Свещеният крал [The Hallowed Hunt - bg]

14.

В късната сутрин храмовият площад вече се беше изпълнил с дворцови и кандидатдворцови опечалени. Ингрей видя неколцина от хората на Жеска по краищата на множеството — това означаваше, че лорд Хетвар вече е вътре. Младият мъж се запровира през гъстата тълпа — онези, които го познаваха, бързо му правеха път.

Небето беше ярко есенно синьо и той си отдъхна с облекчение, когато се скри от слънцето в сянката на портика. Най-хубавият му дворцов костюм беше тежък и го спарваше, тъмният сюртук без ръкави се оплиташе в меча. Слънцето напичаше здраво и в открития централен двор, където свещеният огън гореше с висок пламък на постамента си, и Ингрей примигна да нагоди очите си от светло към тъмно и после пак към светло. Мерна лейди Хетвар, в компанията на Жеска и на най-големия си син, тръгна към нея и се поклони. Тя му кимна любезно, като плъзна одобрително поглед по облеклото му, и се помести малко да му направи място, та да застане подобаващо до Жеска зад гърба й. Жеска го стрелна притеснено с очи, но понеже не даде друг признак за евентуални странични ефекти от последната им неприятна среща, Ингрей обнадеждено реши, че лейтенантът му не е споделил с никого за зловещия инцидент.

От другата страна на постамента стоеше конник Улкра заедно с неколцина от по-високопоставените слуги на принц Болесо, което означаваше, че домакинството в изгнание е пристигнало в Изтокдом точно според инструкциите. Улкра му кимна учтиво, макар че повечето от Болесовата свита, ескортирали фургона на покойния принц, отбягваха погледа му — дали защото усещаха презрението му, или защото ги беше страх от него, Ингрей не можа да прецени.

Откъм един каменен проход се издигна напев на храмов хор — добрата акустика му придаваше подобаваща дълбочина и печал. С бавна крачка пеещите дякони излязоха на двора — пет пъти по пет, по една петорка за всеки бог, облечени съответно в синьо, зелено, червено, сиво и бяло. Архисвещеният на Изтокдом ги следваше тържествено. Зад него шестима висши лордове носеха принца. Хетвар беше един от тях, също двамата братя кин Глигановброд и още трима графове.

Тялото на Болесо сигурно беше увито с пластове билки под парфюмираните му великолепни одежди, предположи Ингрей — но подутото му лице се виждаше. Погребението се беше забавило твърде много и при такава степен на разложение обикновено се използваше затворен ковчег. Само че смъртта на толкова знатен човек изискваше свидетели, колкото повече — толкова по-добре, за да не могат по-късно самозванци и претенденти да тормозят кралството.

Следващите в процесията бяха най-близките опечалени. Принц-маршалът Биаст, с великолепно облекло и уморено лице, придружен от Симарк, който носеше знамето на принц-маршала, с увит и пристегнат към дръжката флаг в знак за траур. Зад тях граф Конскарека подкрепяше съпругата си, принцеса Фара. Тъмната й рокля беше семпла до степен на суровост, кестенявата й коса — стегната назад и без скъпоценни фиби и панделки, лицето й — мъртвешки бяло на тъмния фон. Не беше висока като братята си и издължената челюст на Еленовшип при нея беше смекчена донякъде; не беше красавица, но беше принцеса, а гордата й осанка и държане обикновено компенсираха всеки недостатък. Днес изглеждаше само изтерзана и сломена.

Душата на коня в гърдите на граф Конскарека днес изглеждаше така здраво затисната, че можеше да се сбърка с обикновено мрачно настроение. „Трябва да разпитам Уенцел как го прави това“. Започваше да му става ясно как Уенцел се е прикривал толкова време от по-малко чувствителните сред Зрящите, но можеше само да гадае с цената на какво го е постигал.

С облекчение забеляза, че никой не е посмял да измъкне свещения крал от леглото му и да го натовари в някои стол или носилка, за да присъства на погребението на сина си. Ви било почти като две погребални носила едно след друго.

