Стършел

ПЪРВА ГЛАВА

Артур преглеждаше куп ръкописни проповеди в библиотеката на духовната семинария в Пиза1. Беше гореща юнска вечер и за да бъде по-хладно, капаците на широко отворените прозорци бяха само открехнати. Отецътректор, каноник2 Монтанели, за миг спря да пише и погледна с любов чернокосата глава, наведена над ръкописите.

— Не можеш ли да я намериш, carino3? Нищо, ще трябва да напиша страницата отново. Навярно е откъсната и аз напразно те задържах толкова време.

Гласът на Монтанели беше доста нисък, но плътен и звучен, със сребриста чистота, която придаваше особено очарование на говора му. Това беше глас на роден оратор, богат, с разнообразни оттенъци. В него винаги се чувствуваше нежността на милувка, когато отецът се обръщаше към Артур.

— He, padre4, трябва да я намеря. Сигурен съм, че сте я оставили тук. Втори път не бихте я написали така.

Монтанели продължи работата си. Край прозореца монотонно бръмчеше майски бръмбар, а по улицата отекваше проточеният, тъжен вик на продавача на плодове: „Fragola, fragola!“5. Но,

——

1 Пиза — град на река Арно, някогашен център на италианската култура.

2 Каноник — католически свещеник при катедрала.

3 Carino (итал.) — мили.

4 Padre (итал.) — отче.

5 Ягоди, ягоди!

— „За изцелението на прокажения“ — ето я!

Артур прекоси стаята с безшумните си стъпки, които винаги дразнеха почтените му роднини в къщи. Той беше слаб, дребен на ръст и приличаше повече на италианец от портрет, рисуван през шестнадесетия век, отколкото на млад англичанин от средната класа през тридесетте години. Всичко у него — от дългите вежди и чувствителна уста до малките ръце и крака — беше сякаш прекалено грижливо изваяно, премного нежно. Когато седеше неподвижно, той би могъл да мине за красиво момиче, облечено за карнавал в мъжки дрехи. Но когато се движеше, със своята гъвкава походка той напомняше опитомена пантера, макар и без нокти.

— Намери ли я? Какво ли бих правил без тебе, Артур? Винаги щях да губя нещата си. Не, сега няма да пиша повече. Да излезем в градината, ще ти помогна в твоята работа. Кой пасаж не можа да разбереш?

Те излязоха в тихата сенчеста манастирска градина. Семинарията се помещаваше в сградите на стар доминикански1 манастир. Преди двеста години квадратният вътрешен двор бил винаги грижливо подреден, храстите на розмарина и лавандулата били добре подрязани и растели в лехи, оградени с прави бордюри от чимшир. Облечените в бяло монаси, които са се грижили за тях, бяха отдавна погребани и забравени, но благоуханните билки цъфтяха и сега в приятната лятна вечер, макар че никой вече не събираше цветовете им за лекарства. Между каменните площи на пътеките бяха поникнали кичури див магданоз и кандилка. Край кладенеца сред двора беше избуяла папрат и сплетена тлъстига. Розовите храсти бяха подивели и филизите им плъзнали по пътеките. Сред чимшировите бордюри пламтяха големи червени макове. Над тревата бяха надвиснали високите стъбла на напръстника, а старата безплодна лоза се беше обвила около клоните на занемарената мушмула, която с някакво тъжно постоянство бавно поклащаше своята корона от листа.

——

1 Доминикански — принадлежащ към монашеския орден на доминиканците, основан в началото на тринадесетия век от испанския проповедник Доминик за борба с ересите, които са били израз на протеста на народните маси срещу феодализма.

В единия край на градината имаше огромна магнолия — кула от тъмен листак, изпъстрен тук-там с млечнобели цветове. До стъблото й беше опряна груба дървена скамейка; на нея седна Монтанели.

Артур учеше философия в университета; срещнал труден пасаж в една книга, той се беше обърнал към отеца за разяснение. При все, че той сам не беше следвал семинарията, Артур считаше Монтанели за авторитет по всички въпроси.

— Сега мога да си ида — каза той, когато пасажът беше изяснен. — Разбира се, ако не съм ви нужен за нещо.

— Не, няма да работя повече, но бих искал да останеш още малко, ако имаш време.

— О, да!

Артур се облегна на дървото и загледа през тъмните клони първите бледи звезди, които блещукаха на безоблачното небе. Той бе наследил тъмносините, замечтани и непроницаеми очи под черни ресници от майка си, родена в Корнуол1, и Монтанели извърна глава, за да не ги гледа.

— Изглеждаш уморен, carino — каза той.

— Какво да правя?

В гласа на Артур се чувствуваше унилост, която Монтанели долови веднага.

— Не биваше да постъпваш в университета толкова скоро. Ти беше изтощен от грижи около болната, от бденето по цяла нощ. Трябваше да настоя да си отпочинеш напълно, преди да напуснеш Ливорно.

— Каква полза от това, padre? He можех да остана в тази ужасна къща след смъртта на мама. Джулия щеше да ме подлуди!

Джулия, жена на по-възрастния от заварените му братя, беше като трън в очите му.

— Не бих желал да останеш при роднините си — отговори Монтанели меко. — Сигурен съм, че това щеше да бъде най-лошото за тебе. Но можеше да приемеш поканата на твоя приятел английския лекар. Ако бе прекарал един месец у тях, сега щеше да ти е по-леко в учението.

——

Корнуол — графство в Югозападна Англия, където преобладава келтският тип хора със сини очи и тъмна коса.

— He, padre, не бих могъл! В семейство Уорън всички са много добри и любезни, но те не разбират… те ме съжаляват — виждам това в очите им… и ще се опитват да ме утешават, да говорят за мама. Разбира се, не и Джема — тя винаги знае за какво не бива да се говори, още от времето, когато бяхме деца. Но другите! И това не е всичко…

— Какво още има, сине мой?

Артур откъсна няколко цветчета от надвисналите стъбла на напръстника и ги смачка нервно в ръката си.

— Не мога да понасям града — започна той след кратка пауза. — Там са магазините, от които тя ми купуваше играчки, когато бях малко момче, алеята край брега, където я водех, докато не беше още тежко болна. Където и да ида — все същото. Всяка продавачка се приближава и ми предлага цветя… като че ли ми са нужни сега! Там са и гробищата… трябваше да се махна! Тежко ми беше да гледам мястото…

Артур млъкна внезапно и започна да къса цветчетата. Мълчанието беше така дълго и дълбоко, че той най-после вдигна глава, учуден защо отецът не говори. Под клоните на магнолията вече притъмняваше и всичко изглеждаше неясно и замъглено. Но все още беше достатъчно светло, за да се види страшната бледост, покрила лицето на Монтанели. Главата му беше приведена, дясната му ръка се беше здраво вкопчила в ръба на скамейката. Артур отмести погледа си в почуда и благоговение. Стори му се, че е стъпил неволно на свещена земя.

„Господи — помисли си той, — колко дребен и себелюбив изглеждам пред него! Ако моята болка беше негова, той не би могъл да я почувствува по-силно.“

Най-после Монтанели вдигна глава и погледна около себе си.

— Няма да настоявам да се върнеш там поне засега — каза той особено нежно. — Но трябва да ми обещаеш, че ще си починеш напълно през лятната ваканция. Мисля, че ще бъде хубаво да прекараш почивката си по-далеч от Ливорно. Няма да позволя да разстроиш здравето си.

— Къде ще отидете, когато приключат занятията в семинарията, padre?

— Ще трябва както обикновено да отведа учениците в планината и да ги настаня там. Но към средата на август заместникректорът ще се върне от отпуск. Тогава, ей така за разнообразие, ми се иска да отида в Алпите. Ще дойдеш ли с мене? Ще те водя на дълги излети в планината и ти ще можеш да изучаваш алпийските мъхове и лишеи. Но може би ще ти бъде скучно само с мене?

— Padre! — Артур сплете ръце по начин, който Джулия наричаше „маниерен и чуждестранен“. — Бих дал всичко на света, да замина с вас! Само не съм сигурен…

Той млъкна.

— Мислиш, че мистър Бартън няма да ти разреши?

— Той, разбира се, няма да е доволен от това, но едва ли ще може да ми попречи. Аз съм вече на осемнадесет години и мога да правя, каквото искам. Най-после той е само мой заварен брат. Не виждам защо съм длъжен да му се подчинявам. Той винаги беше груб с мама.

— Но ако той се противопостави сериозно, мисля, че е по-добре да не отиваш против волята му. Положението ти в къщи може да стане много по-тежко, ако…

— Ни най-малко! — прекъсна го Артур разпалено. — Те винаги са ме мразили и винаги ще ме мразят — каквото и да правя. А и как може Джеймс да възрази сериозно на моето заминаване с вас, с моя изповедник?

— Не забравяй, че той е протестантин. Все пак по-добре ще бъде да му пишеш и да почакаме да чуем мнението му. Но ти не бива да си нетърпелив, сине мой. Има значение какво вършиш, независимо от това, дали хората те мразят, или обичат.

Укорът беше направен така внимателно, че Артур дори не се изчерви.

— Да, зная — отвърна той с въздишка. — Но това е толкова трудно…

— Съжалявам, че не можа да дойдеш при мене във вторник вечерта — каза Монтанели, като внезапно промени темата на разговора. — Тук беше епископът от Арецо и ми се искаше да се срещнеш с него.

— Бях обещал на един студент, че ще отида на събрание в квартирата му. Щяха да ме чакат.

— Какво събрание?

Артур изглеждаше смутен от този въпрос.

— Това… това не беше обикновено събрание — каза той с нервно заекване. — Беше дошъл един студент от Генуа, той ни изнесе беседа, нещо като лекция.

— За какво ви говори той? Артур се поколеба.

— Няма да ме питате за името му, нали, padre? Защото аз обещах…

— Няма да те питам за нищо и ако си обещал да пазиш тайна, разбира се, не трябва да ми казваш. Но струва ми се, че би могъл вече да имаш известно доверие в мене.

— Разбира се, че мога, padre. Той говори за… за нас и за нашия дълг към народа… и към самите нас. И за това… с което можем да помогнем…

— Да помогнете на кого?

— На селяните… и…

— И?

— На Италия.

Настана дълго мълчание.

— Кажи ми, Артур — рече загрижено Монтанели, като се обърна към него, — откога мислиш за това?

— От… от миналата зима.

— Преди смъртта на майка ти? Тя знаеше ли?

— Н-не. Аз… аз тогава не се интересувах от това.

— А сега… интересуваш ли се?

Артур отново напълни шепата си с цветчета.

— Ето как стана, падре — започна той, като гледаше в земята. — Миналата есен, когато се готвех за приемния изпит, се сближих с мнозина от студентите, спомняте си, нали? Някои от тях ми заговориха за… за тези неща, дадоха ми книги. Но аз не проявих особен интерес — все бързах да се върна в къщи при мама. Знаете, тя беше съвсем самотна в онази къща-затвор. Там дори само езикът на Джулия можеше да я убие. А през зимата, когато състоянието й се влоши, аз съвсем забравих за студентите и техните книги. Тогава, както знаете, аз престанах изобщо да идвам в Пиза. Ако се бях сетил, щях да кажа на мама, но тези неща просто излязоха от ума ми. После разбрах, че тя ще умре… и както знаете, към края бях почти непрекъснато при нея. Често не лягах през цялата нощ, а Джема Уорън идваше през деня, за да мога да поспя. През тези дълги нощи аз почнах наново да мисля за книгите и за онова, което ми бяха говорили студентите… чудех се дали те са прави… и… какво би казал за всичко това Христос.

— Ти обръщал ли си се към него?

В гласа на Монтанели се чувствуваше безпокойство.

— Често, padre. Понякога се молех да ме упъти какво да правя или да ме остави да умра заедно с мама. Но отговор не получавах.

— А на мене никога не си казвал нито дума, Артур, а аз мислех, че можеш да ми се доверяваш.

— Padre, вие знаете, че ви се доверявам, но има неща, които не можеш да споделиш с никого. Аз… струваше ми се, че никой не може да ми помогне… нито вие дори, нито мама. Аз трябваше сам да получа отговор направо от бога. Разбирате ли, отнасяше се до моята душа и до целия ми живот.

Монтанели се обърна настрана и се загледа в потопените в дрезгавина клони на магнолията. В здрача неговата фигура приличаше на сянка, на тъмен призрак сред още по-тъмните клони.

— И после? — попита той бавно.

— После… тя умря. Бях прекарал последните три нощи до леглото й…

Той замълча за миг, но Монтанели не помръдна.

— През ония два дълги дни, преди да я погребат — продължи Артур с по-тих глас, — не можех да мисля за нищо. После след погребението се разболях. Вие си спомняте, че не дойдох и на изповед.

— Да, помня.

— През нощта станах и отидох в стаята на мама. Тя беше съвсем празна, само в нишата стоеше голямото разпятие. И аз помислих, че може би бог ще ми помогне. Коленичих и чаках… цялата нощ. Сутринта, когато се съвзех… padre, няма смисъл — не мога да ви обясня. Не мога да опиша онова, което видях… и аз самият не зная. Но зная, че бог ми отговори и аз не смея да престъпя волята му.

За миг те останаха мълчаливи в мрака. После Монтанели се обърна и сложи ръка върху рамото на Артур.

— Сине — каза той, — нека ме запази бог от мисълта, че не ти е дал отговор. Но не забравяй в какво състояние си бил, когато се е случило това, и не вземай виденията на скръбта и болестта за неговия божествен глас. И ако наистина волята му е била такава, да ти отговори в сянката на смъртта, внимавай да не изтълкуваш погрешно словото му. Какво си намислил да правиш?

Артур се изправи и отговори бавно, сякаш повтаряше думи от катехизиса:

— Да отдам живота си на Италия, да й помогна да се освободи от робство и нещастие, да прогони австрийците, за да бъде тя свободна република и да няма друг владетел освен Христос.

— Артур, помисли какво говориш! Та ти дори не си италианец.

— Това няма никакво значение. Аз съм човек. За мен това е божие откровение и аз трябва да посветя живота си за осъществяването му.

Отново настъпи мълчание.

— Ти спомена преди малко за онова, което Христос би казал — започна бавно Монтанели. Но Артур го прекъсна:

— Христос е казал: „Този, който пожертвува живота си заради мене, ще го намери“.

Монтанели се опря на един клон и закри очите си с ръка.

— Седни за малко, сине мой — каза той най-после. Артур седна, отецът взе двете му ръце и ги стисна силно.

— Не мога да споря с тебе тази вечер — каза той. — Това е така неочаквано за мене, не съм подготвен, нужно ми е време, за да размисля. Друг път ще поговорим повече. Но засега искам да запомниш едно — ако се случи нещо с теб, ако… умреш, не бих го понесъл.

— Padre…

— Не, остави ме да довърша това, което искам да ти кажа.

Говорих ти веднъж, че нямам никого на света освен тебе. Ти едва ли разбираш напълно какво значи това. Трудно е, когато човек е толкова млад; на твоите години и аз не бих разбрал. Артур, за мене ти си като… като… мой собствен син. Разбираш ли? Ти си светлина за очите ми, утеха за сърцето ми. Бих дал всичко, за да те предпазя от погрешна стъпка, за да не разбиеш живота си. Но не мога да сторя нищо. Не искам обещания от тебе. Искам само да запомниш това и да бъдеш предпазлив. Мисли добре, преди да направиш непоправима крачка — заради мене и заради майка си на небето.

— Ще мисля… и… padre, молете се за мене и за Италия.

Той коленичи мълчаливо и Монтанели също така мълчаливо сложи десницата си върху склонената глава. Миг след това Артур се изправи, целуна ръка и тръгна тихо през росната трева. Монтанели остана сам под магнолията, загледан в мрака право пред себе си.

