Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

Глава 10

— Мога да ти дам назаем един мотор — предложи ми Вини. — Току-що го приех като гаранция. Младежът нямаше мангизи, затова ми остави мотора. А гаражът ми вече е пълен с боклуци и не мога да пъхна и мотора вътре.

Хората си опразваха къщите, за да си платят гаранциите. Вини приемаше стереоуредби, телевизори, палта от норка, компютри и спортни принадлежности. Веднъж дори плати гаранцията на мадам Зарецки и й взе камшика и тренираното куче.

По-рано бих подскочила от радост при възможността да се снабдя с мотор. Бях взела книжка за този вид превозни средства преди две-три години, когато излизах с един тип, който притежаваше магазин за мотори. Оттогава се заглеждах по магазините, но никога не бях имала достатъчно пари да си купя такова возило. Сега обаче проблемът бе, че моторите не са идеалните превозни средства за ловците на престъпници.

— Не искам мотор — казах на Вини. — Какво ще правя с него? Не мога да кача на мотора окован в белезници престъпник.

— Да. Ами аз? — възмути се Лула. — Как ще качиш едра жена като мен на мотор? Ами косата ми? Ще трябва да сложа каска, а това ще съсипе прическата ми.

— Вземи го или забрави за возило — отсече Вини.

Въздъхнах и завъртях очи.

— Има ли и каски? — попитах.

— В задната стая са.

Двете с Лула отидохме да видим мотора.

— Това ще е ужасна излагация — изхленчи Лула, като отвори задната врата. — Ще е направо… задръж малко. Мили Боже! Това не е някакъв си тъп мотор. Това е истинско магаре.

Беше „Харли Дейвидсън“ FXDL. Черен, с изрисувани зелени пламъци и правени по поръчка ауспуси. Лула беше права. Не ставаше дума за тъп мотор. Това си бе направо еротичен сън.

— Знаеш ли как да караш такава машина? — попита Лула.

Усмихнах й се доволно.

— О, да — кимнах. — О, да.

Двете с Лула си сложихме каските и яхнахме мотора. Запалих двигателя и харлито заръмжа под мен.

— Хюстън, излитаме — изревах. После получих малък оргазъм.

Покарах малко по алеята зад офиса на Вини, за да свикна с машината, после потеглих към дома на Мери Маги. Исках да се опитам отново да си поговоря с нея.

— Не ми изглежда да си е у дома — отбеляза Лула, след като обиколихме подземния гараж. — Не виждам поршето.

Не бях изненадана. Вероятно Мери Маги оглеждаше щетите върху кадилака си в момента.

— Тя ще се бори довечера — казах на Лула. — Можем да поговорим с нея на работното й място.

Когато се прибрах, огледах колите на паркинга пред блока. Нямаше бял кадилак, нито черна лимузина. Нямаше я и колата на Бени и Зиги, както и сребристото порше, нито пък лъскавата и вероятно крадена кола на Рейнджъра. Само пикапът на Джо бе тук.

Морели седеше пред телевизора с бира в ръка.

— Чух, че си размазала колата си — каза той.

— Да, но аз съм добре.

— И това чух.

— Дечуч е напълно смахнат. Стреля по хората. Опитва се да ги прегази. Какво му става? Това не е нормално поведение дори за дърт мафиот. Знам, че е депресиран, ама чак пък толкова…

Влязох в кухнята и дадох на Рекс парче бисквита, която бях запазила от обяд.

Морели ме последва в кухнята.

— Как се прибра у дома?

— Вини ми даде един мотор.

— Мотор? Какъв мотор?

— Харли. FXDL.

Морели се ухили.

— Размотаваш се наоколо с такъв звяр?

— Да. И вече имах сексуално преживяване върху него.

— Съвсем сама ли?

— Да.

Морели се изсмя и се приближи към мен. Притисна ме към плота, ръцете му обгърнаха талията ми, устата му докосна нежно ухото и врата ми.

— Обзалагам се, че мога да се представя по-добре от харлито — прошепна той.

Слънцето бе залязло и в спалнята ми бе тъмно. Морели спеше до мен. Дори в съня си излъчваше едва сдържана енергия. Тялото му беше стегнато и твърдо. Устата му беше мека и чувствена. Чертите на лицето му се бяха изострили с възрастта, а очите му гледаха предпазливо. Беше видял много като ченге. Прекалено много може би.

Погледнах часовника. Осем. Осем! Мамка му! Очевидно и аз бях заспала. В един момент се любим, а в следващия става осем часът.

