Статски съветник

Глава първа

Денят тръгна накриво още от сутринта. Ераст Петрович Фандорин се вдигна рано-рано, защото в осем и половина трябваше да е на Николаевската гара. Заедно с японеца камердинер направи обичайната си обстойна гимнастика, пи зелен чай и вече се бръснеше, зает същевременно с дихателните упражнения, когато звънна телефонът. Оказа се, че статският съветник напразно се е вдигнал толкова рано: експресният влак от Санкт Петербург щял да дойде с двучасово закъснение заради снежните преспи по железопътната линия.

Ераст Петрович още от вчера беше дал всички необходими разпореждания, свързани с осигуряване безопасността на столичния гост, така че отначало дори се почуди с какво да запълни неочаквано освободилото се време. Хрумна му да отиде по-рано на гарата, но се отказа. Защо да изнервя подчинените? Със сигурност полковник Сверчински, изпълняващ длъжността началник на Губернското жандармерийско управление, стриктно е изпълнил получените указания: първи коловоз, където ще спре експресът, е отцепен от цивилни агенти, точно до перона чака блиндирана карета и конвоят е подбран изключително прецизно. Достатъчно ще е да пристигне на гарата петнайсетина минути по-рано — и то защото така е редно, а не да търси пропуски.

Поръчението, възложено от негово сиятелство княз Владимир Андреевич, е отговорно, но не и трудно. Да посрещнат важната персона, да съпроводят госта за закуска с княза, после — до щателно охраняваната резиденция на Воробьовие гори за почивка, а вечерта да качат новоназначения сибирски генерал-губернатор на челябинския влак, който вече ще е с прикачен министерски вагон. И толкова.

Единственият труден въпрос, който го гнетеше още от вчера, беше следният: да подаде ли ръка на генерал-адютант Храпов, опетнил името си с гнусна или поне безкрайно глупава постъпка?

От гледна точка на службата и кариерата, естествено, би трябвало да пренебрегне емоциите, още повече, че сведущи люде предвиждаха скорошно завръщане на жандармерийския командир сред държавната върхушка. Но Фандорин по съвсем друга причина реши да не отбегне ръкостискането — гостенинът си е гостенин и не е редно да бъде унижаван. Достатъчно ще е да възприеме спрямо него студен и подчертано официален тон.

Съвсем правилно и дори безспорно решение, но, дето се вика, никак не му беше по сърце. Дали пък не беше продиктувано все пак от службогонски интерес?

Така че внезапната отсрочка изобщо не го разочарова — печелеше допълнително време да реши сложната си морална дилема.

Фандорин нареди на камердинера Маса да направи силно кафе, настани се в креслото и взе отново да претегля всички „за“ и „против“, свивайки и отпускайки механично дясната си ръка.

Но не успя да потъне в дълги размишления, защото отново се позвъни, този път на вратата. От антрето се чуха гласове — първо тихи, после все по-силни. Някой напираше да влезе в кабинета, Маса не го пускаше, от гърлото му се изтръгваха свистящо-съскащи звуци, указващи войнствения дух и непреклонната съпротива на бившия японски поданик.

— Маса, кой е? — викна Ераст Петрович и излезе от кабинета в гостната.

Там завари нечакани гости: жандармерийския подполковник Бурляев, началник на Московската тайна полиция, и с него двама господа с карирани пардесюта, на вид типични копои. Маса, разперил ръце им преграждаше пътя и явно вече възнамеряваше да премине от думи към действия.

— Пардон, господин Фандорин — смутено изгъгна Бурляев, свали шапка и прекара пръсти през късо подстриганата си коса с цвят на шарена сол. — Изглежда, е някакво недоразумение, но имам телеграма от полицейския департамент — той размаха листа. — Съобщават ми, че е убит генерал-адютант Храпов, че… ъъ… вие сте го убили и че трябва незабавно да ви арестувам. Съвсем са откачили, но заповедта си е заповед… Умирете японеца, моля ви, че съм чувал за страховитите му ритници.

В първия момент Ераст Петрович изпита абсурдно облекчение, че проблемът с ръкостискането отпада от само себе си, и едва след туй осъзна целия кошмарен смисъл на чутото.

Подозрението бе снето от Фандорин едва следа като пристигна закъснелият експрес. Още преди да спре влакът, от министерския вагон скочи светлокосият жандармерийски щабротмистър и с бесни ругатни се втурна към арестувания статски съветник, заобиколен от копои. Но отдалече забави крачка, после спря, белезникавите му мигли припърхаха, юмрукът му удари бедрото.

— Не е той! Прилича, но не е! Дори не прилича. Само мустачките и побелелите слепоочия, нищо повече! — слиса се офицерът. — Кого сте довели? Къде е Фандорин?

— Уверявам ви, г-господин Фон Зейдлиц, че аз съм Фандорин — с пресилена кротост, все едно обясняваше на душевноболен, каза статският съветник и се обърна към Бурляев, който се беше изчервил мъчително. — Пьотър Иванович, кажете на хората си, че няма нужда повече да ме държат. Щабротмистър, къде са подполковник Модзалевски и охраната? Трябва да ги разпитам и да запиша показанията им.

— Да ги разпитате? Да запишете показания?! — с пресипнал глас извика Зейдлиц и издигна към небето свити юмруци. — Какви показания, по дяволите! Не разбирате ли? Той е убит, убит е! Край, Господи, край на всичко! Спешно трябва да се вдигне на крак жандармерия, полиция! Ако не открия този шут, този мерзавец, този… — той се задави и спазматично хлъцна. — Но аз ще го открия, непременно ще го открия! Ще залича това петно! Ще обърна земята, небето! Иначе ми остава само да се застрелям!

