Стая

Умиране

Съвсем е топло. Мам вече е станала. На Маса има нова кутия овесени ядки и четири банана, ура. Стария Ник явно е идвал през нощта. Скачам от Креватчо. Има и макарони, също и хотдог, и мандарини, и…

Мам не яде нищо, стои пред Скринчо и гледа Цвете. Три листа са паднали. Мам докосва стъблото на Цвете и…

— Не!

— Вече беше умряло.

— Ти го счупи.

Мам поклаща глава.

— Ако беше живо, щеше да се огъне, Джак. Мисля, че е от студа, накрал е Цвете да се втвърди отвътре.

Опитвам се да наглася стъблото обратно.

— Трябва му малко тиксо. — Спомням си, че не ни е останало. Мам сложи последното парче на Космически кораб, глупава Мам. Тичам да издърпам Кашон от Подкреватчо, намирам Космически кораб и откъсвам парчетата тиксо.

Мам само гледа.

Натискам тиксото върху Цвете, но се хлъзга и то става на парчета.

— Много съжалявам.

— Направи го живо отново — казвам на Мам.

— Ще ми се да можех.

Изчаква да спра да плача, избърсва ми очите. Вече ми е прекалено горещо, свалям допълнителните дрехи.

— Май е най-добре да го сложим в боклука — казва Мам.

— Не, в Тоалетна.

— Така може да запушим тръбите.

— Можем да го натрошим на малки парченца…

Целувам няколко листенца на Цвете и пускам казанчето, после още няколко и пак го пускам, после парченцата от стъблото.

— Сбогом, Цвете — прошепвам. Може би в морето ще си се залепи обратно и ще израсте високо до Рая.

Небето е истинско, току-що си спомних. Всичко е истинско Навън, всичко, което има, защото видях самолета в синьото между облаците. Аз и Мам не можем да отидем там, защото нямаме тайния код, но то пак си е истинско.

Преди не знаех да се ядосвам, че не можем да отворим Врата, главата ми беше прекалено малка, за да побере Навън. Когато бях малко дете, мислех като малко дете, но сега съм на пет и знам всичко.

Къпем се веднага след закуска, от водата се вдига пара, ммм. Напълваме Вана до толкова високо, че почти прави потоп. Мам ляга по гръб и почти заспива, аз я събуждам, за да й измия косата, а тя измива моята. Перем също, ама на чаршафите има дълги косми и трябва да ги махнем, та правим състезание да видим кой ще събере най-много по най-побързо.

Анимационните вече са свършили, децата боядисват яйца за Палавото зайче. Поглеждам всяко едно дете и си казвам в главата: „Ти си истинско“.

— Великденското зайче, а не Палавото зайче — казва Мам. — Двамата с Пол… когато бяхме деца, Великденското зайче ни донасяше шоколадови яйца през нощта и ги криеше из целия заден двор, под храстите и по дупки в дърветата, дори на хамака.

— То вземаше ли ти зъба?

— Не, всичко беше безплатно. — Лицето й е празно.

Не мисля, че Великденското зайче знае къде е Стая, а пък ние така или иначе нямаме храсти и дървета, те са зад Врата.

Днес е доста щастлив ден заради топлото и храната, но Мам не е щастлива. Може би й липсва Пол.

Аз избирам Физическо — Катерене, където вървим ръка за ръка по Писта и казваме на глас какво виждаме.

— Виж, Мам, водопад.

След малко казвам:

— Виж, едно гну.

— Иха.

— Твой ред.

— О, я виж — казва Мам, — охлюв.

Навеждам се да го видя.

— Виж, гигантски булдозер, който събаря небостъргач.

— Виж — сега е тя, — едно фламинго прелита покрай нас.

— Виж, зомби с потекли лиги.

— Джак! — Това я кара да се усмихне за половин секунда.

После вървим по-бързо и пеем „Тази земя е твоята родина“.

След това сваляме Черга обратно долу и тя ни е летящото килимче, носим се над Северния полюс.

Мам избира Труп, където лежим супермирно, аз забравям и си почесвам носа, така че тя печели. После аз искам Трамплин, но тя казва, че не желае повече Физическо.

— Ти просто коментирай, а аз ще правя подскачането.

— Не, извинявай, ще си полегна малко.

Днес не е много забавна.

Изваждам Яйчена змия от Подкреватчо много бавно, мисля, че я чувам как съска с езика си от игла, Ссссссдравей. Погалвам я, особено яйцата, които са напукани или смачкани. Едно се строшава в пръстите ми, аз отивам и приготвям лепило с малко брашно, залепвам парчетата върху хартия с редове и правя зъбеста планина. Искам да покажа на Мам, но очите й са затворени.

Влизам в Гардеробчо и си играя на миньор на въглища. Намирам къс самородно злато под възглавницата си, той е всъщност Зъб. Не е жив и не се огъна, счупи се, ама не се налага да го пускаме в Тоалетна. Той е направен от Мам, от капки вода от нея.

Изваждам глава навън и очите на Мам са отворени.

— Какво правиш? — питам я аз.

— Просто си мисля.

Аз мога да мисля и да правя интересни неща едновременно. Тя не може ли?

Става да приготви обяд, кутия с макарони, всичките оранжеви, делисиосо.

След това аз си играя на стария грък Икар и как му се топят крилата. Мам мие чиниите много бавно. Чакам я да приключи, за да играе и тя, само дето тя не иска, а просто седи на Люлящ и се люлее.

— Какво правиш?

— Все още мисля. — След малко пита: — Какво има в калъфката на възглавницата?

— Това ми е раницата. — Вързал съм й двата края около врата си. — Тя е за отиването Навън, когато ни спасят. — Сложил съм Зъб и Джип, и Дистанционно, и чифт гащи за мен и за Мам, също и чорапи, и Ножица, и четирите ябълки за когато огладнеем. — Има ли вода? — питам я.

Мам кима.

— Реки, езера…

— Ама не, за пиене, има ли кранче?

— Много кранчета.

Радвам се, че не се налага да нося и бутилка, защото раницата ми е вече доста тежка, трябва да я придържам на шията си, за да не ми смачка говоренето.

Мам се люлее ли люлее.

— Преди мечтаех как ще ме спасят. Пишех бележки и ги криех в торбите с боклука, но никой така и не ги намери.

— Трябвало е да ги пуснеш в Тоалетна.

— А когато крещим, никой не ни чува — казва тя. — Снощи включвах и изключвах лампата половината нощ, но после си помислих, че няма кой да види.

— Ама…

— Никой няма да ни спаси.

Нищо не казвам първо, после:

— Ти не знаеш всичко.

Лицето й е по-странно, отколкото някога съм виждал.

Предпочитам да я Няма цял ден, в место да е такава не Мам.

Свалям си книгите от Лавица и ги чета: „Сгъваемо летище“ и „Приспивни песнички“, и „Дилън Копача“, който ми е любим. На „Палавото зайче“ спирам по средата и го запазвам за Мам, вместо това чета „Алиса“, но прескачам страшната Херцогиня.

Мам най-накрая спира да се люлее.

— Може ли да бозна?

— Разбира се, ела тук.

Сядам в скута й и вдигам тениската й, и бозкам много дълго време.

— Приключи ли — казва тя в ухото ми.

— Аха.

— Слушай, Джак. Слушаш ли ме?

— Винаги слушам.

— Трябва да се измъкнем оттук.

Гледам я втрещено.

— И ще трябва сами да го направим.

Ама тя каза, че сме като в книга, човекове в книга как избягват от нея?

— Трябва да направим план. — Гласът й е много писклив.

— Като например?

— Само да знаех. От седем години се опитвам да измисля такъв.

— Можем да бутнем стените. — Само че нямаме голям джип, за да ги срутим, дори булдозер нямаме. — Можем да… взривим Врата.

— С какво?

— Котката го направи в „Том и Джери“…

— Хубаво е, че обмисляш разни идеи — казва Мам, — но ни трябва някоя, която е наистина осъществима.

— Мнооого голям взрив — казвам аз.

— Ако е мнооого голям, ще взриви и нас.

Не се бях сетил за това. Правя друго обмисляне.

— О, Мам! Можем… да изчакаме, докато Стария Ник дойде през нощта, и ти да му кажеш: „Я виж каква вкусна торта сме приготвили, хапни си голямо парче от нашата вкусна Великденска торта“, а всъщност ще е отрова!

Мам клати глава.

— Ако го разболеем, няма да ни даде кода.

Обмислям толкова силно, че чак боли.

— Други идеи?

— Ти на всичките казваш „не“.

— Извинявай. Просто се опитвам да гледам реалистично.

— Кои идеи са реалистично?

— Не знам. Не знам. — Мам облизва устни. — Не спирам да мисля за момента, в който вратата се отваря, ако успеем да го уцелим точно на секундата, дали бихме могли да се шмугнем покрай него?

— О, да, това е яка идея.

— Дори ако само ти успееш да се измъкнеш, докато аз се хвърлям към очите му… — Мам поклаща глава. — Няма начин.

— Има начин.

— Ще те хване, Джак, ще те хване, преди да си стигнал до средата на двора, и… — спира да говори.

След минута аз казвам:

— Някакви други идеи?

— Все същите ми се въртят, отново и отново, като хамстери на колела — казва Мам през зъби.

Защо хамстерите ходят на колела? Това като виенско колело на панаир ли е?

— Трябва да измислим хитър номер — казвам аз.

— Като например?

— Като може би когато си била студентка и той те е измамил в камиона си с кучето си, дето не е било истинско куче.

Мам издиша шумно.

— Знам, че се опитваш да помогнеш, но май е време да помълчиш за малко, за да мога да мисля по-сериозно?

Ама ние мислехме, мислехме сериозно заедно. Ставам и отивам да изям банана с голямото кафяво на него, кафявото е най-сладко.

— Джак! — Очите на Мам са огрооомни и тя говори супербързо. — Онова, което каза за кучето… всъщност идеята е гениална. Ами ако се престорим, че си болен?

Объркан съм, после схващам:

— Като кучето, което не е било?

— Именно. Когато влезе… мога да му кажа, че си много болен.

— Какъв болен?

— Да речем много, много тежка настинка — казва Мам. — Опитай се да кашляш силно.

Аз кашлям и кашлям, а тя слуша.

— Хмм.

Май не ме бива много в това. Кашлям повече, имам чувството, че гърлото ми ще се скъса.

Мам поклаща глава.

— Зарежи кашлицата.

— Мога и още по-много…

— Страхотно се справяш, но пак звучи като преструвка.

Изкашлям най-голямата и най-много ужасна кашлица в живота.

— Не знам — казва Мам, — може кашлицата да е прекалено трудна за преструване. Както и да е… — Плесва се по челото. — Много съм тъпа.

— Не си. — Разтривам, където се удари.

— Трябва да е нещо, което си прихванал от Стария Ник, нали се сещаш? Той е единственият, който внася микроби, а е нямал настинка. Не, трябва ни… нещо в храната? — Тя поглежда съсредоточено бананите и чете: — „Е. Коли“? От това може ли да имаш треска?

Мам не трябва да ме пита неща, тя трябва да знае.

— Много тежка треска, така че да не можеш да говориш и да се будиш нормално…

— Защо да не мога говоря?

— Ако не говориш, ще ти е по-лесно да се преструваш. Точно така — казва Мам със светнали очи, — ще му обясня: „Трябва да закараш Джак в болницата с пикапа си, та да могат докторите да му дадат точното лекарство“.

— Аз да се возя в кафявия пикап?

Мам кима.

— До болницата.

Не мога да повярвам. Но тогава се сещам за Медицинската планета.

— Не искам да ме разрязват?