Разтърсих Морели.

— Осем часът е! — извиках.

— Аха.

— Боб! Къде е Боб?

Морели скочи от леглото.

— Мамка му! Дойдох тук направо от работа и Боб не е вечерял!

Неизреченото бе, че вероятно Боб вече бе изял всичко — канапето, телевизора, паркета.

— Обличай се — каза Морели. — Ще нахраним Боб и ще отидем да ядем пица. После можеш да прекараш нощта при мен.

— Не мога. Довечера ще работя. Двете с Лула не успяхме да говорим с Мери Маги днес, затова ще отида в „Змийското гнездо“. Мери Маги ще се бори в десет.

— Нямам време за спорове — прекъсна ме Морели. — Боб сигурно е изял и някоя стена вече. Ела у нас, когато свършиш в „Змийското гнездо“.

Той ме сграбчи, целуна ме и се затича по коридора.

— Добре — отвърнах, но Джо вече бе изчезнал.

Не знаех кой е най-подходящият вид за посещение в „Змийското гнездо“, но реших, че курвенската прическа ще свърши работа, затова се навих и тупирах. Издигнах се от метър и седемдесет до метър и седемдесет и пет. Украсих се със солидно количество грим, добавих къса и тясна черна пола и десетсантиметрови токове и се почувствах неотразима. Грабнах си коженото яке и взех ключовете за кола от кухненската маса. Я задръж малко! Това не бяха ключове за кола, а за мотор. Мамка му! Никога нямаше да успея да си събера косата в каската.

Заповядах си да не се паникьосвам, а да помисля трезво. Откъде можех да взема кола? Валери. Буикът беше при нея. Ще й се обадя и ще й съобщя, че отивам на място, където има полуголи жени. Нали лесбийките искат точно това?

След десет минути Валери ме взе от паркинга. Косата й отново беше пригладена зад ушите, а на лицето й нямаше никакъв грим, с изключение на кървавочервено червило. Носеше черни мъжки обувки, тъмносив костюм с панталон на тесни райета и бяла риза, отворена на врата. Устоях на желанието да погледна дали от яката не стърчат косми.

— Как мина днес? — попитах я.

— Имам нови обувки! Виж ги. Не са ли страхотни? Мисля, че това са идеалните патъци за една лесбийка.

Трябваше да призная, че Валери никога не вършеше нещата половинчато.

— Имах предвид работата — поясних.

— Не се получи. Предполагам, че можеше да се очаква. Ако не успееш още в самото начало…

Тя завъртя волана с всички сили и успя да завие.

— Но пък записах момичетата в училище. Това поне е нещо положително.

Лула ни чакаше на тротоара, когато стигнахме до къщата й.

— Това е сестра ми Валери — представих я на Лула. — Идва с нас, защото колата е нейна.

— Сестра ти май пазарува в мъжките магазини — отбеляза Лула.

— Решила е да изпробва нови хоризонти.

— Хей, няма значение — каза Лула.

Паркингът пред „Змийското гнездо“ беше претъпкан, затова оставихме колата на около половин километър надолу по улицата. Докато стигнем до вратата, краката ме заболяха ужасно и реших, че лесбийството си има предимства. Обувките на Валери изглеждаха невероятно удобни и меки.

Настанихме се до маса в задната част на заведението и си поръчахме питиета.

— Как ще говорим с Мери Маги? — попита Лула. — Едва ще успеем да я видим оттук.

— Огледах бара внимателно. Има само две врати, така че след като Мери Маги свърши с борбата, всяка от нас ще застане до една от вратите и ще я хване, преди да си тръгне.

— Планът звучи добре — кимна Лула, като изпразни чашата си и си поръча нова.

Виждаха се няколко жени с гаджетата си, но заведението бе пълно основно с мъже със сериозен вид, които се надяваха да видят как разкъсват нечии бикини в калта. Предполагам, че това беше нещо като раняването на център-нападателя във футбола.

Валери седеше с ококорени очи. Трудно можеше да се разбере дали погледът й отразява вълнение или истерия.

— Сигурна ли си, че тук мога да се запозная с лесбийки? — надвика тя шума.

Лула и аз се огледахме наоколо. Не видяхме никакви лесбийки. Или поне нямаше такива, които да изглеждат като Валери.

— Човек никога не знае кога ще се появят лесбийките — успокои я Лула. — Май няма да е зле да пийнеш още едно. Изглеждаш доста бледа.