— Добре — все тъй кротко додаде Ераст Петрович. — Ще разпитам щабротмистъра по-късно, като дойде на себе си. А сега ще започнем с останалите. Да ни освободят кабинета на началник-гарата. Ще помоля господата Сверчински и Бурляев да присъстват на дознанието. После ще докладвам на негово сиятелство.

— Ваше високородие, ами покойникът? — плахо попита началникът на влака, почтително застинал на разстояние. — Толкова високопоставена особа… Какво ще го правим?

— Как какво? — учуди се статският съветник. — Всеки момент ще дойде труповозката и ще го откарат в моргата за аутопсия.

— … след което адютант Модзалевски, който пръв се съвзел, изтичал до гара Клин-пътническа и пратил шифрована телеграма в Департамента на п-полицията — приключи подробния си рапорт Фандорин. — Цилиндърът, мушамата и кинжалът са пратени за изследване в лабораторията. Храпов е в моргата. На Зейдлиц му сложиха успокоителна инжекция.

В кабинета настъпи тишина, само часовникът тиктакаше и от силния февруарски вятър дрънчаха стъклата на прозорците. Княз Владимир Андреевич Долгорукой, генерал-губернатор на старопрестолна Москва, съсредоточено примлясна с набръчканата си уста, подръпна боядисания си мустак и се почеса по тила, та кестенявата му перука леко се килна на една страна. Ераст Петрович рядко беше виждал пълновластния господар на древната столица толкова объркан.

— Питерската камарила няма да ми го прости — тъжно рече негово сиятелство. — Макар че проклетият Храпов, царство му небесно, дори не беше стигнал до Москва. Но Клин си е в Московска губерния… Май това ще ми е краят, а, Ераст Петрович?

Статският съветник само въздъхна.

Тогава князът се извърна към прислужника с ливрея, застанал на вратата със сребърен поднос. На подноса се мъдреха някакви стъкленички, шишенца и купичка с евкалиптови бонбони за кашлица. Лакеят се казваше Фрол Григориевич Ведишчев, той изпълняваше скромната роля на камердинер, но князът нямаше по-предан и опитен съветник от този съсухрен старец с гол череп, огромни бакенбарди и златни очила с дебели стъкла. Друг никой нямаше в кабинета — само те тримата.

— Какво ще кажеш, Фролушка? — трепна гласът на Долгорукой. — Май съм вече за боклука. И то без почит, без милост. Най-скандално…

— Владим Андреич — с плачлив глас се обади камердинерът, — по дяволите тази служба. Наслужихте се, слава Богу, вече минахте осемдесеттях… Не си тровете душата. И да не ви почете царят, московчани ще ви поменават с добро. Че двайсет и пет години все за тях се грижите без сън и покой. Ще отидем в Ница на слънчице. Ще си седим на терасата, ще си спомняме старите времена, какво ни остава на тая възраст…

Князът тъжно се усмихна:

— Не мога, Фрол, нали знаеш. От безделието ще умра, и половин година няма да издържа. Затова съм още бодър, че Москва ме крепи. Поне да имаше защо, ами бадева ще ме пръждосат. В самия град всичко ми е в пълен ред. Криво ми е…

Таблата затрептя в ръцете на Ведишчев, по бузите му рукнаха сълзи.

— Милостив е Бог, господарю, може и да се размине. Какво ли не е бивало, но Господ ви пази. Ераст Петрович ще пипне злодея, дето е заклал генерала, и императорът ще се смили.

— Няаама да се смили — унило провлече Долгорукой. — Тук опира до държавната сигурност. Заплашена ли е властта, тя никого не жали. Трябва да стресне всички, особено своите. Та да си отварят очите на четири и от нея, властта, да се стряскат повече, отколкото от убийците. На моя територия е станало, аз ще отговарям. За едно само моля Бога: час по-скоро ние самите да открием престъпника. Поне да си отида непосрамен. Хубаво служих, хубаво да свърша — той с надежда погледна чиновника за специални поръчения. — Как мислите, Ераст Петрович, ще намерите ли БГ?

Фандорин помълча, после заговори тихо, неуверено:

— Владимир Андреевич, вие ме познавате, не обичам да давам празни обещания. Ние дори не сме сигурни, че убиецът след извършеното злодеяние е дошъл в Москва, а не се е укрил в Петербург… В края на краищата дейността на Бойната група се направлява именно от Петербург.

— Да-да, така е — тъжно закима князът. — И аз пък какви ги… Тези престъпници целият Жандармерийски корпус наред с Департамента на полицията не може да ги залови, пък аз вас ви моля… Русия е голяма, злодеят може да се е укрил къде ли не. От сърце ви моля да ме извините. Нали знаете, вземе ли да потъва човек, и за сламката се хваща. Пък и колко пъти сте ме измъквали от ужасни положения…

Статският съветник се покашля, леко засегнат от сравнението със сламката, и рече загадъчно:

— Все пак обаче…

— Какво „все пак“? — сепна се Ведишчев, остави таблата, бързо изтри с голяма кърпа сълзите си и заситни към чиновника. — Да нямате някоя следа?

— Все пак обаче може да опитаме — замисли се Фандорин. — Дори трябва. Всъщност възнамерявах да помоля ваше високопревъзходителство да ми п-предоставите съответните пълномощия. Убиецът е използвал името ми и това е предостатъчно основание. Да не говорим за онези к-крайно неприятни минути, които изживях заради него днес сутринта. Освен това предполагам, че от Клин е пристигнал в Москва. От местопрестъплението дотук е само час път, така че е можел да дойде, преди да сме се усетили. А обратно до Петербург са девет часа, тоест би трябвало и сега да пътува. Но още от единайсет часа е обявен за издирване, всички гари са завардени, железопътната жандармерия проверява пътниците по всички влакове в радиус от триста километра. Не, няма как да е потеглил за Петербург.

