Стен

Глава 7

— Въпрос само на ентропия. Доказва се. — По-възрастният мъж надигна халбата си.

По-младият до него, облечен в бляскавата униформа на флотски офицер, се ухили и тресна ботушите си върху плота на масата. Върху бойния му комбинезон бе закачена метална лента с името и званието му: РАШИД Х.А., МАШИНЕН ОФИЦЕР.

— Какво му е толкова смешното? — попита войнствено по-възрастният и огледа другите астронавти, насядали край масата. — Тези тук са моите хора, и никой от тях не е чул да казвам нещо смешно. Тъй ли е?

Рашид се огледа и се усмихна широко, след като чу хоровото пиянско „Тъй вярно, сър“. Вдигна халбата си с две ръце и я пресуши.

— Още по една… Виж какво ще ти кажа. Още от момченце, откакто започнах работа като юнга, съм слушал такива печени стари копелета като теб да разправят, че нещата все повече се скапвали и как от ден на ден ставали все по-лоши.

Барманката — най-голямата и като че ли единствена атракция в глъбините на космопорта — плъзна халбите по алуминиевия тезгях. Рашид издуха пяната от своята и отпи.

— Като плямпаш с глупаци — измърмори той, — бързо ожадняваш. Дори когато са висококредитни флотски капитани.

Помощник-капитанът разкърши рамене — движение, което му беше спестило побоища на хиляди светове — и изръмжа. Рашид отново се разсмя.

— Човек като одъртее толкова, че да не може сам да си боцка карфицата, обикновено си намира някой тъпчо да го прави заради него. Ще ти кажа нещо, капитане. Дай ми един само, поне един добър пример как нещата ще се сгромолясат и може би, само може би, току-виж съм ти повярвал.

Капитанът ливна яка глътка в гърлото си и избърса подгизналата предница на униформата си.

— Ами виж само как се отнасят с нас. Виж ни. Офицери сме, нали така? Търгуваме по договор. Милиарди кредити зависят от всяко наше решение. Но само се огледай. Намираме се на Първичния свят, Сърцето на Империята и така нататък. Но отнасят ли се към нас с дължимото уважение? Не, по дяволите!

— Ние сме колелцата, които въртят Империята! — изрева един от офицерите му.

— Е, и какво очакваш?

— Каквото казах! Уважение. Преди двеста, триста години, на ръце щяха да ни носят при всяко кацане на планета. Всеки да ни пита и разпитва какво има по другите светове. Жените щяха на тълпи да ни налитат. Казвам ти…

Капитанът се изправи и вдигна красноречиво пръст — ефектът обаче веднага се провали от шумното му оригване.

— Когато една империя почне да забравя как трябва да се отнася към героите си, тя се разкапва! — Той кимна победоносно и се обърна към офицерите си. — Това доказва ли, или не?

Рашид обаче пренебрегна утвърдителните ревове на останалите.

— И какво? Смяташ, че трябва да е като едно време? Като когато са летели на факлокораби?

— Няма смисъл да се връщаме толкова назад, но примерът не е лош. Дай още бира! Но във времената на йонните кораби е имало истински мъже.

— Да бе! — ухили се Рашид и се изплю на пода. — Стига с тия факлокораби. Знаем как работеха. Всичко се управлява от компютър. От излитането до кацането.

— Обаче екипажите…

— Какво екипажите? Има едно нещо, дето по живините много-много не го показват. Прескачат го. Понеже тия факлокораби бяха доста жежки. От дюзите, та чак до Бариера Трийсет и три, зад която се намираше товарът и пътниците. И само след няколко години почна да им става трудно да намират нови млади герои за екипаж, понеже на младите герои само след две-три пътувания им позеленяваха кокалите и ръкавелите им се скапваха от жегата.

— И знаеш ли с какви типове попълваха екипажите? — продължи той. — Със смотаняци от пристанищата, на които обаче им стигаше пипето да откачат двигателя, когато нагорещи отвъд Трийсет и трета. И натискат бутона ОТДЕЛЯНЕ и тичат като луди. Такива бяха скапаните ти „геройски“ факлокораби и скапаните им герои офицери. И мислиш, че хората не го знаеха? Мислиш, че им правеха факлопаради, ако доживеят до края на пътуването? Ако си го мислиш, значи си по-тъп, отколкото изглеждаш.

Капитанът огледа подчинените си. Хората му очакваха развръзката на спора.

— А бе ти откъде знаеш толкова много работи? Бариера Трийсет и три — това може да го знае само човек, който е бил в екипажа на такъв кораб. — Халбата на стария ветеран се тресна върху масата. — Стига вече! Дойдохме тук да пийнем кротко по някоя и друга бира… да седнем, да побъбрим малко, пък и що не да се понадлъжем малко… но няма да търпим някой, дето ще си въобразява, че сме толкова тъпи, че да повярваме…

— Бил съм — каза спокойно Рашид.

Капитанът млъкна. Помощникът му се надигна застрашително.

— Да не искаш да ни кажеш, че си на хиляда години?

Рашид поклати глава, допи бирата си и отвърна:

— Не. По-стар съм.

Капитанът кимна на помощника и той сви юмрук — можеше да мине за свита за удар желязна топка, — и замахна.

Но не улучи главата на Рашид.

Той вече се беше хвърлил напред, през масата. Челото му се заби в корема на втория помощник на капитана, който, заедно с онзи до него, се срина на пода сред изпотрошените столове.

Рашид се превъртя на кълбо и се изправи тъкмо когато първият помощник-капитан се извръщаше. Мушна се под вдигнатите му за удар ръце и заби острите си като ножове нокти под мишниците му. Помощник-капитанът се сгъна на две.

Другите двама вече се изправяха. Рашид отскочи настрана. Недостатъчно. Халбата на капитана се натресе в темето му и той се олюля към бара.

Прегъна се на тезгяха… краката му се свиха и рязко изритаха назад. Стъпалата му улучиха едната ръка на втория помощник и той изстена. Рашид се превъртя и когато помощникът замахна за трети път, сграбчи ръката му и го дръпна.

Офицерът залитна напред, улучи с челото си чепа на бурето с бира и явно реши да остане за известно време неподвижен.

Рашид бързо се извъртя, отметна с ръка запокитения към главата му стол и тресна с юмрука си капитана в слепоочието.

Капитанът също загуби интерес към свадата. Поне за няколко минути.

Рашид се засмя доволно, надигна четвъртия мъж за реверите… и тогава вторият помощник — онзи със счупената ръка — го изрита в краката.

Рашид се срина на пода и четвъртият мъж започна да го налага с юмруци. Старият капитан, хриптящ като кит, заподскача — много ловко, впрочем, за човек на неговата възраст — около тях и ботушът му заулучва Рашид в ребрата.

Две ръце се появиха като отникъде и плеснаха капитана под ушите. Той се отпусна, като отсечен с топор.

Рашид се надигна, кимна на новопоявилия се участник в свадата, а после надигна втория помощник и го запокити във въздуха към неочаквания си съюзник, сивокос мъж с вид на хипопотам, чийто нос беше чупен толкова много пъти, че едва ли някой пластичен хирург щеше да прояви готовност да го оправя. Той умислено задържа офицерчето с едната си ръка, като че ли се чудеше как точно да постъпи с него, а после стовари ръба на дланта си малко над носа му, пусна го на пода и се огледа за някой друг.

Мъжът, носещ идентификационната табелка с името „Рашид“, беше седнал върху гърба на четвъртия астронавт. Беше го сграбчил за косата и систематично дриблираше с главата му по пода на бара.

Сивокосият пристъпи към масата, надигна една недовършена халба и я пресуши. След което изръмжа:

— Мисля, че си доказа тезата.

Рашид с явно неудоволствие пусна главата на мъжа под себе си да се натресе за последно в пода и се изправи. Двамата се огледаха от глава до пети.

— Е, полковник?

— Харун Ал Рашид — изсумтя сивокосият. — От година на година затъпяват все повече. Някои поне.

— Това намирисва на неподчинение, полковник.

— Извинявам се. Ще благоволи ли превисочайшият Вечен император на милиарди Слънца, владетел на трилиони планети и крал на безброй прокълнати хорица да придружи своя добър и верен слуга обратно в палата, където ни чака твърде много важна работа… или предпочиташ, по дяволите, да останеш тук в очакване на нови подвизи?

— Друг път, полковник. Друг път. На искам да покварявам младежта.

Вечният император прегърна през рамо своя адютант — полковник Ян Махони, командващ корпус „Меркурий“, скритата в сянка имперска сила, отговаряща за разузнаването, шпионажа и операциите под прикритие — и двамата закрачиха, смеейки се, под бледата слънчева светлина на Първичния свят.

Глава 8

Баронът чакаше в преддверието да го повикат. Крачеше нервно и поглеждаше притеснено двамата огромни имперски гвардейци, които се правеха на статуи пред входа на покоите на Вечния император. Ако се замислеше над това — а в момента Торесен отчаяно се стараеше да не се замисля, — беше си направо уплашен. Чувство, което не бе от най-познатите за барона.

Беше извикан при Императора през половината Галактика, без дори най-малък намек за обичайната учтивост от страна на Имперския протокол. Просто му бе съобщено, че е длъжен да се яви. Веднага. Без никакви обяснения. Торесен се надяваше, че призоваването му няма нищо общо с проект „Браво“. Макар да беше сигурен, че дори добре развитата шпионска мрежа на Императора не е могла да се добере до него. Иначе беше направо мъртъв.

Най-сетне портите изсъскаха и се отвориха, от прага пристъпи дребен чиновник в дълга роба и с поклон го покани да влезе. Торесен изпита съвсем леко облекчение, като видя, че гвардейците си останаха на място. Чиновникът се оттегли и баронът се озова сам сред огромна зала, пълна с екзотични предмети, събирани от Императора в продължение на неговите хиляда години живот. Препарирани зверове от ловни експедиции по чужди светове, странни образци на изкуството, древни книги, разтворени на възхитителни илюстрации, които не можеше да възпроизведе и най-сложният компютър.

Баронът се огледа тъпо, изведнъж почувствал се невеж, като необразован селяк на някоя затънтена гранична планета. Чак след известно време забеляза силуета на мъж, който го чакаше в дъното на залата. Стоеше с гръб към Торесен и гледаше столицата на Първичния свят през леко закривената стъклена стена. Беше облечен в проста бяла роба.

Когато Торесен пристъпи и се поклони, Вечният император се обърна.

— Придворните ни уведомиха — каза Императорът — за вашата репутация на точен човек. Явно са зле информирани.

Баронът преглътна.

— Тръгнах веднага, щом…

Императорът му даде знак с ръка да млъкне. И отново се обърна към стъклената стена. Последва дълга тишина. Баронът запристъпва нервно на място.

— Ако имате предвид последните перспективи на Компанията, ваше величество, мога да ви уверя, че няма никакви преувеличения. Мога да заложа цялата си репутация на…

— Погледнете ей там — прекъсна го Императорът.

Смутен, Торесен надникна през стъклото. Долу под тях придворни от императорския двор се виеха в изискан танц на моравата на двореца.

— Вижте тези тъпо хилещи се глупци. Въобразяват си, че Империята се върти около техните титли. Че милиарди поданици се трудят неуморно, само за да могат те да танцуват.

Той се извърна към Торесен. С топла усмивка на лицето.

— Но ние с вас знаем по-добре, нали, бароне? Много добре знаем какво означава да изцапаме ръцете си. Знаем какво значи наистина да се работи.

Сега вече Торесен наистина се обърка. Човекът срещу него излъчваше ту зной, ту мраз. Какво искаше? Дали слуховете за старческото му слабоумие нямаше да се окажат верни? Не, как бе възможно да са верни? Нали в края на краищата самият барон ги беше пуснал.

— Е? — попита Императорът.

— Какво, сър?

— Защо помолихте за тази аудиенция? И давайте по същество. Имаме делегации от двайсет до трийсет планети, които търпеливо чакат реда си.

— Ами… ваше величество, това може би е някаква грешка… не ваша, разбира се, но… Аз мислех, че вие желаете да…

— Тъй или иначе, радваме се, че дойдохте, бароне — прекъсна го Императорът. — Бездруго искахме да поговорим с вас относно някои твърде смущаващи ни доклади. — Закрачи из залата и Торесен тръгна след него, като напразно се мъчеше да разбере какво означава всичко това.

— Доклади за какво, ваше величество?

— Убеден съм, че не е нищо сериозно, но някои от вашите агенти, изглежда, са си позволили известни коментари пред подбрани клиенти, предполагайки, че някои от нашите… хм… представители — евентуално са склонни към, как да се изразя… измяна?

— Например, ваше величество? — Престорен израз на изненада от страна на Торесен.

— О, нищо конкретно не ми хрумва в момента. Просто незначителни подхвърляния, че някои услуги, осигурявани от Империята, могат да бъдат изпълнени най-добре от Компанията.