Със следващата ни поръчка изпратих бележка на Мери Маги. Уведомявах я на коя маса сме и й съобщавах, че искам да предам едно предложение за Еди Дечуч.

Половин час по-късно още не бях чула и дума от Мери Маги. Лула беше изсмукала четири коктейла и изглеждаше трезва като краставица, а Валери бе изпила две чаши шабли и имаше изключително щастлив вид.

В калта енергично се търкаляха жени. От време на време дръпваха някой безпомощен пиян тип при тях и го размятваха наоколо, докато погълнеше около кило кал и биваше изритан от бияча. Мадамите се скубеха, пляскаха се и падаха в калта. Очевидно калта е доста хлъзгаво нещо. Засега никоя не бе останала без бикини. Виждаха се само омазани с кал голи гърди, натъпкани до пръсване със силикон. Като цяло кечът в кал не изглеждаше особено привлекателен и бях доволна, че си имам работа, заради която разни типове стрелят по мен. По-добра беше, отколкото да се валяш полугол в калта.

Обявиха мача на Мери Маги и тя се появи, издокарана в сребърни бикини. Явно си падаше по блясъка. Сребърно порше, сребърни бикини. Чуха се жизнерадостни крясъци. Мери Маги беше прочута. После излезе и другата жена. Прякорът й беше Животното и, между нас казано, положението на Мери Маги не ми се стори никак розово. Очите на Животното блестяха в кървавочервено и, макар да не виждах много добре заради далечното разстояние, бях почти сигурна, че в косата й има змии.

Гонгът удари и двете жени се вкопчиха една в друга. Бориха се известно време, после Мери Маги се хлъзна и Животното се стовари върху нея. Цялото заведение скочи на крака, включително Лула, Валери и аз. Крещяхме и искахме Мери Маги да изкорми Животното. Двете кечистки продължиха да се търкалят в калта още няколко минути, после започнаха да се закачат с публиката. Искаха да си получат нещастния пиян глупак, който им се полагаше.

— Ти — извика Мери Маги и посочи към мен. Огледах се наоколо с надеждата да открия зад себе си надървен тип, размахващ двайсетачка. Мери Маги взе микрофона.

— Тази вечер имаме специална гостенка — съобщи тя. — Агентката по залавяне на обвиняеми. Също така позната като Унищожителката на кадилаци. Както и като Досадницата.

Олеле, майчице!

— Нали искаше да говориш с мен, агентке? — извика Мери Маги. — Заповядай тук.

— Може би по-късно — отговорих и си помислих, че на сцената Мери Маги бе напълно различна от книжния плъх, с когото се бях срещнала по-рано. — Ще поговорим след шоуто — добавих. — Не искам да отнемам от ценното ти време, докато си на сцената.

Внезапно бях вдигната във въздуха от двама яки мъжаги, които ме понесоха със стола към ринга.

— Помощ! — изпищях. — Помощ!

Вдигнаха ме високо над ринга. Мери Маги се усмихна. Животното изръмжа и завъртя глава. После столът се наклони и аз изпълних свободно падане в калта.

Животното ме изправи на крака за косата.

— Спокойно — каза ми тя. — Няма да боли.

После ми съдра блузата. Добре че си носех хубавия дантелен сутиен от „Викторияс сикрет“7.

В следващия миг всички се проснахме с викове в калта. Мери Маги, Животното и аз. После Лула нагази при нас.

— Хей — каза тя. — Дойдохме тук само за да си поговорим, а вие съсипвате дрехите на приятелката ми. Ще ви изпратим сметката за химическото чистене.

— Така ли? Изпрати я тук — извика Животното и дръпна краката на Лула, която се пльосна по задник в калта.

— Сега вече съм бясна — възмути се Лула. — Опитах се да ви обясня нещата кротко, но направо ме вбесихте.

Успях да се изправя, докато Лула се бореше с Животното. Бършех калта от очите си, когато Мери Маги Мейсън се хвърли върху мен и ме прикова с лице надолу в калта.

— Помощ! — изпищях. — Помощ!

— Престани да тормозиш приятелката ми — заповяда Лула, като сграбчи Мери Маги за косата и я изхвърли от ринга като парцалена кукла.

Прас! Пряко попадение в една от предните маси.

Още две кечистки излетяха от съблекалнята и скочиха на ринга. Лула метна едната навън и седна върху другата. Животното скочи върху Лула, която изпищя сърцераздирателно и се просна в калта заедно с нея.

