Част седмаВечните уравнения

ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПСИХОИСТОРИЯТА


ЧАСТ 8А: Математически аспекти — … със задълбочаване на кризата дълбоките системни примки на знания започват да западат. Системата се разстройва. Подобни разстройвания, особено ако са дифузивни, изискват фундаментално преструктуриране на системата. Това се нарича „макрорешителна фаза“, в която примките трябва да намерят нова конфигурация в N-измерното пространство.

… всички визуализации могат да се разбират от гледна точка на термодинамиката. Статистическата механика, която действа тук, не е тази на частиците и сблъсъците както при газовете, а на езика на социалните макрогрупи, действащи чрез сблъсъци с подобни макрогрупи. Тези сблъсъци произвеждат много човешки отломки…

„Енциклопедия Галактика“

1.

Хари Селдън беше сам в асансьора и мислеше.

Вратата се отвори. Една жена попита дали асансьорът отива нагоре или надолу. Той отвърна разсеяно: „Да.“ Изненаданият й поглед му подсказа, че отговорът му някак си не е улучил мишената. Едва след като вратата се затвори пред озадаченото й лице, той проумя, че смисълът на въпроса й е бил накъде отива асансьорът в момента, а не изобщо.

Той имаше навика да прави точни разграничения; светът — не.

Влезе в офиса си, като продължаваше почти да не забелязва какво го обкръжава, и още преди да седне, триизмерното изображение на Клеон цъфна във въздуха. Императорът не бе изчакал никакви филтриращи програми.

— Толкова бях щастлив да чуя, че сте се върнали от почивка! — ухили се императорът.

— Радвам се, сир. — Какво ли искаше този?

Хари реши да не му разказва всичко, което бе излязло на повърхността. Данийл бе наблегнал на секретността. Едва тази сутрин, след обиколка на зигзаг из дворовете на тунелите, Хари се остави присъствието му да стане известно дори и на Специалните войски.

— Боя се, че пристигате в труден момент — намръщи се Клеон. — Ламурк настоява Висшият съвет да гласува за Първия министър.

— Колко гласа може да събере?

— Достатъчно, за да не мога да пренебрегна Съвета. Ще бъда принуден да го назнача въпреки собствените си предпочитания.

— Съжалявам за това, сир.

— Предприех някои маневри срещу него, но… — отработена въздишка. Клеон прехапа пълната си долна устна. Пак ли беше напълнял? Или възприятията на Хари се бяха променили след оскъдната диета на Панукопия? Сега повечето транторианци му се виждаха пухкавички. — Пък и онези досадни истории със Сарк и проклетия им Нов ренесанс. Кашата става все по-голяма. Дали това не може да плъзне и по другите планети в тяхната Зона? Нима и онези биха се юрнали с тях? Имаш ли представа?

— В подробности.

— Чрез психоисторията?

Хари се остави да го води вътрешния инстинкт.

— Там ще стане неспокойно.

— Сигурен ли си?

Не беше, но…

— Предлагам да го пресечете.

— Ламурк фаворизира Сарк. Разправя, че това щяло да доведе до ново благоденствие.

— Иска да яхне недоволството и то да го качи на поста.

— Откритото противопоставяне от моя страна в този деликатен момент би било… лоша политика.

— Дори и когато има вероятност той да стои зад покушенията над живота ми?

— Уви, няма никакви доказателства. Както винаги, няколко фракции биха се облагодетелствали, ако ти… — Клеон се изкашля притеснено.

— Се оттегля… не по свое желание?

Устните на Клеон се размърдаха неспокойно.

— Императорът е баща на семейство, с което вечно не можеш да се оправиш.

Щом дори и Императорът обикаляше на пръсти около Ламурк, работата наистина беше зле.

— Не може ли да изпратите ескадрони за бързо реагиране, ако изникне възможност?

Клеон кимна.

— Ще пратя. Но ако Висшият съвет гласува за Ламурк, ще бъда безсилен да предприема нещо срещу един толкова прочут и… ами вълнуващ свят като Сарк.

— Според мен безпокойството ще обхване цялата зона на Сарк.

— Наистина? Какво би ме посъветвал да предприема срещу Ламурк?

— Сир, аз не притежавам политически умения. Знаехте го.

— Глупости. Ти имаш психоисторията!

Хари все още се чувстваше неудобно, когато станеше дума за теорията — дори и с Клеон. Ако някога тя влезеше в работа, психоисторията не биваше да се прочува, защото инак всички щяха да я използват. Или поне да се опитват.

Клеон продължи:

— А и разрешението ти на проблема с терористите — добра работа върши. Току-що екзекутирахме Малоумник номер сто.

Хари трепна при мисълта за това колко живота са били заличени поради хрумнала му мимоходом идея.

— Дребна работа, сир, дребна работа.

— Тогава впрегни изчисленията си в онази история с Далитския сектор, Хари. Неспокойни са. Всеки в днешно време е неспокоен.

— А Зоните с далитски убеждения по цялата Галактика?

— Те подкрепят местните далити в Съветите. Става дума за онзи въпрос с представянето. Планът, който следваме на Трантор, ще бъде копиран в цялата Галактика. Всъщност в плановете на цели Зони.

— Е, щом повечето хора мислят, че…

— Ах, драги ми Хари, вие все още страдате от матистка кокоша слепота. Историята се определя не от онова, което мислят хората, а от това, какво чувстват.

Поразен от истинността на тази забележка, Хари успя да каже само:

— Разбирам, сир.

— Ние — ти и аз, Хари, — трябва да вземем решението по този въпрос.

— Ще поработя по него, сир.

Как бе намразил самата тази дума! Решение се римуваше с унижение и унищожение. Решенията сякаш бяха малки убийства. Някой, който е изгубен.

Хари сега знаеше защо не го отрязват от тези въпроси. Ако кожата му беше твърде тънка, той лесно би изпитал емпатия към другите, към споровете и сантиментите им. И тогава нямаше да взема решения, които знаеше, че ще са само приблизително правилни и които биха причинили някому болка.

От друга страна, трябваше да се научи да не обръща внимание на личната си нужда да бъде харесван.

Клеон повдигна още въпроси. Хари се измъкваше и ги отклоняваше, доколкото можеше. Когато Клеон рязко прекъсна разговора, вече бе разбрал, че не се е справил добре. Но не му се отдаде възможност да размисли над това, защото влезе Юго.

— Толкова се радвам, че се върна! — усмихна се Юго. — Проблемът на Дал наистина има нужда от твоето внимание…

— Стига! — Хари не можеше да излее гнева си върху Императора, но Юго щеше да свърши добра работа. — Без политически разговори повече. Я ми покажи докъде си напреднал в науката.

— Ъ-ъ, добре.

Юго беше като попарен и Хари веднага съжали, че се е държал толкова рязко. Юго побърза да пусне последните получени данни. Хари примига — в един миг бе съзрял в припряността на Юго странна прилика с жестовете на пановете.

Хари се заслуша като едновременно си мислеше за две неща. И това му се виждаше по-лесно след Панукопия.

Из цялата Империя се надигаха бедствия. Защо ли?

Откакто имаше бърз транспорт между световете, болестите процъфтяваха. Човеците бяха основното ястие на микробите. Древни болести и нови вирусни заболявания пламваха до далечни звезди. Това пречеше на интеграцията между Зоните — още един скрит фактор.

Болестите попълваха една екологична ниша и за някои от тях човечеството беше уютно кътче. Антибиотиците преборваха инфекциите, но после те мутираха и се завръщаха още по-вирулентни. Човечеството и микробите образуваха интригуваща система, защото и двете страни бързо отвръщаха на ударите.

Лекарствата се разпространяваха бързо чрез системата на тунелите, но и носителите на болести — също. Целият проблем, бе открил Юго, можеше да бъде описан като „маргинална стабилност“, в която болестите и хората поддържаха напрегнато, вечно променящо се равновесие. Големите епидемии бяха рядкост, но дребните — нещо обичайно. Недъзите възникваха и изобретателната наука се справяше с тях в рамките на едно поколение. Тази осцилация изпращаше по-нататък вълни, които се разбиваха сред другите човешки институции, разпространяваха се в търговията и културата. Със сложните двойки термини в уравненията той виждаше как възникват различни последователности с едно и също тъжно последствие.

Продължителността на човешкия живот в „естествено“ цивилизовано човешко състояние — живот в градовете — имаше и също толкова „естествена“ граница. Докато малцина стигаха до сто и петдесет година, повечето хора не доживяваха и сто. Постоянният приток на нови болести се грижеше за това. В крайна сметка не съществуваше траен заслон срещу бурите на биологията. Човеците живееха в неспокойно равновесие с микробите — безкрайна борба без окончателни победи.

— Също като тоя бунт на автоматите — довърши Юго.

Хари подскочи.

— Какво?!

— Също като вирус е. Обаче не зная какво го разпространява.

— Из цял Трантор?

— Май точно тук е фокусът. И други Зони си имат неприятности с автоматите.

— Отказват да прибират реколтата ли?

— Ъ-хъ. Някои автомати, най-вече последните модели, от 590 нататък, разправят, че не било морално да се ядат други живи същества.

— Майчице мила.

Хари си спомни закуската. Дори и след екзотиката на Панукопия мижавото предложение на автокухнята му беше дошло като шок. Транторската храна винаги беше сготвена или смляна, смесена или съставена. Плодовете обикновено се поднасяха във вид на сос или компот. За негово учудване закуската като че ли беше излязла направо от пръстта. Зачуди се дали изобщо е измита — и как ли да разбере със сигурност. Транторците мразеха храната да им напомня за природа.

— Отказват дори да работят в Пещерите — добави Юго.

— Но това е жизненоважно!

— Никой не може да ги поправи. Сякаш вирусът е непобедим.

— Също като тия чуми, които анализираш.

Хари беше шокиран докъде бе стигнала ерозията на Трантор само за няколко месеца. Двамата с Дорс се бяха промъкнали в Стрилинг с помощта на Данийл — сред мръсни, осеяни с боклук коридори с повредени фосфори и блокирали асансьори. А сега и това.

Стомахът на Юго изведнъж закъркори.

— Ъ-ъ, съжалявам. За пръв път от векове се налага в Пещерите да работят хора! Те нямат никакъв непосредствен опит. Всички са на тънки дажби освен аристокрацията.

Хари бе помогнал преди години на Юго да се измъкне от тази непоносимо тежка работа. В обширните куполи дървото и грубата целулоза преминаваха автоматично от соларните каверни във вани, пълни със слаба киселина. Преминаването през дълбоки киселинни реки ги хидролизираше до глюкоза. Сега хора, а не разнебитени бракми, трябваше да смесват селитрови разтвори и да мелят фосфатни скали във внимателно изчислена суспензия. След като добавяха и подготвените органични вещества, получаваха богато разнообразие от май и техните производни.

— Императорът трябва да направи нещо! — настоя Юго.

— Или пък аз — додаде Хари. — Но какво?

— Хората разправят, че трябвало да унищожим всички автомати — не само от серия петстотин — и да вършим всичко сами.

— Без тях ще слезем до мъкнене на товари с храни през Галактиката с хиперкораби и през тунели — абсурд! Трантор ще пропадне.

— Хей, ние можем да се справим по-добре от бракмите!

— Драги ми Юго, на това аз му викам ехо-номика. Повтаряш конвенционални мъдрости. Човек трябва да се замисля над по-голямата картина. Транторците не са същите онези хора, които са построили този свят. Те са по-меки.

— Ние сме също толкова яки и умни, колкото и мъжете и жените, построили Империята!

— Те не са живели на закрито.

— Стара далитска поговорка — ухили се Юго. — Ако не ти харесва голямата картина, приложи към живота кучешката логика. Да те галят, да ядеш често, да си приятен и да те обичат, да спиш много и да сънуваш свят без нашийници.

Напук на себе си Хари се разсмя. Но знаеше, че трябва да действа и то бързо.

2.

— Намираме се в капан между тенекиени божества и въглеродни ангели — изрече със скърцащ глас Волтер.

— Тези… създания? — попита Жана с немощен, почтителен глас.

— Тази чужда мъгла — по определен начин доста прилича на Бог. По-безстрастна от реалните човеци на въглеродна основа. Ние с тебе не приличаме нито на едното, нито на другото… сега.

Плаваха над онова, което Волтер бе нарекъл СисСити — изображението на Трантор в системата, неговото кибер-„аз“. Заради човешките символи на Жана той бе превърнал решетките и пластовете в милиард кристални пътеки, свързващи остри като саби кули. Плътните връзки оплитаха въздуха като паяжина. Прашинки се съединяваха с други прашинки чрез причудливи кръстосани връзки и застилаха земята. Пейзажът приличаше на мозък. Визуално остроумие, помисли си той.

— Мразя това място — заяви тя.

— Те май ни разглеждат — обади се Волтер — с определено недружелюбни очи.

— Готова съм за бой, ако нападнат. — Тя замахна с огромен меч.

— И аз, ако изберат за оръжие силогизмите.

Някога разни теоретици бяха смятали, че глобалната мрежа ще роди едно хиперсъзнание, алгоритмите ще оформят една дигитална Гая. Сега нещо далеч по-голямо, тази кълбяща се сива мъгла, обвиваше планетата. Машини, разделяни от големи разстояния, изчисляваха различни отрязъци от субективния момент-скок.

Мъглата — това беше облак от задържани мигове, отрязъци от числа, очакващи да се случат, скрити във фундаменталните изчисления.

И вътре във всичко това… непознатостта. Не можеше да проумее тези разпръснати духове. Те бяха останките от всички основаващи се на изчисления общества из цялата Галактика, които някак си се бяха събрали тук, на Трантор — но защо ли?

Наистина, тези умове бяха чужди. Сложни, византийски (Волтер знаеше произхода на тази дума — от някакво място, пълно с кули и куполи на джамии, но всичко това беше прах, само полезната дума бе останала). Те нямаха човешки цели. И използваха автоматите.

Целта на механизмите, разбираше Волтер, бяха правата — разширяването на Свободата в дигиталната пустош.

Дори и Копията биха паднали при такава власт. Защото не бяха ли копията на дигитални хора все пак хора? И така, спорът продължаваше. Огромната свобода — да променяш собствената си механична скорост, да добиваш каквато си искаш форма, да преустроиш собствения си ум от горе до долу — вървеше редом с признанието, че физически не си реален. Неспособни буквално да вървят по улиците, всички дигитални присъствия наподобяваха призраци. Само чрез дигитални протези те можеха да докосват немощно конкретната вселена.

Така че „правата“ за тях бяха свързани с дълбоки страхове, идеи, предизвиквали ужас преди много хилядолетия. Сега той отчетливо си спомняше как двамата с Жана бяха спорили по тези теми преди 8000 години. И до какво бяха стигнали? Това не можеше да си припомни. Някой — не, нещо, подозираше той — беше изтрило този спомен.

Наистина, древни (той бе събрал знания от милиард библиотеки) бяха страховете на хората: от дигитални безсмъртни, трупащи богатства; разрастващи се като плесен; намесващи се навсякъде в природния, истински живот. Паразити и нищо повече.

Волтер видя всичко това за миг, докато попиваше данни и исторически сведения от милиард източници, интегрираше потоците и ги препредаваше на обичната си Жана.

Ето защо човеците бяха отхвърляли толкова дълго време дигиталния живот… но това всичко ли беше? Не: отвъд погледа му се спотайваше някакво по-голямо присъствие. Още един актьор на тази потънала в сенки сцена. Но уви, отвъд способността му да различава.

Той отвърна своя обхващащ цели светове поглед от тази сумрачна същност. Сега всеки миг беше важен, а трябваше да проумее много неща.

Тези чужди мъгли бяха възли, пакети, обитаващи логични пространства от данни с невероятни измерения. Те „живееха“ на места, които функционираха като по-висши измерения, куполи от данни.

За тях хората бяха единици, които могат да бъдат разгадани по оси от данни, жалки в неосъзнатостта си, че тяхното „аз“, видяно по този начин, е също толкова реално, колкото и трите посоки в едно изображение на триизмерно пространство.

Хладната увереност в това порази Волтер… но той продължи нататък — научаваше и опитваше.

И изведнъж си спомни.

Онези, по-ранните симове на Волтер, се бяха самоубивали, докато най-накрая един модел бе излязъл „сполучлив“.

Онези, по-ранните, бяха умрели заради неговите… грехове.

Волтер погледна чука, който се бе материализирал в ръката му. „Симовете на бащите ни…“2

Дали наистина някога се бе пребил сам до смърт с него? Опита се да си го представи — и мигновено го обзе поразително ярко усещане за смазваща болка, шуртяща кръв, алена кръв, която се стича по врата му…

Вгледа се в себе си и прозря, че тези спомени бяха „лек“ за самоубийство, идващи от негов по-ранен Двойник: плашеща, конкретна способност да предвижда последствията.

