Глава 10 Белами

Бяха минали едва десет минути, откакто Белами се върна със зайците, но те вече се печаха на огъня. Апетитните аромати бяха привлекли всички от лагера, които сега стояха строени около храната и точеха лиги.

Напомняха за най-малките деца в детския дом, които посрещаха Белами всеки път, когато се завърнеше от своите набези, с надеждата, че им носи нещо за ядене. Никога не беше способен да нахрани всичките, както не можеше да го стори и сега.

— Донесъл си само два заека? — учуди се Лила и направи презрителна гримаса към Тамзин — дългуреста русокоска, която според Белами беше по-тиха и по-глупава версия на приятелката си. Преди седмица те двете, заедно с още няколко момичета, бяха отрязали сивите си панталони, превръщайки ги в шорти с различна дължина, без да обръщат внимание на предупрежденията на Кларк, че ще съжаляват за постъпката си, щом времето се развали.

Вече съжаляваха. И двете трепереха, макар Лила да даваше всичко от себе си, за да прикрие този факт. Тамзин беше жалка картинка.

— Много добре броиш, Лила — изрече бавно Белами, все едно хвалеше малко детенце. — Скоро ще стигнеш и до десет.

Момичето присви очи и скръсти ръце на гърдите си.

— Ти си задник, Белами.

— Някога да си чувала поговорката „Не хапи ръката, която те храни“? — изстреля в отговор младежът и ѝ се ухили. — Защо ли не ти го кажа по друг начин, за да ме разбереш? Имаме два заека, както ти тъй проницателно отбеляза, а ние сме къде-къде повече хора. — В интерес на истината бяха точни деветдесет и трима, но никой нямаше нужда от напомняне колко много членове на групата им загинаха. — Не всеки ще успее да опита от месото. А ти направи избора ми още по-лесен. Така че, благодаря ти. — Белами протегна ръка, все едно я предлагаше на Лила за ръкуване. — Оценявам помощта ти.

Момичето перна дланта му, обърна се на пети и се отдалечи, като по пътя подръпваше неравните краища на шортите си. Типична уолигофренка, каза си наум Белами, използвайки названието, което Октавия беше лепнала на момичетата от „Уолдън“ — онези, които умишлено се правеха на въздухарките от „Феникс“. Мисълта за сестра му изтри усмивката от лицето на Белами и отключи болката в гърдите, която се опитваше да потуши. Един господ знаеше през какво преминаваше тя сега, докато Лила и приятелките ѝ дефилираха наоколо по късите си шорти.

Две момчета от „Аркадия“ се бяха заели с печенето на зайците, които Ерик и Прия одраха. Белами искаше да се върне в болничната колиба и да провери как е Кларк, но беше наясно, че тръгнеше ли сега, от месото нямаше да е останал и помен, когато се върнеше. На него не му трябваше, но искаше да се увери, че приятелката му ще получи малко от него.

— Няма достатъчно за всички — оплака се Прия на Уелс, който се завърна от потока. — Колко протеинови пакета са ни останали?

Синът на канцлера се намръщи и поклати глава, след което се наведе над ухото на Прия, за да ѝ прошепне нещо. Двамата се опитваха да бъдат дискретни, но поне двайсет души ги наблюдаваха нервно.

Белами си спомни за първите дни от кацането им на планетата. Тогава групата беше изпълнена с експлозивна, дори опасна енергия. Сега изтощението и гладът бяха направили хората доста по-необщителни. Дори бъбривото момиче, което се правеше, че е от „Феникс“ — Кендъл, мълчаливо се взираше в Уелс и Прия. Тънката усмивка на лицето ѝ я караше да изглежда по-скоро развеселена, отколкото подозрителна.

За няколко минути единствените звуци наоколо идваха от пукащите клони в огъня и от падащи по земята дървени копия, които се удряха в стволовете на дърветата и тупваха на тревата. Хората, които Греъм беше вербувал за своите „охранителни части“, тренираха по цял ден и Белами не можеше да отрече, че някои от тях бяха станали доста добри. Ако преследваха вечерята си с такава отдаденост, с каквато въображаеми земнородни, то имаше голям шанс колонистите да не познаят повече глад.

Кендъл първа наруши тишината:

— Хей, Уелс, кога ще дойде следващият кораб?

Белами изсумтя при очевидния опит на момичето да въвлече младежа в разговор. Напоследък доста девойки се навъртаха около младши канцлера.

— На кого му пука? — намеси се Лила, която отново се беше присламчила към групата и демонстративно протегна ръце над главата си. — Не ми трябват някакви пазачи да се навъртат наоколо и да се държат така, все едно планетата е тяхна.

