Страх

И стъпало след стъпало „нещото“ подскачаше до него. Той се притисна в стената, за да избегне всяка възможност за допир, по присъствието на преграда, спираща го да се дръпне, го нервираше още повече.

И какво беше това нещо?

Защо го преследваше?

Какво би му паправило?

И какво би го накарало да се махне?

Той пак се разтресе.

В стаята си намери хинина и го отнесе в банята, за да си налее чаша вода, придружен от „нещото“. Различаваше го съвсем яспо на фона на белите плочки. Тогава реши да го надхитри. Подлъга го, като бавно завъртя глава, отскочи настрапи и навън и трясна вратата след себе си. Почувства се подобре, когато глътна хинина и водата. За миг му хрумна глупавата идея, че трябва да слезе долу и да каже па Мери да не отваря тази врата, но, разбира се, много по-уместно би било да я заключи. Намери ключ и отиде до вратата на банята. След миг езичето щракна. Той едва не се разсмя гласно, но се възпря. Така не бива. Каквото и да е това, то може да бъде обяснено. Нещо не е наред с очите му, това е всичко. Сигурно е от маларията. Нещо, което лекарите още не знаеха за нея.

Влезе в спалнята, свали си сакото и се опъна върху леглото. Топлият въздух, повяващ през отворения прозорец, го унасяше, след малко той отплува в тих сън, в който не го тревожеха видения.

След около три часа се събуди. Слънцето светеше в лицето му, беше станало твърде топло. Чу Мери да му вика отдолу, че обядът е готов. Дали обядът не е малко късен за неделя? Ако се съди по слънцето, наближава четири.

Той стана, прозина се и се протегна, от почивката самочувствието му се подобри значително. Беше му приятно, че е направил нещо, което не можеше да си спомни ясно в просъницата.

Приятният звук на много висок, музикален смях стигна до ушите му, за момент се заблуди, че е Мери. Но не можеше да е тя, Мери се смееше ниско и леко дрезгаво, от нейния смях винаги му ставаше по-уютно, а този… в него имаше нещо неземно. Не го ли е чувал и преди?

Със скок отвори вратата, но звукът не идваше отдолу. Отиде до прозореца и надникна навън - нямаше никой на пътеката или в двора. Но откъде долита този смях? И какво ли се смееше?

В този миг видя движението, като че нещо изтича надолу по стената, за да застане зад него. Той се обърна. Пак размазано във въздуха движение, сякаш нещо се гмурна зад гърба му. Завъртя се.

Но всичко беше безполезно. Нещото, което толкова старателно бе заключил, пак беше при него… и от него идваше смехът.

Що за налудничав смях!

Усещаше огромна умора. Подобре да се престори, че го няма, каквото ще да е. Подобре да извърне глава, да не го чува и да не го вижда. Подобре да смята, чс изобщо го няма. Дали Мери и Томи ще го чуят?

Примирено отиде в банята и си изми ръцете.

- Джим? Джим, старо магаре такова, няма ли да слезеш най-после?

- Идвам, Мери.

Подобре да не показва колко е потресен.

Когато влезе в трапезарията, завари масата покрита с блестящ кристал, сребро и порцелан, а над големия угоен петел в блюдото, заобиколен от картофи и грах, се носеше ароматна пара.

- Ето ви,сър! Изглеждате подобре - каза Томи.

- Той почти не спа снощи - обади се Мери. - Хайде, Джим, момчето ми, грабвай ножа и нарежи онова на порции.

Седна на масата с Томи от дясната страна. Погледна през масата Мери и се усмихна. Колко красива беше жена му и как се чувстваше приласкан, щом го погледнеше така. Как би могъл да се чуди дали го обича или не! Нито една жена не би гледала така мъж, ако не го обича истински.

Взе ножа и вилицата и се зае с нарязването на петела. Изведнъж ножът се разтресе толкова силно, че не беше в състояние да го удържи. Издрънча върху порцелана.

Пронизващ, мелодичен смях точно зад него!

- Томи - опитваше се да говори разбрано, - Томи, имаш ли нещо против тебе да се падне тази чест? Май треперя.

Мери за миг се разтревожи, но той някак я успокои. Томи се захвана с петела, а Мери поднесе салатата, крадешком поглеждаше учудено Джим. Накрая всичко

беше на масата и бяха готови да започнат обяда.

- Ама че пиленце - каза Томи.

- Естествено, при такава цена! - отбеляза Мери. -Ако цените на храната растат все така, скоро ще препречат пътя на обладите.

- Да-а-а - проточено измърмори Томи, - а заплатите са си все същите. Това наричат икономически прогрес - направи всичко толкова скъпо, че никой да не може да го купи, появяват се излишъци, които правителството може да закупи и да изхвърли на боклука, така че данъкоплатецът да разполага с по-малко пари, с които би могъл да купи скъпите стоки. Да, наистина сме развили цивилизацията от времената, когато живеехме в пещери.

Мери се засмя и Джим се вцепени, защото нещото зад него също се смееше. Но съвпадението беше случайно - след малко Томи каза нещо сериозно и смехът прозвуча отново.

Джим се опита да си послужи с ножа и вилицата два-три пъти. Но ставаше още нещо странно. Всеки път, щом докоснеше чинията си, тя мърдаше. Не много, почти незабележимо. Леко, кръгово движение, което преставаше в мига, когато той се отказваше да я пипа. Но щом посегнеше, тя също се раздвижваше. Той съвсем внимателно си измисли повод да си сипе още сос и в този момент бързо погледна под покривката. Но нямаше нищо нередно. Сложи чинията на мястото й и още веднъж се опита да посегне към нея. И още веднъж тя помръдна.

Усещаше се болен.

- Бихте ли… Бихте ли ме извинили? Струва ми сене съм много добре.

- Джим!

- Подобре да повикам лекар - каза Томи. - Изглеждаш твърде блед.

- Не, не. Ще се оправя. Нека само да полета за малко.

- Ще ти запазя обяда топъл - каза Мери.

- Беше толкова хубав обяд - каза Лоури с тъжна гримаса. - Не се безпокойте за мен. Продължавайте.

Смехът прозвуча отново, по-високо и проннзитсл-но. тъмната сянка се носеше край него, докато той бързо влезе в стаята и отиде към леглото. Хвърли се върху него. Но нещо му хрумна, скочи и сложи резето. Пак легна, по не можеше да се овладее. Гърлото му се свиваше, гадеше му се, започна да обикаля в затворен кръг стаята.

ГЛАВА ПЕТА

Часовникът долу отброи единадесет с дълги бавни удари. Лоури, притиснал лице в леглото, се размърда неспокойно и изплува от желаната забрава на дрямката. Събуждаше се, за да осъзнае, че ще му се случи нещо смразяващо страшно, но докато лежеше вцепенен, разширявайки с усилие границите на съзнанието си, той оглеждаше спомен след спомен и ги отхвърляше настрани. Не, нищо от тези неща не беше причината за сегашното му състояние, не знаеше какво би могло да бъде…

Пронизителен звънящ смях достигна ушите му.

Изправи се със спазми във всеки мускул и видя нещото да се носи около леглото и да изчезва от погледа му. Ако само можеше да го види ясно!

Някъде шумолеше хартия, раздвижена от топлия нощен ветрец, сякаш някой ровеше из писанията му. И макар че стаята изглеждаше празна, след малко самотен лист, подхвърчащ из въздуха, легна на килима до краката му. Гледаше, без да смее да го вдигне. Виждаше нещо написано на него. Накрая любопитството надделя над страха, той разгъна листа и се опита да разчете знаците. Но те бяха изписани със старинен, неразбираем почерк, размазваха се и се сливаха. Можа да различи само някакъв час, но и в това не беше сигурен.

„… в 11.30…“

Вгледа се в сенките на стаята, но ако не обръща внимание на онова, което се шмугна под леглото, наглед беше сам. Дали вятърът донесе този лист?

Единадесет и половина? Това покана за среща ли беше? За тази нощ? Той се сви от мисълта, че ще трябва да излезе пак. Но не беше ли възможно да има незнаен приятел, който искаше да мупомогне да намери своите четири часа? Пък и тази нощ ще бъде предпазлив, няма да тръгва по никакви стъпала, ако не знае дали в края ще намери сигурност.

Той стана и в същия миг малкото тъмно нещо се намести зад него, позволи му само най-кратък поглед. Усещаше как отвътре в него се надига ново чувство -нервният гняв, който мъжете преживяват, щом си спомнят, че са проявили страх.

А той съзнаваше съвсем ясно, че се бе държал като страхливец. Позволяваше на всички тези неща да изсмучат разума от главата му, дори без да опита да се бори с тях. Тези същества го подмятаха като чучело в урагап, присмиваха му се, може би даже го съжаляваха! Юмруците му се стегнаха като чукове. Бог му е свидетел, никога преди не му е липсвала смелост, защо трябва да се гуши като подсмърчащо помиярче и да позволява всичко това да го мачка както си иска? Стиспа челюсти, сърцето му не се побираше в гърдите, до болка искаше да се впусне в яростна битка, веднъж завинаги да се отърве от силите, желаещи гибелта му.

Извади палто от гардероба и го облече. Издърпа чекмеджето, взе от него „Колт 38“ и го пусна в джоба си. А в другия джоб сложи фенерче. Край на страха от тези случки. Сега ще срещне призраците лице в лице ■ ще ги съкруши.

Единадесет и половина? Снгурно нещо ще го заведе до мястото на срещата. Може би нещо вече го чака

вън, на улицата.

Високият смях пак прозвъня, той бързо се обърна в опит да ритне тъмното нещо, но то му избяга. Няма значение, и с това ще се оправи, но после.

Тихо се измъкна от стаята си. Вратата на спалнята на Мери беше затворена, вътре беше тъмно. Нямаше защо да я безпокои. Томи сигурно е в стаята за гости до стълбата, вратата беше леко открехната. Закри фенерчето с пръсти, така че само петънце светлина играеше по леглото и се вгледа в лицето на Томи. „Без своята цинично крива усмивка Томи наистина е много хубав мъж, каза си Лоури“. В съня си Томи изглеждаше невинен като момче от църковен хор. Лоури на пръсти слезе по стълбата, излезе и застана в сянката на портала, загледан в пътеката.

Нощта беше топла, слабият ветрец шепнеше тихо и приятно над тревата. Почти пълната луна сияеше в чистото небе, беше изтрила ревниво от него по-малките звезди.

Лоури слезе по стъпалата, като че предизвикваше пътеката да се разтвори пак. Но нищо не се случи. Едва не се усмихна на своята малка победа, стигна до улицата и се огледа. Още не беше единадеет и половина, но почти беше сигурен, че ако го очакват, наоколо има някой да го води.

Малкото тъмно нещо се мяркаше около краката му и смехът звучеше меко като детски. Лоури напрегна нервите си да издържи.

Тази нощ няма да се плаши и да бяга. Тези неща бяха чужди за него преди, но не и сега. Нещо ще дойде да го води, ще бъде храбър и ще осъществи намеренията си…

- Джим!

Видя силуета на Томи в един от прозорците на

горния етаж.

- Джим! Къде отиваш?

Но нещото се раздвижи под дървото пред него, то го викаше:

- Джим! Почакай поне да ти дам шапката!

Студени тръпки пробягаха по тялото му. Нещото го

подкани още по-енергично и той бързо тръгна към него.

Отначало не можеше да определи какво е, толкова дълбока бе сянката. Но след малко различи дребна фигура в расо, висока не повече от четири фута, с почти плешива лъщяща глава. На шията висяха броеница и кръст, сандали от груба кожа откриваха стъпалата.

- Получи ли съобщението ми?

- Да. Къде отиваме? - попита Лоури.

- Знаеш не по-зле от мен, пали?

- Не.

- Виж ти… Нали ме познаваш?

Лоури се вгледа по-внимателно. Имаше нещо не-осезаемо в този малък монах, като че му липсваше вещсственост. Лоури откри, че може да вижда през него, различаваше дънера на дървото и залятото от лунна светлина уличпо платно.

- Аз съм Себастиан. Ти ме изрови от гроба ми преди около шест години. Не си ли спомняш?

- Гробището при църквата в Чезетол!

- А, спомняш си, значи. Но не си мисли, че се гневя. Аз съм твърде смирен човек, никога не се гневя, и ако сега трябва да скитам бездомен, и ако тялото ми беше в пръстта, която твоите копачи разровиха с лопатите си, пак не се ядосвам. Много смиреп човек съм. -Наистина, стоеше някак раболепно приведен. Но все пак в косите погледи, които хвърляше на Джим, имаше нещо озадачаващо лукаво. - Аз си лежах там триста години, а ти ме изрови, защото помисли, че това е развалина от древните ацтеки, заради ацтекските символи по камъните, използвани в постройката. Къде ми е поясът?