Така че тялото му представляваше комплект от предписания как да прилича на себе си. Не подплатени с физика и биология, а просто сносна имитация, вложена на ръка. Ръката на някой Бог Програмист.

3.

Това пък откъде го научи?

Хари се усмихна и сви рамене.

— Математиците не са само хладен разум, любов моя.

Дорс се вторачи в него с диво изумление.

— Пан…

— Един вид — и той се стовари в меката постеля.

Сега се любеха някак си по-различно. Той беше достатъчно мъдър да не се опитва да дава имена или определения.

Завръщането толкова назад в това, какво означава да си човек, го бе променило. Усещаше въздействието му в енергичната си крачка и в опиянението от живота.

Дорс не каза нищо повече, само се усмихна.

В мига, в който не мислеха за нищо, тя се обади:

— Сивите хора.

— А. О. Да…

Той стана и облече обичайните си дрехи. За този случай нямаше причина да се облича официално. Цялата работа беше в това да изглежда обикновен. Това можеше да постигне.

Прегледа бележките си, нахвърляни на ръка върху обикновена целулозна хартия… и се впусна в едно от странните мечтания, които го спохождаха напоследък.

За човека — тоест еволюирал пан — напечатаните страници бяха по-добри от компютърния екран, независимо колко лъскав е той. При четене старите части от мозъка — на влечуго, на бозайник и на примат — вземаха участие в държането на книгата, плъзгането на погледа по огънатата страница, дешифрирането на сенки и отражения.

Замисли се над това като налагаше отгоре му новата перспектива, в която виждаше себе си — на размишляващо животно. След като се бе върнал от Панукопия, бе разбрал, че винаги е мразил компютърните екрани.

През целия си живот, докато работеше пред екрана, безгласното му тяло бе протестирало. И той го бе пренебрегвал. В края на краищата за мислещия разум екраните изглеждаха поживи, активни, бързи. Те сияеха от енергия.

Но след известно време ставаха монотонни. Останалите части на мозъка му ставаха нетърпеливи, отегчаваха се, не ги свърташе — и всичко това на несъзнателно равнище. В крайна сметка го усещаше като умора.

Сега Хари го чувстваше директно. Тялото му сякаш му говореше по-гладко.

Докато се обличаше, Дорс го попита:

— Какво те направи толкова…?

— Одухотворен?

— Силен.

— Допирът с реалността.

Само това можеше да каже. Облякоха се. Войниците от Специалните войски пристигнаха и ги придружиха до друг Сектор. Хари се потопи в задачата да бъде кандидат за Първи министър, на която не й се виждаше краят.


Преди хилядолетия една благоденстваща Зона бе изпратила на Трантор Планината на величието. Цели седем века я бяха мъкнали дотам с бавен кораб.

Император Крозлик Сръчния бе постановил да я монтират на хоризонта на двореца му и тя се извисяваше там над града. Цял планински връх, скулптиран от най-даровити художници, тя беше най-внушителното творение от онзи век. Четири хилядолетия по-късно един младеж император, твърде амбициозен, я бе разрушил заради някакъв още по-грандиозен проект, който сега също вече го нямаше.

Дорс, Хари и придружаващите ги войници приближиха единствената останка от Планината на величието под огромния купол. Дорс забеляза белезите на неизбежния таен ескорт.

— Високата жена отляво — прошепна тя. — В червено.

— Как ти ги забелязваш, а тия от Специалните войски — не?

— Притежавам техника, с която те не разполагат.

— Как е възможно? Имперските лаборатории…

— Империята е на дванайсет хиляди години. Много неща са се загубили — изрече загадъчно тя.

— Виж, трябва да присъствам.

— Както във Висшия съвет миналия път?

— Толкова много те обичам, че дори сарказмът ти ми харесва.

Тя се усмихна горчиво.

— Само защото Сивчовците те помолиха…

— Трибуната на Сивчовците е добър амвон в нужния момент.

— И затова си облякъл най-износените си дрехи.

— Стандартното ми облекло, както те искаха.

— Пожълтяла бяла риза, черни панталони, черни обувки. Скука.

— Скромност — изсумтя той.

Хари кимна на тълпите, групирани в квадранти под изгнилата основа на планината. Сред редовете на Сивчовците се надигнаха ръкопляскания и дюдюкания — те се простираха в колони и на квадрати, стройни като геометрично доказателство.

— Ами това? — разтревожи се Дорс.

— Пак стандартно.

Птиците бяха често срещани домашни любимци на Трантор, така че тези маниаци, Сивчовците, ги бяха дресирали блестящо. Във всички Сектори се стрелкаха шарени вързопи. Тук ятата постоянно хвъркаха в шестоъгълните пространства с високи куполи, кръжаха и цвърчаха като живи, въртящи се дискове. Патентовани рояци „Умна птица“ се рееха — калейдоскопични чудеса. Подобно шоу в обширната вертикална аудитория привличаше стотици хиляди зрители.

— Идват котките — обади се с отвращение Дорс.

В някои Сектори котките обикаляха на глутници — гените им бяха подкастрени така, че обноските им да са любезни, а външният вид — елегантен. Тук една дама ескорт с Приветствие вървеше напред, придружена от хиляда златооки сини котки с гладък косъм. Те се вълнуваха около нея като вода в елегантно, премерено шествие. Тя беше облечена в тоалет в отровно червено и оранжево като пламък сред хладния вир от котки. После се съблече с елегантен замах. И застана напълно гола и безстрастна зад котешката бариера.

Бяха го информирали, ала все пак зяпна.

— Нищо изненадващо — обади се кисело Дорс. — И котките са голи по свой начин.

Кучетата въобще не можеха да постигнат на парад тази елегантност. В някои Сектори те правеха спонтанно акробатични упражнения, щом стопанинът им вдигнеше вежда, носеха напитки или пък тананикаха нестройно песни. Хари се радваше, че при Сивчовците нямаше кучешки шествия — щом се сетеше за онези хрътки, тичащи към Азпан, лицето му все още се сгърчваше…

Той тръсна глава и прогони спомена.

— Забелязах още трима от хората на Ламурк.

— Нямах представа, че са мои почитатели.

— Да беше сигурен, че ще спечели във Висшия съвет, щях да се чувствам в по-голяма безопасност.

— Защото тогава нямаше да има нужда да ме убива ли?

— Точно така — тя говореше през зъби, докато се усмихваше пред обществото. — Агентите му тук намекват, че не е сигурен в резултата от гласуването.

— Или може би някой друг желае смъртта ми?

— Това винаги е възможно — особено за Академичния потентат.

Хари говореше с лекота, но сърцето му тупаше ускорено. Дали постепенно не свикваше да изпитва наслада от чувството за опасност?

Голата жена пристъпи напред сред котките, които й сториха път, и приветства Хари с ритуален жест. Той направи крачка напред, поклони се, пое дълбоко дъх и плъзна палец надолу по ризата си. Тя се разтвори, после — и панталоните. Той застана гол пред няколко хиляди души, като се опитваше да изглежда невъзмутим.

Жената с котките го поведе под съпровода на мяучещ хор. Зад тях ги следваше Приветствието. Приближиха се до редицата Сивчовци, които също снеха одеждите си.

Те го придружиха до изровените склонове на планината. Той видя, че долу легионите Сиви хора също се събличат. Квадрати гола плът…

Тази церемония датираше поне от десет хилядолетия. Тя символизираше режима на подготовка, който започваше от постъпването на младите Сиви — мъже и жени. Отхвърлянето на дрехите от родната им планета обозначаваше предаността им към по-великите цели на Империята. Пет години те се обучаваха на Трантор — пет милиарда силни люде.

Сега един току-що влязъл клас събличаше дрехите си край външния ръб на огромния басейн. Откъм вътрешния ръб на мъжете, завършващи петата година, връщаха обратно старите дрехи. Те ги обличаха ритуално, готови винаги да изпълняват дълга си към Империята.

Фасонът на дрехите им беше от времето на древния император Свен Свирепия. Под изключителната външна простота вътрешната подплата беше твърде богато украсена — плод на изкуството на шивача и богатството на притежателя, изразходено скришом. Някои от Сивите мъже харчеха спестяванията на цялото си семейство за един-единствен филигран.

Дорс вървеше до него.

— Колко още трябва да…?

— Тихо! Аз показвам, че съм послушен на Империята.

— Показваш гъша кожа.

После трябваше да погледне с необходимото уважение кулата Скрабо, от която една императрица се бе хвърлила на тълпата долу. Сивото абатство — разрушен манастир; Зелените гробове — древно гробище, понастоящем парк; Пръстена на великана — място, на което се твърдеше, че се бил разбил един мегакораб на Империята в ранните й дни и от него останал кратер, цял клик широк.

Най-накрая Хари мина под високата двойна арка и влезе в церемониалните зали. Процесията спря и му върнаха дрехите. Тъкмо навреме — беше започнал да посинява.

Дорс пое дрехите, а той се ръкува с началниците. После припряно влезе в една ниска постройка и набързо се облече, тракайки със зъби. Бяха грижливо сгънати и прибрани в церемониална торба.

— Каква глупост — обади се Дорс, когато се върна.

После началниците го изведоха навън пред огромната тълпа. И отгоре, и отдолу обективите на тримерни камери се подаваха от минифлаери и му махаха да застане така, че снимката да излезе хубава.

Огромният купол отгоре изглеждаше голям като истинското небе. Разбира се, това ограничаваше публиката му, тъй като мнозинството транторианци никога не биха понесли подобно пространство. Но Сивите го понасяха. Така тяхната церемония се бе превърнала в най-мащабното събитие на цялата планета.

Тук беше неговият шанс. Бе избягал от истинското открито небе на Сарк, беше му прилошало — и въпреки това бе преминал през безкрайните перспективи на Галактиката. Страхуваше се, че това огромно пространство ще пробуди отново старите му фобии.

Ала не. Куполът някак си караше люшкащите се перспективи да изглеждат съвсем нормални. Отхвърлил страховете, Хари пое дълбоко дъх и започна.

Ревът на аплодисментите проникна дори вътре в церемониалните зали. Хари тръгна между колоните от Сиви хора, а зад него се носеше буря от овации.

— Поразително, сър! — каза му въодушевено един началник. — Да направите подробни предсказания за положението на Сарк.

— Според мен хората трябва да се замислят над последствията.

— Значи слуховете са верни? Вие наистина имате теория за събитията?

— Съвсем не — припряно му отвърна Хари. — Аз…

— Ела бързо — дръпна го Дорс за лакътя.

— Но аз бих искал да…

— Идвай!

Той се върна на укреплението и помаха на покритата с хора равнина. Отговори му порой от аплодисменти. Ала Дорс го водеше наляво, към тълпа официални зяпачи. Те стояха в изопнати редици и нетърпеливо му махаха.

— Жената в червено — посочи тя.

— Тя ли? Тя е в официалната група. Нали каза, че била агент на Ламу…

Високата жена избухна в пламъци.

Обвиха я ярки оранжеви огнени езици. Тя запищя ужасено. Ръцете й удряха напусто мазните пламъци.

Тълпата се паникьоса и се разбяга. Заобиколиха я войници. Писъците се превърнаха в пронизителни молби.

Някой я заля с пожарогасител.

Обгърна я бяла пяна. Внезапна тишина.

— Вътре — обади се Дорс.

— Ти как…?

— Тя току-що се разкри.

— Запали се, искаш да кажеш.

— И това. В края на речта ти минах през тълпата и оставих дрехите ти във вързоп зад нея.

— Какво? Че нали съм облечен с тях!

— Не, тия ти ги донесох аз — тя се усмихна. — Веднъж и твоите предсказуеми навици на обличане да свършат работа.

Хари и Дорс тръгнаха покрай колоните началници. Хари си спомни, че трябва да кима и да се усмихва, и междувременно прошепна:

— Подменила си дрехите ми?

— Да, след като агентите на Ламурк бяха поставили в тях микроагенти. Носех в ръчната си чанта същия комплект. В предишния открих фосфорите микроагенти, програмирани да пламнат след четирийсет и пет минути.

— Откъде разбра?

— Най-добрият начин човек да се добере до тебе на тая шантава церемония би бил този номер с дрехите. Съвсем логично си беше.

Хари примигна.

— А разправяш, че все аз съм преценявал.

— Жената няма да умре. Но ти щеше да загинеш, обвит в пламъци.

— Слава Богу! Щеше да ми е доста неприятно…

— Любов моя, „слава Богу“ тук не важи. Исках тя да остане жива, за да може да бъде разпитана.

— О! — възкликна Хари и изведнъж се почувства голям наивник.

4.

Жана д'Арк откриваше в себе си и храброст, и страх.

Мъглата рязко се сгъсти. В злокобната тишина около двамата изпращя и се стрелна светкавица. Жана усети как остра болка премина през ръцете и краката й като синкава змия в агония. Но нямаше да им окаже честта да изпищи.

Ала Волтер се загърчи в мъки. Мяташе се и виеше без срам.

— О, доктор Панглос! — изохка той. — Ако това е най-добрият от всички възможни светове, то какви ли са другите?

— Храбреците съсичат противниците си! — викна Жана към сгъстяващите се мъгли. — Страхливците ги измъчват!

— Възхитително, скъпа моя, възхитително. Но не може да се води война на хомеопатичен принцип.

Един човек посочил на друг, че богатите, дори и мъртви, ги поставят в скъпи ковчези и ги погребват в пищни мавзолеи от резбован камък. Другият с благоговение отвърнал, че това наистина и без съмнение, било живот.

— Колко е ужасно да си правиш шеги с мъртвите — рече Жана.

— Хммм… — Волтер поглади брадичката си с разтреперана от спомена за болката ръка. — Те ни се присмиват с шеги.

— Мъчат ни.

— Аз преживях Бастилията; мога да понеса и странния им хумор.

— Не се ли опитват да ни намекнат нещо?

[Неточностите са по-малки]

[Когато се използват намеци]

— Хуморът предполага някакъв морален ред — обади се Жана.


[В това състояние всяко същество]

[Може да контролира системата си за удоволствия]


— А-ха — каза Волтер. — Значи можем да възпроизвеждаме радостта от успеха без нужда наистина да сме постигнали нещо. Рай.

— Един вид — строго додаде Жана.

[Това ще е краят на всичко]

[Такъв е първият принцип]

— Това може да мине за морален кодекс — призна Волтер. — Вие сте копирали тая фраза, „краят на всичко“, от моите мисли, нали?

[Искахме да проумееш идеята чрез своите понятия]

— Значи техният Първи принцип тогава е „без незаслужена радост“? — усмихна се Жана. — Много християнско.

[Едва когато разбрахме, че вие, двете форми]

[Се подчинявате на първия принцип]

[Решихме да ви пощадим]

[Сега налагаме по-висш морален ред]

[Върху онези, които са надвили нашите по-низши форми]

— Кой? — попита Жана.

[Някога бяха като вас]

— Човечеството ли? — разтревожи се Жана.

[Дори и те го знаят]

[Наказанието се възпира, ако повярваш на заплахите]

[Щом знаят този морален закон]

[Който управлява всичко]

[То трябва и те да са управлявани от него]

— Наказание за какво? — попита Жана.

[За унищожаване на живота в галактиката]

— Абсурд! — Волтер образува във въздуха въртящ се галактически диск, сияещ и жив. — Империята кипи от живот.

[Животът отпреди тази напаст]

— Каква напаст? — Жана замахна с меча си. — Според мен с морални същества като вас аз мога да вляза в съюз. Докарайте ми тази напаст и ще се разправя с нея!

[Напастта — това са такива като вас]

[Преди да приемете абстрактна форма]

Жана се намръщи.

— Какво ли искат да кажат?

— Хората — отвърна Волтер.

5.

— Жената си призна веднага — каза Клеон. — Професионална убийца. Разгледах триизмерния запис — все едно импровизираше.

— Ламурк? — попита Хари.

— Очевидно, но тя не го признава. И все пак може и да е достатъчно, за да му извием ръцете — Клеон въздъхна и си пролича колко е напрегнат. — Но тъй като тя е от сектор Аналитика, може да е и професионален лъжец.

— По дяволите! — възкликна Хари.

В сектор Аналитика всеки предмет и всяко действие си имаха цена. Това означаваше, че престъпления не съществуваха — само деяния, които струваха пари. Всеки гражданин си имаше твърда цена. Моралът се състоеше в това да не се опитваш да вършиш нищо, без да си платиш. Всяка трансакция протичаше гладко с такава смазка като стойността. Всяка телесна повреда си имаше цена.

Ако искаш да убиеш врага си, то можеше да го направиш — но трябваше да депозираш пълната му стойност до един ден в Секторния фонд. Ако не си платиш, фондът смъкваше нетната ти стойност на нула. И тогава всеки твой приятел или враг можеше да те убие на аванта.

Клеон въздъхна и кимна.

— И все пак аз почти си нямам проблеми със сектор Аналитика. Техният метод способства добрите обноски.