„Божият гняв — помисли той — се изсипа върху ми, така както някога върху Давид. Към мене, който оскверних неговото светилище и носех в опетнените си ръце тялото на спасителя, бог бе много търпелив. Но сега часът удари. «Защото ти съгреши тайно, аз ще те накажа пред очите на целия Израел и пред слънцето; детето, което ще ти се роди, ще умре.»“

ВТОРА ГЛАВА

Мистър Джеймс Бартън не беше никак доволен от намерението на младия си доведен брат „да скита из Швейцария“ с Монтанели. Но да забрани една невинна ботаническа разходка с възрастен професор по богословие, положително би се сторило на Артур, който не знаеше истинската причина на забраната, глупаво и деспотично. Той веднага би отдал това на религиозни или расови предразсъдъци. А Бартънови се гордееха със своята веротърпимост. В тяхното семейство на корабовладелци всички бяха убедени протестанти и консерватори още от времето, когато бе основана фирмата „Бартън и синове, ЛондонЛиворно“, а това беше преди повече от един век. Но те смятаха, че добрият англичанин трябва да бъде коректен дори в отношенията си с паписти1. И когато главата на семейството, дотегнало му да бъде вдовец, се ожени за хубавата католичка, гувернантка на малките му деца, двамата по-възрастни сина, Джеймс и Томас, се примириха с волята на провидението, колкото и да им беше неприятно присъствието на мащехата, почти на техните години. След смъртта на бащата и без това натегнатото положение се усложни още повече с женитбата на най-големия брат. Но докато Гладис беше жива, двамата братя се бяха старали честно да я защищават от безмилостния език на Джулия и да изпълняват така, както те разбираха дълга си към Артур. Те дори не се стараеха да скрият, че не обичат момчето и великодушието им към него се изразяваше главно в това, че му даваха щедро пари за харчлък и му позволяваха да върши, каквото си иска.

В отговор на своето писмо Артур получи чек, с който да покрие разноските си, и хладното известие, че може да прекара ваканцията, както желае. Той похарчи половината от парите за ботанически книги и папки за хербарии и тръгна с отеца на първото си пътешествие из Алпите.

Артур отдавна не беше виждал Монтанели в такова добро настроение. След първото сътресение от разговора в градината той постепенно беше възстановил душевното си равновесие и сега гледаше на случилото се много по-спокойно. Артур беше твърде млад и неопитен, решението му едва ли можеше да се смята за окончателно. Все още имаше възможност чрез внимателно убеждаване и разумни доводи да се отклони от опасната пътека, която едва беше поел.

Те възнамеряваха да останат в Женева няколко дни, но още като видя ослепително белите улици и прашните, препълнени с туристи алеи, Артур се намръщи. Монтанели го наблюдаваше с любопитство и стаена усмивка.

— Не ти ли харесва тука, carino?

— Не знам. Очаквах съвсем друго. Да, езерото е красиво,

——

’ Така протестантите са наричали презрително католиците.

харесват ми и онези хълмове. — Те стояха на острова на Русо1 и Артур посочи дългите строги очертания на Савойските Алпи. — Но градът изглежда тъй бездушен и пригладен, някак… протестантски; в него има нещо самодоволно. Не, не ми се харесва, напомня ми на Джулия. Монтанели се засмя:

— Бедно момче, какво нещастие! Но ние сме дошли за собствено удоволствие, тъй че няма защо да оставаме тук. Какво ще кажеш, ако днес се разходим с лодка по езерото, а утре се изкачим на планината?

— Но, padre, нали вие искахте да постоим тук?

— Мое мило момче, аз съм виждал всички тези места много пъти. Най-добрата почивка за мене ще бъде да знам, че ти си доволен. Къде би желал да отидем?

— Ако за вас наистина е все едно, бих искал да вървим по реката чак до изворите й.

— По Рона?

— Не, по Арва, тя тече тъй бързо!

— Тогава ще отидем в Шамони2.

Целия следобед те се разхождаха с малка платноходка. Красивото езеро направи много по-слабо впечатление на Артур от сивата, мътна Арва. Той беше израсъл край Средиземно море и беше свикнал със сините къдри на вълните. Но за него бързите води имаха особено очарование и стремителният бяг на потока, идващ от ледника, го довеждаше до възторг.

— Ето това. е река! — каза той.

На следния ден рано сутринта те се отправиха за Шамони. Докато пътуваха през плодородната долина, Артур беше в отлично настроение, но щом поеха лъкатушещия път близо до Клуз и огромните назъбени височини ги заобиколиха отвсякъде, Артур изведнъж стана сериозен и мълчалив. От Сен Мартен те запълзяха бавно нагоре, като спираха да пренощуват в срещнатите по пътя хижи или в малките планински селца и отново поемаха, накъдето пожелаят, без определена

——

1 Малък остров на река Рона, където Жан Жак Русо е избягал от преследването на швейцарското правителство.

2 Шамони — красива местност в подножието на Монблан.

посока. Артур беше особено чувствителен към природата и първият водопад, край който минаха, го изпълни с неописуемо вълнение. Но колкото се приближаваха до снежните върхове, възторженото му настроение се превръщаше в екзалтираност, каквато Монтанели още не беше виждал у него. Между Артур и планината сякаш имаше някаква тайнствена връзка. Той можеше с часове да лежи неподвижно сред тъмните, загадъчни, екливи борови гори, да гледа през правите високи стволове на дърветата към огрения от слънце свят на шеметни върхове и голи скали. Монтанели го наблюдаваше с някаква тъжна завист.

— Бих искал да ми кажеш какво виждаш,; carino? — попита той един ден, като вдигна поглед от книгата си и забеляза, че Артур лежи до него върху мъха, в същото положение както преди един час — загледан с широко отворени очи в блестящия простор от синьо и бяло. Те се бяха отбили от пътя, за да преспят в тихо селце близо до водопадите на Диосаз, и тъй като слънцето беше вече слязло ниско на безоблачното небе, те се изкачиха на покрита с борове скала, да докачат алпийския залез над купола и зъберите на Монблан.

Артур вдигна глава. Очите му бяха изпълнени с почуда и загадъчност.

— Какво виждам ли, padre? Аз виждам огромно бяло същество в синевата, която няма нито начало, нито край. Виждам как чака век след век духа божи. Виждам го като през тъмно стъкло.

Монтанели въздъхна:

— Някога аз също виждах такива неща.

— Сега никога ли не ги виждате?

— Никога. И няма да ги видя вече. Те са там, зная, но очите ми са слепи за тях. Аз виждам съвсем други неща.

— Какво виждате вие?

— Аз ли, carino? Когато погледна към върховете, виждам синьо небе и снежна планина — и това е всичко. Но там, долу, е съвсем друго.

Той посочи към долината под тях. Артур коленичи и се наведе над самия край на пропастта. В сгъстилите се вечерни сенки огромните борове стояха като стражи край тесните брегове на реката. След миг слънцето, червено като пламтяш въглен, потъна зад назъбен планински връх, светлината изчезна и всичко наоколо стана сякаш пусто и безжизнено. Тутакси над долината легна нещо тъмно, заплашително — тъй мрачно, тъй ужасяващо! Отвесните скали на голите западни ридове напомняха зъбите на чудовище, което дебне своята жертва, за да я сграбчи и повлече в бездната на дълбоката долина с черни, стенещи гори. Дърветата — редица от остри ножове — сякаш казваха: „Хвърли се върху нас!“ В сгъстяващия се мрак буйната река с яростно отчаяние гърмеше, ечеше и се блъскаше в стените на своя каменен затвор.

— Padre! — Артур се изправи разтреперан и се отдръпна от пропастта. — Това прилича на ада!

— Не, сине мой — отвърна тихо Монтанели, — прилича просто на човешка душа.

— Душите на ония, които стоят в мрак и в сянката на смъртта?

— Душите на ония, които срещаш на улицата всеки ден.

Артур потръпна, като погледна сенките. Лека бяла мъгла се стелеше между боровете, пълзеше бавно край яростно мятащата се река като печален дух, който не може да намери утеха.

— Гледайте! — извика неочаквано Артур. — Ония, които бродеха в мрака, видяха ярка светлина.

На изток снежните върхове горяха в отблясъците на залеза. Когато червената светлина по височините избледня, Монтанели се обърна и докосна Артур по рамото:

— Хайде, carino, вече притъмня. Ако се забавим още, ще се изгубим в мрака.

— Също като мъртвец! — каза Артур и откъсна поглед от призрачното лице на величествения снежен връх, който блестеше в здрача.

Те се спуснаха внимателно между тъмните дървета към хижата, в която щяха да преспят.

Когато Монтанели влезе в стаята, където Артур го очакваше за вечеря, той видя, че младежът се е отърсил вече от виденията си в здрача, беше станал сякаш друго същество.

— О, padre, елате да видите това смешно куче! То може да танцува на задните си крака.

Сега Артур беше така погълнат от кучето и неговата игра, както преди малко от залеза. Стопанката на хижата, червендалеста, с бяла престилка, стоеше, сложила яките си ръце на кръста, и гледаше усмихната как той разиграва кучето.

— Леко му е на сърцето, щом може така да се забавлява — обърна се тя към дъщеря си на местното наречие. — И какъв е хубавец!

Артур се изчерви като ученичка и жената, щом видя, че той е разбрал, излезе, смеейки се на смущението му. По време на вечерята Артур говореше само за предстоящите екскурзии, изкачвания в планината и събиране на растения. Очевидно виденията не бяха попречили нито на разположението, нито на апетита му.

Когато Монтанели се събуди на следната сутрин, Артур беше изчезнал. Той беше тръгнал още преди разсъмване към високите пасбища „да помогне на Гаспар да откара козите“.

Но едва беше сложена закуската, когато той се втурна в стаята без шапка, с малко тригодишно селско момиченце на рамото и с голям букет от планински цветя в ръка.

Монтанели го погледна усмихнат. Сега той беше съвсем различен от сериозния и мълчалив Артур в Пиза или Ливорно.

— Къде си бил, луда главо? Тръгнал си из планината, без да закусиш?

— Толкова хубаво беше, padre! Планината е очарователна при изгрев слънце! И колко роса има. Вижте! Той посочи мократа си, изкаляна обувка.

— Взехме си малко хляб и сирене, а на пасбището пихме козе мляко. Ужасно беше! Но аз пак огладнях, а и тази малка особа трябва да хапне нещо. Анет, искаш ли мед?

Той седна, взе детето на коленете си и започна да му помага да подреди цветята.

— Не, не! — намеси се Монтанели. — Ще се простудиш така! Бягай да се преобуеш! Ела при мене, Анет. Къде я намери?

— На края на селото. Дъщеря е на оня човек, когото видяхме вчера — на тукашния обущар. Нали има прекрасни очи? Тя носи костенурка в джоба си. Казва й Каролина.

Когато Артур смени мокрите си чорапи и слезе за закуска, той намери детето седнало на коленете на Монтанели. Анет бърбореше непрекъснато за своята костенурка, която тя държеше обърната наопаки в пухкавата си ръчичка, за да може „ронсеар“ да види как си извива крачката.

— Гледайте, monsieur — говореше тя сериозно на своето полуразбираемо наречие, — гледайте какви обущенца има Каролина!

Монтанели си играеше с детето, галеше косицата му, възхищаваше се от любимата му костенурка, разказваше чудни приказки.

Стопанката на хижата дойде да разтреби масата и с учудване видя, че Анет преобръща джобовете на важния господин в свещеническо облекло.

— Бог помага на малките да познаят добрия човек — каза тя. — Анет винаги се бои от непознати хора, а сега — вижте — не се стеснява от негово преподобие. Чудно! Анет, коленичи и помоли добрия господин да те благослови, преди да замине! Това ще ти донесе щастие!

— Не предполагах, че умеете да забавлявате деца така хубаво, padre — каза Артур един час по-късно, когато минаваха през сгряното от слънце пасбище. — Детето не откъсна очите си от вас през цялото време. Знаете ли, мисля…

— Да?

— Исках само да кажа… жалко, че църквата не позволява на свещениците да се женят. И съвсем не разбирам защо. Нали възпитанието на децата е толкова сериозно нещо! Така важно е за тях още от самото си рождение да бъдат в добра среда. Струва ми се, че колкото по-възвишено е призванието на човека, колкото по-чист е животът му, толкова по-достоен баща ще бъде той. Сигурен съм, padre, че ако не бяхте обвързани с клетва… ако се бяхте оженили… вашите деца щяха да бъдат най…

— Стига!

Тази дума, произнесена бързо и с шепот, сякаш направи последвалото мълчание още по-дълбоко.

— Padre — започна пак Артур, смутен от мрачния вид на Монтанели, — сбърках ли? Може би греша, но аз мисля така.

— Може би — отговори тихо Монтанели — ти не разбираш много смисъла на онова, което току-що каза. След няколко години ще мислиш иначе. А сега по-добре да говорим за нещо друго.

Това беше първото нарушаване на оная пълна непринуденост и хармония, която съществуваше между тях през тази прекрасна ваканция.

От Шамони през Тетноар те се озоваха в Мартини, където спряха да отпочинат, тъй като времето беше задушно и горещо. Следобед излязоха на засенчената тераса на хотела, от която се откриваше хубав изглед към планината. Артур извади своята колекция от растения и поведе с Монтанели сериозен разговор на италиански върху ботаниката.

На терасата седяха и двама художнициангличани. Единият рисуваше, а другият лениво бъбреше, без да му идва на ум, че чужденците може би разбират английски.

— Стига си мацал по този пейзаж, Уили — каза той. — По-добре нарисувай оня чудесен италиански младеж. Виж как се възхищава от своите папрати. Погледни само линията на веждите му! Достатъчно е да замениш лулата му с разпятие, сакото и голфа му — с римска тога, и ще получиш пълна представа за първите християни, дори и изразът му е такъв!

— Християнин — вятър! Седях до този младеж на обед и трябва да ти кажа, че той беше така въодушевен от печеното пиле, както и от тези изскубани треволяци. Младежът е хубав наистина, прекрасен е маслиновият му тен. Но баща му е много по-живописен.

— Кой?

— Баща му, седнал е точно пред тебе. Не си ли го забелязал. Какво великолепно лице има той.

— Ех, че си прост методист1! Не можеш ли да разпознаеш един католически свещеник!

— Свещеник! Дявол да го вземе, имаш право! Да, забравих:

——

1 Методисти — религиозна секта.

клетва за целомъдреност и така нататък. Е, добре, да бъдем снизходителни тогава и да приемем, че момчето е негов племенник.

— Какви идиоти! — прошепна Артур със закачлив поглед.

— Все пак много мило е от тяхна страна, че намират прилика между вас и мене. Бих искал наистина да ви бъда племенник… Padre, какво ви е?.Как пребледняхте!

Монтанели се беше изправил и сложи ръка на челото си.

— Зави ми се свят — каза той със странно глух и слаб глас.

— Навярно много съм стоял на слънце тази сутрин. Ще отида да си полегна, carino. Няма ми нищо, от горещината е.

След две седмици, прекарани край Люцернското езеро, Артур и Монтанели се връщаха през прохода Сен Готар в Италия. Те бяха случили хубаво време и можаха да направят няколко много приятни екскурзии, но радостта на първите дни беше изчезнала. Тревожната мисъл, че трябва да поговори сериозно с Артур през ваканцията, непрекъснато преследваше Монтанели. В долината на Арва той умишлено не беше направил и намек за разговора под магнолията. „Би било жестоко, мислеше си той, да се помрачи първият възторг от алпийската природа на чувствителен младеж като Артур с разговор, който непременно щеше да бъде мъчителен.“ От деня в Мартини той си казваше всяка сутрин: „Ще му говоря днес“, и всяка вечер: „Ще му говоря утре“. Но ваканцията беше свършила вече, а той все отлагаше. „Утре, утре“. Някаква хладина, неясното чувство, че нещо се е променило, че между Артур и него се е спуснала невидима завеса, го караше да мълчи. Така беше до последната вечер на ваканцията, когато той изведнъж съзна, че ако изобщо иска да говори с Артур, това трябва да стане сега.

Те останаха да пренощуват в Лугано, а на следната сутрин трябваше да продължат за Пиза. Монтанели искаше поне да разбере доколко неговият любимец е въвлечен в пагубните пясъци на италианската политика.

— Дъждът престана, carino . — каза той след залез слънце. — Това е единственият случай да погледаме езерото. Да излезем, искам да поговоря с тебе.

Те вървяха по брега, докато намериха тихо уединено място, и седнаха на нисък каменен зид. Наблизо растеше шипков храст, обсипан с червени плодове. На един от тъжно поклащащите се, натежали от дъжда клони бяха останали няколко закъснели, бледи цветове. Върху зелената повърхност на езерото се люлееше малка лодка с бели, потрепващи от влажния вятър платна. Тя беше толкова лека и нежна, че напомняше сребристо, хвърлено във водата глухарче. Високо в Монте Салваторе като златно око блесна отвореният прозорец на овчарска хижа. Шипковите цветове бяха отпуснали главички, задрямали под тихото септемврийско небе, а водата се плискаше и шумолеше приятно между камъчетата по брега.

