Страта

Небето се стоварваше върху им. После Марко, направо като хипнотизиран, обърна кораба и там, долу, ширнала се като блюдо със скъпоценни камъни, се появи плоската Земя.

Приличаше на чиния, пълна с континенти. Монета, подхвърлена на ези-тура от някой нерешителен бог.

Корабът бе излязъл на около двайсет мили над нея, извън вертикала. Кин гледаше размазаната карта от черна суша и сребърни морета, размъхавена от осветени от Луната облаци. А едната страна на Диска бе обгърната от… (по липса на по-подходящ термин, защото колцина са виждали плоска планета?) от полярна ледена шапка, тъй да се каже.

Осветени от Луната ли? Луна имаше, очевидно на няколко хиляди мили над Диска — и тя светеше. Светлината й нямаше как да е отразена — нямаше какво да отразява. Имаше и звезди — между кораба и Диска проблясваха звезди.

Сенчестият овал се намираше сред мътно кълбо. Марко преведе онова, което безстрастно му съобщаваха машините. Дискът се намираше вътре в прозрачна сфера с диаметър шестнайсет мили, а звездите бяха — „Нали ти казах, Кин“ — прикрепени към нея.

Единият край на Диска сияеше по-силно. Светеше със зелен пламък, който опасваше ръба, докато най-накрая видяха дупка в пространството, поръбена със зелени и сребърни пламъци. После на пръстена му порасна скъпоценен камък и изчезна също тъй внезапно, колкото се беше и появил. Слънцето изгря. Мънинко слънчице.

Това ще запомня аз — помисли си Кин. — Зеления огън по изгрев — защото целият Диск е опасан от море, което прелива през ръба като 35 хиляди мили дълъг водопад, а Слънцето сияе през падащата вода — нищо чудно, че Джало беше пощурял.

Зората се стрелна през Диска. Силвър реагира първа. Тя се изкикоти.

— Той наистина го наричаше плоска Земя, нали? — попита тя. — И излезе самата истина, нали?

Кин се загледа. Континентите се бяха размърдали, истина си беше, и това нещо там долу явно изобщо не беше Нов Свят. Ами си беше Земя като Земя — тя различи Европа. Земята. Плоска.

Марко ги нагласи на бърза орбита и цели три часа никой не излезе от командната зала. Дори и Силвър си пропусна поредното ядене и вместо това нахрани любопитството си.

Гледаха как водопадът се излива под силно увеличение. Имаше каменисти острови, някои — покрити с дървета, надвиснали над падащата вода. Висок водопад си беше — петстотин мили кипяща мъгла. Но самият Диск беше дебел само пет мили. Когато корабът му мина отдолу, там нямаше нищо друго освен черна като Космоса равнина.

— Някои човеци са вярвали, че Земята е плоска и се крепи на гърбовете на четири слона — обади се Силвър.

— Така ли? — учуди се Кин. — А на какво са стояли слоновете?

— Върху гигантска костенурка, която плава в безкрая.

Кин пробва идеята на вкус.

— Тъпотия — отсъди тя. — Какво е дишала тая костенурка?

— Знам ли. Това си е мит на вашата раса.

— Какво ли не бих дала, за да разбера как така морето не престава да се излива през ръба.

— Вероятно там долу в цялата тая пара има молекулярно сито — обади се Марко, без да вдига поглед от екрана. — Както и да е, водопроводът няма кой знае какво значение. Къде ли са обитателите? Това нещо очевидно е артефакт, правено е.

— Никой ли не се опитва да се свърже с нас?

— Само ме чуй колко съм въодушевен.

— Предполагам, че с това искаш да кажеш „не“. Ама знае ли човек. Всичките ония оръжия в склада не ми излизат от ума.

— И на мен не ми излизат от ума. Може би Джало е искал да трепе морски змейове с тях, ама май не е тъй. Подозирам, че онзи, който е способен да сътвори това, надали ще се притесни от което и да било оръжие на този кораб.

— Може би обитателите са измрели — предположи Силвър. Кин и Марко се спогледаха безизразно.

— Надали — усъмни се Марко. — По-скоро са прехвърлили стадия на грубото физическо съществуване. Може би дори и в този миг прочесват неразгадаемото.

— Значи тия дни им се готви голям шок — рече Кин. — За да я кара така, това нещо би трябвало да има огромна нужда от енергия. Орбитата на Слънцето е съвсем крива. Как така моретата не се изливат до дъно? Защо си имат собствени звезди, когато ей-там има истинска звезда?

— На това мога да ти отговоря — отвърна Марко. — Май голямата сфера е прозрачна само ако се гледа отвън. Ние виждаме какво има вътре, те обаче не виждат какво има навън. Не ме питай защо.

— Ще кацаме ли? — попита Силвър.

— А как ще влезем вътре? — на свой ред попита Кин.

Марко направи гримаса.

— Лесна работа — рече той. — В черупката има осемдесетметрова дупка. Последния път минахме покрай нея.

— Какво?!

— Ами вие се бяхте захласнали по водопада, пък и на мен тогава тая дупка не ми се видя особено важна. Без съмнение обитателите на Диска пътуват в Космоса.

Двайсет минути по-късно те увиснаха над дупката. Тя беше леко елипсовидна, а ръбовете й като че бяха разтопени. Може да е направена чрез внимателно боравене с ядрения двигател на космически кораб, помисли си Кин. Или с геоложки лазер. Дали на сондите „Терминус“ е имало лазери? Вероятно.

— Все още сме доста високо над атмосферата — обади се Марко. — Надявам се обитателите на Диска да не са се разсърдили на хората, че са им пробили небето.

— Можем да им предложим да платим ремонта — обади се Силвър.

— Кин се зачуди дали това не е шега. Защо ли някой ще се затваря по този начин от Вселената? Нямаше смисъл — освен ако не ги тресеше здрава параноя. Но ако не ги беше тресла преди, сега вече сигурно ги беше затресла.

— Не — каза тя на глас. — Не може да са построили подобно нещо, ако са били луди.

— Прилича на Земята, а пък Земляните са луди — изтъкна Силвър. — Предполагам, че хората не са си строили тайничко разни малки светове?

— Не… — подзе Кин и забеляза, че и двамата я поглеждат лукаво. — Не знам — немощно завърши тя. — Признавам, на нещо такова прилича…

— Без всякакво съмнение — потвърди Марко.

— Дума да няма — съгласи се Силвър.

— Не дишайте — изкомандва Марко. — Дупката е широка колкото да се процедим едва-едва през нея. Влизаме.

Коралът се смъкна няколко метра надолу. Детекторите пищяха пронизително. И продължаваха да вдигат пара, когато Кин забеляза кораба, засилил се насреща им.

Той се заби в един от складовете, разтресе корпуса и небето се завъртя като пощуряло. Аварийните люкове се захлопнаха с трясък, а после командната зала пак се разтресе и се откъсна от кораба. Имаше си собствен двигател — беше проектирана така за спешни случаи.

Повредата на кораба обаче изобщо не можеше да се мери с онова, което се случи на нападателя. Онзи се разпадна.

Из небето се понесоха синьо-зелени чирепи. Когато Кин успя да се надигне от пода, екраните блещукаха като звезден прах.