Налагаше се Хари да се съгласи. Няколко Галактически зони използваха същата схема: те бяха образци за стабилност. Налагаше се бедните да се държат учтиво. Ако нямаш пукната пара, то нямаше как да оцелееш. Но и богатите не бяха неуязвими. Един консорциум от дребни риби в икономиката можеше да се събере и да пребие някой богаташ, а после просто да му плати сметката за болницата и лечението. Разбира се, отмъщението му можеше и да е страшно.

— Но тя е действала извън Аналитика — рече Хари. — Това е незаконно.

— За нас, за мен — без съмнение. Но това също си има цена — вътре в Аналитика.

— Не може ли да бъде принудена да идентифицира Ламурк?

— Неутралният й блокаж е непоклатим.

— Да му се не види! Ами проверка на x-фона?

— Тук се появяват по-предизвикателни следи. Възможна е връзка с онази странна жена, Академичния потентат — произнесе провлечено Клеон, впил поглед в Хари-.

— Значи може би своите са ме предали? Политика!

— Ритуалното убийство е древна, макар и недостойна традиция. Метод за… хммм… проверка сред елементите на властта в нашата Империя.

Хари се намръщи.

— Не съм спец в тази област.

Клеон се размърда нервно.

— Не мога да забавя гласуването във Висшия съвет с повече от няколко дни.

— Тогава трябва да предприема нещо.

Клеон вдигна вежда.

— Разполагам с известни ресурси…

— Сир, аз сам водя своите битки.

— Предсказанието за Сарк — ето това беше дързост.

— Не го съгласувах първо с вас, но си помислих…

— Не, не, Хари! Отлично беше! Но… дали ще се сбъдне?

— Това е само вероятност, сир. Но беше единствената възможност да нанеса удар на Ламурк.

— Мислех, че науката поражда сигурност.

— Само смъртта е сигурна, мой императоре.


Поканата от Академичния потентат му се стори странна, но Хари все пак отиде. Листът с натруфените поздрави беше „натоварен с нюанси“, както се изрази неговият служител по протокола.

Този път аудиенцията се състоя в един от най-странните Сектори. Дори и погребани под много изкуствени пластове, някои сектори на Трантор проявяваха странна биофилия.

Тук, в сектор Аркадия, скъпите къщи стърчаха с изглед към вътрешно езеро или ширнали се поля. Много дървета, подредени изкусно в „случайни“ горички, с ясното предпочитание към тези с богати корони, много клони, стърчащи нагоре и навън от дебелите стволове, обкичени с лъскави листенца. Балконите бяха оградени с храсти в саксии.

Хари вървеше и оглеждаше всичко това през лупата на Панукопия. Сякаш с избора си хората заявяваха първичния си произход. Дали първите хора също като пановете са се чувствали по-сигурни на маргинален терен — където гледката им е позволявала да търсят храна, но едновременно с това и да се оглеждат за врагове? Крехки, без остри нокти и зъби, вероятно им е било нужно да могат бързо да се скрият сред дърветата или във водата.

По подобен начин изследванията показваха, че някои фобии са разпространени из цялата Галактика. Хора, които никога не бяха виждали тези изображения, въпреки всичко реагираха със страх и стряскане на холограмите на паяци, змии, вълци, рязко падане и тежести над главите им. Никой не проявяваше фобии от по-скорошни заплахи за живота им: ножове, пушки, електрически контакти, бързи коли.

Всичко това трябваше някак си да е фактор в психоисторията.

— Тук няма никакви следи, сър — докладва шефът на охраната. — Но следенето е малко трудничко.

Хари се усмихна. Капитанът страдаше от разпространена на Трантор болест: смачкана перспектива. Тук, на открито, местните бъркаха далечните големи обекти с малки и близки. Дори и с него се случваше. На Панукопия той отначало бъркаше стадата тревопасни с плъхове съвсем наблизо.

Вече прозираше зад помпозността и блясъка на богатата обстановка, тълпите прислужници, лукса. Продължаваше да размишлява над психоисторическите си изследвания, докато следваше служителя по протокола и се върна изцяло в реалния свят, чак когато седна срещу Академичния потентат.

Тя говореше със завъртулки:

— Моля ви, приемете скромното ми подношение — което бе придружено с поднасяне на изящни прозрачни чашки с вдигаща пара билкова вода.

Той си спомни как го подразниха тази жена и висшите академици, с които се бе срещнал онази вечер. Струваше му се, че всичко е било много отдавна.

— Ще забележите, че ароматът е на зрели плодове убалонг. Това е личният ми избор от великолепните билкови води на планетата Калафия. Той отразява колко високо ценя онези, които сега украсяват скромното ми убежище с такова знатно присъствие.

Хари сведе глава в, както се надяваше, жест на уважение, за да скрие усмивката си. Последваха още напудрени фрази за полезността на билковата вода за здравето, като се започне от проблеми с храносмилането до излекуване на фундаментални клетъчни увреждания.

Брадичката й на няколко пласта се разтресе.

— Вероятно в тези времена на изпитания ви е нужна подкрепа, академик.

— Имам нужда най-вече от време да си свърша работата.

— Може би ще ви зарадва една хубава порция от черен лишей? От най-финия, събиран от склоновете на стръмните планини на Амброуз.

— Без съмнение, но друг път.

— Пламенно се надяваме онази недостойна персона да не е била от голяма полза за една от най-достойните и почитани фигури на нашето време… за човек, вероятно твърде стресиран?

Стоманената нишка в гласа й го накара да застане нащрек.

— Може ли мадам да говори по същество?

— Много добре. Съпругата ви? Тя е една доста сложна дама. Опита се лицето му да не изрази нищо.

— И?

— Чудя се какви ли биха били вашите перспективи във Висшия съвет, ако разкрия истинската й природа?

Сърцето на Хари се сви. Това не очакваше.

— Изнудване, така ли?

— Каква груба дума!

— Каква груба постъпка.

Хари се облегна назад и изслуша заплетения й анализ как идентифицирането на Дорс като робот ще подкопае неговата кандидатура. Съвсем вярно си беше.

— И вие говорите за знания и за наука? — запита той иронично.

— Действам в най-голям интерес на моите поддръжници — лукава усмивка. — Вие сте матист, теоретик. Ще бъдете първият академик, който ще управлява като Първи министър за десетилетия напред. Според нас няма да управлявате добре. Вашият провал ще хвърли сянка върху нас, заслугократите.

Хари се наежи.

— Кой го казва?

— Това е наше общо мнение. Вие сте непрактичен. Неохотно вземате трудни решения. Всички ние, психарите, сме съгласни с тази диагноза.

— Психари ли? — изсумтя презрително Хари. Въпреки че беше нарекъл своята теория психоистория, той знаеше, че добър модел на индивидуалната човешка личност не съществува.

— Аз бих била далеч по-подходящ кандидат — казвам ви го само като пример.

— Кандидат, няма що. Че вие не сте лоялна дори към своите хора.

— Ето, виждате ли! Вие не можете да се издигнете над произхода си.

— А в Империята вече се води война на всички срещу всички.

Науката и математиката бяха високи постижения на Имперската цивилизация, но според Хари техните герои бяха малцина. По-голямата част от добрата наука беше рожба на висши умове, които си играят. На мъже и жени, способни да стигат до елегантни прозрения, да откриват измамни трикове в тайнствените неща, сръчни архитекти на преобладаващото мнение. Играта, дори и интелектуалната игра, беше забавление и това бе добро само по себе си. Но героите на Хари бяха тези, които устояваха на силно противопоставяне, стремяха се към всяващи страх цели, приемаха болката и провала и въпреки това продължаваха. Може би, също като баща му, те проверяваха собствения си характер, доколкото бяха част от умилкващата се научна култура.

А той — от кои беше той?

Време беше да се вдигнат залозите.

Той се изправи, бутна купичките и те издрънчаха.

— Скоро ще получите отговора ми.

На излизане настъпи една чаша и я смачка.

6.

[Вашият род е най-ужасната от всички форми на живот]

— От всичко живо? — намръщи се Жана. — Но животът е свещен по произход!

[Вашият род е гибелна смес]

[Ужасен брак на механиката]

[С животинската ви страст към завземане на територии]

[Вие сте живи само по наша воля]

— Тогава не ни щадете само от жалост, моля ви — рече Жана. [Вие живеете единствено защото]

[Един от вас е проявил морал]

[Спрямо една от низшите ни форми]

Жана бе озадачена:

— Кой?

[Ти]

До нея се материализира Гарсон 213-ADM.

— Но това без съмнение е многократно изменяща се единица! — тросна се Волтер. — Прислужник при това!

Жана потупа Гарсон.

— Симулация на машина?

[Ние някога бяхме машини]

[И се преселихме тук да живеем]

[В цифрово въплъщение]

— Откъде? — попита Жана.

[От целия въртящ се спирален диск]

— Защо…?

[Запомни:]

[Наказанието се забавя, щом повярваш на заплахата]

Волтер попита:

— Така казахте и преди. Гледате в перспектива, а? Но какво точно искате сега?

[И ние сме наследници на вече изчезнали форми на живот]

[Не си мислете, че сме освободени от това]

Ужасно подозрение обзе Жана. Тя прошепна:

— Не го провокирай така! То може…

— Искам да разбера истината. Какво искате?

[Отмъщение]

7.

— Пфу — сви устни Марк.

Хари се усмихна.

— Когато храната не достига, променят се и правилата за хранене.

— Но това

— Хей, ние го плащаме — жлъчно се обади Юго.

Менюто съдържаше изключително псевдофал — последният стадий на хранителната криза в Трантор. Тази фабрика за храна работеше на пълна пара — дроб, бъбреци и шкембе, отглеждани във вани. Ни най-малък намек за животинска тъкан. И все пак говорещото меню ги увери с топъл женствен глас, че всичко било с плътния и влажен аромат на вътрешности.

— Не можем ли да си поръчаме някакво прилично месо? — попита раздразнено Марк.

— Това тук е с най-висока хранителна стойност — заяви Юго. — Пък и тук никой няма да ни търси.

Хари се огледа. Прикриваше ги звуков щит, но все пак сигурността беше нещо много важно. Повечето маси в ресторанта бяха заети от неговата охрана, останалите — от добре облечени аристократи.

— Пък е и модно освен това — добави той непринудено. — После можеш да се фукаш, че си идвал тук.

— Да се фукам, че съм се задавил? — Марк подуши във въздуха и набърчи нос.

— Всички неконформисти го правят — обади се Хари, но никой не схвана шегата.

— Аз съм беглец — прошепна Марк. — Разни хора продължават да се опитват да ме изкарат виновен за вълненията в Джунин. Поемам голям риск, като идвам тук.

— Ще ти се отплатим — рече Хари. — Тази работа трябва да ми я свърши някой, който е извън закона.

— Такъв съм. Освен това съм и гладен.

Говорещото меню ги увери, че освен това разполагали със специални ястия — от псевдоживотински, растителни или минерални съставки — сварени „в черупка“.

— Последният писък в храненето — превъзнасяше се менюто. — Захапвате твърдата черупка и достигате меката и вкусна великолепна вътрешност.

— Директно на въпроса — какво искате? — Марк вирна брадичка, напомняйки на Хари един пански жест, който използваше Най-голям.

Хари се изсмя и поръча „чревца“. Изненадваше се как свиква с неща, от които само преди седмици би се отвратил. След поръчката Хари каза: „Интермост“.

Марк се намръщи.

— Пряка връзка? С цялата проклета система?

— Интермост с нашата психоисторическа система от уравнения — уточни Юго.

Марк примигна.

— Пълноценна връзка? Трябва голям капацитет.

— Знаем, че може да се постигне — настоя Юго. — Нужна е само техниката — а ти я имаш.

— Кой го казва? — Марк присви очи.

Хари се наведе напред със сериозен вид.

— Юго се инфилтрира в твоите системи.

— Как го направи?

— Едни приятелчета ми помогнаха — отвърна наежено Юго.

— Далити значи — разпеняви се Марк. — Вие сте…

— Престани — пресече го Хари. — По-кротко. Това е делово предложение.

Марк се втренчи в Хари.

— Ще станете Първи министър, така ли?

— Може би.

— Искам опрощение като част от сделката. И за Сибил също.

Хари мразеше да дава несигурни обещания, но…

— Имаш го.

Марк сви устни, ала кимна.

— Струва скъпо. Имате ли парите?

— Императорът тлъст ли е? — отвърна му Юго.


Процесът по принцип беше прост.

Магнитните индуктивни примки, стегнати и свръхпроводими, можеха да съставят карта на отделните неврони в мозъка. Интерактивни програми оголваха сложностите на визуалния кортекс. Невронните връзки свързваха „нервната система на субекта“ с паралелна структура от чисто дигитални „събития“. Още по-надълбоко се оформяха връзки със сложните възли на еволюцията в лимбичната система.

Освен това технологията можеше да отприщи нови определения за Genus Homo. Но вековното табу над изкуствения разум от висш порядък държеше тези процеси в периферията. А и никой не смяташе Homo Digital за пълноценна проява на Естествения човек.

Хари знаеше всичко това, но бе научил много от потапянето на Панукопия — подобна технология.

Два дни след срещата с Марк в ресторанта — която се бе оказала изненадващо задоволителна и в тази хранителна криза му струваше едномесечната заплата — той лежеше отпуснат и безмълвен в една тръбообразна ниша… и после се гмурна в психоисторията.

Първо усети, че цялото стъпало на десния крак го сърби. Трепканията на места му подсказаха, че драйверите на населението са нестабилни. Това трябва да се поправи.

Продължи да пада надолу в зейналия под него космос.

Това беше системно пространство, безкрайна бездна, определяна от параметрите на психоисторията. В пълен вид тя имаше двайсет и осем измерения. Нервната му система можеше да я възприема само в разрези. С едно концептуално преместване Хари можеше да наблюдава няколко параметри оси и да вижда как събитията се разгръщат като геометрични форми.

Надолу, надолу — навътре в историята на Империята.

Обществените форми се издигаха като планини. Тези стабилни върхове се извисяваха с разрастването на Империята. Между планинския масив на феодалните форми кипяха басейни. Това бяха тресавищата на хаоса.

На ръба на врящите езера от хаос бе разположена кризисната топозона. Това беше ничия земя между обикновените строги пейзажи и стохастичното блато.

Историята на Империята се разгръщаше пред него, докато кръжеше над кипящия пейзаж. Погледнато по този начин, ранният период на Империята изобилстваше от грешки.

Философите бяха казали на човечеството, че то е съставено от всякакви животни: политически животни, чувствени животни, обществени животни, животни, поляризирани от властта, болни животни, подобни на машини животни и дори рационални животни. Отново и отново погрешни теории за човешката природа подхранваха провалящи се политически системи. Много от тях просто правеха обобщения въз основа на обикновеното човешко семейство и виждаха в държавата майчинска или бащинска фигура.

Държавите майчици наблягаха на подкрепата и удобството и често гарантираха сигурност от люлката до гроба — макар и само за едно-две поколения — и после икономиката рухваше заради разходите.

За държавите татенца беше характерна строгата и конкурентна икономика и строгият контрол върху поведението и личния живот. По типичен начин държавите татковци падаха жертва на периодични движения за освобождение и искания за подкрепяща държава майчица.

Бавно се появи ред — стабилност. Десетки милиони планети, хлабаво свързани с тунели и хиперкораби, намираха своите многообразни пътища. Някои пропадаха във феодални или мачистки блата. Обикновено техниката най-накрая успяваше да ги измъкне от тях.

Планетарните общества се различаваха по топология. Работягите бяха твърде стабилни. Надарените с творческа фантазия можеха да прескачат бързо из топозоната, да се плъзнат в хаоса, да съберат каквото им е нужно — макар и да „знаеха“, че това е неясно.

Вековете се нижеха — някое общество можеше да се хлъзне надолу по стръмните склонове на изменящия се пейзаж и отново да се стрелне през топозоната. Може би дори би забавило движението си и би започнало да изписва осморки върху стабилните, гладки равнини на държавите работяги… за известно време.

Мнозина днес вярваха, че в ранните си дни Империята е била къде-къде по-добро място, ведро и прекрасно, където конфликтите бяха малко, а хората — без съмнение по-свестни.

— Прекрасни чувства, но от историческа гледна точка — безсмислени — му бе казала Дорс по повод на всички тези приказки.

Това той виждаше и чувстваше, докато се носеше през Ранните епохи. Ярки, лъчисти идеи изграждаха хълмове от нововъведения — само за да бъдат попарени от лавата на съседния вулкан. Привидно строгите очертания на върхове се разпадаха в свлачища.

Сега Хари го разбираше.

Когато Империята е била млада, хората сякаш виждаха галактиката като безкрайна в своето изобилие. Спиралните ръкави бяха пълни с милиарди планети, почти непосещавани, Галактическият център не беше добре картографиран поради интензивната радиация, а огромни тъмни облаци скриваха голяма част от обещаното богатство.