— Може пък да не е с влака? — усъмни се камердинерът. — Пришпорил е кончето и се е забил в някое Мало Малово, докато премине патардията.

— В никакво Мало Малово не може да се укрие. Т-точно на такова място всичко е като на длан. Най-лесно е да се притулиш в голям град, дето никой не те познава, пък има и революционно-конспиративна мрежа.

Генерал-губернаторът изпитателно погледна Ераст Петрович и изщрака с капачето на табакерата, което подсказа преход от отчаяние към умисляне.

Чиновникът изчака Долгорукой да натъпче ноздра и гръмогласно да кихне. Когато Ведишчев попи очите и носа на сюзерена си със същата кърпа, с която току-що си избърса сълзите, князът попита:

— Но как ще го търсите, ако е тук, в Москва? Милионен град! Дори полицията и жандармерията не мога да поставя на ваше подчинение, най-многото да ги задължа да ви съдействат. Нали знаете, миличък, че прошението ми да бъдете назначен за главен началник на полицията трети месец обикаля инстанциите. Сам виждате какъв Вавилон е станал тук по отношение на полицията.

Под Вавилон негово сиятелство имаше предвид хаоса, настъпил във втората столица след уволнението на последния главен полицейски началник, твърде буквално възприел смисъла на понятието „безотчетен секретен фонд“. В Петербург се точеше безкрайна канцеларщина: враждебни към княза придворни никак не желаеха да се даде ключовата длъжност на Долгоруковото протеже, но пък не бяха достатъчно всесилни да натрапят на генерал-губернатора свой човек. Междувременно огромният град живееше без основен защитник и пазител на законността. Главният полицейски началник има за задача да оглавява и обединява дейността на градската полиция, Губернското жандармерийско управление и Тайната полиция, а сега цареше пълна бъркотия: подполковник Бурляев от Тайната полиция и полковник Сверчински от жандармерията се ковладеха с доноси и в един глас се жалваха от наглото противодействие на самонадеяните полицейски участъкови началници.

— Да, неблагоприятно положение за провеждане на съгласувани действия — призна Фандорин, — но в д-дадения случай разединението на следствените органи дори ще е от полза…

Гладкото чело на статския съветник се набразди, ръката му сякаш машинално измъкна от джоба нефритената броеница, с която си помагаше да се концентрира. Долгорукой и Ведишчев, навикнали на маниера му, притаиха дъх, лицата на двамата старци добиха еднакъв израз — като на деца в цирка, които знаят със сигурност, че цилиндърът на фокусника е празен, но уверено очакват магьосникът да извади от него зайче или гълъб.

И чиновникът им го преподнесе.

— Позволете да ви попитам защо престъпникът така бляскаво се е справил със задачата си? — подхвана Ераст Петрович и направи пауза, сякаш наистина очакваше отговор. — Много просто: бил е най-подробно осведомен за неща, които малцина би трябвало да знаят. Това първо. Мерките по осигуряване безопасността на генерал-адютант Храпов при навлизане в Московска губерния бяха разработени едва завчера в присъствието на съвсем ограничен кръг от хора. Това второ. Някой от тях, запознат до най-малките подробности с плана, го е издал на революционерите — съзнателно или несъзнателно. Това трето. Достатъчно е да намерим този човек и чрез него ще хванем следите на Бойната група и на самия извършител.

— Как тъй „несъзнателно“? — примижа генерал-губернаторът. — Съзнателно, да, разбирам. И на имперска служба си има върколаци. Едни за пари издават на нихилистите държавни тайни, други са слуги на дявола. А несъзнателно какво ще рече? В безпаметно състояние? На пияна глава ли?

— По-скоро е непредпазливост — отвърна Фандорин. — Обикновено с-става така: длъжностно лице се изпуска пред някой от близките си, който е в контакт с терористите. Син, дъщеря, любовница. Но това удължава веригата само с едно звено.

— Така — князът отвори табакерата за втора порция енфие. — Завчера на секретното съвещание във връзка с пристигането на Иван Фьодорович (лека му пръст на грешника) освен мен и вас присъстваха само Сверчински и Бурляев. Съгласно указанията от Петербург дори от полицията нямаше хора. Значи началниците на жандармерията и тайната полиция са заподозрени, така ли? Някак странно. Ааа-пчи!

— Наздраве! — втурна се Ведишчев пак да обърше носа на негово сиятелство.

— И те! — твърдо заяви Ераст Петрович. — Освен това трябва да изясним кой друг от служителите в жандармерията и Тайната полиция е бил запознат с п-подробностите. Да са трима-четирима души, предполагам, не повече.

Фрол Григориевич възкликна:

— Боожке, че за вас това е нищо работа! Владим Андреич, не се отчайвайте, Бога ми! И да напуснете службата, ще е красиво, както му е ред. Ще ви целуват ръка, а няма да ви наритат. Ераст Петрович мигом ще го избройка кой е този юда. Ще каже: „Това първо, това второ, това трето“ — и готово!

