Глава 21

Издигахме се покрай черната повърхност на камъка като бавен асансьор — добра мишена за всеки, снабден с оръжие и добро око. Налагаше се да увеличавам скоростта постепенно, за да не се разпадне конструкцията ни, но и така зададох максимално възможното ускорение, докато не достигнахме най-голямата скорост на изкачване. Гравитаторът започна чувствително да се нагрява, тъй като трябваше да работи на пълна мощност. Би било много неприятно, ако откажеше.

Покрай нас преминаваха сини бойници, за щастие неохранявани от никого, черният камък се смени със сива стена и горе се показа зъбчатият връх на парапета. Насочих се право към него и намалих мощността, щом стигнахме парапета. Ускорението ни вдигна нагоре към високата арка и после събитията протичаха с нарастваща бързина.

На стената имаше двама часови, учудени и сърдити, готови да открият огън. Но ние с Анжела стреляхме първи, използвайки игличните пистолети, за да останем незабелязани колкото може повече. И двамата се строполиха тихо, лицата и вратовете им бяха като възглавнички за игличките, а аз включих двигателя за приземяване.

Кацане! Долу нямаше нито дворче, нито здрав покрив! Приземихме се на куполовидния покрив на голям цех, направен във вид на навес от стъклени панели, закрепени на метални греди. Погледнахме го и се ужасихме, когато прелитахме през него. Включих на пълна мощност, за да спрем.

Сблъскахме се с внезапно съпротивление, конструкцията също се изви, изпука и започна да се разпада. Куполът беше прекалено близко и не можахме да спрем навреме. Шест чифта обувки удариха едновременно и около шест хиляди квадратни метра стъкла полетяха надолу.

Беше прекрасно. Безшумна внезапна атака, донесла сивите привидения в крепостта. Основната рамка дрънна и се наклони, някои от гредите се плъзнаха по нея. Прелетя мисълта, че ще последваме всичкото това стъкло, което сега със звън се чупеше долу, където се сля в една огромна какофония. После гравитаторът блесна за последен път, направи последен напън и се запали.

— Режете ремъците! — закрещях аз, като късах ремъците, които крепяха гравитатора към нашата конструкция. Те се съпротивляваха, врязваха се в ръцете, накрая поддадоха. Гравитаторът падна долу в залата, където крещяха намиращите се там хора, и се взриви.

Въздъхнах и хвърлих там няколко димки и запалителни гранати за по-голяма паника.

— Сега за присъствието ни знаят всички — казах аз, отскачайки на безопасно място. — Трябва по-бързо да се измъкнем от този ад и да пристъпим към работа.

Движехме се внимателно, хвърляхме настрани стъклото, което се пързаляше заедно с гредите по наклонената плоскост, накрая се добрахме до безопасен парапет.

— Включи радиото — казах аз на Диян, когато стигна до мен. — Заповядай на момчетата си да завършват атаката, ако не са пробили никъде, но да не прекъсват стрелбата.

Бяха отбити от всички страни.

— Тогава им заповядай да се пазят. Ще направим всичко отвътре.

Тръгнахме. Анжела и аз вървяхме отпред, където можехме да отразим всяко нападение, докато останалите прикриваха фланговете и тила. Бързо се придвижвахме напред. Трябваше да се движим колкото може по-бързо, да сеем безпорядък и да Го намерим. Първата врата ни доведе до огромна вита стълба, която водеше надолу в безкрайността. Не ми хареса видът й, затова хвърлих там няколко гранати и се притиснахме към стената.

— Къде? — попита Анжела.

— Разположението на зданието горе е по-плътно, отколкото в целия този район.

Нещо се взриви наблизо и Анжела удари снайпера от прозореца горе с точен изстрел отдолу. Претичахме на малко разстояние, после се притиснахме до стената над правия спусък на долната алея, докато избивах затворената врата.

