Стършел

ПЪРВА ГЛАВА

Следните пет седмици Джема и Стършелът прекараха в напрежение и усилена работа и им оставаше малко време и сили да мислят за своите лични грижи. Оръжието беше благополучно прехвърлено през границата на Папската област, но сега им предстоеше друга, още по-трудна и опасна задача: то трябваше да се пренесе незабелязано от тайните складове в планинските пещери и клисури до разните местни центрове, а оттам да се разпредели по селата. Цялата област гъмжеше от шпиони и Доминикино, комуто Стършелът бе поверил оръжието, отправи по свой пратеник във Флоренция настойчива молба да му окажат помощ или да му дадат повече време. Стършелът бе настоявал всичко да се свърши до средата на юни. Но Доминикино започваше да се отчайва — трудно бе да се пренасят тежки товари по лоши пътища, необходимостта да бъде предпазлив забавяше работата и създаваше безброй усложнения.

„Аз съм между Сцила и Харибда1 — пишеше той. — Не смея да бързам, за да не ме забележат, а не бива да работя бавно, щом искаме да бъдем навреме готови. Изпратете ми веднага добър помощник или съобщете на венецианците, че няма да сме готови до началото на юли.“

——

Сцила и Харибда — скала и водовъртеж от двете страни на протоците на Месина (между Италия и Сицилия), опасно за корабите място. Според митологията — чудовища, които носят неминуема гибел на мореплавателите.

Стършелът занесе писмото на Джема и докато тя четеше, той седна намръщен на пода и почна да роши козината на котарака.

— Лошо — каза Джема. — Венецианците едва ли ще се съгласят да чакат още три седмици.

— Не, то се знае. Предложението е съвсем неуместно. Доминикино би ммогъл да разбере това. Ние трябва да се съобразяваме с венецианците, а не те с нас.

— Не мисля, че Доминикино има някаква вина. Той очевидно полага всички усилия, но не може да направи невъзможното.

— Да, вината не е у Доминикино. Бедата е в това, че той е сам. Би трябвало да имаме поне един сигурен човек, който да пази складовете, и друг, който да се занимава с превоза. Доминикино има пълно право — нужен му е добър помощник.

— Но как ще му помогнем? Няма кого да изпратим от Флоренция.

— В такъв случай ще ттрябва да отида аз.

Джема се облегна назад и го погледна понамръщена.

— Не, няма да може. Това е много опасно.

— Трябва да може, щом няма друг изход.

— Значи необходимо е да се намери друг изход. И дума не може да става да отидете пак там тъкмо сега.

Стършелът сви устни упорито.

— Не разбирам защо не може и дума да става.

— Ако поразмислите спокойно, ще разберете. От завръщането ви изминаха само пет седмици. Полицията вече е подушила, че около стария богомолец има нещо и сега търси следите му из страната. Знам, че много умело променяте външността си, но спомнете си колко хора са ви видели преоблечен и като Диего, и като селянин. А куция си крак и белега на лицето не можете да прикриете.

— По света има много кккуци хора.

— Да, но в Романя няма много куци хора с белег от саблен удар на бузата, с наранена лява ръка като вашата, със сини очи и тъмна коса.

— Очите нямат значение. Мога да им променя цвета с беладона.

— Но другите неща не можете да промените. Не, това е невъзможно! Да идете там сега с вашите отличителни белези, е все едно сам да влезете в капана. Непременно ще ви заловят.

— Но ннякой трябва да помогне на Доминикино.

— Добре ще му помогнете, ако ви заловят в такъв критичен момент! Да ви арестуват, значи да се провали всичко!

Но да се убеди Стършелът не беше лесна работа и спорът продължи дълго, без да доведе до съгласие. Джема започна да разбира, че способността на този човек да упорствува безшумно бе почти неизчерпаема. Ако въпросът не бе тъй важен, тя сигурно би отстъпила, за да има мир. Но в този случай тя не можеше съзнателно да се откаже от своето мнение. Според нея практическата полза от това пътуване нямаше да бъде достатъчно голяма, за да оправдае риска. А тя подозираше, че желанието му да замине не бе продиктувано толкова от съзнание за политическа необходимост, колкото от някакъв болезнен стремеж да се излага на вълнуващи опасности. Той бе свикнал да залага главата си и склонността му към ненужните рискове беше невъздържаност, която изисква спокойно и настойчиво противопоставяне. Като видя, че всичките й доводи не могат да сломят упоритата му решимост, Джема изстреля и последния си куршум.

— Във всеки случай нека бъдем честни — каза тя — и да наричаме нещата с истинските им имена. Решението ви да заминете не идва от трудностите на Доминикино, а от вашата лична страст към…

— Това не е вярно! — прекъсна я разгорещено Стършелът. — Той не е нищо за мене и не ме интересува дали ще го видя изобщо някога… — И замлъкна, като разбра по лицето на Джема, че се е издал.

Погледите им се срещнаха за миг, после и двамата наведоха очи. Никой не промълви името на човека, за когото и единият, и другият мислеше.

— Аз… аз не искам да спасявам Доминикино — каза той със заекване най-после и завря лице в козината на котарака. — Аз… аз разбирам, че всичко ще пропадне, ако не му се помогне.

Джема се престори, че не забелязва жалкия му опит да отклони вниманието й. Тя продължи, сякаш не бе я прекъсвал:

— Страстта да се излагате на опасности ви влече да заминете. Когато сте неспокоен, вие се стремите към опасностите така, както към опиума, когато бяхте болен.

— Не аз исках опиум — каза той упорито, — а другите настояваха да ми дадат.

— Няма що, вие се перчите малко с вашия стоицизъм. А гордостта ви не позволява да помолите за облекчение на физическата болка. Но вие се чувствувате особено поласкан, когато излагате живота си, за да облекчите напрежението на нервите си. А всъщност разликата е много малка.

Стършелът обърна главата на котарака към себе си и се вгледа в кръглите му зелени очи.

— Вярно ли е, Пашт? — каза той. — Верни ли са всичките лоши неща, които твоята господарка гговори за мене? Нима това е mea culpa, mea тmaxima culpa1? Ти си умно животно и никога не искаш опиум, нали? Прадедите ти са били богове в Египет и никой не е настъпвал опашките им. Но не знам какво ще стане с твоето спокойно безразличие към земните грижи, ако взема лапата ти и я подържа над свещта. Ще поискаш ли опиум тогава? Кажи де! Или ще поискаш да умреш? Не, котако, ние нямаме право да умираме за наше собствено удобство. Можем да плюем и да ппроклинаме по малко, ако това ни успокоява, но не бива да отместваме лапата от пламъка.

— Стига! — Джема свали Пашт от коляното му и го сложи на едно малко столче. — Друг път ще имаме време да помислим за тези неща. А сега трябва да решим как ще помогнем на Доминикино… Какво има, Кети? Дойде ли някой? Заета съм.

— Един човек донесе това за вас от мис Райт.

В грижливо запечатания пакет имаше писмо с щемпела на Папската област, адресирано до мис Райт, но неотваряно. Старите училищни приятелки на Джема все още живееха във Флоренция и често по-важните й писма за по-голяма безопасност се получаваха на техния адрес.

— Това е условният знак на Микеле — каза Джема, като хвърли поглед на писмото, в което привидно се съобщаваха

——

’ Mea culpa, msa maxima culpa (лат.) — Моята вина, моята голяма вина.

условията за летуване в един пансион сред Апенините, и посочи двете малки петна в ъгълчето на страницата. — Написано е със симпатично мастило. Проявителят е в третото чекмедже на писалището. Да, това е.

Стършелът разгъна писмото върху писалището и прекара една четчица по страниците. Когато на листа се появи един ред яркосини букви с истинското съдържание на писмото, той се отпусна на облегалката на стола си и се разсмя.

— Какво има? — попита бързо Джема. Той й подаде писмото. „Доминикино е арестуван. Елате веднага.“

Тя седна с листа в ръка и загледа отчаяно Стършела.

— Е, ккакво? — каза той най-после иронично и провлечено. — Сега убедихте ли се, че трябва да замина?

— Да, изглежда, че трябва — въздъхна Джема. — Също и аз.

Стършелът вдигна очи с изненада.

— И вие? Но…

— Разбира се. Знам, че е лошо никой да не остане тук, във Флоренция, но най-важното сега е там да има още две ръце.

— Могат да се намерят достатъчно и на самото място.

— Да, но те няма да са на хора, в които имате пълно доверие. Вие сам току-що казахте, че там са нужни поне двама души — съвсем сигурни. Щом Доминикино не се е справил сам, очевидно и вие няма да можете. Не забравяйте, че за един компрометиран конспиратор като вас подобна работа крие много трудности и вие ще се нуждаете от помощ повече от когото и да било друг. Вместо вие и Доминикино, там ще бъдем ние двамата.

Стършелът се смръщи и за момент се замисли.

— Да, имате пълно право — каза той. — И колкото по-скоро отидем, толкова по-добре. Но не бива да тръгваме заедно. Ако аз замина тази вечер, вие можете да отпътувате например утре следобед с пощенската карета.

— Закъде?

— Трябва да решим. Мисля, че е най-рразумно аз да отида във Фаенца. Ако тръгна късно тази вечер на кон за Борго Сан Лоренцо, там ще мога да се преоблека и да продължа веднага нататък.

— Да, не виждам какво друго можем да направим — каза Джема и сбра вежди загрижено. — Но много е опасно да заминете така набързо и да предоставите на контрабандистите в Борго грижата за дегизирането ви. Би трябвало да имате поне три цели дни, за да идете до границата по околни пътища и да можете да прикриете следите си.

— Не бойте се — отговори Стършелът усмихнат. — Може да ме арестуват отвъд, но не и на границата. В планината за мене е тъй безопасно, както и тук. Нито един контрабандист в Апенините не би ме предал. Но не ми е съвсем ясно как вие ще преминете границата.

— Много просто! Ще взема паспорта на Луиза Райт и ще замина на почивка в планината. Никой не ме познава в Романя, а вас — всеки шпионин ви знае.

— Но за щщастие и всеки контрабандист. Джема погледна часовника си.

— Два и половина. Нямаме много време — само един следобед, ако тръгнете довечера.

— Тогава най-хубаво ще бъде сега да си отида в къщи, да уредя всичко и да се погрижа за добър кон. По-безопасно ще е да яздя до Сан Лоренцо.

— Но съвсем не е безопасно да се наема кон. Собственикът ще…

— Няма да наемам кон. Имам един познат — — сигурен човек, който ще ми даде своя. Той ми е услужвал и друг път. След две седмици някой от овчарите ще му доведе коня. Значи към пет пет и половина ще се върна тук. А в това време намерете Мартини и му обяснете всичко.

— Мартини! — Джема се обърна и го погледна учудено.

— Да. Ще трябва да го посветим в нашата работа, ако нямате предвид по-подходящ човек.

— Не разбирам какво точно искате да кажете.

— Трябва да имаме тук сигурен човек в случай на непредвидени затруднения. От всички най-голямо доверие имам в Мартини. Разбира се, Рикардо би направил за вас всичко, каквото може, но струва ми се, че Мартини е по-разумен. Впрочем вие го познавате по-добре от мене. Решете вие.

— Ни най-малко не се съмнявам, че можем да се доверим и да разчитаме на Мартини във всяко отношение и навярно той ще се съгласи да ни помогне. Но…

Стършелът я разбра веднага.

— Джема, как бихте се чувствували, ако един приятел в нужда не се обърне към вас за помощ от страх да не ви наскърби или обиди? Нима ще почувствувате това като внимание към вас?

— Добре — каза тя след малко. — Ще изпратя веднага Кети да го повика. А докато дойде, ще отида при Луиза за паспорта й. Обеща да ми го даде, когато ми потрябва. А как стои въпросът с парите? Да изтегля ли от банката?

— Не, не губете време за това. Засега в моята сметка има достатъчно, а като се свършат, ще вземем от вашите. И тъй до пет и половина. Ще ви намеря тук, нали?

— Да, разбира се. Ще се прибера много по-рано. Стършелът се върна половин час след определеното време и намери Джема и Мартини на терасата. Той веднага разбра, че разговорът между тях е бил мъчителен, личеше, че и двамата са били развълнувани, а Мартини бе необикновено мълчалив и мрачен.

— Уредихте ли всичко? — запита Джема, като вдигна очи.

— Да, нося ви и малко пари за пътуването. Конят ще ме чака при заставата Понте Росо в един часа след полунощ.

— Не е ли много късно? Трябва да пристигнете в Сан Лоренцо рано, още преди да са станали хората.

— Ще пристигна. Конят е много бърз, а не искам никой да види, че заминавам. Няма да се връщам повече в къщи. Пред вратата стои. шпионин, който мисли, че съм си у дома.

— Как излязохте, без да ви забележи?

— Скочих през кухненския прозорец в задния двор, а оттам се прехвърлих през оградата на съседната градина. Затова закъснях. Трябваше да го заблудя. Помолих собственика на коня да седи цялата вечер в кабинета ми със запалена лампа. Като види осветения прозорец и сянката върху пердето, шпионинът ще бъде сигурен, че пиша в къщи тази вечер.

— Значи ще останете тук, докато стане време да отидете на заставата?

— Да, не искам да ме виждат повече по улиците. Ще вземете ли една пура, Мартини? Знам, че синьора Бола разрешава да се пуши.

— За мене е все едно, защото ще сляза долу да помогна на Кети в приготвянето на вечерята.

Когато Джема излезе, Мартини стана и започна да се разхожда с ръце зад гърба си. Стършелът пушеше и гледаше мълчаливо как навън ръми дъжд.

— Риварес! — започна Мартини, като спря пред него, без да вдигне очи от пода. — В какво искате да я въвлечете?

Стършелът извади пурата от устата си и пусна облак дим.

— Тя взе решението си сама — каза той, — никой не я е принуждавал на нищо.

— Да, да… знам. Но кажете ми… Мартини замълча.

— Ще ви кажа всичко, което мога.

— Не знам много подробности за тия ваши работи в планината. Кажете ми само, ще я въвлечете ли в някаква сериозна опасност?

— Истината ли искате да чуете?

— То се знае.

— Тогава — да.

Мартини се обърна и започна отново да се разхожда. След малко той пак се спря.

— Искам да ви задам още един въпрос. Разбира се, ако желаете, можете да не ми отговаряте, но ако отговорите — кажете ми честно. Вие обичате ли я?

Стършелът бавно изтърси пепелта от пурата си и продължи да пуши мълчаливо.

— Значи — не искате да ми отговорите?

— Не. Но мисля, че имам право да знам защо ми задавате такъв въпрос.

— Защо? Господи, нима не разбирате защо?

— А! — Стършелът остави пурата и погледна спокойно Мартини.

— Да — каза той бавно и тихо най-после, — аз я обичам. Само че не се безпокойте, нито мислете, че ще започна да й се обяснявам в любов. Аз ще…

Гласът му замря в странен тих шепот. Мартини се приближи.

— Вие ще?…

— Ще умра.

Стършелът гледаше пред себе си с такъв студен и неподвижен поглед, сякаш вече бе умрял. Когато заговори отново, гласът му бе необикновено равен и безжизнен.

— Не бива да я тревожите предварително — каза той, — но няма никаква вероятност да се спася. Работата е опасна за всекиго и тя знае това така добре, както и аз. Контрабандистите обаче ще направят всичко, което могат, за да не бъде заловена тя. Те са добри момчета, макар и малко грубовати. А на моята шия вече е метнато въжето и като премина границата, само ще стегна примката.

— Риварес, какво искате да кажете? То се знае, има опасност и особено за вас, разбирам това. Но вие сте минавали границата неведнъж и винаги успешно.

— Да, а този път ще пропадна.

— Но защо? Откъде знаете? Стършелът се усмихна тъжно.

— Спомняте ли си немската легенда за човека, който умрял, когато срещнал своя двойник? Не? Появил се пред него нощем в пусто място, кършейки ръце в отчаяние. Аз също срещнах моя двойник последния път, когато бях в планината. Премина ли пак границата, вече няма да се върна.

Мартини пристъпи към Стършела и сложи ръка върху облегалото на стола му.

— Слушайте, Риварес! Не разбирам нито дума от цялата тази метафизика, но разбирам едно: щом са ви обхванали такива мисли, вие не сте в състояние да заминете. Най-сигурният начин да се провалите е да тръгнете с убеждението, че ще се провалите. Вие трябва да сте болен или в някакво особено настроение, за да ви влязат такива бръмбари в главата. А защо да не ви заместя аз? Ще се справя, каквато и практическа работа да има, а вие можете да съобщите на вашите хора, да им обясните…

sadb

— И да позволя да убият вас вместо мене. Много хитро! — Едва ли ще ме убият. Там не ме познават така, както познават вас. Пък и да ме убият…

Той млъкна и Стършелът бавно вдигна към него въпросителен поглед. Мартини отпусна ръка.

— Аз вероятно няма да й липсвам така, както ще й липсвате вие — каза той с най-делови тон. — Още повече, Риварес, това е обществена работа и трябва да мислим за нейната целесъобразност — най-голяма полза за най-много хора. Вашата „пълна стойност“ — нали така казват икономистите? — е по-голяма от моята. Аз съм достатъчно умен да схвана това, макар че нямам основание да ви обичам особено. Вие сте по-голям човек от мене. Не съм сигурен дали сте по-добър, но вие имате повече качества и смъртта ви ще бъде по-голяма загуба, отколкото моята.

Той говореше така, като че ли разискваше на борсата курса на акциите. Стършелът го погледна разтреперан, сякаш му бе студено.

— Съветвате ме да чакам, докато гробът се отвори сам и ме погълне?

Ако ли трябва да умра,

като невеста ще посрещна мрака…1

— Слушайте, Мартини, ние с вас говорим глупости.

— Вие — безспорно — каза Мартини рязко.

— Да, но вие също. За бога, нека не се увличаме в романтични саможертви като Дон Карлос и маркиз Поза2. Ние живеем в деветнадесетия век и ако мое задължение е да умра, аз трябва да умра.

— Ако ли пък мое задължение е да живея, аз вероятно ще трябва да живея. Вие сте по-щастлив, Риварес.

— Да — съгласи се лаконично Стършелът, — аз съм бил винаги щастлив.

Те пушиха мълчаливо няколко минути, после заговориха по някои подробности около работата. Когато Джема дойде да ги повика за вечеря, нито лицата, нито държанието им

——

1 Шекспир — „Мяра за мяра“ — трето действие, първа сцена.

2 Дон Карлос и маркиз Поза, герои от Шилеровата трагедия, „Дон Карлос“.

издаваха колко необикновен разговор бяха водили. След. вечерята те обсъждаха планове и се уговаряха по разни въпроси до единадесет часа, когато Мартини стана и взе шапката си.

— Ще отида до нас да ви донеса моето наметало, Риварес. Мисля, че с него по-трудно ще ви познаят, отколкото с вашия лек костюм. Искам и да поразузная наоколо, за да сме сигурни, преди да тръгнем, че край къщата няма шпиони.

— Ще дойдете ли с мене до заставата?

— Да, с четири очи е по-сигурно, отколкото с две, в случай че някой ви следи. Към дванадесет ще се върна. Само да не тръгнете без мене! По-добре ще бъде да взема ключа, Джема, та да не будя никого, като позвъня.

Джема се вгледа в лицето на Мартини, като му подаваше ключовете. Тя разбра, че той е намерил този предлог, за да я остави насаме със Стършела.

— С вас ще поговорим утре — каза тя. — Ще има време сутринта, след като си приготвя багажа.

— Да, ще имаме достатъчно време! Исках да ви питам за още две-три дребни неща, Риварес, но можем да поговорим по пътя към заставата. Пратете Кети да си легне, Джема, а вие двамата говорете колкото може по-тихо. И тъй, довиждане в дванадесет!

Мартини кимна усмихнат и излезе, като тръшна вратата зад себе си, за да чуят съседите, че гостенинът на синьора Бола си е отишъл.

Джема отиде в кухнята, за да каже на Кети да си ляга, и като се върна, донесе поднос с кафе.

— Не искате ли да полегнете малко? — попита тя. — Тази нощ няма да можете да спите.

— Не, мила, не! Ще поспя в Сан Лоренцо, докато Ми приготвят костюм и дегизировка.

— Тогава изпийте чаша кафе. Почакайте малко, да ви сложа и бисквити.

Джема се наведе пред бюфета, а Стършелът изведнъж надникна през рамото й.

— Какво имате тук? Шоколадени и английски захарни бонбони! Та това са царски удоволствия!

Тя го погледна и се усмихна едва уловимо на възторжения му тон.

— Обичате ли сладки неща? Аз винаги пазя по нещичко за Чезаре. Той се радва като истинско бебе на всякакви лакомства.

— Н-ннаистина ли? Тогава ще трябва да му набавите утре други, а да дадете тези на мене. Не, чакайте да ссложа бонбоните в джоба си — те ще ми бъдат утехата за всички загубени радости в живота. Надявам се, че ще ми позволят да посмуча бонбон в деня на обесването ми.

— Почакайте поне да ви намеря една кутийка за бонбоните, преди да ги сложите в джоба си — лепкави са! Да сложа ли и шоколадените?

— Не, тях искам да изям сега заедно с вас.

— Но аз не обичам шоколад. Хайде елате и седнете като разумен човек. Твърде е възможно да не ни се удаде друг случай да поговорим спокойно, преди един от двама ни да бъде убит и…

— Тя нне обича шоколад — промърмори Стършелът. — Значи ще трябва да се подсладя сам. Това напомня последната вечеря на осъдения на смърт, нали? Тази вечер ще трябва да изпълнявате всичките ми прищевки. Преди всичко искам да седнете на това кресло и тъй като ми казахте, че мога да полегна, ще се настаня тук и ще ми бъде много добре.

Той легна на килима пред краката й, опря лакът на креслото и се загледа в лицето й.