— О, докторите няма да ти направят нищо, защото всъщност нищо няма да ти има, нали не си забравил? — Гали ме по рамото. — Това е само номер за нашето Голямо измъкване. Стария Ник ще те занесе в болницата, а веднага щом видиш лекар… или сестра, или въобще някого… ще извикаш: „Помощ!“.

— Може ти да го извикаш.

Мисля, че Мам не ме чу. После казва:

— Аз няма да съм в болницата.

— Къде ще си?

— Тук, в Стая.

Аз имам по-добра идея:

— Може и ти да се престориш на болна както онзи път, когато имахме разстроено едновременно, така той ще ни закара и двамовете с пикапа.

Мам дъвче устна.

— Няма да се върже. Знам, че ще ти е много странно да отидеш сам, но аз ще ти говоря в главата непрекъснато, обещавам. Нали помниш как, когато падаше надолу, надолу, надолу, Алиса говореше на своята котка Дайна през цялото време?

Мам няма да ми е наистина в главата. Коремът ме заболява само като си помисля.

— Този план не ми харесва.

— Джак…

— Идеята не е добра.

— Всъщност…

— Няма да ходя в Навън без теб.

— Джак…

— Няма начин, човече, няма начин, човече, няма начин, човече.

— Добре, успокой се. Остави.

— Наистина ли?

— Ами да, няма смисъл да опитваме, ако не си готов.

Въпреки това звучи раздразнена.

Днес е април, така че мога да надуя един балон. Останали са три: червен, жълт и друг жълт. Избирам жълт, за да остане по един червен и един жълт за другия месец. Надувам го и го пускам да фучи из Стая много пъти, харесва ми плюещият звук. Трудно е да реша кога да оплета възела, защото след това балонът вече няма да фучи, само бавничко ще си лети. Ама ако искам да играя Балонен тенис, трябва да го оплета. Затова го оставям да плювофучи много и го надувам още три пъти, после оплитам възела, само че с пръста ми в него, без да искам. Когато е оплетен правилно, аз и Мам играем Балонен тенис, аз печеля пет пъти от седем.

— Искаш ли да бозкаш? — пита ме тя.

— Лявата, моля — казвам и се покатервам на Креватчо.

Няма много, но е вкусно.

Май подремвам малко, но тогава Мам заговаря в ухото ми:

— Помниш ли как избягаха през тъмния тунел от надпетите. Един по един.

— Аха.

— Така ще го направим и ние, когато си готов.

— Какъв тунел? — оглеждам се аз.

— Както с тунела, не през истински тунел. Казвам, че затворниците трябваше да са много смели и да тръгват един по един.

Поклащам глава.

— Това е единственият възможен план. — Очите на Мам са прекалено лъскави. — Ти си моят смел принц ДжакърДжак. Така че ти ще отидеш в болницата първи, а после ще се върнеш с полицията…

— Ще ме арестуват ли?

— Не, не, ще ти помогнат. Ще ги доведеш тук, за да спасят мен, и пак ще сме заедно завинаги.

— Аз не мога да спасявам, аз съм само на пет.

— Но пък имаш необикновени способности — казва ми Мам. — Само ти можеш да се справиш. Ще го направиш ли?

Не знам какво да кажа, ама тя чака и чака.

— Добре.

— Това „да“ ли е?

— Да.

Тя ми дава огромна целувка.

Ставаме от Креватчо и хапваме по една кутия мандарини всеки.

Нашият план има проблемни части, Мам не спира да мисли за тях и да казва: „О, не“, а после все измисля начин.

— Полицията няма да знае тайния код, за да те изкара — казвам й.

— Ще намерят начин.

— Какъв?

Тя се почесва по окото.

— Не знам, горелка?

— Какво е…?

— Това е един инструмент, от който излиза огън, може да прогори вратата и да я отвори.

— Ние можем да си направим такъв — казвам аз и подскачам. — Можем, можем да вземем шишето от витамини с главата на Дракон и да го сложим на Печка с пуснат ток, докато се запали и…

— И да се изгорим живи — казва Мам не много мило.

— Ама…

— Джак, това не е игра. Дай да повторим пак плана…

Запомнил съм всички части, но все ги разбърквам.

— Виж, това е както „Дора“ — казва Мам, — когато отива на едно място, а после на второ, за да стигне до трето. За нас е „пикап, болница, полиция“. Повтори го.

— Пикап, болница, полиция.

— Или всъщност са пет стъпки. Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам. — Чака.

— Пикап…

— Болен.

— Болен — повтарям аз.

— Болница… не, извинявай, пикап. Болен, пикап…

— Болен, пикап, болница, спасявам Мам.

— Забрави „полиция“ — казва тя. — Брой на пръсти. Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.

Повтаряме го отново и отново. Правим карта върху хартия с редове, има и рисунки, на болната съм аз със затворени очи и изплезен език, после е кафяв пикап, после човек с дълга бяла престилка, което означава лекари, после полицейска кола със светещ буркан, накрая Мам, която маха с ръце и се смее, защото е свободна, а горелката е цялата в огън като дракон. Главата ми е уморена, но Мам казва, че трябва да упражняваме онази част с болното, тя е най-важната, защото ако не повярва на нея, друго нищо няма да се случи.

— Дойде ми една идея, ще ти нагрея челото много и ще го накарам да го докосне…

— Не.

— Няма проблем, няма да те изгоря…

Тя не разбира.

— Без той мен да ме докосва.

— Ааа — казва Мам. — Само веднъж, обещавам, аз ще съм до теб.

Аз не спирам да клатя глава.

— Ами да, това може да свърши работа — продължава тя, — може да легнеш например срещу вентилатора… — Коленичи и слага ръка в Подкреватчо близо до Стена на Креватчо, после се намръщва. — Не е достатъчно горещо. Може пък… плик с много гореща вода на челото ти малко преди той да дойде? Ти ще си в леглото, а като чуем бипбип, ще скрия водата.

— Къде?

— Няма значение.

— Има значение.

Мам ме поглежда.

— Прав си, трябва да обмислим всички подробности, та да не може нищо да ни провали плана. Ще пусна плика с водата под леглото, става ли? После, когато Стария Ник ти пипне челото, то ще е супергорещо. Ще опитаме ли?

— С плика с вода?

— Не, само легни на леглото засега и се упражнявай да бъдеш много отпуснат, както като играем на Труп.

Много ме бива в това, устата ми зее. Тя се преструва, че е него, с много дебел глас. Слага ръката си на над веждите ми и казва с ръмжене:

— Хм, наистина е горещо.

Аз се кикотя.

— Джак.

— Извинявай — лежа супермирно.

Упражняваме се още много, после ми писва да бъда престорено болен и Мам ми дава да спра.

За вечеря е хотдог, Мам почти не яде от нейния.

— Е, помниш ли плана?

Кимам.

— Кажи ми го.

Поглъщам моя край от франзелата.

— Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.

— Чудесно. Готов ли си тогава?

— За какво?

— За нашето Голямо измъкване. Тази нощ.

Не знаех, че е тази нощ. Не съм готов.

— Защо е тази нощ?

— Не искам да чакам повече. След като спря токът…

— Ама снощи го пусна пак.

— Да, само че след три дни. И Цвете вече беше умряло от студа. Кой знае какво ще направи утре? — Мам става с чинията си, почти крещи: — На външен вид е като човек, но вътре няма нищо.

Объркан съм.

— Като робот ли?

— По-лошо.

— Веднъж имаше един робот в „Боб Строителя“…

Мам ме прекъсва.

— Нали знаеш сърцето си, Джак?

— Бам-бам. — Показвам й на гърдите си.

— Не, онова, с което чувстваш, например когато си тъжен или изплашен, или се смееш, или друго.

Това е по-долу, май ми е в корема.

— Е, той няма.

— Корем?

— Нещо, с което да чувства.

Гледам си корема.

— А какво има вместо него?

— Просто празнина — свива рамене тя.

Като кратер? Ама това е дупка, където нещо се е случило. Какво се е случило?

Все пак не разбирам защо това, че Стария Ник е робот, означава, че трябва да направим хитрия си план тази нощ.

— Да го направим друга нощ.

— Добре — казва Мам и се пльоска на стола си.

— Добре?

— Аха — разтрива чело. — Извинявай, Джак, знам, че те притискам. Аз самата съм имала много време да го премисля, но за теб всичко е ново.

Аз кимам и кимам.

— В крайна сметка още един-два дни няма да променят нищо. Стига да не го оставим да ни предизвика отново. — Усмихва ми се. — След няколко дни, а?

— Като съм на шест, а?

Мам ме гледа, без да мига.

— Ами да, ще съм готов да го измамя и да отида в Навън, когато съм на шест.

Тя си отпуска лицето долу в ръце.

— Недей — дърпам я.

Когато се показва, това лице е вече страшно.

— Каза, че ще бъдеш моят супергерой.

Не помня да съм го казвал.

— Не искаш ли да избягаш?

— А, да, само че не съвсем.

— Джак!

Поглеждам последното си парче хотдог, ама не го искам.

— Нека просто си останем тук.

Мам клати глава.

— Вече става прекалено малка.

— Кое?

— Стая.

— Стая не е малка. Виж! — Покатервам се на стола си и скачам с вдигнати ръце, и се завъртам, в нищо не се удрям.

— Дори не знаеш какво ти причинява това. — Гласът й трепери. — Трябва да виждаш неща, да ги докосваш…

— Вече го правя.

— Повече неща, други неща. Трябва ти повече пространство. Трева. Мислех, че искаш да се запознаеш с баба и дядо, и с чичо Пол, да отидеш на люлките на площадката, да ядеш сладолед…

— Не, благодаря.

— Добре, остави.

Мам си сваля дрехите и си облича пижамената тениска. Аз си обличам моята. Тя не казва нищо, толкова ми е бясна. Завързва торбата с боклука и я слага до Врата. Тази вечер на нея няма списък.

Мием зъби. Тя плюе. На устата й има бяло. Очите й поглеждат моите в Огледалчо.

— Бих ти дала повече време, ако имаше как — казва. — Кълна се, бих чакала колкото дълго искаш, ако знаех, че сме в безопасност. Само че не сме.

Обръщам се бързо към истинската нея, скривам лице в корема й. Оставям малко паста върху тениската й, но тя не се сърди.

Лягаме на Креватчо и Мам ми дава да бозкам, лявата, после не говорим.

В Гардеробчо не мога да заспя. Пея тихичко „Джон Джейкъб Джингълхаймер Шмит“. Чакам. Пея я пак.

Най-накрая Мам отговаря:

— Неговото име е и мое.

— Нос навън като подам…

— Всички бият барабан…

— Ей го Ансон Джейкъб Ажингълхаймер Шмит.

Обикновено и тя се включва за „на-на-на на-на-на-на“, това е най-много забавната част, но не и този път.

Мам ме събужда, но още е нощ. Тя се е надвесила в Гардеробчо, аз си удрям главата, като се изправям да седна.

— Ела да видиш — шепне тя.

Заставаме до Маса и гледаме нагоре. Там е най-огромното голямо Сребърно лице на Господ. Толкова ярко, облестява цялата Стая, кранчетата и Огледалчо, и тенджерите, и Врата, и бузите на Мам дори.

— Знаеш ли — шепне тя, — понякога луната е полукръг, а понякога полумесец, понякога само мъничка извивка като изрязан нокът.

— Да, бе. — Само в Телевизор.

Тя посочва нагоре към Прозорче.

— Сега я видя, като е пълна и точно над нас. Когато излезем обаче, ще можем да я гледаме как се спуска на небето с най-различни форми. Дори и през деня.

— Няма начин, човече.