- Твоят пояс ли?

- Да, хубавият ми златен пояс. Ти го вдигна, обърна се кьм водача си и каза: „Какво е това? Златен пояс със символи на католическата църква! А аз си мислех, че това е останка от ацтекски сгради. Цяла седмица копахме за иищо, освен един златен пояс“.

- Сега е в музея на колежа.

- Малко се обидих тогава - тъжно каза Себастиан. - „… за нищо, освен един златен пояс“. Харесвах си го, защото сам го направих, разбираш ли, смятахме, че е доста красив. Бяхме покръстили Рачитл, взехме неговото злато и направихме църковни съдове от него, а когато той умря в мината, даже го по1ребахме със златно кръстче. Може ли да си получа пояса?

- Сега не мога да го взема.

- О, трябва да можеш. Иначе няма да дойда с тебе и да ти покажа.

- Какво да ми покажеш?

- Къде си прекарал твоите четири часа.

Лоури помисли малко и кимна.

- Добре тогава. Ще вземем твоя пояс. Ела с мен.

Лоури бързо тръгна нагоре по улицата, малката тъмна сянка точно на границата на зрението му отляво, а Себастиан отдясно изоставаше с крачка, две. Грубите му подметки не издаваха и най-малкия звук по паважа.

Разстоянието до сградата, приютила музея, не беше голямо, Лоури скоро вече ровеше за ключовете си. Вратата се отвори към черен мрак, но Лоури познаваше мястото наизуст и не светна с фенерчето, докато не наближи витрината със златния пояс. Потърси другите ключове и включи фенерчето, за да намери нужния.. Спря. Обходи със светлинния лъч предметите в шкафа.. Поясът липсваше!

Той нервно се обърна към Себастиан.

- Поясът не е тук. Трябва да са го продали на друг музей, докато ме е нямало.

Себастиан наведе глава.

- Значи го няма. И аз никога няма да си го върна, но това не ме гневи. Твърде смирен човек съм. Никога не се гневя. Сбогом, сеньор Лоури.

- Чакай! Ще се опитам да ти върна пояса! Ще го откупя и ще го сложа някъде, където ще можеш да го намериш!

Себастиан спря на вратата, после се скри някъде в тъмното. Лъч светлина се вряза в прохода между витрините. Беше Терънс, пазачът на колежа.

- Кой е влязъл тук? - извика Терънс, стараеше се гласът му да звучи много храбро.

- Аз съм - каза Лоури, пристъпи към светлината и примига.

- Ох, професор Лоури! Ама вие доста ме изплашихте. Май не е време да се занимавате с тези джун-джурии.

- Нещо ми трябваше по работа - каза Лоури. -Исках да си препиша един надпис за лекцията ми утре.

- Намерихте ли го?

- Не. Вече не е тук. Предполагам, че са продали предмета.

- Професоре, Джебсън би продал и собствената си майка, сериозно ви говоря. Намали ми заплатата, ето какво направи. Много съжалявам, чух какво е направил и на вас. Защото много ми хареса тази ваша статия.

- Благодаря ти - каза Лоури, като пристъпваше към вратата, уплаши сеца не би Себастиан да се скрие.

- Е, вярно, попрекалил сте малко, професор Лоури. Аз пък мога да ви покажа хора на село, дето ще ви кажат, че са срещали много неща и не могат да обяснят какви са били. Не е добре за здравето да си просите от демоните да ви смажат.

- Да. Да, сигурен съм, ченее.Трябвадаси тръгвам, Терънс, но ако искаш, мини някой следобед през кабинета ми, щом се събудиш. Ще се радвам да чуя каквото знаеш.

- Благодаря, професор Лоури. Благодаря ви. Ще ви разкажа.

- Лека нощ, Терънс.

- Лека нощ, професор Лоури.

Лоури припряно се насочи кьм най-дълбоката сянка на улицата и когато се увери, че Терънс не може да го види, започна да се озърта за някаква следа от Себастиан. Но пред очите му се мяркаше понякога само тъмното нещо, което навсякъде ходеше с него.

Беше търсил хаотично почти двадесет минути, когато някой тихо го повика. Ето го и Себастиан -криеше се до един храст.

- Ох - с облекчение каза Лоури. - Надявах се, че не си изчезнал. Исках да ти кажа, че ако си склонен да почакаш, ще откупя златния пояс.

- Аз не се сърдя - каза Себастиан.

- Но си искаш обратно пояса, нали?

- Би ми било много приятно. Толкова хубав пояс беше. Направих го със собствените си ръце, с многобройни смирени молитви кьм Бога, и макар че металът идваше от езичниците, работата ми бе изпълнена с любов.

- Ще имаш своя пояс. Но тази нощ трябва да ме заведеш на мястото, където ще намеря четирите часа.

- Значи решил си да ги намериш?

-Да.

- Джим Лоури, чудя се дали эааеш какво ще ти струва да ги намериш.

- Каквато и да е цената, имам намерение ла го паправя!

- Днес си смел.

- Не съм смел. Зная какно трябва да направя, това е всичко.

- Джим Лоури, снощи ти срещна някои неща.

- Така е.

- Тези неща бяха па твоя страна. Те бяха силите па доброто. Не си загубил своите четири часа с тях, Джим Лоури. Нито пък с мен.

- Трябва да ги намеря.

- Не би могъл да понесеш силите от другата страна. Не би могъл да понесеш толкова болка, ужас и зло. Ако ще намираш тези четири часа, трябва да се подготвиш за среща отблизо с другите сили.

- Трябва да ги намеря.

- Тогапа, Джим Лоури, вярвай ми и аз ще ти покажа част от пътя. Останалият път ще го извървиш сам.

- Води и аз ще те следвам.

Изящната малка ръка па Себастиан направи кръстен знак във въздуха, после посочи път нагоре. Лоури се намери па гладко синкаво шосе, което завиваше нагоре и напред сякаш чак до луната.

Себастиан стисна в ръка броеницата си и закрачи напред. Лоури се озърташе, но колкото и да търсеше, не видя малкото черно невдо, нито чу смеха му, ако този смях идваше от него.

Вървяха дълго, покрай просгряни в далечината ни пи и скупчени спящи къщи. Веднъж ги подмша същество с приведена глава и скрито лице, вървеше надолу с бапни морни крачки, но Лоури не разбра какво е.

Пътят под краката им стана начупен, като че някога е бил направен от стъпала, които времето е превърнало в чакъл. Все по-често в пукнатините се появяваха снопчета трева, явно пътят не беше използван много. Отпред мъгливите очертания на планини се оформиха в погледа му, после на Лоури му се стори, че твърде бързо са надвиснали право над тях. Пътят започпа да криви и да се гмурка по склоновете, накланяше се навън, заставаше почти вертикално навътре, тук наглед земетръси и лавини бяха поработили старателно. Даже и сега, както вървяха по него, понякога потреперваше, веднъж с въздишка, завършила в грохот, цяло парче от пътя се срути зад тях, оставяйки пустота след себе си. Лоури вече се тревожеше дали въобще ще успее да се върне.

- Сега става по-трудно - каза Себастиан. - Някога катерил ли си се по планини?

- Не много често.

- Е… досгатъчно силен изглеждаш.

Себастиан се отклони под прав ъгъл от виещия се

път и с лекота закрачи нагоре по почти вертикалната скала. Лоури се закатери и изумен откри, че колкото и висок да му се бе сторил този склон, беше само осем-девет фута и той го преодоля лесно. Повървяха покрай ръба, пътят бързо потъваше долу, докато започнала се вижда като бяла струна. Тук горе вятърът беше малко по-силен, но още топъл, луната светеше дружелюбно. Струваше му се, че имат някаква основателна причина да бъдат колкото може по-незабележими, сега Себастиан се притискаше в друга скала, този път наистина висока.

- Става малко по-лошо - каза Себастиан. - Бъди много внимателен.

Бяха стигнали края и на двете скали, тук рязък завой надясно предлагаше само усещането за грапав камък на опипващите пръсти.

Лоури погледна надолу и леко му прилоша. Страхуваше се от височина не повече от всеки друг, но скалата сякаш падаше безкрайно и беше привидно съвсем отвесна, можеше да си представи как пада през това пространство. Далече, далече долу малък поток, приличащ на парче блестяща тел, се виеше през назъбените скали, тук-там по камъка дървета, смалени от разстоянието, стърчаха като протегнати ръце. Себастиан беше изчезнал зад завоя. Лоури все така опипваше, но не намираше опора.

Наведен силно напред, той видя ръб. Стори му се, че ако се хвърли с протегнати ръце, ще може да го стигне. Наклони се и го сграбчи диво. Хвапа се за ръба, въздухът се вкопчи във висящите му крака.

- Продължавай - каза Себастиан.

Лоури се придвижваше сантиметър по сантиметър. Твърде трудно беше да се удържи, грубата повърхност на ръба нараняваше ръцете му и беше едва забележимо наклонена навън. Опита се да види Себастиан, но му пречеше ръката. Уморяваше се, гадеше му се от страх, сякаш нещо се бе втренчило в него, готово да го хвърли надолу. Погледна над ръба.

Огромно черно петно се бе надвесило над него, две големи очи блестяха в злоба!

Лоури погледна надолу - под него имаше само празнота.

Чу се звук на меко мъркане, тъмното петно се надвеси още по-близо. Нещо започна бавно да откъсва пръстите на Лоури от ръба.

- Себастиан!

Никакъв отговор от монаха.

- Себастиан!

Мъркането над главата му стана посилно и доволно.

Едната му ръка почти губеше допир с ръба, накрая увисна! Лоури се клатеше във въздуха - нещото започна бавно и удовлетворено да отделя от камъка и лявата му ръка. Спомни си за револвера, измъкна го от джоба и го насочи нагоре.

Нищо не се промени в очите. Мъркането омекна още повече. Изневиделица Лоури почувства увереност, че не бива да стреля, макар и да не можеше да я оформи в ясни думи. Ако стреля, върху него ще налети цяла глутница, съмняваше се дали куршумите ще им навредят. Лявата му ръка изтърва ръба, той се преметна далече от скалата, въздухът пищеше в лицето му, нахлуваше в ноздрите му, мракът алчно го поглъщаше.

Виждаше звездите и луната да се въртят в объркан танц, грапавото лице на скалата се носеше нагоре с невероятна бързина, но блестящата нишка на потока едва бе набъбнала, откакто падна.

Не си спомняше допира със земята. Лежеше на толкова гладка повърхност, че я усещаше като метал. Той зашеметено се надигна на колене и надникна над края на този втори ръб. Откри потока все така далече долу, би трябвало дърветата да са спрели летежа му.

Къде беше Себастиан?

Вгледа се нагоре, но не забеляза знак за присъствието на съществото, което го бутна. Погледна наляво и надясно, но не намери начин да слезе от това място. Притисна се в камъка и запристъпва по ръба. Тук имаше малки пещери, в тъмната им паст се криеха същества, които той смътно усещаше. Знаеше, че не бива да влиза. И все пак… все пак, как иначе би могъл да слезе?

Една от пещерите беше по-голяма от останалите, трябваше да влезе в нея, макар че доста от решимостта му се бе изпарила. Пропълзя на колене и длани, пръстите му напипаха нещо като козина, той отскочи назад. Някой го блъсна леко изотзад и го свали отново на колене. Целият под на това място беше от козина, която сухо гьделичкаше дланите му.

Дълбок равнодушен глас каза:

- Вървете пред мен, моля.

Не се осмели да погледне говорещия, който и да беше. Стапа и тръгна напред. Имаше широки плоски стъпала, понякога се спъваше в тях. Явно бе изгубил някъде фенерчето, но и без това не би го използвал от страх. В това място имаше нещо ужасяващо, нещо непреодолимо, което го очакваше в мълчаливо търпение може би зад следващия завой, може би зад втория… Блъсна се в грапава степа и се натърти.

- Продължавайте, моля - каза с досада гласът зад него.

- Къде е… къде е Себастиан? - осмели се да попита.

- Сега не сте с тях. Сега сте с нас. И се старайте да не създавате неприятности, защото долу в един от тези тунели имаме изнепада за вас. Проходът, бедни ми човече, е надясно. Не си ли спомняте?

- Аз… аз никога не съм идвал тук преди?