— Колко сте бледна! — каза той. — Това е, защото гледате песимистично на живота и не обичате шоколад.

— Бъдете сериозен поне пет минути! Най-после това е въпрос на живот и на смърт.

— Дори и две минути не искам да бъда сериозен, мила. Нито животът, нито смъртта заслужават това.

Той беше хванал двете й ръце и ги галеше с върха на пръстите си.

— Не бъдете така печална, и нервна! Още малко и ще ме накарате да заплача, а после ще съжалявате. Искам да се

——

1 Става дума за някогашния английски обичай да се дава на осъдения любимото му ядене, преди да го екзекутират.

усмихнете пак, имате тъй ппрекрасна и неочаквана усмивка. Е, не ми се карайте, мила! Нека изядем бисквитите заедно като две добри деца, без да се караме, защото утре ще умрем. Стършелът взе една бисквита от чинията и внимателно я раздели на две, като с особено усърдие следеше и на двамата да се падне по равно от захарната глазура.

— Това е нещо като причастието, което почтените хора получават в черква. „Вземете, яжте, това е моето тяло.“ Трябва да пием и ввино от една и ссъща чаша — да, така. „Пийте, за да си спомните…“

Джема остави чашата настрана.

— Недейте! — каза тя, почти разплакана. Стършелът я погледна и хвана отново ръцете й.

— Тихо тогава! Нека помълчим малко. И когато един от нас умре, другият ще си спомня този миг. Ще забравим шумния, груб живот, който бучи край ушите ни, и ще го напуснем заедно, ръка за ръка. Ще влезем заедно в тайните убежища на смъртта и ще легнем между разцъфнали макове. Тихо! Нека помълчим.

Той склони глава на коленете й и закри лице. Джема мълчаливо се наведе над него и сложи ръка на черната му коса. Времето летеше бързо, а те нито помръдваха, нито продумваха.

— Приятелю, стана почти дванадесет часа — каза тя най-после.

Той вдигна глава.

— Остават ни само няколко минути. Мартини ей сега ще се върне. Ние може би никога вече няма да се видим. Имате ли да ми кажете нещо?

Стършелът се изправи бавно и отиде до другия край на стаята. Един миг и двамата мълчаха.

— Искам да ви кажа само едно — едва чуто проговори той, — да ви кажа…

Той спря, седна до прозореца и закри лицето си с две ръце.

— Най-после решихте да се смилите над мене — каза Джема тихо.

— Животът е бил много рядко милостив към мене. Аз мислех отначало, че… може би няма да ви интересува…

— Не мислите ли така сега?

Тя почака отговора му един миг, после прекоси стаята и застана до него.

— Кажете ми истината най-после — прошепна Джема. — Представете си, че ви убият, а аз остана жива, та аз до края на живота си няма да знам… няма да съм уверена…

Стършелът улови ръцете й и ги стисна силно.

— Ако ме убият… Знаете ли, когато отидох в Южна Америка… А, Мартини!

Той замлъкна внезапно, спусна се към вратата и я разтвори. Мартини чистеше обущата си на изтривалката.

— С-съвсем точен както обикновено! Мартини, вие сте жив ххронометър. Това ли е ннаметалото ви?

— Да, нося ви и още някои неща. Постарах се, колкото можах, да ги запазя сухи, вън вали пороен дъжд. Боя се, че пътуването ви ще бъде много неприятно.

— Това няма никакво значение. Чиста ли е улицата?

— Да, изглежда, че всичките шпиони са си легнали вече. И не е чудно — в такава ужасна нощ. Джема, кафе ли е това? Той би трябвало да пие нещо топло, преди да излезе на дъжда, иначе ще се простуди.

— Кафе. Много е силно. Ще стопля и малко мляко. Джема отиде в кухнята, стиснала здраво зъби и юмруци, за да не заплаче. Когато се върна, Стършелът бе сложил вече наметалото и закопчаваше кожените гамаши, които Мартини му бе донесъл. Той изпи на крак чаша кафе и взе широкополата пътническа шапка. .

— Струва ми се, че е време да тръгваме, Мартини. За всеки случай трябва да пообиколим, преди да отидем към заставата. И тъй, довиждане засега, синьора. В петък ще се срещнем във Форли, ако дотогава не се случи нещо непредвидено. Почакайте малко, ето вви адреса.

Той откъсна листче от тефтерчето си и написа с молив, няколко думи.

— Аз вече го имам — каза Джема с тих и глух глас.

— И-имате ли го? Е, нищо, вземете и това листче за всеки случай. Да тръгваме, Мартини. Ш-шшт! Внимавайте да не изскърца вратата!

Те слязоха тихо надолу по стълбата. Когато пътната врата се затвори зад тях, Джема се върна в стаята и механично разгъна листчето, което Стършелът сложи в ръката й. Под адреса беше написано:

„Там ще ви кажа всичко“.

ВТОРА ГЛАВА

Беше пазарен ден в Бризигела

и от околните села и паланки бяха надошли селяни с прасета и домашни птици, с млечни продукти и полудиви стада планински добитък. Безспирно движеща се тълпа изпълваше пазарния площад — хората се смееха и закачаха, пазаряха се за сушени смокини, евтини кифли и слънчогледови семки. Мургави босоноги деца се търкаляха върху напечения от слънцето паваж, докато майките им седяха под дърветата до кошниците си с масло и яйца.

Монсиньор Монтанели, който излезе да поздрави хората с „добро утро“, беше веднага заобиколен от шумна група деца. Те бързаха да му поднесат големи букети от перуники, червени макове и нежно бели нарциси, които бяха набрали по планинските склонове. Любовта на кардинала към дивите цветя хората приемаха снизходително, като една от онези малки слабости, които придават чар на мъдрите хора. Ако някой друг, който не се ползува с такава всеобща любов, би напълнил къщата си с бурени и треви, навярно биха му се смели. Но „добрият кардинал“ можеше да си позволи няколко невинни ексцентричности.

— Е, Мариуция — каза той, като спря, да погали едно от децата по главичката, — ти си пораснала, откакто те видях за последен път. А как е ревматизмът на баба ти?

— По-добре е напоследък, ваше преосвещенство, но мама е болна сега.

— Много съжалявам, че трябва да чуя такава новина. Кажи на майка си да слезе някой ден и да види дали не може да й помогне д-р Джордани. Ще намеря къде да я настаня. Промяната може би ще е полезна за нея. Ти изглеждаш по-добре, Луиджи. Как са очите ти?

Монтанели отмина, като спираше тук и там, да поговори дружески с планинците. Той винаги запомняше имената на децата и възрастта им, техните грижи и грижите на родителите им, спираше се да попита със съчувствен интерес как е кравата, заболяла по Коледа, или какво е станало с парцалената кукла, попаднала миналия пазарен ден под колелата на каруца.

Когато кардиналът се прибра в двореца, пазарът започна. Един куц човек със синя риза, рошава черна коса, надвиснала над очите му, и дълбок белег на лявата буза се отправи лениво към една от лавките и на много лош италиански език поиска чаша лимонада.

— Не си тукашен — каза жената, като му пълнеше чашата и го погледна.

— Не, от Корейка съм.

— Работа ли търсиш?

— Да. Скоро ще започне сенокосът. Един господин — той има чифлик край Равена — дойде онзи ден в Бастиа и ми каза, че тук ще има много работа.

— Дано си намериш, ама сега времената са тежки тъдява.

— В Корейка е още по-лошо, майчице. Не знам какво ще стане с нас, бедните хора.

— Ти самичък ли си дошъл?

— Не, с един другар. Ей го там, с червената риза. Паоло, Паоло!1

Като чу, че го викат, Микеле се отправи бавно към лавката с ръце в джобовете. Той можеше доста сполучливо да мине за корсиканец, макар че за да стане неузнаваем, си бе сложил червена перука. А Стършелът — той беше просто съвършен.

Те тръгнаха заедно по пазарния площад — Микеле свиреше през зъби, а Стършелът, приведен под тежестта на метнатия през рамото му вързоп, влачеше крака, за да

не личи толкова, че е куц. Те очакваха пратеник, на когото трябваше да предадат важни нареждания.

— Ето го Марконе на кон, до онзи ъгъл — прошепна изведнъж Микеле?

Стършелът с вързопа на рамо се затътри към ездача.

— Не ви ли е нужен косач, синьор? — попита той и допря ръка до извехтялата си шапка, а после прокара пръст по поводите.

Това беше условният знак и ездачът, който имаше вид на управител на имение, слезе от коня и метна поводите на врата му.

— За каква работа те бива, човече?

Стършелът мачкаше шапката си в ръце.

— Мога да кося, синьор, да подрязвам жив плет — започна той и продължи, без да променя гласа си: — В един часа през нощта пред входа на кръглата пещера. Нужни са два добри коня и една кола. Аз ще чакам в пещерата… Мога и да копая, синьор, и…

— Е, добре, на мене ми трябва косач. Работил ли си и по-рано тъдява?

— Да, синьор, веднъж. Имай предвид, че трябва да си добре въоръжен. Може да срещнем конен отряд. Не минавай по горската пътека; от другата страна е по-безопасно. Ако срещнеш шпионин, не влизай в спор — стреляй веднага… Много ще се радвам, ако ме вземете на работа, синьор.

— Не се съмнявам, само че ми трябва опитен косач. Нямам дребни пари днес, дядо.

До тях се бе приближил един много окъсан просяк и скимтеше жално и монотонно:

— в името на пресветата дева смилете се над бедния старец… Махайте се веднага оттук, иде конен отряд… в името на пресветата царица небесна, дева непорочна… Тебе търсят Рйварес, ще бъдат тук след две минути… Да ви наградят светците… трябва да бягате бързо, на всеки ъгъл има шпиони, не можете да се измъкнете незабелязано.

и мАрконе пъхна поводите в ръцете на Стършела.

— Бързай! Карай до моста, пусни коня и се скрий в дола.

Ние всички сме тук, ще ги задържим десетина минути.

— Не, не искам да ви заловят. Съберете се всички заедно и след мене стреляйте поред. Придвижвайте се към конете, те са завързани до стълбите на двореца и пригответе ножовете си. Ще отстъпваме с бой, а като хвърля шапката си на земята, прережете поводите и всеки да се метне на най-близкия кон. Така можем всички да стигнем до гората.

Те говореха тъй тихо, та дори и най-близко стоящите не подозираха, че става дума за нещо по-опасно от сенокоса.

Марконе взе поводите на своята кобила и я поведе към завързаните коне, до него тътреше крака Стършелът, а просякът ги следваше с протегната ръка и не преставаше да хленчи. Приближи се, подсвирквайки си, и Микеле. Просякът го бе предупредил мимоходом, а той предаде съобщението на трима селяни, които ядяха лук под едно дърво. Селяните веднага станаха и го последваха. Така, преди да привлекат нечие внимание, седмината застанаха до стъпалата на двореца. Всеки бе сложил ръка на скрития си пистолет, а конете бяха завързани съвсем наблизо.

— Не се издавайте, преди да ви направя знак — каза Стършелът тихо, но ясно. — Може да не ни познаят. След като аз дам изстрел, започнете да стреляте поред и вие. Не се целете в хората, а в краката на конете — тогава няма да могат да ни преследват. Докато гърмят трима, останалите трима да зареждат пистолетите си отново. Ако някой застане между вас и конете — убийте го. Аз си избирам шарения кон. Хвърля ли шапката си, всеки да гледа себе си и за нищо не спирайте;

— Идат — каза Микеле.

Стършелът се обърна с израз на наивно и глупаво учудване, а хората изведнъж престанаха да се пазарят.

Петнадесет въоръжени конника бавно излязоха на пазарния площад. Те едва си пробиваха път между тълпата и ако по всички ъгли на площада нямаше шпиони, седемте конспиратори можеха спокойно да се измъкнат, докато вниманието на всички бе съсредоточено върху войниците. Микеле се приближи до Стършела. — — Не можем ли да избягаме сега?

— Не, заобиколени сме от шпиони, а един от тях ме позна. Той току-що изпрати да съобщят на капитана къде съм.

Единствената ни възможност е да стреляме в краката на конете.

— Кой е шпионинът?

— Първият, по когото ще стрелям. Готови ли сте всички? Вече си проправиха пътека и ще ни връхлетят.

— Дайте път! — крещеше капитанът. — В името на негово светейшество!

Тълпата се беше отдръпнала, уплашена и изумена, и войниците се спуснаха бързо към малката групичка по стъпалата на двореца. Стършелът извади пистолет от пазвата си и стреля не по настъпващия отряд, а по шпионина, който се приближаваше към конете и изведнъж падна назад със счупена ключица. Мигновено се разнесоха още шест последователни изстрела и конспираторите започнаха да се приближават до вързаните коне.

Един от кавалерийските коне се спъна и политна, друг падна на земята и зацвили страшно. Тогава над писъците на изплашената тълпа се понесе гръмкият, заповеден глас на командуващия офицер, който се бе изправил на стремената, вдигнал сабя над главата си.

— Насам, насам!

Той се олюля на седлото и политна назад: Стършелът пак бе стрелял с безпогрешния си прицел. По мундира на капитана потече тънка струйка кръв, но той се изправи с невероятно усилие, хвана се за гривата на коня и изкрещя яростно:

— Убийте куция дявол, ако не можете да го заловите жив! Това е Риварес!

— Дайте ми още един пистолет, бързо! — извика Стършелът на своите хора. — И бягайте!

Той хвърли шапката си на земята точно навреме, защото сабите на разярените сега войници вече блестяха пред него.

— Сложете оръжието, всички!

Кардинал Монтанели бе застанал внезапно между сражаващите се. Един от войниците изкрещя ужасен:

— Ваше преосвещенство! Господи, ще ви убият!

Но Монтанели направи още една крачка напред и застана пред дулото на пистолета на Стършела.

Петима от конспираторите бяха яхнали вече конете и летяха по стръмната улица. Марконе се метна на своята кобила. Но преди да я пришпори, той се обърна, да види дали предводителят им не се нуждае от помощ. Шареният кон беше съвсем близо и след миг всички биха могли да се спасят. Но щом фигурата в червена мантия излезе напред, Стършелът изведнъж се поколеба и ръката, в която държеше пистолета, се отпусна. Този миг реши всичко. Веднага го заобиколиха, събориха го грубо на земята и ударът на една войнишка сабя изби пистолета от ръката му. Марконе смушка кобилата със стремената. Копитата на кавалерийските коне чаткаха зад него по стръмнината — безсмислено беше да се бави повече и да се остави да заловят и него. Като препусна в галоп, той се изви на седлото, за да изпрати един последен изстрел в най-близкия от преследвачите си, и видя Стършела. Лицето му беше окървавено, коне, войници и шпиони го мачкаха с краката си. Марконе чу дивите проклятия на победителите, пронизителните викове на триумф и ярост.

Монтанели не забеляза какво се случи. Той се бе отдалечил от стъпалата и се стараеше да успокои ужасените хора. Но, след малко, когато се наведе над ранения шпионин, смутеното раздвижване на тълпата го накара да вдигне очи. Войниците пресичаха площада и влачеха своя пленник за въжето, с което бяха вързали ръцете му. Лицето му бе посивяло от болка и изтощение, той с мъка поемаше дъх, но все пак се обърна към кардинала, усмихна се с побелелите си устни и прошепна:

— П-поздравявам ви, ваше преосвещенство.

Пет дни по-късно Мартини пристигна във Форли. Джема беше му изпратила по пощата свитък печатни обяви условния знак, че се е случило нещо особено и присъствието му е необходимо, и като си спомни разговора на терасата, веднага разбра истината. Из целия път той непрестанно си повтаряше едно: няма основание да се предполага, че се е случило нещо със Стършела, глупаво е да се отдава значение на детинските приумици на такъв нервен и своенравен човек. Но колкото се мъчеше да отблъсне тази мисъл, толкова повече го завладяваше тя.

— Досетих се какво е станало: Риварес е задържан, нали? — каза той, като влезе в стаята на Джема.

— Арестуван е миналия четвъртък в Бризигела. Защищавал се отчаяно, ранил капитана на отряда и един шпионин.

— Въоръжена съпротива — лошо!

— Това няма никакво значение. Той беше достатъчно компрометиран от по-рано, за да се отрази на положението му един изстрел повече или по-малко.

— Какво мислите, че ще направят с него? Джема побледня още повече.

— Мисля — каза тя, — че не бива да бездействуваме, докато разберем какво смятат да направят.

— Надявате се, че ще можем да го освободим?

— Трябва да го освободим.

Мартини се обърна настрана и засвири с уста, сложил ръце зад гърба си. Джема го остави да мисли спокойно. Тя седеше неподвижно, отпуснала глава на облегалката на стола, и гледаше втренчено в празното пространство пред себе си с трагична съсредоточеност. Когато лицето й имаше такъв израз, тя много напомняше на Дюреровата „Меланхолия“1.

— Виждали ли сте го? — попита Мартини, като спря за миг да се разхожда.

— Не, трябваше да се срещнем тук на следната сутрин.

— Да, спомням си. Къде е той?

— В крепостта, под строга охрана и както се говори, в окови.

Мартини вдигна рамене.

— Това няма никакво значение. Една пила е достатъчна, за да се освободи от всякакви окови. Стига само да не е ранен…

— Изглежда, че е бил леко ранен, но точно колко — не знам. По-добре е да ви разкаже всичко сам Микеле. Той е присъствувал при арестуването.

— А как не са задържали и него? Нима той е избягал и изоставил Риварес?

——

1 „Меланхолия“ — една от най-известните гравюри на немския художник Албрехт Дюрер (1471–1528).

— Той няма вина — сражавал се е, докато изобщо е било възможно, и изпълнил най-точно дадените нареждания. Впрочем и другите също. Единственият, който, изглежда, е забравил нарежданията или е сбъркал някак в последния миг, е самият Риварес. Изобщо тук има нещо необяснимо. Почакайте малко, ще извикам Микеле.

Джема излезе от стаята и се върна скоро с Микеле и един широкоплещест планинец.

— Това е Марконе — каза тя. — Чували сте за него — един от контрабандистите. Той току-що пристигна и вероятно ще може да ни каже нещо повече. Микеле, това е Чезаре Мартини, за когото ви говорих. Ще му разкажете ли какво се случи? Каквото сте видели.

Микеле разказа накратко за престрелката с отряда.

— Не мога да разбера как се случи това — завърши той. — Никой от нас не би го оставил, ако предполагахме, че ще го заловят. Но нарежданията му бяха съвсем ясни и когато хвърли шапката си на земята, на никого от нас не хрумна, че ще чака да го заобиколят. Той беше съвсем близо до коня си, видях го как преряза поводите и преди да се качи на седлото, само му подадох зареден пистолет. Единственото, което мога да предположа, е, че поради хромотата си не е улучил стремето, когато се е мъчил да възседне коня. Но дори и да е така, той би могъл да стреля.

— Не беше така — намеси се Марконе. — Той и не се опита да възседне коня. Аз потеглих последен, защото кобилата ми се изплаши от стрелбата, и се огледах да видя дали той е в безопасност. Можеше спокойно да избяга, ако не беше кардиналът.

— А! — възкликна тихо Джема, а Мартини повтори учудено:

— Кардиналът?

— Да, той застана точно пред дулото на пистолета, дявол да го вземе! Риварес навярно се е изплашил, защото отпусна ръката си, в която държеше пистолета, а другата вдигна така — Марконе закри лицето с лявата си длан. — И разбира се, всички се нахвърлиха върху него.

— Не мога да проумея това — каза Микеле. — Риварес не е от онези, които загубват ума и дума в критичен момент.

— Той може би е свалил пистолета си от страх да не убие невъоръжен човек — обади се Мартини.

Микеле вдигна рамене.

— Невъоръжени хора няма защо да си тикат носа точно там, дето се води бой. Войната си е война. Ако Риварес бе изпратил един куршум в негово преосвещенство, вместо да се остави да го заловят като питомен заек, сега щеше да има един честен човек повече и един поп по-малко.

Той се обърна, като захапа мустака си. Беше толкова ядосан, че едва не заплака.

— Както и да е — каза Мартини, — станалото-станало и няма смисъл да губим време в разсъждения как се е случило. Въпросът е как да организираме бягството му. Предполагам, всички сте съгласни да поемем този риск?

Микеле дори не намери за нужно да отговори на такъв излишен въпрос, а контрабандистът само забеляза през смях:

— Бих убил собствения си брат, ако не е съгласен.

— Много добре тогава… Най-напред — имате ли план на крепостта?

Джема отключи едно чекмедже и извади няколко листа хартия.

— Приготвила съм всички планове. Ето първия етаж на крепостта. Ето горния и долния етаж на кулите, а тук е планът на крепостните валове. Тези пътища водят към долината, а тук са отбелязани пътеките и скривалищата в планината, подземните тунели.

— Знаете ли в коя кула е той?

— В източната, в кръглата стая с решетъчния прозорец.

Отбелязала съм я на плана.

— Откъде получихте тези сведения?

— От един човек с прякор „Щурецът“ — войник от охраната на крепостта. Братовчед е на едного от нашите хора, на Джино.

— Бързо сте действували.

— Няма време за губене. Джино отиде веднага в Бризигела, а някои от плановете вече имахме. Списъкът на скривалищата е направил сам Риварес — нали виждате, това е неговият почерк.

— Що за хора са войниците от охраната?

— Това не сме узнали още. Щурецът е там отскоро и не познава още другите.

— Трябва да узнаем от Джино какъв е самият Щурец. Известно ли е нещо за намеренията на правителството? Къде ще бъде съден Риварес — в Бризигела или ще го отведат в Равена?

— Това не знаем. Равена, разбира се, е главният град в легатството и според закона по-важните процеси трябва да се разглеждат там, в централния съд. Но в четирите легатства законите не се зачитат много и всичко зависи от личните прищевки на този, който е на власт.