— Кой? Кой е казал това? Веднага ще ги…

— Сигурен съм, че ще го направите, бароне. Но не бъдете прекалено жесток към тях. Предполагаме, че просто става дума за прекалено ревностна вярност към вас.

— Компанията не може да бъде страна в такива приказки. Нашата политика — всъщност в това е същността на подзаконовия ни акт — е абсолютно неизменна.

— Да. Да. Знаем. Собственият ви дядо навремето подписа този подзаконов акт. Одобрен от нас лично, като гарант за вашата харта. Голям мъж беше вашият дядо. Как е той, впрочем?

— Ъъ, той почина, ваше величество. Преди неколкостотин години…

— Ах, да. Моите съболезнования.

Вече бяха стигнали до вратата. Тя се отвори и дребният чиновник влезе, за да изведе абсолютно зашеметения Торесен. Императорът им обърна гръб, но след миг каза:

— А, да, бароне?

— Да, ваше величество?

— Пропуснахте да ни важете за какво всъщност дойдохте тук? Някакъв проблем ли има, или някоя специална услуга, която мога да ви направя?

Дълга пауза от страна на Торесен. Накрая баронът каза:

— Не, благодаря ви. Просто се озовах на Първичния свят и се отбих, за да ви попитам… искам да кажа, просто исках да ви… да ви изразя почитта си.

— Много умно от ваша страна, бароне. Но всичко се развива точно така, както го предвиждахме. Сега ви моля да ме извините.

Вратите изсвистяха и се затвориха. Зад Императора последва шумолене, после нечия кашлица — фатална, както изглеждаше и една от завесите се разтвори. Иззад нея пристъпи Махони. Присвит на две от неудържим кикот.

Императорът се ухили, пристъпи до една от древните дървени кантонерки и я отключи. Чекмеджето щръкна с бутилка и две чаши. Той наля от напитката.

— Опитвал ли си някога от това?

Махони изгледа чашата с подозрение. В подбрани пиянски кръгове се смяташе, че императорът има доста перверзно чувство за хумор.

— И какво е то?

— След близо двадесет години задълбочени изследвания бих могъл само да кажа, че твърде много се приближава до понятието за адско питие. Навремето му викаха бърбън.

— И ти си го направил, така ли?

— Е, с малко помощ. Тази заран ми го доставиха от лабораторията.

Махони си пое дълбоко дъх. След което изпи течността до дъно. Императорът го гледаше с огромен интерес. Дълга пауза. А после Махони кимна.

— Не е лошо.

Наля си пак. Императорът бавно отпи, после преглътна.

— Обаче няма нищо общо с истинския бърбън. Всъщност вкусът му е като на говно.

Императорът допи чашата си и си наля пак.

— Е? Какво мислиш?

— За барона ли? Такъв мошеник е, че и чорапите си ще продаде. Не е блюдолизец обаче, независимо как изглеждаше, докато си играеше с него на котка и мишка.

— Това го усети, а? Знаеш ли какво ще ти кажа? Ако не бях най-печеният в тия игри, щях да си помисля, че ще ми пререже гърлото. Или че поне ще се опита.

Императорът остави чашата си, тръшна се в едно кресло и вдигна краката си на масата.

— Окей. Срещнахме се лице в лице. Добро предложение, впрочем. И съм съгласен с теб, че този тип е достатъчно тъп и достатъчно алчен за власт, за да бъде опасен за Империята. Хайде казвай. За какво толкова трябва да се притеснява царствената ми глава?

Махони седна на съседното кресло и просна краката си до тези на Императора.

— За много неща. И нищо, което на този етап да можем да докажем. Най-многото, което мога да кажа, е, че Торесен хвърля купища кредити в нещо, което нарича проект „Браво“.

— Това пък какво е?

— По дяволите, де да знаех! Преди две години едно мое момче рискува задника си и отиде и направо го попита. Торесен не обелил и дума. Освен, че, цитирам: „Проектът е от жизнено значение за интересите на Компанията“. Край на цитата.

— И кой е твоят човек?

Махони отвърна с гримаса.

— Не мога да кажа.

— Полковник! Зададох ви въпрос!

Махони се изправи. Много добре му беше известно къде свършва приятелството и къде започват заповедите.

— Слушам, сър. Става дума за един от борда на директорите, Лестър.

— Лестър… знам го. Бях на церемонията при раждането му. Абсолютно верен във всичко, засягащо Империята. Е, разбира се, никой не е съвършен. Та значи Лестър има подозрения около този проект, така ли?

— И то големи. Торесен буквално изстисква кръвчицата на Компанията, за да го довърши. Едва поддържа някаква минимална печалба, за да останат акционерите му доволни. Въпреки това Лестър смята, че прави шашми със счетоводните книги.

— Това не е достатъчно. Дори аз не бих могъл да пратя Гвардията на Вулкан заради някакви си подозрения. Ще се лиша от целия си авторитет. По дяволите, нали аз лично основах цялата тази Империя върху принципите на свободното предприемачество и ограничих до крайност намесата на властта!

— А длъжен ли сте да вярвате в собствената си пропаганда?

Императорът се замисли за около секунда. След което отвърна със съжаление:

— Да.

— И какво да правим тогава?

Императорът се навъси, после въздъхна.

— Колко мразя да го правя. Но май нямам друг избор.

— Тоест?

— Тоест ще трябва да се лиша от един страхотен другар по пиячка. За известно време, разбира се.

Махони се изправи и викна ядосано:

— Не искаш да кажеш, че смяташ да ме навреш в онази забравена от бога дупка? Вулкан е толкова встрани от магистралата, че даже кометите свиват настрана от него и го отбягват!

— Да ми предложиш нещо по-добро?

Махони премисли набързо. А после поклати глава, допи си бърбъна и попита:

— Кога да тръгна?

— Искаш да кажеш, че още си тук?

Глава 9

Кръгът на въздушния люк се завъртя и прищрака. В камерата се стелеше гъст жълтеникав газ. Стен едва различаваше останалите работници в другия край на помещението.

Вътрешната врата на люка се отвори с плъзгане и Стен закрачи към работната станция през еднокилометровото полукълбо на Работна зона 35.

Беше пресметнал, че са минали около две години, плюс-минус няколко цикъла от началото на присъдата му. „Колко бързо лети времето, когато се забавляваш“ — помисли си той кисело.

Цистерните на равнището на пода бълбукаха и кипяха, нагоре към мостиците се издигаше мазна сивкава пелена. Стен запристъпва сред мръсната пяна покрай огромните буци кристал.

Спря до първата си станция и прегледа измервателните уреди, контролиращи потока на веществата, захранващи един от високите няколко метра балвани. Отне му половин час потене, докато премахне с горелката плъзналите по втория балван в участъка му тънки спирали на грануларния тумор. Изхвърли трошливата утайка от камъните-растения в най-близката цистерна и продължи през кипящата жълтеникава атмосфера.

Зона 35 представляваше изкуствен дубликат на някакъв далечен свят, където металите живееха свой собствен живот. Минералите „израстваха“, „разцъфваха“ и „умираха“.

Между мострите от различни метали се отличаваше един с доста редки свойства — невероятна лекота и въпреки това — със сила на натиск, надвишаваща многократно всяка позната сплав или метал.

Геолозите на Компанията бяха решили, че минералът е много интересен и има огромен търговски потенциал. Имаше само два проблема:

Родният му свят беше човекоубийствен. Това беше най-малката грижа. Инженерите на Компанията бяха в състояние да дублират почти всякаква околна среда. А при наличието на толкова много мигрита, осъдени на каторга в Екзотичната секция, които да отглеждат и обират минерала, нещастните случаи бяха „без съществено значение“.

Вторият и по-сериозен проблем обаче беше обработването на самия минерал. След дългогодишно експериментиране бяха успели да отгледат особени мутирали „вируси“ на метална основа от родината на скъпоценния минерал и да ги използват за автоматизирана обработка на кристала.

Така оформеният рядък минерал се използваше за свръхнатоварени инсталации — аварийни системи на корабни двигатели, сензори в ядрата на ядрени енергостанции, както и за производство на свръхскъпи снобски бижута. Цената, разбира се, беше астрономическа. Прекият шеф на Стен веднъж беше пресметнал, че само една бучка с размери на мъжки юмрук струва колкото годишния кредитен договор на един екзек.

Скоростта на растежа на всеки кристален балван внимателно се контролираше и следеше от компютър. Но Стен бе успял да изиграе измервателните сензори, следящи развитието на един от балваните. В продължение на шест цикъла на него се бе култивирала, бавно, грам след грам, малка, почти незабележима изпъкналост.

Стен провери „своя“ балван. Издутината беше узряла за жътва — и после да бъде оформена в един много полезен малък инструмент, с чиято помощ Стен смяташе да разкаже играта на Компанията.

Отвори капака на малка метална кутийка, съдържаща срязващата вирусна култура, и намести мундщука в основата на буцата. От отвора изхвърча почти невидима червеникава нишка, с която Стен очерта основата на отгледания израстък.

Веднъж бе видял какво сполетя един от работниците, който бе проявил неблагоразумието да остави капчица от вируса да се разлее по работния му костюм. Нещастникът не бе успял да неутрализира вируса преди той да си прояде път през защитния комбинезон, и се пръсна на мазно огнено кълбо, едва видимо сред мътната жълтеникава среда, когато кислородът под костюма му се съедини с атмосферата на Зона 35.

Изчака няколко секунди, след което неутрализира вируса и леко откърши бучката.

Отнесе я в биоцеха, заклещи я със стеги, затвори и запечата работния участък на цеха и напъха в терминалната верига грижливо изработената синя кутийка, така че работното време в цеха да не бъде отчетено в контролната секция на Зона 35.

Превключи контролните уреди на работилницата на ръчно управление и натисна нужните клавиши. По бучката се пръсна тънка струйка от вируса. Стен изчака, докато вирусът се неутрализира, и отново пръсна.

И отново изчака.

В Екзотичната секция имаше само два начина за отчитане на времето. Единият беше да броиш смъртните случаи. Но пък смъртността надвишаваше сто процента годишно, което само напомняше на Стен, че самият той все още се държи извън статистиката.

Другият начин бе да се осланяш на спомените.

Старшията, със зурла на шопар, едва изчака патрулите да изхвърлят Стен през люка и нетърпеливо да закрачат обратно по коридора към основния сектор на Вулкан. След което замахна с месестия си юмрук и го удари в лицето.

Стен се срина на пода, после бавно се изправи. Усещаше вкуса на собствената си кръв.

— Няма ли да ме попиташ за кво те ударих бе?

Стен не отговори.

Старшията го изгледа кръвнишки.

— За нищо. Обаче само направи нещо, и ще стане още по-лошо. Запомни: сега си в Екзотикс. Тук не си поплюваме като ония на Север. Тук мигритата правят квото им се каже. И запомни и това: Екзотикс е разделена на пет различни зони. Във всяка от тях средата е различна. Ще работиш в херметични костюми. Всички зони ги наричаме Високо рискови среди. ВРС. Което значи, че в тях бачкат само доброволци. Ти си точно такъв. Доброволец.

— Моташ се, спиш и почиваш само в Бараките — продължи старшията. — Това е съседната капсула, под секцията на Охраната, където се намираш в момента. И да не си стъпил по на север от Бараките, освен ако не си решил, че зоната ти няма да те убие достатъчно бързо… А, и още нещо. Какво става в Бараките, нас не ни интересува. Единственото, което е важно, е да се поддържат машините всяка смяна и да не се опитваш да клинчиш. Това са правилата. Други няма.

После кимна и двама от стражите на Екзотичната секция изхвърлиха Стен в Бараките.

Бучката почти бе достигнала подходящите размери. Стен отново прегледа своята „ферма“, настрои захранващите инсталации и се върна в биоцеха и се зае с последните оформящи срезове.

Първата работна зона началникът му я описа като „нищо работа“.

Представляваше прототип на високоскоростен жичен цех. Азотна атмосфера. За съжаление, все още не беше напълно завършен. Пресите се чупеха. Изтеглячите прилагаха твърде силно напрежение и барабаните на макарите за готовите кабели често се оголваха.

И всеки път, когато работният процес в цеха спираше, някой загиваше. Скъсана жица, изплющяла изпод счупената преса, разкъсваше ръката на някой от мъжете. Жична намотка, надигнала се от макарата си, се увиваше около врата на някой непредпазлив надзорник и моментално го гилотинираше.

В тази зона работеха стотина „доброволци“. Стен пресметна, че на всеки цикъл има поне по един смъртен случай.

Пресметна също така, че началникът му беше говорил смехории. Докато не го „повишиха“ и не разбра, че останалите зони избиват мигритата много по-бързо.

Вирусът беше оформил безформената буца в тъп черен правоъгълник с размери 10 на 15 на 30 сантиметра. Стен натисна бутона ЗАДЪРЖАНЕ и контролния клавиш на неутрализатора, след което пристъпи към друга конзола. Бързо очерта на екрана триизмерния модел на инструмента, който искаше да изработи и който включваше размерите на свободно стиснатия юмрук на десницата му.