— Истината ти казвам. Светът толкова ще ти хареса. Само изчакай да видиш слънцето, като залязва, цялото розово и пурпурно…

Прозявам се.

— Извинявай — прошепва тя пак, — ела да си легнем.

Поглеждам да проверя дали торбата с боклук е изчезнала, няма я.

— Стария Ник е бил тук?

— Мда. Казах му, че май се разболяваш. Колики, диария. — Гласът на Мам почти за малко да се смее.

— Защо ти…?

— Така ще започне да вярва на нашия номер. Утре вечер, тогава ще го направим.

Издърпвам си ръката от нейната.

— Не трябваше да казваш му това.

— Джак.

— Лоша идея.

— Планът е добър.

— Това е глупав глупендерски план.

— Само него имаме — казва Мам много високо.

— Но аз казвам „не“.

— Да, да, а преди това каза „може би“, а още по-преди „да“.

— Ти мамиш.

— Аз съм ти майка. — Сега почти гърми с глас: — Това означава, че понякога трябва да решавам и за двама ни.

Отиваме в Креватчо. Аз се сгушвам силно, тя зад мен.

Ще ми се да получим от онези специални ръкавици за бокс за Неделно лакомство, та да ми е позволено да я удрям.

Събуждам се изплашен и си оставам изплашен.

Мам не дава да пускаме казанчето след ако, раздробява го с дръжката на дървена лъжица, за да прилича на супа от ако, мирише най-лошо.

Не играем на нищо, само упражняваме аз да съм отпуснат и да не казвам нито дума. Вече ми става малко лошо наистина, Мам обяснява, че това е само силата на внушението.

— Толкова си добър в преструването, че дори себе си успяваш да измамиш.

Събирам си пак раницата, дето е всъщност калъфка от възглавница, слагам вътре Дистанционно и жълтия балон, но Мам казва „не“.

— Ако си вземеш каквото и да е, Стария Ник ще се досети, че искаш да избягаш.

— Мога да скрия Дистанционно в джоба на панталона.

Тя клати глава.

— Ще бъдеш само по пижамена тениска и гащи, защото така щеше да си облечен, ако наистина изгаряше от треска.

Представям си как Стария Ник ме пренася в пикапа, вие ми се свят, сякаш ще падна.

— Чувстваш страх — казва Мам, — но действаш смело.

— Ъ?

— Страхосмелов.

— Страхмел.

Думите-сандвичи винаги я разсмиват, но аз не се шегувах.

За обяд е супа от говеждо, аз единствено смуча сухарите.

— За кои части се тревожиш в момента? — пита Мам.

— Болницата. Ами ако не кажа правилните думи?

— Трябва само да им кажеш, че майка ти е заключена, а мъжът, който те е довел, го е направил.

— Ама думите…

— Какво… — чака.

— Ако изобщо не излязат?

Мам мушва уста между пръсти:

— Все забравям, че никога с никого не си разговарял, освен с мен.

Мам издишва бавно и шумно.

— Знаеш ли какво, имам идея. Ще ти напиша бележка, която трябва да скриеш, бележка, която обяснява всичко.

— Еха, много добре.

— Трябва само да я дадеш на първия човек… не пациент, искам да кажа — на първия човек с униформа.

— А човекът какво ще направи с нея?

— Ще я прочете, разбира се.

— Човековете в Телевизор могат да четат?

Мам ме поглежда.

— Те са истински хора, не забравяй, като нас.

Аз все още не й вярвам, но не казвам.

Мам написва бележката на парченце хартия с редове. Тя е приказка само за нас и Стая и е „Моля, спешно изпратете помощ“, което означава супербързо. Близо до началото има две думи, които никога преди не съм виждал, Мам казва, че те са й имената като тези, които човекове имат в Телевизор, както са я наричали всички Навън, а само аз й викам Мам.

Коремът ме боли, не ми харесва да има други имена, дето никога дори не съм знавал.

— Аз имам ли други имена?

— Не, ти винаги си бил Джак. О, но… предполагам, че ще носиш и моята фамилия. — Посочва второто.

— Защо?

— Ами за да покажеш, че не си същият като всички останали Джак на света.

— Кои други Джак? Като във вълшебните приказки ли?

— Не, истински момчета. Навън има милиони хора и няма достатъчно имена за всички, едно име се пада на няколко души.

Аз не искам да си деля името с никого. Коремът ми боли още повече. Нямам джоб, така че слагам бележката в гащите си, боцка.

Светлината цяла се изтича. Ще ми се денят да остане по-дълго, за да не идва нощ.

Сега е 08:41 и аз съм в Креватчо да се упражнявам. Мам е напълнила найлонов плик с много гореща вода и го е вързала здраво, за да не се излива изобщо, слага го в още един плик и него връзва.

— Ау! — Опитвам се да се измъкна.

— Очите ти ли? — Слага го пак на лицето ми. — Трябва да е горещо, иначе няма да стане.

— Ама боли ме.

Пробва го на себе си.

— Още една минута.

Аз слагам юмруци помежду.

— Трябва да си смел като принц ДжакърДжак — казва Мам, — иначе няма да се получи. Или да кажа просто на Стария Ник, че си се оправил?

— Не.

— Обзалагам се, че Джак Убиеца на Великани ще сложи плик с гореща глава на лицето си, ако се налага. Хайде, още само малко.

— Нека аз. — Слагам плика върху възглавницата, намръщвам лице и го потапям в горещото. Понякога се вдигам за почивка, а Мам ми опипва челото или бузите и казва: „Цвърти“, после ме кара да сложа лицето пак. Плача малко, не заради горещото, а защото Стария Ник ще дойде, не искам да идва, мисля, че ще повърна на истински. Все слушам за бип-бип. Надявам се да не чуя, не се чувствам страхмел, само обикновено страх.

Тичам до Тоалетна и правя още ако, а Мам го разбърква. Искам да пусна казанчето, но тя казва „не“, Стая трябва да смърди, все едно съм имал разстроено цял ден.

Връщам се в Креватчо, тя ме целува по врата и казва:

— Чудесно се справяш, плаченето е много добре.

— Защо е…?

— Защото така изглеждаш още по-болен. Дай да направим нещо с косата ти… трябваше да се сетя по-рано. — Слага малко Сапун за чинии на ръцете си и го втрива силно всичкото на главата ми. — Така изглежда супермазно. О, не, прекалено хубаво мирише, трябва да миришеш по-лошо. — Изтичва пак да погледне Часовник. — Нямаме време — казва тя и трепери. — Аз съм идиотка, трябва да миришеш лошо, наистина трябва… Стой така.

Навежда се през Креватчо, прави странна кашлица и слага ръка пред устата си. Не спира да прави онзи странен звук. После някакво нещо излиза от устата й, като слюнка, ама много по-гъсто. Виждам рибените пръчици, които ядохме за вечеря.

Втрива го на възглавницата, на косата ми.

— Престани — пищя аз и се опитвам да се измъкна.

— Съжалявам, налага се. — Очите на Мам са странни и лъскави. Бърше повърнатото си на моята тениска, дори на устата ми. Мирише супер най-много гадно, остро и отровно. — Сложи си пак лицето върху горещия плик.

— Ама…

— Давай, Джак, бързо.

— Искам да спирам вече.

— Това не е игра, не можем да спрем. Направи го.

Плача заради вонята и лицето в горещия плик и си мисля, че ще се разтопя.

— Лоша си.

— Имам си причина — казва Мам.

Бип-бип. Бип-бип.

Мам издърпва плика с водата, остъргва ми лицето.

— Шшш. — Затваря ми очите, натиска ми лицето в ужасната възглавница, издърпва Юрганчо върху гърба ми.

По-студеният въздух идва с него. Мам веднага извиква:

— Ето те и теб.

— По-тихо. — Стария Ник го казва тихо, като ръмжене.

— Аз просто…

— Шшш. — Пак бип-бип, после бум. Знаеш правилата — казва той, — нито гък от тебе, докато вратата не се затвори.

— Съжалявам, съжалявам. Просто Джак е много зле. — Гласът на Мам трепери и за минута почти й повярвам, тя е по-добра в преструването дори от мен.

— Тук вони.

— Това е, защото не задържа нищо.

— Сигурно някой вирус еднодневка — казва Стария Ник.

— Вече минаха над трийсет часа. Тресе го, гори…

— Дай му едно от онези хапчета за глава.

— Според теб какво правя цял ден? Само ги повръща отново. Даже вода не успява да задържи.

Стария Ник изпухтява.

— Дай да го погледна.

— Не — казва Мам.

— Хайде, мърдай…

— Не, казах не…

Аз държа лице във възглавницата, лепкаво е. Очите ми са затворени. Стария Ник е тук, точно до Креватчо, вижда ме. Усещам ръката му на бузата си, издавам звук, защото съм изплашен, Мам каза, че ще е челото, ама не е, бузата ми докосва, а ръката му не е като на Мам, студена е, тежка…

После се махва.

— Ще му донеса нещо по-силно от денонощната аптека.

— Нещо по-силно? Той е само на пет, напълно е дехидратиран, има Господ знае каква треска — Мам крещи, не бива да крещи, Стария Ник ще се ядоса.

— Млъкни за малко и ме остави да помисля.

— Трябва да отиде в Спешното веднага, трябва, и ти го знаеш.

Стария Ник издава някакъв звук, не знам какво означава.

Гласът на Мам е все едно плаче.

— Ако не го заведеш сега, той ще, той може да…

— Стига толкова истерия — казва той.

— Моля те, умолявам те.

— Няма начин.

Замалко да кажа „човече“. Помислям си го, но не го казвам, нищо не казвам, аз съм просто отпуснат и ме Няма.

— Просто ги излъжи, че е нелегален чужденец и няма документи — казва Мам, — той не е в състояние да каже и дума, може да го докараш обратно веднага след като му вкарат малко течности… — Гласът й се движи след него. — Моля те. Ще направя каквото поискаш.

— Няма оправия с тебе. — Звучи, сякаш е отишъл до Врата.

— Не си отивай. Моля те, моля те…

Нещо пада. Толкова съм изплашен, че никога няма да си отворя очите.

Мам вие. Бип-бип, бум. Врата е затворена, сами сме.

Много е тихо. Преброявам зъбите си пет пъти, все двайсет, само един път деветнайсет, но броя пак, докато е двайсет. Надничам настрани. После повдигам глава от смрадливата възглавница.

Мам седи на Черга с гръб към Стена на Врата. Гледа в нищо. Прошепвам:

— Мам?

Тя прави суперстранно нещо, почти се усмихва.

— Да не оплесках преструването?

— О, не, страхотно се справи.

— Ама той не ме заведе в болницата.

— Няма нищо. — Мам става и намокря Гъба в Мивка, идва да ми изтрие лицето.

— Ама нали каза. — Всичкото горещо лице и повръщано, и неговото докосване… — Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.

Мам кима, вдига тениската ми и избърсва гърдите ми.

— Това беше план „А“, струваше си да опитаме. Но, както и предположих, прекалено много го беше страх.

Объркала се е май.

— Него го е било страх?

— Да не би да кажеш на доктора за Стая и полицията да го вкара в затвора. Надявах се да рискува, ако повярва, че си в сериозна опасност… но не вярвах, че ще го направи.

Схващам.

— Измамила си ме — изревавам аз. — Не можах да се возя в кафявия пикап.

— Джак — казва Мам и ме притиска към себе си, кокалите й ми болят лицето.

Аз се блъскам назад.

— Каза без повече лъжене и че вече отлъгваш, а после пак излъга.

— Правя каквото мога.

Засмуквам си устната.

— Слушай. Ще ме изслушаш ли за минута?

— Омръзна ми да те слушам.

