Стъкленият трон

53.

Селена се отпусна на облегалката на стола си, подпря крака на масата и започна леко да се поклаща. Наслаждаваше се на разхлабването на схванатите си мускули и прелистваше страниците на книгата, която държеше. Лапичка спеше под масата и тихичко похъркваше. Отвън слънчевият следобед бе превърнал снега в бляскава течаща вода, чието сияние осветяваше цялата светлина. Раните на Селена вече не я боляха толкова, но тя все още накуцваше. Ако имаше късмет, скоро щеше да започне да тича.

Бе минала цяла седмица от дуела. Филипа вече прочистваше дрешника на Селена, така че в него да се поберат още повече дрехи. Всичките онези одежди, които Селена смяташе да си купи, когато я пуснеха да си ги напазарува сама в Рифтхолд с невероятната заплата на кралски шампион. Надяваше се да започне да я получава веднага щом подпише договора си... когато и да се случеше това.

Когато Филипа бе заета, я посещаваха Нехемия и Дориан. Принцът често й четеше на глас до късно през нощта. Когато Селена най-накрая заспеше, сънищата й се изпълваха с древни думи и отдавна забравени лица, със Знаци на Уирда, които блестяха в сияйно синьо, с краля, който бе призовал армия живи мъртъвци от пъкъла. След като се събудеше, правеше всичко възможно, за да ги забрави, особено нещата, свързани с магия.

Бравата на вратата й се завъртя и сърцето й се качи в гърлото. Настъпил ли бе моментът да подпише договора си.

Вътре обаче не влезе нито Дориан, нито Нехемия, нито дори някой паж. Сякаш всичко замря, когато вместо тях се появи Каол.

Лапичка се спусна към него и замаха с опашка. Селена едва не падна от стола си, докато сваляше крака от масата, и се смръщи от болката, която премина през раната на крака й. Успя да стане, отвори уста, но установи, че не знае какво да каже.

Каол погали Лапичка по главата, а кученцето се скри обратно под масата, обиколи я два пъти и после се сви на кравай.

Защо стоеше на прага? Селена погледна към нощницата си и се изчерви, когато видя, че зяпа голите й крака.

— Как са раните? — попита Каол. Гласът му бе мек и тя осъзна, че той не я зяпа, а оглежда превръзката около бедрото й.

— Добре съм — отвърна бързо тя. — Превръзката е повече, за да предизвиква съчувствие. — Опита да се усмихне, но не успя. — Аз... не съм те виждала от седмица. — Струваше й се като цял живот. — Ти. добре ли си?

Кафявите му очи срещнаха нейните. Внезапно тя отново се озова насред дуела. Каин се смееше зад гърба й, но тя виждаше и чуваше само Каол, който коленичи и се протегна към нея. Гърлото й се сви. В този момент бе разбрала нещо. Но не можеше да си спомни какво.

Може би и то бе част от халюцинацията.

— Добре съм — каза той и тя пристъпи към него, макар да осъзнаваше колко къса е нощницата. — Просто. исках да се извиня, че не проверих по-скоро как си.

Тя спря на крачка от него и наклони глава на една страна. Той дори не носеше меча си!

— Сигурна съм, че си бил зает.

Той просто си стоеше там. Тя преглътна и прибра назад кичур от несресаната си коса.

Пристъпи още една крачка към него. Сега трябваше да вдигне глава, за да го гледа в лицето. Очите му бяха толкова тъжни.

Тя прехапа устна.

— Ти. ти ми спаси живота. Два пъти.

— Направих каквото трябваше — намръщи се Каол.

— И затова съм ти признателна.

— Няма за какво — каза той. Гласът му бе напрегнат. Когато очите му премигнаха, сърцето й се сви.

Тя опита да го хване за ръце, но той се отдръпна.

— Просто исках да видя как си. Сега трябва да бързам за среща — каза той, но тя разбра, че я лъже.

— Благодаря ти, че уби Каин. — Каол се напрегна при думите й. — Помня как се чувствах след първото си убийство. Не беше лесно. Той сведе поглед.

— Не мога да спра да мисля за това. Защото беше лесно. Просто извадих меча си и го убих. Исках да го убия. — Погледна я. — Той знаеше за родителите ти. Как?

— Не зная — излъга тя. Всъщност знаеше много добре. Достъпът на Каин до отвъдното, до пространството между световете, каквото и да представляваше то, му бе дал силата да чете мислите й, спомените й, може би дори душата й. Тръпка премина през тялото й.

— Съжалявам, че са загинали така — омекна лицето на Каол.

Тя преглътна чувствата си, докато отговаряше:

— Беше много отдавна. Валеше и мислех, че влагата в кревата им е от отворения прозорец. Събудих се и разбрах, че не е дъжд. — Тя си пое дълбоко въздух и избута спомена за кръвта им по кожата й от съзнанието си. — Не след дълго ме намери Аробин Хамел.

— И все пак съжалявам — рече той.

— Беше много отдавна — повтори тя, — дори не помня как изглеждаха. — Това също бе лъжа. Помнеше всеки детайл от лицата на родителите си. — Понякога забравям, че са съществували.

