Светата нощ

I

Колкото и да бяхме откъснати от света и усамотени, все пак и в нашия затънтен край можеше да се познае, че утре е Великден. Още вчера, разпетия петък, ние гледахме гръцките часови да се разхождат пред постовете си, както всякога, но да държат сега пушките си надолу с дулата — знак на всесветския траур през тоя ден. Днес пък в нашата застава войниците почнаха да се готвят още от сутринта: праха, чистиха помещенията, миха се и се бръснаха. Всички бяха много весели, смееха се и лудуваха като деца. Някои само седнали настрана и наведени над някое парче книга, сложено на коляното, съсредоточено пишеха писма.

Надвечер от ротната застава се завърна Арсо артелчикът и тоя път двете му мулета бяха натоварени с рядък товар: червени яйца, козунаци, агнешко месо и две бурета с вино. Това беше прочутата девета разкладка. Всеки захвърли каквато работа беше заловил н тичаше на двора. Дигна се голяма врява. Искаха от Арсо още сега да развърже чувалите и не да вземат, а само да погледат яйцата и козунаците — нещо, което строгият артелчик не искаше да позволи. Горе, от един прозорец, се показва Кузев, взводният подофицер. Той се готвеше да се бръсне, беше загърнат с бяла авлия и гъста сапунка покриваше цялото му лице. В това положение той надали можа да проговори нещо, ала едничкият му вид не само прекрати глъчката и освободи зле притиснатия артелчик, но веднага няколко души грабнаха тежките чували и ги занесоха в склада.

На двора се появи и опълченецът Чаню, писарят на заставата. Над ухото му беше забодена писалка, бледното му лице имаше умореното и съсредоточено изражение на човек, който току-що се е откъснал от усилена работа и бърза да се повърне пак към нея. И наистина, щом разбра за какво беше всичкият тоя ШУМ Чаню се прибра пак в стаята си. Но вече лесно можеше да се разбере с какво се занимава и защо цял ден не беше се показал навън. Писмена работа той нямаше много. Но обичаше да се зачита по цели часове в едно малко евангелие, което всякога носеше със себе си. Освен това имаше и странния навик да подчертава много често някои пасажи, като си служеше с една малка линийка. И това той вършеше тъй бавно, внимателно и грижливо, както изобщо вършеше цялата си канцеларска работа.

Когато за първи път го заварих да тегли тия свои линии, той се смути, но не се опита да крие. Аз обичам да се разговарям с него и неволно се пошегувах.

— Слушай, Чаню — казах му, — знаеш ли, че ти вършиш голям грях. Когато се подчертават някои думи, това значи, че се отделят от всички други, като по-важни и по-хубави. В евангелието няма думи, няма истини по-хубави и по-слаби. В него всичко е еднакво истинно и хубаво, всичко трябва да се приема тъй, както си е.

Тоя човек, който имаше ръста и силата на атлет, можеше да се смущава и черви като дете. Той ме загледа смаяно, някакво отчаяние се яви в погледа му, помъчи се да отговори и неясно смънка нещо. Аз излязох и го оставих сам. Мислех, че бях се пошегувал най-невинно, и скоро забравих тази случка. Но няколко дни подред след това виждах Чаня да се разхожда из двора на заставата, бавно, с наведени очи към земята, като че търсеше нещо. Понякога се спираше, поглеждаше нагоре и тогава на лицето му, с набръчкано чело и свити вежди, стоеше някаква голяма мъка и тежка, болезнена мисъл. Дойде веднъж по служба при мене. Говорихме за много работи, свършихме и аз го освободих да си иде. Но той се спря и неговото детско смущение се яви пак на лицето му.

— А за онова, господин подпоручик — почна нерешително той, — дето бяхте ми казали, за подчертаването… Аз размислих… Не сте прав, господин подпоручик — натъртено и с някаква болка довърши той.

— За какво не съм прав?

— Дето казвахте, че било грешно да се подчертават думи в евангелието. Размислих — не е грешно. Защото нали трябва да изучаваме всичко добре, за да го изпълняваме. Аз затуй подчертавам, не за да туря едно по-горе от друго, а за да го запомня по-лесно. Размислих и разбрах, че тук няма грях.

Сега ми стана ясно за какво беше мислил той през самотните си разходки из двора на заставата, разбрах колко тежки усилия е трябвало, на тая прямодушна и честна мисъл, за да измине, толкова кратък логичен път. Разкаях се най-искрено за шегата си и разбира се, напълно, се съгласих с него. И Чаню продължи да си служи по-нататък с линийката, чистосърдечно и без страх. Бях уверен, че днес през всичкото време той беше чел и както всякога — и чел и подчертавал.

Стъмни се. Нощната служба в заставата започна както обикновено. Новата дежурна част беше строена на двора. Офицерският кандидат беше се завьрнал от обиколката си по постовете и даваше и тук наставленията си. Той беше млад човек, служеше с увлечение и обичаше дългите речи. „Внимавайте добре — говореше той, навярно тъй, както преди малко беше говорил по постовете, — внимавайте, и не мислете, че утре като е Великден, нищо не може да се случи. Напротив — неприятелят тъкмо такова време избира!“

Затракаха ножовете върху пушките, и първите, патрулни двойки поеха бавно пътя към бродовете на Места. Беше ясна, безоблачна нощ и над черните шарове на смоквите и над високите тополи грееха звезди. Изведнъж наблизо в гората извиха чакали, и след малко пак замлъкнаха. Това стигаше да се разлаят всички кучета в селото и по овчарските кошари в полето. Но сред тоя тревожен лай ясно се различаваха гласовете на постовите кучета. Това показваше, че и там, на самата граница, службата, беше започната. Из високата тръстика на блатата, из бодливите храсталаци тихо се провираха патрулите, дебнеха и се взираха в светлата повърхност на голямата река — тая зловеща черта, която никой не смееше да премине, и върху която вечно витаеше смъртта.