— Знам — кима тя. — Но въпреки това ме изслушай. Има план „Б“. План „А“ беше всъщност част от план „Б“.

— Не си ми казала.

— Малко е сложно. Вече няколко дни си блъскам мозъка с него.

— Е, ами ето, аз имам милиони мозъци за блъскане.

— Така ли?

— Много повече от теб.

— Вярно е. Но не исках да ти се налага да държиш и двата плана в главата си едновременно, за да не се объркаш.

— Вече съм объркан, сто процента съм объркан.

Тя ме целува през косата, дето е цялата лепкава.

— Чакай да ти разкажа за план „Б“.

— Не искам да чувам смрадливите ти тъпи планове.

— Добре.

Треперя от нямането на облечена тениска. Намирам една чиста в Скринчо, синя.

Отиваме в Креватчо, миризмата е ужасна. Мам ми показва как да дишам през устата само защото устите не надушват нищо.

— Може ли да легнем с глави на другата страна?

— Гениална идея — казва Мам.

Опитва се да ме подкупва, ама аз няма да й простя. Слагаме си краката на смрадливия край до стената, а лицата — на другия.

Мисля, че никога няма да изключа.

Вече е 08:21, спал съм дълго и сега бозкам, лявата е толкова гъста. Стария Ник не се е връщал, май.

— Събота ли е? — питам аз.

— Точно така.

— Яко, ще мием косата.

— Не може да миришеш на чисто — клати глава Мам.

За минутка бях забравил.

— Какъв е?

— Кое?

— План „Б“.

— Готов ли си да го чуеш вече?

Нищо не казвам.

— Ами ето го — прочиства гърло Мам. — Премислях го пак и пак, от всички страни, мисля, че наистина може да проработи. Не знам, не мога да бъда сигурна, звучи налудничаво и дори е невероятно опасно, но…

— Просто ми кажи.

— Добре, добре. — Поема си шумно въздух. — Спомняш ли си Граф Монте Кристо?

— Беше затворен в тъмница на един остров.

— Да, ама спомняш ли си как избяга? Престори се на умрелия си приятел, скри се в покрова и пазачите го изхвърлиха в морето, само че Графа не се удави, измъкна се и отплува.

— Разкажи я докрай.

— Не е важно — махва с ръка Мам. — Мисълта ми е, Джак, че точно това ще направиш и ти.

— Ще ме хвърлят в морето?

— Не, ще избягаш като Граф Монте Кристо.

Пак съм объркан.

— Аз нямам умрял приятел.

— Искам да кажа, че ще си маскиран като умрял. — Гледам и не разбирам. — Всъщност е по-скоро като една пиеса, която гледах в гимназията. Едно момиче на име Жулиета иска да избяга с момчето, което обича, затова се преструва на умряла, като изпива специално лекарство, а след няколко дни се събужда и тадааа!

— Не, това е бебето Исус.

— Ох… не съвсем — Мам потърква чело. — Той наистина е бил мъртъв три дни, после се е съживил. Ти изобщо няма да умираш, само ще се правиш като онова момиче в пиесата.

— Аз не знам как да се правя, че съм момиче.

— Не, да се правиш на умрял. — Гласът на Мам е малко изнервен.

— Нямаме покров.

— Да, ще използваме чергата.

Поглеждам Черга, всичкото й червено и черно, и кафяво на вълни.

— Когато Стария Ник се върне — довечера или утре вечер, или когато дойде, — ще му кажа, че си умрял, ще му покажа чергата, която ще е навита, а ти ще си вътре.

По-откачено не съм чувал.

— Защо?

— Защото в тялото ти не е останала достатъчно вода и, не знам, треската ти е спряла сърцето.

— Не, защо в Черга?

— Аха — казва Мам, — хитър въпрос. Тя ще ти е дегизировката, така че той да не се досети, че всъщност си жив. Нали разбираш, ти се справи толкова добре с преструването, че си болен, ама да се преструваш на умрял е много по-трудно. Ако забележи, че дишаш дори само веднъж, ще разбере, че е номер. Освен това мъртвите хора са много студени.

— Може да използваш плик със студена вода…

Мам поклаща глава.

— Студен навсякъде, не само лицето. А, да, освен това се вкочаняват, ще трябва да лежиш като робот.

— Не отпуснат.

— Обратното на отпуснат.

Ама нали той е роботът, Стария Ник, аз имам сърце.

— Ето защо мисля, че единственият начин той да не се досети, че всъщност си жив, е да те завием в чергата. После ще му кажа, че трябва да те занесе някъде и да те погребе, схващаш ли?

Брадичката ми започва трепери.

— Защо трябва да ме погребва?

— Защото телата на умрелите се вмирисват много бързо.

Стая вече е доста вмирисана от непускането на казанчето и възглавницата с повръщано, и всичко.

— Червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

— Точно така.

— Не искам да ме погребват и да се разкапя, и да ми пълзят червеи.

Мам ме гали по главата.

— Това е само номер, нали помниш?

— Като игра.

— Да, но без смях. Сериозна игра.

Кимам. Мисля, че ще заплача.

— Повярвай ми — казва Мам. — Ако имаше и една друга сламка, за която да се хванем…

Не знам какво значи да се хващаш за сламка.

— Така. — Мам става от Креватчо. — Хайде да ти разкажа как ще стане и така няма да си толкова изплашен. Стария Ник ще натисне числата, за да отвори вратата, после ще те изнесе от Стая, целия навит в чергата.

— И ти ли ще си в Черга? — Знам отговора, но питам за всеки случай.

— Аз ще съм тук и ще чакам. Той ще те занесе до пикапа си, ще те сложи отзад, в откритата част…

— Искам и аз да чакам тук.

Тя слага пръст на устата ми, за да мълча.

— И това ще бъде твоята възможност.

— Кое това?

— Пикапът! Още първия път, като намали и спре на някой знак, ти ще се измъкнеш от чергата, ще скочиш на улицата, ще избягаш и ще доведеш полицията да ме спаси.

Гледам я и не мигам.

— Така че този път планът е: умрял, пикап, бягам, полиция, спасявам Мам. Повтори го.

— Умрял, пикап, бягам, полиция, спасявам Мам.

Изяждаме си закуската, сто двайсет и пет овесени ядки за всеки, защото ни трябват допълнително сили. Аз не съм гладен, но Мам казва, че трябва да ги изям до една.

После се обличаме и упражняваме частта с умрялото. Нещо като най-странното Физическо, дето някога сме играли. Лягам на края на Черга, а Мам я увива около мен и ми казва да полегна на предното, после на задното, после предното, после пак задното, докато съм навит здраво. В Черга мирише шантаво, на прах и още нещо, различно е откогато само лягам върху нея.

Мам ме вдига, смачкан съм. Казва, че съм като дълъг тежък пакет, но Стария Ник лесно ще ме вдигне, защото има повече мускули.

— Ще те занесе в задния двор, вероятно до гаража, ето така… — Усещам, че се движим из Стая. Вратът ми е прищипан, но не помръдвам изобщо. — Или пък може би на рамо, ето така… — Повдига ме, изгрухтява, премачкан съм наполовина.

— Много-много ли е дълго?

— Кое?

Думите ми се губят из Черга.

— Чакай малко — казва Мам, — току-що се сетих, че може и да те свали няколко пъти, за да отваря вратите. — Оставя ме, с края откъм главата надолу.

— Ау!

— Ама няма да издаваш нито звук, нали?

— Извинявай. — Черга е върху лицето ми, боде ми на носа, а не мога да го стигна.

— Той ще те хвърли в багажника на пикапа, ето така.

Пуска ме туп, прехапвам уста, за да не извикам.

— Стой вкочанен, вкочанен, вкочанен, нали, независимо какво се случва?

— Добре.

— Защото ако се отпуснеш или помръднеш, или издадеш малък звук, Джак, ако направиш дори едно от тези неща, без да искаш, той ще разбере, че си жив, и ще бъде толкова ядосан, че…

— Какво? — чакам. — Мам. Какво ще направи?

— Не се тревожи, той ще повярва, че си умрял.

Откъде пък знае със сигурност?

— После ще се качи отпред в пикапа и ще го подкара.

— Накъде?

— Ох, ами извън града вероятно. Някъде, където няма хора, които да видят, че копае дупка, в гора или нещо. Работата е там обаче, че още щом моторът запали — ще чуеш силен бръмчащ тресящ звук, ето така… — Тя пърди с уста през Черга; обикновено пърденето с уста ме кара да се смея, но сега не: — Това е сигналът да започнеш да се измъкваш от чергата. Опитай.

Въртя се, но не мога, прекалено е стегнато.

— Заклещих се, заклещих се, Мам.

Тя веднага ме развива. Вдишвам много въздух.

— Добре ли си?

— Добре.

Усмихва ми се, но усмивката е странна, сякаш се преструва. После пак ме навива, малко по-хлабаво.

— Пак стяга.

— Извинявай, не предполагах, че ще е толкова стегнато. Почакай малко… — Развива ме отново. — Я опитай да си свиеш ръцете с малко стърчащи лакти, за да ти остане място.

Този път, след като ме навива със свити ръце, мога да си ги провра през главата, помахвам с пръсти в края на Черга.

— Браво. Сега пробвай да се изхлузиш нагоре, все едно е тунел.

— Прекалено е стегнато. — Не знам как се е справил Графа, докато е потъвал. — Изкарай ме оттук.

— Изчакай малко.

— Изкарай ме веднага!

— Ако продължаваш да изпадаш в паника — казва Мам, — планът ни няма да проработи.

Пак плача, Черга е мокра на челото ми.

— Вън!

Черга се развива, дишам отново.

Мам слага ръката си на лицето ми, но аз я отхвърлям.

— Джак…

— Не.

— Чуй ме.

— Глупендерски план „Б“.

— Знам, че е страшно. Да не мислиш, че не знам? Но трябва да опитаме.

— Не, не трябва. Не и докато стана на шест.

— Има и нещо, което се нарича просрочка.

— Какво? — Гледам Мам и не разбирам.

— Трудно е да се обясни. — Изпуска въздух: — Къщата на Стария Ник всъщност не е негова, а е на банката… те ще се ядосат и може да се опитат да му я отнемат.

Чудя се как може банката да го направи. Може би с голям багер?

— Заедно със Стария Ник вътре ли? — питам аз. — Както Дороти, когато торнадото й вдига къщата във въздуха?

— Чуй ме. — Мам ме хваща за лактите, така че наистина ме боли: — Опитвам се да ти кажа, че той никога няма да позволи на никого да влезе в къщата му или в двора му, защото така ще открият Стая, нали?

— И ще ни спасят!

— Не, той никога няма да позволи това да се случи.

— Какво ще направи?

Мам смуче устната си, та чак не се вижда.

— Мисълта ми е, че трябва да избягаме преди това. Ти ще влезеш пак в чергата и ще се упражняваме, докато се научиш да излизаш.

— Не.

— Джак, моля те…

— Много ме е страх — изкрещявам аз. — Няма да го направя никога и те мразя.

Мам диша тежко, сяда на Под.

— Няма нищо.

Как така няма нищо, като я мразя?

Ръцете й са върху корема.

— Аз те донесох в Стая, не исках, но се случи и нито веднъж не съм съжалила.

Аз я гледам втренчено и тя ме гледа втренчено.

— Тук си заради мен и тази вечер ще те измъкна.

— Добре.

Казвам го много тихо, но тя чува. Кима.

— А после ти с горелката. Един по един, но и двамовете. Мам пак кима.

— Важен си ти обаче. Само ти.

Клатя глава, та почти ми се откачва, защото не съм само аз.

Поглеждаме се отново, без да се усмихваме.