Вътрешната врата на аварийния люк се отвори и в залата се търкулна Марко, притиснал с чифт ръце шлема към главата си. В третата държеше лазерна пушка, която беше успял да докопа от другата половина на кораба. В четвъртата внимателно крепеше продълговата стъклена отломка.

— Като че някой ни е замерил с бутилка — установи Кин.

— Забележителен прицел — отбеляза студено Марко. — Мога да ви върна при останалата част от кораба, но надали си струва. Не можем да пътуваме през Другадето. Не мога да построя изтъняващо поле. По-голямата част от арсенала се изсипа в пространството и си плава някъде там, а това беше въоръжението ни. Всички спомагателни системи работят. Вероятно мога да ви откарам у дома само с пръстеновия мотор.

— Значи не всичко е загубено — избоботи Силвър.

— Не, само дето това ще ни отнеме към две хиляди години. Дори и тая тъпа пушка никаква работа не ни върши. Някой е решил, че идеята главната намотка да се натовари в отделна кутия не би навредила с нищо.

— Та значи ще кацаме на Диска — рече безизразно Кин.

— Чудех се кога ли някой най-после ще го каже — обади се Марко. — Пътуването е еднопосочно. Тая пущина втори път няма да излети.

— Какво ни удари? — попита Силвър. — На мен ми се видя като някаква топка десет метра в диаметър…

— Имам гадното чувство, че знам какво е било — измърмори Кин.

— Да. Оръжие — обади се Марко. — Признавам, трудно ми е да проумея защо се саморазруши напълно, но си остава фактът, че преди си имахме междузвезден кораб. А сега си нямаме. Имам намерение да направим една обиколка на орбита, преди да се приземим.

Силвър се прокашля лекичко.

— А какво… какво ще ядем? — попита тя.

Отне им няколко часа да прекарат сложи-масичката от лениво въртящия се кораб. По настояване на Кин докараха също и саркофага с Джало и го подключиха към аварийната система. Масата си имаше собствен вграден източник на енергия — както предписваха разпоредбите. Никой не би искал да прекара последните си часове на потънал в мрак кораб, когато имаше вероятност на борда да има и гладни шанди.

Новата орбита ги прекара покрай Луната на Диска, която вече не светеше и очевидно не се виждаше на дневното небе. Забелязаха, че едното й полукълбо е черно.

— Фази — обади се Кин. — Разклащаш Луната по оста й — и ето ти фази.

— А кой я клати? — попита Марко.

— Не знам. Онзи, който е искал това нещо тук да прилича на Земята, на повърхността. И не ме гледайте така — кълна се, че не е дело на човеци.

Тя се разприказва за изкуствените светове — пръстени, дискове, сфери на Дайсън и слънчеви тунели.

— Не ги бива — заяви тя. — Което ще рече, че са уязвими. Твърде зависими от цивилизацията. И страшно много неща могат да се прецакат. Защо според вас Компанията тераформира планети, когато съществуват и по-евтини алтернативи? А съм сигурна и в това, че този свят не е построен от Вретената. За тях планетите са били нещо много важно. Нужно им е било да чувстват пластовете под себе си и неограниченото пространство над тях. Някакси са го усещали. Да живеят върху нещо подобно — това би ги на карало да перкулясат. Както и да е, те са измрели преди поне четири милиона години, а ви уверявам, че това нещо не е толкова старо. За поддръжката му явно са необходими куп машини, а машините се износват.

— Там долу има градове — посочи Марко. — И то точно където трябва да си бъдат, ако това беше Земята. — Той вдигна поглед. — Добре, Кин, нали умираше де ни го кажеш. Какво ни удари там?

— Дупката на еклиптиката ли се намираше?

Марко се наведе и се заигра с компютърния терминал.

— Да — отвърна той. — Това важно ли е? Слънцето беше доста под нас.

— Лош късмет извадихме. Ударила ни е планета.

— И аз така си помислих — обади се мрачно Силвър. — Но не исках да казвам нищо, та да не би да ме сметнете за глупачка.

— Планета? — попита Марко. — Върху кораба се е приземила планета?

— Знам, че обикновено става обратното, но като че започвам да схващам как действа тая система — отвърна Кин. — Щом има фалшиво небе, значи трябва да има и фалшиви планети. Орбитите им сигурно си струва да се видят. Ако това небе наистина трябва да изглежда като земното небе, понякога се налага тези орбити да са ретроградни.

— Сбърках — обади се Марко. — Да си бяхме тръгнали към къщи. Можехме да се напъхаме в саркофага и да се редуваме на вахта. Две хиляди години не са чак пък толкоз много време. Не знам коя агенция му с казала на Джало, че мога да му свърша работа, но ще трябва да му върнат парите.

— Е, поне изгледът е хубав — обади се Кин.

Корабът пак мина под Диска. И отново проблесна зеленият огън, когато за няколко секунди Слънцето засия през обграждащия го водопад.

И нещо ги удари — пак.

Не беше планета. Беше кораб и по-голямата част от него продължаваше да виси от задните антени, докато Марко се мъчеше да преодолее въртенето, възникнало в резултат на удара.

Този път навън излезе Кин — закрепи се на един остатък от антената и огледа заскрежените отломки.

— Марко?

— Чувам те.

— Антените са станали на кайма.

— За това вече се досетих. Освен това губим въздух. Виждаш ли откъде изтича?

— Всичко е обвито в някаква гадна мъгла, да му се не види. Отивам да погледна.

Чуха тежките й стъпки по обшивката, а после се възцари тишина, толкова дълга, че накрая Марко се развряска в радиопредавателя. Когато Кин се обади, тя заговори много бавно.

— Кораб е, Марко. Не, не улучих думата. Лодка е. Платноходка. Нали се сещаш, дето плават по моретата.

Тя погледна към обрамчения с огън Диск.

Водопад, който се лее през ръба на света.

Мачтата беше скършена, повечето дъски бяха отхвърчали от силата на удара, но там се беше удържало достатъчно намотано въже, за да се види, че в лодката е имало пътник.

— Марко?

— Кин?

— Имало е и пътник.

— Хуманоид ли?

Кин изръмжа.

— Виж какво, прекатурила се е през ръба на водопада, гмурнала се е във вакуума и е треснала кораба? Що за описание искаш да ти дам? Тука все едно бомба е избухнала в моргата!

Ким беше свикнала с насилствената смърт. Дъртаците точно така умираха — свободно падане без парашут, умишлено скитане близо до местата, където пускаха клонираните слонове в някой нов свят, пренебрегване на всякакви правила за безопасност и набутване в хопера на машина за пластове — но тогава пък се домъкваха линейките. Обикновено не оставаше много нещо за гледане, освен в случая с машината за пластове. А и тогава онова, което оставаше, беше странна рисунка в пресен-пресен пласт въглища.

Тя коленичи като робот. Мокрите парцали бяха замръзнали във вакуума, но платът беше качествен, добре изтъкан. А вътре…

По-късно Силвър анализира пробите от тъканите и заяви, че пътникът бил достатъчно хуманоиден, че да може да вика на Кин „брат’чедке“. Щяла била да се изненада от всеки друг резултат, макар че не можела да обясни като хората защо.

