. Нещастната Хекторова съпруга паднала безчувствена в ръцете на троянките. Паднало от нея скъпоценното наметало, подарък от Афродита, разпилели се косите й. Като дошла на себе си, тя високо заридала. Със загубването на Хектор тя загубила всичко на света. Осиротял и хубавият й син Астианакс. Той ще расте като нещастен сирак; никой няма да го защити от обида. Неизразима скръб разкъсвала сърцето на Андромаха. На глас ридаели около нея всички троянки. Загинал великият защитник на Троя.

ПОГРЕБЕНИЕТО НА ПАТРОКЪЛ

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Гърците се върнали при своите кораби. Ахил не наредил на своите мирмидонци да се разотидат по шатрите. Заповядал им три пъти да обиколят на колесница Патрокловото тяло. Храбрите мирмидонци обикаляли с гръмък плач. На висок глас плачел и Ахил. Той сложил ръце на гърдите на убития приятел, възклицавайки:

— Радвай се, мъжествени Патрокле! Аз свърших това, което ти бях обещал! Докарах тук, при твоя смъртен одър, трупа на Хектор и ще го хвърля на кучетата да го разкъсат. Дванадесет троянски младежи ще убия край погребалната ти клада като отмъщение за твоята смърт.

Ахил захвърлил край одъра, на който бил положен убитият Патрокъл, трупа на Хектор, без да го покрие с каквото и да било. Пелеевият син устроил богато пиршество за своите мирмидонци. А самия него гръцките вождове убедили да отиде при Агамемнон. Там дълго го молили да се измие и да вземе участие в пиршеството. Ахил отказал. Той помолил само Агамемнон да нареди на гърците да издигнат погребална клада.

Гръцките герои уредили пир, а след пира всички се разотишли по своите шатри и легнали да спят; единствен Ахил останал да бди. Тежко стенейки, той лежал на брега на вечно шумящото море. Най-после и той потънал в дълбок сън. А насъне му се явила сянката на Патрокъл и го помолила по-скоро да извърши погребалните обреди над тялото му, за да може да се успокои неговата душа в царството на Хадес. Патрокъл бил изказал желание да погребат костите му в същия гроб, в който ще бъде погребан по-късно и Ахил. Прахът на Ахил и на Патрокъл трябвало да бъде поставен в една урна, дадена от богиня Тетида. В съня си Ахил протегнал ръце към сянката на Патрокъл, но тя се скрила със скръбна въздишка. Ахил се събудил и отново започнал да оплаква на глас приятеля си. Заедно с него плачели и всички мирмидонци. Плачещи ги заварила богинята Еос — Зора, предвестница на възлизането на бога Хелиос — Слънцето.

Рано на другата сутрин Агамемнон изпратил гърците на високия склон на Ида да съберат дърва за погребалната клада. Гърците изпълнили заповедта на царя и издигнали на морския бряг висока клада. С тържествено шествие мирмидонците изнесли трупа на Патрокъл, като го покрили с отрязани от главите си коси и го поставили върху кладата. И Ахил отрязал косата си, която била посветена на речния бог Сперхей в случай, че на героя бъде съдено да се завърне в родината си; а сега той я поставил в ръцете на Патрокъл. След това по молба на Ахил Агамемнон пуснал всички воини да отидат при корабите, а край кладата останали само вождовете на гърците. В чест на Патрокъл заклали множество овце и волове и с лойта им покрили цялото му тяло; около одъра с тялото наредили и съдове с мед и с масло. Убили четири коня и две кучета. Върху кладата поставили и труповете на дванадесетте троянски младежи, които Ахил собственоръчно убил. А трупът на Хектор лежал край кладата. Охранявала го богиня Афродита, след като го намазала с благовонно масло, а бог Аполон разстлал над него облак, та палещите лъчи на слънцето да не го изсушат.

Когато всичко за погребението било готово, Ахил подпалил кладата, но тя не пламвала. Ахил се помолил на боговете на вятъра, Борей и Зефир: помолил да раздухат пламъка. Вестителката на боговете Ирида литнала бързо към чертозите на Зефир, където пирували всички богове на ветровете, и ги призовала на помощ на Пелеевия син. Борей и Зефир се понесли над морето със страшен шум, насмитайки кълба облаци. От тяхното духане по морето се образували високи вълни. Бързо долетели ветровете до Троя и раздухали огъня. През цялата нощ високо се издигал пламъкът на кладата. А Ахил, гребейки с двудънна чаша вино, извършвал възлияние, призовавайки душата на Патрокъл.

Призори грамадната клада догоряла и започнала да загасва. Изтощеният Ахил легнал на земята до загасващата клада и потънал в необорим сън. Разбудили го гласовете на гръцките вождове. По молба на Ахил вождовете угасили тлеещите въглени на кладата с вино, събрали костите на Патрокъл и ги поставили в златната урна. После изкопали дупка, сложили в нея урната и над нея насипали висока надгробна могила.

След погребението Ахил устроил в чест на умрелия великолепни погребални игри. Те започнали с надбягване на колесници, в което взели участие: героят Евмел, син на Адмет, героят Диомед, цар Менелай, Несторовият син Антилох и героят Мерион. Пръв стигнал с конете си до целта Диомед; на него му помогнала богиня Атина. Малко подир него пристигнал Несторовият син Антилох. А след него вече бил Менелай, от когото Несторовият син отнел втората награда с хитрост. Последен бил Мерион. А на героя Евмел, най-прочутия бегач с колесница, се случило нещастие. Богиня Атина, като не желаела той да победи, счупила ока на колесницата му. Евмел паднал на земята и страшно се пребил. На всички участвували в надбягването с колесници Ахил раздал богати подаръци. Поднесъл подарък и на стареца Нестор; той не можел вече да взема участие в състезанията на героите: старостта отслабила тялото му. А някога и той печелел в игрите победи над могъщи герои. След това героят Епей и героят Евриал се състезавали в бой с юмруци. Победил Епей, като повалил на земята с един удар на юмрук Евриал. Аякс Теламонид и цар Одисей се състезавали в борба. Дълго се борили те. Нито единият, нито другият не можел да надвие. Те получили равностойни награди. А в бързо бягане се състезавали Оилеевият син Аякс, Одисей и Антилох, синът на Нестор. Напред като лек вятър бягал Аякс, подир него — Одисей. Одисей се помолил на Атина да даде нему победа. Атина чула героя. Аякс се подхлъзнал и паднал. Одисей стигнал пръв до целта и получил първа награда. В бой с оръжие се състезавали Диомед и Аякс Теламонид. Героите се сблъскали, но гърците се страхували да не би те да се наранят смъртоносно и прекратили боя, а двамата състезатели получили еднакви награди. В хвърлянето на тежък диск победил всички Полипет. За състезанието в стреляне с лък на висока върлина била привързана гълъбица; стрелецът трябвало да я прониже със стрела. Пръв стрелял героят Тевкър. Като опънал лъка, Тевкър пуснал една стрела, но тя прерязала само тънката връв, с която била вързана гълъбицата. Литнала към небето гълъбицата, но героят Мерион я пронизал със своята стрела. Наградата за стреляне с лък била дадена на него. А наградата за хвърляне на копие дали на цар Агамемнон: никой не можел да го надмине в изкуството да се хвърля копие.

Игрите привършили. Разотишли се героите и скоро целият стан потънал в дълбок сън. Не спял само Ахил. Той оплаквал неутешимо приятеля си. Като станал от леглото, той излязъл и дълго бродил по морския бряг. Най-сетне, когато зората пламнала на небето, впрегнал конете в колесницата си, като привързал към нея трупа на Хектор; три пъти обиколил надгробната могила, влачейки по земята трупа на нещастния Приамов син. После пак захвърлил трупа и се прибрал в шатъра си.

ПРИАМ В ШАТЪРА НА АХИЛ. ПОГРЕБЕНИЕТО НА ХЕКТОР

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Видели от светлия Олимп боговете как Ахил осквернявал тялото на Хектор. Възмутил се от него бог Аполон. Боговете искали Хермес да задигне Хекторовия труп, но на това са се противопоставили богините Хера и Атина Палада, както и бог Посейдон. Вече единадесет дни лежал трупът на Хектор, непокрит с нищо, край шатъра на Ахил. Аполон укорявал боговете, задето позволяват на Ахил, забравил състрадание и съвест, да осквернява тялото на Хектор. Между Аполон и Хера избухнала свада. Зевс Гръмовержец прекратил тая разпра. Той изпратил вестителката на боговете Ирида да повика богиня Тетида. Кроносовият син решил да изпрати богиня Тетида при Ахил, за да му отнесе тя Зевсовата заповед да предаде срещу богат откуп тялото на Хектор на баща му Приам. Измежду троянците Зевс най-много обичал великия Хектор.

Бързата като мисълта Ирида се понесла към двореца на Тетида и в миг застанала пред нея. Тетида, обкръжена от морските богини, седяла, проливайки сълзи за сина си. Като чула от устата на Ирида Зевсовата воля, Тетида се облякла в черни траурни дрехи и се понесла към високия Олимп. С почит боговете посрещнали Тетида. Атина я поканила да седне до Зевс, а Хера лично й поднесла златна чаша с благоухаещ нектар Зевс й съобщил волята си. Богиня Тетида тозчас слязла на земята в шатъра на сина си. Тя седнала до тъжния Ахил и галейки го нежно с ръка, му казала, че Зевс и всички богове му се сърдят заради Хектор и заповядват да предаде трупа му на Приам. Могъщият Ахил се подчинил на воля на на боговете.

В това време гръмовержецът Зевс изпратил вестителката на боговете Ирида при Приам. Когато Ирида прилетяла на дъгоцветните си криле в Приамовия дворец, нещастният старец лежал на двора, проснат наземи, проливайки горчиви сълзи за загиналия си син. Около стареца седели всичките му синове, ридаейки на глас. Ирида се приближила до стареца и от името на Зевс му заповядала да отиде в стана на гърците при Ахил с богат откуп. Ирида обещала, че бог Хермес ще заведе Приам в стана.

Чул думите на богинята Приам, веднага станал, наредил на синовете си да приготвят кола за даровете и колесницата му и се запътил за двореца. Като влязъл в двореца, Приам повикал престарялата си жена Хекуба и й казал, че иска да отиде в стана на гърците. Хекуба се изплашила, тя замолила мъжа си да не отива на сигурна смърт, но Приам я успокоил, че той отива при Ахил, подчинявайки се на волята на боговете олимпийци. Приам подбрал богати дарове и започнал да се стяга за път. Той укорявал синовете си, задето се бавят. Приамовите синове се изплашили от гнева на баща си и бързо впрегнали в колата катъри, поставили на нея голям кош за даровете и впрегнали в колесницата конете. Приам се качил на колесницата и подканял бързо конете. Пред колесницата катърите теглели колата с даровете; управлявал ги вестоносецът Идей, Всички придружаващи Приам горчиво плачели, сякаш той отивал на сигурна смърт.

Когато Приам излязъл с колесницата на полето, гръмовержецът Зевс изпратил сина си бог Хермес да го пресрещне. Хермес вързал на краката си крилатите сандали, взел в ръка жезъла, с който склопва очите на смъртните, и се понесъл към Троя. Под образа на прекрасен младеж той се явил пред Приам, когато той поял конете и катърите на реката. Приам се изплашил; той помислил, че младежът ще го убие и ще ограби даровете. Но Хермес казал, че е Ахилов слуга, и пожелал да го заведе в стана. Зарадвал се старецът и предложил на младежа като подарък скъпоценна чаша, но Хермес отказал да приеме подаръка. Хермес се качил в колесницата на Приам и бързо подкарал конете. При вратата на гръцкия стан стояла стража, но Хермес я приспал в дълбок сън. Богът дръпнал резето на вратата, отворил я и тайно превел Приам през стана. Хермес отворил и вратата за стана на мирмидонците. А когато стигнали пред шатъра на Ахил, Хермес открил на Приам кой е той и му казал смело да влезе в шатъра. Приам оставил Идей да пази даровете, а сам той влязъл в шатъра. Ахил току-що се бил нахранил. Незабелязан от никого, Приам се приближил и като паднал на колене пред Ахил, започнал да го моли с думите:

— О, велики Ахиле! Спомни си за твоя баща, също такъв старец, какъвто съм и аз! Може би и неговия град са обсадили съседите и няма кой да го спаси от бедата. А аз, злочестият, загубих почти всичките си синове. Ти уби и най-великия от синовете ми, Хектор. Заради него съм дошъл аз при твоите кораби. Смили се над моето нещастие! Приеми богат откуп! Виждаш колко съм злочест. Аз съм подложен на изпитание, каквото не е преживявал никой от смъртните: принуден съм да целувам ръцете на убиеца на децата си.

С думите си Приам събудил у Ахил спомени за баща му. Горчиво заплакал Ахил, щом си спомнил за баща си. А Приам, като се проснал на земята, плачел за сина си. Най-после Ахил станал; той привдигнал Приам и му казал:

— О, нещастни старче! Много мъки си изпитал ти в живота! Но как се реши да дойдеш тук сам при оногова, който уби много от твоите синове? О, твоето сърце е твърдо като желязо. Но успокой се, престани да плачеш и седни тук. Боговете са отредили на хората да понасят в живота скръб; единствено само те, безсмъртните, не познават тъгите. Не проливай вече сълзи, защото с плач няма да съживиш загиналия Хектор. Стани, седни тук!

— Не, аз няма да седна, Ахиле — отговорил Приам, — преди да ми върнеш Хектор. Приеми даровете и ми позволи да зърна тялото на сина си.

Ахил сърдито погледнал Приам и му казал:

— Пази се да не ме разгневиш, старче! Аз сам зная, че трябва да ти предам Хекторовото тяло. Такава е волята на Зевс; съобщи ми я майка ми, богиня Тетида. Аз зная, че и тебе те е довел тук някой бог, иначе ти не би се осмелил да се покажеш в стана на гърците. Прочее замълчи! Аз се боя, че в гнева си ще наруша Зевсовата повеля да се щади молителят.

Казал това Ахил и излязъл. Той повикал приятелите си, наредил да разпрегнат конете и катърите на Приам и да въведат в шатъра Идей. След това Ахиловите робини измили тялото на Хектор и го облекли в скъпоценни дрехи. Самият Ахил вдигнал тялото и го положил на богато украсен одър, а приятелите му натоварили одъра на колата. Великият Пелеев син помолил душата на Патрокъл да не се сърди, задето предал Хекторовото тяло на бащата. Той обещал да посвети на Патрокъл част от даровете, докарани от Приам. След като направил всичко това, Ахил се върнал в шатъра и казал на стареца, че тялото на Хектор му е вече предадено. Ахил приготвил богата вечеря и поканил Приам да си подкрепи силите с храна и питие. През време на вечерята Приам с учудване гледал прекрасния, величествен като бог Ахил, а Ахил се чудел на почтения вид на беловласия старец и слушал мъдрите му слова.

Когато вечерята свършила, Приам помолил Ахил да му позволи да си поотпочине, като дремне, тъй като не бил спал, откак Хектор е загинал. Ахил наредил да приготвят на Приам и Идей пред шатъра две разкошни легла. А когато Приам се готвел да си легне, Ахил го запитал колко дни ще му са нужни за погребението на сина и обещал през тези дни да не започва битката. Приам поискал за погребението десет дни. Ахил му обещал, че през тия десет дни и сам той няма да влезе в бой, и гърците ще задържи да не се бият. Любезно стиснал Приамовата ръка Ахил, желаейки чрез това ръкостискане да успокои стареца, и се раздели с него.

Потънали в сън всички воини; спели и боговете на светлия Олимп, не спял само бог Хермес. Той се озовал при леглото на Приам и след като го събудил, заповядал му да напусне по-скоро гръцкия стан, тъй като се боял, че някой ще види Приам и ще се съблазни от възможността да получи за него богат откуп. Приам се стреснал, станал от леглото и събудил Идей. Хермес впрегнал конете и катърите и ги извел тайно от стана. Едва при бреговете на Скамандър бог Хермес напуснал Приам.

На разсъмване Приам стигнал до Троя. Първа го видяла Касандра и така гръмко заплакала за Хектор, че събрала троянците и троянките. Край вратата на Троя се струпала грамадна тълпа. Най-отпред стояли Хекуба и Андромаха; те високо ридаели и си скубели косите. Плачели всички троянци и се стараели да се приближат до колата, на която лежал убитият Хектор. Но по молба на Приам тълпата се отдръпнала и му дала възможност да влезе в града.

На висок глас ридаела Андромаха — тя оплаквала мъжа си, своя единствен закрилник. Сега тя знаела, че Троя ще падне и че гърците ще отведат в тежък плен всички троянки. Гърците ще убият и нейния син, Астианакс, отмъщавайки на Хектор за смъртта на мнозина герои. На Андромаха било мъчно, че Хектор загинал далеч от нея, без да й каже заветна дума, която тя би помнила вечно. Ридаела и Хекуба, леейки потоци сълзи по любимия си син.

Плачела и Елена по Хектор. От него тя не била чула никога укор, не била изпитала обида. Винаги се застъпвал за нея благият по душа Хектор и благодарение на неговото застъпване и другите не я обиждали. Сега загинал нейният единствен приятел и утешител в Троя, където всички еднакво я мразели.

Приам заповядал да приготвят погребална клада. Девет дни троянците превозвали от Ида дърва за кладата. На десетия ден поставили върху кладата Хекторовото тяло и го изгорили. Праха му събрали в златна урна, поставили я в гроб, покрили гроба с каменни плочи, а отгоре насипали надгробна могила. Докато троянците насипвали могилата, стражата наблюдавала да не нападнат неочаквано гърците. След погребението Приам уредил в своя дворец богато погребално угощение.

Така троянците погребали великия Хектор.

БИТКАТА С АМАЗОНКИТЕ. ПЕНТЕЗИЛЕЯ

Изложено според поемата на Овидий „Героини“ и поемата на Вергилий „Енеида“.

След Хекторовата смърт за Троя настъпили тежки времена. Тя нямала вече такъв могъщ защитник като него. Троянците не смеели да излизат извън стените, за да се бият с гърците на открито поле. В Троя нямало герой, който можел да премери силите си в двубой с Ахил. Изглеждало, че настъпват последните дни на великия град. В това време неочаквано дошла помощ на троянците. От далечния Понт (Черно море) на помощ на Троя се явили на бързи коне начело със своята царица Пентезилея храбрите воини амазонки. Пентезилея искала чрез бой с гърците да изкупи вината си, тъй като тя, без да иска, убила по време на лов сестра си. Храбрата дъщеря на Арес се хвалела, че ще срази всички славни герои на Гърция, ще прогони от Троя гърците и ще опожари корабите им. Троянците посрещнали амазонките с голямо ликуване. Приам приел Пентезилея като родна дъщеря и уредил в нейна чест разкошен пир.

На другия ден амазонките, блестящо въоръжени, излезли начело на троянската войска да се бият срещу гърците. Вдигнал ръце към небето, Приам помолил боговете да им даруват победа. Но боговете не се вслушали в молбата му. Започнала кръвопролитва битка, като буен вихър се носела из редовете на гърците Пентезилея със своите амазонки. Един след друг поваляла тя героите. Гърците трепнали и започнали да отстъпват. Пентезилея ги отблъснала чак до корабите им. Близка била вече окончателната победа на амазонките. Изведнъж на помощ на гърците дошли Ахил и Аякс Теламонид. Те досега не участвували в боя. Проснати наземи, лежали те двамата край надгробната могила на Патрокъл, отдали се на скръб по загубата на приятеля си. Като чули шума от битката, героите бързо се въоръжили и подобно на два страшни лъва се втурнали в боя. Амазонките и троянците не могли да им устоят. Пентезилея видяла могъщия Ахил и храбро излязла срещу него. Хвърлила тя копие по Ахил, но то се ударило о щита на Пелеевия син и се разлетяло на парчета. Запратила второ копие към Ахил царицата на амазонките, но пак не го наранила. Страшно ядосан, Ахил се хвърлил върху нея и я пробол в гърдите. Пентезилея почувствувала, че раната е смъртоносна. Като събрала последни сили, тя искала да извади меча си, но храбрият Ахил пронизал с копието си и нея, и коня й. Конят се строполил на земята, а до него просната лежала Пентезилея. Ахил свалил шлема й и застанал неподвижно, поразен от необикновената красота на тази дъщеря на бога на войната Арес. Мъртвата Пентезилея била хубава като богиня Артемида. Ахил стои над тялото на убитата от него хубавица Пентезилея и чувствува как го обзема любов към загиналата. Когато, потънал в скръб, Ахил бил изправен над Пентезилея, към него се приближил Терсит и започнал да ругае героя, както правел това и преди. Надсмивайки се над Ахиловата скръб, Терсит избол с копието си очите на прекрасната Пентезилея. Ахил избухнал в страшен гняв, замахнал и с такава сила ударил Терсит по лицето, че го убил на място. Диомед пламнал от гняв срещу Ахил, задето убил неговия роднина. Гърците с големи усилия успели да помирят двамата герои.

Бавно вдигнал Ахил убитата от него Пентезилея я я изнесъл от бойното поле. После гърците предали труповете на Пентезилея и на дванадесет убити амазонки заедно с въоръжението им на троянците, а тези уредили великолепно погребение, като изгорили труповете на клада.

Ахил пък се отправил за остров Лесбос. Там той принесъл богати жертви на бог Аполон и богиня Артемида, както и на майка им Латона, като ги помолил да го очистят от оскверняването с пролятата от него кръв на Терсит. По заповед на Аполон очистил Ахила хитроумният Одисей.

БИТКАТА С ЕТИОПЦИТЕ. МЕМНОН

Изложено според поемата на Омир „Одисея“, поемата на Хезиод „Теогония“ и поемата на Вергилий „Енеида“.

За троянците станало още по-тежко да отбиват напора на гърците след смъртта на Пентезилея. Но неочаквано още един път им дошла помощ. От бреговете на беловласия Океан, който обгръща със своите води цялата земя, пристигнал в Троя с грамадна войска от етиопци Мемнон. Той бил син на хубавата богиня на зората Еос и на Титон и роднина на Приам. Никой от смъртните не можел да се мери с него по красота. Като зорницата сияел той всред войската на троянците в своите златни доспехи, изковани от самия бог Хефест.

Мемнон, могъщ син на богиня, бил достоен противник на Ахил. Отново закипяла яростна битка край стените на Троя. Начело на троянците се биел Мемнон, начело на гърците — Ахил. Но той избягвал срещата с Мемнон. Синът на Тетида знаел, че ако убие Мемнон, скоро ще загине и самият той от стрела на Аполон. Мемнон нападнал стареца Нестор. Нима можел престарелият герой да се сражава с младия Мемнон?

Нестор обърнал конете си и искал да се спаси с бягство. Но Парис опънал лъка си и убил със стрела един от Несторовите коне. Виждайки, че го застрашава неизбежна гибел, Нестор повикал на помощ сина си Антилох. Верният син побързал да помогне на баща си. Той решил, че по-скоро ще загине, отколкото да позволи на Мемнон да убие баща му. Антилох грабнал грамаден камък и го запратил по Мемнон. Но шлемът, изкован от бог Хефест, защитил от удара сина на богиня Еос. Мемнон ударил с копието си Антилох в гърдите и Несторовият син паднал мъртъв на земята с пронизано сърце, като заплатил със своя живот живота на баща си. Старецът Нестор се разридал, като видял гибелта на сина си. А. Мемнон, въпреки че го нападнал другият син на Нестор, Тразимед, с приятеля си Терей искал да свали доспехите от убития Антилох. Самият Нестор се хвърлил да защити трупа на сина си. Но Мемнон не пожелал да се бие със стареца, не вдигнал ръка на него. Гърците и етиопците яростно се сражавали около тялото на Антилох. Нестор призовал на помощ и могъщия Ахил. Ахил изпаднал в ужас, като узнал, че е загинал Антилох. Защото той го обичал повече от всички герои; след Патрокъл Антилох бил най-добрият му приятел. Забравил за всичко, забравил и това, че самият той ще трябва да загине веднага след Мемнон, Ахил се втурнал в боя. Като зърнал приближаващия се Ахил, Мемнон запратил по него грамаден камък, но камъкът се ударил о щита и отскочил надалеч. Ахил пък наранил Мемнон с копие в рамото. Мемнон не обърнал внимание на раната и на свой ред наранил Пелеевия син в ръката. Героите извадили мечове и се нахвърлили един срещу друг. Те двамата били равни по сила — и двамата били синове на богини; на тялото на единия и на другия блестели доспехи, изковани от бог Хефест. Героите се биели, като се прикривали с щитовете си. Боговете наблюдавали този двубой от високия Олимп. Майките на героите, богиня Еос и богиня Тетида, молели Зевс всяка за своя син. Зевс взел златните си везни, сложил на тях жребиите на героите и ги претеглил. Блюдото с жребия на Мемнон се спуснало ниско; съдбата предвещавала за Мемнон да загине от ръката на Ахил. Разридала се богиня Еос: тя трябвало да загуби нежно обичания свой син. Най-сетне Ахил замахнал с тежкото си копие и пробол гърдите на Мемнон. В знак на скръб богиня Еос се закрила с тъмен облак. Тя изпратила на бойното поле синовете си, боговете на вятъра, и те отнесли Мемноновото тяло далеч на бреговете на река Есеп. Там младите нимфи го оплакали и му изградили гробница.

А етиопците били превърнати от боговете в птици. Оттогава насетне всяка година те долетяват на бреговете на Есеп при Мемноновата гробница и там оплакват своя цар.

Гърците изгорили с големи почести тялото на младия Антилох. А праха му поставили в урна, която по-късно положили в една и съща могила с праха на Ахил и Патрокъл.

СМЪРТТА НА АХИЛ

Страшен гняв против троянците горял в гърдите на Ахил. Той решил жестоко да им отмъсти за смъртта на приятелите си Патрокъл и Антилох. Като разярен лъв се сражавал Ахил, поваляйки един след друг троянските герои. Троянците хукнали да бягат; те бързали да се укрият зад стените на Троя. Яростният Ахил ги преследвал. Неумолимата съдба го тласкала към сигурна гибел. Ахил преследвал троянците до самата Скейска врата.

Той щял да се вмъкне и в свещената Троя и тя щяла да загине, ако не бил се явил бог Аполон. Със страшен крясък той спрял Ахил, но Ахил не му се подчинявал. Самият той се гневял на бог Аполон, задето много пъти богът стрелометец спасявал Хектор и троянците от него. Ахил дори заплашвал Аполон, че ще го срази с копието си. Неумолимата съдба помрачила разума на Ахил. Той бил готов да нападне дори и един бог. Аполон се разгневил. Той забравил и това, че някога, на сватбата на Пелей и Тетида, бил обещал да пази Ахил. Като се закрил с тъмен облак и станал невидим за когото и да било, той насочил Парисовата стрела и тя наранила Ахил в петата, единственото място, където може да бъде уязвен великият герой. Тази рана била смъртоносна за Ахил. Той почувствувал приближаването на смъртта. Ахил извадил стрелата от раната си и паднал на земята. Той остро укорявал бог Аполон, задето го погубил. Ахил знаел, че без помощта на някой бог никой от смъртните не може да го убие. Още веднъж Ахил събрал силите си. Страшен, подобно на умиращ лъв се приповдигнал той от земята и избил още мнозина троянци. Но ето че членовете му започнали да изстиват. Все по-близко била смъртта. Ахил се залюлял и се опрял на копието си. Той страшно извикал на троянците:

— Горко ви, вие ще загинете! И след смъртта си аз ще ви отмъщавам!

Троянците се изплашили от този вик и ударили на бяг. Но Ахил отслабвал все повече. Последните му сили го напуснали и той паднал наземи. Златните му доспехи издрънчали и земята потреперала. Ахил умрял. Но троянците не смеели да се приближат и до мъртвия Ахил. Такъв ужас им бил внушил той, докато бил жив, че се страхували от него и когато умрял. Постепенно те превъзмогнали страха си; около тялото на най-големия от героите закипяла жестока сеч. В тази битка взели участие най-мощните герои гърци и троянци. Около Ахил се натрупала планина от трупове, а той лежал неподвижен, грамаден, без да чува вече боя. Прах се извивал като от вихър под краката на сражаващите се. Кръвта течала като река. Изглеждало, че битката никога няма да свърши. Изведнъж треснала Зевсова гръмотевица, извила се буря и спряла троянците. Зевс не искал троянците да овладеят трупа на Ахил. Снажният Аякс Теламонид вдигнал Ахиловия труп и го понесъл към корабите, а Одисей го защищавал, като отблъсвал настъпващите троянци. Облак от стрели и копия летял от редовете на троянците към Одисей, но той въпреки това мъжествено задържал напора им, като отстъпвал крачка по крачка.

Аякс отнесъл Ахиловия труп при корабите. Гърците умили трупа, измазали го с благоуханно масло и го положили на разкошно украсен одър. Заобиколили одъра, гърците на глас оплаквали своя най-голям герой и от скръб скубели косите си. Чула плача им богиня Тетида. Излязла тя от морската бездна със сестрите си, нереидите. Като научила, че е загинал любимият й син, Тетида издала такъв скръбен вопъл, че всички гърци трепнали. От страх те щели да избягат при корабите си, ако не ги бил спрял старецът Нестор. Седемнадесет дни Тетида, нереидите и гърците оплаквали Ахил. От високия Олимп слезли музите. Те пеели погребален химн в чест на умрелия. И безсмъртните богове на Олимп оплаквали героя. На осемнадесетия ден била натрупана погребална клада. На нея бил изгорен Ахиловият труп. Много жертвени животни заклали гърците в чест на най-големия измежду героите. Всички гърци, облечени в разкошни доспехи, участвували в погребението. Когато кладата догоряла, събрали костите на Ахил и ги сложили в златна урна, която бог Дионис бил подарил на Тетида. В същата урна почивали и костите на Патрокъл. Ахил, Патрокъл и Антилох, Несторовият син, били погребани в един гроб. Гърците насипали над гроба висока могила, която се виждала далеч от морето и свидетелствувала за голямата слава на погребаните под нея герои.

След погребението били уредени в чест на умрелия игри. Богиня Тетида изнесла от морето скъпоценни дарове. Те трябвало да служат като награда за победителите в игрите. Тези дарове били толкова разкошни, че щели да доведат във възторг самия Ахил, ако великият герой бил жив.

СМЪРТТА НА АЯКС ТЕЛАМОНИД

Изложено според трагедията на Софокъл „Аякс“.

След смъртта на Ахил останали неговите изковани от бог Хефест доспехи. Тетида заповядала да ги дадат на оногова, който най-много се е отличил при защищаването не Ахиловото тяло.

Следователно трябвало да ги получи или Аякс, или Одисей. И между тях именно пламнал спор за доспехите. Но как можел да се реши този спор? И двамата герои били достойни за наградата. Най-после решили съдии в този спор да бъдат пленените троянци. И тук Атина Палада помогнала на своя любимец Одисей. С нейна помощ Агамемнон и Менелай сменили жребия на Аякс, а на това отгоре и лъжливо преброили гласовете на троянците, та получил доспехите Одисей. Натъжил се могъщият Аякс. Той се прибрал в шатъра си, като замислил да си отмъсти на Атреевите синове и на Одисей.

През нощта, когато целият стан на гърците бил потънал в дълбок сън, той излязъл с меч в ръка от шатъра си с намерение да убие Агамемнон и Менелай. Но богиня Атина Палада отнела разума на Аякс. Богинята вече отдавна му била сърдита, задето той, надявайки се на своята сила, отхвърлял помощта на боговете. Обезумелият Аякс се нахвърлил върху стадо говеда и в тъмното започнал да ги избива, като смятал, че избива гърци. Останалите пък говеда закарал в своя шатър, въобразявайки си, че кара пленници. Аякс ужасно изтезавал говедата в шатъра си. Той се радвал, като гледал как те се мъчат и умират. Защото в безумието му това били за него не говеда, а синовете на Атрей. След известно време разумът на Аякс започнал постепенно да се прояснява. Голям бил ужасът му, когато той видял, че целият му шатър е пълен с убити животни. Потресен, Аякс моли да му обяснят какво е станало. Когато му разказали всичко, неизразима скръб обзела сърцето на великия герой. Той решил да изкупи със смъртта си позора, който го сполетял. Като възложил на брата си Тевкър и на воините, дошли с него от Саламин, да закрилят сина му Еврисак, Аякс се оттеглил на морския бряг, като взел със себе си меча, подарен му някога от Хектор, и казал, че отива да се моли на боговете да се смилят над него, а меча си иска да посвети на Хадес и на богинята Нощ.

А в стана на гърците се разпространил слухът за извършеното от Аякс. Намерили убитите от него говеда и овце и труповете на пастирите. По кървавите следи Одисей изяснил, че всичко това е дело на Аякс. Страшно се ядосали Агамемнон и Менелай и решили да отмъстят на Аякс.

В това време пристигнал вестител от страна на Тевкър. Той съобщил на Аяксовите приятели да пазят великия герой, тъй като го застрашава гибел, но добавил, че гибел го застрашава само тоя ден, а когато денят отмине благополучно, вече няма да има никаква опасност за Аякс. Скоро пристигнал в стана и самият Тевкър. Като научил, че брат му е отишъл на морския бряг, той изтичал да го търси. Опасявал се, че с Аякс се е случило нещастие. И наистина той не заварил вече брата си жив. На морския бряг Тевкър намерил само трупа на Аякс. Той се бил натъкнал на меча си. Така загинал най-могъщият след Ахил гръцки герой.

Менелай и Агамемнон не желаели да позволят на Тевкър да погребе тялото на брата си. Щяла да възникне открита вражда между Тевкър и Атреевите синове и в стана на гърците щяла да започне междуособна битка, ако не се бил намесил Одисей. Той убедил Агамемнон да позволи на Тевкър да извърши погребение на великия Аякс, който бил направил толкова големи услуги на гърците. Нова надгробна могила се извисила до могилата на Ахил; под тази могила почивал прахът на могъщия Теламонов син Аякс.

ФИЛОКТЕТ. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ТРОЯ

Изложено според трагедията на Софокъл „Филоктет“.

След смъртта на Ахил и Аякс гърците упорито продължавали обсадата на Троя, но не могли да овладеят града със сила. Веднъж Одисей подслушал от засада думите на прорицателя Хелен, Приамов син, и чрез хитрост го взел в плен. По такъв начин Одисей разузнал, че Троя ще бъде превзета само ако в гръцката войска дойдат Филоктет с отровните Хераклови стрели и младият Ахилов син Неоптолем. Одисей веднага решил да замине на далечен път, за да доведе двамата герои.

Когато Одисей пристигнал на остров Скирос при цар Ликомед, той много лесно убедил младия Ахилов син да вземе участие в обсадата на Троя. Хубавият Неоптолем подобно на баща си изгарял от жажда за велики подвизи. Той незабавно заминал с Одисей, макар че майка му, Дидамия, го убеждавала със сълзи на очи да остане.

Много по-мъчно било да бъде спечелен Филоктет. Той живеел изоставен от всички на пустинния остров Хриза, близо до Лемнос, в една пещера с два изхода — към изток и към запад. През тези изходи слънцето зиме стопляло пещерата, а лете вятърът я разхлаждал. Филоктет често изпитвал глад. Той с мъка си набавял храна, като убивал със стрелите си диви гълъби. Раната на крака страшно го боляла; едва можел да се движи горкият, за да си донесе вода. С големи усилия успявал и да си накладе огън, като удря камък о камък. Страшни лишения и страдания изпитвал Филоктет на остров Хриза цели десет години. Сегиз-тогиз до бреговете на Хриза спирали моряци, но никой от тях не се съгласявал да вземе със себе си Филоктет и да го откара в Гърция, Виновници за всички тия страдания на Филоктет били Атреевите синове и Одисей. Филоктет изгарял от страшна омраза срещу тях. Той с удоволствие би ги убил със стрелите на своя лък.

Одисей знаел, че го застрашава неизбежна гибел, ако го види Филоктет; затова той решил да го вземе с хитрост. Той склонил младия Неоптолем да отиде при Филоктет и да му разкаже, че идва от гръцкия стан при Троя, като е напуснал обсадата, защото гръцките вождове са го оскърбили. А ако Филоктет помоли Неоптолем да го вземе със себе си за Гърция, да се съгласи и по такъв начин да вземе Филоктет, лъка и стрелите му и да го отведе на кораба. Тогава, ще бъде лесно да се закара Филоктет при Троя. Неоптолем не желаел да действува с измама, но Одисей го убедил, че само по такъв начин може да отведе Филоктет на кораба. Неоптолем се съгласил.

Когато корабът пристигнал в Хриза, Неоптолем слязъл с няколко воини на брега и се приближил до пещерата. Филоктет го нямало в нея, но скоро се показал. Със силно охкане вървял той към пещерата; раната страшно го измъчвала. Филоктет се зарадвал, като видял дошлите. Още по-голяма била радостта му, когато научил, че пред него е Неоптолем, Ахиловият син. Неоптолем разказал на страдалеца цялата онази измислена история, която съчинил Одисей, разказал му и за смъртта на Ахил, Патрокъл и Аякс. Филоктет се натъжил, като научил за гибелта на онези, които той обичал повече от всички останали герои. Той се съгласил да отплава с Неоптолем за Гърция; дори предал на младия Ахилов син стрелите и лъка си и го помолил да го защищава от коварния Одисей. Филоктет сам подканял Неоптолем по-скоро да тръгнат за Гърция.

