Светкавица

1.

В нощта, когато се роди Лора Шейн, се разрази буря. Тогава времето беше толкова странно, че хората го споменаваха години наред.

Дванадесети януари 1955 година, сряда беше студен, сив и мрачен ден. На свечеряване от навъсеното небе се заизвиваха едри, пухкави снежинки и хората от Денвър се спотаиха в очакване на виелица от Скалистите планини. Към десет часа вечерта от запад задуха силен, мразовит вятър и зави през планинските проходи и над неравните гористи склонове. Снежинките се смалиха и станаха като песъчинки — малки и скърцащи. Вятърът нахлу през прозорците на опасания с книжни лавици кабинет на доктор Пол Маркуел.

Маркуел се беше отпуснал на стола зад бюрото и пиеше шотландско уиски за затопляне. Непрекъснатата настинка, която го мъчеше, се дължеше не на зимното течение, а на вътрешна студенина на ума и сърцето.

През четирите години след смъртта на единственото му дете Лени от полиомиелит Маркуел все повече затъваше в пиянство. И сега, въпреки че беше дежурен на повикване в околийската болница, той взе бутилката и си наля още „Чивас Ригьл“. През просветената 1955 година децата се ваксинираха с ваксината на доктор Джонас Солк. Скоро нито едно дете нямаше да се парализира или умира от полиомиелит. Но Лени се зарази през 1951 година преди Солк да разработи ваксината. Парализираха се и дихателните мускули на момчето. Случаят се усложни с бронхопневмония. Лени нямаше шансове.

Глух тътен отекна в зимната нощ от планината към запад, но отначало Маркуел не му обърна внимание. Беше така погълнат от собствената неспирна черна скръб, че понякога само подсъзнателно долавяше какво става около него.

На бюрото стоеше снимка на Лени. Дори четири години след смъртта лекарят продължаваше да се измъчва от усмихнатото лице на сина си. Трябваше може би да скрие снимката, но вместо това я държеше на видно място, защото методът, чрез който се опитваше да изкупи вината си, се състоеше в непрестанно самобичуване.

Никой от колегите на Пол Маркуел не знаеше за проблема с пиенето. Той никога не изглеждаше пиян. Грешките, допуснати при лечението на някои пациенти, се дължаха на усложнения, които биха могли да възникнат и по естествен път и затова не бяха приписвани лично на него. Но той си знаеше, че е сбъркал и ненавистта към самия себе си още повече го подтикваше към пиянство. Пак се чу тътен. Този път разпозна шума на гръмотевица, но все още не беше изненадан.

Телефонът иззвъня. Уискито притъпяваше сетивата и забавяше реакциите му, затова вдигна слушалката чак при третото позвъняване.

— Ало!

— Доктор Маркуел? Хенри Ямата — гласът на Ямата, стажант-лекар от околийската болница звучеше нервно. — Една от вашите пациентки, Джанет Шейн, токущо беше докарана от мъжа си. Тя ражда. Всъщност бурята ги е забавила и раждането вече е започнало.

Маркуел продължаваше да отпива от уискито, докато слушаше. После, доволен, че не заваля думите, попита:

— Все още ли е в началото?

— Да, но родилните болки са силни и необичайно продължителни за този етап. Има кървенисто вагинално течение…

— Това може да се очаква.

— Не, не — прекъсна го нетърпеливо Ямата. — Не става дума за обичайното изтичане…

Спукването на мехура или кървенистото течение беше сигурен знак, че раждането е наближило. Но Ямата каза, че госпожа Шейн вече е започнала да ражда. Маркуел сбърка като заяви, че става дума за обичайно изтичане на околоплодната течност.

— Кръвта не е чак толкова много, та да говорим за кръвоизлив — каза доктор Ямата, — но нещо не е наред. Инертна матка, обструкция на таза, органично заболяване…

— Бих забелязал, ако има някакво физиологично отклонение, което да застрашава бременността — отвърна рязко Маркуел. Но му беше ясно, че би могъл да не забележи, ако е бил пиян. — Днес е дежурен доктор Карлсън. Ако стане нещо преди да съм пристигнал, той…

— Току-що докараха четирима ранени от злополука. Двама са в лошо състояние. Карлсън е претоварен. Имаме нужда от вас, доктор Маркуел.

— Тръгвам. Двайсет минути.

Маркуел затвори телефона, допи уискито и извади от джоба ментови бонбони. Винаги ги носеше, откакто се пропи. На излизане от кабинета разви един, лапна го и се запъти по коридора към килера.

Беше пиян, а трябваше да изражда бебе и може би щеше да го повреди, което би означавало край на кариерата, крах на репутацията, но това не го интересуваше. Всъщност очакваше катастрофата с перверзен копнеж.

Обличаше палтото си, когато нощта се разтърси от нова гръмотевица. Къщата се разлюля.

Той се намръщи и погледна през прозореца до предната врата. Зад стъклото танцуваха ситни, сухи снежинки, спираха за миг, докато вятърът поеме дъх и се завъртаха отново. И преди беше чувал гръмотевици при снежна буря, но винаги в началото и, винаги глухи и отдалечени, никога толкова заплашителни.

Проблесна светкавица, после още една. Падащият сняг се освети странно от непостоянния блясък, а прозорецът за миг се превърна в огледало, където Маркуел видя собствения си измъчен образ. Последвалият гръмотевичен трясък беше най-силния до момента.

Лекарят отвори вратата и любопитно надникна в неспокойната нощ. Поривистият вятър хвърляше сняг под покрива на портата и го блъскаше в предната стена на къщата. Моравата беше покрита с прясно навалял сняг дебел три-четири пръста. Обърнатите по посока на вятъра борови клони също бяха заснежени.

Една светкавица блесна съвсем наблизо и заслепи Маркуел. Гръмотевичният грохот беше толкова мощен, сякаш извираше едновременно от небето и от земята като че ли те се разтваряха, за да възвестят Страшния съд. Две дълги, припокриващи се, ослепителни светкавици разкъсаха мрака. От всички страни подскачаха, гърчеха се и пулсираха странни силуети. Светкавиците изкривяваха сенките на парапетите, балюстрадите, дърветата, голите храсти и уличните лампи така необичайно, че познатият на Маркуел свят придобиваше характеристиките на сюрреалистична картина: неземна светлина огряваше иначе обикновените предмети по такъв начин, че формите се видоизменяха неузнаваемо, тревожно.

Объркан от заслепяващото небе, вятъра и издутите бели платна на бурята, Маркуел изведнъж се почувства пиян за пръв път тази вечер. Не можеше да установи доколко необикновените електрически явления са реални и доколко са плод на алкохолни халюцинации. Предпазливо запристъпя по хлъзгавата площадка към стъпалата, водещи до заснежената пътека и се облегна на една от колоните, протегнал шия да погледне раздираното от светкавици небе.

Няколко поредни гръмотевици разлюляха моравата и улицата пред него, сякаш се виждаха на филмова лента, заседнала в прожекционната машина. Нощта беше погълнала всички цветове: оставаха само ослепителната белота на светкавиците, беззвездното небе, искрящият бял сняг и мастилено черните потръпващи сенки. Маркуел гледаше извънредното небесно представление със страхопочитание. Небесата се разкъсаха още веднъж. Устременият към земята връх на гореща светкавица докосна желязната улична лампа само на около шейсет стъпки от Маркуел, който изкрещя от ужас. В мига на съприкосновението нощта сякаш пламна. Стъклата на лампата се пръснаха. Лекарят усети вибрациите на гръмотевицата между зъбите си. Подът на входната площадка изтрещя. Студеният въздух веднага замириса на озон и горещо желязо. Отново стана тихо, спокойно и тъмно. Маркуел преглътна ментовия бонбон. Учудени съседи наизскачаха пред вратите на къщите наоколо. Или може би бяха стояли там през цялото време, но той ги забеляза едва когато се възстанови относителното спокойствие на обикновения снеговалеж. Неколцина си проправяха пъртина, за да разгледат отблизо поразената лампа, чиято желязна конструкция се оказа полуразтопена. Те подвикваха помежду си и към Маркуел, но той не отговори. Не беше изтрезнял от ужасяващата гледка. Уплашен, че съседите ще забележат колко е пиян, той се отдръпна от стъпалата и влезе в къщата. Освен това нямаше кога да бъбри за времето. Чакаше го бременна жена, раждане.

Опитваше се да възвърне самообладанието си. Взе вълнен шал от килера, омота го около врата си и го кръстоса на гърдите. Ръцете му трепереха, пръстите бяха леко вкочанени, но успя да закопчае палтото. Борейки се със замайването, той извади галошите.

Обзе го убеждението, че нелепата светкавица има някакво особено значение за него. Знак, поличба. Глупости. Просто уискито го объркваше. Но усещането си остана, докато вървеше към гаража, отваряше вратата, изкарваше колата в задната алея и веригите на гумите проскърцваха и потракваха в снега. Насочи колата към парка и тъкмо смяташе да излезе, за да затвори гаража, когато някой заудря по стъклото откъм неговата страна. Маркуел стреснат извърна глава и забеляза наведен мъж, който го гледаше през стъклото.

Непознатият изглеждаше около тридесет и пет годишен. Чертите му бяха смели и добре оформени. Даже през отчасти замъгленото стъкло личеше, че е необикновен. Носеше флотски шинел с вдигната яка. В ледения въздух ноздрите му издишваха пара, а когато говореше, думите излитаха в бледи облачета от дъха му.

— Доктор Маркуел?

Лекарят свали стъклото:

— Да?

— Доктор Пол Маркуел?

— Да, да. Нали току-що ви казах! Но днес нямам приемен час и съм тръгнал на преглед в болницата.

Непознатият имаше необикновено сини очи, които предизвикваха у Маркуел представата за ясно зимно небе, отразено в крехкия лед на замръзващо езеро. Те привличаха, бяха красиви, но от пръв поглед му се стори, че са очи на опасен човек.

Преди Маркуел да успее да включи на скорост и да излезе на улицата, където можеше да потърси помощ, човекът с шинела мушна през отворения прозорец пистолет:

— Не правете глупости.

Когато дулото притисна меката плът под брадичката, лекарят осъзна с известна изненада, че не му се иска да умира. Отдавна си мислеше, че е готов да прегърне смъртта, но сега, вместо да приветствува осъществяването на волята за живот, бе обхванат от чувство за вина. Да прегърне живота му се струваше предателство спрямо сина му, с когото можеше да се съедини само в смъртта.

Угасете фаровете, докторе! Добре. Сега изключете двигателя!

Маркуел изтегли ключа от таблото.

— Кой сте вие?

— Няма значение.

— За мене има. Какво искате? Какво ще ми направите?

— Бъдете сговорчив и няма да пострадате. Но ако се опитате да се измъкнете, ще ви пръсна черепа, после ще изпразня пълнителя в трупа ви за всеки случай.

Гласът беше мек, неочаквано приятен, но изпълнен с решителност:

— Дайте ми ключовете!

Маркуел ги подаде през спуснатото стъкло.

— Сега излезте!

Маркуел излезе от колата, започнал бавно да изтрезнява. Острият вятър го блъсна в лицето. Трябваше да присвие очи, за да се предпази от ситния сняг.

— Вдигнете стъклото преди да затворите вратата. Непознатият го притискаше и не му даваше никаква възможност да се измъкне. — Добре, много добре. Сега, докторе, елате с мен в гаража.

— Но това е лудост. Какво…

— Хайде!

Непознатият стоеше близо до Маркуел и го държеше за лявата ръка. Ако някой наблюдаваше от съседна къща или от улицата, мракът и падащият сняг щяха да прикрият оръжието. В гаража Маркуел затвори голямата врата по указание на непознатия. Студените, несмазани панти изскърцаха.

— Ако искате пари…

— Млъкнете и влизайте в къщата.

— Слушайте, моя пациентка ражда в околийската…

— Ако не си затворите устата, с дръжката на пистолета ще ви избия всичките зъби, та да видим как ще говорите тогава.

Маркуел му повярва. Мъжът беше около шест стъпки висок и тежеше към сто и осемдесет фунта. По размери не превъзхождаше Маркуел, но изглеждаше застрашително. Русата му коса беше покрита с топящ се сняг, който се стичаше на вадички над веждите и по слепоочията. Изглеждаше лишен от всичко човешко, като ледена статуя от зимен карнавал. Маркуел не се съмняваше, че при физически сблъсък непознатият с шинела лесно би надвил всякакъв противник, особено, когато става дума за излязъл от форма пиян лекар на средна възраст.

Боб Шейн изпитваше клаустрофобия в малката чакалня за бащи пред родилното отделение. Помещението имаше нисък таван, облицован със звуконепроницаеми плочки, мрачни зеленикави стени и един-единствен прозорец, покрит със скреж. Беше прекалено топло. Шестте стола и двете масички задръстваха тясното пространство. Искаше му се да блъсне двойната летяща врата, да излезе в коридора, да се втурне към другия край на болницата, да прекоси общата чакалня и да се озове навън в студената нощ, където няма следа от миризмите на дезинфекционни средства и болести.

И все пак той остава в чакалнята до родилното, за да е близо до Джанет, ако и дотрябва. Нещо не беше наред. Раждането винаги е болезнено, но не е чак такава агония като жестоките, продължителни контракции, измъчващи Джанет от толкова време. Лекарите не признаваха, че са възникнали сериозни усложнения, но тревогата им бе очевидна.

Боб разбираше източника на клаустрофобията. Всъщност той не се страхуваше, че стените ще се стоварят върху него. Стоварваше се смъртта — може би на жена му или на нероденото дете, а може би и на родилката, и на бебето. Летящата врата се отвори навътре. Влезе доктор Ямата. Боб стана от стола и се блъсна в масичката. По пода се разпиляха поне половин дузина списания.

— Как е тя, докторе?

— Все така. — Ямата беше нисък и слаб, с добродушно лице и големи, тъжни очи. — Скоро ще пристигне доктор Маркуел.

— Нали не отлагате лечението до неговото идване?

— Не, не, разбира се. За нея се грижат добре. Просто си помислих, че ще се радвате като научите, че лекуващият я лекар е тръгнал насам.

— О, да, ами… благодаря. Слушайте, мога ли да я видя, докторе?

— Все още не — отговори Ямата.

— А кога?

— Когато…, когато не е толкова зле.

— Що за отговор? Кога ще бъде това? Кога, за бога, ще излезе от това състояние? Той веднага съжали, че е избухнал. — Аз… съжалявам, докторе. Просто… просто се страхувам.