— Скоро няма да имаме възможност да поговорим така спокойно — започна Монтанели. — Ти ще се върнеш към университетските си занятия, при твоите приятели. Аз също ще бъда много зает през зимата. Иска ми се да изясним напълно отношенията си. И ако ти… — той спря за миг и после продължи по-бавно — ако чувствуваш, че можеш да ми се доверяваш както преди, искам да ми кажеш по-определено, отколкото оная вечер в манастирската градина, докъде си стигнал.

Артур гледаше водата, слушаше спокойно и мълчеше.

— Аз искам да знам, ако разбира се, можеш да ми отговориш — продължи Монтанели, — дали си се обвързал с клетва или… по някакъв друг начин.

— Няма какво да ви кажа, скъпи padre. Не съм се обвързвал с нищо и все пак съм обвързан.

— Не разбирам…

— Какъв е смисълът на клетвите? Не те обвързват хората. Ако си убеден в това, което чувствуваш, ти си обвързан. Ако не си убеден — нищо не е в състояние да те обвърже.

— Искаш да кажеш, че това… това твое чувство не може да се промени? Артур, мислиш ли какво говориш?

Артур се обърна и погледна Монтанели право в очите.

— Padre, попитахте ме дали ви се доверявам. А вие не ми ли вярвате? Ако наистина имах какво да ви кажа, щях да ви го кажа. Но няма смисъл да говорим за тези неща. Не съм забравил думите, които ми казахте онази вечер. И никога няма да ги забравя. Но аз трябва да следвам моя път, да вървя към светлината, която виждам пред себе си.

Монтанели откърти цветче от шипковия храст, откъсна листенцата му едно по едно и ги хвърли в езерото.

— Имаш право, carino, да не говорим повече за това. Изглежда, че многото думи няма да помогнат… Да, хайде да се прибираме.

ТРЕТА ГЛАВА

Есента и зимата минаха без особени събития. Артур четеше усилено и имаше малко свободно време. Но въпреки това един-два пъти в седмицата успяваше да намине макар за няколко минути към Монтанели. От време на време той търсеше помощта му при изучаването на някоя трудна книга, но в тези случаи разговорът се придържаше само към учебния материал. Монтанели по-скоро чувствуваше, отколкото забелязваше, непреодолимата преграда между тях и избягваше всичко, което: би изглеждало като опит да се възстанови предишната близост. Сега посещенията на Артур му причиняваха по-скоро болка, отколкото радост, толкова мъчително беше постоянното усилие да изглежда спокоен и да се държи тъй, като че нищо не бе се променило. От своя страна Артур също забелязваше, без да може да я разбере, почти неуловимата промяна в поведението на Монтанели. С неясното чувство, че това е във връзка с неприятния въпрос за „новите идеи“, той избягваше да засяга темата, която непрекъснато го занимаваше. Въпреки това той никога не бе обичал Монтанели така дълбоко, както сега. Смътното, натрапчиво чувство на незадоволеност, на душевна пустота, което той с толкова труд се бе мъчил да задуши с изучаване на богословието и със съблюдаване на обредите, беше изчезнало при първия допир с „Млада Италия“1. Изчезнаха и всичките му болезнени видения, родени в самотата и бдението при леглото на умиращата, съмненията, от които трябваше да се спасява с молитви. Заедно с пробуждането на това ново увлечение, намирането на по-ясен религиозен идеал (за него студентското движение беше повече религиозно, отколкото политическо), той намери и душевен покой, почувствува обич към човека. В това екзалтирано състояние светът му се струваше озарен от светлина. В онези, които по-рано ненавиждаше, той откри нови, привлекателни черти, а Монтанели, който вече пет години беше негов идеал, сега се яви пред очите му с ореола на бъдещия месия на новата вяра. Той слушаше с горещо желание неговите проповеди, опитваше се да намери в тях следите на вътрешно родство с републиканската идея, усилено изучаваше евангелието и се възхищаваше от демократичния дух на християнството в дните на неговото възникване.

Един ден през януари той се отби в семинарията, за да върне една книга. Като чу, че отецътректор го няма, той отиде в кабинета на Монтанели, сложи книгата в библиотеката и се готвеше да излезе от стаята, когато заглавието на оставената върху масата книга привлече вниманието му. Книгата беше „De monarchia“2oT Данте. Той започна да чете и скоро така се увлече, че не усети, когато вратата се отвори и затвори. Гласът на Монтанели го стресна.

— Не те очаквах днес — каза свещеникът, като хвърли поглед върху заглавието на книгата. — Тъкмо щях да пратя да те питат дали можеш да дойдеш при мене тази вечер.

— Нещо важно ли има? Аз съм зает тази вечер, но ако трябва…

— Не, може и утре. Искам да те видя, тъй като във вторник заминавам. Викат ме в Рим.

— В Рим? За дълго ли?

——

’ „Млада Италия“ — революционна организация, основана в 1831 година, бореща

се за освобождаването на Италия от чуждо господство и превръщането й в република.

2 „De monarchia“ („За монархията“) — произведение на великия италиански поет Данте Алигиери (1265–1321), пропагандиращо идеята за създаването на силна и обединена италианска държава, възглавявана не от папата, а от светска власт.

През XIX век била една от книгите, забранени от папата.

— В писмото се казва „до след Великден“. Викат ме от Ватикана. Щях да ти съобщя веднага, но бях много зает. Трябваше да уредя някои неща в семинарията и да подготвя идването на новия ректор.

— Но, padre, вие, разбира се, няма да напуснете семинарията?

— Ще се наложи. Но вероятно ще се върна в Пиза поне за известно време.

— Но защо напускате семинарията?

— Това още не е обявено официално, но ми предлагат епископство.

— Padre! Къде?

— Точно за това трябва да отида в Рим. Още не е решено дали да взема епархия в Апенините, или да остана тук като викарий.

— А новият ректор избран ли е вече?

— Определен е отец Карди, който ще пристигне утре.

— Не е ли твърде неочаквано всичко това?

— Да, но… понякога решенията на Ватикана се обявяват едва в последния момент.

— Познавате ли новия ректор?

— Не го познавам лично, но много го хвалят. Монсиньор Белони ми пише, че той е високо образован човек.

— Семинарията ще загуби много с вашето напущане.

— Не знам за семинарията, но съм сигурен, че ще липсвам на тебе, carino, почти толкова може би, колкото и ти на мене.

— Да, наистина. Но все пак аз се радвам.

— Радваш се? А самият аз не знам дали това ме радва. — Монтанели седна до масата, лицето му имаше уморен вид и той съвсем не приличаше на човек, който очаква високо назначение. — Зает ли си днес следобед, Артур? — попита той миг след това. — Ако си свободен, бих желал да останеш сега за малко при мене, щом не можеш да дойдеш довечера. Някак не се чувствувам добре и ми се иска до заминаването ми да бъда колкото е възможно повече с тебе.

— Да, мога да остана за малко. Зает съм в шест часа.

— Имате събрание?

Артур кимна с глава и Монтанели бързо промени темата на разговора.

— Искам да поговорим за тебе — каза той. — Докато аз отсъствувам, ще имаш нужда от друг изповедник.

— Но нали, когато се върнете, ще мога да се изповядвам пак при вас?

— Как можеш да питаш, мое мило момче? Разбира се, става дума само за трите или четири месеца, през които няма да бъда тук. Съгласен ли си да се изповядваш при някой от отците на „Света Катерина“?

— Добре.

Те поговориха известно време за други неща. После Артур стана.

— Време е да вървя, padre. Студентите ще ме чакат. Лицето на Монтанели отново придоби измъчен вид.

— Тръгваш ли? Ти почти беше пропъдил моето мрачно настроение. Тогава — сбогом!

— Сбогом. Ще дойда непременно утре.

— Гледай да дойдеш по-рано, за да поговорим насаме. Отец Карди ще бъде тук. Артур, мое скъпо момче, бъди предпазлив, докато ме няма. Поне до връщането ми не прави нищо прибързано. Ти не знаеш колко се безпокоя, че те оставям.

— Няма защо, padre. Всичко е напълно спокойно и ще бъде така още дълго време.

— Сбогом — каза късо Монтанели и започна да пише.

Когато Артур влезе в стаята, където ставаха малобройните студентски събрания, първия човек, когото видя, беше дъщерята на доктор У,орън, негова приятелка от детинство. Тя седеше в ъгъла до прозореца и слушаше внимателно и съсредоточено онова, което й говореше висок млад ломбардец в износено палто — един от „организаторите“ на движението. През последните няколко месеца тя се беше много изменила, бе пораснала и вече приличаше на млада жена, макар че гъстите черни плитки още висяха на гърба й като на ученичка.Тя беше облечена в черно и беше загърнала главата си в черен шарф, тъй като ставаше течение и в стаята бе студено. На гърдите й беше забодено кипарисово клонче, емблемата на „Млада Италия“. Ломбардецът разпалено й описваше неволята на селяните в Калабрия1. Тя го слушаше мълчаливо, подпряла с ръка главата си, с наведени надолу очи. На Артур тя се стори като тъжно видение на Свободата, оплакваща загубената република. (Джулия би видяла в нея само една израснала лудетина с бледо лице, неправилен нос и вехта, твърде къса за нея рокля.)

— Ти си тук, Джим! — каза Артур, като се приближи, щом повикаха ломбардеца в другия край на стаята.

„Джим“ беше нейният детски прякор, умалително на странното й кръщелно име Дженифер. Съученичките й — италианки — я наричаха „Джема“.

Тя учудено вдигна глава.

— Артур! Аз не знаех, че членуваш в организацията!

— Аз също не очаквах да те срещна тук. Джим, ти откога…

— Не, ти не ме разбра! — прекъсна го бързо тя. — Аз не съм член. Само изпълних едно-две малки поръчения. Запознах се с Бини — познаваш ли Карло Бини?

— Да, разбира се.

Бини беше ръководител на организацията в Ливорно и цяла „Млада Италия“ го познаваше.

— Той започна да говори за тези неща и аз го помолих да ми позволи да посетя едно студентско събрание. Преди няколко дни той ми писа във Флоренция — знаеш ли, че аз прекарах коледните празници във Флоренция?

— Не, сега рядко получавам новини от къщи.

— Ах, да! Както и да е, бях на гости у семейство Райт. (Това беше семейството на нейни съученички, които се бяха преместили във Флоренция.) Тогава Бини ми писа на връщане да се отбия в Пиза, за да мога да дойда днес тук… Виж! Изглежда, че събранието започва.

Беседата беше за идеалната република и дълга на младежта да се подготви за нея. Възгледите на лектора бяха доста неясни, но Артур слушаше с благоговеен възторг. По това време Артур беше твърде безкритичен, възприемаше

——

Калабрия — планинска област в Южна Италия.

нравствените идеали, без да се замисля върху тях. Когато беседата и последвалите я дълги разисквания свършиха и студентите започнаха да се разотиват, той отиде при Джема, която все още стоеше в ъгъла на стаята.

— Мога ли да те придружа, Джим? Къде си отседнала?

— У Мариета.

— Старата икономка на баща ти?

— Да. Тя живее доста далече оттук. Те вървяха известно време, без да говорят. После Артур изведнъж каза:

— Ти си вече седемнадесетгодишна, нали?

— През октомври навърших седемнадесет.

— Винаги съм бил убеден, че няма да станеш като другите момичета — да ходиш по балове и да се занимаваш с други подобни неща. Джим, толкова пъти съм си мислил дали и ти ще бъдеш в нашите редове.

— И аз съм мислила.

— Спомена, че си помагала на Бини. Аз дори не знаех, че го познаваш.

— Не на Бини, а на другия.

— Кой е другият?

— На онзи, с когото разговарях тази вечер — на Бола.

— Добре ли го познаваш? — прекъсна я Артур и в гласа му прозвуча нотка на ревност. Името на Бола винаги предизвикваше неприятно чувство у него. Между тях бе възникнало съперничество във връзка с една задача, която комитетът на „Млада Италия“ възложи на Бола, като счете, че Артур е още твърде млад и неопитен.

— Познавам го доста добре и той много ми харесва. Живее в Ливорно.

— Зная. Отиде там през ноември…

— Заради параходите. Артур, не мислиш ли, че твоят дом е по-безопасен за такава работа? Никой не би се усъмнил в такова богато корабовладелческо семейство като вашето. Още повече, че ти познаваш всички на пристанището…

— Ш-т! По-тихо, мила! Значи книгите от Марсилия1 бяха скрити у вас?

——

1 По това време вестникът „Млада Италия“ и други материали на организацията са били печатани в Марсилия и тайно внасяни в Италия през Ливорно.

— Само за един ден. Ох! Може би не трябваше да ти казвам това.

— Защо не? Ти не знаеш, че аз съм член на организацията. Джема, мила, нищо на света не би ме направило по-щастлив от това и вие да се присъедините към нас. Ти и отец Монтанели.

— Твоят padre. Но нима той…

— Не, той има други убеждения. Но понякога аз съм мечтал… по-право — надявал съм се… не знам…

— Но, Артур! Той е свещеник!

— Какво от това? В организацията има свещеници — двама от тях пишат във вестника. И защо не? Предназначението на духовенството е да води света към по-високи идеали и цели, това което и организацията се мъчи да прави. В края на краищата въпросът е по-скоро религиозен и нравствен, отколкото политически. Ако хората са подготвени да бъдат свободни и съзнателни граждани, никой не може да ги държи в робство.

Джема се намръщи.

— Струва ми се, Артур — каза тя, че има някаква грешка в твоята логика. Свещениците проповядват религиозна доктрина. Не виждам каква връзка има това с прогонването на австрийците.

— Свещеникът проповядва християнство, а Христос е бил най-великият революционер.

— Знаеш ли, онзи ден говорихме с баща ми за свещениците и той каза…

— Джема, но баща ти е протестантин. След кратко мълчание Джема го погледна открито, право в очите.

— Слушай, по-добре да оставим този въпрос. Ти винаги проявяваш нетърпимост, когато говориш за протестантите.

— Не съм имал такова намерение. Но аз мисля, че обикновено протестантите проявяват нетърпимост, когато говорят за католическите свещеници.

— Аз пък мисля обратното. Във всеки случай ние доста често сме се карали на тази тема и няма защо да започваме отново. Какво мислиш за беседата?

— Много ми хареса — особено последната част. Радвам се, че той говори така убедително за нуждата да живеем с идеалите на републиката, а не да мечтаем за нея. Това е като думите на Христа: „Във вас е царството небесно“.

— А на мене тъкмо тази част не ми харесва. Говори се толкова много за прекрасните неща, които трябва да мислим, да чувствуваме, и какви трябва да бъдем, а не се казва нищо за онова, което на дело би трябвало да се извърши.

— Когато решителният час настъпи, ще има много работа за нас, но ние трябва да имаме търпение — големите промени не стават за един ден.

— Колкото повече време е нужно, за да се извърши нещо, толкова повече основания има да се започне то веднага. Ти казваш, че човек трябва да бъде подготвен за свободата. А срещал ли си някой по-подготвен от твоята майка? Нямаше ли тя ангелска душа? И каква беше ползата от добротата й. Тя беше робиня до последния си ден — измъчвана, оскърбявана, обиждана от брат ти Джеймс и жена му. Ако майка ти не беше толкова кротка и търпелива, тя щеше да бъде много по-добре — тогава не биха се отнасяли с нея така. Същото е и с Италия. Не е нужно търпение, когато трябва да станеш и да защищаваш своите права…

— Джим, мила, ако гневът и страстта можеха да спасят Италия, тя отдавна щеше да бъде свободна. Но тя има нужда не от омраза, а от любов.

При последната дума по лицето му внезапно се появи руменина, която след миг изчезна. Но Джема не забеляза нищо. Тя гледаше пред себе си със смръщени вежди и стиснати устни.

— Ти мислиш, че греша, Артур — каза тя след малко, — но аз съм права и ти ще разбереш това някой ден. Ето къщата. Ще влезеш ли?

— Не, късно е. Лека нощ, мила.

Той стоеше на входа, стиснал ръката й в своите ръце.

— В името на бога и народа…

Бавно и тържествено Джема довърши недоизказания девиз:

— Сега и во веки.