Ингрей последва лейди Хетвар, когато тя зае мястото си в процесията, и влязоха под купола на Сина на есента. Просторното помещение се напълни; зяпачи с по-нисък ранг се тълпяха и надничаха през входа откъм централния двор. Висшите лордове положиха погребалната носилка пред олтара на Сина, хорът изпя още един химн и архисвещен Фритин пристъпи напред да изпълни церемониите по последното изпращане на Болесо. Ингрей хвана ръце зад гърба си и се приготви да изтърпи обредите. Като цяло, и за негово облекчение, говорещите се изказваха кратко и официално, без да споменават за смущаващия начин, по който принцът се беше простил с живота си. Дори Хетвар се ограничи до няколко клишета за трагично преждевременната смърт на един толкова млад човек.

Откъм централния двор долетяха звуци и тълпата се разстъпи да пропусне процесията от свещени животни. Трима от дяконите, всичките като че глътнали бастуни, бяха нови, не от онези, които Ингрей беше видял при предишното си посещение тук. Великолепната ледена мечка Фафа беше сменена със забележително малка дългокосместа бяла котка, свила се кротко в ръцете на жена с белите одежди на Копелето. Момчето, което водеше медночервеното жребче, беше същото като преди — и макар да следеше внимателно животното си и архисвещения, погледът му все пак попадна за миг върху Ингрей над главата на лейди Хетвар и очите му се разшириха уплашено.

С изключително внимание всяко от животните биваше отвеждано до носилката, за да даде знак дали съответният бог е приел душата на Болесо. Едва ли някой очакваше благословията да е от синята кокошка на Дъщерята на пролетта или от зелената птица на Майката на лятото, но нервите на всички се опънаха, когато поведоха напред жребчето. Реакцията му можеше да се определи в най-добрия случай като нееднозначна и в най-лошия като несъществуваща, също като реакциите на сивото куче и на бялата котка. Дяконите, отговарящи за животните, изглежда, започваха да се притесняват. Биаст беше самото въплъщение на мрачна решителност, а Фара сякаш всеки миг щеше да припадне.

Означаваше ли това, че душата на Болесо е откъсната и прокълната, отблъсната дори от Сина на есента, който беше най-вероятният му пристан, обречена да витае, докато не се обезличи и не се стопи напълно? Или е била дотам омърсена от духовете на животните, които беше пожертвал и погълнал, че е попаднала в капан между световете на материята и на духа, в студ и неспирно терзание, както го беше описал Ингрей на Аяда?

Архисвещеният даде знак на Биаст, Хетвар и Просветен Левко — те бяха изчаквали встрани толкова незабелязано, че дори Ингрей ги видя чак сега — даде им знак да се приближат за тих разговор, после дяконите се заеха отново да преведат едно по едно животните покрай погребалната носилка.

Жегата и напрежението изведнъж затиснаха непоносимо Ингрей. Залата се залюля пред очите му. Дясната му ръка запулсира. Възможно най-тихо, той се оттегли към стената и опря рамене на хладния камък. Не стигаше. Когато жребчето затропа с копита към носилката, очите на Ингрей се подбелиха и той се срина на плочите, все едно костите му бяха станали на прах; ножницата му издрънча на пода.

И после, съвсем внезапно, стоеше в онова другото място, онова безкрайно пространство, където се бе озовал вече веднъж в разгара на битка. Само че сега май не беше призован тук за битка. Още си беше с дворцовото облекло, челюстта му още си беше човешка…

Откъм широка алея, обточена с ухаещи на есен дървета, се появи млад червенокос мъж. Беше висок, облечен като за лов с кожени гамаши и ботуши, с лък и колчан през гърба. Очите му бяха светли, искрящи като поток през гора; лунички се посипваха по носа му, а широката му уста се смееше. Носеше венче от есенни листа — кафяв дъб, червен клен, жълта бреза, а крачката му беше широка. Той сви устни и подсвирна и острият сладък звук прониза духа на Ингрей като стрела.