Мери Маги се върна на ринга. Другата кечистка също. Присъедини се и някакъв пиян. Сега вече бяхме седем души. Затъркаляхме се наоколо оплетени един в друг. Протягах ръце към всичко, за което можех да се заловя, за да не ми натрият отново физиономията в калта, и някак си сграбчих бикините на Животното. После публиката зави въодушевено, а биячите скочиха на ринга и ни разделиха.

— Хей — каза Лула, която още размахваше ръце. — Загубих си обувката. Някой да ми намери обувката или никога вече няма да дойда тук.

Управителят на бара хвана Лула подръка.

— Не се тревожете, ние ще се погрижим за това. Минете оттук. Ето през тази врата.

Преди да се осъзнаем какво става, ни изритаха на улицата. Лула беше само с една обувка, а аз — без блуза. Вратата се отвори отново и отвътре излетяха Валери, палтата и чантите ни.

— Онази мадама Животното има някакъв проблем — каза Валери. — Когато й смъкна гащите, се оказа, че е напълно плешива отдолу!

Валери ме остави пред къщата на Морели и ми махна за довиждане.

Джо отвори вратата и отбеляза очевидното.

— Покрита си с кал.

— Работата не стана точно както я бях планирала.

— Харесваш ми без блуза. Мога да свикна с новия ти външен вид.

Съблякох се в коридора и Морели отнесе дрехите ми в пералнята. Стоях неподвижно, когато той се върна. Бях издокарана само в десетсантиметровите токове, калта и нищо друго.

— Бих желала да си взема душ — казах учтиво. — Но ако не искаш да изкалям стълбите ти, можеш да ме полееш с маркуч в двора.

— Знам, че сигурно съм смахнат — отвърна Морели, — но започвам да се надървям.

Морели живее на улица „Слейтър“ съвсем близо до Бърг. Наследи къщата от леля си Роуз и я превърна в свой дом. Иди, че разбери. Светът е пълен със загадки. Къщата му приличаше много на тази на родителите ми, тясна и лишена от лукс, но пълна с приятни миризми и спомени. В случая с Морели миризмите са от претопляна пица, куче и прясна боя. Джо ремонтираше дограмата на прозорците, без да бърза.

Седяхме до кухненската маса. Аз, Морели и Боб. Джо ядеше препечена филия и пиеше кафе. А ние с Боб опустошихме целия хладилник. Нищо не може да се сравни с обилната закуска след нощ, прекарана в борба в кал.

Бях облечена с една от ризите на Джо и взет назаем анцуг, но бях боса, тъй като обувките ми бяха още мокри отвътре и вероятно щеше да ми се наложи да ги изхвърля.

Морели беше облечен за работа в цивилни дрехи.

— Не разбирам — оплаках се тъжно. — Този тип се движи наоколо в бял кадилак, а ченгетата не го прибират. Защо?

— Вероятно не се размотава много из града. Забелязали го един-два пъти, но никой не е имал възможност да се втурне след него. Единият път го видял Майки Грийн, който патрулирал на колело. А вторият — униформен полицай, заклещен в задръстване. Пък и Еди Дечуч не е толкова важен. Не са наредили на никого да го търси по цял ден.

— Той е убиец. Това не е ли важно?

— Не е издирван за убийство. Лорета Ричи е умряла от сърдечен удар. В този момент го търсим само за разпит.

— Мисля, че е откраднал и един телешки бут от фризера на Дуги.

— Е, това вече покачва залозите. Няма начин да не го вкарат в списъка с приоритетните задачи.

— Не ти ли се струва странно, че е откраднал бут?

— Когато си бил ченге толкова дълго като мен, нищо вече не ти се струва странно.

Морели довърши кафето си, изплакна чашата и я сложи в миялната.

— Трябва да вървя. Тук ли оставаш?

— Не. Трябва да ме закараш до апартамента ми. Имам работа и трябва да се видя с няколко души.

А и имах нужда от чифт обувки.

Морели ме остави пред вратата на сградата. Влязох вътре боса и облечена в дрехите на Морели, като носех своите в ръка. Господин Моргенщерн беше във фоайето.

— Сигурно си изкарала страхотна нощ — каза той. — Ще ти дам десет кинта, ако ми разкажеш подробностите.

— В никакъв случай. Прекалено млад сте за това.

— А какво ще кажеш за двайсетак? Само че ще трябва да почакаш до първи, когато ще си взема пенсията.

