Степният вълк

20.

Хазар чакаше в дълбокия сняг. Лицето му бе измръзнало, въпреки че беше покрито с овча мас. Нямаше начин да не изпитва самосъжаление. Братята му бяха забравили, че днес беше шестнадесетият му рожден ден. Импулсивно изплези език да улови няколко снежинки. Стоеше тук от много време, беше уморен и отегчен. Питаше се разсеяно дали няма да си намери жена в татарския лагер, който се намираше на стотина крачки нататък по бялата земя. Вятърът бе силен и облаците се носеха бързо в небето, подгонени като кози пред буря. Сравнението му хареса и си го повтори. Искаше да го запомни и да го каже на Хулун, когато се върнат от набега. Замисли се дали да не отпие от айрага, за да се стопли, но си спомни думите на Арслан и се въздържа. Воинът му беше отсипал съвсем малко от скъпоценната течност във втория кожен мях.

— Не искам да се напиваш — строго му беше казал Арслан. — Ако татарите стигнат до теб, ще се нуждаем от сигурна ръка и точно око.

Харесваше бащата и сина, които бе довел Темуджин, особено първия. Понякога Арслан му напомняше за баща му.

Далечно движение го отвлече от блуждаещите му мисли. Трудно му беше да се концентрира върху задачата си, струваше му се, че бавно и сигурно замръзва. Реши да изпие айрага, вместо да се вцепени съвсем. Движенията му бяха бавни, за да не събори снега, който се бе натрупал върху дела и одеялото му.

Течността опари венците му, но той я преглътна бързо и усети как топлината се разлива в гърдите и дробовете му. Тя му помогна срещу студа, а в лагера на татарите вече определено се забелязваше раздвижване. Хазар лежеше на запад от тях, невидим под снежното си покривало. Виждаше тичащи фигури, а когато вятърът утихна, чу и викове. Кимна. Темуджин беше нападнал. Сега щяха да разберат дали наистина групата им е малка, или има засада, както смяташе Арслан. Татарите проливаха кръв заради малкия отряд, нахлул от север в земите им. Това помагаше на Темуджин да набира воини от скитащите семейства, като приемаше техните жени и деца под своя закрила и се отнасяше почтено с тях. Татарите му помагаха да си изгради племе в ледената пустош.

Хазар чу глухите звуци на излитащи стрели. От това разстояние не можеше да определи дали са пуснати от татарски лъкове, но това нямаше значение. Темуджин му бе казал да лежи на това място с бялото покривало над себе си и той правеше точно това. Чуваше лая на кучетата и се надяваше някой да ги убие, преди да дойде Темуджин. Брат му се страхуваше от тези животни, а нямаше да е добре да показва слабост пред новите воини, някои от които все още бяха предпазливи и недоверчиви.

Усмихна се. Темуджин предпочиташе да набира воини с жени и деца. Те не можеха да го предадат, докато близките им бяха в лагера на Хулун. Подобна заплаха никога не бе имало и може би единствен Хазар си беше помислял за нея. Обаче знаеше, че брат му е достатъчно умен. По-умен от всички.

Присви очи и пулсът му внезапно се ускори при вида на двете фигури, втурнали се навън от лагера. Разпозна Темуджин и Джелме и видя, че спринтират с готови за стрелба лъкове. Шестима татари в кожи и украсени дрехи ги преследваха с викове и оголени жълти зъби.

Хазар не се поколеба. Брат му и Джелме прелетяха край него, без да го погледнат. Изчака с още един удар на сърцето приближаването на татарските воини, надигна се от снега като някакъв отмъстителен демон и опъна тетивата до ухото си. Двете стрели убиха двама и те рухнаха по очи в снега. Объркани и изпаднали в паника, останалите се заковаха на местата си. В следващия миг можеха да се втурнат към Хазар и да го разкъсат, но Темуджин и Джелме не го бяха изоставили. Щом чуха лъка му, двамата се обърнаха, отпуснаха се на коляно и забиха стрели в снега пред себе си, за да ги вземат по-лесно. Удариха останалите татари и Хазар имаше време за един последен изстрел, улучвайки бледото гърло на най-близкия противник. Татаринът сграбчи стрелата и почти я извади, преди да падне неподвижен в снега. Хазар потрепери, докато мъжът умираше. Татарите носеха делове като собствените му хора, но мъжете от севера бяха белокожи и странни и сякаш не усещаха болка. Въпреки това умираха леко като овце и кози.

Темуджин и Джелме извадиха стрелите си от труповете, като ги изрязваха с бързи движения на ножовете. Това беше мръсна работа и лицето на Темуджин бе цялото в кръв, когато подаде на Хазар няколко стрели, мокри и червени от върха до перата. Без да каже нито дума, той потупа Хазар по рамото и заедно с Джелме затича присвит обратно към татарския лагер. Бясно туптящото сърце на Хазар започна да се успокоява. Той подреди в спретната редица окървавените стрели в случай, че му се наложи да убива отново. Много грижливо уви намазан с мас парцал около тетивата, за да я запази натегната и суха, после отново зае позиция. Студът отново започна да се просмуква в костите му, падащият сняг пак започна да се трупа отгоре му и му се прииска да имаше още малко айраг.

— Не е засада, Арслан! — извика Темуджин през татарския лагер.

Майсторът ковач сви рамене и кимна. Това означаваше само, че този път не са устроили засада. Беше възразил срещу прекалено честите им набези в земите на татарите. Ако Темуджин се възползваше от всяка възможност, която му предоставяха, много лесно можеше да попадне в капан.

Арслан гледаше как младият хан крачи сред герите на мъртвите мъже. Жените бяха започнали да вият и Темуджин се ухили, щом чу плача им. Той означаваше победа. Арслан никога не беше срещал по-безпощаден човек от сина на Есугей.

Погледна нагоре към тихо падащите снежинки, които кацаха в косата и миглите му. Беше преживял четиридесет зими и бе станал баща на трима синове, двама мъртви и един жив. Ако беше сам, щеше да изживее последните години от живота си далеч от племената, може би някъде високо в планините, където оцеляваха само най-коравите. С Джелме обаче можеше да мисли единствено като баща. Знаеше, че един млад мъж се нуждае от компанията на връстници и от възможност да си намери жена и да създаде свои деца.

Студът го пронизваше през плътния дел, който бе взел от тялото на един убит татарин. Не беше очаквал, че ще държи тигър за опашката. Тревожеше се, виждаше, че Джелме боготвори Темуджин, макар ханът да беше едва осемнадесетгодишен. Помисли си кисело, че въпреки младостта си той сякаш бе кален от много години и битки. Не можеше да намери недостатъци у синовете на Есугей — те определено бяха смели, а Темуджин не беше изгубил нито един човек при нападенията си. Въздъхна мислено и се запита колко ли още ще продължи този късмет.

— Ще измръзнеш до смърт, ако стоиш като истукан, ковачо — разнесе се нечий глас зад него.

Обърна се и видя неподвижната фигура на Хаджиун. Братът на Темуджин таеше в себе си тиха енергия. Наистина можеше да се движи безшумно, призна Арслан. Беше го виждал как стреля и изобщо не се съмняваше, че когато бяха стигнали до дерето между хълмовете, момчето щеше да ги свали от прикритието си. У цялото семейство имаше нещо особено и Арслан знаеше, че ги очаква или слава, или ранна смърт. Осъзна, че и в двата случая Джелме щеше да бъде с тях.

— Не усещам студа — излъга Арслан и се усмихна насила.

Хаджиун не беше привързан към него като Хазар, но естествената му резервираност бавно се стопяваше. Арслан бе виждал същата хладина у много от новодошлите в лагера на Темуджин. Идваха, защото Темуджин ги приемаше, но старите навици се пречупваха трудно у хора, които бяха живели толкова дълго без племе. Зимите бяха прекалено жестоки, не беше възможно да се доверяваш лесно и да оцелееш.

Темуджин избираше другарите си за нападенията наистина много внимателно. Някои се нуждаеха от непрекъснато окуражаване и Темуджин ги оставяше на Хазар с неговия буен нрав и чувство за хумор. Други се отърсваха от колебанията си чак когато видеха, че Темуджин рискува живота си редом с тях. При всяко нападение се убеждаваха, че той е напълно лишен от страх и е способен да тръгне срещу извадени мечове щом знае, че не е самичък. Досега всички го следваха. Арслан се надяваше това да продължи.

— Ще напада ли отново? — внезапно попита Арслан. — Татарите няма да оставят нещата така още дълго.

Хаджиун сви рамене.

— Първо ще разузнаем лагера. През зимата те са непохватни и бавни. Темуджин казва, че можем да караме така месеци наред.

— Но ти не си на това мнение, нали? — каза Арслан. — Ще ни излъжат с някоя тлъста примамка, а във всеки гер ще ни чакат скрити мъже. Не си ли съгласен? Рано или късно ще попаднем в капан.

За негово изумление, Хаджиун се ухили при думите му.

— Те са просто татари. Мисля, че можем да се справим с тях, колкото и много да са.

— Може и да са хиляди, ако ги провокираме през цялата зима — каза Арслан. — Снегът скоро ще започне да се топи и може да съберат цяла армия.

— Надявам се — отвърна Хаджиун. — Темуджин смята, че това е единственият начин да накара племената да се обединят. Казва, че се нуждаем от враг, който да заплашва земята ни. Вярвам му.

Хаджиун потупа Арслан по рамото, сякаш да го утеши, и се отдалечи в снега. Абсолютно слисан, ковачът преглътна това. Оказваше се, че не е хванал тигъра за опашката. Държеше го за ушите и бе пъхнал главата си в устата му.

Някаква фигура закрачи в снега към него и Арслан чу единствения глас, който обичаше.

— Татко! Ще замръзнеш — каза Джелме и спря.

Арслан въздъхна.

— Да, вече ми казаха същото. Не съм толкова стар, колкото явно си мислите.

Гледаше сина си, пружиниращата му походка. Джелме бе опиянен от победата и очите му блестяха. Сърцето на Арслан се изпълни с радост при вида му, а младежът едва се сдържаше на едно място. Скоро Темуджин отново щеше да събере военния съвет и да замисли следващото нападение срещу племето, убило баща му. Всеки следващ удар беше по-дързък и труден от предишния, а нощите често минаваха в пиршества сред заловени жени извън основния лагер. На сутринта всичко беше различно, но Арслан не можеше да се сърди на сина си, че предпочита компанията на новите си приятели. Темуджин уважаваше уменията му с лъка и меча. Арслан беше обучил добре сина си.

— Ранен ли си? — попита той.

Джелме се усмихна, оголвайки малките си бели зъби.

— Нямам нито една драскотина. Убих трима татари с лък и един с меч. Използвах високия удар, който ми показа.

Извърши автоматично движението и Арслан кимна одобрително.

— Ударът е добър, ако противникът ти не пази добре равновесие — отвърна той с надеждата, че синът му ще долови гордостта му. Не можеше да я изрази с думи. — Спомням си, че съм ти го показвал — неубедително продължи Арслан. Искаше му се да намери повече думи, но разстоянието помежду им сякаш се увеличаваше, а той не знаеше как да го преодолее.

Джелме пристъпи и посегна да хване баща си за ръката. Арслан реши, че синът му е възприел навика за физически контакт от Темуджин. За хората от поколението на ковача това бе нарушение на личното пространство и той едва овладяваше подтика си да отблъсне ръката. Това обаче не се отнасяше за сина му. Обичаше го прекалено много, за да го отблъсква.

— Искаш ли да остана с теб? — попита Джелме.

Арслан изсумтя с едва сдържан смях, обагрен с малко тъга. Болеше го, че тези младоци бяха толкова арогантни, но със семействата на скиталците те бяха израснали като шайка разбойници, които никога не поставяха под въпрос авторитета на водача си. Арслан беше свидетел на доверието помежду им и умърлушен се питаше дали няма да види сина си убит, преди самият той да умре.

— Ще обиколя лагера, за да съм сигурен, че някоя изненада няма да развали съня ми довечера — каза той. — Ти върви.

Насили се да се усмихне, Джелме се разсмя, а възбудата отново бликна на лицето му. Затича се между белите гери към мястото, където другите гуляеха. Татарите бяха далеч от основното си племе, помисли си Арслан. Знаеше добре, че те бяха излезли да търсят точно онези, които ги бяха смазали така безмилостно. Мълвата щеше да стигне до местните ханове и те щяха да реагират, независимо какво мислеше Темуджин. Не можеха да не отговарят на набезите. Големите градове на Дзин на изток щяха да пратят шпиони и да потърсят слабите места на враговете си.

Докато обикаляше лагера, видя още двама мъже да правят същото и отново коригира мнението си за Темуджин. Младият воин не обичаше да моли за помощ, но слушаше. Това трябваше да се запомни.

Докато си проправяше път през все по-дълбокия сняг, Арслан чу тихо хлипане от дърветата край татарските гери. Изтегли абсолютно безшумно меча си и застана неподвижно като статуя. Това можеше да е капан, но не му се вярваше. Жените в лагера или оставаха в герите, или се криеха в покрайнините. В лятна нощ биха могли да изчакат нападателите да си тръгнат, преди да поемат обратно към сънародниците си, но през зимата това беше невъзможно.

Той нямаше да доживее до четиридесет години, ако не беше развил благоразумна предпазливост. Затова мечът му бе все още изваден, когато видя младата жена, която беше на половината от годините му. С доволна усмивка прибра оръжието и й помогна да се изправи. Тя го зяпна и Арслан се засмя гърлено.

— Някой ще трябва да те стопли под завивките през нощта, момиче. Май ще е по-добре да дойдеш с мен, отколкото с някой от младоците. Най-малкото, защото мъжете на моята възраст не са така енергични.

За негово огромно удоволствие, младата жена се разкиска. Явно все още не приличаше на ходещ мъртвец. Напомни си да скрие добре ножовете, ако иска да поспи. Не един мъж бе намирал смъртта си от ръцете на заловена хубавица.

Тя хвана ръката му и той я метна през рамо, като я потупваше по задника, докато вървеше през лагера. Започна да си тананика, когато намери гер с печка и топло легло и се скри от тихо падащия сняг.

Темуджин чу броя на мъртвите и сви доволно юмрук. Труповете на татарите бяха прекалено много за една ловна дружина, особено в средата на зимата. Хаджиун смяташе, че са излезли да направят някой удар, също като тях.

— Ще вземем понитата им — каза Темуджин на другарите си. Айрагът се въртеше от ръка на ръка и настроението бе приповдигнато. Не след дълго щяха да се напият, да запеят и да се огледат за жени, макар че щастието едва ли щеше да им се усмихне в опустелия лагер. Темуджин с разочарование бе открил, че повечето жени бяха дърти вещици, взети, за да готвят и кърпят, а не да задоволяват страсти. Той трябваше да намери жени за Хазар и Хаджиун, а като хан, искаше да бъде заобиколен от колкото може повече верни семейства.

Разпитаха стариците за мъжете им, но те твърдяха, че не знаят нищо. Темуджин наблюдаваше съсухрената жена, която бъркаше ястието от овнешко месо в гера, който си беше избрал. Може би трябваше да накара някой да опита храната преди него, помисли си той и се усмихна развеселено.

— Имаш ли всичко необходимо, стара майко? — каза той.

Жената погледна към него и се изплю внимателно на пода. Темуджин се разсмя на глас. Една от големите истини на живота бе, че и най-яростният човек можеше, да бъде сплашен. Никой обаче не можеше да подплаши разгневена жена. Наистина трябваше да я накара първа да опита храната. Огледа доволен другарите си.

— Ако снегът не е покрил един-двама, имаме двадесет и седем убити, в това число и простреляната от Хаджиун старица — каза той.

— Идваше с нож към мен — отвърна жегнатият Хаджиун. — Ако я беше видял, и ти щеше да я убиеш.

— Е, тогава да благодарим на духовете, че си се отървал жив — с безизразно лице каза Темуджин.

Хаджиун завъртя очи и някои се разсмяха. Тук бяха Джелме с прясно навалял сняг по раменете и тримата братя, които се бяха присъединили към групата само преди месец. Бяха още зелени, но Темуджин ги избра да стоят до него в първите хаотични моменти на битката. Хаджиун погледна към брат си. Едва забележимото кимане на Темуджин му беше достатъчно да ги прегърне като свои роднини. Не ги прие привидно, те се бяха доказали. Тримата братя грейнаха в усмивки, наслаждавайки се на първата си победа. Айрагът се грееше на печката и всеки гълташе колкото можеше, за да прогони студа, преди яхнията да върне силата им. Всички си бяха заслужили угощението и настроението бе весело.

Темуджин се обърна към най-стария от тях — дребен, бърз мъж с много тъмна кожа и рошава коса. Навремето той бил в племето на кераитите, но след една разправия със сина на хана избягал с братята си, преди да се стигне до кръвопролитие. Темуджин беше приел и тримата.

— Бату? Май е време да приберем брат ми Хазар на топло. Тази нощ няма да има изненади.

Докато Бату ставаше, Темуджин се обърна към Джелме:

— Предполагам, че баща ти обикаля лагера?

Джелме кимна, окуражен от усмивката му.

— Не бих могъл да очаквам друго — каза Темуджин. — Старателен човек. Най-добрият от всички ни.

Поласкан, Джелме бавно кимна. Темуджин даде знак на старицата да поднесе яденето. Жената явно се канеше да откаже, но здравият й разум надделя и тя му даде голяма порция от димящата бърканица.

— Благодаря, стара майко — каза Темуджин и напълни уста. — Много е добро. Никога не съм опитвал по-вкусно нещо от храната на друг мъж, и то в собствения му гер. А ако прекрасната му жена и дъщери бяха тук, за да ме забавляват, не бих могъл да искам повече.

Другарите му се разсмяха и се нахвърлиха като животни върху храната. Някои бяха забравили всякакви обноски в годините на скиталчество, но Темуджин одобряваше тази диващина. На такива хора не би им хрумнало да поставят под въпрос решенията му. Заповядаше ли им да убиват, щяха да убиват, докато ръцете им не потънат до лактите в кръв, независимо кой се е изпречил на пътя им. Беше ги събрал, когато отведе семейството си на север. Най-дивите живееха съвсем сами, един-двама малко се различаваха от побеснели кучета и не можеше да им се има доверие. Тях ги беше убил бързо с първия меч, който Арслан бе изковал за него.

Докато ядеше, Темуджин се замисли за месеците, откакто се бе върнал при семейството си. Тогава не бе и сънувал, че тези хора имат толкова силна нужда да бъдат приети отново. Но не всичко бе минало гладко. Едно семейство се бе присъединило само за да отмъкне през нощта каквото можа да докопа. Двамата с Хаджиун ги проследиха и се върнаха в лагера с парчета от телата им, за да ги хвърлят на дивите животни пред всички. За всеки, който се съгласеше да тръгне след него, нямаше връщане назад. Като се има предвид какви хора приемаше, Темуджин не можеше нито за миг да покаже слабост. Инак щяха да го разкъсат.

Хазар се върна с Бату, като духаше в дланите си, за да ги стопли. Нарочно се отърси близо до Темуджин и Хаджиун. Двамата изругаха и се отдръпнаха от хвърчащия във всички посоки сняг.

— Пак ме забрави, нали? — обвинително попита Хазар.

Темуджин поклати глава.

— Не съм! Оставих те като тайно подкрепление срещу някоя неочаквана атака.

Хазар изгледа кръвнишки братята си и се обърна да вземе паницата си.

Темуджин се наведе към Хаджиун и прошепна високо, за да го чуят всички:

— Наистина бях забравил, че е там.

— Така си и знаех! — изрева Хазар. — Бях измръзнал направо до смърт, но през цялото време си повтарях: Темуджин няма да те остави, Хазар. Ей сега ще се появи и ще ти викне да се прибираш на топло.

Останалите го гледаха развеселено как бърка в гащите си и тършува.

— Май едната ми топка е замръзнала — скръбно изрече той. — Възможно ли е? Напипвам там само лед.

Темуджин така се разсмя, че едва не обърна чинията си.

— Справи се много добре, братко. Не бих поставил на онова място някого, на когото не бих могъл да се доверя.

Разказа на останалите за атаката на татарите, която отбиха с Хазар и Джелме. Айрагът сгорещи кръвта им. Останалите също заразправяха истории. Някои говореха весело, а други с мрачен и суров тон, който върна зимата в топлия гер. Малко по малко започнаха да споделят един с друг и преживелиците си. Като малък Бату не се беше упражнявал в стрелба, както синовете на Есугей, но за сметка на това бе светкавично бърз с ножа и твърдеше, че никоя стрела не би могла да го улучи, ако я види да лети към него. Джелме не отстъпваше на баща си с меча и лъка и беше толкова уверен в себе си, че Темуджин често го посочваше като свой заместник. На Джелме можеше да се разчита. Темуджин благодари на духовете за бащата, за сина и за всички, които дойдоха след тях.

Случваше му се да сънува, че отново е във вонящата яма и чака да бъде убит. Понякога беше цял, с непокътнато тяло. Друг път бе покрит с белези или с кървящи рани. Именно тогава му бе хрумнала една странна мисъл, която още гореше в него. В степта имаше само едно племе. Независимо дали се наричаха вълци, олхунути или дори безродни скиталци, всички говореха общ език и бяха кръвно свързани помежду си. Но той знаеше, че е по-лесно да завърже с въже вечерната мъгла, отколкото да обедини племената след хилядолетна вражда. Беше положил началото, но работата тепърва предстоеше.

— Е, какво ще правим, когато приключим с броенето на новите коне и гери? — попита Хаджиун и прекъсна мислите му. Останалите спряха да ядат, очаквайки отговора.

— Мисля, че Джелме ще се справи и сам със следващия набег — каза Темуджин.

Синът на Арслан вдигна глава над чинията си и го зяпна с отворена уста.

— Искам ти да бъдеш чукът — каза му Темуджин. — Не рискувай живота на хората, но ако намериш някоя малка група, искам да я смажеш в памет на баща ми. Те не се наши сънародници. Не са монголи като нас. Нека татарите да треперят, докато ние се множим.

— Нещо друго ли си намислил? — попита с усмивка Хаджиун. Познаваше брат си.

Темуджин кимна.

— Време е да се върна при олхунутите и да си поискам жената. Ти имаш нужда от добра жена. Хазар твърди, че му трябва лоша. Всички искаме деца, които да продължат рода ни. Сега вече няма да ни се присмеят, когато препуснем сред тях. Няма да ме има няколко месеца, Джелме — обърна се Темуджин към сина на Арслан. Жълтите му очи не мигаха и Джелме не успя да издържи дълго на погледа му. — Ще се върна с подкрепления, вече зная къде да ги намеря. Докато ме няма, ти имаш грижата татарите да потънат в кръв и да се страхуват от пролетта.

Джелме се пресегна и двамата се хванаха за ръце, за да сключат съглашението.

— Ще бъда кошмар за тях — каза Джелме.

Темуджин стоеше в мрака до гера, който си беше избрал Арслан, и слушаше разнасящите се отвътре звуци, развеселен, че ковачът най-сетне ще свали натрупалото се напрежение. Никога не беше срещал толкова всеотдаен човек, с когото да бъде рамо до рамо в битка — разбира се, с изключение на собствения му баща. Може би защото и Арслан беше от поколението на Есугей, Темуджин го уважаваше, без да се перчи или да се доказва с всяка дума и жест. Поколеба се, преди да прекъсне заниманията му, но вече бе взел решение. На сутринта смяташе да поеме на юг и искаше да е сигурен, че Арслан ще бъде с него.

Не беше лесно да го помоли. Всички виждаха как Арслан гледа сина си всеки път, когато във въздуха летяха стрели. Да остави Джелме в студения север, щеше да бъде проверка на верността му, но Темуджин не вярваше, че Арслан ще му измени. В края на краищата, думата му беше желязо. Вдигна ръка да почука на ниската врата, но размисли. Нека ковачът изживее своя момент на мир и удоволствие. Сутринта щяха да поемат обратно на юг. Усети как при мисълта за степите от детството му горчивината се надига у него като масло във вода. Земята помнеше.

21.

Темуджин и Арслан препускаха в тръс през морето от трева. Арслан откри с изненада, че се чувства добре от мълчанието помежду им. Разговаряха вечер край огъня. Упражняваха се с мечовете, докато не се изпотяха. Оръжието на Темуджин беше идеално балансирано и имаше канал за кръвта, благодарение на който се изваждаше чисто от раната, без да се заклещва. Арслан го беше направил специално за него и го бе научил да се грижи за острието и да смазва стоманата, за да не ръждяса. Мускулите на дясната ръка на Темуджин се издуваха на буци от тежестта на меча, а под вещото обучение На Арслан уменията му се усъвършенстваха все повече.

Дните минаваха ако не в мисли, то в мирното им отсъствие. За Арслан пътуването беше като да язди със сина си Джелме и той откри, че се чувства отпочинал. Гледаше как Темуджин язди малко напред или изкачва някой хълм, за да избере най-добрия път на юг. Във всяко движение на младия воин се четеше спокойна увереност. Арслан се замисли за повратите на съдбата, които го бяха довели при Темуджин. В малкия му лагер го наричаха хан, макар че го следваха едва двайсетина воини и шепа жени и деца. Въпреки това Темуджин крачеше с гордост сред тях, а те се биеха и винаги побеждаваха отново и отново. Понякога Арслан се питаше каква ли сила беше отприщил.

Олхунутите се бяха местили много пъти, откакто Темуджин ги беше напуснал след нараняването на баща му. Трябваха им две луни само за да достигнат земите около червения хълм, а и тогава Темуджин не знаеше къде да ги търси. Напълно възможно беше да са поели отново на юг, както преди години. Тогава нямаше да успеят да ги стигнат. Арслан усети, че напрежението у младия му спътник расте, докато разпитваха всеки срещнат скиталец и пастир с надеждата да чуят нещо за племето.

На Темуджин не му беше лесно да приближава непознатите с Арслан до себе си. Дори когато пристягаше лъка за седлото и яздеше с вдигнати във въздуха ръце, те го посрещаха с насочени стрели и уплашени детски очи. Темуджин слизаше от коня, за да разговаря с тях, но щом забележеха Арслан, някои препусваха в галоп. Насочи някои от скиталците на север и им обеща добър прием от свое име. Не знаеше дали са му повярвали. Вече се беше отчаял, но накрая една безстрашна старица кимна на въпросите му и ги прати на изток.

Темуджин не намери мир на духа си, докато яздеше из познатите от детството му земи. Разпитваше и за вълците, за да стои настрана от тях. Елук все още беше в района и Темуджин не искаше да се натъкне на някой негов ловен отряд. Часът на разплатата предстоеше, но не и докато не е събрал достатъчно воини, за да помете като лятна буря герите на вълците.

След още месец яздене най-сетне видяха огромния лагер на олхунутите. Темуджин спря коня, обхванат от спомени. Видя вдигащия се прах от копитата на стражите, които сновяха като оси покрай селището.

— Дръж ръката си далеч от меча, когато дойдат — промърмори той на Арслан.

Ковачът потисна киселата гримаса от ненужния съвет и остана неподвижен като камък. Понито на Темуджин се опита да откъсне няколко стръка кафява трева, но той го плесна по врата и опъна поводите. Спомняше си баща си толкова ясно, сякаш и той беше тук. Сдържа чувствата си и надяна студената физиономия, която Есугей несъмнено би одобрил.

Арслан усети промяната у младия мъж, напрежението в раменете и в стойката му на седлото. Миналото на всеки човек е изпълнено с болка, помисли си той и преднамерено се отпусна, докато чакаше викащите воини да приключат с демонстрацията на храброст.

— Ами ако откажат да я дадат? — попита Арслан.

Темуджин обърна жълтите си очи към ковача и Арслан усети странно чувство под този студен поглед. Кое беше това момче и защо го смущаваше толкова?

— Няма да си тръгна без нея — каза Темуджин. — Няма да бъда отпратен, без да оставя смърт след себе си.

Арслан кимна, разтревожен. Още помнеше какво е да си на осемнадесет, но безразсъдството на онези години беше отдавна отминало. Беше станал по-опитен оттогава и все още не бе срещал мъж, който да го победи с меча или лъка, макар и да предполагаше, че такъв човек съществува. Но не можеше да следва Темуджин със студеното безразличие към смъртта, характерно за най-младите. В края на краищата, той имаше син.

Арслан не издаде вътрешната си борба и когато олхунутските воини ги наближиха, вече бе успял да опразни ума си и стоеше напълно неподвижно.

Конниците надаваха викове и препускаха към тях с опънати лъкове. Представлението целеше да ги впечатли, но Арслан и Темуджин не му обърнаха никакво внимание. Един от мъжете рязко дръпна юздата и спря, щом видя лицето на Темуджин. От неочакваното движение понито му едва не рухна на колене, а лицето на воина се стегна от изумление.

— Ти — каза конникът.

Темуджин кимна.

— Дойдох за жена си, Коке. Казах ти, че ще го направя.

Олхунутският воин прочисти гърлото си и се изхрачи на земята. Леко натискане с колене приближи коня му на една ръка разстояние от Темуджин. Младият мъж гледаше невъзмутимо как с пребледняло от ярост лице Коке вдига ръка, сякаш да го удари.

Арслан се озова до тях за миг. Мечът му изсвистя във въздуха и острото като бръснач острие спря на косъм от гърлото на Коке. Другите воини изреваха от ярост и се засуетиха около тях. Насочиха лъковете си за стрелба, но Арслан не им обърна внимание, сякаш не съществуваха. Зачака. Очите на Коке се стрелнаха към него. В тях се четеше неподправен ужас.

— Няма да докосваш хана — спокойно каза Арслан. С периферното си зрение следеше останалите мъже и забеляза, че един от лъковете се огъва повече от останалите. Смъртта беше толкова близо, че се усещаше във ветреца. Времето като че ли спря.

— Говори внимателно, Коке — каза Темуджин и се усмихна. — Ако някой от твоите хора стреля, ти ще умреш преди нас.

Арслан разбра, че Темуджин е забелязал опънатия лък, и се зачуди на спокойствието му.

Коке замръзна като статуя, но конят му помръдна нервно. Стисна здраво юздите. Не искаше да се окаже с прерязано гърло при някое внезапно движение на животното.

— Ако ме убиете, ще ви направят на парчета — прошепна той.

Темуджин му се ухили.

— Така е — отвърна той. Усмихваше се, но дълбоко в себе си усети студената буца на гнева. Ритуалното унизяване на непознати не му беше по вкуса.

— Махни меча — каза Коке.

Гласът му беше спокоен, но Темуджин видя, че независимо от ветреца на челото му избива пот. Близостта до смъртта предизвиква такива неща, помисли си той. Запита се защо той самият не се бои — не откриваше у себе си и следа от страх. Смътен спомен за биещи в лицето му криле го откъсна от настоящето, недостижим за каквато и да било опасност. Духът на баща му го гледаше.

— Посрещни ме с добре дошъл в лагера — каза Темуджин.

Погледът на Коке скочи от Арслан към младия мъж, когото не бе виждал от толкова много време. Темуджин знаеше, че той е в безизходно положение. Или трябваше да отстъпи и да бъде унизен, или щеше да умре.

Зачака невъзмутимо. Огледа останалите мъже и очите му се спряха за един дълъг момент върху воина, който бе опънал тетивата до ухото си. Мъжът беше готов да стреля и Темуджин рязко повдигна брадичка.

— Добре дошъл в лагера — прошепна Коке.

— По-високо — каза Темуджин.

— Добре дошъл — повтори през зъби Коке.

— Отлично — отвърна Темуджин и се обърна към мъжа, който още чакаше с опънат лък. — Ако пуснеш тази стрела, ще я измъкна и ще я забия в гърлото ти.

Мъжът примигна и Темуджин не свали поглед от него, докато острият като игла връх не се насочи надолу почти стеснително. Чу как Коке ахна зад него, когато Арслан свали острието, и си пое дълбоко дъх. За своя изненада откри, че изпитва радост.

— Тогава ела с нас, Коке — каза той и потупа братовчед си по гърба. — Дошъл съм за жена си.

Можеха да влязат в лагера, без да посетят хана на олхунутите. Темуджин с болка си припомни как мереха сили Есугей и Сансар, двамата ханове. Държеше главата си високо вдигната, не изпита срам, когато Коке го поведе към гера в центъра на лагера. Въпреки успехите си срещу татарите, той не беше равен на Сансар, както баща му навремето. В най-добрия случай Темуджин беше военачалник, който тепърва щеше да се докаже като хан, и знаеше, че само паметта на баща му можеше да му осигури аудиенцията, макар и това да не бе сигурно.

Двамата с Арслан слязоха от конете. Оставиха да отведат понитата и предадоха и лъковете си. През изминалите години Коке бе възмъжал и Темуджин с интерес забеляза, че ханските дружинници пуснаха братовчед му в гера само след няколко думи. Явно Коке се беше издигнал. Темуджин се зачуди каква ли работа върши за хана на олхунутите.

Коке не се върна, Темуджин се сети за нещо, внезапно се разсмя и стресна Арслан.

— Тези хора винаги ме карат да чакам — каза Темуджин. — Но аз съм търпелив, нали, Арслан? Понасям обидите им с голямо смирение.

В очите му блестеше нещо твърде различно от смях и Арслан само склони глава. Хладнокръвното самообладание на младия мъж беше подложено на изпитание. Макар че Темуджин не показваше напрежението си, Арслан се притесни да не ги убият заради някоя изпусната дума.

— Оказваш чест на баща си с твоето самообладание — тихо каза той. — И знай, че го правиш не от слабост, а от сила.

Темуджин го изгледа остро, но тези думи поуспокоиха нервите му. Арслан запази безизразната си физиономия. При всичките му способности, Темуджин бе все пак само на осемнадесет.

Той иронично призна пред себе си, че младежът е подбрал добре своя спътник. Бяха в ужасно опасно положение. Като всеки младок Темуджин беше особено докачлив относно положението и гордостта си. Арслан се приготви да играе ролята на успокояващата сила. Знаеше, че тя ще е нужна на Темуджин, щом дойде време да се вземат решения.

Коке се върна след цяла вечност. Във всяко негово движение се четеше високомерно презрение.

— Господарят Сансар ще ви приеме, но ще предадете оръжията си — каза той.

Темуджин отвори уста да възрази, но Арслан разкопча ножницата си с едно движение на пръстите и постави дръжката на меча си в отворената ръка на Коке.

— Пази го добре, момче — каза му той. — Няма да видиш подобно качество до края на живота си.

Коке не се стърпя да провери баланса на оръжието, но Темуджин осуети опитите му, като пъхна своя меч в ръцете му. Налагаше се Коке или да го поеме, или да изпусне и двата меча на земята. Изведнъж Темуджин усети ръката си необичайно празна и погледът му остана впит в оръжията, докато Коке отстъпваше назад.

Арслан се изправи пред един от дружинниците край вратата и разпери широко ръце, за да бъде претърсен. В начина, по който стоеше, нямаше нищо пасивно и Темуджин неволно се сети за смъртоносната неподвижност на змия, готвеща се да нанесе удар. Дружинникът усети същото и претърси ковача от главата до петите, включително ръкавите на дела и глезените му.

Темуджин изтърпя претърсването с невъзмутимо изражение, макар че вътрешно започваше да гори. Не можеше да хареса тези хора, колкото и да мечтаеше да обедини всички племена в степта. Тогава олхунутите щяха да са само част от единственото голямо племе и постепенно щяха да се претопят.

Дружинниците приключиха с претърсването, двамата влязоха в гера и Темуджин отново се върна в нощта, когато бе научил за раняването на баща си. Излъсканият дървен под си беше същият, а и самият Сансар не изглеждаше променен от изминалите години.

Ханът на олхунутите остана седнал, докато приближаваха, а тъмните му очи ги наблюдаваха със слабо удоволствие.

— За мен е чест да застана пред теб, господарю — ясно изрече Темуджин.

Сансар се усмихна и кожата му се набръчка като пергамент.

— Мислех, че няма вече да те видя тук, Темуджин. Смъртта на баща ти бе загуба за целия народ, за всички племена.

— Онези, които го предадоха, тепърва ще плащат висока цена — отвърна Темуджин. Усети неуловимо напрежение във въздуха, когато Сансар се наведе леко в масивния си стол, сякаш очакваше още нещо. Когато мълчанието стана едва ли не болезнено, ханът се усмихна.

— Чух за нападенията ти на север — каза той с шипящ глас в сумрака. — Името ти се разчува. Да, мисля, че баща ти би се гордял с теб.

Темуджин сведе поглед, не знаеше какво да отвърне.

— Но съм сигурен, че не си дошъл при мен, за да се фукаш с малките си сражения — продължи Сансар.

В гласа му се долавяше злонамереност, от която Темуджин се наостри, но въпреки това отговори спокойно:

— Дойдох за онова, което ми бе обещано — каза той, като гледаше Сансар право в очите.

За момент ханът се престори на объркан.

— Момичето ли? Но тогава ти дойде при нас като хански син, който някой ден би могъл да поведе вълците. Това вече е свършена история.

— Не напълно — отвърна Темуджин и видя, че в погледа на Сансар проблясва веселие. Той се забавляваше и Темуджин се запита дали ще го оставят да си тръгне жив. В гера имаше двама дружинници с мечове. Коке стоеше недалеч със сведена глава, стиснал двата меча в ръце. Един бърз поглед показа, че те лесно можеха да бъдат грабнати от ръцете му. Братовчед му си оставаше все същият глупак.

Насили се да се отпусне. Не бе дошъл в този гер, за да умре. Беше виждал Арслан да убива с голи ръце и реши, че щяха да оцелеят при първия удар на дружинниците. Но когато воините се втурнеха да защитят своя хан, щеше да настъпи краят. Темуджин отхвърли идеята за нападение. Не си струваше да се жертва заради Сансар; нито сега, нито когато и да било.

— Значи думата на олхунутите не струва нищо? — спокойно попита той.

Сансар пое дълбоко дъх през стиснати зъби. Дружинниците му се размърдаха и ръцете им докоснаха дръжките на мечовете.

— Само младите могат да нехаят за живота си толкова, че да рискуват да ме обидят в собствения ми дом — каза Сансар.

Погледът му се спря върху Коке и се втвърди при вида на двата меча близнаци.

— Какво може да ми предложи един прост разбойник за една олхунутска жена? — каза той.

Арслан затвори очи, опитвайки да потисне негодуванието си. Мечът беше с него повече от десет години и бе най-добрият, който някога бе изработвал. Не можеха да предложат нищо друго на хана. За миг се запита дали Темуджин не е знаел, че трябва да платят тази цена, но е решил да не му казва.

Отначало Темуджин не отговори. Дружинниците на Сансар го гледаха както се гледа опасно куче и само чакаха да оголи зъби, за да му видят сметката.

Пое дълбоко въздух. Нямаше избор и не се обърна към Арслан за одобрение.

— Предлагам ти съвършено оръжие, изработено от мъж, който няма равен на себе си сред всички племена — каза той. — Не като цена, а като почетен дар на народа на майка ми.

Сансар кимна благосклонно и направи знак на Коке да приближи. Братовчедът на Темуджин прикри усмивката си и протегна двата меча.

— Май мога да избирам между две остриета, Темуджин — каза Сансар и се усмихна.

Темуджин гледаше с чувство на безсилие как Сансар опипва украсените дръжки и прокарва пръсти по костта и пиринча. Оръжията бяха прекрасни дори в сумрака на гера и Темуджин неизбежно се сети за меча на баща си — онзи, който му беше отнет. Спомни си обещанието към братята си и заговори, преди Сансар да успее да каже нещо.

— Освен обещаната ми жена искам още две, които да станат съпруги на роднините ми.

Сансар сви рамене, взе меча на Арслан и го вдигна, за да огледа.