С дълги скокове от мъглата се появи огромен тъмен вълк с посребрена по краищата козина, изтича при младежа, със зейнали челюсти и глуповато провиснал език. Огромният звяр клекна до краката му, близна единия, търколи се на хълбок, сякаш приканваше червенокосия младеж да клекне и да го почеше по гъстата козина на шията — и той го направи и се засмя. Вълкът сякаш също се засмя, а после младежът стана.

С по-горделива стъпка, но пак така нетърпеливо, се появи и петнистият леопард. Аяда — изглеждаше объркана — вървеше до него. Вратът на леопарда беше закичен с гирлянда от есенни цветя, всичките лилави и наситено жълти, а оплетена от същите цветя верижка се проточваше към Аяда и се увиваше около китката й като кучешка каишка, само че кой водеше и кой беше воденият не ставаше ясно. Аяда беше с лекьосаната жълта рокля, с която Ингрей я беше видял за пръв път, онази, която беше носила в кошмарната нощ на Болесовата смърт, само че кървавите петна сега бяха пресни и червени и искряха като рубини, пришити по корсажа й. Объркването изчезна от лицето й, когато тя видя светлото лице на младежа, замени се с почуда, после с екстаз и накрая с ужас. Леопардът се отри в краката на младежа от другата страна на вълка, като едва не го събори, и дълбокото му ръмжене преряза въздуха като странна песен.

Младежът махна; Ингрей и Аяда завъртяха глави.

Принц Болесо стоеше пред тях, парализиран и в агония. И той носеше онова, в което беше срещнал смъртта си — късо палто и петна от боя и пудра по восъчната си кожа. От размазаните цветове Ингрей го заболя главата — те се биеха, защото не бяха в правилната хармония. Напомняха на Ингрей за неграмотен човек, който, чул чужд език, се опитва да отговори с неясни и завалени думи; или за дете, което още не се е научило да пише, но драска нетърпеливи завъртулки по листа, имитирайки почерка на по-голямото си братче.

Кожата на Болесо беше прозрачна — поне за очите на Ингрей. Под ребрата му лаеше и цвилеше, грухтеше и виеше врящ мрак. Глиган имаше там, и куче, също вълк, елен, язовец, лисица, ястреб, дори и една ужасена домашна котка. „Горката, сигурно е била един от първите му експерименти“. Сила имаше там, да; но хаосът я надвишаваше. Ингрей си спомни какво беше казала Аяда: „Главата му беше като менажерия, вой, ръмжене“.

Богът каза тихичко:

— Не може да влезе през моите порти, докато носи всичко това.

Аяда пристъпи напред, протегнала ръце в предпазлива молба.

— Какво ще поискате от нас, милорд?

Богът ги огледа.

— Освободете го, ако такава е волята ви, и той ще влезе.

— Оставяте на нас да решим съдбата му? — без дъх попита тя. — Не само живота му, а вечността му?

Синът на есента килна леко глава и венецът от листа се люшна.

— Ти вече реши вместо него веднъж, нали?

Устните й се отвориха, затвориха се и се стиснаха леко, от страх или благоговение.

И той би трябвало да усеща това благоговение, помисли си Ингрей. Да падне на колене. А вместо това се усещаше замаян и ядосан. С пробождащо чувство на неудовлетворение завидя на Аяда за екзалтацията й — завиждаше й и я презираше едновременно заради нея. Все едно виждаше слънцето през миниатюрна дупчица или през платно, а Аяда го виждаше цялото. „Но ако очите ми бяха по-широки, нямаше ли тази Светлина да ме ослепи?“

— Вие бихте… бихте приели него в царството си, милорд? — попита Ингрей невярващо и гневно. — Той е убивал, не в защита на живота си, а от злоба и лудост. Опитал се е да открадне сили, на които не е имал право. Ако съм прав, правел е планове да убие собствения си брат. Щял е да изнасили Аяда и отново да убие заради собственото си забавление!

Синът вдигна ръце. Изглеждаха сияйни, сякаш нашарени от есенно слънце, отразило се в поток под рехава сянка.

— Милостта изтича от ръцете ми като река, вълчако. Би ли искал да я възпра до точната мярка, която са заслужили хората, като от аптекарски капкомер? Би ли стоял в чиста вода до кръста, раздавайки я с малка лъжичка на хора, които умират от жажда на нажежен бряг?