Той кимна, повече за да потвърди това, че я е чул, отколкото, че разбира.

— Но това, което направи за мен, Каол — опита тя отново, — не за Каин, а когато...

— Трябва да вървя — прекъсна я той и понечи да се извърне настрани.

— Каол! — каза тя, хвана го за ръката и обърна лицето му към своето. Видя блясъка в очите му, преди да го прегърне през врата и да го притисне към себе си. Той се напрегна, но тя притисна с цялата си сила тялото си към неговото, макар това да раздразни нараняванията й. След миг и неговите ръце я прегърнаха и я задържаха до себе си толкова близо, че когато затвори очи и вдиша аромата му, не можеше да каже къде свършва тя и къде започва той.

Дъхът му върху шията й бе топъл, когато той наведе глава и подпря буза на челото й. Сърцето й заби много бързо и въпреки това се почувства напълно спокойна, все едно можеха да останат така завинаги и да оставят света около тях да изчезне. Представи си пръстите му до тебеширената линия, които се протягаха въпреки бариерата между двамата.

— Всичко наред ли е? — прозвуча гласът на Дориан от прага.

Каол отстъпи толкова бързо от нея, че тя едва не падна.

— Всичко е наред — изпъна рамене той. Въздухът охладня и кожата на Селена настръхна, когато топлината му напусна тялото й. Беше й трудно да погледне към Дориан, докато Каол кимна на принца и излезе от покоите й.

След като Каол си тръгна, очите на Дориан се насочиха към нея. Но Селена остана загледана във вратата, дори след като Каол я бе затворил.

— Не мисля, че се е възстановил от убийството на Каин — рече Дориан.

— Очевидно не — сопна се тя. Дориан повдигна вежди и тя въздъхна. — Съжалявам.

— Да не прекъснах нещо? — попита предпазливо Дориан.

— Нищо. Просто ми стана мъчно за него.

— Ще ми се да не си бе тръгвал толкова бързо. Нося добри новини.

— Стомахът й се сви. — Баща ми най-сетне подготви договора. Ще го подпишеш утре в кабинета му.

— Искаш да кажеш, че официално ставам кралски шампион?

— Явно не те мрази толкова, колкото се прави. Чудо е, че не те накара да чакаш още по-дълго — намигна й Дориан.

Четири години. Четири години трябваше да му служи, а след това щеше да бъде свободна. Но защо Каол си бе тръгнал толкова бързо? Тя погледна към вратата и се запита дали може да го настигне в коридора.

Дориан сложи ръце на кръста си.

— Явно оставаме заедно за известно време. — След което сведе лице към нейното.

После я целуна, но тя се измъкна от прегръдката му.

— Аз... Дориан, аз съм кралският шампион! — Задави се от смях, докато го казваше.

— Определено — отвърна Дориан и понечи да я приближи отново. Тя обаче запази разстоянието между тях, като се обърна към прозореца, към прекрасния ден навън. Широкият свят я очакваше. Можеше да прекрачи бялата линия.

Тя премести поглед към него.

— Не мога да съм с теб, ако съм кралски шампион.

— Можеш, разбира се. Само трябва да го запазим в тайна.

— Вече пазя прекалено много тайни. Не ми трябва още една.

— В такъв случай ще намеря начин да кажа на баща си. И на майка си. — Той направи лека гримаса.

— Как? Дориан, аз служа на баща ти, а ти — ти си престолонаследник.

Това бе вярно и щеше да усложни връзката им — ако имаше такава — особено след като Селена напуснеше замъка. И още повече, докато служеше като кралски шампион на баща му. А и Дориан имаше свои задължения, колкото и неприятно да му бе да го признае. Макар да го искаше и да я бе грижа за него, бе наясно, че любовта им е невъзможна.

Той бе наследникът на престола.

Очите му помръкнаха.

— Значи не искаш да сме заедно?

— Казвам само. че след четири години си тръгвам. Това няма да свърши добре нито за теб, нито за мен. Просто не искам усложнения. — Слънчевата светлина огря тялото й, а тежестта падна от раменете й. — Казвам, че след четири години ще бъда свободна. Никога през живота си не съм била свободна. — Усмихна се широко. — Искам да разбера какво е чувството.

Той отвори уста, но спря, когато видя усмивката й. Макар да не съжаляваше за избора си, изпита странно разочарование, когато Дориан отвърна:

— Както желаеш.

— Искам обаче да останем приятели.

— Винаги — отвърна той и прибра ръце в джобовете си.

Помисли си дали да не го хване за ръката или да го целуне по бузата, но думата „свободна" отекваше в съзнанието й отново и отново и тя не можеше да сподави усмивката си.

Той също се усмихна, макар и малко насилено.

— Мисля, че Нехемия идва да ти разкаже детайлите по договора. Ще се ядоса много, като разбере, че съм я изпреварил. Извини й се от мое име, става ли?

Той спря, докато отваряше вратата.

— Поздравления, Селена — каза тихо. Преди тя да успее да отговори, той затвори вратата зад себе си и изчезна.

Останала сама, Селена погледна към прозореца и постави ръка на сърцето си, като си прошепваше думата отново и отново. „Свободна."