Тази лодка се беше прекатурила през ръба на света. От тази мисъл я полазиха студени тръпки. Всеки знаеше, че Земята е плоска, всеки открай време си знаеше, че Земята е плоска: то си се виждаше. Но все се намираше по някой, който да се присмее на старците и да се впусне в бурното море, за да докаже някоя по-различна теория. И обикновено допускаше ужасна грешка.

Кин се радваше на това как разрешиха спора за скафандрите. Имаше пет, два от тях — шандски размер. Един от другите три като че беше нефелен, а те и тримата бяха достатъчно предпазливи по отношение на Космоса, че да нямат вяра на съмнителен скафандър.

— Трябва да вземем и масата — обади се Силвър. — Вие с Кин може и да можете да ядете каквото намерим там долу, но аз ще се отровя.

— Тогава накарай машината да ти спретне една торба сух концентрат — нареди Марко. — Този, четвъртият скафандър, ни трябва.

Силвър изсумтя.

— Не толкова, колкото машината. Тя може да анализира храната. Може да произвежда дрехи. При нужда има начин да се отървем от нея.

— Склонна съм да се съглася — обади се Кин.

— Това ще отнеме летателната енергия на цял скафандър!

— А ти какво искаш да вземеш, лазерната пушка, дето не гърми? — обади се Силвър. Двамата се изгледаха на кръв.

— Нека вземем масата заради Силвър — припряно се обади Кин. — За шандите гладът може да бъде сериозен проблем.

Марко сви рамене на квадрат.

— Вземете я тогава — рече той и измъкна сандъчето с инструменти от едно чекмедже в стената. Докато изтикваха големичкия уред в скафандъра, увит с термоодеяла, той разглоби командното кресло. Накрая разполагаше с парче метал, островърхо като сабя, с пластмасова дръжка в единия край. Кин го гледаше как замислено го претегля на ръка. Готов да превземе свят, петнайсет хиляди мили широк, с меч „направи си сам“. Дали това беше достоен за похвала човешки дух или тъпо кунгско перчене?

Той се обърна и срещна погледа на Кин.

— Не го вземам, за да ги плаша — рече той, — а за да си избивам сам страха с него. Готови ли сме?

Той програмира автопилота да увисне за десет минути на няколко стотици мили от водопада. Закопчаха летателните колани на скафандрите — Силвър влачеше допълнителния скафандър на Линия-мононишка.

Корабът се стрелна върху копие от пламък и се заиздига към висока орбита. Кин го сподири с поглед през рамо. После се обърна към огромната водна стена и малките островчета по самия й ръб. Далеч отвъд ръба на Диска залязваше кръжащото около него Слънце.

Никъде не се виждаха светлините на град.

В разпокъсана редица те литнаха към тътнещата вода и гърма, и трясъка там, на края на света.

Никой не видя как точно преди корабът да се издигне нагоре, един съвсем годен пети скафандър се изтърколи навън от люка. И моментално се спихна като спукан балон.

Вътре в големия шлем гарванът внимателно огледа аварийния пулт за управление. Скафандрите ставаха за какво ли не — можеха да прелетят през звездна система и да се приземят на някоя планета. Командваха се с език.

Гарванът се протегна и внимателно клъвна тук-там. Скафандърът се люшна напред. Гарванът се втренчи напрегнато и опита с друго копче…

Зората беше мокра. Кин се събуди, подгизнала от роса. Термоодеяла, няма що.

Нощта беше дълга. Островчето на самия ръб на водопада едва ли би могло да изхрани опасен хищник, освен ако въпросният опасен хищник не беше амфибия. Но Марко бе изтъкнал, че Дискът може и да гъмжи от хищници-амфибии, и бе настоял да остане на пост. Кунгите издържаха без сън цели седмици.

Кин се зачуди дали да не му каже за личния си парализатор, който бе скътала грижливо в един от джобовете на скафандъра. Чувстваше се пълна мерзавка, но реши да не му казва. После дълго се бори със съвестта си, но накрая Кин победи, да, Кин победи.

Марко очевидно бе заспал по изгрев. Лежеше, свит като гумен на кълбо под един храст. От храста капеше. През мъглата Кин забеляза Силвър, приседнала на една гола скала от онази страна на острова, от която се падаше долу.

Кин се промъкна към нея. Шандата й се усмихна и й направи място на стопления от Слънцето камък.

Изгледът беше все едно от ръба на урва. Скалистият рид се издигаше над нещо, което подозрително приличаше на горичка от ясен и клен. Отвъд нея Слънцето проблясваше по сребристозелените морски води. И от двете страни на водопада през облаците мъглица смътно се виждаше черта от бяла пяна. А оттатък…

Силвър успя да я сграбчи навреме.

Когато Кин възстанови равновесие, тя внимателно се спусна надолу по склона, приседна на един камък, който не стърчеше толкова зрелищно над урвата, и попита:

— Наистина ли можеш да седиш там, без въобще да се притесняваш?

— Че от какво да се притеснявам? Тебе нали не те беше страх в кораба, когато само една черупка те отделяше от вечността — отвърна шандата.

— Това сега е друго. Това зад тебе си е истинска урва.

Силвър вдигна муцуна и подуши въздуха.

— Лед! — възкликна тя. — Подушвам лед. Кин, може ли да ти прочета една лекция за слънчевата светлина?

Кин механично присви очи срещу Слънцето. Паметта й й напомни, че то беше с размер на астероид. Но оттук си изглеждаше съвсем истинско, като на Земята. Усещаше лъчите му като истински по кожата си.

— Давай. Кажи ми нещо, което не знам.

— Забелязах как през ръба падат буци лед. Защо? Знаем, че Дискът има полярни острови. Ала в съседство виждаме ливади. Замисли се какво е разстоянието между екватора и полярните острови. Защо северният и южният край не са замръзнали, а екваториалните райони не горят?

Кин облегна брадичка на дланите си. Шандата говореше за закона на обърнатия квадрат. Ако Слънцето по пладне се намираше на 8000 мили от екватора, то тогава се намираше на 11 000 мили от онова, което би трябвало да се нарича полюси.

Е, пътечката, която Слънцето следваше, не можеше да се нарече точно орбита. То се движеше като насочван космически кораб. Но това не обясняваше топлия въздух наоколо. Я се замислете: при повечето планети полюсите са само на няколко хиляди мили от екватора, но температурните разлики са направо шеметни. На Диска човек би си помислил, че е редно да цари равномерен умерен климат, тъй като цялата територия е на еднакво разстояние от Слънцето, но полюсите си бяха достойни за Вотан, а екваторът вреше и кипеше като Венера.

— Някаква форсираща леща? — опита се да отгатне тя. — На всичко бих повярвала. Без съмнение траекторията на Слънцето трябва да се променя редовно.

— Не разбирам.

— За да се получат годишни времена.

— Аха… сезони. Да, на човеците им трябват годишни времена.

— Силвър…

Шандата пак подуши.

— Въздухът е хубав — рече тя.

— Силвър, престани да увърташ. Ти си мислиш, че ние сме построили това чудо.

— А… ние с кунга се поразговорихме по темата, вярно.