— Ако ме дариш с две оръжия, ще приема предложението ти, Темуджин. Имаме прекалено много момичета в герите. Можеш да вземеш дъщерята на Шолой, ако тя се съгласи. От много време е трън в очите ни и никой не може да каже, че олхунутите не спазват обещанията си.

— А още две, млади и силни? — натисна Темуджин.

Сансар свали мечовете в скута си и го изгледа дълго. Накрая неохотно кимна.

— В памет на баща ти, Темуджин, ще ти дам две от дъщерите на олхунутите. Те ще засилят рода ти.

На Темуджин му се прииска да стисне хана за кльощавото гърло, но сведе глава и Сансар се усмихна.

Костеливите ръце на хана все още галеха оръжията. Погледът му стана далечен, сякаш беше забравил за мъжете пред него. Махна им равнодушно да се махнат от очите му. Дружинниците ги изведоха на студа и Темуджин пое дълбоко дъх. Сърцето му биеше бясно.

Лицето на Арслан бе изопнато от гняв и Темуджин го докосна леко по китката. Ковачът подскочи при допира и Темуджин застина, усещайки как силата на Арслан се свива и разпуска като пружина.

— Това беше по-голям подарък, отколкото можеш да си представиш — каза Арслан.

Темуджин поклати глава, виждайки приближаващия ги с празни ръце Коке.

— Мечът си е просто меч — отвърна той. Арслан го изгледа студено, но Темуджин не трепна. — Ще изковеш по-добри.

После се обърна към Коке, който следеше смаян разговора.

— Води ме при нея, братовчеде.

Откакто бе напуснал лагера им, олхунутите бяха пътували много, но положението на Шолой си беше същото. Коке отведе Темуджин и Арслан до самия край на селището, при същия кърпен и поправян дом, който синът на Есугей си спомняше. Беше прекарал там само няколко кратки дни, но споменът бе все още пресен и Темуджин с усилие се отърси от миналото. Вече не беше дете, а мъж, и се запита дали Бьорте ще приеме завръщането му. Нали Сансар щеше да му каже, ако се беше омъжила, докато го е нямало? Мрачно си каза, че ханът на олхунутите спокойно може да му се е присмял, за да получи мечовете, без да даде нищо.

Шолой излезе от малката врата, протегна се и подръпна нагоре колана на гащите си. Старецът ги забеляза и заслони очите си от утринното слънце, за да ги разгледа по-добре. Годините се бяха отразили повече върху Шолой, отколкото върху хана. Той беше още по-кльощав, а под древния мърляв дел раменете му бяха увиснали. Щом приближиха, Темуджин забеляза паяжината от сини вени по възлестите му ръце. Старецът се стресна, явно ги разпозна едва сега. Несъмнено зрението му беше отслабнало, но в краката му още се усещаше сила. Те бяха като стари стволове, които щяха да стоят прави, докато се пречупят.

— Мислех те за умрял — каза Шолой и избърса нос с опакото на дланта си. Темуджин поклати глава.

— Не съм още. Казах, че ще се върна.

Шолой захриптя и мина време, преди Темуджин да разбере, че той се смее. Смехът му завърши с кашляне и старецът изплю на земята отвратителна кафеникава храчка.

Коке раздразнено прочисти гърлото си.

— Ханът даде позволението си, Шолой — каза той. — Доведи дъщеря си.

Шолой изсумтя.

— Не го видях, когато миналата зима шевът на гера ми се разпра. Тогава старият Сансар не беше на студа с мен, за да помогне да си закърпя дома. Като се замисля, и сега не го виждам. Така че си затваряй устата, когато аз говоря.

Коке пламна и очите му се стрелнаха към Темуджин и Арслан.

— Коке, доведи момичетата за братята ми — каза Темуджин. — Платих висока цена, така че се погрижи да са силни и хубави.

Коке овладя раздразнението си от това, че го отпращат. Но Темуджин и Арслан не му обърнаха внимание и той се отдалечи.

— Как е жена ти? — попита Темуджин, след като братовчед му си отиде.

Шолой сви рамене.

— Умря преди две зими. Просто легна в снега и си отиде. Сега само Бьорте се грижи за мен.

Темуджин усети, че сърцето му трепва при споменаването на нейното име. До този момент не знаеше със сигурност дори дали е жива. Съжали самотния старец, но не можеше да му помогне — не и след всички удари и груби думи. За съжаления беше прекалено късно.

— Къде…? — започна Темуджин. Преди да довърши, вратата на гера се отвори и навън пристъпи някаква жена. Темуджин видя, че Бьорте е израснала висока почти колкото самия него. Тя застана до баща си и го погледна с открито любопитство. После кимна приветливо. Това развали магията и Темуджин видя, че тя се е приготвила за път, облечена в подплатен с кожа дел и вързана на плитка черна коса.

— Доста се забави — каза тя.

Гласът й накара гърдите му да се стегнат при спомена за миналото. Вече не беше онова кокалесто дете, което той познаваше. Лицето й беше силно, с тъмни очи, които сякаш гледаха вътре в него. Не можеше да я прецени добре под дебелия дел, но изглеждаше хубава и по кожата й не личеше да е болна. Косата й блесна, когато се наведе и целуна баща си по бузата.

— Едното копито на черното жребче трябва да се изреже — каза му тя. — Щях да го сторя днес.

Шолой кимна злощастно, но не я прегърна. Бьорте взе една торба от гера и я преметна през рамо.

Темуджин беше като омагьосан и едва чу Коке, който връщаше понитата им. До него със зачервени лица вървяха две млади момичета и плачеха. Темуджин ги погледна чак когато едното се закашля и задържа мръсна кърпа пред устата си.

— Тази е болна — каза той на Коке.

Братовчед му нагло сви рамене и ръката на Темуджин се стрелна към хълбока, където преди беше мечът му. Коке забеляза как пръстите му се затварят в нищото и се ухили.

— Сансар ми каза да ти я доведа заедно със сестра й — отвърна той.

Темуджин стисна устни, хвана момичето за брадичката и повдигна главата му. Кожата й е ужасно бледа, помисли си той и посърна. Типично за Сансар — да се опита да го прекара, след като сделката е сключена.

— От колко време си болна, малката? — попита я Темуджин.

— От пролетта, господарю — отвърна тя, явно ужасена от него. — На пристъпи е, но съм силна.

Темуджин се обърна към Коке и задържа погледа си върху него, докато усмивката се изтри от лицето на братовчед му. Може би си беше спомнил боя, който бе изял от ръцете му в онази далечна нощ. Темуджин въздъхна. Момичето щеше да извади късмет, ако преживее пътуването на север. Ако умреше, единият от братята му трябваше да си избере съпруга от заловените татарски жени.

Арслан взе поводите, Темуджин се качи на коня и погледна, към Бьорте. Дървеното седло не бе пригодено за двама и тя седна в скута му, като притисна торбата към себе си. Арслан стори същото с кашлящото момиче. Сестра й трябваше да върви отзад. Темуджин осъзна, че е трябвало да вземе още понита, но беше прекалено късно да съжалява.

Кимна на Шолой. Знаеше, че вече няма да се срещнат.

— Държиш на думата си, старче — каза той.

— Грижи се за нея — отвърна Шолой, без да сваля поглед от дъщеря си.

Темуджин обърна коня и двамата с Арслан поеха обратно през лагера, а олхунутското момиче подтичваше зад тях.

22.

Арслан прояви такт и ги остави сами през първата нощ. Ковачът беше вкиснат заради загубата на мечовете и предпочете да отиде на лов, докато Темуджин опознае охлунутската жена. Сестрата, която беше вървяла пеша, бе с изранени крака и много уморена. Темуджин разбра, че се казва Елуин и че е свикнала да се грижи за сестра си Махда, когато тя беше болна. Нахраниха се и Темуджин ги остави при понитата, но продължаваше да чува лаещото кашляне на Махда, което се разнасяше на равни интервали. Можеха да се предпазят от студа с покривалата за конете, но и двете не изглеждаха особено издръжливи. Темуджин си помисли, че ако Махда доживее да стигне до лагера, Хулун може би ще намери някакви билки за нея. Но надеждите му не бяха големи.

Бьорте не каза почти нищо, докато Темуджин опъваше одеяло на земята до пращящия огън. Беше свикнал да спи в дела си направо върху скрежа, но не му се струваше правилно да иска от нея същото. Не знаеше с какъв живот е свикнала, нито как се беше отнасял с нея Шолой, след като той си бе тръгнал. Не беше израснал сред сестри и се чувстваше неудобно с нея, макар че не разбираше защо.

Докато пътуваха, му се искаше да разговарят, но тя яздеше изправена и вдървена, олюляваше се в такт с движението на коня и не откъсваше поглед от хоризонта. Беше пропуснал момента за непринуден разговор и сега помежду им се бе появило напрежение.

Когато се върна от лова, Арслан изигра ролята на слуга с обичайната си експедитивност. Наряза хванатия мармот и опече парчетата, докато не станаха кафяви и превъзходни на вкус. После се отдръпна, невидим в сгъстяващия се здрач. Темуджин очакваше от него някакъв знак, че одобрява размяната на меча за съпруга, но по-възрастният мъж мълчеше мрачно.

Звездите се въртяха около северната си точка. Темуджин също започна да се върти, не можеше да си намери място. Беше видял гладката загоряла кожа на Бьорте, докато тя миеше лицето и ръцете си в един поток, достатъчно студен, за да й затракат зъбите. Забеляза, че и те са хубави, силни и бели. Зачуди се дали да не й направи комплимент, но реши, че ще прозвучи така, сякаш хвали някое пони, и не намери подходящите думи. Не можеше да се преструва, че не я желае под одеялото до себе си, но годините на раздяла се изпречваха помежду им като стена. Ако го беше попитала, той щеше да й разкаже всичко, което се бе случило след последната им среща. Но тя не попита и той не знаеше как да започне.

Лежеше под звездите с надеждата, че тя ще го чуе как въздиша дълбоко, но дори не знаеше дали е будна. Сякаш беше самичък на целия свят, чувстваше се изоставен. Представи си, че остава буден до сутринта, че тя ще види умората му и ще съжали, че не му е обърнала внимание. Интересна идея, но не можеше повече да сдържа наранените си чувства.

— Будна ли си? — внезапно попита той, без да се замисля. Видя я да сяда под звездите.

— Как бих могла да заспя, когато пъшкаш и охкаш непрекъснато — отвърна тя.

Спомни си последния път, когато бе чул този глас в тъмното, и последвалата целувка. Това го развълнува, той усети как тялото му се сгорещява под дела въпреки ледения въздух.

— Мислех си да прекараме първата нощ заедно под одеялото — каза той. Въпреки добрите му намерения, това прозвуча като раздразнено оплакване и той я чу как изсумтява, преди да отговори:

— Кой би могъл да откаже на такова сладко предложение?

Зачака с надежда, но мълчанието й беше достатъчно красноречиво. Явно тя можеше да откаже. Въздъхна отново и я чу как се киска и бързо задушава смеха си в одеялото. Усмихна се в тъмното, внезапно развеселен.

— Много пъти си мислех за теб през изминалите години — каза той. Видя я да се раздвижва и предположи, че се е обърнала към него. Легна с лице към нея и почеса носа си, погъделичкан от някаква тревичка.

— Колко пъти? — промърмори тя.

Той се замисли за момент.

— Единадесет — отвърна най-сетне. — Дванадесет, ако се брои и днес.

— Изобщо не си мислил — каза тя. — Какво си спомняш за мен?

— Спомням си, че имаше приятен глас и сопол под носа — каза той и думите му прозвучаха толкова неподправено истински, че тя замълча поразена.

— Дълго те чаках да дойдеш и да ме отведеш — най-сетне каза тя. — Имаше вечери, когато те сънувах как идваш на кон, възмъжал и хан на вълците.

Темуджин се напрегна в мрака. Какво означаваше това? Нима новото му положение го правеше по-незначителен в очите й? Вдигна се на лакът да отговори, но тя продължи, без да си дава сметка за неговите бързо променящи се чувства.

— Върнах трима кандидати от олхунутите — каза тя. — Последният ме поиска, когато майка ми беше болна и нямаше изгледи да преживее зимата. Жените се смееха на момичето, което вехнеше за вълк, но въпреки това не се срамувах от тях.

— Знаела си, че ще дойда — самодоволно каза Темуджин.

Тя изсумтя.

— Мислех, че си мъртъв, но не исках да се омъжа за някое конярче от герите и да раждам децата му. Смееха се на гордостта ми, но тя беше всичко, което имах.

Темуджин впери поглед в мрака, опитвайки се да си представи несгодите, които бе преживяла — може би бяха по-големи и от неговите. Но ако беше научил нещо от живота, то бе, че някои хора процъфтяват в самотата и черпят сила от нея. Това бяха жизнени и опасни хора, способни да обичат независимо от пречките и преградите. Явно Бьорте беше от тях. Като него самия. Сети се за майка си. Беше му казала да бъде мил.

— Първия път, когато дойдох при вас, ти ми беше дадена и баща ми те прие — тихо каза той. — Втория път дойдох по собствена воля да те намеря.

— Искал си да излееш семето си в мен — напрегнато каза тя.

Прииска му се да можеше да види лицето й в тъмното.

— Така е — каза той. — Искам синовете и дъщерите ми да имат твоя дух — най-доброто от олхунутите. Най-доброто от вълците.

Чу шумолене и усети топлината й, когато тя припълзя към него и метна одеялото върху двамата.

— Кажи ми, че съм красива — прошепна тя и пламъкът в него отново лумна.

— Красива си — с дрезгав глас отвърна той. Раздвижи ръце в мрака, отвори дела й и усети гладкия й корем. — Зъбите ти са много бели.

Чу сподавен смях в ухото си, но после ръцете й също се раздвижиха и той не можа да намери думи. Не му и трябваха.

Следващият ден беше странно ярък, докато Темуджин яздеше с Бьорте. Сетивата му бяха изострени до болка. Всяко докосване го караше да си мисли за предишната вечер и за предстоящите нощи, изпълнен с трепет от преживяното и близостта.

Не напредваха добре, въпреки че Арслан взе поводите и остави двете сестри да яздят заедно през по-голямата част от следобеда. Спираха да ловуват и благодарение на двата лъка имаха достатъчно месо всяка вечер. Кашлицата на Махда като че ли се влошаваше без закрилата на олхунутските гери и сестра й хлипаше, докато се грижеше за нея. Арслан се отнасяше мило и с двете, но в края на първия месец Махда трябваше да бъде връзвана за седлото, за да не падне от слабост. Не обсъждаха това, но никой не очакваше, че тя ще живее още дълго.

С напредването им на север зеленината намаляваше и една сутрин Темуджин се събуди и видя, че вали сняг. Беше се завил в одеялата с Бьорте и бяха спали тежко, изнурени от студа и безкрайните степи. Снегът охлади малко духа му и отбеляза края на един щастлив период — може би най-щастливия, който бе изживявал. Знаеше, че се връща при трудностите и битките, за да поведе братята си във войната с татарите. Бьорте усети отдалечаването му и също се отдръпна. Преди си дърдореха непрекъснато като птички, но сега прекарваха часове наред в уморено мълчание.

Арслан пръв видя скиталците в далечината и резкият му глас върна унесения в мисли Темуджин на този свят. Трима мъже бяха събрали малко стадо на завет край един хълм и бяха издигнали парцалив гер, за да се предпазят от зимния студ. Откакто Сансар беше взел мечовете им, Темуджин се страхуваше от такива срещи. Бьорте беше в прегръдките му и той изруга наум. В далечината странниците бързо скочиха в седлата и препуснаха в галоп. Дори и да имаха мирни намерения, присъствието на трите млади жени можеше да ги подтикне към насилие. Темуджин дръпна юздите и свали Бьорте на земята. Разви лъка си, постави най-добрата тетива, която му беше останала, и свали капака на колчана. Видя, че Арслан вече беше готов. Ковачът бе срязал въжето, което държеше Махда в седлото, и я бе оставил да седне на земята до сестра си. Докато възсядаше коня си, двамата с Темуджин се спогледаха.

— Ще ги изчакаме ли? — извика му Арслан.

Темуджин гледаше галопиращите воини и му се искаше да има меч. Тримата бедни скиталци нямаха дълги остриета и това щеше да бъде достатъчно, за да ги победят. А сега положението бе такова, че двамата с Арслан можеха да станат на леш само за няколко кървави мига. По-добре беше да атакуват.

— Не — надвика той вятъра. — Ще ги избием.

Чу сестрите да стенат от страх някъде отзад, заби пети в хълбоците на коня и приготви лъка си. Усещаше се ободрен от това, че язди сам, перфектно балансиран и готов да сее смърт с лъка си.

Разстоянието помежду им изглеждаше голямо, докато се носеха по равнината, но после внезапно се съкрати и вятърът зарева в ушите им. Темуджин слушаше тропота на копитата и техния ритъм. При галопирането имаше един кратък миг, в който и четирите копита се намират едновременно във въздуха. Есугей го бе учил да пуска стрелата в този момент и той винаги улучваше безпогрешно.

Мъжете срещу тях не бяха измъчвани с такова обучение. Във възбудата си те прецениха погрешно разстоянието и първите стрели избръмчаха във въздуха, преди Темуджин и Арслан да се приближат. Копитата трополяха отново и отново, дойде подходящият момент. Стреляха едновременно.

Улученият от Арслан воин падна тежко от седлото със стърчаща от гърдите стрела. Конят му изцвили ужасено и зарита със задни крака. Изстрелът на Темуджин бе също толкова точен, вторият мъж полетя във въздуха и се строполи безжизнен на измръзналата земя. Третият пусна стрелата си точно когато се разминаваше с Темуджин с пълна скорост.

Темуджин се хвърли настрани. Стрелата прелетя над него, но той се бе свлякъл прекалено ниско и не можеше да се изправи. Изкрещя от гняв, когато кракът му се изплъзна от стремето и той увисна почти под врата на бясно препускащото пони. Земята се носеше под него и той дръпна жестоко юздите. Тежестта на тялото му освободи юздечката от устата на коня и Темуджин освободи и другия си крак. Понито го повлече по ледената земя и с огромно усилие на волята той пусна повода и падна, като отчаяно се опита да се претърколи настрани от смазващите копита.

Понито полетя без него и тропотът му бързо отшумя в снега. Темуджин лежеше по гръб, слушаше пресекливото си дишане и се мъчеше да дойде на себе си. Всичко го болеше, ръцете му трепереха. Примигна замаяно, стана и се обърна да види Арслан.

Ковачът бе пуснал втората си стрела в гърдите на понито на противника и воинът се бе прекатурил на земята. Непознатият тъкмо се мъчеше да се изправи, очевидно замаян.

Арслан извади нож от дела си и без да бърза, закрачи към него, за да го довърши. Темуджин се опита да извика, но щом пое дъх, нещо сякаш го намушка в гърдите и той разбра, че е счупил ребро при падането. С усилие се изправи и напълни дробовете си.

— Чакай, Арслан! — извика той и трепна от резкия си тон.

Ковачът го чу и спря неподвижен, без да сваля очи от мъжа. Темуджин опря ръка в гръдния си кош и се преви от болка.

Примирен със съдбата си, скиталецът го гледаше как приближава. Другарите му лежаха на безжизнени купчини, а понитата им пощипваха оскъдната трева с отпуснати поводи. Собственият му кон умираше в скрежа. Темуджин видя как мъжът отива до агонизиращото животно и забива ножа си в шията му. Ритащите крака замряха и рукна поток димяща кръв.

Непознатият бе дребен и мускулест, с тъмна червеникава кожа и дълбоки очи под гъстите вежди. Беше дебело облечен и носеше правоъгълна шапка с остър връх. Той отстъпи с въздишка от мъртвото пони и прикани Арслан с окървавения си нож.

— Е, ела ме убий — каза той. — Да видиш какво съм ти приготвил.

Арслан не отговори и се обърна към Темуджин.

— Какво става тук? — извика Темуджин на мъжа, като скъсяваше разстоянието помежду им. Махна ръка от гърдите си и опита да се изправи, въпреки че всеки дъх предизвикваше изгаряща болка през цялото му тяло. Човекът го изгледа, сякаш не бе с всичкия си.

— Очаквам да бъда убит, както убихте приятелите ми — каза той. — Освен ако не сте решили да ми дадете пони и една от жените ви?

Темуджин се разсмя, загледан към мястото, където седяха Бьорте, Елуин и Махда. Стори му се, че чува кашлянето й дори от това разстояние.

— Това може да изчака, докато се наядем — каза той. — Давам ти правото на неприкосновеност на гост.

Лицето на мъжа се изкриви от изумление.

— Право на неприкосновеност?

— Защо не? Нали твоя кон ще ядем.

На следващата сутрин продължиха. Сестрите яздеха едното пони. Сега имаха още един воин за нападенията срещу татарите. Новодошлият изобщо не се доверяваше на Темуджин, но ако имаше късмет, объркването му щеше да продължи достатъчно дълго, за да стигне лагера в снега. В противен случай щеше да получи бърза смърт.

Вятърът ги шибаше безмилостно и жилеше очите и оголените им лица. Елуин стоеше на колене в снега и виеше до тялото на сестра си. Смъртта на Махда не беше лека. Постоянният студ бе влошил състоянието й. През последния месец Елуин всяка сутрин я тупаше по гърба, докато изкашля и изплюе големите буци кръв и жилава храчка. Когато Махда беше прекалено слаба, Елуин чистеше устата и гърлото й с пръсти. Махда я гледаше ужасено и се давеше, мъчейки се отчаяно да поеме глътка леден въздух. Кожата й бе станала като восък, а последния ден гърдите й свиреха, сякаш дишаше през тръстика. Темуджин се дивеше на издръжливостта й и неведнъж се замисляше дали да не я дари с бърз край, като прокара ножа през гърлото й. Арслан го убеждаваше да го стори, но Махда изтощено клатеше глава всеки път, когато я питаха. И така до самия край.

Почти три месеца след като бяха напуснали лагера на олхунутите, момичето се преви в седлото, клюмна настрани и Елуин не можа да го изправи. Тогава Арслан го положи на земята и Елуин заплака, заглушена от виещия вятър.

— Трябва да продължим — каза й Бьорте и положи ръка на рамото й. — Сестра ти вече я няма.

Елуин кимна със зачервени очи, без да отговори. Нагласи тялото на сестра си със скръстени на гърдите й ръце. Снегът може би щеше да я покрие, преди дивите животни да я открият в собствената си битка за оцеляване.

Все така плачейки, Елуин се остави Арслан да я качи на седлото. Дълго гледа назад към мъничката фигура, докато тя се скри от погледа й. Темуджин видя, че Арслан й беше дал една своя риза и тя я носеше под дела си. На всички им беше студено въпреки плътните дрехи и кожите. Силите им се бяха изчерпали, но Темуджин знаеше, че лагерът му не е далеч. Полярната звезда се бе издигнала по-високо в небето и той прецени, че вече са стигнали земите на татарите. Снегът поне ги скриваше от враговете им, но и от братята му и Джелме.

Спряха понитата да си починат и закрачиха с премръзнали крака през снега. Бьорте вървеше до Темуджин, ръцете на всеки от тях бяха пъхнати в широките ръкави на другия, така че поне те да усещат топлина.

— Трябва да намериш шаман, който да ни ожени — каза Бьорте, без да го поглежда.

Вървяха с наведени срещу вятъра глави, а от натрупалия се по веждите им сняг приличаха на някакви зимни демони. Той изсумтя в знак на съгласие и тя усети, че за момент я стисна малко по-силно за ръката.

— Този месец не ми дойде — каза тя.

Той кимна отнесено и продължи да крачи. Без трева конете бяха заприличали на скелети и скоро щяха да започнат да падат. Дали можеха да ги пояздят отново за няколко часа? Краката го боляха, а счупеното ребро продължаваше да го мъчи при всяко дърпане на поводите.

Пое рязко дъх и се обърна към нея.

— Да не си бременна? — невярващо попита той.

Бьорте се наведе напред и потърка нос в неговия.

— Може би. Храната е съвсем малко, понякога кръвта може да не дойде и заради това. Но въпреки това смятам, че съм бременна.

Видя го, че се събужда от транса на ходенето и очите му се усмихват.

— Ще бъде силен син, щом е заченат на такова пътуване — каза той. Последва толкова силен порив на вятъра, че и двамата трябваше да се обърнат. Не виждаха слънцето, но денят свършваше и Темуджин викна на Арслан да потърси убежище.

Арслан тъкмо бе тръгнал да търси място да се спасят от вятъра, когато Темуджин зърна някакво движение във виелицата. Косъмчетата на врата му настръхнаха и той тихо изсвири на Арслан да се върне. Скиталецът го погледна въпросително и мълчаливо извади ножа си, като се взираше в снега.

Зачакаха напрегнато връщането на Арслан, а виелицата бушуваше около тях. Почти бяха ослепели от снега, но на Темуджин му се стори, че вижда човек на кон, или по-скоро сянка. Бьорте го попита нещо, но той не я чу. Извади лъка си и закачи тетивата от конски косъм на единия край. Изсумтя от напрежение и откри, че тетивата се е навлажнила въпреки намазания с мас парцал. Успя да сложи примката в другия край, но тя изскърца заплашително, сякаш щеше да се скъса още при първото опъване. Къде ли беше Арслан? Чуваше наблизо тропота на галопиращи коне, звукът им отекваше в белотата и не можеше да се прецени откъде идват. Завъртя се със стрела на тетивата, като напрягаше слух. Приближаваха. Чу как скиталецът вдишва през зъби и се приготвя за нападението. Темуджин благодари, че има още един човек с кураж да застане до него. Вдигна скърцащия лък. Видя тъмни форми, чу викове и за миг му се стори, че татарите идват да му вземат главата.

— Ето тук! — разнесе се нечий глас. — Тук са!

Едва не изпусна лъка от облекчение, когато разпозна Хаджиун и разбра, че е сред свои. Стоеше вцепенен, докато Хаджиун скочи от седлото и го прегърна.

— Зимата беше добра, Темуджин — каза той, като го тупаше възбудено по гърба с облечената си в ръкавица ръка. — Ела да видиш.

23.

Качиха се на конете за последния кратък преход, макар че понитата им залитаха от изтощение. Лагерът бе разположен върху тъмното лице на старо свлачище, скрит от най-свирепия вятър от отвесната стена и от хълма. Двете дузини гери приличаха на лишеи, а на всяко защитено от вятъра място можеха да се видят полудиви кучета и вързани понита. Макар да копнееше за почивка и топла храна, Темуджин не можеше да не огледа скритото в снега оживено селище. Личеше, че Джелме държи лагера на военна нога. Бойците, запътили се на пост, минаваха покрай тях, свели глави срещу вятъра. Мъжете бяха много повече от жените и децата, забеляза Темуджин, който наблюдаваше лагера с очите на непознат. Това беше чудесно, защото бяха готови само за миг да скочат на конете и да се хвърлят в боя, но не можеше да продължава вечно. На война мъжете следваха водачите си, но искаха да имат и дом, където да се завърнат и да бъдат посрещнати от женска ласка и деца.

Някои, познали глада и страха като скиталци, може би се задоволяваха с новопоявилото се племе в снега, макар и досега да се отнасяха един към друг с предпазливостта на диви кучета. Темуджин потисна нетърпението си. Скиталците трябваше да се научат да виждат брат там, където преди виждаха враг. И да разберат, че бащата-небе познава само един народ, а не безброй племена. Това щеше да стане, Темуджин беше сигурен.

Ободри се, докато вървеше из лагера. При вида на отделни подробности започна да се отърсва от умората. Видя на високата скала стражите, увити от главата до петите срещу вятъра. Не им завиждаше и си помисли, че едва ли виждаха нещо в силния снеговалеж. Все пак това показваше, че Джелме е изряден и Темуджин остана доволен. Лагерът нямаше нищо общо с обичайната зимна летаргия на другите племена. Темуджин усети сдържаното вълнение веднага щом се озова сред хората.

Видя нови лица — мъже и жени, които му бяха напълно непознати. Може би приемаха окаяната му група като поредното семейство скиталци. Темуджин погледна към Бьорте, за да види какво е първото й впечатление от малкото му племе на север. Тя също бе пребледняла от умора, но яздеше близо до него и зоркият й поглед не пропускаше нищо. Той не разбра дали тя одобрява това, което вижда. Подминаха гера, в който Арслан бе построил тухлената си пещ преди няколко месеца и Темуджин видя блясъка на нейния огън, език от светлина на фона на снега. Вътре се топлеха мъже и жени и той чу смях, докато минаваше покрай входа. Обърна се към ковача да види реакцията му, но Арслан не обръщаше внимание на нищо. Очите му не спираха да оглеждат хората с надеждата да видят сина му.

Джелме излезе да ги посрещне веднага щом чу вика на Хаджиун. Хазар също излетя от друг гер и грейна от радост при вида на малкия отряд, заминал преди половин година. Слязоха от конете и ухилени момчета се втурнаха да приберат понитата, без никой да ги е викал. Темуджин опита да перне закачливо едно от тях и то се сви. Беше доволен от начина, по който Джелме управляваше племето. В негово отсъствие никой не беше станал дебел и бавен.

Гордостта на Арслан от сина му бе очевидна и Темуджин видя как Джелме кима на баща си. За негова изненада Джелме се отпусна на коляно и посегна към ръката му.

— Не, Джелме, стани — каза Темуджин, леко раздразнен. — Искам да се скрия от вятъра.

Джелме остана на колене, макар че вдигна главата си.

— Нека новите да видят това, господарю хан. Те все още не те познават.

Темуджин разбра и мнението му за Джелме стана още по-високо. Докато Темуджин го нямаше, някои от скитническите семейства бяха виждали в сина на ковача своя господар. Важно беше да им покажат, че истинският водач се е върнал. Реши да не спори повече и позволи на Джелме да постави ръката му върху главата си. После го вдигна на крака и го прегърна.

— Случайно сред новодошлите да се намира някой шаман? — попита Темуджин.

Джелме трепна при този въпрос, докато се изправяше.

— Има един, макар че открадна припасите айраг и спазарява дажбата си за пиене при всеки възможен случай.

— Тогава го дръж трезвен няколко дни — заръча Темуджин. — Ако посвети женитбата ми на бащата-небе и майката-земя, после цял месец няма да изтрезнее.

Огледа се още веднъж. Много хора ги гледаха във виелицата. Щом срещаше погледите на познати, те свеждаха глави. Очите на Джелме се спряха върху Бьорте и Елуин и той се поклони ниско.

— Появата ви тук е чест за нас, дъщери на олхунутите — каза той.

Бьорте не знаеше как да отвърне на самоуверения непознат. Кимна отсечено в отговор, изчерви се и отмести поглед. Нищо в досегашния й живот не я беше подготвило да бъде третирана с уважение и за момент й се наложи да преглътне напиращите сълзи.

Формалностите по посрещането приключиха и Джелме най-сетне бе свободен да хване ръката на баща си и да го прегърне.

— Пуснах доста кръв на татарите — каза той на Арслан, като се мъчеше да не изглежда прекалено горд. Баща му се разсмя и го потупа по гърба. С времето май щеше да свикне с непринудения начин, по който Темуджин се държеше с хората си.

— У дома съм — тихо каза Темуджин, за да не го чуят останалите. Лагерът сред снеговете беше нещо съвсем малко повече от разбойнически бивак, едва им осигуряваше храна и защита, но не можеше да има съмнение. Беше довел Бьорте у дома.

— Заведи ме при майка ми, Джелме — каза той, като трепереше на вятъра. — Ще жадува да чуе новини за олхунутите.

Забеляза, че Бьорте изведнъж се притесни, и я успокои.

— Ще те приеме като своя дъщеря, Бьорте.

Тъкмо се канеха да тръгнат след Джелме, когато Темуджин видя мъжа, когото бе взел под крилото си. Човекът се чувстваше неудобно в малката им група. Темуджин имаше да мисли за хиляди неща, но не можеше да го остави сам сред непознати.

— Хаджиун? Това е Барах, чудесен воин. Трябва още да се упражнява с лъка и никога не е използвал меч. Но е храбър и силен. Виж какво можеш да направиш за него. — Намръщи се, докато говореше. Спомни си още едно задължение. — Погрижи се Арслан да получи всичко необходимо, за да изкове нови мечове. Прати хора да изкопаят руда.

Хаджиун кимна.

— В този хълм има жила. Вече сме събрали от сивите камъни. Джелме не позволяваше никой да ги докосва, докато не се върне баща му.

Темуджин видя, че Арслан и синът му слушат.

— Добре сте сторили — веднага каза той. — Арслан ще изработи два меча, каквито не сме и виждали, нали?

Арслан преливаше от щастие да види сина си жив и силен, водач на мъже. Сведе глава.

— Ще ги изработя — рече той.

— А сега, за бащата-небе, да се скрием от този вятър — каза Темуджин. — Мислех, че пролетта вече е дошла.

Хазар сви рамене.

— Толкова далеч на север това си е същинска пролет. Е, аз самият предпочитам по-меко време.

Темуджин погледна към Хазар, Хаджиун, Джелме и Арслан. Бяха чудесни воини и сърцето му радостно трепна при мисълта какво могат да сторят заедно. Беше си у дома.

Хулун имаше отделен гер и едно момиче от семействата на скиталците, което да й помага. Втриваше в кожата си овча мас, когато чу бъркотията. Прислужницата й излезе да види какво става и се върна със зачервено лице и задъхана от студа.

— Синът ти е в лагера, господарке — каза тя.

Хулун изпусна гърнето с мас и избърса ръцете си със стар парцал. Изцъка на момичето да й помогне и навлече дела си. Силата на чувствата й я изненада, сърцето й бе подскочило от новината. Темуджин отново бе оцелял. Тя не беше забравила какво бе сторил в най-черните времена, но той все пак бе неин син. Любовта е странно и сложно нещо, напълно неподвластно на разума.

Когато чу гласа му отвън, Хулун вече се бе овладяла, държеше малката Темулун в скута си и решеше косата й, за да успокои треперещите си ръце. Момиченцето усети странното настроение на майка си и се ококори към отварящата се врата. Темуджин доведе зимата със себе си и в гера нахлуха сняг и щипещ въздух, от който Хулун потръпна. Темулун извика от радост при вида на по-големия си брат, когото не беше виждала отдавна.

Хулун гледаше как Темуджин прегръща сестра си и хвали прекрасна й коса, както винаги. Момиченцето задърдори, а майка му попиваше всяка дума на младия мъж, който събуждаше такива смесени чувства у нея. Независимо дали го осъзнаваше или не, именно той беше синът, за когото бе си мечтал Есугей. Тя знаеше, че Есугей би одобрил смъртта на Бехтер, когато бяха на крачка от гладната смърт. Синовете й бяха наследили безпощадността на баща си, а може би тя бе изкована и от тежкия им живот.

— Радвам се да те видя, сине мой — официално каза Хулун.

Темуджин само се усмихна и се обърна, за да въведе една висока млада жена, следвана от още една. Очите на Хулун се разшириха при вида на деликатните черти на собствения й народ. Жегна я носталгия, изненадваща след толкова много години извън родното племе. Стана, хвана двете момичета за ръцете и ги заведе до печката. Темулун също приближи, навря се помежду им и пожела да узнае кои са.

— Сложи дърва в огъня — обърна се Хулун към прислужницата. — Сигурно сте измръзнали. Коя от вас е Бьорте?

— Аз, майко — срамежливо отвърна Бьорте. — От олхунутите.

— Разбрах го от лицето ти и украсата на дела — отвърна Хулун и се обърна към другата: — А ти, дъще? Как се казваш?

Елуин все още беше зашеметена от мъка, но направи всичко възможно да отговори. Хулун усети нещастието й и импулсивно я прегърна. Заведе ги да седнат и извика да им донесат купи горещ чай. Запушиха устата на Темуджин с торба сладка извара и той седна в ъгъла. Гледаше как олхунутските жени разговарят помежду си и с радост забеляза, че Бьорте започва да се усмихва на спомените на майка му. Хулун разбираше страха им от непознатата обстановка. Самата тя бе изпитала същото навремето. Докато се топлеха, тя ги засипваше с безкрайни въпроси и отново бе заговорила с акцента, който Темуджин познаваше от престоя си сред олхунутите. Странно беше да го чуе от майка си, трябваше да си припомни, че преди появата на Есугей и децата им тя е живяла друг живот.

— Сансар още ли е хан? А как са племенникът ми Коке и баща му Енк?

Бьорте отговаряше с лекота на Хулун, без смущение. Темуджин гледаше гордо, сякаш заслугата беше негова. Майка му като че ли го бе забравила, така че той се настани удобно, кимна на прислужницата за купа чай, прие я с благодарност и примижа от удоволствие, когато топлината се разля в него. Елуин също се включи в разговора и той най-сетне си позволи да се отпусне и да затвори очи.

— … тази буря не може да продължава още много — чу думите на майка си. — Топенето вече започна и проходите между хълмовете започнаха да се разчистват.

— Май никога не ми е било толкова студено — отвърна Бьорте, като триеше ръцете си. Жените като че ли се харесваха една друга и Темуджин се успокои.

— Доведох Елуин да стане жена на Хазар или Хаджиун. Сестра й умря по пътя — каза той, като отвори мъничко очи. Двете жени го изгледаха, след което разговорът продължи, сякаш той не се беше обадил. Темуджин тихичко изсумтя. Никой мъж не можеше да е хан на майка си. Топлината го унасяше и той най-сетне заспа на фона на тихите им гласове.

Хаджиун и Хазар седяха в съседния гер и дъвчеха горещото овнешко, което се беше варило през по-голямата част от деня. При този студ яхнията трябваше да се държи непрекъснато на огъня, за да бъда винаги топла. Почти нямаха време за почивка, докато Темуджин го нямаше. Братята търпяха заповедите на Джелме, знаеха, че Темуджин би поискал това от тях. Насаме обаче сваляха маските и дълго разговаряха.

— Онази Елуин ми харесва — каза Хазар.

Хаджиун моментално се хвана на примамката, както и можеше да се очаква.

— Твоето момиче е умряло, Хазар. Елуин беше обещана на мен и ти много добре го знаеш.

— Не съм чувал такова нещо, малки ми братко. Най-старият пръв взима чая и манджата, не си ли забелязал? Същото е и с жените.

Хаджиун изсумтя развеселен. Беше видял Елуин пръв, щом излезе при повикването на съгледвачите. Както беше увита срещу студа, тогава той почти не я забеляза, но смяташе, че това му дава правото на първооткривател. Несъмнено доводите му бяха по-силни от твърденията на Хазар, който я беше видял по-късно.

— Темуджин ще реши — каза той.

Хазар кимна и грейна в усмивка.

— Радвам се, че не се караме. В края на краищата, аз съм по-големият.

— Казах, че той ще реши, а не че ще избере теб — кисело отвърна Хаджиун.

— Стори ми се красива. С дълги крака.

— Какво си видял от краката й? Приличаше на як с всички онези дрехи.

Хазар се загледа в нищото.

— Беше висока, Хаджиун, не забеляза ли? Така че, освен ако не мислиш, че краката й не стигат до земята, би трябвало някъде под дрехите да има дълги крака. Силни крака, които да се увиват здраво, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Темуджин може да я омъжи за Джелме — отвърна Хаджиун, за да ужили брат си, не че го вярваше.

Хазар поклати глава.

— Кръвното родство е на първо място — каза той. — И Темуджин го знае най-добре от всички.

— Ако си направиш труда да го изслушаш, ще чуеш, че според него кръвта свързва всички мъже и жени в лагера, независимо от кое племе и род са каза Хаджиун. — Хазар, ти мислиш повече за стомаха и слабините си, отколкото за това, което той се опитва да направи тук.

Двамата братя се загледаха кръвнишки.