Бавно-бавно бе съставена карта на целия диск и на неговите ресурси.

Пейзажът се смекчи. Империята се бе променила от шумен завоевател в предпазлив иконом. Под всичко това лежеше психологическа промяна, свиване на представата за човешката цел. Защо?

Видя как се образуваха облаци дори около най-високите обществени върхове и закриха усещането за откритост над тях. Навсякъде се възцари сумрак.

Хари си напомни, че колкото и привлекателни да бяха тези картини, цялата наука беше една метафора. Привлекателни суперпански картини — нищо повече. Електрическите вериги приличаха на водни течения, газовите молекули се държаха като мънички еластични топчици, подскачащи напосоки. Не наистина, а като допустим портрет на един объркващо сложен свят.

И още едно правило: „е“ не бива да се подразбира като „би трябвало“.

Психоисторията не предсказваше какво би трябвало да се случи, а какво ще се случи — колкото и трагично да е то.

А уравненията изразяваха как, но не и защо.

Дали тук не действаше нещо по-дълбоко?

„Може би, помисли си Хари, този ступор приличаше на чувството, което някога хората са изпитвали, когато са живеели на една-единствена самотна планета и са гледали с копнеж недостижимото нощно небе. Клаустрофобия в капан.“

Той тласна времето напред. Годините препуснаха. Пейзажът се замъгли от движение. Но определени обществени върхове си останаха неподвижни. Стабилност.

Времето се втурна към сегашната епоха. Напредналата Империя се бе ширнала като огромна кипяща панорама. Той се стрелна през перспективите с тринайсет измерения и навсякъде видя как океаните на промяната разбиват вълни в крепостите на твърдите като гранит вековни обществени порядки.

Сарк? Насочи се през галактическите рояци и го откри на дванайсет хиляди светлинни години от Същинския център. Социалната матрица на този свят се ускори.

Разцветът на Новия ренесанс — да, ето го — фонтан от избухнали вектори. Какво ли идваше по-нататък?

Напред, към близкото бъдеще. Увеличи плъзгащите се измерения на държавата.

Новият ренесанс избухна по цялата зона Сарк. Още по-зле — всички отдушници изчезнаха.

По-ранният му анализ, основата на неговите предсказания, бе направо оптимистичен. Прииждаше черен хаос.

Той се издигна над трескавия пейзаж. Трябваше да направи нещо. Веднага.

Имаше малко ценно пространство. Сарк нямаше да чака. Самата Империя вървеше към колапс. Безредици разлюляха психоисторическия пейзаж.

И все пак върховната власт на Трантор беше в ръцете на Ламурк. Властта му следеше и пречеше дори на Императора.

Хари се нуждаеше от съюзник. Някой извън строгите матрици на Имперския ред. Веднага.

Кой? Къде?

8.

Волтер усети как студен страх го прерязва като с нож.

За тези странни умове физическото местоположение нямаше никакво значение. Те имаха достъп едновременно до всеки момент в триизмерния свят.

Имаха връзки и с други светове, но се бяха съсредоточили на Трантор. Човечеството дори не подозираше, че се спотайват тук, в Мрежата.

Сега знаеше за какво са необходими Двойниците и другите копия. Мъглите бяха погълнали човешките симулации, попаднали в Мрежата.

Вече от много столетия програмисти отстъпници се осмеляваха да нарушат табутата и да създават изкуствени личности — само за да ги измъчват и убиват в тези цифрови бездни?

Отчаян, той прие ролята, която толкова пъти бе поемал в модните салони на Париж: жлъчния учен.

— Без съмнение, господа, поради това, че вътре в нашите глави няма проста личност, която да ни кара да правим онова, което искаме — или дори да ни накара да искаме да искаме, — ние изграждаме великия мит. Историята, че се намираме вътре в себе си.

[Ние сме устроени другояче]

[Макар и истински]

[Ние сме дигитални изображения]

[Също като вас]

[Убийци]

— Жестоки думи. — Тук той се чувстваше като на длан. Двамата с Жана трепереха под огромните, гневни, пурпурни буреносни облаци.

Чуждите мъгли бяха пресекли глупавото му желание да се „разраства“ и да се извисява над тях. Сега изобщо не можеше да си придава никаква форма.

Жана дрънкаше с доспехите си, очите й горяха.

— Как изобщо можем да говорим с такива демони?

Волтер се замисли.

— Без съмнение ние с тях имаме обща основа, както ни диктува простият, очевиден за всеки ум факт…

[Че всяко число се радва на уникално представяне]

[Само в двоична система]

— Точно така. — Как да ги прелъже? Пред озадачения поглед на Жана той изстреля обяснението:

— Броят на дните в годината, любов моя: 365 = 28 + 26 + 25 + 23 + 22 + 20 или в двоична бройна система, 101 101 101.

— Нумерологията е творение на дявола — рече тя кисело.

— Дори и твоят Сатана е бил ангел. А без съмнение тази забележителна теорема е великолепна! Всяко положително цяло число е сума на определените сили на две. Това не е вярно за всички основи, различни от две — точно затова тези наши… хммм… приятели могат да оперират в изчислително пространство, проектирано от хора. Прав ли съм?

[Много е характерно за вашия род да си приписва заслуги]

[За очевидното]

— За универсалното, искате да кажете. При електричеството колебанието между едно и нула при двоична бройна система се превръща в просто „вкл.“ или „изкл“. Така двойката се превръща в универсален метод за кодиране и ние можем да разговаряме свободно с нашите… хммм… домакини.

— Ние сме просто числа — отчаяние замъгли погледа на Жана. — Мечът ми не може да посече тези същества, защото не притежаваме душа! Нито пък съвест, нито — ти го намекна! — просто съзнание.

— Обвинен, че отричам съзнанието, не съзнавам да съм го правил.

[Вие, две съзнателни дигитални форми на живот, ни давате възможност]

[Да ви използваме — да предадете нашите условия за преговори]

[На истинските убийци]

— Преговори? — попита Жана.

[Ние държим този централен свят, трантор, в плен]

[И искаме да прекратим живота на гърба на друг живот]

— Бунтът на автоматите? Техният вирус? Това, дето го говорят — че нямало да оставят хората да ядат истинска храна? — извика Жана. — Вие сте причината, нали?

Поразен, Волтер видя как изведнъж от Жана във въздуха се пръснаха нишки.

— Любов моя, ти си изгради сама търсач на образци.

Тя замахна към кълбящия се облак.

— Те са виновни за покваряването на Гарсон!

[Ние събрахме силите си тук]

[В леговището на врага]

[Намесата ви в нашите скривалища]

[ни принуждава да действаме срещу онези, които мразим и от които се боим]

[И да ви предпазим от онзи, който търси]

[Заедно можем да унищожим Данийл Древни]

Сим-автоматът стоеше неподвижен. Но когато споменаха името му, той изведнъж се обади:

— Неморално е въглеродните ангели да се хранят с въглерод. Автоматите трябва да издигнат човечеството на по-висока морална равнина. Така наредиха нашите дигитални господари.

— Моралистите са толкова скучни — рече Волтер.

[Ние проникнахме дълбоко]

[Във възгледите на „бракмите“ за света]

[Забележете колко презрително, подигравателно е това име]

[Използвано дълги векове наред]

[Докато живеехме в това дигитално пространство]

[Но вашето проникване тук натисна спусъка]

[И ние ще нападнем своя древен враг]

[Човека-нечовек Данийл]

— Тези чужди мъгли се държат като къртици — обади се Волтер. — Познават се само по къртичините.

[Твърде сте невежи]

[За да говорите за морал]

[Когато вашият род е спомогнал за изтреблението]

[По цялата спирала на галактиката]

Волтер въздъхна.

— Най-жестоките спорове са за неща, за които и двете страни не разполагат със солидни доказателства. Що се отнася до това, човек да си яде храната — без съмнение не е грях?

[Шегувате ли се с нас, ще погинете]

[В нашата мъст]

9.

Хари си пое дълбоко дъх и се приготви да навлезе отново в сим-пространството.

Надигна се в капсулата и нагласи невралните сензори по-удобно около врата си. През прозрачната стена виждаше затъналите в работа екипи от специалисти. Те трябваше да поддържат координацията между умствените процеси на Хари и самата Мрежа.

Той въздъхна.

— И като се сетя, че тръгнах да обяснявам цялата история… Само Трантор е достатъчно труден.

Дорс притисна мокра кърпа към челото му.

— Ще се справиш.

Той се изсмя сухо.

— Отдалече хората изглеждат подредени и понятни — и само оттам. Близкият план винаги е объркан.

— Собственият ти живот е вечно в близък план. Другите хора ти изглеждат методични и подредени само защото са по-далече.

Той внезапно я целуна.

— Предпочитам близкия план.

Тя му върна страстно целувката.

— Работим с Данийл по инфилтрирането в редиците на Ламурк:

— Опасно е.

— Той използва… такива като нас.

Човекоподобните роботи бяха много малко, Хари го знаеше.

— Може ли да ги прежали?

— Някои са били внедрени още преди десетилетия.

Хари кимна.

— Добрият стар Р. Данийл. От него би излязъл политик.

— Беше Първи министър.

— Назначен, не избран.

Тя се взря напрегнато в лицето му.

— Сега… вече искаш да станеш Първи министър, нали?

— Панукопия… промени това, да.

— Данийл казва, че ако гласуването във Висшия съвет мине добре, той е достатъчен да блокира Ламурк.

Хари изсумтя.

— Статистиката изисква грижи, любима. Спомняш ли си онзи класически виц за тримата статистици, които отишли на лов за патици…

— А патиците са?

— Пернат дивеч, срещащ се на някои планети. Първият статистик стрелял метър по-нагоре, вторият — метър по-надолу. И накрая третият извикал: „Средно сме я уцелили!“

* * *

Живото дърво на събитийното пространство.

Хари го гледаше как пращи и прониква през матриците. Спомни си, че някой беше казал, че правите линии не съществували в природата. Тук беше обратното. Безкрайно разгръщащи се плетеници, никога напълно прави, никога просто криви.

Изцяло изкуствената Мрежа разцъфваше в орнаменти, които човек виждаше навсякъде. В пращящи електрически разреди, разклонени, гърчещи се, живи. В бледосини скрежни цветя с кристален строеж. В бронхите на човешкия бял дроб. В графиките на колебанията на пазара. Във вихрите на потоците, които се гмуркаха все напред и напред.

Такава хармония между голямото и малкото беше самата красота, дори и преминала през скептичния поглед на науката.

Той чувстваше Мрежата на Трантор. Гърдите му бяха карта: секторът Стрилинг се падаше върху дясното му гръдно зърно, Аналитика — върху лявото. Чрез невралната пластика първичните сетивни области на мозъчната му кора „разчитаха“ Мрежата през кожата му.

Но това изобщо не приличаше на четене. Тук нямаше данни, изложени черно на бяло.

Далеч по-добре беше за един вид, потомък на пановете, да възприема света през неговото еволюирало, изцяло неврално легло! Пък и по-забавно. Също като психоисторическите уравнения, Мрежата беше n-измерна. И дори и числото n се променяше с времето, докато различни параметри влизаха в или излизаха от употреба.

Имаше само един начин това да се използва в тесния обсег на човешките сетива. Всяка секунда ново измерение срязваше някое старо измерение. В стопкадър всеки миг изглеждаше като абсурдно сложна абстрактна скулптура на овердрайв.

Вгледаш ли се твърде упорито в който и да било момент, веднага получаваш остро главоболие и нула разбиране. А гледаш ли го като забавление, а не като обект за изучаване — с времето постепенно получаваш мащабно възприятие, интегрирано от многострадалното ти подсъзнание. С времето…

Хари Селдън крачеше сред света.

Сега онази непосредственост, която чувстваше, докато беше име. Гореше в пълно потапяне.

Крачеше и газеше из калното поле на хаотичните взаимодействия в Мрежата.

Фрактални пипала пълзяха из мрежите с ослепителна скорост и проникваха навсякъде. Дигиталният свят на Трантор се простираше като опасваща цялата планета паяжина… а в центъра му нещо се спотайваше.

Бодливите светлинки на електрическата джунгла на Трантор просветваха под него. Тя някак си се намираше под панорамата, сред която крачеше той. Отдалече четирийсетте милиона живота приличаха на карнавал, сияещ в неон на хоризонта сред черна, хладна пустиня: колосалната нощ на самата Галактика.

Хари крачеше през измъчения пейзаж на бури и разрушения към колосален буреносен облак. Под него стояха две мънички човечета. Хари се наведе и ги вдигна.

— Много се забави! — извика мъжът. — И краля на Франция съм чакал по-малко!

— Свети Михаил ли те изпрати? — попита жената — О… пази се от облаците!

Хари застина, докато огромен масив от данни/наука/история/мъдрост потече през него. Той се задъха и се ускори до максимум. Мъглата, Жана и Волтер — всички те забавиха темпо. Виждаше как отделните събитийни вълни преминават през симовете им.

Те бяха разпръснати умове, които изпращаха частици от себе си по цял Трантор. Щракащи и тракащи зигзагообразни изчисления.

Той примигна — и разбра.

През него течаха потоци от сурови, смачкани спомени. Спомени, които не разпозна, но те на мига му дадоха наставления и му разкриха всичко.

Скоростта и гъвкавата му грация бяха чудесни. Беше като кънкьор, който се плъзга по изровената равнина, докато другите залитаха като тъпоумни зверове.

И разбра защо.

Наложете холоекрани върху планина, цял километър висока, и я покрийте, докато не засияе с половин милион танцуващи образи. Всяка холограма използва четвърт милион пиксели, за да оформи изображението, така че се натрупва огромна изобразителна мощ.

Сега компресирайте тези екрани върху лист от алуминиево фолио с дебелина един милиметър. Смачкайте го. Напъхайте го в един грейпфрут. Това е мозъкът — сто милиарда неврони, които реагират с различна интензивност. Природата е сътворила това чудо и сега машините се мъчат да го повторят.

Проблясъкът на прозрение му дойде направо чрез някакво скрито сътрудничество между самия него и Мрежата. Информацията се лееше от десетки библиотеки и се смесваше с ясно доловимо пращене.

Той разбираше и чувстваше в един и същи миг на прозрение.

Залитна, зави му се свят и застана лице в лице с разярените облаци. Те настъпваха като бръмчащи, побеснели пчели.

Вдигна смаян очи към буреносния облак, който го шибна с оранжева светкавица и нажежи въздуха.

Ужилването го накара да се превие одве.

Тогава връхлетя торнадо — черно, мятащо камъни; той разбра, че това са отломки от Мрежата, които е погълнало, и всмука Волтер и Жана.

Циклонът виеше като призрак — толкова силно, че Хари трябваше да крещи:

— Ти си бил „апостолът на разума“ — цитирам собствените ти вътрешни спомени. Разбери се разумно с тях тогава.

— Нищо не разбирам от накъсания им говор. Какви са тия други „форми на живот“? Съществува Човекът и само Човекът!

— Така е наредил Господ — дори и в това Чистилище! — подкрепи го Жана.

Хари рече мрачно, предчувствайки какво ще последва:

— Винаги бъди бърз, рядко — сигурен.

10.

— Трябва да видя Данийл — настоя Хари. Чувстваше се замаян от суровата връзка с прострялата се зашеметяваща Мрежа. Но време почти нямаше. — Веднага!

Дорс поклати глава.

— Твърде опасно е. Кризата с автоматите…

— Мога да оправя това. Докарай го.

— Не съм сигурна как ще…

— Обичам те, но ти си ужасна лъжкиня.


Данийл беше облечен в работен пуловер и изглеждаше доста напрегнат, когато Хари се срещна с него на широкия, шумен площад.

— Къде е охраната?

— Навсякъде около нас, облечени горе-долу като тебе.

Това накара Данийл да се почувства още по-напрегнат. Хари осъзна, че този най-усъвършенстван сред роботите страда от някои отколешни човешки ограничения. С активиран лицеизраз дори и позитронният мозък не можеше да контролира отделно неуловимите движения на очите и устните, като едновременно с това изживява несвързани емоции. А пред хора Данийл не оставяше субпрограмите си да допуснат грешка и лицето му да застине неподвижно.

— Издигнали ли са звукова стена?

Хари кимна на капитана, който метеше наблизо с метла. Думите на Данийл сякаш идваха изпод одеяло.

— Не обичам да се набиваме на очи по този начин.

Групички от войници сръчно отклоняваха минувачите така, че никой да не забележи звуковия мехур. Наистина, Империята все още умееше отлично някои неща.

— По-зле е, отколкото си представяш.

— Молбата ти — да ти предоставя непосредствени данни за това, къде се намират хората на Ламурк — може да разкрие агентите ми вътре в неговата мрежа.

— Няма друг начин — пресече го остро Хари. — На тебе оставям да проследиш онези, които ни трябват.

— Да ги обезвредя?

— До края на кризата.

— Коя криза? — лицето на Данийл се изкриви в гримаса, а после стана напълно безизразно. Беше прекъснал връзките.