— Говорили сте, дръжки! Най-добре е да се изясним. Ние човеците, може и да сме луди, ама тъпи не сме. Като произведение на небесната механика, този Диск върши толкова работа, колкото и гумен гаечен ключ. За да работи, той трябва да се налива с енергия. Мътните да го вземат, никой не иска животът на потомците му да зависи от това дали разни спретнати, впрегнати в орбита слънчица и фалшиви звезди могат да греят или не! Защо онези, които са построили Диска, не са го пуснали на орбита около истинско слънце? Сигурно са имали възможност. Вместо това — домъкват се тука кой ги знае откъде и построяват свят според идеите на някой средновековен монах. Това не е човешко.

— Онзи на лодката беше човек.

Кин беше мислила за този човек дълго и усилено. Понякога той цъфваше неканен в мислите й в дългите часове за сън. Не отговори веднага.

— Ами… знам ли. Може би строителите на Диска са отвлекли една тайфа човеци в праисторическо време. Или пък може би някъде е имало случай на паралелна еволюция…

Ядоса се на себе си заради собственото си невежество, а още повече се ядоса на шандата, задето дипломатично не тръгна да бърника из големите пробойни в аргументите й. Ако някой бе предложил на Кин мигом да я върне сред уюта на Земята в този миг, тя щеше да се изплюе на това. Първо трябваше да се намерят отговори на твърде много въпроси.

— Джало ми приказваше нещо за телепортация — рече тя на глас. — Чудя се как ли вдигат водата от края на водопада обратно в океана?

Марко се влачеше към тях през скалите. Откакто се бяха приземили на Диска, той се беше променил. На кораба Кин го беше запомнила мрачен и циничен — сега направо трепереше от ентусиазъм, който не знае в какво да се излее.

— Трябва да съставим някакъв план — започна той.

— Измислил си някакъв план — поправи го Кин.

— Наложително е да се срещнем с господарите на Диска — кимна Марко. Като че не забеляза жлъчния й тон.

— Значи си променил мнението си — прокънтя гласът на Силвър от висините. Тя се беше изправила и пак душеше въздуха.

— Посрещам фактите лице в лице, колкото и противни да са те. Не можем да поправим кораба. Те биха могли да го поправят или пък можем да наемем космически кораб от тях. Джало е успял да се върне. Или искате да прекарате тук и сетните си дни?

— Според мен обитателите на Диска надали ще могат да ни помогнат — каза Силвър. — Не сме открили нито източници, нито средства за пренасяне на енергия. Приземихме се, без никой да ни забележи. Това са по-маловажните причини да подозирам, че сме попаднали във варварски свят.

— По-маловажни ли? — попита Кин.

Силвър изсумтя.

— Един кораб приближава насам — съобщи тя. — Като го гледам, едва ли става дума за спорт или регата.

Те се втренчиха в нея, после се втурнаха нагоре по зъбера. Марко успя да надбяга Кин и стигна пръв до върха след серия дълги скокове. Втренчи поглед над водите.

— Къде? Къде?

Кин напрегна очи докрай и забеляза едно петънце.

— Корабът е с гребла, по дванайсет от всяка страна — съобщи Силвър, леко присвила очи. — Има мачта и навито платно. Воня. Екипажът смърди. По курса, който сега следват, би трябвало да минат на миля северно от нас.

— Над водопада ли? — учуди се Кин.

— Без съмнение народът на Диска се е усъвършенствал в изкуството да се справя с водопадите — каза Марко. — Течението като че не е силно. Ефект на преливника.

Кин се сети за човека в падналата лодка.

— Те знаят, че са се запътили към водопада, но не знаят какво представлява той — каза тя. Силвър кимна.

— Смърдят, защото ги е страх — рече тя. — Променят курса и се насочват към този остров. На носа стои човек и гледа към водопада.

Марко изведнъж се превърна в трескаво размазано петно.

— Трябва да се подготвим! — процеди той през зъби. — След мен! — Камъните се срутваха подире му, докато търчеше обратно към дърветата, сред които бяха пренощували.

Кин отмести поглед от шандата, застинала неподвижно като статуя, и го насочи към кораба. Сега дори и тя виждаше силуетите. Водата проблясваше, разпенена под греблата. Дори й се стори, че чува викове.

— Според мене няма да се справят — рече тихо тя.

— Така е — съгласи се Силвър. — Виж как ги увлича течението.

— Може да е някакво изпитание — предположи Кин. — Искам да кажа, че ние току-що сме пристигнали тук и…

Силвър подуши въздуха.

— Носът ми ми казва, че не е.

Спогледаха се. Кин без съмнение нямаше намерение да спори с 350 милиона обонятелни клетки. Виждаше ясно хората в кораба. Имаше един дребничък, с брада, който непрекъснато сновеше между огъналите гръб гребци и ги юркаше. В най-добрия случай би могло да се каже, че корабът стои на едно място.

— Кхъммм — предположи Силвър.

Кин присви очи и погледна Слънцето.

— Спомняш ли си Линията, която използвахме, за да довлечем допълнителния скафандър? — попита тя. — Колко е дълга?

— Стандартна мононишка, хиляда и петстотин метра — отвърна Силвър и додаде: — И цяла планета може да влачи.

— Разбира се, може и да правим голяма грешка — Кин хукна надолу по хълма. Силвър се заклатушка подире й.

— Стомахът ми подсказва, че не грешим — обади се тя. Кин се усмихна. Шандите имаха по-различна представа за това къде точно в тялото се крият чувствата.

Тя се стрелна във въздуха по летателен колан, без скафандъра, като влачеше кабела подире си. В единия му край беше вързала голяма примка.

— Според мен това е върховно тъпоумие — обади се гласът на Марко в слушалките.

— Може би — отвърна Кин. — Не забравяй, че точно аз изскочих да огледам катастрофиралата лодка.

Последва пауза — чуваше само свистенето на вятъра в едното й ухо и грохотът на вълните в другото. Най-накрая Марко рече:

— Насочи камерата на колана към кораба.

Гребците я бяха забелязали. Повечето се бяха вкопчили във веслата си като омагьосани.

Корабът беше някъде двайсет и пет метра дълъг и приличаше на шушулка. Силвър се бе отнесла твърде критично към него. Който и да го беше строил, все беше поназнайвал нещо за хидродинамиката. Мачтата беше една — в средата на кораба, с навито платно. Тясното пространство, отделящо гребците един от друг, цялото беше претъпкано с делви и вързопи.

Кин се насочи към рижавия човек на носа, пикира, плъзна се по вълните и изскочи точно пред смаяното му лице. Надяна примката на живописния корабен нос и подвикна на Силвър. Кабелът изскочи от водата и я окъпа в пръски.

— Стегни ги да гребат! — заръкомаха отчаяно Кин. — Към острова! — настоя тя, като сочеше нататък с драматичен жест.

Рижият се облещи срещу нея, после срещу острова, срещу изтегнатия кабел и криволичещата диря, която оставяше корабът подире си, откакто Силвър се бе напънала да тегли. После се метна на палубата и се разкряска на смутените гребци. Един от тях се изправи и почна да се кара с него. Рижият награби един прът от палубата и го тресна здравата, после се метна на мястото му и захвана да гребе.

Кин се юрна нагоре в небето и погледна кораба — вече оставяше зад себе си диря като същински вапор. После изравни курса си и се насочи обратно към острова.

Гористите брегове преминаха далеч под нея и тя се заозърта в мъгливото синьо небе отвъд водопада.

Намери каквото търсеше. Малко бяло петънце се рееше там и се отдалечаваше все повече. Тя пикира и чу леко „Пуфф!“, щом полето на колана прие нова защитна форма около нея.