После тя отдръпна ръката си и изтича в къщи. Когато вратата се затвори зад нея, Артур се наведе и взе кипарисовото клонче, паднало от гърдите й.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Артур се върна в квартирата си с чувство, че има криле. Той беше безкрайно, безоблачно щастлив. На събранието бяха загатнали, че се подготвя въоръжено въстание. Сега Джема също беше техен другар и той я обичаше. Те щяха да работят, а може би и да умрат заедно за бъдещата република. Беше дошло време надеждите им да разцъфнат. И отец Монтанели ще види това и ще повярва!

Но на другата сутрин той се събуди в по-трезво настроение. — Спомни си, че Джема щеше да замине за Ливорно, а Монтанели — за Рим. Януари, февруари, март — три дълги месеца до Великден! Ами ако Джема попаднеше под „протестантско“ влияние в къщи? (За Артур думите „протестантско“ и „еснафско“ имаха едно и също значение.) Не, Джема никога няма да се научи да флиртува или пък да „пленява“ туристи и плешиви корабовладелци, както другите млади англичанки в Ливорно. Джема беше съвсем различна. Но тя може би щеше да се чувствува нещастна — толкова млада, без никакви приятели, съвсем сама между ония ограничени хора. О, ако майка му беше жива…

Вечерта той отиде в семинарията и завари Монтанели — уморен и отегчен — да разговаря с новия ректор. Лицето му, вместо да се разведри както обикновено, когато видеше Артур, стана още по-мрачно.

— Ето студента, за когото ви говорих — каза той сухо, като представяше Артур на новия ректор. — Ще ви бъда много благодарен, ако му разрешите и занапред да се ползува от библиотеката.

Отец Карди, възрастен, благодушен на вид свещеник, веднага заговори на Артур за „Сапиенца“1 с лекота и осведоменост, които показваха, че той добре познава живота там. Разговорът скоро се пренесе върху злободневния въпрос за режима в университета. За голяма радост на Артур новият ректор критикуваше рязко управата на университета, която постоянно безпокоеше студентите с безсмислени и досадни ограничения.

— Имам доста голям опит във възпитанието на младежта — каза той. — Аз се ръководя от правилото, че никога не бива да се забранява нещо без сериозно основание за това. Малко са младежите, които предизвикват неприятности, ако се отнасят към тях с нужното внимание и уважение. Но разбира се, и най-кроткият кон ще започне да рита, ако постоянно дърпате поводите.

Артур отвори широко очи. Той не беше очаквал, че новият ректор ще защищава интересите на студентите. Монтанели не вземаше никакво участие в разговора — очевидно темата не го интересуваше. Лицето му изразяваше такава умора и безнадеждност, че отец Карди изведнъж каза:

— Боя се, че ви изморих, отец каноник. Простете моята бъбривост. Но този въпрос така ме вълнува, та понякога забравям, че мога да отегча другите.

— Напротив, разговорът беше твърде интересен.

Шаблонната вежливост не беше присъща на Монтанели и Артур почувствува неловкост от неговия тон.

Когато отец Карди се оттегли в стаята си, Монтанели се обърна към Артур. Лицето му, както и през цялата вечер, имаше замислен и съсредоточен израз.

— Артур, мило мое момче — започна той бавно, — трябва да ти кажа нещо.

„Навярно е получил неприятно известние“ — помисли веднага Артур, като гледаше загрижено измъченото му лице.

Настъпи дълго мълчание.

——

Сапиенца (Sapienza); итал. — знание. Тука: името на университета в Пиза.

— Харесва ли ти новият ректор? — запита внезапно Монтанели.

Въпросът беше така неочакван, че в първия миг Артур не знаеше какво да отговори.

— Той… той много ми харесва, мисля че… не, всъщност не съм сигурен. Трудно е да се каже само след една среща.

Монтанели почукваше леко с пръсти по облегалката на креслото, както правеше винаги, когато беше смутен или разтревожен.

— Относно моето отиване в Рим — започна той отново, ако мислиш, че има нещо… ако ти искаш, Артур, ще пиша, че не мога да замина.

— Padre! Но Ватиканът…

— Ватиканът ще намери някой друг. Мога да изпратя писмено извинение.

— Но защо? Не мога да разбера. Монтанели прекара ръка по челото си.

— Безпокоя се за тебе. Какво ли не ми идва на ум и всъщност няма защо да отивам.

— Но епископството…

— Ах, Артур! Какво ще спечеля, ако получа епископство, а загубя…

Той замлъкна. Артур никога не беше го виждал в такова състояние и се разтревожи много.

— Не мога да разбера — каза той. — Padre, ако ми обясните малко по-точно какво мислите…

— Не мисля нищо. Изпитвам непреодолим страх. Кажи ми — заплашва ли те някаква особена опасност.

„Дочул е нещо“ — помисли Артур, като си спомни намеците за подготвяното въстание. Но той знаеше, че няма право да издаде тази тайна и отговори само:

— Каква особена опасност може да има?

— Не ме питай, а ми отговори.

Гласът на Монтанели сега беше почти рязък от безпокойство.

— Заплашва ли те опасност? Не искам да знам твоите тайни. Кажи ми само това!

— Ние всички сме в божиите ръце, padre. Винаги може да се случи нещо. Но не виждам защо няма да съм жив и здрав, когато се върнете.

— Когато се върна… Слушай, carino, оставям да решиш сам. Няма нужда да ми даваш никакви обяснения. Достатъчно е да кажеш: „Остани“ — и аз ще се откажа от пътуването. Никой няма да пострада от това, а ти, струва ми се, ще бъдеш в по-голяма безопасност, когато си край мене.

Тези болезнени размишления бяха тъй чужди на характера на Монтанели, че Артур го погледна с дълбока загриженост.

— Padre, вие не сте добре. Разбира се, че трябва да отидете в Рим, да си отпочинете хубаво и да се отървете от вашето безсъние и главоболие.

— Добре — прекъсна го Монтанели, като че тази тема му беше омръзнала. — Ще тръгна утре сутринта с първата пощенска карета.

Артур го погледна с учудване.

— Вие искахте да ми кажете нещо? — промълви той.

— Не, не, нищо повече… нищо особено.

Лицето на Монтанели изразяваше уплаха, почти ужас.

Няколко дни след заминаването на Монтанели Артур отиде в библиотеката на семинарията за една книга и срещна на стълбите отец Карди.

— А, мистър Бартън! — възкликна ректорът. — Точно вие ми трябвахте. Моля ви, влезте и ми помогнете да се справя с една трудност.

Той отвори вратата на кабинета и Артур го последва в стаята с глупавото, скрито чувство на негодование. Тежко му беше да гледа как в този кабинет, в светилището на Монтанели, се разполага друг човек.

— Аз съм ужасен книжен червей — каза ректорът — и първата ми работа, когато дойдох тук, беше да прегледам библиотеката. Изглежда много интересна, но не мога да разбера по каква система е направен каталогът й.

— Каталогът е непълен. Много от най-хубавите книги бяха набавени напоследък.

— Можете ли да отделите половин час, за да ми обясните как са подредени книгите?

Те влязоха в библиотеката и Артур старателно разясни каталога. Когато той стана и посегна за шапката си, ректорът усмихнат го задържа.

— Не, не! Няма да ви пусна тъй бързо. Днес е събота и работата може да се прекрати до понеделник. Останете да вечеряме заедно, щом ви задържах толкова до късно. Аз съм съвсем сам и вашата компания ще ми бъде приятна.

Той се държеше така приветливо и непринудено, че Артур веднага се почувствува добре. След кратък незначителен разговор ректорът попита Артур откога познава Монтанели.

— От около седем години. Той се завърна от Китай, когато аз бях дванадесетгодишен.

— Ах, да! Там той се прочу като мисионер. И оттогава насам сте негов ученик?

— Една година след това, по времето, когато за първи път му се изповядах, отец Монтанели започна да ми преподава, а като постъпих в университета, той продължи да ми помага в извънучебните занимания. Той беше много добър с мене — едва ли можете да си представите колко беше добър!

— Напълно ви вярвам. Той е човек, от когото не можеш да не се възхитиш — прекрасна благородна душа. Срещал съм свещеници, които са били с него в Китай. Не им стигаха думи да го хвалят — енергията му, смелостта му при всякакви трудности, несъкрушимата му вяра. Вие сте щастлив, че такъв човек ви е помагал и ръководил в юношеските години. От него разбрах, че сте изгубили родителите си.

— Да, баща ми почина, когато бях още дете, а майка — преди една година.

— Имате ли братя и сестри?

— Не. Имам заварени братя. Но когато аз съм бил още в люлката, те вече са правили сделките си.

— Вие навярно сте имали самотно детство. Може би затова още повече цените добротата на Монтанели. Между другото — имате ли си изповедник за времето, през което той ще отсъствува?

— Смятах да се обърна към някой от отците на „Света Катерина“, ако, разбира се, не са много заети.

— Искате ли да се изповядвате на мене? Артур разтвори учудено очи.

— Ваше преподобие, аз, разбира се, бих се радвал, само че…

— Само че ректорът на духовната семинария обикновено не изповядва миряни? Това е наистина така. Но аз знам, че каноник Монтанели се грижи много за вас, дори, струва ми се, малко се безпокои — както бих се безпокоил и аз, ако трябва да оставя любимия си ученик. Той ще се зарадва, ако научи, че сте под духовната опека на негов колега. А да ви кажа откровено, сине мой, вие ми харесвате и с радост бих ви помогнал, с каквото мога.

— В такъв случай аз, разбира се, ще ви бъда много благодарен за вашите напътствия.

— Тогава ще дойдете при мене другия месец, нали? Чудесно! И наминавайте насам, мое момче, всяка вечер, когато сте свободен.

Малко преди Великден бе оповестено официално, че Монтанели е получил епископството в Бризигела, в Етруските Апенини. Той съобщи това на Артур от Рим с едно радостно и спокойно писмо. Очевидно лошото му настроение бе преминало. „Трябва да ми идваш на гости всяка ваканция — пишеше той, — а аз ще те навестявам в Пиза. Тъй че надявам се да те виждам често, макар и не толкова, колкото бих искал.“

Доктор Уорън беше поканил Артур да прекара великденските празници у тях с него и с децата му вместо в стария, мрачен и пълен с плъхове дворец, където сега Джулия се разпореждаше самовластно. В писмото имаше и една кратка записка, написана с детски, неравен почерк, с която Джема също го молеше да отиде, ако му е възможно, „тъй като искам да поговорим за нещо“.

Още по-насърчителни бяха слуховете, които студентите в университета си шепнеха един на друг — всеки трябваше да бъде готов за големи събития след Великден.

Всичко това доведе Артур до такова възторжено състоЯние, че и най-невероятните неща, за които се мълвеше сред студентите, му се струваха естествени и осъществими в следващите два месеца.

Той реши да си отиде в къщи на велики четвъртък и да прекара там първите дни от ваканцията, тъй като не искаше посещението у семейство Уорън и радостта от срещата с Джема да нарушат тържественото религиозно настроение, което църквата изискваше в тия дни от своите чеда. Той писа на Джема, че ще отиде на втория ден на Великден и в сряда вечерта се прибра в стаята си с успокоена душа.

Артур коленичи пред разпятието. Отец Карди беше обещал да го приеме на другия ден сутринта и той трябваше да се подготви за последната си изповед преди Великден с дълга и усърдна молитва. Коленичил със сбрани за молитва ръце и наведена глава, той се опита да си припомни извършените от него малки прегрешения през изминалия месец — невъздържаност, безгрижие, избухливост, — оставили петънце върху чистотата на душата му. Той не можеше да открие нещо по-голямо — през този месец беше много щастлив, за да греши. Артур се прекръсти, изправи се и започна да се съблича.

Като разкопча ризата си, на пода падна едно листче. Това беше записката на Джема, която той бе носил цял ден до сърцето си. Артур я вдигна, разгъна я и целуна скъпите, набързо написани думи. После взе отново да сгъва листчето, като чувствуваше, че е направил нещо смешно, и тогава забеляза, че на гърба има послепис, който не беше прочел. „Непременно ела, колкото можеш по-скоро — пишеше там, — защото искам да се срещнеш с Бола. Той е тук от известно време и ние всеки ден четем заедно.“

Червенина заля лицето на Артур, докато четеше.

Вечно този Бола! Какво търси в Ливорно пак? И защо е нужно Джема да чете с него? Омагьосана ли беше от неговите контрабандистки подвизи? На събранието през януари не беше трудно да се види, че той е влюбен в нея. Затова се горещеше така, като говореше за пропагандната литература, а сега той беше близо до нея — всеки ден четеше заедно с нея.

Изведнъж Артур хвърли записката настрана и коленичи отново пред разпятието. Това ли е душата, която се готви да приеме опрощение, да приеме великденското причастие, душата, която се намира в мир с бога, със себе си и с целия свят? Душа, способна на такава низка ревност и подозрение, на егоистична ненавист и омраза — и то към един другар! В пристъп на горчиво самобичуване той покри лицето си с ръце. Само преди пет минути Артур мечтаеше за мъченичество, а сега допусна такива подли и дребнави мисли!

В четвъртък сутринта, когато влезе в църквата на семинарията, той намери отец Карди сам. Артур повтори молитвата, която предшествува изповедта, и веднага заговори за своето снощно прегрешение.

— Отче, аз се обвинявам в ревност, гняв и недостойни мисли към човек, който не ми е сторил никакво зло.

Отец Карди много добре знаеше с какъв човек има работа и каза меко:

— Не сте ми доверили всичко, сине мой.

— Отче, този, за когото мисля с недостойни за християнин чувства, аз трябва особено да обичам и уважавам.

— Свързани сте с кръвна връзка?

— Не, още по-тясно.

— Как, сине мой?

— С другарство.

— Другарство в какво?

— В свято и велико дело. Кратко мълчание.

— И гневът ви към този… другар, завистта към него са предизвикани от това, че той има по-голям успех в делото?

— Д-да, отчасти. Завиждах му, че има такъв опит, че е толкова полезен. И после… помислих… уплаших се… че ще ми отнеме сърцето на момичето, което… обичам.

— А момичето, което обичате — дъщеря ли е на светата църква?

— Не. Тя е протестантка.

— Еретичка?

Артур стисна ръцете си в отчаяние.

— Да, еретичка — повтори той. — Ние израснахме заедно. Майките ни бяха приятелки. И аз… му завидях, защото разбрах, че той също я обича и защото… защото…

— Сине мой — каза отец Карди бавно и сериозно след кратко мълчание, — вие все още не сте ми доверили всичко. Още нещо тежи на душата ви.

— Отче, аз…

Артур се запъна и спря да говори. Свещеникът чакаше мълчаливо.

— Завиждах му, защото организацията, към която аз принадлежа — „Млада Италия“…

— Да?

— … му възложи работа, която се надявах да дадат на мене, за която се смятах особено подходящ.

— Каква работа?

— Трябваше да се получат книги — политически книги — от параходите, които ги донасят, и да се намери скривалище за тях… в града…

— И тази работа организацията възложи на вашия съперник?

— На Бола — и аз изпитах завист.

— А той не ви даде повод за такова чувство? Вие не го обвинявате, че е пренебрегнал задачата си?

— Не, отче. Той работи смело и предано. Той е истински патриот и заслужава само моята обич и уважение. Отец Карди се замисли.

— Сине мой, ако душата ви е озарена от нова светлина, от мечтата за някакво велико дело, което трябва да се извърши за благото на вашите събратя, от една надежда, която ще облекчи страданията на уморените и подтиснатите, вие трябва да се отнесете с голямо внимание към това голямо божие благоволение. Всички добрини са от него. От него е и това ново раждане на душата. Ако сте намерили пътя към саможертвата, пътя, който води към мир,ако сте се сдружили с любещи другари, за да донесете освобождението на тези, които скрито плачат и тъгуват, тогава погрижете се в душата ви да няма нито завист, ни страст, а сърцето ви да бъде олтар, дето вечно ще гори свещеният огън. Помнете, че това е нещо възвишено и свято, и сърцето, което ще го приеме, трябва да бъде очистено от всяка себелюбива мисъл. Това призвание е като призванието на свещеника — то не е свързано с любовта към жената, нито с мимолетната страст. То е свързано с бога и народа сега и во веки.

— А! — Артур трепна и сключи ръце. Той едва не заплака, като чу девиза.