— Готов ли си да се върнеш в чергата?

Кимам. Лягам долу, Мам ме навива суперстегнато.

— Не мога…

— Разбира се, че можеш. — Усещам как ме потупва през Черга.

— Не мога, не мога.

— Можеш ли да изброиш до сто?

Броя, лесно, много бързо.

— Вече звучиш по-спокоен. След минутка ще му хванем цаката — казва Мам. — Хм. Питам се… ако извъртането не върши работа, дали не би могъл някак си… да се развиеш?

— Ама аз съм отвътре.

— Знам, но можеш да достигнеш края с ръце и да намериш правилния ъгъл. Хайде да пробваме.

Опипвам, докато попадна на нещо остро.

— Точно това е — казва Мам. — Чудесно, сега дърпай. Не натам, на другата страна, така че да усещаш как се разхлабва. Все едно белиш банан.

Издърпвам съвсем малко.

— Лежиш накрая, притискаш я.

— Извинявай. — Сълзите пак идват.

— Няма нужда да се извиняваш, много добре се справяш. А ако се търкулнеш?

— На коя страна?

— На която ти се струва по-хлабаво. Може би по корем, после намери пак края на чергата и го издърпай.

— Не мога.

Правя го. Изваждам си единия лакът.

— Отлично. Наистина успя да я разхлабиш отгоре. Хей, а как е сядането, мислиш ли, че можеш да седнеш?

Боли и е невъзможно.

Сядам и двата ми лакътя са отвън, а Черга се развива около лицето ми. Мога цялата да я махна.

— Успях — извиквам аз. — Аз съм най-добрият банан.

— Ти си най-добрият банан — казва Мам. Целува ме по лицето, което е цялото мокро. — Сега да опитаме пак.

Когато съм толкова уморен, че трябва да спрем, Мам ми казва как ще е Навън.

— Стария Ник ще кара по улицата. Ти си отзад, в откритата част на пикапа, така че той не може да те види, ясно? Хващаш ръба на пикапа, за да не паднеш, защото ще се движи бързо, ето така. — Бута ме и ме търкаля насам-натам. — После, когато натисне спирачка, ще почувстваш нещо като… бутване в обратната посока, докато пикапът намалява. Това означава знак „Стоп“, на който шофьорите трябва да спрат за малко.

— Дори и той?

— О, да. Така че още щом усетиш, че пикапът вече почти не се движи, значи е безопасно да скочиш отстрани.

В Открития космос. Не го казвам, знам, че не е така.

— Ще се приземиш на тротоара, ще е твърдо като… — оглежда се — … като порцелан, само че по-грубо. И ще бягаш, бягаш, бягаш, като Малката питка.

— Лисицата изяде Малката питка.

— Добре, лош пример — казва Мам. — Но този път ние ще сме хитрите измамници. Тичай, Джак, и бърз бъди…

— … Свещника ти прескочи.

— Трябва да тичаш по улицата, далеч от пикапа, супербързо, като… нали си спомняш анимационното филмче, което гледахме веднъж, „Бегачът“?

— Том и Джери също бягат.

Мам кима.

— Най-важното е да не оставяш Стария Ник да те хване. А, да, опитай се също да се качиш на тротоара, ако можеш, онази част, която е малко по-висока, така няма някоя кола да те бутне. Трябва и да крещиш, така че някой да ти помогне.

— Кой?

— Не знам, който и да е.

— Кой е, който и да е?

— Просто изтичай при първия човек, когото видиш. Или… ще е доста късно. Може би никой няма да се разхожда. — Хапе си палеца, нокътя му, аз не й казвам да престане. — Ако не видиш никого, ще трябва да помахаш на някоя кола, за да я накараш да спре, и да кажеш на хората в нея, че ти и майка ти сте били отвлечени. Или пък, ако няма коли… ох, Божичко… ами ще трябва да отидеш до някоя къща… която и да е къща, в която светят лампи… и да удряш по вратата с юмруци колкото сили имаш. Но само къща със светнати лампи вътре, не празна. Трябва да удряш на входната врата, ще я познаеш ли?

— Онази, през която се влиза.

— Опитай сега. — Мам чака: — Говори им, както сега говориш на мен. Представи си, че аз съм тях. Какво ще кажеш?

— Аз и ти сме…

— Не, представи си, че аз съм хората в онази къща или в колата, или на тротоара, кажи им, че ти и твоята Мам…

Опитвам пак.

— Ти и твоята Мам…

— Не, не, кажи „Аз и Мам…“.

— Аз и ти…

Тя изпухтява.

— Добре, няма значение, просто им дай бележката… още ли е скрита?

Поглеждам в гащите си.

— Изчезнала е! — После я напипвам къде се е плъзнала в между дупето ми. Изваждам я и й я показвам.

— Дръж я отпред. Ако случайно я изпуснеш, можеш просто да им кажеш „Отвлякоха ме“. Кажи го, само това.

— Отвлякоха ме.

— Кажи го ясно и силно, за да чуят.

— Отвлякоха ме — изкрещявам аз.

— Фантастично. И те ще се обадят в полицията — казва Мам, — а… предполагам полицията ще търси във всички задни дворове, докато намери Стая. — Лицето й не изглежда много сигурно.

— С горелката — спомням й аз.

Упражняваме ли упражняваме. Умрял, пикап, измъквам се, скачам, тичам, някой, бележка, полиция, горелка. Това са девет неща. Не мисля, че мога да ги задържа в главата си едновременно. Мам казва, че, разбира се, че мога, аз съм нейният супергерой, господин Петгодишен.

Ще ми се да си бях още на четири.

За обяд избирам аз, защото денят е специален, последният ни в Стая. Така казва Мам, ама аз не го вярвам наистина. Изведнъж умирам от глад, искам макарони и хотдог, и сухари, това е същото като три обяда наведнъж.

През цялото време играем Дама, аз съм страшен от нашето Голямо измъкване, така че губя два пъти, после не искам повече да играя.

Пробваме дрямка, но не можем да изключим. Бозвам малко, лява, дясна, после лява пак, докато почти нищо не остава.

Не искаме никаква вечеря, нито един от нас. Трябва пак да облека тениската с повръщано. Мам казва, че може да си остана с чорапите.

— Иначе улицата може да ти нарани краката. — Изтрива си окото, после и другото. — Обуй си най-дебелите.

Не знам защо плаче за чорапи. Влизам в Гардеробчо да си намеря Зъб под възглавницата.

— Ще го мушна в чорапа.

Мам клати глава.

— Ами ако стъпиш на него и той ти убоде крака?

— Няма, той ще си стои отстрани.

Сега е 06:13, това значи наближава към вечер. Мам казва, че вече наистина трябва да съм увит в Черга. Стария Ник може да дойде по-рано, защото съм болен.

— Още не.

— Е…

— Моля те, не.

— Седни тук, така, за да мога да те навия веднага, ако се наложи.

Повтаряме плана отново и отново, за да ме упражняваме на деветте. Умрял, пикап, измъквам се, скачам, тичам, някой, бележка, полиция, горелка.

Все подскачам, като чуя бип-бип, но то не е истинско, само въображение. Гледам Врата, тя е много лъскава, като кама.

— Мам?

— Да?

— Нека го направим утре вечер.

Тя се привежда и ме прегръща здраво. Това значи „не“.

Пак я мразя мъничко.

— Ако имаше как, щях да отида вместо теб.

— Защо няма?

Поклаща глава.

— Толкова съжалявам, че трябва да си ти и че трябва да е точно сега. Но аз ще съм с теб в главата ти, нали не си забравил? Ще ти говоря непрекъснато.

Преговаряме план „Б“ много още пъти.

— А ако отвори Черга? — питам аз. — Само за да ме види умрял?

Мам не казва нищо за минута.

— Нали знаеш колко е лошо да се удря?

— Аха.

— Е, ами тази вечер случаят е специален. Наистина не вярвам да го направи, ще бърза да… да приключи с цялата работа, но ако случайно… това, което трябва да направиш, е да го удариш колкото можеш по-силно.

Иха.

— Да го риташ, хапеш, да му бъркаш в очите… — пръстите й ръгат въздуха. — Каквото и да е, за да избягаш.

Почти не мога да повярвам:

— Позволено ли ми е да го убия даже?

Мам изтичва до Шкаф, където се сушат нещата след миенето. Взема Гладък нож. Поглежда му лъскавото, аз се сещам за приказката как Мам го сложила на гърлото на Стария Ник.

— Дали ще можеш да го държиш здраво, вътре в чергата, и ако… — гледа се в Гладък нож. После го слага обратно при вилиците на Сушилка за чинии. — Какво ме прихваща?

Аз откъде да знам, ако тя не знае?

— Ще се намушкаш — казва Мам.

— Не, няма.

— Ще се намушкаш, Джак, как иначе? Ще се нарежеш на ивици, като се тръскаш вътре в чергата с голо острие… мисля, че си губя разума.

Поклащам глава.

— Тук си е. — Потупвам я по ръката.

Мам ме гали по гърба.

Проверявам дали Зъб си е в чорапа, бележката в гащите ми отпред. Пеем си, за да отмине времето, но тихо. „Отдай се“ и „Тъпани“, и „Дом насред полето“.

— Където елени и антилопи играят… — пея аз.

— Където рядко лоша дума се чува…

— И небето е безоблачно целия ден.

— Време е — казва Мам и отваря Черга.

Не искам. Лягам и си слагам ръцете на раменете, а лактите ми да стърчат. Чакам Мам да ме увие.

Вместо това тя ме гледа. Ходилата, краката, ръцете, главата, очите, нейните се плъзгат по целия мен, сякаш брои.

— Какво? — казвам аз.

Тя не казва нито дума. Навежда се, дори не ме целува, само докосва лице до моето, докато не знам вече кое чие е. В гърдите ми е та-да та-да та-да. Няма да я пусна.

— Така — казва Мам с дрезгав глас. — Ние сме страхмели, нали? Напълно страхмели. Ще се видим навън. — Слага ми ръцете по специалния начин със стърчащи лакти. Загъва Черга върху мен и светлината изчезва.

Навит съм в бодливото тъмно.

— Как е на стегнатост?

Опитвам дали мога да вдигна ръце над глава и гръб, остъргвам се малко.

— Добре ли е?

— Добре — казвам аз.

После само чакаме. Нещо идва на върха на Черга и започва да ми гали косата, ръката на Мам е, познавам даже, без да виждам. Чувам си дишането, което е шумно. Мисля си за Графа в торбата с пълзящите червеи. Те падат надолу надолу надолу пляс в морето. Червеите могат ли да плуват? Умрял, пикап, тичам, някой… не, измъквам се, после скачам, тичам, някой, бележка, горелка. Забравих полиция преди горелка, прекалено е сложно, ще объркам всичко и Стария Ник ще ме погребе наистина и Мам ще чака завинаги.

След дълго време прошепвам:

— Той ще идва ли, или не?

— Не знам. Как би могъл да не дойде? Ако е поне малко човек…

Мислех, че човековете или са, или не са, не знаех, че някой може да е само малко човек. Тогава какво са другите му части?

Аз чакам ли чакам. Не си чувствам ръцете. Черга лежи пред носа ми, искам да се почеша. Опитвам и опитвам, и го достигам.

— Мам?

— Тук съм.

— И аз.

Бип-бип.

Подскачам, уж трябва да съм умрял, ама става ненарочно, изведнъж искам да изляза от Черга, но съм заклещен и не мога дори да опитам, иначе той ще види…

Нещо ме натиска, трябва да е ръката на Мам. Трябва да съм суперпринц ДжакърДжак за нея, така че стоя супермирно. Край на движенето, аз съм Труп, аз съм Графа, не, аз съм неговият приятел, още по-умрял.