Неочаквано идва един воин и съобщава, че уж героят Феникс и Тезеевите синове се приближават към острова, за да откарат насила Филоктет при Троя. Въпреки ужасните си страдания, от които Филоктет пада безчувствен на земята, той бърза към брега. Неоптолем вижда тези страдания. Той не е вече в състояние да продължава измамата и открива на Филоктет цялата истина. Неоптолем искал вече да върне и стрелите с лъка на Филоктет, но протичалият се от засадата Одисей не му позволил да направи това. Филоктет искал да избяга и да се хвърли от върха на скалата в морето само за да не стане послушно оръдие в ръцете на омразния нему Одисей и на Атреевите синове. Одисей заповядал на слугите да хванат Филоктет и насила да го заведат на кораба. Филоктет изпаднал в отчаяние. Неоптолем не можел да гледа как той страда и предал на нещастника лъка и стрелите му. Целият план на Одисей рухнал. Той дори побързал да се спаси с бягане, тъй като знаел колко ужасна е смъртта от Хераклова стрела.

Неоптолем направил още един опит да склони Филоктет да отпътува с тях за Троада и да помогне на гърците да превземат Троя. Но Филоктет решително отказал — той не можел да забрави страданията, на които го обрекли Агамемнон, Менелай и Одисей. Изглеждало, че те ще трябва да напуснат остров Хриза, без да са постигнали целта си, или пък Неоптолем отново ще трябва да прибегне до измама.

Изведнъж пред Филоктет се появил в сияние на безсмъртен бог Херакъл. Той заповядал на Филоктет да отпътува за обсадена Троя; най-великият от героите обещал на Филоктет, че там ще бъде излекуван от раната си, както и че ще придобие голяма слава при превземането на Троя. Филоктет се подчинил на волята на приятеля си. Той доброволно се качил на Одисеевия кораб и отплавал за Троада — за там, където го чакали големи подвизи.

Като пристигнал край стените на Троя, Неоптолем извършил много подвизи. Никой не можел да се мери но сила и храброст със сина на Ахил. Много троянски герои паднали в боя от ръката на Неоптолем. Той убил в жесток двубой и могъщия потомък на Херакъл — Телефовия син Еврипил, Еврипил бил изпратен да помага на Приам от майка си, спечелена чрез скъпоценен дар — златната лоза, която Зевс бил отгледал за прекрасния Ганимед. След Мемнон прекрасният като бог Еврипил бил най-могъщият защитник на Троя. Погубило го користолюбието на майка му.

Скоро след като пристигнал при стените на Троя, Филоктет наранил със своя стрела Парис, виновника за цялата война. С отровната Хераклова стрела Филоктет му нанесъл неизлечима рана, от която Парис трябвало да умре в страшни мъки. Отровата от стрелата все по-дълбоко и по-дълбоко прониквала в тялото му. Парис напуснал Троя и се оттеглил в гората, където умрял в ужасни мъки. Умрял там, където някога безгрижно живеел като обикновен пастир. Пастирите намерили Парисовото тяло. Те горчиво оплаквали смъртта на някогашния си другар. Струпали грамадна клада, сложили на нея тялото на Парис и я запалили. Пастирите събрали праха, поставили го в урна и го положили в гроб.

С всеки изминат ден за троянците ставало все по-трудно и по-трудно да защищават града. Все пак гърците не можели да завладеят със сила Троя. Тогава Одисей се решил на опасен подвиг. Той обезобразил лицето си чрез удари с бич и като се облякъл в дрипи, под образ на просяк преминал в Троя, за да разузнае всичко, каквото кроят троянците. Всички троянци виждали нещастния просяк, който събирал милостиня по многолюдните улици. Единствена Елена познала Одисей. Тя го повикала в къщи, измила го и се заклела да не открива на троянците кой е той. Одисей разузнал всичко и след като избил мнозина от стражата, благополучно се завърнал в стана на гърците. Още по-опасен подвиг извършили заедно Одисей и Диомед: те тайно проникнали в Троя и се промъкнали в светилището на Атина Палада; там бил поставен един образ на богинята (паладиум) от дърво, който бил паднал някога от небето. Гърците трябвало да се сдобият с този образ, тъй като било невъзможно да завладеят Троя, докато той се намирал там. С голям риск храбрите герои го задигнали. На връщане те избили много троянци и се прибрали в лагера.

ПАДАНЕТО НА ТРОЯ

Изложено главно според поемата на Вергилий „Енеида“.

Но въпреки всичко гърците не можели да завладеят града. Тогава Одисей ги убедил да действуват с хитрост. Посъветвал ги да изработят такъв грамаден дървен кон, че в него да могат да се скрият най-могъщите гръцки герои. А всичките останали войски трябвало да отплават от брега на Троада и да се укрият зад остров Тенедос. След като троянците вкарат коня в града, героите ще излязат през нощта и ще отворят градската врата на завърналите се тайно гърци. Одисей уверявал гърците, че само по този начин е възможно да превземат Троя.

Прорицателят Калхас, на когото било изпратено знамение от Зевс, също убеждавал гърците да прибягнат към хитрост. Не след дълго гърците се съгласили с Одисеевото предложение. Прочутият художник Епей и един негов ученик с помощта на богиня Атина Палада изработили грамадния дървен кон. В него влезли Неоптолем, Филоктет, Менелай, Идоменей, Диомед, по-младият Аякс, Мерион, Одисей и неколцина други герои. Цялата вътрешност на коня била запълнена с въоръжени воини. Епей така плътно затворил отвърстието, през което влезли героите, че човек не можел дори и да по-мисли, че в коня се намират воини. После гърците опожарили всички постройки в своя лагер, качили се на корабите си и отплавали в открито море. От високите стени на Троя обсадените виждали необикновено оживление в стана на гърците. Дълго те не можели да разберат какво собствено става там. Изведнъж за своя голяма радост видели, че от гръцкия стан се издигат кълба гъст дим. Разбрали, че гърците са напуснали Троада. Всички троянци излезли ликуващи от града и се запътили към стана. Станът наистина бил напуснат; тук-таме догаряли още някои постройки. С любопитство троянците обикаляли онези места, където доскоро се издигали шатрите на Диомед, Ахил, Агамемнон, Менелай и на другите герои. Те били убедени, че сега обсадата е свършила, всички бедствия са минали и че могат да се отдадат вече на мирен труд.

Изведнъж троянците се спрели изумени: видели дървения кон. Гледали го те и правели най-различни догадки — какво е това чудно съоръжение. Едни от тях съветвали да хвърлят коня в морето, а, други — да го вкарат в града и да го поставят на акропола. Започнал се спор. В този момент пред спорещите се появил жрецът на бог Аполон, Лаокоон. Той разпалено започнал да убеждава съгражданите си да унищожат коня. Лаокоон бил уверен, че в коня са скрити гръцки герои, че това е някаква военна хитрост, измислена от Одисей. Лаокоон не вярвал, че гърците завинаги са напуснали Троада. Той умолявал троянците да не проявяват доверчивост по отношение на коня. Но каквато и да е работата, Лаокоон се боял от гърците дори и когато те принасят дарове на Троя. Лаокоон грабнал едно грамадно копие и го запратил в коня. Конят се разтърсил от удара и вътре в него глухо издрънчало оръжие. Но боговете помрачили разума на троянците — те все пак решили да вкарат коня в града. Повелята на съдбата трябвало да бъде изпълнена.

Докато троянците стояли край коня и обикаляли около него, изведнъж се чул силен вик. Пастири водели вързан пленник. Той им се бил предал доброволно. Този пленник бил гъркът Синон. Троянците го заобиколили и започнали да се гаврят с него. Синон стоял мълчалив и плахо гледал обкръжилите го троянци. Най-после проговорил. Проливайки сълзи, горчиво се оплаквал от злата си участ. Сълзите на Синон трогнали Приам и всички троянци. Те започнали да го разпитват кой е той и защо е останал. Синон им разказал измислената история, която съчинил за случая Одисей, за да измами троянците. Разказал им, че Одисей замислил да го погуби, тъй като той, Синон, бил роднина на оня Паламед, когото царят на Итака тъй много мразел. С тази цел, когато гърците решили да вдигнат обсадата, Одисей наговорил Калхас да обяви, че уж боговете искали човешка жертва, за да осигурят на гърците щастливо завръщане в родината. Калхас дълго се колебал престорено кого да посочи като жертва за боговете и най-сетне посочил Синон. Гърците вързали Синон и го повели към жертвеника. Но Синон разкъсал вървите и се спасил чрез бягство от сигурна смърт. Той дълго време се крил в гъстите тръстики, чакайки гърците да отплават за родината си. И когато те отплавали, излязъл от скривалището си и доброволно се предал в ръцете на пастирите. Троянците повярвали на хитрия грък. Приам заповядал да го освободят и го попитал какво означава този дървен кон, оставен от гърците в стана. Синон само този въпрос и чакал. Като призовал боговете за свидетели, че говори истината, Синон казал, че конят е оставен от гърците, за да се умилостиви страшната Атина Палада, разгневена поради открадването на паладиума от Троя. Този кон според думите на Синон щял да бъде мощна закрила за Троя, ако троянците го вкарат в града. И това повярвали троянците. Синон умело изиграл ролята, която му възложил Одисей.

Още по-силно убедило троянците, че Синон казва истината, едно голямо чудо, изпратено от Атина Палада. В морето се показали две чудовищни змии. Бързо плували те към брега, виейки на безброй обръчи телата си всред морските вълни. Високо се издигали червените като кръв гребени на главите им. В очите им святкал пламък. Змиите изпълзели на брега, близо до мястото, където Лаокоон принасял жертва на бога на морето Посейдон. Всички троянци в ужас се разбягали на разни страни. А змиите се нахвърлили върху двамата синове на Лаокоон и се увили около тях. Лаокоон се притичал да помогне на синовете си, но змиите обвили и него. С острите си зъби те хапели телата на Лаокоон и двамата му синове. Нещастникът се мъчи да откъсне от себе си змиите и да освободи от тях децата си, но напразно. Отровата прониква все по-дълбоко в тялото. Гърч свива членовете му. Страданията на Лаокоон и на синовете му са ужасни. Лаокоон извикал гръмогласно, чувствувайки приближаването на смъртта. Така загинал Лаокоон, виждайки ужасната смърт на своите в нищо невиновни синове; загинал затова, че искал против волята на богиня Атина Палада да спаси родината си. Змиите пък, след като извършили ужасното си дело, изпълзели и се скрили под щита на статуята на Атина Палада.

Гибелта на Лаокоон още по-силно затвърдила убеждението на троянците, че трябва да вкарат дървения кон в града. Те разрушили част от градската стена, тъй като било невъзможно да вкарат грамадния кон през вратата, и с ликуване под звуците на музика и с песни започнали да дърпат коня с въжета към града. Четири пъти се спирал конят, удряйки се о стената, когато го влачели през пробива в нея, и от сблъскванията оръжието на гърците в него страшно издрънчавало, но троянците не чували това. Най-сетне те домъкнали коня на акропола. Прорицателката Касандра изпаднала в ужас, като видяла на акропола коня. Тя предвещавала гибел на Троя, но троянците й отговорили със смях — защото те никога не вярвали на предсказанията й.

Героите седели в коня при пълно мълчание, като се вслушвали внимателно във всеки звук, който достигал отвън. Те чували как ги викала по име къдрокосата Елена, имитирайки гласа на техните жени. Одисей едва удържал едного от героите да не отвърне, като му запушил устата. Героите чували ликуването на троянците и шума от веселите пиршества, каквито се уреждали из цяла Троя по случай привършването на обсадата. Най-после настъпила нощта. Всичко стихнало. Троя потънала в дълбок сън. Край дървения кон се чул гласът на Синон — той съобщил на героите, че вече могат да излязат.

Синон бил успял вече да запали и голям огън край вратата на Троя. Това било знак за укрилите се зад остров Тенедос гърци по-скоро да потеглят към Троя. Героите излезли от коня предпазливо, като се стараели да не правят шум с оръжието си; първи излезли Одисей и Епей. Героите се разпръснали из потъналите в сън улици на Троя. Запламтели къщите, осветявайки с кървав отблясък загиващата Троя. На помощ на героите се озовали и останалите гърци. Те се вмъкнали в Троя през пробитото място в стената. Започнала се ужасна битка. Троянците се защищавали кой с каквото може. Те хвърляли по гърците горящи греди, стълбове, домакински съдове; сражавали се с ръжените, на които току-що били пекли месо за пиршеството. Гърците не пощадявали никого. С писък бягали по улиците на Троя жени и деца. Най-сетне гърците пристъпили към двореца на Приам, защитен от стена с кули. С отчаяна храброст се защищавали троянците: Те стоварили върху гърците цяла кула. Гърците с още по-голямо ожесточение атакували. Ахиловият син Неоптолем разбил с брадва вратата на двореца и пръв се втурнал вътре. След него нахлули в двореца и други герои и воини. Приамовият дворец се изпълнил с писъци на жени и деца. Край олтарите на боговете се събрали дъщерите и снахите на Приам; те мислели, че тук ще намерят закрила. Приам облякъл доспехите си и искал да ги защити или да падне в боя, но Хекуба молела престарелия цар да потърси защита при олтара. Нима можел той, слаб старец да се бори с могъщите герои!

Изведнъж връхлетял Неоптолем; той преследвал смъртно ранения Приамов син Полит. С удар на копието си Неоптолем повалил Полит на земята, в краката на баща му. Приам хвърлил копие по Неоптолем, но то отскочило от доспехите на Ахиловия син като слаба тръстика. В гнева си Неоптолем хванал Приам за белите, коси и забил острия си меч в гърдите му. Приам загинал в същия дворец, в който живял толкова години, властвувайки над великата Троя. Не се спасил никой от синовете на Приам. Бил убит дори неговият внук, Хекторовият син Астианакс: той бил изтръгнат от прегръдките на нещастната Андромаха и хвърлен от високите стени на Троя. Менелай убил в двореца спящия Деифоб, на когото Елена станала жена след Парисовата смърт. В гнева си Менелай щял да убие и прекрасната Елена, но го задържал Агамемнон. А богиня Афродита отново събудила в гърдите на Менелай любов към Елена. Той тържествено я повел към своя кораб. Приамовата дъщеря, прорицателката Касандра, потърсила спасение в. светилището на Атина Палада. Там я намерил Оилеевият син Аякс. Касандра паднала пред статуята на Атина, като обгърнала с ръце образа на богинята. Аякс грубо я грабнал и с такава сила я дръпнал от статуята, че свещената статуя паднала на пода на храма и се разбила. Разгневили се срещу Аякс гърците, разгневила се и великата богиня. По-късно тя жестоко отмъстила на Аякс за това.

От всички герои на Троя се спасил само Еней, който изнесъл на ръце от Троя стария си баща Анхиз и своя малък син Асканий. Гърците пощадили и троянския герой Антенор. Пощадили го за това, че той всякога съветвал троянците да върнат на гърците къдрокосата Елена и задигнатите от Парис Менелаеви съкровища.

Дълго горяла още Троя. Кълба дим се издигали високо към небето. Боговете оплаквали гибелта на великия град. Пожарът на Троя се виждал отдалеч. По стълбовете дим и по грамадния отблясък от пожара нощем околните народи узнали, че е паднала Троя, която дълго време била най-могъщият град в Азия.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГЪРЦИТЕ В РОДИНАТА

Изложено главно според трагедиите на Еврипид „Андромаха“ и „Хекуба“.

Гърците заграбили богата плячка от Троя; тя ги възнаградила за всичките нещастия, които изпитали през време на десетгодишната обсада. Много злато и сребро, много покъщнина и безброй прекрасни пленнички откарали гърците със себе си на корабите.

Когато корабите спрели на противоположния бряг на Хелеспонт, пред гърците се явила сянката на великия Ахил. Героят искал да му се принесе в жертва прекрасната Приамова дъщеря Поликсена, която някога била предназначена да му стане жена. Агамемнон не искал да даде Поликсена. И Касандра го молела да пощади сестра й. Но Одисей настоявал за тая жертва, като напомнял какви големи заслуги имал за гърците Ахил по време на обсадата на Троя. И самата Поликсена била готова да отиде под жертвения нож. Тя знаела, че за нея това ще бъде избавление от тежко робство в чужбина. Поликсена спокойно отишла при олтара, до който я чакал с жертвения нож Неоптолем. Тя не позволила да се допре до нея младежът, който трябвало да я заведе на смърт. Поликсена не искала да слезе като роб в царството на Хадес. Сама пристъпила към олтара, сама разкрила гръдта си. Със скръбна въздишка Неоптолем забил меча в гърдите на Поликсена и топла кръв обагрила жертвеника, издигнат в чест на Ахил.

След като била пренесена в жертва Поликсена, гърците се отправили на далечен път, за родината. Много беди им се случило да претърпят през време на това пътуване. Мнозина герои загинали, без да видят родината си.

Още по времето, когато разрушавали Троя, разгневената Атина Палада предизвикала голям раздор между гърците и между синовете на Атрей. Менелай искал незабавно да отплава за Гърция, а Агамемнон настоявал гърците да останат в Троада дотогава, докато умилостивят с жертвоприношения Атина. Агамемнон не знаел, че с нищо не ще може да смекчи гнева на богинята. Спорът между братята продължавал цял ден. На следната сутрин една част от гърците, след като натоварили на корабите си свой пай от богатата плячка, напуснали Троада. Отплавали Нестор, Диомед, Неоптолем, Идоменей и Филоктет. Малко по-късно отплавал и Менелай; той настигнал Нестор и Диомед на остров Лесбос. Одисей също отначало напуснал Троада, но на остров Тенедос се скарал със спътниците си и се върнал обратно при Агамемнон в Троада.

От Лесбос събралите се там герои отплавали за остров Евбея. На Евбея, край носа, посветен на бог Хефест, те принесли жертва на Посейдон и продължили плаването си. Четири дни по-късно Диомед пристигнал в Аргос, а Нестор — в Пилос. Щастливо се завърнали в родината също тъй Идоменей, Филоктет и Неоптолем.

Но Менелай трябвало да понесе много несгоди. Недалеч от нос Суний, източния край на Атика, бог Аполон сразил с една своя стрела кормчията на Менелай Фронтис. Менелай спрял до брега, извършил великолепни погребални обреди в чест на Фронтис и едва след това продължил пътя си. Когато корабите заобикаляли опасния нос Малея, югозападния край на Лакония, Зевс изпратил страшна буря. По морето се образували грамадни като планини вълни. Една част от Менелаевите кораби били отнесени от бурята към остров Крит, където се разбили о скалите; намиращите се на тях гърци успели да се спасят само с големи усилия. Останалите пък кораби, с които бил и Менелай, дълго се носили по морето и най-после стигнали до бреговете на Египет. Седем дълги години скитал всред чужди народи Менелай. Той бил и при сидонците, при етиопците и при много други народи. Престоял известно време на остров Кипър, във Финикия и далечна Либия, чиито народи се славели с неизброимите си стада. Много и богати дарове получил Менелай, грамадни богатства събрал. В Египет жената на Тоон, Полидамна, подарила на прекрасната Елена чудотворно лекарство, приготвено от сока на вълшебно растение. Оня, който вземел това лекарство с вино, забравял и най-тежката скръб. Най-после на връщане от Египет Менелай спрял на остров Фарос. На този остров Менелай чакал двадесет дни попътен вятър. Островът бил пустинен, а хранителните запаси били на привършване. Всички били застрашени от гладна смърт. Спасила Менелай и спътниците му богиня Идотея, дъщеря на морския бог Протей. Тя се явила на Менелай и го научила как да покори Протей и да го накара да открие волята на боговете. Рано сутринта, когато богинята на зората Еос току-що била литнала по небето, Менелай с трима силни и мъжествени спътници отишъл на морския бряг. Там ги чакала Идотея с четири тюленови кожи. Идотея намъкнала тия кожи на Менелай и на спътниците му, а за да не ги измъчва лошата миризма на кожите, намазала им носовете с амброзия. Менелай и спътниците му лежали на морския бряг, без да помръднат. Най-после Протей изплувал със стадо тюлени. Преброил той тюлените, спокойно легнал на пясъка и заспал. Менелай и спътниците му се хвърлили върху Протей с вик. Започнала упорита борба. Протей се превръщал в лъв, в змия, в пантера, в глиган, във вода и в дърво, но Менелай и спътниците му, здраво го държали. Най-после старецът се укротил, взел предишния си образ и попитал Менелай какво иска да узнае от него. Менелай запитал морския старец кой от боговете му се е разсърдил, та не му изпраща попътен вятър. Протей заповядал на Менелай да се върне в Египет и да принесе там в жертва на боговете хекатомба, само тогава боговете ще се смилят над него и ще му дадат щастливо завръщане в родината. Прорицателят Протей предсказал на Менелай съдбата му и съдбата на жена му Елена; открил му и това, което чака всеки от героите през време на пътуването от Троя за родината. Менелай изпълнил заръката на Протей. Върнал се в Египет и принесъл на боговете жертви; боговете му изпратили попътен вятър и той благополучно се върнал в родната Спарта, където после дълго време живял щастливо. А след смъртта им Менелай и жена му, прекрасната Елена, били пренесени на острова на блажените, където и живеят вечно, без да знаят що е скръб.

Много опасности се случило да преживее по пътя си към родината и цар Агамемнон. Благополучно той и спътниците му успели да стигнат до бреговете на остров Евбея. Тук, до самия Херейски нос, се вдигнала голяма буря; изпратила я била богиня Атина, която се сърдела на гърците. Особено пък се сърдела тя на Оилеевия син Аякс. Много кораби загинали, разбити о скалите. Разбил се и Аяксовият кораб. А самият Аякс щял да загине в морските вълни, ако не се бил съжалил над него великият земетръсец, богът на морето Посейдон. Той заповядал на вълните да изхвърлят Аякс на Херейската скала. Аякс се спасил. Но сега той сам се погубил със своята надменност. С безумна гордост той заявил, че се бил спасил сам, бе помощта на боговете, дори против волята им. Чул бог Посейдон дръзките думи на оня, когото бил спасил лично той. В страшен гняв замахнал с тризъбеца си и ударил с него скалата, върху която стоял Аякс. Скалата се разцепила на две. Едната й половина със страшен грохот рухнала в морето, като повлякла и Аякс. Така той загинал в бездната, от която току-що го бил спасил Посейдон. А корабите на Агамемнон с големи усилия се измъкнали от бурята и стигнали най-сетне до родните брегове. Но не за радост се завърнал Агамемнон в своята богата със злато Микена. Там го очаквала смърт от ръката на невярната му жена Клитемнестра.

ОДИСЕЙ ПРИ НИМФАТА КАЛИПСО

Много тежки беди, много страшни опасности претърпял героят Одисей на връщане от Троя за Итака. По пътя той загубил всичките си спътници; всички загинали, никого от тях не пощадила злата съдба. След дълги скитания Одисей се озовал на остров Огигия при нимфата Калипсо. Седем дълги години Одисей трябвало да чезне при могъщата магьосница Калипсо. Осма година карал той вече тук. Одисей тъгувал по родната Итака и по семейството си; той молел Калипсо да го пусне да си отиде в родината, но тя не го пускала. Най-сетне боговете олимпийци се съжалили над Одисей. На събрание на боговете Зевс решил по молба на дъщеря си богиня Атина Палада да върне Одисей в родината му, въпреки че богът на морето Посейдон преследвал Одисей навсякъде по море, сърдейки му се, задето ослепил циклопа Полифем, Посейдонов син.

НА ОСТРОВ ИТАКА. КАНДИДАТИТЕ ЗА ЖЕНАТА НА ОДИСЕЙ В НЕГОВО ОТСЪСТВИЕ ВИЛНЕЯТ И РАЗХИЩАВАТ ИМУЩЕСТВОТО МУ

Когато боговете решили да върнат Одисей в родината му, богинята воин Атина тутакси слязла от високия Олимп на земята, в Итака, и като взела образа на царя на тафийците Мент, отишла в дома на Одисей. Там тя заварила буйствуващите кандидати за ръката на Одисеевата жена Пенелопа. Кандидатите се били разположили в залата за пиршества и в очакване на гощавката, която готвели робите и слугите, играели на зарове. Пръв видял Атина Одисеевият син Телемах. Той любезно посрещнал мнимия Мент. Въвел го в къщи и го настанил на отделна маса, настрана от трапезата, на която седели кандидатите. Започнал пирът. Когато кандидатите се заситили, те повикали певеца Фемий, за да ги забавлява с пеенето си. Докато Фемий пеел, Телемах се наклонил към Мент и започнал да се оплаква, но така, че да не го чуват кандидатите, за неприятностите, които има от тях. Телемах съжалявал, че тъй дълго не се завръща баща му Одисей; ако се върнел баща му, щели да се свършат, както вярвал Телемах, всичките му неприятности. Телемах запитал госта кой е и как се казва. Атина Палада казала, че се нарича Мент и че познава Одисей, на когото така много приличал син му Телемах; и сякаш не знаейки какво става в Одисеевия дом, попитала Телемах дали той не празнува сватба, дали не е уредил някакво тържество и защо гостите му така буйствуват. И Телемах разказал на госта си своята мъка. Разказал му как буйствуващите кандидати настояват пред майка му, Пенелопа, да избере едного от тях за свой мъж, как вилнеят те и как разхищават имуществото на Одисей. Изслушала Атина Телемах и го посъветвала да потърси защита от народа на Итака, като го свика на събрание и се оплаче от натрапниците пред събранието. Атина посъветвала също тъй Телемах да замине за Пилос при стареца Нестор и за Спарта при дар Менелай и от тях да узнае съдбата на Одисей. След като дала тоя съвет на Телемах, Атина си отишла. Превърнала се в птица и изчезнала от погледа на Телемах. Тогава той разбрал, че току-що е разговарял с бог.

В това време слязла от покоите си долу в залата за пиршества Пенелопа. Тя чула пеенето на Фемий, който изпълнявал песен за завръщането на героите от Троя. Пенелопа помолила Фемий да прекрати тъжната песен и да изпее друга. Но Телемах я прекъснал. Той казал, че за избора на песента е виновен не певецът, а бог Зевс, който го вдъхновил да изпее тъкмо тази песен.

Телемах помолил майка си да се прибере в своята стая, и там да се занимава с работи, които й подобават като на жена и стопанка: да преде, да тъче и да следи за работата на робините и за реда в къщи. Помолил я да не се намесва в неща, които не са за нея, и й казал, че в дома на баща си Одисей само той заповядва. Изслушала Пенелопа сина си. Покорно се прибрала в стаята си и като се затворила там, отдала се на спомени за Одисей и горчиво заплакала; най-сетне богиня Атина я потопила в сладък сън.

А кандидатите, след като Пенелопа се оттеглила, дълго се препирали кой от тях ще й стане мъж. Телемах скоро ги прекъснал. Казал им, че ще се обърне за помощ към народното събрание — то да им забрани да разоряват неговия дом. Телемах ги заплашвал с гнева на боговете. Но заплахите му слабо подействували върху кандидатите; те, както и дотогава, продължавали да вдигат шум, да пеят и да танцуват, буйствувайки до късно през нощта. Едва след полунощ се разотишли натрапниците.

Прибрал се и Телемах в спалнята си, придружен от вярната Одисеева прислужница, твърде старата вече Евриклея, която през детството му била погива бавачка. Телемах си легнал. Но цялата нощ не можал да склопи очи — все обмислял съвета, който му дала Атина Палада.

Рано сутринта на другия ден Телемах заповядал на глашатаите да свикат хората за народно събрание. Народът бързо се събрал. Дошъл на събранието и Телемах; в ръцете си държал копие, подир него тичали две кучета. Той бил тъй хубав, че събраните се захласнали. Старейшините на Итака му сторили път и той седнал на мястото на своя баща. Телемах се обърнал с молба към народа да го защити от безобразията на кандидатите, разграбващи бащиния му дом. Той заклевал народа в името на Зевс и на богинята на правосъдието Темида да му помогне.

Като завършил гневното си слово, Телемах седнал на мястото си, свел глава и сълзи потекли от очите му. Смълчало се цялото народно събрание, но един от кандидатите, Антиной, започнал дръзко да отговаря на Телемах. Той упрекнал Пенелопа за хитростта, към която прибягнала само за да избегне брака с когото и да било от претендентите. Казала им, че ще си избере мъж измежду тях едва когато завърши тъкането на разкошната покривка. Денем Пенелопа наистина тъкала покривката, ала нощем разтъкавала онова, което успявала да изтъче през деня. Антиной се заканвал, че кандидатите няма да напуснат Одисеевия дом дотогава, докато Пенелопа не си избере измежду тях мъж. Антиной искал дори Телемах да изпрати майка си при баща й. По този начин ще я застави да си избере мъж. Телемах отказал да изпъди майка си от къщи; той призовал Зевс като свидетел за оскърбленията и злото, които понася от кандидатите. Чул го Зевс Гръмовержец и изпратил знамение. Над народното събрание се издигнали два високо виещи се орли; орлите долетели досред народното събрание и се нахвърлили един срещу друг; те изподрали до кръв гърдите и шиите си и бързо изчезнали от очите на изумения народ. Птицегадателят Халитерс обявил на събралите се, че това знамение предвещава скорошното завръщане на Одисей и тогава горко на натрапниците. Одисей ще се завърне и никой не ще го познае; жестоко ще накаже той онези, които ограбват неговия дом. Тъй рекъл Халитерс на събраните. Един от кандидатите, Евримах, започнал на висок глас да се подиграва с птицегадателя. Заплашвал, че те ще убият и самия Одисей. Евримах дръзко заявил, че кандидатите не се боят от нищо: нито от Телемах, нито от птиците прорицателки, с които ги плаши птицегадателят.

Телемах престанал вече да убеждава кандидатите да прекратят безобразията си. Той помолил народа да му даде един бързоходен кораб, за да може да отплава с него за Пилос при Нестор, където се надявал да научи нещо за баща си. Единствен разумният Ментор, Одисеевият приятел, подкрепял Телемах; той укорявал народа, задето позволява на натрапниците да обиждат така Телемах. Гражданите седели в мълчание. От кандидатите говорил и Леокрит. Подигравайки се на Телемах, той заплашвал, че смърт чака Одисей, ако той, като се върне, се опита да изгони от дома си кандидатите. Леокрит бил толкова дързък, че дори своеволно разпуснал народното събрание.

Дълбоко наскърбен, Телемах отишъл на морския бряг и там се обърнал с молба към Атина Палада. Богинята му се явила под образа на Ментор. Тя го посъветвала да не се занимава повече с кандидатите, тъй като те в заслепението си сами си подготвят гибелта, която е все по-близо и по-близо. Богинята обещала да набави кораб на Телемах и да го придружава при пътуването му за Пилос. Тя му заповядала да си отиде в къщи и да приготви всичко необходимо за далечното пътуване.

Телемах я послушал. В къщи заварил кандидатите. Те се били събрали, за да започнат пира. Антиной посрещнал Телемах с насмешки и като го хванал за ръка, поканил го да вземе участие в пиршеството. Но Телемах гневно издърпал ръката си и излязъл, заплашвайки кандидатите с гнева на боговете. Той повикал вярната прислужничка Евриклея и отишъл с нея в просторния килер на Одисей, за да вземе оттам всичко необходимо за пътуването. Единствено на Евриклея казал Телемах, че е решил да отпътува за Пилос, и я помолил през време на неговото отсъствие да се грижи за майка му. Вярната прислужница замолила Телемах да не напуща Итака — тя се опасявала да не загине Одисеевият син. Но той бил непоколебим.

В това време Атина Палада, като взела образа на Телемах, обиколила целия град, събрала двадесет млади гребци и се отбила и при Ноемон да поиска кораб. Ноемон на драго сърце й дал своя великолепен кораб. Сега всичко било готово за тръгването. Атина влязла невидима в залата, където пирували кандидатите, и ги потопила всички в дълбок сън. После, като взела отново образа на Ментор, тя извела от двореца Телемах и го завела на морския бряг при кораба. Спътниците на Телемах бързо пренесли до кораба запасите, приготвени от Евриклея, и ги натоварили. Телемах се качил на кораба с мнимия Ментор. Атина разпоредила да повее попътен вятър и корабът бързо се понесъл в открито море.

ТЕЛЕМАХ ПРИ НЕСТОР И ПРИ МЕНЕЛАЙ

Богиня Атина дарила чудесно плаване на Телемах. Още на другата сутрин, когато богът на слънцето Хелиос току-що потеглил по небето със своите снежнобели коне, Телемаховият кораб пристигнал в Пилос Телемах заварил целия народ на Нестор в момента, когато правел жертвоприношение на бога на моретата Посейдон. Пилосци били заклали множество волове при жертвеника, после приготвили богато угощение. На девет трапези, всяка по петстотин души, седели пилосците. Слугите вече взели да разнасят храната, когато Нестор видял приближаващите се към него чужденци, начело на които вървяла богиня Атина Палада под образа на Ментор. Престарелият цар на Пилос посрещнал приветливо чужденците. Син му Пизистрат ги поканил да вземат участие в пира. Пизистрат подал на Атина чаша вино и я помолил да извърши възлияние в чест на бог Посейдон, тъй като пиршеството било уредено в негова чест. На Атина харесало, че младият Пизистрат я почел, като й поднесъл първата чаша.

Когато пирът бил завършен, Нестор попитал чужденците откъде са дошли. Отговорил му Телемах; казал му, че е син на Одисей и че е дошъл в Пилос, за да научи нещо за съдбата на баща си. Зарадвал се Нестор, като разбрал че пред него е синът на Одисей, защото от всички герои Нестор най-много уважавал Одисей заради неговия ум. Той се чудел, че Телемах тъй много прилича на баща си не само по външност, но и по мъдрост. Нестор разказал на Телемах за бедите, които трябвало да понесат героите на връщане от Троя. Но за Одисей нищо не можел да каже. На Нестор станало мъчно за Телемах, задето трябвало да изтърпява толкова обиди от буйствуващите кандидати, които разоряват бащиния му дом. Мъдрият старец го посъветвал по-скоро да се завърне в къщи, като преди това посети само цар Менелай, защото той по-късно от другите се е завърнал в родината си и възможно е да знае нещо за Одисей. Нестор бил убеден, че боговете, и особено Атина Палада, ще помогнат на Одисеевия син да узнае къде е баща му.

Мръкнало се. Телемах се наканил да отиде да нощува на кораба си, но Нестор не го пуснал. Той искал Одисеевият син да прекара нощта в неговия дворец. И Ментор посъветвал Телемах да пренощува у Нестор. Самият той пък решил да отиде на кораба, тъй като според думите му трябвало да отплава за страната на кавконите, за да получи от тях някакъв стар дълг. Като казал това, мнимият Ментор в миг се превърнал в морски орел и изчезнал от очите на изумените пилосци. Нестор и всички присъствуващи разбрали, че на Телемах помага самата богиня Атина.

На другата сутрин Нестор принесъл в жертва на великата богиня Атина телица с позлатени рога. След жертвоприношението и угощението Несторовите синове впрегнали конете в колесницата. На колесницата се качили Телемах и най-малкият Несторов син Пизистрат и потеглили за страната на Менелай.

Конете бързо тичали. Надвечер пътниците пристигнали във Фера, където живеел героят Диокъл. Той дал подслон за през нощта на Пизистрат и Телемах, а на сутринта, когато на небето едва пламнала зората, те продължили пътя си и на мръкване пристигнали в Спарта.

Когато Телемах и Пизистрат пристигнали в Спарта, там, в Менелаевия дворец, имало голямо тържество: Менелай изпращал дъщеря си при Неоптолем, Ахиловия син, на когото той още при Троя я бил обещал за жена. Освен това Менелай празнувал и сватбата на сина си Мегапент. Весело пирували гостите на Менелай. Забавлявали ги певци, които същевременно свирили на лири, а под звуците на музиката танцували двама младежи. Телемах и Пизистрат пристигнали до двореца тъкмо в разгара на пира. Пресрещнал ги един Менелаев слуга. Като видял чужденците, той изтичал при Менелай и го попитал ще приеме ли новодошлите в двореца. Менелай му наредил незабавно да изпрегне конете и да покани новодошлите на пира. Менелай, който бил изпитал много бедствия през време на пътуването си, когато и на него самия се случвало да гостува, на никого не отказвал гостоприемство. Слугата изтичал да изпълни поръката на царя. Слуги разпрегнали конете и въвели чужденците в двореца. След като се изкъпали във великолепни вани и облекли чисти дрехи, Телемах и Пизистрат отишли в залата за пиршества. Поразили ги необикновеното богатство и разкошът, които виждали на всяка стъпка в Менелаевия дворец. Приветливо посрещнал чужденците Менелай и ги поканил да седнат до него.