- О да, идвал сте. Наистина е така. Нали е идвал?

- Сигурен съм, че е идвал - каза друг глас наблизо.

- Много, много пъти.

- А, не толкова много - каза другият глас. - Май всичко на всичко три пъти. Искам да кажа, точно тук, на това място.

- Вървете, вървете - каза първият глас с прозявка.

Всичко, което можеше да направи, бе да насили

краката си. Чакаше го нещо непроизносимо страшно,

нещо, до което не смееше да доближи, нещо, което ще го доведе до лудост, ако само го погледне!

- Вече ни принадлежите, така че продължавайте.

- Какво ще ме правите?

- Ще видите.

Усещаше наклон под краката си, с всяка стъпка нещата като че се събуждаха и отпълзяваха настрани, едва не го събаряха, веднъж се увиваха около глезените му, друг път го блъскаха грубо.

Наклонът беше много дълъг, в дъното му имаше мрак. Не бива да отива там! Трябва да се върне, докато още има време!

- Хайде вървете - казаха скучаещите гласове. -Вече сте наш.

Пред него всичко беше неподвижно. Пред него…. Лоури се отпусна надолу, твърде слаб и болен за да продължи, твърде уплашен от онова пред него, за да направи дори крачка. Всичко се въртеше, нещата наоколо виеха в лицето му.

Тогава чу слабия тих гласен на Себастиан да произнася дълги монотонни изречения на латински.

Себастиан!

Лоури се изправи мъчително и се затътри към звука. Не беше сигурен дали тунелът се е разделил на две и дали върви все още. Не беше сигурен в нищо, освен в гласа на Себастиан.

Зави зад поредния ъгъл и примига в мътната светлина, процеждаща се високо горе през прозорец с цветни стъкла. В това място сякаш имаше само сенки и прах, но лека-полека започна да различава и други неща. Седем бика, издялани от камък, стояха един до друг на висок рафт. Едното копито на всеки бик беше поставено върху кръгъл предмет, равнодушните каменни очи гледаха сцената долу.

Подът беше много хлъзгав, едва можеше да стои на крака и Лоури тежко увисна на мръсна драперия вдясно от него.

Стаята беше пыша с хора, половината от тях -мъже, а останалите - жени. Себастиан стоеше зад малък олтар малко нал главите на множеството. Изящните ръце па Себастиан правеха бавни, отработени движения над главите, очите му гледаха нагоре, за да срещнат лъчите, падащи от високия прозорец. Пред него беше разтворена гигантска книга, кръст и свещен пръстен задържаха страницата на мястото й. А около него в широк кръг бяха жените.

Те бяха красиви жени, всички облечени в бяло, понякога само от качулките им проблясваше червено. Имаха невинни лица на светици, движеха се грациозно и плавно.

Близо до този подвижен кръг от външната му страна стоеше друг кръг - от мъже. И те бяха облечени в бяло, но лицата им не бяха чисти, озъбените им усмивки излъчваха зло. По белите им качулки имаше тъмни петна, които не се и опитваха да прикрият.

Себастиан продължи молитвата и движеше ръцете си над главите им за благословия. Кръгът от жени обикаляше бавыо и тихо около него, но никоя не поглеждаше нагоре, освен когато минаваше пред олтара. А кръгът на мъжете въобще не обръщаше внимание на Себастиан.

Лоури едва не извика. Той видя какво правеха. Когато жените от кръга минаваха зад олтара, мъжете неочаквано посягаха към тях със сгърчени пръсти, а хвърлените през рамо погледи на жените изведнъж се изпълваха с похот, после отново с невинно изражение минаваха пред олтара. Мъжете се побутваха и се под-

хилваха, после пак протягаха ръце.

А Себастиан все се молеше, добрите му очи не се откъсваха от квадрата светлина.

Лоури се опитваше да се измъкне оттук, но подът беше толкова хлъзгав, че с мъка се удържаше на крака и не можеше да побегне. Тогава видя какво заливаше пода. Два-три пръста дебел слой кръв!

Той закрещя.

Всички се обърнаха и впериха погледи в него. Себастиан сведе глава с блага усмивка. Другите си мърмореха, сочеха го и се зъбеха, усещаше се все по-силният им гняв.

Неочаквано седемте бика на рафта оживяха с рев. Подритнаха с крака, кръглите предмети помръднаха, сега се виждаше, че това са човешки черепи. Отново удариха с копита, черепите се стовариха от рафта насред разгневената тълпа, събориха няколко жени и мъже, но не засегнаха Себасгиан.

Лоури не можеше да избяга. Не можеше да диша. Тълпата вече виеше от ярост, очевидно всички смятаха, че той е хвърлил черепите и се втурнаха към него.

Малко преди да го стигнат, той успя да се справи с наклона. Затича нагоре колкото можеше бързо. Вълно-образно меняща очертанията си сянка се стрелна и му препречи пътя.

- Къде отиваш?

Лоури лудо захвърли нещото настрани и продължи своя бяг.

Удар изотзад го събори, един глас изкрещя:

- Къде си тръгнал? Трябвада стоиш тук ида видиш всичко!

Но Лоури се изправи и се втурна. Ревът на тълпата се чуваше по-слабо, но той знаеше, че сега около него имаше други неща, летяха отзад и ниско над главата му,

жадуваха да се спуснат и да спрат бягството.

Блъсна се в степа, по когато стана, за да потърси път напън, вече я нямаше. Виковете на тълпата се засилваха. Той вече се опитваше да намери изход, разрани си ръцете. Проблясваха ножове, студеното ухапване на острие по китката му веднага бе стоплено от собствената му кръв, изтичаща от раната. Той се хвърли напред и падна от високо. Пръстите му сграбчиха трева, осветена от луната, той скочи и затича, бягаше по пясък, който го бавеше и се препъваше. Още можеше да чуе бръмчене отгоре и отзад. Вече се измъкваше от тълпата, но дали би могъл някога да се избави от тези сенки?

- Себастиан!

Но нямаше пикакъв Себастиан.

- Себастиан!

Слабо бръмчащи същества над главата муи размазани очертания на неща, които препускаха заедно с него. Лунната светлина падаше бяла върху обширно равно пространство, приличаше на пресъхнало солено езеро. Беше излязъл на открито, за него нямаше нито скривалище, нито убежище. Беше излязъл на открито, преследван от неща, които не можеше да види, които искаха да го отведат обратпо!

Някаква сянка се очерта пред него в далечината. Тон с усилие се поспря, за да промени посоката и да се отдалечи от фигурата. Имаше нещо в шапката и, в тъмното наметало, във висящото от ръката…

Джек Кеч!

Намерп се пред една падпна, заспуска се мъчително надолу. Пропълзя по дъното и се промъкна навътре в малка горичка. Някои го викаше, но той не можеше да различи думите. Някой, който пе биваше ннкога.

никога да го открие тук! Наоколо и високо над него бяха белите планини, предлагаха му убежище и той навлизаше все по-дълбоко сред тях.

Дърветата растяха по-нагьсто, тревата беше мека и сякаш го пазеше.

Нещо тежко си пробиваше път през храстите, с намерение да го открие и той лежеше съвсем безмълвно, плътно притиснат в земята. Нещото идваше все по-наблизо, гласът мърмореше неразбрано.

После гласът се отдалечи, прашенето на клони се чуваше по-слабо и Лоури се отпусна на влажната трева, опитвайки седа успокои дишането си. Лунната светлина ваеше крехки форми от сенките, нощният вятър носеше топла ласка. Той дишаше тихо, сърцето му вече не удряше като чук.

Чувството, което го заля, беше почти като опиянението от победа. Не намери своите загубени четири часа! Не ги намери! Повдигна се леко и подпря брадичка в дланите си, гледаше невиждащо бялата сянка пред себе си.

Не намери своите четири часа!

В този миг очите му се фокусираха върху нещото, пред което лежеше. Осъзна, че се е изпънал върху надгробие, усети свежия аромат на цветя, цъфнали доста кьсно за пролетта наоколо.

На белия камък се виждаше надпис.

Но що за надпис бе това?

Той се примъкна по-наблизо и прочете:

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ Роден 1901 Починал 1940 Почивай емир

Той отскочи назад.

Привдигна се на колене, успя да се изправи. Нощта се въртеше лудо около него, отново прозвуча пронизи-телпият смях и малкото тъмно петно се стрелна, за да избяга от погледа му.

Крясъкът му раздра тишината, той се завъртя и безумно затича падалече.

За миг бе памерил покой, покой и отдих, до камъка на своя собствен бъдещ гроб!

ГЛАВА ШЕСТА

Когато се събуди на следващата сутрин, по слънчевите лъчи, падащи на стената, установи, че има още поне половин час преди времето за ставане. Обикновено можеше да се излежава, да се протимл и да се увива в одеялото, зада се наслаждава на мързела. Но този път имаше нещо различно в утрото.

Червеношийка, кацнала в клоните на дървото пред прозореца, въртейки глава ту наляво, ту надясно, търсеше отвисоко червеи по земята. От време на време забравяше за червеите и писукаше с неудържимо веселие. Някъде от двора й отговаряха със същите звуци. Въпреки ранния час някой беше включил косачка за трева и нейното странно радостно бръмчене се допълваше от безгрижно фалшиво подсвирване. Другаде някой тръшна задната врата на къща, малко кученце изквича, после явно мярна друго куче и се впусна до самозабрава в свирепи закани. Лоури чуваше Мери да си пее разсеяно на първия етаж, не довършваше и половин куплет от песничка, която му се струваше непозната. От площадката на втория етаж, точно пред вратата на неговата спалня, се чу скърцане на паркет, в звука се съдържаше неясна заплаха.

Дръжката на вратата се завъртя безшумно, открехна се тесен процеп. Пак изскьрца паркет, една от пантите на вратата тихичко протестира. Лоури притвори очи, преструваше се на заспал, видя как вратата се

отвори още малко. Вцепени се.

Лицето на Томи с корона от разрошеиа тъмна коса надничаше през пролуката, пръстенът на Томи просветна върху ръката, натискаща дръжката. Лоури лежеше неподвижно.

Очевидно Томи се увери, че Лоури спи, защото на пръсти прекрачи прага и застана пред леглото. Той постоя така, очите му гледаха от неподвижното лице, като че бе готово да се усмихне ида каже „Добро утро!“, ако Лоури се събуди… а ако не се събуди, тогава…

Очите на Лоури бяха почти затворени, досгатъчно, за да заблудят всеки, но не и да му попречат да вижда Томи. Защо ли, питаше се Лоури, трябва да лежи и да се преструва? Какво необичайно имаше в Томи, за да налага тази предпазливост?

Червеношийката сигурно видя своя червей, изпи-сука и се гмурна надолу към поляната. Домакиня викаше след малкото си момче, припряно добавяше още поръчки към списъка за покупки.

Томи си стоеше и се вглеждаше в Лоури, докато пе се увери, че Лоури още спи, после погледна към вратата, може би за да е сигурен, че Мери още е на долния етаж и беззвучно пристъпи към главата на Лоури.

Лоури изпита моментно желапие да посегне и да сграбчи бялата риза на Томи, ио дремещ досега инстинкт за самозащита се смеси с любопитството и го подтикна да види какло ще стане.

Дланта на Томи мипа плавно над очите па Лоури. И още веднъж. По тялото на Лоури пропълзя безчувственост.

Време беше да се размърда. Ще покаже, че се е събудил и ще поздрави Томи… Но не можеше да се движи. Сякаш беше замръзнал. А Томи се наведе, докато лицата им се доближиха на три пръста разсто-япие. За миг Лоури видя в устата на Томи големи кучешки зъби като на вампир, но преди да се увери в това, зъбите пак изглеждаха нормални.

Томи остана в същата поза повече от минута, накрая се изправи, хладна усмивка изтриваше хубостта от лицето му. Отново прокара ръка над челото на Лоури, кимна спокойно, обърна се и се измъкна на площадката. Вратата бавно се притвори след него.

Мина време, преди Лоури да си върне контрола върху движенията, но и след това усещаше слабост. Седна на края на леглото, беше несигурен в силите си като човек, който току що е дал кръв. Щом събра досгатьчно енергия, отиде при огледалото и тежко подпрян на бюрото, погледна отражението си.

Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко под настръхналите вежди, че трудно различаваше зениците си. Косата му се беше сплъстила. От лицето му бе изчезнало изражението на побойник, с което се опитваше някак да компенсира своята свенливост. И очевидно беше загубил доста килограми от теглото си - бузите му бяха потънали навътре към костите, виждаше се бледосив като търбуха на дъждовен облак, стресна се от приликата си с мъртвец.