— Не е толкова лесно — поклати глава статският съветник. — Да, Жандармерийското управление е едната възможност за изтичане на сведения. Тайната полиция е другата. Но има и т-трета, уви, която не мога да разследвам. Съгласуваният ни план за охрана на Храпов се изпрати с шифрограма в Петербург за потвърждение. В нея имаше данни за мен като отговорен по безопасността на госта — с извадка от служебния формуляр, словесен портрет, агентурно описание и прочее. Общо взето, както е регламентирано в подобни случаи. Затова Зейдлиц не се е усъмнил в онзи лъже-Фандорин, защото най-детайлно е бил осведомен за всичко, свързано с мен, дори за з-заекването… Ако източникът на сведенията е в Петербург, надали мога нещо да направя. Както се казва, с вързани ръце съм. Но все пак имаме два шанса срещу един, че нишката тръгва от Москва. А и убиецът най-вероятно се крие някъде тук. Ще го търсим.

От генерал-губернаторския дом чиновникът за специални поръчения потегли право към Жандармерийското управление на „Малая Никитская“. Докато пътуваше с княжеската шейна, облечена отвътре в синьо кадифе, размишляваше как да се държи с полковник Сверчински. Несъмнено хипотезата Станислав Филипович, дългогодишен довереник на княза и Ведишчев, да е свързан с революционерите изискваше доста развинтено въображение, но статският съветник никак не беше ощетен откъм въображение, а и през богатия си откъм приключения живот се беше натъквал и на много по-странни сюрпризи.

И така, какво може да се каже за полковник Станислав Сверчински от Отделния жандармерийски корпус?

Потаен, хитроумен, честолюбив, много предпазлив, предпочита да не се набива на очи. Усърден служител. Умее да изчаква своя час и сега май го е дочакал: временно само изпълнява длъжността началник на управлението, но най-вероятно ще го назначат за постоянно и тогава за кариерата му се разкриват най-апетитни перспективи. Само дето и в Москва, и в Петербург се знае, че Сверчински е човек на Владимир Красно слънчице1. И ако Владимир Андреич отиде на боклука — в Ница, — на полковника може и да му се размине сладкото назначение. Следователно смъртта на Храпов е неприятно и дори фатално събитие за кариерата на Станислав Филипович. Поне така изглежда на пръв поглед.

От „Тверской“ до „Малая Никитская“ беше един хвърлей разстояние и да не бе вятърът и заслепяващият сняг, Фандорин би предпочел да стигне пеша — по-добре размишляваше, докато ходеше. Свърнаха от булеварда. Шейната мина покрай чугунената ограда пред къщата на барон Фон Еверт-Колоколцев, в чието крило живееше Ераст Петрович, а след още двестатина крачки от пелената на виелицата изскочи познатата жълто-бяла сграда с караулката на диагонални ивици пред входа.

Фандорин слезе, задържа с ръка цилиндъра си, понечил да отхвърчи и изкачи на бегом заледените стъпала. Във фоайето бойко му козирува познат фелдфебел и без да чака въпроса, му докладва:

— В кабинета си. Очаква ви. Ако обичате, ваше високородие, палтото и шапката. Ще ги занеса в гардеробната.

Ераст Петрович механично благодари и заразглежда познатия интериор така, сякаш го виждаше за първи път.

Коридор с низ от еднакви тапицирани врати, скучни синкави стени със задължителния бял цокъл, в дъното — гимнастически салон. Възможно ли е сред тези стени да се е притаила държавна измяна?

В приемната дежуреше управленският адютант поручик Смолянинов, руменобуз младеж с живи черни очи и дръзко засукани мустачки.

— Здраве желаем, Ераст Петрович — весело поздрави той редовния посетител. — Ама временце, а!

— Да-да — кимна чиновникът. — Нали може?

И най-безцеремонно като дългогодишен съслужител, а в най-близко бъдеще вероятно и непосредствен началник влезе в кабинета.

— Какво ново из висшите сфери? — вдигна се насреща му Сверчински. — Владимир Андреевич нареди ли нещо? Как ще действаме, какво да предприемем? Просто място не мога да си намеря — и сниши глас: — Как мислите, ще го отстранят ли?

— Донякъде това ще зависи от вас и мен — Фандорин седна, полковникът се настани срещу него и разговорът веднага потече в делови тон. — Станислав Филипович, ще бъда откровен. Сред нас — или тук, в Жандармерийското управление, или в Тайната полиция — има п-предател.

— Предател ли? — полковникът така тръсна глава, че леко увреди идеалния среден път, разделил прилизаната му коса на две симетрични половини. — Тук?!

— Да, предател или п-плямпало, което в случая е едно и също. — И чиновникът изложи пред събеседника умозаключенията си.

Сверчински наостри уши, заусуква мустак от вълнение, а като го доизслуша, сложи ръка на сърцето си и проникновено заяви:

— Напълно съм съгласен с вас! Абсолютно убедителна и съвсем точна постановка на въпроса. Но моля да оттеглите подозренията си от моето ведомство. Нашата задача във връзка с пристигането на генерал Храпов беше най-елементарна: да му осигурим униформен конвой. Дори не съм предприемал нищо особено: само наредих да се подготви половин взвод от конната жандармерия, и толкова. Уверявам ви, високоуважаеми Ераст Петрович, че от цялото управление само двама знаехме подробностите — аз и поручик Смолянинов. Като на адютант се налагаше всичко да му обясня. Но вие го знаете, той е много отговорен младеж, разумен и твърде доблестен, такъв човек не би ни изиграл. А и аз, смея да се надявам, съм си спечелил име на човек, който умее да си държи езика.

Ераст Петрович дипломатично склони глава:

— Именно п-по тази причина дойдох първо тук и споделих откровено с вас.