Богат бил пирът на Менелай. Поразен от великолепието на двореца и на пиршеството, Телемах се навел към Пизистрат и тихо му казал, че никъде не е виждал такъв разкош и мисли, че единствено дворецът на Зевс може да бъде по-богат. Менелай чул думите на Телемах и с усмивка казал, че смъртните не могат да се сравняват с безсмъртните богове; и ако богатството в неговия дворец е голямо, големи са били усилията, които той положил, и страшни са били опасностите, които е преживял, докато придобие тези богатства. Но ако и преживените от него опасности да били големи, все пак те не са нищо в сравнение с онези опасности, на които е бил изложен Одисей. Така казал Менелай. Като чул да се говори за баща му, Телемах заплакал. В това време влязла Менелаевата жена, къдрокосата Елена. Подир нея робините носели златен чекрък и прежда в сребърна кошница със злато по края. Като погледнала чужденците, Елена била поразена от приликата на единия от тях с Одисей. Тя казала това на Менелай. Като чул думите й, Пизистрат пояснил, че. пред нея наистина е Телемах, Одисеевият син. Зарадвал се Менелай — зер до него седял синът на обичния му приятел Одисей, който претърпял толкова беди заради Менелай. Царят взел да припомня за подвизите на Одисей и за несгодите, които гърците изпитали при Троя. Припомнила за Одисей и Елена. Тия спомени за баща му отново предизвикали сълзи у Телемах. Заплакал и Пизистрат, като си спомнил за брата си Антилох, загинал при Троя. Скръб за загиналите приятели обзела и Менелай. Тогава Елена, за да развесели пируващите и да прогони мрачните им мисли, капнала в съда с питието от сока на чудодейно растение. Тоя сок, даващ забрава за скърбите, й подарила в Египет царица Полидамна. Но било вече време да се привърши пирът. Скоро цар Менелай и гостите му се оттеглили да почиват. Царят на Спарта отложил разговора си с Телемах за следния ден.

Рано на другата сутрин цар Менелай излязъл от спалнята си, преминал в стаята, където нощувал Телемах, и го попитал за причината, която го е довела в Спарта. Телемах отговорил, че е дошъл в Спарта, за да научи нещо за съдбата на баща си. Менелай разказал на Одисеевия син за всички свои приключения и за това, как морският бог Протей му открил съдбата на героите, които е завръщали от Троя. Одисей, както казал тогава Протей, чезне в плен на острова на нимфата Калипсо. Това е всичко, което Менелай можал да съобщи на Телемах за баща му. Царят на Спарта започнал да увещава Телемах да остане при него като гост дванадесет дни. Но Телемах помолил царя да не го задържа и да го пусне по-скоро да се завърне в къщи. Беседата на Менелай с Телемах траяла дълго.

Докато те беседвали, в царския дворец се събрали отново гости. Скоро трябвало пак да се започне весел пир.

КАНДИДАТИТЕ ПОДГОТВЯТ ГИБЕЛ ЗА ТЕЛЕМАХ, КОГАТО СЕ ЗАВЪРНЕ НА ОСТРОВ ИТАКА

Докато Телемах бил в Пилос и Спарта, кандидатите узнали случайно от дошлия при тях Ноемон, че Телемах напуснал Итака. Те се изплашили, тъй като помислили, че Телемах е отпътувал за Пилос и Спарта, за да иска помощ. Антиной посъветвал кандидатите да приготвят кораб и като отплават навътре в морето, да причакат Телемах, за да го нападнат неочаквано и да го убият. Всички кандидати тутакси се съгласили на това злодеяние. Като събрали гребци, те отишли на морския бряг, нагласили кораба и отплавали по посока към остров Астерид, за да устроят там засада.

Пенелопа узнала за коварния им замисъл и изпаднала в отчаяние. Тя дори не знаела, че Телемах е отпътувал от Итака. Вече искала да изпрати един слуга при Одисеевия баща, стареца Лаерт, за да го уведоми за опасността, която застрашава неговия внук. Но прислужничката Евриклея я възпряла. Тя посъветвала Пенелопа да помоли за помощ богиня Атина. Царицата послушала Евриклея, принесла жертва на богинята и отправила молитва към нея. После легнала на великолепното си легло и заспала. Богиня Атина се вслушала в молбите й. Тя изпратила на спящата Пенелопа видение — сестра й Ифтима. Видението разкрило на Пенелопа, че Телемах няма да загине. А когато Пенелопа запитала за съдбата на мъжа си, видението Ифтима нищо не отговорило и изчезнало като лека мъгла. Събудила се Пенелопа; тя разбрала, че боговете са й изпратили това съновидение.

ОДИСЕЙ НАПУЩА ОСТРОВА НА НИМФАТА КАЛИПСО

Безсмъртните богове решили на съвет Атина да помогне на Телемах да се завърне здрав и читав в родината си, а на кандидатите да не позволи да го нападнат. Хермес пък да отлети на остров Огигия и да заповяда на нимфата Калипсо да освободи Одисей. Гръмовержецът тутакси изпратил Хермес при Калипсо. Обул крилатите си сандали и взел в ръка жезъла си бързият като мисълта Хермес и се понесъл от Олимп. Полетял над морето подобно на морски орел и в миг стигнал до Огигия. Този остров бил прекрасен. По него растели в изобилие разкошни чинари, тополи, борове, кедри и кипариси. Полянките били покрити със сочна трева, а в тревата благоухаели красиви теменуги и лилии. Четири извора напоявали острова; от тях изтичали потоци, които капризно се извивали между дърветата. На тоя остров имало прохладна пещера; в нея именно живеела нимфата Калипсо. Цялата пещера била обрасла с лозници, а на тях висели узрели гроздове. Когато Хермес влязъл в пещерата, Калипсо седяла и тъкала със златна совалка покривка с чудни фигури. Одисей го нямало в пещерата. Той седял усамотен на една стръмна скала до самия бряг на морето, устремил поглед в морската далечина. Одисей проливал сълзи, спомняйки си за родната Итака. Тъй прекарвал той цели дни, печален и самотен.

Видяла влизащия Хермес Калипсо и станала да го посрещне. Поканила го да седне и му поднесла амброзия и нектар. Като се заситил с храната и питието на боговете, Хермес съобщил на нимфата каква е волята на царя на богове и хора. Натъжила се Калипсо, щом узнала, че трябва да се раздели с Одисей. Тя искала да го задържи завинаги при себе си на острова и да му дарува безсмъртие. Но не можала да се противопостави на волята на Зевс.

Когато Хермес напуснал пещерата, Калипсо отишла на морския бряг, на мястото, където седял тъжен Одисей, и му казала:

— Одисее, избърши сълзите си и не тъжи вече. Освобождавам те да си отидеш в родината. Върви, вземи брадва, отсечи дървета и направи от тях як сал. С него ще тръгнеш на път, а аз ще ти изпратя попътен вятър. Ако е угодно на боговете, ще се завърнеш в отечеството си.

— Богиньо — отвърнал на Калипсо Одисей, — не завръщане в родината ми гласиш ти, а нещо друго. Нима мога с един несигурен сал да преплавам бурното море? Та не винаги благополучно го преплава и бързоходен кораб. Не, богиньо, аз ще се реша да се кача на сала само ако ми дадеш ненарушимата клетва на боговете, че не замисляш да ме погубиш.

— Истината казват хората, Одисее, когато твърдят, че ти си най-умният и най-далновидният измежду смъртните! — възкликнала Калипсо. — Кълна ти се във водите на Стикс, че не искам твоята гибел.

Калипсо се върнала с Одисей в пещерата. Там, докато били на трапезата, тя започнала да увещава Одисей да остане. Обещавала му безсмъртие. Казвала му, че ако знае само колко опасности му предстоят по време на пътуването, щял да остане при нея. Но желанието на Одисей да се завърне в родината си било извънредно силно и Калипсо не могла с никакви обещания да го накара да забрави родната Итака и семейството си.

На следната сутрин Одисей се заловил да прави сал. Четири дни работил той — сякъл дървета, дялал трупи, свързвал ги и ковал дъски. Най-сетне салът бил готов и на него била закрепена мачта с корабно платно. Калипсо дала на Одисей храна за из пътя и се простила с него. Опънал Одисей платното и салът, каран от попътен вятър, излязъл на открито море.

Осемнадесет дни вече плавал Одисей, определяйки пътя си по съзвездията Плеяди (Квачка) и Голяма мечка. Ето че се показала в далечината земя. Това бил островът на феакийците. В това време видял Одисеевия сал бог Посейдон, който се връщал от страната на етиопците. Повелителят на моретата се ядосал, грабнал своя тризъбец и ударил с него по морето. Развихрила се страшна буря. Облаци покрили небето, станало тъй тъмно, сякаш настъпила нощ. Ветрове налетели от всички страни и развълнували морето. Одисей изпаднал в ужас. В страха си той завиждал даже на героите, които със слава загинали при Троя. Грамадна вълна се стоварила върху Одисеевия сал и свлякла Одисей в морето. Той потънал дълбоко в морската бездна и с големи усилия изплувал. Пречела му дрехата, която на прощаване му дала нимфата Калипсо. Все пак той догонил сала, хванал се за него и с голяма мъка се качил. Ветровете яростно мятали сала на всички страни. Подгонвал го ту свирепият Борей, ту Нот, ту си играел с него шумният Евър и след като си поиграел, прехвърлял го на Зефир. Около сала се трупали вълни като планини.

В момент на такава опасност съзряла Одисей морската богиня Левкотея. Тя литнала от морето под образа на гмурец, кацнала на Одисеевия сал и взела истинския си образ. Обръщайки се към него, Левкотея му заповядала да се съблече, да се хвърли от сала в морето и с плуване да стигне до брега. Богинята дала на Одисей едно чудодейно наметало, което трябвало да го спаси. След като казала това, Левкотея отново взела образа на гмурец и отлетяла. Одисей обаче не се решил да напусне сала. Но в този момент бог Посейдон вдигнал грамадна като планина вълна и я стоварил върху Одисеевия сал. Както пристъп на вятъра разнася на всички страни купчина слама, така разпръснала вълната дърветата, от които бил направен салът. Одисей едва успял да се залови за едно от дърветата и да седне на него. Той бързо свалил дрехите си, превързал се с наметалото на Левкотея, хвърлил се в морето и заплувал към острова. Видял това Посейдон и се провикнал:

— Е, засега ти стига! Ха плувай по бурното море, докато някои те спаси. Сега ще си доволен от мене!

Като извикал така, Посейдон подкарал конете си към своя подводен дворец. А на помощ на Одисей дошла Атина Палада. Тя забранила на всички други ветрове освен на Борей да духат и зауспокоявала разбунтувалото се море.

Две денонощия се мятал Одисей по бурното море. Едва на третото денонощие морето се успокоило. От върха на една вълна Одисей видял недалеч земя и страшно се зарадвал. Но когато вече се приближавал до брега, чул шума на прибоя. Вълните с рев се блъскали между крайбрежните скали и между подводните камъни. Одисей неминуемо щял да загине: щял да се пребие о скалите, ако и сега не му била помогнала Атина Палада. Той успял да се хване за една скала, но отдръпваща се вълна със сила го откъснала от скалата и го отнесла в морето. Сега Одисей заплувал покрай брега и започнал да търси място, където би могъл да изплува на суша. Най-сетне видял устието на река. Помолил се на бога на реката да му помогне. Чул го богът, спрял течението на реката и помогнал на Одисей да се добере до брега. Могъщият герой излязъл на брега, но дългото плуване го било така омаломощило, че паднал безчувствен на земята. Едва дошъл на себе си Одисей. Той смъкнал наметалото, което му била дала Левкотея, и без да се обръща, го хвърлил във водата. Наметалото бързо заплавало и се върнало в ръцете на богинята. А Одисей намерил недалеч от брега две големи и листнати маслинови дървета, под които имало куп сухи листа. Той се заровил в листата, за да се предпази от нощния студ, а богиня Атина го потопила в дълбок сън.

ОДИСЕЙ И НАВЗИКАЯ

Докато Одисей спял заровен в купчината сухи листа, богиня Атина отишла в града на феакийците. Там тя влязла в двореца на цар Алкиной и като взела образа на дъщерята на моряка Димант, явила се на спящата царска, дъщеря Навзикая. Богинята упрекнала Навзикая, че не се грижи за дрехите. Атина напомнила на младата княгиня, че не е далеч вече денят на сватбата й, че за тогава тя трябва да приготви чисти дрехи за близките си и за ония, които ще я поведат към къщата на годеника й. Богинята подканвала Навзикая да отиде по-скоро с робини на брега на морето, при водоемите, за да изпере дрехите. Като казала това, богинята оставила Навзикая и литнала към светлия Олимп.

Призори Навзикая се събудила. Тя била поразена от съновидението си. Веднага отишла при родителите си. Заварила майка си Арета край огнището. Заобиколена от прислужнички, тя предяла пурпурна прежда. Баща си пък Навзикая срещнала на вратата; той отивал на съвета на феакийските старейшини. Навзикая се приближила към баща си и го помолила да й даде една кола, запрегната с катъри, за да може да отиде на реката да изпере дрехите.

— Много непрани дрехи се събраха — казала Навзикая, — ще отида да ги изпера. Защото ти трябва да блестиш с чистите си дрехи в съвета на старейшините, а и твоите млади синове искат да посещават облечени с чисти дрехи хората на феакийските моми. А за дрехите се грижа единствено аз.

Тъй казала Навзикая, но за брака, който тя желаела от все сърце, не проронила нито дума. Срамувала се да спомене за него. Но Алкиной подразбрал скритата мисъл на дъщеря си и като й се усмихнал нежно, заповядал на робите да приготвят колата с кош и да впрегнат в нея катъри. Навзикая бързо се приготвила. Царица Арета й дала храна и вино, за да могат дъщеря й и робините да утолят глада си след работата. Дала им и златен съд с благоуханно масло, за да намажат телата си, след като се изкъпят.

Весело се отправили Навзикая и робините й за морския бряг. Те стигнали при водоемите, изпрали в тях дрехите, изплавили ги и ги прострели да съхнат на песъчливия морски бряг. Като привършили работата си, младите моми се изкъпали в реката и намазали телата си с благоуханното масло. После хапнали и започнали да лудуват по брега на реката и да играят на топка. В този момент именно Атина Палада измислила как да събуди Одисей. Навзикая хвърлила топката към другарките си, а Атина, невидима за момите, я отбила с мощната си ръка и топката паднала в морето. Момичетата високо извикали. От този вик Одисей се събудил. Той не знаел какво да прави, да излезе ли от убежището си, или да не излиза. Най-после излязъл пред момичетата, като прикрил тялото си с клонки. Покрит с морска тиня и с водорасли, Одисей изглеждал страшен. Момичетата се изплашили и се разбягали на всички страни. Останала само Навзикая, на нея богиня Атина вдъхнала смелост. А Одисей не се решил да се приближи до хубавата мома. Той започнал отдалеч да я моли да му помогне, като казал:

— О, прекрасна девойко, към тебе протягам ръце с молба. По хубост ти си равна на богиня Артемида. Не си ли ти богиня? Ако си смъртна, колко щастливи са твоите родители, че имат такава дъщеря! С хубостта си ти ми напомни стройната палма, на която се възхищавах някога в Делос при олтара на бог Аполон. Смили се, хубава девойко, над мене. Двадесет дни ме премета бурното море. Дай ми поне какво да е парче плат, за да прикрия голотата си! Нека за тая помощ безсмъртните богове изпълнят всичките твои желания! Нека те възнаградят с щастлив брак!

— Чужденецо — отговорила на Одисей Навзикая, — по думите ти виждам, че не си прост човек и че боговете са те наградили с мъдрост. Но Зевс изпраща както на знатни, така и на незнатни, и щастие, и нещастие. Понасяй с търпение онова, което ти е изпратил Зевс. А тук при нас ти няма да чувствуваш липса на нищо. Ще ти покажа пътя за града. Аз съм дъщерята на Алкиной, владетеля на феакийците.

Навзикая повикала робините си, заповядала им да дадат на Одисей чисти дрехи и да го нахранят. Одисей се изкъпал в реката, намазал тялото си с благоуханното масло и облякъл дадените му дрехи. Атина пък надарила Одисей с такава красота, че когато седнал на морския бряг, Навзикая дори помислила дали някой от боговете не се е явил на земята. Прекрасната царска дъщеря с радост би си избрала такъв мъж. Робините поднесли на Одисей храна и вино и той утолил глада, който го измъчвал.

Междувременно всичко било вече готово за завръщане в града. Навзикая поканила Одисей да я последва. Помолила го само за едно — да не влиза в града заедно с нея и с робините й, а да почака край градската врата, в овощната градина на Алкиной, близо до горичката, посветена на богиня Атина, и да я остави сама да се завърне в двореца. Княгинята се бояла, че феакийците ще започнат да злословят, като я видят с хубавия чужденец, и да си говорят дали тя не си го е избрала за годеник. Освен това Навзикая посъветвала Одисей, когато влезе в двореца, най-напред да падне при нозете на царицата Арета и да я помоли за помощ, тъй като нея целият народ я почита като същинска богиня заради голямата й мъдрост. Като казала това, Навзикая подкарала катърите към града. Подир нея тръгнали робините и Одисей. Княгинята позадържала катърите да не тичат, за да могат Одисей и робините да я настигат.

ОДИСЕЙ ПРИ ЦАР АЛКИНОЙ

Когато Навзикая се върнала в двореца, посрещнали я братята й; те изпрегнали катърите от колата и внесли в двореца коша с дрехите. А Навзикая се прибрала в своите покои; там нейната бавачка, робинята Евримедуза, й била приготвила богата вечеря.

А Одисей, след като почакал малко край градската врата, влязъл в града. Богиня Атина загърнала героя в тъмен облак и го направила невидим, за да не го оскърби някой от феакийците. При градската врата му се явила самата Атина Палада под образа на феакийска мома и когато Одисей се обърнал към нея с молба да му посочи Алкиноевия дворец, Атина се съгласила да го заведе, като го посъветвала да не запитва за нищо срещнатите, тъй като феакцийците според нейните думи били негостоприемни. Одисей вървял подир богинята и мълчал. Той се учудвал на богатството на града, на пристанището с много кораби, на просторния градски площад и на непристъпните стени на града. Най-сетне стигнали до двореца на Алкиной. Разделяйки се с Одисей, богинята още веднъж, както и Навзикая, го посъветвала да се обърне с молба преди всичко към царица Арета. Като му дала тези съвети, Атина се отдалечила.

Ако богатството на града поразило Одисей, още по-силно бил поразен той от богатството в двореца на Алкиной. Дворецът бил целият от блестяща мед. Отгоре стените били украсени с железни украшения. В двореца се влизало през врата, изляна от чисто злато; рамката й била от сребро, а прагът — от мед. При вратата пазели изковани от самия бог Хефест две живи безсмъртни кучета: едното златно, а другото сребърно. Одисей влязъл в двореца. Там той видял покрай стените богато украсени пейки, застлани със скъпоценни покривки. Върху подставки стояли излени от злато статуи на младежи с факли в ръце. Чуден бил Алкиноевият дворец. Но най-чудна била овощната градина, която се намирала при двореца. В нея вечно — и зиме, и лете — зреели най-различни плодове. Топлият Зефир обвявал градината. Пак там имало и лозе, в което през цялата година зреело грозде. В градината бълбукал бистър извор, а друг извор имало до самия праг на двореца. Одисей дълго се учудвал на всичко; най-сетне влязъл в залата за пиршества; там седели Алкиной, Арета и най-знатните феакийци. Те извършвали възлияние в чест на бог Хермес с ароматно вино. Обгърнат от облак, Одисей се приближил до Арета и паднал в краката й. В този миг Атина разпръснала облака и всички видели големия герой. Всички се изумили. А Одисей помолил царицата да му помогне, на него, нещастния странник. След като изказал молбата си, Одисей се оттеглил и като молещ за закрила седнал върху пепелта край огнището. По съвета на един от феакийците, най-стария измежду всички, Алкиной хванал за ръка Одисей и го настанил на трапезата до себе си. Слугите поднесли на Одисей храна и вино и всички присъствуващи извършили възлияния в чест на защитника на странниците, гръмовержеца Зевс. А Алкиной поканил всички събрани на другия ден пак да дойдат у него, за да почетат новодошлия с богат пир, тъй като Алкиной мислел, че го е посетил някой от боговете под образа на смъртен. Но Одисей разубедил Алкиной. Той разказал на царя колко беди е претърпял през време на пътуването си от острова на нимфата Калипсо и разказал също тъй как му помогнала княгиня Навзикая, която срещнал на морския бряг. Алкиной изслушал с голямо внимание Одисей и поразен от мъдростта му, извикал:

— О, светли богове на Олимп! Ако бихте дарили Навзикая с мъж, подобен на тоя чужденец, аз бих му дал голямо богатство като зестра! Но тебе, чужденецо, ние няма да те държим против волята ти на нашия остров. Ще те отведем в родината ти. За феакийците не е страшно никакво пътуване по море, колкото и далечно да е то!

Но било вече късно, пирът завършил. Царица Арета наредила да приготвят на Одисей легло и той скоро заспал дълбок сън. Потънал в сън и целият дворец на Алкиной.

На другата сутрин Алкиной заповядал на всички феакийци да се съберат на съвет, за да решат как да отведат Одисей в родината му. Самата Атина Палада обходила града под образа на глашатай, като свиквала гражданите да отидат на площада. Алкиной довел на площада и Одисей и го настанил до себе си. Скоро се събрал целият народ. С удивление феакийците разглеждали героя. Атина Палада го надарила с неизказана красота и величие. Цар Алкиной се обърнал към събралите се и им казал:

— Слушайте, граждани! При нас е дошъл чужденец и моли да му помогнем да се завърне в родината си. Ние нито веднъж не сме отказвали на чужденци да им помогнем. Нека приготвим кораб и откараме в родината му нашия гост. Всички, които ще вземат участие в това плаване, ги поканвам в двореца на угощение; поканвам и всички старейшини. В моя дворец ще почетем новодошлия с богат пир. Нека повикат за пира и певеца Демодок, за да весели гостите с дивното си пеене.

Тъй рекъл Алкиной. Веднага петдесет и двама гребци отишли да приготвят кораба за плаване. А всички старейшини тръснали след Алкиной за двореца. Царските слуги заклали два вола, дванадесет овце и осем свине и приготвили богато угощение. Един Алкиноев слуга довел на пира и слепия певец Демодок. Седнали на трапезата гостите и се започнало весело пируване. Когато всички се заситили, Демодок взел китарата си, която висяла на гвоздей над главата му; певецът дръпнал звънките струни и запял за това, как са влезли в препирня двама големи герои. Одисей и Ахил, през време на тържествен пир. Чул тази песен Одисей, в душата му нахлули тъжни спомени и от очите му потекли сълзи. За да не видят феакийците сълзите му, той закрил глава с пурпурната си мантия. Демодок свършил тази песен. Одисей избърсал сълзите си и като взел в ръка златния потир, направил възлияние в чест на безсмъртните богове. Демодок запял отново за подвизите на героите при Троя и Одисей пак заплакал. Никой не обърнал внимание на сълзите му, само цар Алкиной се замислил защо пролива сълзи чужденецът и разбрал причината за тия сълзи.

Когато гостите се наситили, Алкиной ги поканил да излязат на площада и да вземат участие в игрите. Всички тръгнали след царя; редом с него вървял героят Одисей. Феакийските младежи започнали да се състезават в различни упражнения: в бързо бягане, в борба, скачане, в бой с юмруци и хвърляне на диск. Когато вече се завършвали състезанията, могъщият Евриал се приближил до сина на цар Алкиной, Лаодам, който надминавал всички по красота, и му предложил да покани да участвува в състезанието и чужденецът, който изглежда тъй силен. Отначало хубавецът Лаодам се колебаел, после се приближил до Одисей и любезно го поканил а вземе участие в игрите. Но Одисей отказал; потискала го тъга по родината. Като чул отказа на Одисей, Евриал рекъл с насмешка:

— Страннико! Виждам, че ти не можеш, разбира се, да се мериш с могъщите млади атлети. Навярно си търговец, който обикаля моретата и се занимава само с търговия.

Одисей страшно навъсил вежди и отговорил на Евриал:

— Обидна дума каза ти, Евриале! По тебе съдя, че боговете не даряват човека с всичко. Така и тебе са надарили с хубост, но пък затова не са ти дали мъдрост. Ти ме оскърби с думите си, но знай, че аз съм опитен в състезания. В много боеве съм участвувал, много мъки съм изтърпял, много опасности съм преживял, много сили съм похабил, но все пак ще опитам силите си.

Като казал това, Одисей сграбил грамаден камък и го хвърлил с мощна ръка. Камъкът със свистене прелетял над главите на феакийците. Те се навели, за да не ги засегне камъкът, но той прелетял над цялото множество и паднал на такова разстояние, на каквото нито един младеж не бил могъл да хвърли дори. диск, макар че дисковете били много по-леки. от камъка. Като взела образа на феакийски старец, богиня Атина отбелязала мястото, където паднал камъкът, и казала, че камъкът е хвърлен на такова голямо разстояние, на каквото няма да го хвърли нито един феакиец, колкото и силен да е той. Тогава зарадваният Одисей се провикнал:

— Феакийски младежи! Хвърлете диск толкова далеч, колкото хвърлих аз камъка! Ако го запратите до моя камък, ще хвърля и втори, може би още по-далеч, отколкото първия. Призовавам всички вас на състезание в бой с юмруци, в борба и бягане. Само с Лаодам няма да се боря. Няма да вдигам ръка срещу оногова, в чийто дом съм приет като гост.

Цар Алкиной отговорил на Одисей:

— Чужденецо, виждам, че само задявката на дръзкия Евриал те изкара да призовеш на борба всички участвуващи в игрите, за да ни покажеш голямата си сила. Ти може би във всичко ще ни надминеш, но само не в бързото бягане, тъй като боговете са надарили феакийците е непобедимост в бягането, а освен това са ги направили първи в света мореплаватели. Всички ние също така обичаме пеенето, музиката, веселия танц и разкошните пирове. Сега ще повикат тук най-изкусните в танца младежи и ти ще се убедиш, че не случайно ние се гордеем с това изкуство.

Алкиной заповядал да донесат китарата на певеца Демодок. Слугата тутакси изпълнил неговото нареждане. Демодок поел от ръцете на слугата китарата, дръннал златните струни и запял весела песен. Под такта на неговата песен младежите се завъртели в лек танц. С възторг ги гледал Одисей и неизказано се учудвал на красотата на движенията им. Когато завършил танцът на младежите, цар Алкиной заповядал на всички старейшини да поднесат като подарък на Одисей по една разкошна дреха и по един талант злато. А Евриал освен това трябвало да почете Одисей със специален дар за оскърблението, което му нанесъл. Евриал в този миг откачил скъпоценния си меч, подал го на Одисей и рекъл:

— О, чужденецо! Ако изказах обидна да теб дума, нека я отвее вятърът. Забрави я! Нека боговете ти изпратят щастливо завръщане в родината, за да можеш по-скоро да видиш жена си и цялото си семейство.

— Да пазят и тебе боговете, Евриале! — отвърнал Одисей; — никога недей се разкайва, че си ми подарил меча, изкупвайки с този дар нанесената ми обида.

Но слънцето вече залязвало и всички побързали да отидат в двореца на цар Алкиной. Там Одисей се прибрал в стаята, която Алкиной оставил на негово разположение, наредил всички поднесени му подаръци в разкошната ракла, изпратена му от Арета, и като превързал раклата с връв, завързал краищата й на изкусен възел, както го била научила Кирка. После Одисей се облякъл във великолепни дрехи и отишъл в залата за пиршества. Там срещнал и Навзикая. Княгинята се обърнала към него с думите, в които звучала тъга поради разлъката:

— Прекрасни чужденецо! Ти скоро ще се завърнеш в родината си; спомняй си там за мене. Нали и на мене дължиш спасението си.

— О, прекрасна Навзикайо! — отговорил й Одисей. — Ако е рекъл гръмовержецът Зевс да се завърна благополучно в родината си, всеки ден ще отправям към тебе като към богиня благодарствена молитва, задето ти ме спаси.

Като казал това, Одисей заел мястото си до Алкиной и веселият пир започнал. През време на пиршеството Одисей помолил Демодок да изпее песента за дървения кон, направен от гърците при Троя. Демодок запял, а Одисей пак започнал да пролива горчиви сълзи. Като видял тия сълзи, Алкиной прекъснал пеенето на Демодок и запитал чужденеца защо заплаква всеки път, когато чува песен за подвизите на героите при Троя. Помолил го да каже кой е, кои са баща му и майка му. Обещал да го откара в родината му който и да е той и дал дума, че ще изпълни обещанието си, макар и да знаел, че има опасност богът на морето Посейдон да накаже феакийците, задето откарват в родината им странници против неговата воля. Посейдон заплашвал феакийците, че кога да е ще превърне в скала кораба, който би откарал против волята му някой странник в родината, а града ще закрие завинаги с висока планина! Алкиной знаел това, но все пак решил да откара Одисей в родината му. А сега искал да знае кой е чужденецът, който седи до него; затова именно помолил Одисей да каже кой е той и да разправи за всичките приключения, които му се е случили да преживее.

— Царю Алкиной — отговорил му Одисей, — ти желаеш да узнаеш всичките бедствия, които ми се е случило да преживея; искаш да знаеш и това, кой съм, откъде съм родом, кой е баща ми. Знай прочее: аз съм Одисей, син на Лаерт и цар на остров Итака. Ти вече знаеш какво съм преживял, след като напуснах острова на нимфата Калипсо. Сега пък ще ти разкажа и за всичките премеждия, които ми се струпаха на главата, след като отплавах от Троя. И тъй слушай. Тъй рекъл Одисей и започнал да разказва за своите приключения.

ОДИСЕЙ РАЗКАЗВА ЗА СВОИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ

Кикони и лотофаги. Като отплувахме от Троя с попътен вятър — така започнал да разказва Одисей, — ние спокойно заплавахме по безбрежното море и по едно време стигнахме до земята на киконите. Завладяхме техния град Исмар, изтребихме всички мъже, взехме в плен жените, а града разрушихме. Аз дълго убеждавах спътниците си да отплаваме по-скоро за родината, но те не ме послушаха. В това време някои спасили се жители на град Исмар свикали киконите от околността на помощ и ни нападнаха. Те бяха толкова много, колкото листа има в гората, колкото цветя има напролет по ливадите. Дълго се сражавахме с киконите край нашите кораби, но те ни надвиха и трябваше да бягаме, за да се спасим. Аз загубих от всеки кораб по шестима смели гребци. Преди да излезем на открито море, три пъти извиквахме ония другари, които не бяха между нас, и едва тогава потеглихме, скърбейки за убитите спътници и радвайки се, че самите ние сме се отървали.

Току-що бяхме излезли на открито море, когато Зевс Гръмовержец изпрати срещу нас бога на северния вятър Борей. Той предизвика голяма буря в морето. Тъмни облаци се повлякоха по небето. Мрак обгърна всичко около нас. Три пъти откъсва бесният Борей корабните платна от мачтите. Най-после с големи усилия чрез гребане с веслата ние се добрахме до един пустинен остров. Два дни и две нощи чакахме на този остров, докато бурята утихне. На третия ден поставихме мачтите, разгънахме платната и продължихме пътуването си. Но не стигнахме до горещо обичаната родина. През време на бурята объркахме пътя. Едва на десетия ден от плаването спряхме до друг остров. Той беше островът на лотофагите. Накладохме огън на брега и започнахме да си готвим обед. Изпратих трима от моите спътници да разузнаят какъв народ населява острова. Лотофагите ги посрещнали любезно и им поднесли сладък лотос. Щом хапнали от него, спътниците ми забравили родината си и не желаеха да се върнат в родната Итака; искаха да останат завинаги на острова на лотофагите. Но ние насила ги закарахме на корабите и там ги вързахме, за да не избягат от нас. Незабавно заповядах на моите спътници да хванат веслата и колкото се може по-скоро да напуснем острова на лотофагите. Страхувах се и други да не хапнат от сладкия лотос и да забравят отечеството.

Одисей на острова на циклопите. Полифем. След дълго плаване стигнах с моите спътници до земята на свирепите циклопи, които не признават никакви закони. Те не се занимават със земеделие, но въпреки това земята сама им дава всичко в изобилие. В пещери живеят еднооки великани; всеки от тях се интересува само от семейството си; те не се събират на народни събрания. Ние не спряхме направо в тяхната страна. Навлязохме в залива на малък остров, разположен недалеч от острова на циклопите. Нито един човек никога не бе посещавал тоя остров, макар че той беше много плодороден. На тоя остров се въдеха в изобилие диви кози и тъй като те никога не бяха виждали човек, не се плашеха от нас. Спряхме на брега през нощта; спокойно преспахме на брега, а на другата сутрин се заловихме с лов на кози. На всеки от моите кораби се паднаха по девет кози. а на кораба, с който плавах аз, взех десет. След лова цял ден почивахме, пирувайки весело на брега. От земята на циклопите долитаха до нас техните гласове и блеенето на стадата им. На следната сутрин реших да отплавам със своя кораб до земята на циклопите, за да узная какъв народ са те. Бързо преплавахме тесния проток и спряхме до брега. Край самото море видяхме пещера, около която нагъсто растяха лаврови дървета, вя която беше заградена с ограда от грамадни камъни. Аз взех със себе си дванадесет сигурни другари, взехме и мях с вино и храна и влязохме в пещерата на циклопа. Както разбрахме по-късно, тоя циклоп бил страшно свиреп; живеел отделно от другите и усамотено пасял стадата си. Както и всички циклопи, той не приличаше на останалите хора. Беше великан, притежаваше страшна сила и имаше само едно око на челото. Когато влязохме в пещерата му, него го нямаше там, беше отишъл да пасе стадата си.

В пещерата на циклопа имаше много кошници със сирене и ведра и други съдове с кисело мляко. В пещерата бяха направени кошари за агнета и ярета. Моите спътници започнаха да ме надумват да задигнем най-хубавите агнета и ярета, както и сиренето и да избягаме на кораба, но аз за нещастие не ги послушах. Искаше ми. се да видя самия циклоп. Не след дълго дойде и циклопът. Той хвърли на земята край входа на пещерата грамаден сноп дърпа. Като видяхме циклопа, от страх ние се завряхме в най-тъмния кът на пещерата. А циклопът вкара стадото си в пещерата, затули входа с една скала и започна да дои козите и овцете. Като ги издои, накладе огън, за да си приготви храна. В този миг ни забеляза и грубо ни попита с гръмовен глас:

— Кои сте вие? Отде сте дошли? Навярно скитате без работа но моретата, причинявайки нещастия на народите.

— Всички сме гърци — отговорих аз на циклопа, — тръгнали сме с кораб от Троя. Бурята ни повлече тук. Молим те да ни приемеш дружелюбно като гости. Знаеш, че Зевс наказва оня, който обижда странниците и не им дава гостоприемство.

— Личи, че си дошъл тук отдалеч, чужденецо — свирепо ми кресна циклопът, — щом мислиш, че аз се боя от твоите богове. Какво ме интересува Зевс! Аз не се страхувам от Зевсовия гняв! Нямам никакво намерение да ви щадя! Ще правя това, което искам! Казвай къде са корабите ти!

Аз разбрах с каква цел ме пита циклопът за моя кораб и му отвърнах:

— Корабът ми се разби поради бурята о крайбрежните скали, само аз и спътниците ми се спасихме.

Циклопът нищо не ми отвърна. Той бързо хвана с грамадните си ръце двама от моите спътници, удари го о земята и ги уби. После насече телата им на части, свари ги и ги изяде. Ние изпаднахме в неописуем ужас и започнахме да се молим на Зевс за спасение. А циклопът, като свърши ужасната си вечеря, спокойно се опъна на земята и заспа. Аз исках да го убия и вече извадих меча си, но като погледнах грамадната скала, с която беше затулил входа, разбрах, че така няма да се спасим. Настана утрото. Циклопът пак уби двама от моите спътници. Като ги изяде, изкара стадото от пещерата и затвори входа със скалата. Дълго мислих по какъв начин да се спасим и накрая измислих. В пещерата намерих грамадна греда, прилична на мачта. Циклопът сигурно е искал да си направи от нея тояга. Отсякох с меча си края на гредата, подострих я, обгорих я на жаравата и я скрих. Вечерта циклопът се върна със стадото си. И сега уби двама от моите спътници и като свърши отвратителната си вечеря, искаше да си легне да спи. Но аз се приближих до него и му предложих чаша вино. Изпи циклопът виното, поиска още и ми каза:

— Налей ми още и кажи как те казват; искам да ти приготвя подарък.

Налях му втора чаша, той поиска трета, налях му и трета. Подавайки му я, казах на циклопа:

— Искаш да знаеш името ми? Наричат ме Никой.

— Е, слушай сега, Никой, тебе ще те изям последен — това ще ти бъде подаръкът от мене — така ми отговори със смях циклопът.