Постара се да забрави колко усилия му струваше всяко движение и се зае да премахне следите от перв-ното напрежение. Грижливо се обръсна, изкъпа и облече и когато пак погледна в огледалото, връзвайки вратовръзката, успя да си вдъхне малко кураж.

Въпреки всичко, ето още един свеж пролетен ден. Джебсън да върви по дяволите, старият тъпанар ще бъде мъртъв много преди Джеймз Лоури. Дяволите да ги вземат и тези четири часа, нали и рицарят това каза -какво са четири часа? Дяволите да ги вземат и призраците, които го нападаха. Има и смелост, и сила да преживее и тях. Има предостатъчно смелост и воля, няма ца го принудят да се откаже от твърденията си в статията. Нека да правят най-лошото, на което са способни!

Слизаше но стълбата, закопчавайки сакото си, поддържаше духа си с напън, напомнящ употребата на физическа сила. Тъмното нещо беше точно встрани от него, високият пронизващ смях отекваше в далечината, но той беше решил да не им доставя удоволствието да се вслушва в него. Напук на тях ще се държи както винаги. Ще поздрави Мери и Томи с удоволствие и ще изнесе днешната си лекция пе по-малко сухо и обстойно от когато и да било.

Мери го погледна недоверчиво, но като видя, че той привидно е много подобре, обгърна с ръце врата му и му даде целувката за добро утро. Т оми вече седеше на масата.

- Виждаш ли? - каза Мери. - Не можеш да нараниш това старо парче гранит. Бодър е както винаги.

- Проклет да съм, ако не е - отвърна Томи. -Между другото, Джим, единадесет и половина през нощта не е най-подходящото време за разходки. Дано си се опазил от неприятности.

За момент го доядя на Томи, че спомена това. Сякаш и Томи искашетези омразни случки да са му все пред очите. Но пък Томи говореше толкова приятелски, не би могъл да му желае злото. Все пак… сгранното посещение и…

- Ето ти закуската - Мери сложи пред него чиния с пържени яйца и шупка. - Няма закъде да бързаш, но те съветвам веднага да се заемеш с пея.

Лоури й се усмихна и зае мястото си до масата. Докато вземаше ножа и вилицата, още мислеше за

Томи. Посегна към яйцата…

Все така леко, чинията помръдна.

Лоури погледна въпросително Томи и Мери - дали са забелязали? - Очевидно не. Пак вдигна с вилицата малко от яйцата.

Отново чинията мръдна настрани.

Той остави вилицата.

- Какво има? - попита Мери.

- Май… май не съм много гладен.

- Но ти нищо не си ял от закуската вчера!

- Е да-

Той храбро хвана вилицата. Чинията бавно се раздвижи. И вгледан в нея, той осъзнаваше нещо.

Когато пе гледаше кьм Томи, с крайчето на окото като че забелязваше вампирските му зъби. Насочи погледа си право към мъжа отсреща, но не видя нещо необичайно в устата на Томи. „Започват да ми се привиждат разпи глупости, каза си Лоури“. Пак се наведе над чинията.

Но нямаше съмнение, наистина виждаше. Щом отмести поглед от лицето на Томи, появиха се жълтите вампирски зъби, издуващи напред долната устна!

Чинията помръдна.

Малкото тъмно петно щъкаше зад него.

Отнякъде се чу високият пронизващ смях.

Лоури изтощи смелостта си в опита да остане седнал. Впери очи в чинията. Ако не се опитваше да я докосне, тя оставаше абсолютно неподвижпа.

В този миг видя още нещо. Щом отмести поглед от Мери, и тя се сдоби с вампирски зъби като Томи!

Вторачи се в нея, но това беше познатото мило лице.

Погледна настрани.

Устата на Мери бе обезобразена от тези жълти вампирски зъби!

Само ако можеше да види устите им ясно! Тогава би бил сигурен!

Тъмното нещо се измъкна от погледа му.

Опита се да се храни и чинията помръдна.

Той отскочи от масата и обърна стола. Мери го гледаше със страх в очите. Томи също стана.

- Имам среща преди първата лекция - каза Лоури с грижливо сдържан глас.

Погледна Томи и видя вампирските зъби на Мери. Погледна Мери - беше същата както винаги, но можеше да забележи вампирските зъби на Томи.

Той бързешком отиде в преддверието, грабна палтото си, Томи го последва и направи същото. Мери застана пред него, гледаше нагоре в лицето му с изумление.

- Джим, има ли нещо, което би трябвало да узная? Джим, можеш да ни се довериш.

Той я целуна и сякаш усети вампирските зъби, които не можеше да види ясно.

- Добре съм, мила. Не се тревожи за мен. Нищо лошо пе се е случило.

Очевидно тя не му повярва и мислеше напрегнато, повика го чак когато той слезе по стъпалата и се зарадва на устойчивата пътека:

- Джим, шапката!

Той й махна и закрачи към улицата. Томи трудно успяваше да не изостане.

- Джим, старче, какво ти става?

Когато не гледаше право в Томи, можеше да види вампирските зъби съвсем отчетливо… и лукавото, не обещаващо нищо добро изражение на лицето му.

- Нищо не ми става.

- Но не е така, Джим. Ставаш от масата снощи, после към единадесет и половина или горе-долу по това време се втурваш нанякъде като обладан от хиляди дяволи, а сега пак скачаш от масата. Има нещо, което не ми казваш, Джим.

- Сам знаеш отговора - неохотно каза Джим.

- Не… не те разбирам.

- Нали ти беше този, който започна да ми говори за демони и дяволи.

- Джим - каза Томи, - мислиш си, че имам нещо общо с това, което ти се случва?

- Почти съм сигурен.

- Радвам се, че каза „почти“, Джим.

- Онова питие, а после всичко изчезна за четири часа и загубих…

-Джим, в света няма такава отрова, която да причини подобна загуба на паметта и да не остави други последствия. Поне това признай, Джим.

-Е…

- И ти го знаеш - настоя Томи. - Каквото и да се случва с тебе, по никакъв начин не идва от мен.

- Ами…

- Нека не се караме, Джим. Аз искам само да ти помогна.

Джим Лоури не отговори, вървяха в мълчание. Лоури вече беше гладен, от закусвалнята пред тях се носеше гьлчава и миризма на кафе. Опитваше да не си спомня какво му се случи тук вчера.

- Ти върви - кажа Джим на Томи. - Трябва да се срещна с един човек тук.

- Както кажеш, Джим. Ще се видим ли за обяд?

- Предполагам.

Томи му кимна и се отдалечи. Лоури влезе и се настани пред тезгяха.

- Чудесно! - каза Майк, радостен, че не е загубил клиент с празните си приказки. - Какво да бъде, сър?

- Яйца с шупка - каза Джим Лоури.

С облекчение установи, че тази чиния не мърда. Започна да му се струва, че Томи доста е забъркан във всичко, което му се случи. Ядеше като прегладнял.

Половин час по-къспо той влезе в аудиторията. Чувстваше се добре в толкова познато място, изправен на подиума гледаше как студентите влизат в сградата. След малко ще дойдат тук и той ще започне монотон-ното си изложение за древни вярвания в древни цивилизации, и може би в края на краищата всичко е наред в този свят.

Огледа се дали всичко си е на мястото и дали е почистена дъската, на която ще пише…

Стоеше и гледаше дъската над подиума. Странно. Винаги ги почистваха преди почивните дни. Какво означава това изречение?

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

Що за любопитен почерк! Твърде подобен на онзи в бележката, но сега можеше да го разчете лесно. Същността? Ти си Същността? Това пък какво е? Чакай ни в кабинета си? Кого? Или какво? Обзе го болезненото предусещане за наближаваща беда. Що за трикове? Грабпа гъба и ядосано започна да трие съобщението.

Отначало то не се поддаваше, после, когато триеше първата дума, тя бавно изчезна. След това втората, третата, четвъртата! Ето, вече изчезва! Той толкова се стараеше, че не остана и най-малка следа.

После първа дума, втора дума, буква по буква в отмерен ритъм, то се появи отново. Той се разтрепери.

Пак грабна гъбата и изтри съобщението. Бавно,

буква по буква, то се появи отново.

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

Захвърли гъбата в мига, когато влизаха първите двама студенти. Чудеше се какво ли биха могли да помислят за това съобщение. Дали да не измисли някакво обяснение, да го включи в лекцията… Не, те са свикнали с чудатите послания по черните дъски, останали от предишни часове. Най-добре изобщо да не му обръща внимание.

Студентите шумяха, местеха столове, поздравяваха се през цялата стая. Едно момиче беше с новата си рокля и уж без да иска я показваше на всички. Момче си имаше нова любима и се стараеше да изглежда много мъжествен в очите й, но и да не му пука за пред приятелите. Тропотът, приказките и скърцането постепенно замряха. Прозвуча звънецът. Лоури започна своята лекция.

Само дългогодишният навик, подпомогнат от чести погледи кьм книгата, му позволиха да се справи. В един или друг момент през часа собствените му думи нахлуваха за малко в съзнанието му и изглеждаше,че говори достатъчно разумно. Студентите си водеха записки, дремеха, шепнеха си, дъвчеха - съвсем нормален учебен час, те явно не виждаха нищо по-особено.

- Това лъжливо схващане, както и природи ата неохота на човешките същества да навлизат и изследват въпрос, толкова тясно свързан с боговете, какъвто е болестта, са станали непреодолима преграда векове наред за всякакъв напредък в областта на медицинската наука. В Китай…

Да чака в кабинета си? Какво би могло да го чака там? И какво би трябвало да означава Същността?

- … даже когато били открити медицинските средства, с които може да се преодолее треската или да се облекчи болката, хората приписвали факта на непоносимостта на демона, отговорен за заболяването, точно към тази билка или пък към магическите свойства на ритуала. Даже самите лекари още дълго прилагали определени ритуали, отначало защото се чувствали несигурни и заради спокойствието на пациента, което е важен фактор за по-голямата вероятност той да бъде излекуван. Състоянието му могло да бъде подобрено, като привидно се зачитат неговите вярвания.

Какво облекчение - беше способен да стои пред тях и да им говори, сякаш нищо лошо не се е случило. И това наистина беше един нормален учебен час - студентите зяпаха през прозорците навън, където слънцето светеше ярко и дружелюбно, а тревата беше хладна и влажна.

- Във всяка култура медицинското лечение започва историята си от грохота на шаманските тъпани, с които шаманът се опитва да изгони злите духове от своя пациент.

На това място той обикповепо пускаше малка шега за пациента, който се опитвал отчаяно по този начин да излекува тъпапчетата на ушите си, но сега не можа да я каже. Питаше се защо.

- Отначало човешката предразположеност към болести била използвана като доказателство за съществуването на духове и демони, защото в много случаи поне външно не се забелязвала разлика между здравия човек и болния, а каквото човек не може да види, приписва го на дяв… - Той се вкопчи в катедрата. -Приписва го на дяволи и демони.

Но не е ли чудно, че шаманските тъпани са лекували хората? Не е ли чудно, че заклинанията и талисманите за здраве са били безбройни поколения наред единствената защита на хората срещу бактериите? Не е ли чудно, че в самата медицина все още имаше най-различни остатъци, чиито следи водеха направо назад към демоните и дяволите? Ами купчината патерици в онази мексиканска църква, показваща помощта на вярата даже в „безнадеждните“ случаи. Църквата! А сега, когато хората се обърнаха от църквата към една напълно материалистическа култура, не е ли странно колко кървави и мрачни са събитията по света? Демони на омразата и демони на разрухата, чиято цел е да се присмиват на човека и да струпват върху него беди! Духове на земята, на водата и на въздуха, вярванията в които са забравени и те безпрепятствено вършат своето зло по света.

Той спря. Студентите вече не си шепнеха, не дъвчеха, не гледаха през прозорците, нито пък дремеха. Широко отворени младежки очи се бяха вперили в него с любопитство.

Осъзна, че е произнесъл гласно последните си мисли. За момент, не по-дълъг от една изразителна пауза, той огледа аудиторията. Млади умове, готови и чакащи да погълнат всичко, което един уважаван човек би могъл да им предложи, попивателни за полуистини, откровени лъжи и пропаганда,наричани образование, материал,който да бъде излят във всяка форма, избрана от техните наставници. Как може да знае дали някога ги е учил на истината? Той даже не би могъл да каже дали разпространението на самата демокрация е било правилно или грешка. Това бяха деца от следващото поколение, на прага на брака и легалните сражения на бизнеса. Може ли той, след всичко преживяно, да им каже нещо, което ще им помогне? Той, толкова сигурен през толкова много години, че всичко може да бъде обяснено от материалистическата наука, той, кой-

то преброди далечни места, видя неща и разговаря със същества, които отричаше толкова години! Можеше ли п сега да каже това, което толкова често бе повтарял преди?