— Ако искаш да кажеш, че не го следвам като изгубено куче, прав си — каза Хазар. — Покрай теб и Джелме си е събрал цяла глутница обожатели.

— Ти си пълен идиот — преднамерено бавно изрече Хаджиун.

Хазар пламна. Знаеше, че не притежава будния ум на Темуджин и може би дори този на Хаджиун, но по-скоро светът би замръзнал, отколкото да признае това.

— Може би няма да е зле да идеш при гера на майка ни и да легнеш в снега — каза той. — Да забиеш нос в него или нещо подобно.

И двамата бяха убивали заедно с Темуджин и Джелме, но когато се събираха заедно, винаги се изпълваха с кипящата енергия на съперничеството. Никой не посегна към ножа си, но Хазар бързо улови главата на Хаджиун под мишницата си и го разтърси.

— Кажи, че си негово куче — каза той, като дишаше тежко. — По-бързо, че трябва да излизам на пост.

— Видях Елуин пръв и тя е моя — отвърна Хаджиун и се задави.

Хазар стисна по-силно.

— Кажи, че предпочиташ тя да си легне с по-големия ти и по-красив брат.

Хаджиун се замята силно и двамата паднаха заедно на леглото, а Хазар отпусна хватката си. Двамата лежаха задъхани и се гледаха предпазливо.

— Не ми пука дали съм негово куче. Нито пък на Джелме — каза Хаджиун и пое дълбоко дъх в случай, че брат му отново се нахвърли отгоре му. — Нито пък на теб.

Хазар сви рамене.

— Харесва ми да трепя татари, но ако продължават да пращат старици с отрядите си, не зная какво ще правя. Дори Арслан успя да си намери нещо хубаво и младо, преди да замине.

— Да не би да продължава да ти отказва? — попита Хаджиун.

Хазар се намръщи.

— Каза, че Арслан ще ме убие, ако я докосна. Мисля, че може и да е права. Не ми се ще да заставам на пътя му.

Арслан стоеше в построения около ковашката пещ гер и чакаше топлината да стигне до костите му. Скъпоценните му инструменти бяха смазани и увити да не ръждясат. Той нямаше никакви забележки, когато се обърна към Джелме:

— Добре си се справил тук, синко. Видях как те гледат останалите мъже. Може би бащата-небе ни е завел при вълците.

Джелме сви рамене.

— Онова е минало. Тук намерих смисъл, татко. Открих мястото си. Сега съм загрижен за бъдещето, ако тази зима изобщо свърши някога. Никога не съм виждал нещо подобно.

— През целия ти дълъг живот — усмихна се Арслан. В негово отсъствие Джелме беше набрал самочувствие и той не знаеше как точно да приема силния млад воин, който го гледаше с такова спокойствие. Може би се е нуждаел от отсъствието на баща си, за да стане мъж. Отрезвяваща мисъл, а Арслан не искаше да е трезвен.

— Можеш ли да ми намериш един-два мяха айраг, докато разговаряме? — попита той. — Искам да чуя за набезите.

Джелме отиде до гера си и се върна с издут мях.

— Уредих да ни донесат топло варено — каза той. — Не е много тлъсто, но въпреки това успяхме да изсушим и осолим малко месо.

Двамата стояха срещу пещта и си почиваха. Арслан разтвори дела си, за да се стопли по-добре.

— Видях, че мечовете ви ги няма — каза Джелме.

Арслан изсумтя раздразнено.

— С тях платихме за жените, които доведе Темуджин.

— Съжалявам — каза Джелме. — Ще направиш други, дори по-добри.

Арслан се намръщи.

— Всеки меч отнема цял месец тежка работа, без да се брои времето за копаене на руда и правенето на железните слитъци. Колко мислиш, че ми остава? Няма да живея вечно. Колко пъти ще получа подходящата стомана и ще я обработя без пукнатини? — Изплю се върху пещта и загледа как слюнката му закипява, но температурата не беше достатъчно висока, за да я изпари напълно. — Мислех си, че ти ще наследиш моя меч.

— Може би и това ще стане, ако съберем достатъчно сили, за да си го върнем от олхунутите — отвърна Джелме.

Баща му се извърна от пещта и впери поглед в него.

— Наистина ли мислиш така? Нима вярваш, че тази малка шайка разбойници ще помете страната през пролетта?

Джелме отвърна упорито на погледа му, но не отговори. Арслан изсумтя.

— Възпитал съм те да разсъждаваш по-трезво. Мисли тактически, Джелме, както съм те учил. С какво разполагаме? Най-много с трийсетина воини. Колко от тях са били обучавани от най-ранно детство като теб, Темуджин и братята му?

— Никой, но… — започна Джелме.

Баща му го накара да замълчи с рязко махане на ръка. Гневът му се засилваше.

— Дори най-малките племена могат да съберат между шейсет и осемдесет силни мъже, Джелме. Мъже, способни да улучат летяща птица с лъковете си, мъже с добри мечове и достатъчно опит, за да правят клинове при нападение или да отстъпват в добър ред. Не вярвам, че този лагер би издържал атаката и на една пета от олхунутските воини. Не се заблуждавай! Това замръзнало местенце ще има нужда от благословията на бащата-небе, ако иска да оцелее и един сезон след топенето на снеговете. Татарите ще се появят с вой и ще си отмъстят за всички дребни щети, които са понесли през зимата.

При тези думи Джелме стисна зъби и впери поглед в баща си.

— Отнехме коне, оръжия, храна, дори мечове…

Баща му отново го накара да млъкне.

— Мечове, които мога да огъна с голи ръце! Познато ми е качеството на татарското оръжие, момче.

— Стига! — внезапно изкрещя Джелме на баща си. — Нищо не знаеш за това, което направихме. Дори не ми даде възможност да ти разкажа, веднага започна с твоите предупреждения и предсказания за гибел. Да, може и да ни унищожат през пролетта. Направих, каквото можех, за да ги обуча и тренирам, докато те нямаше. Колко души си взимал да работят в ковачницата и да научат занаята ти? Не съм чувал за нито един.

Арслан отвори уста, но гневът на Джелме беше набрал инерция и нямаше начин да бъде спрян.

— Да не искаш да се откажа и просто да легна в снега? Избрал съм си този път. Намерих кого да следвам и положих клетва към него. Думата ми е желязо, татко, точно както си ме учил. Или си имал предвид, че трябва да бъде силна само когато шансовете са на твоя страна? Не. Не очаквай от мен да се откажа от тези хора. Казах ти, имам си място, независимо какъв ще бъде краят. — Замълча за момент, задъхан от силата на чувствата си. — Накарах татарите да се страхуват от нас, така бях обещал. Надявах се да се гордееш с мен, а ти фучиш със страховете си като празнословен старец.

Арслан не искаше да го удря. Но синът му стоеше прекалено близко и щом раздвижи ръцете си, той реагира инстинктивно и заби железния си юмрук в челюстта му. Джелме падна замаян и удари рамото си в ръба на пещта.

Арслан гледаше ужасен как синът му се отърсва за миг и се изправя с ледено спокойствие. Младежът потърка челюстта си. Лицето му беше много бледо.

— Не го прави отново — тихо каза Джелме и го изгледа твърдо.

— Това беше грешка, синко. Просто тревога и умора, нищо повече — отвърна Арслан. Изглеждаше така, сякаш бе наранил сам себе си.

Джелме кимна. При упражненията им беше получавал и по-лоши удари, но гневът продължаваше да бушува в него и му бе трудно да го потуши.

— Научи ме да правя мечове — каза той и думите му прозвучаха като заповед. — Ще ни е нужно всяко едно острие, а както сам каза, ти няма да живееш вечно. Никой от нас няма да живее вечно.

Разтърка отново челюстта си и трепна, когато тя изщрака.

— Тук намерих нещо, което си струва — каза той, опитвайки се да събуди интереса на баща си. — Племената се бият помежду си и пилеят силите си. А тук ние показахме, че човек може да започне отново, без значение дали е найман или вълк.

Арслан видя странна светлина в очите на сина си и тя го разтревожи.

— Той осигурява храна за търбусите им и за известно време те забравят за старите вражди и омраза. Ето какво аз виждам тук! — рязко отвърна той. — Племената враждуват помежду си от хиляда години. Да не мислиш, че един човек е в състояние да надделее над цялата тази омраза?

— А какъв е изходът? — попита Темуджин от вратата.

Двамата се завъртяха рязко към него, той забеляза тъмната синина върху челюстта на Джелме и разбра какво е станало.

Изглеждаше изтощен, когато приближи към пещта.

— Не можах да заспя. Три жени и сестра ми дърдорят като птици, затова дойдох тук.

Синът и бащата не отговориха и Темуджин продължи, като затвори очи срещу огъня.

— Не искам слепи последователи, Арслан — каза той. — Прав си да поставяш под въпрос целта ни. Виждаш парцалива шайка, която едва свързва двата края, за да изкара зимата. Може би е по-добре да си намерим някоя долина и да гледаме стада и деца, докато племената продължават да скитат и да се колят помежду си.

— Да не би да те е грижа колко непознати умират в тези битки? — рече Арслан.

Темуджин спря жълтите си очи върху ковача и сякаш изпълни тясното пространство на гера.

— Ние храним земята с кръвта си и с безкрайните си вражди — след малко каза той. — Винаги е било така, но това не означава, че трябва да продължим. Показах, че едно племе може да се състои от кераити, вълци, войели и наймани. Ние сме един народ, Арслан. Щом станем достатъчно силни, аз ще накарам всички да дойдат при мен или ще ги пречупя племе след племе. Казвам ти, че сме един народ. Ние сме монголи, Арслан. Ние сме сребърният народ и един хан ще поведе всички ни.

— Или си пиян, или бълнуваш — отвърна Арслан, без да обръща внимание на смущението на сина си. — Какво те кара да мислиш, че ще те приемат?

— Аз съм земята. А земята не прави разлика между родовете на нашия народ — отвърна Темуджин и ги изгледа. — Не искам вашата вярност. Вие ми я дадохте с клетвата си и тя ви обвързва до смъртта ви. Възможно е всички да бъдем убити, но ако това ви спре, значи не сте мъжете, за които ви мисля.

Засмя се за миг и разтърка очи. Топлината беше засилила умората му.

— Навремето се изкатерих да уловя едно орле. Можех да си остана долу, но наградата си заслужаваше риска. Оказа се, че орлетата са две, така че изкарах по-голям късмет от този, на който се бях надявал.

Смехът му прозвуча горчиво, но Темуджин не обясни защо. Потупа бащата и сина по раменете.

— А сега спрете с тези препирни и бъдете с мен — каза той. Спря за момент да види как ще приемат думите му, после излезе навън, за да намери къде да поспи.

24.

Вен Чао внимателно следеше през завесите слугите си, които се огъваха под тежестта на носилката. На всяка дървена дръжка имаше по трима мъже и усилието им би трябвало да ги загрее, но през коприната той видя, че устните им са започнали да посиняват. Беше потеглил чак след като снегът започна да се топи, но тук под краката все още хрущеше лед и ветровете бяха жестоки. Подозираше, че ще изгуби един или двама роби, преди да стигнат до монголския лагер. Сгуши се в кожуха си и се запита раздразнено дали изобщо ще намерят лагера.

Известно време се забавляваше да проклина хана на кераитите Тогрул, който твърдеше, че знаел къде точно зимувала разбойническата шайка. После с малко повече жар и въображение се зае да упражнява още по-изтънчени обиди за двора на Дзин в Кайфенг.

Разбра, че са го изпреварили в момента, в който забеляза изражението по лицата на евнусите. Бяха досущ като старите клюкарки. Нищо в двора не можеше да се случи, без те да научат. Спомни си язвителното задоволство, с което дребният Джанг, техният първенец, го въведе при първия министър.

Сви раздразнено устни при спомена. Той беше експерт в дворцовите игри, а ето какво го бе сполетяло. Беше приспан от една жена в най-добрата Върбова къща в Кайфенг и бе пропуснал една-единствена важна среща. Въздъхна от спомена за уменията й, за всяко палаво докосване и за онова особено нещо, което тя правеше с перцето. Надяваше се, че нейните услуги са излезли солени на враговете му. Щом се събуди посред нощ в леглото й, незабавно разбра, че ще си плати за удоволствията. Десет години хитроумие, пропиляно само за една пиянска нощ с поезия и любов. Пък и поезията не беше кой знае колко добра. Министърът обяви дипломатическата мисия до варварските племена като че ли му оказваше огромна чест и, разбира се, Вен бе принуден да се усмихне и да чука главата си в пода, сякаш са осъществили най-големите му мечти.

Две години по-късно все още чакаше да го извикат обратно. Но далеч от машинациите и игрите на двора, несъмнено вече беше забравен. Пращаше копия от докладите си по доверени приятели със заръката да ги предадат нататък, но имаше голяма вероятност никой да не ги е прочел. Беше много лесно да потънат сред хилядите документи и писари, които обслужваха двора на Средното царство. А за подлец като Джанг подобно нещо изобщо не би представлявало проблем.

Отказваше да се предаде на отчаянието, но имаше вероятност да завърши дните си сред противните монголски племена, измръзнал до смърт или отровен от вездесъщото им гранясало овнешко и вкисналото им мляко. Това наистина беше прекалено за човек с неговото положение и напреднала възраст. Беше взел със себе си само дузина слуги, охрана и носачи, но зимата се бе оказала прекалено сурово изпитание за по-слабите от тях и ги бе пратила обратно в колелото на живота към следващото им прераждане. Споменът как личният му писар пипна треска и умря още го вбесяваше. Човекът просто седна в снега и отказа да продължи нататък. Един от охраната го бе заритал по нареждане на Вен, но въпреки това дребосъкът умря, без да крие злостното си задоволство.

Дано да се прероди като чистач или пони, което ще налагат редовно и с ентусиазъм. Сега, след като онзи си беше отишъл, Вен можеше само да съжалява, че лично не го е бил. Времето никога не достигаше, дори и на най-добросъвестните.

Чу ритмичния тропот на конски копита. Канеше се да спусне завесата, която го предпазваше от вятъра, но размисли. Сигурно стражите идваха да му съобщят, че както и през изминалите дванадесет дни, не са открили следа. Чу ги да викат и старото му сърце се разтуптя от облекчение, но беше под достойнството му да го показва. Нима не беше пети братовчед на втората съпруга на императора? Ето защо взе един свитък и зачете философския текст, за да открие спокойствие в простите му размисли. Винаги се бе чувствал уютно с възвишения морален тон на Конфуций, но определено с удоволствие би изпил едно питие с ученика му Шун Ци. Именно към неговите думи се обръщаше най-често, когато не бе в настроение.

Игнорира възбуденото дърдорене на стражите, докато решаваха кой ще наруши бляскавото му уединение. Шун Ци смяташе, че пътят към съвършенството е пътят към просветлението и Вен обмисляше този превъзходен паралел в собствения си живот. Тъкмо посягаше към четката за писане, когато носилката бе поставена на земята и той чу как някой нервно прочиства гърлото си край ухото му. Въздъхна. Пътуването беше еднообразно, но мисълта, че отново ще му се наложи да общува с некъпаните диваци, обтягаше търпението му до краен предел. И всичко това заради една нощ невъздържаност, помисли той, докато дърпаше завесата и поглеждаше към най-доверения си страж.

— Е, Юан, май сме спрели — каза той и почука с дълъг нокът по пергамента, показвайки неодобрението си. Юан бе коленичил до носилката, но щом господарят му проговори, се просна на земята и опря чело в ледената земя. Вен въздъхна шумно. — Можеш да говориш, Юан. Ако не го сториш, ще висим тук цял ден.

В далечината през вятъра се чуваше скръбният вой на предупредителните рогове. Юан погледна в посоката, откъдето идваха.

— Намерихме ги, господарю. Идват.

Вен кимна.

— Ти си пръв сред стражите ми, Юан. Уведоми ме, когато приключат с перченето и крясъците.

Остави копринената завеса да падне и започна да връзва свитъците си с алените им ленти. Чу грохота на приближаващи коне и усети непреодолимо любопитство. Въздъхна при проявата на тази слабост, дръпна капака на шпионката в ъгъла на носилката и погледна през нея. За съществуването й знаеше само Юан, но той нямаше да каже нищо. Робите щяха да мислят, че господарят им се отнася с презрение към опасността. Важно беше да им се показват само подходящите образи, помисли си той и се запита дали не е време да добави още някоя бележка към философските си мисли. Обеща си, че някой ден ще събере всичко и ще го публикува. Произведението му беше особено критично към ролята на евнусите в двора в Кайфенг. Може би щеше да е най-добре да го публикува анонимно, реши Вен, докато надзърташе през малката дупка.

Темуджин яздеше с Арслан и Джелме от двете си страни. С тях бяха десет от най-добрите им хора, а Хазар и Хаджиун бяха разделили останалите около лагера в очакване на втора атака.

От пръв поглед Темуджин разбра, че нещо не е наред. Зачуди се защо толкова много въоръжени мъже пазят някаква кутия. Самите мъже също бяха странни, макар веднага да позна, че са опитни воини. Вместо да нападнат, те бяха оформили отбранителен правоъгълник около кутията и го чакаха да пристигне. Арслан бе принуден да вика, за да го чуят през тропота на копитата.

— Имай едно наум, господарю. Това може да бъде единствено представител на Дзин, някой високопоставен.

Темуджин погледна към странната сцена с нов интерес. Беше чувал за големите градове на изток, но никога не бе виждал тамошни хора. Казваха, че били многобройни като мухи и използвали златото за строителен материал, толкова много имали. Които и да бяха тези хора, явно бяха достатъчно важни, за да пътуват с дузина стражи и много роби, които да носят лакираната кутия. Самата кутия изглеждаше странно сред тази пустош — беше блестящо черна, а от двете й страни имаше завеси с цвета на слънцето.

Темуджин беше сложил стрела на тетивата и управляваше коня си с колене. Свали лъка и извика на тези около него да сторят същото. Ако това беше капан, воините от Дзин щяха да установят, че са направили огромна грешка с идването си по тези земи.

Дръпна поводите. Хората му също спряха, без да нарушават строя. Темуджин завърза лъка си за ремъка на седлото, докосна дръжката на меча за късмет и пое към мъжа в средата на странния отряд.

Не каза нищо. Тези земи му принадлежаха по право и нямаше нужда да обяснява присъствието си. Жълтите му очи гледаха спокойно воина и той забеляза с интерес бронята му от припокриващи се пластини. Също като кутията, отделните й части бяха лакирани с нещо, което блестеше като черна вода, а ремъците се скриваха отдолу. На вид като че ли можеше да спре стрела и Темуджин се зачуди как да се сдобие с една, за да я изпита.

Воинът наблюдаваше Темуджин изпод ръба на подплатен шлем, а лицето му бе наполовина покрито от железни набузници. Изглеждаше болен, цветът на кожата му беше противно жълт, и издаваше прекалено много пиянски вечери. Бялото на очите му обаче бе чисто и той изобщо не трепна при вида на толкова много въоръжени мъже, очакващи заповед да се хвърлят напред.

Мълчанието се проточи, но Темуджин продължи да чака. Накрая войникът се намръщи и проговори:

— Моят господар от нефритения двор желае да говори с теб — сковано изрече Юан. Акцентът му прозвуча странно в ушите на Темуджин. Подобно на господаря си, Юан не харесваше воините на племената. При цялата им свирепост те не притежаваха дисциплина. Бяха като зле обучени хрътки и беше недостойно да се говори с тях като с човешки същества.

— Той в кутията ли се крие? — попита Темуджин.

Офицерът се напрегна и Темуджин отпусна ръка върху дръжката на меча си. Беше тренирал с Арслан стотици вечери и не се боеше от внезапния сблъсък на остриета. Може би веселото му настроение пролича в очите му, защото Юан се сдържа и замръзна като статуя.

— Трябва да предам послание от Тогрул, хана на кераитите — продължи Юан.

Темуджин реагира на това име с напрегнато любопитство. Беше го чувал и преди и в лагера си имаше трима скиталци, прогонени от това племе.

— Е, кажи си посланието — отвърна той.

Воинът заговори, сякаш рецитираше, загледан някъде в далечината.

— Довери се на тези мъже и им окажи гостоприемство от мое име — каза Юан.

Темуджин внезапно се ухили, изненадвайки войника от Дзин.

— Сигурно би било мъдро. Замислял ли си се за другата възможност?

Юан раздразнено погледна към Темуджин.

— Няма друга възможност. Това е заповед.

Темуджин се разсмя на глас, но нито за миг не забрави, че войникът е на един меч разстояние от него.

— Тогрул не е мой хан — каза той. — Тук заповедите му нямат сила.

Интересът му към дошлия край лагера му отряд се беше засилил. Офицерът не отговори, но беше много напрегнат.

— Бих могъл просто да ви избия и да взема това, което пазите в онази красива кутийка — каза Темуджин, по-скоро за да подразни мъжа, отколкото като заплаха. За негова изненада офицерът не се разгневи. На лицето му се появи мрачна усмивка.

— Нямаш достатъчно хора — уверено отвърна Юан.

Темуджин се канеше да отговори, когато от кутията нечий глас рязко даде заповед на непознат език. Прозвуча като крясък на гъска, но офицерът незабавно склони глава.

Темуджин вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Добре тогава. Приемам ви като мои гости в дома ми — каза той. — Вървете с мен, да не би стражите да пратят стрели в гърлата ви. — Забеляза, че Юан се мръщи, и продължи. — Движете се бавно и не правете резки движения. В лагера ми има хора, които не обичат чужденци.

Юан вдигна юмрук и дванайсетте носачи сграбчиха дръжките и се изправиха, като гледаха безстрастно напред. Темуджин не знаеше какво да мисли за всичко това. Даде заповеди на хората си и застана начело с Арслан. Джелме и останалите заобиколиха малката група, за да яздят отзад.

Темуджин приближи плътно Арслан и се наведе в седлото.

— Познаваш ли тези хора? — промърмори тихо той.

Арслан кимна.

— Срещал съм ги и преди.

— Заплаха ли са? — попита Темуджин и Арслан се замисли.

— Биха могли да бъдат. Неимоверно богати са, казват, че градовете им са огромни. Не зная какво търсят на това място.

— Или каква игра играе Тогрул — добави Темуджин. Арслан кимна и продължиха да яздят в мълчание.

Вен Чао изчака да оставят носилката му на земята и Юан да застане до нея. Очакваше пристигането в лагера с интерес и потисна стоновете си при вида на познатите гери и мършавите овце. Зимата беше тежка и тези хора имаха доста изпит вид. Надуши миризмата на овча мас много преди да стигнат лагера и знаеше, че вонята ще пропие дрехите му. После трябваше да бъдат изпрани няколко пъти. Юан дръпна копринените завеси и Вен излезе иззад тях, като дишаше колкото можеше по-плитко. От опит знаеше, че ще свикне с миризмата. Все пак често му се налагаше да се среща с диваци, които се миеха не повече от един-два пъти годишно, при това само ако случайно паднеха в някоя река. Но имаше да изпълнява задача и макар да проклинаше под нос дребния Джанг, излезе на студения вятър и се помъчи да изглежда колкото може по-достойно.

Дори да не бе забелязал как останалите мъже отстъпват пред младежа с жълтите очи, Вен щеше да го разпознае като водач. В двора на Кайфенг познаваха „тигрите в тръстиката“, онези в чиито вени течеше воинска кръв. Този Темуджин беше от тигрите, реши Вен в мига, когато срещна погледа му. Какви очи само! Никога не беше виждал други такива.

Вятърът беше суров за облечен в тънки роби човек, но Вен не показа и следа от неудобство, докато стоеше пред Темуджин и се покланяше. Единствено Юан би забелязал, че поклонът далеч не е толкова дълбок, колкото изисква протоколът, но на Вен му доставяше удоволствие да обижда варварите. За негова изненада разбойникът просто го изгледа и Вен усети как настръхва.

— Името ми е Вен Чао, посланик на двора на Дзин от Северен Сун. За мен е чест да бъда в твоя лагер — каза той. — Вестите за твоите битки срещу татарите се разпростират далеч из страната.

— И те доведоха тук в малката ти кутия, така ли? — отвърна Темуджин. Беше запленен от странния мъж, за когото се грижеха толкова много слуги. Неговата кожа също имаше онзи жълт цвят, който му се струваше признак на болест, но човекът се държеше добре в пронизващия вятър. Прецени, че е прехвърлил четиридесетте, макар че кожата му бе гладка. Дипломатът на Дзин представляваше странна гледка за израсналите сред племената хора. Беше облечен в зелена роба, която сякаш блещукаше. Косата му беше черна като техните, но пригладена назад и прибрана на опашка, стегната със сребърна шнола. За изумление на Темуджин, ръцете му завършваха с нокти като на хищник, които блестяха на светлината. Запита се колко дълго би могъл да издържи на студа. Той сякаш не го усещаше, но устните му започнаха да посиняват пред очите му.

Вен се поклони отново, преди да заговори.

— Нося поздрави от нефритения двор. Чували сме много за твоите победи и имаме много неща за обсъждане. Твоят брат от кераитите ти праща своите поздрави.

— Какво иска Тогрул от мен? — отвърна Темуджин.

Вен кипеше от ярост в хапещия студ. Нямаше ли да го поканят в топлите гери? Реши да натисне малко.

— Нима не ми е оказано гостоприемство, господарю? Не подобава да разговаряме по такива важни въпроси с толкова много уши наоколо.

Темуджин сви рамене. Мъжът очевидно замръзваше, а той искаше да чуе какъв враждебен умисъл го е довел тук, преди да е умрял.

— Добре дошъл — каза той и изкриви език, за да произнесе името, но завърши с ужасяващото „Венчо?“.

Старецът овладя с мъка трепването си и Темуджин се усмихна на гордостта му.

— Вен Чао, господарю — отвърна дипломатът. — Езикът трябва да докосва небцето.

Темуджин кимна.

— Ела на топло, Вен. Ще наредя да ти донесат горещ солен чай.

— А, чаят — промърмори си Вен Чао, докато влизаше след Темуджин в парцаливия гер. — Как ли бих могъл да го пропусна.

Настани се в сумрака и търпеливо изчака, докато купата горещ чай не бе поставена в ръцете му от самия Темуджин.

Герът се изпълни с хора, които го зяпаха, и Вен се насили да диша бавно, докато не свикне с близостта им и миризмата на пот. Жадуваше за баня, но подобни удоволствия отдавна бяха минало.

Темуджин забеляза, че Вен опитва чая с присвити устни и явно се преструва, че му харесва.

— Разкажи ми за своя народ — каза той. — Чувал съм, че е многоброен.

Вен кимна, благодарен за шанса, че може да говори, вместо да пие от противната течност.

— Ние сме разделено царство. В южните територии има повече от шейсет хиляди души под властта на императора на Сун — каза той. — В северния, Дзин, вероятно са още толкова.

Темуджин примигна. Тези числа бяха по-големи, отколкото можеше да си представи.

— Мисля, че преувеличаваш, Вен Чао — отвърна той, произнасяйки за своя изненада съвсем правилно името му.

Вен сви рамене.

— Кой знае? Селяните се плодят като въшки. Само в двора на Кайфенг има повече от хиляда служители, а официалното преброяване отнема много месеци. Не разполагам с точното число — каза Вен, като се наслаждаваше на слисаните погледи, които си размениха воините.

— А ти? Ти хан ли си? — продължи да любопитства Темуджин.

Вен поклати глава.

— Предадох моите… — Затърси в речника си и откри, че не разполага с подходящата дума. — Борби? Не. — Произнесе някаква странна дума. — Това означава да седиш зад бюро и да отговаряш на въпроси заедно със стотици други, първо в окръг, а после в самия Кайфенг пред императорските служители. Излязох пръв сред всички, които изпитаха в онази година. — Загледа се в дълбините на паметта си и вдигна купата към устата си. — Това беше много отдавна.

— Чий човек си тогава? — попита Темуджин.

Вен се усмихна.

— Може би на първия министър на гражданските служби, но предполагам, че имаш предвид императорите на Сун. Може би ще доживея да видя обединяването на двете половини на Средното царство.

Темуджин се мъчеше да го разбере. Докато се взираха в него, Вен остави купата и бръкна в гънките на робата си за кесията. Внезапно засилилото се напрежение го спря.

— Бъркам за една рисунка, господарю, това е всичко.

Запленен от тази идея, Темуджин му направи знак да продължи. Вен извади пакет ярко оцветени хартии и му подаде едната от тях. Върху нея имаше странни символи, а в средата гледаше свирепо лицето на някакъв млад мъж. Темуджин обърна хартията под различни ъгли, смаян от това, че малкото лице сякаш го наблюдава.

— Много изкусни рисувачи имате — неохотно призна той.

— Така е, господарю, но хартията, която държиш, бе отпечатана от една голяма машина. Тя има стойност и се дава в замяна на стоки. С още няколко такива мога да си купя добър кон в столицата или някоя млада жена за през нощта.

Видя, че Темуджин предава банкнотата на останалите и се загледа с интерес в израженията им. Същински деца, помисли си той. Може би ще подари на всички по една банкнота, преди да си тръгне.

— Използваш думи, които не познавам — каза Темуджин. — Какво е това „отпечатана“? „Голяма машина“? Да не си решил да ни баламосваш в собствените ни гери?

Не звучеше много весело и Вен си напомни, че диваците могат да бъдат безжалостни дори с приятелите си. Ако и за миг си помислят, че им се подиграва, с него щеше да е свършено. Те бяха деца, но той не биваше да забравя, че са смъртно опасни.

— По този начин се рисува по-бързо, отколкото ако го прави човек — гладко рече Вен. — Може би някой ден ще посетиш Дзин и ще се увериш с очите си. Зная, че ханът на кераитите е запленен от моята култура. Много пъти ми е говорил за желанието си да има земя в Средното царство.

— Тогрул ли е казал това? — попита Темуджин.

Вен кимна и взе банкнотата от последния, който я беше разгледал. Сгъна я грижливо и я прибра в кесията пред погледите на всички.

— Това е най-голямото му желание. Земята там е толкова богата и черна, че може да се отглежда всичко. Има неизброими стада диви коне и най-добрия дивеч в света. Господарите ни живеят в огромни къщи от камък и хиляди слуги се грижат и за най-малката им прищявка. Тогрул желае такъв живот за себе си и за своите наследници.

— Как можеш да преместиш къща от камък? — внезапно попита един от присъстващите.

Вен му кимна приветливо.

— Не може да се мести, както вие местите герите си. Някои от тях са колкото планини.

Темуджин се разсмя, най-сетне разбра, че странният дребосък си играе игрички с тях.

— Значи не биха ми свършили работа, Вен — каза той. — Племената трябва да се преместят, когато дивечът намалее. Сигурно бих умрял от глад в онази каменна планина.

— Не би умрял, господарю, защото слугите ти ще купуват храна от пазарите. Ще отглеждат ориз и животни за месо и мляко. Можеш да имаш хиляда жени и никога да не изпиташ глад.

— И това се харесва на Тогрул — тихо каза Темуджин. — Разбира се, че би му харесало.

В главата му се въртяха куп нови и странни идеи, но той все още не беше чул каква е причината Вен да го издирва в пустошта толкова далеч от дома си. Предложи му чаша и я напълни с айраг. Изсумтя, щом забеляза, че Вен се мъчи да не трака със зъби.

— Разтрий ръцете и лицето си с това и ще напълня отново чашата — каза той.

Вен наклони глава в знак на благодарност и направи каквото му бе предложил Темуджин. От топлината на бистрата течност жълтата му кожа пламна. Той пресуши чашата и изпи втора веднага щом Темуджин му наля, а после протегна ръка за още.

— Може пък някой ден да отида на изток и да видя с очите си всички тези странни неща — каза Темуджин. — И все пак не разбирам защо си оставил всичко това и си дошъл по тези земи, където моят народ управлява с меч и лък. Ние тук не мислим за твоя император.

— Макар да е баща на всички ни — автоматично изрече Вен.

Темуджин го зяпна и посланикът съжали, че е пил толкова бързо на празен стомах.

— От две години съм сред племената, господарю. Има моменти, когато моите хора много ми липсват. Бях пратен тук да събера съюзници срещу татарите на север. Тогрул смята, че ти споделяш нашата неприязън към онези кучета с белезникава кожа.

— Явно Тогрул е добре осведомен — отвърна Темуджин. — Откъде знае толкова много за моите дела?

Напълни чашата на Вен за четвърти път и тя отиде по реда си след другите. Радваше се, че мъжът не отказва напитката. Наля и на себе си, но отпиваше внимателно, за да запази главата си свежа.

— Ханът на кераитите е мъдър човек — отвърна Вен Чао. — Години наред се е сражавал с татарите на север и е получил много злато като данък от моите господари. Това е равновесие, нали разбираш? Ако пратя в Кайфенг заповед да подкарат на запад сто понита, те пристигат за един сезон. От своя страна кераитите проливат кръвта на татарите и ги държат далеч от границите ни. Не ги искаме в нашите земи.

Един от хората му се размърда неловко и Темуджин хвърли поглед към него.

— Арслан, нуждая се от съвета ти по този въпрос, но насаме — каза той.

Удовлетворен, мъжът се успокои. Вен огледа присъстващите.

— Тук съм, за да ви предложа същите условия. Мога да ви дам злато или коне…

— Мечове — каза Темуджин. — И лъкове. Ако се съглася, ще искам дузина комплекта доспехи като на хората ти отвън, както и сто понита — и кобили, и жребци. Златото ми трябва толкова, колкото и къщата от камъни, която не мога да преместя.

— Не видях сто мъже в този лагер — протестира Вен. Вътрешно ликуваше. Пазарлъкът беше започнал по-лесно, отколкото си бе представял.

— Не си видял всички — изсумтя Темуджин. — А и не съм казал, че съм съгласен. Каква е ролята на Тогрул във всичко това? Никога не съм го виждал, макар да съм чувал за кераитите. Той ще дойде ли да моли за помощта ми?

Вен се изчерви и остави чашата с айраг, която се канеше да поднесе към устните си.

— Кераитите са силно племе с повече от триста въоръжени мъже, господарю. Чули са от пленени татари, че нахлуваш все по-далеч и по-далеч на север. — Замълча, за да подбере правилните думи. — Тогрул е далновиден мъж и ме изпрати не да моля, а да те накарам да се присъединиш към него. Заедно може би ще успеете да прогоните татарите за много поколения напред.

Мъжът на име Арслан се наежи отново и Темуджин постави ръка на рамото му.

— Тук аз съм ханът и отговарям за хората си — каза той. — А ти искаш от мен да подвия коляно пред Тогрул в замяна на понитата ти?

В гера се усети смътна заплаха и изведнъж на Вен му се прииска Юан да беше тук с него.

— Можеш просто да откажеш и аз ще си тръгна — каза той. — Тогрул не се нуждае от васал. Трябва му безжалостен и силен военачалник. Трябва му всеки човек, който можеш да осигуриш.

Темуджин погледна към Джелме. Всички знаеха много добре, че след безкрайната зима татарите жадуват за отмъщение. Идеята за обединяване на силите с някое по-голямо племе бе изкусителна, но трябваше да помисли.

— Чух от теб много интересни неща, Вен Чао — каза след малко Темуджин. — А сега ме остави да взема решение. Хаджиун? Намери топли легла за хората му и нареди да им дадат варено, за да се нахранят.

Видя, че погледът на Вен се спира върху наполовина празния мях айраг в краката му.

— И малко айраг, за да се топли през нощта — добави той, увлечен от собствената си щедрост.

Всички стояха и гледаха как Вен се изправя на крака — не толкова уверено, колкото когато влизаше. Поклони се отново и Темуджин забеляза, че този път поклонът му бе мъничко по-дълбок. Може би първия път е бил схванат от пътуването.

Щом останаха сами, Темуджин обърна блеснали очи към най-доверените си хора.

— Искам това — каза той. — Искам да науча колкото се може повече за тези хора. Къщи от камък! Хиляди роби! Не ви ли засърбяват ръцете?

— Не познаваш Тогрул. И нима сребърният народ е за продан? — каза Арслан и изсумтя. — Онези от Дзин си въобразяват, че могат да ни купят с обещания и да ни смаят с приказките за милионите в градовете им. Какви са ни те?

— Да видим — каза Темуджин. — С мъжете на кераитите ще мога да забия клин в татарите. Да накарам реките да потекат червени от кръвта им.

— Положил съм клетва към теб, а не към Тогрул — каза Арслан.

Темуджин се обърна към него.

— Зная. Няма да стана негов васал. А ако той обедини силите си с нас, изгодата пак е на моя страна. Помисли си за Джелме, Арслан. Помисли за бъдещето му. Ние сме прекалено жизнени, за да изграждаме племето човек по човек. Да скочим нагоре, към голямото, и да рискуваме всичко. Или предпочиташ да седиш и да чакаш татарите?

— Знаеш, че не — отвърна Арслан.

— Значи решението е взето — възторжено рече Темуджин.

25.

Вен Чао остана три дни в лагера, докато обсъди всички условия. Позволи им да му пъхнат в ръцете мехове айраг, преди да спусне златните завеси на носилката си и Юан да даде знак за потегляне.

Останал сам, Вен се почеса. Сигурен беше, че в герите е хванал въшки. Това беше истинско изпитание, както и бе очаквал. Но тези хора изглеждаха готови за война с татарите, както се беше надявал Тогрул. И нищо чудно, помисли си Вен, докато го носеха из степта. Племената се нападаха помежду си дори през зимата. А сега, след като първата пролетна трева пробиваше замръзналата земя, щяха да се заемат още по-усърдно с това. Винаги е било така. Вен се усмихна. Четеше трудовете на Шун Ци и подремваше, като от време на време правеше бележки по полетата. Първият министър беше прав, че изпрати човек с неговите дипломатически умения, помисли си той. Дребният Джанг не би могъл да сключи подобна сделка дори с обещания за понита и доспехи. Фъфлещият евнух едва ли щеше да скрие отвращението си от сватбената церемония, на която Вен Чао беше свидетел предишния ден. Той потрепери при мисълта за горещото питие от мляко и кръв, което му бяха дали. Шун Ци несъмнено би аплодирал самообладанието му. Жената Бьорте бе жилава и корава също като съпруга си, спомни си Вен. Изобщо не беше негов тип, но младият разбойник като че ли я намираше привлекателна. Какво ли не би дал сега за една нощ с някоя от Върбовите жени! Но в тази сурова страна нямаше място за стройни напудрени бедра и нещастният Вен за пореден път прокле работата си.

На четвъртия ден от пътя той тъкмо се канеше да заповяда да спрат за ядене, когато излезлият на разузнаване Юан се върна в галоп. Вен заслуша нетърпеливо от покритата носилка резките заповеди на офицера. Трудно му беше да играе ролята на благородник, когато наоколо ставаха разни интересни неща. Въздъхна. Любопитството му неведнъж го беше излагало на опасности.

Когато Юан най-сетне приближи носилката, Вен бе прибрал свитъците и се бе стоплил с глътка от бистрата течност, която правеха племената. Тя поне вършеше работа, макар да бледнееше пред оризовото вино в родината му.

— Този път какво има, Юан? — попита той. — Тъкмо се канех да подремна преди обяд.

Всъщност само един поглед върху зачервеното лице на офицера бе накарал сърцето му бясно да затупти. Имаше нужда от почивка, сигурен беше. Прекалено много време бе прекарал сред племената и скоро щеше да му се прииска той самият да грабне меч като някакъв прост войник. Тук подобни неща можеха да се случат, дори и с най-цивилизованите хора.

— Конници, господарю. Татари — каза Юан, като докосна с чело заледената трева.

— Е, и какво? Нали се намираме на татарска земя? Нищо чудно да срещнем неколцина от тях, докато пътуваме на юг към кераитите. Остави ги на мира, Юан. Ако се изпречат на пътя ни, убий ги. Тревожиш ме за нищо.