Този инструмент щеше да стои добре в стиснатата ръка само на един човек.

— Значи ми даваш колкото поискам от твоя синталк?

— Точно така.

— И кво искаш от мен?

— Ти знаеш как да се биеш. Началникът и бичетата му гледат да не те закачат.

— Не щат, скапаняците му скапани. Научил съм ги аз да се крият като плъхове из цялата галактика. Момченце, аз и гвардейци съм учил! — Дребният мъж се усмихна гордо. — Значи искаш да те уча?

— Да.

— Ами добре. Що пък не? То има ли кво друго да правим тук? Освен да мрем.

Стен натисна клавиша за ПРЕХВЪРЛЯНЕ, пренастрои модела си като машинна програма и го прехвърли в терминала на биоцеха. Изчака, докато на монитора не се изписа ПРОГРАМА АКТИВНА, и натисна клавиша за СТАРТ.

Малките лазери грейнаха и се плъзнаха към металния блок. Върху повърхността се пръснаха капчици от вируса и от метала се отделиха стружки. След това лазерите „маскираха“ определени зони и вирусът започна да оформя метала, превръщайки го в овеществената реалност на видеомодела на Стен.

Часовете на смяната се изнизаха незабелязано и цехът щастливо забръмча. Стен трябваше да спре, когато през зоната премина един от охраната.

— Основна поза. Не така. Скапаняк! Забивката винаги минава през цялото ти тяло. Малко над кръста. Ето, така вече си готов за всякаква защита.

— Ами нож?

— Сега забиваш… ножа ще можеш да му го ръгнеш на двайсет и пет сантима над оная работа на типа, дет ще ти го извади. Дай сега. Едно — завърти наляво и нагоре. Забиваш право нагоре, после надолу. Влез му… О, не. Не и не! Забивката трябва да стигне до врата му. Не те карам да танцуваш с него бе, момче. Хайде пак.

Час преди новата смяна на екрана светна надписът ЗАДАЧА ИЗПЪЛНЕНА. Стен се зае внимателно да прочисти вътрешността на цеха с неутрализатор.

— Сега си в кръчма. Един чупи бутилка. Идва към теб. Кво ще направиш?

— Ще го сритам.

— Не. Не, и не, и не! Така само ще пострадаш. Хвърляш нещо по него. Квото и да е. Отпуснал е ръцете си, значи хвърляш в лицето му. Вдига шишето — сръгай го с някой стол в ташаците. Е, добре. Улучил си го. Отстъпва. Кво правиш?

— Ритам го. В капачката на коляното. Влизам му, ако успея да доближа. Удар във врата.

— Е, добре. Той пада. И кво?

— Завирам шишето в лицето му.

— Стен, започвам да се гордея с теб. Сега потренирай до началото на смяната. Следващия път ще ти покажа какво да правиш, ако ти си с нож.

Стен отключи секретното резе на капака на работния кът и вдигна сечивото.

Негово. За пръв път в живота си разполагаше с вещ, която не бе заел или взел на изплащане от Компанията. Това, че цената й надвишаваше годишните доходи на един богат търговец и че машинните техники за изработката й бяха изразходвали енергия, колкото за цял увеселителен купол, я правеше още по-сладка.

Държеше в дебелите ръкавици на защитния си скафандър тънка кама. Дръжката бе пригодена съвършено за пръстите му — за да я обгърнат в смъртоносна хватка на борец с нож, за какъвто го беше обучил дребничкият мъж.

Нямаше предпазител, само извивка между дръжката и острието — то беше дълго петнайсет сантиметра и завършваше с остър като игла връх. Целият нож беше дълъг двайсет и два сантиметра и широк два и половина.

Беше може би най-смъртоносното хладно оръжие, създавано от човек. Кристалът беше наточен като косъм, в острието едва петнайсет молекули, а тежестта на самото оръжие беше достатъчна, за да осигури налягане, способно да разреже дори диамант.

Стен затъкна ножа в един от празните джобове на работния си костюм. Вече разполагаше с канията.

Беше му я направил Хайт.

Двамата със Стен се бяха скрили в един неизползван участък с нормална атмосфера. Хайт му беше бил упойка. А после се бе заловил за работа.

Канията бе скрита в самата ръка на Стен, под лакътя. С нелегално внесените си микрохирургични инструменти Хайт бе отлепил част от кожата на Стен, беше присадил вътре жива тъкан от пласткожа, след което бе закрепил с медицински цимент U-образната сгъвка, която Стен вече бе изработил от специална сплав. Тя щеше да пази острието на ножа от допир с каквото и да било — включително и със самата сгъвка.

Един от мускулите на китката бе прекаран през канията, така че да задържа ножа вътре. След което Хайт постави отново дермиса и епидермиса върху хирургическите модификации и ги слепи.

Докато зарасне, трябваше да минат няколко цикъла. Но Хайт остана доволен, че пласткожата не раздразва раната и кожата върху канията зараства бързо.

Сигналният звънец в скафандъра на Стен забръмча за края на смяната. Той затвори работилницата и тръгна към люка.

Никой не знаеше какво точно е направил Хайт, за да го натикат в Екзотичната секция. Знаеше се, че е бил лекар в експедицията на някакъв новооткрит свят. Знаеше се освен това, че по някаква неизвестна никому причина е приел договор за тех на Вулкан. Но беше ясно, че сигурно е извършил някакво невероятно престъпление.

Хайт не казваше абсолютно на никого — включително и на Стен — какво е направил.

Беше просто единственият медик, до когото мигритата имаха достъп, и беше прекарал в Екзотичната секция години.

И освен това беше единственият приятел, когото Стен беше имал.

— Стен, момко. Твоят проблем е в това, че не се смееш достатъчно.

— Да се смея ли? Натикан съм в задника на Вулкан… и всеки тук се опитва да ме убие — при това ще успеят! — а ти искаш да се смея?

— Разбира се, момчето ми. Защото може ли да има нещо по-смешно от това?

— Не разбирам.

— Това е, защото боговете те мразят. Лично.

Стен се замисли. А после бавно се усмихна. И започна да се смее неудържимо.

— Ей това ти е другият проблем, момче. Твърде много се смееш.

— Какво?!

— Какво му е толкова смешното? Натикали са те в гъза на Вулкан и всички се опитват да те убият. На твое място щях да се разтревожа.

Стен го зяпна. След което поклати глава и зави като куче.

В стаята на смяната Стен захрани скафандъра си с дезинфектант под високо налягане и зачака. Нямаше изтичане. Изпразни дезинфектанта в рециклиращото устройство и постави костюма на закачалката. В Екзотичната секция се използваха стари вакуумни работни скафандри, отдавна отхвърлени от техниците. Утечките при тях бяха чести. А в зоната нямаше никакво време за кърпене. Стен се прозя и тръгна през Бараките към койката си.

Ножът беше затъкнат в ръката му. Стен нямаше търпение да го покаже на Хайт.

Бараките миришеха на Реда. Повдигнато на куб и още на куб. Без социопатрули. Двама едри биячи в дъното на коридора ритаха жалките останки на мършаво момче, плувнало в локва кръв. Единият вдигна ухилената си морда към Стен.

— Днес имаме пресно месце.

Стен сви рамене и ги подмина. Етаноловият щанд, както обикновено, беше претъпкан. Стен спря пред койката си. Женското мигри, чиято койка беше над неговата, беше провесило одеялото му като завеса и зад него се чуваше пъшкане.

Стен тръгна към отсека на Хайт. Старецът се беше разболял, но Стен се надяваше, че все още е в съзнание. Искаше му се да го поразпита за Първопроходния сектор.

Около койката на Хайт се бяха скупчили няколко души — старшият и неколцина от подмазвачите му. И малко встрани от тях — някакъв трътлест робот.

Двама от биячите вдигнаха отпуснатото тяло и безцеремонно го изтъркулиха на боклукчийската вагонетка.

Когато тя се затъркаля по коридора, Стен се затича, блъсна с юмрук контролния й панел и вагонетката спря.

— Няма полза — извика му един от биячите. — Дъртакът пукна.

— Как така?

— Ми пукна бе. От естествена смърт.

Стен понечи да се обърне… и обърна трупа на Хайт. Кръвта все още капеше от разреза в гърлото му. Стен погледна старшия тъмничар.

— Опъваше се и не искаше да отиде на бачкане. Та затова, както вика Малек, взе, че си пукна. От естествена смърт.

Старшият направи голяма грешка, че се разсмя.

Стен тръгна към него. Един от биячите го блъсна и Стен падна на пода, претърколи се и скочи.

И гласът на дребния мъж прокънтя в мозъка му. „Никога не си разгневен. Никога не искаш нищо. Ти си само реакция, без мозък.“

Един от биячите пристъпи към него и кракът на Стен замахна сам. Капачката на коляното на мъжа изпука и той рухна.

— Хванете го!

Биячите се хвърлиха към него. Един го спипа отзад и го стисна с две ръце. Стен измъкна едната си ръка и замахна назад с юмрук, с изпънат палец.

Здравенякът го изтърва и изрева в отговор, а от очната му кухина потече кръв.

Стен се завъртя и изрита основата на бичия врат. Мъжът се стовари на пода.

— Дръжте го, скапаняци! — прогърмя гласът на старшия.

Двамата останали мъже погледнаха началника си, после погледнаха Стен, мъчейки се да решат кое от двете е по-лошо. Единият измъкна подпорката на близкия нар, а ръката на другия се плъзна като змия в джоба му и изскочи навън, стиснала бляскав нож, наточен на ръчно точило.

Стен отпусна дясната си ръка и присви пръсти. Ножът се изсипа в дланта му. Студен. И съвършено удобен.

Мъжът със стоманената пръчка замахна пръв. Стен вдигна камата… и острието преряза стоманата като бръснач. Мъжът зяпна за миг стоманеното пънче в юмрука си, а Стен замахна и преряза гърлото му — камата мина като през масло.

Мъжът с ножа направи лъжливо движение, когато Стен се извъртя към него, и замахна към корема му. Стен блокира…

Старшията зяпна ужасен ръката на помощника си — тя все още стискаше ножа, когато тупна на пода.

А после старшията се обърна и побягна. В грешна посока. Надолу, далече от капсулата на охраната. Към работните зони.

Стен го догони точно пред помещението за преобличане на работната смяна. Старшията се обърна. В ококорените му очи се четяха паника и ужас.

Стен го перна само веднъж.

Старшият изврещя — червата му се изсипаха — и рухна сред локвата кръв.

— Това беше естествена смърт.

Стен затича към скафандъра си. И в същия момент алармите запищяха.

Чу блъскането по люка. Това не го обезпокои особено. Беше залостил въздушния люк и бе отворил широко вътрешната врата към коридора. Това щеше да им отнеме известно време, докато минат.

Охраната трябваше да си въобрази, че той е в клопка. Нямаше междинна връзка с друга от зоните. Извън Зона 35 имаше пълен вакуум.

Стен внимателно надигна контейнера с вирусния спрей от биоструга и с усилие го изтласка до външната стена на купола. Отвори вентила и хукна към грависледа. Червеният спрей на вируса засъска.

Грависледът беше най-голямото нещо, което му беше подръка, но можеше само да се надява, че ще издържи, докато всичко свърши.

Стената изпука, започна да се огъва и да се издува на мехури навън… а после се разцепи и се превърна във взривяваща се чернилка. Вихър излитащи газове зарева навън, към празното пространство. Кристални балвани с цена милиарди кредити, транспортни съдове и всевъзможни инструменти се затъркаляха към отвора.

Гравитационната шейна изпука, веригите на котвите се скъсаха и после с оглушително дрънчене шейната се понесе към вихъра в дупката на купола. Но се оказа твърде голяма, за да може да се промъкне между двете поддържащи греди.

А после воят спря. И това, което все още бе останало от Зона 35, потъна в тишина.

Кръв закапа в очите на Стен — беше се натресъл в рамката на визьора на скафандъра си. Примигна и внимателно провери дали има пробив в изолацията.

После се плъзна покрай шейната и се гмурна през отвора.

Олюля се, зашеметен за миг, когато се оказа обкръжен от непрогледния мрак, осеян с призрачната светлина на звездите.

Така или иначе, намираше се извън Екзотичната секция. И при това — дори успя да се усмихне кисело — бе осъществил една от мечтите си. Намираше се извън Вулкан.

И после започна да се движи. По-надалеч от дупката, все по-надалеч от Екзотичната секция. Понесе се право на север, към единствената дупка, в която можеше да се скрие — просналата се из пространството основна маса на Вулкан.

Нямаше никаква представа накъде точно се е запътил. Отначало пристъпваше предпазливо, после започна да възвръща куража си, разбрал, че в ботушите на скафандъра му е останал достатъчно магнетизъм, за да го задържи да не се превърти и да отхвърчи в празното пространство на космоса. Продължи на отскоци, по един метър всеки.