— Отче, вие ни давате благословията на църквата! Христос е с нас…

— Сине мой — отговори свещеникът тържествено, — Христос прогони лихварите от храма, защото неговият дом е дом за молитва, а те го бяха превърнали в свърталище на крадци.

След дълго мълчание Артур прошепна с трептящ глас:

— И Италия ще бъде негов храм, когато те бъдат прогонени…

Той замълча. Тогава се чу тихият отговор:

— Земята и всичките й блага са мои, е казал Христос.

ПЕТА ГЛАВА

Този следобед Артур чувствуваше нужда да ходи, да ходи дълго. Той предаде багажа си на един свой другар студент и тръгна за Ливорно пеш.

Денят беше влажен и облачен, но не беше студено и ниската равнина му се струваше по-хубава отвсякога. Той се наслаждаваше на меката мокра трева под краката си, на свенливите, учудени очи на дивите пролетни цветя край пътя. Една птичка, която виеше гнездо в бодлив акациев храст на края на малка горичка, изхвръкна с уплашен вик и трептящи тъмни крилца, когато той мина оттам.

Артур искаше да се съсредоточи в благочестиви размишления, подходящи за навечерието на великия петък. Но мислите за Монтанели и Джема постоянно го отклоняваха, докато той най-после се отказа от намерението си и даде простор на мечтите си за предстоящото славно въстание, за участието, което той беше отредил на своите два идола в него.

Монтанели трябваше да бъде вождът, апостолът, пророкът, пред чийто свещен гняв всички тъмни сили щяха да отстъпят. Коленичили пред него, младите защитници на свободата щяха да познаят отново старата вяра, старите истини в тяхното ново и неподозирано досега значение.

— А Джема? О, Джема щеше да се сражава на барикадите. Тя беше създадена за героиня. Тя щеше да бъде съвършеният другар, чистата и безстрашна девойка, за която са мечтали толкова поети. Тя ще бъде до него, ще стоят рамо до рамо, ликуващи под крилатия вихър на смъртта. И те ще умрат заедно, може би в часа на победата, а победата несъмнено ще дойде. Той няма да й каже нищо за своята любов, не ще промълви ни дума, която би смутила душевния й мир или спокойното й чувство за другарство. За него тя беше светиня, непорочна жертва, която трябва да бъде принесена пред олтара за освобождението на народа. И какво право имаше той да пристъпи в бялото светилище на душа, която не познаваше друга любов освен любовта към бога и Италия.

Бог и Италия… Изведнъж, като влизаше в големия мрачен дом на улицата на дворците, той усети капка дъжд на лицето си. На стълбите го посрещна лакеят на Джулия, както винаги чист, спокоен и вежливо недружелюбен.

— Добър вечер, Гибънс. В къщи ли са братята ми?

— Мистър Томас и мисис Бартън са тук, сър. В приемната са.

Артур влезе със смътното чувство на подтиснатост. Каква неприветлива къща! Сякаш потокът на живота минаваше край нея и винаги отминаваше, без да я залее. В нея никога нищо не се променяше — ни хората, ни семейните портрети, ни тежката мебел и грозни гравюри, ни това просташко парадиране с богатството, ни безжизненият хлад, който сковаваше всичко тук. Дори цветята в медните вази бяха като изрязани от метал, те като че никога не бяха усетили прилива на млади сокове в топлите пролетни дни. Джулия, облечена за вечеря, очакваше гости в приемната, която за нея беше центърът на света. Със замръзналата си усмивка и сламеноруси къдрици, с кученцето в полата си тя сякаш беше фигура от моден журнал.

— Как си, Артур? — каза сухо тя, като за миг му подаде върха на пръстите си и веднага ги отдръпна към по-приятната й копринена дрешка на кучето. — Надявам се, че си добре .и напредваш в учението.

Артур промърмори първата банална фраза, която му дойде на ум, и потъна в неловко мълчание. Влизането на важния, надут Джеймс, придружен от сух възрастен параходен агент, не подобри положението. И когато Гибънс съобщи, че вечерята е сервирана, Артур стана с въздишка на известно облекчение.

— Аз няма да вечерям, Джулия. Ако позволиш, ще се прибера в стаята си.

— Ти прекаляваш с това постене, мое момче — каза 1 Томас. — Боя се, че ще се разболееш.

— О, не! Лека нощ.

В коридора Артур срещна прислужницата и я помоли да го събуди в шест часа сутринта.

— Синьорино ще ходи на църква?

— Да. Лека нощ, Тереза.

Той влезе в стаята си. По-рано тя беше принадлежала на майка му и през време на продължителното й боледуване нишата срещу прозореца беше превърната в кът за молитва. В средата на олтара беше поставено върху черен пиедестал голямо разпятие, а пред него висеше малко кандило. В тази стая беше умряла майка му. Портретът й беше окачен на стената до огледалото. На масата стоеше нейната порцеланова ваза, която и сега беше пълна с голяма китка от любимите й теменужки. Точно една година беше изминала от смъртта й, но прислужницитеиталианци не бяха я забравили.

Артур извади от чантата си един грижливо увит портрет в рамка. Това беше рисуван с креда портрет на Монтанели, изпратен от Рим само преди няколко дни. Той развиваше своето съкровище, когато в стаята влезе прислужникът на Джулия с поднос в ръце. Там старата готвачкаиталианка, която беше служила при Гладис и преди идването на строгата нова господарка, бе наредила разни вкусни неща, които тя смяташе, че любимецът й синьорино би си позволил да яде, без да наруши църковните заповеди. Но Артур се отказа от всичко, като взе само парченце хляб, и прислужникът, племенник на Гибънс, дошъл наскоро от Англия, се ухили многозначително, като изнасяше подноса. Той вече се беше присъединил към протестантския лагер в трапезарията на прислугата.

Артур се отправи към нишата и коленичи пред разпятието, като се мъчеше да се настрои за молитва и размисъл. Но това се оказа трудно. Той наистина, както спомена и Томас, беше прекалил с великденския пост и главата му беше замаяна като от силно вино. По гърба му пробягваха леки нервни тръпки и разпятието се люлееше пред очите му като в мъгла. Едва след като повтори механично една дълга молитва, той успя да се съсредоточи върху чудото на възкресението. Най-после физическото изтощение надви трескавата възбуда и той си легна успокоен, освободен от всички тежки и тревожни мисли.

Артур беше заспал дълбоко, когато на вратата му се почука силно и нетърпеливо.

„А, Тереза!“ — помисли си той, като се обърна в полусън на другата страна.

Но почукването се повтори. Той се стресна и се събуди.

— Синьорино! Синьорино! — викаше един мъжки глас на италиански. — За бога, станете! Артур скочи от леглото.

— Какво има? Кой е?

— Аз съм, Джан Батиста. Станете по-скоро, в името на пресветата Богородица!

Артур се облече набързо и отвори вратата. Той се вгледа с недоумение в бледото, ужасено лице на кочияша, но в този миг чу тежки стъпки и металически звън по коридора и изведнъж разбра всичко.

— За мене ли? — попита той спокойно.

— За вас! Побързайте, синьорино! Какво трябва да се скрие! Аз мога…

— Нямам нищо за криене. Братята ми знаят ли?

При завоя на коридора се показа първият мундир.

— Извикаха синьора. Цялата къща е будна. Какво нещастие, какво ужасно нещастие! И то на велики петък! Светии небесни, смилете се!

Джан Батиста заплака. Артур направи няколко крачки напред в очакване на жандармите, които се приближаваха шумно, следвани от тълпа разтреперани слуги, облекли набързо, каквото им е попаднало. Когато войниците заобиколиха Артур, пред стаята му пристигна и краят на странното шествие, което завършваше с господаря и господарката на дома: той — по халат и чехли, тЯ в дълъг пеньоар и с навити на книжки букли.

„Изглежда, че ще има втори потоп и всички … бягат към ковчега! Ето два много странни звяра!“ — си помисли Артур, като гледаше смешните фигури. Той успя да сдържи смеха си, защото чувствуваше колко неуместно би било това в такъв сериозен момент.

— Ave Maria, Regina Coeli!1 — прошепна той и се обърна настрана, за да не би подскачащите по главата на Джулия книжки отново да го изкушат да се засмее.

— Обяснете ми, моля — каза мистър Бартън, като се приближи до жандармерийския офицер, — какво значи това грубо нахлуване в един частен дом? Предупреждавам ви, че ако не можете да ми дадете задоволително обяснение, ще бъда принуден да се оплача на английския посланик.

— Смятам — каза офицерът сухо, — че ще намерите това обяснение задоволително. Във всеки случай то ще бъде съвсем достатъчно за английския посланик.

Той извади заповед за арестуването на Артур Бартън, студент по философия, подаде я на Джеймс и добави студено:

— Ако ви са нужни по-нататъшни обяснения, можете да се обърнете лично към началника на полицията.

Джулия грабна заповедта от ръцете на мъжа си, прегледа я набързо и се нахвърли върху Артур така, както може да се нахвърли само една разярена модерна дама.

— Ти опозори нашето семейство! — крещеше тя. — Събра Цялата градска сган да гледа и зяпа като на представление! Ето докъде те доведе твоята набожност — до затвора! Това и трябваше да се очаква от сина на една католичка…

— Госпожо, с арестувания не бива да се говори на чужд език — прекъсна я офицерът, но неговата забележка потъна в

——

’Началните думи на католическа молитва.

шумния поток от обвинения, които Джулия сипеше на английски.

— Точно това трябваше да се очаква! Пост и молитва и благочестиви размишления — а ето какво се криело зад тях! Аз си знаех какво ще излезе накрая!

Веднъж доктор Уорън беше сравнил Джулия със салата, в която готвачът е изсипал цяло шише оцет. Сега от нейния тънък, писклив глас косата на Артур настръхна и той веднага си припомни това сравнение.

— Безсмислено е да се държи такъв тон — каза той. — Няма защо да се боите от неприятности. Всеки ще разбере, че вие нямате никаква вина… Предполагам, господа, че ще искате да прегледате вещите ми. Аз нямам какво да крия.

Докато жандармите претърсваха стаята, четяха писмата му, преглеждаха университетските му бележки, вадеха чекмеджета и кутии, Артур седеше на края на леглото, малко зачервен, но съвсем не отчаян. Претърсването не го безпокоеше. Той винаги изгаряше писмата, които можеха да злепоставят някого, и освен няколко стихотворения в ръкопис — @полуреволюционниполумистични — и два-три броя от „Млада Италия“, жандармите не намериха нищо, което да възнагради труда им. След дълго упорство Джулия най-после отстъпи пред молбите на девера си и отиде да си легне. Тя мина край Артур с величествено презрение, а Джеймс тръгна кротко след нея.

Щом те излязоха от стаята, Томас, който през цялото време се беше разхождал напред и назад, стараейки се да изглежда равнодушен, се приближи до офицера и поиска разрешение да говори с арестанта. Като получи в отговор кимване с глава, той отиде при Артур и промърмори дрезгаво:

— Страшно неприятна история! Много съжалявам.

Артур го погледна и лицето му беше ясно като лятна утрин.

— Ти винаги си бил добър към мене — каза той. — Няма за какво да се безпокоиш. Нищо лошо няма да ми се случи.

— Слушай, Артур! — Томас подръпна мустака си и реши да постави направо един неудобен въпрос. — Тази история свързана ли е с … пари? Защото ако е, аз…

— С пари? Не! Какво общо може да има с пари…

— Тогава навярно е някаква политическа глупост? Така и мислех. Е, не се отчайвай и не обръщай внимание на приказките на Джулия. Знаеш злъчния й език. И ако имаш нужда от помощ — от пари или от друго нещо, ще се обадиш, нали?

Артур му подаде мълчаливо ръка и Томас излезе от стаята, като се стремеше да изглежда колкото е възможно по-равнодушен, от което лицето му стана по-тъпо отвсякога.

В това време жандармите бяха привършили обиска и офицерът покани Артур да облече връхната си дреха. Той се подчини веднага, но точно когато щеше да излезе от стаята, спря нерешително. Не му се искаше да се прости със светия за майка му кът в присъствието на тези хора.

— Не може ли да излезете за миг? — попита той. — Виждате, че нито мога да избягам, нито има какво да крия.

— Съжалявам, но е забранено да се оставят арестантите сами.

— Добре, няма значение.

Той отиде пред олтара, коленичи и като целуна разпятието, прошепна:

— Господи, дай ми сили да остана верен до смъртта си.

Когато той се изправи, офицерът стоеше до масата и разглеждаше портрета на Монтанели.

— Ваш роднина ли е този? — запита той.

— Не, моят изповедник, новият епископ на Бризигела.

На стълбището чакаха, разтревожени и натъжени, слугитеиталианци. Те всички обичаха Артур както заради самия него, така и заради майка му и сега се тълпяха наоколо му, Целуваха ръцете и дрехата му с най-дълбока скръб. Там беше и Джан Батиста, по сивите му мустаци капеха сълзи. Но никой от Бартънови не дойде да го изпрати. Тяхната студенина само подчертаваше предаността и нежността на слугите и Артур едва не заплака, като стискаше протегнатите към него ръце.

— Сбогом, Джан Батиста. Целуни децата от мене. Сбогом, Тереза. Молете се за мене всички. И нека бог ви пази! Сбогом, сбогом!

Той се спусна бързо надолу към входната врата. След минута само група мълчаливи мъже и разплакани жени стояха на прага и гледаха след отдалечаващата се карета.

ШЕСТА ГЛАВА

Артур беше затворен в една огромна средновековна крепост до входа на пристанището. Животът в затвора му се видя все пак поносим. Килията му беше неприятно влажна и мрачна, но той беше израснал в един от дворците на Via Borra и нито застоялият въздух и плъховете, нито лошите миризми бяха нещо ново за него. Храната също беше лоша и недостатъчна, но Джеймс скоро получи разрешение да му изпраща всичко необходимо от къщи. Държаха го сам, в отделна килия, и макар че надзорът на пазачите не беше тъй строг, както очакваше, Артур не успя; да узнае причините за арестуването си. Въпреки това душевното спокойствие, с което беше дошъл в крепостта, не го напущаше. Тъй като не му разрешаваха да чете, той прекарваше времето в молитви и благочестиви размисли и изчакваше развоя на събитията, без да проявява нетърпение или тревога.

Най-после един войник отключи вратата на килията и каза:

— Оттук, моля.

След два-три въпроса, единственият отговор на които беше: „Разговорите са забранени“, Артур @сеподчини и тръгна след войника по лабиринт от дворове, задушно-смрадливи коридори и стълбища. Накрая влязоха в голяма светла стая, където трима военни бъбреха лениво до дълга маса, покрита със зелено сукно и отрупана с книжа. Щом влезе Артур, те станаха важни и делови. Най-старият от тях, полковник със сиви бакембарди и с вид на конте, му посочи един стол от другата страна на масата и започна предварителният разпит. Артур очакваше, че ще го заплашват, обиждат и ругаят и се беше приготвил да отговаря с търпение и достойнство, но остана приятно разочарован. Полковникът говореше сухо, студено и официално, но съвсем учтиво. Поставиха се обикновените въпроси: име, възраст, народност, социално положение и отговорите бяха записани с монотонна последователност. Артур беше почнал да става нетърпелив и да се отегчава, когато полковникът запита:

— А сега, мистър Бартън, какво знаете за „Млада Италия“?

— Знам, че това е организация, която издава вестник в Марсилия и го разпространява в Италия с цел да се вдигне народът на въстание и да се изгони австрийската армия от страната.

— Струва ми се, вие сте чели този вестник?

— Да, аз се интересувам от тези въпроси.

— А като четяхте вестника, съзнавахте ли, че извършвате противозаконно деяние?

— Разбира се.

— Откъде взехте броевете, които бяха намерени във вашата стая?

— Това не мога да ви кажа.

— Мистър Бартън, тук не трябва да казвате „не мога“. Длъжен сте да отговаряте на всичките ми въпроси.

— Тогава — не искам, щом не ви харесва „не мога“.

— Ако не престанете да си служите с такива изрази, по-късно ще съжалявате — забеляза полковникът.

Тъй като Артур не отговори нищо, той продължи:

— Мога да ви кажа, че имаме сведения, които доказват, че вашите връзки с тази организация са много по-тесни и не се изчерпват само с четене на забранена литература. По-добре ще бъде за вас да признаете това откровено. Истината, така или иначе, ще се установи и вие ще видите сам, че е безполезно да отричате или да се прикривате, като отбягвате прямите отговори.