— Няма да го отведат в Равена — намеси се Микеле.

— Защо мислите така?

— Сигурен съм. Полковник Ферари, военният комендант на Бризигела, е чичо на офицера, когото Риварес рани. Той е отмъстителен негодник и няма да изпусне възможността да се разплати с един свой враг.

— Мислите, че ще се опита да задържи Риварес тук?

— Мисля, че ще се опита да го обеси.

Мартини погледна бързо Джема. Тя беше много бледна, но при тези думи лицето й не се промени. Очевидно тази мисъл не беше нова за нея.

— Мъчно ще направи това без известни формалности — каза тя тихо. — Но той може би под един или друг предлог ще свика военен съд, а после ще се оправдае с необходимостта да се запази спокойствието на града.

— А кардиналът? Ще се съгласи ли той на такова нещо?

— Той няма право да се меси във военните работи.

— Да, но влиянието му е голямо. Комендантът сигурно няма да се реши на такава стъпка без неговото съгласие.

— Съгласието му никога няма да получи — прекъсна го Марконе. — Монтанели винаги е бил против военните съдилища и всички мерки от тоя род. Докато Риварес е в Бризигела, нищо страшно не може да се случи — кардиналът ще се застъпи за всеки затворник. Но аз се боя да не го отведат в Равена. Попадне ли там — загубен е.

— Не бива да го оставим да попадне там — каза Микеле. — Можем да организираме освобождаването му по пътя. Но да се измъкне от крепостта е съвсем друго нещо.

— Струва ми се — каза Джема, — че е безполезно да чакаме, за да видим ще го прехвърлят ли в Равена. Трябва да се опитаме да го спасим в Бризигела и нямаме време за губене. Чезаре, най-добре е и ние с вас да прегледаме заедно плана на крепостта и да видим не можем ли да измислим нещо. Аз имам известна идея, но не мога да разреша една трудност.

— Да тръгваме, Марконе — каза Микеле и се изправи. — Нека ги оставим да обмислят своя план. Трябва да отида във Фоняно следобед, а искам и ти да дойдеш с мене. Винченцо не ни е изпратил патрони, а трябваше да ги получим още вчера.

Когато двамата мъже излязоха, Мартини отиде при Джема и мълчаливо й протегна ръка. Тя остави за миг пръстите си в неговите.

— Вие винаги сте били добър приятел, Чезаре — каза тя най-после, — винаги сте ми помагали в нужда. А сега нека обсъдим плановете.

ТРЕТА ГЛАВА

— Но аз, ваше преосвещенство, още веднъж най-искрено ви уверявам, че с вашия отказ се Застрашава спокойствието на града.

Комендантът се стараеше да запази почтителен тон, с какъвто трябва да се говори на един висш църковен сановник, но в гласа му се чувствуваше раздразнение. Черният му дроб не бе в ред, жена му го разоряваше с големите си разходи, а последните три седмици търпението му бе подложено на сериозно изпитание. Гражданите бяха мрачни и недоволството им ставаше по-опасно и по-очевидно от ден на ден; Цялата област гъмжеше от заговори и навсякъде имаше укрито оръжие; гарнизонът бездействуваше и предаността му бе повече от съмнителна, а кардиналът, когото комендантът бе окачествил цветисто пред своя адютант като „олицетворение на магарешки инат“, го беше довел почти до отчаяние. А сега му се бе стоварил и Стършелът — истинско въплъщение на злото.

След като рани любимия племенник на коменданта и най-добрия му шпионин, „куцият испански дявол“ продължи своите подвизи, започнали от пазарния площад — той сякаш подкупи охраната, изплаши офицерите, които водеха разпита, и превърна затвора в лудница. Той беше в крепостта от три седмици и на властта в Бризигела бе дошло до гуша от него. Подлагаха го на разпит след разпит, употребиха всички средства, за да изтръгнат самопризнание — заплахи, убеждаване, всевъзможни хитрости, но той беше все така твърд, както и в деня на задържането му. Сега съзнаваха, че навярно щеше да бъде по-добре, ако го бяха изпратили веднага в Равена. Но вече бе късно да се поправи грешката. Заедно с доклада си до легата за арестуването на Стършела комендантът бе отправил и молба да му се разреши като особена чест лично да ръководи следствието. И след като молбата му бе благосклонно приета, той не можеше да се откаже сега, без да направи унизителното признание, че противникът му се е оказал по-силен.

Както предвиждаха Джема и Микеле, той смяташе военния съд за единствената възможност да излезе от затруднението. И упоритият отказ на кардинал Монтанели да се съгласи на това бе последната капка, която преля чашата на търпението му.

— Аз мисля — каза той, — че ако ваше преосвещенство знаеше какво струва този човек на мене и моите помощници, вие бихте гледали по-иначе на въпроса. Аз напълно разбирам и уважавам принципното ви възражение против нарушението на юридическата процедура, но този случай е изключителен и изисква изключителни мерки.

— Няма такъв случай — възрази Монтанели, — който да изисква несправедливост. А да се осъди един цивилен от таен военен съд, е и несправедливо, и незаконно.

— Ето какъв е случаят, ваше преосвещенство. Затворникът безспорно е извършил няколко тежки престъпления. Участвувал е в позорното савиньонско въстание и военнополевият съд, назначен от монсиньор Спинола, бездруго би го осъдил на разстрел или на каторжен труд, ако не беше успял да избяга в Тоскана. Оттогава той не е престанал да заговорничи. Известно е, че той е влиятелен член на една от най-опасните тайни организации в страната. Има сериозни подозрения, че с негово съгласие, ако не по негово внушение, са убити не по-малко от трима агенти на тайната полиция. Заловен е почти в момента на пренасяне оръжие в легатството. Оказал е въоръжена съпротива на властта и е ранил тежко две длъжностни лица при изпълнение на служебните им обязаности, а сега той е постоянна заплаха за спокойствието и реда в нашия град. Предаването му на военен съд при това положение безспорно е оправдано.

— Каквото и да е извършил този човек — отвърна Монтанели, — той има право да бъде съден според закона.

— Обикновеният съдебен път изисква много време, ваше преосвещенство, а в този случай всяка минута е скъпа. Извън всичко друго аз постоянно се страхувам, че той може да избяга.

— Ако има такава опасност, ваше задължение е да усилите охраната.

— Правя всичко, което мога, ваше преосвещенство, но аз съм зависим от персонала в затвора, а този човек сякаш е омагьосал всички. За три седмици четири пъти смених пазачите му. Омръзна ми вече да налагам наказания на войниците, а полза — никаква. Не мога да ги заставя да престанат да предават писма от него и за него. Глупаците са се влюбили в него като в жена.

— Това е много интересно. В него трябва да има нещо необикновено.

— Нещо необикновено, сатанинско… извинявайте, ваше преосвещенство, но този човек наистина може да изкара от търпение и един светец. Колкото и да е невероятно, аз сам трябва да водя всички разпити, защото натовареният офицер не може да издържа повече.

— Как така?

— Трудно е да се обясни, ваше преосвещенство, но вие бихте разбрали, ако видите веднъж как се държи при разпит. Може да се помисли, че офицерът, който води следствието, е престъпникът, а той — съдията.

— Но какво страшно може да направи той? Разбира се, може да откаже да отговаря на въпросите ви, но той няма друго оръжие освен мълчанието.

— И език, остър като бръснач. Ние всички сме смъртни, ваше преосвещенство, и повечето от нас са правили на времето си грешки, които не искаме да се разгласяват на всеуслушание. Такава е човешката природа! Не е лесно, когато почнат да изравят малките ти прегрешения отпреди двадесет години и да ти ги навират в очите.

— Да не би Риварес да е разкрил някоя лична тайна на офицера, който водеше разпита?

— Да… как да ви кажа… той, бедният, като кавалерийски офицер задлъжнял и заел една малка сума от полковата каса…

— С други думи, откраднал от обществените пари, които му са били поверени?

— Разбира се, това е било много лошо от негова страна, ваше преосвещенство. Но приятелите му върнали сумата веднага и работата се потулила. Той е от добро семейство и оттогава поведението му е било безукорно. А как е узнал това Риварес — недоумявам. Във всеки случай още при първия разпит той припомни този стар скандал — и при това пред младшия офицер! А разказваше с такъв невинен израз, като че ли чете молитвите си! То се знае, историята сега е известна по цялото легатство. Ако ваше преосвещенство би присъствувал само на един разпит, сигурен съм, че бихте разбрали… Риварес няма да знае нищо. Бихте могли да подслушвате зад…

Монтанели се обърна и погледна коменданта. Лицето му рядко придобиваше такъв израз.

— Аз съм служител на църквата — каза той, — а не полицейски шпионин и подслушването не влиза в моите задължения.

— Аз… аз не исках да ви обидя…

— Мисля, че няма да има никаква полза от понататъшното разискване по този въпрос. Ако изпратите затворника тук, ще поговоря с него.

— Позволявам си най-почтително да посъветвам ваше преосвещенство да не правите такъв опит. Човекът е съвсем непоправим. И по-безопасно, и по-разумно ще бъде в този единствен случай да нарушим буквата на закона ц да се отървем от него, преди да е извършил някоя нова пакост. След това, което каза ваше преосвещенство, аз се осмелявам да поддържам становището си с най-голямо стеснение, но в края на краищата аз отговарям пред монсиньор легата за спокойствието на града…

— Аз пък — прекъсна го Монтанели — съм поел отговорност пред бога и пред негово светейшество, че в моята епархия няма да става нищо задкулисно. Щом вие все още настоявате, полковник, аз ще се възползувам от правата си на кардинал. Няма да разреша таен военен съд в този град през мирно време. Ще приема затворника тук сам утре в десет часа сутринта.

— Както обичате, ваше преосвещенство — отговори комендантът с мрачна почтителност и си отиде, като мърмореше под носа си: — Колкото до упоритостта, и двамата са от един дол дренки.

Той не каза на никого за предстоящата среща, докато не дойде време да се свалят оковите на затворника и да го заведат в двореца.

Не стига, че най-видният потомък на валаамовото магаре1 се разпорежда със законите — както бе казал той на своя ранен племенник, — но трябваше да се поеме още един риск — войниците можеха да се уговорят с Риварес и неговите приятели да устроят бягството му по пътя.

Когато Стършелът под силна охрана влезе в стаята, дето Монтанели пишеше на маса, отрупана с книжа, той внезапно си спомни един горещ летен следобед, когато бе преглеждал ръкописни проповеди в кабинет, много подобен на този.

——

1 Валаамовото магаре — отнася се до библейската притча за едно магаре, което упрекнало господаря си с човешка реч.

И там, както и тук, капаците на прозорците бяха притворени, за да бъде по-хладно, а на улицата един продавач на плодове викаше:

— Fragola, fragola!

Стършелът тръсна гневно глава, отметна назад косата, паднала над очите му, и на устните му се появи усмивка. Монтанели вдигна очи от книжата си.

— Вие можете да почакате в хола — каза той на охраната.

— Извинете, ваше преосвещенство — започна сержантът тихо и с явно смущение, — но полковникът смята, че затворникът е опасен и че ще бъде по-добре…

Изведнъж очите на Монтанели блеснаха гневно.

— Можете да почакате в хола — повтори той тихо и сержантът, като отдаде чест и промърмори някакво извинение с уплашен израз, напусна заедно с хората си стаята.

— Седнете, моля — каза кардиналът, когато вратата се затвори.

Стършелът мълчаливо се подчини.

— Синьор Риварес — започна Монтанели след кратко мълчание, — искам да ви задам няколко въпроса и ще ви бъда много благодарен, ако ми отговорите.

Стършелът се усмихна.

— Г-главното ми занятие зассега е да слушам задаваните ми въпроси.

— И… да не отговаряте? Чух за това. Но онези въпроси ви се поставят от чиновници, които водят следствието и чието задължение е да използуват отговорите ви като доказателства.

— А въпросите на ваше преосвещенство? Скритото предизвикателство се чувствуваше по-скоро в тона, отколкото в думите, и кардиналът веднага схвана

Но лицето му не загуби израза си на сериозност и благоразположение.

— Моите въпроси — каза той — независимо от това, дали ще отговорите, или не, ще останат само между нас. Ако те докоснат някъде до политическите ви тайни, разбира се, няма да отговорите. Но иначе, макар и да сме съвсем чужди един друг, надявам се да ми окажете това лично внимание и да отговорите.

— Аз съм ннапълно на услугите на ваше преосвещенство. Тези думи бяха казани с лек поклон и с израз на лицето от който у всекиго би изчезнала охотата да моли за някакво внимание.

— И тъй, обвиняват ви, че сте прехвърляли оръжие в тази област. За какво ви е било нужно то?

— За дда убивам плъхове.

— Страшен отговор. Нима за вас всички, които не споделят възгледите ви, са плъхове?

— Н-някои от тях.

Монтанели се отпусна в стола и известно време гледа мълчаливо събеседника си.

— Какво е това на ръката ви? — попита той внезапно. Стършелът погледна лявата си ръка.

— Стари ббелези от зъбите на плъхове.

— Извинете, аз говоря за другата ви ръка. Там има прясна рана.

Тънката му гъвкава дясна ръка беше лошо ударена и възпалена. Стършелът я протегна напред. На подутата китка имаше дълга и дълбока кървава рана.

— Д-дребна работа, както виждате — каза той. — Когато ме арестуваха онзи ден благодарение на ваше преосвещенство — той отново леко се поклони, — един от войниците стъпи на ръката ми.

Монтанели хвана китката му и я разгледа внимателно.

— Защо е в такова състояние сега, след три седмици? — попита той. — Цялата е възпалена.

— В-вероятно оковите не й действуват добре. Кардиналът вдигна глава и се намръщи.

— Нима слагат окови върху прясната рана?

— Есстествено, ваше преосвещенство. Нали точно за това са пресните рани. От старите рани няма много полза. Те само болят, не можеш да ги накараш да горят както трябва.

Монтанели го погледна отново втренчено и изпитателно, после стана и отвори едно чекмедже с хирургически принадлежности.

— Дайте си ръката — каза той.

Стършелът протегна ръка със замръзнало, сякаш изковано от желязо лице. След като проми нараненото място, Монтанели го превърза внимателно. Очевидно той бе свикнал да върши това.

— Ще поговоря за оковите — каза той. — А сега искам да ви задам още един въпрос: какво смятате да правите?

— Отговорът е много прост, ваше преосвещенство. Ако мога — да избягам, ако не — да умра.

— Защо да умрете?

— Защото ако комендантът не успее да уреди разстрелването ми, ще ме осъдят на каторжен труд, което за мене е рравносилно. Не съм достатъчно здрав, за да издържа.

Монтанели опря ръка на масата и се замисли мълчаливо. Стършелът не го обезпокои. Той се бе облегнал назад с притворени очи и изпитваше физическо удоволствие от това, че е без окови.

— Да предположим — започна отново Монтанели, — че успеете да избягате. За какво ще използувате живота си?

— Аз ви казах вече, ваше преосвещенство — ще убивам плъхове.

— Ще убивате плъхове. Значи ако аз ви позволя да избягате оттук сега — да допуснем, че имах тази власт, — ще използувате свободата си, за да поощрявате насилието и кръвопролитието, а не да ги предотвратявате?

Стършелът погледна разпятието на стената. . — Не мир, а меч1… Както виждате, ппоне следвам добър пример. Впрочем аз предпочитам пистолета.

— Синьор Риварес — каза кардиналът с непоколебимо спокойствие, — аз досега нито съм ви оскърбил, нито съм говорил с пренебрежение за възгледите и за приятелите ви. Не мога ли да очаквам същото внимание и от вас? Или искате да ме убедите, че атеистът не може да бъде възпитан човек?

— А, ссъвсем забравих. Ваше преосвещенство смята учтивостта за една от висшите християнски добродетели. Спомням си вашата проповед във Флоренция по случай спора между мене и анонимния ви защитник.

— Това е един от въпросите, по които исках да поговоря с вас. Бихте ли ми обяснили причината за особените ви Думи на Христос, взети от библията.

ненавист към мене? Ако вие сте ме избрали само като удобен прицел, въпросът е друг. Методите ви на политическа борба са ваша лична работа, а ние не разискваме политиката сега. Но по онова време ми се стори, че има и някаква лична вражда към мене. Ако това е така, бих се радвал да узная дали не съм ви обидил някога, дали по някакъв начин не съм дал повод за такова чувство.

Дали не го е обидил някога! Стършелът вдигна превързаната ръка към гърдите си.

— Трябва да ви припомня Шекспир, ваше преосвещенство — каза той, като се засмя. — Аз съм като човека, който не може да понася безвредната и нужна котка1. Не мога да търпя свещениците. Косата ми настръхва, като видя расо.

— О, така ли… — Монтанели показа с жест, че това му е безразлично. — Все пак — добави той — едно нещо са обидите, а друго — изопачаването на фактите. Когато в отговор на моята проповед заявихте, че аз знам кой е анонимният автор, вие сгрешихте — не ви обвинявам в умишлена лъжа, но това, което твърдяхте, не беше вярно. Неговото име ми е неизвестно и до ден днешен.

Стършелът наклони главата си настрана като птиче, за миг погледна кардинала сериозно, после изведнъж се облегна назад и избухна в смях.

— S-s-sancta simplicitas! Мили, невинни хора от Аркадия. Значи вие не се досетихте! Не забелязахте ли следите от копитата на дявола?

Монтанели се изправи.

— Трябва ли да разбирам, синьор Риварес, че вие сам сте писали статиите и за двете страни на полемиката?

— Признавам, че това беше недостойно — отговори Стършелът и погледна с широко отворени, невинни сини очи. — А вие ппоглъщате всичко направо като стриди. Да, беше много недостойно, но тттолкова смешно!

Монтанели прехапа устни и седна отново. Той бе разбрал от самото начало, че Стършелът иска да го накара да загуби самообладание и бе решил, каквото и да стане, да се въздържа.

——

1 Шекспир — „Венециански търговец“, четвърто действие, първа сцена.

2 Sancta simplicitas (лат.) — Свещена простота!

Но вече започваше да оправдава отчаянието на коменданта. Можеше да се прости някоя и друга ругатня на човек, който през последните три седмици бе разпитвал Стършела по два часа дневно.

— Да оставим този разговор — каза той тихо. — Ето главно за какво исках да ви видя: като кардинал аз имам право на глас, ако пожелая да се възползувам от него при разрешаването на въпроса как да се постъпи с вас. От това свое право бих се възползувал само ако върху вас се упражнява насилие, което не е необходимо, за да се предпазят други хора от вашето насилие. Следователно поисках да ви доведат тук, за да разбера, от една страна, нямате ли някакви оплаквания — за оковите ще се погрижа, но може да има и нещо друго; и от друга страна, защото смятах за правилно, преди да дам мнението си, да видя сам що за човек сте вие.

— Не се оплаквам от нищо, ваше преосвещенство. .guerre, comme a la guerre!1 Аз не съм дете, та да очаквам, че правителството ще ме потупа по рамото за тайно внасяне на оръжие в неговата територия. Естествено е да бъдат колкото могат по-сурови към мене. Колкото до това, що за човек съм аз, вие вече сте чували едно романтично признание на греховете ми. Не е ли достатъчно това, или ббихте искали да започна отново?

— Не ви разбирам — каза Монтанели хладно, като взе един молив и почна да го върти между пръстите си.

— Ваше преосвещенство навярно не е забравил стария Диего, богомолеца? — Стършелът внезапно промени гласа си и заговори като Диего: — Нещастен грешник съм аз…

Моливът изпращя в ръцете на Монтанели.

— Вие прекалявате! — каза той.

Стършелът се засмя, облегна глава назад и заследи с очи кардинала, който се разхождаше мълчаливо из стаята.

— Синьор Риварес — каза Монтанели, като спря най-после пред него, — вие се отнесохте с мене така, както нито един човек, роден от жена, не би се отнесъл и с най-злия си враг. Вие се докоснахте до моята лична скръб, превърнахте в игра и подигравка мъката на ближния си. Още веднъж ви моля да ми

——

1 A la guerre comme, a la guerre (фр.) — на война — като на война.

кажете: обидил ли съм ви някога с нещо? Ако не съм, защо ми изиграхте тази безсърдечна шега?

Стършелът се отпусна върху възглавниците на стола и го погледна с неуловимата си, смразяваща и загадъчна усмивка.

— Това ме зззабавляваше, ваше преосвещенство. Вие вземахте всичко присърце и цялата история ми пприличаше малко… на цирк…

Монтанели, чиито устни бяха побелели, се обърна и позвъни.

— Можете да отведете обратно затворника — каза той, когато войниците влязоха.

Щом си отидоха, той седна до масата, още разтреперан от необикновено възмущение, и взе куп отчети, изпратени от свещениците в неговата епархия.

Но след малко той ги отмести настрана, опря се на масата и покри лицето си с ръце. Стършелът сякаш бе оставил някаква страшна сянка, някаква призрачна следа от себе си да витае в стаята. Монтанели седеше, разтреперан и настръхнал; той не смееше да вдигне очи, за да не би да види този дух, макар и да знаеше, че няма нищо. Това не беше халюцинация. а по-скоро резултат от нервно изтощение, но той изпитваше неописуем ужас от привидението — от ранената му ръка, of усмихнатите жестоки устни, от непроницаемите като дълбока морска вода очи…

Най-после той се отърси от видението и се залови за работата си. През целия ден Монтанели нямаше нито една свободна минута и лошият спомен не го безпокоеше. Но късно: вечерта, като влизаше в спалнята си, той спря на прага от наново обзелия го страх. Ами ако го сънува? Монтанели се овладя веднага и коленичи пред разпятието, да се помоли.

Но той не можа да заспи през цялата нощ.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Гневът не попречи на Монтанели да изпълни обещанието си. Той протестира така енергично против начина, по който бяха оковали Стършела, че злополучният комендант, вече съвсем объркан и в пълно отчаяние, заповяда да свалят всякакви вериги.