Ингрей стоеше и мълчеше засрамен, но Аяда вдигна лице и каза спокойно:

— Аз — не, милорд. Предайте го на реката. Бутнете го в гърма на своя водопад. Неговата загуба не е моя печалба, нито мракът му заслужава да се възрадвам.

Богът й се усмихна с безмерна топлота. Сълзи се затъркаляха по бузите й като сребърни нишки — като благословии.

— Не е справедливо — прошепна Ингрей. — Несправедливо е за всички, които… които се стремят да живеят почтено…

— О, но аз не съм богът на справедливостта — каза Синът. — Бихте ли предпочели вместо пред мен да се изправите пред моя Баща?

Ингрей преглътна притеснено, понеже изобщо не беше сигурен, че въпросът е реторичен, нито какво би станало, ако отговори с „да“.

— Нека тогава Аяда избира. Аз ще се съглася с решението й.

— Уви, от теб ще се иска повече от това да стоиш встрани и да не правиш нищо, вълчако. — Богът посочи Болесо. — Той не може да премине през портите ми с този товар от осакатени духове. За тях това не е вярната врата. Измъкни ги от него, Ингрей.

Ингрей се вгледа през решетките на Болесовите ребра.

— Да изчистя тази клетка?

— Ако тази метафора предпочиташ, да. — Медночервените вежди на бога се свъсиха, но очите му под тях святкаха с доза черен хумор. Вълкът и леопардът седяха кротко от двете страни на стройните му крака и се взираха в Ингрей с дълбоки, немигащи очи.

Ингрей примигна.

— Как?

— Повикай ги да излязат.

— Аз… не разбирам.

— Направи онова, което твоите предци са правели един за друг в последните очистващи ритуали на Старите лесове. Не знаеше ли? Докато едни измивали и увивали всяко тяло за погребението, родовите шамани имали грижата за душите. Всеки помагал на своя другар, бил той обикновен душевоин или велик маг, да мине през Нашите порти в края на живота си, и очаквал сам да бъде изпроводен по същия начин, когато му дойдел редът. Верига от ръка до ръка, от глас към глас, очистени души, които текат в безкраен поток. — Гласът на бога се смекчи. — Повикай моите нещастни създания да излязат, Ингрей кин Вълчаскала. Попей им, за да намерят покой.

Ингрей застана с лице към Болесо. Очите на принца бяха огромни и молещи. „Сигурно и очите на Аяда са били огромни и молещи в онази нощ. Каква милост получи тя от теб, безмилостен принце?“ Той сви устни.

„Освен това аз изобщо не мога да пея“.

Аяда го гледаше — него, а не бога, изведнъж осъзна Ингрей. С надежда и увереност.

„Нямам милост в себе си, милейди. Така че ще заема малко от твоята“.

Пое си дъх, посегна дълбоко в себе си, по-дълбоко, отколкото беше посягал някога. „Нека бъде възможно най-просто“. Избра напосоки едно завихряне, протегна ръка и каза:

— Излез.

Духът на избраното зверче се провря през пръстите му, див и измъчен, и избяга. Ингрей погледна към бога.

— Къде?…

Сияйните пръсти махнаха лекичко да го успокоят.

— Всичко е наред. Продължавай.

— Излез…

Един по един тъмните потоци се изляха от Болесо и се стопиха в нощта. В утрото. В каквото там беше. Всички отплаваха към някакво „сега“ някъде извън времето, помисли си Ингрей. Накрая Болесо се изправи пред него — още мълчеше, но вече бе свободен от тъмните петна.

Червенокосият бог се появи, яхнал медночервеното конче, и протегна ръка на принца. Болесо се дръпна леко, вдигнал поглед с колебание и страх, и Аяда затаи дъх. Но ето че той се покатери мълчаливо зад бога. На лицето му се четеше много почуда и малко радост.

— Мисля, че душата му още е ранена, милорд — каза Ингрей. Най-после като че ли разбираше.

— О, аз познавам една превъзходна Лечителка там, където отиваме. — Богът се засмя от сърце.