- … и заради точно това вярване, дълбоко вкоренено в нашите прадеди, никой от нас днес не е сигурен дали има някаква истина в тези древни размишления. А може би…

Но защо да отстъпва днес? Нали той трябваше да избере формата на седящите пред него. Защо да стои тук и да лъже, щом преди десетипа часа ходеше сред призраци, водеше го свещеник, мъртъв отпреди повече от три века, беше бнчуван от невидими за него същества, щом и в момента хвана с крайчеца на окото си черно нещо, което хвърляше сянка и там, където нямаше слънце? Той ще избере формата на седящите пред него. Защо да се страхува от тях?

- Хората на науката - започна отново със спокоен глас, - винаги са искали да премахнат страха от човешките умове, като казват, че няма причина за страх, само защото истинската причина на нещо не може да се види. Днес хората широко разпространяват идеята, че всичко е обяснено, и че даже някой е отправил погледа си към лицето на Бог в светлината на волтовата дъга. Но аз, който сега съм тук, аз не съм сигурен в ншцо. Обърнах поглед назад и открих, че безбройни милиарди хора, живели до началото на този век са управлявали живота си с дължимото уважение към свръхестествения свят. Човек винаги е знаел, че му е отредено нещастие на тази земя и допреди частица от секундата по геологическия часовниктой е разбирал, че трябвала има същества, недостъпни за познанието му, които чудато се забавляват, като ш мъчат.

В тази аудитория и в този момент има поне пет-шест талисмана, в които притежателите им вярват доста сериозно. Наричате ги тали смали за късмет и сте ги получили от някой, който ви обича или пък сте се сдобили с тях при случка, която ви е непосилно да разберете. Значи наполовина вярвате в богинята на късмета. Наполовина вярвате в бога на бедите. Всички вие понякога сте забелязвали, че точно когато сте били най-сигурни в собствената си неуязвимост, това е бил и моментът, в който се сгромолясвате. Да кажете, че никога не боледувате, сякаш е покана към болестите да ви налетят. Колко приятели познавате, които са се надували пред вас, че никога не са имали злополуки и след време ви се налага да ги посещавате в болницата след нещастен случай? Ако тези вярвания не бяха се загнездили у вас, нямаше нервно да чукате на дърво всеки път, щом се похвалите колко ви върви.

Това е съвременен свят, пълен с материалистически „обяснения“ и все пак няма машина, която да ви осигури късмета. Няма ясни твърдения за някакъв закон, който служи за определяне на човешката съдба. Знаем, че лицата ни са обърнати към светлината и, макар да отхвърляме всякакво доверие кьм свръхестественото или кьм каквито и да е злонамерени богове, пак разбираме, при това ясно, че гърбовете ни са в мрака и пустотата и че едва ли разбираме степента на нещастията, които сме създадени да преживеем. Говорим за „щастливи случаи“, носим талисмани за късмет и чукаме на дърво. Поставяме кръстове над своите църкви и строим камбанариите с арки. Когато се случи нещастие, чакаме и останалите две и не се успокояваме, докато не се случат. Вярваме в бога на доброто и тази вяра ни крепи, или бродим безпомощно из здрачни ями на живота, оглеждайки се за демоничния носител на разрухата, който ще ни отнеме щастието, или пък пагло насочваме цялата вяра кьм себе си и предизвикваме съдбата да опита най-лошото. Треперим в тъмното. Смразяваме се в присъствието на мъртъвци. Някои от нас се обръщат към мистични науки като астрологията или номерологията, за да се уверят, че пътят им е чист. И нито един човек в тази стая, ако бъде поставен в къща, за която се говори, че е населена с призраци, не би отрекъл твърдо съществуването им. Ние сме интелигептни хора, устните ни произнасят думи на неверие, но обръщаме очи да търсим зад себе си каква ли опасност би могла да ни сполети от онази черна пустош.

Защо? Значи е вярно, че около нас съществуват демони, дяволи и духове, чиято ревност към човека ги води до съзнателното творене па злото? Или въпреки изводите на науката за вероятностите, отричащи обяснението чрез съвпадение, да твърдим, че човечеството само си навлича нещастията? Има ли сили, които нямаме сетива да възприемем?

Само като въпрос, искам да ви попитам - възможно ли е всички ние да притежаваме някакво дремещо възприятие, което в съвременната суета да е изостанало в развитието си? Дали нашите прадеди, остро усещащи първобитните опасности, са отделяли внимание за индивидуалното развитие на това възприятие? И дали защото сме препебрегнали възможността да развием своите сетива, сега сме „слепи“ за свръхматери-алните въздействия? И дали не е възможно във всеки момент да преживеем внезапното възраждане на това възприятие и съвсем живо, като в ярката светлина на мълния, да видим онези неща, които ревниво заплашват нашето съществуване? И ако видим дори за кратък миг свръхестественото, бихме започнали да разбираме проблемите, заобикалящи човека. Но ако преживеем това прераждане и после разкажем какво сме видели, дали не биха ни нарекли „луди“? Но какво да кажем за виденията на светците?

Като деца всички сме усещали призраците на мрака. Дали е възможно това възприятие да е по-будно у детето, чийто ум все още пе е затънен от прекомерния товар на факти, факти и още факти? Няма ли и днес в този свят хора, които общуват със свръхестественото, но които не могат да покажат или да обяснят това, зада им повярват, защото на другите липсва това особено възприятие?

Давам ви нещо, върху което да размислите. Дълги седмици ме слушахте търпеливо и запълвахте тетрадките си с драсканици за етнологията. Нито веднъж през цялото време досега не съм ви накарал да помислите върху нещо или да си зададете въпрос. Ето го и звънецът. Помислете върху това, което ви казах.

Половината от тях като че мислеха дали това не е някоя от знаменитите шеги на професор Лоури. Другата половина, по-чувствителните, май се питаха дали професор Лоури не е болен?

Но за Лоури нямаше значение какво си мислят. Той седеше на стола и отбягваше погледите им, като се преструваше, че подрежда бележките си.

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

ГЛАВА СЕДМА

«Лоури седеше в кабипета си, загледан в купчините хартия, пръснати по бюрото и се чудеше на начина, по който завърши своята лекция. Мислеше за това и му се струваше, че човек е обречен да се отрича от своите убеждения и предразсъдъци. Кълне се разпалено, че никога няма да направи нещо и след време трябва да направи точно това. Отрича вярвания, най-чужди на природата му, а след време злопамерената съдба му затъква гърлото с тях. Само като си помисли - той, Джеймз Лоури, етнологът, е почти готов да признае свръхестествените сили… И ето го тук, чака. Какво чака?

Онези четири часа?

Това го накара да стане и да обикаля из стаята, приведен като звяр от джунглата, затворен в клетка. Улови се, че го прави и потърси спокойствие, като разбутваше с крак разни пакети, гледаше надписите по тях - бяха изпратени от Юкатан. За да ги класифицира, ще му трябва година усилен труд, самият той не знаеше точно какво има в пакетите. Обработени каменни сечива, отломки от зидария, гипсови отливки от следи, миниатюрни изображения на идоли, древен свитък в запечатана метална кутия…

За да запълни времето, махна хартията от първата попаднала му кутия и я сложи на бюрото си. Свали капака. Оказа се просто череп, открит до жертвен камък, последна останка от някой нещастник, на който още жив са изтръгнали сърцето от тялото, за да задоволят измисленото от жреците желание на някое жестоко божество, искащо да се прероди. Просто един кафяв череп с кухи дупки вместо очи. Беше го извадил от земята едва ли не с безразличие, толкова бе привикнал към работата си. Защо сега не можеше да го погледне, без да потръпне?

Името - то е причината. Сигурно е това! Неговото име, издълбано върху надгробния камък.

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ Роден 1901 Починал 1940 Почивай емир

Колко странно, че някак се озова върху тревата над собствения си гроб. И още по-странно бе да намери там единственото място на покой през миналата нощ. А датата? 1940 година?

Той преглътна сухата буца, заплашваща да го задуши. „Тази година?“ Утре, следващата седмица, след месец?

Починал 1940

И е намерил убежище от мъченията си.

Вратата се отвори и влезе Томи. Лоури знаеше кой е, но все не се решаваше да го погледне в лицето. А когато го направи, очите му се плъзнаха нагоре, видяха злобната усмивка и тези жълти вампирски зъби. Но щом погледна право в Томи, беше си същият, когото винаги е познавал.

- Значи животът ти се струва твърде скучен - каза усмихнато Томи. - Но сигурно не искаш да изпратиш някого в химическия факултет за малко нитроглицерин, нали? Или все пак искаш?

- Какво толкова съм направил?

- Ами нищо особено, само дето една от твоите студентки почти загуби съзнание от истерика. А останалите, или поне някои от тях, бродят наоколо и си мърморят нещо за дяволи и демони. Само не ми казвай, че си стигнал до моето мнение за тези неща.

- Не до твоето мнение - каза Лоури. - Човек е принуден да вярва в това, което вижда.

- Виж ти, виж ти, ето ти го и старият шаман Лоури! Ти наистина ли мислиш всичко, което според тях си им казал?

- А какво друго мога да мисля. От две денонощия ходя сред призраци и говоря с тях, преследвам ги и те ме преследват.

- Доста спокойно говориш за това.

- И защо не бива да съм спокоен?

- О, няма причина. Но си значително по-малко възбуден, отколкото през последните дни, по-точно -събота и неделя. А това… ами, още ли виждаш…

- Тук е - отвърна Лоури. - Човек може да свикне с всичко.

Вратата се отвори за втори път и те се обърнаха към влизащата Мери. Тя не знаеше за объркването, предизвикано от лекцията на Лоури и не искаше да го разпитва, явно усещаше, че може би тя самата е предизвикала някои от чудатите му постъпки. Изглеждаше поупла-шена, дори и като се усмихваше, но щом Лоури също й се усмихна, тя засия.

- Здравей, Джим. Здравей, Томи. Минавам за мъничко по съвсем домакинска причина, Джим. Хазната, колкото и да ми е неприятно, вече си показва дъното.

А пролетта и празният килер май искат дрехи и някои други покупки.

Лоури извади чековата си книжка.

- Ето затова - каза Томи, - никога няма да се оженя.

- Но е удоволствие-каза Лоури, докато пишеше чека.

- Имам два часа до следващата лекция - каза Томи. - Може ли да нося торбите?

- За мен е удоволствие да имам такова товарпо магаре - Мери леко се поклони.

Л оурн и даде чека и тя го целуна. Томи я хвана под ръка и двамата излязоха от кабинета.

Дали някаква сетивна илюзия караше Лоури за миг да усети вампирските зъби в устата й? Дали особеният ъгъл, под който светлипата падаше върху лицето й, го караше да вижда тези зъби? А дали обикповената ревност го накара да повярва, че видя изпълнен с любов поглед към Томи, когато излязоха?

Разтърси яростно глава, искаше да се освободи от тези ужасии мисли и се обърна към бюрото си - лице в лице с черепа. Ядосано сложи капака на кутията и я захвърли по-далече от себе си. Но капакът не се задържа, нито пък кутията остана върху купчината - черепът се изтърколи е кух звук и накрая спря с нос към пода. Той го ритна и черепът бавно тупна в ъгъла, откъдето слепите очни кухини го гледаха с мек укор. Един зъб беше паднал и се виждаше като кафяво петънце на килима.

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ Роден 1901 Починал 1940 Почивай емир

Мислите му съвсем се объркаха, вече не можеше да си спомни дали това е черепът на Себастиан или не е, даже дали е извадил нещо друго от гроба на Себастиан, освен пръст и един златен пояс. От дълбините на паметта му, претъпкани в училищните години, изплуваха думите, Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът“. Произнесе ги на глас няколко пъти, преди изобщо да разбере какво казва. После си позволи мрачна шега - промърмори „Бедни ми Лоури. Аз помня го, Хорацио…“

Опита се да се засмее на себе си, но не можа. Усещаше отново как нервите му се изпъват до скъсва-пе, чуваше ехото от думите на старата жена. Котки, шапки, плъхове… Котки, шапки, плъхове. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховетеще теизядат, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката? Шапки, прилепи, котки, плъхове. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Още ли искаш да си намериш шапката?