След десет минути бях облечена и излизах навън. Исках да пипна Мелвин Бейлър, преди да отиде на работа. В чест на харлито се издокарах в ботуши, джинси, тениска и кожено яке. Избръмчах от паркинга и хванах Мелвин тъкмо когато се опитваше да отключи колата си. Ключалката беше ръждясала и ключът не искаше да се завърти. Не можех да разбера защо въобще си правеше труда да заключва колата. Никой не би си и помислил да я открадне. Мелвин беше облечен в костюм и вратовръзка и, с изключение на тъмните кръгове под очите си, изглеждаше значително по-добре.

— Неприятно ми е, че те притеснявам — извиних му се, — но трябва да се явиш в съда, за да ти определят нова дата.

— Ами работата ми? Трябва да отида на работа.

Мелвин Бейлър е много приятен смотаняк. Пълна загадка беше как бе събрал смелост да се изпикае на сватбената торта.

— Ще позакъснееш. Ще звънна на Вини и ще го накарам да ни посрещне пред съда. Цялата работа няма да отнеме много време.

— Не мога да си отворя вратата.

— Е, имаш късмет. Ще се повозиш на новия ми мотор.

— Мразя тази кола — каза Мелвин.

После отстъпи назад и срита вратата й, от която падна голямо парче ръждясал метал. Той сграбчи страничното огледало, изскубна го и го хвърли на земята.

— Шибана кола! — извика Мелвин и ритна огледалото яростно.

— Добър шут — похвалих го, — но трябва да тръгваме.

— Не съм свършил — отвърна ми Мелвин и се помъчи да отключи багажника, но и там не успя. — Мамка му! — изрева той.

Изкатери се върху багажника и започна да подскача. После се качи на покрива и продължи да скача.

— Мелвин, май губиш самообладание.

— Мразя тоя живот! Мразя колата! Мразя тоя костюм!

Той скочи от колата и отново се опита да отвори багажника. Този път успя. Зарови из него и извади бейзболна бухалка.

— Аха! — извика Мелвин. Олеле, майчице!

Той изкрещя отново и фрасна колата с бухалката. Удряше неуморно и се потеше. Строши страничния прозорец и навсякъде се разлетяха стъкла. Отстъпи назад и погледна ръката си. От широката рана струеше кръв.

По дяволите! Смъкнах се от мотора и настаних Мелвин на бордюра. Всички домакини от съседните къщи бяха излезли на улицата и наблюдаваха шоуто.

— Имам нужда от кърпа — извиках.

После се обадих на Валери и я помолих да докара буика до къщата на Мелвин.

Валери пристигна след няколко минути. Ръката на Мелвин вече бе увита в кърпа, но панталонът и обувките му бяха опръскани с кръв. Валери излезе от колата, огледа Мелвин и се просна на моравата на семейство Селиг. Оставих я да си лежи там и закарах Мелвин до спешното отделение. Настаних го там и потеглих обратно. Нямах време да седя и да чакам да го шият. Освен ако не припаднеше от загуба на кръв, вероятно щеше да чака лекарите с часове.

Валери стоеше на тротоара и гледаше объркано.

— Не знаех какво да направя — каза тя. — Не мога да карам мотор.

— Няма проблеми — успокоих я. — Връщам ти буика.

— Какво стана с Мелвин?

— Внезапно побесня. Няма страшно, ще се оправи.

Следващата задача в списъка ми бе посещение в офиса. Мислех, че съм се облякла подходящо за деня, но Лула ме накара да изглеждам като смотана аматьорка. Тя носеше ботуши от магазина на „Харли Дейвидсън“, кожен панталон, кожен елек, а от колана й висеше верига с ключове. На стола й бе закачено кожено яке с ресни и емблема на „Харли“ на гърба.

— В случай че трябва да излезем с мотора — обясни ми тя. Опасни, издокарани в кожа, черни рокерки предизвикват хаос по пътищата и километрични задръствания.

— Седни, за да ти разкажа за Дечуч — предложи ми Кони.

Погледнах Лула.

— Ти знаеш ли за Дечуч?

Лула се ухили широко.

— Да. Кони ми разказа, когато дойдох тази сутрин. И е права. По-добре седни.

— Само хора от семейството знаят това — каза Кони. — Цялата история се държи в тайна, затова ще трябва да си мълчиш.

— За кое семейство говорим?

— СЕМЕЙСТВОТО.

— Ясно. Загрях.

— Слушай сега.

Лула вече се хилеше невъздържано.