— Уверявам ви, това са или питерските, или гнездниковските! — широко отвори красивите си кадифени очи полковникът. „Гнездниковски“ означаваше Тайната полиция, която се намираше на „Болшой Гнездниковски переулок“. — За питерските нищо не мога да кажа, не разполагам с достатъчно пълни сведения относно столицата, но подполковник Бурляев се е заобиколил със сбирщина помощници от кол и въже — и бивши нихилисти, и всякакви тъмни субекти. Там трябва да се поразровят нещата. Разбира се, не бих си позволил да обвиня самия Пьотър Иванович, опазил ме Бог, но за безопасността отговаря агентурната му служба, следователно се е провело някакво инструктажче, разяснение — пред бая народ доста съмнителни личности. Непредпазлив ход. И още нещо… — Сверчински млъкна, сякаш не знаеше дали да се доизкаже.

— Какво? — попита Фандорин и го погледна право в очите. — Имате предвид някаква версия, която съм пропуснал? Кажете, Станислав Филипович, кажете. Нали си говорим съвсем честно.

— А има и други тайни агенти, в нашето ведомство ги наричаме „сътрудници“. Тоест членове на революционни кръжоци, които сътрудничат на полицията.

— Agents provocateurs? — смръщи чело статският съветник.

— Не са непременно агент-провокатори. Понякога са просто информатори. Без тях дейността ни е невъзможна.

— Откъде шпионите ви ще са наясно с подробности по посрещането на тайния гост, та дори и с външността ми? — събра черните си гайтан-вежди Ераст Петрович. — Не разбирам.

Полковникът явно изпадна в затруднение. Той леко се изчерви, още по-безжалостно заусуква мустак и поверително сниши глас:

— Има всякакви агенти. Между тях и упълномощените офицери се създават различни отношения. Понякога въз основа на съвсем лични… хмм… бих казал дори, интимни контакти… Нали разбирате.

— Не — потръпна Фандорин и се взря в събеседника си почти стреснат. — Не разбирам и не желая да разбирам. Искате да кажете, че служители от жандармерията и Тайната полиция в интерес на работата влизат в мъжеложски отношения с агентите?

— О, защо непременно мъжеложски? — плесна ръце Сверчински. — Сред „сътрудниците“ има достатъчен брой жени, и то обикновено млади и доста хубавки. Нали знаете колко свободно гледа днешната революционна и околореволюционна младеж на половите въпроси.

— Да-да — сконфузи се статският съветник. — Чувал съм. Всъщност не си п-представям съвсем ясно дейността на т-тайната полиция. Досега някак не ми се е случвало да се занимавам с революционери, а главно с убийци, мошеници и чужди шпиони. Но вие явно ме насочвате към някого от офицерите в Тайната полиция, Станислав Филипович. Към кого? Кой от тях поддържа съмнителни връзки според вас?

Полковникът още към половин минута запази на лицето си израза на нравствено терзание, после сякаш се реши и прошепна:

— Ераст Петрович, драги мой, не ще и дума, тук нещата са съвсем лични, но тъй като ви познавам като човек крайно скрупульозен и с твърде широки възгледи, не мога да си позволя да премълчавам, още повече в случая от особена важност, пред който бледнеят всячески субективни основания, спрямо чиито… — Сверчински окончателно се заплете и премина към съвсем простичък изказ: — Разполагам със сведения, че подполковник Бурляев поддържа връзки с така наречената Диана — което, естествено, е агентурен прякор. Много тайнствена особа, безкористно сътрудничи на властите, от идейни съображения, затова тя поставя собствените си условия. Не знаем например нито името й, нито къде живее — само адреса на конспиративната квартира, която й плаща департаментът. Очевидно е госпожица или дама от благородническо потекло. Има многобройни и твърде полезни познанства в революционните среди в Москва и Петербург, прави наистина безценни услуги на полицията…

— Любовница е на Бурляев и той може да е споменал нещо пред нея, така ли? — нетърпеливо го прекъсна Фандорин. — Това ли намеквате?

Станислав Филипович разкопча коравата яка, приведе се по-близо.

— Аз… не, не съм сигурен, че му е любовница, но не е изключено. Никак дори не е изключено. И ако е така, Бурляев като нищо може да е издал някакви подробности. Разбирате ли, двойните агенти, и то от такава класа, са доста непредсказуеми. Днес сътрудничат на нас, утре обръщат нещата…

— Добре, ще го имам предвид. — Ераст Петрович се замисли, после внезапно смени темата: — Предполагам, Фрол Григориевич ви е т-телефонирал да ми съдействате всецяло?

Сверчински сложи ръка на сърцето си — сиреч: с каквото мога да ви бъда полезен.

— Тогава вижте какво. За разследването ще ми е необходим свестен п-помощник, който същевременно да е офицер за свръзка. Давате ли ми вашия Смолянинов?

Статският съветник остана съвсем за малко в жълто-бялата сграда, не повече от половин час, но когато излезе навън, градът беше неузнаваем. Вятърът се отегчи да вихри бялата фъртуна из кривите улици, снегът се натрупа по покриви и плочници на пръхкави преспи, небето, което доскоро изобщо не се виждаше, вълшебно се проясни и се оказа, че не е прихлупено и клисаво, а напротив — много високо, радостно синьо и увенчано с мъничък, но бляскав като жълтица златен диск. Над къщите, не щеш ли, изникнаха като елхови украшения куполите, заблестя в многоцветни пръски новороденият сняг и Москва направи любимия си фокус — превърна се от жаба в такава принцеса, че само ахваш и дъхът ти спира.

Ераст Петрович се огледа и спря, почти заслепен от сиянието.

— Каква красота! — възкликна поручик Смолянинов, но се засрами от прекалената си възторженост и намери за необходимо снизходително да добави: — Брей че метаморфози… Накъде сега, господин статски съветник?

— В Тайната полиция. Наистина прекрасно време. Д-да повървим пеша.