Моторът на колана на Силвър виеше. Коланите на скафандрите можеха да вдигат нагоре онзи, който ги управляваше, преодолявайки притегляне, десет пъти по-силно от земното, но Силвър тежеше близо двеста и трийсет кила. И в края на кабела се натрупваше доста теглителна сила.

Кин погледна надолу. Ивица от повалени дървета преминаваше през острова като превръзка. Дървото, което бяха използвали за котва, в крайна сметка не беше издаянило. Сега кабелът бе увит около самия зъбер.

— Всичко с наред — рече тя. — Забърсахме крайчеца на течението. Кабелът е посякъл някое и друго дърво, това е.

Корабът бе запречил водопада и подскачаше по вече побелялата вода.

— Прекрасно, Силвър — рече тя. — Прекрасно. Марко искаше да се срещне с туземците — е, след минутка ще му докараме цял леген от тях. Дръж. Дръж. Спри. Спри!

Корабът се плъзна по брега със скърцане и се нахака в дърветата, пляскайки с весла. Неколцина се прекатуриха през борда.

— Изтеглихме го! — Кин се спусна към гората.

— Ако имаха достатъчно въображение, щяха да се юрнат да целуват земята — обади се Силвър.

— Точно така. Да се надяваме, че Марко ще има достатъчно разум да не им се показва пред очите.

Слушалката й изпращя.

— Чувам, чувам. Желая да се разгранича от цялото това начинание…

Кин се спусна. Беше си спомнила какво й бяха казвали — че в крайна сметка, каквото и да разправят ония тъпанари фантастите, език не се учи с подслушване на комуникациите на дадена култура.

Винаги се опираше до сблъсъка лице в лице. До сочене с пръст. До чертаене на кръгове в пясъка.

Кръгове в пясъка?

Е… такова де, до сочене с пръст.

Много по-късно тя намери Силвър и Марко на полянката, малко по-нагоре по склона. Силвър бе седнала до масата и нагъваше цели шепи сиво-червена пихтия от една купа. Марко се беше опънал на земята и надничаше през листака към мъжете на брега.

Бяха си запалили огън и си готвеха нещо.

Силвър й кимна и взе да пипа по контролното табло на масичката.

— Вече ядох — въздъхна Кин. — Нещо като варено жито със сушена риба. Не ме ли видя?

— Всъщност аз ти програмирах средство за повръщане.

Марко се извърна.

— Яла си храна, без да я подложиш дори на елементарен анализ! Толкова бързо ли искаш да умреш?

— Трябва да спечелим доверието им — обади се Кин и подхвърли една сушена рибка на Силвър. — Ще изпия гадната ти отвара, но ти тикни това под носа на сложи-масичката. Нали знаеш, онова, дето го поднася сложи-масичката, винаги има вкус на нещо, дето някой вече го е ял преди тебе. А докато сме тук, не е лошо стомасите ни да са пълни.

Тя пое купата с розова течност от лапата на Силвър, оттегли се на далечната страна на ливадката и се изповръща шумно и припряно. Силвър се пресегна към сложи-масичката и си поръча кафе.

След малко машината изплези език от зелена пластмаса. Шандата го откъсна и го прочете.

— Пълна е с полезни белтъчини и витамини — отбеляза тя. — Има известно съдържание на въглеводороди поради процеса на сушене, което, погледнато в перспектива, може да бъде канцерогенно, но рискът май не е особено голям.

— Страхотно! — Кин си наля кафе. — На мене изведнъж ми се стори, че никога вече няма да мога да погледна сушена риба в очите. А сега, готови ли сте за големите отговори? Доколкото разбрах, онзи, дребният рижко, се казвал Лейв Ейриксон.

Силвър прилежно пъхна зелената разпечатка в боклуко-мелачката на машината.

— Това е или забележително съвпадение, или кой го знае — отбеляза тя със спокоен глас.

— Без майтап.

Марко пак се извърна към тях от наблюдателния си пост.

— За какви съвпадения става дума? — попита той. — Видяхте ли им въоръжението?

— Имат мечове от, хм, чугун, ковани на ръка. Лесно се изтъпяват — отбеляза замислено Кин. — Най-страхотното им оръжие е техният кораб. Познат ли ти е терминът „облицован със застъпващи се дъски“?

Той кимна.

— Добре, щото на мене нищо не ми говори. Бързи са. Тези хора владеят голяма част от морето с тези кораби и тези мечове. Понякога са пирати, но имат сложна система от закони. Храбри са. Пътувания като това — да изминават хиляди мили с такъв кораб, са си в реда на нещата.

Марко се оцъкли насреща й.

— И ти успя да научиш всичкото това?!

— Не, всичко, което успях да науча, беше името на онзи, и то само защото съм го чувала и преди. Останалото възстанових по памет. — Тя погледна Силвър. за да провери дали и тя ще го потвърди. Шандата кимна.

— През триста и двайсет и втора година — издекламира тя — Ейриксон преплува моретата сини!

— Много поетично казано — отбеляза Марко с безразличие. — А сега би ли ми обяснила, ако обичаш?

— Щом си отраснал в Мексико, надали си чувал за това — рече Кин. — Там по онези краища са големи сноби, що се отнася до историята им. Та, Лейв Ейриксон — започна тя кратката си лекция по история на Земята — …е открил Винланд, повече от триста години след като битката при Хаелкор слага край на третата и последна Ремска империя. Автоматично последвало великото преселение. Турците пак натиснали на запад и на север. Бащата на Лейв, Ейрик, бил хитър търговец. Неговата Гренландия, сиреч Зелената земя, излязла зелена само във въображението му, но от Винланд Лейв се сетил да донесе изобилен плод и диви жита. И северните хора пак поели на запад.

Нацвъкали колония до колония по източния бряг, чак до скалистите земи около морето на Тайкър и покрай Дългия фиорд навътре в Средните морета. Това била земята на техните мечти. Нарекли я Валхала.

Имало и туземци. Но новодошлите не били чак толкова усърдни земеделци — под земеделското лустро таели кръвожадни мисли. Онези племена, които не могли да надвият със сила, надвивали с хитрост. Когато се срещнали с Конфедерацията на Обджибуа, те сключили договори. И се заселили сред тях, и се омешали помежду си.

Според всички възможни теории това би трябвало да спре дотук. Нито туземците, нито нашествениците не притежавали онази учебникарска социална динамика, която построила Рем. Северняците е трябвало да се превърнат в поредното племе по тези земи, само че русокосо и синеоко.

Теориите обаче бъркали. Нещо задрямало и в двете раси изведнъж пламнало и се разгоряло. Континентът бил голям и богат.

Казано накратко, триста години след Лейв на устието на Средиземно море довтасала флотилия. Повечето кораби били платноходи, макар че имало и едно-две дребни, маневрени и склонни да избухнат корабчета, които можели да се движат и срещу вятъра. На платната на големите кораби бил изрисуван Големият орел на Валхала на раиран фон, в който се редували цветовете на небето, снега и кръвта.

Битката при Гибралтар била кратка. За Европа последвали двеста години стагнация.

Нямали с какво да излязат насреща на оръдията.

— Схванах — рече най-накрая Марко. — Този Лейв е важна фигура в земната история. Обаче това тук не е Земята.