— Милорд… — започна Ингрей, когато богът понечи да обърне кончето, което нямаше юзди.

— Да?

— Ако всеки родов шаман е освобождавал този преди него и така поред… — Той преглътна с мъка. — Какво става с последния останал шаман?

Господарят на есента сведе тайнствен поглед към него, протегна един сияен пръст и почти докосна челото на Ингрей. За миг Ингрей си помисли, че Синът на есента изобщо няма да му отговори, но после той каза тихо:

— Ще трябва да разберем.

И смушка жребчето, и изчезна.

Ингрей примигна.

Лежеше на коравите плочи, наполовина облегнат на стената, и гледаше нагоре към извития купол. Гледаше и към кръг притеснени лица, които пък гледаха него — Жеска, лейди Хетвар и двама мъже, които не познаваше.

— Какво стана? — прошепна Ингрей.

— Припадна — каза намръщено Жеска.

— Не… какво стана при носилката? Ей сега?

— Господарят на есента прие принц Болесо — каза лейди Хетвар и хвърли поглед през рамо. — Онова хубаво червено жребче само дето не го облиза целия — по-ясно не можеше да бъде. За облекчение на всички.

— Да. Половината ми познати се обзалагаха, че ще отиде при Копелето. — По лицето на Жеска премина крива усмивка. Лейди Хетвар го изгледа предупредително.

— Това едва ли е подходящ повод за обзалагания, Жеска.

Ингрей се надигна още малко. От движението цялата зала бавно се завъртя и той стисна очи, после пак ги отвори. По време на видението се беше усещал изтръпнал и безтелесен, сега обаче го разтърсваха вълни, излъчващи се от стомаха му, макар да не му беше студено. Сякаш тялото му е било подложено на шок, спестен на разсъдъка му.

Лейди Хетвар се наведе и сложи строга майчинска ръка на влажното му чело.

— Зле ли ви е, лорд Ингрей? Челото ви пари.

— Аз… — Канеше се твърдо да отрече подобна слабост, но после размисли. Нищо друго не искаше толкова силно, колкото да се махне по най-бързия начин от тази препълнена зала. — Май наистина съм болен, милейди. Моля да ме извините и да предадете извиненията ми и на вашия съпруг. — „Трябва да намеря Аяда“. Изправи се неуверено на крака и бавно тръгна покрай стената. — По-добре ще е да не се простя със закуската си точно тук и сега.

— Така е — съгласи се тя. — Побързайте. Жеска, помогни му. — Едва изчака Жеска да го прихване над лакътя и се обърна към сина си.

Хорът отново беше запял и се подреждаше да изведе процесията навън, присъстващите също заемаха местата си. Ингрей беше благодарен за прикриващия шум. Стори му се, че мярна Просветен Левко да проточва врат и да го гледа, но избягна да срещне погледа на свещения. Докато стигнат до портика, вече той влачеше Жеска, а не обратното.

— Пусни ме — каза накрая и се отърси от ръката му.

— Но, Ингрей, лейди Хетвар каза…

Този път не се наложи да прибегне до несвестния глас — Жеска се дръпна като ужилен само от погледа му. Остана да го гледа объркано как си пробива път през претъпкания площад.

Докато стигне до стълбите към Кралиград, Ингрей вече подтичваше. Хукна по безкрайните стъпала, като ги вземаше през две и през три, рискувайки да се претрепе. Докато мине над покритата рекичка, вече тичаше. Когато потропа на вратата на тясната къща, а после за миг се приведе напред, опрял ръце на коленете си и едва поемайки си дъх, лъжата му пред лейди Хетвар почти се беше превърнала в истина — стомахът му се надигаше толкова, колкото и измъчените му бели дробове. Влетя през вратата покрай ошашавения портиер.

— Лейди Аяда… къде е?

Преди портиерът да е отворил уста, трополене по стълбите отговори на въпроса му. Аяда литна надолу към тях, а надзирателката подтичваше след нея и викаше:

— Госпожице, не бива, върнете се да си легнете…

Ингрей изправи гръб и стисна здраво протегнатите й към него ръце.