Юан сведе отново глава и Вен побърза да заговори, за да не посрами първия си страж. Човекът бе докачлив като евнух, щом станеше дума за чест.

— Това беше грубо, Юан. Прав беше да ме уведомиш.

— Господарю, тридесет души са, всичките добре въоръжени и с отпочинали коне. Могат да идват единствено от по-голям лагер.

Вен заговори бавно, като се мъчеше да запази самообладание.

— Не разбирам какво ни засяга това, Юан. Не биха посмели да посегнат на представител на Дзин. Кажи им да ни заобиколят.

— Мислех си… — започна Юан. — Питам се дали да не пратим конник обратно до лагера, който посетихме, господарю. Да ги предупредим. Татарите може би търсят именно тях.

Вен изненадано примигна към офицера.

— Както виждам, май си се привързал към нашите домакини. Това е слабост, Юан. Какво ме е грижа, че татарите и монголите се избиват помежду си? Нима първият министър не ме е натоварил именно с тази задача? Честно казано, мисля, че се забравяш.

В същия миг друг страж извика предупредително и Вен и Юан чуха приближаването на конниците. Юан остана на мястото си.

Вен затвори очи за момент. В тази страна не можеше да има мир и спокойствие. Тъкмо си помислиш, че си го намерил, и някой ще препусне край теб, търсейки враг за убиване. Усети вълна от носталгия да се надига у него, но я потисна. Това щеше да бъде участта му, докато не го отзовяха обратно.

— Ако така ти харесва повече, кажи им, че не си виждал разбойниците. Кажи им, че тренирам хората си, за да са готови за пролетта.

— Твоя воля, господарю.

Вен гледаше приближаващите татарски воини. Май наистина са тръгнали на война, призна той, макар изобщо да не го беше грижа за Темуджин и за парцаливите му гери. Не би пролял и една сълза, дори и всички татари бъдат избити, а с тях — и монголските племена. Тогава най-сетне щеше да може да се прибере у дома.

Видя Юан да говори с водача им — масивен мъж, увит в дебели кожи. Потрепери при вида на този противен воин. Определено нямаше да се унизи да говори с него лично. Татаринът изглеждаше ядосан, но на Вен изобщо не му пукаше. Хората му бяха подбрани от личната охрана на първия министър и всеки един от тях струваше повече от половин дузина пищящи диваци. Самият Юан беше спечелил меча си на общоармейски турнир и бе заел първо място в дивизията си. Поне в това отношение Вен нямаше забележки.

Татарите вилнееха и размахваха мечове, хвърляха свирепи погледи към носилката, а Юан седеше невъзмутимо в седлото и клатеше глава. Единствено младежката гордост не им позволяваше да продължат нататък и Вен си помисли дали да не излезе и да им напомни кой е. Дори мърлявите татари знаеха, че не бива да докосват представителя на Дзин и той изпита облекчение, щом приключиха с представлението си и продължиха нататък, без да се обръщат назад. Вътрешно малко се разочарова, че не бяха извадили оръжия. Юан щеше да ги изколи. Разсеяно се запита дали Темуджин е готов да се сблъска с такава сила. Реши, че не го е грижа. Ако открият монголския лагер, щеше да победи или едната, или другата страна. И в двата случая щеше да има по-малко диваци, които да смущават съня му.

Отрядът изчезна и Вен усети, че стомахът му се бунтува. Изпъшка раздразнено и извика на Юан да приготвят малкия павилион, в който изпразваше червата си, скрит от любопитни погледи. Беше направил всичко възможно да се чувства удобно, но удоволствията на двора го преследваха в сънищата му. Не бе докосвал жена от много, много време. Може би ако напишеше смирено писмо, дребният Джанг щеше да уреди завръщането му. Не. Подобна мисъл бе непоносима.

Татарите нападнаха веднага щом чуха предупредителния рев на роговете. Препуснаха в галоп и яздеха с опънати лъкове, готови да запратят смъртоносна стрела в гърлото на всеки, който се изпречи на пътя им.

Темуджин и братята му изхвърчаха от герите преди да заглъхнат първите рогове. Воините заемаха позициите си без паника. При главния вход вдигнаха преградите от земята и забиха пръти, за да ги застопорят. Така конниците не биха могли да препуснат направо между герите. Щеше да им се наложи да заобикалят преградите и да се забавят.

Темуджин гледаше как хората му приготвят стрелите си и ги подреждат на замръзналата земя. Тъкмо приключиха, когато се появи първият враг, увит в смрадливи кожи.

Татарите яздеха по трима в редица, високо в седлата и търсеха мишени. Явно разчитаха на страха и объркването и Темуджин се ухили. Усети как земята трепери под краката му и му се прииска да носеше меча, който му беше направил Арслан. Вместо него държеше некачествено татарско оръжие. Но и то трябваше да му свърши работа.

Първите ездачи видяха преградата пред себе си. Двама отклониха конете си покрай нея и объркаха третия. Видяха мъжете в сянката на препятствието и инстинктивно пуснаха стрелите, но те се забиха в дървото. В този миг Хаджиун и Хазар се изправиха и тетивите им избръмчаха зловещо. Стрелите се забиха в двама галопиращи татари и ги стовариха на земята завинаги.

Отначало боят беше същинска касапница. Татарите, които яздеха зад другарите си, се оказаха блокирани от трупове и понита без ездачи. Двама прескочиха барикадата, преди Хаджиун и Хазар да стрелят отново. Но се озоваха на открито пространство с насочени към тях лъкове от всички страни. Едва имаха време да извикат, преди тъмните стрели да се забият в телата им, да прекъснат бойните им викове и да ги съборят на земята.

Друг татарин се опита да прескочи първата преграда. Но понито му се блъсна в нея, събори я и счупи поддържащия прът. Хазар се претърколи настрани, но кракът на Хаджиун остана затиснат и той изруга от болка. Лежеше безпомощен по гръб, а към него препускаха още врагове. Оставаха му броени мигове живот.

Един конник го видя и опъна лъка си, за да го закове за земята. Преди да успее да пусне стрелата, Арслан пристъпи до него и прокара острието на меча си през гърлото му. Татаринът рухна и понито му препусна уплашено. Стрелите бръмчаха около тях, докато Арслан измъкваше Хаджиун. Хазар се беше отпуснал на коляно и пускаше стрела след стрела към татарите, но беше твърде неспокоен и шестима от тях пробиха невредими.

Темуджин ги гледаше как наближават. След като първата преграда падна, нападателите продължаваха направо към главната пътека. Двама от хората му се изправиха срещу тях, но паднаха със стърчащи от гърбовете стрели. Втората преграждаща група се обърна и стреля след нападателите, а покрай братята му препуснаха още шестима души. Изходът от сражението беше на косъм независимо от всичките му приготовления.

Изчака татаринът да пусне стрелата си, после пристъпи напред и заби острието в бедрото му. Кръвта го опръска, мъжът изрева и дръпна свирепо юздите. Изгуби самообладание и обърна понито си към един гер, който рухна с трясък на разцепващо се дърво и го катапултира през главата на коня.

Шестимата нападатели най-отпред обърнаха лъковете си към Темуджин и го принудиха да скочи към първото попаднало му прикритие. Един воин препусна към него с ръмжене, за да забие стрелата си в гърдите му. Темуджин се претърколи и се изправи с протегнат меч. Мъжът изкрещя, когато острието се заби в корема му, и стрелата изсвистя над главата на Темуджин. Рамото на понито го блъсна и го стовари на земята. Той се изправи замаян и се огледа.

В лагера цареше хаос. Татарите бяха изгубили много хора, но оцелелите яздеха тържествуващо и се оглеждаха за мишени. Мнозина бяха оставили лъковете и бяха извадили мечове. Темуджин видя, че двама препускат към Арслан и посегна към лъка и стрелите си. Първата се оказа счупена, останалите се бяха пръснали. След трескаво търсене намери една здрава. Чу вика на майка си и докато се обръщаше, Бьорте се втурна навън от гера след малката Темулун. Сестра му тичаше ужасена и двете не видяха препусналия към тях татарин. Той затаи дъх. Арслан беше въоръжен и кален в битки и Темуджин направи своя избор.

Опъна тетивата и се прицели във воина, който се канеше да сграбчи Бьорте. Внезапно чу тропот и осъзна, че към него се носи друг татарин, вече замахнал с меча да отсече главата му. Нямаше време да се защити и падна на коляно в мига, в който пусна тетивата, като отчаяно се мъчеше да не изпусне целта. Стрелата се удари в земята и отскочи. После нещо го блъсна толкова силно, че светът се разтърси и той падна.

Джелме застана до баща си, докато двамата татари се носеха срещу тях.

— Наляво — излая Арслан и отстъпи крачка вдясно.

Татарите видяха движението, но бащата и синът бяха чакали до последния момент и нападателите не успяха да реагират.

Върхът на острието на Арслан докосна врата на единия мъж, а Джелме едва не отсече главата на втория. И двамата умряха веднага, а понитата им препуснаха без посока нататък.

Водачът на татарите беше загинал при първата атака срещу барикадите. От първоначалния им отряд бяха останали едва дузина мъже. Лагерът се намираше в подножието на един хълм. Нямаше начин да препуснат през него и да продължат, затова оцелелите крещяха и се въртяха, съсичайки всичко около себе си. Арслан видя двама да се гърчат и пищят, свалени от седлата и наръгани с ножове. Кървава битка беше, но основната татарска сила бе унищожена. Малцината оцелели се бяха навели ниско към шиите на конете си и препускаха обратно натам, откъдето бяха дошли, а стрелите свистяха подире им.

Видя, че един се връща от другата страна на лагера и се приготви да го убие, застанал неподвижно на пътя на понито. В последния момент съзря ритащите крака на пленницата и това го спря. Лявата му ръка се стрелна да дръпне Бьорте, но пръстите му едва докоснаха края на дрехата й. Ездачът отмина. Арслан видя, че Хазар следи татарина със стрела на тетивата, и изкрещя.

— Спри, Хазар. Спри!

Заповедта отекна във внезапно притихналия лагер. Не повече от шестима татари бяха успели да се измъкнат и Арслан вече тичаше към понитата.

— На конете! — изкрещя той. — Грабнали са една от жените. На конете!

Озърна се за Темуджин, видя безжизненото тяло и спря ужасен. Темуджин лежеше сред мъртъвци. Едно пони със счупен крак трепереше до него и по хълбоците му се спускаше белезникава пот. Арслан избута животното настрани и коленичи до младия мъж, когото беше спасил от вълците.

Видя много кръв и усети, че сърцето му болезнено се свива. Протегна ръка и докосна раната в главата на Темуджин. Изкрещя от радост, защото видя, че тя все още кърви. Лицето на Темуджин бе наполовина потопено в локвата кръв и Арслан го повдигна.

— Жив е — прошепна той.

Темуджин беше в безсъзнание и Арслан го отнесе в първата палатка. Братята му препуснаха след нападателите, като само хвърлиха поглед към тялото в ръцете на ковача. Лицата им бяха мрачни и гневни. Арслан не искаше да е на мястото на татарите, които те щяха да уловят днес.

Арслан положи Темуджин в гера на майка му и го остави. Темулун плачеше горчиво в дъното. Хулун вдигна очи от сина си и посегна към иглата и конеца.

— Успокой дъщеря ми, Арслан — каза тя и се съсредоточи за предстоящата работа.

Арслан сведе глава и отиде до момиченцето.

— Искаш ли да те гушна? — попита той.

Темулун кимна през сълзи и той я вдигна във въздуха. Тя го погледна и той се насили да се усмихне. Напрежението от боя отслабваше. Той се усети замаян, сърцето му биеше прекалено бързо, за да стои спокойно на едно място. Хулун мушна кокалената игла в скалпа на Темуджин и Арслан видя, че момиченцето трепва и отваря уста, за да се разреве отново.

— Всичко е наред, мъничката ми. Ела, ще те отнеса при Елуин. Търсеше те — каза той. Не искаше детето да вижда труповете навън, но пък не можеше да стои в гера, без да прави нищо. Надяваше се Елуин да е все още жива.

Тъкмо се канеше да излезе, когато Темуджин рязко изохка. Арслан се обърна и видя, че очите на младия мъж са отворени и ясни и наблюдават сръчно шиещата го Хулун.

— Не мърдай — каза тя, когато синът й се помъчи да стане. — Трябва да те закърпя добре.

Темуджин се подчини и очите му откриха Арслан край вратата.

— Разказвай — нареди той.

— Пречупихме атаката им. Хванаха Бьорте — отвърна Арслан.

Докато говореше, Хулун дръпна конеца и част от скалпа на Темуджин се набръчка. Арслан подхвърли Темулун в ръцете си, но тя вече се бе успокоила и се бе заиграла с едно сребърно копче на дела си.

Хулун попи с парче плат кръвта от очите на сина си. Скалпът му продължаваше да кърви силно, но шевовете вършеха работа. Тя заби отново иглата в плътта и усети, че Темуджин се напряга.

— Трябва да ставам, майко — промърмори той. — Свършваш ли?

— Братята ти препуснаха след тях — бързо каза Арслан. — Няма смисъл да тръгваш и ти, поне засега. Изгубил си много кръв и не е нужно да рискуваш.

— Тя е моя жена — отвърна Темуджин и погледът му стана леден.

Майка му се наведе сякаш да го целуне, но вместо това скъса със зъби конеца. Той седна веднага щом тя се отдръпна и докосна с пръсти шева.

— Благодаря ти — каза той. Очите му престанаха да гледат свирепо и Хулун кимна, докато изтриваше кръвта по бузата му.

Арслан чу гласа на Елуин отвън и излезе, за да предаде Темулун на нейните грижи. Върна се с мрачно изражение, докато Темуджин се опитваше да се изправи. Младият хан се олюляваше и се бе хванал за централния стълб на гера, за да остане на крака.

— Днес не бива да яздиш — каза Арслан. — Можеш да вървиш по следите на братята си. Остави ги да я намерят.

— Ти би ли го сторил? — попита Темуджин. Беше затворил очи от замайването и сърцето на Арслан се сви, като видя колко е решителен. Въздъхна.

— Не, щях да тръгна след тях. Ще доведа понитата.

Излезе навън. Хулун застана до сина си и хвана свободната му ръка.

— Това, което имам да ти казвам, няма да ти хареса — промърмори тя.

Темуджин отвори очи и примигна от новата струйка кръв.

— Казвай, каквото и да е — каза той.

— Ако братята ти не успеят да ги настигнат до вечерта, те ще я наранят.

— Те ще я изнасилят, майко. Зная. Тя е силна.

Хулун поклати глава.

— Не знаеш. Ще бъде посрамена. — Замълча за момент, чакаше го да разбере. — Ако я наранят, ще трябва да бъдеш много силен. Не можеш да очакваш от нея да бъде същата. Нито с теб, нито с който и да било мъж.

— Ще ги избия — обеща Темуджин, усещайки как гневът пламва в него. — Ще ги изгоря и ще ям от плътта им, ако го сторят.

— Това би донесло мир на теб, но не би променило нищичко за Бьорте — каза Хулун.

— Какво друго ми остава? Тя не може да ги убие. Това, което се случва не е по нейна вина. — Откри, че плаче, и яростно избърса кървавите сълзи от бузите си. — Тя ми имаше доверие.

— Не можеш да поправиш това, синко, ако успеят да се изплъзнат от братята ти. Ако я откриеш жива, ще трябва да бъдеш търпелив и мил.

— Зная! Обичам я. Това е достатъчно.

— Беше — не отстъпи Хулун. — Занапред може и да не бъде.

Стоеше на студения вятър и главата му туптеше. Докато чакаше Арслан да доведе понитата, Темуджин се огледа, надушвайки миризмата на кръв. Лагерът беше пълен с обезобразени тела. Някои все още се движеха. Един татарин лежеше по гръб като мъртъв, но пръстите му мърдаха около двете стрели на гърдите му като някакви бледи паяци. Темуджин извади ножа от колана си и с олюляване тръгна към него. Мъжът беше на няколко мига от смъртта си, но въпреки това Темуджин коленичи до него и опря острието в пулсиращото му гърло. Пръстите на татарина замръзнаха и той безмълвно обърна очи към него. Щом погледите им се срещнаха, Темуджин бавно натисна надолу, преряза трахеята и видя, че тя засмуква въздух и кръв.

Когато се изправи, все още стъпваше несигурно. Слънцето изглеждаше прекалено ярко. Изведнъж се обърна и повърна. Чу Хулун да говори нещо, но думите й достигаха до него през някакъв рев и не успя да я разбере. Двамата с Арслан спореха дали да потегли и Темуджин видя как ковачът се мръщи нерешително.

— Няма да падна — каза им той и се хвана за седлото. — Хайде, помогнете ми да се кача. Трябва да ги последвам.

Наложи се двамата да му помогнат да се качи в седлото, но щом възседна коня, Темуджин се почувства малко по-сигурно. Поклати глава и трепна от изгарящата болка.

— Джелме? — извика той. — Къде си?

Синът на Арслан бе покрит със засъхваща кръв, а мечът му все още беше изваден, докато вървеше сред труповете към тях. Темуджин, смътно си даде сметка, че никога досега не го беше виждал разгневен.

— Докато ни няма, трябва да преместиш лагера — каза Темуджин, като заваляше думите. Усещаше главата си прекалено голяма и сякаш всеки момент щеше да клюмне. Не чу отговора на Джелме. — Пътувай нощем. Отведи ги сред хълмовете, но се движи на юг към кераитите. Ако Тогрул има мъже като нас, ще изтрия татарите от лицето на земята. Ще те потърся, щом намеря жена си.

— Твоя воля, господарю — каза Джелме. — А ако не се върнеш?

Това трябваше да се каже, но Темуджин отново трепна. Болката стана почти непоносима.

— Тогава намери долината, за която сме си говорили, и отгледай синове и овце — най-сетне отвърна той.

Беше изпълнил дълга си на хан. Джелме бе чудесен водач и хората на Темуджин оставаха в сигурни ръце. Стисна здраво поводите. Братята му едва ли се бяха отдалечили много. Оставаше единствено отмъщението.

26.

Слънцето клонеше към запад и къпеше степта в златна светлина, когато Хазар и Хаджиун откриха тялото на единия от мъжете, които преследваха. Това можеше да бъде капан. Хаджиун остана в седлото с готов за стрелба лък, а Хазар приближи трупа и го обърна с върха на ботуша си.

От стомаха на татарина стърчеше счупена стрела. Цялата долна половина на тялото му бе почерняла от кръв, а лицето му бе вкочанено и бяло като тебешир. Спътниците му бяха взели със себе си понито му — по-плитките следи от копитата му още се виждаха в почвата. Хазар бързо претърси тялото, но дори и да бе имало нещо по-ценно, татарите вече го бяха взели.

Братята продължиха да яздят, докато можеха да виждат следите, но настъпващият мрак ги принуди да спрат, за да не изгубят дирята. Никой не проговори, докато смесваха по глътка мляко и кръв от вената на кобилата на Хаджиун. И двамата бяха видели безжизнения Темуджин в ръцете на Арслан и нямаше да позволят на врага да се измъкне.

Спаха лошо, събудиха се преди зазоряване и потеглиха веднага щом слабата светлина отново разкри следите на нападателите. Двамата само се спогледаха и препуснаха в галоп. Бяха здрави и калени. Татарите нямаше да им се изплъзнат.

На втория ден отпечатъците от копита станаха по-свежи и по-лесни за виждане. Хаджиун беше по-добър следотърсач от брат си, който никога не бе имал нужното търпение. Скочи от седлото си и докосна купчината тор, търсейки следа от топлина. Пръстите му се забиха в тъмната топка и той се ухили.

— По-прясно е от предишното. Настигаме ги, братко — каза той на Хазар.

Татарите не бяха положили усилия да скрият следите си. От втората сутрин те продължаваха почти направо, насочени към някаква неизвестна цел. Дори и да знаеха, че ги преследват, вече не се опитваха да се крият.

— Надявам се да ги настигнем, преди да стигнат целта си — мрачно каза Хазар. — Ако са тръгнали към някой голям лагер, губим и тях, и Бьорте.

Хаджиун скочи в седлото и се намръщи, когато уморените му мускули запротестираха.

— Трябва да са дошли отнякъде — каза той. — Ако се доберат до сигурно място, един от нас ще трябва да се върне за още хора. Може би дори да продължи с Темуджин до кераитите. Няма да ни избягат, Хазар. Все ще ни паднат в ръцете.

— Ако Темуджин е жив — промърмори Хазар.

Хаджиун поклати глава.

— Жив е. Дори вълците не успяха да го спрат. Да не мислиш, че някаква си рана от татарин би го направила?

— Спомни си баща ни — каза Хазар.

— Все още не са си платили за това — отвърна свирепо Хаджиун.

На третата вечер и двамата бяха схванати и уморени от тежката езда. Сместа от кръв и мляко можеше да ги поддържа дълго време, но конете бяха уморени, а кобилата започна да показва признаци на раздразнение също като тях самите. И двамата имаха лоши натъртвания от битката, а глезенът на Хаджиун бе подут и болезнен при докосване. Не каза нищо на брат си, но не можеше да скрие, че куца. Спаха тежко и Хаджиун се събуди със стряскане, когато нечие острие опря гърлото му.

Когато отвори очи, беше тъмно като в рог. Помъчи се да се претърколи настрани, но се отпусна с облекчение, когато чу познатия глас.

— Арслан има какво да ти покаже за проследяването, братко — каза в ухото му Темуджин. — След малко ще съмне. Готов ли си за още един ден?

Хаджиун скочи на крака и прегърна Темуджин, а после и Арслан, изненадвайки по-възрастния мъж.

— Не може да са много напред — каза той.

На няколко крачки от тях Хазар спря да хърка и се обърна. Хаджиун отиде до него и го побутна с крак по ребрата.

— Ставай, Хазар, имаме гости.

Хазар скочи на крака и опъна лъка. Макар да спяха като мъртъвци, рефлексите на братята си оставаха безупречни.

— Аз съм, братко — тихо каза Темуджин в мрака. Лъкът изскърца отново, Хазар отпусна тетивата.

— Как е главата ти? — попита той.

— Боли, но шевовете държат — отвърна Темуджин. Погледна на изток и видя вълчата зора, първата сива светлина преди появата на слънцето. Подаде им мях с черен айраг.

— Пийте бързо и се пригответе за езда — каза той. — Прекалено дълго ги гоним.

В гласа му се долавяше тиха болка, която всички разбираха. Бьорте бе прекарала три нощи с нападателите. Никой не каза нищо по въпроса. Айрагът стопли празните им стомаси и им даде прилив на енергия, от който така се нуждаеха. Млякото и кръвта щяха да почакат за по-нататък. Засега това им беше достатъчно.

Потънали в прах и уморени, тримата братя и Арслан най-после зърнаха за първи път плячката си. Следата беше продължила нагоре през хълмовете и пресечената местност бе забавила лудото им темпо. Темуджин не беше проговорил нито дума, а погледът му не се откъсваше от хоризонта. Търсеше татарите.

Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта. Те стигнаха билото и видяха парцаливата група в отсрещния край на долината. Слязоха от седлата и дръпнаха понитата надолу, за да не ги забележат. Темуджин лежеше с ръка върху шията на коня си и го притискаше към тревата.

— Ще нападнем довечера — каза той. — Ще ги пипнем, докато се разполагат да нощуват.

— Имам три стрели — каза Хаджиун. — Толкова ми бяха останали в колчана, когато тръгнах.

Темуджин се обърна към по-малкия си брат. Лицето му бе като изсечено от камък.

— Ако можеш, искам ги живи. Смъртта им няма да е от бързите.

— Правиш нещата доста трудни, Темуджин — каза Арслан, като се взираше в малката група в далечината. — Най-добре да ги атакуваме бързо и да набием колкото можем повече. Не забравяй, че и те имат лъкове и мечове.

Темуджин не му обърна внимание и не свали поглед от Хаджиун.

— Ако можеш — повтори той. — Ако Бьорте е жива, искам да види как умират. Може би от собствения й нож.

— Разбирам — промърмори Хаджиун и си спомни как бяха убили Бехтер. Тогава изражението на Темуджин беше същото, но сега бе още по-противно заради грозния шев, който се спускаше по челото му. Не успя да издържи свирепия му поглед и се загледа към долината. Татарите бяха стигнали края й и навлизаха сред дърветата.

— Да се размърдаме — каза Темуджин и се изправи. — Трябва да ги настигнем, преди да са направили лагера си. Не искам да ги изгубим в тъмното.

Не се обърна да види дали го следват и подкара понито си в галоп. Знаеше, че препускат след него.

Бьорте лежеше на една страна върху мокрите стари листа и борови иглички. Ръцете и краката й бяха умело вързани от татарите, които разполагаха лагера си в гората. Гледаше уплашено как отсичаха с брадвичка сухи подпалки от едно мъртво дърво и правят малък огън. Всички умираха от глад, но отчаянието им от първите няколко нощи започваше да отшумява. Слушаше гърлените им гласове и се опитваше да овладее страха си. Трудно беше. Те бяха нападнали лагера на Темуджин, като предвкусваха лесна победа. Но бяха разбити на пух и прах, изгубиха братя и приятели и едва се отърваха. Двама от тях все още горяха от срам заради отстъплението. Именно те бяха дошли при нея първата нощ, за да излеят гнева и безсилието си по единствения начин, който им оставаше. Бьорте потрепери, когато си спомни докосването на грубите им ръце. Най-младият от тях беше почти момче, но той бе най-жестокият и я удряше с юмрук в лицето, докато не започна да й тече кръв. После я изнасили наред с останалите.

Изскимтя тихо — звук на животински страх, който не можеше да контролира. Каза си, че трябва да бъде силна, но когато най-младият стана от огъня и тръгна към нея, тя усети как се изпуска и от горещата струя се вдигна пара. Мръкваше, но той забеляза и оголи зъби в усмивка.

— Мислех за теб цял ден, докато яздехме — каза той и клекна до нея.

Тя започна да трепери, мразеше се, че показва слабост. Темуджин й беше казал, че е вълчица като него, че може да издържи на всичко. Не извика, когато младият татарин я хвана за крака и я повлече след себе си към мъжете около огъня. Опита да мисли за детството си, как тича сред герите. Но дори тези спомени бяха пълни с ударите на баща й и безразличието на майка й към нейното нещастие. Единственият й хубав спомен бе от деня, когато Темуджин най-сетне беше дошъл за нея, така висок и красив в кожите си, че олхунутите дори не смееха да го погледнат.

Татарите около огъня гледаха с интерес как най-младият развързва краката й. Тя видя похотта в очите им и събра сили да се бори отново. Това нямаше да ги спре, но не можеше да стори нищо друго, освен да запази последната частица от гордостта си. Веднага щом краката й се освободиха, зарита и босият й крак удари немощно младия татарин в гърдите. Той го плесна настрани с мрачен смях.

— С вас е свършено — озъби се тя. — Той ще ви избие до крак.

Най-младият беше пламнал от възбуда и не отговори. Дръпна рязко дела и оголи гърдите й на вечерния студ. Тя започна да се съпротивлява диво и той кимна на един от останалите да му помогне да я укротят. Онзи, който стана, беше дебел и смърдеше. Беше усетила зловонния му дъх предишната нощ. Споменът я задави, а празният й стомах се сви в спазъм. Зарита с цялата си сила и младият изруга.

— Хвани й краката, Аелик — нареди той и разтвори кожуха си.

По-старият посегна да изпълни заповедта и тогава всички чуха стъпките в шумата.

Четирима мъже вървяха към тях сред дърветата. Трима бяха с извадени мечове, а четвъртият бе опънал тетивата на лъка до ухото си.

Татарите реагираха бързо, скочиха на крака и грабнаха оръжията си. Бьорте бе хвърлена обратно на мократа земя и се изправи на колене. Сърцето й затуптя болезнено, когато видя Темуджин, братята му и ковача Арслан. Тичаха леко напред, идеално балансирани за първите удари.

Татарите изреваха предупредително, но от новодошлите не се чуваше нито звук. Темуджин се извъртя от летящото острие и повали татарина с дръжката на меча си. Заби силно крак във врага си и усети как носът се чупи под петата му. Следващият се надигаше от Бьорте и Темуджин не посмя да я погледне, когато онзи се хвърли напред, въоръжен единствено с нож. Остави го да се приближи, но се отмести и ударът се изгуби в дела му. Нанесе свиреп удар с лявата си ръка, отблъсна татарина назад, после замахна с меча през бедрата му и го остави да падне по гръб, крещящ от болка. Ножът падна в листата и Темуджин се обърна задъхан, търсейки нова жертва. Бьорте взе ножа с вързаните си ръце.

Младият татарин лежеше и виеше на земята, размахваше ръце и крака и се опитваше да се изправи. Темуджин се беше насочил към третия татарин и отначало най-младият не видя пълзящата към него Бьорте. После погледът му спря върху нея и младежът отчаяно завъртя глава. Вдигна юмруци, но Бьорте заклещи лявата му ръка с коляно и се опита да забие острието. Свободната му ръка намери гърлото й, силата му все още беше голяма. Тя усети, че зрението й се замъглява, но това нямаше да я спре. Ръката му държеше главата й вдигната нагоре, когато пръстите й напипаха пулсиращото му гърло. Можеше да забие ножа там, но премести ръката си по-нагоре. Той се съпротивляваше, но кръвта изтичаше от краката му. Тя усети, че противникът й отслабва, набра сили.

Намери очите му и заби нокти в тях. Мъжът изпищя. Върхът на ножа се плъзна по лицето му и разряза бузата, преди Бьорте да успее да го натисне с цялата си тежест. Съпротивата му приключи, когато откри очното му гнездо и бръкна в него. Ръката, която стискаше гърлото й, се отпусна безжизнено. Бьорте падна и се помъчи да си поеме дъх. Още усещаше миризмата на мъжа по кожата си и в пристъп на безмълвна ярост завъртя ножа в окото му.

— Мъртъв е — каза Арслан до нея и постави ръка на рамото й. Тя подскочи от докосването като опарена. Вдигна поглед и видя, че очите на по-възрастния мъж бяха изпълнени с мъка. — Вече си в безопасност.

Бьорте не каза нищо и очите й се напълниха със сълзи. Внезапно се върна в реалния свят и звуците от лагера стигнаха до нея. Татарите крещяха от болка и ужас наоколо. Не би могла да иска нещо друго.

Седна на колене и загледа замаяно окървавените си ръце. Пусна ножа и се загледа в далечината.

— Темуджин! — чу гласа на Арслан. — Ела и се погрижи за нея.

Ковачът взе ножа и го запрати сред дърветата. Тя не разбра защо изхвърля доброто острие и вдигна глава да го попита.

Темуджин мина през лагера и разрита малкия огън, без да го забележи. Хвана я за раменете и я привлече в обятията си. Тя започна да се съпротивлява, избухна в ридания и се опита да се отскубне.

— Стой мирно! — нареди й той, когато тя вдигна юмруци и го заблъска по лице. Първите удари го накараха да се приведе и да я задържи по-здраво. — Свърши, Бьорте. Стой мирно!

Внезапно силите й я напуснаха, тя падна в обятията му и зарида.

— Тук съм — прошепна той. — Вече си в безопасност. Всичко приключи.

Смънка отново думите, а чувствата бушуваха болезнено в него. Изпитваше облекчение, че я вижда жива, но в него пламтеше червена омраза към тези, които я бяха отвлекли. Хвърли поглед към братята си, те връзваха татарите. Двама пленници ревяха като деца, а от краката и ръцете им стърчаха стрелите на Хаджиун. Третият сигурно щеше да умре, тъй като Арслан му беше разпрал корема. Останалите щяха да останат живи достатъчно дълго.

— Накладете огъня — каза Темуджин на братята си. — Искам да усетят горещината и да разберат какво ги очаква.

Хазар и Хаджиун се заеха да събират дърва. Довлякоха един стар дънер. Пламъците запълзяха по сухото дърво и огънят бързо се разгоря.

Арслан наблюдаваше Бьорте и Темуджин. Лицето на жената бе празно, сякаш беше припаднала. Ковачът поклати глава.

— Да ги убием и да се връщаме при останалите — каза Арслан. — Това, което си замислил е безчестно.

Темуджин се обърна към него и го изгледа с безумни очи.

— Ти тръгвай, щом искаш — рязко му каза той. — Това е кръвно отмъщение.

Арслан не помръдна.

— Няма да участвам в него — най-сетне отсече.

Темуджин кимна. Хазар и Хаджиун бяха от двете му страни. Тримата братя гледаха право в ковача и той се смрази. В очите им нямаше и помен от жалост. Зад тях татарите стенеха от ужас, а огънят се разгаряше все повече.

Темуджин стоеше гол до кръста, кожата му блестеше от пот. Братята му бяха превърнали огъня в бушуващ ад, до който не можеше да приближи никой.

— Предавам живота им на небето и земята и пръскам душите им в огъня — каза Темуджин, вдигайки глава към студените звезди. От устата му се спускаше широка кървава ивица, минаваше през гърдите и стигаше до кръста. Той държеше последния татарин за гърлото. Мъжът бе слаб от раните си, но се съпротивляваше немощно и краката му драскаха земята. Темуджин сякаш не усещаше тежестта му. Стоеше толкова близо до огъня, че косъмчетата на ръцете му се опърлиха, но той бе потънал в транса на смъртта и не чувстваше болка.

Хаджиун и Хазар наблюдаваха в мрачно мълчание няколко крачки по-назад. Те също бяха белязани с кръвта на татарите и бяха опитали опечената им в огъня плът. Наблизо лежаха три голи тела. Две от тях имаха черни дупки в гърдите, от които изтече достатъчно кръв, за да отмие мъката и гнева. Не бяха заклали убития от Бьорте. Огънят беше само за живите.

Без да ги забелязва, Темуджин започна да изрича думи, които не беше чувал, откакто старият Чагатай бе умрял. Шаманската песен говореше за загуба и отмъщение, за зима, лед и кръв. Не трябваше да се напряга, за да си спомни думите, те идваха сами на езика му, сякаш винаги ги беше знаел.

Последният татарин изстена от ужас и задраска със счупени нокти ръката му. Темуджин погледна надолу към него.

— Ела, Бьорте — каза той, без да сваля очи от мъжа. Бьорте пристъпи на светлината на огъня и сенките заиграха по кожата й. Очите й уловиха трептящата светлина и пламъците сякаш затанцуваха в нея.

Темуджин погледна към жена си и извади от колана си вече хлъзгавия от тъмната кръв нож. С рязко движение отвори гърдите на татарина и задвижи острието напред-назад, за да разреже мускула. Устата на мъжа се отвори, но от нея не излезе никакъв звук. Блестящите органи пулсираха, докато Темуджин бъркаше вътре, стискаше и режеше. С два пръста извади димящо парче от сърцето. Набучи го на върха на ножа и го задържа в пламъците. По кожата му избиха мехури, докато месото цвърчеше и пръскаше. Изсумтя от болката — усещаше я, но не й обръщаше внимание. Татаринът падна върху листата с все още отворени очи. Без дума, Темуджин извади обгореното месо от ножа и го подаде на Бьорте, а тя го поднесе към устата си.

Беше почти сурово и тя задъвка силно, за да може да го преглътне. Усети горещата кръв по устните си. Не знаеше какво да очаква. Това беше най-старата от всички магии — яденето на души. Месото се плъзна надолу по хранопровода й и с него дойде усещането за лекота и сила. Устните й се отвориха в усмивка и разкриха зъбите. Темуджин рухна, сякаш от раменете му падна непосилен товар. Допреди малко той беше магьосник, изричащ тъмни заклинания; миг по-късно се превърна просто в уморен мъж, измъчен и изтощен от мъка и болка.

Бьорте вдигна ръка към лицето на съпруга си, докосна бузата му и остави върху нея кърваво петънце.

— Достатъчно — каза тя през пращенето на огъня. — Вече можеш да спиш.

Той кимна изтощено и най-сетне отстъпи от пламъците, за да се присъедини към братята си. Арслан стоеше по-назад с мрачно изражение. Не беше участвал в кръвопролитието и в яденето на отрязани от живи хора парчета. Не беше усетил прилива на живот, който идваше с ритуала, нито последвалото го изтощение. Не погледна към обезобразените трупове на татарите, докато се настаняваше на земята и прибираше ръцете си в дела. Знаеше, че сънищата му ще бъдат ужасни.

27.

Ханът на кераитите Тогрул бе събуден от първата си жена, която го разтърсваше грубо.

— Ставай, мързеливецо — каза тя и резкият й глас разби на парчета приятния сън с обичайната си сила.

Тогрул изстена и отвори очи. Беше му дала шест дъщери и нито един син. Изгледа я раздразнено и разтърка лице.

— Защо ме тормозиш, жено? Тъкмо сънувах времето, когато беше млада и привлекателна.

В отговор тя го смушка силно в ребрата.

— Онзи, новият, когото призова, е пристигнал с дрипавите си последователи. Виждам, че не се различават много от повечето мръсни скиталци. Цял ден ли ще си търкаляш тумбака и ще хъркаш, докато те ти оглеждат герите?

Тогрул се намръщи, потисна една прозявка и се почеса. Свали крака на студения под и се огледа.

— Не виждам никаква храна — каза намръщено той. — На празен стомах ли трябва да излизам?

— Стомахът ти никога не е празен — отвърна му заядливо тя. — Не подобава да ги караш да чакат, докато тъпчеш търбуха си с поредната овца.

— Жено, кажи ми отново защо те търпя — каза той, докато ставаше. — Забравил съм.

Тя изсумтя. Той се облече, като се движеше изненадващо бързо за толкова едър мъж. Плисна вода на лицето си и жена му пъхна в ръцете топъл хляб и тлъсто овнешко. При вида му той най-сетне се усмихна, отхапа наведнъж половината и тихо се оригна. Седна отново и довърши закуската, докато жена му връзваше ботушите. Страшно много я обичаше.

— Приличаш на овчар — каза му тя, когато тръгна към вратата. — Ако те питат къде се крие истинският хан на кераитите, кажи им, че си го изял.

— Жено, ти си светлината на сърцето ми — каза той и наведе глава, за да излезе навън. Изсмя се, когато тя хвърли по него нещо, което издрънча по затварящата се врата.

Когато видя дошлите при герите му воини, настроението му се промени. Те бяха слезли от конете си и вече изглеждаха раздразнени от наобиколилата ги глупава тълпа. Тогрул изпъшка, прииска му се да беше хапнал още малко. Стомахът му изръмжа и той си помисли, че новодошлите с радост биха приели едно пиршество в тяхна чест. Жена му нямаше как да възрази.

Тълпата кераитски деца се раздели и той видя дружинниците си. Огледа се за Вен Чао, но посланикът явно още не се беше събудил. Докато приближаваше групата, сърцето на Тогрул се сви, като видя колко са малобройни. Къде е ордата, която му беше обещал Вен?

Мнозина от новодошлите се оглеждаха с тревога и интерес. В центъра Тогрул видя петима мъже с твърди и напрегнати лица, които стояха до кльощави понита. Грейна в усмивка и тръгна към тях, оставяйки дружинниците си назад.

— Добре сте дошли като гости в дома ми — каза той. — Кой от вас е Темуджин от вълците? Много съм чувал за теб.

Най-високият пристъпи напред и сведе вдървено глава, сякаш жестът му бе непознат.

— Вече не съм от вълците, господарю. Не дължа вярност към племето на баща ми. Сега тези са моите хора.

Никога досега Темуджин не бе виждал по-тлъст човек. Опита се да скрие изненадата си, докато Тогрул приветстваше братята му, Джелме и Арслан. Ханът не беше на повече от тридесет и хватката му бе силна, но плътта му сякаш преливаше от него, а делът му се издуваше под широкия пояс. Лицето му бе кръгло, с дебели пръстени тлъстина над яката. Още по-странно беше, че носеше роба, която много приличаше на дрехата на Вен.