— Ето ти. — Това е гласът на Стария Ник. Звучи както винаги. Дори не знае какво се е случило с моето умиране. — Антибиотици, съвсем малко им е изтекла годността. За дете трябва да се дава по половина, каза онзи.

Мам не отговаря.

— Той къде е. В гардероба?

Това „той“ съм аз.

— В чергата ли е? Да не си полудяла, да увиеш болно дете така?

— Ти не се върна — казва Мам, а гласът й е много странен. — Влоши се през нощта, а тази сутрин не се събуди.

Нищо. После Стария Ник издава шантав звук.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? — изпищява Мам, но аз не мърдам, не мърдам, аз съм вкочанен, без чуване без виждане без нищо.

— О, не. — Чувам му дъха през цялото време. — Ужасно. Горкото ми момиче, та ти…

Никой нищо не казва за минута.

— Явно е било нещо наистина сериозно — казва Стария Ник, — хапчетата така или иначе е нямало да помогнат.

— Ти го уби — изревава Мам.

— Е, хайде сега, успокой се.

— Как да се успокоя, като Джак е… — диша странно, думите й излизат като хълцане. Преструва се толкова истинско, че почти й повярвам.

— Дай на мен. — Гласът му е много близо, аз веднага ставам стегнат и вкочанен вкочанен вкочанен.

— Не го докосвай.

— Добре, добре. — После Стария Ник казва: — Не можеш да го държиш тук.

— Детето ми!

— Знам, ужасно е. Но сега трябва да го взема.

— Не!

— Колко време е минало? Тази сутрин ли каза? Или през нощта? Сигурно вече започва да… не е здравословно да го държиш тук. Най-добре да го взема и да му намеря място.

— Не в двора — говоренето на Мам е почти ръмжене.

— Добре.

— Ако го сложиш в двора… Не трябваше да го правиш, прекалено е близо. Ако го погребеш там, ще му чувам плача.

— Казах добре.

— Трябва да го закараш някъде далече, разбра ли?

— Добре. Дай да…

— Още не. — Тя плаче ли плаче. — Да не си го развил.

— Ще го държа завит през цялото време.

— С пръст да не си…

— Добре.

— Закълни се, че няма дори да го погледнеш с гнусните си очи.

— Добре.

— Закълни се.

— Заклевам се, доволна ли си сега?

Аз съм умрял умрял умрял.

— Ще разбера — казва Мам, — ако си го сложил в двора, и ще викам при всяко отваряне на вратата, ще разруша това място, заклевам се, никога вече няма да млъкна. Ще трябва да ме убиеш, за да ми затвориш устата. Вече нищо не ме интересува.

Защо му казва да я убие?

— Спокойно — Стария Ник звучи все едно говори на куче. — Сега ще го вдигна и ще го занеса до пикапа, става ли?

— Внимателно. Намери някое хубаво място — казва Мам, плаче толкова много, че едва чувам какво казва. — Някъде с дървета или нещо такова.

— Разбира се. Време е да тръгвам.

Хващат ме през Черга, стискат ме, Мам е, казва:

— Джак, Джак, Джак.

После ме вдигат. Мисля, че е тя, после разбирам, че е той.

Не мърдай не мърдай не мърдай, ДжакърДжак, стой вкочанен вкочанен вкочанен. Премазан съм в Черга, не мога да дишам добре, но умрелите така или иначе не дишат. Не му позволявай да ме развие. Ще ми се Гладък нож да беше у мен.

Отново бип-бип, после щрак, това означава, че Врата е отворена. Канибалът ме взе, трам-та-та. Горещо на краката ми, о, не, Пиш е пуснал малко пишкано. А също и малко ако излезе от дупето ми, Мам не ми каза, че това ще стане.

Мирише. Извинявай, Черга. Грухтене близо до ухото ми, Стария Ник ме държи здраво. Толкова ме е страх не мога да съм смел, спри спри спри, но не трябва да издавам нито звук или той ще разкрие номера и ще ме изяде откъм главата, ще ми откъсне краката…

Броя си зъбите, но все обърквам бройката, деветнайсет, двайсет и един, двайсет и два. Аз съм принц Робот Супер ДжакърДжак Господин Петгодишен, не мърдам. Там ли си, Зъб? Не те усещам, но трябва да си ми в чорапа, отстрани. Ти си мъничко от Мам, малко мъничко от капките вода на Мам, което пътува с мен. Не си чувствам ръцете.

Въздухът е различен. Още съм в прашното на Черга, но като си повдигна носа съвсем малко, подушвам един въздух, дето е…

Навън.

Възможно ли е?

Не мърдам. Стария Ник просто стои. Защо стои мирно в двора? Какво смята да…?

Движи се отново. Аз съм си вкочанен вкочанен вкочанен.

Аууу, върху нещо твърдо. Не мисля, че издадох звук, не го чух. Мисля, че си прехапах устата, има онзи вкус, дето май е кървав.

Чувам друго бипкане, ама е различно. Тракане като много метали. Пак горе, после пльос долу, на лицето ми, ау-ау-ау! Дум! После всичко започва да се тресе и тупка, и трещи под моето отпред, земетресение е…

Не, пикапът е, трябва да е той. Хич не е като пърдене с уста, милион пъти повече е. Мам! Крещя в главата си. Умрял, пикап, това са две от деветте. Аз съм отзад в кафявия пикап точно както в приказката.

Аз не съм в Стая. Още ли съм си аз?

Сега се движи. Нося се в пикап наистина наистинско истина.

О, ред е на измъквам се, забравих. Започвам да правя като змия, но Черга се е стегнала повече, не знам как, заклещен съм заклещен съм. Мам Мам Мам… не мога да изляза, както упражнявахме, макар че упражнявахме ли упражнявахме, всичко се обърка, съжалявам. Стария Ник ще ме занесе на някакво място и ще ме погребе, и червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън… Пак плача, носът ми тече, ръцете ми са преплетени под гърдите, боря се с Черга, защото тя вече не ми е приятел, ритам като Карате, но тя ме е хванала, тя е покровът за труповете за падане в морето… Звукът е по-тих. Не се движим. Пикапът е спрял.

Това е стоп, това е стоп знак стоп, което означава, че сега трябва да скачам, което е номер пет на списъка, а аз още не съм направил пет, ако не мога да се измъкна, как да скоча? Не мога да стигна до четири пет шест седем осем или девет, заклещен съм на три, той ще ме погребе с червеите…

Пак се движим, рррм-рррм.

Вдигам една ръка на лицето ми, което е цялото сополено, тя се остъргва до върха и издърпва другата ръка нагоре. Пръстите ми хващат въздуха, нещо студено, нещо метално, някакво друго, което не е метал с подуто. Хващам и дърпам дърпам дърпам, и ритам и коляното, ау-ау-ау! Не е добре, не става. Намери ъгъла, да не би Мам да ми говори в главата или просто си спомням? Опипвам по цялото дълго на Черга, а на нея няма ъгъл, после го намирам и дърпам, разхлабва се съвсем малко мисля. Търкулвам се на гръб, но така е даже по-стегнато, вече не мога да намеря ъгъла.

Спрян, пикапът е спрян пак. Аз не съм още излязъл, трябваше да скоча на първото. Издърпвам Черга надолу, докато ще ми счупи лакътя, и виждам голямо ослепение, после изчезва, защото пикапът се движи рррм.

Мисля, че видях Навън, Навън е истинско и толкова ярко, но аз не мога…

Мам не е тук, няма време да плача, аз съм принц ДжакърДжак, трябва да съм ДжакърДкак или червеите пълзят навътре. Пак съм на отпред, свивам колене и изпъчвам дупе, ще пробия направо през Черга и тя вече е по-хлабава, маха се от лицето ми…

Мога да дишам всичкия прекрасен черен въздух. Сядам и обелвам Черга, все едно съм разкапан банан. Плитките ми излизат, навсякъде само коса в очите ми. Намирам си краката едно и две, изваждам се целият, успях успях, ще ми се Дора да можеше да ме види, щеше да изпее песничката „Направихме го“.

Друга светлина прелита отгоре. Нещата се плъзгат в небето, дето мисля, че са дървета. И къщи, и светлини на огромни стълбове, и няколко коли, и всичкото се носи. Като анимационно филмче, в което съм и аз, ама по-объркано. Държа се за ръба на пикапа, много твърд и студен. Небето е по най-много огромно, ей там има малко розово, оранжево, ама останалото е сиво. Поглеждам надолу, улицата е черна и дълга дълга натам. Знам да скачам хубаво, ама не като всичко се тресе и удря, и светлините са размазани, и въздухът е толкова странен, мирише на ябълка или нещо такова. Очите ми не работят както трябва, толкова ме е страх да съм страхмел.

Пикапът е спрял пак. Не мога да скоча. Не мога да мръдна. Успявам да се изправя и да погледна навън, но…

Плъзвам се и се удрям из пикапа, главата ми удря нещо здраво, викам, без да искам:

— Aaaaa!

Метален звук. Лицето на Стария Ник. Той е извън пикапа с най-бясното лице, което съм виждал, и…

Скачам.

Земята ми счупва краката, строшава коляното, удря ме в лицето, но аз тичам тичам тичам, къде е някой? Мам каза да викам на някой или на кола, или на светната къща, виждам кола, ама е тъмна вътре, а и нищо не ми излиза от устата, дето е пълна с коса, и продължавам да тичам. Тичай, Джак, и бърз бъди… Мам не е тук, но обеща, че ми е в главата и аз тичам тичам тичам. Рев зад мен, което е той, Стария Ник идва да ме разкъса на две трам-та-та, трябва да намеря някой, да извикам помощ помощ, но няма някой, няма никакъв някой, ще се наложи да тичам завинаги, но дъхът ми свърши и не виждам, и…

Мечка.

Вълк?

Куче, кучето някой ли е?

Някой идва зад кучето, един много малък човек, вървящо бебе е, бута нещо с колела с още по-малко бебе вътре. Не помня какво да извикам, спрян ми е звукът, само продължавам да тичам към тях. Бебето се смее, почти няма коса. Мъничкото в нещото за бутане не е истинско, май е кукла. Кучето е малко, но истинско, прави ако на земята, никога не съм виждал кучетата в Телевизор да го правят. Един човек идва зад бебето и взема акото в пликче, сякаш е съкровище, мисля, че той, този някой с къса коса като Стария Ник, но по-къдрав и е по-кафяв от бебето. Аз пробвам „Помощ“, но не излиза много силно. Тичам, докато почти съм при тях и кучето лае и скача, и ме изяжда…

Отварям уста за най-широкия писък, но не излиза звук.

— Раджа!

Червено на пръста ми цяло точки.

— Раджа, долу! — Мъжът човек хваща кучето за врата.

Кръвта ми пада от ръката.

После бам хванат съм отзад, Стария Ник, неговите огромни ръце са на ребрата ми. Оплесках, хвановал ме е, извинявай извинявай извинявай Мам. Той ме вдига. Тогава пищя, пищя без думи даже. Хванал ме е под мишница, носи ме обратно към пикапа, Мам каза, че може да удрям, може да го убия, аз удрям ли удрям, но не мога да стигна, удрям си само себе си…

— Извинете — вика човекът, дето държи кучето с ако. — Ей, господине? — Гласът не му е дебел, по-тих е.

Стария Ник се обръща. Забравям да пищя.

— Много се извинявам, дъщеря ви добре ли е?

Каква дъщеря?

Стария Ник прочиства гърло, още ме носи към пикапа, но върви назад.

— Много добре.

— Раджа обикновено е много мил, но тя го изненада…

— Малък пристъп — казва Стария Ник.