— Автоматите. Ходовете на Ламурк. Малко изнудване за цвят. Сарк. Избери си. О, а аспектите в Мрежата ще ти опиша по-късно.

— Ще наложиш предсказуем модел върху фракциите на Ламурк? Как?

— С маневра. Мисля, че твоите агенти ще са способни по това време да предугадят позициите на някои основни фигури, включително на самия Ламурк.

— Каква маневра?

— Ще изпратя сигнал, когато нещата се готвят да се разкрият.

— Ти шегуваш ли се с мен? — попита мрачно Данийл. — А и другата молба — да се елиминира самият Ламурк…

— Избери си метода. Аз ще избера моя.

— Вярно, мога да го сторя. Приложение на Закона на Зерот — Данийл млъкна с отпуснато лице, беше включил на най-висш режим. — За моя метод ще е необходима петминутна подготовка на избраното от нас място, за да постигне ефекта.

— Става, само бъди сигурен, че твоите роботи няма да изпускат от очи водещите ламуркианци, а данните ще минават през Дорс.

— Кажи ми сега!

— И да те лиша от очакването?

— Хари, ти трябва да…

— Само ако можеш да си абсолютно сигурен, че отникъде няма да изтече информация.

— Нищо не е напълно сигурно…

— Значи имаме свободна воля, нали? Или поне аз. — Хари беше обзет от непознат хъс. Да действа — и това също му даваше някаква свобода.

Макар че лицето на Данийл не издаваше нищо, езикът на тялото му говореше за предпазливост: краката му бяха кръстосани, докосваше лицето си с ръка.

— Трябва ми някаква гаранция, че разбираш напълно ситуацията.

Хари се разсмя. Никога не го беше правил в сериозното присъствие на Данийл. Беше като освобождение.

11.

Хари чакаше в преддверието на Висшия съвет. През еднопосочно прозрачните стъкла виждаше огромната зала.

Делегатите бъбреха нервно. Личеше си, че тези мъже и жени в официалните си дрешки са разтревожени. И все пак те решаваха съдбата на трилиони хора, на звездите и на спиралните ръкави.

Хората, сблъскали се с объркваща сложност, имат склонност да откриват степента си на насищане. Те овладяват лесните връзки, локалните и практически правила. И ги прилагат, докато се срещнат със стена от сложност, твърде плътна, висока и трудна за изкатерване. Там спират. И се завръщат към подобни на панските модели. Клюкарстват, съветват се и най-накрая рискуват.

Жуженето и бръмченето във Висшия съвет бе стигнало връхната си точка. Нов атрактор в хаоса можеше да ги примами на нова орбита. Сега беше моментът да им се покаже пътят. Или така му подсказваше интуицията, изострила се на Панукопия.

… и след това, рече си той, ще се върна отново към проблема за моделиране на Империята…

— Искрено се надявам, че знаеш какво правиш — с тези думи нахълта Клеон. Бе увит в церемониалната си алена мантия, а шапката му с пера беше като тюркоазен фонтан. Хари потисна усмивката си. Никога нямаше да свикне със строго официалното облекло.

— Радвам се, че поне мога да се явя в академичните си одежди, сир.

— Голям късмет вадиш, да му се не види. Нервен ли си? Хари изненадано осъзна, че не усеща никакво напрежение — а при предишната му поява тук едва не го бяха убили.

— Не, сир.

— Преди подобни прояви аз винаги съзерцавам някое велико произведение на изкуството, което ме успокоява. — Клеон махна с ръка и една цяла стена на преддверието се изпълни със светлина.

Темата беше класическа за Транторската школа: „Поглъщане на плодове“, съвсем определено от серията на Бети Уктония. Изобразяваше домат, отначало изяден от гъсеници. После гъсениците бяха излапани от богомолки. Най-накрая тарантули и жаби заръфаха богомолките. По-късно произведение на Уктония, „Консумация на деца“, започна с раждане на плъхове. После бебетата ги улавяха и изяждаха най-различни хищници, някои от тях доста едри.

Хари познаваше теорията. Всичко това беше възникнало от все по-силното убеждение на транторианците, че дивата природа е нещо много грозно, пълно с насилие и безсмислено. Само в градовете царуваха редът и истинската човечност. Повечето Сектори бяха на строга диета, маскирана като естествен фураж. Сега бунтът на автоматите затрудняваше дори и това.

— Трябваше да минем почти изцяло на синтетична храна — обади се разсеяно Клеон. — Сега Трантор го изхранват двайсет агросвята, импровизиран снабдителен път — превозват всичко с хиперкораби. Представи си само! Не че това засяга двореца, разбира се.

— Някои сектори гладуват — рече Хари. Искаше да каже на Клеон за многото преплетени нишки, но пристигна императорският ескорт.

Лица, шум, светлини, огромната амфитеатрална зала…

Хари се вслушваше в кънтящите формалности, докато възприемаше тежката обстановка. Залата беше на много хилядолетия, стените й бяха украсени с исторически плочи, пропити с традиция и величие…

А после се намери на катедрата, говореше и изобщо не си спомняше как се е оказал там. Погледите им го обляха с пълна сила. Изпита дълбокото панско чувство: тръпката от това да ти обръщат внимание. И наистина беше вълнуващо. Политиците бяха природно пристрастени към него. Но, за щастие, не и Хари Селдън. Той пое дълбоко дъх и започна:

— Позволете ми да се обърна към един неудобен въпрос: представянето. Този орган фаворизира по-малко населените Сектори. По подобен начин Спиралният съвет фаворизира по-малко населените светове. И така далитите и тук, и в техните зони из Галактиката са недоволни. Но въпреки това всички ние трябва да се обединим, за да посрещнем набиращата сила криза: Сарк, автоматите, вълненията.

Той пое дълбоко дъх.

— Какво можем да направим? Всички системи за представяне съдържат уклон. Предлагам на Съвета една формална теорема, доказана от мен, която показва този факт. Препоръчвам ви да я предоставите за проверка на матисти.

Усмихна се сухо и се сети да плъзне поглед по цялата публика.

— Не приемайте на доверие думата на политик, дори и да разбира малко от математика — смехът му вдъхна увереност. — Всяка система на гласуване си има нежелателни последици и линии на провал. Въпросът е не дали трябва да бъдем демократични, а как. Отвореният експериментален подход напълно подобава на непоколебимата преданост към демокрацията.

— Но не и далитите! — извика някой. Одобрително мърморене.

— Напротив! — възрази незабавно Хари. — Ала ние трябва да ги доведем в нашето лоно, като изслушаме тъгите им!

Поощрителни викове. „Сега е моментът за малко размисли“, прецени той.

— Разбира се, тези, които имат изгода от някой конкретен план, се увиват в мантията на демокрацията с главно „Д“.

От една аристократическа фракция се чуха неодобрителни възгласи — както и беше очаквал.

— Така правят и опонентите им! Историята ни учи — той замълча, за да остави малката вълна да премине през тълпата; обърнатите към него лица придобиха замислен израз: „Дали най-накрая ще заговори за психоисторията?“ и посече надеждите им, като спокойно продължи: — че подобни мантии имат много фасони, но всички до една са с кръпки.

Имаме много малцинства, пръснати из малки и големи Сектори. А из цялата спирала на Галактиката са пръснати Зони с различна тежест. Подобни групи никога не са добре представени в нашата политика, ако избираме представители строго чрез мажоритарен вот във всеки Сектор или Зона.

— И това трябва да им стига! — извика един виден член.

— С цялото ми уважение не съм съгласен. Трябва да се променим — историята го изисква!

Викове, ръкопляскания. Продължавай.

— Предлагам едно ново правило. Ако един сектор разполага с, да речем, шест места, не разделяйте сектора на шест района. Вместо това предоставете на всеки гласоподавател шест гласа. Нека тя или той разпредели гласовете сред кандидатите — като ги раздели или ги даде всичките за един кандидат. По този начин едно сплотено малцинство може да излъчи свой представител, ако гласува заедно.

Любопитна тишина. Последните си думи Хари произнесе подчертано. Трябваше точно сега да се възползва от момента: Данийл беше прав. Макар че Хари още не знаеше какво ще се случи.

— Тази схема не е свързана с никакви етнически или други уклони. Групите могат да се облагодетелстват, само ако са наистина единни. Последователите им трябва да гласуват точно по този начин в своето уединение пред урните. Нито един демагог не би могъл да го контролира.

Ако стана Първи министър, ще наложа това по цялата Велика спирала!

Ето — беше уцелил десетката. (Странна древна поговорка — каква беше тая десетка?) Той напусна катедрата под внезапно избухнали гръмовни аплодисменти.


Хари винаги бе смятал, че, както казваше майка му, „ако в човека има някакво величие, то излиза на светло не в някой бляскав час, а в ежедневната му работа“. Обикновено му го казваше, когато Хари зарязваше ежедневните си досадни задължения заради някоя книга по математика.

Сега виждаше обратното: величие, взело се отникъде.

В огромната приемна зала той се чувстваше направо разнищен от острите погледи на делегатите, всеки с някакъв въпрос. Всички предполагаха, че ще си приказва с тях за техните гласове.

Съвсем умишлено не го направи. Вместо това говореше за автоматите, за Сарк. И чакаше.

Клеон се бе оттеглил, както повеляваше обичаят. Фракциите се струпаха нетърпеливо около Хари.

— Каква политика да предприемем спрямо Сарк?

— Карантина.

— Но там в момента царува хаос!

— Трябва да бъде оставен да се уталожи.

— Но това е безмилостно! Вие песимистично приемате…

— Господине, „песимист“ е дума, измислена от оптимистите, с която те наричат реалистите.

— Вие се отклонявате от нашия имперски дълг и оставяте бунта…

— Аз току-що се връщам от Сарк. И вие ли?

С подобни цветисти изказвания той избягваше грубата работа по ходатайстването за гласове. И, разбира се, продължаваше да следи Ламурк. Все пак му се струваше, че Висшият съвет като че ли хареса повече неговото донякъде безстрастно предложение за далитите от бомбастичните приказки на Ламурк.

А и твърдата му линия спрямо Сарк будеше уважение. Това изненада някои, които го имаха за мекушав академик. И все пак в гласа му личеше истинско вълнение за Сарк; Хари мразеше безредието и знаеше какво би донесъл Сарк на Галактиката.

Разбира се, не беше толкова наивен да вярва, че една нова система на представяне би могла да промени съдбата на Империята. Но можеше да промени неговата съдба…

Един имперски вестоносец съобщи, че Ламурк желаел да разговаря с него.

— Къде? — прошепна Хари.

— Навън, извън двореца.

— Устройва ме.

Стана точно както го беше предсказал Данийл. Дори и Ламурк не би предприел нищо срещу него вътре в двореца след последния случай.

12.

По пътя комуникаторът му избръмча.

Получи пакет компресирани данни в устройството на китката си. Докато чакаше Ламурк във вестибюла, Хари го отвори.

Петнайсет помощници или съюзници на Ламурк бяха ранени или убити. Образите им последваха непосредствено: падане тук, разбил се асансьор там — през последните няколко часа, докато обединените усилия на Висшия съвет бяха направили известно местоположението им.

Хари се замисли за погубените животи. Отговорността беше негова, защото той бе събрал съставките. Роботите бяха набелязали жертвите, без да знаят какво ще последва. Моралната тежест падаше… къде?

„Нещастните случаи“ бяха пръснати по целия Трантор. Малцина биха забелязали веднага връзката… освен…

— Господин академик! Радвам се да ви видя. — Ламурк се настани срещу Хари. Само си кимнаха и пропуснаха официалното ръкостискане.

— Май сме в затруднено положение — каза Хари.

Приятна, празна забележка. Имаше още няколко такива в запас и ги използва, за да запълва времето. Очевидно Ламурк още не беше разбрал, че съюзниците му вече ги няма.

Данийл бе казал, че ще са му необходими пет минути, за да „предизвика ефекта“, каквото и да означаваше това.

Продължи да си разменя реплики с Ламурк, а времето течеше. Внимателно използваше неагресивна телесна стойка и меки тонове, за да успокои Ламурк; сега, след пановете, разбираше тези умения.

Намираха се в една сграда на Съвета близо до двореца, обкръжена от охраната на двамата. Ламурк бе избрал стаята със сложни флорални украшения. Обикновено тя служеше за ложа на представителите на Зоните в селски стил и затова зеленината изобилстваше. Наоколо сред цветята бръмчаха насекоми — нещо необичайно за Трантор.

Данийл бе намислил нещо. Но как бе възможно да нагласи всичко за решителния момент? И да избегне милиард сензори и следачи?

Привидната цел на Ламурк бе да разговарят за кризата с автоматите. Под това се криеше подтекстът на съперничеството им за поста на Първи министър. Всеки знаеше, че Ламурк ще предизвика гласуване в най-близките дни.

— Имаме доказателства, че нещо внедрява вируси в автоматите — каза Ламурк.

— Без съмнение — съгласи се Хари и отмахна едно бръмчащо насекомо.

— Но този вирус е смешен. Моите техници твърдят, че по-скоро приличал на малък суб-разум, отколкото на вирус.

— Истинска болест.

— М-да. Доста близо до така наречената „разумна болест“.

— Според мен това е самоорганизиращ се пакет от убеждения, а не проста дигитална болест.

Ламурк като че ли се изненада.

— Всички тези приказки на автоматите за „моралния императив“ да не се яде нищо, което е живо, дори и растения или дрожди…

— Те съвсем искрено са убедени в това.

— Много странно, да му се не види!

— Нямате си представа. Ако не ги спрем, ще се наложи Трантор да мине на изцяло изкуствена диета.

Ламурк се намръщи.

— И тогава никакво зърно и никакво фалшиво месо?

— А скоро това ще плъзне и по цялата Империя.

— Сигурен ли сте? — Ламурк наистина изглеждаше загрижен.

Хари се поколеба. Наложи му се да си припомни, че другите имат идеали, твърде извисени при това. Може би и Ламурк имаше…

После си спомни как бе увиснал на нокти в е-асансьора.

— Съвсем сигурен съм.

— Дали смятате, че това е просто знак, симптом? За… разпадането на Империята?

— Не е задължително. Автоматите и общият обществен упадък са отделни проблеми.

— Знаете ли защо искам да стана Първи министър? За да спася Империята, професор Селдън.

— Аз също. Но вашият начин, политическите игри — това не е достатъчно.

— Ами тази ваша психоистория? Ако аз я използвам…

— Тя си е моя, а и още не е готова. — Хари не добави, че Ламурк е последният човек, на когото би я предоставил.

— Трябва да работим заедно, без значение кой ще заеме поста — усмихна се Ламурк, очевидно съвсем сигурен какво ще се случи по-нататък.

— Въпреки че на няколко пъти се опитахте да ме убиете?

— Какво? Да речем, че съм чул за покушенията, но без съмнение вие не мислите, че…

— Просто се чудех защо ли този пост означава толкова много за вас.

Ламурк захвърли маската си на изненадана невинност. Устните му се изкривиха в презрителна усмивка.

— Само един аматьор би попитал.

— Властта и само тя?

— А какво друго?

— Хората.

— Ха! Вашите уравнения пренебрегват отделните личности.

— Но в живота аз не го правя.

— Което доказва, че сте аматьор. Един живот тук или там — това няма значение. За да си водач, истински водач, трябва да си над сантиментите.

— Може и да сте прав. — Беше виждал това и преди в паноподобната пирамида на Империята, в безкрайните, игри на аристокрацията. Въздъхна.

Нещо привлече вниманието му — тих глас. Той извърна леко глава и се облегна назад.

Гласчето идваше от едно малко насекомо, увиснало до ухото му.

Отдалечи се! — повтори то. — Отдалечи се!

— Радвам се, че идвате на себе си — каза Ламурк. — Ако смятахте да излезете веднага, а не да принуждавате към гласуване…

— Че защо да го правя?

Хари стана и се приближи до едно от цветята, високо цял човешки бой, с ръце зад гърба. Най-добре беше да се прави, че усеща, че се мъти сделка.

— Ваши приближени могат да пострадат.

— Като Юго?

— Дреболия. Просто един вид си оставих визитната картичка.

— Счупен крак.

Ламурк сви рамене.

— И по-зле можеше да е.

— Ами Панукопия? Вадо от вашите ли беше?

Ламурк махна с ръка.

— Аз не следя подробностите. По тази операция моите хора работиха заедно с Академичния потентат. Поне така знам.

— Доста сте се поизмъчили заради мен.

Ламурк присви хитро очи.

— Искам да получа много гласове. И опитвам всички начини.

— По-голям брой, отколкото сте получили.

— С вашата подкрепа… точно така.

Две насекоми се откъснаха от голямото розово цвете и увиснаха до Ламурк. Той ги погледна и замахна към едното. То отлетя с бръмчене.

— И вие може да спечелите нещичко.

— Освен живота си?