Косата на Тогрул бе вързана назад по дзински образец и Темуджин не знаеше какво да мисли за този човек. Той не приличаше на никой друг хан и единствено чертите и червеникавата кожа издаваха, че е от собствения му народ.

Спогледа се с Хаджиун, щом Тогрул приключи с поздравите и постави тежки длани върху тумбака си.

— Звярът се събуди, приятели. Трябва да сте изгладнели от пътуването, сигурен съм.

Плесна с ръце и нареди да донесат храна. Темуджин видя, че тълпата се разотива по герите, явно да донесе достатъчно ядене, за да утоли ханския апетит. Изглежда отдавна бяха свикнали с тази задача.

— Идваш с не повече от тридесетина воини — каза Тогрул, като броеше под нос. — Вен Чао ми каза, че сте около стотина.

— Ще намеря още — моментално зае отбранителна позиция Темуджин. Тогрул повдигна изненадано вежда.

— Значи е истина, че приемаш в лагера си скиталци? Не крадат ли?

— Не и от мен — отвърна Темуджин. — Освен това се бият добре. Казаха ми, че се нуждаеш от военачалник. Ако не е вярно, ще върна хората си на север.

Тогрул примигна от резкия отговор. За момент му се прииска да му се беше родил един-единствен син вместо всичките дъщери, които му бе дала съпругата му. Може би тогава нямаше да му се налага да ухажва току-що слезли от хълмовете диваци.

— Вен Чао говори много похвално за теб и аз се доверявам на препоръката му. Но ще говорим за това, след като се наядем — каза той и пак се усмихна в очакване. Вече надушваше миризмата на печеното овнешко.

— На един месец езда на север има татарски лагер — каза Темуджин, без да обръща внимание на предложението. — В него има около стотина воини. Ако намериш още тридесет мъже като моите, ще ти донеса главите им и ще ти покажа какво можем.

Тогрул примигна. Младият воин се намираше в огромен лагер, пълен с множество въоръжени мъже. Обръщаше се към човек, когото искаше да привлече на своя страна, но говореше така, сякаш Тогрул беше онзи, който трябва да преклони глава.

За миг се запита дали да не го постави на място, но размисли.

— И за това ще говорим — каза той. — Но ако не седнете да ядете с мен, ще бъда жестоко обиден.

Темуджин кимна. Тогрул се отпусна, когато на студения въздух изнесоха подноси с димящо месо. Видя как очите на новодошлите се стрелкат към тях. Несъмнено бяха гладували цялата зима. В центъра на лагера бяха запалили огън и Тогрул кимна към него. Темуджин погледна предпазливо другарите си и Тогрул видя, че братята му свиха рамене, а единият се усмихна в очакване.

— Добре, господарю — с неохота рече Темуджин. — Първо ще ядем.

— За мен е чест — отвърна Тогрул, неспособен да държи рязък тон. Каза си да не забравя обещаните от Вен имоти. Може би този разбойник щеше да ги направи по-достижими.

Вен Чао се присъедини към тях, когато слънцето се издигна над хоризонта. Слугите му презрително отказаха одеялата, които трябваше да го изолират от мразовитата земя, и вместо тях донесоха за господаря си малка пейка. Темуджин наблюдаваше с интерес как подправят месото с прахове от малки бутилки, преди да му го подадат. Тогрул щракна с пръсти да подправят и неговото ядене и слугите побързаха да изпълнят желанието му. Очевидно то не беше ново за хана на кераитите.

Войниците на Вен Чао не участваха в пира. Темуджин видя, че първият между тях, Юан, ги разполага на стража около лагера, докато господарят му се храни, очевидно напълно забравил за тях.

Тогрул не позволи никакви разговори, докато не утоли апетита си. На два пъти Темуджин отвори уста, но и двата пъти ханът просто му посочи храната, без да престава да дъвче. Това беше отчайващо и Темуджин не се изненада, когато видя в очите на Вен Чао весели искрици. Сигурно той си спомняше собствената си изненада от таланта на Тогрул да изяжда огромни количества. Дебелият хан като че ли имаше бездънен стомах. Темуджин и братята му привършиха много преди него и съвсем малко след Вен, който ядеше колкото птичка.

Накрая Тогрул обяви, че е сит, и се оригна, като покри с длан устата си.

— Виждаш, че не сме гладували през зимата — каза весело той и потупа шкембето си. — Духовете бяха добри към кераитите.

— Ще бъдат щедри и в бъдеще — добави Вен Чао, като гледаше Темуджин. — Радвам се, че прие предложението, което ти съобщих, господарю.

Последните думи прозвучаха странно неискрено в устата му, но Темуджин ги прие като нещо, което ме се полага.

— Защо съм ти притрябвал? — попита той Тогрул. — Имаш достатъчно хора и оръжия, за да можеш сам да смажеш татарите. Защо ти е да се обръщаш и към моите хора?

Тогрул посегна да избърше мазните си устни с опакото на ръката, но усети погледа на Вен Чао и бръкна в дела си, за да извади парче плат за целта.

— Името ти е известно, Темуджин. Вярно е, че кераитите са силни — прекалено силни, за да бъдат нападани от други племена, но Вен ме убеди, че е нужно да изнесем борбата на север, както правиш ти.

Темуджин не каза нищо. Един поглед към огромния мъж беше достатъчен, за да не пита защо Тогрул не поведе хората си лично. Зачуди се дали изобщо има пони, способно да го издържи. Въпреки това виждаше наоколо стотици кераити, както и петдесетина, които се бяха присъединили към пиршеството край огъня. Племето беше много по-голямо от това на вълците и дори от олхунутите. Нима сред тях нямаше хора, способни да поведат отряд? Не изрече мислите си на глас, но Тогрул видя изражението му и се засмя.

— Бих могъл да заповядам на някой от дружинниците си да нападне татарите, нали? Но колко време ще мине, преди той да се върне при мен със скрит в ръкава нож? Не си мисли, че съм глупак, Темуджин. Кераитите се умножиха, защото ги държа силни и защото Вен Чао ни докара коне, храна и злато от изток. Може би някой ден ще имам собствени земи в онази страна. Кераитите ще познаят мира и изобилието, ако успея да прогоня татарите.

— Смяташ да заведеш цялото племе на територията на Дзин ли? — невярващо попита Темуджин.

Тогрул сви рамене.

— Защо не? Трудно ли е да си представиш живота без виещите племена, които кръжат около теб и само чакат да ти намерят някакво слабо място? Вен ни обеща земя и кераитите ще благоденстват там.

Темуджин изгледа рязко представителя на Дзин.

— И аз чух много обещания, но засега не съм видял нищо истинско освен картинки върху хартия. Къде са обещаните ми понита, доспехите и оръжията?

— Ако днес стигнем до съглашение, ще изпратя пратеник до Кайфенг. Ще ги получиш след по-малко от година — отвърна Вен.

— Пак обещания — поклати глава Темуджин. — Да говорим за нещата, които мога да пипна сега.

Погледна към Тогрул и жълтите му очи блестяха като злато на утринната светлина.

— Казах, че на север има татарски лагер. С братята ми го проучихме подробно. Проследихме малка група на един ден езда от него и останахме незабелязани. Ако искаш да водя хората ти, дай ми такива, които са проливали кръв, и с тях ще унищожа татарите. Нека това скрепи договорката ни, а не някакви дарове, които може никога да не пристигнат.

Вен Чао се разгневи, че поставят думите му под съмнение, но когато заговори, лицето му не показа чувствата му.

— Извадил си голям късмет, че не си се натъкнал на отряда от онзи лагер, господарю. Срещнах ги, докато се връщах тук.

Темуджин обърна бледия си поглед към дзинския дипломат.

— Мъртви са до един — каза той. Вен остана неподвижен като камък, докато асимилираше чутото. — Проследихме последните, докато бягаха обратно към лагера си.

— Маже би затова си довел толкова малко мъже със себе си — кимна Вен. — Сега разбирам.

Темуджин се намръщи. Беше преувеличил броя на хората си и го разкриха, но не можеше да остави нещата така.

— При нападението изгубихме четирима души, а убихме тридесет. Взехме конете и оръжията им, но нямаме конници за тях. Освен ако не ги намеря тук.

Тогрул се обърна към Вен Чао, наблюдавайки реакцията му с интерес.

— Добре са се справили, нали, Вен? Заслужил си е славата. Най-сетне да доведеш подходящия човек при кераитите. — Погледът на хана се спра върху мазните парчета месо, останали в подносите. Посегна към тях и загреба тлъстината с длан. — Ще си получиш твоите тридесет мъже, Темуджин. Най-добрите от кераитите. Донеси ми сто глави и името ти ще бъде записано в песните на народа ми.

Темуджин се усмихна стегнато.

— За мен е чест, господарю, но ако ти донеса сто глави, ще поискам сто воини за лятото.

Гледаше как Тогрул бърше ръцете си с парчето плат и мисли. Мъжът беше неприлично грамаден, но Темуджин не се съмняваше в острия ум, спотайващ се в тъмните му очи. Тогрул вече бе споделил своя страх от предателство. Как би могъл да се довери на непознат, а не на човек от собственото си племе? Темуджин се запита дали Тогрул знае, че воините му ще се върнат в герите си променени след битката с татарите. Помнеше думите на баща си. Няма по-силна връзка от тази между хора, рискували рамо до рамо живота си. Тя е по-силна от връзката с племето и рода. Темуджин определено искаше тези кераитски воини за себе си.

Вен Чао наруши мълчанието, може би се беше досетил се за опасенията на Тогрул.

— Отдели една година за война и ще имаш тридесет години мир, господарю — каза той. — Ще владееш прекрасни земи.

Той почти шепнеше и Темуджин го наблюдаваше с нарастваща неприязън. Тогрул не помръдна, когато думите достигнаха до него, но след малко кимна удовлетворен.

— Ще ти дам най-добрите си мъже, за да съсипеш лагера на татарите — каза той. — Ако успееш, може би ще получиш още хора. Няма да те товаря с други обещания, изглежда, че ти ги презираш. Можем да си помагаме един на друг и всеки мъж ще получи каквото желае. Предадеш ли ме, ще се разправя с теб.

Темуджин запази студената си физиономия, без да показва изгарящия го копнеж, и отговори:

— Значи се договорихме. Искам и един от твоите воини, Вен Чао. Онзи на име Юан.

Вен замръзна, обмисляйки думите му. Всъщност и той смяташе да предложи същото и се учуди на късмета си. Но се престори на недоволен.

— Можеш да го вземеш за първото нападение. Той е чудесен воин, но предпочитам да не разбира, че съм казал това.

Темуджин протегна ръка и Тогрул я пое с месестите си пръсти, а костеливата длан на Вен се присъедини към ръкостискането.

— Свят ще им се завие — каза Темуджин. — Извикай твоя Юан, Вен Чао. Искам да проверя доспехите му и да видя дали не можем да направим още такива.

— Ще осигуря сто комплекта в рамките на една година — възпротиви се Вен.

Темуджин сви рамене.

— Дотогава може и да съм мъртъв. Викни своя човек.

Вен кимна на един от вездесъщите си слуги, който изчезна и миг по-късно се появи заедно с Юан. Лицето на воина беше напълно лишено от емоции, докато се покланяше — първо на Тогрул, после на Вен Чао и накрая на Темуджин. Темуджин приближи, докато Вен лаеше нещо на своя език. Каквото и да беше му казал, Юан остана неподвижен като статуя, докато Темуджин оглеждаше обстойно доспехите и проверяваше как отделните пластини се съединяват и зашиват към тежката и твърда дреха под тях.

— Ще спре ли стрела? — попита Темуджин.

Юан сведе поглед и кимна.

— Вашите да — отвърна той.

Темуджин се усмихна стегнато.

— Стой неподвижен, Юан — каза той и се отдалечи.

Вен Чао наблюдаваше с интерес как Темуджин взема лъка си, обтяга го и слага стрела на тетивата. Юан не показа никакъв страх и Вен изпита гордост от външното му спокойствие. Темуджин опъна тетивата до ухото си и задържа лъка съвсем неподвижно, за да се прицели.

— Да видим — каза Темуджин и стреля.

Стрелата удари достатъчно силно, за да свали Юан на земята. Той остана да лежи зашеметен и тъкмо когато Темуджин помисли, че е умрял, вдигна глава и с мъка се изправи. Лицето му беше безизразно, но Темуджин забеляза в очите му блясък, който показваше, че дълбоко в него се спотайва живот.

Темуджин не обърна внимание на виковете на изненаданите кераити наоколо. Тогрул бе скочил на крака и дружинниците му бързо бяха заели пространството между хана и непознатия. Без да прави резки движения, Темуджин свали лъка и махна тетивата, преди да измине разстоянието до Юан.

Стрелата бе пробила първата плочка от лакирано желязо, върхът й беше заседнал в дебелия плат отдолу и тя стърчеше и вибрираше от дишането на Юан. Темуджин разкопча връзките на гърлото и кръста, вдигна копринената туника и откри голите му гърди.

На кожата му имаше синина. Надолу към стомаха се стичаше тънка струйка кръв.

— Още ли можеш да се биеш? — попита Темуджин.

Гласът на Юан беше напрегнат, когато изплю отговора.

— Искаш ли да опиташ?

Темуджин се засмя на гнева му. Юан притежаваше огромна смелост и Темуджин го тупна по гърба. Погледна по-отблизо оставената от стрелата дупка.

— Копринената туника е цяла — каза той, докосвайки кървавото петънце.

— Много е здрава — каза Юан. — Виждал съм рани, при които туниката е вкарана дълбоко в тялото, без да бъде пробита.

— Къде да намеря такива ризи? — промърмори Темуджин.

Юан го погледна.

— Единствено в градовете на Дзин.

— Може би ще поръчам малко — каза Темуджин. — Нашата варена кожа не спира стрелите така добре като това. Можем да използваме доспехите ти. — Обърна се към Тогрул, който беше потресен от видяното. — Кераитите имат ли ковачница? Желязо?

Тогрул кимна безмълвно и Темуджин погледна към Арслан.

— Можеш ли да изработиш такава броня?

Арслан дойде да огледа Юан, както бе сторил Темуджин, издърпа забитата стрела и проучи разкъсаната правоъгълна пластинка от сив метал. Лакът падаше на люспи и металът се бе огънал, преди да бъде пробит от острието. Под натиска на пръстите му последният бод се скъса и парчето остана в ръката му.

— Ще трябва да се носят резервни пластини — каза Арслан. — Тази не може да се използва отново.

Очите на Юан следяха парчето желязо в ръката на Арслан. Дишането му се беше успокоило и Темуджин бе силно впечатлен от неговата самодисциплина.

— Ако останем тук пет дни, колко доспехи мога да получа? — натисна Темуджин.

Арслан поклати замислено глава.

— Самите пластини не са трудни за изработка, макар че всяка една трябва да се довърши на ръка. Ако ги оставя така и имам помощници в ковачницата и жени да ги зашиват… — Замълча, като преценяваше. — Вероятно три, а може би и повече.

— Тогава се заемай със задачата — каза Темуджин. — Ако Вен Чао ни заеме броните на стражите си, ще имаме воини, които татарите не могат да убият. Ще ги накараме да се боят от нас.

Вен сви устни и се замисли. Вярно беше, че първият министър щеше да прати злато и коне, ако той ги поиска. Дворът не се скъпеше, когато трябваше да подкупи племената. Обаче не беше сигурен, че ще бъдат толкова щедри по отношение на оръжията и доспехите. Само глупак издава военните си преимущества, нищо, че Вен беше го обещал на младия разбойник. Ако позволеше на Темуджин да вземе броните, щом в двора разберяха, несъмнено щяха да вдигнат учудено вежди. Но какъв избор имаше? Склони глава и се насили да се усмихне.

— Твои са, господарю. Ще наредя да ти ги донесат довечера.

Потръпна при мисълта, че хората на Темуджин ще бъдат въоръжени и бронирани като дзински войници. Може би след време щеше да му се наложи да увещава татарите да обуздаят монголските племена. Запита се дали сам не е удължил престоя си в степите и сърцето му се сви.

Вечерта в герите на кераитите Хазар перна най-малкия си брат и Темуге се завъртя. Тринадесетгодишното момче нямаше духа на по-големите си братя и очите му се насълзиха, докато се опитваше да се овладее.

— Това пък за какво беше? — запита той.

Хазар въздъхна.

— Как може да си син на баща ни, малкият? — запита на свой ред той. — Хаджиун щеше да ми откъсне главата, ако го бях ударил така, а е само две години по-голям от теб.

Темуге се хвърли с вик към Хазар, само за да бъде проснат на земята, след което брат му го перна отново.

— Това беше малко по-добре — неохотно призна Хазар. — На твоята възраст аз вече бях убил човек… — Млъкна потресен, когато чу Темуге да подсмърча и видя стичащите се по бузите му сълзи. — Да не би да ревеш? Хаджиун, можеш ли да си представиш?

Хаджиун лежеше на леглото в ъгъла, без да им обръща внимание, и смазваше лъка си. Спря и вдигна поглед към Темуге, който бършеше носа и очите си.

— Все пак е още дете — каза той и отново се зае за работа.

— Не съм! — изкрещя със зачервено лице Темуге.

Хазар се ухили към него.

— Ревеш като дете — подигравателно каза той. — Ако Темуджин те види, ще те пусне на кучетата.

— Няма — сопна се Темуге и очите му отново се напълниха със сълзи.

— Ще те пусне, много добре знаеш. Ще те съблече гол и ще те остави на някой хълм за примамка за вълците — продължи Хазар. Изглеждаше тъжен. — Предпочитат по-малките, с по-крехко месце.

Темуге изсумтя с отвращение.

— Каза, че ако искам, мога да тръгна с него срещу татарите — обяви той.

Хазар знаеше това, но се престори на изненадан.

— Какво, бебе като теб? Срещу онези грамадни космати татари? Те са по-лоши и от вълците, момче. По-високи са от нас и имат бели кожи, като призраци. Някои казват, че те наистина са призраци и идват за теб, докато спиш.

— Остави го на мира — промърмори Хаджиун.

Хазар се замисли и отстъпи с неохота. Хаджиун прие мълчанието му за съгласие и седна на леглото.

— Не са призраци, Темуге, но са корави хора и добре боравят с лъка и меча. Не си достатъчно силен, за да се изправиш срещу тях.

— Ти вече се биеше на моята възраст — каза Темуге.

Под носа му течеше сопол и Хазар се зачуди дали няма да капне в устата му. Гледаше с интерес, а Хаджиун свали крак на пода и се обърна към Темуге.

— Да, на твоята възраст стрелях по-добре с лък. Упражнявах се всеки ден, докато ръцете ми не се схванеха и пръстите ми не започнеха да кървят.

Потупа дясното си рамо с лява ръка и му показа силния мускул там. Беше по-голям, отколкото на лявото рамо, и се стягаше при всяко движение.

— Аз работих за силата си, Темуге. Ти правиш ли същото? Всеки път, когато те видя, си играеш с децата или говориш с майка ни.

— Упражнявах се — начумерено каза Темуге, но и двамата прекрасно знаеха, че лъже. Беше отчайващ стрелец въпреки кокаления пръстен, с който предпазваше пръстите си. Хаджиун го беше извеждал много пъти и тичаше с него, за да го направи по-издръжлив. Това обаче ни най-малко не подобри дишането му. Всеки път пуфтеше и се задъхваше.

Хазар поклати глава, сякаш му беше дошло до гуша.

— Не можеш да стреляш с лък и не си достатъчно силен да използваш меч. Какво, ще ги риташ до смърт ли? — каза той. Помисли, че момчето отново ще му се нахвърли, но Темуге се беше предал.

— Мразя ви — каза той. — Дано татарите ви убият и двамата. Тръгна ядосано към изхода, но Хазар му подложи крак и Темуге се просна пред вратата. Скочи и изтича навън, без да се обръща назад.

— Прекалено суров си с него — каза Хаджиун и отново посегна към лъка си.

— Не. Ако още веднъж чуя, че е „чувствително момче“, ще си изповръщам вечерята. Знаеш ли с кого разговаряше днес? С дзинеца, Вен Чао. Чух ги да си дърдорят за птички или нещо подобно, докато минавах покрай тях. Кажи ми това какво е!

— Не мога, но той е малкото ми братче и не желая да му натякваш като старица. Толкова ли много искам?

В гласа на Хаджиун се долавяше яд и Хазар се замисли какво да му отговори. Все още го побеждаваше в сбиванията, но напоследък те завършваха с толкова много болезнени синини, че трябваше да внимава.

— Всички се отнасяме различно с него! Какъв воин ще стане в крайна сметка? — каза той.

Хаджиун вдигна очи.

— Може пък да стане шаман или разказвач като стария Чагатай.

Хазар изсумтя.

— На младини Чагатай е бил воин, или поне така казваше. Това не е работа за млад мъж.

— Остави го сам да си намери пътя, Хазар — каза Хаджиун. — Може пък той да го води в съвсем различна посока от тази, в която го тикаме.

Бьорте и Темуджин лежаха един до друг, без да се докосват. Все още с вкуса на кръвта в устата си през първата нощ след наказателното нападение срещу татарите двамата се бяха любили. Тя извика от мъка и болка, когато усети тежестта му върху себе си. Той щеше да спре, но тя го сграбчи за задника и го задържа в себе си, докато сълзите се стичаха по лицето й.

Това стана само тогава. После тя не можала да събере сили да му позволи да я докосне отново. Всеки път, когато се пъхаше под завивките, тя го целуваше и се свиваше в обятията му, но нищо повече. Месечното й кървене не беше идвало откакто напусна олхунутите, но сега се страхуваше за детето. Би трябвало да е негово, почти сигурна беше. Беше виждала как много кучета се качват на една и съща кучка в лагера на олхунутите. Понякога кутретата имаха цветовете на няколко от бащите. Не знаеше дали същото би могло да важи и за нея, а не смееше да пита Хулун.

Отново заплака до спящия си съпруг в тъмнината на непознатия гер, без да знае защо.

28.

Темуджин яростно избърса потта от очите си. Изработената от Арслан броня се оказа много по-тежка, отколкото му се беше сторило отначало. Имаше чувството, че са го увили в килим, а дясната му ръка сякаш се движеше два пъти по-бавно. Гледаше към Юан под изгряващото слънце и с раздразнение установи, че той носи същата броня без никаква следа от пот на челото си.

— Хайде пак — излая Темуджин.

Очите на Юан проблеснаха развеселено, той се поклони и вдигна меча си. Беше им казал да носят бронята непрекъснато, докато започнат да я усещат като втора кожа. Бяха тръгнали преди седмица към лагера на татарите, но напредваха бавно. Темуджин караше хората си да се упражняват по два часа на разсъмване и привечер, независимо дали носеха доспехи или не. Това забавяше придвижването на шейсетте воини, но Юан одобряваше тези усилия. Без тях бронираните мъже щяха да са като костенурки, както знаеше от опит. Може би щяха да издържат на татарските стрели, но на земята се превръщаха в лесна плячка.

С помощта на кераитските ковачи Арслан бе изработил пет комплекта. Вен спази обещанието си и добави още десет, като задържа само един за личния си страж. Юан сам го беше избрал и се бе погрижил да го обучи, преди да тръгне.

Темуджин носеше една от новите брони с дълго нагръдно покритие, второ за слабините и още две за бедрата. Предпазителите на раменете стигаха от врата до лакътя и му причиняваха най-много неудобства. Юан просто отстъпваше настрани и с лекота избягваше бавните му удари.

Гледаше как Темуджин крачи към него и четеше намеренията му от начина, по който стъпваше. Тежестта на младия хан бе изнесена повече върху левия крак и Юан предполагаше, че ще започне удара долу вляво и ще продължи нагоре. Използваха остри мечове, но досега това не ги беше изложило на истинска опасност. Юан беше твърде добър професионалист, за да нарани човек при упражнение, а самият Темуджин така и не успяваше да го застраши.

В последния миг Темуджин премести тежестта си отново и превърна замахването в пробождане. Юан отстъпи с десния крак и се извъртя настрани, оставяйки острието да се плъзне по пластините на бронята му. Не се боеше от порязване без сила зад него и това също бе нещо, което Темуджин трябваше да научи. С малко финес многото удари можеха просто да се избегнат.

Веднага щом острието се плъзна край него, Юан пристъпи напред, вдигна меча си и докосна леко с дръжката носа на Темуджин. Въздухът в гърдите му експлодира с едно гръмко „Хей!“ и той отстъпи назад.

— Хайде пак! — раздразнено каза Темуджин и тръгна преди още Юан да е заел позиция. Този път държеше острието високо над главата си и го стовари надолу в разсичащ удар. Юан го пресрещна със своя меч и броните им се сблъскаха с трясък. Но Темуджин беше поставил крака си зад него и войникът падна по гръб.

Загледа към Темуджин от земята, очаквайки следващия удар.

— Е?

— Какво „е“? — отвърна Темуджин. — Сега мога да забия меча в гърдите ти.

Юан не помръдна.

— Не можеш. Обучен съм да се бия във всяко положение — каза той, ритна с крак и запрати противника си на земята.

Темуджин скочи с напрегнато лице.

— Ако не носех тази тежка броня, нямаше да ти е толкова лесно — каза той.

— Тогава щях да те застрелям отдалеч — отвърна Юан. — Или да убия коня ти, ако видя, че си защитен.

Темуджин отново вдигаше меча си. Китките му горяха от умора, но той беше твърдо решен да нанесе поне един сериозен удар, преди да препуснат отново. Спря, щом чу думите на войника.

— Значи трябва да бронираме и понитата също като главите и гърдите си.

Юан кимна.

— Виждал съм да го правят. Железните пластини могат да се пришият към кожената сбруя толкова лесно, колкото и твоята броня.

— Много вещ учител си, Юан, казвал ли съм ти го?

Юан не го изпускаше от поглед — знаеше, че може да последва някой внезапен удар. Всъщност още се изумяваше, че Темуджин няма нищо против да бъде бит пред хората си. Не можеше да си представи, че някой от офицерите в миналото му би допуснал подобно представление. Унижението щеше да е прекалено голямо за тях, но Темуджин като че ли не осъзнаваше това или пък не го беше грижа. Местните бяха странна порода, но попиваха всичко, което можеше да им каже за новите доспехи. Дори го викаха да обсъжда тактиката с Темуджин и братята му. За Юан това, че по-младите мъже го слушат съсредоточено, беше нещо ново. Когато пазеше Вен Чао, знаеше, че съществува, за да даде живота си за посланика, или най-малкото да убие колкото може повече врагове, преди да падне. Мъжете, с които бе дошъл в степите, познаваха работата си много добре и рядко му се налагаше да ги поправя. А сега откри, че обучението му доставя удоволствие.

— Още веднъж — разнесе се гласът на Темуджин. — Този път ще нападна отляво.

Усмихна се. Последните два пъти, когато го беше предупреждавал, атаката идваше отдясно. Не че имаше особено значение, но се развеселяваше от опитите на Темуджин да заблуди преценката му.

Темуджин нападна бързо и мечът му полетя с по-голяма скорост, отколкото досега. Юан видя как лявото рамо потъва надолу и вдигна меча си. С прекалено голямо закъснение забеляза, че Темуджин наистина напада отляво. Все още можеше да осуети удара, но реши да не го прави и острието докосна гърлото му. Темуджин спря, задъхан и развеселен.

— Така беше по-добре — каза Юан. — Ставаш по-бърз в доспехите.

Темуджин кимна.

— Но въпреки това ти пусна удара нарочно, нали?

Юан си позволи да се усмихне.

— Когато станеш още по-добър, сам ще разбереш.

Докато препускаше в галоп, Юан се огледа и видя, че братята на Темуджин не развалят строя. Упражненията бяха продължили цял ден и Юан се оказа въвлечен в проблемите на масираното нападение. Яздеше с прикрепен за седлото лък, но стрелковите умения на шейсетте мъже не подлежаха на съмнение. Тогрул бе включил в групата двадесет от личните си дружинници. Всички бяха добре сложени и умели, но нямаха боен опит и отначало Темуджин беше страшно язвителен с тях. Собствените му бойци се подчиняваха безпрекословно и моментално на заповедите му, но новите винаги закъсняваха.

Юан бе изненадан, че му дават командването на лявото крило. Позицията изискваше старши офицер и той очакваше, че това ще бъде Хазар. Несъмнено и Хазар си беше помислил същото. Юан не пропусна убийствените му погледи. Братът на Темуджин яздеше с десетте си воини непосредствено до него. След вечерните тренировки Темуджин ги събираше около малкия огън и даваше нарежданията си за следващия ден. Може би не бе кой знае какво, но той беше включил в съвета си и Юан заедно с Джелме и Арслан и му задаваше хиляди въпроси. Когато Юан можеше да отговори от личен опит, всички го слушаха много внимателно. Понякога Темуджин поклащаше глава и Юан разбираше какво си мисли. Неговите хора не се бяха сражавали заедно години наред. А за кратко време можеха да научат малко неща, дори и при най-свирепата дисциплина.

Чу двете къси изсвирвания на рога на Темуджин. Това означаваше, че лявото крило трябва да излезе пред останалите, като изкриви строя. През тропота на конете Юан се спогледа с Хазар и двете звена препуснаха към новата си позиция.

Огледа се. Маневрата беше извършена добре и този път дружинниците на Тогрул бяха чули сигнала и бяха реагирали. Ставаха все по-добри и Юан усети искрицата гордост в сърцето си. Ако старите му офицери го видеха, щяха да се изпонатръшкат от смях. Първият меч на Кайфенг язди редом с диваци. Опита да се надсмее над себе си, както биха направили войниците в родината му, но някак не му се удаде.

Темуджин изсвири веднъж и дясното крило също се изнесе напред, оставяйки центъра да изостане. Юан погледна към Хаджиун и Джелме, които яздеха в другия край и гледаха мрачно в броните си. Конниците около брата на Темуджин бяха малко по-парцаливи, но държаха безупречно строя и се движеха като един. Юан кимна мислено и усети радостната възбуда от предстоящата битка.

Отзад се разнесе дълго изсвирване. Забавиха ход заедно, като всеки командир извика заповедта на отделението си. Понитата постепенно преминаха в тръс и Темуджин ги настигна с централната група и Арслан.

Докато строят се възстановяваше, Темуджин препусна напред и насочи коня си към лявото крило. Спря, докато го настигнаха, и Юан забеляза, че лицето му е пламнало от вълнение, а очите му са блеснали.

— Прати съгледвачи, Юан — извика той. — Ще дадем почивка на понитата, докато разузнават.

— Твоя воля, господарю — автоматично отвърна Юан.

Усети се, докато се обръщаше към двама млади воини, но сви рамене. Прекалено отдавна беше войник, за да променя навиците си, а и се наслаждаваше на задачата да превърне местните диваци в боен отряд.

— Таян, Рулах, продължете напред до залез-слънце. Видите ли нещо друго освен скиталци, връщайте се обратно.

Вече знаеше имената и на шейсетте души — запаметяването се беше превърнало в навик. И двамата мъже бяха от хората на Темуджин. Те сведоха глави, докато минаваха покрай него, и препуснаха напред. Юан не показа и следа от задоволството си, но Темуджин май го усети, ако можеше да се съди по ухилената му физиономия.

— Това май ти е липсвало, учителю — извика той. — Пролетта събужда кръвта ти.

Юан не отвърна, а Темуджин се върна обратно в строя. Вече две години изпълняваше ролята на охрана на Вен Чао. Клетвата към императора го задължаваше да се подчинява на всяка заповед, издадена от държавен чиновник. Дълбоко в сърцето си обаче признаваше, че Темуджин е прав. Липсваше му другарството на похода, нищо че местните нямаха нищо общо с мъжете, които познаваше. Надяваше се братята да оцелеят след първия сблъсък.

Беше изминал един месец, откакто напуснаха лагера на кераитите, и луната отново бе пълна. Радостната възбуда от първите седмици бе отстъпила пред безжалостна решителност. Вече нямаше много разговори около огньовете. Съгледвачите им откриха мястото, където Темуджин и братята му бяха видели голямата група татари. Черните кръгове в тревата събудиха мрачни спомени. Хаджиун и Хазар бяха особено мълчаливи, когато се качваха отново на конете. Нощта, в която спасиха Бьорте, се бе запечатала прекалено дълбоко в тях. Не можеха да забравят припяването на Темуджин и онази светлина, която усетиха, когато поглъщаха плътта на враговете си. Не говореха за случилото се. Онази нощ сякаш беше безкрайна, а когато най-сетне настъпи утрото, те разузнаха района с надеждата да разберат накъде ги беше водила малката група. Основният татарски лагер се оказа недалеч. Ако не ги бяха избили, татарите щяха да го стигнат на следващата сутрин и Бьорте щеше да е изгубена за месеци, а може би и завинаги.

Темуджин докосна пепелта в едно от огнищата и се намръщи. Беше студена.

— Съгледвачите да се разделят — каза той на братята си. — Ако ги пипнем, докато се местят, всичко ще приключи бързо.

Татарският лагер беше подготвен специално за сезона — сигурно се готвеха да заловят нападателите, които ги бяха тормозили през цялата зима. Движеха се с натоварени с гери каруци и големи стада, чиито фъшкии се забелязваха лесно. Темуджин се запита колко ли близо се намират. Спомни си чувството на безсилие, докато лежеше с татарска кръв на устата и гледаше мирния лагер, прекалено голям, за да бъде нападнат. И дума не можеше да става да ги остави да се измъкнат. Беше отишъл при Тогрул като човек, който няма друг избор.

— Много хора е имало тук — отбеляза Юан до рамото му. Воинът бе преброил черните кръгове и беше разчел следите. — Повече от сто, както каза на Тогрул.

Темуджин го погледна.

— Може би. Не мога да кажа със сигурност.

Юан се загледа в човека, който ги бе довел през пустошта да убиват. Мина му през ума, че петдесет от най-добрите мъже на Тогрул щяха да бъдат по-подходящи от тридесет. Но тогава те щяха да са повече от хората на Темуджин и това нямаше да се хареса на младия мъж. Юан бе забелязал как Темуджин смесва групите и ги кара да работят заедно. Беше известен с жестокостта си — но и с успехите си. Вече всички гледаха на него като на хан. Юан се запита дали Тогрул е знаел какъв риск поема. Въздъхна тихо, щом Темуджин се отдалечи да разговаря с братята си. Златото и земите могат да купят много, стига да се използват добре. Вен Чао бе показал, че това е така.

Темуджин кимна към братята си, сред които бе и Темуге. Най-младият от четиримата беше получил най-малката броня. Хората на Вен Чао бяха по-слаби, но въпреки това доспехите бяха прекалено големи за него и Темуджин потисна усмивката си, когато Темуге се обърна сковано към понито си, за да провери ремъците и поводите.

— Добре се справяш, братко — каза Темуджин, когато Темуге минаваше покрай него. Чу Хазар да сумти недалеч, но не му обърна внимание. — Скоро ще ги намерим, Темуге. Ще бъдеш ли готов, когато тръгнем да атакуваме?

Темуге вдигна очи към брата, пред когото благоговееше. Той вече не говореше за студения страх в стомаха си, нито за това как ездата го изтощава до такава степен, че му се струваше, че в следващия момент ще падне от седлото и ще ги посрами всичките. Всеки път, когато се спешаваше, краката му бяха схванати до такава степен, че се налагаше да държи здраво понито, за да не рухне на колене.

— Ще бъда, Темуджин — каза той и се помъчи да звучи весело. Вътрешно се беше отчаял. Знаеше, че стрелбата му с лък едва ли заслужаваше дори да се нарече такава, а татарският меч, който му бе дал Темуджин, беше прекалено тежък за него. Беше скрил едно по-малко острие в дела си и се надяваше да използва него. Но дори и тогава мисълта за разрязване на кожа и мускули и за течаща по ръцете му кръв го изпълваше с ужас. Все още не разбираше каква е ползата от него тук, но не можеше да понася презрителната насмешка в очите на Хазар. Хаджиун бе дошъл при него в нощта преди да заминат и бе казал, че Бьорте и Хулун ще имат нужда от подкрепа в лагера на кераитите. Това беше явен опит да му даде повод да остане, но Темуге бе отказал. Ако изобщо имаха нужда от помощ, петдесет воини не биха могли да ги спасят в лагера на кераитите. Присъствието им там беше гаранция, че Темуджин ще се върне с главите, както бе обещал.

От всички братя единствено Темуге не бе годен за войник. С Джелме, Арслан, Юан и братята си, Темуджин разполагаше с хората, които му трябваха, и Темуге знаеше, че все още е млад и прекалено неопитен. Докосна с опасение острието на дългия си нож, докато се качваше на коня. Нощ след нощ сънуваше как спасява живота им, как го гледат изумени и разбират, че наистина е син на Есугей. Не обичаше да се събужда от тези сънища. Потрепери, препуснаха отново. Усещаше студа по-силно, отколкото останалите. Погледна в себе си с надеждата да намери куража, който показваха другите, но не откри нищо друго освен ужас.

Съгледвачите откриха основната сила на татарите само два дни след като Темуджин бе стигнал до мястото на стария лагер. Мъжете препуснаха в галоп обратно и скочиха от конете да доложат на хана.

— Местят се, господарю — задъхано рече първият. — Пуснали са малки отряди във всички посоки, но армията им се движи бавно през долината и идва насам.

Темуджин се озъби в усмивка.

— Изпратиха тридесет мъже да ни открият и нито не се върна жив. Сигурно предполагат, че в района има голямо племе. Добре. Ако са предпазливи, ще се колебаят.

Вдигна ръка, за да свика офицерите си. Всички бяха видели развълнуваните съгледвачи и се събраха бързо в очакване на новините.

— Кажете на хората си да следват заповедите — каза Темуджин, докато се качваше на коня. — Яздим заедно, скоростта определям аз. Ако някой развали строя, ще го оставя на ястребите.

Видя, че Хазар се усмихва, и го изгледа сурово.

— Дори и да е мой брат, Хазар, дори и тогава. Стреляте по моя команда, после вадите мечовете. Ще ги ударим в една редица. Ако се окажете на земята, гледайте да останете живи, докато не избием всички.

— Няма ли да вземаме пленници? — попита Арслан.

Темуджин не се поколеба.

— Ако някой оцелее след нападението ни, ще го разпитам, за да науча подробности. След това не ми е нужен. Няма да умножавам кръвните ни врагове.

Офицерите се върнаха по местата си и новината се разнесе бързо сред воините. Подредиха понитата си в една редица. Щом стигнаха хребета, видяха татарските конници и каруци, които се движеха бавно през равнината.

Потеглиха като един в тръс към врага. Темуджин чу далечния тревожен зов на роговете, развърза лъка, сложи му тетивата и я опита. Пресегна се назад, отвори закрепения за седлото колчан, взе първата стрела и провери перата с палец. Щеше да лети право и точно, както всички останали.

29.

На татарите не им липсваше смелост. Щом роговете затръбиха тревожно над равнината, всички мъже изтичаха към конете си и скочиха на седлата с диви викове, които достигнаха до ушите на воините на Темуджин. Шейсетте му бойци яздеха заедно и преминаха в галоп. Офицерите му излайваха заповеди към всеки нетърпелив и наблюдаваха как Темуджин приготви първата си стрела в идеален баланс.

Юан беше им обяснил преимуществото на атаката в един ред и то се прояви още при първия кървав сблъсък с предните отряди на противника. Хората на Темуджин нанизаха татарските съгледвачи на дългите стрели и телата им изпопадаха от конете. Темуджин видя, че татарите са разделили силите си и са оставили малко хора да пазят каруците. Онези, които фучаха в равнината като оси, се оказаха повече, отколкото предполагаше.