Това място наистина е било измислено от луди. Трябваше да познавате Него, за да имате пълна представа. Коридори и стълби, стени с остри ъгли, на едно място ни се наложи да пълзим на четири крака под ниския таван. Именно тук се случи първото нещастие. Петима от нас вече се бяха измъкнали от тази стая, когато таванът й бързо и безшумно се спусна върху последния, преди да успее да издаде дори един звук. Изби ни студена пот.

Враговете, които срещахме, в по-голямата си част бяха без оръжия и или се разбягваха, или ги унищожавахме с иглите на пистолетите си. Сега се движехме абсолютно мълчаливо и толкова бързо, колкото можехме между безсмислено декорираните стени, като се опитвахме да не гледаме ужасните рисунки, които изглежда покриваха всеки метър свободно пространство.

— Минутка — тежко дишайки каза Анжела, спирайки ме, когато минахме през висока арка към стълба, която изчезваше от погледа далеч надолу, при това стъпалата й бяха с различна височина, — знаеш ли къде отиваме?

— Не съвсем — изпръхтях аз в отговор. — Просто пресичаме всяко съпротивление, отдалечавайки се от полесражението и разпространяваме паника.

— Мислех, че имаме по-важна задача. Като например тази, как да Го намерим.

— Имаш ли някакви предложения? — трябва да кажа, че побързах да попитам.

Анжела моментално ме парира с престорена усмивка.

— Ами как. Можеш да опиташ да включиш локатора за темпорално поле, който виси на вратата ти. Надявам се, че има смисъл в това, че го донесохме тук.

— Именно това възнамерявах да направя — излъгах аз, като се опитвах да скрия факта, че напълно забравих за него в разгара на атаката.

Стрелката се поколеба и посочи пода под краката ни.

— Тръгваме надолу и само надолу — заповядах аз, — там, където работи машината на времето, трябва да е ТОЙ, този, от когото ще направя котлети.

Това означаваше страшно много за мен, тъй като беше третият ми и последен опит. Приготвих специална бомба, на която написах името му. Това беше адска смес от концентратор, гарантиращ коагулацията на протоните в радиус от пет метра, с отровни шрапнели и термитен експлозив, който трябваше да изгори сгъстеното му отровено тяло.

След това сражението се възобнови с нова сила. Струи пламък и дим от огнехвъргачка ни преградиха за малко пътя по стълбата. Обгорени и целите в дим, се промъкнахме през дупка, която пробих с бластер в стая, която напомняше лаборатория. Редици от реторти се бяха разположили във всички направления, губейки се сред кристални сфери. Тъмни течности пълнеха въздуха с тежка миризма, изпарявайки се. Работниците не бяха въоръжени и всичките паднаха пред нас. Сега се придвижвахме по-бавно и дори спряхме да си починем.

— Уфф! — каза Анжела, поемайки дъх. — Видя ли какво има в тези съдове?

— Не, и не искам. Да тръгваме. — Ако нещо можеше да изкара от кожата винаги спокойната Анжела, това беше нежеланието ми да обръщам внимание на нещата, която тя забелязваше. Зарадвах се, когато пресякохме последната стая и се оказахме пред друга стълба.

Приближавахме се все по-близо до целта. Съпротивата растеше и трябваше буквално да си пробиваме път. Само фактът, че защищаващите се бяха въоръжени как да е, ни позволяваше изобщо да напредваме. За щастие, по-голямата част от оръжията бяха пуснати в ход срещу стените, затова хората излизаха срещу нас с ножове, метални пръти и летви, с какво ли не. Дори с голи ръце. Виейки и бутайки се, те ни отблъскваха само за сметка на численото си превъзходство. Тук ни настигна още едно нещастие, когато човек с шпага излезе от странична ниша и прободе марсианеца, преди да успея да го застрелям. Умряха заедно, а на нас не ни оставаше нищо друго, освен да ги оставим и да продължим да се промъкваме напред. Внезапно погледнах часовника си и се вцепених — закъснявахме.