— Зная, зная.

От гаража на Маркуел можеше да се влезе направо в къщата през вътрешна врата. Те прекосиха кухнята и минаха по коридора на първия етаж като по пътя запалваха светлините. От ботушите им капеха буци топящ се сняг. Човекът с пистолета разгледа трапезарията, дневната, кабинета, стаята за прегледи и чакалнята. После каза:

— На горния етаж.

В спалнята непознатият светна една от лампите, премести плетен стол с права облегалка, който стоеше до тоалетната масичка и застана в средата на стаята.

— Докторе, моля свалете ръкавиците, палтото и шала.

Маркуел се подчини, хвърли дрехите на пода и по нареждане на човека с пистолета седна на стола. Непознатият сложи пистолета върху шкафчето и извади от джоба си навито яко въже. Бръкна под палтото и извади къс, широк нож, който очевидно държеше в ножница на колана. Наряза въжето на парчета като несъмнено възнамеряваше с тях да привърже Маркуел за стола.

Докторът се втренчи в пистолета на шкафчето и започна да пресмята шансовете си да го достигне преди непознатия. После се вгледа в зимносините му очи и осъзна, че плановете му са очевидни за противника така както простите детски хитрини са очевидни за възрастния.

Русият се усмихна сякаш искаше да каже: „Хайде, опитай се!“

Пол Маркуел искаше да живее. Той покорно притихна, докато натрапникът връзваше ръцете и краката му за плетения стол. Непознатият пристегна възлите, но не болезнено като че ли изпитваше особена загриженост за пленника си.

— Не ми се иска да се задавите. Вие сте пиян и ако ви запуша устата с парцал, може да повърнете и да се задушите. Така че ще ви се доверя до известна степен. Но ако ви хрумне да извикате за помощ, ще ви убия на място. Ясно?

— Да.

Когато човекът с пистолета произнасяше повече думи, проличаваш лек акцент, толкова слаб, че Маркуел не можеше да го определи. Замъгляваше в края някои думи, а от време на време произношението беше почти незабележимо гърлено.

Непознатият седна на крайчеца на леглото и сложи ръка върху телефона.

— Кой е номерът на околийската болница?

— Защо? — примигна Маркуел.

— По дяволите, зададох въпрос. Ако отказвате да ми дадете номера, предпочитам да го изтръгна от вас на всяка цена, отколкото да го потърся в указателя.

Маркуел смирено му каза номера.

— Кой е дежурен тази вечер?

— Доктор Калсън. Хърб Карлсън.

— Добър ли е?

— Какво искате да кажете?

— По-добър ли е като лекар от вас или и той е пияница?

— Аз не съм пияница. Имам…

— Вие сте безотговорна, изпълнена със самосъжаление алкохолна развалина и много добре знаете това. Отговорете ми, докторе — може ли да се разчита на Карлсън?

Внезапното прилошаване на Маркуел се дължеше само отчасти на прекомерната доза уиски. Другата причина беше отвращението от мисълта, предизвикана от думите на натрапника.

— Да, Хърб Карлсън е добър. Много добър лекар.

— Коя е старшата сестра тази вечер?

Маркуел се замисли за миг:

— Ела Ханлоу, мисля. Не съм сигурен. Ако не е Ела, значи е Върджиния Кийн.

Непознатият позвъни в околийската болница и каза, че се обажда от името на доктор Пол Маркуел. Попита за Ела Ханлоу.

В къщата се втурна вятърът, блъсна отворен прозорец, засвири в стрехите. Маркуел си спомни за бурята. Загледа се във виелицата зад прозореца и усети нов прилив на объркване. Вечерта беше така наситена със събития — светкавицата, загадъчния натрапник, — че изведнъж му се стори нереална. Подръпна въжетата, с които бе привързан към стола, убеден, че са част от алкохолно видение и ще се стопят без остатък, но те го държаха здраво. От усилието пак му призля. Непознатият каза по телефона:

— Сестра Ханлоу? Доктор Маркуел няма да може да дойде в болницата тази вечер. Една от пациентките му, Джанет Шейн, има тежко раждане. Хм-м… Да, разбира се. Той иска доктор Кърлсън да поеме раждането. Не, не, страхувам се, че няма да е възможно. Не, не от времето. Той е пиян. Точно така. Опасен е за пациентката. Не… толкова е пиян, че няма смисъл да му давам слушалката. Съжалявам. Доста се е пропил напоследък и се мъчи да се прикрива, но тази вечер е по зле от обикновено. Хм-м… Аз съм негов съсед. Добре. Благодаря, сестра Ханлоу. Дочуваме.

Маркуел се ядоса, но изпита неочаквано облекчение от разкриването на тайната.

— Мръсник, съсипа ме.

— Не, докторе. Сам се съсипахте. Ненавистта към самия себе си унищожи кариерата ви и прогони съпругата ви. Разбира се, бракът вече беше разстроен, но можеше да се спаси, ако Лени беше оживял и дори след като умря, но вие изцяло се затворихте в себе си.

Маркуел беше изумен.

— Откъде, по дяволите, знаете какво стана между мене и Ана? И откъде знаете за Лени? Никога не съм ви срещал. Как научихте всичко за мене?

Непознатият не обърна никакво внимание на въпросите и опря две възглавници до тапицираната горна дъска на леглото. Сложи краката си с мокрите и мръсни ботуши върху покривката и се изтегна.

— Независимо от това какво си мислите, вие не сте виновен за загубата на сина си. В края на краищата сте само лекар, а не чудотворец. Но за загубата на Ана наистина сте виновен. Виновен сте също за това, в което се превърнахте — изключителна опасност за пациентите си.

Маркуел понечи да възрази, после въздъхна и отпусна глава. Брадичката му опря до гърдите.

— Знаете ли какъв е проблемът ви, докторе?

— Предполагам, че ще ми кажете.

— Проблемът е, че никога не ви се е налагало да се борите за нещо, никога не сте срещали съпротива. Баща ви беше заможен, получавахте всичко, което пожелаехте, посещавахте най-добрите училища. Въпреки че практикувахте успешно, нямахте нужда от пари — имахте наследство; Затова когато Лени се разболя от полиомиелит, не знаехте как да се справите, защото нямахте практика. Не бяхте ваксиниран, нямахте съпротивителни сили и затънахте в отчаяние.

Маркуел повдигна глава, запримига да проясни погледа си и каза:

— Не ви разбрах.

— Всички тези страдания са ви понаучили на нещичко, Маркуел и ако изтрезнеете достатъчно, за да мислите ясно, ще можете да се върнете в правия път. Все още имате малък шанс за спасение.

— Може пък да не искам.

— Страхувам се, че може да се окажете прав. Смятам, че ви е страх да не умрете, но не зная дали имате сили да продължите да живеете.

Застоялият дъх на доктора лъхаше на мента и уиски. Накрая отвратен от самосъжалителната нотка в гласа, но неспособен да възвърне достойнството си, той запита:

— Какво искате от мене?

— Искам да ви попреча да стигнете до болницата тази вечер. Искам да съм абсолютно сигурен, че няма да израждате Джанет Шейн. Станал сте касапин, потенциален убиец и този път трябва да бъдете спрян.

Маркуел облиза сухите си устни:

— Все още не зная кой сте вие.

— И никога няма да научите, докторе. Никога.

Боб Шейн никога не беше изпитвал такъв страх. Преглътна сълзите, защото суеверно вярваше, че явното показване на уплахата ще изкуши съдбата и ще предизвика смъртта на Джанет и на бебето.

Той се изправи на стола в чакалнята, наведе глава и безмълвно започна да се моли: „Господи, Джанет би се справила по-добре от мене. Тя е толкова хубава, а аз съм безобразно грозен. Аз съм прост бакалин и кварталното магазинче на ъгъла никога няма да ни направи богати, но все пак тя ме обича. Господи, тя е добра, честна, скромна… Тя не заслужава да умре. Може би Ти искаш да я прибереш, защото вече е достатъчно добра за рая. Но аз все още не съм и имам нужда от нея, за да ме направи по-добър“.

Една от вратите се отвори.

— Боб погледна натам. Влязоха доктор Карлсън и доктор Ямата със зелени операционни престилки. Видът им уплаши Боб и той бавно стана от стола. Очите на Ямата бяха по-тъжни от всякога.

Доктор Карлсън беше висок, представителен мъж, който запазваше достолепния си вид дори с провисналата болнична престилка.

— Господин Шейн… Съжалявам. Ужасно съжалявам, но при раждането съпругата ви почина.

Боб остана вцепенен като че ли чудовищната вест вкамени тялото му. Чуваше само откъслеци от думите на Карлсън: „…обструкция на матката… Този тип жени всъщност не би трябвало да раждат. Не е бивало изобщо да забременява. Съжалявам… Много съжалявам… Всичко, което беше по силите ни… масивен кръвоизлив… но бебето…“

Думата „бебе“ извади Боб от вцепенението. Той се олюля към Карлсън:

— Какво казахте за бебето?

— Момиченце — отвърна Карлсън. — Малко здраво момиченце.

Боб беше помислил, че всичко е изгубено. Сега гледаше Карлсън с плахата надежда, че част от Джанет не е умряла и че в крайна сметка не е съвсем сам на този свят.

— Наистина ли? Момиче?

— Да — отговори Карлсън. — Изключително красиво бебе. Роди се с буйна тъмнокестенява коса.

Загледан в Ямата, Боб промълви:

— Моето бебе е живо.

— Да — каза Ямата. По лицето му пробяга измъчена усмивка. — Трябва да благодарите на доктор Карлсън. Страхувам се, че госпожа Шейн нямаше шансове. В по неопитни ръце бебето също щеше да е обречено.

Боб се обърна към Карлсън все още прекалено уплашен, за да повярва.

— Бебето… бебето оживя и за това все пак трябва да съм ви благодарен, нали?

Лекарите неловко замълчаха. После Ямата сложи ръка на рамото на Боб Шейн. Може би усещаше, че допирът е утешение.

Въпреки че Боб беше с три-четири пръста по-висок и около четиридесет фунта по-тежък от дребничкия лекар, той се облегна на Ямата. Разрида се, обзет от скръб, а Ямата го крепеше.

Непознатият остана при Маркуел още час, въпреки че млъкна и не отговори на нито един от въпросите на лекаря. Лежеше на леглото, гледаше в тавана и беше така вглъбен в мислите си, че почти не помръдваше. Лекарят започна да изтрезнява. Заизмъчва го пулсиращо главоболие. Както обикновено махмурлукът беше извинение за още по-голямо самосъжаление от онова, което го подтикваше да пие. По едно време натрапникът погледна ръчния си часовник.

— Единадесет и половина. Аз си отивам. Стана от леглото, приближи се до стола и пак извади ножа изпод палтото.

Маркуел изтръпна.

— Ще срежа въжетата донякъде, докторе. Ако се заемете с тях здраво, след около половин час ще се освободите. А това време ми е достатъчно да се махна.

Мъжът се наведе зад стола и са залови за работа. Маркуел очакваше да усети как острието се плъзва между ребрата. Но след по-малко от минута непознатият прибра ножа и се запъти към вратата на спалнята.

— Имате шанс да се спасите, докторе. Мисля, че сте твърде слаб да го направите, но дано да греша. После излезе.

В продължение на десетина минути, докато се бореше да се освободи, Маркуел чуваше от време на време шумове от долния етаж. Очевидно натрапникът тършуваше за ценности. Макар и да изглеждаше загадъчен, може би просто беше крадец с извънредно необичаен начин на действие.

Най-сетне Маркуел се освободи. Беше дванадесет часа и двадесет и пет минути. Китките му бяха ожулени и кървяха.

През последния половин час не беше чул никакъв звук от долния етаж, но въпреки това взе пистолета си от нощното шкафче и предпазливо слезе по стълбите. Отиде в приемната в онази част на къщата, която бе отделена за професията му. Очакваше да липсват лекарства, но двата високи бели шкафа бяха непокътнати.

Забърза към кабинета, убеден че несигурният стенен сейф е разбит. Сейфът не беше докосван.

Съвсем объркан, той се обърна да излиза и тогава видя в мивката струпани празни бутилки от уиски, джин, текила и водка. Натрапникът беше спрял само да намери алкохолните запаси и да ги излее в канала.

На огледалцето на барчето беше залепена бележка. Натрапникът беше написал посланието си със спретнати печатни букви:

„АКО НЕ СПРЕТЕ ДА ПИЕТЕ, АКО НЕ ПРИЕМЕТЕ СМЪРТТА НА ЛЕНИ, ЩЕ СЛОЖИТЕ ДУЛОТО НА ПИСТОЛЕТА В УСТАТА СИ И ЩЕ СИ ПРЪСНЕТЕ МОЗЪКА ДО ЕДНА ГОДИНА. ТОВА НЕ Е ПРЕДСКАЗАНИЕ. ТОВА Е ФАКТ.“

Сграбчил бележката и пистолета, Маркуел огледа празната стая, сякаш непознатият все още беше там, призрак, който свободно може да избира между видимостта и невидимостта.

— Кой сте вие? — настоя той. — Кой по дяволите сте вие?

Отвърна му само вятърът зад прозореца, но в скръбния му стон не се различаваше нищо смислено.

В 11 часа на следващата сутрин, след ранна среща с погребалния агент във връзка с погребението на Джанет, Боб Шейн се върна в околийската болница, за да види новородената си дъщеричка. Нахлузи памучна престилка, кепе и хирургическа маска, щателно изми ръцете си под надзора на медицинска сестра и чак тогава му разрешиха да влезе в залата, където той нежно повдигна Лора от люлката.

В помещението имаше още девет новородени. Всички бяха сладки по своему, но на Боб му се струваше абсолютно неоспорим изводът, че Лора Джийн е най-сладката измежду тях. Въпреки че популярният ангелски образ изискваше сини очи и руса коса, а Лора беше с кафяви очи и кестенява коса, тя все пак приличаше на ангелче. Тя не заплака през десетте минути, докато той я държеше. Примигваше, сбръчкваше носле, въртеше очички и се прозяваше. Изглеждаше замислена, сякаш знаеше, че няма майка и че тя и баща и си нямат никой друг в студения, неприветлив свят.

Една от стените беше изцяло остъклена, за да могат роднините да видят новородените. Пред стъклото се бяха събрали пет души. Четирима се усмихваха, жестикулираха и правеха гримаси, за да забавляват бебетата.