— Откъде да знам — мърмореше той пред адютанта си — на какво още може да се противопостави негово преосвещенство? Щом нарича един чифт обикновени белезници „жестокост“, той навярно скоро ще започне да протестира срещу решетките на прозорците и ще поиска да храня Риварес със стриди и труфели1. В дните на моята младост престъпниците си бяха престъпници и къмм тях се отнасяха така, както им се полага. Никой не смяташе, че предателят е нещо по-добро от крадеца. Но сега бунтовниците са на мода и негово преосвещенство, изглежда, е склонен да поощрява всички негодници в страната.

— Не разбирам защо се бърка, дето не му е работата — забеляза адютантът. — Той не е легат и няма никаква власт по отношение на гражданските и военните дела. По закон…

— Има ли смисъл да се говори за закона? Не можем да очакваме, че някой ще уважава законите, след като светият отец отключи затворите и пусна цялата банда от либерални безделници на свобода! Това е истинско безумие! То се знае, сега монсиньор Монтанели си придава важност. Той беше съвсем кротък при негово светейшество покойния папа, но сега е важна птица. Изведнъж спечели благоволение и може да прави, каквото си иска. Как мога аз да му се противопоставя? Знам ли, той може да има тайни нареждания от Ватикана! Сега всичко се е обърнало наопаки — не сме сигурни какво може да се случи дори утре. В доброто старо време човек знаеше за какво да държи, но сега…

Комендантът поклати тъжно глава. Много сложен

——

1 Труфел — вкусна гъба за ядене, без гугла и стебло, която расте плитко под земята и се бере с дресирани кучета.

ставаше за него този свят, в който кардиналите се занимават с дреболии като дисциплината в затвора и говорят за „правата“ на политическите престъпници.

А Стършелът се бе върнал в крепостта в нервно състояние, близо до истерия. Срещата с Монтанели беше почти изчерпала силите му. Последните дръзки думи за цирка той бе казал в пълно отчаяние, само за да прекрати разговора, който след още пет минути би могъл да завърши със сълзи.

Същия ден подиробед, когато го извикаха на разпит, той отговаряше на всички поставени въпроси с истеричен смях. А когато комендантът, загубил търпение и самообладание, започна да ругае, Стършелът се засмя още по-невъздържано. Нещастният комендант се пенеше, фучеше и заплашваше с невероятни наказания упорития затворник, докато най-после дойде до заключението, до което бе стигнал някога и Джеймс Бартън, че да се спори с човек, изпаднал в състояние на такава безразсъдност, е излишно губене на сили и време.

Стършелът бе отново отведен в килията и легна на нара, обзет от оная мрачна и безнадеждна мъка, която изпитваше винаги след пристъпите на неудържим смях. Той лежа така до вечерта — без да се помръдне, без дори да мисли. След силното вълнение сутринта сега бе изпаднал в някакво странно, полуапатично състояние, когато усещаше дори собственото си нещастие като неясна физическа тежест върху окаменялата си душа. Всъщност нямаше особено значение как ще свърши всичко това. За него, както и за всяко живо същество, важно беше само едно — да се избави от непоносимата болка. А дали облекчението ще настъпи от някаква външна промяна, или от пълното притъпяване на усещанията, му бе съвсем безразлично. Може би ще успее да избяга, а може би ще го убият. Но каквото и да стане, той никога вече няма да види своя Padre и всичките вълнения са напразни.

Един от надзирателите му донесе вечеря. Стършелът го погледна с умора и безразличие.

— Колко е часът?

— Шест. Вечерята ви, синьор.

Стършелът погледна с отвращение престоялото, изстинало ядене, от което се носеше неприятен дъх, и извърна глава. Той се чувствуваше не само подтиснат, но и физически болен и му прилошаваше само от вида на храната.

— Ще се разболеете, ако не ядете — каза бързо войникът. — Изяжте поне парче хляб, това ще ви подкрепи.

Войникът говореше с особена настойчивост. Той взе едно парче от клисавия хляб и пак го постави на подноса. У Стършела изведнъж се пробуди конспираторът. Гой се досети веднага, че в хляба има нещо скрито.

— Можеш да го оставиш. След малко ще се опитам да хапна — небрежно каза Стършелът. Вратата бе отворена и той знаеше, че сержантът на стълбите може да чуе всяка разменена между тях дума.

Когато вратата бе отново заключена и Стършелът се убеди, че никой не го наблюдава през шпионката, взе парчето хляб и внимателно го разчупи. В средата намери онова, което очакваше — връзка тънки пили. Те бяха завити в парче хартия, върху която имаше няколко думи. Той грижливо изглади хартията и я поднесе към слабата светлина. Думите бяха така гъсто написани и върху толкова тънка хартия, че бе много трудно да се прочетат.

„Вратата е отключена и няма луна. Прережете, колкото можете по-бързо решетката, и минете през подземния проход между два и три часа. Ние сме готови и друг случай може да не ни се удаде.“

Стършелът смачка нервно записката в ръката си. Значи всичко беше готово — оставаше му само да пререже решетката на прозореца. Какво щастие, че му бяха свалили оковите! Няма да губи време да прерязва и тях. Колко железа има решетката? Две, четири — и всяко трябва да се изпили на две места, — всичко осем. Ако бърза, ще успее да направи това за една нощ… Как са могли Джема и Мартини да приготвят така бързо всичко — дрехи, паспорти, скривалища? Трябва да са работили като товарни коне… И тъй, бяха приели нейния план. Той се засмя тихо на глупостта си — като че имаше значение неин ли е планът, или не, щом е добър! И все пак му беше при ятно, че първо на Джема бе хрумнало той да използува под земния проход, вместо да се спусне по въжена стълба, както бяха предложили контрабандистите отначало. Нейният план беше по-сложен и по-труден за изпълнение, но затова пък нямаше опасност за живота на часовоя от другата страна на източната стена като другия план. Затова когато му изпратиха двата проекта, той без колебание избра предложения от Джема.

Според този план познатият им пазач с прякор „Щурецът“ трябваше да използува първата възможност, за да отключи без знанието на другарите си желязната врата, през която се влиза от двора в подземния проход под крепостния вал, и да закачи отново ключа на гвоздея в караулното помещение. Стършелът трябваше, щом му се съобщи, да пререже с пила решетката на прозореца, да накъса ризата си на ивици, да ги завърже една за друга и с помощта на това въже да се спусне върху широката източна стена на двора. Той трябваше да пълзи на колене и ръце по стената, когато часовоят гледа в противоположната посока, и да ляга неподвижно, щом се обърне към него. В югоизточния ъгъл на стената имаше полуразрушена кула. Тя беше обрасла гъсто в бръшлян, но големи купища камъни се бяха свлекли от нея в двора до стената. От тази кула Стършелът трябваше да се спусне по бръшляна и по съборените камъни в двора, да отвори тихо отключената врата и през прохода да влезе в свързания с него подземен тунел. Преди няколко века този тунел е свързвал тайно крепостта с кулата на близкия хълм, но сега никой не го използуваше и на много места беше затрупан от срутили се скали. Никой освен контрабандистите не знаеше, че на планинския склон има грижливо покрит вход, който те бяха свързали с тунела. Никой и не подозираше, че бали със забранени стоки често стояха по цели седмици под самия вал на крепостта, докато митническите чиновници напразно претърсваха домовете на мрачните, смръщени планинци. През този таен вход Стършелът трябваше да излезе на склона и да се промъкне в тъмнината до уединеното място, където Мартини и един от контрабандистите щяха да го очакват. Най-голямата трудност бе да се отключи вратата след вечерната проверка — не всякога бе възможно да стане това. Спущането от прозореца при ясно време също криеше сериозна опасност да бъде забелязан от часовоя. Сега наистина имаше всички условия за успех и случаят не биваше да се пропуска.

Стършелът седна и започна да яде от хляба. Той поне не го отвращаваше като останалата затворническа храна, а трябваше да хапне нещо, за да поддържа силите си.

Добре беше и да полегне малко, да се опита да поспи. Опасно бе да се заеме с пиленето преди десет часа, а тази нощ му предстоеше тежка работа.

И тъй, все пак неговият padre бе мислил да го остави да избяга! Такова нещо може да се очаква от него. Но Стършелът никога не би се съгласил. Всичко друго, но не и туй! Ако избяга, той ще избяга сам, с помощта на приятелите си. Не му е нужна попската милост.

Колко е горещо! Сигурно ще има буря — въздухът е тъй тежък и задушен. Той се обърна неспокойно на нара и сложи превързаната дясна ръка под главата си вместо възглавница. После я махна пак. Как гореше, как пулсираше тя! И всички стари рани, започнаха да болят, тъпо и неопределено, но постоянно. Какво им бе станало? О, глупости! Всичко беше от времето, от приближаващата буря. Той ще заспи и ще си почине малко, преди да започне пиленето.

Осем железни пръчки — и всичките дебели и здрави! Колко още му оставаха? Навярно не бяха много. Нали пили вече от часове — безкрайни часове, — да, разбира се, затова го боли ръката… А как само боли. чак до костта! Но едва ли от пиленето го боли така и цялата страна. А пулсиращата, горяща болка в куция крак — и тя ли е от работата? тОй подскочи. Не, не беше заспал, а беше сънувал с отворени очи — беше сънувал, че прерязва решетката, а не беше дори и започнал. Ето ги железните пръчки на прозореца — недокоснати, здрави и твърди както винаги. А в далечината часовниковата кула вече възвестяваше десет часа. Трябва да започне работата.

Погледна през шпионката и като видя, че никой не го наблюдава, той извади една от пилите, скрити в пазвата му.

Не, нищо му няма — нищо! Всичко е само въображение. Болката отстрани е от стомашно разстройство, от простуда или нещо подобно. И никак не е чудно — след три седмици непоносима затворническа храна и лош въздух. А болките по цялото тяло и ускореният пулс са отчасти на нервна почва и отчасти — от неподвижния живот. Да, разбира се, точно така — от неподвижния живот. Как не се сети по-рано!

И все пак трябва да поседне малко и да му попремине, преди да започне работа. Сигурно само след няколко минути ще мине.

Но когато седна, той се почувствува още по-зле. Тогава бе съвсем безпомощен пред болките и лицето му посивя от уплаха. Не, трябва да стане и да се залови за работа, да се отърси от болките. От неговата воля зависи дали ще ги чувствува, или не, а той няма да ги усеща, ще ги застави да стихнат.

Той се изправи пак и произнесе силно и ясно:

— Аз не съм болен. Нямам време да боледувам. Трябва да прережа решетките и няма да чувствувам болки.

И започна да пили.

Десет и петнадесет… десет и половина… единадесет без четвърт… Той пилеше, пилеше и при всяко изстъргване на пилата по желязото му се струваше, че някой пили собственото му тяло и мозък.

— Кой ли ще се претърка по-напред — аз или решетката? — си каза той с усмивка, стисна зъби и продължи да пили.

Единадесет и половина. Той продължаваше да пили, макар че ръката му бе вдървена и подута и едва стискаше пилата. Не, той не смееше да си почине. Остави ли веднъж проклетия инструмент, няма да му стигне вече смелост, за да започне отново.

Пред килията премина часовоят и прикладът на пушката му се чукна о горната греда на вратата. Стършелът спря;и се огледа, без да изпусне пилата от вдигнатата си нагоре ръка. Нима го бяха чули? Някакво топче, мушнато през дупчицата на шпионката, падна на пода. Той остави пилата и се наведе да го вземе. Беше свито парченце хартия.

Колко дълго бе това спущане надолу, надолу, а край него се надигат черни вълни… и как бучат!

Ах, да! Той просто се бе навел, за да вдигне листчето. Завило му се е свят, но така става на много хора, когато се навеждат. Няма му нищо… нищо.

Той вдигна листчето, поднесе го към светлината и внимателно го разгъна.

„Излезте тази вечер, каквото и да се случи. Утре преместват Щуреца на друга служба. Това е единствената ни възможност.“

Той унищожи записката, както бе направил и с предишната, взе пилата и отново се залови за работа — упорито, безмълвно и отчаяно.

Един часа. Бе работил вече три часа и шест от осемте железни пръчки бяха прерязани. Още две, после ще се покатери…

Започна да си припомня други случаи, когато бяха идвали страшните пристъпи на болестта. Последния път беше преди Нова година. Той потрепера, като си спомни ония пет нощи. Но тогава не бе започнало така внезапно, никога не бе ставало тъй неочаквано.

Той изпусна пилата, като слепец простря напред двете си ръце и обзет от пълно отчаяние, за първи път, откакто бе станал атеист, взе да се моли. Молеше се на нещо… на нищо… на всичко.

— Не тази нощ! О, нека се разболея утре! Утре всичко ще понеса — само не тази нощ!

За миг той остана неподвижен, сложил ръце на слепите си очи. После отново взе пилата и отново започна да работи.

Един и половина. Беше започнал да прерязва последната преграда. От ръкава на ризата му висяха парцали. На устните му имаше кръв, пред очите му — червена мъгла. По челото му се стичаше пот, а той все пилеше, пилеше, пилеше…

Монтанели заспа на разсъмване. Тази неспокойна, мъчителна нощ го бе изтощила и известно време той спа спокойно. После започна да сънува.

Отначало сънищата бяха неясни, объркани. Един след друг се редяха несвързани помежду си образи, появяваха се, изчезваха и всички бяха изпълнени с някакво неясно чувство за борба и болка, над всички лежеше сянката на неизразим ужас. После започна да сънува своето безсъние — старото, познато и страшно видение, което го измъчваше от години. Дори и насън той чувствуваше, че всичко това му е познато вече.

Той върви през някакво голямо празно място и търси тих кът, където може да легне и да заспи. Навсякъде е пълно с хора — те ходят нагоре и надолу, приказват, смеят се, викат, молят се, бият камбани, удрят някакви металически инструменти. От време на време той се отдалечава малко от шума и ляга — ту на тревата, ту на дървена скамейка или на каменна плоча. Затваря очи, закрива ги с двете си ръце от светлината и си казва: „Сега ще заспя“. Но тълпите отново се спущат към него, реват, крещят, викат го по име, молят го: „Събуди се! Събуди се веднага, ти си ни нужен!“

И после — влиза в някакъв огромен дворец с много разкошни стаи, с легла, дивани и ниски меки кресла. Нощ е и той си казва: „Най-после тук ще намеря тихо място, където мога да поспя“. Но щом си избира една тъмна стая и ляга, някой влиза с лампа в ръка, свети безмилостно в очите му и казва: „Стани, викат те!“ п.

Той става и тръгва отново, залита, спъва се като смъртно ранено същество. Чува как часовници бият един и разбираме половината от нощта вече е изминала — скъпоценната и тъй кратка нощ. Два, три, четири, пет — а в шест часа целият град ще се събуди и няма да има вече тишина.

Той влиза в друга стая, иска да легне на едно легло, но някой скача от възглавниците и вика: „Леглото е мое!“ И той пак се отдалечава с отчаяние в душата.

Часовникът съобщава час подир час, а той все скита отстая в стая, от къща в къща, от коридор в коридор. Страшната бледна зора пълзи все по-близо и по-близо. Часовниците удрят пет. Нощта е изминала, а той не е могъл да си почине. О, мъка! Започва нов ден — нов ден!

Той влиза в някакъв дълъг подземен коридор, нисък, сводест и сякаш безкраен. Осветяват го ослепителни лампи и свещници. През решетките на покрива се носи шум от танцуване, смях и весела музика. Там горе в света на живите хора навярно има някакво празненство. О, да би могъл да намери място, където да се скрие и да заспи. Едно малко местенце, пък ако ще, да бъде и гроб, отворен гроб, с дъх на смърт и на гнило… Какво значение има това, стига само да може, само да поспи!

„Гробът е мой!“ Това е Гладис. Вдигнала глава над прогнилия саван, тя го гледа втренчено. Тогава той пада на колене и простира ръцете си към нея.

„Гладис! Гладис! Имай малко милост към мене. Позволи ми да се сместя тук и да поспя. Не те моля за любов. Няма да те докосна, няма да ти говоря. Позволи ми само да легна до тебе и да заспя! О, мила, откога не съм спал! Не мога да издържа още един ден. Светлината ослепява душата ми. Шумът разбива мозъка ми на прах. Гладис, нека легна тук и поспя!“

И той иска да покрие очите си с нейния саван. Но тя се отдръпва и крещи: „Това е светотатство! Ти си свещеник!“

И той пак върви и върви. Излиза на морския бряг, на голите скали, огрени от ослепяваща светлина, където с глух, непрестанен стон се плиска водата.

„Морето ще бъде по-милостиво — казва той, — и то е уморено до смърт и не може да заспи.“

Тогава от дълбините се възправя Артур и извиква силно:

„Морето е мое!“

— Ваше преосвещенство! Ваше преосвещенство!

Монтанели се стресна и се събуди. Прислужникът му чукаше на вратата. Монтанели стана механично и отвори, а прислужникът видя дивия поглед и изплашеното му лице.

— Ваше преосвещенство, болен ли сте? Той потърка челото си с ръце.

— Не, спях, а ти ме стресна.

— Много съжалявам. Стори ми се, че рано сутринта ви чух да ходите и предположих…

— Късно ли е вече?

— Часът е девет и комендантът дойде. Казва, че работата е много важна и тъй като знае, че ставате рано…

— Долу ли е той? Ще дойда веднага. Монтанели се облече и слезе.

— Боя се, че посещението ми е малко безцеремонно, ваше преосвещенство — започна комендантът.

— Надявам се, че не се е случило нещо?

— Нещо! Риварес почти успя да избяга.

— Щом не е успял напълно, значи няма никаква беда. Как стана това?

— Намерен е на двора точно до малката желязна врата. Когато патрулът обхождал двора в три часа сутринта, един от войниците се спънал в нещо на земята. Донесли фенер и намерили Риварес паднал на пътеката в безсъзнание. Веднага вдигнали тревога и ме повикаха. А като огледах килията му, видях, че всичките железа на решетката са прерязани и на едно от тях е завързано въже, направено от разкъсана ленена риза. Той се е спуснал от прозореца и е пропълзял по стената. Желязната врата, която води към подземните тунели, се оказа отключена. Това подсказва, че стражата е била подкупена.

— Но защо е намерен на пътеката? Да не би да е паднал от стената и да се е наранил?

— Най-напред и аз си помислих това, ваше преосвещенство, но лекарят на затвора не намира никакви следи от падане. Войникът, който беше дежурен вчера, казва, че снощи, когато занесъл вечерята на Риварес, той изглеждал много болен и не хапнал нищо. Но това са глупости! Болен човек не би могъл да изпили решетките и да пропълзи по горната част на стената. Това е немислимо.

— Той сам не дава ли някакви показания?

— Той е в безсъзнание, ваше преосвещенство.

— Още?

— От време на време той сякаш идва малко на себе си и изохква, после отново загубва съзнание.

— Това е много странно. Какво мисли лекарят?

— Не знае какво да мисли. Не намира признаци на сърдечно страдание, което би могло да обясни състоянието му. Но каквото и да е, то е дошло внезапно, почти в момента, когато бягството щяло да завърши успешно. Лично аз смятам, че той е бил повален от ръката на милостивото провидение.

Монтанели леко се намръщи.

— Какво ще правите с него? — попита той.

— Този въпрос ще реша в близките няколко дни. Но засега аз получих добър урок. Ето какъв е резултатът от свалянето на оковите — с това ни най-малко не искам да изразя неуважение към ваше преосвещенство…

— Надявам се — прекъсна го Монтанели, — че поне няма да му сложите отново белезици, докато е болен. Човек в такова състояние, каквото описвате вие, трудно би могъл да направи нов опит за бягство.

— Ще се погрижа добре да не може — промърмори под носа си комендантът, като излизаше. — Негово преосвещенство нека сантименталничи, колкото си ще. Риварес е доста здраво окован сега и болен или не — ще стои така.

— Но как е могло да се случи това? Да припадне в последния момент, след като е извършил всичко и е стигнал до самата врата! Това прилича на някаква жестока шега!

— Казвам ви — отговори Мартини, — единственото, което мога да допусна, е, че е имал пристъп на болестта си и че навярно се е борил, докато е имал сили, а когато е слязъл в двора, е припаднал от изтощение.

Марконе яростно изтърси пепелта от лулата си.

— Както и да е, но всичко е свършено вече! Сега не можем да му помогнем с нищо. Бедният човек!

— Бедният! — тихо като ехо повтори Мартини. Той беше почнал да съзнава, че и за него светът ще бъде пуст и мрачен без Стършела.

— А какво мисли тя? — попита контрабандистът и погледна към другия край на стаята, дето седеше Джема — сама, отпуснала ръце в полата си, с нищо невиждащи, устремени напред очи.

— Не съм я питал. Не е продумала, откак й казах за станалото. По-добре е да не я безпокоим сега.

Изглеждаше, че Джема не забелязва присъствието им, но и двамата говореха тихо, като че ли бяха при мъртвец. След кратко тежко мълчание Марконе стана и прибра лулата си.

— Ще дойда пак довечера — каза той, но Мартини го спря с ръка.

— Не тръгвайте още, искам да поговоря с вас. — Той сниши още гласа си и продължи почти шепнешком: — Наистина ли мислите, че вече няма никаква надежда?

— Не виждам на какво още можем да се надяваме. Да направим втори опит е невъзможно. Дори той да беше здрав и да можеше да извърши своята част от работата, ние не бихме могли да се справим с нашата. Цялата стража е заподозряна и ще бъде сменена. И можете да бъдете сигурни, че Щурецът няма да има вече възможност да свърши нещо.

— Не мислите ли — запита изведнъж Мартини, — че като оздравее, бихме могли да направим нов опит с отвличане вниманието на стражата?

— Отвличане вниманието на стражата? Какво искате да кажете?