— Хей! Почакайте, мисля, че ръката й кърви.

Аз си поглеждам изядения пръст, кръвта прави капки.

Сега той е вдигнал бебето човек, държи го на ръка, а пликчето с ако в другата и изглежда много объркан.

Стария Ник ме слага долу, държи пръсти на раменете ми, така че горят.

— Всичко е под контрол.

— Коляното й — също, изглежда лошо. Това не го е направил Раджа. Да не е падала? — пита мъжът.

— Не съм тя — казвам аз, но само в гърлото си.

— Защо не гледате своята работа, а аз моята? — почти ръмжи Стария Ник.

Мам, Мам, трябваш ми за говорене. Тя не ми е вече в главата, никъде не е. Написа бележката, съвсем забравих, слагам си неизядената ръка в гащите и не мога да намеря бележката, но после я намирам, цялата е опикана. Не мога да говоря, но махам към някой мъжа.

Стария Ник ми я изтръгва от ръката и я изчезва.

— Добре, това… това не ми харесва — казва мъжът. Той има малък телефон в ръката, откъде се взе? Казва: — Да, полицията, моля.

Случва се точно както каза Мам, вече сме на осем, което е полиция, аз дори не съм показал бележката или разказал за Стая, правя го наобратно. Трябва да говоря с някой все едно е човек. Започвам да казвам „Отвлякоха ме“, но излиза само на шептене, защото Стария Ник пак ме вдига, отива към пикапа, даже бяга, аз треперя на парчета, не мога да ударя, той ще…

— Записах ви номера, господине!

Това го крещи мъжът човек, на мен ли крещи? Какъв номер?

— „К“ девет три… — вика числа, защо вика числа?

Внезапно аааааа улицата ме удря в корема ръцете лицето, Стария Ник бяга, но без мен. Той ме изпусна. По-далече е с всяка секунда. Това са сигурно вълшебни числа, за да го накарат да ме изпусне.

Опитвам се да стана, но не помня как.

Звук като чудовище, пикапът е рррррррррм и идва към мен рррррррррр, ще ме смачка на улицата, не знам как къде какво… бебето плаче, никога преди не съм чувал истинско бебе да плаче…

Пикапът го няма. Просто мина покрай мен, зад ъгъла, без да спира. Чувам го за малко, после не го чувам повече.

По-високата част, това ли е тротоарът, Мам каза да се кача на него. Трябва да лазя, само че с удареното коляно. Тротоарът е цял на големи квадрати, грапави.

Ужасна миризма. Носът на кучето е точно до мен, върнало се е, за да ме сдъвче, пищя.

— Раджа! — Мъжът издърпва кучето. Клекнал е, а бебето се върти на коленето му. Вече не държи пликчето с ако. Прилича на човек в Телевизор, но по-близо и по-широко и с миризми, малко като Сапун за чинии и мента и къри заедно.

Неговата ръка, дето не държи кучето, се опитва да ме хване, но аз се търкулвам точно навреме.

— Всичко е наред, миличка. Всичко е наред.

Кой е миличка? Очите му гледат моите очи, аз съм миличка. Не мога да гледам, прекалено е шантаво да ме вижда и да ми говори.

— Как се казваш?

Човековете в Телевизор никога не питат неща, освен Дора, а тя вече ми знае името.

— Можеш ли да ми кажеш името си?

Мам каза да говоря с някой, това ми е работата. Опитвам се и нищо не излиза. Облизвам си устата.

— Джак.

— Как? — Навежда се по-близо, аз се свивам на кълбо с глава в ръцете ми. — Няма нищо, никой няма да те нарани. Кажи ми името си малко по-силно.

По-лесно е, като не го гледам.

— Джак.

— Джаки?

— Джак.

— О, ясно, извинявай. Баща ти го няма вече, Джак.

За какво говори?

Бебето започва да си дърпа нещото, дето му е върху ризата, яке.

— Аз съм Аджит, между другото — казва мъжът човек, — а това е дъщеря ми… чакай, Наиша. На Джак му трябва лепенка за това ударено колянце, да видим дали… — той бърка във всички части на чантата си. — Раджа много съжалява, че те ухапа.

Кучето не изглежда да съжалява, има много остри и мръсни зъби. Да не ми е изпило кръвта като вампир?

— Не ми изглеждаш добре, Джак, да не си бил болен напоследък?

Поклащам глава.

— Мам.

— Какво?

— Мам повърна на тениската ми.

Бебето продължава да говори, само че не на език. Дърпа ушите на кучето Раджа, защо не се страхува от него?

— Извинявай, не те чух — казва мъжът Аджит.

Не казвам повече друго.

— Полицаите ще дойдат всеки момент, нали? — Обръща се към улицата да погледне, бебето Наиша плаче малко. Подскача на коляното му: „У дома при Амми17 сега, у дома в леглото“.

Сещам се за Креватчо. Топлото.

Той натиска малки бутони на телефона си и говори повече, но аз не слушам.

Искам да избягам. Но мисля, че ако помръдна, кучето Раджа ще ме ухапе и ще изпие още от кръвта ми. Седя върху една линия и част от мен е в един квадрат, а друга — в друг. Изяденият ми пръст боли и боли, и коляното боли, дясното, от него излиза кръв, където кожата се е скъсала, беше червено, но сега става черно. До стъпалото ми има остър овал, опитвам се да го взема, но е залепено, после идва в пръстите ми, листо е. Листо от истинско дърво като онова, дето беше върху Прозорче онзи ден. Поглеждам нагоре, над мен има дърво, което сигурно е пуснало листото. Огромният светъл стълб ме заслепява. Цялото голямо на небето зад него сега е черно, розовото и оранжевото са си отишли, ама къде? Въздухът се движи в лицето му, треперя, без да искам.

— Сигурно ти е студено. Студено ли ти е?

Мисля, че бебето Наиша пита мъжът Аджит, ама е мен, знам, защото си сваля якето и ми го подава.

— Ето.

Поклащам глава, защото е яке на човек, аз никога не съм имал яке.

— Как си си загубила обувките?

Какви обувки?

Мъжът Аджит спира да говори след това.

Една кола спира, знам каква е, полицейска кола от Телевизор. Човекове излизат, двамове са, с къса коса, една черна коса и една жълтеникава. Всички се движат бързо, а Аджит им говори. Бебето Наиша се опитва да се измъкне, но той я държи в ръце, не я боли, така мисля. Раджа лежи върху нещо кафеникаво, трева е, мислех, че ще е зелена, има квадрати с нея покрай целия тротоар. Ще ми се бележката да ми беше още тук, но Стария Ник я изчезна. Не знам думите, изтърбушиха ми се от главата.

Мам е още в Стая, искам я тук толкова много много много. Стария Ник избяга с бързо каране в своя пикап, но къде отива, вече не към езерото или дърветата, защото видя как не съм умрял. Позволено ми беше да го убия, ама не успях.

Имам внезапно ужасна идея. Може би се е върнал в Стая, може би е там сега, прави Врата отворена бип-бип и е ядосан, аз съм виновен, задето не съм умрял…

— Джак?

Оглеждам се за движеща уста. Полицията е, дето мисля, че е тя, ама е трудно да се каже, с черната коса, не с жълтата.

— Джак — повтаря пак. Откъде знае? — Аз съм инспектор Оу. Можеш ли да ми кажеш на колко години си?

Трябва да спасявам Мам, трябва да говоря на полицаите да вземат горелка, но устата ми не работи. Тя има нещо на колана си, пистолет е, точно като полицията в Телевизор. Ами ако са от лошата полиция, дето затворили свети Петър, не се сетих за това. Гледам колана, не лицето, як колан с катарама.

— Знаеш ли на колко години си?

Фасулско. Показвам пет пръста.

— На пет години, браво. — Инспектор Оу казва нещо, което не чувам. После за рокля. Казва го два пъти.

Говоря колкото силно мога, но не гледам.

— Нямам рокля.

— Не? Къде спиш през нощта?

— В Гардеробчо.

— В Гардеробчо?

Опитай, казва Мам в главата ми, но Стария Ник е до нея, той е по-най-ядосан от винаги и…

— В гардеробчо ли каза?

— Имаш три рокли — казвам аз. — Искам да кажа Мам. Една е розова и една е зелена на райета, и една е кафява, но ти… тя предпочита дънки.

— Твоята Мам, това ли каза? — пита инспектор Оу. — Тя ли има роклите?

Кимането е по-лесно.

— Къде е твоята Мам тази вечер?

— В Стая.

— В стая, добре — казва тя. — Коя стая?

— Стая.

— Можеш ли да ни кажеш къде е?

Спомням си нещо.

— Няма я на никоя карта.

Тя издишва силно, мисля, че моите отговори не стават.

Другият полиция е може би той, никога не съм виждал такава коса наистина, почти е прозрачна. Той казва:

— Намираме се на „Навахо“ и „Алкот“, имаме разстроен малолетен, вероятно случай на домашно. — Мисля, че говори на телефона си. Това е като игра на Папагал, знам думите, но не знам какво означават. Той се доближава до инспектор Оу. — Някакъв успех?

— Бавно.

— Пак дотам и със свидетеля. Заподозреният е бял мъж, може би метър и осемдесет, четирийсет-петдесет, избягал е от местопрестъплението в червенокафяв или тъмнокафяв пикап, вероятно „Еф сто и петдесет“ или „Рам“, започва с „К“ девет три, може да е „Б“ или „П“ без щат…

— Мъжът, с когото беше, това баща ти ли е? — инспектор ()у пак говори на мен.

— Аз нямам.

— Приятелят на майка ти?

— Аз нямам. — Казах го вече, позволено ли ми е да казвам два пъти?

— Знаеш ли неговото име?

Опитвам да си спомня.

— Аджит.

— Не, на другия мъж, онзи, който избяга с пикапа.

— Стария Ник — прошепвам го, защото той няма да хареса, че го казвам.

— Как?

— Стария Ник.

— Не — казва мъжът полиция на телефона си. — Заподозреният липсва, първо име Ник, Никълъс, няма второ име.

— А майка ти как се казва? — пита инспектор Оу.

— Мам.

— Има ли си друго име?

Показвам два пръста.

— Две? Чудесно. Спомняш ли си ги?

Бяха на бележката, която изчезна. Изведнъж си спомням малко.

— Той ни открадна.

Инспектор Оу сяда до мен на земята. Не е като Под, много е твърдо и треперещо.

— Джак, искаш ли одеяло?

Не знам. Одеялчо не е тук.

— Малко лошо си се ударил. Онзи човек Ник ли те нарани?

Мъжът полиция се връща, подава ми нещо синьо, не докосвам.

— Давайте — казва той на телефона си.

Инспектор Оу сгъва синьото нещо около мен, не е рошаво сиво като Одеялчо, по-грубо е.

— Откъде са ти тези рани?

— Кучето е вампир — поглеждам Раджа и неговите човекове, но те са изчезнали. — Този пръст е ухапан, а коляното ми беше на земята.

— Моля?

— Улицата, удари ме.

— Давайте. — Това го каза мъжът полиция, говори на телефона си пак. После поглежда инспектор Оу и казва: — да се свържа ли със Закрила на детето?

— Дай ми още няколко минути — казва тя. — Джак, обзалагам се, че много те бива да разказваш приказки.

Откъде знае? Мъжът полиция си поглежда часовника, дето му е залепен на китката. Аз си спомням китката на Мам, която не изглежда добре. Стария Ник там ли е сега, извива ли й китката или врата, разкъсва ли я на парчета?