— И ти ли…

— Видях…

— Ела! — Той я повлече към салона. — Оставете ни! — извика той през рамо. Портиерът, малкият му помощник, надзирателката и слугинята се люшнаха назад като есенни листа при силен порив на вятър. Ингрей затвори с трясък вратата.

Двамата пуснаха ръцете си и се прегърнаха трескаво, с много малко романтика и много-много страх. Ингрей не знаеше кой от двамата трепери по-силно.

— Ти какво видя?

— Него видях, Ингрей, Него чух. Не беше сън този път, нито ухание в мрака — видение наяве, съвсем ясно. — Тя го избута назад да го погледне в лицето. — Видях и теб. — Неверие се изписа на лицето й, макар и явно не по повод на видението й. — Ти стоеше лице в лице с бог и нищо по-добро не можа да измислиш от това да спориш с Него! — Тя го стисна за раменете и го разтърси. — Ингрей!

— Той прие Болесо…

— Видях го с очите си! О, по милостта на Сина, очистена бях от прегрешението си. — Сълзи се търкаляха по истинското й лице, така както се бяха стичали и по лицето й в съня. — И с твоята милост също, о, Ингрей, такова нещо стори ти… — Тя целуваше лицето му, хладните й устни се плъзгаха по горещото му потно чело, по клепачите му, по бузите му.

Той се дръпна лекичко и каза през стиснати зъби:

— Аз не правя такива неща. Такива неща не се случват на мен.

Тя го погледна втренчено.

— Случват ти се доста често, бих казала.

— Не! Да… богове! Все едно съм се превърнал в някакъв скверен гръмоотвод посред гръмотевична буря. Чудеса, трябва да стоя далеч от погребални чудеса, те свръщат от мишените си и поразяват мен. Не искам, не мога…

Лявата й ръка стисна неговата дясна. Тя погледна надолу.

— О!

Нещастната превръзка пак беше подгизнала. Без да каже нищо, Аяда отиде при бюфета, разрови набързо едно чекмедже и намери парче ленено платно.

— Хайде, седни. — Заведе го до масата, свали окървавения парцал и превърза стегнато ръката му. Вече и двамата започваха да дишат малко по-спокойно. За разлика от него, Аяда не беше прекосила на бегом половината столица, но той не я попита от какво толкова се е задъхала.

— Това трябва да го види лечител — каза тя, докато стягаше възела. — Нещо не е наред.

— Май си права.

Тя се наведе напред и заглади един кичур мокра от пот коса от челото му. Погледът й претърси лицето му — за какво, той не знаеше. Изражението й се смекчи.

— Може и да съм убила Болесо…

— При самозащита.

— Но благодарение на теб ми бе спестена вината боговете да го отблъснат и душата му да се скита безутешна. Все е нещо. Нещо голямо.

— Мда. Щом казваш. — За нея значи. Щом действията му я бяха зарадвали, може би си е струвало. Аяда и Синът. — Значи затова е било. Затова Те ни докараха тук. Заради незаслуженото опрощение на Болесо. Изпълнихме волята на бога, всичко свърши и сега сме захвърлени на милостта на собствената си орис.

Устните й се кривнаха нагоре.

— Колко типично за теб, Ингрей! Винаги да гледаш откъм тъмната страна.

— Все някой трябва да е реалист в цялата тази лудница!

Сега и веждите й се вдигнаха. Тя му се смееше!

— Ако събираш само минусите, едва ли ще получиш реалистичен баланс на сметките. Има и други цветове освен черното. Това беше и моето незаслужено опрощение.

Сигурно трябваше да се почувства засегнат, а не окрилен от смеха й, сякаш се носеше по водите на бълбукащ топъл поток.

Тя си пое дъх.

— Ингрей! Щом една душа, задържана в материалния свят от котвата на животински духове, е такава агония за боговете, че те да изискат чудеса от… от такива недостойни помощници като нас, какво ли са четири хиляди такива души?

— Имаш предвид твоята Ранена гора? Съня ти?

— Не мисля, че сме приключили. Мисля даже, че още не сме започнали!