— Дойде ми на ум, че ако се изпреча пред коменданта в деня на Corpus Domini1, когато шествието минава край крепостта, и стрелям в лицето му, цялата стража ще се спусне да ме залови, а някои от вас в суматохата могат да освободят Риварес. Това едва ли може да се нарече план, но ми хрумна такава мисъл.

— Съмнявам се дали ще може да стане — отговори съвсем сериозно Марконе. — За да излезе нещо, всичко ще трябва да се обмисли много внимателно. Но… — той измънка и погледна Мартини — ако се окаже възможно, вие ще се наемете ли?

Мартини обикновено беше сдържан човек, но този случай

——

1 Денят на Corpus Domini — празник на тялото господне, един от големите католически празници.

не беше обикновен. Той погледна контрабандиста право в очите.

— Дали ще се наема? — повтори той. — Погледнете я само! Повече обяснения не бяха нужни. С тези три думи той бе

казал всичко. Марконе се обърна и погледна към другия край на стаята.

Джема не беше се помръднала, откакто започна разговорът. Лицето й не изразяваше нито съмнение, нито страх, нито дори мъка — върху него бе легнала само сянката на смъртта. Очите на контрабандиста се изпълниха със сълзи, когато я погледна.

— Побързай, Микеле! — извика той, като отвори вратата на верандата и погледна навън. — Не сте ли още свършили, вие двамата? Имаме да правим още сто и петдесет неща!

Микеле, последван от Джино, влезе в стаята.

— Аз съм готов — каза той. — Искам само да попитам синьора…

Той се отправи към Джема, но Мартини хвана ръката му.

— Не я безпокойте. Сама й е по-добре.

— Остави я! — добави Марконе. — Няма да има полза от нашата намеса. Бог вижда, че на всички ни е мъчно, но за нея, бедната, е най-тежко.

ПЕТА ГЛАВА

Цяла седмица Стършелът лежа в ужасно състояние. Кризата беше много тежка, а комендантът, объркан и озлобен от страх, нареди не само да окачат вериги на ръката и крака му, но и да го превържат за нара с кожени ремъци, стегнати така, че при всяко движение се врязваха в тялото. Със своята упоритост и стоицизъм Стършелът изтърпя всичко до края на шестия ден. Но най-после гордостта му се сломи и той помоли лекаря на затвора да му даде една доза опиум. Лекарят се съгласи охотно, но комендантът, като чу за молбата му, рязко забрани „всякакви подобни глупости“.

— Откъде знаете защо иска опиум? — каза той. — Напълно е възможно да се е преструвал през цялото време, а сега иска да упои часовоя или крои нещо друго. Риварес е достатъчно хитър и може да измисли всичко.

— С дозата опиум, която ще му дам, едва ли ще успее да упои часовоя — отговори лекарят, като едва сдържа усмивката си. — А от това, че той може би се преструва, е излишно да се боите, тъй като Риварес може всеки миг да умре.

— Както и да е, не разрешавам да му се дава опиум. Който иска да се отнасят с него меко, трябва сам да се държи както подобава. Той напълно си е заслужил малко повече строгост. Това може да му послужи за урок друг път да не си играе с решетките на прозорците.

— Законът обаче не позволява мъченията — осмели се да каже лекарят, — а вашите мерки вече доста приличат на мъчение.

— Струва ми Се, че в закона не се споменава нищо за опиум — каза комендантът с раздразнение.

— Това, разбира се, е ваша работа, полковник. Но надявам се, че поне ще разрешите да се свалят ремъците. Те са съвсем излишни и само отегчават състоянието му. Няма никаква опасност, че той може да избяга сега. Дори и да го освободите, не би могъл да стои на краката си.

— Драги ми господине, предполагам, че лекарят, както и всеки друг човек, може да сгреши. Той е здраво вързан сега и така ще си остане.

— Тогава нека поне разпуснат малко ремъците. Истинско варварство е да се оставят тъй стегнати.

— Ремъците ще останат точно така, както са сега. И ще ви бъда благодарен, синьор, ако престанете да ми говорите за варварство. Ако правя нещо, значи имам основание за това.

Така и седмата нощ премина без никакво облекчение. Войникът, поставен на пост пред килията, се прекръсти и потрепера много пъти през тази нощ, като слушаше сърцераздирателните стонове. Търпението на Стършела най-после се беше изчерпало.

В шест часа сутринта, преди да напусне поста си, часовоят отключи тихо вратата и влезе в килията. Знаеше, че извършва сериозно нарушение на дисциплината, но не можеше да си отиде, без да го утеши поне с една съчувствена дума.

Той намери Стършела легнал неподвижно, със затворени очи и разтворени устни. Часовоят постоя мълчаливо един миг, после се наведе и попита:

Мога ли да ви помогна с нещо, синьор? Имам на разположение само една минута.

Стършелът отвори очи.

— Оставете ме! — изохка той. — Оставете ме…

И заспа, преди войникът да успее да се върне от поста си.

След десет дни комендантът отново отиде в двореца, но му казаха, че кардиналът е заминал при един болен в Пиеве д’Отаво и че навярно няма да се върне по-рано от следобед. Същата вечер, когато комендантът сядаше да се храни, прислужникът му съобщи:

— Негово преосвещенство иска да говори с вас. Комендантът хвърли бърз поглед в огледалото, за да се увери, че униформата му е в изправност, придаде си важен вид и влезе в приемната, където го очакваше Монтанели. Той почукваше с пръсти по облегалката на креслото и гледаше през прозореца, смръщил загрижено вежди.

— Научих, че сте ме търсили днес — каза той, като пресече любезностите на коменданта с такъв властен тон, с какъвто никога не говореше на простите хора — и предполагам, по същия въпрос, по който и аз исках да поговоря с вас.

— Идвах във връзка с Риварес, ваше преосвещенство.

— Така и предполагах. Аз мислих по този случай през последните дни. Но най-напред бих искал да чуя нямате ли нещо ново да ми кажете?

Комендантът подръпна мустаците си смутено.

— Всъщност аз идвах да видя дали ваше преосвещенство няма да ми каже нещо. Ако вие все още възразявате на моя план, искрено бих се радвал да ме посъветвате по въпроса, заЩото, откровено казано, не знам как да постъпя.

— Има ли някакво ново затруднение?

— Само това, че другия четвъртък, на трети юни, е Corpus Domini и въпросът трябва да се разреши дотогава по един или ДРУг начин.

— Да, в четвъртък е Corpus Domini Ho защо именно дотогава трябва да се разреши въпросът?

— Извънредно много съжалявам, ваше преосвещенство, ако изглежда, че ви се противопоставям, но не се ли отървем от Риварес дотогава, не мога да поема отговорност за спокойствието на града. На този ден, както ваше преосвещенство знае, тук слизат най-опасните елементи от планините и твърде е възможно да се опитат да разбият вратите на крепостта и да освободят Риварес. Те няма да успеят — ще се погрижа за това, дори ако е нужно да се разгонят от вратите с куршуми. Но много вероятно е да се случи нещо подобно през този ден. Народът тук, в Романя, има буйна кръв и щом се извадят ножовете…

— Мисля, че ако се вземат мерки, работата няма да стигне до вадене на ножове. Според мене лесно е да се разбереш с хората от тази област, ако се отнесеш с тях разумно. Разбира се, почнете ли да заплашвате и да насилвате романеца, вече не можете да се оправите с него. Но имате ли някакви основания да предполагате, че замислят нов опит за освобождаването на Риварес?

— И тази сутрин, и вчера чух от мои доверени агенти, че из областта се носят всевъзможни слухове и че очевидно нещо се готви. Но не знаем подробности. Ако знаехме, по-лесно бихме взели и предпазни мерки. Колкото се отнася до мене, след страха, който преживяхме онзи ден, аз предпочитам да бъда по-предпазлив. Когато имаш работа с такава хитра лисица като Риварес, никакви мерки не са излишни.

— Последното, което чух за Риварес, беше, че е много болен и не може нито да се движи, нито да говори. Оздравял ли е вече?

— Сега изглежда много по-добре, ваше преосвещенство. Той наистина беше много сериозно болен — ако разбира се, не се е преструвал през цялото време.

— Има ли причини да допущате това?

— Как да ви кажа, лекарят смята, че не е било преструвка, но болестта му беше много загадъчна. Във всеки случай оздравява и е станал по-непоносим отвсякога.

— Какво е направил?

— За щастие не може да направи нищо особено — отговори комендантът и се усмихна, като си спомни за ремъците. — Но държанието му е непоносимо. Вчера сутринта влязох в килията, за да му задам няколко въпроса. Той още не е достатъчно добре, за да дойде при мене на разпит. И всъщност мисля, че е най-разумно да не го виждат други, преди да се е оправил съвсем. Опасно е — кой знае какви нелепи истории ще плъзнат веднага.

— Значи вие отидохте да го разпитате?

— Да, ваше преосвещенство. Надявах се, че вече е поумнял.

Монтанели изгледа полковника така, като че ли изследваше някакъв нов и противен представител на животинското царство. За щастие в това време комендантът оправяше портупея си и не забеляза погледа му. Той продължи невъзмутимо:

— Не съм приложил някакви особено сурови мерки, но бях принуден да бъда с него доста строг — още повече че това е военен затвор и сметнах, че едно малко снизхождение може да даде добър резултат. Предложих му да смекчим значително режима, ако приеме да се държи разумно. Но какво мислите, че ми отговори той, ваше преосвещенство? Както лежеше, около една минута ме гледа като вълк в клетка, после каза съвсем спокойно: „Полковник, не мога да стана и да ви удуша, но зъбите ми са доста здрави. Дръжте гърлото си малко по-далече.“ Той е необуздан като дива котка.

— Това не ме изненадва. — отговори Монтанели тихо. — Но аз дойдох да ви задам един въпрос. Наистина ли вярвате, че присъствието на Риварес в затвора представлява сериозна заплаха за спокойствието в областта?

Напълно съм убеден, ваше преосвещенство.

— Смятате, че за да се избегне възможността от кръвопролития, абсолютно необходимо е да се избавите по някакъв начин от него преди Corpus Domini?

— Мога само да повторя, че ако в четвъртък той е още тук, празникът едва ли ще мине без побоища, и то — много сериозни.

— Значи ако той не е тук, такава опасност няма да съществува?

— Тогава няма да има никакви смутове или в най-лошия случай малко викове и хвърляне на камъни. Ако ваше преосвещенство намери начин да се отървем от него, аз ще поема отговорност за запазването на реда. В противен случай очаквам най-сериозни неприятности. Убеден съм, че се готви нов план за освобождаването му и може да се предполага, че опитът ще се направи именно в четвъртък. Но ако в четвъртък сутринта заговорниците изведнъж открият, че той изобщо не е вече в крепостта, техният план от само себе си ще пропадне и няма да има повод за побоища. Наложи ли се обаче да даваме отпор, извадят ли се сред тълпата от хора ками, твърде е възможно до вечерта да изгори целият град.

— Защо тогава не го изпратите в Равена?

— Бог ми е свидетел, ваше преосвещенство, че с радост бих направил това! Но как мога да попреча на народа да го освободи по пътя? Нямам достатъчно войници, за да отблъсна едно въоръжено нападение, а всички планинци имат ножове, кремъклийки или други оръжия.

— Следователно вие продължавате да искате военен съд и моето съгласие за това?

— Простете ми, ваше преосвещенство, аз искам само едно с ваша помощ да предотвратя размириците и кръвопролитието. Напълно съм съгласен, че военните трибунали като този на полковник Фреди понякога са били ненужно сурови и повече са раздразвали народа, вместо да го смирят. Но аз мисля, че в този случай военният съд ще бъде една разумна мярка и в крайна сметка — милосърдна. Той ще предотврати бунта, който сам по себе си е страшно нещастие и който може да стане причина отново да се въведат трибуналите, отменени от негово светейшество.

Комендантът завърши своята кратка реч много тържествено и зачака отговора на кардинала. Отговорът се забави дълго и се оказа съвсем неочакван.

— Полковник Ферари, вярвате ли в бога?

— Ваше преосвещенство! — извика с най-голямо учудване полковникът.

— Вярвате ли в бога? — повтори Монтанели, като стана и го загледа втренчено и изпитателно.

Полковникът също се изправи.

— Ваше преосвещенство, аз съм християнин и никога не ми е отказвано опрощение на греховете.

Монтанели повдигна кръста от гърдите си.

— Тогава закълнете се в кръста на спасителя, който умря за вас, че сте ми казали истината.

Полковникът остана неподвижен, загледан безпомощно в кръста. Не можеше да разбере кой от двамата е луд — той или кардиналът.

— Вие искате — продължи Монтанели — да дам съгласието си за смъртта на един човек. Целунете кръста, ако смеете, и повторете, че не виждате друг начин да се предотврати по-голямо кръвопролитие. Помнете, че ако не кажете истината, погубвате безсмъртната си душа.

След кратко мълчание комендантът се наведе и допря кръста до устните си.

— Убеден съм, че няма друг начин — каза той. Монтанели бавно се обърна на другата страна.

— Окончателния си отговор ще ви дам утре. Но най-напред трябва да видя Риварес и да поговоря с него насаме.

— Ваше преосвещенство… позволете ми да ви кажа… сигурен съм, че ще съжалявате за това. Всъщност вчера той сам ми съобщи чрез часовоя, че моли да се срещне с ваше преосвещенство, но аз не обърнах внимание, защото…

— Не обърнахте внимание! — повтори Монтанели. — Човек в такова състояние ви отправя молба, а вие не обръщате внимание?

— Много съжалявам, ако ваше преосвещенство е недоволен. Не исках да ви безпокоя с една обикновена дързост, каквато е молбата на Риварес. Аз вече го познавам достатъчно добре — сигурен съм, че той е искал само да ви оскърби. И действително, позволете ми да ви кажа това — много неразумно е да бъдете близо до него сам. Той наистина е опасен, и то до такава степен, че сметнах за необходимо да приложа известни физически ограничения, макар и твърде меки…

— Наистина ли мислите, че е много опасно да се приближиш до един болен и невъоръжен човек, към когото са приложени „твърде меки“ физически ограничения?

Монтанели говореше съвсем спокойно, но полковникът почувствува жилото на презрението му и се изчерви от гняв.

— Ваше преосвещенство ще постъпи както намери за най-добре — каза той съвсем сухо. — Аз само исках да ви спестя неудоволствието да слушате ужасните богохулства на този човек.

— Според вас кое е по-голяма беда за християнина — да чуе богохулна дума или да изостави ближния си в тежък час?

Комендантът стоеше изпънат и скован, а лицето му, сякаш изсечено от дърво, имаше официален израз. Той бе дълбоко засегнат от отношението на Монтанели към него и изразяваше това с необичайна церемониалност.

— В колко часа ваше преосвещенство желае да посети затворника? — попита той.

— Ще отида при него още сега.

— Както обичате, ваше преосвещенство. Ако бъдете любезен да почакате няколко минутки, ще изпратя някого да го подготви.

Комендантът бе слязъл твърде бързо от официалния си пиедестал. Той не искаше Монтанели да види ремъците.

— Благодаря ви. предпочитам да го видя така както е, без приготовления. Отивам право в крепостта. Лека вечер, полковник. Можете да очаквате отговора ми утре заран.

ШЕСТА ГЛАВА

Като чу, че вратата на килията се отключва, Стършелът извърна очи безучастно и с отегчение. Той предположи, че комендантът иде да му додява с поредния разпит. Няколко войника се изкачваха, по тясната стълба, пушките им се удряха о стената. После нечий глас каза почтително:

— Тук е малко стръмно, ваше преосвещенство. Стършелът трепна конвулсивно и отново се отпусна задъхан от болезнено впилите се в тялото му ремъци.

Монтанели влезе, придружен от сержанта и трима войници.

— Ако бъдете така добър да почакате само за момент, ваше преосвещенство — започна нервно сержантът, — един от войниците ще ви донесе стол. Изпратих го да вземе. Ваше преосвещенство ще ни извини — ако знаехме, щяхме да се подготвим.

— Не е нужна никаква подготовка. Моля ви, оставете ни сами, сержант, и почакайте с хората си долу при стълбите.

— Да, ваше преосвещенство. Ето и стола. До него ли да го оставя?

Стършелът лежеше със затворени очи, но чувствуваше, че Монтанели го гледа.

— Мисля, че спи, ваше преосвещенство — започна сержантът, но Стършелът отвори очи.

— Не — каза той.

Войниците вече напущаха килията, когато ги спря внезапното възклицание на Монтанели, а като се обърнаха, видяха, че той се е навел и оглежда ремъците.

— Кой е направил това? — попита той. Сержантът почна да върти в ръце фуражката си.

— Такава беше изричната заповед на коменданта, ваше преосвещенство.

— Не знаех нищо за това, синьор Риварес — рече Монтанели с голяма болка в гласа.

— Аз вече ви казах, ваше преосвещенство — отговори с жлъчната си усмивка Стършелът, — че нникога не съм очаквал да ме милват по главата.

— Сержант, откога е въведено това?

— След опита му за бягство, ваше преосвещенство.

— Значи преди повече от две седмици? Донесете нож и срежете ремъците веднага.

— Извинете, ваше преосвещенство, лекарят също искаше да ги махнат, но полковник Ферари не разреши.

— Донесете веднага нож.

Монтанели не беше повишил гласа си, но войниците видяха, че лицето му побледня от гняв. Сержантът извади един сгъваем нож от джоба си и се наведе да пререже ремъкад който стягаше ръцете. Той не беше сръчен човек и вършеше това така непохватно, че затегна още повече ремъка, Стършелът въпреки способността си да се владее се смръщи и прехапа устни. Монтанели веднага пристъпи напред.

— Вие не умеете, дайте ножа на мене.

— А-аа! — Стършелът протегна ръце с дълга, радостна въздишка, щом ремъкът падна.

След миг Монтанели преряза и другия, който стягаше глезените му.

— Свалете и оковите, сержант, и след това елате. Искам да поговоря с вас.

Той застана до прозореца, гледайки навън, докато сержантът хвърли оковите долу и дойде при него.

— Сега — каза Монтанели — разкажете ми всичко, което е станало.

Сержантът с готовност разказа всичко, което знаеше за болестта на Стършела, за „дисциплинарните мерки“, за неуспешното застъпничество на лекаря.

— Но аз мисля, ваше преосвещенство — добави той, — че полковникът държеше ремъците да останат, за да може да получи показания.

— Показания?

— Да, ваше преосвещенство. Завчера чух, че предложи да му свалят оковите — сержантът погледна към Стършела. — ако отговори на един поставен му въпрос.

Монтанели впи ръката си в рамката на прозореца и войниците се спогледаха. Те никога не бяха виждали този кардинал разгневен. А колкото до Стършела — той бе забравил за тяхното съществуване, не чувствуваше нищо освен: физическа наслада от освобождаването си. Цялото му тяло се бе схванало и сега се протягаше, извиваше и обръщаше с истинско удоволствие.

— Сега можете да излезете, сержант — каза кардиналът. — и не се тревожете, че сте нарушили дисциплината. Ваш дълг беше да ми кажете, когато ви попитах. Погрижете се никой да не ни безпокои. Ще изляза, щом свърша.

Когато вратата се затвори зад войниците, той се облегна на прозореца и известно време гледа залязващото слънце, за да даде време на Стършела да си поотдъхне.

— Научих се — каза след малко Монтанели, като се отдалечи от прозореца и седна до нара, — че желаете да поговорите с мене насаме. Ако се чувствувате достатъчно добре, за да ми кажете онова, което искате, аз съм на вашите услуги.

Той говореше много студено, със сух и властен тон, който не му беше присъщ. Преди да свалят ремъците, Стършелът бе за него само един жестоко онеправдан и измъчен човек. Но сега той си спомни техния последен разговор и смъртната обида, с която бе завършил. Стършелът го погледна, лениво опрял глава на ръката си. У него имаше някаква вродена грациозност и когато лицето му бе в сянка, никой не би предположил през какви бурни порои беше преминал. Но щом повдигна глава, ясната вечерна светлина показа колко изтощен и бледен беше той, какви дълбоки следи бяха оставили върху него последните няколко дни. И гневът на Монтанели се стопи.

— Изглежда, че сте били тежко болен — каза той. — Искрено съжалявам, че не знаех за всичко това. Щях да се намеся по-рано.

Стършелът повдигна рамене.

— На война всичко е позволено — каза той хладно. — Ваше преосвещенство е против ремъците теоретически, от християнска гледна точка, но едва ли можем да очакваме същото и от полковника. Той, без съмнение, би предпочел да не ги изпитва върху своята собствена кожа — също к както и аз. Но това е въпрос на ллично удобство. Сега аз съм онеправданият — ккакво да се прави? Много любезно е от страна на ваше @пре освещенство все пак, че дойдохте тук. Може би направихте това също от християнска гледна точка. Посещаване на затворници — ах, да! Бях забравил. „Щом направи това за един от последните…“1 Едва ли ще ви поласкае, но един от последните ви е крайно благодарен.

——

1 Думи на Христос от библията.

истината е най-важната християнска добродетел — ммислите, че не ззная колко усилия е употребил комендантът да ви склони да ддадете съгласието си за военен съд? По-ддобре ще бъде някак да се съгласите, ваше преосвещенство. На ваше място всеки от ббратята ви прелати би сторил същото. „Cosi fan tutti“1. Съгласието ви ще ннаправи толкова много добро и ще нанесе съвсем ммалка вреда! Уверявам ви, нне си е струвало да прекарате толкова безсънни нощи за това!

— Моля ви престанете да се смеете за малко — прекъсна го Монтанели — и кажете откъде сте чули всичко това? Кой ви е говорил за него?