— Съжалявам — оправда се тя. — Това направо ме съсипва. Почакай само да чуеш. Направо ще паднеш от стола.

— Еди Дечуч уредил сделката с контрабандните цигари — започна Кони. — Решил, че е дребна операция и може да свърши всичко сам. Затова наел камион и отишъл до Ричмънд, за да вземе цигарите. Докато бил там, Луи Ди получил инфаркт. Както знаеш, Луи Ди е от Джърси. Живял тук цял живот, но преди няколко години се преместил в Ричмънд, за да ръководи някакъв дребен бизнес. И така, когато Луи Ди гушнал босилека, Еди Дечуч грабнал телефона и незабавно уведомил семейството в Джърси. Първият, на когото се обадил, разбира се, бил Антъни Тъмбс.

Кони замълча за момент, наведе се напред и сниши глас.

— Знаеш за кого говоря, нали?

Кимнах. Антъни Тъмбс контролираше Трентън. Е, това е съмнителна чест, тъй като Трентън определено не е световното средище на мафията. Истинското му име е Антъни Тъмбели, но всички го наричаха Антъни Тъмбс. Тъмбели не е типично италианско име. Предполагах, че е било измислено на остров Елис, също както името на дядо ми Плумери било превърнато в Плъм от преуморен имиграционен служител.

Кони продължи:

— Антъни Тъмбс никога не е обичал много Луи Ди, но имали някаква далечна роднинска връзка. Антъни знаел, че семейният гроб е в Трентън. Затова постъпил правилно като глава на семейството и наредил на Дечуч да придружи Луи Ди до Джърси за погребението му. Само че Антъни Тъмбс, който не е прочут като най-красноречивия оратор в света, казал на Еди Дечуч, който пък е глух като пън: „Донеси ми лекето.“ Това е абсолютно точен цитат. Антъни Тъмбс казал на Дечуч: „Донеси ми лекето.“ Дечуч знаел, че Луи Ди и Тъмбс не са влюбени един в друг и решил, че става дума за вендета. Сторило му се, че думите на Антъни Тъмбс са: „Донеси ми сърцето.“

Ченето ми увисна надолу.

— Какво?

Кони се захили доволно, а по бузите на Лула потекоха сълзи от смях.

— Тази част страхотно ми харесва — каза Лула. — Направо съм влюбена в нея.

— Кълна се в Господ — прекръсти се Кони. — Дечуч си помислил, че Антъни Тъмбс иска сърцето на Луи Ди. И така Чучи се промъкнал в погребалното бюро посред нощ и свършил чудесна работа със срязването на Луи Ди и ваденето на сърцето му. Но му се наложило да счупи едно-две ребра, за да успее. Погребалният агент казал… — Кони замълча за минута, за да се овладее, — казал, че никога не бил виждал толкова професионална работа.

Лула и Кони се хилеха толкова силно, че трябваше да се облегнат на бюрото, за да не се строполят на пода.

Аз притиснах устата си ръка. Не знаех дали да се присъединя към смеха, или да действам по мой си начин и да повърна.

Кони издуха носа си и избърса сълзите си с чиста кърпичка.

— Така… Дечуч сложил сърцето в хладилна чанта заедно с малко лед и потеглил към Трентън с цигарите и сърцето. Занесъл гордо хладилната чанта на Антъни Тъмбс и му казал, че сърцето на Луи Ди е вътре. Антъни, разбира се, побеснял и наредил на Дечуч да върне шибаното сърце обратно в Ричмънд и да го предаде на погребалния агент, който да го прибере в гърдите на Луи. И всички са заклети да мълчат, защото това не само е страхотна излагация, но и е опасна проява на неуважение между два клона на семейството, които не се разбират много добре дори в най-хубавите моменти. На всичкото отгоре съпругата на Луи Ди, която е изключително религиозна жена, побесняла задето осквернили трупа на Луи. София Дистефано, която се смята за пазител на безсмъртната душа на Луи, е решила категорично, че той трябва да бъде погребан цял. Дала ултиматум на Дечуч и му казала да си избере: или връща сърцето на Луи в тялото му, или се превръща в хамбургер.

— В хамбургер?

— Едно от деловите начинания на Луи била фабрика за преработка на месо.

Потръпнах неволно.

— И тук вече всичко става адски объркано, тъй като Дечуч някак си успял да загуби сърцето.

Всичко звучеше толкова странно, че не бях сигурна дали Кони ми казва истината, или двете с Лула са измислили историята, за да се пошегуват.