— Нямам никакво желание да се прикривам. Какво искате Да знаете?

— Първо, как вие — един чужденец — се замесихте в подобни неща?

— Аз мислех и четях по тези въпроси всичко, каквото ми попаднеше, и сам правех заключенията си.

— Кой ви убеди да влезете в организацията?

— Никой. Аз сам пожелах.

— Вие си играете с мене — каза полковникът остро. Търпението му очевидно се изчерпваше. — Никой не се присъединява сам към такива организации. На кого съобщихте желанието си да станете член на организацията?

Мълчание.

— Ще бъдете ли така добър да ми отговорите?

— Не, когато ми задавате подобни въпроси.

Артур отговаряше мрачно. Завладяваше го някаква странна раздразнителност. Той вече знаеше, че в Ливорно и Пиза са станали много арести. И макар все още да не допущаше, че провалът е взел такива големи размери, сведенията му бяха достатъчни, за да събудят у него трескаво безпокойство за съдбата на Джема и другарите му. Лицемерната учтивост на офицерите, словесната фехтовка, тази скучна игра с хитри въпроси и уклончиви отговори, го тревожеше и ядосваше, а тежките стъпки на часовоя, който; ходеше напред-назад пред вратата, го дразнеха.

— А между другото, кога се срещнахте за последен път с Джовани Бола? — попита полковникът, след като си бяха подхвърлили още няколко думи. — Струва ми се — точно преди да напуснете Пиза?

— Не познавам такъв човек.

— Как? Джовани Бола? Бездруго го познавате — един висок, бръснат младеж. Та вие сте другари в университета.

— В университета има много студенти, които не познавам.! — Но Бола непременно познавате. Погледнете, това неговият почерк. Както виждате, той ви знае много добре.

И полковникът небрежно му подаде един лист, озаглавен „Протокол“ и подписан, „Джовани Бола“. Артур хвърли поглед върху листа и попадна на своето име. Той вдигна учудено очи.

— Трябва ли да го прочета?

— Да, можете, отнася се до вас.

Артур започна да чете, а офицерите мълчаливо наблюдаваха израза на лицето му. Документът се състоеше от показания, дадени в отговор на редица въпроси. Очевидно Бола също беше арестуван! Първите показания бяха обикновени, стереотипни. Следваше кратко изложение за връзките на Бола с организацията, за разпространяването на забранена литература в Ливорно и за студентските събрания. А по-надолу беше написано: „Между тези, които се присъединиха към нас, беше и младият англичанин Артур Бартън от семейството на богати корабовладелци“.

Кръв нахлу в лицето на Артур. Бола го беше предал! Бола, който беше поел отговорните задължения на организатор, Бола — който беше привлякъл Джема, който беше влюбен в нея! Той остави листа и се загледа в пода.

— Надявам се, че това документче е опреснило паметта ви — забеляза полковникът учтиво. Артур поклати глава.

— Не познавам такъв човек — повтори той глухо, но твърдо. — Трябва да има някаква грешка.

— Грешка? Глупости! Слушайте, мистър Бартън, рицарството и донкихотството сами по себе си са прекрасни, но безполезно е да се прекалява с тях. Вие, младежите, отначало винаги правите тази грешка. Хайде помислете! Какъв смисъл има да излагате себе си, да проваляте бъдещето си заради една обикновена формалност — и то за човек, който ви е предал? Сам виждате, че той не е бил толкова внимателен, когато е говорил за вас.

В гласа на полковника прозвуча нещо като насмешка. Артур трепна — в ума му внезапно проблесна идея.

— Това е лъжа! — извика той. — Това е фалшификация! Познава се по лицето ви, подлец… Вие искате да изложите някого от затворниците или да ми устроите капан. Вие сте фалшификатор, лъжец и негодник!

— Мълчете! — извика полковникът и скочи вбесен. Колегите му също се бяха изправили.

— Капитан Томаси — продължи той, като се обърна към един от тях, — моля ви, позвънете за стражата и наредете да затворят този млад човек няколко дни в карцера. Виждам, че трябва да му дадем един урок, за да се вразуми.

Карцерът беше тъмна, влажна и мръсна дупка в подземието. Вместо да „вразуми“ Артур, той го разяри съвсем. Израснал в богат дом, Артур беше особено взискателен към всичко, което се отнасяше до личната му чистота. Затова първото му впечатление от лигавите стени, по които пъплеха буболечки, от нечистотиите и сметта, струпани по пода, и непоносимата миризма на плесен, тиня и гниещо дърво беше достатъчно, за да удовлетвори засегнатия офицер. Когато го блъснаха вътре и вратата на карцера хлопна зад гърба му, той направи три предпазливи крачки с протегнати напред ръце и потрепери от погнуса, щом пръстите му докоснаха хлъзгавата стена. В непрогледната тъмнина той търсеше пипнешком по-малко мръсно място, където би могъл да седне.

Нищо не наруши мрака и тишината на дългия ден, а нощта не донесе промяна. При пълната пустота и липса на външни впечатления той постепенно загуби представа за времето. И когато на следната утрин ключът се обърна в ключалката и уплашените плъхове се разбягаха с цвъртене край него, той подскочи ужасен, сърцето му биеше лудо, ушите му бучаха, като че ли е бил откъснат от всякаква светлина и звук месеци, а не часове.

Вратата се отвори и пропусна бледен лъч от фенер — за Артур това беше поток от ослепителна светлина. Влезе главният надзирател, който му донесе парче хляб и съд с вода. Артур пристъпи напред, той беше сигурен, че човекът иде да го изведе оттук. Но преди да успее да проговори, надзирателят тикна хляба и водата в ръцете му, обърна се и излезе, без да каже дума, като отново заключи вратата.

Артур тропна с крак. За първи път в живота си той почувствува дива ярост. Но часовете отново се занизаха и представите му за време и място ставаха все по-неясни и по-неясни. Тъмнината му се струваше безпределна, без начало и край, а животът сякаш беше спрял за него. Когато на третия ден вечерта вратата се отвори и на прага застанаха, главният надзирател и един войник, той ги погледна зашеметен и объркан, закри очите си от необичайната светлина и напразно се опитваше да разбере колко часа или седмици беше прекарал в този гроб.

— Оттук, моля — каза надзирателят студено и делово.

Артур се изправи, тръгна машинално и несигурно напред и ту се олюляваше, ту се препъваше като пиян. Той отклони опита на надзирателя да му помогне при изкачването по стръмните, тесни стълби, които извеждаха на двора. Но когато достигна последното стъпало, той почувствува замайване, загуби равновесие и щеше да политне назад, ако надзирателят не беше го хванал за рамото.

— Ей сега ще му мине — каза някой с весел глас. — Тъй прилошава на всички, като излязат на въздух.

Артур се мъчеше отчаяно да си поеме дъх, когато плиснаха още веднъж вода по лицето му. Стори му се, че тъмнината, която го обгръща, се разпада с трясък на парчета. После изведнъж съзнанието му се върна напълно и като отблъсна настрана ръката на надзирателя, той тръгна почти устойчиво по коридора и стълбището. Спряха за малко пред една врата, вратата се отвори и преди да разбере къде го водят, Артур се намери в светлата стая за разпит. Объркан и изумен, той загледа втренчено масата, книжата, офицерите, които седяха на обичайните си места.

— А, мистър Бартън! — каза полковникът. — Надявам се, че сега ще можем да разговаряме по-спокойно. Е, как ви се хареса карцерът? Не е тъй луксозен като приемната на брат ви, нали?

Артур вдигна очи към усмихнатото лице на полковника. Обхвана го диво желание да хване това конте със сиви бакембарди за гърлото и да го разкъса със зъби. Това може би личеше по израза му, тъй като полковникът добави веднага със съвсем друг тон:

— Седнете, мистър Бартън, пийнете си малко вода. Вие сте развълнуван.

Артур отмести настрана предложената му чаша вода, облакъти се на масата и като подпря чело с ръка, се помъчи да събере мислите си. Полковникът го наблюдаваше внимателно.

Опитното му око забеляза потрепващите ръце и устни, мократа коса, помътения поглед — всичко това говореше за физическо изтощение и нервна преумора.

— Сега, мистър Бартън — каза той след малко, — ще започнем оттам, където спряхме миналия път. Тъй като тогава между нас стана нещо не твърде приятно, искам да ви кажа още в началото, че колкото се отнася до мене, аз има всичкото желание да бъда снизходителен към вас. Ако вие държите прилично и разумно, мога да ви уверя, че няма да се отнесем към вас с излишна строгост.

— Какво искате от мене? Артур каза това с неестествен за него, рязък и мрачен глас.

— Искам само да ни кажете откровено, направо и честно какво знаете за тази организация и нейните членове? И най-напред, откога познавате Бола?

— Никога не съм го срещал. Не знам абсолютно нищо за него.

— Нима? Добре, към този въпрос ще се върнем по-късно. Струва ми се, че познавате един младеж на име Карло Бини.

— Никога не съм чувал за такъв човек.

— Това е много странно. А какво ще кажете за Франчес Нери?

— Не съм чувал това име.

— Но тук има писмо с вашия почерк, адресирано до него. Вижте!

Артур погледна писмото небрежно и го отмести настрани.

— Познато ли ви е това писмо?

— Не.

— Отричате ли, че това е вашият почерк?

— Не отричам нищо. Не си спомням за такова писмо.

— А може би си спомняте за това? Подадоха му второ писмо и Артур видя, че то беше негово писано през есента до един другар студент.

— Не.

— Не си ли спомняте и лицето, до което е адресирано?

— Не си спомням.

— Вие имате извънредно къса памет.

— Това е недостатък, от който винаги съм страдал.

— Така ли? А онзи ден един професор от университета ми каза, че там съвсем не ви считат за неспособен, а за доста умен.

— Вие може би съдите за способностите от полицейско-шпионска гледна точка. Професорите в университета употребяват тази дума в по-друг смисъл.

В гласа на Артур ясно се долавяше нарастващо раздразнение. Той беше физически изтощен от глада, лошия въздух и безсънието; болеше го всяка кост, а гласът на полковника го нервираше като стъргане с калем по плоча.

— Мистър Бартън — каза полковникът строго, като се изтегна на стола си, — вие пак се забравяте. Напомням ви още веднъж, че няма да имате полза от такива думи. Вярвам, че постояхте достатъчно в карцера, за да ви се иска да се върнете там веднага. Заявявам ви открито, че ако не разбирате от добро, ще трябва да приложа строги мерки към вас. Не забравяйте, че имам доказателства, неопровержими доказателства, че някои от споменатите младежи са се занимавали с доставянето на забранена литература през това пристанище и че вие сте били във връзка с тях. Ще ми кажете ли сега, без да прибягваме до принуда, какво знаете по този въпрос.

Артур наведе още по-ниско глава. Някаква сляпа, неразумна, зверска ярост се надигаше в него като живо същество. Възможността да загуби самообладание беше много по-ужасна за него от каквито и да било заплахи. За първи път той почна да съзнава какви неподозирани сили могат да се крият под външната обвивка на възпитания човек или под смирението на християнина. И се ужаси от себе си.

— Чакам отговора ви — каза полковникът.

— Нямам какво да ви отговоря. .

— Решително ли отказвате да отговорите?

— Нищо няма да ви кажа.

— Тогава не ми остава друго, освен да ви изпратя обратно в карцера и да ви държа там, докато промените решението си. Ако продължавате да ни създавате неприятности, ще трябва да ви сложа окови.

АРтур вдигна глава, по цялото му тяло преминаха тръпки.

— Постъпете, както намерите за добре — каза той бавно. А английският посланик ще реши може ли да позволи таково отношение към един британски поданик, който не е осъден за никакво престъпление.

Най-после Артур беше отведен в неговата килия. Той се хвърли на нара и спа до следната сутрин. Не му сложиха окови, нито го преместиха в ужасния карцер, но враждата между него и полковника се засилваше с всеки разпит. напразно се молеше в килията си да му даде бог сили да надвие злобата у себе си, напразно мислеше по цели нощи за търпението и кротостта на Христа. Щом го отведяха в голямата, почти празна стая, където стоеше покритата със сукно маса, щом видеше пригладените мустаци на полковника злият дух отново го завладяваше и Артур започваше да хвърля язвителни остроумия и презрителни отговори. Така измина месец, откакто беше в затвора, раздразнението един от друг достигна такива размери, че той и полковника не можеха да се погледнат, без да загубят самообладание.

Постоянното напрежение, в което този жалък двубой държеше Артур, започна да се отразява зле на нервите му. знаеше, че го наблюдават зорко, спомняше си слуховете, че някога незабелязано упояват затворниците с беладона, за подслушват какво говорят насън, и постепенно започна да се страхува дори да яде и да спи. Ако през нощта край него притичваше мишка, той скачаше, облян в студена пот, разтреперан от ужас при мисълта, че някой може би се крие килията му, за да слуша, щом заговори насън. Жандармите очевидно се стремяха да изтръгнат от него някакво признание, което би им послужило като улика срещу Бола. Той толкова се страхуваше да не попадне по невнимание в капан че имаше опасност сам да се натъкне право на него от нерви и изтощение. Нощ и ден името на Бола звучеше в ушите вмъкваше се в молитвите му, той го шепнеше вместо името на Дева Мария, като отброяваше зърната на броеницата. Но: лошото беше това, че вярата му в бога, както и външният свят от ден на ден сякаш се отдалечаваха от него. Той се държеше с трескава настойчивост за тази своя последна опора, като прекарваше по няколко часа на ден в молитва и размисъл. Но по-често мислите му се въртяха около Бола и молитвите му бяха станали съвсем механични.

Най-голямата му утеха беше главният надзирател на затвора. Този нисичък, пълен и плешив старец отначало се стараеше упорито да изглежда строг. Но добродушието, което личеше дори в трапчинките на кръглото му лице, постепенно надви служебната му съвест и той започна да носи записки на затворниците от една килия в друга.

Един следобед в средата на май надзирателят влезе в килията с такова мрачно и унило лице, че Артур го погледна учуден.

— Енрико! — извика той. — Какво ти се е случило днес?

— Нищо — каза Енрико грубо и като отиде до нара, дръпна завивката на Артур.

— Защо ти е моята завивка? В друга килия ли ще ме местят?

— Не, освобождават те.

— Освобождават ме? Днес ли? Завинаги ли ме освобождават? Енрико!

Развълнуван, Артур хвана ръката на стареца, но той сърдито я отдръпна.

— Енрико! Какво ти е? Защо не ми отговаряш? Всички ли освобождават?

Отговорът беше само едно презрително ръмжене.

— Слушай! — Артур отново хвана ръката на надзирателя и се засмя. — Не се сърди, защото аз няма да се обидя. Искам да знам, какво става с другите?

— С кои други? — промърмори Енрико и изведнъж остави ризата, която сгъваше. — Да не би да питаш за Бола? — За Бола, разбира се, и за всички останали. Енрико, какво става с тебе?

— Бедното момче! Сигурно няма да го пуснат скоро, щом един от другарите му го е предал. — И Енрико с погнуса Отново се зае с ризата.

— Предал го? Другар? Това е ужасно! Очите на Артур се разшириха от ужас. Енрико бързо се обърна настрана.

— Не си ли направил това ти?

— Аз? Да не си полудял, човече? Аз?

— Поне така му казаха вчера при разпита. Много ще ce радвам, ако не си ти, защото винаги съм мислил, че си добро, момче. Оттук!

Енрико излезе в коридора и Артур го последва. Изведнъж в неговия смутен ум проблесна мисъл:

„Казали са на Бола, че съм го предал? Е, разбира се! А мене, човече, казаха, че той ме е предал. Но Бола не е толкова глупав, та да повярва на подобна нелепост!“

— Значи наистина не е вярно? — Енрико се спря стълбището и погледна въпросително Артур, който само вдигна рамене.

— Това е лъжа, разбира се.

— Драго ми е да чуя това, мое момче, ще предам и на него какво си казал. А знаеш ли, те му разправяха, че ти си го предал от… от ревност… защото двамата сте обичали едно и също момиче.

— Това е лъжа! — повтори Артур с бърз, задъхан шепот Той почувствува внезапен, сковаващ страх. „Едно и също момиче — ревност!“ Откъде можеха да знаят, откъде можеха да знаят те?