Петият беше рус мъж с флотски шинел и с ръце в джобовете. Той не се усмихваше, не жестикулираше, не правеше гримаси. Гледаше Лора.

Изминаха няколко минути. Непознатият не откъсваше очи от детето и Боб се притесни. Мъжът изглеждаше прилично, но по лицето му се четеше твърдост и още нещо, което не можеше да се опише с думи и караше Боб да мисли, че този човек е видял и вършил ужасни неща.

Започна да си припомня сензационни истории от булевардните вестници за отвличания и продажби на бебета на черния пазар. Каза си, че се е побъркал и че си въобразява несъществуващи опасности, защото след загубата на Джанет се страхува да не загуби и дъщеря си. И колкото по-дълго русият изучаваше Лора, толкова повече се тревожеше Боб.

Мъжът вдигна очи като че ли беше почувствал напрежението. Двамата се спогледаха. Сините очи на непознатия бяха необикновено ярки, наситени. Боб се уплаши още повече. Притисна дъщеря си, сякаш непознатият се канеше да разбие стъклото и да я грабне. Замисли се дали да не извика някоя от сестрите в отделението и да я помоли да разговаря с мъжа или да разпита за него.

Тогава непознатият се усмихна. Широката, сърдечна искрена усмивка преобрази лицето му. Само за миг престана да изглежда зловещо и придоби дружелюбен вид. Той намигна на Боб и отчетливо произнесе зад стъклото една-единствена дума: „Красива“.

Боб се отпусна, усмихна се, осъзна, че усмивката не се вижда зад маската и кимна в знак на благодарност.

Непознатият пак погледна Лора, намигна отново на Боб и се отдалечи от стъклото.

По-късно, след като Боб Шейн си беше отишъл у дома, към остъклената стена се доближи висок мъж в тъмни дрехи. Казваше се Кокошка. Заразглежда новородените, после погледът му се измести и той видя безцветното си отражение в лъснатото стъкло. Лицето му бе широко и плоско, с ъгловати черти. Устните бяха толкова тънки и твърди, че изглеждаха рогови. Белег от дуел, дълъг около три пръста прорязваше лявата буза. В тъмните очи липсваше дълбочина като че ли бяха изрисувани керамични сфери, подобни на студените очи на акула, кръстосваща сенчестите океански дълбини. Стана му забавно, че неговото лице рязко контрастира с невинните личица на бебетата в люлките зад стъклото. Той се усмихна — рядко за него изражение, което не придаваше топлота на лицето, а го правеше още по-страшно.

Пак погледна през отражението си. Не беше трудно да открие Лора Шейн сред повитите бебета, защото фамилното име на всяко дете беше напечатано на картонче, прикрепено към гърба на люлката.

„На какво се дължи този интерес към тебе, Лора?“, чудеше се той. „Защо животът ти е толкова важен? Защо се изразходва цялата тази енергия за благополучното ти появяване на белия свят? Дали да не те убия още сега и да сложа край на замислите на предателя?“

Можеше да я ликвидира, без да му мигне окото. И преди беше убивал деца, макар и не толкова малки. Нито едно престъпление не изглеждаше ужасно, щом служеше на делото, на което бе посветил живота си. Новороденото спеше. От време на време помръдваше устица и сбръчкваше за миг личице като че ли сънуваше майчината утроба със съжаление и копнеж.

Накрая реши да не я убива. Засега.

„Винаги мога да те премахна, малката“, промърмори той. „Когато разбера каква е ролята ти в плановете на предателя, тогава мога да те убия“.

Кокошка се отдалечи от стъклото. Знаеше, че през следващите повече от осем години няма да види момичето.

2.

В южна Калифорния валежите са рядкост през пролетта, лятото и есента. Истинският дъждовен сезон обикновено започва през декември и завършва през март. Но втори април 1963 година, събота беше навъсен и влажен ден. Боб Шейн отвори предната врата на своята квартална бакалничка в Санта Ана и реши, че има изгледи за един последен за сезона пороен дъжд.

Фикусите в двора на отсрещната къща и фурмата в ъгъла не помръдваха в неподвижния въздух, приведени под тежестта на приближаващата буря.

Радиото тихо свиреше до касата. „Бийч Бойз“ пееха новия си хит „Сърфинг в САЩ“. Мелодията беше толкова подходяща за времето, колкото песента „Бяла Коледа“ през юни. Боб погледна часовника си — беше три часа и петнадесет минути.

„Ще завали към три и половина“, реши той. „И то здравата.“

Търговията сутринта потръгна, но след обяд замря. В момента нямаше никакви клиенти в магазина.

Малката семейна бакалница се бореше с новопоявилата се жестока конкуренция на веригите магазини на самообслужване от типа на „Севън-Илевън“. Боб възнамеряваше да се пренасочи към новия тип деликатесни магазини и да предлага повече пресни продукти, но все отлагаше, защото в тях се отваряше значително повече работа.

Ако наближилата буря се окажеше силна, до края на деня щеше да има малко клиенти. Тогава можеше да затвори по-рано и да заведе Лора на кино. Той се отдръпна от вратата и каза:

— Най-добре да донесеш лодката, съкровище.

Лора беше коленичила до предния щанд срещу касата, погълната от работа. Боб бе донесъл от склада четири кашона консервирана супа и Лора се зае с тях. Беше само осемгодишна, но на нея можеше да се разчита, а и тя с удоволствие помагаше в магазина. Сега залепваше етикет с цената на всяка кутия и поставяше консервите на полиците като не забравяше да пререди стоката и да сложи новата супа зад старата. Тя неохотно вдигна очи:

— Лодка ли? Каква лодка?

— Горе, у дома. Лодката в килера. Като се съди по небето, ще имаме нужда от нея, ако ще излизаме довечера.

— Глупости — отсече тя. — В килера няма лодка.

Той заобиколи тезгяха:

— Има. Чудесна синя лодчица.

— Ами! В килера? Кой килер?

Боб започна да нарежда разни пакети сухи пасти на металната лавица до солените бисквити.

— Килера до библиотеката, разбира се.

— Но ние нямаме библиотека.

— Нямаме ли? А-ха. Е, щом като е така, лодката не е до библиотеката. Тя е в килера до стаята на жабока.

— Какъв жабок? — засмя се момичето.

— А-а, сега ще ми кажеш, че не си чувала за жабока.

Тя усмихната кимна.

— От днес даваме стая под наем на един чудесен, достолепен жабок от Англия. Истински джентълмен, натоварен с мисия от кралицата.

Проблесна светкавица и по априлското небе се търколи гръмотевица. Електрическите смущения по радиото прекъснаха изпълнението на „Ритъмът на дъжда“ на „Каскейдз“.

Лора не обърна внимание на бурята. Тя не се плашеше от нещата, които за повечето деца са страшни. Нейната самоувереност и самообладание бяха толкова подчертани, че понякога приличаше на възрастна дама, маскирана като дете.

— Защо пък кралицата ще се занимава с един жабок?

— Жабоците са отлични бизнесмени — каза той, отвори пакет бисквити и захапа една. Беше напълнял с петдесет фунта, откакто Джанет почина и се преместиха в Калифорния, за да почнат отначало. Изобщо не беше красавец. Сега, на тридесет и осем години беше доста позакръглен и нямаше особени шансове да завърти главата на някоя жена. В бизнеса също не беше преуспял — човек не забогатява от квартална бакалница. Но това не го вълнуваше. Имаше Лора, беше добър баща, тя го обичаше с цялото си сърце както я обичаше той, така че нямаше никакво значение какво си мисли за него светът.

— Да, жабоците наистина са отлични бизнесмени. А семейството на този жабок е служило на короната векове наред. Всъщност той е посветен в рицарски сан — сър Томас Тоуд.

Втората светкавица беше още по-ослепителна. Грохотът на гръмотевицата също се засили.

Лора довърши подреждането на супата по лавиците, изправи се и избърса лице в бялата престилка, вързана над тениската и джинсите. Беше прекрасна, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Много приличаше на майка си.

— И какъв наем плаща сър Томас Тоуд?

— Шест пенса седмично.

— Стаята му до моята ли е?

— Да, стаята с лодката в килера.

Тя отново се засмя:

— Дано не хърка.

— Той каза същото за тебе.

Пред магазина спря очукан, ръждясал „Бюик“. Когато шофьорът отвори вратата, притъмнялото небе се раздра от трета светкавица. Денят преля от разтопена светлина, която сякаш потече навън по улицата и пропълзя като лава над паркирания „Бюик“ и отминаващите коли. Гръмотевицата разтърси сградата от покрива до основите — като че ли бурните небеса се отразяваха в земята отдолу в очакване на земетресение.

— Ау-у! — възкликна Лора и безстрашно се приближи до прозорците.

Още не беше почнало да вади, но от запад внезапно задуха вятър и понесе листа и боклук. Човекът, който излезе от жалкия син „Бюик“, изумено гледаше небето. Поредица светкавици пронизваха облаците, извиваха се нагоре във въздуха, оглеждаха огнените си образи в прозорците и хромираните части на автомобилите. След всяка светкавица се чуваше гръм сякаш Бог удряше деня с юмруци.

Светкавиците стреснаха Боб. Когато извика на Лора: „Пиленце, дръпни се от прозореца!“, тя се завтече зад тезгяха и го остави да я прегърне по-скоро за негово успокоение, отколкото за нейно.

Човекът от „Бюика“ забърза към магазина. Той погледна нагоре към яростното небе и си каза: „Я виж ти! Ей-й!“. Гръмотевицата заглъхна. Отново стана тихо.

Заваля. Едрите капки удряха по прозорците отначало не особено силно, а после бликналият порой закри изцяло гледката извън магазинчето.

— Ама представление, а! — обърна се ухилен клиентът.

Боб понечи да отговори, но млъкна като разгледа мъжа по-отблизо. Подуши опасността така както сърна усеща притаения вълк. Мъжът носеше охлузени работни ботуши, мръсни джинси и закопчано до половината яке върху зацапана бяла тениска. Мазната му коса беше поразрошена от вятъра. Брадата беше набола. Имаше кръвясали, трескави очи. Наркоман. Той се приближи до тезгяха и извади от якето револвер. Оръжието не представляваше изненада.

— Дай парите от касата, глупако.

— Разбира се.

— Мърдай!

— Спокойно.

Наркоманът облиза бледните си, напукани устни:

— Я не ми давай акъл, тъпак такъв!

— Добре, добре, веднага. Имаш ги — каза Боб като се опитваше с една ръка да избута Лора зад гърба си.

— Остави момичето да го виждам. Казах ти — искам да я виждам! Айде, измъкни я оттам!

— Добре, добре, само спокойно.

Мъжът беше изпънат и вдървен като усмивка на мъртвец. Тялото му видимо трепереше.

— Там, да я виждам! А ти само бъркаш в чекмеджето на касата, не посягаш за пистолет, щото ще ти пръсна шибаната глава.

— Нямам пистолет — увери го Боб.

Той погледна към мокрите от дъжда прозорци. Надяваше се да не пристигнат други клиенти, докато трае клопката. Наркоманът изглеждаше толкова нестабилен, че можеше да застреля всеки, появил се на вратата. Лора се опита да се промуши зад баща си, но наркоманът извика:

— Хей, я не мърдай!

— Тя е само на осем… — обади се Боб.

— Тя е мръсница, всички са проклети мръсници, все едно на колко са години. Резкият му глас не преставаше да трепери. Изглеждаше по-уплашен и от Боб. Точно от това Боб се страхуваше най-много.

Боб се беше втренчил в наркомана и револвера, но същевременно го подлудяваше гласът на Скийтър Дейвис, който пееше по радиото „Краят на света“. Песента му се струваше ужасно пророческа. С оправданото суеверие на човек, попаднал на мушка, той горещо се молеше изпълнението да свърши преди магически да е унищожило неговия и на Лора свят.

— Ето парите, всичките, вземи ги.

Мъжът събра в шепа парите от тезгяха и ги набута в джоба на мръсната яке. После попита:

— Имаш ли склад отзад?

— Защо?

Грабителят гневно блъсна бисквитите, сухите пасти и дъвките от тезгяха на пода и пъхна пистолета под носа на Боб.

— Имаш склад, мръснико, знам. Айде да вървим там.

Устата на Боб изведнъж пресъхна:

— Слушай, вземи парите и си върви. Получи каквото искаше. Просто си иди. Моля те.

Ухилен и по-самоуверен, откакто прибра парите, окуражен от страха на Боб, но все още видимо разтреперан, човекът с пистолета каза:

— Не се бой, няма да убивам никого. Аз съм любовник, не съм убиец. Искам само тази малка мръсница за малко и после изчезвам.

Боб се прокле, че няма оръжие. Лора поривисто се притисна към него, но той не можеше да направи нищо да я спаси. По пътя към склада ще се нахвърли на наркомана и ще се опита да грабне револвера. Беше дебел и излязъл от форма. Не можеше да се движи достатъчно бързо и затова щеше да бъде прострелян и оставен да умре на пода, докато онова гадно копеле заведе Лора в задната стая и я изнасили.

— Мърдай! — нетърпеливо каза наркоманът. — Хайде!

Чу се изстрел, Лора изпищя и Боб здраво я притисна към себе си да я защити, но застрелян се оказа наркоманът. Куршумът беше пробил лявото слепоочие и отнесъл част от черепа. Той се свлече тежко на пода върху разпилените от самия него бисквити и дъвки и умря мигновено. Не успя даже по рефлекс да натисне спусъка на собствения револвер.

Боб слисан погледна надясно и видя висок рус мъж с пистолет. Очевидно беше влязъл през черния вход отзад и безшумно се бе промъкнал през склада. Още с влизането си в бакалницата беше застрелял наркомана без предупреждение. Сега гледаше трупа хладно и безстрастно като опитен палач.

— Слава богу — въздъхна Боб. — Полиция.

— Не съм от полицията.

Мъжът беше със сиви панталони, бяла риза и тъмносиво сако. Под мишницата се виждаше кобур.

Боб се обърка. Не знаеше дали спасителят не е друг крадец, дошъл да довърши онова, което насилствено бе прекратил. Непознатият вдигна поглед от мъртвото тяло. Очите му бяха чисто сини, ярки и прями. Боб беше сигурен, че го е виждал преди, но не помнеше къде и кога. Непознатият погледна Лора:

— Добре ли си, гълъбче?

— Да — отвърна тя, все още притисната до баща си.