Фандорин отпрати шейната обратно в генерал-губернаторската конюшня и след пет минути чиновникът за специални поръчения и руменобузият му спътник крачеха по булевард „Тверской“, където вече бяха наизлезли за разходка смаяни от неочакваната природна амнистия тълпи, макар че метачите тепърва започваха да разчистват снега от алеите.

Ераст Петрович забеляза, че хората го поглеждат ту с уплах, ту със съчувствие, ту просто с любопитство, и отначало не разбра какво става. А, да, нали на крачка го следва юначага в жандармерийски шинел, с кобур и сабя. Наистина сякаш униформен придружител отвежда нанякъде приличния на вид господин с кожено палто и цилиндър. Насреща му се зададоха двамина студенти от политехниката, той изобщо не ги познаваше, но младежите кимнаха на „арестанта“, а „заптието“ изгледаха с омраза и презрение. Ераст Петрович обърна глава към поручика, който беше все така усмихнат и май изобщо не беше забелязал враждебността на младите мъже.

— Смолянинов, очевидно ще прекарате с мен близките няколко дни. Не ходете с мундир, това може да навреди на работата ни. Облечете се цивилно. И впрочем отдавна се канех да ви п-питам… Как така се оказахте в Жандармерийския корпус? Баща ви не беше ли таен съветник2? Можехте да сте в г-гвардията.

Поручикът възприе въпроса му като покана да намали почтителната дистанция, с един разкрач настигна чиновника и тръгна редом с него.

— Какво да търся в гвардията? — ведро откликна Смолянинов. — Паради и гуляи — скука. А в жандармерията си е удоволствие. Тайни поръчения, проследяване на опасни престъпници, понякога се случват и престрелки. Помните ли миналата година анархиста, дето се барикадира в една вила в Новогиреево? Цели три часа се стреляхме, рани двама наши. За малко и мен да ме уцели, куршумът изсвистя до бузата ми. Още половин сантиметър — и щеше да ми остане белег — произнесе последните думи с явно съжаление за изпуснатата възможност.

— А не ви ли обижда… хм… неприязненото отношение, с к-което хората, особено вашите връстници, възприемат сините мундири? — Ераст Петрович с голям интерес се взря в спътника си, но видя в погледа на Смолянинов все същата безметежност.

— Не им обръщам внимание, защото служа на Русия и съвестта ми е чиста. А предубеждението срещу Жандармския корпус ще се разсее, когато всички разберат колко много правим за закрилата на държавата и жертвите на насилие. Нали знаете, емблемата, утвърдена за нашия корпус от император Николай Павлович, е бяла кърпа, която да обърше сълзите на нещастните и страдалците.

Простодушният му ентусиазъм накара статския съветник пак да го погледне и онзи заговори още по-пламенно:

— Смятат за срамна службата ни, защото почти нищо не знаят за нея. А всъщност никак не е лесно да станеш жандармерийски офицер. Първо, приемат само потомствени дворяни, защото ние сме основните защитници на престола. Второ, избират най-достойните и образованите измежду армейските офицери, само най-успешно завършилите школата. Недопустимо е и най-малкото служебно петънце, не дай си Боже да имаш неуредени борчове. Жандармеристът трябва да е с чисти ръце. Знаете ли какви изпити държах? Ужас! За съчинението си на тема „Русия през XX век“ изкарах пълен отличен, и пак ми се наложи да изтърпя почти цяла година за приема, а след завършването още четири месеца чаках да ме назначат. Впрочем папа ме уреди в Московското управление.

Смолянинов спокойно можеше да пропусне тази подробност, тъй като Ераст Петрович вече достойно беше оценил честността на младежа.

— И какво е бъдещето на Русия през двайсети век? — попита Фандорин и погледна защитника на престола с явна симпатия.

— Величаво! Само трябва да се пренастроят умовете на просветеното общество от разрушителност към съзидание, а непросветените трябва да се образоват и постепенно да бъде възпитано у тях чувство на самоуважение и достойнство. Това е най-важното! Не се ли направи, Русия ще бъде изправена пред чудовищни изпитания…

Но пред какви именно изпитания ще се изправи Русия Ераст Петрович не успя да разбере, защото вече бяха свърнали по „Болшой Гнездниковски“ и стигнаха до скромна зеленикава двуетажна къща, в която се намираше Московската тайна полиция.

Ако човек не беше запознат изтънко със сложните разклонения на руската държавност, трудно можеше да си изясни разликите между Тайната полиция и Губернското жандармерийско управление3. На книга първото издирваше политически престъпници, а второто провеждаше дознанията, но тъй като в тайните разследвания издирването и дознанието са неразделни, двете ведомства вършеха едно и също: изтребваха революционната язва по всички предвидени и непредвидени от закона начини. И жандармеристите, и тайните полицаи бяха хора на място, многократно проверявани и допуснати до съкровените тайни, обаче Жандармерийското управление се подчиняваше на щаба на Отделния жандармерийски корпус, а Тайната полиция — на полицейския департамент. Хаосът още повече се увеличаваше поради факта, че ръководителите на Тайната полиция често биваха от Жандармерийския корпус, а в жандармерийските управления служеха чиновници от департамента. Очевидно навремето някой мъдър и опитен човек с доста неблагоприятно мнение за човешката природа е решил, че само едно наглеждащо и надзираващо око не стига в размирната империя. Дори и Господ е дал на човеците не една, а две зеници. С две очи по-ясно се съзират крамолите, а и намалява рискът, че само едно око с изключителни права твърде ще се възгордее. Затова по отдавнашна традиция между двете разклонения на политическата полиция царяха ревниви и неприязнени отношения, което не само се смяташе в реда на нещата, но дори се поощряваше.