— Почакай, момчето ми!-Енрико спря сред коридора, който водеше към стаята за разпит, и заговори тихо: — Аз вярвам, но кажи ми само едно. Знам, че си католик. Не си ли споменавал нещо през време на изповед…

— Това е лъжа! — Този път гласът на Артур приличаше на задавен вик.

Енрико повдигна рамене и тръгна отново.

— Ти си знаеш най-добре! Дума да не става. И други млади глупци са пострадали така — не си само ти. Сега в Пиза се вдигнал голям шум около един свещеник — вашите другари го открили. Отпечатали и позиви, в които пишат, че е шпионин.

Той отвори вратата на стаята за разпит и като видя, Артур стои неподвижен, загледан пред себе си, леко го бутна напред.

— Добър ден, мистър Бартън — каза полковникът, като се опита да се усмихне дружелюбно и показа зъбите си. — Много ми е приятно, че мога да ви поздравя. Получихме нареждане от Флоренция да ви освободим. Ще бъдете ли така любезен да се подпишете тук?

Артур се приближи до него.

— Искам да знам — каза той глухо — кой ме предаде! Полковникът повдигна вежди и се засмя.

— Не се ли досещате? Помислете мъничко. Артур поклати глава. Полковникът разпери ръцете си в учтиво учудване.

— Не се сещате? Наистина ли? Вие сам, мистър Бартън! Кой друг би могъл да знае личните ви любовни истории?

Артур се обърна мълчаливо. На стената беше окачено голямо дървено разпятие. Погледът му се плъзна бавно по лицето на Христос, но в него сега нямаше молба, а някаква почуда пред този бездушен и търпелив бог, който не беше изпратил гръм над свещеника, престъпил тайната на изповедта.

— Бъдете добър да разпишете, че сте получили документите си — каза полковникът любезно, — и няма защо да ви задържам повече. Сигурен съм, че бързате да се върнете в къщи, а и аз съм много зает с делото на този глупав младеж Бола, който така злоупотреби с вашето християнско търпение. Боя се, че той ще получи доста тежка присъда. Довиждане.; Артур подписа разписката, взе документите си и излезе, без да продума. Той последва Енрико до тежката порта и без да се сбогува, се спусна към канала, дето един лодкар чакаше, за да го пренесе на другия бряг. Когато Артур се изкачваше по каменните стъпала към улицата, едно момиче в памучна рокля и сламена шапка изтича с разтворени ръце към него. — Артур! Колко се радвам, колко се радвам!

Той дръпна ръцете си и потрепери.

— Джим! — каза той най-после със странен глас, който не приличаше на неговия. — Джим!

— Аз чакам тук от половин час. Бяха казали, че ще те пуснат в четири часа. Артур, защо ме гледаш така? Случило ли се е нещо? Какво ти е, Артур? Спри!

Той беше обърнал глава настрана и вървеше бавно по Улицата, сякаш забравил нейното присъствие. Съвсем изплашена от държането му, тя затича след него и улови ръката му.

— Артур!

Той се спря и я погледна смутен. Джема го хвана под ръка и двамата повървяха малко в мълчание.

— Слушай, мили — започна тя нежно, — не бива да се разстройваш заради тази глупава история. Знам, че ти е много тежко, но всички разбират…

— Каква история? — попита той със същия сух глас.

— Искам да кажа, за писмото на Бола. При споменаването на това име лицето на Артур се изкриви болезнено.

— Мислех, че може би не знаеш — продължи Джема, — но вероятно са ти казали. Бола трябва съвсем да е полудял, за да си представи такова нещо.

— Такова нещо…?

— Ти значи не знаеш? Той е написал едно ужасно писмо, в което се казва, че ти си издал за параходите и че затова са го арестували. Разбира се, страшна глупост! За всеки, който те познава, това е напълно ясно. Развълнуваха се само хората, които не те познават. Всъщност аз и затова дойдох да ти кажа, че никой от нашата група не вярва ни дума от писмото.

— Джема! Но това… това е вярно!

Тя се отдръпна бавно от него и спря вцепенена, с широко отворени, потъмнели от ужас очи, лицето й стана бяло като шалчето й. Огромна ледена вълна от мълчание сякаш ги обгърна и откъсна от живота и шума на улицата.

— Да — прошепна най-после той. — Параходите… Говоррих за това. Казах и името му. О, боже мой, боже мой! Какво правя?

Той дойде на себе си веднага, като почувствува присъствието й и видя смъртния ужас на лицето й. Да, разбира се тя сигурно мисли…

— Джема, ти не ме разбираш! — избухна той, като доближи по-близо. Но тя с остър вик се отдръпна от него.

— Не ме докосвай!

Артур сграбчи дясната й ръка с внезапна ярост.

— Слушай, за бога! Вината не беше в мене. Аз…

— Остави ме! Пусни ми ръката! Остави ме! В последния миг тя изтръгна пръстите си от неговата и му удари една плесница.

Някаква мъгла се спусна пред очите му. Известно време той не виждаше нищо освен бялото и пълно с отчаяние лице на Джема и дясната й ръка, която тя изтриваше о полата на памучната си рокля. После светлината отново се върна, той се огледа и видя, че е сам.

СЕДМА ГЛАВА

Отдавна беше се стъмнило, когато Артур позвъни пред входната врата на голямата къща на Via Borra.. Спомняше си, че бе скитал по улиците, но къде, защо и колко време — не знаеше. Прислужникът на Джулйя отвори вратата, прозя се и се усмихна многозначително, като видя отслабналото, сякаш вкаменено лице на Артур. Струваше му се много смешно, че младият господар се връща от затвора като пиян и раздърпан просяк. Артур тръгна нагоре. На първия етаж той видя Гибънс, който идеше срещу него с надменен и неодобрителен поглед. Артур искаше да промърмори едно „добър вечер“ и да отмине, но не беше лесно да се разминеш с Гибънс, ако той не желаеше това.

— Господата излязоха, сър — каза той и огледа критично мръсните, измачкани дрехи на Артур и рошавата му коса. — Отидоха на гости с господарката и няма да се върнат по-рано от дванадесет часа.

Артур погледна часовника си; той показваше девет. Да! Ще има време, ще има достатъчно време…

— Господарката поръча да ви питам ще искате ли да вечеряте, сър, и да ви кажа, че се надява да я дочакате, тъй като непременно желае да поговори с вас тази вечер.

— Благодаря, няма да вечерям. Можете да кажете на мисис Бартьн, че не съм си легнал.

Той се качи в стаята си. Нищо не беше се променило там след арестуването му. Портретът на Монтанели стоеше на масата, където го беше оставил, и разпятието беше в нишата, както и преди. Артур спря на прага за миг и се ослуша. В къщата беше съвсем тихо, очевидно никой нямаше да му попречи. Той влезе безшумно в стаята и заключи вратата.

И така, краят беше дошъл. Нямаше какво повече да разсъждава, да се тревожи. Той трябваше само да се освободи от своите безполезни натрапчиви мисли и нищо повече. Някак глупаво и безцелно беше всичко това!

Той не беше взел решение да се самоубие, нито бе мислил; много за това, но такъв край изглеждаше съвсем естествен и неизбежен. Той даже нямаше ясна представа каква смърт ще си избере. Искаше само едно — всичко да се свърши бързо и да настъпи забрава. Нямаше никакво оръжие в стаята си, нямаше дори и джобно ножче, но това не беше важно — беше достатъчна кърпата за лице или накъсан на ивици чаршаф.

На стената, точно над прозореца, имаше голям гвоздей. Той може да свърши работа, но ще го удържи ли? Артур се качи на един стол, за да опита гвоздея — не беше забит много! здраво. Той слезе от стола и взе чук от едно чекмедже. Зачука! гвоздея и тъкмо когато се канеше да вземе чаршафа от леглото, си спомни, че не е прочел молитвата си. Разбира се,; трябваше да се помоли, преди да умре. Така прави всеки добър християнин. За отлитащата душа има дори специални молитви.

Той отиде до нишата и коленичи пред разпятието! „Всемогъщи и милостиви боже…“ — започна той на глас, не тук спря и не каза нищо повече. Светът му изглеждаше така досаден, че нямаше нито за какво, нито против какво да се моли. А и какво значеше Христос за подобно страдание Христос, който никога не е изпитвал това? Той само е предаден като Бола. Никога не е бил въвличан чрез измама в предателство.

Артур се изправи и по стар навик се прекръсти. Като приближи до масата, той видя върху нея писмо, адресирано до него, с почерка на Монтанели. С молив бе написано:

„Мое скъпо момче, много съжалявам, че не мога да те видя в деня на освобождаването ти. Извикаха ме при един умиращ Ще се върна едва късно през нощта. Ела при мене утре рано сутринта. Много бързам. Л.М.“

Артур остави писмото с въздишка. Тежко ще понесе това отецът!

Как се смееха и бъбреха хората по улиците! Нищо не бе се променило от деня, когато той все още беше пълен с живот. И най-нищожната дреболия на ежедневието не беше се променила от това, че една човешка душа, една жива човешка душа е смъртно наранена. Всичко си беше както преди. Водата струеше от фонтаните. Врабчетата чуруликаха под стрехите както вчера, както ще чуруликат и утре. А той, той е мъртъв… вече е мъртъв!

Артур седна на края на леглото, кръстоса ръце на рамката му и опря чело върху тях. Имаше много време, а главата така го болеше, болеше го сякаш самият мозък. Всичко бе тъй тъпо и глупаво… тъй безсмислено.

Звънецът на входната врата остро иззвъня и Артур подскочи ужасен, стиснал шия с двете си ръце. Те се бяха върнали, а той стои и дреме. Колко ценно време беше изтекло — и сега ще трябва да гледа лицата им, да слуша жестоките им думи, техните подигравки и разсъждения… О, ако имаше нож…

Той обгърна с отчаян поглед стаята. В шкафчето беше кошничката за ръкоделие на майка му. Там навярно имаше ножици — той можеше да си пререже вените. Не, чаршафът и гвоздеят са по-сигурни, стига само да има време.

Той издърпа покривката на леглото и с трескава бързина започна да къса една ивица. По стълбите се чуха стъпки. Не, ивицата беше много широка: нямаше да може да се стегне здраво, а трябваше и примка. Колкото се приближаваха стъпките, толкова повече бързаше Артур. Кръвта биеше в слепите очи, бучеше в ушите му. По-бързо, по-бързо! О, господи! Да имаше само пет минути още!

На вратата се почука. Ивицата плат падна от ръцете му, той седна безшумно, като се ослушваше, затаил дъх. Някой натисна дръжката на вратата и отвън се чу гласът на Джулия:

— Артур!

Той се изправи запъхтян.

— Артур, отвори вратата, моля ти се, чакаме. Той грабна накъсаната покривка, хвърли я в едно чекмедже и пооправи бързо леглото.

— Артур! — сега го викаше Джеймс. Той натискаше нетърпеливо дръжката на вратата. — Спиш ли?

Артур огледа стаята, видя, че всичко е скрито и отключи вратата.

— Струва ми се, че можеше да изпълниш поне моята молба да ни дочакаш, Артур — каза Джулия, като се втурна разярена в стаята. — Ти изглежда смяташ, че е редно да се въртим пред вратата ти половин час…

— Четири минути, мила — поправи внимателно жена си Джеймс, който влезе в стаята след дългия й шлейф от розова коприна. — Наистина, Артур, мисля, че щеше да бъде много по… прилично, ако…

— Какво искате? — прекъсна го Артур.

Той стоеше хванал дръжката на вратата и поглеждаше неприязнено, като звяр в клетка, ту единия, ту другия. Но Джеймс беше много тъп, а Джулия — много ядосана, за да забележат погледа му.

Мистър Бартън подаде стол на жена си и сам седна, като грижливо подръпна новите си панталони над коленете.

— Джулия и аз — започна той — считаме за свой дълг да поговорим сериозно за…

— Не мога да слушам тази вечер. Аз… аз не съм добре. Боли ме глава… трябва да почакате.

Артур каза това с несвой, глух глас, смутено и като се запъваше. Джеймс го погледна изненадано.

— Какво ти е? — попита той разтревожен, като изведнъж си спомни, че Артур беше излязъл от истинско огнище на заразата. — Дано не си заболял. Изглежда, че имаш треска.

— Глупости! — прекъсна го рязко Джулия. — Това са обикновените му фокуси. Срам го е да ни погледне. Ела тук я седни, Артур.

Артур бавно прекоси стаята и седна на леглото.

— Да? — каза той уморено.

Мистър Бартън се покашля, изчисти гърлото си, поглади и без това безукорната си брада и подхвана отново внимателно приготвената си реч:

— Считам за свой дълг… за свой тежък дълг… да поговоря много сериозно с тебе за твоето странно поведение, за твоите връзки с… хм… нарушители на закона, с размирници и хм… със съмнителни личности. Аз вярвам, че ти си може би по-скоро лекомислен, отколкото покварен… хм…

Той спря.

— Да? — каза отново Артур.

— Затова не искам да бъда строг с тебе — продължи Джеймс и неволно омекна, като видя умората и отчаянието на Артур. — Иска ми се да вярвам, че си бил подведен от лоши приятели, имам предвид твоята младост и неопитност и — и твоя припрян и несдържан характер, който, боя се, ти си наследил от майка си.

Артур бавно премести блуждаещ поглед към портрета на майка си, но не каза нищо.

— Но ти, сигурен съм, ще разбереш — продължи Джеймс, — че не мога да държа повече в къщата си човек, опозорил пред хората едно така високо уважавано име като нашето.

— Да? — повтори още веднъж Артур.

— Слушай! — извика Джулия, като затвори ветрилото си шумно и го остави на коленете си. — Няма ли да имаш добрината да кажеш нещо друго освен твоето „да“?

— Вие, разбира се, ще постъпите, както намерите за добре — отговори той бавно, без да се помръдне. — За мене е все едно.

— Все едно? — повтори Джеймс изумен, а жена му се изкриви и се изсмя.

— Така значи, за тебе е все едно? Е, Джеймс, сега, надявам се, разбираш каква благодарност можеш да очакваш от такива. Аз ти казах какво ще излезе, като проявяваш милост към католички-авантюристки и към техните…

— Ш-т, мълчи! Остави това, мила.

— Глупости, Джеймс! Прекалихме с тази сантименталност! Едно незаконородено дете си въобразява, че е член на семейството — време е да научи каква беше майка му! Защо трябва да ни разиграва детето, родено от любовната авантюра на един католически поп? Ето на — виж!

Тя извади от джоба си един измачкан лист и го подхвърли през масата на Артур. Той разгърна листа, позна почерка на майка си и видя датата — четири месеца преди неговото раждане. Това беше признание, адресирано до нейния съпруг, под което стояха два подписа.

Погледът на Артур бавно пропълзя надолу по листа, покрай нестройните букви, с които беше написано нейното име, към уверения, познат подпис: „Лоренцо Монтанели“. За момент той задържа очите си върху написаното и после, без да продума, отново сгъна листа и го остави. Джеймс се изправи и улови ръката на жена си.

— Хайде, Джулия, достатъчно. Слез вече долу. Късно е, а аз трябва да поговоря с Артур по работа. Това няма да бъде интересно за тебе.

Тя стрелна с поглед мъжа си, после Артур, който мълчеше, устремил очи в пода.

— Прилича на малоумен — прошепна тя.

Когато Джулия прибра шлейфа си и излезе от стаята, Джеймс затвори внимателно вратата и се върна на стола си до масата. Артур продължаваше да седи съвсем неподвижен и мълчалив.

— Артур — започна по-меко Джеймс, Джулия вече не беше тук, за да го чуе, — много съжалявам, че се случи така. Можеше и да не узнаеш това. Но станалото — станало. Доволен съм, че ти можеш така добре да се владееш. Джулия е малко, малко възбудена. Жените често… Както и да е, не искам да бъда много строг към тебе.

Той млъкна, за да види какво впечатление са направили на Артур учтивите му думи, но Артур седеше съвсем неподвижен. — но

— Разбира се, мое момче — продължи Джеймс след малко. това изобщо е една много печална история и най-добре е да не говорим за нея. Баща ми беше достатъчно велико душен!