— Н-ннима полковникът никога не ви е казвал, че аз съм дддявол, а не човек? Не? На мене го е кказвал толкова често! Е добре, аз съм достатъчно дявол, за да о-открия поне малко от онова,което хората мислят. Ваше преосвещенство смята, че аз с @ъм нещо твърде досадно и би желал нннЯкой друг да реши как да се постъпи с мене, без да тревожи ч чувствителната ви съвест. Доста ввярна догадка, нали?

— Чуйте ме — каза кардиналът с много сериозен израз на лицето и отново седна до Стършела. — Казахте самата истина — по какъвто и път да сте узнали всичко това. Полковник Ферари се страхува, че приятелите ви ще направят нов опит за освобождаването ви и иска да го предотврати така, както казвате. Виждате, че съм напълно откровен с вас.

— Ваше преосвещенство винаги се е ссславил с правдивостта си — забеляза с горчивина Стършелът.

— Вие, разбира се, знаете — продължи Монтанели, — че по закон властта ми не се простира над светските дела. Аз съм епископ, а не легат. Но аз имам доста голямо влияние в областта и смятам, че полковникът не би посмял да прибегне до такива крайни мерки, без да има поне моето мълчаливо съгласие. До днес аз бях безусловно против неговия план. Но той се мъчи упорито да преодолее моите възражения, като ме уверява, че в четвъртък, когато народът се събере за процесията, има голяма опасност за нов въоръжен опит за

——

1 Cosi fan tutti (лат.) — всеки прави така.

освобождаването ви — опит, който възможно е да свърши с кръвопролитие. Следите ли мислите ми?

Стършелът гледаше разсеяно през прозореца. Той се обърна и отговори с унил глас:

— Да, слушам.

— Изглежда, че наистина не сте достатъчно добре, за да продължим разговора тази вечер. Да дойда ли утре сутринта? Въпросът е много сериозен и аз искам да съсредоточите цялото си внимание.

— Предпочитам да свършим сега — отвърна със същия тон Стършелът. — Аз следя всяка ваша дума.

— Ако е вярно — поде наново Монтанели, че наистина има опасност заради вас да станат безредици и да се стигне до кръвопролитие, аз поемам върху себе си извънредно голяма отговорност, като се противопоставям на полковника. Мисля, че в твърденията му има поне известна истина. От друга страна, склонен съм да вярвам, че личната му неприязън към вас му пречи до известна степен да бъде безпристрастен и че може би преувеличава опасността. Това ми се струва още по-възможно, след като видях с очите си тази срамна жестокост.

Монтанели погледна ремъците и веригите, които лежаха на пода, и продължи:

— Да дам съгласието си, значи да ви убия. Ако откажа, излагам на опасност живота на невинни хора. Аз дълго мислих над всичко това и се стремях с цялото си сърце да намеря изход от тази ужасна алтернатива. Сега най-после намерих решението.

— Да ме убиете и сспасите живота на невинните хора, разбира се — единственото решение, до което може да стигне добрият християнин. „Ако дясната ти ръка съгреши…“1 и така нататък. Нямам честта да бъда дясната ръка на ваше преосвещенство и съм съгрешил пред вас. И-изводът е ясен. Не можехте ли да ми кажете това без толкова дълъг увод?

Стършелът говореше вяло, безучастно и с пренебрежение, като човек, на когото вече е дотегнал целият този разговор.

— Е — добави той след кратко мълчание, — това ли е решението ви, ваше преосвещенство?

— Не.

——

1 Ако дясната ти ръка съгреши (отсечи я) — думи на Христос от библията.

Стършелът се раздвижи, сложи ръце под главата си и погледна Монтанели с притворени очи. Кардиналът бе навел глава, като че ли беше дълбоко потънал в мислите си, и почукваше леко с пръсти по облегалката на стола. О, този стар и тъй познат жест!

— Аз реших — каза Монтанели, като повдигна най-после глава — да постъпя така, както, предполагам, никой не е постъпвал досега. Когато научих, че искате да ме видите, реших да дойда и да ви разкажа всичко, което вече изпълних, и да поставя въпроса във вашите собствени ръце.

— В… моите ръце?

— Синьор Риварес, аз дойдох при вас не като кардинал, епископ или съдия. Дойдох при вас като човек при човека. Не ви питам дали са ви известни някакви планове, каквито полковникът подозира. Разбирам много добре, че и да знаете нещо, това е ваша тайна, която няма да ми откриете. Но искам да се поставите на моето място. Аз съм стар и сигурно няма да живея още дълго. Искам да отида в гроба с неопетнени от кръв ръце.

— Ръцете ви не са ли опетнени досега, ваше преосвещенство?

Монтанели едва забележимо побледня, но продължи с тих глас:

— През целия си живот съм се противопоставял на насилието и жестокостта, където и да съм се сблъсквал с тях. Винаги съм бил против смъртното наказание във всички негови форми. През миналия режим съм протестирал многократно и настойчиво срещу военните трибунали и затова изпаднах в немилост. До днес съм използувал влиянието и властта, които съм имал, само на страната на милосърдието. Моля ви да ми повярвате поне, че говоря истината. Сега съм изправен пред трудна задача. Ако откажа на полковника, излагам града на безредици и всички последствия от тях. И за какво — за да спася живота на човек, който богохулствува срещу моята религия, който ме е клеветил и лично оскърбявал (макар че това не е толкова важно) и който, аз съм твърдо убеден, ако бъде помилван, ще използува живота си, за да върши злини. Но все пак — става дума за един човешки живот.

Той замълча за малко и после отново заговори: — Синьор Риварес, всичко, което знам за вашата дейност, според мене е лошо и злонамерено и дълго ви смятах за неразумен, жесток и безскрупулен човек. До известна степен аз продължавам да съм на това мнение и сега. Но през последните две седмици вие показахте, че сте храбър човек и че сте верен на приятелите си. Освен това вие накарахте войниците да ви обичат и уважават, а не всеки човек би могъл да постигне това. Може би греша в преценката си за вас, може би вие сте по-добър, отколкото изглеждате външно. Към този по-добър човек във вас се обръщам и тържествено ви моля да ми кажете по съвест, честно — как бихте постъпили, ако бяхте на мое място?

Настъпи продължително мълчание. После Стършелът погледна Монтанели.

— Най-малко сам щях да взема решение за своите действия и щях да поема отговорност за последствията им. Нямаше да се промъквам при други хора така страхливо, както правят християните, за да ги моля те да разрешат моите затруднения.

Ударът беше така внезапен, необикновената сила и страст, с които Стършелът произнесе тези думи, така контрастираха с предишната му безучастност, сякаш той бе свалил маска от лицето си.

— Ние, атеистите — продължи яростно той, — смятаме, че ако човек трябва да носи някакво бреме, той трябва да го носи с достойнство. Превие ли се под товара — е, толкова по-зле за него. Но християнинът пълзи и хленчи пред своя бог или пред неговите светии. Ако и те не му помогнат, обръща се към враговете си — той винаги ще намери гръб, върху който да стовари бремето си. Няма ли във вашата библия, молитвеник и лицемерни богословски книги достатъчно правила, та идвате при мене, за да ви науча как да постъпите? О, небеса! Не ми ли стига моето бреме, че трябва да понеса върху плещите си и вашата отговорност? Вървете при вашия Христос, нали той е съветвал последователите си да дадат всичко, което имат. Направете същото и вие. Най-после — ще убиете само един атеист — човек от лагера на противника, Ь това не е кой знае колко голямо престъпление.

Той спря, за да си поеме дъх, и отново избухна.

— И вие говорите за жестокост! Онова тъпо магаре не би могло да ме измъчи така, дори и цяла година да се опитва. Не му стига ум. Всичко, което той може да измисли, е да затегне ремъка, а когато няма къде повече да се затяга, той ще е изчерпил възможностите си. Всеки глупак може да направи това! А вие — „Подпишете собствената си смъртна присъда, моля. Моето нежно сърце не ми позволява да направя това сам.“ О! Подобно нещо може да измисли само християнинът, кроткият състрадален християнин, който пребледнява само като види един стегнат ремък. Как не се досетих още когато влязохте като ангел на милосърдието, възмутен от „варварството“ на полковника, че едва сега започна истинското мъчение! Защо ме гледате така? Дайте съгласието си. разбира се, и си вървете в къщи да вечеряте. Не си струва да се тревожите за всичко това. Кажете на полковника, че може да ме разстреля, да ме обеси — както му е по-удобно, да ме опече жив, ако това ще му достави някакво удоволствие… и край на всичко.

Стършелът бе почти неузнаваем. Той беше вън от себе си от ярост и отчаяние, задъхваше се и трепереше, в очите му, като в очите на дива котка, блестяха зелени пламъчета.

Монтанели се бе изправил и го гледаше мълчаливо. Той не можеше да проумее потока от необуздани оскърбления, но чувствуваше дълбочината на отчаянието, което ги бе предизвикало. И като разбра това, прости му всички минали обиди.

— Успокойте се — каза той. — Съвсем не исках да ви измъча така. Не съм и помислил да стоваря своето бреме върху вас, защото знам, че и без това ви е непосилно тежко. Никога и към нито едно живо същество не съм постъпвал така…

— Това е лъжа! — извика с горящи очи Стършелът. — а в епископството?

— Епископството?

— О! Забравили сте? Така лесно е да се забрави! „Ако поискаш, Артур, ще кажа, че не мога да замина.“ Вместо вас аз трябваше да реша вашия живот — аз, на деветнадесет години. Ако това не беше толкова чудовищно, щеше да бъде смешно.

— Спрете! — изстена отчаяно Монтанели и хвана главата си. После безпомощно отпусна ръце и отиде бавно до прозореца. Той седна на дъската на прозореца, опря ръка и притисна челото си о решетката. Стършелът лежеше и го наблюдаваше разтреперан.

След малко Монтанели стана и отново се приближи до Стършела. Устните му бяха сини като пепел.

— Простете ми — каза той, като се мъчеше упорито да запази обикновения си спокоен вид, — но трябва да се прибера в къщи. Аз — не се чувствувам добре.

Той трепереше като трескав. Всичкият гняв на Стършела се стопи.

— Padre, нима не виждате…

Монтанели отстъпи назад и спря неподвижен.

— Само не това! — прошепна най-после той. — Господи, всичко друго, но не и това! Ако полудявам…

Стършелът се привдигна на лакът и хвана треперещите му ръце.

— Padre, нима не разбирате, че аз не съм се удавил наистина?

Ръцете, които държеше, изведнъж се вкочаниха и изстинаха. Настъпи мъртва тишина, после Монтанели коленичи и притисна лицето си до гърдите на Стършела.

Когато той отново вдигна глава, слънцето беше залязло и последните червени отблясъци гаснеха на запад. Те бяха забравили за времето и пространството, за живота и за смъртта. Забравили бяха дори, че са врагове.

— Артур — прошепна Монтанели, — нима си жив? Върна ли се при мене от страната на мъртвите?

— На мъртвите… — повтори Стършелът и потрепера. Той лежеше, сложил глава върху ръката на Монтанели, като болно дете в прегръдката на майка си.

— Ти се върна — най-после се върна! Стършелът тежко въздъхна.

— Да — каза той, — и вие трябва да се борите срещу мене или да ме убиете.

— О, замълчи, carino! Защо говориш за това сега? Ние с тебе бяхме като две деца, заблудили се в мрака, и на всеки от нас се струваше, че другият е привидение. Сега ние отново се намерихме и се върнахме при светлината. Бедно мое момче, колко много си се променило — колко много си се променило! Сякаш вълните на целия океан от човешка мъка са минали над главата ти — над тебе, който беше изпълнен с радостта на живота! Нима си жив, Артур? Толкова често съм сънувал, че се връщаш при мене, а като се събудя, виждам, че отвън наднича тъмнината и край мене е пусто. И как мога да знам сега, че няма да се събудя пак и да открия, че всичко е било сън? Дай ми нещо осезаемо, разкажи ми всичко, което се е случило с тебе.

— Всичко стана много просто. Скрих се на един товарен кораб като беглец и пристигнах в Южна Америка.

— И там?

Там… живях, ако може да се нарече това живот, докато — о, от времето, когато ми преподавахте философия, досега аз видях, че по света има не само духовни семинарии! Казвате, че сте ме сънували — да, аз също ви сънувах… Той млъкна внезапно и потрепера.

— Веднъж — започна той пак неочаквано, — когато работех на една мина в Еквадор…

— Като миньор?

Не, като помощник на миньорите — вършех всякаква работа, заедно с други кули1. Спяхме в една барака до самия вход на шахтата. Една нощ — и тогава бях болен от същата болест, от която страдах напоследък, а през деня бях пренасял камъни под палещото слънце — навярно съм бил замаян, защото видях, че вие застанахте на вратата. Държахте разпятие, също като това тук на стената Вие се молехте и минахте край мен без да се обърнете. Аз ви извиках за помощ — да ми дадете отрова или нож, нещо, с което да сложа край на болките, преди да съм полудял. И вие… а!…

——

’ Кули — носач, возач или изобщо черноработник в Далечния изток.

Той покри очи с едната си ръка. Монтанели все още държеше другата.

— По лицето ви разбрах, че сте ме чули, но дори не се обърнахте, а продължихте да се молите. Чак когато свършихте и целунахте разпятието, вие ме погледнахте и прошепнахте: „Много ми е мъчно за тебе, Артур, но не смея да го покажа, защото Той ще се разсърди“. И аз погледнах Христос и видях, че дървеният образ се смее…. После, когато се опомних, когато погледнах бараката и болните от проказа кули, аз разбрах, почувствувах, че за вас е много по-важно да спечелите благоволението на този ваш сатанински бог, отколкото да ме избавите от ада. И аз запомних това. Забравих го само преди малко, когато ме докоснахте, защото… бях болен, а някога ви обичах. Но сега между нас не може да има нищо освен война, война и война. Защо искате да държите ръката ми? Не виждате ли, че докато вярвате във вашия Исус, ние можем да бъдем само врагове?

Монтанели сведе глава и целуна обезобразената ръка.

— Артур, мога ли да не вярвам в него? Ако запазих вярата си през всичките тези страшни години, как мога някога вече да се съмнявам в него, след като той отново те върна при мене?

Спомни си — аз мислех, че съм те убил.

— Това все още ви предстои да извършите.

— Артур!

Това беше вик на истински ужас, но Стършелът продължи, без да му обръща внимание.

— Каквото и да правим, нека бъдем честни и да не се колебаем. Вие и аз стоим от двете страни на една пропаст и няма надежда ръцете ни да се докоснат, колкото и да ги протягаме. Ако сте решили, че не можете или не искате да се откажете от онова нещо — той погледна отново разпятието на стената, — трябва да се съгласите с това, което полковникът…

— Да се съглася! Господи… да се съглася… Артур, но аз те обичам!

Лицето на Стършела болезнено се изкриви.

— Кого обичате повече — мен или онова там? Монтанели бавно се изправи. Самата му душа се сгърчи в ужас и той сякаш се смали, почувствува се слаб, стар и посърнал, като осланен лист. Той се бе пробудил и наоколо му пак бе пустота и мрак.

— Артур, имай поне малко милост към мене…

— А колко милост имахте вие, когато с лъжите си ме прокудихте да стана роб в захарните плантации? Сега треперите о,тия милосърдни светци! Такъв човек допада на господабога, човек, който се разкайва за греха си и продължава да живее. Не той ще умре, а само синът му. Казвате, че ме обичате… твърде скъпо ми е струвала вашата любов! Мислите, че мога да залича всичко и с няколко нежни думи да се превърна в предишния Артур — аз, който съм мил чинии в мръсни вертепи и съм бил коняр на фермери, по-големи скотове от собствения си добитък? Аз, който съм бил клоун с островърха шапка и звънчета в пътуващ цирк… слуга и момче за поръчки при матадорите на арената за бой с бикове; аз който съм бил роб на всеки звяр, пожелал да стъпи с крак на врата ми; аз, когото са оставяли да гладува, когото са заплювали и мачкали с крака; аз, който съм се молил за плесенясали огризки и на когото са отказвали, защото право на тях имаха най-напред кучетата? О, какъв смисъл има всичко това? Как мога да ви разкажа за онова, което ми причинихте? А сега… обичате ме! Колко ме обичате! Достатъчно ли, за да се откажете от своя бог заради мене? О, какво е направил за вас този вечен Христос… какво е изстрадал той за вас, за да го обичате повече от мене? Скъп ви е заради пробитите му с гвоздеи ръце? Погледнете моите! Вижте тук и тук, и тук…

Той разкъса ризата си и показа ужасните белези.

— Padre, вашият бог е самозванец, раните му са подправени. Цялото му страдание е един фарс! Аз имам право на вашето сърце! Padre, няма болка, която да не сте ми причинили! Да знаехте само какъв е бил животът ми! И все пак аз не исках да умра! Аз понесох всичко и въоръжих душата си с търпение, за да се върна и да се боря срещу вашия бог. Тази цел държах като щит пред сърцето си, тя ме спаси от лудост и от втора смърт. И сега, когато се връщам, намирам на моето място пак този лъжемъченик, който е бил разпънат на кръста само за шест часа и отново възкръснал от мъртвите! Padre, аз бях разпънат цели пет години и също възкръснах от мъртвите.. Какво ще направите с мене сега! Какво ще направите с мене? Той замлъкна. Монтанели седеше като някаква каменна статуя или като мъртвец. Отначало, под огнения поток на Стършеловото отчаяние, той се бе поразтреперал, бе се свил инстинктивно като от ударите на камшик. Но сега той седеше съвсем спокойно. След дълго мълчание той вдигна очи и заговори безжизнено, с примирение:

— Артур, можеш ли да ми обясниш по-ясно? Ти така ме объркваш, ужасяваш, че не мога да те разбера. Какво искаш от мене?

Стършелът обърна към него призрачно-бледото си лице.

— Нищо не искам. Любовта може ли да се изисква насила? Вие сте свободен да изберете между двама ни този, който ви е по-скъп. Ако обичате повече него, изберете него.

— Не те разбирам — повтори Монтанели унило. — Какво мога да избирам? Миналото не мога да залича.

— Трябва да изберете един от нас. Ако ме обичате, свалете този кръст от шията си и тръгнете с мене. Приятелите ми подготвят ново бягство и с ваша помощ те могат да го уредят лесно. После, когато сме в безопасност, отвъд границата, признайте ме публично за свой син. Ако пък не ме обичате достатъчно, за да направите това, ако този дървен идол ви е по-скъп от мене, тогава идете при полковника и дайте съгласието си. И ако отивате, идете веднага, спестете ми мъката да ви гледам. И без това ми е достатъчно тежко.

Монтанели вдигна глава и потръпна. Беше почнал да разбира.

— Аз ще се свържа с приятелите ти, то се знае. Но да дойда с тебе… е невъзможно… аз съм свещеник.

— Аз не приемам никаква милост от свещеници. Не мога да правя повече компромиси, padre, достатъчно съм страдал от тях и от последствията им. Трябва да се откажете, от господ и свещеническия сан или от мене.

— Как мога да се откажа от тебе? Артур, как мога да се откажа от тебе?

— Тогава откажете се от него. Трябва да изберете един от двама ни. Нима искате да ми дадете само част от своята любов — половината на мене и половината на вашия сатанински бог? Аз няма да приема трохите от трапезата му. Ако принадлежите на него, значи не можете да принадлежите на мене.

— На две ли да разкъсам сърцето си? Артур! Артур! Нима искаш да обезумея?

Стършелът удари с ръка в стената.

— Трябва да изберете един от нас — повтори той още веднъж.

Монтанели извади от пазвата си една малка кутийка, в която имаше парченце изтрита и измачкана хартия.

— Гледай! — каза той.

„Вярвах във вас като в бог. Но бог е идол, направен от глина, който аз мога да разбия с чук. А вие ме измамихте с една лъжа.“

Стършелът се засмя и върна листчето.

— Колко ччудно млад е човек на деветнадесет години. Толкова лесно ти се струва да вземеш чук и да разбиваш. Така е и сега, само че аз съм под чука. Колкото до вас — има много други хора, които можете да мамите с лъжи, а те дори няма да открият това.

— Както желаеш — каза Монтанели. — На твое място може би и аз щях да бъда тъй безсърдечен — един бог знае. Не мога да направя това, което искаш, Артур, но ще направя онова, което мога. Ще уредя бягството ти, а когато ти бъдеш в безопасност, с мене ще стане случайно нещастие в планината или по грешка ще взема друго приспивателно лекарство — избери, каквото ти харесва. Ще те задоволи ли това? Нищо друго не мога да направя. Голям грах е, но вярвам, че той ще ми прости. Той е по-милостив…

С остър вик Стършелът простря напред ръце.

— О, това е вече много! Прекалено много! Какво съм направил, та да мислите за мене така? Какво право имате… Да не би да искам да си отмъстя! Не виждате ли, че искам само да ви спася? Никога ли няма да разберете, че ви обичам.

Той взе ръцете на Монтанели и ги покри с парещи целувки и сълзи.

— Padre, елате с нас! Какво общо имате с този мъртъв свят на попове и идоли? Те са покрити с праха на отминали векове, те са прогнили, те са отровни и извратени. Напуснете тази заразена от чума църква — елате с нас светлина! Padre, ние сме животът и младостта, ние сме вечната пролет, ние сме бъдещето! Padre, зората е вече изгряла не искате ли да бъдете с нас при изгрева? Събудете се и нека забравим страшните кошмари, събудете се и ще започнем живота си отново! Padre, аз винаги съм ви обичал винаги, дори и когато ме убиете. Нима ще ме убиете пак?

Монтанели изскубна ръцете си.

— О, нека бог се смили над мене! — извика той. — Ти имаш очите на майка си!

Над тях се спусна странна тишина — продължителна и дълбока и неочаквана. В сивия здрач те се гледаха един сърцата им бяха застинали от страх.

— Ще ми кажеш ли още нещо? — прошепна Монтанели Ще ми дадеш ли някаква надежда?