Атаката на Темуджин ги помете и остави умиращи коне и хора на групички по двама, петима и повече. Лъковете изпращаха бърза смърт със сила, на която разпокъсаните татарски редици не можеха да се съпротивляват. На Темуджин му се струваше, че са изминали само няколко мига, а вече бяха оставили след себе си купища мъртъвци и коне без конници. Каруците се приближаваха насреща им с главозамайваща скорост. Той се огледа, преди да изсвири три пъти с рога. Направи го почти в последния момент, но хората на Юан препуснаха напред с Хаджиун и Джелме отдясно. Удариха каруците като полумесец, обкръжавайки с рев стадата и татарите.

Пръстите на Темуджин напипаха празния колчан, той захвърли лъка си на земята и извади меча. Намираше се в центъра на полумесеца и пътят му бе препречен от тежко натоварена с плъст и кожи каруца. Забеляза първия изпречил му се мъж, отсече главата му с едно-единствено замахване, заби пети в хълбоците на коня и се хвърли в тълпата татарски воини. Арслан и десетимата му бойци го следваха в центъра, избивайки всичко по пътя си. Жените и децата се хвърляха ужасени под каруците и надаваха писъци като ястреби на вятъра.

Промяната настъпи неочаквано. Един от татарите хвърли меча си и щеше да бъде убит, ако не се бе проснал на земята, докато Хазар минаваше край него. Останалите сториха същото. Налягаха по земята, докато Темуджин и офицерите му галопираха около лагера, търсейки съпротива. Мина време, жаждата за убиване се поуталожи, Темуджин вдигна рога и изсвири дългия сигнал, който означаваше край на битката. Хората му бяха покрити с прясна кръв, но го чуха и прокараха пръсти по мечовете си, изтривайки от остриетата блясъка на живота.

Настъпи момент на пълен покой. Миг по-рано ушите им звъняха от грохот на копита и ревящи заповеди гласове, а сега се възцари мълчание. Темуджин се заслуша в тишината, която се проточи достатъчно дълго, за да могат братята му да се съберат около него. Някъде зарева жена и блеенето на овце и кози започна отново. Може би то не беше спирало, но Темуджин не го беше чувал от пулсирането на кръвта в ушите и бясното биене на сърцето му.

Дръпна повода, завъртя коня в кръг и огледа бойното поле. Лагерът беше разпердушинен. Останалите живи татари лежаха по очи на земята, мълчаливи и отчаяни. Погледна натам, откъдето бяха дошли, и видя един конник, който незнайно как бе оцелял при атаката. Човекът стоеше с отворена уста и бе прекалено потресен от видяното, за да избяга и да спаси живота си.

Темуджин присви очи към самотния конник и кимна към Хаджиун.

— Доведи го тук или го убий, ако се съпротивлява.

Хаджиун кимна отсечено и потупа Хазар по рамото за още стрели. На Хазар му бяха останали само две, но му ги подаде и Хаджиун взе лъка, който грижливо бе привързал към седлото. Не беше изхвърлил ценното оръжие, отбеляза Темуджин и се усмихна криво.

Двамата с Хазар гледаха как Хаджиун препуска към татарина. Видът на приближаващия противник изтръгна човека от транса му и той най-сетне обърна коня си, за да избяга. Хаджиун покри разстоянието преди татаринът да препусне в галоп и пусна стрела, която го улучи високо в гърба. Мъжът остана в седлото няколко мига преди да падне и Хаджиун го остави там. Обърна се към лагера, вдигна лъка си и даде знак, че е мъртъв.

Темуджин трепна, когато хората му изреваха. Всички бяха видели жеста и той сякаш отприщи напрежението им. Онези, които още имаха лъкове, ги вдигнаха и замахаха тържествуващо. Всичко бе станало толкова бързо, че накрая бяха спрели, без да са сигурни какво точно става. Сега ги изпълни огромната радост, която изпитва всеки, който се е изправил пред смъртта и е останал жив. Мъжете започнаха да слизат от конете. Някои от дружинниците на Тогрул възбудено пристъпиха към каруците и отметнаха покривалата, за да видят какво са спечелили.

Хората на Арслан завързаха пленниците и отнеха оръжията им. Някои нямаха белези и с тях се отнасяха грубо, с презрение. Нямаха право да живеят след такава битка и Темуджин изобщо не го бе грижа за тях. Откри, че ръцете му се тресат, слезе от коня и го поведе за повода, за да скрие обхваналата го слабост.

Вдигна поглед и се отърси от мислите си, щом видя, че брат му Темуге спира коня си наблизо и слиза от него с омекнали крака. Момчето бе побеляло като мляко, очевидно потресено, но Темуджин видя, че държи окървавено острие, сякаш не знае как се е озовало в ръката му. Опита се да срещне погледа му и да го поздрави, но Темуге се обърна и повърна в тревата. Темуджин се отдалечи, за да не го посрами. По-късно щеше да намери няколко думи да го похвали.

Застана насред каруците и усети погледите на офицерите си. Чакаха нещо и Темуджин вдигна ръка към очите си, отблъсквайки тъмните мисли, които се бореха за място в главата му. Прочисти гърлото си и заговори високо:

— Арслан! Намери всички мехове с айраг, събери ги на едно място и остави при тях доверен човек да ги пази. Хазар, прати осем души да разузнаят наоколо. Може да има и други. — Обърна се към Хаджиун, който тъкмо се беше върнал и скачаше пъргаво от понито си. — Хаджиун, събери пленниците и нареди на хората си да издигнат възможно най-бързо три гери. Ще нощуваме тук.

Това не беше достатъчно, осъзна той. Продължаваха да го гледат с блестящи очи и напиращи усмивки на лицата.

— Справихте се чудесно — извика той. — Всичко, което спечелихте, е ваше. Разделете го по равно.

Хората му нададоха радостни възгласи и се запътиха към натоварените с плячка каруци. Дори само конете означаваха моментално забогатяване за много от тях, но Темуджин не го бе грижа за това. От момента на победата пред него изникна перспективата да се върне при Тогрул. Разбира се, ханът на кераитите щеше да поиска своя дял. Това беше негово право, дори и да не присъстваше тук. На Темуджин не му се свидеха няколко дузини понита и мечове. Въпреки това нещо не му даваше покой. Не искаше да се връща. Мисълта да върне покорно дружинниците, които му бяха служили тъй добре, го караше да стиска зъби от раздразнение. Нуждаеше се от тях, а Тогрул искаше като награда единствено земите в Дзин. Наведе се импулсивно и докосна тревата. Някой е намерил смъртта си точно на това място, осъзна той. По стръковете имаше капчици кръв, които изцапаха ръката му. Отново заговори на висок глас.

— Запомнете това, когато разказвате на децата си как сте се сражавали заедно със синовете на Есугей. Има едно племе и една страна, която не познава граници. Това е само началото.

Може би радостните възгласи се дължаха само на вълнението от победата. Нямаше значение.

Татарите се бяха подготвили за дълга кампания. В каруците имаше масло за лампи, вълнени въжета, дрехи от най-тънката коприна до толкова дебели платнища, че едва се огъваха. Имаше кожена торба със сребърни монети и достатъчно черен айраг, за да стопли и най-измръзналите гърла в зимните нощи.

Темуджин нареди монетите и меховете да бъдат събрани и струпани край стената на първия издигнат гер. Около двадесет татари бяха оцелели при атаката и той ги подложи на разпит, за да разбере кой е водачът им. Повечето просто го поглеждаха и продължаваха да мълчат. Наложи се да извади меча си и да убие трима, преди четвъртият да изругае и да се изплюе на земята.

— Няма водач — каза вбесеният татарин. — Умря с останалите.

Без да каже нито дума, Темуджин вдигна мъжа на крака и го бутна да застане до Арслан. Изгледа останалите в редицата със студено изражение.

— Не обичам народа ви и нямам причина да ви държа живи — каза той. — Ще бъдете избити тук, освен ако не сте ми полезни.

Никой не отговори и не го погледна в очите.

— Добре тогава — каза Темуджин в настъпилата тишина. Обърна се към най-близкия воин — един от братята, които беше довел в лагера си на север. — Убий ги бързо, Бату.

Дребният мъж извади ножа си с безизразна физиономия.

— Чакай! Аз мога да ти бъда полезен — внезапно се обади един от татарите.

Темуджин спря за миг, после сви рамене и поклати глава.

— Вече е късно — каза той.

Вътре в гера Арслан върза единствения оцелял. Отвън се разнасяха жаловитите викове на останалите и татаринът го изгледа с омраза.

— Ти уби останалите. Ще убиеш и мен, каквото и да кажа — рече той й опъна въжетата, които го задържаха.

Темуджин се замисли. Трябваше да научи колкото може повече за татарите.

— Ако не скриеш нищо, давам ти дума, че ще те оставя жив — каза той.

Татаринът изсумтя.

— Колко време ще оцелея, без да имам дори оръжие? — озъби се той. — Обещай ми лък и пони и ще ти кажа каквото пожелаеш.

Темуджин внезапно се ухили.

— Пазариш ли се?

Татаринът не отговори и Темуджин се разсмя.

— По-храбър си, отколкото очаквах. Имаш думата ми, че ще ти се даде каквото пожелаеш.

Татаринът се отпусна с облекчение, но Темуджин заговори отново, преди той да подреди мислите си.

— Защо сте дошли в земите на моя народ?

— Ти ли си Темуджин от вълците? — попита татаринът.

Темуджин не си направи труда да го поправя. Това име всяваше страх на север, независимо дали беше от вълците или не.

— Аз съм.

— Има цена за главата ти. Хановете от севера те искат мъртъв — каза татаринът с мрачно задоволство. — Ще те преследват, където и да отидеш.

— Не се преследва някой, който сам е дошъл за теб — спокойно му напомни Темуджин.

Татаринът примигна замислен. Беше започнал деня сред силни воини, а го завършваше сред купища мъртъвци. Потрепери и се изсмя рязко и неочаквано.

— Значи се преследваме помежду си, а от това гарваните и соколите стават все по-охранени — каза той. Смехът му стана горчив и Темуджин го изчака търпеливо да дойде на себе си.

— Ваши хора убиха хана на вълците — напомни му той. Не каза нищо за Бьорте. Тази болка беше все още прекалено остра и кървяща, за да споменава за нея.

— Зная — отвърна татаринът. — Зная също и кой ни го предаде. Той не е от моя народ.

Темуджин се наведе и го изгледа свирепо с жълтите си очи.

— Закле се да ми кажеш всичко, което знаеш — промърмори той. — Говори и ще останеш жив.

Пленникът сведе глава.

— Първо ме развържи — каза той.

Темуджин извади меча си, все още покрит с кръвта на убитите воини. Татаринът се обърна и изпъна ръцете си, за да му прережат въжетата. Вместо това усети допира на студен метал в гърлото си. Темуджин беше зад него.

— Казвай.

— Ханът на олхунутите — с треперещ глас каза татаринът. — Взе сребро, за да ни прати вест.

Темуджин отстъпи назад. Татаринът се обърна към него с разширени очи.

— Така започна тази кървава вражда. Колко души си убил досега?

— Заради баща ми ли? Не достатъчно. Съвсем не достатъчно — отвърна Темуджин. Помисли си за жена си и за охладняването помежду им. — Още не съм започнал разплатата.

Гледаха се в очите, когато вратата се отвори. Отначало не погледнаха кой влиза в гера, после очите на татарина се отместиха към входа. Рязко пое дъх при вида на Юан, който ги гледаше с мрачно изражение.

— Познавам те! — възкликна татаринът и отчаяно задърпа вързаните си китки. Обърна ужасеното си лице към Темуджин. — Моля те, мога…

Юан пристъпи бързо, извади меча си и го уби с едно движение. Острието преряза гърлото на татарина и бликна фонтан кръв.

Темуджин реагира светкавично, сграбчи китката на Юан и го изблъска назад, докато не го закова на паянтовата решетка на стената. Стисна гърлото и ръката му и го загледа свирепо.

— Казах му, че ще го пощадя. Кой си ти, че обезчестяваш думата ми?

Юан не отговори. Пръстите стискаха гърлото му като клещи и лицето му започна да става пурпурно. Темуджин стисна кокалчетата на ръката му и мечът се изхлузи от пръстите му. Разтресе го гневно и изруга.

Без всякакво предупреждение го пусна и Юан рухна на колене. Темуджин изрита меча му настрани, преди мъжът да дойде на себе си.

— Какви тайни криеше той, Юан? Откъде те познаваше?

Когато воинът заговори, гласът му бе дрезгав и на шията му вече се появяваше синина.

— Не знаеше нищо. Може да съм го виждал преди, когато господарят ми беше на север. Помислих, че те напада.

Темуджин изсумтя.

— На колене? С вързани ръце? Лъжец.

Юан вдигна глава и го изгледа с пламнал поглед.

— Ще приема твоето предизвикателство, щом желаеш. Това не променя нищо.

Темуджин го зашлеви толкова силно, че главата му отлетя настрани.

— Какво криеш от мен?

Вратата се отвори отново и Арслан и Хаджиун се втурнаха вътре с извадени оръжия. Герите не осигуряваха никакво уединение и всеки, който се намираше наблизо, можеше да чуе звуците от борбата. Юан не обърна внимание на мечовете, но мрачният му поглед спря за миг върху Арслан. Пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Готов съм за смъртта, ако решиш да отнемеш живота ми — спокойно изрече той. — Както сам каза, погазих честта ти.

Темуджин забарабани с пръсти по едната си ръка, загледан в коленичилия на земята воин.

— От колко време Вен Чао е сред моя народ, Юан? — попита той.

Мъжът отговори с усилие, сякаш се беше отнесъл някъде надалеч.

— От две години.

— А преди това кой е бил пратеник на първия министър?

— Не зная — отвърна Юан. — По онова време съм бил още в армията.

— Господарят ти се е спазарил с татарите — продължи Темуджин.

Юан не отговори и продължи да го гледа спокойно.

— Чух, че ханът на олхунутите е предал баща ми — тихо каза Темуджин. — Как биха могли татарите да се обърнат към някое голямо племе и да уредят подобно нещо? Ще им е нужен посредник, някой неутрален, на когото се доверяват и двете страни, не мислиш ли?

Чу как Хаджиун ахна зад него, когато чу новината.

— Били ли сте при олхунутите? Преди да отидете при кераитите? — продължи да го притиска Темуджин.

Юан остана неподвижен, подобно на каменна статуя.

— Говориш за времето преди господарят ми изобщо да стъпи в тази земя — каза той. — Търсиш тайни там, където ги няма.

— Питам се кой ли е бил сред нас преди Вен Чао — промърмори Темуджин. — Питам се колко пъти Дзин е изпращал свои хора в страната ми и е предавал народа ми. Питам се какви обещания са давали те.

Светът, който тази сутрин изглеждаше така твърдо установен, сега се рушеше около него. Това му дойде прекалено и Темуджин се задъха, замаян от откритията.

— Не искат да станем силни, нали, Юан? Искат татарите и монголите да се разкъсват на парчета помежду си. Самият Вен Чао ми го каза? Татарите са станали прекалено силни и са прекалено близо до скъпоценните им граници!

Затвори очи, представяйки си студения поглед, с който в Дзин гледат на племената. Ясно беше, че от векове им влияят подмолно и правят всичко възможно те да се стискат едно друго за гърлата.

— Колко от моите хора са умрели заради вашите, Юан? — попита той.

— Казах ти всичко, което зная — каза Юан и вдигна глава. — Ако не ми вярваш, вземи живота ми или ме прати обратно при Вен Чао. — Чертите на лицето му се стегнаха, когато продължи: — Или ми дай меч и ми позволи да се защитя от тези обвинения.

Обади се Арслан, пребледнял от чутото.

— Остави на мен, господарю — каза той, отмествайки поглед от Юан. — Дай му меч и ще се изправя срещу него.

Юан се обърна към ковача и ъгълчетата на устата му леко се повдигнаха. Без да каже нищо, той сведе леко глава, приемайки предложението.

— Чух прекалено много за днес. Вържете го до сутринта, тогава ще решавам — каза Темуджин. Остана да гледа как Хаджиун вещо завързва ръцете му. Юан не се противопостави дори когато Хаджиун го ритна и той падна на една страна. Остана да лежи до трупа на убития от самия него татарин. Лицето му беше напълно спокойно.

— Поставете страж, докато се храним — нареди Темуджин и поклати глава. — Трябва да помисля.

Първата зора завари Темуджин да крачи нервно сред малката купчина гери. Не беше мигнал през нощта. Разузнавателният отряд на Хазар още не се беше върнал и мислите му бясно препускаха, без да намират отговор. Години наред бе наказвал татарите за смъртта на баща си и за проваления живот на синовете му. Ако Есугей беше останал жив, Бехтер или Темуджин щеше да застане начело на вълците, а Елук щеше да си остане верен дружинник. Между деня, в който научи ужасната новина, и днешния, който го заварваше потиснат, че целият му живот бе станал на пух и прах, се простря следа от смърт и болка. Какво беше постигнал за тези години? Помисли за Бехтер и му се прииска да беше жив. Пътят им щеше да бъде много по-различен, ако Есугей не беше убит.

Стоеше сам и усети как гневът отново се разгаря в гърдите му. Ханът на олхунутите заслужаваше своята част от нещастието, което бе причинил. Спомни си своето прозрение, докато се намираше в плен у вълците. На този свят нямаше справедливост — освен ако сам не я въздадеш. Освен ако не порежеш два пъти по-дълбоко, отколкото са те порязали, и не отвърнеш на удара с удар. Имаше правото на това.

Забеляза в далечината двама от съгледвачите, които галопираха с всички сили към герите. Намръщи се на главоломното им препускане и усети, че сърцето му започва да бие по-силно. Пристигането им не остана незабелязано и лагерът около него оживя. Мъжете започнаха да навличат делове и брони и без излишни движения да оседлават конете си. Гордееше се с всички тях и отново се запита какво да прави с Юан. Вече не можеше да му има доверие, но откакто бе изстрелял стрела в гърдите му в лагера на кераитите, беше започнал да го харесва. Не искаше да го убива.

Съгледвачите приближиха и той забеляза, че единият, Хазар, препускаше като обезумял. Конят му бе покрит с пяна и Темуджин усети как тревогата се предава на всички и те очакват да научат новините. Хазар не се плашеше лесно, но яздеше без изобщо да се замисли за собствената си безопасност или за коня си.

Насили се да остане на място, докато Хазар стигна до него и скочи на земята. Хората трябваше да го виждат различен, неподвластен на страховете им.

— Какво те е накарало да яздиш толкова бързо, братко? — попита Темуджин, като запазваше гласа си спокоен.

— Повече татари, отколкото съм виждал през целия си живот — задъхан отвърна Хазар. — Армия, пред която разбитата вчера изглежда като незначителна банда. — Спря, за да си поеме дъх. — Каза, че ще дойдат на талази през пролетта, и излезе прав.

— Колко са? — рязко попита Темуджин.

— Повече, отколкото мога да преброя. На един ден път, а може би и по-близко. Тези, които избихме, просто са проправяли пътя. Има стотици каруци и коне. Може би хиляда мъже. Никога не съм виждал подобно нещо, братко. Никога.

Темуджин се намръщи.

— Аз също имам новини, които няма да искаш да чуеш. Но това ще почака. Дай вода на коня си, преди да е рухнал мъртъв. Кажи на хората си да се качват на конете и си намери отпочинало пони. Искам да видя що за армия е уплашила малкия ми брат. Хазар изсумтя.

— Не съм казал, че са ме уплашили. Просто реших, че ще искаш да знаеш, че целият татарски народ е тръгнал на юг за главата ти. Това е всичко. — Ухили се на идеята. — За духовете, Темуджин. Жилихме ги твърде дълго и сега са се вбесили. — Погледна към мъжете, които ги бяха наобиколили и слушаха всяка дума. — Какво ще правим сега?

— Чакай, Хазар. Трябва първо да свърша едно нещо — каза Темуджин.

Отиде до гера, където Юан беше прекарал нощта, и изчезна вътре. Арслан и Хаджиун влязоха след него и тримата изведоха на сивата светлина Юан, който разтриваше китките си. Въжетата му бяха прерязани и Хазар го зяпна стъписано, зачуден какво се е случило в негово отсъствие.

Темуджин се обърна към дзинския воин.

— Бях започнал да мисля за теб като за приятел, Юан. Не мога да те убия днес — каза той.

Юан остана безмълвен, Темуджин му доведе едно оседлано пони и му подаде повода.

— Върни се при господаря си.

Юан го възседна с лекота и остана дълго, вперил поглед в Темуджин.

— Желая ти сполука, господарю — каза най-сетне той.

Темуджин плесна задницата на понито и Юан препусна, без да се обръща назад.

Хазар отиде при братята си, загледан след отдалечаващия се войник.

— Това май означава, че получавам левия фланг — каза той.

Темуджин се изсмя.

— Намери си отпочинал кон, Хазар. Хаджиун, ти също. Искам да видя на какво си се натъкнал.

Огледа се и видя, че Джелме вече е скочил в седлото и е готов да тръгне.

— Върни хората обратно при кераитите и им кажи, че наближава армия. Тогрул ще трябва да се бие или да бяга, както му се хареса.

— А ние? — попита обърканият Хазар. — Трябват ни повече от шейсет души. Трябват ни повече мъже, отколкото кераитите могат да изведат на полето.

Темуджин погледна на юг, изпълнен с горчиви спомени.

— След като видя тази армия със собствените си очи, ще се върнем обратно в земите около Червения хълм — каза той. — Ще намеря още мъже, но първо ще трябва да се изправим пред друг враг.

Изглеждаше толкова мрачен, че дори Хазар не посмя да се обади. Темуджин заговори толкова тихо, че едва го чуваха.

— Аз и братята ми имаме да уреждаме сметки с олхунутите, Арслан. Всички можем да намерим смъртта си. Не е нужно да идваш с нас.

Арслан поклати глава. Не погледна към Джелме, но усети погледа на сина си.

— Ти си мой хан — отвърна той.

— Това достатъчно ли е?

Арслан бавно кимна.

— Това е всичко.

30.

Темуджин стоеше с разперени ръце, докато олхунутските дружинници го претърсваха най-старателно. Хазар и Арслан бяха изтърпели същото унижение. Мъжете, които охраняваха гера на Сансар, бяха усетили мрачното настроение на посетителите и не пропуснаха нищо. И тримата носеха дзински доспехи над летните делове и копринените долни дрехи, отнети от татарите. Темуджин гледаше свирепо, докато пръстите на дружинниците опипваха странните пластини, зашити към тежката дреха. Единият понечи да коментира, но Темуджин плесна ръката му, сякаш раздразнен от това посегателство към достойнството му. Сърцето му биеше бързо, докато стоеше и чакаше да се срещне с най-стария си враг.

Любопитните олхунути се бяха насъбрали около тях, бърбореха помежду си и сочеха странно облечените посетители, които бяха нарушили сутрешния им ритъм. Темуджин не видя стария Шолой сред тях, но намръщеният му чичо бе там, а Коке за пореден път беше взел техните мечове и бе изчезнал в ханския гер да съобщи за пристигането им. Младият воин бе поел оръжията им с разочарование. Един поглед бе достатъчен, за да прецени, че качеството им не е като на онези, с които Темуджин бе дошъл миналия път. Татарската изработка бе груба и остриетата трябваше да се точат много по-често от превъзходната стомана на Арслан.

— Можеш да влезеш — най-сетне каза един дружинник. — Ти също — посочи Хазар. — Приятелят ви ще трябва да изчака тук.

Темуджин скри тревогата си. Не беше сигурен дали Хазар ще успее да се овладее в напрегнатата ситуация, но тази сутрин Хаджиун имаше други задачи. Не си направи труда да отговори и се наведе ниско, за да мине през малката врата. Мислите му препускаха.

Този път Сансар не седеше на престола, който използваше при официалните срещи. Когато Темуджин влезе, ханът разговаряше тихо с други двама дружинници. Коке стоеше отстрани и ги гледаше. Мечовете им бяха небрежно подпрени на стената заради уж ниската им стойност.

Вратата изскърца, Сансар прекъсна мърморенето си и пристъпи към престола. Темуджин забеляза, че той се движи внимателно, сякаш възрастта бе направила костите му чупливи. Ханът все още приличаше на стара змия с обръснатата си глава и хлътналите очи, които никога не намираха покой. Темуджин не можеше да го погледне, без да покаже омразата си, но въпреки това запази студеното си изражение. Дружинниците заеха позиция от двете страни на господаря си и загледаха свирепо новодошлите. Темуджин се насили да си припомни любезностите, задължителни към хана на могъщо племе.

— За мен е чест да застана пред теб, господарю Сансар — каза той.

— За пореден път — отвърна Сансар. — Мислех си, че миналата ни среща ще бъде последната. Защо ме тревожиш в дома ми, Темуджин? Виждам те по-често, отколкото собствените си съпруги. Какво още искаш от мен?

С периферното си зрение Темуджин забеляза, че Коке се усмихва, и лицето му пламна. Хазар пристъпи раздразнено и той го изгледа предупредително, преди да заговори.

— Може би си чул за татарската армия, нахлула от северната пустош. Видях ги със собствените си очи и дойдох да те предупредя.

Сансар се изсмя сухо.

— Всеки скиталец и пастир говори за тях. Олхунутите нямат дрязги с татарите. Не сме пътували толкова далеч на север от четиридесет години, преди още да стана хан.

Очите му блестяха, когато се наведе и се вгледа в мъжете, които стояха сковано пред него.

— Ти ги вдигна на война със своите нападения, Темуджин. Ти трябва да поемеш последиците. Боя се за теб, наистина се боя.

Тонът му не отговаряше на думите и Темуджин се надяваше, че Хазар ще запази мълчание, както му бе наредено.

— Те не ще подминат племената, които твърдят, че нямат кръвна вражда с тях, господарю — продължи Темуджин. — Видях хиляда воини и още толкова жени и деца в лагера им. Дошли са в земите ни с по-голяма сила, отколкото помни някой.

— Ужасен съм — каза Сансар, като се усмихваше. — И какво предлагаш да сторим?

— Да се изправим срещу тях — рязко отвърна Темуджин, започнал да губи собственото си самообладание от подигравателния тон на стареца.

— Заедно с кераитите ли? О, чух за твоя съюз, Темуджин. Вестите се разнасят бързо, когато се появи нещо тъй интересно. Но това достатъчно ли ще бъде? Не вярвам Тогрул да е в състояние да събере повече от триста души за тази веселба.

Темуджин пое дълбоко дъх и се помъчи да се овладее.

— Олхунутските стрелци са прочути, господарю. С още триста от твоите хора бих могъл.

Млъкна, когато Сансар се разсмя и погледна към Коке и двамата си дружинници. Ханът забеляза гневните изражения на Темуджин и Хазар и се опита да бъде сериозен.

— Съжалявам, но идеята беше… — Той поклати глава. — Значи си дошъл да ме молиш за воини? Очакваш военната сила на олхунутите да препусне по твоя команда? Не.

— Татарите ще ни пометат племе след племе — каза Темуджин и пристъпи напред в опита си да убеди хана. Дружинниците се напрегнаха, но Темуджин не им обърна внимание. — Колко време ще останеш в безопасност, след като кераитите бъдат унищожени? Колко дълго ще оцелеят квираите, найманите, вълците? Толкова отдавна сме разделени помежду си, че май си забравил, че сме един народ.

Сансар остана неподвижен, вперил тъмните си очи в Темуджин.

— Кераитите не са ми братя — каза най-сетне той почти шепнешком. — Олхунутите станаха силни без тяхната помощ. Трябва да се биеш или да бягаш самичък, Темуджин. Няма да получиш моите воини. Това е отговорът ми. Друг няма да чуеш от мен.

Известно време Темуджин запази мълчание. Когато заговори, сякаш изтръгваше със сила всяка дума от устата си.

— Залових от татарите торби със сребърни монети. Кажи цената за всеки твой човек и ще ти платя.

Сансар отметна глава да се разсмее и Темуджин пристъпи напред. С рязко движение откъсна една от железните пластини от бронята си, скочи напред и я заби в оголеното гърло на хана. Кръвта оплиска лицето му, той режеше с металния ръб напред-назад и не обръщаше внимание на драскащите го ръце на Сансар.

Дружинниците не бяха готови да реагират. Докато се окопитят от шока и извадят мечовете си, Хазар вече се бе озовал до тях и юмрукът му се стовари в носа на най-близкия. Той също държеше парче заострено желязо, откъснато от мястото, където двамата с Темуджин бяха разхлабили нишките на доспехите. Преряза гърлото на втория дружинник с едно жестоко замахване. Мъжът се олюля, отстъпи назад и рухна върху дървения под. Въздухът се изпълни с противна миризма. Дружинникът бе изпуснал червата си и продължаваше да рита в конвулсии.

Темуджин се отдръпна от безжизненото тяло на хана, задъхан и покрит с кръв. Удареният от Хазар дружинник се втурна напред в сляпа ярост, но Хазар бе взел меча на другаря му. Точно когато се срещнаха, Темуджин скочи от престола, стовари се върху воина на Сансар и го просна на полирания под. Хазар заби острието в гърдите му и продължи да ръга, докато мъжът не умря.

Остана единствено Коке, който бе зяпнал с отворена уста, неспособен да издаде и звук от ужас. Щом Темуджин и Хазар се обърнаха към него, той заотстъпва заднишком към стената и закачи с крак татарските мечове. Грабна отчаяно единия и го извади от ножницата.

Темуджин и Хазар се спогледаха. Темуджин взе втория меч и двамата пристъпиха заплашително към него.

— Аз съм ваш братовчед — каза Коке, а мечът му видимо трепереше. — Пощадете ме, ако не друго, то в името на майка ви.

Отвън се чуваха тревожни викове. Воините на олхунутите се събираха и животът на Темуджин висеше на косъм.

— Хвърли меча и ще живееш — каза той.

Хазар погледна към брат си, но Темуджин поклати глава. Оръжието на Коке издрънча върху пода.

— А сега изчезвай — каза Темуджин. — Бягай, ако искаш. Не си ми нужен.

Коке едва не строши пантите, докато се мъчеше да отвори вратата. За миг Темуджин и Хазар останаха безмълвни и гледаха зейналото гърло на хана на олхунутите. Без да каже нито дума, Хазар приближи престола и ритна тялото, което се свлече надолу и се просна в краката им.

— Щом видиш баща ми, кажи му как си умрял — промърмори Хазар към мъртвия хан.

Темуджин видя двата познати меча до стената и посегна към тях. Вече чуваха виковете и трополенето на мъжете, които се събираха отвън. Обърна се към Хазар и го погледна със студените си жълти очи.

— Е, братко, готов ли си да умреш?

Излязоха навън под лъчите на пролетното слънце и бързо се огледаха да преценят какво ги очаква. Арслан се намираше на една крачка от вратата и в краката му лежаха два трупа. Предишната вечер бяха обсъдили всяка стъпка, но нямаше начин да знаят какво ще се случи оттук нататък. Темуджин сви рамене, когато погледите им се срещнаха. Не очакваше, че ще преживее следващите няколко мига. Беше дал възможност и на двамата да се махнат, но те бяха настояли да дойдат с него.

— Мъртъв ли е? — попита Арслан.

— Мъртъв е — отвърна Темуджин.

Носеше старите мечове на Арслан и му подаде онзи, който някога му бе принадлежал. Арслан знаеше, че може и да не го задържи още дълго, но кимна и го пое, като хвърли татарското оръжие на земята. Темуджин погледна към тълпата олхунутски воини. Много от тях бяха опънали лъкове, но се колебаеха. Нямаше кой да им издаде заповед и Темуджин се възползва от шанса, преди да са се успокоили и да са им видели сметката.

— Стойте по местата си и млъкнете! — изрева той към тълпата.

Уплашените викове се засилиха, но намиращите се по-наблизо млъкнаха и го загледаха. Темуджин се сети как животните замръзват пред погледа на ловеца, докато не стане прекалено късно.

— Претендирам за власт над олхунутите по правото на завоевателя — изкрещя той, като се мъчеше думите му да достигнат до колкото се може повече хора. — Кълна се, че никой от вас не ще пострада.

Огледа ги, искаше да прецени силата на страха и яростта им. Някои от воините като че ли окуражаваха останалите, но никой не беше склонен да се втурне към ханския гер и да убие онези, които стояха така самоуверено пред тях.

Темуджин инстинктивно пристъпи към група дружинници. Те бяха опитни бойци и той знаеше, че най-големият риск идва от тях. Една погрешна дума или колебание, и те щяха да избухнат. Но беше прекалено късно да спасят мъжа, когото се бяха заклели да защитават. Унижението се бореше с гнева им и гласът на Темуджин отново се извиси над тях.

— Аз съм Темуджин от вълците. Знаете името ми. Майка ми е от олхунутите. Жена ми е от олхунутите. Децата ми също ще бъдат. Претендирам за властта по силата на кръвното ми родство. След време ще обединя всички останали племена под знамената си.

Дружинниците не реагираха. Темуджин държеше меча си свален — знаеше много добре, че вдигането му ще означава моментална смърт. Видя насочените към него лъкове и се насили да се овладее. Къде се губеше Хаджиун? Брат му би трябвало да е чул врявата.

— Не се бойте, когато чуете роговете на съгледвачите — каза той по-тихо на дружинниците. — Ще бъдат моите хора, заповядано им е да не докосват никого.

Мъжете бяха започнали да се възстановяват от първоначалния шок, не знаеше какво щяха да направят в следващия момент. Намиращите се най-близко като че ли слушаха.

— Зная, че сте вбесени, но когато поведа народа си на север срещу татарите, ще бъдете почетени — каза им той. — Вие ще отмъстите за смъртта на баща ми и ще имаме едно племе в степта. Един народ. Както винаги е било. Нека татарите се боят от нас. Нека Дзин се бои от нас.

Видя, че напрегнатите им ръце започват да се отпускат и се помъчи да не издаде тържеството си. Чу предупредителните рогове и отново се опита да успокои тълпата.

— Нито един олхунут не ще пострада, кълна се в душата на баща си. Нито от мен, нито от хората ми. Пуснете ги да дойдат и помислете за клетвата, която искам да положите.

Огледа се и забеляза, че очите на всички са вперени в него.

— Чували сте, че съм див вълк за татарите, че съм бич за тях. Чували сте, че думата ми е желязо. Сега ви казвам — олхунутите са в безопасност начело с мен.

Видя, че Хаджиун и десетте му воини яздят бавно през тълпата, и не можа да намери думи за облекчението, което изпита. Някои олхунути стояха като заковани на местата си и трябваше леко да ги побутнат, за да се отместят от пътя на понитата. Тълпата остана в мълчание, докато новодошлите слязоха от конете.

Хаджиун не знаеше какво да очаква, но бе изумен от замръзналите олхунути, вперили поглед в брат му. За негова изненада Темуджин го прегърна бързо, завладян от чувства, които заплашваха да провалят всичко постигнато.

— Ще се срещна с дружинниците насаме и ще приема клетвите им — обърна се Темуджин към тълпата. В настъпилата тишина всички го чуваха. — На залез-слънце ще приема вашата клетва. Не се бойте. Утре лагерът ще поеме на север, за да се присъедини към нашите съюзници кераитите.

Огледа се и видя, че лъковете най-сетне са свалени. Кимна отсечено към стрелците.

— Чувал съм, че олхунутите са страховити воини — каза той. — Ще покажем на татарите, че не могат да навлизат в нашите земи безнаказано.

Някакъв набит мъж си запроправя път през тълпата. Едно момче се забави да се отмести от пътя му, той го перна по главата с опакото на ръката си и го стовари на земята.

Темуджин го гледаше как приближава и тържеството му се изпари. Знаеше, че Сансар има синове. Приближаващият приличаше досущ на баща си, но имаше по-мощно телосложение. Може би самият Сансар е бил толкова силен навремето.

— Къде е баща ми? — настоятелно запита мъжът и пристъпи напред.

Дружинниците се обърнаха към него и мнозина автоматично сведоха глави. Темуджин стисна зъби в очакване да му се нахвърлят. Братята му се напрегнаха и изведнъж всеки от тях се оказа с меч или брадва в ръката.

— Баща ти е мъртъв — каза Темуджин. — И аз предявих правото си върху племето.

— Кой си ти, че говориш с мен? Избийте ги — излая синът на Сансар към стоящите наблизо дружинници.

Никой не помръдна и Темуджин усети, че в посърналата му душа отново се събужда искрица надежда.

— Вече е късно — спокойно каза той. — Предявих правото си върху тях по силата на кръвното родство и като завоевател. Нямаш място тук.

Синът на Сансар зяпна изумен към хората, които беше познавал през целия си живот. Те не можеха да го погледнат в очите. Лицето му бавно се превърна в студена маска. Личеше си, че не му липсва смелост. Очите му, също като тези на баща му, непрекъснато се стрелкаха насам-натам, докато преценяваше новата ситуация. Накрая лицето му се изкриви.

— Тогава аз се позовавам на правото си да те предизвикам пред всички. Ако искаш да заемеш мястото на баща ми, ще трябва да ме убиеш. Иначе ще те убия аз.

Говореше с абсолютна увереност и Темуджин изпита възхищение към него.

— Приемам — каза той. — Само че не зная името ти.

Синът на Сансар разкърши рамене.

— Аз съм Палнах, хан на олхунутите.

Това беше дръзко заявление, но Темуджин сведе глава, вместо да го отхвърли. Отиде до Арслан и взе чудесния меч от ръката му.

— Убий го бързо — тихо му изсъска ковачът. — Почнат ли да викат за него, с нас е свършено.

Темуджин го погледна в очите без да отговаря, обърна се към Палнах и му хвърли меча. Видя колко умело го улови синът на Сансар и се намръщи. Сега животът на всички тях зависеше от умението му и от безкрайните упражнения с Арслан и Юан.

Палнах разсече въздуха с оръжието и оголи зъби. Изсмя се подигравателно, когато Темуджин застана пред него.

— С тези доспехи ли? А защо просто не ме застреляш от разстояние? Страхуваш ли се да се изправиш срещу мен без броня?

Темуджин щеше да подмине думите му, но дружинниците замърмориха одобрително. Тогава той разпери ръце и изчака Арслан и Хаджиун да свалят бронята. Когато те се отдалечиха, Темуджин остана само по лека копринена туника и дебели памучни панталони. Вдигна оръжието си пред погледите на олхунутските мъже и жени.

— Ела ми — каза той.

Палнах изрева и се хвърли напред, и в яростта си опита да отсече главата на Темуджин с един-единствен диагонален удар. Темуджин отстъпи наляво и бързо го удари в гърдите. Мечът му сряза едната страна на мъжа, но той сякаш не усети. Острието се завъртя с ослепителна скорост и Темуджин бе принуден да го парира. Двамата се озоваха лице в лице и Палнах го блъсна назад със свободната си ръка. В същия миг Темуджин замахна и острието разряза шията на противника му.

Синът на Сансар се опита да изплюе бликналата от гърлото му кръв. Мечът на Арслан се изхлузи от пръстите му и той стисна врата си с две ръце. Обърна се с гръб към Темуджин, сякаш искаше да си тръгне, после рухна по очи на земята и остана неподвижен. През тълпата премина въздишка и Темуджин ги загледа студено, като се питаше дали ще го разкъсат на парчета. Видя сред хората Коке, отворил уста от ужас. Погледите им се срещнаха и братовчед му се обърна и започна да си пробива с лакти път между хората.

Останалите олхунути зяпаха като овце и търпението на Темуджин започна да се изчерпва. Закрачи между тях към едно огнище, бръкна под гърнето и взе горяща главня. Обърна гръб на всички, докосна с главнята ханския гер и загледа мрачно как пламъците прихващат и запълзяват нагоре по сухата плъст. Щеше да изгори добре, той нямаше да посрами дружинниците, като ги принуди да видят хана си мъртъв.