Белами беше съгласен с нея, макар че нямаше да ѝ достави удоволствието да изрече на глас възгледите си. Самият той имаше най-много за губене. Ненормалният му план да се направи на пазач и да освободи сестра си го беше отвел на кораба на Стоте, където канцлерът — а също и баща на Уелс — беше застрелян в настъпилия хаос, поемайки куршум, предназначен за Белами. Дори останалите членове на мисията да бъдеха помилвани за нарушенията си, за него нямаше да има милост — за тях той беше престъпник. Пазачите щяха да го застрелят в мига, в който го видеха.

— Сигурно Съветът вече е разбрал, че на планетата е безопасно — каза Кендъл и посочи към проследяващото устройство на ръката си, което трябваше да следи жизнените им показатели и да изпраща данните на кораба.

— Безопасно? — повтори Лила и се изсмя презрително. — Права си, Земята ми изглежда доста безопасно място.

— Имах предвид радиационните нива — обясни Кендъл и хвърли поглед към Уелс с надежда момчето да я подкрепи. Той обаче стоеше и се взираше някъде между дърветата. Нещо беше привлякло вниманието му.

Белами скочи на крака, грабна лъка си и прибяга до сина на канцлера. Триумфален крясък огласи полето и той въздъхна. Не бяха земнородни. Беше Греъм.

Младежът изникна иззад един храст, който беше израсъл близо до редицата с дървета. В едната си ръка държеше копие, а в другата нещо тъмно и голямо. Нещо тъмно, голямо и пухкаво. Копелето беше убило някакво създание, осъзна Белами, но не можеше да прецени дали е доволен, или подразнен от този факт. Нямаше да е лошо да получи помощ при ловуването — просто се надяваше да дойде от някой друг, а не от Греъм.

— Вижте какво си намерих — изграчи момчето и остави плячката си да тупне на земята.

— Греъм, то още е живо — отбеляза Прия и пристъпи към животното, докато останалите се отдръпнаха от страх и отвращение.

Момичето имаше право. Създанието още потрепваше. Беше по-голямо от зайците, които Белами беше уловил, но по-малко от елена. Имаше дълга муцуна, леко закръглени уши и пухкава, раирана опашка. Белами се наведе над животното и видя, че то кърви от рана в стомаха. Щеше да умре, но смъртта му щеше да бъде дълга и мъчителна. Уелс бръкна в джоба си и извади малкия нож, който винаги носеше със себе си.

— Трябвало е да го пронижеш в сърцето — каза Белами на Греъм. — Така щеше да извършиш чисто убийство и животното щеше да умре на мига. Ако не уцелиш сърцето, прережи му гърлото.

Греъм сви рамене, все едно момчето го поучаваше, задето не е затворил палатката с провизии.

— Това е лисица — изтъкна той и подритна създанието с крак.

— Всъщност е миеща мечка — поправи го Белами. Поне така смяташе. Животното приличаше на миещите мечки, които беше виждал на снимки, с тази разлика, че на тукашната животинка ѝ беше пораснало нещо на главата, нещо, което светеше. Кръгче светлина танцуваше върху тъмната трева, докато животното се гърчеше напред-назад. Все едно носеше лампа на главата си, като инженерите, които оправяха фасадата на кораба. Белами имаше смътни спомени, че беше гледал видео с някаква риба, притежаваща подобен светлинен орган, който ѝ служеше, за да привлича плячката си на дъното на океана.

— Чакай малко. Сам ли си ловувал? — попита Лила, а гласът ѝ изразяваше смесица от гордост и порицание. — Ами ако земните човеци те бяха видели?

— Щях да се радвам, ако го бяха сторили. Тогава щяха да се молят да бяха измрели още по времето на Катаклизма. — Греъм се разсмя, хвърли копието във въздуха и го хвана с една ръка. — Ние щяхме да сме техният Катаклизъм.

— Не се дръж като идиот — сопна му се Уелс. Очевидно търпението му се беше изчерпало. — Може да има стотици от тях. Хиляди. Ако се стигне до истинска битка, няма да имаме никакъв шанс.

Греъм вирна брадичката си.

— Според мен това зависи изцяло от онзи, който ни предвожда, не мислиш ли? — рече младежът и изведнъж замлъкна. За момент двете момчета се измерваха с очи, след което Греъм се ухили. — Кой ще одере това чудо? Умирам от глад.

— Поне изчакайте, докато животното умре — намеси се Белами. Погледна към Уелс, който продължаваше да държи ножа в ръка.