— Не. Животът не ми е нужен за друго, освен за да се боря с поповете. Аз не съм човек, аз съм меч. Ако ме оставите значи утвърждавате мечовете.

Монтанели се обърна към разпятието.

— Господи! Чуй…

Гласът му заглъхна без отговор в пустата тишина. Само у Стършела отново се разбуди злият дух на присмеха.

— П-повикайте го по-силно, той може би сспи… Монтанели се сепна, като че ли го бяха ударили. За миг той остана прав, загледан пред себе си. После седна в края на нара, закри лицето си с ръце и зарида. По тялото на Стършела преминаха тръпки, изби го студена пот. Той знаеше какво значат тези сълзи.

Той покри главата си с одеялото, за да не чува. Не бе ли достатъчно, че трябва да умре — той, който бе тъй жизнен, изумително жизнен. Но той не можеше да заглуши риданйето — то звънеше в ушите му, биеше в мозъка, пулсираше в гърдите му. А Монтанели продължаваше да плаче и сълзите капеха между пръстите му.

Най-после риданията стихнаха и той избърса очите си с носна кърпа, както правят разплаканите деца. Като се изправи, кърпата падна от коляното му на пода.

— Излишно е да говорим повече — каза той. — Разбираш ли ме?

— Разбирам — отговори Стършелът с мрачна покорност. — Не сте виновен вие. Вашият бог е гладен и трябва да бъде нахранен.

Монтанели се обърна към него. В гроба, който скоро щеше да бъде изкопан, нямаше да бъде по-тихо. Те се гледаха в очите мълчаливо, както двама влюбени, откъснати насила един от друг, биха се взирали през непреодолима преграда.

Стършелът пръв наведе очи. Той се смъкна надолу и закри лицето си. И Монтанели разбра, че това значи: „Вървете си!“ Обърна се и излезе от килията.

В следния миг Стършелът подскочи.

— О, не мога да понеса това! Padre, върнете се! Върнете се!

Вратата бе затворена. Той се огледа бавно, с див, втренчен поглед и разбра, че всичко е свършено. Галилеянинът1 беше победил.

Цяла нощ долу, на двора, тревата шумоля тихо — тревата, която щеше тъй скоро да увехне, изтръгната с лопата. И цяла нощ Стършелът лежа сам в тъмнината и плака.

СЕДМА ГЛАВА

Военният съд бе свикан във вторник сутринта. Процедурата беше много кратка и проста — обикновена формалност, която трая едва двадесет минути. Пък нямаше за какво да се губи много време — защита не бе допусната, а единствените свидетели бяха ранените — шпионинът и офицерът — и няколко войници. Присъдата бе предварително определена. Монтанели бе изпратил исканото му неофициално съгласие и съдиите (полковник Ферари, местният драгунски майор и двама офицери от швейцарската

——

1 Галилеянинът — Христос — според библията, роден в Галилея.

гвардия1 нямаха много работа. Обвинителният акт беше прочетен гласно, свидетелите дадоха показанията си, присъдата бе подписана и след това прочетена на осъдения с подходяща тържественост. Той я изслуша мълчаливо и когато го попитаха според установения ред има ли да каже още нещо, само махна нетърпеливо с ръка. До гърдите му бе скрита кърпата, която Монтанели беше изпуснал. Цяла нощ Стършелът я бе целувал, плакал бе над нея като над живо същество. Сега той слушаше бледен и безучастен, край клепачите му още имаше следи от сълзи, но думите: „на разстрел“, изглежда, малко му подействуваха. Когато те бяха произнесени, зениците на очите му се разшириха — и това бе всичко.

— Върнете го в килията му — каза комендантът, когато всички формалности бяха извършени и сержантът, който очевидно едва сдържаше сълзите си, докосна рамото на неподвижната фигура.

Стършелът трепна леко и се обърна.

— Ах, да — каза той, — забравих.

Лицето на коменданта изразяваше нещо като съжаление. По природа той не бе жесток човек и в дъното на душата си се срамуваше малко от ролята, която бе играл през последния месец. Сега, когато бе постигнал главната си цел, той бе склонен на всякакви малки отстъпки, които бяха в негова власт.

— Няма нужда да му слагате пак веригите — каза той, като погледна разранените и подути китки на Стършела. — И може да остане в своята килия. Килията за осъдените е ужасно тъмна и мрачна — добави той, като се обърна към племенника си — и всъщност това е само формалност.

Той се покашля и пристъпи от крак на крак с явно смущение. После извика назад сержанта, който излизаше от стаята заедно със затворника.

— Почакайте, сержант, искам да поговоря с него. Стършелът не се помръдна и гласът на коменданта сякаш увисна във въздуха.

— Ако искате да предадете нещо на вашите приятели или

——

1 Швейцарската гвардия — наемна войска в Папската област, попълвана предимно от швейцарци.

роднини… Предполагам, че имате роднини? Отговор не последва.

— Е, помислете и кажете на мене или на свещеника. Аз ще се погрижа желанието ви да бъде изпълнено. Най-добре предайте на свещеника онова, което имате да кажете. Той ей сега ще дойде и ще остане при вас цяла нощ. Ако имате някакво друго желание…

Стършелът вдигна очи.

— Кажете на свещеника, че предпочитам да бъда сам. Нямам приятели и няма какво да съобщавам.

— Но нали ще искате да се изповядате.

— Аз съм атеист. Не искам нищо, оставете ме само на спокойствие.

Той каза това с глух и тих глас, без предизвикателство или раздразнение и бавно се обърна. На вратата той се спря пак.

— Забравих, полковник. Имам една молба към вас. Нека не ме завързват и да не закриват очите ми утре. Ще стоя съвсем спокойно.

В сряда сутринта, при изгрев слънце, го изведоха на двора. Той куцаше повече от обикновено и ходеше с явно усилие и болка, облегнат тежко на ръката на сержанта. Но на лицето му нямаше и следа от унилата покорност. Кошмарният ужас, който го подтискаше в пустата тишина, виденията и сънищата за страната на сенките изчезнаха заедно с нощта, която ги бе породила. Щом слънцето светеше, щом враговете му бяха тук, за да събудят отново борческия му дух, той не се боеше.

Шестимата карабинери, повикани за екзекуцията, бяха застанали в редица пред обвитата в бръшлян стена, същата напукана и порутена стена, по която бе пълзял през нощта на своето злополучно бягство. Войниците, наредени един до друг и стиснали карабините си в ръце, едва се сдържаха да не заплачат. Ужасно и невероятно им се струваше това, че са извикани да убият Стършела. Той, със своето хапливо остроумие, постоянен смях и светло, заразително мъжество, се беше вмъкнал в техния скучен и глух живот като заблуден слънчев лъч; а сега, когато трябваше да умре, и то от техните ръце, им се струваше, че ще помръкнат ярките небесни светила.

Под голямото смокинено дърво в двора го очакваше неговия гроб. Изкопан бе през нощта от ръце, работили с неохота, и по лопатата бяха капали сълзи. Като мина оттам, той погледна с усмивка черната яма, повехналата трева край нея и пое дълбоко дъх, за да усети мириса на прясно разровената пръст.

Близо до дървото сержантът изведнъж спря, а Стършелът погледна наоколо с най-светлата си усмивка.

— Тук ли да застана, сержант?

Сержантът кимна мълчаливо. В гърлото му сякаш имаше буца и той не би могъл да проговори,дори ако от това зависеше собственият му живот. Комендантът, племенникът му, лейтенантът на карабинерите, който щеше да командува, един лекар и един свещеник вече бяха на двора и пристъпиха напред със сериозни лица, малко смутени от предизвикателството, което излъчваха засмените очи на Стършела.

— Д-добро утро, господа! А, и негово преподобие също е станал толкова рано! Как сте, капитане? Днешната ни среща е по-приятна за вас от предишната, нали? Виждам, че ръката ви е още превързана. Това е, защото не свърших работата си както трябва. Тези приятели ще свършат своята по-добре, нали, момчета?

Той погледна мрачните лица на карабинерите.

— Този път поне няма да има нужда от превръзки. Хайде, хайде, не трябва да гледате на това така печално! Застанете мирно и покажете колко точно можете да стреляте. Скоро ще ви се отвори толкова работа, че няма да знаете как да се справите, и затова е нужно да се поупражните предварително.

— Сине мой — прекъсна го свещеникът, като излезе напред, а другите се отдръпнаха, за да ги оставят сами, — след няколко минути ще се представиш пред твоя създател. Не можеш ли да използуваш по-добре последните мигове, които ти остават за покаяние? Моля те да помислиш колко страшно е да умреш без опрощение, с всичките грехове, които тежат на душата ти. Когато застанеш пред твоя съдник, ще бъде вече късно за разкаяние. Нима ще се приближиш до високия му престол с насмешка на уста?

— С насмешка, ваше преподобие? Мисля, че вие и вашите приятели се нуждаете от такава проповед. Когато дойде нашият ред, ние ще употребим оръдия, а не половин дузина прости карабини и тогава ще видите дали се шегуваме.

— Ще употребите оръдия! О, нещастнико! Още ли не съзнаваш пред каква пропаст си застанал?

Стършелът погледна през рамото си към открития гроб.

— И ттъй, ваше преподобие мисли, че като ме спуснете там долу, вече сте се отървали от мене? Може би ще поставите отгоре и камък, за дда не ввъзкръсна „след три дни“? Не бойте се, ваше преподобие! Няма да посягам върху монопола ви на евтини театрални представления. Ще лежа тихо като ммишка там, където ме сложите. И все пак ние ще употребим оръдия.

— О, милостиви боже — извика свещеникът, — прости на този окаян човек!

— Амин! — изръмжа басово лейтенантът на карабинерите, а полковникът и неговият племенник се прекръстиха набожно.

Очевидно беше, че по-нататъшните увещания ще останат безрезултатни, затова свещеникът се отказа от безплодните си опити и се отстрани, като клатеше глава и шепнеше молитва. Кратките и прости приготовления се извършиха без повече отлагане. Стършелът зае необходимото положение и само за миг извърна глава да види величието на огненожълтия изгрев. Той повтори молбата си да не превързват очите му и с предизвикателния си поглед изтръгна неохотното съгласие на полковника. Те и двамата не помислиха как ще подействува това на войниците.

Стършелът ги гледаше усмихнат, а карабините в ръцете им трепереха.

— Готов съм — каза той.

Лейтенантът, леко разтреперан от вълнение, излезе напред. Той никога не бе командувал изпълнение на смъртна присъда.

— Готови — огън, бий!

Стършелът се олюля леко, но успя да запази равновесие.

Един неуверен изстрел бе одраскал бузата му и няколко капки кръв оросиха бялата яка. Друг куршум го бе ударил над коляното. Когато димът се разся, войниците погледнаха и видяха, че той още се усмихва и изтрива кръвта от страната си с болната ръка.

— Лошо стреляте, момчета! — каза той и гласът му се вряза, ясен и отчетлив, сред вкаменените от изумление нещастни войници. — Опитайте се още веднъж.

Една обща тежка въздишка и мъчителна тръпка преминаха през редицата на карабинерите. Всеки от тях се бе целил встрани с тайната надежда, че смъртоносният изстрел ще бъде изпратен от ръката на съседа му, не от неговата. А Стършелът все още стоеше и им се усмихваше. Те само бяха превърнали екзекуцията в изтезание и целият ужас трябваше отново да се повтори. Обхвана ги внезапен страх и отпуснали карабините си, те слушаха с отчаяние яростните проклятия и укори на офицерите, взираха се вцепенени в човека, когото бяха убили, но който все пак не бе мъртъв.

Комендантът размаха юмрук пред лицата на войниците и изкряска дивашки да застанат мирно, да насочат оръжието и по-скоро да сложат край на всичко това. Той също като тях бе напълно разстроен и не смееше да погледне ужасната фигура, която продължаваше да стои, да стои, не искаше да падне. Когато Стършелът му заговори, той се стресна и затрепера от звука на подигравателния му глас

— Довели сте тази сутрин взвод новобранци, полковник! Да видим дали аз ще мога да се справя с тях по-добре. Хайде, момчета! Ей ти, вляво, вдигни оръжието по-високо. За бога, човече, в ръката си държиш карабина, а не тиган! Прицелихте ли се всички? Хайде сега! Готови — огън…

— Бий — прекъсна го полковникът, като изскочи напред. Непоносимо бе да се гледа как този човек командува своя собствен разстрел.

Последва още един нестроен и недружен залп и редицата се превърна в група от разтреперани хора, които гледаха втренчено пред себе си с диви очи.Един от войниците дори не беше стрелял, той бе захвърлил карабината си, свил се беше на земята и стенеше задъхан „Не мога… не мога!“

Димът се разпръсна бавно, стопи се в блясъка на ранната утринна светлина. И те видяха, че Стършелът бе паднал, но видяха също, че той все още не беше мъртъв. В първия миг войниците и служебните лица останаха като вкаменени и наблюдаваха Стършела как се гърчи на земята, как се бори със смъртта. После лекарят и полковникът извикаха и се спуснаха напред, защото той се беше повдигнал на едното си коляно и пак гледаше войниците, и пак се смееше.

— И този път не улучихте! Опитайте… отново… момчета… може би ще успеете…

Изведнъж той се олюля и падна встрани върху тревата.

— Мъртъв ли е? — попита едва чуто полковникът. Лекарят коленичи, сложи ръка на кървавата риза и отговори тихо:

— Мисля, че да — слава богу!

— Слава богу! — повтори полковникът. — Най-после! Племенникът му го хвана за ръката.

— Чичо! Кардиналът! На вратата е и иска да влезе.

— Какво?! Не може да влезе, не разрешавам! Какво прави караулът? Ваше преосвещенство…

Вратата се бе отворила и затворила, Монтанели вече стоеше на двора и гледаше пред себе си с неподвижни и страшни очи.

— Ваше преосвещенство! Трябва да ви помоля… тази гледка не е за вас! Присъдата е току-що изпълнена и тялото още не е…

— Дошъл съм да го видя — каза Монтанели.

В този миг на коменданта се стори, че гласът и движенията му са като на лунатик.

— О, господи! — извика внезапно един от войниците и комендантът бързо се обърна.

Да, наистина…

Окървавеното тяло започна наново да се гърчи и стене върху тревата. Лекарят се спусна и сложи главата на коляното си.

— Побързайте с отчаяние извика той. — Побързайте, диваци! Широки струи кръв го обливаха! Това е непоносимо! обливаха ръцете му, конвулсиите на тялото, което лекарят държеше, разтърсваха и него от глава до пети. Докато той като обезумял се озърташе за помощ, свещеникът се наведе над рамото му и допря разпятието до устните на умиращия.

— В името на отца и сина…

Стършелът се надигна, опрян върху коляното на лекаря, и с широко отворени очи загледа право в разпятието.

Бавно, сред пълно, ледено мълчание, той вдигна простреляната си дясна ръка и отблъсна разпятието. Кървава следа остана върху лицето на Христос.

— Padre… задоволен ли е… вашият бог?

Главата му се отпусна назад върху ръката на лекаря.

— Ваше преосвещенство!

Кардиналът все още не беше се пробудил от своето вцепенение и полковник Ферари повтори по-силно:

— Ваше преосвещенство! Монтанели го погледна.

— Той е мъртъв.

— Мъртъв е, ваше преосвещенство. Няма ли да си тръгнете. Гледката е ужасна.

— Той е мъртъв — повтори Монтанели и отново погледна лицето на Стършела. — Докоснах го, той е мъртъв.

— Какво очаква той от човек, който има десет куршума в тялото си? — прошепна презрително лейтенантът.

Лекарят му отговори също шепнешком:

— Мисля, че го разстрои видът на кръвта. Комендантът хвана здраво ръката на Монтанели.

— Ваше преосвещенство, по-добре е да не го гледате повече. Ще разрешите ли свещеникът да ви изпрати до в къщи?

— Да… тръгвам.

Монтанели бавно се отвърна от окървавеното място и се отдалечи, последван от свещеника и сержанта. На вратата той се спря и погледна назад в страшна и няма почуда.

— Той е мъртъв.

Няколко часа по-късно Марконе се приближаваше към една малка къща на планинския склон, за да каже на Мартини, че вече не е нужно да жертвува живота си.

Всички приготовления за втория опит да се освободи Стършелът бяха привършени, тъй като този план бе много по-прост от предишния. Нагласено бе следната сутрин, когато процесията с тялото господне мине край хълма, на който бе крепостта, Мартини да излезе от тълпата, да извади скрития в пазвата си пистолет и да стреля в лицето на коменданта. В страшното объркване, което щеше да последва, двадесет въоръжени мъже трябваше да се спуснат внезапно към вратата, да нахълтат в кулата и заловят пазача, да влязат в килията на Стършела и да го изведат навън, като убиват или повалят всеки, който иска да им попречи. Вън от вратата те трябваше да отстъпват с бой и да прикриват изтеглянето на втори въоръжен конен отряд контрабандисти, който щеше да отнесе Стършела до едно сигурно скривалище в планината. От малката група заговорници единствено Джема не знаеше нищо за този план. Пазеха го в тайна от нея по изричното желание на Мартини. „Тя и без това ще го преживее много тежко“ — бе казал той.

Когато контрабандистът мина през градинската порта, Мартини отвори стъклената врата на верандата и излезе да го посрещне.

— Има ли някакви новини, Марконе?! Контрабандистът бутна назад широкополата си сламена шапка.

Двамата мъже седнаха на верандата. Никой от тях не произнесе дума. Още като видя лицето на Марконе под периферията на шапката, Мартини бе разбрал.

— Кога стана това? — попита той след дълго мълчание и неговият собствен глас му прозвуча тъжно и унило като всичко наоколо.

— Тази сутрин, при изгрев слънце. Научих от сержанта. Той е присъствувал и видял.

Мартини наведе поглед и махна едно клонче от ръкава си.

Суета на суетите1. И туй бе суета. Утре той трябваше да умре. А сега бленуваната страна изчезна, както приказната земя на златните мечти постепенно изчезва при залез слънце с настъпването на тъмнината. И той трябваше да се върне към света с обикновените дни и нощи, към света на Грасини и Гали, на ленгафриране и писане на памфлети, на споровете с другарите в партията и отегчителните интриги на австрийските шпиони, към старото уморително ежедневие на революционера. А някъде в дъното на съзнанието му имаше огромна празнина, която никой и нищо вече не можеше да запълни, след като Стършелът бе умрял.

Някой му задаваше въпрос и той вдигна глава в недоумение за какво още би могло да се говори.

— Какво казахте?

— Казах, че вие ще й съобщите новината, нали? Животът и целият ужас на живота се появиха отново върху лицето на Мартини.

— Как мога да й кажа? — извика той. — Все едно е да искате от мене да я убия. О, как мога да й кажа… как мога?

Той бе закрил очите си с ръце. Но и без да вижда, усети, че контрабандистът до него трепна и Мартини вдигна глава. На вратата стоеше Джема.

— Чухте ли, Чезаре — каза тя. — Всичко е свършено. Разстреляли са го.

ГЛАВА ОСМА

— „Introibo ad altare Dei“3

Монтанели стоеше пред високия олтар, заобиколен от свещеници и църковни служители, и четеше „Introit“ със силен и равен глас. Цялата катедрала блестеше в светлина и цветове. От празничното облекло на богомолците до колоните, украсени с ярка драпировка и венци от цветя, нямаше

——

1 Суета на суетите — .TW.H от библията.

2 „Introibo ad altare Dei“ (лат.) — Ще вляза в олтара на бога — началните думи на молитва.

нито едно мрачно петно. Над отворените врати се спускаха дълги пурпурни завеси и горещото юнско слънце пламтеше в гънките им като листата на червени макове из нивята. Религиозните ордени с техните свещи и факли, групите енориаши с кръстове и хоругви осветяваха полумрака на страничните олтари. И по пътеките имаше хоругви, чиито копринени дигош висяха до земята, а позлатените им дръжки и ресни грееха под сводовете. През цветните стъкла на прозорците струеше светлина, която блестеше в белите одежди на хористите с всички оттенъци на дъгата и падаше върху пода на олтара в оранжеви, лилави и зелени петна. Зад олтара висеше блестяща завеса от сребърен брокат. И на фона на тази завеса, на украшенията и светлините на олтара, фигурата на кардинала в дълга бяла мантия се възправяше като оживяла мраморна статуя.

Според обичая, в дни, когато имаше процесия, кардиналът само ръководеше литургията, без да служи. Затова, като се прочете „Indulgentiam“’. той напусна олтара и се отправи бавно към епископския трон, изпратен с ниски поклони от всички свещеници.

— Боя се, че негово преосвещенство не е добре — прошепна един каноник на съседа си, — днес той изглежда някак особен.

Монтанели сведе глава, за да му сложат обсипаната със скъпоценни камъни митра2. Свещеникът, който изпълняваше длъжността почетен дякон, я постави, погледна за миг Монтанели, после се наведе и прошепна тихо:

— Ваше преосвещенство, болен ли сте?

Монтанели се извърна леко към него и го погледна така, като че не го познаваше.

— Извинете, ваше преосвещенство! — промълви свещеникът, поклони се и се върна на мястото си, като се укоряваше, че е смутил молитвите на кардинала.

Литургията продължаваше по установения ред. Монтанели и златошитите му одежди отразяваха слънчевата светлина, а

——

1 Молитва за опрощение на греховете.

2 Митра — епископска корона.

тежките гънки на бялата му празнична мантия се разстилаха по червения килим. Пламъците на стотици свещи трепкаха между сапфирите по гърдите му, светеха в дълбоките му, застинали очи, но не събуждаха у тях блясък. И когато при думите „Benedicite, pater eminentissime“1 той се наведе да благослови тамяна и слънчевите лъчи заиграха сред диамантите, той приличаше на някакъв величествен и страшен леден дух от планините, увенчан с дъгата и наметнал плащ от сняг, дух, който разпръсква с протегнати напред ръце благословии или проклятия.