да не се разведе с майка ти, когато тя му призна падението си. Той само поиска човекът, който я беше прелъстил, да напусне незабавно страната. Както знаеш, той отиде като мисионер в Китай. Лично аз съвсем не бях съгласен да имаш каквато и да е работа с него, когато се завърна, но баща ми най-после се съгласи той да ти бъде учител, при условие че никога няма да се опитва да вижда майка ти. Справедливостта изисква да ти кажа, че и двамата, струва ми се, не са нарушили това условие до края. Наистина много печална история, но…

Артур вдигна глава. Лицето му беше безжизнено, загубило всякакъв израз, и приличаше на восъчна маска.

— Не, не мислиш ли — каза тихо той, като започна странно да заеква, — чче… всичко това… е… ммного… смешно?

— Смешно? — Джеймс отдалечи стола си от масата и се втренчи в него, така вцепенен от смайване, че дори не се разсърди. — Смешно? Артур, полудя ли?

Артур изведнъж отметна глава назад и избухна в истеричен смях.

— Артур! — възкликна корабовладелецът, като се изправи с достойнство. — Поразен съм от твоето лекомислие.

Вместо отговор последва ново избухване на смях, тъй гръмогласен и неудържим, че дори Джеймс започна да се съмнява дали тук няма нещо повече от лекомислие.

— Също като истерична жена — промърмори той и като вдигна презрително рамене, започна нетърпеливо да се разхожда нагоре-надолу по стаята. — Слушай, Артур, ти си по-лош от Джулия. Престани да се смееш! Не мога да вися тук цяла нощ!

Все едно, че се беше обърнал към разпятието и го беше помолил да слезе от пиедестала си. Нито протестите, нито Увещанията достигаха до Артур. Той само се смееше, смееше се безкрай.

— Това е невероятно — каза Джеймс, като най-после престана да кръстосва стаята. — Очевидно ти си твърде много Развълнуван и не си с разума си тази вечер. Ако продължаващ така, с тебе не може да се води делови разговор. Ела при мене утре сутринта след закуска. А сега най-добре е да си легнеш. Лека нощ.

Джеймс излезе и затръшна вратата.

— Да видим какво става с истерията долу. — избъбри той, като слизаше шумно по стълбите. — Там вероятно ще има сълзи.

Безумният смях застина върху устните на Артур. Той грабна от масата чука и се спусна към разпятието.

Последвалият трясък изведнъж върна разсъдъка му. Бе застанал прав пред празния пиедестал, все още стиснал чука в ръката си, на пода, в краката му, бяха разпилени парчетата от разбития идол.

Артур захвърли чука.

— Колко лесно било! — каза той и се извърна. — А какъв идиот съм аз!

Той седна задъхан до масата и опря чело на ръцете си. После стана, отиде до умивалника и изля една кана студена вода на главата и лицето си. Успокоен, той се върна на предишното място и се замисли.

Ето за какво е било всичко! За тези лицемерни и робски душици, за тези неми и бездушни богове той беше изтърпял мъките на срама, гнева и отчаянието. Приготвил беше въже, искаше да се обеси заради един служител на църквата, който! се оказа лъжец. А не са ли всички те лъжци! Но с това свършено вече. Сега той е по-умен. Трябва само да се отърси от тези паразити и да започне нов живот.

В пристанището има много товарни кораби. Нищо по-лесно от това да се скрие в един от тях и да отпътува нанякъде — в Канада, Австралия, Южна Африка. Няма значение в коя страна — стига тя да е достатъчно далеч. Колкото за живота там — ще опита, не му ли хареса, ще потърси друго място.

Артур извади кесията си. Само тридесет и три паоли1. той имаше скъп часовник.На първо време ще му помогне. @Вт

——

’ Паола — италианска сребърна монета.

всеки случай това няма никакво значение — все ще помине някак. Но всички тези хора навярно ще започнат да го търсят, сигурно ще разпитват за него на пристанището. Не, той трябва да ги насочи на погрешна следа… нека помислят, че е умрял. Тогава ще бъда свободен, напълно свободен. Той тихичко се засмя, като си представи как Бартънови търсят трупа му. Каква комедия беше цялата тази история!

Артур взе лист хартия и написа първите думи, които му дойдоха на ум:

„Вярвах във вас като в бога. Но бог е идол, направен от глина, който аз мога да разбия с чук. А вие ме измамихте с една лъжа.“

Той сгъна листчето, адресира го за Монтанели, взе друг лист и написа:

„Търсете тялото ми в Дарсена1“.

После Артур нахлупи шапката си и излезе от стаята. Като мина край портрета на майка си, той се изсмя и сви рамене. Тя също го беше излъгала.

Той мина тихо по коридора, дръпна резето на вратата и се озова на голямото мрачно мраморно стълбище, където отекваше и най-малкият шум. Стълбището зееше пред краката му като черна яма, в която той се спущаше.

Артур прекоси предпазливо двора, страхуваше се да не събуди Джан Батиста, който спеше в приземния етаж. Бараката за дърва в задната част на двора имаше малък прозорец с решетка. Прозорецът гледаше към канала и беше на малко повече от четири фута над земята. Артур си спомни, че ръждясалата решетка беше счупена в единия край. Като я по-натиснеше, той можеше да направи достатъчно широк отвор, през който да се провре навън.

Решетката се оказа здрава и Артур нарани ръцете си и скъса ръкава на палтото си. Но това нямаше значение. Той огледа улицата. Не се виждаше никой. Само безмълвният канал се чернееше — грозен между две прави, хлъзгави стени. Непознатият свят може би щеше да се окаже една мрачна бездна, но той едва ли щеше да бъде по-празен и по-гнусен

——

1 Дарсена — мрежа от канали в Ливорно.

от мястото, което Артур напущаше. Нямаше за какво да съжалява, какво да си припомня. Той оставяше един отровен, нищожен, жалък свят, изпълнен с низки лъжи и лошо скроени измами, с вонящи блата, които не бяха дори достатъчно дълбоки, за да се удави човек в тях.

Артур тръгна по брега на канала и излезе на малкия площад пред двореца на Медичите. Тук Джема беше изтичала към него със светнало лице и протегнати ръце. Оттук започваха мокрите каменни стъпала, които водеха надолу към рова. А зад ивицата мръсна вода се възправяше намръщената крепост. Артур едва сега забеляза колко грохнала и грозна беше тя.

По тесните улици той стигна до Дарсена, свали шапката си и я хвърли във водата. Щяха да я намерят, разбира се, когато започнеха да търсят трупа му. После тръгна отново по брега, като се двоумеше какво да предприеме. Трябваше да измисли как да се скрие в някой кораб, но това не беше лесна работа. Единствената възможност беше да се добере до огромния стар вълнолом на Медичите. На самия му край имаше кръчма, там може би ще намери някой моряк, когото ще може да подкупи.

Но вратата на пристанището беше затворена. Как да влезе, как да мине край митническите чиновници? Парите му нямаше да стигнат за големия подкуп, който вероятно ще поискат, за да го пуснат нощно време и при това без паспорт. А можеха и да го познаят.

Когато минаваше край бронзовия паметник на „Четиримата маври“1, от една стара къща в отсрещната страна на Дарсена излезе някакъв човек и тръгна към моста. Артур се скри веднага в плътната сянка на паметника, сви се до него в мрачината и започна да наднича иззад пиедестала.

Беше мека пролетна нощ, топла и звездна. Водата се плискаше в каменните стени на дока и с шум, който напомняше тих смях, образуваше малки водовъртежи край стъпалата. Някъде наблизо бавно се поклащаше и скърцаше верига. Огромен железен кран стърчеше висок и тъжен в

——

’ Четиримата „маври“ — паметник на един от Медичите с четирима, направени от ронз маври, приковани към пиедестала.

мрачината. В трепкащия безкрай на звездното небе и бисерни облаци се възправяха черните фигури на окованите роби с техния напразен, страстен протест срещу безмилостната съдба.

Човекът вървеше несигурно по брега и пееше с пълен глас някаква английска улична песен. Очевидно беше моряк, който се връщаше от гуляй в някоя кръчма. Наоколо нямаше никой друг. Когато се приближи, Артур се изправи и застана насред пътя. Морякът прекъсна песента си, изруга и спря.

— Искам да ти кажа нещо — започна Артур на италиански. — Разбираш ли ме?

Човекът поклати глава.

— Не разбирам нищо от този брътвеж — каза той. — После, като заговори на развален френски език, попита сърдито: — Какво искаш? Защо не ме пуснеш да мина?

— Ела да се отдръпнем за малко от светлината. Искам да ти кажа нещо.

— А, ще ли ти се? Да се дръпнем от светлината! Имаш ли нож в джоба си?

— Не! Какво приказваш, човече! Не виждаш ли, че искам да ми помогнеш? Аз ще ти заплатя!

— Е? Какво? Облякъл се като конте… — обърна морякът на английски. Сега той отстъпи към сянката и се облегна на оградата на паметника. — Е — започна той отново на своя развален френски език, — какво искаш?

— Искам да замина оттук…

— А-ха! Беглец! Искаш да те скрия? Сигурно си направил някаква беля. Нож ли заби на някого, а? Такива са чужденците! И къде искаш да идеш? Предполагам, не в полицията?

Той се засмя пиянски и смигна с едното си око.

— От кой кораб си?

— От „Карлота“ — Ливорно — Буенос Айрес. На отиване носим дървено масло, а на връщане — кожи. Ето я там — и морякът посочи към пристанището, — отвратителна стара черупка.

— Буенос Айрес — добре! Можеш ли да ме скриеш някъде в кораба?

— Колко ще дадеш?

— Нямам много — само няколко паоли.

— Не. Няма да стане за по-малко от петдесет — и това е евтино за конте като тебе.

— Какво конте! Ако ти харесват моите дрехи, можем да си ги разменим. Не мога да ти дам повече пари, отколкото имам.

— Имаш часовник. Дай го.

Артур извади златен дамски часовник, емайлиран и изработен фино, с инициали „Г.Б.“ на задната страна. Той беше на майка му — но какво от това?

— А! — възкликна морякът, като хвърли бърз поглед на часовника. — Откраднат е, разбира се. Дай да го видя! Артур отдръпна ръката си.

— Не — каза той. — Ще ти го дам, като се качим на кораба, не по-рано.

— Ти все пак не си толкова глупав, колкото изглеждаш! Но обзалагам се, че това е първото ти приключение, а?

— Това си е моя работа. Ш-т! Пазачът иде!

Те се притаиха зад паметника, докато отмина пазачът. Тогава морякът се изправи, каза на Артур да го последва и тръгна напред, като се подсмиваше глупаво. Артур вървеше мълчаливо след него.

Морякът го отведе отново на малкото неправилно по форма площадче пред двореца на Медичите, спря в един тъмен ъгъл и избоботи, като вероятно предполагаше, че това е предпазлив шепот.

— Чакай тук! Войниците ще те видят, ако дойдеш по-нататък.

— Какво ще правиш?

— Ще ти потърся дрехи. Не мога да те отведа на кораба с тоя окървавен ръкав.

Артур погледна ръкава си — той беше разкъсан от решетката на прозореца. Кръвта от наранената му ръка беше го изцапала малко. Морякът очевидно го смяташе за убиец. Но нямаше никакво значение какво мислят хората.

След малко морякът се върна с вид на победител и с вързоп под мишницата.

— Преоблечи се, и то по-бързо — прошепна той. — Трябва да се връщам на кораба, а онзи стар евреин ме мота половин час с пазарлъци и спорове.

Артур се подчини, като потръпна от погнуса, обличайки чуждите дрехи. За щастие дрехите, макар от груб плат, бяха сравнително чисти. Когато той излезе на светло в новото си облекло, морякът с важността на пиян човек одобрително кимна с глава.

— Бива те — каза той. — Насам! И не вдигай шум.

Артур взе дрехите, които бе съблякъл, и тръгна след моряка по един лабиринт от извити канали и тъмни тесни улички, през средновековния краен квартал, който жителите на Ливорно наричат „Нова Венеция“. Тук-таме сред бедните къщурки и мръсни дворове се издигаха, самотно заградени от вонящи канали,мрачни стари дворци, които напразно искаха да изглеждат величествени както някога. Артур знаеше, че някои от тези улички са известни свърталища на крадци, убийци и контрабандисти, а други — просто на нещастието и мизерията.

Морякът се спря на едно мостче, огледа се да види не ги ли е забелязал някой и се спусна по каменните стъпала към малка площадка. Под мостчето имаше мръсна, стара и разнебитена лодка. Като заповяда грубо на Артур да скочи в лодката и да легне на дъното й, морякът седна при греблата и насочи лодката към входа на пристанището. Артур лежеше неподвижен на мокрите хлъзгави дъски, прикрит с дрехите, които морякът беше хвърлил върху му, и надничаше към познатите улици и къщи.

Най-после те минаха под един мост и навлязоха в онази част на канала, над която се издигаше крепостта. Масивните й стени израстваха от самата вода, широки в основата и все по-тесни нагоре, към мрачните кули. Колко здрави и заплашителни му се струваха те само преди няколко часа! А сега… Той се засмя тихо, легнал в дъното на лодката.

— Мълчи! — пошепна морякът. — И не си подавай главата! Митницата е наблизо.

Артур покри главата си с дрехите. След малко лодката спря пред няколко скачени с верига мачти, препречени през канала, за да преграждат тесния проход между митницата и стената на крепостта. От митницата излезе един сънлив чиновник с фенер в ръка и като се прозяваше, се наведе над водата.

— Паспортите, моля.

Морякът му подаде документите си, Артур, едва дишайки под дрехите, слушаше разговора.

— Хубаво време си избрал да се прибираш на кораба! — замърмори митничарят. — Сигурно си бил на гуляй, а? Какво има в лодката?

— Стари дрехи, евтино ги взех.

И морякът вдигна жилетката и я показа. Чиновникът спусна фенера си по-ниско и се наведе, като се взираше.

— Добре. Минавай.

Той вдигна преградата и лодката се плъзна бавно по тъмната развълнувана вода. Като се поотдалечиха, Артур се надигна и отметна дрехите.

— Ето го кораба — каза тихо морякът, след като беше гребал известно време мълчаливо. — Върви подире ми и си дръж езика.

Той се закатери към палубата на огромното тъмно чудовище, като ругаеше през зъби непохватността на сухопътните, макар че Артур, който беше доста ловък, по-малко от всеки друг заслужаваше такъв укор. Щом се изкачиха благополучно на палубата, те тръгнаха предпазливо между тъмните купчини от корабни въжа и машини и стигнаха най-после до един люк, който морякът повдигна внимателно.

— Слизай долу! — прошепна той. — Аз ще се върна след малко.

Трюмът беше не само влажен и тъмен, но и непоносимо вонящ. В първия миг Артур се отдръпна инстинктивно назад, задавен от миризмата на сурови кожи и гранясало масло. После си спомни за карцера, вдигна рамене и се спусна по стълбичката. Животът, изглежда, навсякъде беше еднакъв — грозен, мръсен, пълен с мерзост, срамни тайни и тъмни ъгли.

И все пак животът е живот и трябва да се изживее колкото може по-добре.

След няколко минути морякът се върна. В ръцете му имаше нещо, което Артур не можа да види добре в тъмнината.

— Е, дай ми сега часовника и парите. По-бързо! Като се възползува от тъмнината, Артур успя да си задържи няколко монети.

— Донеси ми нещо за ядене — каза той. — Умирам от глад.

— Донесъл съм ти. Ето!

Морякът му подаде една кана, няколко сухара и парче солена сланина.

— Сега слушай! Утре сутринта, когато митничарите дойдат за преглед, ще се скриеш в тази празна бъчва. Стой тихо като мишка, докато излезем в открито море. Аз ще ти обадя кога можеш да се покажеш. Но да знаеш, че капитанът ще ти даде да разбереш, като те види. Това е. Внимавай да не разлееш пиячката. Лека нощ!

Люкът се затвори и Артур, като нагласи скъпоценната „пиячка“ на сигурно място, се качи на един варел да си изяде сланината и сухара. После се сви на мръсния под и за първи път, откакто се помнеше, се приготви да спи, без да се е помолил. Край него в тъмнината се гонеха плъхове. Но нито тяхното непрестанно цвъртене, нито люлеенето на кораба, нито отвратителната миризма на масло, нито мисълта, че утре ще страда от морска болест, можаха да му попречат да заспи. За всичко това той се интересуваше толкова, колкото и за разбитите и развенчани идоли, които доскоро боготвореше, на които до вчера се кланяше.