— Изглежда като Земята — отбеляза Кин. — Въображаема Земя, но Земя.

— Ти сериозно ли предполагаш, че…

— Ще ти кажа какво предполагам. Като че вие със Силвър излязохте прави. Според мен това място е построено от човешка ръка. Не се сещам защо.

Силвър изсумтя.

— Все ще има някакви записи…

— Не и ако Компанията ги е изтрила!

Това беше логичният отговор. Компанията бе построила тайно този артефакт. „Джало“ е бил подставено лице, изпратен, за да ги докара тук. Защо Компанията ще строи този Диск? Според Кин тя знаеше отговора. И той никак не й харесваше. Но не се сещаше защо им е трябвало да устройват такова представление, за да ги доведат тук.

Но пък всичко се връзваше съвсем логично. Какъв ли друг отговор можеше да има? Тайнствени пришълци? Е, много тайнствени ще трябва да са били. Ако е била Компанията, то на Кин това й беше особено противно.

— Отвсякъде ни дебне опасност — въодушевено възкликна Марко. — Не трябва изобщо да сваляме летателните колани. Предлагам да се придвижим към някой център на цивилизацията. Можем да намерим някакъв ключ към произхода на Диска.

— Тогава трябва да намерим транспорт — посочи Кин. — Не знам колко може да издаяни енергията на скафандрите на тази гравитация, но ако ще трябва да прекосяваме морета, ще ми се да е с кораб.

— Може да се окажат враждебно настроени — обади се Марко, без да откъсва поглед от мъжете.

— След като видят тебе и Силвър ли?

Всъщност това, че трябваше да представи нечовеците, беше доста сериозен проблем за Кин. Тя го реши, като слезе в лагера гола. След като вече се беше явила пред тези мъже като богиня на милостта, тя беше убедена, че те биха изнасилили по-скоро някой алигатор.

Лейв обърна поглед към нея и падна на колене. Тя го изгледа, както се надяваше, благосклонно.

Той беше по-дребен от останалите членове на екипажа. Зачуди се как ли налага властта си — докато не забеляза лукавия блясък в очите му, дори и в този миг, който подсказваше, че пред нея стои майсторът на нечестните ритници и ударите под кръста. Зарадва се, че си е взела парализатора — криеше го в дланта си.

— Имаш невероятната възможност да спечелиш нови приятели — рече тя с благ глас. — Това е такава сага, че направо няма да ти повярват. Хайде, Силвър, излез.

Шандата се появи на прилично разстояние от тях — измъкна се от храстите, които растяха малко по-нататък на брега. Щом се понесе към тях с тежка стъпка, неколцина побягнаха в обратна посока. А когато и други неколцина забелязаха бивните й, набързо ги последваха.

Усмихната толкова широко, че бузите й аха-аха да се разцепят до ушите, Кин пресрещна Шандата и положи дланта си в огромната корава лапа.

— Стига си се усмихвала — процеди тя през зъби.

— Мифлеф фе таха фте ги пуедвафповоуа?

— По-скоро изглеждаш прегладняла.

Лейв продължаваше да стои като вкопан в пясъка, когато Кин поведе Шандата към него. Тя го хвана за ръката.

— Клекни и почвай да се умилкваш — измърмори тя на Шандата.

Силвър послушно се сгъна. Лейв погледна нея, после Кин. Най-накрая се протегна и ръчна лекичко Силвър в лакътя.

— Браво на момчето — ухили се Кин. Той отскочи назад.

Преминаването във втора фаза Кин отбеляза, като взе да си подсвирква старата песничка, на която танцуваха роботите — „Квартирантът на госпожа Уиджъри“.

Силвър затанцува жално върху пясъка, обърнала поглед към небето с израз на остро отвращение. Но спазваше ритъма. Освен това се движеше крайно непохватно. Кин, която я беше виждала да се движи като водна струя, намазана с олио, направо се възхити от този последен щрих. Всяко достатъчно тромаво нещо е смешно. А смешното не е опасно.

Мъжете започнаха един по един да се дотътрят обратно. Силвър продължаваше да танцува — когато пристъпяше от крак на крак, изпод лапите й се надигаха мънички пясъчни бури. Кин спря да свири.

— Номерът ти мина — рече тя. — Вече направо са готови да ти подхвърлят захарчета. Я си почини и гледай да не се прозяваш. Марко?

Марко изфуча и се измъкна из храстите.

В сивия си скафандър и с мантия, набързо стъкмена от едно термодеяло, той, кажи-речи, можеше да мине за човек, макар и ужасно недохранен. Очите му бяха твърде големи, носът — твърде дълъг. Лицето му беше сиво като скафандъра.

Но имаше цяла бала червена като огън коса. Не че всъщност беше коса, ама беше червена. Сигурно успяваше да компенсира очите.

Мъжете го гледаха с опасение, но този път никой не побягна.

Един пристъпи до Лейв и изръмжа нещо, а после извади къс меч. Настана мигновено объркване, което свърши с това, че Марко приклекна, готов за скок, а мъжът се просна на пясъка и мечът му отхвърча на десет стъпки. Лейв престана да му извива ръката и го срита със замах. Мъжът се разциври.

— А сега да спускаме кораба на вода — изкомандва Кин.

Силвър защъпука към кораба и подпря носа с рамо. В първия миг не се случи нищо, после корабът се плъзна по брега и спря едва когато и кърмата цопна нетърпеливо във водата.

Кин хвана Лейв за ръка и го поведе непоколебимо към кораба. Рижият загряваше бързо. След пет минути хората му бяха вече на борда, сложи-масичката си тананикаше нещо под мачтата, а всички погледи бяха вперени в Силвър, която се носеше над морето, закачена за кабела.

Там, където морето се разделяше на две и обгръщаше острова, преди да пропадне в нищото, имаше област със застояла вода. Когато течението го подръпна немощно, корабът вече летеше по вълните.

Две случки пооживиха пътуването.

Лейв, явно нервен, подаде на Марко рог, пълен с някаква сладникава течност.

Марко я подуши подозрително и ливна малко в сложи-масичката.

— Излиза, че е някакво питие, което съдържа глюкоза — обади се той. — Ти какво ще кажеш, Кин?

— Пробва ли го на сложи-масичката?

— Светна зелено. Да не би да е някаква отвара за подсилване?

Той гаврътна половин рог и примлясна с онова, което при него минаваше за устни. Позахили се и изпи и останалото.

После програмира масата да го възпроизведе и щом мъжете най-после престанаха да се чудят и дивят на пластмасовите чашки за еднократна употреба, те започнаха да му ги подават един през друг да им ги напълни пак. По-нататък избухна нестройно пеене, а от време на време и тракане на весла — когато някой гребец пропуснеше да загребе. Най-накрая Кин забеляза негласната молба в погледа на Лейв и изключи машината. По-късно и Силвър се пробва да гребе. Настани се насред кораба, награби две весла и влезе в ритъм с абсолютна лекота. Един по един гребците пускаха веслата и вперваха погледи в нея. Корабът забави ход чак когато нейните весла се скършиха.

Марко намери Кин под навеса от кожи зад мачтата — люскаше мартини след мартини и беше потънала в мисли.

— Искам да си поприказваме на четири очи — рече той.