— А сега ни оставете до залез-слънце — викна той към тълпата. — Винаги има работа за вършене, а утре заминаваме. Пригответе се.

Загледа свирепо, потресената тълпа най-сетне се размърда и се раздели на по-малки групи, които обсъждаха станалото. Хората често поглеждаха към горящия гер, но Темуджин не помръдна, докато не останаха само дружинниците.

Избраниците на Сансар бяха по-малобройни, отколкото бе предполагал Темуджин. Олхунутите не бяха воювали от цяло поколение и дори вълците имаха повече въоръжени мъже около хана си. Въпреки това те бяха повече от хората на Хаджиун и щом останаха сами, между двете групи се появи напрежение.

— Няма да безпокоя жените и децата на Сансар — каза им Темуджин. — Нека оплачат с достойнство смъртта му. Няма да пострадат от моята ръка, нито ще бъдат изоставени като мен.

Някои дружинници кимнаха одобрително. Историята на синовете и жената на Есугей бе известна на всички. Беше разказвана от племе на племе, докато не се бе превърнала в една от хилядите други истории и митове на разказвачите.

— Добре сте дошли край огъня ми — каза Темуджин. Говореше им така, сякаш нямаше как да му откажат и може би заради това никой не възрази. Не го бе грижа. Обхвана го ужасно изтощение. Беше толкова гладен и жаден, че едва говореше. — Да донесат храна, докато обсъждаме предстоящата война. Трябват ми съобразителни мъже за офицери. Все още не зная кои от вас ще командват и кои ще се подчиняват.

Изчака Хаджиун и Хазар да добавят дърва в огъня. Той се разгоря силно и високо. Накрая Темуджин седна на земята край пламъците. Братята му и Арслан насядаха с него, последваха ги и други. Накрая всички седяха на студената земя и гледаха с опасение новопоявилата се в живота им сила.

31.

Освен по време на война, олхунутите никога не бяха приближавали доброволно кераитите и воините и на едните, и на другите определено нервничеха. И двете племена бяха вечно в движение и Тогрул поддържаше дистанция между хората си и татарските нашественици.

Темуджин бе изпратил Хаджиун напред да го предупреди, но въпреки това кераитите се въоръжиха и наскачаха по конете в отбранителен кръг около центъра на лагера. Роговете засвириха скръбно в неподвижния въздух. Темуджин доведе съплеменниците на майка си още по-близо. Двете групи вече можеха да се виждат една друга, бяха на не повече от половин миля разстояние. Тогава той спря олхунутите и продължи заедно с Хазар, Арслан и десетима от дружинниците на Сансар. Остави собствените си хора при каруците, защото очакваше изненадваща атака от всяка възможна посока. Напрежението бе осезаемо и не беше необходимо да ги предупреждава да си отварят очите на четири. Кераитите се оттегляха на юг, татарите се намираха на не повече от две седмици езда, а той все още не беше готов за тях.

Спеши се на зелената трева и остави понито си да пасе. Виждаше Тогрул в далечината и се запита разсеяно как ли ще намери достатъчно силно пони, за да стигне до него. Лицето му се изкриви в иронична усмивка, когато видя, че Тогрул се качва в теглена от два черни коня каруца и потегля към него. Вен Чао пътуваше с хана, а въоръжените с лъкове и мечове кераитски дружинници оформиха стегнат правоъгълник около господаря си.

Когато стигнаха на един изстрел разстояние, Темуджин вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. Жестът беше безсмислен предвид въоръжените мъже до него, но не искаше да тревожи излишно Тогрул. Нуждаеше се от подкрепата на тлъстия хан.

— Добре дошъл в лагера ми, хане на кераитите — извика Темуджин. — За мен е чест да бъдеш мой гост.

Тогрул слезе внимателно от каруцата, а месестото му лице бе като изсечено от камък. Когато стигна на една ръка разстояние от Темуджин, погледна през рамото му към редиците воини и подредените в строй олхунути. Тази войска бе почти колкото неговата и Тогрул задъвка долната си устна, преди да проговори.

— Приемам, Темуджин — отвърна той. Нещо в очите на Темуджин го накара да продължи. — Да не би да си станал хан и на олхунутите? Не разбирам.

Темуджин подбра внимателно думите си.

— Предявих претенциите си върху тях по линия на майка ми и на жена ми. Сансар е мъртъв и те дойдоха с мен да се сражават срещу татарите.

Темуджин си познаваше човека и се беше погрижил да приготвят храната веднага щом олхунутите спряха в степта. Докато говореше, започнаха да пристигат огромни подноси печено овнешко и козе месо, а на земята застлаха бели постелки. Като домакин Темуджин би трябвало да седне последен, но му се искаше да накара Тогрул да се отпусне. Седна върху постелката и сви крака под себе си. Ханът на кераитите нямаше избор и се настани отсреща, като направи знак на Вен Чао да седне до него. Темуджин се поуспокои и не се огледа, когато Хазар и Арслан седнаха на местата си заедно с останалите. Срещу всеки от тях сядаше воин от кераитите и така силите на двете страни бяха равни. Зад гърба на Темуджин олхунутите чакаха и гледаха мълчаливо хана си.

Юан също бе тук и сведе глава, вместо да погледне към Темуджин, докато се настаняваше върху дебелата плъст. Вен погледна главния си войник и се намръщи. Тогрул наруши мълчанието:

— Смея ли да попитам как успя да тръгнеш с дузина мъже и да се върнеш начело на едно от най-големите племена?

Преди да отговори, Темуджин посочи храната и Тогрул започна да дъвче почти автоматично. Ръцете му работеха независимо от острите му очи.

— Бащата-небе ме закриля — каза Темуджин. — Той награждава онези, които отвръщат на заплахата за нашия народ.

Не му се искаше да разказва как е убил Сансар в собствения му гер, не и пред човека, който трябваше да му стане съюзник. Тогрул можеше много лесно да се уплаши от своя военачалник.

Ханът на кераитите очевидно не остана доволен от този отговор и отвори уста да заговори отново, като разкри сдъвкано месо и сос. Преди той да каже нещо, Темуджин побърза да продължи.

— Предявих претенции над тях по силата на кръвта, Тогрул, и те не ме отхвърлиха. Важното е, че сега разполагаме с достатъчно хора да разбием татарите.

— Колко души си довел? — попита Тогрул, като дъвчеше усърдно.

— Триста добре въоръжени конници — отвърна Темуджин. — И ти можеш да извадиш толкова.

— Но татарите имат повече от хиляда, ти сам го каза — внезапно се обади Вен Чао.

Темуджин обърна жълтите си очи към посланика на Дзин, без да отговори. Усети погледа на Юан върху себе си и се запита колко ли знае Вен Чао и какво точно му е разказал първият му офицер.

— Няма да е лесно — каза Темуджин на Тогрул, сякаш Вен Чао не се беше обаждал. — Ще са ни нужни много дзински доспехи. Олхунутите имат двама умели ковачи. Вече съм им дал разпореждания. Ще ни трябва също броня за конете, с кожа и желязо на шията и гърдите.

Замълча, гледайки как Тогрул се бори с едно апетитно парче месо.

— Вече показах, че тактиката ни срещу по-малки групи има успех, макар че и те ни превъзхождаха числено — продължи Темуджин. — Татарите не използват в атака нашия строй, нито нашия начин на обкръжаване — Погледът му се стрелна към Вен Чао. — Не се боя от броя им.

— Искаш от мен да рискувам всичко — поклати глава Тогрул.

Вен Чао ги прекъсна.

— Татарската армия трябва да бъде разбита, господарю хан — тихо каза той на Тогрул. — Господарите ми не ще забравят ролята ти в това начинание. Вече са отредени земи за хората ти, когато битката свърши. Там ти ще бъдеш цар и никога вече не ще познаеш глад или война.

За пореден път Темуджин се убеди колко силно влияние има Вен Чао върху тлъстия хан. Неприязънта му към посланика нарасна. Въпреки че нуждите им бяха едни и същи, не изпитваше радост от това, че владетел от собствения му народ е в капана на чуждоземния дипломат.

За да прикрие раздразнението си, Темуджин започна да яде, наслаждавайки се на вкуса на олхунутските билки. Забеляза, че едва сега Вен Чао също посяга към подносите. Този човек е много обигран интригант, помисли се Темуджин. И това го правеше опасен.

Тогрул се замисли за момент с месото в ръка, но накрая сви рамене и го пъхна в устата си.

— Искаш да поведеш кераитите ли? — попита той.

— Да, само за тази битка, както и преди — отвърна Темуджин. Желаеше го от сърце, но и не можеше да вини Тогрул за страховете му. — Вече имам собствено племе, Тогрул. Мнозина очакват от мен сигурност и ръководство. Щом свършим с татарите, ще потегля на юг към по-топлите земи за около година. До гуша ми дойде от студения север. Смъртта на баща ми е отмъстена и може би ще позная мир и ще отгледам синове и дъщери.

— Че за какво друго се бием? — промърмори Тогрул. — Добре, Темуджин. Ще получиш хората, които са ти необходими. Ще получиш моите кераити, но след като всичко свърши, те ще дойдат с мен на изток в новите земи. Не очаквай да останат, щом не ни заплашва враг.

Темуджин кимна и протегна ръка. Мазните пръсти на Тогрул докоснаха неговите и погледите им се срещнаха. Нямаха доверие един на друг.

— А сега съм сигурен, че съпругата ми и майка ми ще поискат да се приберат при своите хора — каза Темуджин и стисна здраво ръката му.

Тогрул кимна.

— Ще ти ги пратя — каза той и Темуджин най-сетне усети как напрежението в него отслабва.

Хулун вървеше из лагера от детството си с Бьорте и Елуин. Хазар, Хаджиун и Арслан съпровождаха трите жени. Темуджин ги бе предупредил да не се отпускат. Олхунутите го бяха приели, повлечени от неудържимата вълна от събития. Това обаче не означаваше, че е безопасно да се разхождат сред герите.

Бьорте бе наедряла, бременността беше променила походката й и тя едва успяваше да не изостава от Хулун. Веднага се беше възползвала от шанса да посети олхунутските родове. Беше ги напуснала като съпруга на разбойник. Да се завърне като жена на техния хан, бе неимоверно удоволствие. Крачеше с високо вдигната глава и поздравяваше всички, които познаваше. Елуин възбудено се оглеждаше с надежда да зърне семейството си. Щом ги видя, момичето се втурна да прегърне майка си. Беше станала по-самоуверена след пристигането си в лагера. Хазар и Хаджиун я ухажваха усърдно и Темуджин като че ли възнамеряваше да ги остави да решат въпроса помежду си. Елуин бе разцъфтяла под тяхното внимание. Хулун разбра, че тя съобщава за смъртта на сестра си, но гласът й бе прекалено тих, за да го чуе. Баща й седна тежко на едно дърво край вратата на гера и наведе глава.

Докато оглеждаше лагера, Хулун изпита единствено тъга. Всичките й познати бяха пораснали или бяха предадени на птиците и духовете. Почувства се странно неловко да види герите и украсените делове на родовете, които познаваше като момиче. В спомените й всичко си беше постарому, но реалността я сблъска с непознати лица.

— Ще видиш ли брат си, Хулун? И племенника си? — промърмори Бьорте. Беше като омагьосана от срещата на Елуин с родителите й. Но не спомена нищо за собствения си дом.

Чуха конски тропот в далечината. Темуджин и офицерите му обучаваха олхунутите и кераитите на новите военни тактики. Занимаваха се с това от зазоряване и Хулун знаеше, че синът й ще ги изтощи до припадък през първите няколко дни. Новото му положение не възпираше негодуванието на мнозина кераити, че им се налага да се сражават с по-долни от тях родове. Още първата вечер имаше две сбивания и един кераит бе наръган с нож. Темуджин уби победителя, без да му даде възможност да каже и дума. Хулун потрепери, като си спомни изражението на сина си. Би ли могъл Есугей да бъде толкова безжалостен? Вероятно да, ако му се беше отворила възможност да командва толкова много хора. Ако шаманите бяха прави и наистина едната душа оставаше на земята, а другата отиваше на небето, той сигурно се гордееше с постиженията на сина си.

Хулун и Бьорте гледаха как Елуин целува баща си отново и отново, а сълзите й се смесват с неговите. Накрая тя стана да си ходи и майка й притисна главата й до рамото си. Бьорте извърна поглед и се загледа в пространството с безизразна физиономия.

На Хулун не й беше нужно да пита какво са й направили татарите, които я отвлякоха от съпруга й. Всичко беше ясно от начина, по който Бьорте реагираше на всяко докосване. Тя подскачаше дори когато Хулун протягаше ръка към нея. Сърцето й се свиваше при мисълта какво бе преживяла младата жена, но тя знаеше добре, че времето ще притъпи острието на мъката. Вече дори нейните спомени за Бехтер изглеждаха някак далечни; не избледнели, а по-скоро лишени от болката, която ги съпровождаше.

Слънцето сякаш охладня, когато Хулун откри, че връщането й при олхунутите не я радва така, както се беше надявала. Всичко беше различно. Вече не беше малкото момиче, излязло да язди с братята си, което се бе натъкнало на Есугей. Помнеше го в онзи ден — прекрасен и безстрашен, когато ги нападна. Енк извика, щом стрелата на Есугей се заби в бедрото му, и препусна да се спасява. Тогава мразеше непознатия воин, но откъде можеше да знае, че именно той ще се окаже нейната любов? Как би могла да знае, че един ден ще застане сред сънародниците си като майка на техния хан?

Видя някакъв старец, който се движеше сковано сред герите и се подпираше на тояга. Бьорте ахна и Хулун позна кой е той. Дъщеря му се изправи неподвижна, изпълнена с гордост.

Шолой изкуцука до тях, като хубаво огледа съпровождащите ги воини. Очите му се плъзнаха по Хулун и внезапно се заковаха върху нея, сякаш се беше сетил нещо.

— Помня те, момиче — каза той. — Макар че оттогава мина много време.

Хулун присви очи, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал, когато е била малка. Появи се смътен спомен — мъж, който я учи да плете сбруя от въже и кожа. Още тогава беше стар, поне в нейните очи. За своя изненада усети, че се просълзява.

— Помня те — каза тя и той се ухили към нея, разкривайки кафяви венци. Бьорте не беше казала нито дума. Той кимна към дъщеря си, а беззъбата му усмивка стана още по-широка.

— Не съм предполагал, че ще те видя отново сред тези гери — каза той.

Бьорте стоеше като замръзнала и Хулун се запита дали е усетила привързаността в грубия тон на баща й. Той се разсмя неочаквано.

— Две жени на ханове, две майки на ханове. И все пак пред мен стоят само две жени. Май ще спечеля един-два мяха айраг с тази гатанка.

Протегна ръка, докосна подгъва на дела на Бьорте и прецени вещо материята.

— Направила си добър избор, момиче. Вижда се. Знаех си, че в онзи вълк има нещо. Казвал ли съм ти го?

— Каза, че най-вероятно е мъртъв — отвърна Бьорте. Хулун никога не я беше чувала да говори толкова студено.

Шолой сви рамене.

— Може и така да е — тъжно каза той.

Мълчанието се проточи мъчително помежду им и Хулун въздъхна.

— Ти я обожаваш, старче — каза тя. — Защо просто не й го кажеш?

Шолой се изчерви, но не можеха да кажат със сигурност дали беше от гняв или от смущение.

— Тя си го знае — промърмори той.

Бьорте пребледня. Дълго го гледа и накрая поклати глава.

— Не, не го знаех — отвърна тя. — Как бих могла да знам нещо, щом никога не си ми го казвал?

— Май трябваше да го сторя — отвърна Шолой.

Старецът се загледа към лагера. Сякаш ученията на воините в равнината бяха погълнали цялото му внимание и той не можеше да погледне към дъщеря си.

— Гордея се с теб, момиче — внезапно рече той. — Бих се отнасял по-мило с теб, ако можех да те отгледам отново.

— Не можеш — поклати глава Бьорте. — И сега аз нямам какво да ти кажа.

Старецът сякаш се сбръчка от думите й и когато Бьорте се обърна към Хулун, очите й бяха пълни със сълзи. Шолой не ги видя и продължи да се взира през герите към равнината.

— Да се връщаме — каза Бьорте умоляващо. — Грешка беше да идваме тук.

Хулун се замисли дали да не я остави за няколко часа насаме с баща й, но Темуджин беше непреклонен. Бьорте носеше неговия наследник и не можеше да се излага на риск. Хулун потисна раздразнението си. Сложните отношения между баща и дъщеря изглеждаха глуповати. Ако си тръгнеха сега, Бьорте никога вече нямаше да види баща си и до края на живота си щеше да съжалява. Така че Темуджин трябваше просто да изчака.

— Настанявайте се — рязко каза Хулун на синовете си и Арслан. Поне Хазар и Хаджиун още се съобразяваха с авторитета й. — Ще останем тук, а Бьорте ще се види с баща си в неговия гер.

— Ханът беше пределно ясен… — започна Арслан.

Хулун рязко се обърна към него.

— Нима не сме един народ? — запита тя. — Няма защо да се страхуваме от олхунутите. Щях да разбера, ако беше иначе.

Арслан сведе поглед, не знаеше какво да отвърне.

— Хаджиун — каза Хулун, — иди да намериш брат ми Енк. Кажи му, че сестра му ще яде с него.

Краката на Хаджиун го понесоха, преди да се сети да попита къде точно се намира въпросният гер. Хулун го видя да се колебае между две пътеки и се усмихна. Сигурна беше, че ще разпита за посоката, вместо да се върне назад. Синовете й можеха и сами да се оправят.

— Ще дойдеш с мен, Хазар. Арслан, ти също. Ще се нахраните, после ще намерим Бьорте и баща й и ще се върнем обратно.

Арслан се разкъсваше, спомняйки си предупрежденията на Темуджин. Хич не се радваше на създалата се ситуация, но по-нататъшните възражения щяха да посрамят Хулун пред олхунутите, а той не можеше да допусне подобно нещо. Накрая се принуди да наведе глава.

Шолой се беше обърнал и следеше разговора. Очите му се стрелнаха към дъщеря му да види как приема всичко това.

— За мен ще бъде удоволствие — каза той.

Бьорте кимна сковано и на лицето й грейна усмивка. Двамата тръгнаха заедно между герите и гордостта на Шолой можеше да се види отдалеч. Хулун гледаше със задоволство как се отдалечават.

— Отиваме на война — промърмори тя. — Би ли им отказал последната възможност да си поговорят като баща и дъщеря?

Арслан не знаеше дали въпросът е отправен към него, така че не отговори. Хулун сякаш потъна в спомени, но бързо се отърси.

— Гладна съм — обяви тя. — Ако герът на брат ми е там, където беше навремето, ще го намеря.

Закрачи напред, а Арслан и Хазар изостанаха зад нея, без да могат да се погледнат в очите.

Бяха минали четири дни, откакто Темуджин бе довел олхунутите, когато привечер предупредителният зов на роговете се понесе над степта. Въпреки че бяха изтощени от обучението през деня, воините от двете племена веднага наскачаха и грабнаха оръжията си, забравили за глада.

Темуджин възседна понито си, за да вижда по-добре. За един ужасен момент си помисли, че татарите някак са успели да ги заобиколят, да разделят силите си и да ги нападнат на два фронта. После ръцете му стиснаха повода и той пребледня.

Зрението на Хаджиун беше остро, както винаги, и той също се вцепени. Арслан забеляза реакцията на по-младите мъже, сам неспособен да различи нещо в спускащия се сумрак.

— Кой идва? — попита той и примижа срещу тъмната маса препускащи насреща им конници.

Темуджин се изплю яростно в краката му. Видя колко добре спазват строя непознатите и устата му се изкриви.

— Племето на баща ми, Арслан. Вълците.

32.

Железните факли трептяха и фучаха на вятъра, когато Елук влезе в обединения лагер. Темуджин бе изпратил Арслан да уговори срещата с хана веднага щом вълците спряха. Нямаше да отиде сам и дори щом видя Елук да върви сред герите към него и братята му, не знаеше дали ще го остави да си тръгне жив оттук. Убийството на гост бе престъпление, което щеше да го злепостави пред олхунутите и кераитите, но той реши, че би могъл да подлъже Елук да наруши правилата. Тогава щеше да има всички основания да се разправи с него.

Елук бе наедрял още повече през годините, откакто Темуджин го беше видял за последен път. Главата му бе гола, изцяло обръсната, с изключение на една-единствена плитка, която се олюляваше в такт с крачките му. Беше облечен в тежък черен дел, поръбен с тъмна козина, а отдолу носеше туника и гамаши. Темуджин присви очи, щом разпозна вълчата глава на дръжката на меча му. Елук крачеше сред герите, без да се оглежда, вперил поглед в силуетите около централния огън. Толуй вървеше до него, още по-голям и могъщ, отколкото го помнеше.

Темуджин искаше да остане седнал и да покаже, че не го е грижа кой е дошъл при него, но не можеше да го стори. Когато Елук и Толуй наближиха, той се изправи на крака и братята му също станаха като по даден сигнал. Тогрул видя колко напрегнати бяха всички, въздъхна и също се надигна. Юан и дузина от най-добрите му хора стояха зад него. Каквото и да беше намислил, Елук щеше да изгуби живота си и при най-малката провокация.

Погледът на Елук прескочи от Темуджин към Хазар и Хаджиун и се намръщи, когато видя Темуге сред тях. Не разпозна най-малкия син на Есугей, но забеляза страха в очите му.

У останалите нямаше страх. Всички стояха готови да нападнат, пребледнели, с напрегнати мускули и бясно биещи сърца. Ханът на вълците се бе явявал в сънищата и на тримата. Бяха го убивали по хиляди възможни начини, преди да се събудят. Хаджиун и Хазар го бяха видели за последен път, когато беше повел вълците и ги бе оставил да умрат в голата степ и наближаващата зима. Всичко изстрадано оттогава дължаха на него. Във въображението им той беше чудовище. Беше им странно да го видят — остарял, но все още силен. Трудно им беше да запазят студени физиономии.

Погледът на Толуй се спря върху Темуджин и остана като пленен от жълтите му очи. Той също имаше спомени, но сега не беше толкова уверен, колкото в деня, когато бе хванал сина на Есугей и го бе откарал при хана си. Беше свикнал да тормози по-слабите и да се подмазва на господарите си. Не знаеше как да се държи с Темуджин и смутено отмести поглед.

Тогрул проговори пръв, когато мълчанието стана мъчително:

— Добре дошъл в нашия лагер — каза той. — Ще ядеш ли с нас?

Елук кимна, без да откъсва поглед от братята.

— Ще ям — отвърна той.

Гласът му предизвика нов изблик на омраза у Темуджин, но той се отпусна върху постелката заедно с останалите, като следеше дали Елук или Толуй няма да посегнат към оръжията си. Мечът му беше подръка и Темуджин беше нащрек. Сансар беше смятал, че е в безопасност в собствения си гер.

Елук взе купата със солен чай с двете си ръце и едва тогава Темуджин посегна към своята и отпи, без да усеща вкуса. Не каза нито дума. Като гостенин, Елук трябваше да заговори пръв и Темуджин скри нетърпението си зад купата.

— Бяхме врагове в миналото — каза Елук, след като изпи чая.

— И продължаваме да сме врагове — незабавно отвърна Темуджин.

Елук обърна плоското си лице към него и остана абсолютно неподвижен. Сред толкова много готови да се нахвърлят отгоре му мъже той изглеждаше спокоен, но очите му бяха кървясали, сякаш бе пил преди срещата.

— Може и да е така, но не това е причината да съм тук — спокойно отвърна Елук. — Сред племената се носят приказки за тръгналата на юг татарска армия. Армия, която ти предизвика с нападенията си.

— Какво за нея? — озъби се Темуджин.

Елук се усмихна сковано и гневът се надигна у него. Много години бяха минали, откакто някой се бе осмелявал да му държи такъв тон.

— Степите се опразниха от скиталци — продължи той. — Всички са дошли да се присъединят към теб срещу общия враг.

Темуджин внезапно разбра защо Елук е довел вълците. Устните му се разделиха, но не каза нищо и го остави да продължи, докато мислеше.

— Чувал съм много пъти за младия вълк, който нападал татарите — каза Елук. — Сега името ти е известно в равнините. Баща ти би се гордял с теб.

Темуджин едва не му се нахвърли и яростта се надигна в гърлото му като червена жлъч. Нужно му беше огромно усилие да се овладее. Елук го наблюдаваше внимателно, усетил вътрешната му борба.

— Научих, че си обединил олхунутите с воините на кераитите едва след като бях потеглил с вълците. Въпреки това смятам, че ще се нуждаете от хората ми, ако искате да смажете татарите и да ги прогоните обратно на север.

— Колко воини водиш? — попита Тогрул. Елук сви рамене.

— Сто и четиридесет — отвърна той и погледна към Темуджин. — Ти знаеш какво могат.

— Не ни трябват — каза Темуджин. — Сега аз водя олхунутите. Нямаме нужда от теб.

Елук се усмихна.

— Вярно е, че не си в толкова отчаяно положение, колкото си мислех. И въпреки това имаш нужда от всеки конник, който успееш да намериш, ако числата, които чух, са верни. Участието на вълците ще означава, че повечето от… твоето племе ще останат живи накрая. Знаеш това.

— А в замяна? Не си дошъл тук просто така — каза Темуджин.

— Татарите имат сребро и коне — каза Елук. — И жени. Армията им е съставена от много племена, които се движат заедно. Притежават ценни неща.

— Значи алчността те е довела тук — презрително изрече Темуджин.

Елук леко се изчерви от гняв, а Толуй се размърда, раздразнен от обидата.

— Вълците не могат да се изправят сами срещу тях — отвърна Елук. — Смятахме да се оттеглим на юг. Но когато научих, че кераитите ще останат и че твоите хора са се обединили с тях, реших, че ще оставите миналото настрана. Нуждаете се от вълците. Имате нужда от мен.

— Една шеста от плячката — промърмори Тогрул.

Елук го погледна, но скри отвращението си от дебелия хан на кераитите.

— Щом трима ханове се изправят срещу тях, плячката следва да се дели на три.

— Няма да се пазаря като търговец — грубо отсече Темуджин, преди Тогрул да успее да отговори. — Още не съм казал, че ще те приема.

— Не можеш да ми попречиш да се бия срещу татарите, ако реша — спокойно каза Елук. — Няма нищо срамно да обсъдим подялбата, след като бъдат разгромени.

— Мога да те спра с една-единствена заповед — рече Темуджин. — Мога най-напред да разгромя вълците.

Чувствата надделяваха у него, един вътрешен глас му казваше, че беснее като глупак, но от спокойствието му не бе останало нищо. Изправи се, почти без да забележи.

— Няма да сториш това на родовете — уверено каза Елук и го спря. — Ако го направиш, ще жертваш хора, които ще са ти нужни срещу татарите. Какъв е смисълът да се борим помежду си? Казвали са ми, че си проницателен мъж, Темуджин. Докажи го сега.

Всички се обърнаха към Темуджин, за да видят как ще реагира. Той усети погледите им върху себе си, отпусна свитите си юмруци и се насили да се успокои и да отдалечи ръката си от дръжката на меча. Елук не беше помръднал, иначе щеше вече да е мъртъв. Смелостта на врага му посрамваше Темуджин и събуждаше спомени от времето, когато беше момче сред мъже. Знаеше, че се нуждае от доведените от Елук воини, стига да можеше да преглътне съюза.

— Вълците ще следват ли моите заповеди? Ти самият ще го сториш ли? — каза той.

— В битка може да има само един военачалник — отвърна Елук. — Дай ни едно крило и ме остави да го командвам. Ще яздя толкова здраво, колкото всеки друг от твоите хора.

Темуджин поклати глава.

— Трябва да научиш сигналите и видовете строй, които упражнявам с останалите. Не става дума само за това да яздиш и да убиваш колкото може повече.

Елук извърна поглед. Когато заповяда на вълците да съберат герите си и да потеглят, не знаеше какво точно ще намери. Беше обмислял шанса да изтръгне плячката от изтощените племена след битката. Но най-дълбоко в себе си бе надушил миризмата на кръв и като истински вълк не успя да й устои. Откакто се помнеше, в степите не се бе появявало нищо, което можеше да се сравни с татарската армия. Есугей със сигурност щеше да ги нападне и душата на Елук се сви, щом чу, че синовете на стария хан се изправят срещу настъпващата на юг войска.

Въпреки това бе очаквал да бъде приет от боязливи мъже. Това, че олхунутите вече са се присъединили към съюза, промени баланса на силите. Той се канеше да настоява за половината от плячката, но се сблъска с хладнокръвното и арогантно отношение на синовете на Есугей. Все пак вече беше направил крачката. Не можеше просто да ги остави в степта и да поведе вълците обратно. Властта му над племето щеше да пострада, ако го стореше. На трептящата светлина на факлите преброи дузини гери, наредени около него в мрака. Само насън беше виждал толкова много воини на едно място. Какво ли можеше да постигне човек с такава сила зад себе си? Ако синовете на Есугей загинеха в битката, хората им щяха да бъдат изгубени и уплашени. И щяха да попълнят редиците на вълците.

— Хората ми ще следват твоите заповеди чрез мен — най-сетне каза той.

Темуджин се наведе напред.

— А после, след като изкормим татарите, ние с теб ще уредим едни по-стари сметки. Предявявам претенциите си над вълците като най-големия жив син на Есугей. Ще посмееш ли да се изправиш срещу мен с този меч, който носиш, сякаш е твой собствен?

— Той е мой собствен — отвърна Елук и чертите му се обтегнаха още повече.

Около тях се разнесе шепот. Тогрул гледаше двамата мъже, които едва скриваха омразата си зад маската на добрите обноски. Елук се насили да остане неподвижен, докато се преструваше, че мисли. Знаеше, че синът на Есугей желае смъртта му. Беше обмислял шанса да приобщи към вълците оцелелите разбойници, след като ги вземе от ръцете на мъртвия Темуджин. Вместо това се бе озовал срещу хана на олхунутите и цената се бе повишила стократно. Може би духовете са с него така, както не са били никога досега.

— Щом разбием татарите, ще се изправя срещу теб — каза той с блеснали очи. — С голямо удоволствие ще се възползвам от случая.

Темуджин рязко стана и мнозина посегнаха към мечовете си. Елук остана да седи неподвижно и вдигна очи към него, но погледът на младия мъж бе насочен другаде.

Бавно, сякаш изпаднала в транс, Хулун вървеше към тях. Елук се обърна да види какво е привлякло вниманието на Темуджин и когато видя жената на Есугей, стана заедно с Толуй.

Хулун бе пребледняла и Елук видя как облизва с върха на езика си долната си устна, подобно на предупреждаваща змия. Погледите им се срещнаха и тя се втурна напред, вдигнала ръка да нанесе удар.

Хаджиун пристъпи помежду им. Задържа майка си здраво, но тя замахна с ръка, мъчейки се да се добере с нокти до лицето на Елук. Не успя. Елук не каза нищо, усещайки стоящия зад гърба му Темуджин. Хулун се опита да се отскубне и очите й намериха най-големия й син.

— Как можеш да го оставяш жив след онова, което ни стори! — извика тя, като се бореше да се отскубне от хватката на Хаджиун.

Темуджин поклати глава.

— Той е гост в лагера ми, майко. След като разбием татарите, ще взема вълците от него или той ще вземе олхунутите.

Тогава Елук се обърна към него и Темуджин се усмихна горчиво.

— Нима не искаш точно това, Елук? Не виждам в лагера ти да има повече гери, отколкото бяха, когато ни остави да умрем в степта. Бащата-небе е изоставил вълците, когато ти ги поведе. Но това ще се промени.

Елук се изсмя и разкърши рамене.

— Вече казах всичко, за което бях дошъл. Щом препуснем, можеш да си сигурен, че едно от крилата ти е в сигурни ръце. После ще ти дам хубав урок и този път няма да те оставя жив.

— Върви си при герите, Елук — каза Темуджин. — Утре на зазоряване ще започна да обучавам хората ти.

Татарите напредваха в зелените равнини и по-малките племена се разбягаха. Някои не се присъединиха към събраното от Темуджин множество, заобиколиха го и вече изглеждаха като тъмни движещи се петънца по далечните хълмове. Други се включиха и всеки ден армията нарастваше с още една шепа свирепи воини. Темуджин бе проводил пратеници до кайманите, ойратите и всички по-големи племена, но те или се намираха много далеч, или не бяха склонни да се присъединят. Разбираше нежеланието им, макар да ги презираше заради това. Никога досега племената не се бяха сражавали заедно. Обединяването на три от тях в една сила беше изумително постижение. Обучаваха се заедно, докато Темуджин не реши, че са готови за бой. И въпреки това всяка вечер го викаха да прекратява кървави свади и да наказва побойници, внезапно припомнили си някакви извършени преди поколения несправедливости.

Все още не беше посетил герите на вълците. Нито едно от старите семейства не бе защитило майка му, когато бе оставена да умре с децата си. Имаше моменти, в които беше готов да даде всичко, за да може отново да ходи сред хората, които познаваше като момче. Но както беше открила Хулун преди него, те вече не бяха същите. Нямаше да намери покой, докато Елук продължаваше да ги управлява.

На двадесетата сутрин след пристигането на олхунутите съгледвачите препуснаха към лагера с вестта, че татарската армия е на хоризонта, на по-малко от един ден път. Заедно с тях дойде още едно семейство скиталци, подгонени пред войската като стадо кози. Темуджин изсвири сигнала за сбор и в лагера настъпи тишина. Воините се сбогуваха с любимите си и се качваха на конете. Мнозина дъвчеха горещо овнешко и хляб за повече сила, дадени им от майки и дъщери. Крилата се подредиха; вълците на Елук бяха отляво, а Хаджиун и Хазар застанаха начело на олхунутите вдясно. Темуджин беше в центъра с кераитите и когато погледна наляво и надясно към редицата конници, остана доволен. Осемстотин воини очакваха сигнала му да препуснат срещу враговете. Ковачниците на кераитите и олхунутите не спираха ден и нощ и почти една трета от воините му носеха доспехи като тези, които им даде Вен Чао. Конете бяха защитени от кожени престилки с прикрепени към тях припокриващи се железни пластини. Темуджин знаеше, че татарите никога не бяха виждали подобно нещо. Изчака жените да се оттеглят и видя как Арслан целува младото татарско момиче, което бе заловил и бе направил своя жена. Огледа се, но от Бьорте нямаше и следа. Раждането предстоеше и той не очакваше да я види извън герите. Спомни си разказа на Хулун, че Есугей е водил битка в нощта на неговото раждане, и се усмихна криво. Кръгът се затваряше, но залогът беше станал по-голям. Той беше направил всичко възможно и лесно можеше да си представи, че днес баща му гледа своите синове. Хвърли око към Хазар и Хаджиун, после намери Темуге във втората редица вляво. Кимна им и Хазар се ухили. Бяха изминали дълъг път от дерето сред хълмовете, където всеки спечелен ден беше истински триумф.

Бяха готови и шаманът на олхунутите излезе пред строя, яхнал чисто бяла кобила. Той беше мършав и стар, а цветът на косата му беше като на животното под него. Всички очи го гледаха, докато припяваше, вдигнал ръце към бащата-небе. Държеше напукана от огъня раменна лопатка на овца и я вдигна, сякаш беше оръжие. Темуджин се усмихна на себе си. Шаманът на кераитите не беше толкова войнствен. Той се радваше, че е избрал подходящия човек за ритуала.

Шаманът се просна на земята, прегръщайки майката, която водеше всички. Пееше тихо, но редиците стояха безмълвни и го чакаха да заговори. Накрая старецът се вгледа в черните пукнатини на костта и зачете, като прокарваше пръсти по тях.

— Майката се радва. Копнее за татарската кръв, с която ще я напоим. Бащата-небе ни зове в своето име — извика той и счупи костта с ръце, показвайки изненадваща сила.

Темуджин пое дълбоко дъх и се обърна към редиците.

— Страната познава само един народ, братя мои — извика той. — Тя помни тежестта на нашите стъпки. Бийте се добре днес и те ще побягнат пред нас.

Всички вдигнаха лъкове и изреваха дружно, а Темуджин усети как пулсът му се ускорява. Шаманът се качи в седлото и пое назад през редиците. Обхванати от суеверен страх, воините не смееха да погледнат стареца в очите, но Темуджин му кимна и сведе глава.

В края на редовете конници заудряха с малките си барабани в такт с ударите на сърцето му. Той вдигна ръка и я отпусна надясно. Срещна погледа на Хазар, брат му се отдели напред със сто от най-добрите олхунутски воини. Всички до един носеха метални доспехи. Надяваше се, че атаката им ще бъде неустоима. Отрядът се отдели от основната сила и докато ги гледаше, Темуджин се молеше да ги види отново.

Когато редиците замлъкнаха, а отрядът на Хазар се бе отдалечил почти на миля разстояние, Темуджин заби пети в хълбоците на коня си и кераити, вълци и олхунути поеха напред заедно, оставяйки след себе си жени, деца и безопасността на лагера.

33.

Всички познаваха врага, срещу когото се изправяха, но гледката на огромната татарска армия все пак ги шокира. Тя се движеше като бавно петно по земята — тъмна маса от конници, каруци и гери. Темуджин и братята му бяха разузнали петстотин мили на север. Положението беше тревожно. Но те не трепнаха. Мъжете, които яздеха редом със синовете на Есугей, знаеха, че са готови за битката. И да имаше страх в редиците, той не се проявяваше. Всички гледаха хладнокръвно. Само постоянната проверка на стрелите разкриваше напрежението им, когато чуха в далечината предупредителните рогове на татарите.

Темуджин препускаше неуморно през зелената морава върху заякналата от пролетната трева кобила и непрекъснато крещеше заповеди към по-пламенните водачи. Елук беше най-лошият от тях, лявото крило все се откъсваше напред и трябваше да се задържа. Накрая Темуджин реши, че това е преднамерено неподчинение на заповедите му. Отпред татарите се трупаха около герите и в далечината се чуваха слабите им викове. Слънцето светеше ярко и Темуджин усещаше топлите му лъчи върху гърба си като благословия. Провери за пореден път собствените си стрели, бяха готови в колчана, както винаги. Искаше да удари татарите в пълен галоп, но знаеше, че трябва да забави набирането на скорост до последния възможен момент. Татарите напредваха на юг най-малко от три луни и яздеха всеки ден. Надяваше се, че не са така бодри като собствените му воини, нито пък толкова жадни да убиват.

На миля от врага прехвърли тежестта си напред и увеличи темпото. Хората му го последваха в безупречен строй, само Елук за пореден път се напъна да бъде първи. Темуджин изсвири предупредително към него и улови яростния му поглед, докато вълците се връщаха обратно в строя. Тропотът на копитата го оглуши, той чуваше възбудените викове на конниците, силно присвили очи срещу все по-силния вятър в лицата им. Постави първата стрела на тетивата. Скоро въздухът щеше да се напълни с тях. Може би някоя щеше да намери гърлото му и да го изхвърли от седлото, за да прегърне за последен път земята под себе си. Сърцето му биеше бясно, но страхът му изчезна. От татарите засвистяха първите стрели, но той все още не даваше сигнал за галоп. Всичко трябваше да бъде съвършено. Щом войските се приближиха, той избра подходящия момент.

Заби пети и викна „Чух!“ на кобилата си. Тя реагира веднага и скочи напред. Изпитваше същото вълнение като него. Строят го следваше и Темуджин опъна лъка с цялата си сила. Сякаш издържаше тежестта на възрастен човек само с двата си пръста, но захватът му си остана спокоен. Чувстваше ритъма на галопа вътре в себе си. После настъпи моментът на пълната тишина, когато кобилата летеше, без да докосва земята.