— Загубил сърцето — повторих. — Как е могъл да изгуби сърцето?

Кони вдигна ръце, сякаш и тя самата не можеше да повярва.

— Научих всичко от леля Фло, а тя не знаеше повече подробности.

— Нищо чудно, че Дечуч е в депресия.

— Абсолютно вярно — кимна Лула.

— И каква е ролята на Лорета Ричи в тази история?

Кони отново вдигна безпомощно ръце.

— Нямам представа.

— Ами Откаченяка и Дуги?

— И това не знам — отговори Кони.

— Значи Дечуч търси сърцето на Луи Ди.

Кони се усмихваше весело. Очевидно това й харесваше.

— По всичко личи, че е така.

Замислих се за момент.

— По някое време Дечуч се усъмнява, че сърцето е у Дуги. После пък решава, че е у Откаченяка.

— Да — съгласи се Лула. — А сега смята, че е у теб.

Пред очите ми затанцуваха черни точки, а в главата ми забиха камбани.

— Леле! — извика Лула. — Не изглеждаш много добре.

Наведох глава към коленете си и се опитах да си поема дълбоко дъх.

— Той вярва, че сърцето на Луи Ди е у мен! — изхленчих. — Мисли, че се разхождам наоколо с него. Господи, какъв човек трябва да си, за да се мотаеш със сърцето на мъртвец? Смятах, че говорим за дрога. Очаквах да ми се наложи да разменя малко кокаин срещу Откаченяка. А как мога да осъществя размяна с липсващото сърце?

— Струва ми се, че няма за какво да се тревожиш — утеши ме Лула. — Очевидно Откаченяка и Дуги не са пленници на Дечуч.

Разказах на Кони и Лула за лимузината и Откаченяка.

— И това ако не е страхотно — възкликна Лула. — Някаква дърта бабичка отвлича Откаченяка. Може да е била съпругата на Луи Ди, която се е опитвала да си върне сърцето.

— Моли се да не е съпругата на Луи Ди — каза Кони. — Сравнена с нея бабата на Морели изглежда абсолютно нормална. Чух една доста интересна история за тази дама. Решила, че една от съседките й я обидила, и на следващия ден жената била намерена мъртва и с отрязан език.

— Накарала е Луи да убие жената?

— Не — отговори Кони. — Луи не си бил у дома по това време. Бил в командировка.

— Боже Господи!

— Но както и да е, вероятно не става дума за София, тъй като чух, че откак Луи умрял тя не излизала от дома си, където палела свещи, молела се и проклинала Дечуч.

Кони се замисли за момент и добави:

— Знаеш ли кой друг може да е отвлякъл Откаченяка? Сестрата на Луи Ди, Естел Колучи.

Не беше трудно да отвлечеш Откаченяка. Трябваше само да му предложиш малко трева и той доволно щеше да те последва накрай света.

— Май няма да е лошо да поговорим с Естел Колучи — отбелязах.

— Готова съм за подвизи — подчерта Лула.

Бени и Естел Колучи живеят в добре поддържана самостоятелна къща в Бърг. Всъщност почти всяка къща в Бърг е добре поддържана. Това е задължително, за да оцелееш. Вкусовете може да се различават, но прозорците ти на всяка цена трябва да блестят от чистота.

Паркирах мотора пред дома на Колучи, отидох до вратата и почуках. Никакъв отговор. Лула нагази в храстите под предния прозорец и надникна вътре.

— Не виждам никого — съобщи ми тя. — Няма светлина. Телевизорът не работи.

Решихме да проверим в клуба. Бени го нямаше. Подкарах към „Хамилтън“ и мярнах колата на Бени, паркирана пред „Сандвичи Тип-топ“. Двете с Лула присвихме очи и надникнахме вътре. Бени и Зиги бяха там и закусваха.

„Тип-топ“ е тясно кафене, където сервират домашно приготвена храна на разумни цени. Линолеумът в зелено и черно е напукан, лампите са замъглени от налепената по тях мръсотия, канапенцата от изкуствена кожа са закърпени с широки лепенки. Майки Сприц бил готвач в армията по време на войната в Корея. Отворил кафенето, когато се уволнил преди тридесет години, и оттогава не беше променил абсолютно нищо. Нито настилката на пода, нито съдраните канапета, нито менюто. Майки и жена му са единствените готвачи, а един дебил на име Пуки Потър разчиства масите и мие чиниите.

Бени и Зиги ядяха съсредоточено, когато ние с Лула се приближихме към тях.