На няколко пъти когато към него полетяха съдове на ремонтните бригади и патрулни совалки, изпадна в паника.

Но после разбра… единственото, което ги тревожеше, бе неочакваната, ужасно скъпа експлозия в Екзотикс, вече на километри разстояние от него. Дори и да го забележеха, един човек в работен скафандър едва ли щеше да бъде свързан с опустошителния взрив.

Поне засега.

Задържа се навън толкова дълго, колкото беше възможно — докато най-сетне въздухът в скафандъра не започна да дращи в ушите му, и той не долови предупредителното хъркане на въздушния регулатор — и тогава се приближи до първия люк, който успя да забележи. Предположи, че е някой от предназначените за авариен ремонт.

Ръкавиците на костюма му трескаво зашариха по лостовете и люкът изведнъж плавно се отвори. Той пропълзя в тясната камера на люка, затвори външния капак и натисна бутона за въздушното налягане.

Вътрешната врата се отвори с прещракване — поне вътре имаше въздух, който да пренася звука — и Стен пристъпи през нея.

Пред и зад него се простираше дълъг пуст коридор. По пътеката беше полепнал дебел слой прах и повечето осветителни тела по тавана бяха изгорели. Стен се облегна изнемощял на извитата стена на тунела. Беше свободен. Беше си отново у дома.

Прецени и двете мисли, които бяха преминали през главата му. И се усмихна. Усмивката му прерасна в смях.

Свободен. Докато го хванат. У дома. На Вулкан?

Но продължи да се смее. Така, както го беше научил Хайт.

За момента това му се стори най-подходящото.

Глава 10

Торесен бързо се смъкна от грависледа и закрачи към совалката. Само още няколко минути и щеше да бъде далече от Първичния свят, на път за Вулкан. Все още се чувстваше изнервен от Императора и наполовина беше убеден, че всеки миг ще го задържат.

Напрегна се, когато неколцина имперски гвардейци минаха на завоя. Но те бяха погълнати от разговора си и явно не бяха тръгнали да го гонят. Отпусна се.

Нещо диво вътре в него продължаваше да се опъва и едва ли не да търси противопоставяне. Торесен не беше свикнал да се кланя на други мъже. Чувството на ужас никак не му допадаше. Мина покрай войниците. Можеше да се справи с тях. Мозъкът му трескаво преценяваше възможностите. Щеше да скърши гърлото на първия. Вторият щеше да умре, след като счупи носа му и натика хрущяла в мозъка му. А третият… той се отърси от тези мисли и когато закрачи по товарната рампа, вече дишаше по-леко.

Малко по-късно вече се намираше в совалката, на път към лайнера, кръжащ в орбита около Първичния свят. Отпуснат в креслото — за пръв път наистина облекчен, откакто бе напуснал Вулкан — Торесен се замисли за срещата си с Императора.

Имаше няколко възможни обяснения: (а) Императорът страдаше от старческо слабоумие. Едва ли. (б) Наистина се опитваше да укроти някои свои свръхревностни помощници. Глупости. Това просто не беше в стила му. (в) Императорът знаеше за проект „Браво“. Погрешно. В края на краищата Торесен бе останал жив, нали така? (г) Императорът подозираше, че се готви нещо, но не можеше да го докаже. И затова бе и срещата — за да види Торесен лично и деликатно да го предупреди. Виж, това беше най-вероятното.

Е, добре. Какъв тогава щеше да е следващият ход на Императора? Виж, това можеше най-лесно да се предвиди. Щеше да усили разузнаването си. И да изпрати още свои шпиони на Вулкан.

Баронът се усмихна. При това положение се чувстваше много по-добре. Притвори очи за лека дрямка. Малко преди да заспи, си отбеляза нещо наум. Щеше да нареди на своите органи по Сигурността да съгласуват с него всички акредитации на посетители от външни светове. Очакваше с нетърпение лично да поразпита неколцина шпиони.

Глава 11

Беглецът Стен се криеше вече около месец, когато срещна девойката. Беше около петнадесетгодишна, облечена в безформен черен комбинезон. Лицето и ръцете й бяха омацани с грес. И беше на косъм да го убие. Казваше се Бет. Стен си помисли, че е най-красивата жена, която е виждал.

Бе успял да оцелее толкова дълго, като се криеше във вентилационната мрежа от тръби и Шахти, опасваща Вулкан. Размерите им варираха от двадесет метра в диаметър на централните вентопроводи до широките едва едно рамо тръби към отделните стаи. Тръбите бяха задръстени от прах и мръсотия, трупана с годините, и на много места преградени с огромните екрани на филтрите. Стен използваше малка енергийна отвертка, която бе откраднал от един от складовете, за да се промъква през тях.

Вентопроводите преминаваха във всички отсеци на Вулкан и му осигуряваха бърз достъп до хранителни складове и празни жилища, когато трябваше да се нахрани и да поспи. Единствената истинска опасност беше когато му се случеше да се озове в близост до някоя бригада, обслужваща филтърните екрани. Но можеше лесно да ги отбегне. Също така често беше чувал странни драскания и стържене — предполагаше, че идват от групи отрепи. До този момент бе успявал да се държи настрана от тях.

Единственото, от което наистина се опасяваше, бяха периодичните прочистващи акции, организирани от Компанията срещу отрепите. Според това, което беше чувал преди време, като мигри, за малцината оцелели след подобни набези изгарянето на мозъка беше гарантирано.

Въпреки това си живееше доста добре и дори бе наддал един-два килограма, откакто се бе измъкнал. Вече бе започнал леко да се отегчава и да става придирчив към храната, когато се натъкна на истинска находка.

Хидропонната ферма бе искрящ в зеленина свят, простиращ се сякаш до безкрай сред мъгли. Виждаха се извисяващи се пурпурни папрати и алеи с всевъзможни растения, някои току-що разцъфнали, други — огъващи се под тежестта на узрели плодове и зеленчуци. Стен никога не бе виждал подобно нещо освен във видеобиблиотеката.

Тук човешки същества не се мяркаха. Само агроботи — доста примитивни автомати, които се грижеха за нормалното израстване на растенията и беритбата на реколтата. Стен се спусна през вентопровода и стъпи на пода. Беше мек и зелен. Той погледна надолу. Ха, значи така изглеждала тревата!

Тръгна сред лехите, душейки… какво? Чист въздух? Аромат на цветя? Почва? Напълни шепа с нещо, което му се стори, че е грозде. Гризна зърната и лицето му светна от свежия вкус. Стен свали ризата си и започна да я пълни с плодове и зеленчуци, докато шевовете й не започнаха да пукат.

Мек звук на човешки стъпки. Стен светавично се извъртя и ножът изпълзя от леговището си. После се поколеба. Беше момиче.

Носеше зашеметяваща палка, привързана към половинметрова влакнеста пръчка. Все още не го беше забелязала и Стен се скри сред растенията. После се поколеба. Момичето не се държеше като мигри или тех. Сигурно беше отреп.

Изведнъж си спомни една от любимите фрази на баща си: „Врагът на моя враг е мой приятел“. Излезе от големите папрати и стъпи насред алеята.

Момичето го видя, замръзна, чукна зашеметяващата палка и изпъна ръката си назад, готова да я метне към него като копие.

— Чакай.

Момичето спря. Гледаше го без никакъв страх, но очите й се разшириха, когато ръката му с ножа трепна и оръжието изчезна от погледа й. Той вдигна ръце пред себе си.

— Кой си ти?

— Стен.

— Беглец ли си?

Стен кимна.

— Откъде?

— От Екзотична секция.

— Лъжец! Никой никога…

— Взривих една от зоните. Излязох със скафандър. Живея във вентопроводите.

Момичето се намръщи.

— Чухме за някаква авария. Но това е невъзможно.

Стен изчака.

— Имаш жилави мускули, това ще да е от катеренето. А и тези драскотини по краката ти… Ти наистина си беглец.

— И какво правя тук тогава?

Момичето се засмя сухо.

— Кой знае? Може би се опитваш да проникнеш сред нас. Просто е странно. Може би наистина си беглец.

Стен сви рамене.

— Покажи ми дланите си — заповяда му момичето.

Стен се подчини. Момичето огледа покритите му с мазоли ръце и обърна особено внимание на почернелите му от грес изпочупени нокти.

— Това не би могъл да го фалшифицираш. Събличай се.

— Какво? — възкликна Стен.

— Свали си дрехите. Ако си шпионин, тялото ти ще е меко като на някой социобоклук.

Стен се поколеба.

— Тази шокова палка — хладно каза момичето — е бъкана с енергия. Само за миг изхвърля три пъти повече, отколкото се полага за две секунди. После изгаря. Но дотогава онзи, който се допре до нея, е готов за рециклиране.

Стен натисна токата и костюмът му се свлече.

Момичето го обиколи, после застана пред него и го огледа още миг преценяващо. И се усмихна.

— Много хубаво тяло.

А после усмивката й изчезна.

— Хайде. Обличай се. Аз съм Бет.

Когато той се облече, тя изсипа „реколтата“ му от ризата и му я подаде. Започна да пробира зеленчуците и плодовете — хвърляше настрана недозрелите и пъхаше останалите в една торба.

— Имаш късмет, че те срещнах — каза тя. — Повечето бегълци ги хващат още първия месец.

— Ти отреп ли си?

Тя го изгледа презрително.

— Нямаше да съм жива, ако не бях. Знаем как да залягаме под метлата. Знаем места, където да се крием, места, където те почти никога не търсят. Един добър отреп може да оцелее… може би пет години.

Стен се смая.

— Колко време, откак си избягала?

— Вече три години.

Тя преметна торбата през рамо и се запъти към вентилационната тръба.

— Хайде. Ще те заведа при Орон.

Плъзна се в тръбата, направи му място да се провре и постави филтърния екран на мястото му. След това измъкна от комбинезона си нещо, което приличаше на лента за глава с лампичка, светна я и се промъкна покрай Стен, за да го поведе. От мекото докосване на тялото й устата му пресъхна. Той си пое дълбоко дъх и запълзя след нея.

Отрепите не им обърнаха никакво внимание, когато се измъкнаха от тръбата в отдавна изоставения склад.

Бяха около тридесет души, облечени в изпокрадени от складовете по Вулкан скъпи дрехи, и празнуваха успешното си нападение над един особено богат склад. Повечето вече бяха пияни или упоени. Беше едно от най-странните неща, които Стен беше виждал — купон в абсолютна тишина. Шепотът — дори сред безопасното пространство на домашната им база — беше втората природа на отрепите.

Но още по-странното беше, че всички бяха деца. Най-младата по негова преценка беше не повече от дванадесетгодишна — момиче, разтриващо с масло тялото на едно трйнадесетгодишно момче. Най-възрастното лице, което Стен успя да види, докато Бет го превеждаше през тях, беше на не повече от деветнадесетгодишен младеж. Стен се почувства като старец.

Орон се беше изтегнал в служебната секция на склада. На пръв поглед изглеждаше четиридесет и няколко годишен. Но отблизо можеше да се прецени, че въпреки бялата си коса и изсъхналата ръка е не повече от година по-голям от Стен.

Но най-лошото беше лицето му. Половината се движеше. Другата половина бе мъртва маска.

До него седеше пълничко момиче и лакомо ядеше плодове. Зад него, върху отрупано с пух ложе, лежаха две красиви голи момичета. И двете спяха — или бяха дрогирани.

— Това е Стен — каза Бет. — Беглец е.

Орон се обърна към дебелото момиче и посочи Бет.

— А тя коя е?

— Бет. Последната смяна я изпрати в хидропонната ферма — отвърна момичето, без да спира да дъвче.

Стен замръзна и изви китката на десницата си, готов да извади ножа. Щом това беше бандата на Бет, защо Орон не я познаваше? Орон видя изненадата му и живата част на лицето му се усмихна.

— Фейдал е моята памет — каза той и посочи пухкавото момиче. — А аз съм… аз съм… — Веждата му се присви.

— С прогорен мозък — довърши Фейдал вместо него.

— Да. Те… ми прогориха мозъка. Но не… хвана. Или по-скоро… подейства само частично.

Той посочи лицето си и съсухрената си ръка.

— Тялото ми. И част от мозъка ми. Така че съм с… амнезия.

— Тогава как успяваш да… — почна Стен.

— Всичко, което става през тази смяна, ми е ясно. Но през следващата… няма да помня какво е било преди. Помня как да говоря. Помня, че съм отреп. Че се казвам Орон. Макар че понякога го забравям. И помня също, че съм водачът на тези хора. Но… трябва ми напомнят за… за… имената им. И какво съм им наредил.

— Да, той ни е водачът — каза Бет. — Защото винаги може да измисли къде да нападнем. И къде да се преместим преди да ни удари поредната метла.

— Орон е отреп от дванадесет години — каза Фейдал.

Изглежда, го смяташе за комплимент. Стен реши, че сигурно е права.