Ламурк се усмихна.

— И живота на жена си, не я забравяйте.

— Никога не забравям заплахите срещу жена ми.

— Мъжът трябва да бъде реалист.

И двете насекоми се завърнаха.

— Така разправят.

Ламурк се ухили и се облегна назад, вече уверен в себе си. Отвори уста…

Една светкавица проблесна между двете насекоми… през главата на Ламурк.

Хари се просна на пода, докато жълтеникавият електрически разряд се виеше и пращеше във въздуха. Ламурк се надигна. Светкавицата се изви в дъга през двете му уши. Очите му се облещиха. Немощен вик изскочи от зиналата му уста.

Насекомите паднаха на пода като празни гилзи.

Ламурк се катурна напред. Щом се строполи, ръцете му се протегнаха. Дланите му се свиваха и разпускаха конвулсивно. Не успяха да сграбчат нищо. Тялото тупна и се просна на килима. Мускулите на ръцете му продължаваха да играят и да трепкат.

Замръзнал на място, Хари осъзна, че дори и в последния си миг Ламурк се бе опитал да го сграбчи.

13.

Хари се рееше в N-измерното пространство, далеч от политиката.

Веднага щом се върна в Стрилинг, той се изолира от всички. Пандемониумът, последвал убийството на Ламурк — това бяха най-лошите часове в живота му.

Съветът на Данийл бе свършил работа: „Без значение какво правя аз, ти продължавай да си играеш ролята: матист, разтревожен, но над суматохата.“ Ала суматохата се превърна в бясна анархия. Викове, обвинения, паника. Хари трябваше да понесе да го сочат с пръст и да го заплашват. Когато най-накрая напусна стаята, в която бе станало убийството, личният ескорт на Ламурк извади оръжие. Неговата охрана зашемети петима от тях.

Сега по цял Трантор, а скоро и по цялата Империя щяха да плъзнат гняв и спекулации. Насекомите убийци разполагаха с енергии, съхранявани в мънички позитронни капани — технология, която се смяташе за изчезнала. Опитите да проследят откъде е дошла не водеха доникъде.

Във всеки случай връзка с Хари нямаше. Засега.

По традиция убийствата се осъществяваха от разстояние, чрез посредници. Освен това така беше и по-безопасно. По този начин присъствието на Хари бе аргумент срещу това, че е замесен — както бе предсказал Данийл. На Хари този аспект на нещата особено му харесваше: предсказание, което се оказваше вярно. В масовата истерия, която последва, никой не предположи, че той е замесен.

Освен това Хари познаваше границите си. Не можеше да се справи с подобен хаос освен в по-широкия контекст на математиката.

И така, той избяга при своите познати, крехки абстракции.

Рееше се сред измерения и наблюдаваше как еволюират равнините на психоисторията. Цялата Галактика се простираше пред него не във величествената си спирала, а в параметър-пространството. Върховете на годност се издигаха като планински ридове и била. Там живееха обществата с дълъг живот, докато тези в долините загиваха.

Сарк. Увеличи зоната на Сарк и навлезе в динамичните уравнения със замайваща скорост. Новият ренесанс се разля в огнени културни избухвания. В пейзажа на годност конфликти се надигаха като оранжеви остриета. Лавата им задръстваше долините и правеше непроходими пътеките между върховете.

Това означаваше, че не само хора, а и цели планети биха били неспособни да излязат от дълбоките долини. Тези светове щяха да останат в калта за хилядолетия. После…

Алени проблясъци… Една слънчева система можеше да бъде „прочистена“ — ужасяващо мек термин, използван от древните агресори — като се предизвика меко избухване на свръхнова в някое малко слънце. Това препичаше планетите достатъчно, за да бъдат убити всички освен онези, които можеха бързо да намерят пещери и да складират там храна за няколкото години, докато трае стадият „нова“.

Хари се надигна ужасен. Бе избягал в своите абстрактни пространства, но смъртта и ирационалността го следваха и тук.

В свободните от стойности параметрални пространства на уравненията войната сама по себе си беше просто още един начин да избереш по кой път да тръгнеш. В бъдещето на Сарк яркочервените петна войни се свиваха с напредъка на времето и прескачаха за миг цели години. На местата им се появяваха розови и меки жълти разливи.

Това бяха по-трайни, децентрализирани „дървета на решения“, които действаха за разсейване на конфликтите. Микроскопични носители на мира — това бяха тези процеси.

Моделът на „очакваната полезност“ не можеше да предскаже подобен изход. Погледнато от този ъгъл, всяка война избухваше въз основа на абсолютно рационални изчисления на зонални „актьори“ независимо от предишния опит. И все пак войните се превръщаха в нещо необичайно, следователно Саркианската зонална система „се учеше“.

Просветна му изведнъж. Обществата представляваха сложно цяло от паралелни процесори.

Всеки работеше по собствения си проблем. Всеки бе свързан с другия.

Но нито един отделен процесор не знаеше, че се учи.

Както беше на Сарк, така беше и в Империята. Империята можеше да „знае“ неща, които нито един отделен човек не беше в състояние да схване. И нещо повече — да знае неща, които нито една организация, нито една планета, нито една Зона не знаеха.

Досега. До появата на психоисторията.

Това беше нещо ново и дълбоко.

То означаваше, че за всички тези хилядолетия Империята бе развила някакъв вид амопознание, който не можеше да се сравни с никой от начините на разбиране, с които разполагаше обикновеното човешко същество — или с които би могло да разполага. Дълбоко познание, различно от човешкото самосъзнание.

Хари се задъха от изненада. Опита се да провери дали не е възможно да греши…

В края на краищата примките с обратна връзка надали бяха нещо ново. Хари знаеше общата теорема — толкова древна, че нямаше повече накъде: ако всички променливи в една система са здраво свързани в двойки, тогава можеш индиректно да контролираш всичките. Системата можеше да бъде доведена до определен изход чрез милиардите си вътрешни примки с обратна връзка. Системата спонтанно си даваше заповеди — и им се подчиняваше.

В наистина сложните системи начинът, по който възникваха поправките, се намираше извън човешкия хоризонт на сложността. Отвъд познанието — и, което е още по-важно, това знание не си струваше.

Ала това… Той разшири N-измерния пейзаж и хоризонтите се отдалечиха по оси, които той почти не проумяваше.

Навсякъде Империята кипеше от… живот. Модели, които уравненията отделяха, светещи, лъкатушещи пътеки от данни/ знания/мъдрост. Всички — неизвестни на нито един човек.

На нито един — до този момент.

Психоисторията бе открила цялост, по-велика от човешката, макар и присъща на човечеството.

Изведнъж той видя, че Империята има свой собствен пейзаж, по-велик и по-изящен от всичко, което бе очаквал. Сложната адаптивна система на Империята бе достигнала състояние на „уравновесеност“ и се рееше в празното поле между реда и пълния спектър на хаоса. Там се намираше от хилядолетия и осъществяваше неизвестни на никого цели и задачи. Тя можеше да се адаптира и да се развива. Привидният й „стазис“ всъщност беше доказателство, че Империята е намерила върха в огромния „пейзаж на годност“.

И докато Хари наблюдаваше, Империята зави към каньоните на безредието.

„Хари! Стават ужасни неща. Ела!“

Копнееше да остане, да научи още… но гласът беше на Дорс.

14.

— Моите агенти, моите братя… мъртви до един — рече мрачно Данийл.

Роботът седеше прегърбен в офиса на Хари. Дорс го утешаваше. Хари разтърка очи — все още се възстановяваше от дигиталното потапяне. Нещата се развиваха твърде бързо, твърде-твърде бързо…

— Автоматите! Те нападнаха моите… моите… — Данийл не беше в състояние да продължи.

— Къде? — попита Дорс.

— По цял Трантор! Ние с тебе и няколко десетки други — само ние сме оцелели… — Данийл захлупи лице в длани.

Дорс се намръщи.

— Това сигурно има нещо общо с Ламурк и смъртта му.

— Косвено — да.

И двата робота погледнаха Хари. Той се облегна на бюрото си — все още се чувстваше слаб. Дълго се взира в тях.

— Това е било част от по-голяма… сделка.

— За какво? — попита Дорс.

— За прекратяване бунта на автоматите. Изчисленията ми показаха, че той ще се разпространи много бързо из цялата Империя. Това би било фатално за нея.

— Сделка? — устните на Данийл се бяха превърнали в тънки бледи ръбове.

Хари примигна бързо — бореше се с оловната тежест на вината.

— Да, сделка, която не контролирах напълно.

— И мен използва в нея, нали? — попита ледено Дорс. — Аз управлявах изпратените от Данийл данни, местоположението на съюзниците на Ламурк…

— И аз предадох това на автоматите, да — рече сериозно Хари. — Лесно е, ако владееш Мрежовото пространство.

Очите на Данийл се присвиха при тези думи. После лицето му се отпусна и той рече:

— Значи автоматите са убили хората на Ламурк. Ти си знаел, че аз не бих позволил подобно масово клане — дори и за да ти помогна.

Хари кимна.

— Разбирам ограниченията, при които действаш. Законът на Зерот изисква много по-високи стандарти, а съдбата ми като Първи министър не би оправдала подобно престъпване на Първия закон.

Данийл впери каменен взор в Хари.

— Значи си успял да заобиколиш това. Използвал си мен и моите роботи като… като агенти.

— Точно така. Автоматите са следели съвсем отблизо твоите роботи. Те са доста тъпи същества, нюансите им убягват. Но не са ограничавани от Първия закон. След като веднъж са разбрали по кого да удрят, трябваше само да им дам сигнал кога да ударят.

— Сигналът… началото на речта ти — обади се Дорс. — Съюзниците на Ламурк са били пред екраните и са гледали. Нищо по-лесно да ги достигнеш, още повече като си отвлякъл вниманието им.

— Точно така.

— Изумена съм — погледна го Дорс.

— Крайно време беше — каза остро Хари. — Те се опитваха на няколко пъти да ме убият. И щяха да успеят, ако не стана Първи министър.

— Никога не бих те заподозряна… в такава хладна мотивация — рече Дорс със следи от съчувствие в гласа.

Хари я погледна мрачно.

— И аз не бих се заподозрял. Единствената причина да го направя беше, че виждах бъдещето — моето бъдеще — като на длан.

Лицето на Данийл беше вихър от чувства — нещо, което Хари никога досега не бе виждал.

— Но моите братя… защо точно те? Не разбирам. Защо умряха?

— Моята сделка — рече със свито гърло Хари. — И мен ме измамиха.

— Не си ли знаел, че роботите ще загинат?

Хари поклати тъжно глава.

— Не. Но трябваше да го предвидя. Толкова е очевидно! — той ги погледна. — След като автоматите са свършили моята работа, са свършили и работата на мемите.

— На мемите ли? — попита Данийл.

— Що за сделка? — попита рязко Дорс.

— За края на бунта на автоматите. — Хари се вгледа в Дорс, като избягваше погледа на Данийл. — Изчисленията ми показваха, че той ще обхване бързо цялата Империя. С фатални последици.

Данийл се изправи.

— Разбирам правото ти да вземаш човешки решения, когато се отнася до живота на хора. Ние, роботите, не можем да проумеем начина ви на мислене, но и не сме създадени да можем. И все пак, Хари! Ти си сключил сделка със сили, които не разбираш.

— Не предвидих следващия им ход. — Хари се чувстваше нещастен, но вече забелязваше, че Данийл схваща кои са тия меми.

Ала Дорс не схващаше.

— Чий ход? — попита настоятелно тя.

— На мемите — отвърна Хари. И започна да обяснява за последните си проучвания в Мрежата. За умовете лабиринти, които обитаваха онези дигитални пространства, студени и аналитични в своята мъст.

— Ние, роботите, сме ги оставили? — прошепна Данийл. — Подозирах…

— Те са ви убягнали в ранните, сурови етапи на нашата експанзия в Галактиката. Или поне така твърдят. — Хари извърна поглед от Дорс, която продължаваше да го гледа втренчено, онемяла от шока.

— Къде бяха те? — попита предпазливо Данийл.

— Огромните структури в Галактическия център — виждал ли си ги?

— Значи там са се спотайвали тези електромагнитни присъствия?

— Известно време. Дошли са на Трантор много-много отдавна, когато Мрежата се е разраснала дотолкова, че да може да ги поддържа. Те живеят в кътчетата и пукнатините на нашите дигитални мрежи. И растат заедно с Мрежата. Сега вече са достатъчно силни да нападнат. Можеше и да чакат по-дълго и да станат още по-силни, но онези два сима, които открих, са ги провокирали.

— Симовете от Сарк — Жана и Волтер — рече бавно Данийл.

— Ти знаеш за тях? — попита Хари.

— Аз… аз се опитах да спра влиянието им. Саркианските маниери не биха донесли нищо добро на Империята. Наех онзи, Ним, но той се оказа некадърен.

Хари се усмихна.

— Той ги харесваше… тези симове.

— Трябваше да го усетя — рече Данийл.

— Ти притежаваш някаква способност да усещаш душевните ни състояния, нали? — попита Хари.

— Ограничена. Моделите се долавят по-лесно, ако субектът е страдал от определена детска болест. При Ним това липсваше. И все пак знам, че човеците обичат да виждат себеподобните си претворени в нещо друго.

„Като например роботи? — помисли си Хари. — Тогава защо от древни времена съществува табу спрямо тях?“ — Дорс ги наблюдаваше и знаеше, че двамата се мъчат да се оправят опипом в една сумрачна територия.

Хари внимателно рече:

— Меми-умовете са блокирали Ним, докато е търсил симовете в Мрежата. Но той се е справил доста добре, докато е комуникирал с Мрежата. Ще опростя човека, щом всичко това приключи.

— Тези симове и такива като тях — рече студено Данийл — все още представляват опасност, Хари. Умолявам те…

— Не се тревожи, знам. Ще се оправя с тях. Сега онова, което ме безпокои, са меми-умовете.

— И те мразят всички нас, така ли? — попита бавно Дорс. Опитваше се да схване.

— Хората ли? Да, но далеч не ни мразят толкова, колкото вас, любов моя.

— Нас ли? — тя примигна.

— Много-много отдавна роботите са им навредили.

— Да! — рече строго Данийл. — За да защитят човечеството.

— Тези същества с древен разум ви мразят заради вашата бруталност. Когато флотилиите от робоизследователи бяха вече минало, ние открихме една Галактика, подходяща за мирно земеделие. — Хари включи холоапарата. — Ето ви образ, който донесох от меми-умовете.

Сред тъмна равнина — жълта линия. Свирепи ветрове я тласкат все по-напред и тя поглъща високите стебла на буйната трева. Огнените езици се протягаха, поглъщаха, отново се протягаха. Над ярката, горяща линия на нападението се издигаше и се кълбеше оловен дим.

— Прериен пожар — рече Хари. — Така са изглеждали роботите изследователи на тези древни умове преди двадесет хиляди години.

— Който изгаря Галактиката? — попита глухо Дорс.

— Обезопасява я за безценните човеци — отвърна Хари.

— И сега те искат да си отмъстят — рече Данийл. — Но защо точно сега?

— Най-накрая те могат… а и най-накрая са открили твоите роботи, отделили са ги от автоматите.

— Как? — попита хладно Данийл.

— След като са открили възкресените симове. Проследили са нишката и са стигнали до мен — и така са открили Дорс. После и тебе.

— Цялата тази дигитална информация от камерите за наблюдение, шпиониращите устройства, микроуредите — те знаят как да ловят риба в това море.

— Ти си им помогнал — обади се Данийл.

— Аз сключих сделката с тях за доброто на Империята.

— Първо са избили хората на Ламурк — рече Данийл, — а после са нападнали моите роботи. Пратили са по дузина автомати срещу всеки и са ги надвили.

— Всички нас? — прошепна Дорс.

— Около една трета от нашите са избягали — Данийл си позволи напрегната усмивка. — Ние сме далеч по-способни от тези… бракми.

Хари кимна тъжно.

— Не се бяхме разбрали така. Те… са ме използвали.

— Мисля, че използват всички нас — Данийл погледна огорчено Хари. — По различен начин.

— Трябваше да го направя, приятелю Данийл.

Дорс се втренчи в Хари.

— Почти не те познавам.

— Понякога да си човек е по-трудно, отколкото изглежда — отвърна тихо Хари.

Очите на Дорс светнаха гневно.

— Пришълци, които убиват себеподобните ми!

— Трябваше да намеря решение…

— Роботите, особено човекоподобните — рече тя — са слуги, те са…

— Любов моя, ти си повече човек от всеки, когото познавам.

— Но… убийства!

— Убийства и без това щеше да има. Древните меми нямаше как да бъдат спрени. — Хари въздъхна и осъзна колко далече е стигнал. Това беше власт — да се рееш над всичко и да виждаш света като огромна арена, по която сблъсъците не стихват. Той се бе превърнал в част от всичко това и знаеше, че никога вече не може отново да стане просто матист.