— Господи! — изстена Бени, като вдигна поглед от яйцата си и се вторачи в издокараната в кожа Лула. — Къде намираш тези хора?

— Минахме през дома ти — отговорих. — Нямаше никой.

— Да. Вероятно защото аз съм тук.

— Ами жена ти? Естел също не си беше у дома.

— Имахме смъртен случай в семейството — отговори Бени. — Естел е вън от града за няколко дни.

— Предполагам, че говориш за Луи Ди — казах. — И за бъркотията.

Това прикова вниманието на Бени и Зиги.

— И ти ли знаеш за бъркотията? — попита Бени.

— Знам за сърцето.

— Боже Господи! — възкликна Бени. — Мислех, че блъфираш.

— Къде е Откаченяка?

— Казах ти вече, нямам представа къде е, но жена ми ме подлуди заради сърцето. Непрекъснато ми повтаря, че трябва да й го доставя. Не чувам нищо друго, освен заповеди да намеря сърцето. А аз все пак съм човешко същество, нали? Не мога да търпя повече това.

— Бени не е на себе си — обясни Зиги. — Има сериозни проблеми. Трябва да му дадеш сърцето, за да може да се успокои. Всеки почтен човек би постъпил така.

— Само си помисли за бедния Луи Ди, който лежи там без сърце — обади се и Бени. — Това не е хубаво. Човек трябва да си има сърце, когато го заровят в земята.

— Кога Естел тръгна за Ричмънд?

— В понеделник.

— Това е денят, в който Откаченяка изчезна — казах.

Бени се наведе напред.

— Какво намекваш?

— Естел е отвлякла Откаченяка.

Бени и Зиги се спогледаха. Очевидно не бяха обмислили тази възможност.

— Естел не прави такива неща — възрази Бени.

— Как потегли за Ричмънд? Лимузина ли нае?

— Не. Тя шофира. Тръгна за Ричмънд, за да посети жената на Луи Ди, София, а после възнамеряваше да отиде в Норфолк. Едната ни дъщеря е там.

— Имаш ли снимка на Естел в себе си?

Бени извади портфейла си и ми показа снимката на Естел. Беше приятна жена с кръгло лице и къса сива коса.

— Е, сърцето е у мен, а вие трябва да откриете кой държи Откаченяка — казах на Бени.

После двете с Лула си тръгнахме.

— Мамка му! — възхити ми се Лула, когато се качихме на мотора. — Беше страхотна вътре. Направо ме накара да си помисля, че знаеш какво правиш. За малко да повярвам, че сърцето наистина е у теб.

Върнахме се в офиса. Мобифонът ми зазвъня тъкмо когато влизахме.

— С теб ли е баба ти? — поинтересува се мама. — Рано сутринта отиде в сладкарницата и не се е прибирала оттогава.

— Не съм я виждала.

— Баща ти отиде да я търси, но не можа да я намери. Звънях и на приятелките й. Няма я от часове.

— От колко часа?

— Не знам. Два-три. Това не е присъщо за нея. Винаги се прибира след сладкарницата.

— Добре — казах. — Ще отида да я потърся. Обади ми се, ако се появи междувременно.

Затворих и телефонът ми звънна в същия миг. Беше Еди Дечуч.

— Сърцето още ли е у теб? — попита той.

— Да.

— Добре, имам нещо за размяна.

Стомахът ми се сви от лоши предчувствия.

— Откаченяка ли?

— Пробвай отново.

Чу се шумолене, а после гласът на баба.

— Каква е тази история със сърцето? — попита тя.

— Доста е сложна. Ти добре ли си?

— Артритът ме мъчи малко.

— Не. Имам предвид дали Дечуч се държи добре с теб.

Чух гласа на Дечуч, който даваше инструкции на баба.

— Кажи й, че си отвлечена — подсказа Еди. — Кажи й, че ще ти пръсна главата, ако не получа сърцето.

— Няма да й кажа подобно нещо — отвърна баба. — Представяш ли си как би прозвучало? И не си въобразявай нищо. Фактът, че съм отвлечена, не означава, че съм лесна. Няма да направя нищо с теб, ако не вземеш предпазни мерки. Няма да рискувам да пипна някоя от онези болести.

Дечуч взе отново слушалката.

— Ето предложението ми. Вземи си мобифона и сърцето на Луи Ди и иди в магазин „Квакерският мост“. Ще ти звънна в седем. Ако се появи само едно ченге, баба ти е мъртва.