— Хубаво. — Кин потупа по чергата до себе си. — Как ти е главата?

— По-добре е. Това питие очевидно съдържа опасни примеси. Според мен няма да го погледна цял час. — Той бръкна в кесията на пояса си и измъкна руло пластмаса. Разгърна го и то се превърна в снимка на Диска от въздуха.

— Накарах компютъра да я направи, преди да напуснем кораба — поясни той.

— Защо досега не си ми я показал?

— Не ми се щеше да насърчавам някакви глупашки напъни за експедиции — отвърна той. — Както и да е, вече сме тръгнали да навлизаме навътре в Диска… Я погледни снимката. Какво липсва?

Кин пое листа.

— Много неща липсват — рече тя най-накрая — и ти го знаеш. Валхала я няма никаква. Ето защо Лейв се натресе на водопада. И Бразилия я няма. Кротки океан е съвсем мъничък, ей ти го тука на гърба на Азия…

— А нещо да е в повече?

Кин се загледа в картата.

— Де да знам — рече тя.

Марко й посочи с двоен палец центъра на Диска.

— Облачната покривка малко замъглява образа, но това тук няма място там. Тоя остров посред Арабско море. Забеляза ли, че формата му е идеално кръгла? Това е географската джанта на Диска.

— Е, та какво?

— Не виждаш ли? Това е аномалия! Ако на Диска изобщо има цивилизация, ще я намерим точно там! Тези хора тук са варвари. Интелигентни — това добре, но да летят в Космоса?!

Той се вгледа в нея.

— Страх те е, че това може да се окаже производ на Компанията ли? — попита той предпазливо. Тя кимна.

— Има една стара кунгска легенда — заразказва тихо Марко с глас, ромонящ като течението на плаващи пясъци. — За един господар, който накарал да му издигнат висока кула. После свикал най-различни кунгски мъдреци и рекъл: „Ще дам най-разкошните си ферми за стриди и прочутите навред водораслени лехи на Тчп-пч на онзи кунг, който може да ми каже колко е висока тази кула, без да използва нищо друго освен барометър. Онези, които се провалят, ще бъдат заточени на сушата, защото така се полага на недостатъчно мъдрите.“ И тъй, замъчили се кунгските мъдреци и въпреки че отговорите им се разминавали с точната височина само с няколко четди, това било сметнато за недостатъчно точно и всичките ги заточили на сухо.

— Много обичам народни приказки — прекъсна го Кин — но според теб дали точно сега…

— И после един ден — повиши глас Марко — най-мъдрият кунг, който още не бил дръзнал да даде отговор, отнесъл барометъра си в дома на главния майстор-строител на господаря и му рекъл: „Ще ти дам този прекрасен барометър, ако бъдеш така любезен да ми кажеш колко точно е висока кулата.“

Над тях падна сянка и Силвър се озъби над навеса.

— Иффиняфайфе тше фи пвекъфвам — рече тя, — но тофа моус да фи ваинтеуефууа…

Надникнаха зад нея. Повечето мъже бяха спрели да гребат и се блещеха срещу небето.

И Кин се втренчи нататък. През мъглата като летящи нависоко реактивни самолети се носеха три точици.

— Дири от изпарения — забеляза Марко. — Очевидно Онези са дошли да ни търсят. Няма да ни се налага да им предлагаме барометъра.

— Ти какво виждаш, Силвър? — попита Кин. Шандата зачопли острия си зъб.

— Летящи гущери, както излиза — рече тя. — Методът на придвижване не мога да разгадая, но може и да разберем нещичко, тъй като те бързо губят височина.

Лейв дърпаше Кин за лакътя. Мъжете около тях методично мятаха весла и вързопи във водата и скачаха след тях. Дребосъкът като че отчаяно търсеше думи. Най-накрая си спомни една.

— Огън? — изтърси той и катурна Кин. Тя шляпна по гръб във водата. Студът я вцепени, но тя конвулсивно се заизвива и зарита с крака. Тръгна по водата, подбра едно весло, което й се случи подръка, и впери поглед в небето. Точиците бяха описали широк завой и далечно двойно гръмовно „Пуффф!“ отекна над морето. Марко и Силвър бяха останали на кораба, вперили поглед нататък.

Скоро трите силуета на гущери с ефектни прилепоподобни крила се плъзнаха над вълните и закръжиха около кораба в идеален синхрон, като разчепкваха въздуха с двойния си набор страховити нокти. От спаружените им ноздри бълваха облачета дим.

После те се понесоха на север и отново се превърнаха в точици, а след това отново завиха обратно. Освен това набраха височина. Ако бяха самолети — помисли си Кин, — щях да реша, че се гласят да ни бомбардират.

Щом първият дракон се стрелна към кораба, Лейв натисна главата й и я набута във водата.

Вбесена, тя изскочи на повърхността. В ушите й звънтеше. Водата вдигаше пара. Над кораба се виеше дим.

Водата до нея изведнъж се надигна и Марко изскочи на повърхността, като се задъхваше и ругаеше. Малко по-нататък плисна още по-голяма вълна — Силвър се завръщаше от дълбините.

— Какво стана? Какво стана? — изпухтя Кин,

— Увисна над кораба и блъвна огън — обясни Силвър.

— Няма да позволя на никакви тъпи гущери да постъпват така с мен! — запени се Марко. Той се метна към овъглената черупка и я разклати бясно, като се опитваше да се изкатери горе.

Още едно чудовище се сниши. Разнесе се приглушен плясък — Силвър бе направила салтомортале и отново бе на път към зелените дълбини.

Освен това над водата се разнесе пъшкане, когато мъжете съзряха Марко за пръв път без мантия, стиснал едно весло с всичките си четири ръце. Драконът се приближи, но излезе достатъчно умничък, че да не нагази в обсега на импровизираното Марково оръжие. Маховете на крилата му вдигаха пръски над морето, докато чудовището се мъчеше да успокои дишането си.

Нещо бяло се стрелна през водата като коркова тапа и сграбчи чифт увиснали във въздуха ноктести лапи. За секунда Силвър и стреснатият звяр увиснаха така. После крилете се свиха с плющене и звярът се изстреля надолу като куршум. Кин дочу отчетливо съскане.

На третия дракон явно най му сече пипето, помисли си Кин. Най-умният винаги влизаше последен в боя. Твърде късно беше да прекрати полета си. Вместо това той прелетя над кораба, разперил криле като парашут, и щом премина с грохот над Марко, кунгът нададе крясък и скочи.

Беше си сложил летателния колан. Драконът се опита да завие рязко във въздуха, препъна се, възвърна си равновесието и се опита да избяга на някое по-високо и по-безопасно място. Да, ама не стана.

Вълните от другата страна на кораба се разпениха и върхът на едно крило немощно изпляска току над водата. После корпусът на кораба се килна рязко. Силвър се качваше на кораба.

Мъжете около Кин се разкрещяха, юрнаха се нататък и със смях започнаха да се прехвърлят през борда.

Високо горе въздушният бой приключи с това, че оцелелият дракон с крясък се понесе на пълна скорост в посока изток и раздразни Кин, като за миг й позволи да мерне как точно успява да развие такива високи скорости. Тия извадени от филм на ужасите крила бяха твърде непохватни, че да стават за нещо друго освен за тежкотоварно летене. За да пътува по-бързо, драконът ги сгъваше, навеждаше се така, че главата му да мине под тялото, и почваше да издишва. Когато беше вече толкова далече, че тя не можеше да различава подробности, дъхът му вече беше загрял до жълто.