В Москва неспирната война между жандармерия и „тайни“ донякъде се смекчаваше поради единоначалието — и едните, и другите се подчиняваха на главния полицейски началник; но тук обитателите на зелената къща имаха известно предимство: тъй като разполагаха с по-мощна агентурна мрежа, те по-основно от колегите в сини мундири познаваха живота и настроенията в големия град, а за началството по-осведоменият е по-ценен. За леката преднина на „тайните“ косвено свидетелстваше и самата дислокация на ведомството им — в непосредствена близост до резиденцията на главния полицейски началник: делеше ги само един закрит двор между задните им входове; а от „Малая Никитская“ до дома на полицейския началник на булевард „Тверской“ дори с бърз ход се стигаше минимум за петнайсет минути.

Обаче заради проточилата се липса на главен полицейски началник крехкото равновесие между „Малая Никитская“ и „Гнездниковски“ се беше нарушило, с което Ераст Петрович беше съвсем наясно. Затова с нужната доза критичност възприе инсинуацията на Сверчински по адрес на подполковник Бурляев и подчинените му.

Фандорин бутна неугледната врата и се намери в полутъмно фоайе с нисък напукан таван. Статският съветник пътем кимна на мълчаливия мъж в цивилни дрехи (онзи му отвърна с почтителен поклон) и без да спира, се качи на втория етаж по старовремска вита стълба. Смолянинов, придържайки сабята си, громолеше подире му.

Горе обстановката беше съвсем друга: широк светъл коридор, застлан с пътека, делово тракане на пишещи машини иззад тапицираните с кожа врати, по стените изискани гравюри със старинни московски изгледи.

Жандармерийският поручик очевидно за първи път стъпваше на вражеска територия и се оглеждаше с нескрито любопитство.

— Седнете тук — посочи му Ераст Петрович редичка столове и влезе в кабинета на началника.

— Радвам се да ви видя в цветущо здраве! — изскочи иззад писалището си подполковникът и с преувеличено оживление се хвърли да се ръкува с госта, макар да се бяха разделили преди около два часа и статският съветник май не беше дал никакви основания за тревоги относно здравето му.

Фандорин прозря в нервността на Бурляев неудобство от днешния арест. Обаче всички необходими извинения по най-многословен начин бяха изказани още на гарата, затова чиновникът, за когото темата с неприятния епизод беше изчерпана, подхвана направо по същество.

— Пьотър Иванович, вчера ми докладвахте за предполагаемите мерки относно сигурността на визитата на генерал-адютант Храпов. Одобрих вашите предложения. Доколкото си спомням, разпределихте дванайсет тайни агенти за посрещане на гарата, четирима, дегизирани като кочияши, за улични придружители и още две бригади по седем души за патрул в околностите на къщата на Воробьовие гори.

— Тъй вярно — предпазливо потвърди Бурляев в очакване на някой гаден финт.

— Вашите агенти бяха ли осведомени к-кой именно пристига?

— Само старшите на бригадите — общо четирима души, на които имам пълно доверие.

— Такаа. — Статският съветник метна крак връз крак, сложи цилиндъра и ръкавиците си на съседния стол и небрежно попита: — Надявам се, не сте пропуснали да съобщите на тези ч-четиримата, че на мен е възложено общото ръководство на охраната?

Подполковникът разпери ръце:

— Напротив, Ераст Петрович. Изобщо не ми хрумна. Защо, трябваше ли? Виноват.

— Тоест освен вас в цялото ви ведомство никой не е знаел, че аз трябва да посрещна генерала? — рязко се наведе напред Фандорин.

— Знаеха само най-близките ми помощници — колежкият асесор Милников и старшият чиновник за поръчения Зубцов, никой друг. При нас не е прието много да се приказва. Милников, както знаете, отговаря за агентурната служба, от него нямам тайни. А Сергей Виталиевич Зубцов е най-свестният от служителите ми, той още едно време разработи схемата „Посрещане ППР“. Това, може да се каже, му е професионална гордост.

— Какво посрещане? — изненада се Ераст Петрович.

— ППР. „По първи разряд“. Служебна терминология. Ние провеждаме тайните проследявания по разряди в зависимост от броя задействани агенти. „Проследяване по първи разряд“, „арест по трети разряд“ и прочее. „Посрещане по първи разряд“ означава, че трябва да се осигури безопасността на особа от горен ранг. Преди две седмици например пристигна на посещение ерцхерцог Франц-Фердинанд, австрийският престолонаследник. Пак задействахме трийсет агенти: дванайсет на гарата, четирима с карети и две групи по седем души край резиденцията. А „висшият разряд“ е само за негово императорско величество. Тогава участват всичките ни шейсет агенти, а от Петербург пристига и Крилатият отряд, отделно дворцовата охрана, жандармерията и прочее.

— Знам го Милников — умислено рече чиновникът. — Евстратий Павлович, ако не се лъжа? Виждал съм го как работи, бива го. Май беше се издигнал от най-долното стъпало?

— Да, израсна от обикновен стражар. Няма образование, но е буден, съобразителен, сече му пипето. Агентите душа дават за него, а и той им е верен закрилник. Злато човек, много съм доволен от него.

— Злато ли? — усъмни се Фандорин. — Аз пък с-съм чувал, че не му е чиста работата. Не се простира според чергата си и дори май имало някакво вътрешно разследване за прахосани служебни суми?

Бурляев интимно сниши глас:

— Ераст Петрович, Милников разполага с доста средства за поощряване на агентите. Как харчи тези пари не ми влиза в работата. За мен е важно службата му да е на висота и Евстратий Павлович ми го осигурява. Какво повече?

Чиновникът за специални поръчения обмисли чутото и явно не намери причина да възрази.