Татарите вече препускаха в галоп. Темуджин рискува да хвърли поглед към хората си. Двете редици се носеха в равнината и всички седемстотин бойци бяха с опънати лъкове. Той се озъби от напрежението в раменете и пусна първата си стрела.

Чу се изплющяване, което отекна в хълмовете около тях. Стрелите полетяха в синьото небе и сякаш увиснаха за миг, преди да се гмурнат в татарските редици. Много от тях паднаха на земята, забивайки се чак до перата. Още повече разкъсаха плът, изхвърлиха конниците от седлата и от живота с един-единствен удар.

Преди Темуджин да види резултатите, последва отговор и стрелите се издигнаха над него. Никога не беше виждал толкова много и усети как над редицата му пада сянка. Татарските стрели се движеха бавно и той ги гледаше и се мъчеше да не трепне от лошото предчувствие. После те сякаш забързаха и се понесоха към тях, бръмчейки като насекоми. Пръстите му трескаво затърсиха колчана, хората му стреляха отново, преди татарските стрели да ударят като чук редицата им.

Препускащите в пълен галоп мъже падаха от седлата и виковете им мигновено заглъхваха далеч назад. Темуджин усети как нещо го блъсна в бедрото и рамото и рикошира настрани. Не бе успяло да пробие бронята. Той изрева триумфално и почти се изправи на стремената, за да прати втора стрела към враговете. Зрението му бе замъглено от вятъра, не виждаше подробностите, но подбираше целите си и убиваше с безжалостна страст.

Бяха нужни само няколко мига преди да достигнат първите татарски конници, но те му се сториха цяла вечност. Докато приближаваха, Темуджин закрепи лъка си на куката на седлото, за да не го изгуби. Изтегли изкования от Арслан меч и чу зловещото съскане, с което излезе от ножницата. Всеки миг беше цяло столетие, имаше време в изобилие. Грабна висящия на гърдите му рог, поднесе го към устните си и изсвири три пъти. С периферното си зрение видя, че крилата се придвижват напред, сграбчи меча с две ръце и препусна напред.

Налетяха на татарите с трясък. Конете тичаха един срещу друг с пълна скорост, но ездачите не се отказваха и ударът ги изхвърляше с гръм от седлата. Армиите се сблъскаха челно, стрелите летяха срещу лица и гърла от няколко крачки разстояние. Смъртта беше бърза и само за миг и двете страни изгубиха дузини мъже. Темуджин видя, че доспехите се полезни, и отново изрева предизвикателно към врага. Един татарски воин профуча край него, но той го съсече преди да изчезне някъде назад. Друг пусна стрела от толкова късо разстояние, че тя проби бронята, заби се в гърдите му и го накара да изкрещи. Усещаше как върхът й се движи и разкъсва кожата му с всяко движение. Замахна с меча и отсече главата на стрелеца.

Кръвта напои дрехите му и закапа между железните пластини на бронята. Атаката бе смазала първата редица на татарите, но отзад имаше още и те не се бяха огънали. Редиците започнаха да се разкъсват на отделни групи бясно биещи се мъже, които изстрелваха стрели с изтръпнали пръсти, докато лъковете им не ставаха безполезни и те посягаха към мечовете. Темуджин се огледа за братята си, но те бяха изчезнали в бъркотията. Убиваше отново и отново, а кобилата му го носеше напред и настрани само с леко докосване на коленете. Един татарин крещеше срещу него, а отворената му уста вече бе пълна с кръв. Темуджин заби острието в гърдите му и дръпна жестоко назад, за да го освободи. Друг го нападна странично с брадва и я стовари върху доспехите. Ударът не проникна през пластините, но силата му отхвърли Темуджин настрани. Усети, че бедрените му мускули ще се скъсат, докато се мъчеше да остане в седлото, но нападателят му вече беше изчезнал.

Вълците на Елук си проправяха път вляво от него. Някои се бяха спешили и вървяха заедно сред татарите, пускайки стрела след стрела. Носеха кожени доспехи под деловете си и от мнозина стърчаха счупени стрели. Някои имаха кървави капчици около устата, но продължаваха да се бият и напредваха към центъра на татарите. Елук яздеше редом с тях с покрито с кръв лице и сечеше с меча на Есугей.

Умиращите коне ритаха бясно и представляваха сериозна опасност за всеки, който ги приближи. Темуджин заобиколи един от тях и видя затиснат под него олхунутски воин. Погледите им се срещнаха, той изруга и скочи от седлото да го измъкне. Докато се навеждаше, друга стрела го улучи в гърдите, но желязото я спря. Ударът го просна по гръб, но той бързо се изправи и задърпа мъжа, докато не го освободи. Недалеч на земята лежеше пълен колчан и Темуджин го грабна, преди да скочи обратно в седлото и да вземе лъка си. Препусна отново напред, като опъна лъка с всички сили. Татарите сякаш не забелязваха загубите си и все още не се огъваха. Той извика предизвикателно към тях и воините му го видяха отново на седлото. Това ги въодушеви и те продължиха да убиват с нов приток на сили. Знаеше, че това няма да продължи дълго. Видя олхунутите да натискат отдясно, но те не бяха достатъчно, за да обградят противника. Когато стрелите им свършиха, започнаха да мятат брадвички в татарската маса и избиха мнозина, преди да изтеглят мечовете си.

Чу грохота на копита, преди да види Хазар, който пристигаше с резервите. Те бяха заобиколили бойното поле, скрити от близките хълмове. От гърба на кобилата си Темуджин успя да види, че плътната редица лети с безразсъдна скорост напред, водена от Хазар. Татарите по фланга се опитаха да се обърнат срещу тях, но бяха прекалено нагъсто. През рева на битката Темуджин чу как много от тях запищяха, смазвани от собствените си другари.

Бронираните коне и мъже удариха фланга на татарите като копие и потънаха дълбоко в тях, оставяйки кървава следа след себе си. Татарските стрели се забиваха в животни и хора, но те не намалиха скоростта, докато сред рев и писъци не прорязаха път чак до центъра на врага.

Темуджин видя, че татарите се огъват и изгуби дар-слово от свирепата възбуда, която изпълни гърдите му. Полетя в масата воини. Кобилата му се разтърсваше от болка, щом стрелите улучеха кожата и желязото на гърдите й. Колчанът се изпразни отново и Темуджин продължи с меча на Арслан, съсичайки всичко живо пред себе си.

Огледа се за офицерите си и видя, че са събрали отново редиците и се движат като един. Хаджиун и Арслан бяха повели олхунутите. Те следваха дивия пробив на Хазар към центъра и напредваха с крясъци. Мнозина бяха останали без коне, но продължаваха напред и понасяха безвредни удари с доспехите си, а същевременно убиваха с всяко замахване. Татарите чуха виковете им зад гърбовете си и изпаднаха в паника.

Мъжете започнаха да се уморяват и битката се забави. Някои воини и от двете страни бяха изтощени и стояха неподвижни, като се мъчеха да си поемат дъх. Мнозина ставаха лесна плячка на по-бодри бойци и на лицата им се изписваше отчаяние, щом откриеха, че силата им ги е напуснала. Тревата в краката им беше червена от кървава плът и осеяна с тела, някои от които слабо размахваха ръце срещу спускащия се над очите им мрак. Лекият вятър се носеше между бойците и изпълваше измъчените им дробове с миризмата на кланица. Татарите най-сетне започнаха да се огъват и да отстъпват назад.

Елук се хвърли като обезумял към група врагове. Беше покрит с толкова кръв, че приличаше на изцъклен дух на смъртта. С мощните си юмруци и лакти стоварваше противниците на земята и ги тъпчеше. Вълците напредваха с него и татарите едва успяваха да вдигнат мечовете си, преди ужасът да ги смаже. Някои бягаха, а други се опитаха да повдигнат духа на останалите, сочейки с мечове към семействата около герите зад гърба им.

Все още на седлото, Темуджин виждаше бледите лица на жените и децата, които гледаха как мъжете им се сражават. Не го беше грижа за тях. Бащата-небе награждаваше силните. Слабите щяха да паднат.

— Бием ги! — изрева той и хората му отвърнаха, като го видяха да язди с тях. Бяха изтощени, но почерпиха сила от неговото присъствие. Битката продължи. Пръстите на Темуджин бяха хлъзгави от кръвта, когато грабна рога на гърдите си и изсвири три пъти, давайки знак за обкръжаване на врага. Дланта му се отпечата върху полираната повърхност, но той не забеляза. Елук и Хаджиун потеглиха напред. Всички колчани бяха празни, но мечовете продължаваха да се въртят и най-накрая татарите се пречупиха и побягнаха към герите, където щяха да бъдат напълно обкръжени. Ясно беше, че се готвеха да дадат последен отпор там. Очакваше го с нетърпение.

Видя, че хората му се втурват след него, и изсвири дълъг сигнал, за да забави темпото. Вървяха през мъртъвците към татарските гери. Побягналите бяха по-малко от двеста, само толкова бяха останали живи. Темуджин вече не се боеше от тях. С раздразнение видя, че хората на Елук са се увлекли в избиването и не са се подчинили на сигнала му. За момент си помисли дали да не ги остави сами при герите, но не можеше просто да гледа как Елук става лесна плячка. Татарите щяха отново да извадят лъкове и стрели. Който и да се изпречеше срещу тях, щеше да бъде принуден да мине през опустошителна буря. Може би Елук бе прав да не се бави. Темуджин стисна зъби, изсвири сигнал за атака и препусна през чупещите се кости на мъртвите.

От герите полетя разкъсан поток стрели. Някои бяха изстреляни от жени и паднаха наблизо, но други имаха достатъчно сила да отнемат живота на мъжете, дори когато тържествуваха от победата си. Чу как бойците му дишат тежко, докато пришпорват конете си напред. Не можеха да бъдат спрени. Стрелите се удряха в тях и отскачаха от железните пластини на броните, като само ги караха да се олюляват за миг. Темуджин се наведе. Разстоянието до врага се стопяваше и той беше готов да завърши започнатото.

Всичко свърши. Последният отпор на татарите не можеше да възкреси лежащите на групи мъртъвци. Бяха задържали за известно време строя, но конниците на Хазар ги премазаха. Темуджин се огледа. Бойците от трите племена търсеха плячка в каруците и като никога действаха като един. Бяха се били и победили заедно и той смяташе, че ще им бъде трудно да се върнат към някогашното недоверие — поне към хората, които вече познаваха.

Слезе уморен от седлото и се намръщи, когато разкопча задържащите нагръдника ремъци. Дузина железни пластини бяха откъснати, а много от другите бяха огънати. В дебелата тъкан имаше три счупени стрели. Две от тях висяха вяло, но третата стърчеше и Темуджин реши да я махне. Откри, че не може да я издърпа сам. Опита, но нещо сякаш се завъртя в мускулите му и от силната болка му се зави свят.

— Дай да ти помогна — каза Темуге до рамото му.

Темуджин погледна към най-малкия си брат и му махна да го остави на мира. Изобщо не му беше до приказки. След отминаването на бойната треска тялото му започна да се събужда за ударите и болежките, които беше понесло. Искаше само да свали тежката броня и да седне на земята, но не бе в състояние да направи дори и това.

Темуге приближи, но Темуджин не му обърна внимание. Пръстите му опипваха разбитата броня и стрелата, която се издигаше и спускаше заедно с дъха му.

— Не може да се е забила дълбоко — промърмори Темуге. — Ако си в състояние да стоиш мирно, ще я извадя.

— Направи го тогава — отвърна Темуджин. Стисна зъби, когато Темуге разряза с ножа си плата около стрелата и бръкна под дебелата тъкан, за да хване другата страна. С бавно издърпване свали нагръдника и го остави да падне, докато оглеждаше раната. Коприната не се бе разкъсала, но беше вкарана дълбоко в гръдния мускул. От раната капеше кръв, но Темуге изглеждаше доволен.

— Още малко по-навътре и щеше да си мъртъв. Мисля, че мога да я измъкна.

— Виждал ли си как се прави? — попита Темуджин и погледна надолу към него. — Трябва да извъртиш стрелата, докато излиза.

За негова изненада Темуге се ухили.

— Зная. Коприната я е уловила. Просто не мърдай.

Като пое дълбоко дъх, Темуге хвана хлъзгавата дървена стрела и заби нокти в дървото, за да намери опора. Темуджин изпъшка от болка, когато върхът засили натиска си. Гърдите му се разтресоха неконтролируемо като кожата на кон, когато се мъчи да се отърве от мухите.

— В обратната посока — каза той.

Темуге се изчерви.

— Хванах я — отвърна той и Темуджин усети, че свиващият се в спазми мускул се отпусна, когато върхът се завъртя в плътта му. Стрелата се беше въртяла, преди да го улучи. Сръчните пръсти на Темуге я завъртяха на другата страна и върхът излезе с лекота, последван от съсиреци кръв.

— Натисни раната с нещо за известно време — каза Темуге. В гласа му се долавяше тихо тържество и Темуджин му кимна и го потупа по рамото.

— Много спокойна ръка имаш — каза той.

Темуге сви рамене.

— Нали не беше в мен. Ако бях аз, щях да рева като дете.

— Не, нямаше да ревеш — каза Темуджин. Протегна ръка и прегърна брат си, преди да се обърне. Внезапно изражението му се промени толкова бързо, че Темуге рязко се завъртя да види причината.

Елук се беше качил на една от татарските каруци и държеше мях с айраг в едната ръка и окървавен меч в другата. Дори от това разстояние изглеждаше енергичен и опасен. Гледката върна живота в крайниците на Темуджин и прогони изтощението му. Темуге наблюдаваше Елук, който крещеше нещо на вълците.

— Не го помня — промърмори той, докато двамата се взираха над окървавената трева. — Опитвам се, но беше преди много време.

— Не и за мен — озъби се Темуджин. — Виждам проклетото му лице дори когато спя.

Изтегли бавно меча си и Темуге се обърна към него, уплашен от изражението на брат си. Чуваха, че мъжете се смеят около каруците. Някои приветстваха Елук, а той им крещеше нещо.

— Трябва първо да си починеш — каза Темуге. — Раната не беше дълбока, но те е отслабила.

— Не. Сега е времето — отвърна Темуджин и тръгна напред.

Темуге почти тръгна с него, но видя как Хаджиун и Хазар се споглеждат и тръгват към брат си. Не искаше да вижда още една смърт. Не можеше да понесе мисълта, че Темуджин може да бъде убит, и страхът стегна стомаха му. Зави му се свят. Ако Елук излезеше победител, всичко постигнато щеше да бъде изгубено. Темуге гледаше спокойното отдалечаване на Темуджин и внезапно разбра, че трябва да бъде до него. Те бяха синовете на Есугей и моментът бе настъпил. Направи една треперлива стъпка, след което забърза да настигне брат си.

Елук се смееше гръмогласно на нещо, което бе извикал някой от бойците. Бяха спечелили славна победа над татарските нашественици. Беше се сражавал смело и хората му го бяха последвали в самото сърце на битката. Не се превъзнасяше, когато приемаше поздравите им. Беше изпълнил своята част, че и отгоре, и сега богатствата на татарите ги очакваха. Жените под каруците щяха да бъдат част от празненството. Много момичета щяха да бъдат отведени при вълците, за да раждат деца на дружинниците му. Племето щеше да се умножи и щеше да се знае, че вълците са изиграли роля в тази победа. Опиянен от радостите на живота, той стоеше горе и чакаше вятърът да изсуши потта му. Толуй се бореше с двама дружинници и се смееше на усилията им да го съборят. Тримата изпопадаха на земята, Елук се разсмя и кожата му се опъна под напукващата се засъхнала кръв. Остави меча и разтърка лице с огромните си длани, за да махне мръсотията от битката. Когато вдигна очи, видя Темуджин и братята му да вървят към него.

Намръщи се, наведе се и вдигна меча си. Каруцата беше висока, но той предпочете да скочи, вместо да слезе с гръб към тях. Приземи се стабилно пред синовете на Есугей, а на устните му заигра усмивка. Двамата с Темуджин бяха единствените ханове, свидетели на победата. Макар кераитите да се биха добре, дебелият им водач беше на сигурно място в герите на юг. Елук пое дълбоко дъх и се овладя. Вълците го бяха видели да скача и започнаха да се събират около хана си. Олхунутите и кераитите също спряха да грабят и дойдоха на групи по двама-трима да видят какво ще се случи. Кръвната вражда между водачите им се беше разчула и никой не искаше да пропусне битката. Жените под каруците продължаваха да вият, а воините се събираха около Елук и Темуджин.

— Беше славна победа — рече Елук и огледа събиращите се мъже. От вълците бяха оцелели стотина. Те вече не се усмихваха, щом усетиха заплахата. Другите ги превъзхождаха многократно и всичко можеше да се реши единствено между двамата, които бяха довели всички дотук.

— Това е стар дълг. Нека няма отмъщения — извика към воините Елук. Очите му блестяха, когато погледна Темуджин. — Не съм искал да проливаме кръвта си, но аз съм хан на вълците и не ще отстъпя.

— Предявявам претенции към народа на баща си — каза Темуджин и огледа редиците воини и дружинници. — Не виждам хан на мястото, където стоиш.

Елук се разсмя и вдигна меча си.

— Тогава ще те накарам да го видиш — рече той. Видя, че Темуджин е махнал част от бронята си, и вдигна ръка. Темуджин остана неподвижен, докато Елук развърже доспехите от варена кожа, които бяха спасили живота му в битката. После също вдигна ръце и братята му свалиха и неговата броня. Двамата останаха само по туники, гамаши и ботуши, с тъмни петна от пот, които изсъхваха на ветреца. И двамата криеха изтощението си и се тревожеха, че другият изглежда по-свеж.

Темуджин вдигна меча си и огледа оръжието на Елук. Държеше го, сякаш беше перце. По време на упражненията с Арслан и Юан той беше виждал лицето на Елук хиляди пъти. Действителността обаче бе различна и той не можеше да си наложи спокойствието, от което отчаяно се нуждаеше. Елук беше станал сякаш по-висок. Мъжът, който бе оставил семейството на Есугей да умре в степта, беше неимоверно силен. Вдъхваше боязън дори и без доспехи. Темуджин поклати глава, сякаш за да прогони страха.

— Ела ми, мършо — промърмори той и очите на Елук се присвиха.

Двамата сякаш експлодираха и с бързи стъпки се понесоха напред. Темуджин парира първия удар и ръката му се разтърси от сблъсъка. Гърдите го боляха там, където стрелата бе разкъсала мускула. Той се бореше да овладее яростта, която можеше да го убие. Елук го притисна силно и завъртя меча като брадва с такава сила, че трябваше да отскача, за да избягва зашеметяващите удари. Докато поемаше и връщаше атаките, дясната му ръка изтръпна. Воините от трите племена се бяха насъбрали около тях, но никой не издаваше и звук. Темуджин обикаляше около противника си, спираше, а щом Елук разсечеше въздуха, пристъпваше напред-назад.

— Станал си по-бавен — каза му Темуджин.

Елук не отговори, но лицето му се изчерви. Хвърли се напред, но Темуджин отби острието и заби лакът в лицето му. Елук незабавно отвърна и юмрукът му се стовари тежко в незащитените гърди на Темуджин.

Болката го заля и Темуджин разбра, че Елук се е целел в кървавото петно на туниката му. Изръмжа и с ярост се хвърли напред. Елук посрещна атаката и отново го удари в гърдите. Върху засъхналата кръв по туниката потече нова струйка. Темуджин извика и направи крачка назад. Елук отстъпи с него, Темуджин излезе от обсега на меча му и силно заби своя в ръката на вълка. Ако противникът му беше по-слаб, щеше да остане без ръка, но Елук бе целият в мускули. Въпреки това раната му беше ужасна и от нея бликна много кръв. Елук не погледна безполезната си ръка, но кръвта се стичаше по пръстите му на големи капки към земята.

Темуджин кимна и се озъби. Врагът му бе отслабен и той не искаше да го довършва бързо.

Елук нападна с бясна скорост. Всеки сблъсък разтърсваше силно Темуджин, но той тържествуваше, защото усещаше, че силата на Елук се топи. Докато отстъпваха, вълкът рани Темуджин в бедрото. Десният му крак се подгъна, той остана на място, а Елук го заобиколи. И двамата вече се бяха задъхали, изчерпали и последната енергия, останала след сражението. Умората бе пречупила силата им и единствено волята и омразата ги държаха прави един срещу друг.

Елук се възползва от наранения крак на Темуджин, като се хвърли в атака и отстъпи пъргаво настрани, преди младежът да успее да реагира. На два пъти остриетата им се срещнаха на косъм от врата на Темуджин, а Елук посрещна ответните удари с лекота. Но беше започнал да залита. Раната на ръката му продължаваше да кърви и той внезапно се олюля, а очите му се замъглиха. Темуджин погледна ръката му и видя, че кръвта продължава да блика. Чуваше я, че капе в праха всеки път, щом Елук останеше неподвижен. Кожата на вълка започна да пребледнява.

— Умираш, Елук — каза Темуджин.

Елук не отговори, пое си тежко дъх и нападна отново. Темуджин избегна първия удар, остави втория да мине покрай него и Елук се оказа съвсем наблизо. Удари го с бързината на змия, Елук с олюляване отстъпи назад, а краката му се подгънаха. Високо в гърдите му се отвори дупка и от нея бликна кръв. Елук се преви, но опита да се задържи прав. Лявата му ръка не реагираше и той почти изпусна меча, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Баща ми те обичаше — каза Темуджин, докато го гледаше. — Ако му беше останал верен, сега щеше да стоиш до мен.

Кожата на Елук стана отвратително бяла, той отчаяно се мъчеше да си поеме дъх и да събере сили.

— Но ти оскверни доверието му — продължи Темуджин. — Затова просто умри, Елук. Вече не си ми нужен.

Елук се опита да каже нещо, но устните му се обагриха в кръв и от устата му не излезе нито звук. Падна на коляно, а Темуджин прибра меча си в ножницата и зачака. Дълго време Елук се бори със смъртта, но накрая рухна и остана да лежи на земята. Гърдите му престанаха да се движат и Темуджин видя, че един от вълците пристъпва напред. Напрегна се за нова атака, но разпозна Басан и се поколеба. Мъжът, който го беше спасил от Елук, застана над мъртвото тяло и го погледна. Лицето му бе тревожно. Без да каже нито дума, Басан се наведе, вдигна меча с вълчата глава и се изправи. Подаде оръжието с дръжката напред и Темуджин го пое, приветствайки тежестта му като стар приятел. За момент му се стори, че ще изгуби съзнание, но братята му го задържаха на крака.

— Откога чаках този момент — тихо промърмори Хазар.

Темуджин се отърси от обхваналата го апатия и си спомни как брат му бе изритал трупа на Сансар.

— Отнеси се достойно с тялото, братко. Искам да се наложа над вълците, а те не ще ни простят, ако го поругаем. Нека го отнесат на хълмовете и да го предадат на соколите. — Огледа смълчаните редици от трите племена. — После искам да се върна в лагера и да получа своето. Аз съм ханът на вълците.

Усети вкуса на прошепнатите думи. Братята му го стиснаха по-здраво, но лицата им не издадоха нищо.

— Ще се погрижа — каза Хазар. — А сега някой да превърже раната, преди да ти изтече кръвта.

Темуджин кимна, напълно сломен от умора. Басан не беше помръднал и той си помисли, че трябва да говори на потресените вълци около него, но това можеше да почака. Нямаше къде да отидат.

34.

В битката с татарите изгубиха живота си над двеста воини. Още преди Темуджин да напусне бойното поле, небето се изпълни с кръжащи соколи, лешояди и гарвани. Хълмовете кънтяха от плясък на криле, птиците се скупчваха върху телата, биеха се и крещяха. Темуджин бе заповядал да не се прави разлика между кераити, олхунути и вълци. Шаманите на трите племена превъзмогнаха взаимната си неприязън и изпълниха погребалните ритуали. Воините наблюдаваха кръжащите в небето птици. Преди края на церемонията опърпаните черни лешояди вече бяха на земята, скачаха върху мъртъвците, а черните им очи следяха живите.

Оставиха убитите татари на бойното поле. Късно следобед каруците поеха към основния лагер. Темуджин и братята му яздеха начело, следвани от дружинниците на вълците. Ако не беше син на стария хан, щяха да го убият веднага щом Елук падна. Но Басан му връчи бащиния меч и никой не помръдна. Вълците не тържествуваха като олхунутите и кераитите, но бяха стабилни, бяха негови. Толуй яздеше сковано с тях, а лицето му носеше следи от побой. Предишната вечер Хазар и Хаджиун го бяха отвели тихомълком настрани и сега той не смееше да ги погледне.

Щом стигнаха лагера на Тогрул, жените наизлязоха да посрещнат своите съпрузи и синове. Търсеха отчаяно, откриваха оцелелите. Надигна се плач от радост и мъка и степта оживя от ликуващите възгласи.

Темуджин подкара изнурената си кобила към Тогрул и Вен Чао. Ханът на кераитите бе задържал неколцина стражи, за да защитават семействата. Сега тези мъже не можеха да погледнат Темуджин в очите. Не бяха яздили с него. Темуджин слезе от седлото.

— Прекършихме им гръбнака, Тогрул. Никога вече няма да потеглят на юг.

— Къде е ханът на вълците? — попита Тогрул и затърси с поглед сред тълпата войници.

Темуджин сви рамене.

— Пред теб — отвърна той. — Аз поех племето.

Обърна се уморено, за да даде разпореждания на братята си, и не видя, че изражението на Тогрул се промени. Бойците надушиха миризмата на печено овнешко и нададоха радостни възгласи. Не бяха яли от предишния ден и трябваше да утолят глада и жаждата си.

Вен Чао видя Юан да язди към него, стегнал здраво пищяла си с окървавен парцал. Темуджин бе тръгнал към гера на жена си и дипломатът търпеливо изчака първия си воин да слезе от коня и да се отпусне на коляно пред него.

— Не разполагаме с подробности за битката, Юан. Трябва да ни разкажеш какво си видял.

— Твоя воля, господарю — отвърна Юан, без да вдига поглед от земята.

Залязващото слънце покри в злато и сенки околните хълмове. На пиршеството мъжете преядоха и препиха. Тогрул също участва, но не поздрави Темуджин дори когато дружинниците на вълците положиха клетва за вярност към сина на Есугей. Тогрул видя, че очите на Темуджин се пълнят със сълзи, докато вълците коленичат пред него, и в гърдите му се надигна негодувание. Наистина, той не се бе сражавал заедно с останалите, но нима не беше изиграл основна роля за победата? Битката нямаше да бъде спечелена без кераитите, именно Тогрул бе призовал Темуджин от ледения север. Забеляза също, че кераитите се смесиха с останалите и той вече не можеше да ги различи от другите. Всички гледаха с благоговение младия хан — човека, който обедини племената под свое командване и спечели смазваща победа над вековния им враг. Тогрул отбеляза всеки поглед и всяка сведена глава и страхът започна да гложди корема му. Елук беше загинал, преди него и Сансар. Не беше трудно да си представи насочените срещу самия него ножове в нощта.

След пиршеството той седна в гера си с Вен Чао и Юан. Разговаряха до късно под издигащата се луна. Пое дълбоко дъх и издиша, а парите на черния айраг увиснаха тежко в помещението. Беше пиян, но имаше нужда от това.

— Направих всичко, което бях обещал, Вен Чао — напомни той на посланика.

— Така е — кротко отвърна Вен. — Ще станеш хан на огромни имения и твоите кераити ще познаят мира. Господарите ми ще се зарадват на тази победа. Щом разделиш плячката, ще тръгна с теб. Тук за мен вече няма работа. Може би ще имам щастието да прекарам последните си години в Кайфенг.

— Стига да ми позволят да си тръгна — внезапно изтърси Тогрул. Плътта му се тресеше от негодувание и тревога. Вен Чао наклони глава като птица и го погледна.

— Боиш се от новия хан — промърмори той.

Тогрул изсумтя.

— Как да не се боя, като оставя само мъртъвци след себе си? Около този гер има стражи, но кой знае какво ще стане на сутринта… — Гласът му заглъхна. Тогрул раздвижи пръсти и се замисли. — Видя как го приветстваха, а сред тях бяха и моите кераити.

Вен Чао се разтревожи. Ако Темуджин убиеше дебелия глупак, собствената му глава също нямаше да остане дълго на раменете му. Замисли се какво да прави, като не забрави безизразното лице на Юан в сенките.

Тишината стана потискаща. Тогрул отпи огромна глътка айраг и се оригна.

— Вече не зная на кого мога да имам доверие — с писклив глас каза той. — Тази нощ Темуджин ще бъде пиян и ще спи непробудно в гера си. Ако умре там, никой няма да ми попречи да си тръгна на сутринта.

— Братята му ще те спрат — каза Вен Чао. — И ще отмъстят в яростта си.

Погледът на Тогрул се размаза и той разтърка очи с кокалчетата на ръцете си.

— Моите кераити съставляват половината му армия. Те не дължат нищо на тези братя. Ако Темуджин е мъртъв, ще мога да ги измъкна. Не могат да ме спрат.

— Ако се провалиш, всички ще изгубим живота си — предупреди го Вен Чао. Тревожеше се, че Тогрул ще направи някоя грешка и животът му ще приключи точно когато шансовете му за завръщане в Дзин стават реални. Осъзнаваше, че така или иначе е изложен на опасност, но му се струваше по-добре да изчака до сутринта. Темуджин не му беше длъжен с нищо, но вероятността Вен да бъде пуснат да си върви бе голяма.

— Не бива да рискуваш, Тогрул — каза той на хана. — Законът на гостоприемството закриля и двама ви. Ако се отдадеш на страха си, ще докараш само разруха.

— Не — възрази Тогрул и разсече въздуха с ръка. — Видя как го поздравяват. Ако той умре тази нощ, ще отведа кераитите преди съмване. Щом слънцето изгрее, воините му ще са далеч зад нас и още ще са объркани.

— Това е грешка… — започна Вен Чао, но за най-голямо негово изумление беше прекъснат от Юан.

— Аз ще отведа мъжете до гера му, господарю. Той не ми е приятел.

Ханът се обърна към дзинския офицер и стисна ръката му с месестите си пръсти.

— Направи го, Юан, колкото може по-скоро. Заведи стражите при гера му и го убий. Той и братята му пиха повече от мен. Няма да могат да реагират, не и тази нощ.

— А жена му? — попита Юан. — Тя спи с него и ще се развика, щом се събуди.

Тогрул поклати замаяната си от айраг глава.

— Нея не я убивай, освен ако не се наложи. Не съм чудовище, но определено ще се махна утре сутринта оттук.

— Юан? — рязко се обади Вен Чао. — Що за глупости са това?

Първият му офицер се обърна. В сенките лицето му беше тъмно и мрачно.

— Този човек се издигна бързо и нависоко за съвсем кратко време. Умре ли тази нощ, няма да го видим на нашата граница след някоя и друга година.

Вен се замисли за бъдещето. Струваше му се, че е по-добре Темуджин да остане жив. Ако младият хан решеше да убие Тогрул, на Вен нямаше да му се налага да търпи дебелака до границите на родната му страна. А дали Темуджин щеше да остави посланика да си тръгне? Не беше сигурен и докато се колебаеше, Юан стана, поклони се на двамата мъже и тръгна към вратата. Уловен в момент на нерешителност, Вен Чао не каза нищо. Намръщи се разтревожено към Тогрул, докато Юан разговаряше със стражите навън. След малко те се отдалечиха в мрака на огромния лагер — прекалено далеч, за да ги извика обратно.

Реши да събере носачите. Каквото и да се случеше, не биваше да е тук по изгрев-слънце. Не можеше да се отърси от мъчителното чувство за опасност и страх в гърдите си. Беше направил всичко, за което би могъл да мечтае първият министър. Татарите бяха разбити и той най-сетне щеше отново да познае мира и закрилата на двора. Сбогом на вонята на пот и овнешко на всяка крачка. Но пиянският страх на Тогрул можеше да провали тези надежди. Вен се намръщи, знаеше, че тази нощ няма да намери покой.

Темуджин спеше дълбоко, когато вратата на гера изскърца и се отвори. Лежащата до него Бьорте беше неспокойна. Коремът й беше огромен и тя бе толкова сгорещена, че беше отметнала тежките кожени завивки. Приглушеният блясък от печката осветяваше гера в оранжево. Спящата двойка не се събуди, когато Юан влезе с двамата мъже.

Стражите бяха изтеглили мечовете си и пристъпиха напред, а Юан наблюдаваше Темуджин и Бьорте. Офицерът протегна ръце и ги спря, сякаш се бяха натъкнали на стена.

— Чакайте — изсъска той. — Няма да убия спящ човек.

Двамата се спогледаха, неспособни да разберат странния войник. Но замълчаха, а Юан си пое дъх и прошепна на спящия хан:

— Темуджин?

Името му изтръгна Темуджин от неспокойните сънища. Той отвори замаяно очи и откри, че в главата му пулсира тъпа болка. Обърна се и видя Юан. За миг двамата просто се гледаха.

Ръцете на Темуджин бяха скрити под завивките. Той се раздвижи и Юан видя, че държи меча на баща си. Младият мъж беше гол, но скочи от леглото и запрати ножницата на една страна. Бьорте отвори очи от шума и Юан я чу как ахва от страх.

— Можех да те убия — спокойно каза Юан на голия мъж пред себе си. — Живот за живот. Ти веднъж пощади моя. Вече не съм ти длъжник.

— Кой те изпрати? Вен Чао? Тогрул? Кой? — Темуджин поклати глава, но помещението сякаш се люлееше около него. С мъка се опита да проясни главата си.

— Господарят ми няма пръст в това — продължи Юан. — Утре сутрин тръгваме към дома.

— Значи е Тогрул — каза Темуджин. — Защо се е обърнал срещу мен?

— Страхува се от теб — сви рамене Юан. — И може би с основание. Не забравяй, че тази нощ можех да взема живота ти. Постъпих честно с теб.

Темуджин въздъхна, бясно биещото му сърце започна да се успокоява. Чувстваше се замаян, беше му лошо и се чудеше дали няма да повърне. Айрагът пареше стомаха му и макар да бе спал няколко часа, още беше изтощен. Не се съмняваше, че Юан можеше лесно да го убие, стига да бе пожелал. За момент се запита дали да не извика воините си и да измъкне Тогрул навън. Но беше видял прекалено много смърт, а кръвта на Елук още щипеше кожата му.

— Ще тръгнеш преди изгрев-слънце. Вземи Вен Чао и Тогрул със себе си — Темуджин погледна към мъжете, които бяха влезли с Юан. Те бяха поразени от развитието на нещата и не можеха да го погледнат в очите. — Стражите му могат да тръгнат с него. Не ги искам тук след това, което се опитаха да сторят.

— Той ще поиска и кераитите — каза Юан.

Темуджин поклати глава.

— Ако настоява, мога да ги събера и да им разкажа за страхливата му постъпка. Те няма да последват един глупак. Племената са мои, Юан, заедно с кераитите.

Поизправи се, докато говореше, и Юан видя вълчата глава на меча да проблясва на слабата светлина на печката.

— Кажи му, че ако се махне преди зазоряване, няма да му отнема живота. Заваря ли го тук, ще го предизвикам пред собствените му воини — каза той и изгледа твърдо дзинския офицер. — Всяко семейство в тревното море ще ме признае за хан. Кажи това на господаря си Вен Чао, когато се върнеш при него. Засега е в безопасност при мен, но знам, че ще го видя отново.

Думите му потвърдиха опасенията на Юан, но земите на Дзин се намираха на хиляда мили оттук. Дори племената да се обединяха под властта на Темуджин, те щяха да бъдат само частица от армиите, които бе виждал Юан. Не се боеше от амбициите на младия хан.

— Когато потеглим, лагерът тъкмо ще се събужда — каза той.

Темуджин го изгледа и се стовари обратно в леглото, без да си прави труда да му отговаря. Видя разширените от ужас очи на Бьорте и протегна ръка да махне косата от лицето й. Тя му позволи да я докосне, но сякаш изобщо не го усети.

— Върви, Юан — тихо каза Темуджин. Канеше се да дръпне завивките върху себе си, но спря. — И благодаря.

Юан изведе стражите в студената нощ. Отдалечиха се от гера, той им каза да спрат и усети как се обръщат въпросително към него в мрака. Не видяха извадения от колана му нож, но дори и да го бяха забелязали, пак не биха могли да устоят на най-добрия меч на Кайфенг. Два бързи удара ги повалиха на колене и той ги изчака да рухнат на земята. Не беше изпълнил заповедта, но се чувстваше окрилен. Сега нямаше кой да каже на Вен Чао какво беше направил. Лагерът бе потънал в мълчание под звездите. Единственият звук бе от собствените му стъпки — връщаше се при господаря си, за да съобщи, че Темуджин има много добра охрана. Погледна само веднъж назад към ханския гер, запечата гледката в паметта си и се отдалечи под лунната светлина. Беше платил своя дълг.

Луната се спускаше към хълмовете. Темуджин се събуди за втори път, когато Хазар влезе в гера. Преди да се е събудил напълно, сграбчи бащиния си меч и скочи на крака. Бьорте се размърда и изстена насън и той се обърна да я погали по бузата.

— Всичко е наред, брат ми е — прошепна. Тя измърмори нещо, но не се събуди. Темуджин въздъхна, загледан към нея.

— Май си сънувал красиви жени — дяволито подхвърли Хазар.

Темуджин се изчерви и седна на леглото, като уви слабините си със завивката.

— По-тихо, да не я събудиш — прошепна той. — Какво искаш?

Хаджиун влезе след Хазар и той се запита дали ще намери покой тази нощ.

— Реших да те уведомя, че навън има два трупа.

Темуджин кимна сънено. Беше очаквал това.

— Тогрул и Вен Чао като че ли се готвят да потеглят — каза Хазар, все така развеселен. — Стражите им събират конете и онази нелепа кутия на дзинеца. Искаш ли да ги спра?

Темуджин остави меча върху кожите и се замисли.

— Колко души взимат със себе си?

— Около три дузини, в това число жената и дъщерите на Тогрул — обади се Хазар от вратата. — Заедно с Юан и дзинските войници се получава доста голяма група. За туловището на Тогрул има отделна каруца. Знаеш ли нещо, което не ни е известно?

— Тогрул прати хора да ме убият, но избра за това Юан — каза Темуджин.

Хазар изсъска от възмущение.

— Мога да вдигна вълците след тях, преди да са минали и една миля. Те са ни най-близки и не са зависими от Тогрул — каза той, но за негова изненада Темуджин поклати глава.

— Нека си вървят. Кераитите остават с нас. Така или иначе, щеше да ми се наложи да го убия.

Хаджиун тихо подсвирна.

— Колко още хора ще събереш, братко? До съвсем неотдавна беше хан на неколцина северни разбойници.

Темуджин дълго мълча. Накрая вдигна глава и заговори, без да гледа към братята си:

— Ще бъда хан на всички. Ние сме един народ и един мъж ще го води. Как иначе ще покорим градовете на Дзин?

Хазар погледна към брат си и на лицето му бавно разцъфна усмивка.

— Има племена, които не участваха в битката срещу татарите — напомни им Хаджиун. — Найманите, ойратите…

— Сами не могат да се изправят срещу нас — каза Темуджин. — Ще ги покорим едно по едно.

— И отново ли ще бъдем вълци? — попита Хазар с блеснали очи.

Темуджин се замисли за момент.

— Ние сме сребърният народ, монголите. Когато ви питат, отговаряйте, че племена няма. Казвайте, че аз съм ханът на тревното море. Ще ме познават с това име, Чингис. Да, кажете им го. Кажете им, че съм Чингис и ще ги водя.