Изпи той и третата чаша, опи се, търкули се на земята и заспа. Тогава аз дадох знак на другарите, грабнахме подострената греда, запалихме края й в огъня и изгорихме с него окото на циклопа. От страшната болка той зарева, измъкна от окото си димящия кол и започна да вика на помощ другите циклопи. Те дотичаха и за почнаха да питат:

— Какво стана с тебе, Полифеме? Кой ти причини зло? Да не са отвлекли стадата ти? Защо ни разбуди? Полифем им отговаряше с диво реване:

— Погубва ме Никой — не със сила, а с хитрост. Циклопите се разсърдиха и креснаха на Полифем:

— Щом никой не ти е причинил зло, тогава няма защо така да ревеш! Ако пък си заболял, такава е волята на Зевс, но нея никой не може да я отмени.

След тези думи циклопите се разотидоха. Дойде утрото. С гръмки охкания Полифем отмахна от входа скалата и започна да пуща стадото на полето, опипвайки с ръце гърба на всяка овца и на всяка коза. Тогава, за да спася другарите си, навързах по три овена заедно и под средния привързах по един от моите другари. Самият аз пък, като се вкопчих с ръце в гъстата вълна на един грамаден овен, любимец на Полифем, увиснах под него. Овните с привързаните под тях мои спътници минаха покрай Полифем. Последен вървеше овенът, под който висях аз. Полифем го спря, започна да го гали и да му се оплаква за нещастието си; за това, че му е причинил зло дръзкият Никой. Най-сетне той пусна да мине и този овен. Така ние се спасихме от сигурна смърт. Побързахме да откараме стадото на Полифем към кораба, където ни чакаха другарите. Аз не им позволих да оплакват загиналите. Качихме се бързо на кораба, като взехме със себе си овцете на Полифем, и отплавахме от брега. Когато се отдалечихме на такова разстояние, от което се чува още човешки глас, аз високо се провикнах към циклопа:

— Слушай, циклопе! Със своята жестокост ти сам си навлече наказанието на Зевс. Няма вече да убиваш и да изяждаш нещастни пътници.

Циклопът ме чу, в яростта си вдигна една скала и я запокити в морето. Скалата насмалко щеше да разбие носа на кораба. От падането на скалата морето се развълнува. Една грамадна вълна подхвана моя кораб и го захвърли към брега. Но аз оттласнах кораба от брега с един прът и ние отново заплавахме по морето. Като се отдалечихме, извиках на Полифем:

— Знай, Полифеме, че тебе те ослепи Одисей, царят на Итака!

Дивият циклоп зави от злоба и гръмогласно извика:

— Сбъдна се пророчеството, което чух от прорицателя! Аз си мислех, че Одисей е някакъв страшен великан, а не такъв нищожен червей като тебе!

Полифем започна да моли баща си Посейдон да ме накаже, задето му отнех зрението. Той пак грабна една скала, още по-голяма от първата, и я запрати в морето. Скалата падна зад кърмата на кораба. Грамадна вълна подхвана моя кораб и го захвърли далеч в морето. Така ние се спасихме. Благополучно стигнахме до острова, където чакаха останалите кораби. Там принесохме богати жертви на боговете. След като прекарахме нощта на брега на този остров, на следния ден се отправихме по-нататък по безбрежното море, скърбейки за загиналите другари.

Одисей на Еоловия остров. Скоро пристигнахме на острова на Еол. Целият Еолов остров, плаващ по морето, е заобиколен с неразрушима медна стена, а бреговете му се издигат като отвесни скали из морските вълни. На тоя остров живее Еол с жена си, с шестима синове и шест дъщери. Щастлив и спокоен беше животът на Еол. Дните си той прекарваше, пирувайки весело със своето семейство в богатите си чертози. Цял месец Еол ни чествува с пирове и слуша разказите ми за подвизите на героите при Троя.

Най-сетне помолих Еол да ни пусне да си заминем за родината. Той се съгласи. На прощаване ми даде голям мях, завързан със сребърна връв. В този мях бяха поставени подчинените на Еол ветрове. На свобода беше оставен единствено Зефир. Той трябваше да кара корабите ни към родна Итака. Еол забрани да развързваме меха дотогава, докато пристигнем в родината. Но великият Зевс не бе ми отредил да се завърна в родината. Когато на десетия ден от плаването се показа вече Итака, боговете ме потопиха в дълбок сън. А моите спътници започнали да говорят помежду си, че Еол сигурно ми с дал много злато и сребро, сложено в меха, щом не позволявам да се развързва. Подтикнати от любопитство, моите спътници развързали меха. Ветровете изскочили от него и вдигнали страшна буря в морето. От шума на бурята аз се събудих и в отчаянието си исках да се хвърля в морето, но се покорих на съдбата и като се загърнах в плаща си, легнах на кърмата.

Бурята отново ни отнесе до острова на Еол. С един от моите спътници аз отидох в Еоловия дворец и помолих Еол втори път да ми помогне да се завърна в родината. Но Еол се разсърди. Изгони ме от двореца си и каза, че никога няма да помага на такъв като мене, когото боговете ненавиждат и преследват. Проливайки горчиви сълзи, аз напуснах Еоловия дворец.

Одисей у лестригоните. Отново поехме по морето. Шест денонощия плавахме и накрая стигнахме до някакъв остров. Навлязохме в тих залив. Единадесет от моите кораби спряха до брега и моите спътници ги изтеглиха на крайбрежния пясък. А своя кораб аз оставих навътре в залива. Изкачих се на една скала, за да огледам околността. Никъде не се виждаха нито стада, нито обработени ниви; само тук-таме се издигаше пушек. Изпратих трима от спътниците си да разузнаят кой живее на острова. Те тръгнаха. Недалеч от голям град, при един кладенец, моите спътници срещнали една мома с огромен ръст; тя ги завела в града — в двореца на баща си Антифат, владетеля на лестригоните. В двореца те видели Антифатовата жена, на ръст колкото висок хълм. Тя заповядала да извикат мъжа й, който в това време бил на събрание на старейшините. Той дошъл тичешком, хванал едного от спътниците ми, разкъсал го и от месото му и сготвил ядене. Другите мои спътници хукнали да бягат и пристигнаха на корабите. А Антифат свикал лестригоните. Те дотичаха до брега на морето, започнаха да къртят цели скали и да разбиват корабите ни. Чу се трясък от разбиваните съоръжения, чуха се и виковете на избиваните. Лестригоните избиха всичките ми спътници от единадесетте кораба и като ги набучиха на колове, отнесоха ги в своя град. Аз едва се спасих с моя кораб. Сега от дванадесетте кораба ми остана само един.

Одисей на острова на магьосницата Кирка (Цирцея). Дълго плавахме ние по безбрежното море, проливайки сълзи по загиналите другари. Най-сетне стигнахме до остров Еея, където живееше прекраснокосата вълшебница Кирка, дъщеря на бог Хелиос. Два дни прекарахме на брега на тих залив. На третия ден, след като препасах меч и взех копието си, аз навлязох навътре в острова. От една висока скала видях в далечината дим, който се издигаше иззад гората. Реших да се върна при корабите и да изпратя неколцина спътници да разузнаят кой живее на острова. По пътя към кораба успях да убия с копие грамаден елен. Занесох го на кораба, сготвихме го и като се подкрепихме с ядене и с вино, заспахме при шума на морските вълни. На сутринта разделих спътниците си на два отряда. Начело на единия застанах аз, а за началник на другия поставих Еврилох. Хвърлихме жребий кой да отиде навътре в острова: на Еврилох се падна да отиде с дванадесетте си другари.

Те заминаха. Бързо стигнали до двореца на Кирка. Около двореца бродели опитомени лъвове и вълци. Като видели спътниците ми, те притичали към тях и започнали да се галят като кучета, които се умилкват около своите стопани — така ги била укротила с вълшебно питие Кирка. В това време от двореца се донесло до моите спътници звънко пеене. Моите спътници извикали от двореца Кирка. Тя излязла и любезно ги помолила да влязат. В двореца им поднесла вино в чаши, като смесила в него сок от вълшебна трева. Изпили виното моите спътници, а Кирка, докосвайки всеки поотделно с жезъла си, превърнала всичките в свине, като им оставила само разума. Запряла Кирка свинете в свинарника и им хвърлила на тях, проливащи горчиви сълзи, желъди за храна. Спасил се беше само Еврилох — той не влязъл в двореца заедно с другите.

Еврилох дотича до кораба и с ужас разказа за нещастието, сполетяло моите спътници. Аз веднага тръгнах за двореца на Кирка, мислейки само за едно: как да спася спътниците си. По пътя ми се яви в образа на прекрасен юноша бог Хермес. Той ме научи как да освободя другарите си от властта на магьосницата и ми даде един чудодеен корен, който трябваше да направи магиите на Кирка безвредни за мене. Пристигнах в двореца на Кирка. Тя любезно ме посрещна, въведе ме в двореца и като ме покани да седна на богата украсено кресло, поднесе ми вълшебно питие. Аз спокойно го изпих. А тя ме докосна с жезъла си и каза:

— Хайде сега отивай в свинарника и се търкаляй там заедно с другите.

Но аз, като извадих меча си, както ми беше поръчал Хермес, нахвърлих се върху магьосницата и я заплаших, че ще я убия. Кирка падна на колене пред мене.

— О, кой си ти? — извика тя. — Никой досега не е можал да се спаси от моето вълшебно питие. Зная, ти си хитроумният Одисей! На мене отдавна ми предсказа Хермес, че ще дойдеш при мене. Хайде скрий меча си в ножницата!

А аз, като турих меча в ножницата, накарах Кирка да се закълне, че няма да ми причини зло. Тя ми се закле с ненарушимата клетва на боговете. След като даде обещанието. Кирка ме помоли да остана в двореца и ми предложи да си почина. Съгласих се. Докато си почивах, прислужничките на Кирка, дъщери на богове на реки и потоци, приготвиха великолепна трапеза. След като си починах, облякох се в разкошни дрехи, влязох в чертога за пиршества, седнах край масата, отрупана с богати ястия, и потънах в тежък размисъл. От скръб не можех нищо да ям. Кирка ме попита коя е причината за моята печал. Отговорих й, че няма да хапна нищо дотогава, докато тя не върне предишния образ на моите спътници. Веднага Кирка изведе от кочината свинете, мазна ги с вълшебен мехлем, върна им предишния. вид и ги направи дори по-красиви и по-силни, отколкото бяха по-рано. Моите спътници се зарадваха, като ме видяха. Тяхната радост трогна даже Кирка. Магьосницата ме помоли да отида до морския бряг, за да взема останалите там мои спътници и да ги доведа всичките в двореца й. Аз тутакси изпълних молбата на Кирка и доведох всичките си спътници, макар че Еврилох ги надумваше да не се доверяват на коварната магьосница. Когато всички се събраха в двореца на Кирка, тя ни устрои великолепен пир.

Цяла година преживяхме ние в двореца на Кирка. След като изтече годината, аз замолих Кирка да ни пусне да си отидем в родината. Голямата магьосница се съгласи. Тя ми каза, че преди да се върнем в родината, аз трябва да посетя царството на мрачния Хадес и там да запитам сянката на тиванския прорицател Тирезий за своята съдба. Кирка ми обясни как да стигна до входа на подземното царство на сенките и ме научи как трябва да принасям жертви или да призовавам сенките на умрелите. Изслушах наставленията на богинята, и започнах да свиквам другарите за път. От врявата на нашите подвиквалия се събудил. Елпенор, който спеше на плоския покрив на двореца. Той набързо скочи от леглото си и като забрави, че се намира на покрив, изтичал към викащите го другари, но падна на земята и се преби. Като видяхме как загина нашият прекрасен приятел, ние горчиво го оплакахме. Не можахме да го погребем веднага, понеже трябваше час по-скоро да заминем на далечен път — до края на земята, до входа за царството на мрачния Хадес.

Одисей слиза в царството на Хадес. Когато открих на другарите си закъде ще пътуваме сега, те изпаднаха в ужас; но подчинявайки се на моята заповед, качиха се на кораба и ние отплавахме за далечния север. Магьосницата Кирка ни изпрати попътен вятър. Бързо тласкаше той напред нашия кораб. Най-после стигнахме до водите на беловласия Океан и спряхме до брега на печалната страна на кимерийците, където никога не свети на хората бог Хелиос. Тая страна е вечно покрита със студена мъгла, вечно я обгръща като в дебела пелена нощни дрезгавина. Там изтеглихме на брега нашия кораб, взехме със себе си дадените ни от Кирка овца и черен овен за принасяне в жертва на подземните богове и тръгнахме към мястото, където край висока скала Кокит и Пирифлегетон се вливат в Ахерон. Като пристигнахме там, изкопах с меча си дълбока яма, извърших над нея три възлияния с мед, с вино и с вода, посипах всичко с ечемичено брашно и заклах над ямата жертвите. Кръвта на жертвите се стичаше в ямата. На голяма тълпа се струпаха при ямата души на умрели и се запрепираха коя от тях първа да пие жертвена кръв. Тук имаше души на моми (годеници), на младежи, старци и на мъже, убити в боеве. Ужас обзе и мене, и моите спътници. Изгорихме жертвите и извикахме по име мрачния бог Хадес и жена му богиня Персефона. Аз извадих меча си и застанах пред ямата, за да не допускам душите на умрелите до нея. Първа се приближи душата на младия Елпенор. Неговата душа беше стигнала преди нас до вратата на царството на душите на умрелите. Елпенор ме помоли да извършим погребение на тялото му, за да може душата му да намери успокоение в царството на Хадес. Обещах да изпълня молбата му. До ямата долетя и душата на майка ми Антиклея. Като напуснах Итака, майка ми беше още жива. Колкото и мъчно да ми беше, аз и нея не допуснах да се приближи до ямата, тъй като пръв трябваше да пие кръв прорицателят Тирезий. Най-сетне душата на Тирезий се яви. Като се напи с кръв, безплътната душа се обърна към мене и ми каза, че бог Посейдон, земетръсецът, е разгневен срещу мене, задето съм ослепил сина му, циклопа Полифем. Но съм щял да стигна в родината си против волята на Посейдон — така ми предсказа Тирезий — само ако моите спътници не закачат биковете на Хелиос на остров Тринакрия. Но ако моите спътници убият някои от тези бикове, ще ги постигне гибел; ще се спася единствен аз и след големи премеждия ще се завърна в къщи. Там ще отмъстя на кандидатите за ръката на жена ми, но после ще взема едно весло на рамо и ще трябва да странствувам дотогава, докато срещна народ, който не познава мореплаването и никога не е виждал кораби; ще позная този народ по това, че срещнат от мине човек ще ме попита защо нося на рамо лопата. В тая страна трябва да принеса жертва на Посейдон и едва след това да се завърна у дома. А там трябва да принеса богата жертва на всички богове; само в такъв случай ще живея спокойно в Итака до самата си смърт. Ето какво ми предсказа прорицателят Тирезий; след това той се отдалечи. Аз видях много души. Душата на моята майка ми разказа, след като се напи с кръв, какво е ставало в родната Итака до смъртта й и ме успокои, като каза, че са живи и баща ми Лаерт, и Пенелопа, и младият Телемах. Исках да прегърна нежно обичаната си майка и триж протягах към нея още, но и трите пъти нейната лека сянка се изплъзваше. В царството на Хадес видях сенките на мнозина герои, но не съм в състояние да изброя всички, за това не би ми стигнала и цялата нощ. Вече е късно, време е да прекратя разказа си, време е всички да отидем да почиваме.

Така рекъл Одисей. Но всички събрани започнали да го молят да продължи да разказва; молели го и царица Арета, и цар Алкиной. Всички били готови да слушат Одисей чак до зори. И той продължил разказа си.

— В царството на Хадес видях и душата на цар Агамемнон. Горчиво се оплакваше той от жена си Клитемнестра и от Егист, които го убили — него, микенския цар — в деня на завръщането му. Душата на Агамемнон ме съветваше да не се доверявам след завръщането си в Итака на моята жена Пенелопа. Видях и душите на Ахил, Патрокъл, Антилох и Аякс Телемонид. На Ахил разказах за големите подвизи на сина му Неоптолем и той се зарадва, макар че преди това горчиво се оплакваше от безрадостния живот в царството на умрелите и казваше, че предпочита да бъде последният ратай на земята, отколкото да бъде цар в царството на душите на умрелите. Аз исках да се помиря с великия Аякс — бях го обидил тежко, когато спорехме кой от нас да вземе Ахиловите доспехи, — но Аякс си отиде мълчешком, без да ми каже поне една дума. Видях и съдията на умрелите, цар Минос. Видях и мъченията на Тантал и на Сизиф. Най-после се приближи до мене и душата на най-големия от героите, Херакъл, докато самият той прекарваше на Олимп, всред безсмъртните богове. Чаках да се приближат душите и на други велики герои от минали времена, но душите нададоха такъв ужасен писък, че уплашен, аз изтичах към кораба. Опасявах се, че богиня Персефона ще изпрати ужасната горгона Медуза.

Бързо спуснахме кораба във водите на беловласия Океан и оставихме страната на кимерийците. Скоро благополучно стигнахме до остров Еея, спряхме на брега и се отдадохме на спокоен сън.

Плаването на Одисей покрай острова на сирените и покрай Сцила и Харибда. На другия ден погребахме тялото на Елпенор, над гроба насипахме висока могила. Узнала за нашето връщане, на морския бряг дойде и магьосницата Кирка; подир нея вървяха прислужничките й, те донесоха на кораба голямо количество разкошно приготвена храна и мехове с вино. Пирувахме на морския бряг, докато падна нощ. А когато моите спътници легнаха да спят, вълшебницата Кирка ми разказа какви опасности ми предстоят из пътя и ме научи как да ги избягвам.

Едва бе заруменяла зората на небето, когато аз събудих другарите си. Спуснахме кораба в морето, гребците в такт натиснаха веслата и корабът се понесе в открито море. Попътен вятър наду корабните платна и ние спокойно заплавахме по морето. Вече наближавахме острова на сирените. Тогава аз се обърнах към спътниците си:

— Приятели! Сега трябва да минем покрай острова на сирените. Със своето пеене те увличат минаващите оттук моряци, подлагат ги на жестоки мъчения и ги убиват. Целият им остров е покрит с костите на разкъсаните от тях хора. На вас ще ви запуша ушите с мек восък, за да не чувате пеенето на сирените и да не загинете, а вие пък ще ме завържете о мачтата; магьосницата Кирка ми разреши да чуя пеенето на сирените. Ако аз, очарован от тяхното пеене, ви замоля да ме отвържете, вие още по-яко ме свържете.

Едва бях изрекъл тези думи, когато изведнъж попътният вятър престана. Другарите ми свалиха корабното платно и се заловиха за веслата. Виждаше се сече островът на сирените. Аз запуших с восък ушите на моите спътници, а те тъй здраво ме завързаха о мачтата, че не можех да се помръдна. Нашият кораб бързо плаваше покрай-острова, а оттам се носеше омайното пеене на сирените.

— О, доплавай при нас, велики Одисее! — тъй пееха сирените. — Насочи кораба си към нас, за да се насладиш на нашето пеене. Нито един моряк не отминава, без да е чул нашето сладостно пеене. След като се наслади от него, той ни напуща, научил много неща. Ние знаем всичко — и какво са изпатили по волята на боговете край Троя гърците, и какво става по земята.

Очарован от пеенето на сирените, аз дадох знак на другарите си да ме отвържат. Но помнейки моите нареждания, те още по-яко ме свързаха. Моите спътници извадиха восъка от ушите си и ме отвързаха от мачтата едва тогава, когато островът на сирените се беше скрил от очите ни.

Спокойно плаваше все по-нататък корабът, но изведнъж аз чух в далечината ужасен шум и забелязах някакъв дим. Знаех, че това е Харибда. Другарите ми се изплашиха, изтърваха веслата и корабът спря. Обиколих спътниците си и почнах да ги насърчавам.

— Приятели! Много беди претърпяхме ние, много опасности избягнахме — тъй им казвах аз, — опасността, която ни предстои сега да превъзмогнем, не е по-страшна от онази, която изпитахме в пещерата на Полифем. Затова не губете кураж, наблягайте по-силно върху веслата! Зевс ще ни помогне да избегнем гибелта. Насочете кораба настрана от мястото, където се вижда димът и се чува ужасният шум. Карайте по-близо до скалата!

Насърчих аз другарите. Те наблегнаха с всички сили върху веслата. Но за Сцила не им казах нищо. Аз знаех, че Сцила ще изтръгне от мене само шестима спътници, а в Харибда бихме загинали всички. Сам аз, забравил наставленията на Кирка, грабнах копието и зачаках нападение от Сцила. Напразно я търсех с очи.

Корабът бързо плаваше по тесния проток. Ние виждахме как Харибда поглъщаше морската вода; около грамадната й паст клокочеха вълни, а дълбоко във вътрешността й също като в котел кипяха морска тиня и пръст. А когато тя изригваше погълнатото, водата наоколо кипеше и бушуваше със страшен грохот и солени пръски стигаха до самия връх на скалата. Побледнял от ужас, гледах Харибда. В това време ужасната Сцила протегна и шестте си шии с шестте грамадни уста с по три реда зъби и грабна шест от моите спътници. Видях само как се преметнаха във въздуха ръцете и краката им и чувах как ме призоваваха на помощ. Сцила ги излапа при входа на пещерата си; напразно нещастните протягаха с молба ръце към мене. С големи усилия ние отминахме Харибда и Сцила и заплавахме към острова на бог Хелиос — Тринакрия.

Одисей на остров Тринакрия. Гибелта на Одисеевия кораб. Скоро се показа в далечината островът на бог Хелиос. Ние все повече се приближавахме до него. Аз вече ясно чувах мученето на говедата и блеенето на овцете на Хелиос. Помнейки предсказанието на Тирезий и предупреждението на магьосницата Кирка, започнах да убеждавам спътниците си да отминем острова и да не спираме на него. Исках да избегнем голяма опасност. Но Еврилох ми възрази:

— Колко жесток си ти, Одисее! Самият ти си сякаш излят от мед, за тебе няма умора. Ние се изморихме; колко пощи прекарахме без сън, а ти ни забраняваш да слезем на брега, за да си починем и да се подкрепим с храна. Опасно е да плаваме по морето нощем. Често пъти дори против волята на боговете загиват кораби, когато нощно време ги застигне вдигнатата от яростните ветрове буря. Не, ние трябва да спрем на брега, а утре в зори ще продължим пътя си.

И останалите спътници бяха съгласни с Еврилох. Аз разбрах, че няма да можем да избегнем нещастието. Спряхме до острова и изтеглихме кораба на брега. Накарах спътниците да ми дадат тържествена клетва, че няма да убиват от биковете на бог Хелиос. Приготвихме си вечеря и докато се хранехме, със сълзи на очи си спомняхме за нашите другари, отвлечени от Сцила. След като се навечеряхме, всички спокойно легнахме да спим на брега.

През нощта Зевс изпрати ужасна буря. Бесният Борей страшно зарева, облаци покриха цялото небе, тъмната нощ стана още по-мрачна. На сутринта ние вмъкнахме кораба си в една крайбрежна пещера, за да не пострада от бурята. Още веднъж помолих другарите да не докосват стадата на Хелиос и те ми обещаха да изпълнят молбата ми. Цял месец духаха неблагоприятни ветрове и ние не можехме да тръгнем. По едно време всичките ни запаси се изчерпаха. Наложи се да се храним с онова, което добивахме чрез лов и риболов. Глад започна все по-силно и по-силно да измъчва моите спътници. Веднъж аз бях отишъл навътре в острова, за да помоля насаме боговете да ни изпратят попътен вятър. В усамотение почнах да се моля на боговете олимпийци да ми помогнат. Незабелязано боговете ме потопиха в дълбок сън. Докато съм спал, Еврилох наговорил моите спътници да убият няколко говеда от стадото на бог Хелиос. Той им казал, че като се завърнат в родината, ще умилостивят бог Хелиос, като му построят богат храм и му посветят скъпоценни дарове. Дори ако боговете ги погубят заради убиването на биковете, по-добре е да бъдат погълнати от морето, отколкото да загинат от глад.

Моите спътници послушали Еврилох. Избрали те от стадото най-добрите бикове и ги убили. Част от месото. им принесли в жертва на боговете. Вместо жертвено брашно си послужили с дъбови листа, а вместо вино употребили вода, тъй като не ни беше останало вече нито брашно, нито вино. Принасяйки жертва на боговете, те започнали да пекат месо на огньовете. В това време аз се събудих и тръгнах към кораба. Отдалеч подуших миризмата на печено месо и разбрах какво е станало. В ужас се провикнах:

— О, велики богове на Олимп! Защо ми изпратихте сън! Моите спътници извършиха голямо престъпление — убиха бикове на Хелиос.

Между това нимфата Лампетия уведомила бог Хелиос за станалото. Великият бог се разгневил. Той се оплакал на боговете каква щета са му нанесли моите-спътници и се заканвал да слезе завинаги в царството-на мрачния Хадес и никога да не свети вече на боговете и хората. За да умилостиви бога на слънцето, Зевс обещал да разбие със светкавица кораба ми и да погуби всичките мои спътници.

Напразно упреквах спътниците си за това, което са извършили. Боговете ни изпратиха страшно знамение: одраните от биковете кожи се движеха като живи, а месото издаваше жално мучене. Шест дни бушува бурята и през шестте дни моите спътници изтребваха Хелиосови бикове. Най-сетне на седмия ден бурята престана и задуха попътен вятър. Ние тутакси потеглихме. Но едва се беше скрил от погледа ни остров Тринакрия, когато гръмовержецът Зевс струпа над главите ни страшни облаци. Налетя с вой Зефир, вдигна се ужасна буря. Нашата мачта се счупи като съчка и падна на кораба. При падането си тя строши главата на кормчията и той се цамбурна мъртъв в морето. Блесна светкавица на Зевс и разби кораба на трески. Всичките ми спътници бяха погълнати от морето. Спасих се единствен аз. Едвам успях да хвана парче от счупената мачта и надлъжната греда на моя кораб и ги свързах заедно. Бурята стихна. Задуха Нот. Той ме понесе право към Харибда! Тя в това време с рев поглъщаше морска вода. Едва успях да се хвана за клоните на едно смокинено дърво, което растеше на скала до самата Харибда, и увиснах на тях точно над ужасната Харибда. Дълго чаках Харибда да изригне заедно с водата мачтата и гредата. Най-после те изплаваха от чудовищната й паст. Аз се пуснах от клоните на смокиненото дърво и полетях надолу право върху остатъците от моя кораб. Така се спасих от смърт, като отбягнах пастта на Харибда. Спасих се по волята на Зевс и от чудовищната Сцила. Тя не забеляза как плувах по вълните на бушуващото море.

Девет дни се носих по безбрежното море и най-сетне вълните му изтикаха на острова на нимфата Калипсо. Но за това аз вече ви разказвах, Алкиное и Арето; разказах ви и след какви големи опасности стигнах до вашия остров. Не би било разумно, ако започнех отново да ви разказвам за това, а на вас би било отегчително да ме слушате.

Тъй завършил Одисей разказа си за своите приключения.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ОДИСЕЙ НА ОСТРОВ ИТАКА

На следния ден феакийците се приготвили да отплават. Те натоварили на кораба богатите дарове, поднесени на Одисей. Лично Алкиной ръководел приготовленията. Когато всичко било готово, в Алкиноевия дворец била пренесена жертва на Зевс и бил уреден прощален пир. Одисей с нетърпение чакал да дойде вечерта. Той се зарадвал, като видял, че слънцето клони на залез и че скоро ще се мръкне. Когато вечерната дрезгавина започнала вече да се сгъстява, Одисей се простил с цар Алкиной и с богоравната Арета и се запътил към кораба. Подир него прислужнички носели раклата с дарове, вино и запаси от храна за из път. Одисей се качил на кораба и си легнал на приготвеното за него легло. Силните гребци загребали с веслата и корабът излязъл на открито море. Боговете пък изпратили на Одисей дълбок сън; той спал спокойно през цялото пътуване. Корабът се носел по морето по-бързо от сокол и в ранни зори спрял вече до бреговете на Итака, недалеч от пещерата, посветена на наядите. Феакийците внимателно пренесли спящия Одисей на брега и го сложили на пясъка. До него поставили всичките дарове, дадени му от феакийците. След това те потеглили обратно. Посейдон забелязал завръщащия се кораб и страшно се ядосал на феакийците, задето против неговата воля откарали Одисей в родината му. Посейдон се оплакал от тях на гръмовержеца Зевс. Зевс посъветвал брата си за наказание да превърне кораба на феакийците, когато той навлезе в родното пристанище, във висока скала. Литнал Посейдон към острова на феакийците и зачакал там завръщането на кораба. Ето че корабът се задал вече надалеч в морето. На брега се събрала голяма тълпа, за да посрещне моряците. Ето корабът вече навлиза в пристанището. В миг той се превърнал в скала. Съобщили за това чудо на цар Алкиной. Разбрал той, че Посейдон е изпълнил заканата са — да накаже феакийците, задето разкарват по морето странници. Алкиной свикал всички жители и им заповядал да принесат умилостивителни жертви на Посейдон, за да не прегражда той с висока планина мястото, през където се влиза в града им. Феакийците започнали усърдно да се молят на Посейдон да смекчи гнева си и дали обещание никога вече да не откарват странници за родината им.

В това време Одисей се събудил на морския бряг. Той не познал родната Итака, тъй като богиня Атина е покрила цялата околност с гъста мъгла. Одисей изпаднал в отчаяние. Той помислил, че феакийците са го оставили на някакъв пустинен остров, и започнал на висок глас да окайва горчивата си участ.

Като се огледал, той видял до себе си даровете на феакийците. Те били непокътнати. Тъжен тръгнал Одисей по морския бряг и срещнал хубав младеж. Попитал го коя е тази страна и изненадан чул, че се намира на остров Итака. И младежът попитал Одисей кой е той. Предпазливият Одисей отговорил, че е странник, родом от остров Крит, откъдето избягал, след като убил за отмъщение Идоменеевия син Архилох. С един финикийски кораб мислел да замине за Пилос или за Елида, но финикийците коварно го изоставили тук на брега, докато, той спял, като задигнали всичките му богатства. Младежът изслушал тоя разказ, усмихнал се и в миг променил образа си. Пред Одисей застанала богиня Атина Палада. Тя го похвалила за предпазливостта му и го окуражила, като му обещала и сега да му помогне, богинята добавила, че ако досега не винаги му е помагала, това ставало, защото не искала да дразни Посейдон. Атина заповядала на Одисей на никого да не открива кой е той. Но Одисей не можел да повярва, че е най-сетне в Итака. Тогава Атина разпръснала мъглата, която покривала Итака, и Одисей познал родината си. Тай паднал на земята и във възторг започнал да я целува. А Атина превърнала Одисей в жалък просяк. Кожата по лицето и раменете на Одисей се набръчкала; той отслабнал, разкошната му коса окапала, очите му помътнели, а клепките му се покрили със струпеи. Атина го облякла в мръсни дрипи, през рамото му преметнала на връв парцалива торба, а в ръцете му дала тояга. Тя заповядала на Одисей да скрие даровете на феакийците в пещерата и да отиде като просяк при свинаря Евмей. а самата тя в същия миг литнала за Спарта, за да върне оттам Одисеевия син Телемах.

ОДИСЕЙ ПРИ ЕВМЕЙ

Когато Одисей се приближил до жилището на свинаря Евмей, той бил в къщи сам и работел нещо. седнал при входа. Кучетата видели Одисей и се хвърлили срещу него с яростен лай. Те щели да разкъсат Одисей, ако не би се притекъл Евмей и не ги пропъдил.

— Страннико — казал на Одисей Евмей, като не го познал в образа на просяк, — ти щеше да загинеш и нова скръб би ме сполетяла покрай скръбта по загиналия Одисей, която ме измъчва. Но да влезем в къщи; аз ще те нахраня и ще ти дам възможност да си починеш.

Одисей тръгнал към жилището на Евмей, построено от недялан камък. На двора, край къщата му, се намирали свинарниците. Евмей и Одисей влезли в къщата и Евмей поканил странника да седне върху натрупана вършина, покрита с кожа от сърна. След това отишъл в свинарника, където имало прасенца, хванал две от тях, заклал ги и ги изпекъл. Евмей налял и вино в дървен съд за угощението и поставил всичко това на масата. Докато приготвял трапезата, Евмей горчиво се оплаквал от нахалните кандидати, които по-лошо от морски разбойници разорявали дома на Одисей и унищожавали многобройните му стада. Одисей внимателно го слушал и си мислел как да отмъсти на кандидатите. През време на гощавката Одисей разпитвал Евмей за господаря му, а когато свинарят казал, че стопанинът му загинал. Одисей се заклел, че стопанинът ще се завърне в къщи, и то скоро. Но Евмей не повярвал на неговата клетва и запитал странника кой е той. И на него Одисей разказал измислена история за своите бедствия.

Разказал му, че по-големите му братя го ощетили, като го онеправдали при подялбата на наследството, че се оженил за богата наследница и самият той забогатял, че бил при обсадата на Троя, а след като се завърнал в родината си, заминал за Египет. Разказал как египтяните избили почти всичките му спътници, задето ограбвали градовете им. Но той се спасил, като помолил царя на Египет да се смили над него. Уж прекарал седем години в Египет, а оттам преминал във Финикия. Един финикиец го надумал да отидат в Либия. Той тръгнал с него, но Зевс разбил кораба им със светкавица. Спасил се само той: вълните го изхвърлили на брега в страната на теспротите. На този остров царят на теспротите именно му бил уж разказал, че Одисей се връща в родината си с богати дарове. Най-сетне на един теспротски кораб той се отправил за Дулихий. Но теспротите намислили, да го продадат в робство; едвам успял да избяга от тях в момента, когато спрели до брега на Итака. Евмей повярвал на цялата съчинена история, не повярвал само това, че странникът е чувал за Одисей от царя на теспротите. Евмей укорил странника, че разказва за Одисей само за да получи тук, на остров Итака, награда от близките му. Но Одисей му рекъл:

— Слушай, Евмее, обещай ми, че ако Одисей се завърне, ще ми дадеш нови дрехи; ако пък съм те измамил, извикай пастирите и ме хвърлете от върха на скалата в морето, за да не смеят и занапред разни скитници да измислят небивалици.

Скоро пастирите се завърнали със стадото. Те заклали угоена свиня и седнали да вечерят. По време на вечерята. Евмей удостоил странника с най-хубавия къс и първо на него подал съда с вино като на гост.

Докато всички спокойно вечеряли, навън се вдигнала силна буря с дъжд. Станало студено. А Одисей нямал дори наметало, за да се покрие с него при спане. Затова той разказал на Евмей и пастирите една история, с която да им загатне да му дадат наметало.

— Чуй, Евмее, чуйте и вие — така започнал Одисей. — Веднъж край Троя Менелай, Одисей и аз бяхме залегнали в засада. През нощта в тръстиката беше студено; сняг валеше на големи парцали, а аз бях забравил да си взема наметалото; по едно време казах това на Одисей. Той веднага измисли хитрост. Като се надигна, събуди воините, които лежаха до нас, и каза, че бил сънувал лош сън и затова се страхува, че тъй много са се отдалечили от корабите; трябва да се изпрати някой при Агамемнон за подкрепление. Един от воините стана тутакси, свали наметалото си и се запъти към корабите. А аз взех наметалото, завих се с него и спокойно си спах чак до зори.

Евмей схванал загатването. Той приготвил на Одисей легло край огнището, като му постлал овча и козя кожа, а за завивка му дал наметалото, което носел зиме. Одисей сладко заспал. Самият Евмей пък не останал в къщи. Като окачил през рамо меч, взел в ръка копие и се покрил с наметалото си, той отишъл при стадото, което пасяло в подножието на скалата.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ТЕЛЕМАХ НА ОСТРОВ ИТАКА

След като оставила Одисей, превърнат в просяк, богиня Атина Палада тръгнала за Спарта и бързо стигнала там. Тя отишла в двореца на цар Менелай, направо в стаята, където спял Телемах с Пизистрат. Пизистрат спял спокойно, докато сънят на Телемах бил тревожен. И насън Телемах мислел за баща си, скърбейки по него. Приближила се Атина до възглавието на Одисеевия син и му казала:

— Време е вече за тебе, Телемах, да се завърнеш в родината си, където си оставил цялото си имущество. Буйствуващите кандидати го разхищават и всичко ще разхитят, ако не се завърнеш. Помисли и за това, колко непостоянни са жените. Ако майка ти се съгласи да се ожени за Евримах, тя ще те забрави и ще се грижи само за децата от втория си мъж. Връщай се по-скоро в къщи. Но помни едно, кандидатите ти готвят засада. За да я избегнеш, ти проплавай нощем покрай острова, а на сутринта, на разсъмване, спри в някое прикрито място до бреговете на Итака. Кораба изпрати после в града, а ти сам иди при свинаря Евмей и оттам изпрати вестоносец да съобщи на Пенелопа за твоето пристигане.

Като казала това, Атина се отдалечила. Телемах тутакси събудил Пизистрат и започнал да го подканя по-скоро да тръгнат обратно за Пилос. Но Пизистрат склонил Телемах да почакат до сутринта. Не бивало да напуснат Менелай през нощта, без да се сбогуват с него. Телемах се вслушал в съвета на Пизистрат. Скоро се издигнала и богинята на зората Еос. Настъпило утрото. Цар Менелай влязъл при младежите. Одисеевият син пресрещнал Менелай на вратите и се обърнал към него с молба по-скоро да го пусне да си замине за Итака. Менелай не задържал Телемах, но само го помолил да почака, докато той приготви подаръци, а в това време да се подкрепи с храна, преди да тръгнат на път.