— Мъртво е — изчурулика Кендъл. Момичето беше клекнало на земята до миещата мечка. — Току-що му счупих врата.

Белами си помисли, че се шегува, но тогава забеляза, че създанието не помръдва, а странната светлина беше помръкнала. Обърна се изненадано към Кендъл, но преди да успее да я попита откъде се беше научила да прави това, вниманието му привлякоха приближаващи се стъпки.

Кларк бягаше по поляната към тях, а след себе си влачеше земнородната.

— Слушайте, хора! — изкрещя тя. Беше останала без дъх. Очите ѝ светеха със същия блясък, който Белами беше виждал няколко пъти, когато момичето научеше нещо ново за Земята и научният ѝ ум се разпалеше. — Няма да повярвате!

Всички скочиха на крака и наобиколиха Кларк.

— Какво има? — попита Белами.

Очите на Кларк се стрелнаха към него, преди да се върнат на пленничката.

— Кажи им — нареди ѝ тя. — Кажи им онова, което разказа на мен.

В крайна сметка замнородната разбираше английски.

За първи път всички от групата виждаха пленничката. Някои се взираха в нея с изумление и разбутваха съседите си, за да я огледат по-добре, докато други се отдръпнаха нервно назад. Белами забеляза, че Уелс се приближи мълчаливо до лагерния огън и наблюдаваше с интерес Кларк и земнородната.

Пленничката не промълви и дума, а очите ѝ шареха уплашено сред тълпата.

— Всичко е наред, Саша — побутна я момичето.

Саша? Белами настръхна. Кларк знаеше името ѝ? Какво, по дяволите, се беше случило, докато го нямаше?

Земнородната прочисти гърлото си и надигналите се в тълпата шепоти заглъхнаха.

— Аз… аз казах на Кларк, че вие не сте първата група, която идва тук от Колонията.

Поляната потъна в удивителна тишина.

— Невъзможно — възпротиви се Уелс и направи крачка напред. — Откъде можеш да знаеш това?

Саша се намръщи и вирна брадичка, за да може да погледне момчето право в очите.

— Знам — започна тя, а гласът ѝ беше напълно спокоен, — защото ги срещнах.

Сред хората се надигна хаос и всеки бързаше да сподели теориите и страховете си с другите. Уелс сложи пръсти в устата си и изсвири силно. Белами изтръпна, защото си спомни за ужасните години, в които той и майка му криеха Октавия от пазачите. Свиренето беше нейният сигнал да се скрие. Най-накрая тълпата се успокои.

— Срещнала си и други от Колонията, така ли? — попита синът на канцлера с напълно скептичен тон.

— Да. Познавах ги. Позволихме им да живеят с нас, когато катастрофираха тук. — Саша посочи към останките от обгорелия кораб на Стоте. — Вие май не знаете какво е нормално приземяване?

Белами не можеше да слуша повече тези глупости.

— Защо не оставиш урока по история за по-късно и не ми кажеш къде е сестра ми?

— Не знам нищо за нея — отвърна Саша. — Съжалявам.

— Виж, не сме идиоти. — Белами забеляза, че Кларк го изгледа предупредително, но той не ѝ обърна внимание. — Вие убихте Ашър и отвлякохте сестра ми. По-добре започвай да говориш, веднага.

— Белами, остави я да довърши — намеси се Уелс. Звучеше все повече и повече като канцлера, за което нямаше никакво право. Младежът се обърна към Саша: — Просто ни кажи какво се случи — продължи с по-любезен тон той.

Земнородната погледна към Кларк, която ѝ кимна окуражително.

— Друга група колонисти кацна на Земята преди малко повече от година. Членовете ѝ изгубиха по-голямата част от провизиите си при катастрофата. Ние ги приютихме.

— Колко души бяха? — попита Греъм и изгледа Саша подозрително.

— Десет. Макар само седем да преживяха кацането.

— Колко от тях простреляхте във врата? — добави под мустак Греъм, но достатъчно силно, за да могат да го чуят и останалите.

Саша потръпна, но продължи:

— В началото всичко беше наред, макар да бе странно да виждаме нови хора сред нас. Всички се познавахме до болка и това беше първият път, в който срещахме външни. Направихме каквото можахме, за да се чувстват добре сред нас. — Лицето ѝ помръкна, а тонът ѝ охладня. — Те не се отнесоха със същото уважение, затова се наложи да ги прогоним.

Нещо в гласа ѝ възпламени гнева на Белами.

— Какво, по дяволите, означава това? — излая той. Беше му писнало от това момиче и от неясните ѝ отговори. — Къде са те?

Земнородната си пое дълбоко въздух.

— Мъртви са.