От мъртвеца се понесе остра миризма на урина, защото в мига на смъртта беше изгубил контрол върху мехура.

Непознатият прекрачи трупа, прекоси помещението и сложи райбера на предната врата. После спусна решетката. Тревожно загледа големите витрини, зад които непрестанните дъждовни потоци замъгляваха очертанията на бурния следобед.

— Май няма начин да се закрият. Ще трябва само да се надяваме, че никой няма да дойде да гледа.

— Какво ще ни правите? — запита Боб.

— Аз ли? Нищо. Не съм като тази отрепка. Не искам нищо от вас. Заключих вратата просто да уточним версията, която ще разкажете на полицията. Трябва да я изясним преди някой да е влязъл и да е видял трупа.

— Защо ми е версия?

Непознатият се наведе над мъртвеца и извади от джобовете на окървавеното яке връзка ключове и банкнотите. Изправи се и отговори:

— Добре, трябва да им кажете, че са дошли двама души с пистолети. Единият е пожелал Лора, но другият се отвратил от мисълта да се изнасили такова малко момиченце и настоял да тръгват. Скарали се, станало страшно, вторият застрелял оня мръсник и изчезнал с парите. Можете ли да разкажете всичко това убедително?

Боб още не можеше да повярва, че той и Лора са спасени. Беше прегърнал дъщеря си с едната ръка и здраво я притискаше.

— Аз… аз не разбирам. Всъщност вие не бяхте с него. Няма защо да се тревожите, че сте го застреляли — в края на краищата той се канеше да ни убие. Тогава защо просто да не разкажем истината?

Мъжът се приближи до тезгяха, върна парите на Боб и попита:

— А каква е истината?

— Ами вие случайно минавахте и видяхте крадеца…

— Не съм минавал случайно, Боб. Наблюдавах теб и дъщеря ти.

Мъжът пъхна пистолета в кобура под мишницата и се обърна към Лора. Тя го гледаше с широко разтворени очи. Той се усмихна и прошепна: „Ангел-пазител“.

Боб не вярваше в ангели-пазители.

— Наблюдавали сте ни? — възкликна той. — Откъде, откога, защо?

В гласа на непознатия се долавяше нетърпеливост и някакъв лек акцент, който Боб забеляза чак сега:

— Не мога да кажа — отговори той, загледан в мокрите от дъжда витрини. — Не мога и да си позволя да ме разпитват в полицията. Така че ще трябва да разкажете тази история.

— Откъде ви познавам? — запита Боб.

— Не ме познаваш.

— Не, сигурен съм, че съм ви виждал.

— Не е вярно. И няма нужда да знаеш. Сега, за бога, скрий тези пари и остави чекмеджето празно — би прозвучало странно, че вторият е изчезнал, без да отнесе онова, за което е дошъл. Аз ще взема „Бюика“ и ще го изоставя на няколко пресечки оттук, така че можете да го опишете на полицаите. Можете да им дадете и моето описание. За мене това няма значение.

Отвън изтрещя гръмотевица, но тя беше глуха и далечна, не като взривовете в началото на бурята.

Във влажния въздух бавно се надигна миризма на кръв и метал, която се смеси с вонята на урина.

Боб потръпна от погнуса, облегнат на тезгяха, но все още притиснал Лора до себе си и каза:

— А защо не им обясня, че сте прекъснали грабежа, застреляли сте крадеца и сте си тръгнали, защото сте искали да останете анонимен?

Непознатият нетърпеливо повиши глас:

— Въоръжен мъж случайно минава оттук, съзира грабежа и решава да стане герой? Ченгетата няма да повярват на такава скалъпена история.

— Но нали беше точно така…

— Да, обаче те няма да я възприемат! Слушай, ще почнат да се съмняват, че ти си убиецът. И тъй като не притежаваш оръжие, поне според официалните документи, ще решат, че вероятно пистолетът ти е бил незаконно притежаван и си се освободил от него след като си застрелял този тип, а после си съчинил налудничавата история за някакъв самотен храбрец, който се втурва да те отърве.

— Аз съм почтен търговец с добро име.

В очите на непознатия се появи особено, тъжно и измъчено изражение:

— Боб, ти си свестен човек…, но понякога си малко наивен.

— Какво искате да…?

Непознатият вдигна ръка да го прекъсне:

— В критични моменти доброто име никога не струва толкова, колкото заслужава. Повечето хора са добронамерени и са готови да предоставят на другите ползата от съмнението, но малцината злостни хора искат останалите да бъдат унищожавани и мачкани пред очите им. Гласът му затихна до шепот и въпреки че продължаваше да гледа към Боб, той сякаш виждаше пред себе си други места, други лица:

— Завист, Боб. Самоизяждат се от завист. Ако имаше пари, щяха да ти завиждат, че си богат. Но тъй като нямаш, завиждат ти за добрата, умна и нежна дъщеря. Завиждат ти просто защото си щастлив. Завиждат ти за това, че не им завиждаш. Ето едно от най-големите страдания в човешкото съществувание — някои хора не се радват просто на това, че живеят, а намират щастието си само в неволята на другите.

Боб не можеше да отхвърли обвинението в наивност, защото знаеше, че непознатият казва истината. Той потръпна.

След кратко мълчание измъченият вид на непознатия отстъпи пред възвърналата се забързана деловитост.

— А когато ченгетата решат, че ги лъжеш за самотния храбрец, който ви е спасил, те ще си помислят, че може наркоманът изобщо да не е имал намерение да те ограбва, че може би сте били познати, имал си му зъб за нещо и си запланувал убийството му, което се опитваш да представиш за грабеж. Това е логиката на ченгетата, Боб. Дори ако не успеят да ти го припишат, така ще те измъчат в желанието си да го докажат, че ще ти съсипят живота. Искаш ли Лора да преживее всичко това?

— Не.

— Тогава направи, каквото ти казвам.

— Непременно — кимна Боб. — Точно както казвате. — Но кой, по дяволите, сте вие?

— Няма значение. Пък и нямаме време да говорим. — Той мина зад тезгяха и приклекна до Лора, за да бъдат лице в лице: — Разбра ли какво казах на баща ти? Ако полицията пита какво се е случило…

— Вие сте били с този човек — продължи тя като сочеше неопределено към трупа.

— Точно така.

— Били сте приятели — каза тя, — но после се скарвате заради мене, въпреки че не съм сигурна защо, нали нищо не съм направила…

— Причините нямат значение, миличка — отвърна непознатият.

Лора кимна:

— След това го застрелвате и бягате с всичките ни пари, тръгвате с колата и аз съм страшно уплашена.

Мъжът погледна към Боб:

— На осем години, а?

— Тя е умно момиче.

— И все пак най-добре е полицаите да не я разпитват много-много.

— Няма да им позволя.

— Ако се опитат — обади се Лора, — просто ще заплача и няма да млъкна, докато не спрат.

Непознатият се усмихна. Гледаше Лора с такава любов, че Боб се почувствува неудобно. Не се държеше като оня извратен тип, който искаше да я завлече в склада — изражението му беше нежно и любящо. Докосна бузата и. В очите му изневиделица блеснаха сълзи. Той примигна и се изправи.

— Боб, прибери парите. Не забравяй, че аз съм ги взел.

Боб осъзна, че все още ги държи в ръцете си. Напъха ги в джоба на панталоните, а хлабаво вързаната престилка прикри издутината. Непознатият отключи вратата и вдигна ролетката.

— Пази я, Боб. Тя е необикновена.

След това бързо се отправи навън под дъжда като остави зад себе си вратата отворена и влезе в „Бюика“. При тръгването от паркинга гумите изсвистяха.

Радиото през цялото време беше включено, но Боб чак сега го чу за пръв път, откакто бе прозвучал „Краят на света“, преди наркоманът да падне застрелян. Шели Фабарес пееше „Джони Ангела“.

Внезапно пак се заслуша в дъжда — не само като еднообразен звуков фон от съскания и почуквания, а наистина го чу как блъскаше яростно по прозорците и покрива на жилището на горния етаж. Въпреки че вятърът нахлуваше през отворената врата, вонята на кръв и урина се усети още по-натрапчиво. В един миг той се отърси от транса на ужаса и си възвърна остротата на сетивата. Тогава проумя колко близо до смъртта се беше оказала скъпата му Лора. Грабна я на ръце, повдигна я от пода и я задържа така като повтаряше името и и я галеше по косата. Зарови лице до шията и, усети сладката свежест на кожата, долови пулсирането на артерията до гърлото и благодари на Бога, че е жива.

— Обичам те, Лора.

— И аз те обичам, татко. Обичам те заради сър Томи Тоуд и милион други неща. Но сега трябва да се обадим в полицията.

— Да, разбира се — отговори Боб и неохотно я пусна на пода. Очите му бяха пълни със сълзи. Беше толкова замаян, че не можеше да си спомни къде стои телефонът.

Лора вече беше вдигнала слушалката и я протегна към него:

— Аз също мога да се обадя, татко. Номерът е написан тук, на апарата. Искаш ли да се обадя?

— Не, аз ще свърша тази работа, съкровище.

Той премигна, за да спре сълзите, пое слушалката и седна на стария дървен стол зад касата.

Момиченцето сложи ръка върху неговата, сякаш разбираше, че той се нуждае от нейния допир.

Джанет беше емоционално силна. Но силата и самообладанието на Лора бяха необикновени за възрастта и — Боб Шейн не знаеше точно откъде идват. Може би детето разчиташе толкова много на себе си, защото растеше без майка.

— Татко — каза Лора и почука с пръст по телефона, — полицията, не забравяй!

— О, да — сепна се той.

Като се опитваше да не повърне от пропълзелия в магазина дъх на смърт, Боб набра номера на полицията.

Кокошка седеше в една кола на улицата срещу бакалничката на Боб Шейн и замислено попипваше белега на бузата.

Дъждът беше спрял. Полицията си беше отишла. Неоновите реклами на магазините и уличните лампи бяха запалени на свечеряване, но въпреки осветлението асфалтираните улици придобиха тъмен блясък като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват.

Кокошка беше пристигнал в квартала едновременно със Стефан — русия, синеок предател. Той чу стрелбата, видя как Стефан избяга с колата на убития, присъедини се към тълпата зяпачи, която се събра при идването на полицията и научи повечето подробности за случката в магазина.

Беше прозрял, разбира се, нелепостта на разказаната от Боб Шейн версия, че Стефан е бил просто вторият крадец. Стефан не ги беше нападнал, напротив — беше решил на своя глава да стане техен пазител и несъмнено беше излъгал за истинската си самоличност. Лора отново беше спасена. Но защо?

Кокошка се опита да си представи каква роля би могло да изиграе момичето в плановете на предателя, но се затрудни. Знаеше, че няма да разбере нищо повече, ако я разпита, защото тя беше твърде малка, за да му каже нещо полезно. Причината за нейното спасение по всяка вероятност беше също толкова голяма загадка за нея, колкото за Кокошка.

Беше сигурен, че и бащата не знае нищо. Очевидно Стефан се интересуваше от момичето, а не от бащата и затова не би посветил Боб Шейн в историята около произхода или намеренията си.

Накрая Кокошка отиде с колата до един ресторант на няколко пресечки от бакалницата, вечеря и пак се върна, след като се стъмни съвсем. Паркира в странична уличка, в сянката на широките листа на финикова палма. Магазинът беше тъмен, но прозорците на жилището на втория етаж светеха.

Той извади револвер от дълбокия джоб на шлифера. Беше „Колт-Агент 38“ със заоблен край — малък, но мощен. Кокошка се възхищаваше от добре проектирани и добре изработени оръжия, а допирът точно до този пистолет му харесваше особено много — той беше самата смърт, въплътена в стомана.

Кокошка можеше да прекъсне телефонните кабели на Шейнови, тихо да влезе с взлом, да убие момичето и бащата и да се измъкне преди полицията да реагира на изстрелите. Имаше талант и склонност за такъв тип работа.

Но ако ги убиеше без да знае защо го прави, без да разбере ролята им в замислите на Стефан, премахването им можеше по-скоро да се окаже грешка. Трябваше да узнае целта на Стефан преди да започне да действа.

Той неохотно прибра револвера в джоба.

3.

В безветрената нощ дъждът падаше отвесно върху града, сякаш всяка капчица беше неимоверно тежка. Той барабанеше шумно по покрива и предното стъкло на малката черна кола.

В един часа в онзи вторник към края на март мокрите от дъжда и тук-там наводнени по кръстовищата улици бяха почти безлюдни, ако се изключат военните коли. Стефан избра обиколен маршрут до института, за да избегне познатите контролни постове, но се страхуваше да не се натъкне на някой импровизиран пункт. Документите му бяха в ред, а пропускът от сигурността го освобождаваше от задължението да спазва новия комендантски час. Въпреки всичко предпочиташе да не попада под зоркото око на военната полиция. Не трябваше да допуска обиск на колата, защото куфарът на задната седалка съдържаше медна жица, детонатори и пластични експлозиви, които нямаше законно право да притежава.

Дъхът му замъгляваше предното стъкло, дъждът забулваше странно затъмнения град, чистачките на колата бяха износени, защитените фарове осветяваха твърде ограничено пространство и заради всичко това той едва не пропусна тясната павирана уличка, която водеше зад института. Натисна спирачките и рязко завъртя волана. Лимузината взе завоя с потреперване и свистене на гумите като леко се хлъзна по мокрите павета.

Той паркира в тъмнината близо до задния вход, излезе от колата и взе куфара от задната седалка. Институтът представляваше безцветна четириетажна тухлена сграда със здраво зарешетени прозорци. Около него витаеше някаква заплаха, макар и да не личеше, че съхранява тайни, които коренно ще променят света. Металната врата беше окачена на скрити панти и боядисана в черно. Той натисна бутона, чу позвъняването вътре и нервно зачака реакция.

Носеше гумени ботуши и тренчкот с вдигната яка, но нямаше нито шапка, нито чадър. Студеният дъжд прилепваше косата му към черепа и се стичаше отзад по врата. Разтреперан, той погледна към прозорчето до вратата. То беше само десетина сантиметра широко и една педя високо. Стъклото отвън беше огледално и прозираше само отвътре.

Търпеливо слушаше как дъждът шиба по колата, приплясква в локвите, гъргори в близката шахта и със студено съскане удря по листата на платаните до бордюра.

Над вратата светна. Конусообразната лампа излъчваше сноп жълта светлина, насочен право надолу към него.