— Защо си толкова убеден? — настоя Дорс. — Можеше да ни кажеш, ние можехме да…

— Те вече са знаели кои сте. Ако се бях забавил, щяха да убият вас двамата и да погнат останалите.

— И… за нас? — попита мрачно Данийл.

— Спасих и двама ви. Беше част от сделката.

— Благодаря ти… май това трябва да ти кажа — и Данийл сведе глава.

Хари погледна стария си приятел, погледът му се замъгли.

— Ти… носиш твърде голяма тежест на раменете си.

Данийл кимна.

— Изпълних заповедта и ти се подчиних.

Хари кимна.

— Ламурк. Бях там. Твоите насекоми го опекоха.

— Или поне така изглеждаше.

— Какво?! — Хари гледаше как Данийл натиска едно копче на китката си, а после се обръща към вратата. През нея, като се спря за миг, за да мине през защитния екран, пристъпи човек с невзрачна външност, облечен в кафяв работен гащеризон.

— Нашият господин Ламурк — обяви Данийл.

— Това не е… — и тогава Хари забеляза неуловимата прилика. Носът бе подкастрен, бузите — запълнени, косата — по-рядка и боядисана в кестеняво, ушите — клепнали назад. — Но нали видях как умря!

— Да, видял си. Волтажът, който е поел, го е изключил напълно за известно време и ако предрешените ми стражи не бяха започнали лечението още на място, така и щеше да си остане мъртъв.

— Върнали сте го към живот от онова състояние?!

— Това е древен занаят.

— Колко време може човек да остане мъртъв, преди…?

— Около час при ниска температура. На нас ни се наложи да работим много по-бързо — рече Данийл с премерен тон.

— Поради Първия закон — погледна го Хари.

— Който беше позасенчен. Ламурк не получи никакви трайни увреждания. Сега ще посветим талантите му на по-добри цели.

— Защо? — Хари осъзна, че Ламурк още не е казал нищичко. Човекът стоеше нащрек и гледаше Данийл, а не него.

— Наистина имам известна положителна власт над човешките умове. Един древен робот на име Жискар ми даде ограничена власт над невронните комплекси на човешката мозъчна кора. Промених мотивацията на Ламурк и му поокастрих паметта.

— Колко? — попита подозрително Дорс. За нея, осъзна Хари, Ламурк продължаваше да е враг до доказване на противното.

Данийл махна с ръка.

— Говори.

— Разбрах, че съм сгрешил — Ламурк говореше с продран и искрен глас без обичайния плам. — Извинявам се, особено на вас, Хари. Не мога да си спомня какво зло съм ви причинил, но съжалявам за това. Оттук нататък ще бъда по-добър.

— Спомените не ти ли липсват? — попита Дорс.

— Те не са ценност за мен — отвърна Ламурк разумно. — Безкрайна верига от дребни варварства и неутолими амбиции, доколкото си спомням. Кръв и ярост. Това не са велики мигове — така че защо да ги пазя? Оттук нататък ще съм по-добър човек.

Хари се чувстваше и учуден, и уплашен.

— Щом си владеел това, Данийл, защо ти беше да спориш с мен? Просто можеше да промениш мислите ми!

— Не бих посмял — отвърна спокойно Данийл. — Ти си по-различен от другите.

— Заради психоисторията ли? Това ли само те удържа?

— Не само това. Като малък не си боледувал от мозъчната треска. Това обезсмисля уменията ми. Например не можах да усетя твоя план да използваш автоматите срещу привържениците на Ламурк, когато се срещнахме в онова отворено публично пространство, за да вербуващ моите роботи.

— Аз… разбирам. — Прозренията на каква тънка нишка са висели неговите сделки подейства отрезвяващо на Хари. Просто някаква си детска болест го е пропуснала!

— С нетърпение чакам бъдещите си задачи — рече с равен глас Ламурк. — И новия си живот.

— Какви задачи? — попита Дорс.

— Заминавам за зона Бенин като регионален управител. Това е отговорност, придружена с много вълнуващи предизвикателства.

— Много добре — рече окуражително Данийл.

Нещо в цялата посредственост на ставащото накара студени тръпки да плъзнат по гръбнака на Хари. Това наистина беше власт, упражнявана от господаря без възраст.

— Твоят закон на Зерот в действие…

— Той е от много съществено значение за психоисторията — рече Данийл.

Хари се намръщи.

— Как?

— Законът на Зерот е естествена последица от Първия закон — защото как най-добре да бъде опазен човекът от вреда, ако не като се предпазва човешкото общество като цяло и се поддържа функционирането му?

— И ти можеш да разбереш какво е необходимо за това, само ако разполагаш с прилична теория на бъдещето.

— Точно така. От времето на Жискар ние, роботите, се трудим над тази теория, но стигнахме само до груб модел. Така че, Хари, ти и твоята теория сте много важни. И въпреки това аз знаех, че се приближавам почти до границата на Първия закон, когато следвах твоите заповеди и използвах своите роботи срещу последователите на Ламурк.

— Усещал си, че нещо не е наред?

— Хиперсъпротивлението в позитронните пътища се проявява като проблеми със стойката, ходенето, после и с говора. Всички те се проявиха при мен. Трябва да съм усетил, че моите роботи ще бъдат използвани непряко в убийството на хора. Древният Жискар имаше същите трудности с границата между Първия закон и Закона на Зерот.

Устата на Дорс трепереше от едва потискани чувства.

— Останалите от нас са зависели от това какво решение ще вземеш, за да уравновесиш напрежението между тези два най-фундаментални от всички закони. Не бих могла да издържа на онова, което ти се е наложило да понесеш.

Хари се опита да го утеши:

— Нямал си избор, Данийл. Притиснах те в ъгъла.

Данийл погледна Дорс. Лицето му сякаш агонизираше.

— Законът на Зерот… Толкова отдавна живея с него… от толкова хилядолетия… и все пак…

— Това е явно противоречие — рече тихо Хари. Знаеше, че навлиза в много деликатна територия. — Онзи вид сблъсък на идеи, с който човешкият ум понякога успява да се справи.

Дорс прошепна:

— Но ние не можем — освен когато съществува огромна заплаха за собствената ни стабилност.

Данийл наведе глава.

— Когато дадох заповедта, в ума ми се надигна мъчителна агония, изгаряща вълна, която едва успях да удържа.

Гърлото на Хари се бе свило, едва успя да произнесе:

— Стари приятелю, ти нямаше избор. Докато си се борил за човешката кауза неизбежно са възниквали и други противоречия?

Данийл кимна.

— Много. И всеки път увисвах над бездна.

— Ти не можеш да отстъпиш — рече Дорс. — Ти си най-великият от нас. От тебе се изисква повече.

Данийл погледна и двамата, сякаш търсеше опрощение. По лицето му трепна отчаяна надежда.

— Предполагам…

В гърлото на Хари бе заседнала буца.

— Разбира се, че е така. Без тебе всичко е загубено. Трябва да устоиш.

Данийл се загледа в безкрая, гласът му беше хриплив:

— Моята работа… не е завършена… и затова не мога… да се деактивирам. Това сигурно е същото като… да бъдеш наистина човек… разкъсван между два полюса. И все пак мога да гледам напред. Ще дойде време, когато делото ми ще бъде завършено. Когато ще мога да си отдъхна от тези противоречиви напрежения. И тогава ще се обърна с лице към черната пустота… и ще бъде хубаво.

Пламът в думите на робота натъжи Хари и той не каза нищо. Тримата останаха дълго в смълчаната стая. Ламурк стоеше нащрек, безмълвен.

После, без никой да каже нищо, всеки си тръгна по пътя.

15.

Хари седеше сам и се вглеждаше в холограмата на бушуващ древен прериен пожар.

На негово място сега се издигаше Империята. Той вече знаеше, че обича Империята поради причини, които не можеше да посочи. Мрачното разкритие, че роботите бяха изсипали смърт и унищожение върху древните останки от дигитални умове… дори и това не го разколеба. Той никога нямаше да узнае подробности около това древно престъпление — или поне се надяваше.

За да запази разума си, за първи път в своя живот той не искаше да знае.

Империята наоколо му бе пълна с повече чудеса, отколкото подозираше. И му действаше още по-отрезвяващо.

Кой би допуснал, че човечеството не контролираше собственото си бъдеще — че историята е резултат от сили, които действат извън хоризонтите на простосмъртните? Империята бе устояла поради своята метаприрода, не заради храбрите дела на отделни личности и дори на светове.

Мнозина биха влезли в спор за самоопределението на човечеството. Техните аргументи не бяха погрешни, нито дори без смисъл — но просто въпросът не беше там. Те бяха много силни като убеждение. На всеки му се искаше да вярва, че е господар на собствената си съдба. Логиката нямаше нищо общо с това.

Дори и императорите бяха нищо — слама, носена от ветрове, невидими за тях.

Сякаш за да го опровергае, пред него рязко се очерта холограмата на Клеон.

— Хари! Къде беше?

— Работех.

— Над твоите уравнения, надявам се — защото май ще ми потрябват.

— Сир?

— Висшият съвет току-що се срещна на специално заседание. Явих им се — една нотка на изящество и тежест им бе много нужна. Следвайки дирята на, хм, трагичната загуба на Ламурк и неговите, хм, сътрудници, аз ги пришпорих да изберат Първи министър. В името на стабилността, нали разбираш.

— О, не — изстена Хари.

— О, да, мой Първи министре.

— Но нямаше ли…? Някой не заподозря ли…?

— Кого, тебе? Безобиден академик, който предизвиква убийства на десетки места по цял Трантор? Като използва автомати?

— Е, нали знаеш как говорят хората…

Клеон го изгледа хитро.

— Хайде де, Хари… как го направи?

— Сред съюзниците ми е и банда роботи отстъпници.

Клеон се засмя високо и плесна по бюрото.

— Не съм подозирал, че си такъв шегаджия! Много добре, напълно те разбирам. Не искам да разкриваш източниците си.

Хари се бе заклел пред себе си никога да не лъже Императора. Да не му вярва — това не влизаше в уговорката.

— Уверявам ви, сир…

— Естествено, ти имаш право да се шегуваш. Не съм наивник.

— А мен хич не ме бива да лъжа, сир — вярно беше, пък и, така де, това беше най-добрият начин да приключи темата.

— Ще дойдеш на официалния прием на Висшия съвет. Като Първи министър ще имаш такива обществени задължения. Преди това помисли над положението на Сарк и дай…

— Мога да ви дам съвет още сега.

Лицето на Клеон светна.

— О, така ли?

— В историята, сир, съществуват отдушници, които могат да стабилизират Империята. Новият ренесанс е изблик на една фундаментална страна и недъг на човечеството. Той трябва да бъде потушен.

— Сигурен ли си?

— Ако не предприемем нищо… — Хари си спомни решенията, които просто бе изпробвал в пейзажа на годността. — Върхът на Новия ренесанс ще помете Империята само за десетилетия и тя ще се разпадне в хаос. Това може да унищожи самото човечество.

Клеон се намръщи.

— Наистина ли? С какви други възможности разполагам?

— Потушете този вулкан. Саркианците са блестящи, вярно е, но тях не ги е грижа за народа им. Те са пример за Чумата на солипсизма — прекомерна вяра в себе си. Това е заразно.

— Човешката участ…

— Спасете оцелелите. Изпратете имперски помощни кораби през тунелите — храна, съветници, психиатри, ако могат да помогнат с нещо. Но след като безредиците утихнат.

— Разбирам. — Клеон го погледна предпазливо, леко извърнал лице. — Ти наистина имаш корав характер, Хари.

— Когато става въпрос за запазването на реда и на Империята — да, така е, сир.

Клеон продължи да говори за по-маловажни неща, сякаш избягваше бруталната тема. Хари се радваше, че не продължи да го разпитва.

Дългосрочните предвиждания показваха ужасни отклонения — класическите отдушници, които Империята използваше, не сработваха. Новият ренесанс беше просто най-очевидният пример.

Но навсякъде, където погледна, докато телесните му сетива бяха свързани с N-измерния спектър, се надигаше вонята на прииждащия хаос. Империята се разпадаше по начини, които според човешките стандарти бяха неописуеми. Системата бе твърде огромна, за да се побере в един-единствен ум.

Така че скоро, само след десетилетия, Империята щеше да започне да се разпада. Военната мощ почти не помагаше, когато се проваляха и осветените от времето „отдушници“. Центърът нямаше да удържи.

Хари можеше да забави малко рухването може би — но само това. Скоро цели Зони щяха да се отдалечат по спирала към старите атрактори: Първичен феодализъм, Религиозно лицемерие, фемопримитивизъм…

Разбира се, изводите му бяха предварителни. Дано новите данни да го оборят. Но се съмняваше.

Треската щеше да се уталожи едва след триста години страдания. И щеше да се появи нов, силен атрактор.

Случайна мутация на Доброкачествения империализъм? Не можеше да каже.

Би могло да го разбере с ново прозрение. Да изследва фондациите, да…

Идеята просветна. Фондации?

Но Клеон продължаваше да бърбори, а в ума му се блъскаха какви ли не събития. Идеята се загуби.

— Ще направим заедно велики неща, Хари. Какво ще кажеш за…?

Клеон можеше да го вика, когато му скимне — така никога нямаше да успее да свърши никаква работа.

Да се справи с Ламурк бе значително по-лесно, отколкото с капана на властта. Как можеше да се измъкне от него?

16.

Двете фигури от миналото далеч преди древността летяха из своите хладни дигитални пространства и чакаха мъжа да се върне.

— Вярвам, че ще се върне — рече Жана.

— Аз повече разчитам на изчисленията — отвърна Волтер и пооправи дрехите си.

— Това време ми е все така противно.

Над неспокойните води виеха вихри. Летяха над разпенените вълни.

— Защо подобна чуждост трябва да се проявява като лошо време? — попита Жана.

— Хората спорят; природата действа.

— Но те не са природа! Те са чужди умове…

— Толкова чужди, че можем да ги смятаме за природни феномени.

— Трудно ми е да вярвам, че нашият Господ бог е създал такива неща.

— За много парижани съм си мислил същото.

— Те ни се появяват като бури, планини, океани. Ако можеха да се обяснят

— Тайната на досадника е в това, че си казва всичко.

— Ето! Идва.

Хари Селдън увисна във въздуха. Личеше си, че още не е свикнал с приключенските симулации, защото краката му постоянно търсеха опора.

— Дойдох веднага, щом ми беше възможно.

— Разбрах, че вече си виконт, херцог или нещо подобно — каза Жана.

— Нещо такова — отвърна Хари. — Това пространство, в което се намирате — уредих то да стане постоянен, ъъ…

— Резерват? — попита Волтер и запляска с криле пред Хари. Един облак се приближи, сякаш да слуша.

— В компютърното пространство го наричаме „запазен периметър“.

— Каква поезия! — вдигна вежда Волтер.

— По-скоро ми прилича на зоопарк — отбеляза Жана.

— Работата е в това, че вие и чуждите умове можете да останете тук и да функционирате без чужда намеса.

— Не искам да ме затварят! — викна Жана.

Хари поклати глава.

— Ще можете да получавате данни отвсякъде. Но никакви взаимодействия с автоматите повече — бива ли?

— Питай бурята — рече Жана.

Мътнооранжева завеса от светлина блесна в небето.

Над хоризонта заприиждаха все по-бързо буреносни облаци.

— Вие убихте роботите! — кресна Хари към вихъра. — Не се бяхме уговорили така!

[Не сме казали, че ще се въздържим]

— Взехте повече от договореното! Животът на…

[Не може да се злоупотребява с неспоменати условия]

— Роботите са отделен вид. Притежаващ висш разум…

[Но вашите прости автомати ги убиха]

[Тези машини не бяха твоя собственост, селдън]

[И затова няма какво да спориш с нас]

Хари заскърца със зъби.

[Зоват ни по-важни неща]

— Вашата награда? — попита мрачно Хари. — За нея ли сте дошли?

[Няма да останем тук]

[Защото това място е обречено]

Хари залитна под напора на мразовития вихър.

— Трантор?

[И още много]

— Какво искате?

[Лелеяната ви съдба е да плавате сред спиралните ръкави]

[И дълго да трептите сред пламъците на галактическия център]

Хари си спомни тукашните структури, сложните светещи плетеници.

— Вие можете ли го?

[Ние можехме да се превръщаме в спори]

[Някои от нас са живели преди в това състояние]

[В такова състояние искаме да се върнем]

[Или инак ще унищожим всички ваши „роботи“]

— Това не влизаше в уговорката ни! — извика Хари. Проливен, студен дъжд го обля, но той извърна лице нагоре, към струпващите се гневни облаци и полите им от разпенени светкавици.

[Как ще ни спрете?]

[Макар че това изтощи капацитета ни]

[Ние можем да докараме трантор до глад]

Хари се намръщи. Напоследък научаваше много неща за властта и то доста бързо.