Менелай отишъл да разпореди на робите да приготвят по скоро трапезата. След това, като повикал Елена и сина си Мегапент, отишъл заедно с тях в своята съкровищница. Там той отбрал дарове за Телемах; прекрасната Елена също отбрала подарък — изтъкано от самата нея разкошно облекло за бъдещата невяста на Телемах.

След като подкрепили силите си с Храна и като приели даровете от Менелай, младите герои се стегнали за път. Менелай излязъл от двореца със съд вино в ръка, призовал боговете и извършил възлияние; после помолил младежите да предадат поздрав от него на стареца Нестор. Когато Телемах се качил на колесницата и поел вече в ръце поводите, изведнъж над двореца се издигнал орел, който носел в ноктите си гъсок. Менелаевите слуги с вик тичали подир орела. Но той се понесъл стремително нагоре и изчезнал по посока надясно от двореца. Всички разбрали, че това е знамение на боговете, а Телемах помолил Менелай да му разтълкува това знамение. Царят на Спарта се замислил. Вместо него отговорила прекрасната Елена:

— Изслушайте това, което ще ви кажа! То ми е внушено от боговете олимпийци. Както орелът грабна гъсока и го разкъса, така и Одисей, като се завърне дома си, ще избие кандидатите. Може би дори той се е върнал и замисля вече гибелта им.

— О, прекрасна Елено! — се провикнал Телемах. — Ако великият Зевс изпълни това, което ти казваш, като се завърна в къщи, ще те почитам като богиня.

След тези думи Телемах шибнал конете и те бързо се понесли по пътя към Пилос.

Из пътя младежите пренощували при героя Диокъл в Тера, а на следния ден пристигнали в Пилос. Телемах помолил Пизистрат да не се отбиват в двореца при Нестор; Одисеевият син се опасявал, че старецът ще го забави с още един ден. Пизистрат се съгласил и откарал приятеля си направо при кораба, макар и да знаел, че баща му ще бъде недоволен от това Пизистрат дори подканял Телемах по-скоро да отплава, за да не би Нестор, като научи за неговото завръщане, сам да дойде на брега и да го задържи. Телемаховите спътници набързо монтирали мачтата и вече искали да се отделят от брега, когато се приближил до кораба прорицателят Теоклимен. Той бягал от Аргос, страхувайки се, че ще му отмъстят за извършено от него убийство. Теоклимен помолил Телемах да го вземе със себе си на кораба и да го откара в Итака, там роднините на убития нямало да го преследват. Телемах се съгласил и взел Теоклимен на кораба си. Корабът се отделил от брега и тласкан от попътен вятър, бързо се понесъл по открито море.

В това време Одисей бил още в дома на Евмей. На сутринта Одисей искал да отиде в града, за да събира милостиня; той дори мислел да помоли кандидатите да го вземат за прислужник. Но Евмей го увещавал да не прави това, като разказал на Одисей колко необуздани и жестоки били кандидатите. Тогава Одисей започнал да разпитва за баща си Лаерт и за жена си Пенелопа. Евмей му разказал всичко, без да подозира, че разказва това не на странник, а на самия Одисей. Накрая Одисей помолил Евмей да му разкаже как самият той, Евмей, е попаднал на остров Итака. Евмей на драго сърце се съгласил и разказал на Одисей, че сам той е син на цар Ктезий и е родом от остров Сира. Веднъж на острова пристигнали финикийски търговци. Те наговорили една робиня на баща му, също финикийка по произход, да го открадне от баща му, като й обещали за награда да я върнат в родината й. Робинята се съгласила, извела го тайно от двореца и го завела на кораба на финикийците. Финикийците отплавали по морето по посока към бреговете на Финикия. Шест дни плавали те. На седмия ден богиня Артемида поразила със своя стрела предателката робиня. А финикийците, като спрели на остров Итака, продали малкия Евмей на Лаерт.

Одисей слушал внимателно Евмеевия разказ. Било вече късна нощ, когато Евмей свършил разказването си. Одисей и Евмей легнали да спят, но сънят им не бил продължителен — скоро пламнала на небето зората и те трябвало да напуснат леглото си.

Същата сутрин пристигнал на остров Итака и Телемах. Той спрял на едно скрито място до брега, както му заповядала Атина, слязъл от кораба, помолил приятеля си Перай да даде за известно време подслон на Теоклимен и се приготвил вече да отиде при Евмей. Изведнъж над тях се показал сокол с гълъбица в ноктите. Теоклимен хванал Телемах за ръка и тихо му казал:

— Това е щастливо знамение, Телемах. Няма по-могъщ род в Итака от твоя. Вие ще владеете вечно над цяла Итака.

Зарадвал се Телемах на това предсказание. Той отпратил спътниците си с кораба за пристанището на града, а сам, радостен, тръгнал към дома на свинаря Евмей.

ТЕЛЕМАХ ИДВА ПРИ ЕВМЕЙ. ОДИСЕЙ И ТЕЛЕМАХ

Одисей и Евмей се събудили рано. Приготвили си закуска и седнали да подкрепят силите си. Изведнъж кучетата на Евмей се втурнали с весел лай срещу приближаващия се Телемах и започнали да се умилкват около него. Одисей чул стъпките и тозчас на прага на Евмеевото жилище се показал и самият Телемах. Рипнал да го посрещне свинарят Евмей. Той прегърнал влезлия Телемах и просълзен от радост, започнал да го целува. Евмей така се радвал на завръщането на Телемах, както се радва баща при завръщането на единствения си син след дълга разлъка. Одисей станал; то, искал да отстъпи своето място на сина си. Но Телемах се обърнал любезно към него и му казал:

— Седи си, страннико! Не се безпокой. Евмей ще ми приготви място, гдето да седна.

Евмей набързо приготвил на Телемах място за сядане и му поднесъл храна и вино. През време на гощавката Телемах попитал Евмей откъде е тоя странник и кой го е довел в Итака. Евмей му разказал съчинената история, която сам той чул от Одисей, и го помолил да приеме странника в своя дом. Но Телемах не можел да обещае да направи това. Та можел ли той, още толкова млад, да се справи с необузданата тълпа кандидати? Той можел да обещае да изпрати на странника нови дрехи и меч като подарък и да му помогне да се върне в родината си. На Одисей му станало мъчно за Телемах и като че нищо не знае, започнал да го разпитва за буйствуването на кандидатите и да пита дали народът на Итака и Телемаховите роднини не се отнасят враждебно към него.

— Та по-добре е да бъде човек убит в своя дом, след като се е опитал със сила да изгони необузданите кандидати, отколкото да понася оскърбления и да вижда как разграбват имуществото му — с тези думи завършил разпитването Одисей.

Но какво можел да отговори на това Телемах? Той можал само да каже колко трудно е за него, единствен син, да се бори с тълпата необуздани кандидати, замислящи на това отгоре да го убият. Телемах се опасявал дори да съобщи на Пенелопа за своето завръщане. Той изпратил Евмей в града и му заръчал тайно да уведоми майка му, че се е върнал, за да не узнаят това кандидатите. А Пенелопа трябвало да изпрати една от верните си робини при стареца Лаерт, за да му съобщи, тъй като и той страшно се тревожел за съдбата на внука си.

Евмей бързо тръгнал да изпълни поръката на Телемах. Той току-що бил излязъл, когато пред Одисей се явила, невидима за Телемах, богиня Атина Палада; тя повикала Одисей да излезе от колибата и там, край оградата на двора, му възвърнала предишния образ, като го докоснала с жезъла си, и му заповядала да се открие на Телемах.

Когато Одисей се върнал в колибата, Телемах го погледнал учуден: той помислил, че му се е явил някой от безсмъртните богове — толкова красив и величествен бил Одисей.

— О, страннико! — възкликнал Телемах. — Сега ти ми се явяваш в друг образ! Ти си някой от безсмъртните богове! Смили се над нас. Ние ще ти принесем големи жертви.

— Не, не съм бог! — отвърнал Одисей. — Аз съм твоят баща Одисей, заради когото ти си понасял обиди от необузданите кандидати.

Одисей прегърнал с обич своя син и през сълзи го целунал. Но Телемах не можел отведнъж да повярва, че наистина се е завърнал най-сетне в родината баща му. Та нали току-що го бил видял той в образа на стар, нещастен странник. Как е можал да се промени така, нима може, смъртен да прави такива чудеса? Съмнение обзело Телемах. А Одисей разпръснал това съмнение, като казал, че богиня Атина го била превърнала в странник и пак тя му върнала истинския образ. Тогава Телемах повярвал, че пред него стои баща му. Той го прегърнал. От радост и двамата заплакали. Най-сетне, когато минала първата радост от срещата, Телемах попитал баща си как се е завърнал в родината и кой го докарал в Итака с бързоходен кораб. Одисей разказал на сина си как го докарали феакийците, как той укрил техните дарове в дълбоката пещера и как богиня Атина го пресрещнала и го изпратила при Евмей. Одисей започнал да разпитва Телемах за кандидатите. Той кипял от възмущение и искал да им отмъсти за всички обиди. Възможно ли е това? Та кандидатите са много. Те са се стекли от всички краища на страната. Сто и шестнадесет души са те. Нима са в състояние двамина — Одисей и Телемах — да влязат в открит бой с такова множество? Но Одисей има могъщи помощници, с които не могат да се борят смъртни, колкото и много да са те: тези помощници са гръмовержецът Зевс и неговата дъщеря Атина Палада.

Надявайки се на тяхната помощ. Одисей решил да действува така: Телемах трябвало да отиде в града при кандидатите, а след него ще пристигне и самият той, Одисей, предрешен като странствуващ просяк, придружен от Евмей, уж да събира милостиня. Както и да се опитват да го оскърбяват кандидатите. Одисей ще понася всичко. После по даден знак Телемах ще изнесе оръжието, като остави оръжие само за себе си и за баща си. А най-важно, завръщането на Одисей трябвало да се пази в дълбока тайна, та никой, дори Пенелопа, да не знае за това. понеже не всички роби и робини били останали верни на Одисей. Одисей и Телемах дълго съвещавали.

В това време пристигнал в града и корабът на Телемах. Телемаховите спътници веднага изпратили вестоносец до Пенелопа, за да я уведомят за завръщането на сина й.

С тоя вестител Евмей се срещнал до самия Одисеев дворец. Двамата заедно влезли при Пенелопа. На висок глас вестителят съобщил на Пенелопа, че синът й се е завърнал. Евмей, като се навел към нея, тихо й предал всичко, що му бил поръчал Телемах. Пенелопа се зарадвала, че син й е отново при нея.

Вестта за завръщането на Телемах бързо стигнала ни до кандидатите. Те се изплашили. Събрали се всички на площада и започнали да се съвещават какво трябва да правят. Антиной предлагал да убият Телемах, тъй като той е единствената пречка за тях. Но Амфином не се съгласил с това. Той се страхувал да не си навлекат гнева на Зевс и съветвал най-напред да се допитат до боговете. Ако боговете дадат благоприятно знамение, той бил готов лично да убие Телемах, а ако ли не — и другите не съветвал да да вдигнат ръка срещу него. Кандидатите се съгласили с Амфином и влезли в Одисеевия дворец.

Глашатаят Медонт съобщил на Пенелопа какво кроят кандидатите. Тя излязла при тях и с огорчение ги упреквала за коварството им. А особено остро упреквала Пенелопа Антиной, чийто баща Одисей спасил някога от народния гняв. Евримах започнал да успокоява Пенелопа. Казвал, че кандидатите никога не ще вдигнат ръка срещу Телемах. Но при все че Евримах казвал това, лично той само за това и мислел — как да погуби Телемах.

В това време Евмей се завърнал в къщицата си. Богиня Атина пак била превърнала Одисей в странник, за да не го познае Евмей. Свинарят разказал какво е видял в града и се заловил да приготви вечеря за всички. Като се нахранили, те легнали да спят.

ОДИСЕЙ ИДВА В ДВОРЕЦА СИ ПОД ОБРАЗА НА СТРАННИК

На другия ден, щом яркият пурпур на зората заруменил хоризонта, Телемах се отправил за града. На тръгване той наредил на Евмей да заведе странника в града, за да може там да събира милостиня. Още с влизането си в къщи Телемах срещнал най-напред старата си бавачка Евриклея. Тя неизказано се зарадвала, че вижда влизащия Телемах, и просълзена го прегърнала. Всички робини излезли да посрещнат Одисеевия син. Като разбрала, че си е дошъл синът й, и Пенелопа излязла да го посрещне. Тя го прегърнала и започнала да го разпитва какво е узнал през време на пътуването си. Но Телемах не й разказал нищо, тъй като бързал да отиде на градския площад, за да доведе Теоклимен в дома си.

Когато Телемах стигнал на градския площад, кандидатите се струпали около него и всеки от тях бързал да му пожелае нещо хубаво; обаче дълбоко в сърцето си те замисляли неговата гибел. Скоро пристигнал на площада и Теоклимен с Перай, който го бил приютил временно, докато Телемах отсъствувал от града.

Телемах веднага поканил Теоклимен и отишъл с него в къщи. Там Телемах и Теоклимен се изкъпали във великолепни мраморни вани и седнали на трапезата. Пенелопа дошла при тях и седнала до масата със своето ръкоделие. Телемах разказал на майка си за своето пътуване до Пилос и Спарта. Пенелопа се натъжила от обстоятелството, че Телемах нищо не можал да узнае за баща си. Но Теоклимен я успокоил; той уверявал, че Одисей вече е в Итака, че той навярно се укрива някъде, за да подготви по-сигурно гибелта на кандидатите. Теоклимен казвал, че ако Одисей не се е завърнал в Итака, боговете не биха изпращали знамение при завръщането на Телемах.

Докато Пенелопа разговаряла с Телемах и Теоклимен, кандидатите се забавлявали на двора в хвърляне на диск и копие. Скоро пастири докарали овце и кози за пируването им. Кандидатите влезли на тълпа в Одисеевия дом и се готвели да започнат пиршеството. Глашатаят Медонт ги свикал в залата за угощения.

В това време Одисей и Евмей бавно вървели по посока към града. Одисей вървял като немощен просяк, подпирайки се с тояга. Те били вече близо до града, когато край извора, от който жителите на града вземали вода, ги срещнал пастирът Мелантий. Като видял Евмей със странника, нахалният Мелантий започнал да се подиграва с тях и извикал:

— Я виж, един негодник води друг негодник! Накъде ти, глупави Евмее, си повел този просяк? Внимавай, кандидатите ще му натрошат ребрата, само да посмее да се мерне в Одисеевия дом!

Като издумал това, Мелантий силно ритнал Одисей, но Одисей дори не се помръднал от удара. С голямо усилие той се сдържал да не убие нахалника, като му блъсне главата о земята. Евмей започнал да заплашва Мелантий, че лошо ще си изпати, когато се завърне Одисей. Но Мелантий грубо отговорил, че Евмей напразно очаква да се върне Одисей, че скоро и Телемах ще бъде убит от кандидатите, а самият Евмей — продаден на някакви чужденци. С тия закани Мелантий се отдалечил.

Евмей и Одисей бавно продължавали пътя си. Ето че се приближили до Одисеевия дворец. Оттам се чували звуци на китара и пеене. Пиршеството на кандидатите било в разгара си. Разговаряйки на глас, Евмей и Одисей влезли в двора. Там на купището тор, до самата врата, лежало старото Одисеево куче Аргус. Щом чуло гласа на своя стопанин, то наострило уши. Верният Аргус усетил своя господар, замахал с опашка и искал да се привдигне, за да затича към него, но нямал вече сили да се помръдне. Захвърлен от всички, остарял, той вече издъхвал. И Одисей познал своя верен Аргус. Една сълза се отронила от окото му; той бързо я изтрил с ръка, за да не я забележи Евмей. Аргус пошавнал и издъхнал. Двадесет години чакал той своя господар и веднага го познал дори под образа на просяк.

Евмей влязъл в залата на пиршеството пръв и седнал до Телемах. Веднага след Евмей влязъл и Одисей. Но той не отишъл при гостите, а седнал до самия вход, като се облегнал на вратата. Телемах веднага взел хляб и месо, наредил да ги занесат на Одисей и да му кажат смело да отиде при гостите, за да моли за милостиня. Одисей се изправил и започнал да обикаля всички гости. Всички му давали по нещо, отказал само един — Антиной. Но Одисей започнал настойчиво да иска и от него милостиня. Жестокият, груб Антиной се ядосал и прогонил Одисей от себе си. Одисей се отдалечил от него, като промълвил:

— Да, виждам, че умът ти не е тъй добър, както е хубаво лицето ти, щом ти се свиди да ми дадеш дори коричка хляб, при това чужд хляб!

Пламнал от гняв Антиной, грабнал една пейка и с все сила я запратил по Одисей, като го улучил в гърба. Но Одисей дори не се помръднал от силния удар, той стоял като непоклатима скала; само страшно тръснал глава, седнал отново до самата врата и рекъл:

— Не е беда, ако някой при защищаване на своето имущество понесе и побоища. Щом богините на отмъщението, Ериниите, закрилят и просяците, тук Антиной го очаква вместо брак смърт.

Като чул думите на Одисей, Антиной още повече са ядосал, но кандидатите започнали да го упрекват, задето е оскърбил странник, дошъл в къщи, тъй като неведнъж се е случвало под образа на странници да идват при хората безсмъртни богове. И на Телемах било мъчно да гледа как Антиной оскърбил баща му, но помнейки условието, сдържал гнева си.

И Пенелопа научила как Антиной обидил нещастния странник. Тя още повече намразила дръзкия Антиной. Пенелопа повикала Евмей в стаята си, разпитала го за странника и когато разбрала, че Одисей бил някога гост на бащата на странника, извикала:

— О, аз вярвам, че Одисей и Телемах жестоко ще отмъстят на кандидатите, когато Одисей се завърне!

Едва била изрекла това Пенелопа, и Телемах гръмко кихнал. Пенелопа се зарадвала на това знамение; сега била сигурна, че рано или късно кандидатите ще загинат от ръката на нейния мъж.

Тя заповядала на Евмей да доведе при нея странника, за да го разпита за Одисей. Но Одисей отказал да отиде незабавно при Пенелопа; той я помолил да почака до вечерта, тъй като не желаел да дразни още повече кандидатите, Пенелопа се съгласила да почака.

Пируването на кандидатите ставало все по-шумно и по-шумно.

Настанала нощ. Евмей отдавна вече си бил отишъл в къщи. Кандидатите все още не се разотивали. Не щеш ли, на вратите се показал един просяк, известен в цяла Итака ненаситен лакомец и пияница. Казвали го Ир. Като видял странника край вратата. Ир започнал да го пъди, но Одисей не се махвал. Тогава Ир му се заканил, че ще го набие, ако веднага не се махне. Започнали да се карат. Чул караницата Антиной и желаейки да създаде развлечение и на себе си, и на кандидатите, решил да накара Ир да се бие със странника. На победителя той обещал да даде като награда сварено козе шкембе, а освен това да му позволи всеки ден да идва за милостиня. Кандидатите заобиколили Ир и Одисей и започнали да ги подстрекават да си премерят силите. Одисей се съгласил да се бие с Ир, но най-напред поискал кандидатите да се закълнат, че няма да помагат на Ир. Кандидатите дали клетва. Тогава Одисей съблякъл дрипите си и се опасал с тях. Кандидатите гледали с учудване силното тяло на Одисей, мускулестите му ръце, широките гърди и плещи. Ир страшно се изплашил, но вече не можело да не се бие, тъй като робите го хванали, опасали го и го извели срещу Одисей. От страх Ир едва се държал на краката си. Като го погледнал, Одисей помислил: да го убие ли с един юмручен удар, или само да го повали? Одисей съобразил, че ако нанесе силен удар, може да събуди подозрение у кандидатите, затова, когато Ир го ударил в рамото, той на свой ред го ударил по главата над самото ухо. Ир паднал на пода и извикал от белка. А Одисей го хванал за крака и го измъкнал от залата на пиршеството на двора; там го сложил до стената край вратата, хвърлил на плещите му окъсаната му торба и му подал в ръка тоягата. Така Одисей дал урок на Ир, задето дръзко замислил да го изгони, него, странника, от собствения му дом. Кандидатите много се зарадвали, че Одисей ги отървал от натрапливия Ир. Те весело го поздравили за победата, а един от тях — Амфином, поднесъл на Одисей бокал с вино и му пожелал боговете пак да му изпратят богатство и щастие. Амфином бил най-добрият измежду кандидатите, той често въздържал останалите кандидати от буйство и всякога защищавал Телемах. Одисей знаел това и желаейки да спаси Амфином, посъветвал го да напусне тълпата кандидати и да се прибере при баща си, тъй като Одисей скоро ще се върне и тогава гибел застрашава всички кандидати. Но Амфином не се вслушал в Одисеевия съвет; той сам отивал към гибелта си.

В това време богиня Атина Палада подтикнала Пенелопа да излезе при кандидатите, за да разпали у тях още по-силно желанието да встъпят в брак с нея и за да имат възможност Одисей и Телемах още по-добре да оценят нейната вярност и обич към съпруг и син. Пенелопа веднага повикала Евринома и й наредила да повика две робини, които да я съпроводят до залата за пиршества при кандидатите. Когато Евронома излязла, богиня Атина потопила Пенелопа в кратък сън и насън я дарила с такава красота, че тя засияла подобно на богинята на любовта Афродита. Влезлите робини разбудили Пенелопа. Тя станала и отишла при кандидатите. С възторг гледали те влязлата Одисеева жена. А Пенелопа повикала Телемах и го упрекнала, задето позволил да оскърбят в неговия дом един нещастен странник. Телемах смирено изслушал урока на майка си. Един от кандидатите, Евримах, се обърнал към Пенелопа и започнал да хвали красотата й. Пенелопа го изслушала и отговорила, че тя вече няма някогашната си красота и че я е загубила, откак заминал Одисей: красотата й щяла да се възвърне само ако се завърне Одисей. Тя обвинявала кандидатите, че я принуждават да встъпи с някого измежду тях в омразен ней брак и че разоряват Одисеевия дом със своите гуляи. Не така е било в миналото; тогава кандидатите са се старали да спечелят благоволението на избраниците си с подаръци, не са пилеели чуждото имущество. Но кандидатите не разбрали смисъла на укорите на Пенелопа; те спокойно я изслушали и изпратили слугите си да донесат богати подаръци за Пенелопа, като мислели да я склонят към брак чрез подаръците си. Пенелопа приела мълчаливо даровете и се оттеглила, придружена от робините, в своите покои.

Едва Пенелопа си отишла, и кандидатите заповядали на робините да донесат три големи светилника и да ги запалят, за да се освети по-ярко залата на пиршеството. Робините изпълнили заповедта. А Одисей казал на робините да отидат да си гледат работата и да оставят на него той да се грижи за светилниците. Но една от робините, Меланто, започнала да му се присмива и да го хока. Одисей заплашил дръзката Меланто, че ще се оплаче от нея на Пенелопа. Робините се изплашили от тая закана и побързали да излязат. Одисей останал да следи за горенето на светилниците. За да развесели кандидатите, Евримах, присмивайки се на Одисей, казал:

— Виждам, че някакъв бог е изпратил при нас тоя странник, за да ни бъде по-светло, докато пируваме; Светлината идва не от светилниците, а от неговата плешива глава, на която няма нито косъмче.

Кандидатите се разсмели, а Евримах още повече се подигравал на Одисей. Одисей му отговорил спокойно:

— Евримах! Голяма е твоята надменност, но ти си въобразяваш, че си силен само защото те заобикалят слаби хора. Но ако би се върнал сега за твое нещастие Одисей, тогава тази широка врата изведнъж би ти се сторила тясна — тъй набързо би хукнал да бягаш.

Евримах страшно се разсърдил, грабнал една пейка и със замах я хвърлил по Одисей. Но Одисей ловко избягнал удара. Пейката ударила в ръката роба, който разнасял виното, и той със стенание паднал на пода, като изтървал бокала. Кандидатите вдигнали врява. Те негодували, че при пируването им се започнали постоянни свади от оня миг, когато се появил странникът. Но Телемах казал, че не е там причината за караниците; причината се крие в това, че всички са пияни и че е време да привършат гуляя. Колкото и неприятно да било за кандидатите да чуват тези думи на Телемах, все пак те били принудени да привършат пиршеството. Напълнили още веднъж чашите с вино, изпили ги и се разотишли по домовете си.

Когато се разотишли всички кандидати, Одисей казал на Телемах, че сега трябва да се изнесе всичкото оръжие от залата за пиршества. Телемах повикал Евриклея и й заповядал да заключи всички прислужнички в помещението им, за да не виждат как ще се изнася оръжието, което трябва да се прибере, за да не се разваля от дима. Евриклея изпълнила Телемаховата заповед. Телемах и Одисей започнали да изнасят оръжието, а богиня Атина, невидима, им светела, като запалила своя светилник. Телемах се учудил, виждайки как навсякъде се разлива светлина от невидим светилник, и попитал Одисей отде идва тая светлина. Но Одисей забранил на сина си да разпитва: той се боял да не би Телемах чрез своите разпитвания да разгневи богинята. След като изнесли всичкото оръжие, Одисей отишъл в покоите на Пенелопа. Тя с нетърпение чакала странника, за да го разпита за Одисей. А Телемах се прибрал в своите стаи и спокойно заспал.

ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА

Когато Телемах си отишъл да спи, в залата за пиршества дошла със своите робини Пенелопа. Робините поставили за господарката си до огнището стол от слонова кост, обкован със сребро, и се заели да разтребват масата, на която били гуляли кандидатите. Робинята Меланто пак почнала да ругае Одисей, да го пъди от къщи и да го заплашва, че ще хвърли по него горяща главня, ако не се махне. Одисей я погледнал мрачно и рекъл:

— Защо си се наежила срещу мене? Вярно е, че аз съм просяк! Такъв жребий ми се е паднал; някога и аз бях богат; ала сега съм лишен от всичко по волята на Зевс. Може би и ти скоро ще се лишиш от красота и твоята, господарка ще започне да те ненавижда. Внимавай, ще се върне Одисей и ти ще трябва да отговаряш за дързостта си. А дори и да не се върне той, Телемах си е у дома и знае как се държат робините. Нищо няма да остане скрито от него!

Чула Одисеевите думи и Пенелопа и с гняв казала на Меланто:

— Ти си злобна към всички като вързано куче! Внимавай, аз зная как се държиш! Може да заплатиш с главата си за своето поведение. Нима не знаеш, че самата аз повиках тук тоя странник?

Пенелопа заповядала да поставят край огнището стол за странника и когато той седнал до нея, тя започнала да го разпитва за Одисей. Странникът й разказал, че уж някога си лично бил приел като гост Одисей на остров Крит, когато той на път за Троя бил изненадан от буря и спрял край бреговете на Крит. Пенелопа заплакала, като чула, че странникът е виждал преди двадесет години Одисей. Желаейки да провери истината ли говори той, Пенелопа го попитала как бил облечен Одисей. Нямало нищо по-лесно за странника от това да опише собствените си дрехи. Той ги описал с най-големи подробности и тогава Пенелопа му повярвала. А странникът започнал да я уверява, че Одисей е жив, че неотдавна бил в страната на теспротите, откъдето заминал за Додона, за да се допита там до Зевсовия оракул.

— Одисей скоро ще се завърне — продължил странникът. — Преди да изтече една година, преди дори да настъпи новолуние, ще се върне той.

Пенелопа щяла да бъде щастлива, ако можела да му повярва, но не можела — та толкова години тя чакала Одисей, а той все не се завръщал. Пенелопа наредила на робините да приготвят за странника меко легло. Одисей й благодарил и помолил старата Евриклея най-напред да му умие краката.

Евриклея на драго сърце се съгласила да умие краката на странника: той и по ръст, и с целия си вид и дори по глас й напомнял Одисей, на когото тя самата е била някога бавачка. Евриклея донесла вода в бакърен леген и се навела, за да умие нозете на странника. Изведнъж й се хвърлил в очи белег от заздравяла рана на крака му. Тя добре познавала тоя белег. Някога при лов със синовете на Автолик по склоновете на Парнас на Одисей била нанесена от глиган дълбока рана. По белега от тази рана именно Евриклея познала Одисей. От изумление тя разляла легена с водата. Сълзи замрежили очите й и с треперещ от радост глас тя казала:

— Одисее, ти ли си, скъпо мое дете? Как не те познах по-рано!

Евриклея искала да каже и на Пенелопа, че се е върнал най-сетне мъжът й, но Одисей бързо й запушил устата с ръката и тихо промълвил:

— Да, аз съм Одисей, когото ти отгледа! Но мълчи, не издавай моята тайна, иначе ще ме погубиш. Пази се да не съобщиш на когото и да било за моето завръщане! Макар и да си моя дойка, когато ще наказвам робините за постъпките им, ще те накажа строго и няма да пощадя и тебе, ако кажеш някому, че съм се върнал.

Евриклея се заклела, че ще пази тайна. Радвайки се на завръщането на Одисей, тя донесла пак вода и му измила краката. Пенелопа не забелязала какво се случило: богиня Атина отклонила вниманието й.

Когато Одисей отново седнал край огъня, Пенелопа взела да се вайка за горчивата си съдба и му разказала съня, който сънувала неотдавна. Сънувала, че един орел разкъсал всичките й снежнобели домашни гъски и че всички жени в Итака ги оплаквали заедно с нея. Но изведнъж орелът долетял обратно, кацнал на покрива на двореца и с човешки глас казал: „Пенелопо, туй не е сън, а знамение за онова, което ще стане. Гъсоците са кандидатите, а аз съм Одисей, който скоро ще се върне.“

А Одисей казал на Пенелопа, че сънят й, както и тя самата вижда, е така ясен, че не си струва и да се тълкува. Но Пенелопа не можела да повярва дори на тоя сън; не вярвала, че ще се върне най-сетне Одисей. Тя казала на странника, че е решила на следния ден да излита кандидатите: да изнесе Одисеевия лък и да им предложи да го опънат и да улучат поставената цел, опя от тях, който изпълни това, тя е решила да си избере за мъж. Странникът посъветвал Пенелопа да не отлага този изпит и добавил:

— Преди още някой от кандидатите да опъне лъка и да улучи целта. Одисей ще се завърне.

Така разговаряла със странника Пенелопа, без да подозира, че говори с Одисей. Но времето било вече напреднало. При все че Пенелопа била готова цялата нощ да разговаря със странника, все пак за нея било време да се прибере за почивка. Тя станала и придружена от всичките си робини, се отправила за стаята си, където богиня Атина я потопила в сладък сън.

А Одисей, като постлал леглото си от волска кожа и овчи кожи, легнал на него, но не можал да заспи. Той мислел все за това, как да отмъсти на кандидатите. До леглото му се приближила богиня Атина; тя го успокоила, обещала му своята помощ и казала, че скоро ще се свършат вече всичките му страдания.

Най-после богиня Атина приспала Одисей. Но той не спал дълго. Събудил го силният плач на Пенелопа, която се вайкала, че боговете не позволяват на Одисей да се завърне. Одисей станал, застлал леглото си и като излязъл навън, започнал да се моли на Зевс да му изпрати добро знамение чрез първите думи, които ще чуе тая сутрин. Зевс се вслушал в Одисеевата молба — по небето затрещяла гръмотевица. А първите думи, чути от Одисей, били думите на робинята, която мелела брашно на ръчна мелница. Тя изказвала пожелание тоя ден да бъде последният, когато кандидатите ще гуляят в Одисеевия дом. Одисей се зарадвал. Сега той знаел, че Зевс Гръмовержец ще му помогне да отмъсти на кандидатите.

ОДИСЕЙ ИЗБИВА КАНДИДАТИТЕ

На сутринта голяма група робини влезли в залата за пиршества и започнали да я разтребват за пируването на кандидатите. Евриклея изпратила робините за вода, наредила да измият пода, да застелят пейките с нови червени покривки и да измият съдовете. Скоро излязъл от своите покои Телемах и след като разпитал Евриклея как е прекарал нощта странникът, отишъл на градския площад. Евмей, Филотий и Мелантий докарали кози, овце, свине и една крава за гуляя на кандидатите. Евмей и Филотий любезно се поздравили със странника, изказвайки му съчувствие, че той трябва да се скита бездомен по света, Филотий си спомнил за Одисей, мъчно му било за господаря му. Като гледал странника, той си мислел: нима и неговият господар е принуден да се скита бездомен по чужбина? Евмей и Филотий се помолили на богове! да върнат Одисей в дома му. Одисей пожелал да утеши верните си слуги и казал, обръщайки се към Филотий:

— Кълна ти се във великия Зевс и в свещеното огнище на Одисеевия дворец, че ти няма да успееш да си отидеш оттук, когато Одисей ще се завърне, и тогава ще видиш как той ще отмъсти на разюзданите кандидати.

Но докато Евмей и Филотий били любезни към странника, грубият Мелантий пак започнал да го обижда и го заплашвал, че ще го набие, ако не се пръждоса от Одисеевия дом. Одисей нищо не казал на Мелантий, само страшно свъсил вежди.

Започнали най-сетне да се събират и кандидатите Те били намислили да убият Телемах, но изпратеното им от боговете знамение ги възпряло. Кандидатите седнали на трапезата и пиршеството започнало. Телемах поставил до вратата пейка и маса за Одисей и заповядал да му поднесат храна и вино; при това младият Одисеев син изрекъл тия страшни думи:

— Страннико! Седи тук и спокойно пирувай с моите гости. Знай, че никому няма да позволя да те обиди! Моят дом не е някакъв хан, където се събира всякаква паплач, а е дворец на цар Одисей.

Като чул тия думи на Телемах, Антиной дръзко извикал:

— Приятели! Нека ни заплашва Телемах, колкото си ще! Да не беше ни изпратил Зевс страшното знамение, ние навеки щяхме да го усмирим и той нямаше да бъде вече такъв омразен дърдорко!

Телемах не отговорил нищо на тая закана. Той седял мълчаливо и чакал кога Одисей ще му даде условния знак. Богиня Атина още повече подбуждала кандидатите да буйствуват, за да запламти още по-силно жаждата за отмъщение в гърдите на Одисей. Подтикван от нея, един от кандидатите, Ктезип, извикал:

— Чуйте какво ще ви кажа! Странникът получи от Телемах доста храна и вино. Трябва и ние да му дадем нещо. Аз вече приготвих подаянийце за него.

При тези думи Ктезип грабнал един кравешки крак и със сила го запратил по Одисей. Одисей едва успял да избегне удара. Телемах страшно креснал на Ктезип:

— Имал си щастие, че не улучи! Аз по-точно щях да те улуча с копието си и баща ти щеше да стяга за тебе не сватба, а погребение. Още веднъж казвам на всички ви, че няма да ви позволя да обиждате тук, в моя дом, гостите.

Кандидатите не отговорили нищо: Ахелай дори ги посъветвал да престанат да обиждат странника.

Изведнъж богиня Атина внушила безумен смях у кандидатите и помътила разума им. Те започнали грозно да се смеят. Лицата им побледнели, очите им се замрежили със сълзи; мъка легнала на сърцето им като тежко бреме. Досущ като зверове те взели лакомо да ядат сурово месо. Кандидатите започнали в своето безумие да се подиграват с Телемах. Но Телемах седял и мълчал, без да обръща внимание на подигравките им. Пенелопа чувала от своите покои бесните крясъци на кандидатите при обилния гуляй. Но никога никой не е приготвял на хората такъв пир, какъвто приготвили на кандидатите богиня Атина и мъжът на Пенелопа.

Най-сетне Пенелопа станала и отишла в помещението, в което се пазели съкровищата на Одисей. Там тя извадила коравия Одисеев лък. Този лък принадлежал някога на Еврит, а на Одисей го подарил Евритовият син Ифит. Като взела лъка и стрелника, пълен със стрели, Пенелопа отишла в залата на пиршеството. Там тя застанала до една колона и казала на кандидатите:

— Изслушайте ме! Донесла съм ви Одисеевия лък. Който от вас може да опъне тоя лък и да пусне стреля така, че да премине през дванадесет халки, за него ще се омъжа.

Пенелопа предала Одисеевия лък на Евмей. Той горчиво заплакал, като видял лъка на своя господар, и го понесъл към кандидатите. Заплакал и верният Филотий. Кандидатите се разядосали на тях за това, че проливат сълзи по Одисей. А Телемах забил в земята прътове с халки и ги изправил. Той пръв искал да се опита да обтегне лъка; три пъти го огъвал той, но не успял да опъне тетивата. Пожелал да го огъне за четвърти път, но Одисей му кимнал с глава и Телемах прекратил опитите си. Кандидатите решили поред да се опитат да опънат коравия лък. Пръв се опитал Лейод, но не можел дори мъничко да огъне лъка; толкова корав бил той. Тогава Антиной повикал Мелантий и му заповядал да донесе мас, за да намаже лъка. Антиной си мислел, че лъкът по-лесно ще се огъне, като се намаже с мас. Но опитите на кандидатите били напразни — никой от тях не можал да опъне тетивата.