Стефан се усмихна пред огледалното прозорче на охраната, която за него беше невидима.

Светлината угасна, ключалките изщракаха и вратата се отвори навътре. Той познаваше дежурния — някой си Виктор, набит мъж на петдесетина години с късо остригана посивяла коса и очила в метални рамки. Беше по-добродушен, отколкото изглеждаше — всъщност непрестанно се тревожеше за здравето на приятели и познати като квачка за пиленцата.

— Какво правите толкова късно в този порой, господине?

— Не можах да заспя.

— Ужасно време! Влизайте, влизайте! Така ще простинете.

— Разтревожих се за недовършената работа и си помислих, че бих могъл да дойда и да я свърша.

— Тази работа ще ви вкара в гроба без време. Истина ви казвам.

Докато влизаше в преддверието и гледаше как дежурният затваря вратата, Стефан се мъчеше да изрови в паметта си някакъв спомен за личния живот на Виктор.

— По вида ти съдя, че жена ти продължава да готви онези невероятни тестени ястия, за които ми разправяше.

Виктор се извърна от вратата, позасмя се и се тупна по корема:

— Кълна се, дяволът я е подкупил да ме вкара в грях, предимно лакомия. Какво е това, господине, куфар? Пренасяте ли се?

Стефан изтри дъждовните капки от лицето с едната ръка и отвърна:

— Научни данни. Отнесох ги у дома преди няколко седмици и вечер работих по тях.

— Изобщо ли нямате личен живот?

— Имам по двадесет минути за себе си през четвъртък.

Виктор зацъка с език неодобрително. Той се приближи до бюрото, заело една трета от пространството в стаичката, вдигна слушалката на телефона и се обади на другия нощен дежурен, който беше на пост в подобна стая до предния вход на института. При всяко излизане след работно време отворилият вратата дежурен известяваше постовия в другия край на сградата, отчасти, за да се предотвратят фалшиви тревоги, а вероятно и непредумишлени изстрели срещу някой невинен посетител.

Стефан се запъти към вътрешната врата и извади от джоба връзка ключове. От него се стичаха дъждовни капки и падаха по протритата килимена пътека. Както и външния портал, вратата беше стоманена, със скрити панти. Но тя можеше да се отключи само чрез едновременното завъртане на два ключа — единия на упълномощения служител, а другия — на дежурния. Дейността на института беше толкова необичайна и секретна, че дори на нощните постови не можеше да се разреши достъп до лабораториите и документацията. Виктор затвори телефона.

— Колко време ще останете, господине?

— Няколко часа. Някой друг работи ли тази нощ?

— Не. Вие сте единственият мъченик. А никой в действителност не цени мъчениците, господине. Вие ще се преуморите от работа до смърт, кълна се, и за какво? Кой го е грижа?

— Елиът е написал: „Светците и мъчениците управляват от гроба“.

— Елиът? Той поет ли е или какво?

— Т. С. Елиът, да, поет.

— Светците и мъчениците управляват от гроба? Не го познавам. Не изглежда да е от одобрените поети. Звучи като диверсия.

Виктор сърдечно се разсмя очевидно развеселен от мисълта, че трудолюбивият му събеседник би могъл да е предател. Двамата заедно отвориха вътрешната врата.

Стефан повлече куфара с експлозивите по коридора в приземния етаж на института и пътем включваше: светлините.

— Ако ви стане навик на работите посреднощ — отбеляза Виктор, — ще ви донеса един от кейковете на жена ми за подсилване.

— Благодаря ти, Викторе, но се надявам да не придобия такъв навик.

Дежурният затвори металната врата. Ключалката щракна автоматично.

Останал сам в коридора, Стефан си помисли за кой ли път, че има късмет с външния си вид — рус, волеви черти, синеок. Видът му отчасти обясняваше защо може толкова нахално да донесе взривни материали в института, без да очаква обиск. У него нямаше нищо тъмно, лукаво или подозрително. Той беше идеален, приличаше на ангел, когато се усмихваше и предаността му към родината никога не можеше да се постави под въпрос от хора като Виктор, хора, които заради сляпото си подчинение на държавата и бирения си сантиментален патриотизъм не разсъждаваха трезво за много неща. Много неща.

Той се качи с асансьора до третия етаж и отиде право в кабинета си, където включи месингова лампа с гъвкаво насочване на абажура. След като махна гумените ботуши и тренчкота, той извади от кантонерката кафява картонена папка и разпростря съдържанието и по бюрото, за да създаде впечатление, че работи. Трябваше да предвиди всичко, за да не събуди подозрения в случай че на някой друг служител му хрумнеше да се появи посреднощ.

С куфара и фенерче, което извади от вътрешния джоб на тренчкота, той се изкачи по стълбите до четвъртия етаж и тръгна към тавана. Фенерчето осветяваше огромни греди, по които на места проблясваха забити накриво пирони. Таванът имаше груб дървен под, но не се използваше за склад и беше празен, ако не се броят паяжините и сивия прах. Височината под силно скосения покрив беше достатъчна да стои изправен в средата, въпреки че трябваше да се снишава, когато работеше по-близо до стрехите. Покривът беше само на една педя над главата и затова постоянният грохот на дъжда напомняше за нисък полет на ято бомбардировачи. Сети се за това сравнение може би защото вярваше, че разрухата ще е неотменна съдба на този град.

Отвори куфара. С бързината и увереността на специалист по подривни дейности поставяше блокчетата пластични експлозиви и оформяше всеки заряд, за да насочи взривната вълна надолу и навътре. Експлозията трябваше не само да вдигне покрива във въздуха, но и да унищожи средните етажи така, че тежките греди и плочите от покрива да полетят надолу през развалините и да причинят още по-тежки щети. Той прикри взривните материали между гредите и ъглите на голямото помещение, даже подпря няколко дъски и пъхна експлозива под тях.

Отвън бурята притихна за малко. Скоро обаче нощта пак се разтърси от зловещи гръмотевици и заваля отново, още по-силно от преди. Появи се и отдавна чаканият вятър — той виеше в олуците и пъшкаше под стрехите. Неговият особен, глух глас сякаш едновременно заплашваше и оплакваше града.

Измръзнал в неотопления таван, той продължи деликатната работа с все по-трескави пръсти. Въпреки треперенето усети, че го избива пот. Постави детонатор във всеки заряд и опъна проводници от зарядите до северозападния ъгъл на тавана. Нави медните жици заедно и ги спусна във вентилационната шахта, която стигаше чак до мазето.

Зарядите и проводниците бяха замаскирани по възможно най-добрия начин и нямаше да се забележат, ако някой отвореше таванската врата, за да надникне набързо. Но при по-внимателен оглед или складиране на вещи, жиците и взривните материали със сигурност щяха да бъдат разкрити.

Не искаше никой да влиза на тавана през следващите двадесет и четири часа. Желанието му беше лесно изпълнимо като се има предвид, че беше единственият в института, качил се там от месеци наред.

Следващата нощ щеше да се върне с друг куфар и да постави взривни материали в мазето. Едновременните експлозии отгоре и отдолу бяха единственият сигурен начин сградата и нейното съдържание да се разлетят на трески, камъчета и безформени отломъци. Взривът и последвалият пожар не трябваше да пощадят нито една папка, която да послужи за възстановяване на сегашната опасна изследователска дейност.

Голямото количество експлозиви, внимателно разпределени и поставени, щеше да повреди зданието на института от всички страни и той се страхуваше, че други хора, част, от които несъмнено невинни, ще загинат при взрива. Тези смъртни случаи бяха неизбежни. Не смееше да намали количеството експлозиви, защото, ако не постигнеше пълно унищожение на всички папки и техните копия в института, проектът можеше бързо да се възстанови. А този проект трябваше да се прекрати незабавно, защото надеждите на цялото човечество се свързваха с неговото премахване. Ако имаше невинно загинали, щеше да се наложи просто да живее с угризения на съвестта.

След два часа той приключи работата си на тавана. Вече минаваше три.

Върна се в кабинета си на третия етаж и седна за малко зад бюрото. Не искаше да си тръгне преди да е изсъхнала овлажнената от пот коса и да е спряло треперенето, защото в противен случай Виктор щеше да се усъмни.

Затвори очи и си представи лицето на Лора. Винаги можеше да се успокои с мисълта за нея. Самото и съществуване му носеше спокойствие и смелост.

4.

Приятелите на Боб Шейн не искаха Лора да присъства на погребението на баща си. Те смятаха, че на едно дванадесетгодишно момиче трябва да се спести подобно мрачно изпитание. Тя обаче настоя, а когато желаеше нещо толкова силно, колкото да се прости с баща си, никой не беше в състояние да я спре. Онзи двадесет и четвърти юли 1967 година беше най-тежкият ден в живота и, по-страшен дори от вторника, когато баща и почина. Заглушилият болката шок отчасти бе преминал и Лора излизаше от вцепенението — емоциите изплуваха на повърхността и по-трудно се овладяваха. Започваше напълно да осъзнава колко е голяма загубата. Избра си тъмносиня рокля, защото нямаше черна. Сложи черни обувки и тъмносини чорапи и се обезпокои, че заради чорапките изглежда детински и лекомислено. Но тъй като никога не бе носила найлонови чорапи, сметна, че не е подходящо да се обува за пръв път по такъв начин точно за погребението. Очакваше баща и да погледне от небето по време на службата и искаше да я види такава, каквато я помнеше. Ако забележеше тънките чорапи — непохватен детски копнеж да порасне — щеше да му стане неприятно.

В обредния дом седна на първия ред между Кора Ланс, собственица на козметичен салон в близост до бакалницата на Шейн и Анита Пасадополис, която се беше занимавала с благотворителност заедно с Боб в презвитерианската църква „Сейнт Андрю“. И двете бяха към шестдесетгодишни и се отнасяха към Лора като към своя внучка — докосваха я да и вдъхнат кураж и я наблюдаваха загрижено. Нямаше нужда да се тревожат за нея. Тя нямаше да плаче, да изпада в истерия или да си скубе косите. Тя разбираше смъртта. Всички умираха. Умираха хората, кучетата, котките, птиците, цветята. Даже древните секвои умираха рано или късно, въпреки че живееха двадесет-тридесет пъти по-дълго от хората, което изглеждаше несправедливо. От друга страна, да живееш хиляда години като дърво сигурно е много по-скучно, отколкото да преживееш само четиридесет и две като щастлив човек. Баща и беше четиридесет и две годишен — твърде млад — когато сърцето му спря отведнъж при внезапен пристъп. Но така вървеше светът и плачът бе безсмислен. Лора се гордееше със своя здрав разум. Освен това смъртта не означаваше край на човека.

— Тя всъщност бе едва началото. Следваше друг, и то по-добър живот. Лора знаеше, че това е истина, защото и го бе казвал баща и, а той никога не лъжеше. Нейният баща винаги беше верен на истината, благ и нежен.

Когато свещеникът приближи до аналоя отляво на ковчега, Кора Ланс се наведе към Лора: „Добре ли си, мила?“.

— Да, всичко е наред — отвърна тя, без да обръща очи към Кора. Не смееше да срещне ничий поглед, но с голям интерес изучаваше неодушевените предмети.

За пръв път влизаше в обреден дом и не и хареса. Пурпурният килим беше абсурдно дебел. Драпериите и тапицираните столове също бяха пурпурни, с лека златна украса, а лампите имаха пурпурни абажури, затова залите сякаш бяха декорирани от дизайнер-маниак, превърнал пурпурния цвят във фетиш.

„Фетиш“ беше нова за нея дума. Използваше я прекалено често, но тя винаги злоупотребяваше с новите думи, а в случая изразът бе уместен.

Миналия месец след като за пръв път чу прекрасната дума „уединен“, която означаваше „сам, отделен“, реши да я употребява непрекъснато, докато баща и не почна да я дразни за глупавите вариации: „Ей, — как е малката ми уединена тази сутрин?“, подхвърляше той или пък: „Пържените картофи вървят много, затова ще ги сложим на предната полица, по-близо до касата, защото в ъгъла се чувствуват в уединеност“. Той обичаше да я разсмива с приказки като историята за сър Томи Тоуд, жабока от Англия, който бе измислил на осемгодишната и възраст и оттогава почти ежедневно украсяваше комичната му биография. В известен смисъл баща и беше по-голямо дете от нея — тя го обичаше и за това.

Долната и устна потрепна. Прехапа я. Здраво. Сълзите щяха да са признак, че се съмнява в думите на баща си за съществуването на друг, по-добър живот. Ако заплачеше, щеше по такъв начин да признае, че баща и е мъртъв, умрял завинаги, безвъзвратно, финито.

Копнееше да се уедини в стаята над бакалницата, в леглото, с дръпнати презглава завивки. Тази мисъл беше толкова привлекателна, че можеше лесно да я накара да превърне уединението във фетиш.

От обредния дом отидоха на гробището.

Там не стърчаха надгробни паметници — гробовете бяха маркирани с бронзови плаки върху положени в пръстта мраморни плочи. Хълмистите зелени морави под сянката на индийски лавър и по-малки магнолиеви дръвчета можеха да се възприемат за парк, място за игри, гоненица и смехове, ако не беше зейналият гроб, където щяха да спуснат ковчега на Боб Шейн.

Предната нощ тя два пъти се буди от далечни гръмотевици. Макар и в полусън, беше и се сторило, че в прозорците проблясва светкавица, но даже и в мрака наистина да бяха прогърмели необичайни за сезона бури, сега от тях нямаше никаква следа. Небето сияеше синьо и безоблачно.

Лора стоеше между Кора и Анита, които я докосваха и шепнеха успокоително, но нито жестовете, нито думите им можеха да я утешат. Тя почувства как при всяка дума от последната молитва на свещеника я побиват студени тръпки, докато най-накрая и се стори, че се намира съблечена навън в арктическа зима, а не под сянката на едно дърво в горещата, безветрена юлска утрин. Гробарят задейства механизираната макара за спускане на ковчега. Тялото на Боб Шейн потъна в земята. Неспособна да гледа бавното изчезване на ковчега, с пресекнал дъх, Лора се извърна настрани, изтръгна се от грижовните ръце на двете почтени баби и направи няколко крачки през гробището. Беше студена като мрамор — трябваше да избяга от сянката. Спря щом като излезе на слънце — то стопли кожата, но не прекрати ледените тръпки.