— Значи си беглец — каза Орон. — И искаш да се присъединиш към нас?

Стен се поколеба, погледна Бет и сви рамене.

— Разбира се. Защо не?

— Гарантираш ли за него, Бет?

Бет се изненада. Обикновено в такива случаи имаше изпитание… и разпити. Защо сега Орон държеше да заложи само на нейната дума? Хвърли поглед към Стен, който очакваше отговора й. И го видя. Беше изписано на лицето му. Не го интересуваха нито отрепите, нито Орон. Той явно бе убеден в своите способности да оцелее и без тях. Беше тук заради… заради нея.

Стен усети как сърцето му подскочи, когато тя кимна.

— Взимаме ли го в екип?

Бет срещна очите на Орон. И изведнъж се засмя.

— Да.

— Бет ще е твоят партньор в екипа — обърна се той към Стен. — Прави каквото тя… ти покаже… и ще живееш. Сега седни… вземи си вино. И ми разкажи… историята си.

Стен прие подадената му чаша с вино и се изтегна на пода. Започна да разказва, като от време на време мяташе поглед към Бет.

Глава 12

— Искам да гледкам живино, мамии, искам живино.

Сестрата в Яслите се затича към момченцето, с топла усмивка на лицето. Прегърна го и натисна един бутон. Стената просветна, превърна се в екран и по него заскачаха нарисуваните герои. Четиринадесетгодишното момченце се закиска от възторг.

Родителите на Бет я бяха продали на Компанията преди няколко цикъла. Цената: договорите им бяха скъсани и двойката мигрита бе освободена да напусне Вулкан. И двете страни смятаха сделката за успешна.

Обикновено Компанията предпочиташе децата на мигритата да отрасват в средата на мигрита. Но имаше и изключения. Психът — психиатърът на Компанията — чак подсвирна, когато видя индекса на природна интелигентност на Бет. Представители на Компанията се обърнаха към родителите на момичето и ги убедиха, че ще отиде на много по-добро място. Те я целунаха и я поставиха в леглото. Бет се събуди в детските Ясли на компанията, обкръжена предимно от по-малки от нея деца. Компанията обикновено ги взимаше петгодишни, но индексът на Бет беше впечатляващ. И решиха да рискуват с осемгодишно дете.

За пръв път в живота си Бет беше буквално задушена от любов и внимание. Майките в Яслите я прегръщаха, целуваха я и й даваха какви ли не играчки. Много малко постъпки носеха наказания или суров укор. Въпреки това Бет не се доверяваше на Майките нито за миг. Никой обаче не го разбра, тъй като Бет още от малка се беше научила да се държи кротко, да отговаря само когато я попитат и да прави всичко, което поискат от нея.

На Бет й беше нужно време, докато разбере какво толкова я ужасява тук. Бяха другите деца… другарчетата й.

Стен пристъпи край Бет и надникна надолу към склада. Беше точно според модела на Орон. Извисяващи се редици с подредени един върху друг сандъци и товарни тръби, пълни с какво ли не — от облекла до луксозни хранителни продукти, предназначени за теховете и екзеците. Място, където хора не стъпваха, тъй като цялата работа беше поверена на роботи, от дребните инвентаризиращи чиновници до гигантските, с мозъци на идиоти товарачи.

Бет и още един отреп се заеха да оглеждат алармената система.

Орон им бе описал плана си и после попита имат ли предложения.

— Не, Стен — бе възразил той, след като го изслуша внимателно. — По този начин… няма никакво… измъкване. Виж.

Пръстите му проследиха модела на вътрешността на склада.

— Да се блокират изходите със сандъци. Но дори да сте сигурни, че са блокирани, все пак трябва… да допуснете, че някой ще може да проникне. Трябва да сте подготвени… да му се противопоставите. Да си подсигурите друга… — Той замърда нервно с пръсти, за да намери подходящата дума. — Тактика… За да бъдеш добър отреп, трябва да познаваш тактики. Дори когато планът ти е… съвършен… трябва да допускаш, че може да се провали. Никога не трябва да се набутваш в ситуация, от която няма никакъв… изход.

Стен кимна. И Орон започна да му обяснява как да подсигурят гърба си.

— Тук ще осигурим резервен изход… поставяме… наблюдатели… тук… и тук.

Бет намери първото алармено устройство и го обезвреди. Друг отреп вече сваляше филтърния екран. Надолу се плъзна въже и мигове след това всички от групата се озоваха на пода на склада.

Бет даде знак на Стен да я последва към един компютърен терминал. Останалите трима започнаха да проверяват за други скрити алармени устройства.

— Не бива да оставяме никакви следи, че сме били тук — прошепна му момичето.

Пръстите й зашариха по клавиатурата на терминала. Най-напред тя извика програмата УКАЗАНИЯ ПО СИГУРНОСТТА и заповяда на детектора на човешки тела да пренебрегне присъствието им. После извика СКЛАДОВА ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ. Проучи я внимателно, отбеляза си нещо и въведе промени в списъка.

— Можем да вземем ето тези неща. Никой няма да забележи липсата им.

Даде знак на останалите и те почнаха да събират плячката.

Тъкмо когато мъкнеха последния сандък към скупчената под отвора на тръбата готова за изнасяне плячка, се чу скърцащ звук. Всички скочиха да си намерят укритие.

Охраняващият бот се затъркаля на завоя, с изпънати встрани пипала на сензорите, готови да засекат човешки форми на живот. Отрепите затаиха дъх, когато пипалата се залюляха във въздуха. Най-сетне те се прибраха в металното туловище и ботът се затъркаля към изхода.

Но изведнъж изскърца и се закова на място. Един от отрепите тихо изстена — когато се бе хвърлил да се скрие, беше оставил един сандък насред пътеката. Бръмченето на мотора на охраняващия автомат се усили. От металното тяло се изпружи зашеметяваща палка и сензорите на бота щръкнаха и се завъртяха, за да открият причинителя на това безредие. Алармите мълчаха. Машината все още не беше сигурна. Макар да бе невероятно, някой от ботовете товарачи можеше да е оставил сандъка неподреден.

Бет даде знак на Стен — посочи му нагоре, към върха на подредените покрай стената сандъци. Измъкнаха се безшумно от скривалището си и се прилепиха до редицата. Тя стъпи на ръцете на Стен и се закатери по накамарените сандъци. Стигна догоре и се сниши по корем — и изведнъж един от сандъците под нея изпука силно.

Ботът се завъртя към източника на звука.

Бет грабна един от сандъците и го хвърли върху него. Зашеметяващата палка на бота щръкна нагоре и сандъкът се натресе в нея. Целият склад се изпълни с най-ужасната воня, която Стен бе помирисвал. От разбития сандък върху бота се заизлива течност и той започна да се върти безпомощно на място.

Стен подхвана Бет, която скочи долу. Ботът спря лудешкото си въртене и немощно изпружи зашеметяващата си палка.

Стен погледна Бет. Тя му се ухили и храбро излезе пред сензорите на машината. Автоматът изобщо не я забеляза. Стен я последва. Останалите също излязоха и започнаха да пъхат сандъците с плячка в тръбата. Зад тях ботът немощно размахваше оръжието си.

Бет мразеше куклата си. Беше мекичка, гушкаща се и програмирана да е най-добрият възможен приятел за едно малко момиче. Когато я допираше до себе си, кожата й настръхваше.

По това време беше вече десетгодишна и я бяха преместили в Отделение Б за втория курс на обучението й. Майките на Яслите продължаваха да я даряват с любов, но вече като награда за индивидуални занимания — тук децата се окуражаваха да прекарват повече време сами. И да гледат живино, вместо да си играят.

Бет никога не се издаде какво изпитва към куклата. Беше видяла как наказват други деца, които малтретираха куклите си или не им обръщаха внимание. Изглежда, това беше единственият грях, който децата можеха да извършат. Все още не знаеше защо изпитва омраза. Куклата й беше досущ като тази на останалите — малко момиченце (момчетата имаха мъжки кукли) с тънички, източени крачка и ръчички и голяма глава. На лицето й бе изписана неизменна широка усмивка, за която Бет реши, че е идиотска.

Но една нощ просто не можа да понесе, докато изкуственото същество се мушкаше в леглото й, шепнейки в ухото й, молейки я да й сподели малките си момичешки тайни. Във внезапен изблик на гняв тя я запокити на пода. И мигновено я обзе ужас. Какво бе направила?

— Кукличке, Кукличке, моля те, не умирай…

Куклата отвори очи и тихо затананика. После попита:

— Бет, нали сме щастливи?

Бет кимна.

— Искаш ли да се гушна до теб, да ме прегърнеш и да си разказваме… да разказваме… да разказваме приказки.

— Да, Кукличке.

И си легнаха.

След тази случка куклата изглеждаше наред, само дето често заекваше и малко се повтаряше.

Всъщност куклите бяха сложни дистанционни сензори на програмата на главния компютър на Яслите, устройства за пълно и непрекъснато следене на физическите и емоционални реакции на възпитаниците. Теснообхватен детектор осигуряваше възможност на компютъра и обслужващите го хора да знаят винаги дали детето не е извън обсега на куклата си. А през нощта беше особено важно всяко дете да гушне куклата си — само тогава устройството можеше да приложи инжекциите. Инжекции, предназначени да затъпяват възприемчивостта на децата, да увеличават емоционалната им зависимост и да забавят физическото им, и, най-важното — емоционално-половото им развитие.

Когато Бет блъсна куклата си в стената, беше изкарала сензорите й леко извън строя. Те продължаваха да отчитат и докладват за нея като за същество с духовно и физическо развитие на равнището на десетгодишна, така че по някое време я класифицираха като индивид с рязко нарастващ процес на забавяне на развитието и количеството инжекции бе сведено до минимум.

След две години Бет вече можеше да долови промените у другите деца. Момчетата си оставаха със закръглени бузки и недоразвити. Момичетата продължаваха да се кикотят и да си играят елементарни игрички.

Бет се бе научила винаги да остава сама в банята, когато гърдите й и половото й окосмяване започнаха да се оформят. За щастие, узряваше достатъчно бавно, и все още нямаше мензис.

Но Бет разбираше, че тук има нещо ужасно порочно. Ужасно грешно по отношение на другите деца и порочно от страна на Майките в Яслите. Усещаше, че нещата стигат до някакъв ужасен край, но не можеше да направи нищо.

Стен реши, че Бет и Фейдал прекаляват. Бяха облечени като джойгърли и се закачаха с един мургав тех. Стен надникна от скривалището си и поклати глава. Не беше заради това, което правеха — това беше част от плана, — а от представата им как изглеждат джойгърлите. Подаде се още малко и се вслуша.

— А бе момиченца, вие май сте още мънички? — Техът облиза устни и ги огледа.

— Не се безпокой. Двете със сестричката ми вече имаме доста опит.

— Сестричката, а? Виж, това е интересно. Ама сигурни ли сте, че татето ви няма да… ако взема, че проявя интерес?

— Че защо? Той ни праща. Казва, че така ще му съкратят поне две години от договора, с всичките кредити, които ще му донесем.

— Той ви праща, а? Е какво пък, чувал съм, че хлапетата на мигрите растат бързо, ама си мислех, че са само приказки.

Бет и Фейдал се вкопчиха в ръцете му и го помъкнаха към празния апартамент.

— Хайде, ела. Ела да се позабавляваме.

След минута Стен изрита вратата и нахълта вътре. Техът се беше разсъблякъл.

— Какво става тук, по дяволите!

Техът едва не получи сърдечен удар. Мъчеше се да прикрие слабините си с едната ръка и да вдигне гащите си с другата.

— А бе… ти… ти кой си?

Стен размаха гаечния ключ.

— Тия двете са ми сестри бе! Разбра ли?

Извърна се към Бет и Фейдал, които се бяха сгушили на кревата и се преструваха на изплашени.

— Марш вкъщи!

Двете бързо изхвърчаха през вратата. Стен затвори и пристъпи към теха.

— Със сестрите ми ще се гавриш, а?

— Ама… чакай… те казаха, че…

— Те да не са ти джойгърли? Сега ще те… — И надигна ключа, готов да го стовари върху оплешивяващото теме на теха.

— Чакай бе… Не можем ли да се разберем?

Стен леко свали ключа.

— Какво имаш предвид?

Техът затършува из джобовете си и измъкна кредитната си карта.

— Тук имам много кредити… много. Само си кажи цената.

Стен се ухили. Орон се оказа прав. Това бяха лесни пари.

Гласове. Бет се размърда в креватчето и се събуди. Приспивателните, които й даваше куклата, вече не бяха достатъчно за дванадесетгодишното й тяло. Присви очи в полутъмната спалня на Яслите. Светлини. Тихо мърморене. Смъкна се от леглото и погледна куклата. Поколеба се. Куклата „знаеше“ кога са я прегърнали. Но можеше ли да разбере кой?