Ингрей облиза устни. Разбираше внезапното й вдъхновение, да. Искаше му се да не го беше разбрал толкова лесно. Щом освобождаването на една такава душа го беше изпълнило с толкова ужас…

— Няма и да започнем, ако мен ме изгорят на клада, а теб те обесят. Не казвам, че не си права, но нека караме поред.

Тя тръсна глава в пламенно отрицание.

— Все още не разбирам какво се иска от мен. Но видях какво се иска от теб. Ако твоят велик вълк те е превърнал в истински шаман на Лесовете, в последния шаман… а Гласът на самия бог го каза в прав текст, — то тогава ти си последната надежда. Очистване — мъжете, паднали на Кървавополе, така и не са били пречистени, не са били освободени. Трябва да отидем там. — Тя се размърда на стола си, сякаш готова да скочи, да хукне веднага към вратата и оттам по огрения от утринното слънце път.

Той стисна по-силно ръцете й — да я задържи също, покрай другите неща.

— Бих посочил, че тук има някоя и друга пречка, ако случайно си забравила. Ти си арестувана и те чака процес, а аз отговарям за охраната ти.

— Веднъж вече ми предложи да избягаме. Сега знам къде! Не разбираш ли? — Очите й горяха.

— И после какво? Ще ни преследват и ще ни върнат, най-вероятно преди да сме успели да направим нещо там, и твоето положение ще е много по-лошо отпреди, а мен ще ме отделят от теб. Нека първо разрешим проблема в Изтокдом и тогава да тръгнем. Това е логическата последователност на нещата. Щом твоите хора са те чакали четиристотин години, със сигурност могат да почакат още малко.

— Могат ли? — Веждите й се свъсиха. — Знаеш ли го? Откъде?

— Трябва да се съсредоточим върху всеки проблем поотделно и първо върху най-спешния.

Дясната й ръка се вдигна към сърцето й.

— За мен този е най-спешен, така го усещам.

Ингрей стисна зъби. Само защото беше пламенна и прекрасна, и красива, и докосната от бог, още не означаваше, че е права за всичко.

„Повече от докосната от бог. Лично опростена чрез чудотворна намеса“. Нищо чудно, че в момента изглеждаше като горски пожар. Самият той като нищо можеше да се стопи от горещината, която излъчваше Аяда.

Ала уви, опростена само в душата и греха си. Тялото и престъплението й още бяха заложници на материалния свят и столичната политика. Каквото и да искаха от него боговете, едва ли включваше да се подведе по глупавия й план.

Той си пое дъх.

— Аз не съм сънувал твоя сън за Гората. Разполагам само с твоето описание — живо и ярко наистина, — на което да стъпя. Призраците избледняват, лишени от захранването на прежните си тела. Защо твоите призраци не са избледнели? Мислиш ли, че са били уловени в онези прокълнати дървета в продължение на четири столетия?

Каза го донякъде на шега, но тя го прие съвсем сериозно.

— Така мисля, да. Или нещо подобно. Нещо живо трябва да ги е поддържало в света на материята. Помниш ли какво каза Уенцел, за великия ритуал, който Одар прекъснал?

— Не приемам на доверие нищо, казано от Уенцел.

Тя го изгледа със съмнение.

— Той ти е братовчед.

Ингрей не можа да реши дали това беше казано като аргумент за или против графа.

— Аз не разбирам Уенцел — продължи Аяда, — но това ми прозвуча правдоподобно, с костите си го усетих като истина. Велик ритуал, който да свърже душевоините със самите Лесове, от които да черпят поддръжка, докато не постигнат победа. — Крайно тревожна и тревожеща сянка мина по лицето й. — Но те така и не са постигнали победа, нали? А и Лесовете, които се възродили накрая, не били същите като преди, а нещо ново. Уенцел казва, че било предателство, макар аз да не го виждам. Във всеки случай това вече не бил техният свят.

На външната врата се почука силно и Ингрей стреснато подскочи. През стените се чу провлечената походка на портиера и един тих глас — думите не се различаваха, но възмутеният тон се чу ясно. Ингрей стисна ядосано зъби от това ненавременно прекъсване. „Сега пък какво?“