Около една минута стоя загледана към продълговатата купчинка пръст с меки очертания, после забеляза мъжа в далечния край на гробищата, под сянката на дърветата в края на лавровата горичка. Беше облечен в светлокафяви панталони и бяла риза, които слабо просветваха на фона на общата потиснатост — приличаше на призрак, излязъл на дневна светлина от обичайните си нощни бдения. Наблюдаваше Лора и другите опечалени около гроба на Боб Шейн. От такова разстояние лицето му не се различаваше, но се виждаш, че е висок, плещест, рус и смущаващо познат.

Наблюдателят я заинтригува, без да и е ясно защо, Лора заслиза по хълма като омагьосана и не гледаше дали минава покрай гробовете или през тях. Колкото повече скъсяваше разстоянието до русия мъж, толкова по-познат и се струваше. Отначало той не реагира на приближаването и, но тя усещаше, че я изучава напрегнато с втренчен поглед.

Кора и Анита я викаха, но Лора не им обърна внимание. Обзета от необяснимо вълнение, тя забърза и приближи на стотина стъпки от непознатия. Мъжът се оттегли в изкуствения здрач сред дърветата.

Лора се уплаши, че той ще избяга преди да е успяла да го разгледа добре, макар и все още да не беше наясно защо това и се струва толкова важно и се затича. Подметките на новите черни обувки се хлъзгаха и на няколко пъти тя една не падна. Там, където мъжът стоеше преди малко, тревата беше утъпкана — значи не беше призрак.

Лора мярна раздвижване зад дърветата. Това беше призрачно бялата риза. Тя забърза след него. Под лавровите дървета, далеч от слънчевите лъчи растеше само рядка, хилава тревица, но отвсякъде стърчаха корени и никнеха измамни сенки. Тя се спъна, хвана се за стъблото на едно дърво, огледа се и откри, че мъжът е изчезнал. В горичката имаше стотина Дървета, клоните гъсто се преплитаха и пропускаха слънчевата светлина на тънки златни нишки, сякаш небесната тъкан се разнищваше между тях. Тя се втурна напред без да се оглежда в мрака. Пет-шест пъти и се стори, че го вижда, но движението се оказваше измамна игра на светлината или на собственото и въображение. Когато задуха ветрец, реши, че дочува как той пристъпва крадешком, прикрит от шумоленето на листата, но като тръгна по посока на острия звук, разбра, че се е заблудила.

След няколко минути излезе от горичката на един път, който водеше до друг парцел от обширното гробище. По края бяха паркирани блеснали от слънцето коли, а на стотина метра стоеше група опечалени от друго погребение.

Лора застана задъхана на алеята като се чудеше къде изчезна мъжът с бялата риза и защо се почувства длъжна да го проследи.

Ослепителното слънце, спирането на краткотрайния ветрец и възцаряването на пълна тишина в гробището я притесниха. Слънцето я пронизваше, сякаш беше прозрачна. Усещаше се странно лека, почти безтегловна и малко замаяна — като насън, в полет на няколко сантиметра над нереалния пейзаж. „Ще припадна“ — помисли си тя.

Опря се на предната броня на една паркирана кола и стисна зъби, за да се овладее и да не изгуби съзнание. Макар и едва дванадесетгодишна, тя рядко мислеше и действуваше по детински и никога не се беше чувствала дете до този момент в гробището, когато внезапно усети колко е малка, слаба и безпомощна. Един бежов „Форд“ бавно се приближаваше по пътя и когато стигна до нея, намали скоростта още повече. Зад волана беше мъжът с бялата риза.

Щом го видя, Лора си спомни откъде го познава. Преди четири години. Грабежът. Нейният ангел-пазител. Тогава беше само осемгодишна, но запомни лицето му завинаги.

Той почти спря „Форда“ и мина бавно покрай нея като внимателно я оглеждаше. Разделяха ги само няколко стъпки разстояние.

През отворения прозорец всяка черта на красивото му лице изпъкваше отчетливо, както в онзи ужасен ден, когато го видя за пръв път в магазина. Очите му бяха все така яркосини и проницателни, каквито ги бе запомнила. Лора потръпна, когато погледите им се срещнаха.

Мъжът не каза нищо, не се усмихна, но втренчено я разглеждаше, сякаш искаше да запамети всяка подробност от външния и вид. Гледаше я така, както човек би гледал голяма чаша студена вода след прекосяване на пустиня. Неговото мълчание и прикованият поглед плашеха Лора, но същевременно я изпълваха с необяснимо чувство за сигурност. Колата премина покрай нея.

— Чакайте! — изкрещя Лора.

Отблъсна се от колата, на която се бе облегнала и се втурна към бежовия „Форд“. Непознатият увеличи скоростта, бързо излезе от гробището и я остави сама на слънцето, докато миг по-късно чу мъжки глас зад себе си:

— Лора?

Тя се обърна, но отначало не видя никого. Гласът пак тихо я повика по име и тогава го забеляза на петнадесетина стъпки от края на горичката, изправен под пурпурната сянка на лаврово дърво. Носеше черни панталони и черна риза. Облеклото му изглеждаше неуместно в летния ден.

Изгаряща от любопитство, озадачена, замислена дали този човек е свързан с нейния ангел-пазител, Лора тръгна напред. Спря на две крачки от втория непознат и осъзна, че дисхармонията между него и яркия, топъл летен ден се дължеше не само на черните дрехи — зимният мрак беше неделима част от самия човек. От него лъхаше студенина, сякаш бе роден да обитава полярни области или високопланински пещери сред вечен лед. Беше на четири-пет стъпки от него. Той не каза нищо друго, само я изучаваше подробно с поглед, пълен с недоумение. Тя забеляза белег на лявата му буза.

— Защо ти? — промълви студеният човек и направи крачка напред към нея.

Лора се дръпна, обзета от внезапен страх да не изкрещи.

Някъде от средата на горичката Кара Ланс извика: „Лора! Добре ли си, Лора?“.

Непознатият реагира на близостта на Кориния глас, обърна се и се отдалечи сред лавровите дървета. Облечената в черно фигура бързо изчезна в сянката, сякаш не беше реален човек, а за миг оживял къс от мрака.

Пет дни след погребението, на двадесет и девети юли, вторник Лора се намираше в стаята си над бакалницата за пръв път през тази седмица. Тя стягаше багажа си и се сбогуваше с мястото, което беше неин дом, откакто се помнеше.

Спря да си почине и седна на ръба на разхвърляното легло. Припомни си колко сигурна и щастлива се чувстваше тук, в тази стая само преди няколко дни. Стотина книги с меки корици, главно истории за кучета и коне, бяха подредени на лавицата в ъгъла. Около петдесет миниатюрни стъклени, месингови, порцеланови и калаени кученца и котенца изпълваха полицата над леглото.

Нямаше домашни животни, защото законът за здравеопазването забраняваше присъствието им в помещения над бакалници. Надяваше се някой ден да се сдобие с куче, а може би дори с кон. Но имаше нещо още по-важно — можеше да стане ветеринарен лекар като порасне и да лекува болни и ранени животни. Баща и беше казвал, че може да стане, каквато поиска — ветеринарен лекар, адвокат, филмова звезда, всичко. „Можеш да пасеш лосове, ако искаш, или пък да станеш балерина на кокили. Нищо не може да те спре“.

Лора се усмихна като си спомни как той имитираше балерина на кокили. Но си спомни също, че баща и вече го няма и пред нея зейна ужасна пустота.

Изчисти килера, внимателно сгъна дрехите и напълни два големи куфара. Имаше и сандък, където сложи любимите си книги, няколко игри, едно мече.

Кора и Том Ланс преглеждаха съдържанието на останалата част от апартаментчето и бакалницата на долния етаж. Лора щеше да се премести у тях, въпреки че не знаеше дали това е за постоянно или само временно.

Изнервена и уплашена от мислите за неясното бъдеще, Лора продължи да опакова багажа. Издърпа чекмеджето на по-близкото от двете нощни шкафчета и замръзна като видя там приказните ботушки, миниатюрното чадърче и мъничкото шалче, които баща и беше дал като доказателство, че сър Този Тоуд е техен наемател.

Беше убедил един приятел, изкусен кожар да изработи ботушките — широки и с подходяща форма за кривокрак жабок. Чадърчето беше купил от магазин за миниатюри, а зеления кариран шал бе направил сам като внимателно беше разнищил реснички по края. На деветия си рожден ден, като се върна от училище, тя завари ботушките и чадърчето до стената точно до вратата на апартамента, а шалчето беше грижливо поставено на закачалката.

— Шт-т! Прошепна баща и драматично. — Сър Томи току-що се върна от изнурително пътуване до Еквадор по поръчение на, кралицата — нали тя има диамантена мина там — и сега е капнал. Сигурен съм, че ще спи дни наред. Но той ми каза да ти честитя рождения ден и остави подаръка в задния двор.

Подаръкът беше нов велосипед.

Сега като гледаше трите предмета в чекмеджето на нощното шкафче, Лора разбра, че не само баща и го няма. С него си бяха отишли сър Томи Тоуд, многобройните създадени от него герои и глупавите, но чудесни фантазии, с които я забавляваше. Кривите ботушки, чадърчето и шалчето изглеждаха толкова мили и тъжни — Лора бе почти готова да повярва, че сър Томи Тоуд е бил истински и се е преселил в един по-добър свят. Тя изпъшка тихо, мъчително. Повали се върху леглото и зарови лице във възглавницата, за да задуши отчаяните ридания. За пръв път, откакто почина баща и най-накрая се отдаде на скръбта. Не и се искаше да живее без него и все пак трябваше не само да живее, но и да преуспее, защото всеки ден от живота и щеше да изпълнява неговия завет. Колкото и да бе малка разбираше, че ако живее добре и бъде добър човек, ще даде възможност на баща и да продължи да живее по някакъв начин чрез нея.

И все пак беше трудно да гледа оптимистично на бъдещето и да намери щастието. Беше разбрала, че животът страшно бързо поднася трагедии и промени — веднъж е син и топъл, в следващия миг е студен и бурен и човек никога не знае кога гърмът ще порази някого, когото обича. Нищо не е вечно. Животът е като свещ, оставена на вятъра. Тежък беше този урок за нейната възраст и я караше да се чувствува възрастна, стара-престаряла.

Когато пресъхна потокът горещи сълзи, тя бързо се овладя, защото не искаше Лансови да забележат, че е плакала. Ако наистина светът беше безсърдечен, жесток и непредвидим, едва ли беше разумно да проявява и най-малката слабост.

Внимателно загъна кривите ботушки, чадърчето и шалчето в тънка хартия и ги пъхна в сандъка.

След като изпразни двете нощни шкафчета, тя отиде до бюрото, за да го почисти. Върху попивателната намери сгънат лист хартия, адресиран до нея с четлив и елегантен почерк почти като напечатан на машина. „Скъпа Лора, Някои неща са неизбежни и никой не може да ги предотврати. Дори твоят специален пазител. Утешавай се с мисълта, че баща ти те обичаше от все сърце, така както малцина имат щастието да бъдат обичани. Сега ти се струва, че никога вече няма да си щастлива, но грешиш. Щастието ще дойде при тебе. Това не е празно обещание. Това е факт.“

На бележката нямаше подпис, но тя знаеше кой трябва да е оставил посланието — мъжът, който беше на гробището, който я изучаваше от минаващата кола, който преди години спаси нея и баща и от смъртта. Никой друг не би се нарекъл неин „специален пазител“. Разтрепера се, не защото се страхуваше, а защото необикновеността и загадъчността на нейния пазител я изпълваха с любопитство и почуда.

Тя бързо се отправи към прозореца на спалнята и рязко дръпна тънкото перде между драпираните завеси, сигурна, че ще го види застанал на улицата и загледан към магазина, но той не беше там.

Нямаше го и мъжа в черните дрехи, но Лора не го очакваше. Почти се бе убедила, че вторият непознат не е свързан с нейния пазител, че случайно се е оказал на гробището по друг повод. Той знаеше името и, но навярно беше чул Кора да я вика от върха на хълма. Тя успя да го изхвърли от съзнанието си, защото не желаеше той да бъде част от живота и, а отчаяно и се искаше да има специален пазител. Прочете писмото още веднъж.

Въпреки че не разбираше кой е русият мъж и защо се интересува от нея, усети прилив на увереност от бележката. Не винаги е необходимо да разбираш, достатъчно е да вярваш.

5.

Едно денонощие след като постави взрива в таванското помещение на института, Стефан дойде със същия куфар и заяви, че пак страда от безсъние. Виктор очакваше среднощното посещение и затова беше донесъл половин кейк, направен от жена му.

Стефан отхапваше от сладкиша, докато оформяше и поставяше пластичните заряди. Огромното мазе беше разделено на две помещения и за разлика от тавана, ежедневно се посещаваше от служителите. Налагаше се много грижливо да прикрие взрива и проводниците.

В първото помещение имаше папки с научна документация и две дълги дъбови работни маси. Шкафовете за папките бяха високи шест стъпки и заемаха пространството около две от стените. Можеше да постави експлозива върху шкафовете и да го наблъска навътре до стената, където и най-високият служител не би могъл да надникне.

Проводниците опъна зад шкафовете, но беше принуден да пробие малка дупка в преградата между двете помещения, за да прехвърли веригата оттатък. Успя да намери незабележимо място за дупката, а жиците се виждаха само на няколко сантиметра от двете страни на преградата.

Второто помещение се използваше за съхраняване на канцеларски принадлежности и лабораторно оборудване, както и клетките на десетината животни, участвали и оцелели в началните експерименти на института — няколко хамстера, бели мишки, две кучета и една енергична маймуна в голяма клетка с три лоста, на които се люлееше. Животните вече не бяха необходими, но ги държаха, за да наблюдават дали с течение на времето няма да се появят непредвидени медицински усложнения от изключителните им авантюри.

Стефан подреждаше мощните заряди в празните пространства зад струпаните материали и изтегляше всички проводници към покритата с капак вентилационна шахта, където предната нощ бе спуснал жиците от тавана. Докато работеше, усещаше необикновено настойчивите погледи на животните — сякаш разбираха, че им остава да живеят по-малко от двадесет и четири часа. Сега той виновно се изчерви, въпреки че, преди когато размишляваше за смъртта на хора от института, странно защо не изпита такова чувство, може би, защото животните бяха невинни за разлика от хората. Към четири часа сутринта Стефан привърши задачата си в мазето и служебната работа в кабинета на третия етаж. Преди да напусне института, той отиде в главната лаборатория на партера и се загледа във вратата. Вратата.