В това време Евмей и Филотий излезли от залата, подир тях тръгнал и Одисей. Вън той спрял верните слуги и им открил кой е, като им показал белега на крака си от задравялата рана, нанесена му някога от глиган. Евмей и Филотий се зарадвали и започнали да обсипват с целувки ръцете и краката му. Одисей ги успокоил. Заповядал на Евмей в момента, когато той, Одисей, вземе лъка, да отиде при Евриклея и да й каже да заключи прислужничките и да не ги пуща никъде. А на Филотий Одисей наредил по-яко да залости вратата. Като дал тези нареждания. Одисей се върнал в залата на пиршеството и спокойно седнал на мястото си до вратата.

Когато Одисей се върнал, Евримах бил намазал лъка с мас и го нагрявал на огъня. Като нагрял лъка, Евримах направил опит да го свие, но не можал. Кандидатите видели, че всичките им опити са напразни, и решили да оставят лъка и да се опитат да го свият на другия ден, а сега по-добре да продължат гуляя. Тогава Одисей неочаквано се обърнал към кандидатите с молба да позволят и нему да се опита да опъне тетивата на лъка. Като чули тази молба, кандидатите взели да му се подиграват. Но вътрешно те се страхували, че странникът ще ги посрами. А Пенелопа настоявала все пак да дадат на странника лъка. Телемах я прекъснал: той помоли майка си да се прибере в покоите си, а на Евмей заповядал да подаде на Одисей лъка. Когато Евмей понесъл лъка, кандидатите надали яростен вик. Евмей се изплашил, но Телемах страшно му креснал и повторил заповедта си да занесе лъка на странника. Евмей подал на Одисей лъка, а след това бързо отишъл при Евриклея и й предал Одисеевата поръка. Филотий пък здравата подпрял вратата.

Одисей взел своя лък и започнал внимателно да го оглежда: така оглежда китарата си певецът, когато се готви да започне да пее. Без каквото и да било усилие Одисей свил лъка и опънал върху него тетивата, после я опитал с пръст достатъчно ли е опъната. Тетивата страшно избръмчала. Кандидатите побледнели. От небето се разнесъл трясък на гръмотевица — с това Зевс дал знак на Одисей. Радост изпълнила сърцето на Одисей. Той взел една стрела и без да става от мястото си, я пуснал по целта. Стрелата минала и през дванадесетте халки, Като се обърнал към Телемах, Одисей извикал:

— Телемах! Твоят гост не те посрами! Ти видя, че не се мъчих много, докато опъвах тетивата върху лъка. Не, запазил съм напълно силата си! Сега ще приготвим ново угощение за кандидатите. Сега ще зазвучи на нашия пир друга китара!

Одисей свъсил вежди и с това дал знак на Телемах. Телемах препасал меча, взел в ръка копието и въоръжен с блестящата мед, застанал до Одисей.

Одисей свалил дрипите си, застанал на прага до самата врата, изсипал от стрелника стрелите на пода в краката си и креснал към кандидатите:

— Първата цел улучих! Сега съм си избрал нова цел, по която още никой не е изпращал стрели. Стрелометецът Аполон ще ми помогне да улуча и нея!

Като викнал така, Одисей пуснал една стрела по Антиной. Стрелата попаднала в гърлото му и го пронизала от единия край до другия тъкмо в момента, когато Антиной се канел да изпие чаша вино. Обливайки се в кръв, Антиной се залюлял, бутнал масата, катурнал я и паднал мъртъв. Кандидатите скочили и се развикали. Те се втурнали към стените, където преди висяло оръжието, но оръжието го нямало. А Одисей още веднъж страшно им креснал:

— Ах, презрени псета! Вие си мислехте, че аз няма да се върна? Че безнаказано ще грабите? Не, сега всички вас ви чака гибел!

Напразно Евримах молел Одисей да ги пощади, да приеме от кандидатите богато обезщетение за всичко, което са разграбили, но Одисей не искал да слуша нищо. Той цял горял от жажда за отмъщение. Кандидатите разбрали, че, щат не щат, трябва да се отбраняват. Извадили те мечове и се стараели да се защитят от Одисеевите стрели с масите. Евримах се втурнал с меч в ръка срещу Одисей, но една стрела пронизала гърдите му и той паднал мъртъв на пода. Нахвърлил се срещу Одисей Амфином, но го поразил с копие Телемах. Като убил Амфином, Телемах изтичал да донесе оръжие. Той изнесъл от Одисеевия склад четири шлема, четири щита и осем копия — за Одисей, за себе си, за Евмей и Филотий. А Одисей, докато Телемах бил отишъл за оръжие, изпращал стрела след стрела по кандидатите. Всяка пусната от него стрела носела смърт на някого от тях; те падали един след друг мъртви на пода. Но ето че Телемах се върнал с оръжието. Одисей се въоръжил, а редом с него застанали, размахвайки копия, Телемах, Евмей и Филотий.

Предателят Мелантий забелязал, че Телемах ходил да вземе оръжие; той тайно се вмъкнал в склада и взел оттам дванадесет щита и толкова копия, тъй като Телемах, като бързал да се върне при баща си, забравил да заключи вратата на помещението. Въоръжили се и някои кандидати. Одисей се изплашил, като ги видял изведнъж въоръжени. Той разбрал, че някой им е донесъл оръжие. За щастие Евмей забелязал промъкващия се за оръжие Мелантий и казал на Одисей за това. Одисей заповядал на Евмей и Филотий да хванат Мелантий, когато е в склада, да го завържат здраво с въже и да го затворят там. Евмей и Филотий тихо се промъкнали до склада и когато Мелантий изнасял оттам оръжие, те го сграбчили, повалили го на пода, извили му ръцете на гърба и му свили краката; свързали го, закачили го да виси на една от гредите на тавана на склада и му казали с насмешка:

— Пази сега оръжието, Мелантие! Нагласихме ти меко легло, но няма да се успиш сутринта.

Като казали това, те грабнали оръжие и се завтекли да помогнат на Одисей, който в това време заедно с Телемах задържал напора на кандидатите.

В този миг Атина Палада се явила на Одисей под образа на Ментор. Одисей започнал да вика Ментор на помощ, а кандидатите заплашвали Ментор със смърт, ако помогне на Одисей.

Богинята още повече се ядосала на кандидатите. Като упрекнала Одисей, че той не се бие с кандидатите така храбро, както се е бил при Троя, Атина изведнъж се превърнала в ластовичка, литнала нагоре и кацнала на една греда над кандидатите. Три пъти кандидатите нападали Одисей, хвърляйки копия по него, по Телемах и по двамата верни слуги, но Атина отклонявала копията им. А Одисей и неговите другари всеки път убивали по четирима кандидати. С удар на копие Филотий убил и дръзкия Ктезип и тържествуващ извикал:

— Сега ще замлъкнеш, дръзки ругателю! Хубаво те наградих за кравешкия крак, с който ти така любезно нагости Одисей.

Един подир друг падали избиваните кандидати. Изведнъж Атина размахала над главата им страшната си егида. Като обезумели кандидатите се разбягали в ужас на всички страни; така се разбягват по пасбището говедата, когато през лятото ги жилят цели рояци стършели. Одисей, Телемах, Евмей и Филотий изтребвали кандидатите подобно на соколи, които изтребват гълъби. Загиващите кандидати надали страшен вик. Те не можели да се укрият никъде. Изтичал до Одисея Лейод и взел да го моли за милост, но Одисей не го пощадил и с един удар на меча си му отрязал главата. По молба на Телемах Одисей пощадил само певеца Фемий, който пял на кандидатите против волята си; пощадил и глашатая Медонт, който се бил скрил под една кравешка кожа. Одисей заповядал на Фемий и на Медонт да излязат вън и там да го чакат. Одисей огледал дали не е останал от някой от кандидатите, но всички били вече избити; не се спасил нито един от тях.

Тогава Одисей заповядал да повикат Евриклея. Като чула, че я вика господарят й, тя веднага дошла при него и го видяла цял изцапан с кръв да стои всред труповете на кандидатите подобно на лъв, който е разкъсал волове Одисей наредил на Евриклея да повика онези робини, които се били провинили в съчувствие към кандидатите. Евриклея повикала дванадесет робини. Те дошли и плачейки на глас, започнали да изнасят по заповед на Одисей труповете на кандидатите и да ги слагат един до друг в портика на двореца. Робините изнесли труповете и измили цялата зала за пиршества; а когато изпълнили всичко това, Одисей заповядал да бъдат наказани със смърт. Всички провинени робини били обесени и със смъртта си изкупили престъплението си срещу Одисей и Пенелопа. И предателят Мелантий бил подложен от Одисей на мъчително смъртно наказание.

Когато робините и Мелантий получили заслуженото си наказание. Одисей наредил на Евриклея да донесе очистителен тамян и прикадил с него цялата зала за пиршества. Събрали се всички Одисееви робини; те заобиколили своя господар и радвайки се за неговото завръщане, му целували ръцете и краката. Плачел от радост и самият Одисей, виждайки отново домашните си.

ОДИСЕЙ СЕ ОТКРИВА НА ПЕНЕЛОПА

Докато всички домашни на Одисей го поздравявали, Евриклея изтичала до покоите на Пенелопа, събудила я и съобщила радостната вест, че мъжът й най-сетне се е завърнал и е отмъстил на кандидатите, като ги избил до един. Пенелопа не искала да вярва. Мислела си, че Евриклея се шегува с нея. Евриклея дълго уверявала господарката си, че наистина Одисей се е завърнал; че именно странникът, с когото тъй дълго Пенелопа разговаряла, е Одисей; че тя, Евриклея, го познала по белега от заздравялата рана на крака му, но че той й бил заповядал да пази в тайна дори от Пенелопа вестта за неговото завръщане. Въпреки убеждаванията от страна на Евриклея на Пенелопа се струвало невероятно, че Одисей сам е могъл да избие всички кандидати. Накрая Пенелопа се съгласила да отиде в залата за пиршества. Като отивала натам, тя не можела отведнъж да реши да се хвърли ли в прегръдките на Одисей, или най-напред да го разпита, за да се убеди окончателно, че странникът е наистина нейният мъж. Пенелопа седнала до странника. Взела да се вглежда втренчено в него и ту й се струвало, че той е Одисей, ту отново започвала да се съмнява. Виждайки колебанията й, Телемах я упрекнал.

— О, любима майко — казал Телемах. — Нима в гърдите си носиш сърце, подобно на камък! Твоят мъж най-после се е завърнал, а ти седиш и не продумваш нито дума. Едва ли ще се намери в целия свят друга жена, която би посрещнала така нелюбезно мъжа си, който се е завърнал при нея след дълга разлъка.

— Синко, ти виждаш, че от вълнение не мога да промълвя нито дума — отвърнала на Телемах Пенелопа, — ако странникът е наистина Одисей, аз имам с Одисей такава тайна, която, като си разкрием, винаги ще се познаем един друг.

Одисей се усмихнал и казал на Телемах:

— Сине! Не тревожи майка си. След като ме разпита, тя ще се убеди, че съм Одисей. За нея е трудно да ме познае в тези дрипи. Сега ние трябва да решим как да запазим за известно време гибелта на кандидатите в тайна от жителите на града, за да не възникне бунт. Защото ние избихме най-знатните младежи и техните близки ще искат да ни отмъстят.

Одисей заповядал на всички роби и робини да започнат да пеят и весело да танцуват под звуците на китарата на Фемий, за да помислят всички, че в двора има празненство. Веднага изпълнили заповедта му. И всички, които минавали покрай двореца, наистина мислели, че там става пиршество по случай сватбата на Пенелопа с някого от кандидатите.

А Одисей, след като се изкъпал и облякъл богати дрехи, влязъл пак в чертога и седнал срещу Пенелопа. Атина му била дарила божествена красота. За да убеди Пенелопа, Одисей решил да й спомене тайната, която била известна само на тях двамата. Той повикал Евриклея и й поръчал да му приготви легло, но Пенелопа казала на Евриклея:

— Добре, приготви му легло, Евриклейо, но само не в спалнята, която е построил сам Одисей. Изкарай от спалнята разкошното легло и него застели.

— О, царице! — провикнал се Одисей; — Та кой може да помръдне от мястото му леглото, което изработих аз сам? Нали знаеш, че то е изработено от грамадния дънер на маслината, която растеше край двореца. Сам аз я отсякох и като изградих около дънера стена, направих от него легло, а после го украсих със злато и сребро и със слонова кост. Но може би в мое отсъствие някой е отрязал с трион дънера и е преместил леглото?

Сега Пенелопа вече знаела, че пред нея е Одисей. Само те двамата знаели тайната как е направено леглото. Пенелопа заридала, хвърлила се в прегръдките на Одисей и започнала нежно да го целува. Разплакан, Одисей прегърнал вярната си жена, притиснал я до сърцето си и я обсипал с целувки — така спасилият се от буря о морето плувец, изхвърлен на брега, целува земята. Дълго плакали прегърнати Одисей и Пенелопа. Така щяла да ги завари и зората, ако богиня Атина не била удължила нощта и не била забранила на богинята на зората, розовопръстата Еос, да излети да небето.

Одисей и Пенелопа напуснали залата за пиршества и се прибрали в спалнята си. А Телемах заповядал на робите и робините да прекратят пеенето и танца и целият дворец потънал в сън. Не спели само Одисей и Пенелопа. Одисей й разказвал за своите приключения и вярната Пенелопа жадно го слушала. И тя разказала на мъжа си за всичко, което трябвало да изтърпи от кандидатите в негово отсъствие.

ДУШИТЕ НА ИЗБИТИТЕ КАНДИДАТИ В ЦАРСТВОТО НА ХАДЕС

Бог Хермес извлякъл душите на избитите кандидати от труповете им с помощта на своя златен жезъл, с който той и затваря очите на хората за сън, и пропъжда съня им. Душите полетели подир бога с жалостен писък. Техният писък приличал на пискането на прилепи, които се носят из тъмна пещера в уплаха, когато един от тях тупне на земята, след като се е откъснал от каменния свод, на който е висял.

Душите на кандидатите за ръката на Пенелопа се носели на върволица подир Хермес по мрачния път. Той ги водел все по-далеч, покрай водите на беловласия Океан, покрай вратите на двореца на Хелиос, бога на слънцето, покрай страната, където живеят боговете на съня, и покрай скалата Левкада. Накрая те стигнали до ливадата, обрасла с асфодел; там обитавали душите на умрелите. Първа посрещнала душите на кандидатите душата на великия Ахил; до нея вървели сенките на Патрокъл, Антилох и Аякс Теламонид. Душите на кандидатите ги заобиколили. Прилетяла тук и сянката на цар Агамемнон. Тя разпознала всред душите на кандидатите душата на Амфимедонт, който приел някога Агамемнона като гост при идването му в Итака, за да повика Одисей за похода срещу Троя. Сянката на Агамемнон попитала душата на Амфимедонт:

— Кажи ми защо дойдохте на такава тълпа в царството на мрака? През време на буря ли загинахте, или ви избиха врагове, когато грабехте домовете им и задигахте имуществото им?

Сянката на Амфимедонт разказала как те са искали ръката на Пенелопа, като са смятали, че Одисей няма да се върне; как Пенелопа била вярна на Одисей и не искала и да чуе за брак. Върнал се най-сетне Одисей и жестоко им отмъстил, задето буйствували в неговия дом и разпилявали имуществото му. Душата на Агамемнон се зарадвала, като узнала, че Одисей благополучно е превъзмогнал всички опасности, и се провикнала:

— О, колко си щастлив ти, любими Одисее! Голяма ще бъде славата на твоята вярна жена Пенелопа; ще я възпеят в песни и вечно жив ще бъде споменът за нея! Съвсем друга беше моята съдба. Мене жена ми ме предаде. Ужасният спомен за нея ще се запази навеки у хората.

ОДИСЕЙ ПРИ ЛАЕРТ

Рано на другата сутрин, въоръжени с блестящи доспехи, щитове и копия. Одисей, Телемах, Евмей и Филотий тръгнали да отидат при Лаерт. На Пенелопа Одисей заръчал да не излиза от двореца никъде, тъй като той знаел, че вестта за смъртта на кандидатите бързо ще се разнесе из града.

Обгърнати от гъст облак, Одисей и неговите спътници бързо преминали през града и излезли на полето. Скоро стигнали до къщата на Лаерт, в която той живеел със своите роби и една стара прислужничка. Одисей изпратил спътниците си в къщата и им казал да приготвят обед, а сам той отишъл в градината да търси Лаерт. Одисей заварил престарелия си баща да работи. Той окопавал една фиданка; Цялото облекло на Лаерт било в кръпки, краката му били обути в прости сандали, на главата си носел калпак от изтъркана ярешка кожа, а на ръцете си бил сложил ръкавици. Като видял баща си, Одисей заплакал. Дожаляло му за стареца, когато го видял облечен като просяк. Одисей се колебаел как трябва да постъпи — веднага ли да открие на баща си кой е, или най-напред да скрие и да изчака да види ще го познае ли баща му.

Най-сетне Одисей решил да постъпи така: приближил се към баща си и като се престорил, че не го познава, заговорил с него като с обикновен работник и го заразпитвал на кого е овощната градина и как се казва стопанинът. Одисей разказал за себе си една съчинена история, като се представял за чужденец, и добавил:

— Някога аз съм посрещал като гост в дома си Одисей, дарих го с богати дарове. Сега съм дошъл да се възползувам от неговото гостоприемство. Кажи ми наистина ли съм пристигнал на остров Итака?

Едра сълза се търкулнала от очите на стареца Лаерт и той отговорил:

— Чужденецо! Ти наистина си в Итака, но няма да срещнеш тук Одисей. В неговия дом се разпореждат лоши хора. Одисей навярно е загинал. Аз съм неговият баща. Но кажи ми кой си ти?! Откъде си пристигнал?

Одисей пак се представил под измислено име и пак заговорил за Одисей, като казал, че вече са се изминали пет години от деня, когато е посрещал в дома си Одисей. Като чул това, Лаерт се натъжил. Той взел с две ръце пръст, посипал главата си и на висок глас застенал от непоносима мъка. Одисей не можел повече да гледа скръбта на баща си. Той се хвърлил към него, стиснал го в прегръдките си и се провикнал:

— Татко! Аз съм твоят Одисей! По волята на боговете аз се завърнах в Итака! Не плачи вече! Аз отмъстих на нахалниците, които разоряваха моя дом!

Лаерт не повярвал отведнъж; той поискал доказателство, че наистина пред него стои син му. Тогава Одисей му показал белега от рана на крака си и изброил всички овощни дървета, които Лаерт му бил подарил още през детинство. Старецът заплакал от радост, прегърнал Одисей и възкликнал:

— О, велики татко Зевсе! Има още богове на светлия Олимп, щом злодеите изкупиха със смърт вината си! Но страхувам се, че тук ще дойдат всички жители на Итака, за да отмъстят за смъртта на близките си.

Одисей обаче успокоил баща си и го повел към къщата му, където Одисеевите другари били вече приготвили обеда. В къщи Лаерт се изкъпал и се облякъл в чисти, нови дрехи, а богиня Атина го направила по-бодър и по-млад. Всички весело седнали на трапезата. В това време се завърнал старият Лаертов роб Долий със синовете си. Още с влизането си в къщи той се спрял изумен, като видял на трапезата госта и веднага познал в негово лице Одисей. Той се спуснал към Одисей и започнал да му целува ръцете и краката, като призовавал с радост благословията на боговете върху него. Весела била трапезата в дома на стареца Лаерт.

ВЪСТАНИЕТО НА ГРАЖДАНИТЕ И ПОМИРЯВАНЕТО ИМ С ОДИСЕЙ

В това време из града се разнесла мълвата, че всички кандидати за ръката на Пенелопа са били избити от завърналия се Одисей. Близките на убитите, придружени от цялото население, с викове на негодувание притичали до двореца на Одисей и изнесли убитите. После се събрали на градския площад и започнали да обсъждат как трябва да постъпят. Бащата на Антиной, старият Евпейт, взел да подсторва целия народ да въстане срещу Одисей и да му отмъсти за гибелта на кандидатите. Само певецът Фемий и глашатаят Медонт убеждавали гражданите да не вдигат ръка срещу Одисей, тъй като те сами видели, че боговете били на страната на Одисей, а кандидатите загинали по волята на Зевс. Обявил се в защита на Одисей и прорицателят Халитерс. Той припомнил на гражданите как самият той и Ментор са ги съветвали да не позволяват на кандидатите да безобразничат в Одисеевия дом. Гражданите сами са си виновни. И по-добре е да се подчинят на Одисей, за да не си навлекат още по-голяма беда. Една част от гражданите послушали Халитерс, но друга част начело с Евпейт грабнали оръжието.

Видяла всичко това от високия Олимп богиня Атина и запитала гръмовержеца Зевс:

— Татко Зевсе, кажи ми какво си решил? Ще възбудиш ли ти сега голяма битка, или пък ще въдвориш мир между враждуващите?

— Мила дъще! — отговорил Зевс на Атина. — Та нали ти реши, че Одисей трябва да отмъсти на нахалниците. Той им отмъсти и имаше право. Одисей ще бъде цар на Итака. Ние ще предадем на забрава смъртта на кандидатите. Както и преди, в Итака ще цари любов. там ще има богатство и мир.

Тъй казал Зевс. Атина тозчас литнала към Итака. Гражданите на голяма тълпа се приближавали вече към Лаертовия дом. Видял ги един от синовете на Долий. Всички, които се намирали в къщи, се въоръжили. Въоръжили се дори старците Лаерт и Долий. Всички излезли навън от къщи. На Одисей се явила под образа на Ментор богиня Атина. Той познал богинята и се зарадвал; после, като се обърнал към Телемах, казал:

— Синко, сега докажи, че не си забравил, че произхождаш от славен род — славен по цялата земя със своята доблест.

— Любими татко! — отвърнал Телемах. — Ще видиш, че няма да посрамя славния ти род!

Чул тези думи и Лаерт. Радост изпълнила сърцето му и той се провикнал:

— О, какъв ден ми изпращате вие, богове! Колко съм щастлив! Моят син и моят внук се препират кой от тях е по-храбър!

Пристъпила към Лаерт Атина и му заповядала да хвърля, без да се прицелва, копието си по враговете, като призове на помощ богиня Атина и татко Зевс. Замахнал Лаерт с копието и го хвърлил. То пробило медния шлем на Евпейт, разбило черепа му и той паднал мъртъв на земята. Одисей и Телемах се нахвърлили срещу враговете. Всички граждани на Итака щели да загинат, ако не се била провикнала страшно богиня Атина:

— Прекратете битката, граждани на Итака! По-скоро се разотивайте, без да проливате кръв!

Невиждан ужас обзел всички граждани на Итака. Като чули възгласа на богинята, те изпуснали оръжието си и паднали наземи. Дошли на себе си, гражданите хукнали да бягат, за да спасят живота си. Одисей извикал гръмогласно и се впуснал да преследва бягащите. Но Зевс хвърлил една светкавица и тя с блясък паднала на земята пред богиня Атина. Богинята възпряла Одисей и му казала:

— Богоравни сине Лаертов, укроти сърцето си! Въздръж се от кървава битка, за да не ти се разсърди гръмовержецът Зевс.

Одисей се зарадвал и се спрял; престанал да преследва бягащите граждани на Итака. Скоро Атина Палада, като взела образа на Ментор, установила между народа и цар Одисей траен мир, който бил потвърден с клетва от двете страни.

СМЪРТТА НА АГАМЕМНОН

Изложено според трагедията на Есхил „Агамемнон“.

Когато тръгвал на поход за Троя, Агамемнон обещал на жена си Клитемнестра незабавно да я уведоми, щом падне Троя и завърши кръвопролитната война. Изпратени от него слуги трябвало да накладат големи огньове по планинските върхове. Тоя сигнал, предаван От един планински връх на друг, скоро щял да стигне до двореца му и Клитемнестра преди другите щяла да узнае за падането на великата Троя.

Девет години траяла обсадата на Троя. Настанала последната, десета година, през която, както било предсказано, Троя трябвало да падне. Клитемнестра можела сега всеки ден да получи известие за падането на Троя и за това, че мъжът й, Агамемнон, се завръща. За да не я изненада завръщането на съпруга й, Клитемнестра всяка нощ изпращала един роб да бди върху покрива на високия дворец. Там, без да склопи очи цяла нощ, робът стоял, вперил поглед в нощната тъма. И през топлите летни нощи, и във време на бури и хали, и зиме, когато ръце и крака се вкочаняват от студ и когато вали сняг, робът нощем стоял на пост върху покрива. Минавали дни след дни, а покорният на царицината воля роб всяка нощ чакал условния сигнал. Чакала го и Клитемнестра. Но го чакала не за да посрещне мъжа си с ликуване — не! Тя била забравила мъжа си заради друг мъж, заради Егист, и замисляла гибел за цар Агамемнон в деня, когато той се завърне в родината си със славата на победител.

Била тъмна нощ. Ето вече започнал едва-едва да побледнява изток. Наближавало утрото. Изведнъж робът видял ярък огън на далечен планински връх. Това бил отдавна желаният сигнал.

Великата Троя паднала; Агамемнон скоро ще се завърне у дома си. Зарадвал се робът — свършва се вече дотегливото нощно бдение. Той побързал да отиде при Клитемнестра и да й съобщи радостната вест. Но била ли тази вест радостна за Клитемнестра?

За да не падне върху нея сянка от подозрение, Клитемнестра си дала вид, че и тя се радва на това известие, и като повикала робините, отишла да принесе боговете благодарствена жертва. А дълбоко в сърцето си си коварната Клитемнестра мислела как да погуби Агамемнон.

Стекли се и жителите на града в Агамемноновия дворец. Бързо стигнала и до тях новината, че е паднала най-сетне великата Троя.

Старейшините искали да посрещнат Агамемнон в двореца, макар че понякога ги обземало съмнение дали скоро наистина ще се завърне техният цар. Пристигналият вестоносец разпръснал тези съмнения; той съобщил, че Агамемнон вече не е далеч. Клитемнестра пак се престорила на зарадвана. Тя побързала да се прибере в двореца, уж за да приготви всичко за посрещането; но не да посрещне мъжа си се готвела тя, а да го убие.

Ето че се показал в далечината на колесницата си самият Агамемнон начело на своята победоносна войска. Воините вървели окичени с цветя и зеленина, а подир тях карали с коли несметна плячка и множество пленнички. До царя на колесницата му седяла печалната Приамова дъщеря, прорицателката Касандра. С високи викове народът посрещал царя. Излязла да го посрещне и Клитемнестра. Тя заповядала да постелят целия му път до двореца с червени килими. Тя посрещала Агамемнон, като че бил бог. Той дори се страхувал да не разгневи боговете, ако приеме такива почести. Като събул, сандалите си, Агамемнон тръгнал за двореца, а подир него вървяла коварната Клитемнестра, разказвайки му как го очаквала тя; колко е страдала поради разлъката си него; но при входа за двореца Агамемноновата жена се спряла и извикала:

— Зевсе! Зевсе! Изпълни молбата ми! Помогни ми да извърша това, което съм замислила!

След тези думи Клитемнестра влязла в двореца.

Гражданите се тълпели мълчаливо около двореца на Агамемнон. Тежко предчувствие за голямо нещастие ги потискало и те не се разотивали.

Изведнъж от двореца се чул ужасният предсмъртен вик на Агамемнон. Клитемнестра убила Агамемнон, когато той излизал от банята. Тя го заметнала с широко и дълго наметало, в което той се заплел като в мрежа и не можел да се защищава. С три удара на секира Клитемнестра убила мъжа си.

Клитемнестра излязла пред народа с окървавената секира в ръце, с дреха, опръскана с кръв. Всички граждани изпаднали в ужас от нейното престъпление, а тя се гордеела с него, като че била извършила голям подвиг. Но малко по малко и нея започват да я обземат угризения на съвестта; плаши я мисълта, че ще трябва да пострада за това убийство и че ще се яви неумолим отмъстител на Агамемнон.

Излязъл от двореца Егист. Той вече се бил облякъл в царските дрехи и бил взел царския жезъл в ръка. Страшно негодувание обхванало народа. Той щял да разкъса Егист, ако не го била защитила Клитемнестра. Сломените от гибелта на Агамемнон граждани постепенно започнали да се разотиват. А Егист и Клитемнестра си влезли в двореца, тържествувайки, че са заграбили властта, след като са извършили голямо злодеяние. Но не им било съдено да избягнат отмъщението; за тяхното злодеяние ги застрашавало жестоко наказание; то им било отредено от неумолимата съдба.

ОРЕСТ ОТМЪЩАВА ЗА УБИЙСТВОТО НА БАЩА СИ

Изложено според трагедията на Есхил „Хоефорите“.

Изминали много години от деня, когато загинал Агамемнон. Веднъж към неговия гроб, който се намирал при самия дворец, се приближили двама младежи, облечени като пътници. Единият от тях, на вид около осемнадесетгодишен, бил препасан с меч, а другият, малко по-възрастен, държал в ръка две копия. По-младият от двамата пристъпил към гроба, отрязал кичур коса от главата си и го сложил върху гроба. Той бил синът на Агамемнон, Орест, спасен в деня на убийството на Агамемнон от своята бавачка и отгледан далеч от родината си от фокидския цар Строфий. С него бил приятелят му, Строфиевият син Пилад. Едва Орест успял да принесе своята жертва в памет на баща си, когато при вратите на двореца се показали робини в черни дрехи. Те отивали към гроба на Агамемнон. Измежду тях била и Електра, дъщерята на убития цар. Тя била облечена, както и всички робини, в черни дрехи, косите й били подрязани и тя, царската дъщеря, по нищо не се различавала от останалите робини. Орест и Пилад набързо се скрили до гроба и започнали да наблюдават какво ще правят родините. А те, като дошли при гроба, на висок глас заплакали и три пъти обиколили гроба. Робините била изпратила Клитемнестра, тъй като през нощта сънувала злокобен сън и се опасявала, че душата на Агамемнон е разгневена на нея. Робините трябвало да я умилостивят. Но те ненавиждали Клитемнестра заради убийството на Агамемнон и задето тя ги притеснявала. А Клитемнестра ги потискала, понеже всички те били пленнички троянки и като ги гледала, тя си спомняла за убития си мъж.

Вместо да моли сянката на Агамемнон да се смили, Електра по съвета на робините призовала боговете да отмъстят на Клитемнестра. А тя не могла и да постъпи другояче. От цялата си душа Електра ненавиждала своята майка убиец.

Когато била принесена жертвата и робините се наканили вече да си отидат, Електра изведнъж видяла върху гроба кичур коса. По приликата й с нейната коса тя веднага се досетила, че това е коса на Орест. Тя вдигнала кичура коса и се замислила: защо не е дошъл самият Орест, защо той е изпратил кичур от косата си? В този момент Орест тихо се приближил към сестра си и я извикал по име. Електра не познала веднага Орест, тъй като го била виждала само като малко дете. Но Орест показал на сестра си дрехата, която някога тя изтъкала за него. Зарадвала се Електра. Орест й казал, че е дошъл тук по волята на бог Аполон, който в Делфи му заповядал да отмъсти на майка си и на Егист за смъртта на баща си. Аполон заплашвал Орест, че ще му изпрати безумие, ако той не изпълни повелята му. Орест помолил сестра си да бъде по предпазлива и никому да не казва, че е пристигнал в родния си град.

Когато Електра си отишла в двореца, след известно време Орест и Пилад почукали на вратата, те казали на излезлия слуга, че трябва да видят Клитемнестра, за да й съобщят важна вест. Слугата я повикал от двореца и Орест й казал, че царят на Фокида го помолил да я уведоми, че Орест е умрял и че царят не знае какво да прави с тялото му. Зарадвала се на това съобщение Клитемнестра: умрял бил вече оня, който можел да й отмъсти заради убийството на мъжа й. Клитемнестра уведомила и Егист, който по това време бил из града, за смъртта на Орест и той побързал по-скоро да се върне в двореца, като не взел със себе си дори своите воини, които навсякъде го охранявали. Егист бързал към сигурна смърт. Едва стъпил в двореца, и паднал, промушен от Орестовия меч. Един от робите в ужас се затичал към Клитемнестра и я повикал на помощ. Тя разбрала, че я очаква разплата за злодейството й.

Изведнъж влязъл при нея с окървавен меч Орест. Клитемнестра паднала в краката на Орест и започнала да го моли да я пощади — та нали тя е негова майка, която го е откърмила със собствената си гръд. Орест не можел да пощади майка си; трябвало да изпълни волята на Аполон. Той хванал майка ся за ръка и я повлякъл към мястото, където лежал Егистовият труп, и там я убил. Така отмъстил Орест за баща си.

Народът ужасен започнал да се събира пред вратите на двореца, след като узнал за гибелта на Клитемнестра и Егист. Нито един от гражданите не изпитвал дори капка милост към омразния на всички тиранин Егист и към коварната Клитемнестра. Вратите на двореца се отворили и всички видели окървавените трупове на Егист и Клитемнестра, а над тях стоял с меч в ръка Орест. Орест се чувствувал прав, като извършил това убийство: та той изпълнил волята на Аполон, отмъщавайки за смъртта на баща си. Но изведнъж пред Орест се появили неумолимите богини на отмъщението, Ериниите. Около главите им се виели отровни змии, очите им святкали от страшен гняв. При вида им Орест затреперил. Той чувствувал как постепенно разумът му се помрачава. Напуснал той двореца и преследван от Ериниите, се запътил към Аполоновото светилище в Делфи с надеждата, че ще го защити богът, чиято воля изпълнил.

АПОЛОН И АТИНА ПАЛАДА СПАСЯВАТ ОРЕСТ ОТ ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ЕРИНИИТЕ.

Изложено според трагедията на Есхил „Евменидите“.

Преследван от отмъстителните Еринии, измъчен от скитания и скръб, Орест пристигнал най-сетне в свещения град Делфи и седнал там в храма на Аполон до омфала. Дори в Аполоновия храм дошли след него ужасните богини, но там богът стрелометец ги приспал и сънят затворил ужасните им очи.

А Аполон тайно от Ериниите се явил на Орест и му заповядал да отиде в Атина и там да се помоли за закрила пред древното изображение на богиня Атина Палада. Богът обещал да помогне на нещастния Орест, а за придружител му дал брата си, бог Хермес. Орест станал, тихичко се измъкнал от храма и се отправил с Хермес за Атина.

Току-що той бил тръгнал, когато из земята се подала в Аполоновия храм сянката на Клитемнестра. Като видяла спящите Еринии, тя взела да ги буди и да ги укорява, че са престанали да преследват убиеца, който пролял кръвта на майка си. Тя ги подканвала по-скоро да догонят укрилия се Орест и да не му дават мира нито за миг. Но Ериниите спели дълбок, тежък сън и насън стенели, като от време на време подвиквали, сякаш преследвали бягащия от тях убиец. Най-сетне с големи усилия се събудила една от Ериниите и разбудила другите. Ериниите изпаднали в ярост, като разбрали, че Орест е изчезнал. Те започнали да упрекват Аполон, че е изтръгнал от ръцете им убиеца, но Аполон, заплашвайки ги с лъка си, ги изгонил от своя храм. Изпълнени с яростен гняв, в безредна тълпа богините се понесли по следите на Орест.

А Орест в това време пристигнал и Атина и там коленичил пред статуята на богиня. Атина и я обгърнал с ръце. Скоро долетели Ериниите. Те навсякъде търсели Орест. В страшния си гняв богините на отмъщението били готови да разкъсат нещастника, но не смеели да оскърбят свещеното изображение на Атина.

Чула страшните крясъци на Ериниите богиня Атина и се явила пред тях, като статуята й заблестяла. Ериниите заплашително искали богинята да предаде Орест в тяхна власт: те искали да го подложат на страшни мъчения заради убийството на майка му. Орест пък молел богинята да го защити. Той припомнил на Атина Палада за баща си Агамемнон, за това, как той загинал от ръката на коварната Клитемнестра. Нима по своя воля отмъстил Орест на майка си? Та той изпълнил само повелята на Аполон. Орест молел Атина самата тя да го съди.

Вслушала се Атина в Орестовите молби. За да реши неговото дело, тя съставила съд измежду атинските старейшини. Тоя съд — ареопагът — оттогава завинаги трябвало да съществува в Атина и да се събира на хълма, където някога били разположили своя лагер амазонките, когато нападнали Тезей. Този хълм оттогава насетне се наричал Аресов хълм, тъй като амазонките принасяли жертва на бог Арес.

Събрали се подбраните от Атина съдии, донесени били две урни, в които съдиите трябвало да пуснат при гласуването камъчета, и започнало съденето. В него като съдия участвувала и богиня Атина. Наоколо се тълпял народът, желаейки да чуе как съдиите ще решат делото. Ериниите обвинявали Орест и със заплашване искали да бъде той осъден. Лично бог Аполон се явил да защищава Орест. Спокойно започнал да говори Аполон в защита на Орест. Той оправдавал неговата постъпка, тъй като Орест отмъстил на Клитемнестра за ужасното престъпление — тя убила мъжа си, великия герой цар Агамемнон. Пък и най-сетне Орест само е изпълнил неговата воля. Съдиите изслушали обвинителките и защитника и пристъпили към гласуване.