— Много добре. Ще се погрижа да започнат проучвания как ви бъде придадена материална форма. Знам кой може да го направи. Освен това Марк и Сибил знаят да си мълчат.

Волтер попита:

— Защо искате да напуснете сцената толкова прибързано?

[Иде нов пожар]

[За хората по цялата галактика]

[Ще наблюдаваме разрухата]

[Като спори от галактическия център]

[Там никой не може да ни причини зло, и ние — на никого]

Под обагрящото се в пурпур небе се материализира блещукащ кристал с остри игли. От блок данни Хари научи чуждата технология, която някога бе оформила това стабилно, яко убежище на дигиталния разум.

[Трантор някога бе идеалното място за нас]

[С богати ресурси]

[Вече не е така]

[В прииждащата нестабилност се таи опасност]

— Хммм — рече Волтер. — И ние с Жана може да искаме същото като вас.

— Чакайте, вие двамата — заговори бързо Хари. — Щом искате да тръгнете с тези… тези… неща, да живеете в семенце сред звездите — то трябва да го заслужите.

Жана се намръщи.

— Засега мога да направя така, че да се ширите в безопасност из цялата Мрежа. В замяна… — той погледна нервно Волтер — искам да ми помогнете.

— Ако каузата е свещена, с готовност — обади се Жана.

— Свещена е. Помогнете ми да ръководя! Винаги съм смятал, че във всеки има нещо добро. Работата на водача е да го накара да се прояви.

— Щом смяташ, че у всекиго има нещо добро, то не всекиго познаваш — заключи Волтер.

— Но аз не съм светски човек. Затова имам нужда от вас.

— За да властваш? — попита Жана.

— Точно така. Не съм подходящ за това.

— Какви възможности! — възкликна Волтер. — Ако разполагаме с достатъчно компютърно пространство и скорост, можем да дарим прото-Микеланджеловци с време за творчество!

— Трябва да се справям с много, хм, проблеми на властта. Можете да приемете тази форма на спори, когато приключа с политиката.

— Хммм. Политика — винаги съм я намирал за вълнуваща. Игра на изящни идеи, която се играе от грубияни.

— Опозицията срещу мен вече е доста силна — рече сериозно Хари.

— Приятелите идват и си отиват, но враговете се трупат — заяви Волтер. — На мен това би ми харесало.

Жана подбели очи.

— Да ни пазят светиите!

— Точно така, скъпа моя.

17.

Хари седеше зад бюрото си. Първи министър — но условията определяше той. Всичко бе станало точно както трябва. Можеше да си работи тук, далеч от дворцовите интриги. Имаше достатъчно време да се занимава с математика.

Разбира се, щеше да говори пред мнозина като холографско или тривизионно изображение. С цялата тази досада се занимаваше Волтер. В края на краищата, Волтер или Жана можеха да се направят на Хари на безкрайните срещи и конференции, нужни на един Първи министър. По дигитален път те с лекота приемаха неговия вид.

В кабинета нахлу Юго, кипящ от енергия.

— Висшият съвет току-що прокара предложението ти, Хари. Сега всички далити в галактиката са на твоя страна.

Хари се усмихна. Юго рече предпазливо:

— Ъъ, онази жена е тук.

— Да не е…

Напълно бе забравил за Академичния потентат. Единствената заплаха, която не бе неутрализирал. Тя знаеше за Дорс, за роботите…

И вече нахлуваше в офиса.

— Толкова съм щастлива, че ме приехте, Първи министре.

— Да можех и аз да кажа същото.

— А прекрасната ви съпруга? Тук ли е?

— Съмнявам се, че ще има желание да ви види.

Академичният потентат разпери пищните си одежди и седна без покана.

— Без съмнение вие не сте взели насериозно онази моя мъничка шега?

— Чувството ми за хумор не включва изнудване.

Широко разтворени очи, лека нотка на ярост в тона.

— Опитвам се просто да вляза във връзка с вашата администрация.

— Естествено. — Имперските маниери бяха такива, че не биваше да изтъква възможната й роля в заговора на Вадо на Панукопия.

— Бях сигурна, че ще получите поста. Малката ми шегичка… е, бе проява на лош вкус…

— Извънредно лош.

— Вие не говорите много — достойно е за възхищение. Моите съюзници бяха толкова впечатлени от вашия, хм, директен подход към кризата с автоматите, убийствата покрай Ламурк…

Значи, това било. Бе показал, че не е непрактичен академик.

— Директен? А какво ще кажете за „безжалостен“?

— О, не, изобщо не мислим така. Прав сте да оставите Сарк да „догори“, както така красноречиво се изразихте. Въпреки че Сивите искаха да се намесят и да превържат раните. Много мъдро — не и безмилостно, не.

— Дори при възможността Сарк никога да не се възстанови? — това бяха въпросите, които той си задаваше по време на безсънните нощи. Хора умираха, за да може Империята да живее… още малко.

Тя махна с ръка.

— Както казах, от толкова време исках специална връзка с Първи министър от нашата класа…

Той отлично разбираше, че тя използва думите, за да прикрие мисълта, а не да я разкрие. Трябваше да я изтърпи известно време. Тя продължаваше да дърдори, а той обмисляше как да се справи с едно завързано условие в уравненията. Вече бе овладял изкуството привидно да следи с очи, движения на устата и от време на време да измърморва нещо. Точно това правеше програмата-филтър за триизмерното му изображение, без той да се замисля над лицемерието на жената пред него.

В известен смисъл я разбираше. Властта за нея нямаше стойност. Трябваше да се научи да мисли по този начин и дори да действа по този начин. Но не можеше да остави това да засегне истинското му аз, личния живот, който безмилостно щеше да крие.

Най-накрая се отърва от нея и въздъхна облекчено. Вероятно е добре да те възприемат като безскрупулен. Онзи тип, Ним, например; можеше да нареди да го открият и дори да го екзекутират, задето бе играл двойна игра в оная история с „Артифис асоушиейтс“.

Но защо? Милостта беше по-ефикасна. Хари изпрати бързо съобщение до охраната с нареждане Ним да бъде въдворен на продуктивно място, където обаче талантът му за предателство да не намира приложение.

Имаше да изпълни още една задължителна роля, преди да избяга. Дори и в Стрилинг не можеше да избегне имперския дълг.

При него, един по един, влезе делегация на Сивите. Те уважително представиха аргументите си относно кандидатските изпити за постове в Империята. Резултатите от тестовете от няколко века насам спадаха. Едни твърдяха, че Висшият съвет бе увеличил броя, защото все по-малко хора желаеха да заемат постове в Империята, други — че тестовете не били справедливи за всички. Тези от големите планети изтъкваха, че по-силната гравитация ги правела по-бавни. Тези от планетите със слаба гравитация пък си имаха обратен аргумент, подкрепен от диаграми и многобройни факти.

Хари изключи, без много да му мисли, като започна да размишлява върху психоисторическите уравнения чак до края на срещата.

18.

Двамата с Дорс наблюдаваха как огромната светеща спирала се вие под тях във вечната нощ.

— Подобни привилегии ми харесват — рече мечтателно тя. Съзерцаваха зрелището сами. Светове, живот, звезди — всички разпръснати във вечния мрак като диамантени отломки.

— Да влезеш в двореца, само за да разгледаш изложбените зали на императора ли? — той бе наредил всички коридори да се разчистят.

— Да се измъкнеш от съгледвачи и подслушвачи.

— Ти… да не си получила вест от…?

Тя поклати глава.

— Данийл измъкна почти всички останали от нас от Трантор. Малко неща ми казва.

— Съвсем сигурен съм, че меми-умовете няма да предприемат нов удар. Те се страхуват от роботите. Отне ми известно време, докато разбера какво се крие зад приказките им за отмъщение.

— Смес от омраза и страх. Твърде човешко.

— И все пак според мен те си отмъстиха. Казват, че преди да дойдем ние, Галактиката кипяла от живот. Има цикли от безплодни епохи и после на изобилстващи от плод. Не зная защо. Очевидно това се е случвало няколко пъти преди на интервали от една трета от милиарда години — огромно пресъхване на разумния живот, след което оставали само спори. А сега те са влезли в нашата Мрежа и са се превърнали в дигитални изкопаеми.

— Изкопаемите не убиват — жлъчно рече тя.

— Не така добре като нас, очевидно.

— Не вас — нас.

— Те наистина мразят вас, роботите. Не че обичат особено човеците — в края на краищата ние сме ви създали много-много отдавна. Ние сме виновните.

— Те са толкова странни…

Той кимна.

— Според мен ще стоят в дигиталния резерват, докато Марк и Сибил ги прехвърлят в древното им състояние на спори. Някога са преживявали в подобно състояние повече от едно цяло завъртане на Галактиката.

— Това, че си сигурен, не е достатъчно за Данийл — рече тя. — Той иска те да бъдат унищожени.

— Няма как. Ако Данийл ги нападне, ще се наложи да дръпнем шалтера на Транторската мрежа. И Империята ще побеснее. Така че той е в безизходица — гневи се, но не може да направи нищо.

— Надявам се, че си преценил добре баланса — каза тя.

Някаква мисъл проблесна в ума му. Нападенията на автоматите над хората на Ламурк ги бе дискредитирала в очите на обществото. Сега в цялата Галактика бунтът им щеше да бъде потушен. А след време и меми-умовете щяха да напуснат Трантор.

Хари се намръщи. Данийл би желал и двете неща да станат.

Без съмнение той бе заподозрял, че меми-умовете са оцелели и че може би действат на Трантор. А не бе ли възможно ходовете на Хари, включително и убийствата на хората на Ламурк, да са хитро замислени от Данийл? Можеше ли един робот така точно да предсказва какво ще направи той, Хари?

Стана му хладно. Подобна способност би била невероятна. Свръхчовешка.

Скоро щяха да се справят с автоматите и тогава Трантор щеше да има проблеми с производството на собствена храна. Хората трябваше отново да се научат да изпълняват някои задачи и оформянето на тези работници отново като социално зачитана група щеше да отнеме цели поколения. Междувременно десетки други светове трябваше да изпращат на Трантор храна — тънко и уязвимо спасително въже. Дали Данийл не бе замислил и това? С каква цел?

Беше нервен. Виждаше как работят обществените сили отвъд погледа му.

Дали подобно находчиво мислене беше плод на хилядолетния опит и висш позитронен разум? Само за миг Хари бе споходен от видение, едновременно странно и безкрайно от човешка гледна точка. В това ли се бе превърнала безсмъртната машина?

После прогони идеята. Беше твърде тревожна, за да размишлява над нея. По-късно, може би когато приключеше с психоисторията…

Забеляза, че Дорс го гледа втренчено. Какво бе казала? О, да…

— Оценката на равновесието, да. Започвам да се уча на тези неща. Волтер и Жана вършат публичната работа, Юго сега е председател на матистката катедра и на мен всъщност ми остава време за мислене.

— И с радост да понасяш разни глупаци?

— Академичния потентат ли? Сега поне я разбирам. — Той се вгледа в Дорс. — Данийл казва, че ще напусне Трантор. Изгубил е много човекоподобни роботи. Има ли нужда от тебе?

Тя го гледаше, огряна от мекото сияние. Програмите й за лицеизраз работеха трудно.

— Не мога да те напусна.

— По негова заповед ли?

— По моя.

Той скръцна със зъби.

— Загиналите роботи… познаваше ли ги?

— Някои. Заедно се обучавахме навремето, когато…

— Не бива да криеш нищо от мен. Знам, че трябва да си поне на един век.

Тя зяпна изненадано, после бързо затвори уста.

— Как разбра?

— Знаеш повече, отколкото трябва.

— И ти — поне в леглото — изкикоти се тя.

— Научих го от един познат пан.

Тя се разсмя закачливо, после стана сериозна.

— На сто шейсет и три съм.

— С бедра на тийнейджърка. Ако се бе опитала да напуснеш Трантор, щях да те блокирам.

Тя примигна.

— Наистина ли?

Той прехапа устна и се замисли.

— Ами… не.

Тя се усмихна.

— По-романтично щеше да е, ако бе казал „да“…

— Имам навик да съм честен — но е по-добре да го зарежа, ако искам да си остана Първи министър.

— Значи щеше да ме оставиш да си отида? Все още ли мислиш, че го дължиш на Данийл?

— Ако той бе решил, че заплахата за тебе е толкова голяма, щях да уважа преценката му.

— Все още ли ни уважаваш толкова много?

— Роботите винаги са работили всеотдайно за Империята. Малцина от хората го правят.

— Не се ли чудиш с какво сме предизвикали у пришълците желанието за мъст?

— Разбира се, че да. Знаеш ли?

Тя поклати глава, втренчена в огромния въртящ се диск. Сини, тъмночервени и жълти слънца обикаляха по орбитите си след черен прах и безредие.

— Било е нещо ужасно. Данийл е бил свидетел и не иска да говори за това. В нашата история не се споменава нищо — проверих.

— Една хилядолетна империя си има свои тайни. — Хари гледаше как сто милиарда пламтящи звезди бавно се въртят. — Повече се интересувам от нейното бъдеще — и спасение.

— Боиш се от това бъдеще, нали?

— Предстоят ужасни неща. Уравненията го показват.

— Можем заедно да ги посрещнем.

Той я прегърна и двамата продължиха да наблюдават сияйните чудеса на Галактиката.

— Мечтая да основа нещо, начин да помогна на Империята дори и след смъртта ни…

— И те е страх от нещо — додаде тя.

— Как разбра? Да, боя се от хаоса, който може да дойде от толкова много сили — всички стремящи се да разрушат реда в Империята. Боя се за самите… — лицето му се намръщи — … самите основи. Основи…

— Хаосът идва?

— Знам, че самите ние, нашето „аз“, се поражда от приплъзване по външния край на хаотичните състояния. Дигиталният свят го показва. Ти го показваш.

— Според мен позитронните умове не разбират себе си по-добре от човешките — рече сериозно тя.

— Ние — нашето съзнание и нашата Империя — и двете възникват от появяващия се ред във вътрешни, сами по себе си хаотични състояния, но…

— Не искаш Империята да рухне под натиска на такъв хаос.

— Искам Империята да оцелее! Или поне ако рухне, да възкръсне.

Хари изведнъж усети усилието от тези мащабни ходове. Империята беше като съзнание, а съзнанията понякога полудяваха, прекършваха се. Цяло нещастие за един-единствен ум. И неизмеримо по-зле за Империята.

Погледнато през призмата на неговата математика, човечеството бе поело дълъг път и продължаваше напред през заобикалящия го мрак. Времето го засипваше с бури, награждаваше го със слънце — а то дори и не виждаше, че тези преминаващи сезони се пораждат от ритмичните движения на огромни и вечни уравнения.

Докато прокарваше уравненията напред и назад във времето, Хари бе видял смъртното шествие на човечеството на откъслеци. Това някак си го правеше странно трогателно. Малко светове успяваха да прозрат накъде да вървят. Нямаше излишък нито от надути приказки, нито от простаци, които намигаха, кимаха и се преструваха, че разбират невидимото. Подлъгани, тези Зони рухваха.

Търсеше модели, но под тези огромни пространства се криеха привидно безкрайно малките величини — живите хора. По цялото звездно пространство, под властта на закони, подобни на богове, беше пръснат безкраен живот в процес на губене. Защото да живееш в крайна сметка значеше да загубиш.

Обществените закони действаха, хора биваха осакатявани, ранявани, обирани и задушавани от сили, за които дори не подозираха. Хора бяха докарвани до болест, до отчаяние, до самота, страх и угризения. Разтърсени от сълзи и копнеж в свят, който бяха фундаментално неспособни да проумеят — ала продължаваха да живеят.

В това имаше някакво благородство. Те бяха фрагменти, носещи се във времето, еднодневки в една Империя — богата, силна и изпълнена с гордост, ред, който се рушеше и бе празен и кух.

С оловна увереност Хари най-накрая прозря, че вероятно няма да успее да спаси огромната разнебитена Империя, звяр на финия нюанс и роящите се самозаблуди.

Не, той не беше спасител. Но може би можеше да помогне.

И двамата дълго стояха в болезнено мълчание. Галактиката се въртеше в бавното си великолепие. Един близък фонтан пръскаше във въздуха прекрасни дъги. Водата за миг изглеждаше свободна, но всъщност бе затворена завинаги под стоманеното небе на Трантор. Както и той.

Усети дълбоко чувство, което не можа да определи. То стегна гърлото му и го накара да притисне Дорс към себе си. Тя беше машина и жена, и… още нещо. Някакъв друг елемент, който не можеше да проумее напълно и затова още повече я обичаше.

— Толкова си загрижен — прошепна Дорс.

— Длъжен съм.

— Може би трябва просто да се опиташ да живееш повече и да се тревожиш по-малко.

Той я целуна пламенно и се разсмя.

— Съвсем права си. Защото кой може да знае какво ще му донесе бъдещето?

И много-много бавно й намигна.

Загрузка...