Десетките циферблати, измервателни уреди и стрелки в апаратурата, с която бе снабдена вратата, меко просветваха в оранжево, жълто и зелено, защото тук електрозахранването никога не прекъсваше. Съоръжението беше цилиндрично, дванадесет стъпки дълго и осем стъпки в диаметър и едва се открояваше в полуздрача. Външната обвивка от неръждаема стомана матово отразяваше светлините на апаратурата, разположена покрай три от стените на залата.

Беше използвал вратата десетки пъти, но продължаваше да я гледа със страхопочитание — не толкова защото представляваше изумителен научен поврат, а защото потенциалът и за вършене на злини беше неограничен. Тя не водеше към ада, но в неподходящи ръце можеше да се окаже точно за там. А вратата наистина беше в неподходящи ръце.

След като благодари на Виктор за кейка и го увери, че е изял цялото парче, макар и да бе раздал повечето на животните, Стефан тръгна с колата към своя апартамент.

Втора поредна нощ бушуваше буря. Дъждът шибаше откъм северозапад. Водата се пенеше в отворите на близките олуци, стичаше се от покривите, образуваше локви по улиците и препълваше канавките. Тъй като градът беше почти изцяло затъмнен, локвите и потоците изглеждаха по-скоро нефтени, отколкото дъждовни. Навън имаше само неколцина военни и в тъмните си дъждобрани приличаха на герои от стар готически роман.

Избра пряк маршрут към дома, без да прави опити да избегне откритите полицейски контролни пунктове. Документите му бяха в ред, пропускът за движение след комендантския час беше валиден, а той вече не пренасяше незаконно придобити взривни материали. В апартамента той нави големия будилник, който държеше до леглото и заспа почти мигновено. Отчаяно се нуждаеше от почивка, защото в следобеда на следващия ден щеше да има две измерителни пътувания и много убийства и ако не беше съвсем бодър и нащрек, можеше да попадне под някой куршум. Сънува Лора и изтълкува съня като добро предзнаменование.

1.

Лора Шейн преживя от дванадесетата до седемнадесетата си година като повлечен от вятъра през калифорнийската пустиня изсъхнал трън, който спира за малко в мигове на затишие, после отново се понася по-нататък при всеки нов порив на вятъра. Нямаше роднини и не можеше да остане при семейство Ланс, най-близките приятели на баща и. Том бе на шестдесет и две години, а Кора — на петдесет и седем. Бяха бездетни, въпреки че бяха женени от тридесет и пет години. Перспективата да отглеждат момиче ги плашеше.

Лора ги разбираше и не им се сърдеше. В онзи августовски ден, когато напусна дома на Лансови, придружена от служителка в околийската агенция за сираци в Ориндж, Лора целуна Кора и Том и ги увери, че всичко ще бъде наред. Като тръгваше със служебната кола на агенцията, тя весело помаха с надеждата, че ще се почувстват облекчени. Облекчени. Беше усвоила думата наскоро. Облекчен: освободен от последиците на собствените постъпки, освободен от задължение или отговорност. Прииска и се да бъде облекчена от задължението да си пробива път в живота без подкрепата на любящ баща, облекчена от отговорността да живее и да съхрани неговата памет.

От къщата на Лансови я прехвърлиха в сиропиталището Макилрой — стара, занемарена викторанска сграда с двадесет и седем стаи, построена от земеделски магнат по времето на селскостопанската слава на околия Ориндж. По-късно бе превърната в общежитие за деца под опеката на властите, които временно се настаняваха там, докато ги вземат приемни родители.

Това заведение никак не отговаряше на създадената от книгите представа. Там например изобщо нямаше благи монахини с развети черни раса. Имаше обаче един Уили Шийнър.

Лора го забеляза за пръв път малко след пристигането в дома, когато служителката на име госпожа Боумейн я водеше да и покаже стаята, в която щеше да живее с близначките Акерсън и още едно момиче — Тами. Шийнър метеше пода с метла на дълга дръжка.

Беше силен, жилест, блед, луничав, около тридесетгодишен със зелени очи и коси с цвят на новичка медна монета. Работеше като се усмихваше и тихо си подсвиркваше.

— Как сте тази сутрин, госпожа Боумейн?

— Прекрасно, Уили — Очевидно Шийнър и беше симпатичен. — Това е новото момиче, Лора Шейн. — Лора, това е господин Шийнър.

Той загледа Лора със зловеща настойчивост. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му беше пресипнал:

— Мм-м… добре дошла в Макилрой.

Лора последва служителката и се обърна да погледне пак Шийнър. В този момент нямаше кой друг да го види, той спусна ръка към чатала и започна лениво да се търка. Лора повече не го погледна. По-късно, като разопаковаше оскъдните си вещи и се стараеше да придаде известен домашен уют на своето ъгълче в спалнята на третия етаж, тя се извърна и видя на прага Шийнър. Беше сама, защото другите деца играеха в задния двор или в дневната. Този път усмивката му се различаваше от онази, която любезно бе отправил към госпожа Боумейн — сега тя беше хищна и студена. Светлината, която струеше през едно от двете прозорчета, падаше върху лицето му под такъв ъгъл, че очите му изглеждаха не зелени, а сребристи, като по-мътнели очи на мъртвец.

Лора се опита да проговори, но не успя. Заотстъпва назад, докато не се притисна до стената край леглото. Той стоеше с отпуснати ръце, неподвижен, със стиснати юмруци.

В дома Макилрой нямаше климатична инсталация. Прозорците на спалнята бяха отворени, но тежеше тропическа жега. И все пак Лора се изпоти чак когато се обърна и видя Шийнър. Едва сега тениската и се овлажни.

Отвън увлечените в игра крещяха и се смееха. Бяха наблизо, но звукът долиташе някак отдалеч.

Тежкото, ритмично, хрипливо дишане на Шийнър се усилваше и постепенно заглуши детските гласове. Дълго време двамата нито помръднаха, нито проговориха. После той рязко се обърна и излезе.

Лора стигна до леглото с омекнали колене, плувнала в пот и приседна на ръба. Изтърбушеният дюшек поддаде и пружините изскърцаха.

Когато учестеният пулс се успокои, тя разгледа стаята със сивите стени и се отчая от обстановката. В четирите ъгъла имаше тесни железни легла, с плюшени покривки и неравномерно натъпкани възглавници. До всяко легло стоеше Охлузено шкафче с пластмасов плот и метална нощна лампа. Ожуленият скрин имаше осем чекмеджета, две от които бяха нейни. От двете вградени гардеробчета и се полагаше половин. Старите пердета бяха избелели и омазнени, провиснали от ръждивите корнизи. Цялата сграда изглеждаше порутена и обитавана от призраци. Носеше се едва доловима неприятна миризма, а Уили Шийнър бродеше из стаите и коридорите — зъл дух, притаил се в очакване на пълнолунието, време за кървави оргии.

След вечеря близначките Акерсън затвориха вратата на стаята и поканиха Лора да седне заедно с тях в кръг на изтъркания винен килим, за да споделят тайни.

Другото момиче — особената, тиха, крехка, руса Тами — не прояви никакъв интерес към компанията. Тя се подпря на възглавниците в леглото и се зачете, непрекъснато гризейки ноктите си като мишка.

Лора веднага хареса Телма и Рут Акерсън. Тъкмо бяха навършили дванадесет години, бяха само няколко месеца по-малки от Лора и много умни за възрастта си. Бяха осиротели на деветгодишна възраст и вече почти три години живееха в дома. Да се намерят приемни родители за толкова големи деца беше трудно, особено пък за близначки, които твърдо не желаеха да се разделят.

Не бяха хубави, но поразително си приличаха в грозотата — матови кестеняви коси, късогледи кафяви очи, широки лица, сплеснати брадички, големи уста. Въпреки че не се отличаваха с красота, момичетата бяха извънредно умни, енергични и добродушни.

Рут беше със синя пижама, обточена с тъмнозелено по маншетите и яката и със сини чехли. Косата и беше вързана на опашка. Телма беше облечена в малиново-червена пижама и пухкави жълти чехли с пришити отгоре по две копчета като очички, а косата и се спускаше свободно.

На свечеряване непоносимата дневна горещина спадна. Намираха се на по-малко от петнадесет километра от тихоокеанското крайбрежие, така че на нощния бриз се спеше добре. Сега през отворените прозорци нахлуваше прохлада, ветрецът поклащаше овехтелите пердета и освежаваше стаята.

— Тук лятото е много досадно — каза Рут на Лора, както сядаха в кръг на пода. Не ни разрешават да излизаме извън района на дома, но той е прекалено малък. А и през лятото всички наши доброжелатели са заети с почивката си, ходят на плаж и съвсем забравят за нас.

— Но по Коледа е чудесно — добави Телма.

— Ноември и декември са прекрасни — съгласи се Рут.

— Да — каза Телма, — празниците са приятни, защото тогава доброжелателите започват да се чувстват гузни, че разполагат с толкова много, докато ние, бедните, опърпани, бездомни сирачета, трябва да носим хартиени палта и картонени обувки и да лапаме миналогодишна каша. Затова ни изпращат кошници с лакомства, водят ни по празнични пазари и на кино, но никога на хубави филми.

— А-а, някои от тях ми харесват — възрази Рут.

— Филми, в които никой никога не ругае. И никакви страсти. През ум не им минава да ни заведат на филм, където мъж бърка в пазвата на някое момиче. Семейни филми. Скука, скука, скука.

— Ще трябва да извиниш сестра ми — обърна се Рут към Лора. — Тя си мисли, че се намира на тръпнещия праг на пубертета…

— Но аз наистина съм на тръпнещия праг на пубертета! Чувствам как се надигат в мене жизнените сокове! — възкликна Телма и вдигна тънката си ръка над главата.

Рут продължи:

— Страх ме е, че липсата на родителски съвети и се отразява зле. Не се е приспособила към положението си на сираче.

— А-а, сега ще трябва да извиниш моята сестра — каза Телма. — Тя е решила да прескочи пубертета и да премине от детството направо към старостта.

— Какво ще кажеш за Уили Шийнър? — запита Лора.

Близначките Акерсън многозначително се спогледаха и заговориха в такъв синхрон, че не се губеше нито секунда между думите им.

— О, той не е в ред — каза Рут, а Телма продължи:

— Парцал.

— Има нужда от лечение — Рут добави, но Телма се възпротиви:

— Не, има нужда да го тупнат с бейзболна бухалка по главата десетина или може би двайсетина пъти и после да го затворят някъде до края на живота му.

Лора им разказа как е видяла Шийнър на прага:

— И не ти каза нищо? — изненада се Рут.

— Странно. Обикновено казва: „Ти си много хубавко момиченце…“ или…

— …или ти предлага бонбон — изкриви лице Телма. — Можеш ли да си представиш? Бонбон! Много хитро! Като че ли се е учил от книжките, които полицията раздава, за да предупреди децата да се пазят от извратени типове.

— Никакъв бонбон — каза Лора и потръпна при мисълта за посребрените от слънцето очи на Шийнър и тежкото, ритмично дишане. Телма се наведе и сниши гласа си до театрален шепот:

— Изглежда Глистът съвсем е изгубил ума и дума, така се е разгорещил, че е забравил репертоара си. Май си е паднал по тебе, Лора.

— Глиста?

— Така казваме на Шийнър — обясни Рут.

— Какъвто е блед и хлъзгав — каза Телма, — името много му отива. Хващам се на бас, че Глистът наистина е хлътнал по тебе. Слушай мене, момиченце, ти си страхотна.

— Ами, не съм — отвърна Лора.

— Глупости! — възкликна Рут. — С тази тъмна коса, тези големи очи.

Лора се изчерви и понечи да възрази, но Телма я изпревари:

— Слушай, Лора, зашеметяващото дуо Акерсън не понася фалшивата скромност, също както не търпи перченето. Не го усукваме. Знаем кои са силните ни страни и се гордеем с тях. Бог ни е свидетел, че не можем да спечелим конкурса за мис Америка, но сме умни, много умни и не се колебаем да наричаме нещата с истинските им имена. А ти наистина си прекрасна, затова престани да скромничиш.

— Сестра ми понякога е твърде пряма и се изразява прекалено цветисто — извини се Рут.

— А моята сестра — обърна се Телма към Лора, — си въобразява, че е Мелани от „Отнесени от вихъра“.

Тя започна да говори с подчертан южняшки акцент, и пресилена сърдечност:

— О, Скарлет няма нищо лошо наум. Скарлет е чудесно момиче, наистина. Рет също е чудесен по начало и дори янките са чудесни, даже онези, които ограбиха имението Тара, изгориха посевите и си направиха ботуши от кожата на нашите бебета. Лора се закиска още по средата на представлението на Телма. — Ето защо престани да се правиш на скромна девойка, Шейн! Ти си прекрасна.

— Добре, добре. Зная, че съм… хубавичка.

— Ей, момиче, когато Глистът те е видял, направо се е шашнал.

— Да — съгласи се Рут, — побъркал се е. Затова е забравил да бръкне в джоба за бонбоните, които винаги носи.

— Бонбони! — изсумтя Телма. — Разни видове, а също захарни пръчки.

— Лора, трябва много да внимаваш — предупреди я Рут. — Той е болен…

— Той е боклук! — избухна Телма. — Гаден плъх!

От далечния ъгъл на стаята тихо се обади Тами:

— Не е чак толкова лош, колкото казвате.

Русото момиче беше толкова мълчаливо, слабичко и безцветно, толкова невзрачно, че Лора го беше забравила. Сега забеляза, че Тами е оставила настрани книгата и е седнала в леглото — кокалестите колене опираха до гърдите, ръцете обгръщаха крачетата. Беше десетгодишна, с две години по-малка от съквартирантките си и дребничка за своята възраст. В бялата нощница и късите чорапки Тами приличаше по-скоро на привидение, отколкото на живо същество.

— Не би навредил на никого — каза Тами колебливо, с треперлив глас, сякаш изразяването на мнение за Шийнър или за когото и каквото и да било е равносилно на ходене по въже без предпазна мрежа отдолу.

— Той би навредил някому, ако знае, че ще му се размине после — заяви Рут.

— Той е просто… — Тами прехапа устни, — … самотен.

— Не, миличка — намеси се Телма, — не е самотен. Толкова е самовлюбен, че никога няма да се почувства самотен.