Било решено — ако се получат еднакъв брой гласове за осъждане и за оправдаване на Орест, той да бъде оправдан. Когато гласовете на съдиите били преброени, оказал се еднакъв брой оправдателни и осъдителни гласове. А равен брой гласове за осъждане и за оправдаване се получил затова, защото в полза на Орест гласувала Атина, като заявила, че тя гласува за него, тъй като самата тя няма майка, а има само баща, бог Зевс.

По такъв начин Орест бил оправдан и Ериниите трябвало да престанат да го преследват.

Ериниите изпаднали в ужасен гняв — съдът ги лишавал от изначалните им права да наказват престъпника със страшни мъчения. Ериниите заплашвали, че ще опустошат цяла Атика и ще я потопят в море от бедствия. Но Атина смекчила гнева на богините: тя ги убедила да останат завинаги в Атика — в една свещена пещера, където всички атиняни ще им отдават големи почести.

С голяма тържественост гражданите начело с Атина и нейните жрици отвели Ериниите в тяхното светилище — пещерата в подножието на Аресовия хълм. Оттогава Ериниите станали защитнички на цяла Атика и народът започнал да ги нарича Евмениди.

ОРЕСТ ПЪТУВА ЗА ТАВРИДА, ЗА ДА ПРИДОБИЕ СВЕЩЕНОТО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА АРТЕМИДА.

Изложено според трагедията на Еврипид „Ифигения в Таврида“.

Орест не се спасил от преследванията на Ериниите. Не всички от тях се подчинили на решението на ареопага. Някои от тях, както преди, преследвали Орест, като не му давали покой нито денем, нито нощем. В края на краищата, измъчен от страдания, Орест отново избягал в Делфи, в светилището на Аполон. Там Аполон му заповядал да отпътува за далечна Таврида и да докара оттам свещеното изображение (статуя) на богиня Артемида. Опасен бил този подвиг. Племето таври, което живеело в Таврида, принасяло в жертва пред тази статуя всички пристигнали при него чужденци. Такава участ можела да постигне и Орест.

И все пак Орест предприел далечното пътуване. Той на всяка цена искал да се избави от преследването на Ериниите. След благополучно плаване Орест и приятелят му Пилад пристигнали в Таврида и като укрили кораба си между крайбрежните скали, отишли в храма на Артемида. Орест не подозирал дори, че жрица в този храм била сестра му Ифигения, която някога гърците искали да принесат в жертва на богиня Артемида. Орест и Пилад не се решавали да задигнат статуята на Артемида през деня и зачакали да настъпи нощта. Но ги видели пастири, нападнали ги и след дълга борба ги вързали и завели при царя. Царят решил, че и двамата трябва да бъдат принесени в жертва на Артемида.

На сутринта ги повели вързани, към храма. Ифигения, без да подозира каквото и да било, трябвало със собствените си ръце да убие брата си. През нощта тя сънувала страшен сън: бащиният й дворец бил разрушен от земетресение и останала само една единствена колона, от която се спущали руси коси, а тя измила колоната, сякаш се готвела да я принесе в жертва. Ифигения сметнала, че е загинал брат й Орест, и решила да принесе жертва в чест на умрелия си брат. През време на жертвоприношението царските слуги довели при нея вързаните Орест и Пилад. Тя ги заразпитвала кои са и откъде са. Като узнала, че са гърци, запитала ги за съдбата на Агамемнон и на брата си Орест. Малко радостни неща можели да й разкажат Орест и Пилад.

Ифигения решила да принесе в жертва само единия от младежите, а другия да изпрати с писмо до Орест в Гърция, за да знае Орест, че сестра му Ифигения е жива. Едва сега се разкрило, че са се срещнали братът и сестрата. Зарадвали се Орест и Ифигения от тая среща. Но как да се спасят? Как да избягат от Таврида?

Ифигения решила да си послужи с измама. Тя заявила на царя на таврите, че статуята на Артемида е осквернена и че трябва да се измият в морето и статуята, и жертвите за богинята, двамата чужденци. Царят на гаврите се съгласил с това.

В тържествена процесия Ифигения тръгнала заедно с прислужничките от храма към морския бряг — към онова място, където бил укрит Орестовият кораб. Прислужничките носели статуята на Артемида, а царските слуги водели вързаните Орест и Пилад. Като стигнали на брега на морето, Ифигения заповядала на царските слуги да отидат настрана, тъй като те не трябвало да видят тайните обреди на измиването. Когато слугите се отдалечили, Ифигения развързала брата си и верния му приятел и побързала да се качи заедно с тях на кораба. На царските слуги се видяло подозрително, че обредът трае толкова дълго. Те отишли на брега и за свое учудване видели там кораб, с който Орест искал да откара Ифигения. Царските слуги се впуснали към Орест, за да отнемат от него своята жрица. Започнала битка, но Орест и Пилад принудили царските слуги да избягат. Качил се Орест с Ифигения и със спътниците си на кораба. Гребците седнали при веслата и корабът излязъл в открито море. Но на пътниците не било съдено да напуснат така лесно Таврида.

Вдигнала се страшна буря, която върнала кораба пак до брега. Всички гърци, които се намирали на кораба, щели да загинат, като попаднат във властта на царя на таврите, ако не им се била притекла на помощ богиня Атина Палада. Тя се явила на царя на таврите и му заповядала не само да пусне да си отидат в Гърция Ифигения, брат й и всичките им спътници, но дори да позволи да заминат с тях и всички прислужнички от храма на Артемида. Царят се подчинил на волята на богинята. Сега Ифигения можела да се върне в родината си, откъдето някога богиня Артемида я била пренесла при таврите.

Корабът на Орест преминал благополучно обратния път. Като се върнал в родината си, Орест убил Егистовия син Алет, който в негово отсъствие бил заграбил престола. На верния си приятел Пилад, който бил готов да умре за него в Таврида под жертвения нож на Ифигения, Орест дал за жена сестра си Електра. А Ифигения станала жрица на богиня Артемида в храма недалеч от Атина.

ЕДИП. НЕГОВОТО ДЕТСТВО, МЛАДОСТ И ЗАВРЪЩАНЕ В ТИВА

Изложено според трагедията на Софокъл „Едип цар“.

Царят на Тива, Кадмовият син Полидор, и жена му Нуктида имали син на име Лабдак, който именно наследил властта над Тива. Син и наследник на Лабдак бил Лай (Лайос). Веднъж Лай посетил царя Пелопс и дълго му гостувал в Пиза. Лай се отплатил с черна неблагодарност на Пелопс за неговото гостоприемство. Той отвлякъл младия син на Пелопс, Хризип, и го откарал със себе си в Тива. Разгневеният и опечален баща проклел Лай; прокълнал го боговете да накажат похитителя на сина му, като той, Лай, бъде убит от родния си син. Така Хризиповият баща проклел Лай и това бащино проклятие трябвало да се изпълни.

След като се завърнал в седмовратата Тива. Лай се оженил за дъщерята на Менойкей, Йокаста. Лай дълго живял спокойно в Тива и само едно нещо го тревожело: нямал деца. Най-после Лай решил да замине за Делфи и там да се допита до бог Аполон коя е причината за тая бездетност. Страшен отговор дала на Лай Аполоновата жрица Пития. Тя изрекла:

— Сине Лабдаков, боговете ще изпълнят твоето желание — ще имаш син, но знай: ти ще загинеш от ръката на своя син. Ще се изпълни проклятието на Пелопс!

Лай се ужасил. Дълго мислил той как да избегне повелите на неумолимата съдба; в края на краищата решил да убие сина си, щом той се роди.

Наистина скоро на Лай се родил син. Жестокият баща свързал с ремъци краката на новородения свой син, като пробил ходилата му с остро желязо, повикал един роб и му заповядал да хвърли младенеца в гората по склоновете на Китерон, за да го разкъсат там зверове. Но робът не изпълнил заповедта на Лай. Дожаляло му за детето и предал тайно момченцето на един роб на коринтския цар Полиб. Този роб тъкмо по това време пасял стадото на своя господар по склоновете на Китерон. Робът занесъл момченцето при цар Полиб, а тоя, понеже бил бездетен, решил да го отгледа като свой наследник. Цар Полиб дал на момченцето името Едип поради стеклите му от раните крака.

Така и израсъл Едип при Полиб и жена му Меропа, които го наричали свой син, и сам Едип ги смята за свои родители. Но веднъж, когато Едип бил вече порасъл и възмъжал, при един гуляй, някой от приятелите му, след като пийнал, го нарекъл храненик — нещо, което поразило Едип. В душата му се промъкнали съмнения. Той отишъл при Полиб и Меропа и дълго ги убеждавал да му открият тайната на негово раждане. Но нито Полиб, нито Меропа му казали нещо. Тогава Едип решил да отиде в Делфи и там да научи тайната около раждането си.

Като обикновен пътник Едип се отправил за Делфи. Пристигнал той там и се допитал до оракула. Лъчезарният Аполон му отговорил чрез устата на прорицателката Пития:

— Едипе, твоята съдба е ужасна! Ти ще убиеш баща си, ще се ожениш за собствената си майка и от този брак ще се родят деца, проклети от боговете и ненавиждани от всички хора.

Ужас обзел Едип. Какво да направи, за да избегне злата си съдба; как да отбегне отцеубийството и брака с майка си? Та оракулът не назовал по име родителите му. Ами ако Полиб и Меропа са неговите родители? Нима той ще стане убиец на Полиб и мъж на Меропа? Едип решил да не се завръща вече в Коринт, да си остане вечен скитник без род, без племе, без родина.

Но нима е възможно да се избягнат повелите на съдбата? Едип не знаел, че колкото повече се стараела избегне своята орис, толкова по-сигурно ще тръгне по пътя, който му е предопределила съдбата.

Като бездомен скиталец Едип заминал от Делфи. Той не знаел къде да отиде и тръгнал по първия попаднал му път. Този път водел за Тива. По тоя път в подножието на Парнас, където се събирали три пътя, в една тясна клисура Едип срещнал колесница, с която пътувал беловлас старец с величествен вид; глашатай управлявал колесницата, а подир нея следвали слугите. Глашатаят грубо креснал на Едип, заповядал му да се отбие от пътя и замахнал с камшика по него. Разядосаният Едип ударил глашатая и искал вече да отмине колесницата, когато ненадейно старецът замахнал с жезъла си и ударил Един по главата.

Едип се разярил и в гнева си ударил стареца със своята тояга така силно, че той паднал мъртъв възнак на земята. Едип се нахвърлил върху придружителите и ги избил всичките; само един роб успял незабелязано да се укрие. Така се изпълнила повелята на съдбата: Едип убил, без да знае това, баща си Лай. Защото този старец бил Лай; той пътувал за Делфи, за да се допита до Аполон какво трябва да направи, за да спаси Тива от кръвожадния Сфинкс.

Едип спокойно продължил пътя си. Той смятал, че не е виновен за това убийство: та не той нападнал пръв, а само се защищавал. Все повече и повече напредвал Едип по избрания от него път и пристигнал най-после в Тива.

В Тива царяло голямо униние. Две беди сполетели града на Кадъм. Страшният Сфинкс, чедо на Тифон и на Ехидна, се бил заселил недалеч от Тива, на планината Сфингион, и искал все нови и нови жертви, а на това отгоре и робът донесъл вестта, че цар Лай убит от някакъв непознат човек. Виждайки покрусата на гражданите, Едип решил да ги спаси от бедата: той решил лично да отиде при Сфинкс.

Сфинкс бил страшно чудовище с глава на жена, с тяло на грамаден лъв, с лапи, въоръжени с остри лъвски нокти, и с грамадни криле. Боговете били решили Сфинкс да остане край Тива дотогава, докато някой разреши загадката му. Тая загадка била казана на Сфинкс от музите. Сфинкс карал всички пътници, кой то минавали покрай него, да решават тая загадка, и никой не можал да я разгатне и всички загивали от мъчителна смърт в железните прегръдки на ноктестите лапи на Сфинкс. Мнозина доблестни тиванци се опитвали да спасят Тива от Сфинкс, но всички те загинали.

Дошъл Едип при Сфинкс и той му задал своята гатанка:

— Кажи ми кое е това същество, което сутрин ходи на четири крака, през деня — на два, а вечер — на три. Никое от всичките същества, които живеят на земята, не се променя така, както то. Когато ходи на четири крака, то има най-малко сили и се движи по-бавно, отколкото през останалото време.

Едип не се замислил нито за един миг и тозчас отговорил:

— Това същество е човекът! Когато е малък, когато е още едва в утрото на своя живот, той е слаб и бавно пълзи на четири крака. През деня, тоест в зрялата си възраст, той ходи на два крака, а вечер, тоест на старини, грохва и понеже има нужда да се подпира, взема патерица; тогава ходи на три крака.

Така разрешил Едип загадката на Сфинкс. А Сфинкс размахал криле и се хвърлил от скалата в морето. Боговете били решили Сфинкс да загине, щом някой разреши загадката му. По тоя начин Едип освободил Тива от тази напаст.

Когато Едип се завърнал в Тива, тиванците го провъзгласили за цар, тъй като предварително било решено от Креонт, който управлявал вместо убития Лай, че цар на Тива ще стане оня, който я спаси от Сфинкс. След като се възцарил в Тива, Едип се оженил за вдовицата на Лай Йокаста и имал от нея две дъщери, Антигона и Исмена, и двама синове, Етеокъл и Полинейк. Така се изпълнила и втората повеля на съдбата: Едип станал мъж на родната си майка и от нея му се родили деца.

ЕДИП В ТИВА

Изложено според трагедията на Софокъл „Едип цар“.

Провъзгласен от народа за цар, Едип мъдро царувал в Тива. Спокойствието на Тива и на царското семейство дълго време не било смущавано от нищо. Но нали съдбата била отредила на Едип нещастие. И ето че голямо бедствие сполетяло Тива. Богът стрелометец Аполон изпратил на Тива ужасна болест. Тя моряла и стари, и млади. Тива заприличала на грамадни гробища. Труповете лежали непогребани по улиците и площадите. Навсякъде се носели вопли и степания. Навред се чувал плач на съпруги и майки. В Тива върлувала не само ужасната болест — там царял и глад, тъй като нивите не давали родитба, а всред стадата бушувал страшен мор. Изглеждало, че са настанали последните дни за града на великия Кадъм. Напразно гражданите принасяли жертви на боговете и ги молели за спасение. Боговете не чували молбите им — бедствието все повече се засилвало.

Гражданите на тълпа дошли при своя цар Едип да го молят да им помогне, да ги научи как да се избавят от бедствията, които ги застрашавали с гибел. Та нали Едип вече им бил помогнал един път да се избавят от Сфинкс. Самият Едип страдал поради бедствията на Тива и на своя род; той вече бил изпратил брата на Йокаста Креонт в Делфи да се допита до Аполон как ля се избавят от тези бедствия. Креонт трябвало да се завърне скоро Едип с нетърпение го чакал.

Ето че се върнал Креонт. Той донесъл отговора на оракула. Аполон заповядал да бъде изгонен оня, който с някакво престъпление навлякъл на Тива това бедствие. Гражданите трябвало да заплатят за пролятата кръв на цар Лай с изгонване или дори със смъртно наказание на убиеца. Но как да се намери убиецът? Нали Лай бил убит през време на пътуване и всичките му спътници били избити с изключение само на един роб. Едип решил на всяка цена да намери убиеца, който и да бъдел той, където и да се укривал, ако ще би дори в собствения му дворец, ако дори убиецът бъдел близък нему човек. Едип свиква целия народ на събрание, за да се посъветва как да намерят убиеца. Народът смятал, че трябва да се обърнат към прорицателя Тирезий, който единствен можел да помогне. Довеждат слепия прорицател Тирезий. Едип го замолва да каже името на убиеца на Лай. Какво може да му отговори прорицателят? Да, той знае кой е убиецът, но не може да го назове.

— О, пусни ме да си отида вкъщи, и на двама ни ще бъде по-леко да носим бремето, с което съдбата ни е натоварила — казва Тирезий. Но Едип настоява за отговор.

— Презрени човече, ти не искаш да отговарящ извикал Едип. — С упорството си ти можеш да ядосаш дори камък.

Дълго упорствувал Тирезий, дълго не искал да каже името на убиеца, но най-сетне, отстъпвайки пред гневните думи на Едип, заявява:

— Самият ти, Едипе, си осквернил тая страна с това, че властвуваш в нея. Ти си оня убиец, когото търсиш! Без да знаеш, ти се ожени за оная, която за всекиго от нас е по-скъпа от всички, ожени се за майка си.

Страшно се разгневил Един на Тирезий, когато тия думи. Той нарича прорицателя лъжец, заканва че ще го накаже със смърт, казва, че Креонт, за да владее неговото царство, е внушил на Тирезий да говори това. Тирезий слуша гневните думи на царя спокойно, с пълното съзнание, че е казал истината. Той знае че Едип, макар да не е сляп, не вижда всичкото зло, което той върши, без сам да желае това. Едип не вижда къде живее, не вижда, че сам е враг на себе си враг на своето семейство. Никакви заплахи не стряскат Тирезий; той смело казва на Едип, че убиецът е тук, пред него. Макар че убиецът е дошъл в Тива като чужденец, в същност той е роден тиванец. Зла участ ще постигне убиеца: от виждащ той ще стане сляп, от богаташ — бедняк и ще бъде прогонен от Тива, загубил всичко.

Гражданите ужасени слушали Тирезий; те знаели, че никога лъжа не е осквернявала устата му.

А Едип, цял обзет от гняв, обвинява Креонт, че той е научил Тирезий да говори така. Едип обвинява Креонт в стремеж да завладее властта над Тива. Идва и Йокаста; Едип й разказва всичко, което е изрекъл Тирезий, и обвинява в лоши намерения брата й. Той разпитва Йокаста как е бил убит Лай и как е бил захвърлен в гората по склоновете на Китерон единственият син на Лай. Йокаста му разказва всичко. В душата на Едип се прокрадват първите съмнения. Тежко предчувствие за нещо ужасно свива сърцето му:

— О, Зевсе! — провиква се Едип. — На какво си решил да ме обречеш! Нима виждащият съм бил не аз, а слепият Тирезий!

Едип запитва и за спасилия се роб — где е той, жив ли е, и узнава, че този роб пасе стада по склона на Китерон. Едип веднага изпраща да го доведат. Той иска да узнае цялата истина, колкото и ужасна да е тя.

Едва били изпратили за роба, когато от Коринт пристига вестоносец; той носи вест за смъртта на цар Полиб, който умрял поради болест. Значи Полиб не е убит от ръката на сина си. Ако Едип е Полибов син,. значи не се е изпълнила повелята на съдбата — нали на Едип било съдено да убие баща си. А може би Едип не е син на Полиб? Едип се надява, че е избягнал онова, което му е отредила съдбата. Но вестоносецът разбива тази надежда. Той казва на Едип, че Полиб не е негов баща, че лично той, вестоносецът, го е занесъл на коринтския цар като малко дете, а на него го бил дал пастирът на цар Лай.

С ужас слуша Едип вестоносеца; все по-ясна и по-ясна става за него страшната истина.

Но ето и пастира. Отначало той не иска нищо да каже, иска да скрие всичко. Но Едип го заплашва със страшно наказание, ако скрие истината.

Уплашен, пастирът признава, че момченцето, което той дал някога на вестителя, било Лаев син, когото бащата бил обрекъл на смърт, но пастирът се бил смилил над нещастното дете.

Как би желал Едип да е умрял тогава като невинно дете; как натяквал на пастира, задето не го оставил да загине като младенец! Защото сега всичко става ясно на Едип. Той вече знае от това, което му разказала Йокаста, как е умрял Лай, знае, че самият той е убил баща си, а от думите на пастира му станало ясно, че той е роден син на Лай и на Йокаста. Изпълнила се повелята на съдбата, колкото и да се старал да избегне това Едип. В отчаяние Едип се оттегля в двореца. Той е убиец на баща си, мъж на майка си, децата му са у него едновременно и деца, и братя и сестри по майка.

В двореца нов удар чака Едип. Йокаста не могла да понесе всичкия ужас, който се разкрил пред нея, и турила край на живота си, като се обесила в спалнята. Обезумял от скръб, Едип откъснал от дрехата на Йокаста катарамите и с остриетата им си избол очите. Той не желаел вече да вижда слънчевата светлина, не желаел да вижда децата си, да вижда родната Тива. Сега за него всичко е свършено — не може вече да има радост в живота му. Едип моли Креонт да го прогони от Тива и настоява само за едно — да се погрижи за децата му.

СМЪРТТА НА ЕДИП

Изложено според трагедията на Софокъл „Едип в Колона“.

Креонт не изгонил веднага Едип от Тива. Известно време Едип живял в двореца, отстранил се от всички, цял отдаден на своята скръб. Но тиванците се страхували, че пребиваването на Едип в Тива ще навлече гнева на боговете върху цялата страна. Те поискали слепият Едип да бъде незабавно изгонен. Не се противопоставили на това решение и Едиповите синове, Етеокъл и Полинейк. Самите те искали да управляват в Тива. Тиванците изгонили Едип, а синовете му поделили властта с Креонт.

Слепият, грохнал Едип отишъл в изгнание в чужбина. Него, безпомощния, щяла да го постигне неизбежна гибел, ако дъщеря му, благородната, силна по дух Антигона, не била решила да се посвети цяла на баща си. Тя последвала Едип в изгнанието му. Нещастният старец минавал от една страна в друга, воден от Антигона. Внимателно го водела Антигона през планини и тъмни гори, делейки с него всички несгоди, всички опасности на трудния път.

След дълги скитания Едип стигнал най-после в Атика, в град Атина. Антигона не знаела къде е довела баща си. Недалеч се виждали стени и кули на град, осветени от лъчите на току-що изгрялото слънце. До града се зеленеела малка лаврова гора, цялата увита от бръшлян и лози. В горичката тук-таме блестели със сребристата си зеленина маслини. Оттам се чувало сладостното пеене на славеи. По зелената долина течали със силен ромон потоци, навсякъде се белеели звездичките на нарциси и се жълтеел ароматен шафран. В зелената горичка многострадалният Едип седнал на един камък под сянката на лаврово дърво, а Антигона искала да обиколи и да разбере къде се намират. Покрай Едип минал един селянин: той му казал, че се намират в Колона, градче близо до Атина; че горичката, в която седи Едип, е посветена на Евменидите, че цялата околност е посветена на Посейдон и на титана Прометей, а градът, който се вижда от горичката, е Атина, където властвува великият герой Тезей, синът на Егей. Като чул това, Едип замолил селянина да изпрати някого при цар Тезей, тъй като искал да окаже на Тезей голяма помощ, ако атинският цар се съгласи да му даде временно убежище. На селянина било трудно да повярва, че един слаб и при това сляп старец може да помогне с нещо на могъщия цар на Атина.

Изпълнен със съмнения, тръгнал селянинът към Колона, за да разкаже там за слепия старец, който се бил спрял в свещената горичка на Евменидите и обещавал голяма помощ на самия Тезей.

А Едип, като узнал, че се намира в свещената горичка на Евменидите, разбрал, че не е далеч вече последният му час, краят на всичките негови страдания. Отдавна вече му бил предсказал Аполон, че след дълги скитания, пълни с несгоди, той ще умре в една свещена горичка, посветена на велики богини, и че оня, който му даде подслон, ще получи голяма награда, а тия, които го изгонят, ще бъдат жестоко наказани от боговете. Разбрал сега Едип, че великите богини — това са Евменидите, които са го преследвали така неумолимо цял живот. Той повярвал, че сега и за него ще настъпи спокойствие.

В това време гражданите на Колона бързат към горичката на Евменидите, за да научат кой се е решил да влезе в нея, когато самите граждани дори не се осмеляват да произнесат името на страшните богини, не смеят да погледнат тяхното светилище. Щом чул гласовете на колонците, Едип помолил Антигона да го заведе навътре в горичката, но когато колонците започнали да го наричат осквернител на горичката, той излязъл и запитан от колонците кой е, казал името си. Те се ужасили. Пред тях бил Едип! Кой в Гърция не знаел неговата ужасна съдба; кой не знаел престъпленията, в които, без да иска, се е провинил нещастният син на Лай! Не, колонците не могат да допуснат Едип да остане тук; те се страхуват от гнева на боговете. Не слушат те нито молбите на Едип, нито молбите на Антигона и искат слепият старец незабавно да напусне околностите на Колона. Нима Едип не ще намери подслон и в Атина, в онази Атина, която се слави навсякъде из Гърция като свещен град, който дава закрила на всички, които молят за закрила; та нали Едип е дошъл тук не по своя воля; нали неговото идване трябва да донесе добро на гражданите. Най-сетне Едип замолва гражданите до почакат поне докато дойде Тезей. Нека атинският цар реши може ли да остане тук Едип, или трябва да бъде изгонен и оттук.

Гражданите се съгласили да почакат до идването на Тезей. В това време в далечината се показала колесница, в която пътувала някаква жена с широкопола тесалийска шапка, закриваща лицето й. Антигона се вглежда и й се струва, че тая жена е сестра й Исмена. Колесницата се приближава все повече и повече; Антигона се вглежда още по-внимателно и наистина познава Исмена.

— Татко! — извиква Антигона. — Виждам, че идва насам дъщеря ти Исмена. сега ще чуеш гласа й.

Щом стигнала до Едип, Исмена слязла от колесницата и се хвърлила в прегръдките на баща си.

— Татко, злочести татко! — възкликнала Исмена. — Най-сетне пак мога да прегърна тебе и Антигона.

Едип се радва на идването на Исмена; сега са при него дъщерите му: вярната му спътница и помощница Антигона и Исмена, която никога не е забравяла баща си и постоянно му е изпращала вести от Тива.

А Исмена търсела Едип, за да му предаде най-печални новини: Едиповите синове отначало управлявали заедно в Тива; но по-младият син Етеокъл заграбил сам властта и изгонил от Тива по-големия си брат Полинейк. Тогава Полинейк отишъл в Аргос и там успял да си издействува помощ. Сега той настъпва с войска срещу Тива, за да си възвърне властта или пък да падне в боя. Исмена разправя също, че оракулът в Делфи предсказал, че ще победи оня, на чиято страна застане Едип. Исмена е убедена, че скоро тук ще пристигне Креонт, който управлява заедно с Етеокъл, за да отведе Едип със сила. Но Едип не иска да бъде на страната нито на единия, нито на другия си син; той се възмущава от синовете си, задето са поставили стремежа си към власт по-горе от дълга на деца към баща. Той не иска да помага на синовете си, които нито дума не са промълвили против изгонването му от Тива. Не, те не ще получат с помощта на баща си властта над Тива. Едип ще остане тук; той ще бъде закрилник на Атина!

Гражданите на Колона съветват Едип да принесе умилостивителни жертви на Евменидите, щом е решил да остане завинаги в Атина. Едип моли някой друг да принесе тия жертви, тъй като сам той, грохнал и сляп, не е в състояние да направи това. Исмена изказва готовност да принесе жертвите и влиза в горичката на Евменидите.

Едва Исмена навлязла в горичката, когато пристига със свитата си Тезей. Той любезно поздравява Едип и му обещава защита. Тезей знае колко тежка е участта на чужденеца, колко много несгоди среща той. Тезей лично е изпитал всичката тежест на живота в чужбина и затова не може да откаже защита на нещастния скиталец Едип.

Едип благодари на Тезей и му обещава от своя страна закрила. Той казва, че като умре, гробът му ще бъде винаги сигурна закрила за атиняните.

Но не било съдено на Едип да намери веднага спокойствие. Когато Тезей си отишъл, от Тива пристига с малък отряд Креонт. Той иска да отведе Едип, за да осигури за себе си и за Етеокъл победа над Полинейк и неговите съюзници. Креонт се опитва да склони Едип да замине с него; убеждава го да отиде в Тива, като му обещал, че там той ще си живее спокойно всред своите близки, заобиколен от техните грижи. Но решението на Едип е непоколебимо. Пък той и не вярва на Креонт. Едип знае кое кара Креонт да го увещава да се върне в Тива. Не, Едип няма да отиде с тях; няма да даде победата в ръцете на онези, които са го обрекли на толкова беди.

Виждайки, че Едип упорствува, Креонт го заплашва, че насила ще го накара да отиде с него в Тива. Едип не се бои от насилието — нали той е под покровителството на Тезей и на всички атиняни. Но Креонт злорадо съобщава на слепия, безпомощен старец, че едната от дъщерите му, Исмена, вече е пленена; Креонт заплашва, че ще плени и единствената опора на Едип — себепожертвувателната му дъщеря Антигона. Креонт тозчас привежда в изпълнение заплахата си: той заповядва да хванат Антигона. Напразно тя вика на помощ атиняните, напразно протяга ръце към баща си — нея я отвеждат. Сега Едип е безпомощен; отнели са му очите, които гледали вместо него; той призовава като свидетелки Евменидите, проклина Креонт и му пожелава да изпита също такава съдба, каквато е изпитал самият той; пожелава му и той да загуби децата си. А Креонт, прибягнал веднъж до насилие, решава и по-нататък да действува чрез насилие. Той грабва Едип и иска да го отвлече. За Едип се застъпват жителите на Колона, но те са малко и не е по силите им да се борят с отряда на Креонт. Колонците високо зоват за помощ. При вика им се притичва Тезей със своята свита.

Тезей е възмутен от насилието на Креонт. Как е посмял той да плени Едип и дъщерите му тук, край горичката на Евменидите; нима той мисли, че в Атина няма достатъчно хора, нима той смята Тезей за нищо, щом дръзва насила да отвежда онези, които се намират под закрилата на Атина? Нима в Тива са го научили да действува така противозаконно? Не! Тезей знае, че в Тива беззаконието не се търпи. Креонт сам позори своя град и своята родина; макар че по години е вече старец, той постъпва като неразумен младеж. Тезей иска незабавно да бъдат върнати Едиповите дъщери. Креонт се мъчи да оправдае пред Тезей постъпката си с това, че бил убеден, както той се изразил, че Атина няма да даде убежище на човек, който е убил баща си и се е оженил за родната си майка. Обаче Тезей твърдо стои на своето решение. Той настоява Креонт да върне на Едип дъщерите му и заявява, че няма да си отиде дотогава, докато дъщерите на Едип не бъдат отново при него. Креонт се подчинил на искането на Тезей и скоро старецът Едип вече прегръщал дъщерите си и благодарял на великодушния цар на Атина, като призовавал благословението на боговете върху него.

А Тезей казва на Едип:

— Изслушай ме, Едипе! Тук, при олтара на Посейдон, където аз принасях жертва, преди да пристигне Креонт, седи един млад човек, който иска да говори с тебе.

— Но кой е този младеж? — запитва Едип.

— Не зная. Дошъл е от Аргос. Помисли нямаш ли в Аргос някой твой близък — отвръща Тезей. Като чул това, Едип извикал:

— О! Не настоявай, Тезее, да говоря с този младеж! От думите ти разбрах, че той е омразният ми сия Полинейк. Неговите думи ще ми причинят само страдания.

— Но той е дошъл да те моли за нещо — казва Тезей. — Ти не можеш да му откажеш да го изслушаш, иначе ще разгневиш боговете.

Като чула, че Полинейк е тук, Антигона също замолва Едип да го изслуша, макар и да се е провинил той тежко пред баща си. Едип се съгласява да изслуша сина си и Тезей отива да го доведе.

Идва Полинейк. На очите му — сълзи. Той плаче, като вижда баща си сляп, облечен като просяк, с побеляла коса, развявана от вятъра, със следи от постоянен глад и лишения върху лицето. Едва сега разбрал Полинейк колко жестоко е постъпил с родния си баща. Протягайки ръце към баща си, той казва:

— Татко, кажи ми само една дума, не се отвръщай от мене! Не ме оставяй без отговор! Сестри, убедете поне вие баща ни да не ме отпраща, без да ми е казал поне една дума.

Антигона моли брата си да каже на баща им защо е дошъл; тя е убедена, че Едип няма да остави сина си без отговор.

Полинейк разправя как е бил изгонен от по-малкия си брат от Тива, как е отишъл в Аргос, оженил се там за дъщерята на Адраст и успял да получи подкрепа, за да отнеме от брат си властта, която по право се пада нему като по-стар.

— О, татко! — така продължава Полинейк. — Всички ние, които потегляме срещу Тива, те заклеваме в твоя живот и в децата ти да тръгнеш с нас; молим те, забрави своя гняв и ни помогни да отмъстим на Етеокъл, който ме изгони и ме лиши от родина. Защото, ако оракулите казват истината, победата ще съпътствува ония, с които ще бъдеш ти. О, изслушай ме благосклонно! Заклинам те в боговете — ела с мене. Аз ще те възвърна в родния дом, а тук, в чужбина, ти си просяк; също такъв просяк, какъвто съм и аз.

Едип не слуша сина си. Молбите му не го трогват. Синът му Полинейк сега има нужда от него, за да завладее Тива. А по-рано нима не той го изгони от Тива? Нима не той го направи скиталец? Нима не по негова вина Едип носи тия дрипи? И двамата синове забравиха своя дълг към баща си, само дъщерите му останаха верни и всякога са се грижили за него и са го почитали.

— Не, аз няма да ти помогна да превърнеш в развалини Тива. Преди да превземеш Тива, ти сам ще паднеш, облян в кръв, а заедно с тебе ще падне и брат ти Етеокъл! — извиква Едип. — Аз пък призовавам проклятие върху вашите глави, за да помните как трябва да се почита родният баща. Махай се оттук, отхвърлен, нямащ вече баща! Нека моите проклятия не те оставят! Умри прочее в двубой с брата си. Убий оногова, който те е изгонил! Аз призовавам Евменидите и бог Арес, които ви подтикнаха към братоубийствена разпра, те да ви накажат! Иди сега и кажи на всичките си спътници какви дарове раздаде по равно на синовете си Едип.

— О, горко ми! О, нещастен аз! — провиква се Полинейк. — Нима мога да предам на моите спътници бащиния си отговор! Не, аз трябва мълком да посрещна участта си!

Полинейк си отишъл, без да измоли прошка и закрила от баща си; заминал си, без да чуе молбите на Антигона да се завърне в Аргос и да не започва война, която застрашавала с гибел и него, и брат му, и Тива.

Близък бил вече последният час на Едип. От ясно небе блеснала светкавица и се разнесла гръмотевица. Всички, които се намирали край горичката на Евменидите, стояли поразени от това страшно знамение на Зевс. Пак възпламнала ярка светкавица. Ето и втора гръмотевица. Всички потреперали от страх.

А Едип повикал дъщерите си и им казал:

— О, деца! Повикайте по-скоро Тезей! Тия гръмотевици на Зевс ми предвещават, че аз скоро ще сляза в царството на мрачния Хадес. Не се бавете! Изпратете по-скоро да повикат Тезей. Близък е моят край!

Едва промълвил това Едип, и сякаш потвърждавайки думите му, отново се чули гръмотевици. Тезей бързо дошъл до горичката на Евменидите. Като чул гласа му, Едип казал:

— Властителю на Атина! Настъпи моят край; гръмотевиците и светкавиците на Зевс предвещават моята кончина и аз желая да умра, след като изпълня онова, което ти обещах. Аз сам ще те заведа до мястото, където ще умра, но ти не откривай никому къде се намира моят гроб: той ще закриля твоя град по-добре, отколкото множество щитове и копия. Ти сам ще чуеш онова, което аз не мога да кажа тук. Пази тази тайна и я открий при твоята кончина на най-големия си син, а той нека я предаде на своя наследник. Да вървим, Тезее, да вървим деца. Сега аз, слепият, ще бъда ваш водач по пътя, а мене ще ме поведат Хермес и Персефона.

Тезей, Антигона и Исмена тръгнали след Едип и той ги повел също като виждащ. Когато дошъл до онова място, откъдето се слизало в изпълненото с мрак царство на сенките на умрелите, той седнал там на един камък. Готов да посрещне смъртта, Едип прегърнал дъщерите си и казал:

— Деца, от днес нататък вие няма да имате вече баща. Вече ме завладя богът на смъртта Танатос. Няма да лежи вече на плещите ви тежкият дълг да се грижите за мене.

Със силен плач Антигона и Исмена прегърнали баща си. Изведнъж от дълбочината се донесъл тайнствен глас: „По-скоро, по-скоро, Едипе! Защо се бавиш, та не идваш? Прекалено дълго се бавиш!“ Като чул тайнствения глас, Едип повикал Тезей да се приближи, сложил в ръката му ръцете на дъщерите си и го помолил го да бъде техен закрилник. Тезей се заклел, че ще изпълни Едиповата молба. Едип заповядал на дъщерите си да се отстранят; те не трябвало да видят какво ще стане и не трябвало да чуят тайната, която Едип искал да повери на Тезей. Антигона и Исмена си тръгнали. След малко се обърнали, за да погледнат за последен път баща си, но него вече го нямало; там стоял само Тезей, закрил очи с ръце, сякаш му се е явило ужасно видение. После Антигона и Исмена видели как Тезей коленичил и започнал да се моли. Така завършил своя многострадален живот Едип и никой от смъртните не знаел как той умрял, нито къде се намира гробът му. Без стон, без болка отминал той в царството на Хадес, отминал затам така, както не отминава никой от хората.

