Светата нощ

II

От полка, който беше на позиция зад нас, бяха ни съобщили, че тази нощ по случаи Възкресение Христово ще има служба, ще бъдат събрани всички дружини, а след това ще има обща трапеза. Канеха и нас. Изкушението не беше малко. Ние можехме без особен риск да идем, защото не се отдалечавахме повече от един-два километра и при това пак оставахме в участъка си. Най-после празникът, който идеше, не беше ли общ и за нас, и за ония, конто бяха насреща ни? Всеки е наклонен да вярва, че в такива дни настъпва мълчаливо примирие, което прави невъзможни каквито н да било враждебни действия. Но кой знай? Неприятелят не избира ли тъкмо такова време, както беше казал кандидатът? А на границата, където неизвестността и напрегнатото очакване са нещо постоянно, всяка опасност, макар и отдалеч предположена само, изглежда вече вероятна и близка. Решихме затова да не ходим никъде.

Стояхме до късно. Неизбежната меланхолия и чувството на самотност, които в навечерието на големите празници всякога ни обземат, когато сме далече от близките си или когато съвсем нямаме такива, после — леката завист, че малко по-назад, в полка, всички са свободни и без грижи — всичко това стягаше душата и ни правеше мълчеливи. Аз четях нещо, кандидатът лежеше на леглото си с ПОДБИТИ под главата си ръце и унесено гледаше пред себе си. Но четири или пет пъти вече той беше ставал, отиваше до прозореца и като си пазеше сянка с ръце, доближаваше лицето си до тъмното стъкло и гледаше навън. После недоволно някак се завръщаше, лягаше пак и отново се унасяше. Но послдения път, щом погледна в прозореца, той бързо се дръпна назад и радостно извика:

— Най-после! Изгрява!

Аз скочих от мястото си и също като него погледнах навън. Далеч на изток, над тъмните върхове на дърветата, гореше широко огнено сияние, пресечено от черната линия на хоризонта. Като че някакъв грамаден пожар беше пламнал там. Наоколо тъмнината беше се разведрила и на нзбистреното небе тук-там грееха звезди. Изгряваше месецът. Огненото сияние растеше, но самият диск още не беше се показал.

Изгряването на месеца, тая пленителна и мистична феерия на нощта, тук, на границата, е всякога едно радостно събитие. Месецът е приятел и съюзник, който се желае и очаква. Кога изгрява и кога засяда, каква е всяка негова фаза и колко трае — всичко това се знае най-подробно. Защото, какво е граничарят? — питаше често на словесното Кузев. И си отговаряше сам: очи и уши. А пък има ли месец, службата е по-лека: опасността не е вече тъй страшна, когато може да се види и измери с очи.

И много естествено беше, че щом видяхме да изгрява месецът, изведнъж почувствувахме облекчение и се развеселихме. Аз повече не разтворих книгата, кандидатът възбудено почна да се разхожда из стаята. Той погледна часовника на ръката си и каза:

— Часът е единадесет. Трябва да са забили вече камбаните. Как бият великденските камбани! Всякога съм чувствувал това само чрез трепета на детските години. Празниците са за децата, казват. И наистина, де е оная чиста и хубава радост!

Той направи няколко крачки, замисли се за минута и продължи:

— Всяка година по това време си спомням една и съща случка. И спомням си това и с умиление, и с някаква горчива болка. Чакай, аз ще ти разкажа.

Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън биеха вече камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангели пеят навън. Срещу големите празници всякога ни ушиваха по нещо ново. И като че и сега аз чувствувам особения дъх на нова басма, който чувствувах тогава, когато ми обличаха великденската премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно. Аз имах и други брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше — сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и не заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. „Мълчи — говореше му тя, — мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш.“ Вярвай ми, всяка нейна дума за мене беше несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, задето е Великден. „Мълчи — продължаваше майка ми — ще идем на черква. Ще възкръсне Исус Христос. Той е погребен сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят го войници. Но ще възкръсне.“ „Как ще възкръсне?“ — питаше недоверчиво и строго брат ми.

Той неусетно беше се умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице, захласнато слушаше. „Как ще възкръсне? — разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. — Щом запеят «Христос възкресе», той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…“

Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обряд през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето запяха „Христос възкресе“. Изведнъж — виждам го като сега — из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го! Ето го!“ Никой, разбира се, не обърна внимание на мене, аз се сконфузих и не можах да разбера това равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше и, главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.

Кандидатът свърши разказа си. Неволно вълнението му премина и у мене. Идеха тия минути, когато много и далечни спомени изведнъж се събуждат и дълго ни държат в сладката си власт. Не можеше и дума да става за спане, не ни сдържаше и в стаята. Ние се стегнахме набързо и излязохме да направим обикновената си нощна обиколка.