Отгърна одеялото на съседното легло. Все едно, Сузи никога не й бе харесвала особено. Напъха куклата си под мишницата на Сузи, облече се и застъпва тихо по пътечката.

Полузабранената за децата врата към коридора се оказа отворена. Всички деца бяха потънали в дълбок сън, упоени от дозите дрога. Бет си пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Централният коридор се оказа ярко осветен. В единия му край забеляза отворен прозорец към нещо, което приличаше на лаборатория. Притисна се до стената и се промъкна до него.

Гласовете се чуха отново. Единият беше висок и писклив, като че ли принадлежеше на малко дете.

— Днес направих всичко както трябва, нали, татенце? Придвижих големия лайнер съвсем самичък, чак до кея. Нали бях добричък?

Чу се вторият глас. По-дълбок.

— Разбира се, Томи. Ти се справи най-добре от всички. Казах на доктора и той обеща, че ще ти даде нещо допълнително за това.

— Бонбонче? Ще ми дадат бонбонче? Обичам мента. Нали знаеш, че обичам мента, татенце? Татенце, нали ще ми дадеш още ментичка?

— Ще видим, синчето ми. Ще видим.

Бет надникна предпазливо през прозореца. И едва не изкрещя. Върху инвалидна количка седеше хилаво телце на мъж. Приличаше досущ на куклата й. С огромна глава, полюшваща се върху дълга тънка шия. Около нея се виеха захранващи кабели. Главата беше без косми, някак раздута, и лицето беше като на малко момче.

— Видях някои от онези мигрита, за които ми разказа, татенце. И наистина се радвам, че Компанията не ме е оставила да израсна като тях. Те трябва да ходят, и миришат лошо. Никога няма да разберат какво означава да са като мен. Един ден ще стана товарен кран, а след това ще се окажа зад контролния пулт на боен бот. О, толкова са добри към мен!

— Разбира се, Компанията е добра към теб, Томи — отвърна вторият глас, глас на нормален човек, облечен в бяла престилка на лабораторен тех. — Точно затова те взеха в Яслите и затова сега ти помагаме. Ние те обичаме.

— И аз те обичкам. Ти си най-доброто татенце на света.

Бет безшумно забърза по коридора. Затича се. Не знаеше накъде бяга, но продължи да тича, докато не се изтощи. Озова се в прашен, отдавна неизползван коридор, сгуши се, опряла гръб в стената, и най-сетне даде воля на сълзите си. После спря и се огледа. Забеляза, че коридорът прекъсва пред решетка на вентилаторна тръба на пода. Дръпна я и бавно надигна капака. Вмъкна се в шахтата под решетката и я затвори. Седна и се сгъна на две. Хлиповете й замряха и тя потъна в сън.

Когато се събуди, в нея се взираше полумъртвото, добродушно лице на Орон.

Длъгнестият отреп надникна през отвора на тръбата и махна с ръка на следващите го. Други шестима членове на бандата скочиха безшумно и се озоваха на пода на търговския коридор.

Последва дълго изсвирване; отрепът се извърна и погледна назад. Стен се надвеси от отвора на вентопровода и посочи набелязания за грабеж магазин. Отрепът се прокрадна като плъх сред сенките и бавно се приближи до него.

Стен се отдръпна и продължи да наблюдава.

Беше в бандата на Орон вече от девет месеца. Орон го учеше добре и Стен бързо напредна до положението на негов доверен нападател, а сега бе получил правото сам да планира и ръководи собствените си нападения. Гордееше се, че при нито един от набезите му бандата не беше дала жертви и че всички те много рядко завършваха, без участниците в тях да се върнат тежко натоварени с плячка.

Въпреки това си даваше сметка, че този късмет няма да продължи вечно. Рано или късно отрепите щяха да бъдат засечени от помитащите отряди на охраната и щяха да бъдат унищожени. Такъв беше животът. Веднъж, по време на разузнаване, неволно стана свидетел на резултата от една такава „метла“. Социопатрулите дори не се бяха постарали да приберат труповете. Въпреки че останките бяха почернели и се бяха превърнали почти в скелети, можеше да прецени, че отрепите не бяха загинали лесно. Особено момичетата.

Това го накара да си помисли за Бет. Тя все още беше — въпреки приятелството му с Орон — единствената причина, която го привързваше към бандата. Стен я обичаше. Въпреки че не му стигаше кураж да й го каже. Тя беше… беше просто… Той се отърси от моментния си блян и отново се съсредоточи върху наблюдението.

Отрепите бяха стигнали до входа на магазина. Засвистяха малки ръчни горелки и решетките паднаха. Длъгнестият — Рабет — замахна с опакото на горелката и разби стъклото на витрината. Отрепите се скупчиха и започнаха да пълнят широките джобове на комбинезоните си с изложените на витрината изделия.

Стен се озърна назад по коридора. Очите му се разшириха. По коридора към тях се носеше социопатрул, стиснал зашеметяващата си палка.

Стен облиза устни и се присви в отвора. Социопатрулът се плъзна и се озова точно под него. Стен се засили по хлъзгавата тръба и се стовари върху гърба на едрия мъж, краката му се увиха около врата му. Социопатрулът рухна на палубата и палката отхвърча от ръката му.

Въпреки че патрулът бе едър и дебел, реакциите му се оказаха бързи: той успя почти мълниеносно да се изправи и откопча ръчната си граната за борба с безредици. Стен се извъртя, скочи и го изрита и с двата си крака в главата, докато пръстите му още опипваха пръстена на предпазителя на гранатата.

Вратът на патрула се скърши с глух пукот. Докато мъжът падаше, Стен направи салто във въздуха, приземи се, закова се за миг и се извъртя, вече с ножа в ръката.

Нямаше повече работа за него.

Отрепите само погледнаха мъртвия социопатрул, после припряно заприбираха останалите стоки по витрината по джобове и торби. Накрая се затичаха към вентилационната тръба.

Когато Рабет изпълзя нагоре по тръбата, за миг спря до Стен и ухилен го поздрави с два вдигнати пръста.

Стен се извърна неудобно в койката си. Не можеше да заспи. Не преставаше да мисли за социопатрула, когото беше убил, както и за отдавна мъртвите трупове на избитата банда отрепи. Трябваше да се маха от Вулкан. Трябваше да отведе Бет със себе си. Но как? Главата му гъмжеше от планове. Всички бяха грижливо обмисляни преди. И всички водеха до пълен провал. Но трябваше да има някакъв начин.

Нещо край него изшумоля. Обърна се и видя Бет, която се шмугна под завесата и влезе в стаичката му.

— Какво пра…

Меката й длан запуши устните му.

— Чаках всяка нощ. Теб. Не мога повече да чакам.

Много бавно тя отдръпна ръката си, после взе неговата и я приближи до колана на комбинезона си. Миг след това надигна костюма над раменете си и го свали. Отдолу беше гола.

Приближи се до Стен и пръстите й заопипваха токата на колана му. Той хвана ръката й и я отмести.

— Почакай. — И измъкна нещо изпод възглавницата. Малък пакет. Разтърси го и изсипа съдържанието му. Беше дълга, изтъкана от стъклени нишки роба. Дрехата затанцува на оскъдната светлина и заблестя в калейдоскоп от цветове. — За теб. Подарък.

— Откога я имаш?

— От отдавна.

— О… Ще я пробвам. По-късно. — После тя се озова в прегръдките му и двамата потънаха в леглото.

Бет последва Стен по вентопровода. Стесняваше се на две места и им се наложи да се промъкнат с усилие. Момичето нямаше никаква представа къде отиват. Стен й беше казал само, че е изненада. Завиха и тръбата завърши с плоска метална стена.

— Това не е никаква изненада — промълви тя. — Тръбата просто е задънена.

— Ще видиш. — Джобната му горелка засвятка и той започна да реже. След няколко мига беше прорязал „вратичка“ и само къса ивица метал все още я задържаше на място. — Сега си затвори очите.

Бет се подчини и чу съскащия звук на горелката, която отново започна да реже, след което последва глух тътен — „вратичката“ падна на пода.

— Вече можеш да ги отвориш.

И Бет за пръв път в живота си се оказа „навън“. Леко спускаща се към мъничко езерце морава. Високи зелени неща, за които си помисли, че сигурно трябва да са дървета, а на ръба на езерото — малка — дали не беше дървена? — къщичка, построена по обичая на древните. Комин, с къдрещ се от него пушек, и всичко останало. Стен я подкани и тя го последва зашеметена.

Вдигна очи нагоре и видя яркосиньо изкуствено небе. Неволно се присви притеснена и се дръпна. Беше така… открито. Стен я прегърна през рамо и тя се отпусна.

— За миг си помислих, че ще пропадна… надолу… или навън.

Стен се разсмя.

— Така си свикнала.

— Но къде сме?

— Това е частната зона за отдих на помощник-кадровия директор на Компанията Гайтсън. Днес замина на двуциклова обиколка по външни светове за наемане на персонал.

— Ти откъде разбра?

— Поиграх си малко с компютъра. Доста добър съм в тези работи.

Бет беше озадачена. Беше хубаво, разбира се, но… тя се огледа…

— Какво ще грабим?

— Нищо. Тук сме на почивка.

— Почивка ли? Но това е…

— През следващите два цикъла няма да правим абсолютно нищо, освен да се наслаждаваме на всички неща, които Гайтсън е оставил тук. Ще ядем най-хубавото, ще пием от най-хубавото и ще се любим. Никакви грабежи. Никакви патрули. Никакви грижи. Нищо.

Стен поведе Бет към езерото. Измъкна се от комбинезона и бавно пристъпи към брега.

— Е, добре, аз смятам да си взема баня.

Бавно преплува няколко метра. Бет го гледаше разтревожено, очаквайки нещо да се случи. Стен се обърна и й се ухили.

— Е?

— Как е там?

— Мокро.

Бет се усмихна. После се изкикоти. И се разсмя. Високо, гръмко. Цялото й тяло се затресе от смях. Така, както се смееше, когато беше още дете. Преди Яслите. Съвсем не като сред отрепите.

Посегна към токата на колана си.

— Стен?

— Мммм?

— Буден ли си?

— Мммм… да.

— Просто си мислех…

— Да?

— Не искам никога да напусна това място.

Дълго мълчание.

— Трябва да го напуснем. Скоро.

— Знам. Но просто ми се струва толкова… толкова…

Той я прегърна и я притисна до гърдите си. Изтри сълзата й с длан.

— Аз се махам — каза той.

— Махаш се? Какво искаш да кажеш?

— От Вулкан.

— Но това е невъзможно.

— Колкото и животът ми като отреп.

— Но как?

— Все още не знам. Но ще измисля начин.

Бет хвана ръката му. Задържа я.

— Искаш ли ме с теб?

Стен кимна.

— Винаги.

А после я притисна към себе си и двамата не се отделиха един от друг цялата нощ.

Глава 13

Махони се преметна през транспортния жлеб, през бариерата и над входа на машинното депо. Завъртя се във въздуха, стъпи на крака и затича.

Профуча покрай монтажната линия, избегна транспортера и се изтъркули върху лентата за отпадъци. Тя го измъкна извън депото и го повлече на около метър и половина над друг транспортен жлеб, насочен на юг. Махони се плъзна към ръба й, хвана се за него и увисна на ръце.

Пусна се и кацна върху пътническия елеватор. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и изтупа работния си комбинезон. Помисли си, че да реже „опашките“ става все по-трудно и по-трудно. Явно Торесен и неговият отдел по сигурността бяха твърде заинтересувани от действията на тилов сержант Ян Махони, Имперска гвардия, подсекция контрол на качеството на полевия армейски порцион.

Засега преследвачите му не бяха нищо повече от параноичните разузнавателни агенти на Вулкан, действащи напълно рутинно, като на всеки друг свят. Поне така се надяваше. Но ако сега го спипаха, в най-добрия случай щяха просто да го гръмнат. До момента Махони беше успял да се снабди с карта на мигри, да я фалшифицира в достатъчна степен приемливо, да измуфти няколко мигрантски костюма и да потегли на юг.

Намираше се на мили разстояние под Окото. Далеч извън ограничените зони за лица, които не са наемници на Компанията.

Тук долу, ако го разкриеше Сигурността или някой социопатрул, Компанията най-вероятно щеше да намери за по-просто да го рециклират в най-близкия хранителен завод, вместо да минават през сложните процедури на депортирането.

Махони беше излязъл сам на терена съвсем съзнателно. Намеренията му да вербува хора от местния персонал се бяха оказали повече от неуспешни. Натъпкан в секцията за чужденци на Окото, той имаше достъп или до явни провокатори, или до мигрита, които бяха толкова изплашени, че просто не си струваше да се занимава с тях. Във всеки случай да се заеме с оперативна дейност на терена в известен смисъл изглеждаше по-малко рисковано, отколкото да приключи мисията си и да се върне прибързано на Първичния свят.