Мъртви? — повтори Уелс, за момент изгубил самообладание, а около него се надигна гълчава. — Всички ли?

Саша кимна.

Убийци, помисли си Белами. Земнородните бяха ненормални убийци. Простреляха Ашър без предупреждение. Потръпна, когато потисканата от дни мисъл изскочи на повърхността: Ами ако Октавия вече беше мъртва? Стисна юмруци и ноктите му се забиха в дланите. Ако не си върнеше сестрата обратно, щеше да накара всеки един от тях да си плати. С цената на живота си.

— Значи просто ги убихте? — попита Греъм. — Но това не ви беше достатъчно, затова решихте да убиете и Ашър?

— Не, не се случи така. Ние…

Момчето не я остави да довърши и се обърна към Уелс със самодоволна усмивка:

— Не е прекалено късно да я убием.

— Защо просто не я изслушате? — извика ядосана Кларк. — Тя каза, че не те са убили Ашър!

— Тогава кой го е сторил? — настоя Белами. Положи огромни усилия да не изкрещи въпроса си към Кларк. Защо, по дяволите, беше взела страната на земнородната?

— Никой от нас не предполагаше, че друга група ще кацне на Земята. Но тогава се появихте вие. — Саша погледна към Кларк, а после и към Уелс, все едно идеята да дойдат на тази проклета планета беше тяхна. — Спорихме много и се карахме, докато една група не се отдели от нас. Те са онези, които убиха приятеля ви. — Момичето стисна устни и се обърна към Белами: — Предполагам, че те са хората, отвлекли сестра ти.

— Къде се намират? — предизвика я младежът.

— Ще ми се да знаех. Никой от нас не ги е виждал, откакто ни напуснаха. Вие сте последните, които са ги срещали. Останалите от нас не одобряват онова, което вършат.

— Защо да ти вярваме? — попита Греъм с характерната за него самодоволна усмивка. Сред тълпата се надигна одобрителен хор. — Има начини да разберем дали казваш истината.

— Млъкни, Греъм — сопна му се Уелс и застана между него и момичето. — Кларк, отведи Саша обратно в болничната колиба и я дръж под око, докато решим какво да правим с нея.

— Аз знам какво — намеси се Белами. Кръвта му беше започнала да кипи от яд и безсилие. — Трябва да се въоръжим и да тръгнем след копелетата, които отвлякоха Октавия.

— Недейте! — каза Саша с треперещ глас. — Те ще ви убият. Много повече са от вас.

— Тогава ще те вземем, за да изравним резултата. — Греъм мина покрай Уелс и сграбчи земнородната за ръката.

Пусни я! — нареди му Кларк, но Саша не се нуждаеше от помощ. С едно отмерено движение стовари коляното си в стомаха на момчето, освободи се от хватката му и изви ръката му зад гърба.

— Не ме докосвай — изскимтя Греъм. Момичето го пусна и го изблъска напред, след което залитна няколко крачки назад, все едно това действие беше изпило всичките ѝ налични сили.

— Добре ли си? — попита я Кларк и я хвана за лакътя. Краката на земнородната трепереха.

— Да — отвърна тя с пресипнал глас.

— От колко време не си яла нищо? — попита я Уелс.

— Доста.

Белами проследи погледа на сина на канцлера и настръхна — той беше насочен към огъня и двата заека.

— Няма начин да ѝ дадеш да яде от моя улов — сопна се на Уелс с леден тон.

— Съгласен съм с теб — намеси се Греъм. — Няма да храним тази малка кучка. — Около три четвърти от групата беше на същото мнение. Останалите бяха заети да се борят за последните остатъци от месо по заешките кокали.

Преди някой да има възможност да отговори, от другата страна на лагерния огън се разнесе писък. Белами хукна по посока на звука, а десетина други го последваха. Всичките се блъснаха в гърба му, когато рязко спря.

Тамзин се клатушкаше по поляната. След малко се строполи на земята и изпищя. От бедрото ѝ течеше кръв, точно под кривия ръб на късите ѝ панталонки.

— Майко мила — рече Греъм, който се намираше до Белами и беше прекалено изумен, за да стори нещо друго, освен да зяпа стрелата, пронизала крака на момичето.

Кларк хукна към Тамзин, а Белами се обърна към земнородната. Тя беше в ръцете на ухиления Дмитрий и начумерения Азума. Очите ѝ бяха изпълнени със страх и се стрелкаха между ранената девойка и сенките на гората. Белами не беше толкова глупав, че да се хване на номера ѝ.

Следващия път, когато в лагера им се пролееше кръв, щеше да бъде нейната.

Загрузка...