Още ли искаш да си намериш шапката?

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА?

Той се отблъсна от бюрото и събори с трясък стола си на пода. Г рубият звук му донесе някакво облекчение,

но в момента, в който го чу…

Шапки, прилепи, шгьхове, котки. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Прилепи, прилепи, прилепи, прилепи. Плъхове, плъхове, плъхове, плъхове. Шапки, прилепи, котки, шапки, плъхове, шапки, прилепи, плъхове, котки, шапки, плъхове, прилепи, котки…

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА, ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ?

-Не!

- Тогава - каза детски гласец, - ти си Същността.

Той разярено оглеждаше кабинета в търсене на

собственика на този глас. Но кабинетът беше празен.

В следващи миг Лоури ясно видя движение на стената срещу бюрото, откъдето бяха махнали библиотечен шкаф, а зад него се откриваха безсмислени криволици по напуканата мазилка. Не откъсваше поглед от това място, откри, че то заема определена форма. Първо смътните очертания на лице, после, малко по малко, се оформи и тялото. На главата се появи коса, очите леко се раздвижиха, ръката се протегна от стената и останалото я последва.

- Би ми било неприятно, ако съм те уплашила -каза високият мелодичен глас.

Нещото изглеждаше като дете на не повече от четири години, момиченце с дълги златисти къдрици и приятно закръглени крака. Облечена беше в рокличка с волани, много чиста и бяла, имаше вързана в косата панделка, също бяла. Лицето и беше кръгло и хубаво, но с доста странна красота, не съвсем детска. Очите бяха толкова тъмносини, че почти изглеждаха черни, дълбоко в тях се криеше поглед, по-подходящ не за невинно дете, а за вечно обладана от похот развратница. Устните бяха пъпни и влажни, леко отворени, сякаш за да срещнат целувката на разпален любовник. И като ореол от мрак я заобикаляше кълбеста сянка. Безсрамните очи бродеха ласкаво по лицето на Лоури, тя се настани върху бюрото му.

- Но аз не те плаша, нали?

- Ти… ти какво си? - каза Лоури.

- Как какво, дете, разбира се. Нямаш ли очи? -После добави замислено: - Знаеш ли, ти си много хубав мъж, мистър Лоури. Толкова голям и груб…

В очите и изплува мечтателен поглед, малкото розово езиче се стрелна да овлажни устните й.

- Ти ли написа онова съобщение?

- Не. Но идвам да ти кажа за какво се отнася. Вече си сигурен, нали, мистър, Лоури, че не искаш да намериш своята шапка?

- Не искам!

- Много приятна шапка беше.

- Никога повече не искам да я виждам.

Тя се усмихна и се отпусна назад сладострастно, малките обувки потропваха по бюрото. Прозя се и се изпъна, изгледа го продължително. Малките пълни устни потрепваха, езичето ги облизваше от време на време. С видимо усилие тя се върна към разговора.

- Ако си свършил с глупостите и с неверието в нас - започна тя, - и ако ни помогнеш срещу другите, ще ти кажа нещо, което ще се радваш да чуеш. Така ли е?

Лоури се поколеба и кимна. Усещаше тежка умора.

- Беше при своя приятел Томи Уилямс точно преди да загубиш своите четири часа, нали?

- Ти сигурно знаеш повече за това от мен - горчиво каза Лоури.

Тя се засмя и Лоури се сгърчи - позна звука, който го преследваше през тези безкрайни часове. Погледна я изучаващо и откри, че образът й пулсира, а мрачният

ореол наоколо се свива и разширява, сякаш дишаше някакво голямо нечисто същество. Тя подритна бюрото със своите чехлички на малка принцеса и продължи:

- Томи Уилямс ти каза истината. Ти ни предизвика и каза, че не съществуваме, а ние знаем повече за тебе, отколкото ти самия. Разбираш ли, и без това всичко беше предопределено. На всеки няколко поколения, мистър Лоури, пие си разчистваме сметките с човечеството. И сега започна точно такъв период. А ти, мистър Лоури, ще бъдеш натоварен с контрола на всичко, защото пие се нуждаем от човешки контрол.

Тя се усмихна и на меките бузки се появиха трап-чинки. Приглади роклята с жест на момиченце и го загледа, подритвайки бюрото.

- Това искахме да изразим със „Същността“, мистър Лоури. Ти си Същността, центърът на контрола. Обикновено всичко живо прсмипава през това в мимолетни мигове. Може би и ти в някой ден от живота си внезапно си помисли „Аз съм аз“? Е добре, това осъзнаване па самия себе си е сродно па състоянието, наричано от хората божественост. За миг почти всяко живо същество в този свят е било единствената Същност, точката, в която се фокусира целият живот. Като факел, предаван от ръка на ръка. Обикновено невинни малки деца, като мен, биват избрани и затова детето мисли толкова много за собственото си „Аз“.

- Какво се опитваш да ми кажеш?

- Как какво - с престорена скромност каза тя, -казвам ти, че сега настъпва период, в който ние избираме Същността и възлагаме тази функция само на един човек. Вярвам, че на твоя Томи Уилямс му е известно това. Докато си жив, този свят ще бъде оживен. Докато ти ходиш, чуваш и виждаш, този свят ще се движи. Разбираш ли, непосредствено около тебе целият жи-

вот ще се съсредоточи в доказване, че е жив. Но не е. Другите около тебе са само кукли. Това щеше отдавна да ти се случи, но беше трудно да установим връзка с тебе. Ти си Същността, единственото живо нещо в този свят.

Мрачният ореол около нея дишаше полека. Тя докосна с изящните си ръчички бялата панделка, после ги скръсти в скута си. Гледаше втренчено Лоури, ленивият поглед на развратница се появи в очите й, устните и леко се разтвориха. Дишането й се ускори.

- Какво… какво очаквате да направя? - каза Лоури.

- Ами нищо. Ти си Същността.

-Т-той е-е-е С-сьщ-н-носг-та! - изрева хор от гласове в различни части на стаята.

- Но защо ми казваш това?

- За да не се тревожиш от нищо и за да не направиш нещо необмислено. Ти се страхуваш от Томи Уилямс. Обаче Томи Уилямс, също като Джебсън, като Били Уоткинз, е само кукла, която се движи.

- Но ако е така, защо той дойде тази сутрин при мен, наведе се над мен, гледаше ме в лицето, а аз не можех да помръдна?

Тя се напрегна.

- Какво ти направи?

- Само ме гледаше в лицето. И все забелязвам вампирски зъби, когато не гледам право в него…

- О! - потресено и с болка извика тя. - Значи не е възможно!

- Н-не е-е-е в-въз-з-мож-ж-но! - изрева хорът.

- Твърде късно е - отсече тя. - Нищо не можеш да направиш. Томи Уилямс е водачът на другите. И ти трябва някак да си разчистиш сметките сТоми Уилямс.

- Защо?

- Той вече ти е отиел част от тъканта на твоята душа.

- Той беше тук само преди няколко минути.

- Всеки път, когато те види, той ще се опитва да ти отнеме още! Трябва да предотвратиш това!

- Как? - извика Лоури.

Но малкото дете беше изчезнало, черният ореол потъмняваше още повече, започна да се стапя от върха надолу, накрая заприлича па малъкчерен кръгъл предмет. И изчезна н клъбце дим!

- Как? - изкрещя Лоури.

Само отзвукът на собствения глас от стените му отговори. И когато спря погледа си върху напуканата мазилка, това беше само напукана мазилка и не приличаше пито на лице, пито на каквото и да било.

Какво беше това нещо?

И къде беше сега?

Лоури зарови лице в дланите си.

Когато часовникът отброи дванадесет, Лоури стана повече по силата на навика, отколкото от желание да напусне кабипета си. Разяждаща болка на лошо предчувствие бе обхванала цялото му същество, като че подсъзнателно очакваше удар да го смаже всеки мигот най-пеочаквана посока. С усилие потискаше предчувствието; изправи рамене, облече палтото си и излезе, оглеждайки се напрегнато. Но още едно чувство постепенно изплуваше в съзнанието му - чувството, че нищо не може да му навреди. И докато първото избледняваше, второто се надигаше все посилно. Наподобяваше вярата на религиозен фанатик в бог, който се интересува лично от него, а това преди винаги бе чуждо на Лоури. Както вървеше през бързащите тълпи студенти в коридорите и по стълбите, той започна да осъзнава

собствените си големина и сила.

В края на краищата беше едър мъж, но твърде силната му стеснителност досега не позволяваше много да се спира на този факт, по-скоро мислеше за личността си като нещо недорасло и дребно, без ясно да си представя това. Група атлети от колежа мина покрай него и той едва не се усмихна - беше и по-висок, и по-тежък от тях. Колко странно, че досега не беше забелязал това. Сякаш бе открил златна мина, или прекрасна жена изведнъж му се бе обяснила в любов, или пък чуваше милиони хора, станали прави, да приветстват до самозабрава Единствения.

Навън един студент се бе настанил на стъпалата, за да гали гърба му отпускащата слънчева светлина, в ръцете си държеше вестник. Когато мина покрай него, Лоури мимолетно се запита какво ли става по света и надникна в страниците.

За миг си помисли дали не ослепява.

На хартията нямаше нищо напечатано.

Просто бял лист, но студентът явно го четеше с жив интерес!

Лоури продължи, леко разтревожен. Но възбудата от физическото напрежение да ходи му върна приятного усещане и след малко забрави за вестника. Няколко малки групички студенти стояха на тротоара и си бъбреха. Един мъж усърдно буташе косачка по поляната. Претича момче с жълтия плик на телеграма в ръка.

Изневиделица Лоури бе връхлетян от необичайна представа за нещата наоколо - зад него ставаше нещо, което той трябваше да знае. Спря и рязко се обърна.

Момчето беше спряло да тича, но веднага тръгна отново. Мъжът с косачката не мърдаше, но сега пак я буташе. За неуловимо кратък момент групичките студенти не размахваха ръце и не се смееха, но незабавно

продължиха.

Лоури крачеше напред и размишляваше над това. Може би нещо ставаше с главата му, нещо подобно на лъжлива памет. Сигурно само въображението му го караше да вярва, че всичко извън погледа му е спряло.

Старият Били Уоткинз, станал по-рано от обикновено, куцукаше кьм него. Спря и докосна с пръсти шапката си.

- Подобре ли сте днес, Джи…, професор Лоури?

- Много подобре, благодаря.

- Е, грижи се за себе си, Джим… професор Лоури.

- Благодаря, Били.

Лоури продължи по пътя си и отново го обзе това чувство. Спря и погледна през рамо. Старият Били Уоткинз се беше отпуснал като босганско плашило, но щом Лоури забеляза това, старият Били се заклатушка надолу по улицата. Човекът с косачката, момчето, студентите - всички бяха спрели, само за да се раздвижат пред погледа на Лоури.

Твърде странно, каза си Лоури.

Очакваше го и още нещо чудновато по пътя му. Теглена от кое каруца се тътреше вдясно от него - и конят, и каруцата бяха замръзнали насред улицата, когато погледна встрани, но щом впери поглед в тях, пак се затътриха.

Стигна малкото кафене, където преподавателите имаха навикала обядват. Отвори вратата сред тишина. Никакво тракане на ножове и вилици, никакво дрънчене на чинии, никакъв шум от разговори. Тишина. Но само за миг. Лоури влезе в кафенето и тракането, дрънченето и гласовете избухнаха с пълна сила като пусната на средата грамофонна плоча. Иначе нямаше нищо особено в това място. Няколко преподаватели се

провикнаха да го поздравят, студентите па опашката му кимаха вежливо, някой му предложи да седне.

- Наистина срамно е това, което Джебсън направи с тебе - с отвращение каза един от по-младите преподаватели. Някой очевидно го ритна под масата, защото лицето му се сгърчи от болка, но бързо се проясни. - И пак казвам - истински позор.

- Сандвич с пилешка салата и чаша мляко - каза Лоури на сервитьора.

После поговори с хората на своята маса за дребни случки в колежа и им разказа анекдот за последната си експедиция в Юкатан. Усещането за самообладание, съчетано с „всеобхватността“ на собствената му личност, му позволяваше да се чувства добре. По-късно, когато се разделяха, разбираше, че приятелството му с неколцината събеседници е станало малко по-близко. Но все пак тук имаше нещо смущаващо през цялото време. Няколко пъти се опита да се вслуша в разговора на масата зад него, но чу само звуци, само бъркотия от звуци.