Императорът, както сам усещаше, нямаше ни най-малко да се впечатли от досегашните му резултати:

1. Торесен, от една страна, наистина беше затънал до темето на бръснатата си глава в конспирация и не допускаше никой, включително и собственият му директорски борд, да се меси в операциите му. Голяма работа. Това Императорът го знаеше вече от година, при това без да напуска Първичния свят.

2. Торесен усърдно разработваше пропагандна кампания в сиви и черни краски, насочена срещу Империята и ориентирана особено към мигритата. Но тъй като използваше посредничеството на Съветниците, между него самия и кампанията имаше толкова много брънки, че си оставаше недосегаем. Махони беше успял само да установи, че такава операция е налице, без да може да уточни нито спецификата, нито интензивността й.

Махони изсумтя наум. Ако някой редник-тиловак от Секция „Богомолка“ се върнеше от терена с подобни сведения, нямаше да зачетат труда му и за пет пари.

3. Някои системи за сигурност от други светове бяха настръхнали и се ширеха слухове, че Компанията отделя значителни средства и производствени ресурси за военни цели. До този момент — недоказуемо. А дори и Махони да успееше да докаже, че тези обвинения са верни, Компанията винаги можеше най-невинно да заяви, че подготвя експанзия в Първопроходния сектор.

— Бъзе и коприва, това съм събрал — промърмори си Махони. И замръзна.

Далеч пред него, в дъното на жлеба на пътническата лента, се виждаше ясно кордон от социопатрули, проверяващи картите на преминаващите с преносим компютър. Фалшификатът на Махони не беше чак толкова добър. Той бързо скочи от лентата и се озова на по-долната, която я пресичаше. Тя изскърца и бавно го понесе във вътрешността на просторен купол. Отсрещният й край също се оказа блокиран от пост, проверяващ личните карти.

Махони се метна като зайче към страничния коридор. Основно правило. Вървиш бавно. Дишаш спокойно. Лицето разцъфнало от щастие. Малко изгърбен. Току-що се връщаш от смяна и се прибираш в квартирата си. Заизкачва се по един по-тесен коридор, след което сви по трети. Свърна още в началото му и направи гигантска крачка на следващата пресечка.

Спря се. Изчака. Ослуша се.

Разбира се. Стъпки зад него.

Бяха го вкарали в капана. Но на Махони не му оставаше много избор. Закрачи колкото можеше по-бавно, оставяйки се на копоите да го натикат все по-дълбоко сред изоставените секции на Вулкан.

Първият направи груба грешка, опитвайки се да го нападне в гръб иззад ъгъла на един сляп коридор. Махони се измъкна от хватката му и лакътят му се стовари в глътката на главореза. Изби пушката за борба с безредици от ръцете на втория грубиян, хвана я с една ръка, докато още летеше във въздуха, и задържа кордата на енергийния пакет. Социопатрулът се завъртя на място. Махони стовари кокалчетата на юмрука си в основата на черепа му.

Двама. Обърна се и разбра, че са били само блокиращият елемент. Иззад ъгъла се появиха още трима. Единият беше вдигнал оръжието си. Прицели се.

Шокова палка, привързана към еластична пръчка, изхвърча от вентилационната тръба на тавана и се заби в окото на стрелеца. Той изкрещя и рухна.

Махони затича напред, знаейки, че не е достатъчно близо до другите, когато някакъв младеж скочи от тръбата и дясната му ръка мълниеносно се стрелна назад и напред.

Махони примигна, когато пред очите му главата на втория от тримата отскочи от тялото и от обезглавената шия бликна фонтан кръв. Младежът се присви в движение, като продължаваше да се върти, и ножът в ръката му описа пълен кръг, политайки от пода.

Махони дори забеляза, че свободната ръка на младежа е стиснала върха на китката на другата в защита. Виж ти. Знае как да…

И третият изхриптя, когато ножът се заби дълбоко в гърдите му. Сгъна се на две и се срина. Младежът измъкна ножа си и го отри в униформата на трупа. Млад. Добър. Смелчага.

Махони остана неподвижен на мястото си, оставяйки младия да се приближи до него. Друг младеж — не, момиче — се изсипа от вентилационната тръба. И си прибра копието.

На около деветнадесет години, нисичка. На тегло, да речем — около шейсет кила. Втора отметка: деветнадесетгодишна ходи с четиридесетгодишен. Приличаше на всеки друг млад мърльо от някой мръсен свят. Само дето не раболепничеше. Махони прецени, че мъжът не е пълзял много в живота си. Отреп. Махони почти се усмихна.

Стен изгледа Махони, после двата трупа зад гърба му. Не беше никак лошо за един старец. Изглеждаше някъде към четиридесетте, и едър. Стен не можеше да определи точно мястото му, въпреки комбинезона на мигри. Не беше никак изненадващо, след като Стен познаваше само три класи и се беше сблъсквал само с две от тях лице в лице.

— Скоро ще се появят още от тях, приятелю — каза Махони. — Затова да си спестим представянето.

— Няма за какво да бързаме. Ние поне. Не бях виждал петима души след един човек. Какво си направил?

— Малко е сложно…

— Стен. Виж.

Стен не отмести погледа си от Махони. Бет се изправи от трите трупа и подаде на Стен три карти.

— Тия не са патрули. Имат карти на екзеци!

— Тайните служби на Торесен — каза Махони. — Сигурно са ме проследили от Окото.

— Ти да не си… да не си външен!

— Да.

Стен взе решение.

— Събличай се.

Махони настръхна, но веднага се овладя и се изруга наум. Хлапето имаше право. Свали ципа на комбинезона си, след което измъкна ботушите от краката си. Надигна единия за опит и го удари в стената. Подметката му се разкъса и на пода се разсипаха парчета от миниатюрен предавател.

Стен кимна.

— Ето как са те проследили. Можеш да си облечеш костюма.

Сви ръце и подкани Бет към отвора на тръбата. Тя се вмъкна, подаде му ръка и той я последва.

Обърна се в тръбата и Махони скочи, хвана се за ръба и се надигна. Озовахме при тях.

— Малко е тесничко за човек на моята възраст.

— Не е от възрастта — отвърна Стен.

— Дай да не спорим кой е по-стар и коремът му тежи повече.

— Последвай ни — отвърна Стен кратко. — Без повече приказки.

Махони отново примигна, когато ножът на Стен изчезна… като че ли в ръката му. После затича след Бет и Стен по извиващата се тръба.

Глава 14

— Остави, Фейдал. Не знам как, но… си спомням какво е империя — каза Орон.

Махони понечи да попита нещо. Стен поклати глава.

— Разузнаване?

— Очи.

— Ах. И значи искаш моите хора… и аз самият да станем твоите очи?

— Не — отвърна Махони. — Мен всеки момент може да ме гръмнат.

Орон погледна въпросително Фейдал. Лицето й остана безизразно.

— Торесен нямаше да прати подир мен шефове на Тайните си служби, ако не беше напълно сигурен кой съм.

— Торесен… шефът на Компанията, твой враг? — прошепна Фейдал.

— И искаш?

— Трябват ми доказателства за плановете на Торесен. Проникнах със „синя кутия“ в централните компютри на екзеците и там нямаше нищо за проект „Браво“, освен предупредителни пароли.

— Този… Торесен. За него, изглежда, въпросът е личен.

— Повече от деветдесет процента вероятно.

Стен се намеси.

— Какво става, ако се окаже там? И ти си прав?

— Изпращаме тук Гвардията. Императорът ще назначи някакво надзорно управление. Нещата ще се променят. За мигритата. За всички.

— Не е достатъчно — обади се Бет.

— Ще изгинем всички, докато скапаната ти Империя се намеси. Ти не знаеш ли? Ние, отрепите, не доживяваме до почтена възраст — намеси се Стен.

— Стен е прав. Един беглец от друга банда ни подхвърли… кога беше?

— Преди две смени — отвърна Фейдал.

— Каза, че е видял патрули в складовете. Мотаели се с… пушки за борба с… бунтовници — каза Орон и се усмихна, горд, че е успял да си го спомни. — Скоро ще проведат прочистваща операция. Ще ни пометат. А сме твърде много, за да ги избегнем.

— Колко са в твоята банда?

— В момента петнайсет — отвърна Фейдал вместо Орон.

Махони бързо пресметна. Малкото имперско подразделение разполагаше със собствен външен люк. Разследването щеше да мине без много шум, ако се добереше до това, което му трябваше…

— Прехвърляне отвън. За всички вас. На който пожелаете свят на Империята.

Стен се усети, че дъхът му е спрял. Пое си дълбоко дъх и погледна невярващо Махони.

— Мога да ви го гарантирам. Вие нападате щаба на Торесен. Донасяте ми всичко, на което пише „Проект «Браво»“. Всичко, което можете да доставите на кораба. Империята си спазва честно уговорките.

— Не мисля, че има нужда да… го обсъждаме. Прав ли съм?

Махони се изправи.

Нямаше нужда.

Патрулът се дотътри до края на маршрута си и спря. Прозя се. После се обърна и отново закрачи лениво по коридора.

Стен се промуши през вентилационната шахта в стената… дъх… дъх… крачка… нова крачка… напред. Крачеше в крак с пазача. В ритъм. С очи, приковани в гърба на часовия. По-близо. В крачка. В триметровата предупредителна зона. С очи в целта. С блокирано съзнание.

Лявата му ръка се стегна около врата на часовия. Той рязко изви главата на едрия мъж назад и ножът му се заби дълбоко в бъбрека му. Часовият изпъшка. Изхърка. Стен отстъпи встрани от отпуснатото тяло, повлече патрула назад към шахтата и го напъха в нея. Затича се по коридора, към входа на секцията на екзеците, напипа панела и натисна.

Отрепите бяха обмислили грижливо схемите на Окото, които Махони им бе описал слепешката из въздухопроводите над Центъра за посетители, и бяха напипали ключа.

Очевидно екзеците бяха много по-деликатни от теховете и мигритата. Повечето коридори, особено тези около апартаментите на хората от висшия ешелон, бяха шумоизолирани.

Панелът се отвори и Стен махна на останалите.

Останалите четиринадесет отрепи се изсипаха през тръбите и се понесоха към него. Един по един се промъкнаха през зева в стената. Орон се намираше в средата на колоната, с безизразно лице. Фейдал го поведе към вътрешната стена. Стен тихо изруга, молейки се дано паметта на Орон се върне бързо, защото ако се проваляха, повечето щяха да загинат сред Окото. Дори ако неколцина от тях успееха да се измъкнат в района на мигритата, щеше да последва безкраен поток от помитания.

Отново си даде сметка, че нямат избор. Бет мрачно се съгласи, а после потъна в колебания между нетърпението си да види нови светове и притеснението дали ще се приспособят към тях. Стен видя в това добър знак.

Зевът в стената се стесни. Стен се напъха вътре с рамото напред. Вратата сякаш се канеше да го притисне. За миг гърдите му се оказаха стегнати. Стен почти изпадна в паника, но съобрази да изпразни дробовете си и се промъкна.

Скупчиха се пред големите двойни врати към покоите на Торесен. Стен с любопитство докосна повърхността им. Груба. Зърнеста. Като проядена стомана. Но още по-груба. Зачуди се защо Торесен не бе поръчал вратата — дали не беше органична? — да се направи по-мека.

Бет настрои индикатора на друга честота и го опря до ключалката. Затвори очи… пръстите й пробягаха по превключвателите на налягането. Недоловимото за слуха налягане нарасна и отслабна в тъпанчетата на Стен. Последва прещракване. Главната ключалка се отвори.

Бет извади от кесийката на колана си пластмасова клечка, докосна нагряващия бутон и внимателно я опря в центъра на панела на вратата. Единият край на клечката, нагрят до температурата на човешко тяло, представляваше дубликат на пръстовия отпечатък на показалеца на Торесен. Стен се зачуди как Махони се е сдобил с него.

Вратата изщрака — отрепите се хванаха за оръжията, — люшна се и се отвори.

Стен и останалите се вмъкнаха вътре.

Времето спря. Намираха се в пространството. Озоваха се сред екзотична гостоприемна джунгла.

Намираха се на самия връх на Окото, в бърлогата на Торесен. Прозрачният покрив на купола беше открит и космосът блестеше над тях. Стен беше единственият от отрепите, видял Вулкан отвън. Успя в достатъчна степен да запази самообладание и да затвори тихо вратата, след което се огледа.

Освен тях нямаше никого.

Градина. С пръснати тук-там мебели, разположени сред разцъфналата буйна растителност, сякаш някой бе махнал всичките стени, таван и под на някаква огромна къща, оставяйки на място всички други признаци на домашен живот.

Отрепите се съвзеха от първоначалната си изненада и се раздвижиха.

Стен зърна детектор на движение, който се залюля и се насочи към тях. Затича се, скочи и ножът му замахна към индикатора. Забеляза други микрокамери и посочи. Отрепите кимнаха. Тръгнаха напред и се скриха сред непознатите им храсталаци.