— Мислиш ли, че ще успееш да ми разкажеш какво стана тази вечер? — усмихва ми се инспектор Оу. — И ако може даже да говориш много бавно и ясно, защото ушите ми не работят много добре. — Сигурно е глуха, но не приказва с пръстите си като глухите в Телевизор.

— Ясно — казва мъжът полиция.

— Готова ли си? — казва инспектор Оу.

Върху мен са й очите. Аз затварям моите и се преструвам, че говоря на Мам, това ме прави смел.

— Направихме номер — казвам аз много бавно, — аз и Мам, преструвахме се, че съм болен и после бях умрял, но всъщност да се развия и да скоча от пикапа, само че трябваше да скоча при първото забавяне, ама не успях.

— Добре, после какво стана? — това е гласът на инспектор Оу точно до главата ми.

Все още не гледам, иначе ще забравя приказката.

— Имах бележка в гащите си, но той я изчезна. Все още имам Зъб. — Мушвам пръсти в чорапа си за него. Отварям очи.

— Може ли да го видя?

Тя се опитва да вземе Зъб, но аз не й позволявам.

— Той е от Мам.

— За твоята майка ли говореше?

Мисля, че мозъкът й не работи точно като ушите й, как може Мам да е Зъб? Поклащам глава.

— Само малка частица от нейната одрана кожа, която изпада.

Инспектор Оу поглежда Зъб отблизо и лицето й става строго. Мъжът полиция клати глава и казва нещо, което не чувам.

— Джак — почва тя, — каза ми, че е трябвало да скочиш от пикапа първия път, като е намалил?

— Да, но бях все още в Черга, после обелих банана, но не бях достатъчно страхмел. — Гледам инспектор Оу и говоря едновременно. — Но след третия път спиране пикапът каза ууууу…

— Какво е казал?

— Като… — показвам й. — Като в цяло различна посока.

— Завил е.

— Да, и аз паднах, и той, Стария Ник, той слезе много ядосан, и тогава скочих.

— Бинго — плясва с ръце инспектор Оу.

— Ъ? — казва мъжът полиция.

— Три знака стоп и завой. Наляво или надясно? — тя чака. — Няма значение, страхотна работа, Джак. — Тя гледа надолу по улицата, а после има нещо в ръката си, като телефон, ама откъде го взе? Гледа малкия екран, казва:

— Накрай ги да засекат частичния номер с… опитай „Карлингфърд Авеню“, може би „Уошингтън Драйв“…

Вече не виждам Раджа и Аджит, и Наиша изобщо.

— Кучето в затвора ли отиде?

— Не, не — казва инспектор Оу, — наистина не е искало.

— Давайте — казва мъжът полиция на телефона си. Клати глава на инспектор Оу.

Тя се изправя.

— Хей, може пък Джак да намери къщата с нас. Искаш ли да се разходиш с полицейска кола?

Не мога да стана, тя протяга ръка, но аз се преструвам, като че не виждам. Слагам един крак, после друг и ставам малко замаян. При колата се катеря, където вратата е отворена. Инспектор Оу също сяда отзад и ми щраква предпазния колан, аз се смалявам, така че ръката й да не ме докосва, само синьото одеяло.

Колата сега се движи, не така дрънкащо като пикапа, тиха е и жужи. Малко е като онова канапе на Планетата в Телевизор, дето жената с бухналата коса задава въпроси, само че тя е инспектор Оу.

— Тази стая — казва, — бунгало ли е, или има стълби?

— Не е къща. — Гледам лъскавите неща по средата, като Огледалчо е, но мъничко. Виждам лицето на мъжа полиция, той е шофьорът. Очите му ме гледат наопаки в малкото огледало, така че аз поглеждам навън през прозореца. Всичко се плъзга и ми става лошо. Има много светлина, която идва от пътя навън, заслепява всичко. Идва още една кола, бяла, супербърза, ще се блъсне в…

— Няма нищо — казва инспектор Оу.

Свалям ръце от лицето си и другата кола я няма, да не би тази да я е изчезнала?

— Нещо да ти звучи познато?

Не чувам нищо да ми звучи. Всичко е дървета и къщи, и коли, тъмно. Мам, Мам, Мам. Не я чувам в главата ми, не говори. Ръцете му я стискат толкова силно, по-силно по-силно по-силно, не може да говори не може да диша не може нищо. Живите неща се огъват, но тя е огъната и огъната, и…

— Това прилича ли на твоята улица? — пита инспектор Оу.

— Аз си нямам улица.

— Искам да кажа улицата, от която онзи Ник те е взел по-рано.

— Никога не съм я виждал.

— Какво?

Изморих се да казвам.

Инспектор Оу цъка с език.

— Не се виждат никакви пикапи, освен онзи черен там отзад — казва мъжът полиция.

— Най-добре да спрем.

Колата спира, аз съжалявам.

— Някаква секта може би? — казва той. — Дългата коса, без фамилии, състоянието на онзи зъб…

Инспектор Оу изкривява уста.

— Джак, има ли дневна светлина в онази ваша стая?

— Нощ е — казвам й, не вижда ли?

— Искам да кажа през деня. Откъде идва светлината?

— Прозорче.

— Има таванско прозорче, отлично.

— Давай — казва мъжът на телефона си.

Инспектор Оу пак гледа лъскавия си екран.

— Сателитите показват няколко къщи с тавански прозорец на „Карлингфърд“…

— Стая не е къща — казвам пак.

— Нещо не мога да разбера, Джак. Какво е тогава.

— Нищо. Стая е вътре.

Мам е там, също и Стария Ник, той иска някой да е умрял, не аз.

— А какво е отвън?

— Навън.

— Кажи ми повече за това, какво има отвън.

— Трябва да ти го призная — казва мъжът полиция, — не се отказваш.

Аз ли съм „ти“?

— Хайде, Джак — казва инспектор Оу, — кажи ми какво има точно пред стаята.

— Навън — крещя аз. Трябва да обясня бързо за Мам, чакай Мам чакай ме. — Има истински неща като сладолед и дървета, и магазини, и самолети, и ферми, и хамак.

Инспектор Оу кима.

Трябва да опитам повече, не знам какво.

— Но е заключена и ние не знаем кода.

— Искали сте да отключите вратата и да излезете отвън?

— Като Алиса.

— Алиса друга твоя приятелка ли е?

Кимам.

— Тя е в книгата.

— „Алиса в страната на чудесата“. Да му се не види! — казва мъжът полиция.

Това го знам. Ама той как ни е прочел книгата, дори не е бил в Стая. Казвам му:

— Знаеш ли мястото, дето плаченето й е направило вада?

— Какво? — поглежда ме наобратно в малкото огледало.

— От нейното плачене става вада, помниш ли?

— Майка ти е плакала? — пита инспектор Оу.

Външните нищо не разбират. Чудя се дали не гледат прекалено много Телевизор.

— Не, Алиса. Тя все иска да излезе в градината, като нас.

— И вие ли искахте да излезете в градината?

— То е заден двор, но ние не знаем тайния код.

— Онази стая е точно до задния двор ли?

Поклащам глава.

Инспектор Оу разтърква лице.

— Помогни ми малко, Джак. Тази стая близо до заден двор ли е?

— Не близо.

— Добре.

Мам, Мам, Мам.

— Той е наоколо.

— Стаята е „във“ задния двор?

— Аха.

Зарадвах инспектор Оу, но не знам как.

— Точно така, точно така — гледа си екрана и натиска бутони, отделни задни постройки на „Карлингфърд“ и „Уошингтън“…

— Таванско прозорче — казва мъжът полиция.

— Да, с таванско прозорче…

— Това Телевизор ли е? — питам аз.

— Ммм? Не, това е снимка на всички улици. Камерата е далече в космоса.

— В Открития космос?

— Ами да.

— Яко.

Гласът на инспектор Оу става много развълнуван.

— „Уошингтън“ триста четирийсет и девет, барака отзад, осветен тавански прозорец… Това трябва да е.

— Адресът е „Уошингтън“ триста четирийсет и девет — мъжът полиция казва на телефона си. — Давайте. — Поглежда назад в огледалото. — Името на собственика не съответства, но е бял мъж, с дата на раждане двайсет дванайсет шейсет и едно…

— МПС?

— Давайте — казва той пак. Чака. — „Силверадо“ от 2001-ва, кафяво, „К“ девет три „П“ седем четири две.

— Бинго — казва инспектор Оу.

— Караме натам — казва той, — искаме подкрепление за „Уошингтън“ триста четирийсет и девет.

Колата завива наопаки на другата страна. После се движим по-бързо, завива ми се свят. Спираме. Инспектор Оу гледа през прозореца към една къща.

— Никъде не свети — казва тя.

— Той е в Стая — казвам аз, — прави я да е умряла. — Но плаченето ми разтопява думите и не мога да ги чуя.

Зад нас има друга кола точно като тази. Повече полицейски човекове излизат.

— Стой там, Джак — инспектор Оу отваря вратата: — Ще намерим майка ти.

Скачам, но ръката й ме кара да стоя в колата.

— И аз — опитвам се да кажа аз, но излизат само сълзи.

Има голям фенер и го включва.

— Този инспектор ще остане тук при теб…

— Не!

— По-внимателно — казва инспектор Оу на новия полиция.

— Горелката — спомням си, но е прекалено късно, нея вече я няма.

Чувам скърцане и задното на колата се отваря, багажникът, така се нарича.

Слагам си ръцете върху главата, за да не може нищо да влиза, нито лица нито светлини нито шумове нито миризми. Мам Мам недей да си умряла недей да си умряла недей да си умряла…

Броя до сто, както каза инспектор Оу, но не съм по-спокоен. Правя до петстотин, числата не помагат. Гърбът ми подскача и трепери, трябва да е от студеното, къде е паднало синьото одеяло?

Ужасен звук. Полицията на предната седалка си духа носа. Усмихва се леко и мушва салфетка в носа си, аз отмествам поглед.

Взирам се през прозореца към къщата без светлини. Малко от нея сега е отворена, не беше преди, гаражът, голям тъмен квадрат. Гледам сто часа, очите ми започват да бодат. Някой излиза от тъмното, но е Друг полиция, който никога преди не съм видовал. После човек, който е инспектор Оу, а до нея…

Аз удрям и думкам по вратата на колата, но не знам как, трябва да строша стъклото, но не мога, Мам Мам Мам Мам Мам Мам Мам Мам…

Мам прави вратата да се отвори и аз изпадам наполовина. Тя ме хваща, прегръща ме целия. Тя е наистина, тя е сто процента жива.

— Успяхме — казва тя, когато и двамовете сме в задното на колата заедно. — Е, по-точно ти успя.

Клатя глава.

— Аз все обърквах плана.

— Ти ме спаси — казва Мам, целува ми окото и ме прегръща здраво.

— Той там ли беше?

— Не, бях сама и чаках, беше най-дългият час в живота ми. После, преди да се усетя, вратата се взриви, помислих си, че ще получа удар.

— Горелката!

— Не, използваха пушка.

— Искам да видя взрива.

— Беше само за секунда. Ще видиш някой такъв друг път, обещавам. — Мам е широко усмихната. — Сега можем да правим всичко.

— Защо?

— Защото сме свободни.

Вие ми се свят, очите ми се затварят без мен. Толкова ми се спи, мисля, че главата ми ще падне.

Мам ми говори в ухото, казва, че трябва да поговорим още малко полицията. Сгушвам се до нея и казвам:

— Искам в Креватчо.

— Ще ни намерят някъде да спим след малко.

— Не, Креватчо.

— Имаш предвид в Стая ли? — Мам се отдръпва, гледа ме право в очите.

— Да. Видях света и сега съм изморен.

— О, Джак, никога повече няма да се върнем там.

Колата започва да се движи, а аз плача толкова много, че не мога да спра.