Сети се, че е понеделник и се отпусна с облекчение. Нямаше повече лекции този ден, натоварените му дни бяха вторник и четвъртък. Можеше да излезе и да се поразходи, да се порадва на слънчевите лъчи и да забрави за всичко, което му се случи.

Заведението почти се беше опразнило, когато той излизаше. За секунда спря пред вратата, чудеше се накъде да тръгне. И видя, че не всичко е наред с тази толкова позната улица.

Имаше две неподвижни коли на платното, шофьорите сякаш бяха заспали. Момче на велосипед се подпираше вяло на едно дърво. Трима студенти стояха прегърбени на пресечката.

Тези хора трябва да са мъртви!

Ноне. Точно в момента шофьорите седнаха изправено, а колите потеглиха. Момчето с велосипеда се отдалечаваше, лудо натискайки педалите. Студентите здраво сграбчиха учебниците си и небрежно се отдалечиха към общежитията.

Лоури се обърна и погледна в кафенето. Касиерът се беше опънал върху сметачната машина. Сервитьор бе застанал насред залата с единия крак във въздуха и крепеше поднос с чинии на дланта си. Закъснял посетител почти беше потопил лице в супата сн. Лоури неволно направи крачка към тях.

Сервитьорът плавно продължи движението си. Касиерът започна да драска нещо в дебела тетрадка. Посетителят шумно се зае със супата.

Озадаченият Лоури се извърна и тръгна надолу по улицата. Какво ставаше с него?

Спря пред будката за вестници и си купи един. С човека в будката всичко беше наред, защото старецът както винаги се засуети с надежда, че клиентът няма да си попска рестото.

Лоури се опита да пренебрегне случките, конто бе наблюдавал и продължи нататък. Погледна вестника. Не го учуди кой знае колко, чей този също беше празен, но се ядоса на продавача. Върна се с бързи стъпки кьм будката. Друг мъж стоеше пред нея и сн купуваше вестник, но сега и той, и продавачът бяха неподвижни, подпрени на тезгяха. Лоури забеляза, че и този вестник с празни страници. С отвращение захвърли своя на улицата и сн тръгна.

Лоури крачеше безцелно на север, този път скоро щеше да го изведе извън града, жадуваше за уютного спокойствие на потока, в който бе плувал преди много време, за шума на ветреца във върбите край него. Бе срещнал и други странни прояви, които го изумяваха.

хора, животни и птици, които се раздвижваха с миг закъснение. Убеден беше, че това закъснение му се привижда, или пък мозъкът му, преуморен от събитията през последните два дни, просто не отбелязва събитията навреме. Без да се безпокои прекалено, стигна до мястото, където искаше да отдъхне. По едно време се сети, че там сега е разположен завод за целулоза. Но с приближаването си не откри никаква следа от завода, нито димът му мърсеше небето.

Намери мястото край един вир, обичаше да се гмурка тук напук на табелата „Градска вододайна зона. Не замърсявайте“. Опъна се върху хладната трева под топлината на слънцето. Колко доволен беше, че дойде тук, но и колко различен от момчето, мързелувало в това убежище през дългите ваканции. Малко по малко се отпусна в щастлива леност и сънливо си припомняше нещата, които бе мислил и правил като момче. Тогава баща му го караше да изпитва страхопочитание, а сега, точно като баща си, беше професор в „Атуърти“.

Стори му се забавна мисълта, че сега самият той би трябвало да е обект на тогавашното си боязливо възхищение и той надълго и широко си представяше какво би казал на онова момче, лежало по цели часове точно тук, как би му казал, че загадката на света на възрастните не е никаква загадка, а е само несигурен навик да се пази достойнството, може би роден от представите на юношеството, а може би просто оправдание за понамаляла жизненост, или пък удобен щит, с който човек може да отблъсква света от себе си. И всъщност колко ненужно бе да се тревожи това малко момче. Положението да си „пораснал“ бе съпроводено с не по-малко тревоги, и не по-малко безсмислени, от детството.

След малко осъзна, че дочува забързани удари на чук и ръмженето на камиони. Опита се да пренебрегне това звуково нашествие, но то настоятелно увеличаваше силата си и накрая събуди любопитството му. Какво ставаше в околността?

Стана и ияптппшя през върбите, забеляза наполовина издигната стена. Какво ли беше това? Излезе от укрити ето си и стреснато видя двеста или повече работници да носят материали, да забиват пирони, да зидат тухла по тухла с бързина, пятшта ваша дгидтпнитунпгггнятдргргя Заиу дът растеше пред очите му, с д вора, реэе£Воарите, купчините греди, портала и всичко останало! Но какво е това фантастично бързане! Тон приближи още и забеляза как работниците хвърляха по някой поглед към него. Щом го забележеха, хората придобиваха някак объркано изражение. Един техник се разпсува и ги пришпори да работят. И след минута заводът беше готов. Работниците припряно потънаха във вратите му и се върнаха с кутии и пакети с храня, но след мш техникът пак се развика, сякаш правеха нещо лошо, работниците пак бьрзешксм влязоха, разнесоха се гръмките звуци на работещи машини и ревът на изпускана през клапаните паря Чяшутът заработи с гтъгиа сила. Върбите бяха изчезвали. Вчерашното поточе вече беше бетониран водоизточник!

Замаян, Лоури обърна гръб и бързо закрачи обратно към града. Тези събития така го разстроиха, че започна да му прилошава. Как беше възможно появата му така да влияе на ставащото около него?

Когато влезе в града, светът все така го очакваше. Хората стояха вдървено, докато той ги видеше и тогава се задвижваха, точно като кукли на сцена.

У него се зароди попозрение и тон неочаквано тръгна в друга посока. А какво ставаше с всички тези къщи?

Какво ставаше с тях?

Извървя половин квартал, където никога преди не беше идвал и внезапно тръгна по пътеката в р.дин двор.

Точно както очакваше. Тези къщи имаха фасади, но нищо друго зад тях! Бяха фалшиви!

Продължи нататък, някъде хора правеха закъснели опити да довършат фалшивите фасади и да добавят към тях другите фалшиви стени, но работеха объркало и неловко, изглежда появата и присъствието на Лоури караше коленете им да омекват.

А какво ще открие на главната улица? Никога не беше влизал в много от магазините. Чувстваше, че трябва да довърши докрай тази проверка и забърза натам, без да обръща внимание на въздействието, което оказваше върху тези кукли.

Наближаваше главната улица, но малко преди да завие зад ъгъла, достигна го пронизан от ужас глас:

- Джим! Джим! Джим! О Господи! Джим!

Изскочи на улицата и спря потресен. Всичко наоколо беше покрито с привидно мъртви хора. Лежаха върху воланите на колите и в канавките. Облягаха се вцепенено по витрините на магазините. Полицаят-регулировчик се беше отпуснал като парцал върху своя подиум. Два коня лежаха, както бяха впрегнати, а фермерът се беше свлякъл от капрата, долната му челюст висеше като на труп. И през този хаотично нахвърлян килим от кукли тичаше Мери. Беше без шапка, с разрошена коса, очите й широко отворени от непоносим страх.

Той я повика и тя едва не падна от радост. Хълцайки, с протегнати напред ръце тя се хвърли на врата му и зарови в гърдите му обляното си в сълзи лице.

- Джим! - ридаеше тя. - О Господи! Джим!

Той нежно приглади косата й, докато гледаше улицата да се съживява и да се връща към дребната си суета, с която беше свикнал. Полицаят наду свирката си, конете скочиха и дръпнаха напред, фермерът задъв-ка и шло. Купувачи и продавачи купуваха и продаваха, нямаше нищо сбъркано по цялата улица. Но Джим знаеше, че ако погледне назад, хората, които сега го подминаваха, пак ще са спрели отпуснато, защото никой не дърпа конците на марионетките.

Позната фигура бодро крачеше към тях. Томи въртеше в ръката си тънък черен бастун, шапката му се беше капнала назад, на красивото му лице беше застинала обичайната ехидна гримаса. Той ги позна и спря.

- Здравей, Джим! - И после, загрижено: - Случило ли се е нещо с Мери?

- Ти знаеш какво се е случило с Мери, Том Уилямс.

Томи го погледпа неразбиращо.

- Нещо не схващам, старче.

- Не че не би искал - Джим студено се усмихна на сарказма си. - До гуша му дойде от това.

- От какво?

- Ти взе нещо от мен. Искам си го. Както виждаш, зная какво си направил.

-Е, и?

- Искам да ми върнеш тази част от моето аз.

- Обвиняваш ме…

- Че си крадец.

- И какво?

- Докато бях цял, всичко вървеше добре в този свят. А сега тази част от мен липсва…

Томи се разсмя развеселен.

- Значи светна ти пред очите, а?

- Том Уилямс, аз ще поправя това или ще свърша с тебе.

Смехът на Томи сякаш се чупеше, той завъртя бастуна с явното желание да го използва за удар.

- И какво те прави толкова важен?

- Нито зная, нито ме интересува. Моето си е мое. Върни ми тази моя част, Том Уилямс.

- И да загубя от себе си? - усмихна се Томи.

- Моето си е мое - настоя Лоури.

- Вярвам в едно по-комунистическо отношение към проблема - каза Томи. - Представяш ли си, аз искам тази част от тебе и със сигурност възнамерявам да я задържа.

Сега вече вампирските зъби в ъглите на устата му личаха ясно.

Лоури отстрани Мери. Пресегна се, сграбчи палтото на Томи и го придърпа към себе си. Томи някак се измъкна от ръцете му и на свой ред замахна силно с бастуна. За миг светът около Лоури се превърна в черно мастило. Но успя да се изправи, за да се хвърли към гърлото на Томи. И отново бастунът го повали. Той зашеметено се подпря на ръце и колене, опитваше се да проясни замъглените си сетива. Бастунът го удари още веднъж, усети сблъсъка на бузата си с плочите на тротоара.

След малко едно лице доближи неговото, лице, от което стърчаха жълти вампирски зъби. Болезнена слабост, сякаш губеше кръв, го прикова към тротоара.

Томи се изправи, а Лоури откри, че не може да помръдне. Томи изглеждаше двойно по-голям и силен отпреди.

Мери дълго гледаше Томи, изражението на лицето й бавно се променяше от изумление до доволно съгласие. И Лоури разбра защо е така. И тя не беше нищо, освен кукла, по-оживена от останалите, защото е била по-близо до източника на сила. А когато Томи отне част от него, тя започна да се раздвоява между тях, защото всеки от двамата можеше да й вдъхне живот. И сега, когато Томи притежаваше „всеобщността“, не

можеше да има съмнение кого ще последва тя.

Тя дори не погледна Лоури, проснат на тротоара. Погледна нагоре в лицето на Томи и се усмихна нежно. Томи й отвърна с усмивка и хванати под ръка, те се отдалечиха.

Лоури извика след тях, но те не се обърнаха:Изчезнаха зад ъгъла.

Тогава улицата взе да се запъва и да спира. Постепенно и не докрай. Тук-там някоя кукла потрепваше. Тук-там някоя уста беззвучно се отваряше. Ужасеният Лоури само гледаше тази сцена.

За него светът беше почти мъртъв!

Тялото му тежеше толкова, че трудно би паправил и едно движение. Но знаеше - трябва да ги преследва, трябва да ги намери, да си върне жизнената сила, която му откраднаха. Да живее само с частица от нея, в свят на полутрупове, би означавало лудост!

А Мери!

Как можа… Но нали тя беше само кукла. Кукла като всички други. Не е нейна випата. За всичко е виновен Томи. Томи, когото смяташе за свой приятел!

Беше почти агония да пълзи, но продължаваше, сантиметър по сантиметър, пречеха му телата, лежащи в ярката слънчева светлина. Усещаше все по-сил-ната горещина. И огромна умора. Ако си почине малко, може би ще събере сили. В един двор видя храст с гъста сянка и в пълзя в хладината. Само малко да си почине, а после ще открие Томи и Мери!

ГЛАВА ОСМА

Събуди се малко преди здрачаване. Усещаше се схванат, беше му станало студено. Не можа веднага да си припомни какво се беше случило, изправи се на колене със съзнанието, че трябва нещо да направи, но не беше в състояние да го определи. Що за летаргия! Дали бе засегнала и мозъка му?

Но не, всичко беше наред с мозъка му. Да! Томи и’ Мери и светът на привидно мъртвите!