Стен, Орон и Бет останаха заедно, оглеждайки се за нещо, което можеше да прилича на офис. В единия край на купола забелязаха изкусно аранжирана оръжейна стена. Хладни и огнестрелни оръжия от всевъзможни светове и култури бяха окачени в старателно и изкусно изработените рафтове и стойки. А на отсрещната страна имаше внушителна издаваща се напред плоча, която не можеше да бъде нищо друго освен бюро. Зад нея — най-сложната компютърна конзола, която Стен беше виждал. Близо до нея се виждаше стилизирана скулптура на невероятно дебела жена. Може би…

Стен погледна въпросително Орон. Очите на отрепа блеснаха ярко и той им посочи скулптурата.

Стен и Бет веднага затичаха към нея. Това трябваше да е. Пътеката към статуята се пресичаше от тесен ултравиолетов лъч. Стен свали от колана си ултравиолетов прожектор, включи го, нагласи интензивността му и го насочи през светоиндикатора, пресичащ пътя им.

Отне им няколко минути, докато забележат малката цепнатина в скулптурата — дотогава Стен опипа всички издатини по нея. Не беше толкова лесно. Може би се отваряше след някаква сложна комбинация от докосвания, да налучка която щеше да му отнеме цял живот.

Орон му махна с ръка и Стен взе малкия мазерен прожектор от боклуците, които носеше отрепът. Отвори го, насочи краищата на мазера в цепнатината и го включи. Малко налягане на спусъка и скулптурата се превърна на пудра. Под нея имаше метална врата, която се отваряше отново с комбинация от докосвания на пръсти. Стен много грижливо измъкна от собствения си пакет с инструменти фризопръскач и разтвори малкия му триножник.

Отвори фризопръскача и от цилиндъра в изолиращата обвивка се вдигна бяла пара с температура близо нула по Келвин. Стен си сложи изолационна ръкавица и прикрепи цилиндъра към триножника, насочвайки го точно срещу металната врата на сейфа. Включи стартиращия бутон и се отдръпна.

От цилиндъра излетя тънка струя, която кристализира по повърхността на здравата стоманена врата на сейфа. Бет измъкна чукче от малката си кожена торба с инструменти и я почука. Тя се разпадна. Тримата се ухилиха.

Бяха проникнали.

Документи. Още папки с документи. Пачки с имперски кредити — Стен започна припряно да пъха пачки в торбата, но Орон му махна с ръка. Не.

А после се натъкнаха на дебела червена папка. „ПРОЕКТ «БРАВО»“. Беше в ръцете им!

Никой от тримата не забеляза младия отреп, който омаян се бе приближил до оръжейницата. Възхитен от някакво дълго древно оръжие, той го взе от стената. Придържащата го скоба тихо изщрака нагоре.

Стен бързо подаде папката на Орон. Безизразният поглед изведнъж се върна в очите му, той озадачено погледна папката в ръцете си и рязко се изправи. Папката се разтвори и листата се пръснаха по земята. Стен промърмори и се наведе да ги събере. Без ред — бяха се пръснали съвсем безразборно.

Първият залп улучи трима отрепи в гърдите и ехото на изстрелите на пушката за борба с безредици засвистя сред зелените листа. Социопатрулът, застанал на прага, зареди и завъртя дулото.

Вторият залп улучи един отреп, докато залягаше сред храстите, и огънят разполови гърдите му. Кашляне и крясъци раздраха тишината. През прага с насочени оръжия се изсипаха социопатрули.

Бет измъкна от колана си граната, натисна детонатора с палец, запокити я и се хвърли по корем на пода, а смъртта изсвистя над главата й.

Стен се затъркаля към оръжейната, залягайки зад първото мернало се пред очите му прикритие.

Два съединени един с друг резервоара, с дълга цев и две дръжки. Трябваше да е някакво оръжие.

Надписът над музейния експонат гласеше: ПРЕДИМПЕРСКА ЗЕМЯ. РЕСТАВРИРАНО. ОГНЕХВЪРГАЧКА. Беше истински късмет за Стен, че Торесен, като сериозен колекционер, поддържаше цялото си старинно въоръжение готово за употреба. Стен сграбчи двете дръжки на цевта, насочи я напред и ги дръпна едновременно. Видя пушека, избълван от върха на конуса на дулото, блесналия огън и после от дулото се заизсипва дълга, мазна огнена струя.

Огънят се изстреля в петдесетметрова дъга през помещението — много по-голям обхват, отколкото бяха предвиждали античните му изобретатели отпреди хилядолетия — и униформите на социопатрулите прогизнаха от изхвърления напалм. Те зареваха, тъй като последвалата смърт бе твърде неприятна — независимо дали патрулът имаше достатъчно късмет лакомите пламъци само да изсмучат кислорода от дробовете му, или, още по-лошо, лепкавият, базиран на петрол напалм да прогори телата им до костите. Но един от мъжете все пак успя да изстреля убийствен лъч към все още озадачения Орон, закрачил безгрижно напред. Откъснатата му глава профуча през залата.

Стен закрачи напред безчувствено като робот, като помиташе всичко с огъня. Очите му бяха широко ококорени от паника. А после пламъкът изхрачи за последно и се прибра в дулото.

Стен пусна огнехвъргачката и остана вкочанен.

Бет го дръпна за рамото.

— Хайде!

Стен се съвзе. Патрулният екип, блокирал изхода, беше изчезнал. Всички бяха мъртви.

Стен и Бет се затичаха към вратата. Само един оцелял отреп от цялата банда се измъкна от укритието си и се понесе след тях.

Профучаха през вратата и затичаха по коридора. Нямаха достатъчно време, за да се проврат обратно в безопасните си миши тунели. Единственото, на което можеха да се надяват, беше да увеличат колкото може дистанцията между себе си и щаба на Торесен.

Затичаха бясно по безкрайната плетеница от коридори, залягаха и се присвиваха под изстрелите на преследващите ги патрули. Профучаваха край паникьосани екзеци, които ужасени се отдръпваха, тряскаха вратите и щракаха ключалките.

Решетка на пода. Стен и Бет се носеха задъхани към нея.

Стен погледна надолу. Шахтата се спускаше сякаш безкрайно. Никакви перки на вентилатор, никакви ускорители за въздух. Не можеше да прецени за какво е, но нямаше значение. Цяло отделение патрули вече се приближаваше към тях.

По отвесната закръглена стена се спускаше тясна редица метални скоби и Стен успя някак да различи нещо като тунел на около десет метра под главния проход. Махна с ръка на Бет, подканяйки я да скочи в дупката. Тя се заспуска малко тромаво и Стен осъзна, че е ранена.

Последва я.

Другият отреп все още клатеше глава, когато изстрелът на тежкото оръжие го улучи и го разкъса.

Бет се плъзна с едно стъпало наляво от скобата и кракът й задраска в стената на шахтата. Лепкаво. Като грес. Нещо. Задращи с нокти към скобата, изтърва се. Изпищя.

Твърде късно, Стен посегна да я задържи, зяпнал надолу в бездната, дълбока колкото половин свят. Бет, пищяща неспирно, полетя надолу.

Стен се загледа с безсилие как тялото й пропада и пропада. Докато не се изгуби от погледа му. После, съвзел се някак, се раздвижи светкавично, плъзна се встрани и се запровира през тесния тунел.

Махони крачеше нервно в кабинета си. След като чу алармите, бе включил патрулната мрежа на наблюдение и чу командите, отпращащи бойните отделения.

Вратата внезапно се отвори и в стаята влезе Стен. С празни ръце.

— Спипаха ни. Спипаха ни. Бет е мъртва.

Махони се овладя.

— Бет. Онова момиче?

— Да. Тя е мъртва. Мъртва. И папката. Това, което искаше ти. Орон я държеше.

— Къде е Орон?

— Орон загина. Като Бет.

Махони потисна естествения си порив да изругае.

— Добре. Изгърмяла е. Но уговорката ни си остава в сила. Круизерът ни чака.

— Не. Не искам да тръгвам.

— Какво искаш тогава?

— Оръжие. Бет е мъртва, не разбираш ли?

— Смяташ да се върнеш там?

— Бет е мъртва.

— Да. Имам две тук. В онова бюро.

Стен се обърна и тръгна към бюрото. Така и не чу тихите стъпки на Махони зад гърба си, нито успя да види стегналата се като острие на брадва месеста длан, която го шибна и го събори. Стен се срина по очи върху бюрото.

Махони вдигна изпадналия в безсъзнание Стен и го сложи на стола. И най-после си позволи лична реакция:

— Скапаняк!

Овладя се отново и измъкна „Параграфи“ от едно от чекмеджетата. Постави дясната ръка на Стен върху дебелата книга.

— Нямам представа каква религия изповядваш. Ако изобщо имаш такава. Но и това ще свърши работа. Ти… както и да се казваш… Стен беше. Първото име — неизвестно. Заклеваш ли се да защитаваш Вечния император и Империята със собствения си живот… знам, че се заклеваш, момчето ми. Заклеваш ли се тържествено, че ще се подчиняваш на законните заповеди, които ще ти се дават, и че ще следваш с чест традициите на Имперската гвардия, така, както го изисква Империята? Добре, и в това се заклеваш. Поздравявам те лично, Стен, с добре дошъл на служба на Империята. Не си направил грешка, че избираш да служиш в Гвардията. И за мен е лична чест, че си избрал да бъдеш включен в състава на собствения ми полк, Първи щурмови гвардейски.

Той прибра книгата и замълча. Разроши косата на Стен.

— Ти си едно бедно и нещастно копеле, и за мен е срамно, че нещата станаха точно по този начин. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да те измъкна от този адски свят и да ти дам възможност да поживееш малко повече.

Натисна клавиша на комуникатора.

— Лейтенант. В кабинета ми. Имам нов наемник за Гвардията. Струва ми се, че припадна, щом осъзна цялото величие на честта, която му се оказва.

Махони измъкна от бюрото бутилка синталк и без да се занимава с чаши, отпи яка глътка.

— И попътен вятър, момко.

Глава 15

Торесен крачеше нервно, засипван от извиненията и уверенията на шефа на сигурността. Колкото повече се вглеждаше в изображението му на видеодисплея, толкова повече му се искаше да смаже с юмрук искрената му физиономия.

— Няма нанесени истински щети — говореше мъжът. Откъде беше толкова сигурен?

На Торесен изобщо не му пукаше за щетите, нанесени в работната му зала, нито за овъглените тела на патрулите. Но проект „БРАВО“? Папката беше намерена и възстановена. Но той беше на крачка от мисълта, че някой бе видял из страниците й предостатъчно, за да бъде опасен.

Главата на Торесен рязко се изправи, когато долови нещо смислено сред потока безсмислен брътвеж на шефа на сигурността.

— Какво каза?

— Намерихме труповете на тринадесет отрепи и всички са идентифицирани напълно.

— Не това. Следващото.

— Ъъ… един, може би двама са се измъкнали.

Така. Значи имаше всички основания за тревога.

— И кои са били те?

— Ами, сър — подхвана шефът, — успяхме да намерим част от косъм в офиса ви. Според хромозомната проекция може да се заключи, че лицето е било…

— Пусни да видя сам — сряза го баронът.

На екрана започна да се появява компютърно изображение, докато хромоанализата възстановяваше клетка по клетка образа на някакъв мъж. Най-сетне се появи цялостна триизмерна фигура. Беше Стен. Торесен внимателно огледа изображението и поклати глава. Не познаваше заподозрения.

— Кой е той?

— Мигри, казва се Карл Стен, сър. За него е докладвано, че е изчезнал при онази експлозия в Екзотичната секция преди няколко цикъла…

— Искаш да ми кажеш, че човекът, виновен за онази поразия, е жив? Как е възможно… о, няма значение. Това е всичко.

— Но, сър, имаме още инф…

— Ще прегледам доклада сам. Казах, това е всичко.

Баронът проследи върху дисплея доклада с биографията на Стен. Не му отне много време. Макар че в него наистина действително имаше доста интересни факти, ако махнеш целия правен и психологически боклук.

Изведнъж връзката се получи. Проект „Браво“. Стен беше сирак на загинали от аварията в Зоната за забавления 26. Реда се беше върнал като призрак, за възмездие.

Той докосна с длан таблото на конзолата и на екрана отново подскочи изплашената физиономия на шефа.

— Искам този човек да бъде намерен. Незабавно. Искам всички, които са ти подръка, да бъдат включени в тази операция.

— Ъъ, опасявам се, че това е невъзможно, сър.

— И защо? — изсъска Торесен.

— Ами, ние… ъъ… го локализирахме. Той сега е на борда на Имперски боен кораб на път за…

Торесен изключи образа. Това беше невъзможно. Как бе могъл?… Той бързо се овладя. Щеше да намери този Стен. И тогава…

След няколко минути баронът вече разговаряше кротко с един мъничък сив мъж от един мъничък сив свят. Ловът на Стен беше започнал.