— Почакайте! — високо извика Диян. — Стрелката, тя повече не показва!

Подадох сигнал всички да спрат в широкия проход, който пресичахме, и те се разгънаха, прикривайки фланговете. Погледнах детектора на темпоралната спирала, който носеше Диян.

— Къде сочеше, когато го погледна за последен път?

— Право напред, надолу по коридора. И стрелката изобщо не се наклоняваше, сякаш машината, която посочва, се намира на това ниво.

— Тя работи само тогава, когато темпоралната спирала е заредена. Трябва вече да е пусната.

— Той могъл ли е да се махне? — попита Анжела, като каза на глас това, което се опитвах да изхвърля от главата си.

— Вероятно не — казах аз с изиграна увереност. — Във всеки случай трябва да се промъкваме колкото е възможно по-напред. И така, последен опит, напред!

Промъкнахме се. И се сблъскахме с още едно нещастие, когато се опитахме да преминем алея с дървета с висящи клони, плътно покрити с игли. Те бяха отровни. В края на краищата ги подпалих с последната термитна граната. Оборудването и гранатите не служат дълго. После стана малка престрелка, която опустоши игличния ми пистолет. Захвърлих го настрани и ударих тежката врата, която прикриваше прохода в тази посока. Трябваше да я взривя, а гранатите свършиха. Обърнах се към Анжела в момента, когато плочата, съединяваща се с вратата, се плъзна нагоре.

— Изгуби за последен път — каза Той, като ми се хилеше подло от екрана.

— Винаги съм чакал този разговор — казах аз, после се обърнах към Анжела на език, който той не разбираше: — Останаха ли още гранати?

— Аз говоря, а вие ще слушате — каза Той.

— Една — отговори Анжела.

— Целият съм слух — казах му аз. — Взриви тази врата — обърнах се към нея.

— Поставил съм всички хора, които са ми необходими, на сигурно място в миналото, където няма да ни намерят. Изпратих там всички необходими машини, изпратих всичко необходимо за построяването на темпорална спирала. Аз тръгвам последен и когато тръгна, спиралата ще се саморазруши.

Гранатата се взриви, но вратата не помръдваше. Анжела я разби с дум-дум куршуми. Той продължаваше да говори сякаш нищо не е станало.

— Знам кой си ти, малко човече от бъдещето, знам откъде си. Въпреки това ще те унищожа, преди да се родиш. Ще унищожа теб, личния ми враг, и след това миналото и бъдещето. И цялата вечност ще бъде моя, моя!

Той крещеше и махаше с ръце, а през това време вратата падна и аз първи нахълтах вътре. Куршумите ми разрушаваха деликатната механика на спиралата, бомбата с надпис „Той“ блесна във въздуха. Но той вече беше използвал темпоралната спирала — зеленият й цвят гаснеше. Той си отиде, спиралата остана, вече никому ненужна.

Бомбата ми се взриви и причини повече вреди на нас, отколкото на този, който току-що изчезна и за когото беше предназначена. Паднахме на пода, когато смъртта просвири над нас. Когато вдигнахме глави, спиралата се беше разсипала и димеше.

Той отново заговори, докато цевта на пистолета ми го гледаше.

— Направих този запис за всеки случай, ако ми се наложи да ви напусна, за което моля да ме извините — той се захили над собствената си плоска шега. — Сега си отидох — няма да можеш да ме последваш, но аз мога да те проследя през времето. И да те унищожа. С теб са другите ми врагове и искам те също да видят величието ми. Те ще умрат, всички вие ще умрете. Контролирам световете, вечността, унищожавам светове. Ще унищожа Земята. Ще ви оставя време, за да обмислите всичко и да страдате. Няма да можете да го избегнете…

След час цялото ядрено оръжие на тази планета ще се взриви…

Земята ще бъде унищожена.

Загрузка...