Тази почивка наистина му помогна чудесно. А може би…

Огледа се през клоните на храстите. По улицата ходеха хора, съвсем очевидно беше, че Томи би трябвало да е някъде наоколо и Лоури получаваше част от силата като другите кукли. Може би това ще му помогне! Ако успее да се доближи до Томи, самото въздействие на Томи ще го подкрепя и е възможно да спечели загубеното.

Прокрадваше се в сенките на улицата, нащрек за появата на Томи. Но не, не забелязваше никакъв признак за присъствието му. Дали пък Томи не е в някоя от онези къщи? Може би е на вечеря? И седи така, че може да поглежда навън и да вижда улицата?

А може би обяснението е друго. Щом сега Томи има всичко, тези марионетки ще продължат престорения си живот, и Лоури между тях. Но той знаеше, а те…

Престана да се крие. Един мъж стоеше до пощен-

ската кугия на ъгъла. Той би могъл да знае къде е Томи. Лоури си придаде безгрижен вид и приближи човека, без да бърза. Канеше се да отвори уста и да зададе въпроса си, когато сърцето му подскочи.

Това беше Томи!

Томи, с изкривена в подигравка уста и лукав поглед в очите!

Лоури се завъртя и забърза далече от него, но щом разбра, че не го следват стъпки, позабави крачка. Погледна назад и човекът на ъгъла не откъсваше очи от него, във въздуха звънеше лек радостен смях.

Защо не може да се изправи срещу него? Дали трябва да го завари заспал, за да си открадне загубеното?

Лоури спря. Нима не можеше да постъпи по-хит-ро? Например да обясни па някои от тези кукли какво се е случило със света и така да си осигури помощ? Ако са мнозина, ще нападнат Томи, ще го смажат с тежестта си и ще вземат от него това, което по право принадлежеше на света.

Продължи, търсеше някого, с който да сподели плана си. Мъж поливаше с маркуч поляна зад ограда от нагъсто забити колове, Лоури застана до нея и го повика с ръка. Мъжът тръпга към него лениво, без да изпуска маркуча.

Лоури искаше да започне, когато погледна човека в лицето. Въпреки здрача то се виждаше ясно!

Това беше Томи!

Лоури в миг се обърна и побягна и пак лекият смях сякаш увисна във вечерния ветрец.

Тръгна бавно, упорито отказваше да се предаде на паниката. Няма смисъл да си губи ума, все още има шанс. Не може всеки да е Томи.

Скоро видя жепа, която бързаше към дома си. Ако й каже, а тя повтори на съпруга си… Да. Ще я спре.

Той вдигна ръка и тя заотстъпва от него, но не забеляза явна заплаха и го изчака да заговори. Успя да каже само една дума и видя коя е.

Мери!

Сърцето му пропусна един удар. Ето я тук сама! Ако я помоли… Пак заговори. Но лицето й излъчваше презрение, тя му обърна гръб и се отдалечи.

На Лоури му трябваха няколко секунди, за да се опомни от това. Но той нямаше да се признае за победен. Към него идваха трима студенти. Поне студентите сигурно ще му се подчинят, а тези бяха облечени в пуловери с емблемата на колежа. Той застана на пътя им.

Когато те спряха и го погледнаха, той започна да говори. И млъкна. Всяко лице, което погледнеше, се превръщаше в Томи! И па всяко лице виждаше подигравателната усмивка и лукаво злия блясък в очите.

Лоури отстъпи назад, отдалечаваше се от тях зад-нешком. Извъртя се и побягна и не спря до следващия квартал.

Там видя жена, но знаеше, че не бива да я спира, даже от три-четири метра в светлината на уличната лампа можеше да се увери, че това е Мери. Той засрамено нахлупи по-надолу шапката си и прегърбен я отмина, после, когато тя се отдалечи, отново затича.

Бягаше покрай други минувачи - всеки, който го погледнеше, имаше лицето на Томи или на Мери. А след малко започнаха да му подвикват.

- Здрасти, Джим - всеки път присмехулно казваше Томи.

- О, това си ти, Джим - казваше Мери.

Натежаващият мрак и мътните светлини на уличните лампи потискаха Лоури. Ту ставаше малко по-топло, ту бързо застудяваше. Фасадите на къщите стояха студено равнодушни в тъмнината. Осветените прозорци го гледаха като горящи очи и му се подиграваха.

- Здрасти, Джим.

И отново:

- О, това си ти, Джим.

Пръснатите полянки и скупчените храсти населяваха нощта с чудати призраци. Малки сенки претичваха в краката му, а понякога се отъркваха в тях и му оставяха усещането за нещо меко и с козипа. А веднъж, когато стъпи на тротоара на улицата, нещо люспесто изчезна със секунда закъснение.

Тогава лицето на Томи, само лицето, заплува зловещо в сивия мрак. Видението беше прозрачно и неясно, но усмивката си беше па мястото, а лукавите очи го гледаха неотлъчно. Лицето избледня и остави след себе си само блещукащите очи.

Някаква фигура затанцува пред него, почака той почти да я стигне и припряно му се измъкна, за да започне отново танца и да ш вика. Нещо познато в движенията му показа чия е тази фигура. Уморено разпозна Мери, лицето й застинало в презрение. Накъде и защо го водеше?

- Здрасти, Джим.

- О, това си ти, Джим.

Сенки и навъсени фасади на къщи гледаха студено. Сенки по тревата или скрити до дърветата. Меки неща се блъскаха в краката му, огромна сянка като разперени криле посягаше да погълне целия град.

Размазани бели облачета на лица се носеха сякаш па протегпата ръка пред него. Томи и Мери. Мери и Томи.

Отгоре се чуваше шумолепе като крилете на прилепи. Отдолу - дълбок гърлен звук. И в мириса на прясно окосена трева и разлистващи се дървета се вплиташе аромат, който не можеше да определи. Аромат. Измамен като лицата, които неуморно плуваха пред очите му. Парфюм… на Мери. Парфюмът на Мери. Смесен с миризмата на екзотичен тютюн. Екзотичен тютюн. На Томи.

Всепоглъщащият тъмен облак се простираше неспирно, лампите мъждукаха все по-слабо, сенките се сгъстяваха и тръгваха несигурно на разстояние зад него. Всяка сянка, неподвижна докато я доближи, се надигаше и тръгваше с останалите. Тъмно, още по-тъмио и в един миг звуците ги нямаше. Никакви звуци или миризми. Само прозрачното видение на усмивка, пълна с присмех, избледняваща, винаги далечна.

Той немощно се облегна върху парапета на малкия каменен мост зад църквата, слушаше водата: „О, това си ти, Джим. Здрасти, Джим“.

В другия край стоеше тъмна, гъста сянка. Същество с провиснала надолу шапка и с черно наметало, стигащо до обувките с катарами. Грижливо сплиташе въже. Лоури знаеше - ще си почине малко и после ще мине по моста при този мъж от мрака.

- О, това си ти, Джим.

- Здрасти, Джим.

Тихи, слаби бълбукащи гласове, едва чути, бавно замиращи. И вече нищо не остана от тази усмивка. В небето нямаше нищо, освен огромна сянка и печалното скимтене на вечерния вятър.

Уличната лампа хвърляше бледа светлина над него и в нея се опита да види водата. Гласовете там, долу, сега бяха по-тихи от шепот, само бълбукащо мърморене, мек и успокояващ звук.

Долови проблясък на негцо бяло във водата и се наведе още малко, без особено да се интересува от факта, че това е отражение на собственото му лице в повърхпостта на черното огледало под него. Гледаше как образът става по-ясен, как се появяват неговите собствени очи и уста. Сякаш виждаше себе си долу, своето аз, много по-исгинско от това, което се облягаше на хладния камък. Лениво махна на своя образ. Той като че дойде по-близо. Опита пак да му махне. Дойде още по-близо.

С внезапна решителност той протегна и двете си ръце към иего. Образът изчезна от водата, но не си отиде.

Джим Лоури се изправи. Бавпо и дълбоко вдиша свежия въздух на вечерта и погледна нагоре към звездите в небето. Обърна очи към улицата и видя разхождащите се хора да се наслаждават на аромата на окосена трева. Тогава погледна моста и видя стария Били Уоткинз да пуши доволно лулата си, облегнат на един камък.

С чувство, което беше почти тържествено, въпреки цялата тежест на мъката в душата си, Джим Лоури мина по моста и отиде при нощния патрулен полицай.

- О, вие ли сте. Здравейте, професор Лоури.

- Здравей, Били.

- Приятна вечер е.

- Да… да, Били. Приятна вечер е. Искам да направиш нещо за мен, Били.

- Разбира се, Джим.

- Ела с мен.

Старият Били изчука пепелта от лулата си и мълчаливо тръгна след него. Старият Били беше помъдрял от възрастта. Усещаше настроението на Лоури и не каза пищо, за да не му досажда, просто вървеше и вдишваше уханието на събудения от пролетта живот.

Изминаха няколко квартала и Джим Лоури зави по пътеката към къщата на Томи. Старата сграда беше неосветена и тиха и изглеждаше като че пи очаква.

- Сигурно имаш ключ, с който можеш да отвориш тази врата, Били.

- Да. Имам един, това е съвсем обикновена брава.

Старият Били натисна дръжката и заопипва за

ключа на осветлението в преддверието, натисна го и се дръпна, за да пусне Лоури пред себе си.

Джим Лоури махна с ръка към закачалката в преддверието, сочеше женска чанта, която стоеше там до женска шапка. Имаше и друга шапка, мъжка, която стоеше на средата между закачалката и хола; на кожената лента вътре бяха написани инициали , Дж. Л

- Ела с мен, Били - каза Джим Лоури съв спокоен овладян глас. Минаха през хола и старият Били забеляза парчета от натрошен стол и разсипан пепелник.

Джим Лоури отвори вратата на кухнята и включи осветлението. Прозорецът беше счупен.

Отнякъде се чу мяукане и Джим Лоури отвори вратата към мазето. С уверени стъпки той слезе по късата стълба през новоизплетените пишки на паяжини. Персийска котка с налудничав поглед се стрелна край тях и изскочи от къщата.

Джим потърси ключа за осветлението. За миг изглеждаше, че няма да го включи, но само за миг. Голата крушка заля със светлина мазето и го напълни с остри люлеещи се сенки.

В средата на пръстения под беше изкопана дупка с груби очертания, а до нея беше захвърлена лопата.

Джим Лоури хвана шнура на лампата и я вдигна, за да освети купчината въглища.

Почернялата от кръв брадва стърчеше с дръжката към тях. От въглищата се показваше нещо бяло.

Старият Били пристъпи към черната прашна купчина и бутна настрани няксшкг буци. Малка лавина затрака надолу, откривайки смазаното и насечено лице на Томи Уилямс. Вдясно от него с отметната назад глава, с втренчени очи, приковани в гредите на тавана и просната настрани окървавената ръка, лежеше тялото на Мери, съпругата па Джим Лоури.

Старият Били няколко минути гледаше Джим Ло-урн. После Джим Лоури заговори монотонно.

- Нанравнх го в събота следобед. А през нощта се върнах тук да прибера следата, която бях оставил -шапката, и да скрия телата. В неделя дойдох пак, трябваше да се катеря през прозореца. Бях загубил ключа.

Джим Лоури се свлече на един сандък и закри лицето си с длани.

- Не зная защо го направих. Прости ми, Господи, но не зиая защо. Намерих я да се крие тук, след като бях намерил и шапката и. Всичко ми се въртеше пред очите и не можех да разбера какво ми крещяха и… и ги убих. - Разтърси го ридание. - Не зная защо. Не зная защо е била тук… Не зная защо не можех да ги чуя… Маларията ме е ударила в главата… или съм полудял от ревност…

Старият Били се размърда и купчината въглища затрака. Ръката на Томи се ошпи. Сякаш се протегна към Лоури, във вкочанення юмрук имаше парче хартия, и в смъртта сн нямо предлагаше обяснение.

Старият Били взе хартията н прочете:

СТАРИ ПРИЯТЕЛЮ ТОМИ,

Рожденият ден на Джим е през следващата седмица и аз искам да го изненадам с едно събиране на и рия тели. Ще дойда в събота следобед и ти би могъл да

ми помогнеш със списъка на неговите приятели и да ми дадеш своя съвет на позпавач за някакъв ,дяволски“ коктейл. Не му казвай нито думичка за това.

Поздрави,

МЕРИ

НяггЬде високо над тях като че увисна звън па смях - висок, весел смях, радостен и присмехулен и зъл.

Но разбира се, може битова беше само въздишката па вятъра, хленчещ под вратата на мазето.