СЕДЕМТЕ СРЕЩУ ТИВА

Изложено според трагедията на Есхил „Седемте срещу Тива“ и трагедията на Еврипид „Финикийки“.

Когато слепият Едип бил изгонен от Тива, синовете му и Креонт поделили помежду си властта. Всеки от тях трябвало да управлява поред в течение на една година. Етеокъл не желаел да дели властта с по-големия си брат Полинейк, изгонил го от седмовратата Тива и сам започнал да властвува над нея. А Полинейк се оттеглил в Аргос, където властвувал цар Адраст.

Цар Адраст произхождал от рода на Амитаонидите. Някога двама герои, великият прорицател Мелампод и Биант, синове на героя Амитаон, се оженили за дъщерите на цар Пройт. Това станало така: Пройтовите дъщери разгневили боговете и били наказани с това, че боговете им изпратили безумие. В пристъп на безумие дъщерите на Пройт си въобразили, че са крави, и с мучене започнали да тичат по околните поля и гори. Мелампод, който знаел тайната как да изцери дъщерите на Пройт, предложил да ги излекува, но срещу това поискал Пройт да му даде една трета от своите владения. Пройт не се съгласил на това условие. Бедствието още повече се засилило — и други жени се заразявали от безумие. Пройт пак се обърнал към Мелампод. Мелампод поискал вече не една трета, а две трети — едната за себе си и другата за брата си Биант. Пройт трябвало да се съгласи. Мелампод с отряд младежи отишъл в планините, изловил след дълго преследване всички обезумели жени и Пройтовите дъщери и ги излекувал. Пройт дал дъщерите си за жени на Мелампод и на Биант.

На Мелампод се родил син Антифат, на Антифат — Оикъл, а на Оикъл — Амфиарай. Биант пък имал син Тал, а негови деца били Адраст и Ерифила. Когато потомците на Мелампод и Биант — Адраст и Амфиарай — възмъжали, между тях пламнала разпра. Адраст трябвало да избяга в Сикион при цар Полиб. Там той се оженил за царската дъщеря и получил властта над Сикион. Но не след дълго Адраст се завърнал в родния Аргос, помирил се с Амфиарай и омъжил сестра си Ерифила за него. Адраст и Амфиарай си дали взаимно клетва, че Ерифила винаги ще бъде съдник в техните спорове и че те ще се подчиняват безпрекословно на нейните решения. Емфиарай и не помислил, че това тяхно споразумение ще стане причина да загине и той, и неговият род.

Веднъж късно през нощта в двореца на цар Адраст именно дошъл Полинейк, надявайки се да намери при него закрила и помощ. Край двореца Полинейк срещнал Ойнеевия син — героя Тидей, който, след като убил в родината си своя чичо и братовчедите си, също бил избягал в Аргос. Между двамата герои пламнала крайно ожесточена препирня. Неукротимият Тидей, който не търпял ничие възражение, грабнал оръжието. Полинейк също тъй извадил меча и се прикрил с щита си. Героите се нахвърлили един срещу друг. Силно затракали мечовете им по обкованите с мед щитове. Героите се биели в мрака като два разярени лъва. Адраст чул шума от двубоя и излязъл от двореца. Колко учуден бил той, когато видял двамата младежи, които се биели с ожесточение. Единият от тях, Полинейк, бил наметнал върху въоръжението си лъвска кожа, а другият, Тидей — кожа от грамаден глиган. Адраст си припомнил предсказанието, дадено му от оракула, че ще омъжи дъщерите си за лъв и за глиган. Той побързал да разтърве героите и ги въвел като гости в двореца си. Скоро цар Адраст омъжил дъщерите си — едната, Деипила, за Полинейк, а другата, Аргея, за Тидей.

След като станали зетьове на Адраст, Полинейк и Тидей започнали да го молят да им възвърне властта в техните отечества. Адраст се съгласил да им помогне; той им поставил само едно условие — в похода да вземе участие и Амфиарай, славен воин и голям прорицател.

Решено било най-напред да потеглят срещу седмо-вратата Тива. Амфиарай отказал да вземе участие в този поход, тъй като знаел, че героите предприемат похода против волята на боговете. Той, любимец на Зевс и на Аполон, не искал да разгневява боговете, като наруши волята им. Колкото Тидей и да увещавал Амфиарай, този твърдо държал на своето решение. Тидей пламнал в неукротим гняв и героите щели да станат врагове навеки, ако не ги бил помирил Адраст. За да накара все пак Амфиарай да вземе участие в похода, Полинейк решил да си послужи с хитрост. Решил да привлече на своя страна Ерифила, та тя със своето решение да принуди Амфиарай да тръгне срещу Тива. Знаейки колко е користолюбива Ерифила, Полинейк обещал да й подари скъпоценната огърлица на Хармония, жената на първия тивански цар Кадъм. Ерифила била съблазнена от скъпоценния подарък и решила, че мъжът й трябва да участвува в похода. Амфиарай не можел да се откаже: нали той сам някога бил дал клетва, че ще се подчинява на всички решения на Ерифила. А Ерифила, съблазнена от скъпоценната огърлица, изпратила мъжа си на сигурна смърт; тя не знаела, че огърлицата носи големи нещастия на оня, който я притежава.

Много герои се съгласили да участвуват в този поход. В него взели участие могъщите потомци на Пройт, силният като бог Капаней и Етеокъл, синът на знаменитата аркадска ловджийка Аталанта — младият и прекрасен Партенопай, славният Хипомедонт и мнозина други герои. Полинейк се обърнал за помощ и към Микена; владетелят на Микена вече се бил съгласил да вземе участие в похода, но великият гръмовержец Зевс чрез свои страшни знамения го удържал от това. Все пак се събрала голяма войска. Седемте вождове водели войската срещу Тива и начело на всички стоял Адраст. Героите отивали на смърт. Те не послушали увещанията на прорицателя Амфиарай, който ги молел да не започват този поход. Всички те горели само от едно желание — да се бият край стените на Тива.

Войската тръгнала на поход. Простил се и Амфиарай със своето семейство; прегърнал дъщерите си, прегърнал синовете си — съвсем младия Алкмеон и мъничкия Амфилох, който бил още кърмаче. Преди да замине, Амфиарай заклел сина си Алкмеон да отмъсти на майка си, която изпратила него, баща му, на гибел. Изпълнен със скръб, Амфиарай се качил на колесницата: той знаел, че за последен път вижда своите деца. Изправен на колесницата, Амфиарай се обърнал към жена си Ерифила, заплашил я с гол меч в ръка и я прокълнал, задето го обрекла на смърт.

Войската благополучно стигнала до Немея. Там воините, измъчвани от жажда, започнали да търсят вода. Те не могли никъде да намерят нито един извор, тъй като нимфите били засипали с пръст изворите по повеля на Зевс, който се сърдел на героите, предприели похода въпреки неговата воля. По едно време те срещнали бившата царица на Лемнос Хипсипила с малкия син на немейския цар Ликург — Офелт, на ръце. Хипсипила била продадена като робиня от жените в Лемнос, задето спасила баща си Тоант по времето, когато те избивали всички мъже на острова. Сега лемноската царица била робиня у Ликург и бавачка на сина му. Хипсипила сложила малкия Офелт на тревата и отишла да покаже на воините един извор, скрит в гората. Щом Хипсипила и воините се отдалечили от Офелт, от храстите изпълзяла една грамадна змия и се увила на спирала около детето. При вика на детето воините и Хипсипила се притичали, бързо дошъл на помощ и Ликург с жена си Евридика, но змията била вече удушила Офелт. Ликург се нахвърлил с гол меч върху Хипсипила. Той щял да я убие, ако не я бил защитил Тидей. Тидей бил готов да се сбие с Ликург, но Адраст и Амфиарай го задържали. Те не позволили да се пролее кръв. Героите погребали Офелт и при погребението му уредили военни игри, с които било сложено началото на Немейските игри. Амфиарай разбрал, че смъртта на Офелт е страшно знамение за цялата войска, че тая смърт предвещава гибел на всички герои. Амфиарай нарекъл Офелта Архемор (водещ към смърт) и се опитал да посъветва всички герои да прекратят похода срещу Тива, но те, както и преди, не го послушали — упорито отивали към смъртта си.

Като минала клисурите на гористия Китерон, войската излязла на бреговете на Азоп, при стените на седмовратата Тива. Вождовете не пристъпили веднага към действия. Те решили да изпратят Тидей в Тива да води преговори с обсадените. Като влязъл в Тива, Тидей заварил най-знатните тиванци на угощение при Етеокъл. Тиванците не искали да слушат Тидей; смеейки се, те го канели да вземе участие в пиршеството. Тидей се разядосал и въпреки че бил сам всред толкова врагове, извикал ги на двубой и ги победил всичките един след друг, тъй като Атина Палада помагала на своя любимец. Тиванците били обхванати от гняв и решили да погубят големия герой. Те изпратили под предводителството на Меонт и Ликофон петдесет младежи, за да нападнат от засада Тидей, когато той се завръща в лагера на обсаждащите. И този път Тидей не загинал; той избил всички младежи; само Меонт по заповед на боговете пуснал да си иде, за, да може да съобщи на тиванците за Тидеевия подвиг.

След тая случка враждата между героите, дошли от Аргос, и тиванците се разпалила още по-ожесточено. И седемте вождове принесли жертви на бог Арес, на всички богове на битките и на бог Танатос. Като потопили ръце в жертвената кръв, те се заклели или да разрушат стените на Тива, или пък да паднат в битката и да напоят с кръвта си тиванската земя. Аргоската войска се приготвила за атака. Адраст разпределил войската: всеки от седемте вождове трябвало да предприема нападение срещу еднаот седемте врати.

Срещу Пройтидската врата застанал с отряда си могъщият Тидей, жаден за кръв като свиреп дракон. На неговия шлем се развявали три гребена; върху щита му било изобразено нощно небе, отрупано със звезди, а в средата — окото на нощта, пълна месечина. Срещу вратата на Електра разположил отряда си грамадният като великан Капаней. Той се заканвал на тиванците, че ще превземе града, ако ще би и боговете да се противопоставят на това; казвал, че дори всесъкрушаващият гняв на гръмовержеца Зевс няма да го възпре. Върху щита на Капаней бил изобразен гол герой с факел в ръце. Етеокъл пък, потомък на Пройт, застанал с отряда си срещу Нейската врата; и върху неговия щит имало емблема: човек, който се изкачва по стълба на кулата на обсаден град, а долу било написано: „И сам бог Арес няма да ме свали“. Срещу вратата на Атина стоял Хипомедонт; върху неговия блестящ като слънце щит бил изобразен Тифон, изригващ пламък. Яростно звучал бойният вик на Хипомедонт, неговият поглед заплашвал всякого със смърт. Младият и прекрасен Партенопай повел отряда си срещу Бореадската врата. Върху неговия щит бил изобразен сфинкс с умиращ тиванец в ноктите му. А прорицателят Амфиарай обсаждал Хомолоидската врата. Той се ядосвал на Тидей, инициатора на войната; ругаел го, като го наричал убиец, разрушител на градове, вестител на ярост, подстрекател към убийство и съветник за всякакви злини. Той ненавиждал този поход и укорявал Полинейк, задето довел войска от чужденци да разруши родната си Тива. Амфиарай знаел, че потомците ще прокълнат участвуващите в този поход. Знаел също тъй Амфиарай, че самият той ще падне в боя и земята на Тива ще погълне неговия труп. Върху щита на Амфиарай нямало никаква емблема — самият негов вид бил по-внушителен от всякаква емблема. А последната, седмата врата обсаждал Полинейк. Върху неговия щит била изобразена една богиня, водеща въоръжен герой, а надписът на щита гласял: „Аз ще възвърна този мъж като победител в неговия град и в дома на дедите му.“

Всичко било готово за щурмуване на несъкрушимите стени на Тива.

Тиванците също тъй се приготвили за бой. При всяка врата Етеокъл поставил отряд воини начело със знаменит герой. Лично той поел защитата на онази врата, срещу която бил брат му Полинейк. Срещу Тидей застанал могъщият син на Астах — Меланип, потомък на едного от воините, които израсли от зъбите на змея, убит от Кадъм. Срещу Капаней Етеокъл изпратил Полифонт, когото закриляла самата Артемида. Креонтовият син Мегарей стоял с отряда си при вратата, която трябвало да нападне Етеокъл Пройтид; синът на Ойнор — Хипербий, бил изпратен срещу Хипомедонт; срещу Партенопай бил изпратен героят Актор, а срещу Амфиарай — Лейстен, младеж по сили и старец по ум. Между тиванските герои бил и могъщият Посейдонов син, непобедимият Периклимен.

Преди да се започне битката, Етеокъл се допитал до прорицателя Тирезий какъв ще бъде изходът от нея. Тирезий обещавал победа само ако бъдел принесен в жертва на Арес (който още се сърдел, задето Кадъм убил посветения нему змей) Креонтовият син Менойкей. Като узнал за това предсказание, младият Менойкей се изкачил на стената на Тива и застанал срещу пещерата, където живеел някога змеят, посветен на Арес, сам пробол гърдите си с меч. Така умрял синът на Креонт: той доброволно се принесъл в жертва, за да спаси родната Тива.

Всичко предвещавало победа на тиванците. Гневният Арес бил умилостивен; боговете били на страната на тиванците, спазващи волята и знаменията им. Но тиванците не постигнали изведнъж победа. Когато излезли вън от стените и встъпили в бой с аргоската войска при светилището на Аполон, те трябвало да отстъпят под натиска на враговете и отново да се укрият зад стените. Аргосците се втурнали да преследват отстъпващите тиванци и щурмували стените. Надменният Капаней, горд със своята свръхчовешка сила, облегнал стълба върху стената и вече щял да се вмъкне в града, но Зевс не допуснал да проникне който и да било против волята му в Тива. Когато Капаней вече застанал на стената, Зевс хвърлил по него една ослепителна светкавица. Капаней бил смъртно наранен; той бил цял обхванат от огъня и горящият му труп паднал от стената в краката на стоящите долу аргосци.

Паднал при обсадата на Тива и младият Партенопай; могъщият Периклимен стоварил от стената върху главата му грамаден камък, голям като скала. Тоя камък смазал главата на Партенопай, който се строполил мъртъв на земята.

Аргосци се оттеглили от стените — те се убедили, че не ще могат да вземат с пристъп Тива. Сега тиванците можели да ликуват: стените на Тива стояли непоклатими.

Тогава двете страни решили, че братята Полинейк и Етеокъл трябва да решат чрез двубой на кого от тях ще принадлежи властта над Тива Едиповите синове се приготвили за двубой. Етеокъл, бляскаво въоръжен, излязъл от вратата на Тива; насреща му от стана на аргосците излязъл Полинейк. Ей сега трябвало да се започне братоубийственият бой. Братята горели от омраза елин към друг. Един от тях неминуемо трябвало да падне. Но друго били отредили великите, неумолими богини на съдбата — Мойрите. Отмъстителните Евмениди не забравили проклятията на Едип, не забравили те и престъплението на Лай. и проклятието на Пелопс.

Като два яростни лъва, които се бият заради плячка, се сблъскали в жестокия двубой братята. Прикрити зад щитовете си, те се бият, зорко следейки с очи, изпълнени с омраза, движенията един на друг. Ето че Етеокъл се препънал; в този миг Полинейк хвърлил копието по брат си и го наранил в бедрото. От раната потекла кръв, но при замахването Полинейк открил рамото си и Етеокъл веднага му нанесъл удар с копие в рамото. Като се ударило в доспехите на Полинейк, копието се подвило и дръжката му се счупила. Етеокъл останал само с меч. Той бързо се навел, грабнал грамаден камък и го хвърлил по брата си; камъкът улучил копието на Полинейк и го счупил. Сега и двамата, братя останали само с мечове. Братята се бият, допрели един до друг щитовете си; и двамата са ранени; кръв е обагрила доспехите им. Етеокъл бързо направил крачка назад; Полинейк не очаквал това, вдигнал щита си, а брат му в този момент забил меча си в корема му. Полинейк паднал на земята; кръв като поток плиснала от страшната рана; очите му се замъглили от мрака на смъртта. Етеокъл тържествувал поради победата си; той притичал до убития от него брат и искал да му свали доспехите. Полинейк събрал последните си сили, привдигнал се и ударил с меча брата си в гърдите: при този удар душата му отлетяла в мрачното царство на Хадес. Като отсечен дъб рухнал Етеокъл мъртъв върху трупа на брата си; кръвта им се смесила и обагрила земята наоколо. С ужас гледали тиванците и аргосците страшния изход от двубоя на братята.

Примирието между обсадени и обсаждащи не траяло дълго. Между тях отново се разгорял кървав бой. В този бой боговете покровителствували тиванците. Загинали Хипомедонт и Етеокъл Пройтид: непобедимият Тидей бил смъртно ранен от могъщия Меланип. Макар че Тидей бил смъртно ранен, все пак той намерил у себе си сили да отмъсти на Меланип и да го срази с копието си. Като видяла умиращия, облян в кръв Тидей,. Атина Палада успяла да склони Зевс да й позволи да спаси своя любимец и дори да му дарува безсмъртие. Атина побързала да отиде при Тидей. Но в това време Амфиарай отсякъл главата на Меланип и я хвърлил на умиращия Тидей. В безумна ярост Тидей я сграбил, разбил черепа и като кръвожаден звяр започнал да пие мозъка на своя враг. Атина изтръпнала, като видяла яростта и кръвожадността на Тидей, и го изоставила, а умиращият Тидей успял само да прошепне на отиващата си Атина последната своя молба — да дарува на сина му Диомед безсмъртието, което самият той не получил.

Тиванците победили аргосците; цялата аргоска войска загинала при Тива. Загинал и Амфиарай. Той бързал да се спаси чрез бягство със своята колесница, управлявана от Батон. Преследвал го могъщият Периклимен. Периклимен вече настигал великия прорицател, вече замахнал с копието си, за да го срази, когато неочаквано блеснала една светкавица на Зевс и треснал гръм; земята се разтворила и погълнала Амфиарай заедно с бойната му колесница. От всички герои се спасил единствен Адраст. Той полетял, на бързия си като вятър кон Арейон и се укрил в Атина, откъдето се завърнал в Аргос.

Тиванците ликували. Тива била спасена. Те тържествено погребали своите загинали герои, но оставали непогребани героите и всичките воини, дошли от Аргос с Полинейк. Непогребан лежал на бойното поле и Полинейк, който вдигнал ръка срещу родината си.

Жените и майките на аргоските герои узнали; че героите останали непогребани. Изпълнени със скръб, те дошли с Адраст в Атика, за да молят цар Тезей да им помогне в нещастието и да застави тиванците да им предадат телата на убитите. В Елевзин при храма на Деметра те срещнали Тезеевата майка и успели да я склонят да помоли сина си той да изиска да им бъдат предадени телата на аргоските воини. Тезей дълго се колебал, но накрая решил да помогне на аргоските жени и на Адраст. Тъкмо по това време дошъл пратеник от страна на тиванския цар Креонт. Той искал от Тезей да не оказва помощ на аргоските жени и да изгони Адраст от Атика.

Тезей се разгневил. Как смее Креонт да иска от него подчинение? Нима той не е властен сам да взема решения! Тезей потеглил с войска срещу Тива, победил тиванците и ги накарал за предадат труповете на всички паднали воини. Край Елевтер били натрупани седем клади и на тях били изгорени труповете на воините. Труповете на вождовете пък били пренесени в Елевзин и изгорени там, а пепелта била отнесена от майките и жените им в родината, в Аргос.

Само прахът на Капаней, убит от Зевсова светкавица, останал в Елевзин. Капанеевият труп бил свещен, тъй като Капаней бил убит от самия Гръмовержец. Атиняните натрупали грамадна клада и сложили върху нея Капанеевия труп. Когато огънят започнал вече да се разгаря и огнените езици лижели вече трупа на героя, в Елевзин пристигнала Капанеевата жена, прекрасната дъщеря на Ифит — Евадна. Тя не можела да живее вече след смъртта на любимия си мъж. Като облякла разкошни погребални дрехи, тя се изкачила на една скала, която била надвиснала над самата клада, и се хвърлила оттам в пламъка.

Така загинала Евадна и нейната сянка слязла заедно със сянката на съпруга й в мрачното царство на Хадес.

АНТИГОНА

Изложено според трагедията на Софокъл „Антигона“.

След победата над аргосците тиванците уредили тържествено погребение на Етеокъл и на всички паднали воини; Креонт и тиванците обаче решили да оставят непогребан Полинейк, тъй като той довел чужда войска срещу Тива. Неговият труп лежал край градските стени на полето, оставен да го разкъсват хищни животни и птици. Душата на Полинейк била обречена на вечно скиталчество; тя не можела да намери успокоение в царството на душите на умрелите.

Благородната, готова на всякакво самопожертвуване Едипова дъщеря Антигона страдала, като виждала поруганието, на което бил обречен брат й. Тя решила въпреки всичко сама да погребе тялото на Полинейк. Не се страхувала от смъртното наказание, с каквото Креонт заплашвал всеки, който се осмели да погребе Полинейк, след като извърши всички погребални обреди. Антигона викала да отиде с нея и сестра й Исмена; но плахата сестра, боейки се от гнева на Креонт, не посмяла да помогне на Антигона. Тя дори се стараела да я убеди да не прекършва волята на тиванския цар, като й напомняла участта, която сполетяла майка им и братята им. Нима Антигона иска за погуби себе си и Исмена?

Антигона не послушала Исмена: тя била готова сама да изпълни дълга пред брата си, готова била безропотно да понесе всичко, само и само да не остане непогребан Полинейк. И Антигона изпълнила своето решение.

Скоро Креонт узнал, че неговата заповед е нарушена. Един от стражите му разказал, че някой отишъл тайно при трупа на Полинейк и като го засипал с пръст, извършил погребалния обред. Креонт изпаднал в страшен гняв; той заплашвал със страшни мъчения стража, ако той и другарите му не намерят оногова, който е извършил погребалния обред над трупа на Полинейк, заклел се в самия Зевс, че ще изпълни заплахата си.

Стражът отишъл на мястото, където лежал трупът на Полинейк. Стражите смъкнали пръстта от трупа, и седнали недалеч на един хълм, за да не достига до тях смрадът от разлагащия се труп. Внезапно по пладне се вдигнала буря, облаци прах се извили от вихрушката по цялото поле, а когато бурята отминала, стражите видели наведена. над трупа девойка, която оплаквала Полинейк; скръбният й глас звучал като печален писък на птица, която е видяла, че нечия зла ръка е задигнала пиленцата й. Девойката извършвала вече възлияния в чест на подземните богове, когато стражите я заловили и я повели към Креонт. Тази девойка била Антигона.

Креонт посрещнал Антигона с гневни думи и поискал от нея да признае, че е извършила престъпление; Антигона и не мислела да отрича своята вина. Тя нарушила заповедта на Креонт, но затова пък изпълнила закона и волята на боговете. Антигона изпълнила дълга си към своя брат, като погребала неговия труп. Смъртта не я плаши, тя жадува за смърт, тъй като животът й е изпълнен само със скръб. В страшния си гняв Креонт се заканва да накаже със смърт не само Антигона, но и Исмена, която, както той е убеден, е била помощница на Антигона.

Като чула, че Креонт иска да накаже със смърт и Исмена, Антигона изтръпнала от ужас. Нима тя ще стане виновница да загине сестра й? Слугите отишли да доведат Исмена. Ето тя се показала на прага на двореца. От очите на Исмена се ронят скръбни сълзи по сестра й.

Винаги плахата Исмена, като узнала от думите на Креонт, че смърт застрашава сестра й, намерила в себе си мъжество да сподели участта на Антигона. Тя твърдо отговаря на Креонт, че също е взела участие в извършването на погребалните обреди над трупа на Полинейк.

Антигона не иска непровинената с нищо Исмена да пострада заедно с нея. Напразно я моли Исмена:

— О, сестро, не ме отхвърляй; не казвай, че аз съм недостойна да умра с тебе! Нима животът ми има смисъл без теб! Не ме оскърбявай!

Но Антигона отговаря на сестра си:

— Не, ти не трябва да умреш с мене! Не трябва да наричаш своя постъпката, която ти не си извършила! Достатъчна ще бъде и само моята смърт! Ти избра живота, а аз избрах смъртта!

Исмена моли Креонт да пощади Антигона, моли го да помисли за това, че той собствено обрича на смърт годеницата на сина си. Но молбите на Исмена не трогват Креонт. Той отговаря, че няма да позволи на сина си Хемон да се ожени за престъпница. Не, Антигона трябва да умре; смъртта ще я раздели с Хемон. Креонт заповядва на слугите си да отведат Антигона и Исмена в двореца и там да ги пазят, за да не се опитат да избягат. Слугите отвели Едиповите дъщери. В мълчание стояли гражданите. Те съчувствували на Антигона; те съзнавали, че тя е извършила подвиг. Антигона била права, когато казала на Креонт, че народът не би я обвинил, задето погребала Полинейк, ако страхът прел властолюбивия Креонт не бил сковал устата на хората.

Младият Хемон, Креонтовият син, след като узнал каква участ застрашава годеницата му, идва при баща си и го моли да помилва Антигона. Хемон знае, че целият народ съжалява невинната Антигона; че той роптае, задето за благочестивия й подвиг я заплашва смърт. Хемон моли баща си да не упорствува и да признае заблуждението си.

— Всички в Тива считат Антигона за невинна! — смело казва Хемон на Креонт. — Татко, виждам, че ти си наклонен да извършиш неправда! Ти сам наруши закона на боговете.

Креонт все по-силно пламти от гняв; той мисли, че само любовта към Антигона кара Хемон да я защищава така. В гнева си той крясва на своя син:

— О, ти мислиш като презрян роб на жените!

— Не! — отвръща Хемон. — Но ти никога не ще ме видиш да съчувствувам на зло дело. Аз се застъпвах за тебе!

Но Креонт вече не слуша Хемоновите думи; той заявява, че твърдо е решил да накаже Антигона със смърт.

Като чува това решение на баща си, Хемон казва:

— Ако тя умре, ще повлече подир себе си и смъртта на другиго.

Но Креонтовият гняв вече няма предел. Креонт заповядва на воините да доведат Антигона и да я убият тук, пред очите на Хемон.

— Не, тя няма да умре пред моите очи! — извиква Хемон. — Ти никога няма да ме видиш вече, татко! Можеш да безумствуваш сам всред своите приятели ласкатели!

При тези думи Хемон се отдалечил. Напразно граждани предупреждавали Креонт, че гневът, с който се оттеглил от него Хемон, предвещава само беда. Креонт бил непреклонен.

Ето вече водят Антигона за ужасното смъртно наказание. Креонт е решил да я погребе жива в гробницата на Лабдакидите. Антигона изминава сетния си път; тя отива към бреговете на Ахерон. Тя ще бъде вградена жива в гробницата; не между хора ще бъде тя, а между мъртви; тя няма да принадлежи нито на живота, нито на смъртта. Не я съпровождат приятели; отвеждат я на смърт, без да е оплакана. Тя не ще види вече ясната светлина.

Току-що са отвели Антигона, когато при Креонт идва слепият прорицател Тирезий, воден от едно момче. По време на жертвоприношения му били дадени от боговете зловещи знамения. Боговете са разгневени от това, че трупът на убития не е погребан, че птици и псета разнасят на всички страни късове от разлагащия се труп. Креонт в своето безумно упорство не слуша даже Тирезий, който го съветва да предаде на земята Полинейковия труп. Той казва, че дори ако орелът на самия Зевс занесе къс от тялото до самия трон на Гръмовержеца, и тогава трупът на Полинейк ще си остане непогребан. Креонт обвинява Тирезий, че е подкупен, че поради корист му дава тия съвети. Разядосаният Тирезий застрашително казва на Креонт, че сам си е виновен за всичко: той е оскърбил боговете, като е затворил Антигона жива в гробницата, поругал трупа на Полинейк и нарушил законите на боговете. Затова боговете ще го накажат. Целият Креонтов дом ще се потопи в скръб; за наказание на Креонт нещастие ще сполети оня, който му е най-скъп. Непознаващите пощада Еринии ще отмъстят на Креонт.

Изплашили Креонт думите на прорицателя Тирезий. Той отменил заповедта си да не бъде погребан трупът на Полинейк. Креонт сам бърза да отиде на полето и да извърши погребалните обреди; той моли Хадес и Хеката да не се гневят на него и на Тива. След като извършва погребението, Креонт отива със свитата си до гробницата на Лабдакидите, за да изведе оттам Антигона. Късно е! Като усукала примка от дрехата си, Антигона се обесила. Креонт заварва в гробницата Хемон, плачещ над трупа на годеницата си. Напразни моли Креонт своя син да излезе от гробницата. Хемон пред очите на баща си се пробожда в гърдите с меч; той пада мъртъв върху трупа на годеницата си. Креонт изпада в отчаяние — той е загубил последния свой син. Горчиво плаче той над трупа му. В това време вестител занася на Креонтовата жена Евридика вестта, че Хемон е мъртъв. Евридика го изслушала, без да продума, и се оттеглила във вътрешните покои на двореца. Там тя се самоубила, като пронизала, както и Хемон, гърдите си с меч. Едва Евридика се самоубила, и в двореца пристига Креонт. Той носи на ръце трупа на сина си. Тук, в двореца, го чака ново ужасно нещастие — той научава за смъртта на жена си. Гордият, властолюбив дух на Креонт е сломен. В отчаянието си Креонт призовава смъртта, за да прекрати поне тя неговите страдания. Той е загубил всички, които е обичал.

ПОХОДЪТ НА ЕПИГОНИТЕ

Изложено според различни произведения.

Изминали десет години след похода на седмината срещу Тива. През това време синовете на падналите при Тива герои възмъжали. Те решили да отмъстят на тиванците за поражението на бащите ей и предприели нов поход. В този поход взели участие: синът на Адраст — Айгиалей, синът на Амфиарай — Алкмеон, синът на Тидей — Диомед, синът на Полинейк — Терсандър, синът на Партенопай — Промах, синът на Капаией — Стенел, синът на Хипомедонт — Полидор, и синът на Менестей — Евриал. Този поход ставал при други условия. Боговете покровителствували епигоните (така били наречени вождовете, които предприели новия поход срещу Тива).

Делфийският оракул предрекъл на епигоните победа, ако в тоя поход, вземе участие Амфиараевият син Алкмеон.

Терсандър, синът на Полинейк, предложил той да склони Алкмеон да не се отказва от участие в похода. Алкмеон дълго се колебал. Той не се решавал да тръгне срещу Тива, преди да изпълни последната воля на баща си — да отмъсти на майка си, задето е изпратила своя съпруг на сигурна смърт. Подобно на баща си Полинейк Терсандър решил да спечели съдействието на Алкмеоновата майка Ерифила. Той я подкупил, като й подарил скъпоценната дреха на Кадмовата жена Хармония — дрехата, която изтъкала за нея лично Атина Палада. Ерифила се съблазнила от дрехата, както някога била съблазнена от огърлицата на Хармония, и настояла Алкмеон и брат му Амфилох да вземат участие в похода.

Войската на епигоните потеглила от Аргос. Тази войска не била голяма, но победата трябвало да бъде на нейна страна. За вожд на войската бил избран Диомед. Тидеевият син, равен на баща си по сила и храброст. Героите отивали на поход радостни, горейки от желание да отмъстят за своите бащи.

В Потния край Тива те се допитали до оракула на Амфиарай какъв ще бъде изходът от похода им. Оракулът им отговорил, че той вижда Алкмеон, наследника на славата на Амфиарай, да влиза победоносно през вратите на Тива. Епигоните ще победят. Ще загине само Айгиалей, синът на спасилия се през време на първия поход Адраст.

Най-сетне войската на епигоните стигнала до седмовратата Тива. След като опустошили цялата околност, епигоните пристъпили към обсада. Тиванците под предводителството на своя цар Лаодамант, яростния син на Етеокъл, излезли на полето, за да отблъснат обсадителите от стените. Завързал се кръвопролитен бой. В този бой загинал Айгиалей, сразен от копието на Лаодамант, но и Лаодамант бил убит от Алкмеон. Тиванците били победени и се укрили зад неразрушимите стени на Тива.

Победените тиванци започнали преговори с обсаждащите, а през нощта по съвета на Тирезий тайно от обсадителите напуснали Тива с всички жени и деца. Те потеглили към Северна Тесалия. По пътя затам умрял при извора на нимфата Телпуза прорицателят Тирезий, който тъй дълго помагал на тиванците и неведнъж ги спасявал от гибел.

След дълго пътуване тиванците стигнали до Хестиотида в Тесалия и се заселили там.

А Тива, завзета от епигоните, била разрушена. Епигоните си поделили богатата плячка, която им паднала. Най-хубавата част от плячката, включително и Тирезиевата дъщеря, прорицателката Манто, те принесли като дар на делфийския оракул.

Епигоните се завърнали щастливо в родината си. Полинейковият син Терсандър, след като възстановил Тива, станал неин владетел.

АЛКМЕОН

Изложено според поемата на Омир „Одисея“.

Като се завърнал от похода срещу Тива, Алкмеон изпълнил волята на баща си Амфиарай и отмъстил на майка си за неговата смърт. Със собствената си ръка убил майка си Алкмеон. Умирайки, майката проклела сина убиец и страната, която му даде убежище.

Богините отмъстителки Еринии се разгневили на Алкмеон и го преследвали навсякъде, където и да се укривал. Дълго се скитал злочестият Алкмеон, като навсякъде се стараел да намери убежище и очистване от оскверняването си с пролятата кръв. Най-после пристигнал в град Псофида, в Аркадия. Там цар Феген го очистил от оскверняването му с убийство. Алкмеон се оженил за Фегеевата дъщеря Арсиноя и мислел да живее спокойно в Псофида. Но съдбата не му била скрепила това. Майчиното проклятие го преследвало. Страшен глад и чума сполетели Псофида. Навсякъде се ширела смърт. Алкмеон се обърнал към делфийския оракул и прорицателката Пития му отговорила, че той трябва да напусне Псофида и да отиде при речния бог Ахелой; само там ще бъде очистен от убийството на майка си и ще намери покой в страна, която още не съществувала тогава, когато майка му го проклела. Алкмеон напуснал дома на Феген, жена си Арсиноя и сина си Клитий и се отправил към Ахелой. По пътя той посетил в Калидон Ойней, който гостоприемно го посрещнал. Алкмеон бил и у теспротите, но те, страхувайки се от гнева на боговете, го изгонили от своята страна. В края на краищата Алкмеон стигнал до водите на Ахелой. Там речният бог Ахелой го очистил от замърсяването му с пролятата майчина кръв и му дал за жена дъщеря си Калироя. Алкмеон се заселил при устието на река Ахелой на един остров, образуван от нанесен пясък и тиня. Тази именно била страната (земята), която още не съществувала тогава, когато Алкмеон бил проклет от майка си.

И тук съдбата преследвала Алкмеон. Калироя узнава за скъпоценната огърлица и изтъканата лично от Атина Палада дреха, които Полинейк и син му Терсандър подарили на Ерифила, и поискала мъжът й да донесе тези съкровища от нея. Калироя не знаела, че тия съкровища носели гибел на оня, който ги владеел. Алкмеон заминал за Псофида и поискал от Фегей да му предаде огърлицата и дрехата. Алкмеон казал на Фегей, че иска да посвети тия съкровища на делфийския оракул, за да получи от бога стрелометец опрощение. Фегей повярвал на думите на Алкмеон и му предал съкровищата. Но един Алкмеонов роб казал на Фегей за кого са предназначени и огърлицата, и дрехата. Ядосал се Фегей, повикал синовете си Проной и Агенор и им заповядал да нападнат из засада Алкмеон, когато той се завръща към устието на Ахелой. Те изпълнили заповедта на баща си и убили Алкмеон.

Арсиноя, първата жена на Алкмеон, научила за гибелта на мъжа си; тя още го обичала. В скръбта си тя проклела своите братя. А братята й я откарали при цар Агапенор в Аркадия и като я наклеветили, че тя убила Алкмеон, предали я да бъде наказана със смърт.

И Калироя узнала за смъртта на Алкмеон. Тя решила да отмъсти на синовете на Фегей и на самия него за убийството на съпруга си. Но кой можел да бъде отмъстителят? Синовете на Калироя — Акарнан и Амфотер, били още малки деца и спели в люлка. Калироя се помолила на Зевс да направи синовете й веднага силни младежи. Зевс се вслушал в молбите на Калироя. За една нощ синовете й порасли и възмъжали. Те заминали за Тегея при нар Агапенор и там убили синовете на Фегей. После в Псофида убили и самия Фегей. Така даровете, които някога Ерифила получила от Полинейк и Терсандър, донесли гибел на Фегей и на цялото му семейство.

Акарнан и Амфотер взели скъпоценната огърлица и дрехата, изтъкана от Атина, и със съгласието на майка си ги посветили на делфийския Аполон. Акарнан и Амфотер не останали да живеят в родината си. Те се заселили в страната, която по името на Акарнан била наречена Акарнания, и основали там ново царство.