— Добре. А що за човек е Зубцов? Почти не го познавам. Тоест виждал съм го, естествено, но никога не съм работил с него. Правилно ли съм запомнил, че е от б-бившите революционери?

— Абсолютно вярно — с видимо удоволствие заразказва началникът на Тайната полиция. — Тази история ми е гордостта. Лично съм арестувал Сергей Виталиевич още когато беше студент. Доста зор видях с него — отначало се зъбеше като същинско вълче. И в карцера лежа на хляб и вода, и съм го навиквал, и с каторга съм го плашил. Ала го победих не със закани, а с преубеждаване. Гледам го — умна глава, такива поначало не са склонни към насилствени методи. Бомбата и револверът са за тъпаците, дето не им увират главите, че срещу ръжен не се рита. А моят Сергей Виталиевич, нали го виждам, си пада по разсъждения за парламентаризма, за съюз на здравомислещите патриоти и прочее. Направо с удоволствие провеждах разпитите, понякога, ако щете, вярвайте, до сутринта съм се заседявал в предварителния арест. Забелязах, че критично преценява другарите си от кръжеца, разбира тяхното тесногръдие и обреченост, търси изход: как да се пребори социалната несправедливост и същевременно да не се взриви страната с динамит. Това много ми хареса. Уредих да се закрие случаят му. Другарите му, не ще и дума, го заподозряха в предателство, отрекоха се от него. Заболя го — той беше чист пред тях. Може да се каже, че му останах единствен приятел. Срещахме се, говорехме си едно-друго, аз му разказвам доколкото можех за своята работа, за разни трудности и спънки. И представете си, Сергей Виталиевич взе да ми дава съвети — как по-успешно да говоря с младите, как да различавам пропагандатора от терориста, какво да прочета от революционната им литература и прочее. Изключително ценни съвети. Веднъж на чашка коняк му рекох: „Сергей Виталиевич, душко, привързах се към вас през тези месеци и ми е криво да ви гледам как се блъскате между две истини. Аз разбирам, че вашите нихилисти имат своя си истина, но за вас вече няма път назад. Така че, викам, приобщете се към нашата истина, тя е по-реалната, Бога ми. Виждам, че сте истински руски патриот, не ви е грижа за техните Интернационали. Е, аз също съм патриот като вас, давайте заедно да помагаме на Русия.“ И какво? Той премисли нещата, след някой и друг ден написа писма на предишните си другари, че пътищата им се разделят, и подаде прошение да бъде приет на служба при мен. Сега ми е дясна ръка и далеч ще стигне, вярвайте ми. Между другото ви е пламенен привърженик. Просто е влюбен във вас, честна дума. Все това му е на устата — дедуктивните ви методи. Понякога направо ме обзема ревност — подполковникът се засмя, предоволен, че хем се представи в добра светлина, хем и ловко се подмаза на бъдещия си началник, но Фандорин по обичайния си маниер изведнъж заговори за съвсем друго:

— Иван Петрович, името Д-Диана говори ли ви нещо?

Усмивката на Бурляев се изпари, лицето му сякаш се вкамени и отчасти дори загуби обичайния си израз на грубовато войнишко прямодушие — погледът му стана остър, бдителен.

— Може ли да полюбопитствам, господин статски съветник, защо се интересувате от тази дама?

— Може — безизразно отговори Фандорин. — Издирвам източника, от който сведенията за нашия охранителен план са стигнали до т-терористите. Засега успях да установя, че освен в Департамента на полицията с подробностите сте били запознати с-само вие, Милников, Зубцов, Сверчински и неговият адютант. Полковник Сверчински предполага, че относно мерките за безопасност може да е била осведомена „сътрудничката“ с агентурно име Диана. Познавате я, нали?

Бурляев отговори неочаквано злобно:

— Познавам я. Прекрасна „сътрудничка“ наистина, но Сверчински напразно намеква. На това му се вика прехвърляне на вината! Ако някой се е раздрънкал, по-скоро е той. Тя го върти на малкия си пръст!

— Какво, да не й е любовник? — изуми се чиновникът за специални поръчения и от езика му едва не се изплъзна „и той ли“.

— Че отде да ги знам! — гракна злобно подполковникът. — Като нищо!

Потресеният чиновник едвам се окопити.

— Такава хубавица ли е тази Диана?

— Нямам представа. Не съм й виждал очите! — Пьотър Иванович така наблегна на последната дума, че цялото му изречение прозвуча двусмислено. Подполковникът очевидно също го усети, та намери за необходимо да обясни: — Диана не се показва никому от нашите. Всички срещи се провеждат в конспиративната квартира в полумрак, а тя при това е с воал.

— Не може да бъде!

— Разиграва романтична героиня — изкриви уста Бурляев. — Сигурен съм, че и Сверчински не й е виждал очите. Други части на тялото — твърде възможно, но нашата Диана си крие лицето като турска одалиска. Такова е било категоричното й условие за сътрудничество. Заплашила е, че при най-малък опит да се разкрие инкогнитото й ще прекрати помощта си. Получи се специално указание от Департамента на полицията да не предприемаме подобни опити. Нека се прави на интересна, но да ни доставя данни.

Ераст Петрович съпостави маниера на Бурляев и Сверчински да обсъждат загадъчната „сътрудничка“ и откри в тона и думите на двамата щабофицери почти пълно съвпадение. Май жандармерията и „тайните“ си съперничеха не само на полицейското поприще.

— Знаете ли какво, Пьотър Иванович — настоятелно каза Фандорин. — Заинтригувахте ме с тази ваша т-тайнствена Диана. Свържете се с нея и й съобщете, че незабавно искам да се видим.