Странни магистрали (Пътьом)

17.

Тежко Питър се отпусна до топлото тяло на жената. Виеше му се свят. Мислите му летяха объркани сред празното пространство, което представляваше съзнанието му. За този миг си заслужаваше дори да умре. Направи неопределена гримаса, която трябваше да бъде усмивка, но не си даде труд да я довърши. Той се рееше в пространството и нямаше време за глупости. Присъствието на жената, която усещаше до себе си, жената от мечтите му, го караше да иска да прегърне съдбата и да я разцелува възторжено.

Обърна се и целуна леко гърдата на проститутката. Усети лек мирис на мускус, който го замая.

Жената бе подпряла глава на дясната си ръка, заровена в буйните й къдрици, неравно разпилени по възглавницата. Другата продължаваше немирните си занимания. Дългите пръсти на силната й, добре поддържана длан, галеха хилавия момчешки гръден кош.

— Как си миличък — каза внимателно жената — хареса ли ти усещането? — попита тя като погледна нежно към него, протегна ръка и го погали майчински по слабините.

Питър смутено вдигна очи. Тя се усмихна мило и наведе красивите си устни към ухото му.

— Така ли си го представяше — опари топлият й шепот бузата му.

Момчето подскочи. В този миг блаженството му рухна мъртво под тежкия удар на срама. Невинният въпрос се оказа неговата ябълка на познанието. Почувства се така, сякаш някой бе изкарал душата му чисто гола, за назидание на огромния Червен площад в Москва претъпкан с хора, които с пълно гърло му се смееха и бълвайки най-обидните подигравки на вселената. Питър болезнено осъзна, че тя бе разбрала. Разбрала бе най-съкровената му тайна, грижливо пазена от всички. И как не — точно тя. Бе разбрала, че е девствен. Стори му се, че онези хора на площада започнаха да го плюят. Приплака му се от унижение.

Момчето пламтеше в огъня на срама. Отметна нервно ръката й от себе си и се втурна да събира нещата си, като се мъчеше едновременно с това да нахлузи дрехите върху хилавата си фигурка.

— Къде… — Сара се надигна, гледайки объркано — Къде тръгна, моето момче, не бързай, не… — тя улови един от крадешком хвърления му поглед и видя в него нещо, което я накара да млъкне. Не след дълго щеше да разбере, че е видяла нещо, което я е уплашило, но тогава вече нямаше да има значение. За нея.

Питър залитна, докато намушваше десния си крак в късия панталон. Заедно с това се стараеше да прикрие голия си задник от погледа на Сара /нелепо, но упорито/, тъй като не бе намерил време за бельото си или пък не бе намерил самото бельо. Каквато и да беше истината, той залитна и се катурна на леглото до жената, която го бе направила мъж поне на теория… Срамът го заля с нова сила и топлина. Той зарита отчаяно.

— Чакай, миличък, какво ти стана, не бързай…

— Махни се — изкрещя истерично — махни се от мен, не ме докосвай!

Жената се отдръпна повече от изненада. Момчето скочи от леглото с почти акробатична извивка на мършавото си тяло. Грабна раницата си и изхвръкна от мотелската стая, без да се обърне назад. Напусна импровизирания олтар на съзряването си, оставяйки своята жрица с прекрасното й голо тяло и неприкритото й недоумение.

Имаше по важна работа от нея.

Този дебел мръсник. Тази свиня. Кой беше той, та да го поставя в това идиотско положение. Питър погледна камиона с ненавист и се забърза натам, гол до кръста, с криво закопчани панталони.

„Хареса ли ти усещането?“ — миг му трябваше да осъзнае, че тайната му явно не беше толкова дълбоко скрита. По-малко от миг му трябваше да разбере, защо Джо му беше изпратил проститутката_._ Той също знаеше. Това копеле щеше да си плати.

От първата в реда на всички секунди на жалкия си животец бе принуден да се сблъсква с нелепости. Всяка от тези секунди бе изложена на показ пред социални работници, съдилища или любовници на майка му. Кой ли не си беше пъхал носа в отворения шкаф на личния му живот, ако въобще бе имал такъв. Пухкави банкови чиновници в елегантните си костюми, проучвайки нуждата на умиращата му сестра от пари, се ровеха в тъжното им съществуване, разравяйки го като кокошки, след което винаги стигаха до извода, че Скарлет не е толкова умираща. Незнаен благодетел, за който наистина не знаеше абсолютно нищо — можеше да е Господ, можеше да е самия Сатана — бе изпратил с предложение хрътките си, които бяха информирани за него повече от самия дявол. Предложението, бе такова, на което не можеше да откаже /не защото такъв беше популярният израз, а защото наистина нямаше как да откаже/, но дори и от тези свръхинформирани тъпаци / и всички други преди тях/ бе успял да скрие съкровената си тайна. И какво — един шибан шофьор и една проститутка във вонлив мотел, не само, че бяха усетили. Те знаеха.

Приплака му се отново, озъби се, за да скрие слабостта си. Шибания „МАК“ сякаш се отдалечаваше. А как искаше да стигне по-скоро до него. Още една крачка, две… Питър преглътна мъчително. Гърлото му бе сухо като пустинен камък, но решимостта му бликаше като планински поток. Изведнъж мрачно спокойствие го осени, изпращайки му прегръдката на още по-мрачна увереност. Всичко това не беше случайно. Беше срамно, но не беше случайно. Малкият се почувства зловещо щастлив. Станалото бе отмило абсолютно всякакви колебания у младия човек. Вече никой не можеше да го спре. И нищо.

Скарлет дръж се! Спасителят идва.

Питър направи последните две крачки до кабината на камиона със хладна увереност. Сграбчи дръжката с тънките си пръсти и дръпна вратата. Скочи като звяр на седалката. Или поне така си мислеше. Втренчи се в Джо, дишайки тежко. Състоянието на шофьора изненада момчето и отложи събитията. Временно.