В небето се появи още нещо и се заспуска лениво надолу. Кин го проследи с поглед. Драконова глава. Съвсем скоро след това — макар че на изгубилата ума и дума тълпа на кораба й се стори къде-къде по-дълго — последва и тялото. Крилата си бяха все така широко разперени. То се спускаше бавно надолу по спирала, а на гърба му седеше Марко и продължаваше да го кълца с ножа. Щом цопнаха във водата, над кораба се понесоха ликуващи викове.

Които преминаха в гневни, щом забелязаха, че драконът, който Силвър изтегли на борда, беше все още жив. Мъжете припряно се задърпаха встрани и отвориха на Кин добра видимост.

Звярът пляскаше печално върху палубата, а от крилата му се лееше вода. Той вдигна подгизналата си глава към Кин и зверски изпръхтя.

Две струи гореща вода обляха краката й.

Марко се изкатери на борда с помощта на всичките си четири ръце. Гребенът му сияеше, кървавочервен. Той се изпъчи сред притихналата във възхита тълпа, вдигна окървавения нож над главата си и се провикна по тиролски:

— Рефтег! Ймал рефтег ПЕЛК!

Ким погледна Силвър, която си отвинтваше бивните. Шандата направи гримаса.

— Разправяй ми ги ти, че тоя официално бил човек! — каза тя. — Нещо все забравям.

— Какво точно възнамеряваш да правиш с това? — попита Кин. Един от мъжете до нея беше извадил меча си и гордо предлагаше на Шандата, с дръжката напред. Силвър не му обърна никакво внимание.

— Драконът е мъртъв — рече тя, — но тялото е на наше разположение. Много ми се ще да разбера как точно едно органично същество може да бълва огън. — Тя награби трупа за шията и за опашката и го помъкна към кърмата.

Марко се приближи наперено към Кин.

— Аз възтържествувах! — кресна той.

— Да, Марко, да.

— Те ни обявяват война! Дракони ще ни пращат! Да, ама са си направили сметката без мен!

— Да, Марко, да.

— Те заговорничат против мене, ала аз победих! — изкрещя той с изцъклен поглед. После изведнъж лицето му се спаружи.

— Ти си мислиш, че аз съм просто кунг, който го тресе параноята — рече той кисело.

— Ами щом казваш…

— Гордея се с това, че съм човек. Недей да бъркаш! Що се отнася до другото — той се извърна, — това, че просто те тресе параноята, не значи, че Ония няма да те спипат.

Тя го проследи с поглед как се приближи към мъжете и те се скупчиха наоколо му. Беше го страх от всичко, освен от непосредствената физическа опасност. И беше толкова човек, колкото и тигрите са хора.

Силвър гледаше жално сложи-масата. Не че беше повредена, но пластмасовата обшивка никога вече нямаше да бъде същата.

Щом мъжете се заловиха отново за греблата, Кин извади комплекта инструменти от скафандъра и нагласи доколкото можа трупа на дракона на тясната предна палуба. Комплектът беше малък по размери, но доста съдържателен. Малоумен космонавт би могъл години наред да го ползва и да оцелее на някоя чужда планета. На някои им се беше и случвало. Кин си избра един хирургически скалпел.

По-късно се разрови из комплекта и изрови един мулти-секач.

След минутка пак бръкна вътре и сглоби вибротриона. Бжжжжжжжтът, който той издаваше, докато буксуваше и се тресеше върху люспите, направо накара зъбите й да настръхнат, но не изключи сечивото, докато острието му не се строши.

Тръгна да търси Марко и Силвър, които бяха застъпили смяна на греблата, и се намести помежду им.

— Тия дракони са реактивни — заяви тя. — Успях да отворя шията — отвътре е тапицирана с нещо като дунапрен. И се режеше като пача. Когато пробвах лазера за заварки върху него, хич не се и затопли даже.

— Ами тялото? — попита Марко.

— Люспите са корави, ама корави, ти казвам! Може би забелязвате, че държа в ръцете си останки от вибротрион. А разправят, че тия триони можели да разрежат обшивката на космически кораб.

Силвър се ухили.

— Накрая почваш да си мислиш за същества, които пият керосин. Не се и съмнявам, че си пропуснала да го минеш с гайгера — изсумтя кунгът.

— Не, пробвах го, естествено. Нищо.

— Много съм изненадан.

— Искате ли да чуете какво стана, когато му прерязах врата и пъхнах гайгера в телесната кухина?

— Направо изгарям от нетърпение да го чуя.

— Вътре с по-горещо и от ада. Това нещо си е жива атомна пещ. И хич не ми разправяйте, че е плод на еволюцията — не и в един земеподобен свят. Конструирано е! Ето къде ще намерите ония, които са построили Диска — там, откъдето е дошло това чудо!

— Центърът на Диска — замислено рече Силвър. Кин зяпна, а Шандата кимна нехайно и налегна веслата.

— Нали знаете, че езиците ми вървят — отбеляза тя. — Поприказвах си с този-онзи. Стигнахме до етапа „посочи и кажи“. Понякога им се случвало да видят такива зверове. По тия краища те идват от изток, но когато корабите плават на юг, драконите се появяват от североизток. Ето защо заключих, че идват от централната област. Какво ме зяпате така?

— Марко вече каза, че искал да отиде до центъра. Май… май барометър се канеше да им предлага.

Следващата зора ги завари да плават сред все по-разбунено море и най-накрая навлязоха в един фиорд, който се виеше сред бели планини. Видяха колония от каменни къщи с покриви от торф и мижави пасища. Хората се стекоха на чакълестия бряг, а после се дръпнаха с писъци, когато Силвър скочи през борда, нарами кораба и го изнесе на брега сам-самичка, докато гребците си седяха по местата и се подсмихваха като зли демони.

На носа беше завързана драконска глава с изцъклени очи.

Лейв ги въведе в колиба с висок покрив, която накара Кин да се зачуди каква точно беше историята за Грендел. Но, разбира се, Грендел се прокрадваше покрай нея, размахваше многобройните си ръце и търсеше с поглед потенциални убийци из тълпата.

Когато очите й свикнаха със сумрака вътре, тя забеляза огъня, който гореше в една яма, и мъжа, седнал до него на грубо сковано столче, изпънал напред единия си крак. Беше рижав и брадат.

Той се надигна с клатушкане от столчето и прегърна Лейв. И двамата се държаха така, сякаш възможността единият да се опита да намушка другия почти не съществува. После по-младият заговори.

Сагата излезе доста протяжна. След малко изведоха стареца навън, за да му покажат останките от мъртвия дракон. Представиха го на Силвър, а после той закуцука около Марко, който го гледаше под око.

Дядката се ухили на Кин по начин, който недвусмислено изразяваше едни такива хоризонтални мераци.

Насърчени от тази проява, наизлязоха и други местни жители. Вниманието на Кин бе привлечено от двама мъже в черни одежди. Единият гледаше Марко с боязън и нареждаше нещо на глас.

Силвър извъртя глава.

И изтресе едно изречение на същия език.