При изнасянето на светите дарове той слезе от трона си и коленичи пред олтара. Във всичките му движения се чувствуваше някаква странна скованост и когато той стана и се върна на мястото си, драгунският майор, който седеше в парадна униформа зад коменданта, прошепна на ранения капитан:

— Не го бива вече стария кардинал, вижда се. Върши

работата си като машина.

Толкова по-добре! — отвърна му също с шепот капитанът. — От проклетата амнистия насам той не е нищо друго освен воденичен камък на вратовете ни.

— Но все пак отстъпи за военния съд.

— Да, накрая. Но колко време мина, докато се реши. Господи, колко е задушно! На процесията всички ще получим слънчев удар. Жалко, че не сме кардинали, да носят балдахини над главите ни из целия път… Ш-шшт! Чичо ми гледа към нас!

Полковник Ферари се бе обърнал и гледаше строго двамата млади офицери. След важното събитие вчера сутринта той бе настроен набожно и сериозно и бе наклонен да ги упрекне, че нямат правилно отношение към това, което той смяташе за „неприятен служебен дълг“.

Церемониерите започнаха да събират и подреждат хората, които щяха да участвуват в процесията. Полковник Ферари стана от мястото си и се отправи към стъпалата на олтара, като даде знак на другите офицери да го последват. Когато литургията свърши и причастието бе поставено в кристалния

——

1 Benedicite, pater emmeniissime (лат.) — Благословете, ваше преосвещенство!

съд на свещеното слънце1, предстоятелят и свещениците се оттеглиха в сакристията2, да сменят одеждите си, и в катедралата се понесе лекият шум от полугласни разговори. Монтанели остана седнал на трона си, устремил пред себе си неподвижен поглед. Цялото развълнувано човешко море сякаш се надигаше край него и замираше укротено в краката му. Поднесоха му кадилница.той вдигна ръка като автомат и сложи в нея тамяна, без да погледне нито наляво, нито надясно.

Духовниците се бяха вече върнали or сакристията и го чакаха в олтара, но Монтанели седеше все така неподвижен. Почетният дякон, като се наведе да свали от главата му митрата, прошепна пак нерешително:

— Ваше преосвещенство! Кардиналът се огледа.

— Какво казахте?

— Сигурен ли сте,че няма да ви измори много процесията? Слънцето е твърде силно.

— Какво значение има слънцето?

Монтанели говореше със студен и равен глас и на свещеника отново се стори, че го е обидил.

— Простете, ваше преосвещенство. Помислих, че не сте добре.

Монтанели се изправи, без да отговори. Той спря за миг на горното стъпало на трона и попита със същия равен тон:

— Какво е това?

Дългият край на мантията му се спущаше по стъпалата и стигаше до пода на олтара. Монтанели сочеше едно огнено петно върху белия атлаз.

— Това е само слънчева светлина, която блести през цветното стъкло на прозореца, ваше преосвещенство.

— Слънчева светлина? Толкова ли е червена тя? Той слезе по стъпалата и коленичи пред олтара, като люлееше бавно кадилницата. После я върна на свещеника,

——

1 Свещеного слънце — съд от злато и кристал във форма на слънце, в който се слага причастието — „осветеният хляб“.

2 Сакристия — стая до олтара, където свещенициге се преобличат.

Светлината падаше на цветни петна върху голата му глава и широко отворените, обърнати нагоре очи, хвърляше червени отблясъци по бялото покривало, с което свещениците го намятаха.

Монтанели пое от дякона свещеното златно слънце и се изправи, а в това време хорът и органът подеха гръмко тържествена мелодия:

„Pange, lingua, gloriosi Corporis mysterium, Sanguinisque pretiosi Quern in mundi pretium, Fructus, ventris generosi Rex effudit gentium.“1

Носачите излязоха бавно напред и издигнаха над главата му копринения балдахин, а дяконите заеха местата си от дясната и лявата му страна и оправиха дългите дипли на мантията му. Когато послушниците се наведоха да вдигнат края на мантията от пода на олтара, християнските братства, които бяха начело на процесията, тръгнаха бавно и тържествено напред в редици по двама със запалени свещи в ръце.

Монтанели стоеше над тях, до олтара, неподвижен под белия балдахин и издигнал високо причастието, наблюдаваше минаващите край него. Двама по двама, със свещи, хоругви и факли, с кръстове, образи на светци и знамена те слизаха бавно по стъпалата на олтара, минаваха през храма между украсените с гирлянди колони и през разтворените пурпурни завеси излизаха на блесналата от слънце улица. Звукът на тяхното пеене замирише в далечен ромон, удавен в прииждащите все нови и нови гласове, а безкрайният поток течеше и все нови стъпки отекваха по плочите на катедралата.

Минаваха групи от енориаши в бели наметки и воали на лицата, после идваха братята на Мизерикордия2, облечени в черно от главата до петите, а очите им блестяха през дупките на маските,

——

1 Латински химни, в които се говори за спасение чрез проливане на невинна кръв.

2 Братята на Мизерикордия — хора, които се грижат за погребването на мъртвец.

След тях тържествено пристъпяха монасите: братятаскитници, боси, с почернели крака, с тъмни раса и качулки; мрачните, облечени в бяло доминиканци. После идваха църковните настоятели от областта, драгуните и карабинерите, местните полицейски чиновници, комендантът в парадна униформа, обкръжен от офицерите. След тях, понесъл голям кръст, вървеше дякон между двама послушници със запалени свещи в ръце. И тъй като завесите бяха разтворени широко, за да могат да минат те през вратите, Монтанели зърна за миг от своето място под балдахина сгряната от слънце и постлана с килими улица, украсените със знамена стени и облечените в бяло деца, които разпръскваха рози. Ах, розите, колко червени бяха розите!

Бавно, по установения ред, процесията вървеше, вървеше — човек след човек, багра след багра. Дългите бели раса, тежки и тържествени, отстъпваха място на пищни одежди и везани свещенически мантии. Минаваше висок, тънък златен кръст, издигнат над запалените свещи, после катедралните каноници, тържествени в своите снежнобели наметала. През олтара пристъпваше бавно капелан с голямо разпятие между два пламтящи факела, след него вървяха в крак църковни служители, които размахваха кадилници в ритъма на музиката. Носачите издигнаха балдахина по-високо, започнаха да броят стъпките си — „едно-две, едно-две“ и Монтанели тръгна по пътя на кръста1.

Надолу по стъпалата на олтара и през целия храм премина той; под разтворените завеси, които бяха толкова червени — толкова страшно червени, и се отправи към ослепително светлата улица, посипана с кървавочервени, повехнали рози, смачкани по червения килим от краката на многобройните богомолци. Процесията спря за миг при вратата, за да се сменят носачите на балдахина, после отново тръгна и Монтанели заедно с нея, стиснал в ръцете си свещеното

——

1 Пътят на кръста — напомняне за серията картини, които изобразяват отиването на Христос към разпятието. Преди да излезе от храма, процесията спира пред всяка от тях, за да се прочете по една молитва. За Монтанели — това е пътят на собственото му страдание.

слънце, а гласовете на хористите ту се усилваха, ту замираха край него в ритъма на разлюлените кадилници и равномерния тропот на стъпките.

„Verbum caro, panem verum,

Verbo carnem efficit,

Sitque sanguis, Christ! merum…“

Вечно кръв, вечно кръв! Килимът се простираше пред него като червена река, розите бяха като капки кръв по камъните… О, боже! Нима цялата ти земя и цялото ти небе са станали червени? Но какво значение има това за тебе, всемогъщи боже, за тебе, чиито устни са изцапани с кръв!

„Tantum ergo Sacramentum, Veneremur cernui.“

Той погледна през кристалния похлупак към светите дарове. Какво изтичаше бавно от причастието и капеше между лъчите на златното слънце, капеше по бялата му мантия? Какво беше виждал той да капе, да капе от една издигната ръка?

Тревата в двора на крепостта бе изтъпкана и червена — цялата червена, — там имаше толкова много кръв. Кръв течеше по бузата му, капеше от простреляната дясна ръка и бликаше в топла червена струя от раните по тялото му. Дори един кичур от косата му бе опръскан с кръв — косата на челото му бе мокра и сплъстена — ах, това беше предсмъртната пот, избила от ужасните болки.

Гласовете на хористите се извисяваха още повече и по-тържествено:

„Genitori, genitoque, Laus et jubilatio, Salus, honor, virtus, quoque Sit et benedictio.“

О, това вече не може да се понесе! Боже, ти който седиш на своя трон в бездушното небе и се усмихваш с кървави устни, който гледаш страданията и смъртта, не е ли достатъчно това? Не е ли достатъчно и без тази смешна игра на възхвала и благословия? Тяло Христово, ти, което умря за спасението на хората, кръв Христова, ти, която бе пролята за опрощението на греховете ни, не е ли достатъчно това?

А, повикай го по-силно, той може би спи!

Спиш ли, наистина, скъпа моя любов, и няма ли да се събудиш никога вече? Нима гробът пази тъй ревниво своята победа? Няма ли черната яма под дървото да те освободи поне за малко, радост на сърцето ми?

Тогава причастието под кристалния похлупак сякаш отговори и кръвта капеше, докато то говореше:

„Избрал си вече и се разкайваш за своя избор? Не е ли изпълнено желанието ти? Виж тези хора, които вървят в светлината, облечени в коприна и злато: заради тях ме положиха в черната яма. Виж децата, които пръскат рози, и послушай песните им, ако ти харесват: заради тях устата ми сега са пълни с пръст, а розите са червени от извора, избликнал от моето сърце. Виж как хората коленичат, за да пият от кръвта, която капе от края на мантията ти — заради тях бе пролята тя, за да утоли тяхната неугасима жажда. Защото писано е: «Няма по-велика любов от тази да дадеш живота си за своите приятели.»“1

О, Артур, Артур, има по-велика любов! Да дадеш живота на най-любимия си — не е ли по-велика любов?

И причастието отговори пак:

„Кой е най-любимият ти? Наистина не аз.“

И когато Монтанели поиска да проговори, думите замръзнаха на езика му, защото над тях се понесе песента на хористите като северен вятър над ледени вирове и ги обгърна в мълчание.

„Diceans: Accipite, quod trado vasculum. Omnes ex eo bibite. Dicens: Accipite, siiod trado vasqulum. Omnes ex eo bibite.“

Пийте, християни, пийте, всички вие! Не е ли ваша? Нали за вас червената струя обагри тревата, за вас изсъхна и загина живата плът. Яжте от нея, канибали, яжте от нея, всички вие! Този пир и тази оргия са за вас, това е денят на вашата

——

1 Думи на Христос.

радост! Бързайте, елате на празненството, влезте в процесията и вървете с нас, жени и деца, млади и стари мъже — елате за поделянето на плътта! Елате за разливането на кръвтавино и пийте от него, докато е червено, вземете и яжте от тялото…

О, боже, крепостта! Навъсена и мрачна, с порутените зъбчати стени и кули, тя се тъмнееше между голите хълмове и сякаш гледаше сърдито процесията, която се точеше из прашния път под нея. Железните зъби на решетката бяха спуснати над отвора на вратата и като звяр, залегнал на планинския склон, крепостта пазеше своята жертва. И все пак, колкото и здраво да са стиснати железните зъби, те ще бъдат счупени и разбити на парчета, а гробът в двора ще предаде своите мъртъвци. Защото християните вървят, вървят в тази огромна процесия към свещения кървав пир, както армия от изгладнели плъхове върви към пожъната нива. И техният повик е: „Дайте, дайте“, и никога няма да кажат: „Стига!“

„Не си ли задоволен сега? За тези хора бях пожертвуван аз. Ти ме погуби, за да могат да живеят те, И погледни, те вървят — всеки по своя път — и няма да разстроят редиците си.

Това е армия от християни, последователи на твоя бог. Те са много и силни Огън унищожава всичко пред тях, а зад тях бушува пламък. Земята пред тях е като райската градина, а зад тях — безплодна пустиня. Да, и нищо не може да им из бегне.“

И все пак, върни се, върни се при мене, скъпи мой, защото аз се разкайвам за избора, който направих. Върни се и ние двамата ще се промъкнем далеч оттук до някой тъмен и тих гроб, където тази лакома армия няма да ни намери. И там ние ще легнем прегърнати и ще спим, ще спим, ще спим. А гладните християни ще минават над главите ни в безмилостната дневна светлина и когато те крещят, че искат да пият кръв и да ядат плът, техният вик едва ще достига до ушите ни. И те ще отминават по своя път, и ще ни оставят на спокойствие.

А причастието отговори пак:

„Къде ще се скрия? Не е ли писано: «Те ще тичат надолу и нагоре из града, ще се катерят по стените, ще влизат в къщите, ще се вмъкват през прозорците като крадци?» Ако си построя гробница на върха на планината, няма ли да дойдат те и да я разбият? Ако си изкопая гроб в коритото на реката, няма ли да дойдат и да го изровят? Защото те умеят да си намират лов като копои. Заради тях са червени раните ми, за да могат да пият. Не чуваш ли какво пеят?“

А те пееха, като минаваха под пурпурните завеси на катедралната врата, защото процесията бе свършила и всичките рози бяха посипани.

„Ave, verum Corpus, natum De Maria Virgine: Vere passum, immolatum In cruce pro homine! Cujus latus perforatum Undem fluxit cum sanguinae; Esto nobis praegustatum Mortis in examinae.“

Когато песента замлъкна, кардиналът влезе в храма и мина между безмълвните редици от монаси и свещеници, които бяха коленичили всеки на своето място, издигнали запалените си свещи. И той видя, че гладните им очи са устремени към светото тяло, което той носеше, и разбра защо навеждат глави, когато той минава край тях защото тъмната струя се стичаше надолу по гънките на бялата му мантия, а стъпките му оставяха яркочервени следи върху плочестия под на катедралата.

Монтанели прекоси храма и стигна до преградата на олтара. Там носачите се спряха и той излезе изпод балдахина и се качи по стъпалата. Отляво и отдясно бяха коленичили облечените в бяло дякони с кадилници в ръце и капеланите с техните факли. И очите им блестяха жадно в ослепителната светлина, като гледаха тялото на агнеца1.

И докато Монтанели стоеше пред олтара, издигнал в кървавите си ръце нараненото и измъчено тяло на своята

——

1 Пасаж от библията.

2 Тялото на Христа.

убита любов, гласовете на гостите, поканени на пир с причастието, подеха нова песен:

„Oh salutaris Hostia, Bella praemunt hostilia, Da robur, fer, auxilium.“

А сега те идат да вземат,тялото… Иди тогава, скъпи мой, такава е горчивата ти съдба, и отвори небесните врати за тези гладни вълци, на които не може да се откаже. А за мене е отворена само вратата на най-страшния ад.

Когато почетният дякон постави свещения съд на олтара, Монтанели се отпусна там, където бе застанал, и коленичи на стъпалото. От белия олтар над него струеше кръв и капеше върху главата му. А гласовете на хористите звъняха, гърмяха под сводовете и отекваха под високия покрив:

„Uni trinoque Domino Sit sempiterna gloria: Qui vitam sine termino Nobis donet in patria.“

i,Sine ’termino, sine termino!’4 О, щастлив е бил Христос, който е могъл да падне под кръста си! О, щастлив е бил Христос, който е могъл да каже: „Свърши се!“ А тази участ няма край. Тя е вечна като пътя на звездите, като червея, който не умира, като огъня, който не угасва… „Sine termino,

sine termino!“

Уморено, но търпеливо кардиналът участвуваше в останалите церемонии, изпълняваше механично, по стар навик, обредите, които бяха вече загубили значението си за него. После, след благословията, той отново коленичи пред олтара и покри лицето си с ръце. Гласът на свещеника, който четеше списъка на индулгенциите2, ту се усилваше, ту изчезваше като далечен отзвук от един свят, към който той вече не принадлежеше.

Гласът замлъкна, Монтанели се изправи и простря ръка за тишина. Някои от богомолците вече се отправяха към вратите.

1 Sine termino (лат.) — Без край.

2 Индулгенции — списък на греховете, които черквата опрощава срещу заплащане.

Те се върнаха назад, като прошумяха бързо, а в това време из катедралата се понесе шепот: „Негово преосвещенство ще говори“.

Свещениците, изненадани и учудени, се приближиха до кардинала, а един от тях прошепна бързо:

— Ваше преосвещенство, сега ли смятате да говорите на народа?

Монтанели мълчаливо го отстрани с ръка. Свещениците се отдръпнаха, шушукайки помежду си. Това бе необикновено, дори нередно, макар че кардиналът имаше право да постъпи, както намери за добре. Той навярно щеше да съобщи нещо особено важно — да обяви някаква нова реформа в Рим или да предаде някое извънредно послание на светия отец.

Монтанели погледна от стъпалата на олтара към морето обърнати към него лица. С нетърпеливо очакване те гледаха как той стои над — тях — приличен на призрак, неподвижен и бял.

— Ш-шт! Тишина! — тихо подканяха водачите на процесията и шепотът в храма замря, като полъх на вятъра в шумолящите върхове на дърветата.

В пълно мълчание всички устремиха очи към бялата фигура на стъпалата на олтара. Монтанели заговори бавно и спокойно:

— В евангелието на св. Йоана е писано. „И така възлюби бог света, че отдаде своя син единороден, за да бъде светът спасен чрез него“. Днес е празник на тялото и кръвта на спасителя, който беше разпнат за вашето спасение, агнеца божи, който пое греховете на света, сина господен, който умря за вашите прегрешения. И вие се събрахте тук в тържествено, празнично облекло, за да вкусите от жертвата, принесена заради вас, и да отправите благодарност за тази велика милост. И аз знам, че тази сутрин, когато сте идвали на пир, да вкусите от тялото на спасителя, сърцата ви са били изпълнени с радост, когато сте си спомнили страданието на богасин, който умря за вашето спасение.

Но кажете ми, кой от вас помисли за другото страдание — за страданието на богаотец, който остави своя син да бъде разпнат? Кой от вас си спомни за мъката на бащата, когато той се наведе от своя небесен трон, за да види Голгота?

Аз ви наблюдавах днес, о, хора, когато вървяхте в редовете на тържествената процесия, и видях как вашите сърца се радват за опрощението на греховете ви, как ликувате за своето спасение. И ето аз ви моля да помислите — с цената на какво е купено вашето спасение. Скъпо е купено то, по-скъпо от рубина, купено е с цената на кръвта.

През редиците на слушателите премина вълнение. Свещениците в олтара се наклониха напред и зашушукаха. Но проповедникът продължи да говори и те замълчаха.

— И ето затова ви говоря днес. Говоря ви, защото аз гледах вашата немощ и вашата мъка, и малките деца край краката ви. И сърцето ми се изпълни от състрадание към тях. защото те трябва да умрат. После аз погледнах в очите на любимия ми син и видях в тях изкуплението чрез кръвта. А аз отминах по своя път и го оставих на съдбата му.

Това е опрощението на греховете. Той умря за вас и тъмнината го погълна. Той е мъртъв и няма да възкръсне. Той е мъртъв и аз нямам син. О, момчето ми, момчето ми!

Гласът на кардинала замря в дълъг, приличен на вопъл вик и гласовете на ужасените хора му отговориха като ехо. Всички духовници бяха станали от местата си, а почетните дякони се спуснаха напред, за да хванат ръката на проповедника. Но той я отдръпна, обърна се към тях внезапно и ги погледна с очите на разярен звяр.

— Какво е това? Не ви ли стига тази кръв? Почакайте да дойде и вашият ред, чакали! И вие ще се наситите!

Те се оттеглиха и се събраха един до друг, дишайки тежко и силно, а лицата им бяха станали тебеширено бели. Монтанели се обърна пак към хората в храма, а те се люлееха и вълнуваха пред него като житна нива пред ураган.

— Вие го убихте! Вие го убихте! И аз допуснах това, защото не исках вашата смърт. А сега, когато идвате при мене с лъжливите си хвалебствия и нечестиви молитви, аз се разкайвам, разкайвам се, че постъпих така! По-добре да бяхте загинали вие от вашите пороци в бездънния ад на вечните мъки, а той да беше жив. Струват ли толкова вашите почернели от чума души, та да се плати такава цена за тях? Но вече е късно… много късно! Аз крещя, но той не ме чува, удрям по гроба му, но той няма да се събуди. Стоя сам, сред пустиня, и гледам наоколо — от напоената с кръв земя, където е погребан къс от сърцето ми, до пустите и страшни небеса, които останаха за мене, нещастния. Аз се отказах от него, о, поколение от усойници, аз се отказах от него заради вас!

Вземете тогава това спасение, щом е ваше! Аз ви го захвърлям, както се захвърля кокал на глутница ръмжащи псета! Вие сте си платили за този пир! Елате тогава и яжте до насита, людоеди, кръвопийци — зверове, които се хранят с мърша! Вижте как от олтара тече пенливата, топла кръв от сърцето на моя любим — кръвта, която беше пролята за вас! Търкаляйте се, лочете, боядисайте лицата си червени с нея! Грабете, бийте се за тялото, изяжте го и ме оставете на мира! Това тяло беше пожертвувано за нас — вижте го как е изранено и кърваво, а в него все още пулсира мъченическият живот, то все още трепери от страшната смъртна агония. Вземете го, християни, и яжте!

Той бе грабнал свещеното слънце с причастието и го бе вдигнал над главата си, а сега го захвърли с трясък на пода. Металът иззвънтя, като се удари в каменната настилка, духовниците се спуснаха вкупом напред и двадесет ръце едновременно заловиха безумеца.

И едва тогава мълчанието в храма се разкъса в диви, истерични викове. Като събаряха столове и скамейки, удряха по вратите, блъскаха се и в бързината свличаха завеси и гирлянди, разплаканите хора се изляха на улицата като буен порой.