Тами извърна поглед от тях. Стана, нахлузи сплесканите чехли и промърмори: „Време е за лягане“. Взе тоалетните си принадлежности от нощното шкафче и се измъкна от стаята и като затвори зад себе си вратата, се запъти към една от баните в края на коридора.

— Тя приема бонбоните — обясни Рут.

Лора потръпна от леден прилив на отвращение:

— О, не!

— Да — потвърди Телма — не защото обича бонбони. Тя е… объркана. Има нужда от този тип поощрение, което получава от Глиста.

— Но защо? — запита Лора.

Рут и Телма пак се спогледаха. Явно по такъв начин си задаваха безмълвен въпрос и намираха мигновено отговора. Рут въздъхна:

— Ами, знаеш ли, Тами има нужда от такова поощрение, защото… нейният баща я е научил да се нуждае от него.

— Собственият и баща! — ужаси се Лора.

— Не всички деца в Макилрой са сираци — каза Телма. — Някои са тук, защото родителите им са извършили престъпления и са в затвора, а с други близките им са злоупотребили физически или… полово.

Свежият въздух, нахлул през отворените прозорци, беше може би само един-два градуса по-хладен от момента, когато седнаха в кръг на пода, но на Лора и се стори като мразовит вятър, долетял незнайно как от късната есен в августовската вечер.

— Но на Тами сигурно не и е приятно, нали? — попита Лора.

— Не, не мисля… — каза Рут. — Но тя е…

— …принудена — продължи Телма. — Не може да се пребори със себе си. Развратена…

Всички се умълчаха, замислени за немислимото и накрая Лора каза:

— Странно и… толкова тъжно. Не можем ли да я спрем? Не можем ли да кажем на госпожа Боумейн или на другите възпитателки за Шийнър?

— Няма да помогне — отвърна Телма. — Глистът ще отрече, пък и самата Тами няма да потвърди, а ние не разполагаме с никакви доказателства.

— Но ако тя не е единствената, която той е прелъстил…

Рут поклати глава:

— Повечето отидоха при приемни родители и осиновители или се върнаха в собствените семейства. Тук останали две-три, но те… или са като Тами, или просто ги е страх до смърт от Глиста и няма да посеят да го издадат.

— Освен това — допълни Телма, — възрастните не искат и да чуят, не желаят да се занимават. Ще се опетни името на дома. Биха се поставили в глупаво положение, ако признаят, че всичко това е ставало под носа им. Пък и кой вярва на деца?

Телма започна да имитира госпожа Боумейн и толкова съвършено предаваше фалшивата нотка, че Лора веднага я позна:

— О, боже, та те са ужасни малки лъжкини. Шумни, необуздани, досадни зверчета, способни да унищожат доброто име на господин Шийнър единствено, за да се забавляват. Да можеше само да ги упоят, да ги окачат на куки по стените и да ги хранят венозно — колко по съвършена би била системата, мила моя, а и много по добра за самите тях.

— Тогава на Глиста ще му се размине — каза Рут, — ще се върне на работа и ще намери начин да ни отмъсти за това, че сме говорили против него. Точно така се случи с един друг извратен тип, който работеше при нас, Фогел Пора. Горкият Дени Дженкинз…

— Дени го издаде — каза на Боумейн, че е задирял него и още две момчета. Фогел го уволниха. Но двете момчета не потвърдиха разказа на Дени. Страхуваха се от Пора, но също така отчаяно търсеха неговото поощрение. Боумейн и възпитателите разпитаха Дени…

— Те се нахвърлиха върху него — избухна ядосано Рут, — с коварни въпроси, за да го объркат. Той се заплете, започна да си противоречи и те казаха, че той си съчинява всичко.

— А Фогел се върна на работа, — каза Телма.

— Изчака — обясни Рут, — и после намери начин да отрови живота на Дени. Измъчваше момчето толкова безмилостно, че един ден… Дени просто се разкрещя и не можеше да спре. Наложи се докторът да му сложи инжекция и го отведоха. Казаха, че е емоционално разстройство… Тя почти се разплака:

— Повече не го видяхме.

Телма сложи ръка на рамото на сестра си и каза на Лора:

— Рут обичаше Дени. Той беше добро момче. Дребничко, срамежливо, сладко… нямаше никакъв късмет. Затова трябва да си твърда с Глиста. Не бива да му позволиш да разбере, че се страхуваш. Изпищи, ако се опита да направи нещо. И ритай в слабините.

Тами се върна от банята. Без да ги погледне, тя събу чехлите и се пъхна под завивките.

Въпреки че се отвращаваше от мисълта, че Тами се оставя на Шийнър, Лора изгледа крехкото русо момиче не толкова с неприязън, отколкото със съчувствие. Едва ли имаше по-жалка гледка от малкото, самотно, прекършено момиченце, сгушено в тясното, изтърбушено легло. Тази нощ Лора сънува Шийнър. Беше с човешка глава и тяло на глист и накъдето и да бягаше Лора, той се промъкваше с гърчене след нея под затворени врати и други препятствия.

2.

Стефан се върна от главната лаборатория на института в кабинета на третия етаж, отвратен от току-що видяното. Седна на бюрото, обхвана с две ръце главата и се разтърси от ужас, гняв и страх.

Оня риж негодник Уили Шийнър щеше многократно да изнасилва Лора, да я пребива до смърт и така да я травматизира, че тя никога нямаше да се оправи. Това не беше само вероятност — щеше непременно да се случи, ако Стефан не предприемеше нещо, за да го предотврати. Вече беше видял последиците — насиненото лице на Лора, разбитата уста. Най-страшни бяха очите — безизразни и полумъртви, очите на дете, изгубило вече способността да се радва или да се надява.

Студеният дъжд трополеше по прозорците на кабинета и отекваше глухо в него, сякаш ужасите, които бе видял, го бяха изпепелили отвътре.

Бе спасил Лора от наркомана в бакалницата на баща и, но сега се явяваше друг педофил. Едно от нещата, научени от експериментите в института, беше, че да се измени предначертаното не винаги се оказваше лесно. Съдбата се мъчеше да възстанови предопределения модел, вероятно преследването и психологическата разруха бяха неотменна част от Лорината съдба, която рано или късно щеше да се случи, въпреки усилията на Стефан. Може би нямаше да успее да я спаси от Уили Шийнър или, ако пък се справеше с него, в живота на момичето щеше да последва изнасилване от друг. И все пак трябваше да се опита. Онези полумъртви, безрадостни очи…

3.

В дома Макилрой живееха седемдесет и шест деца не по-големи от дванадесет години. Щом навършеха тринадесет, местеха ги в Касуел Хол в Анахайм. Тъй като облицованата с дъбова ламперия трапезария побираше само четиридесет души, налагаше се да се хранят на две смени. Лора попадна във втората смяна заедно с близначките Акерсън.

Застанала на опашката в бюфета между Рут и Телма през първия ден от живота си в дома, Лора видя, че Уили Шийнър е един от четиримата служители зад тезгяха. Той наблюдаваше как се налива млякото и подаваше с щипци сладките кифли.

С приближаването на Лориния ред Глистът почна да я гледа все повече, отколкото децата, на които сервираше.

— Не му позволявай да те уплаши — прошепна Телма.

Лора се помъчи да посреща смело погледа и предизвикателството на Шийнър. Но все пак тя първа отместваше очи.

Когато стигна до него, той каза: „Добро утро, Лора“ и сложи на подноса и специално запазена за нея кифла — два пъти по-голяма от останалите, с повече череши и глазура.

В четвъртък, третия ден, откакто дойде в дома, Лора трябваше да изтърпи срещата с госпожа Боумейн в служебния кабинет на първия етаж, където да разкаже как се приспособява. Ета Боумейн беше едра жена, на която целият гардероб се състоеше от рокли на цветя. Тя употребяваше клишета и изтъркани изрази с неискрена възторженост, така сполучливо имитирана от Телма. Задаваше безброй въпроси, без всъщност да очаква честен отговор. Лора излъга, че се чувства много щастлива в Макилрой. Лъжите доставиха извънредно голямо удоволствие на госпожа Боумейн.

Като се връщаше към стаята си на третия етаж, Лора се сблъска с Глиста на северното стълбище. Тя зави на втората площадка, а малко по-нагоре той лъскаше с парцал дъбовия парапет. На долното стъпало стоеше неразпечатано шише с политура за мебели.

Тя замръзна, сърцето и заби лудо, защото разбра, че всичко е преструвка само за да я причака. Явно беше научил, че я викат в кабинета на госпожа Боумейн и разчиташе, че ще използва най-краткия път до стаята си.

Бяха сами. По всяко време би могло да се очаква, че ще мине друго дете или някой служител, но в момента нямаше никой.

Първият и порив беше да се върне и да се качи по южното стълбище, но после си спомни предупрежденията на Телма да не отстъпва, защото хора като Глиста дебнат само слабите. Каза си, че най-добре би било да мине покрай него, без да каже нито дума, но краката и сякаш бяха приковани за стъпалото и не можеше да помръдне.

Глистът стоеше няколко стъпала по-горе и се усмихваше. Тази усмивка беше ужасна — кожата му беше бяла, устните — безцветни, но кривите зъби бяха жълти и осеяни с кафеникави петънца като кората на зрял банан. Под разрешената медночервена коса лицето му приличаше на клоунско — не като на смешниците в цирка, а като на шут в нощта на празника на Вси светии, който носи трион вместо бутилка с вода.

— Ти си много хубаво момиченце, Лора.

Щеше и се да го прати по дяволите, но не можа да проговори.

— Искам да бъда твой приятел — каза той.

Успя да събере сили да тръгне нагоре към него.

Шийнър се усмихна още по-широко — вероятно си помисли, че тя приема предложеното приятелство. Бръкна в джоба на панталоните в защитен цвят и извади няколко захарни пръчки.

Лора си спомни комичните оценки на Телма за глупавите, лишени от въображение ходове на Глиста и изведнъж и се стори, че не е чак толкова страшен. С протегнатите захарни пръчки и хиленето Шийнър беше смешна фигура, карикатура на злото. Би му се изсмяла, ако не знаеше какво е сторил на Телма и други момичета. Макар и да не беше в състояние да се засмее, нелепостта на външния вид и поведението му и вдъхна смелост бързо да го заобиколи.

Когато разбра, че Лора няма да приеме захарните пръчки и предложеното приятелство, Шийнър сложи ръка на рамото и за да я спре. Тя гневно сграбчи ръката му и я отблъсна.

Лора забърза нагоре по стълбите, като се бореше с желанието да се затича. Бягството щеше да му подскаже, че страхът и не е преминал изцяло. Не трябваше да вижда у нея никакъв признак на слабост, защото иначе щеше да го насърчи да продължава преследването.

Вече се намираше само на две стъпала от горната площадка, когато си позволи да се надява, че е спечелила, че нейната твърдост му е повлияла. Тогава чу звук, който не можеше да се сбърка с никой друг — разтваряне на цип. Зад гърба и той ясно прошепна:

— Хей, Лора, погледни това. Виж какво съм ти приготвил. В гласа му се долавяше налудничав, отвратителен тон. — Виж, виж какво държа сега в ръката си, Лора.

Тя не се обърна.

Стигна до площадката и продължи по-нагоре като си мислеше: „Няма защо да тичаш, да не си посмяла да тичаш, не тичай!“ Отдолу долетя гласът на Глиста:

— Виж голямата захарна пръчка в ръката ми, Лора. Тя е много по-голяма от всички други.

На третия етаж Лора се запъти направо към банята, където енергично изми ръцете си. Усещаше ги мръсни след като бе допряла ръката на Шийнър, за да я отмести от рамото си. По-късно, когато заедно с близначките Акерсън седна на пода в стаята за вечерното обсъждане, Телма се задави от смях при разказа за желанието на Глиста да покаже на Лора голямата си захарна пръчка.

— Ама е страхотен, нали? — каза тя. — Откъде ли взима репликите си? Да не би издателство „Дабълдей“ да публикува „Наръчник на перверзника за класически примамки“ или нещо подобно?

— Въпросът е — каза Рут загрижено, — че той не се е отказал, когато Лора се е възпротивила. Не мисля, че ще я зареже така бързо, както изоставя другите момичета, които му се опрат.

Вечерта Лора заспа трудно. Мислеше си за своя специален пазител и се чудеше дали няма да се появи чудодейно както преди и да се разправи с Уили Шийнър. Но този път и се струваше, че не може да разчита на него.

През следващите десет дни, когато август вече вървеше към края си, Глистът ходеше подир Лора неотклонно, както Луната след Земята. Ако тя и близначките отиваха в занималнята да поиграят карти или монопол, Шийнър се появяваш най-малко след десет минути и се правеше, че има работа — миеше прозорците, лъскаше мебелите или поправяше корнизите, но всъщност се съсредоточаваше главно върху Лора. Ако момичетата се усамотяваха в някой ъгъл на игрището зад къщата да побъбрят или да играят на измислена от тях игра, Шийнър не пропускаше да дойде, открил изведнъж, че храстите се нуждаят от подкастряне или торене. Въпреки че третият етаж бе отделен само за момичета, мъжете-служители можеха да се качват там при нужда на ремонт между десет часа сутринта и четири часа следобед в работните дни, така че Лора през това време не можеше да избяга в стаята си и да се чувства сигурна. Още по-неприятна от прилежанието на Глиста беше ужасяващата бързина, с която растеше тъмната му страст. Нездравото желание личеше от все по-втренчения поглед и миризливата пот, която го избиваше само след няколко минути, прекарани в едно и също помещение с Лора.

Лора, Рут и Телма се убеждаваха взаимно, че заплахата от Глиста намалява с всеки ден от неговото бездействие, че колебанието му показва колко неподходяща плячка му се вижда Лора. Вътрешно усещаха, че всъщност се надяват да убият дракона само със силата на желанието, но все пак не успяваха да преценят опасността в пълна степен, докато един съботен следобед към края на август се върнаха в стаята и завариха Тами да унищожава Лорините книги в пристъп на объркана ревност.

Петдесетте книги с меки корици — най-любимите, донесени от жилището над бакалницата — бяха наредени над леглото на Лора. Сега Тами ги беше струпала в средата на стаята и с яростна омраза вече бе разкъсала две трети от книгите. Лора се вцепени от изумление, но Рут и Телма дръпнаха момичето настрана и го обуздаха.

Понеже те бяха любимите и книги, понеже баща и ги беше купувал за нея и следователно я свързваха с него и главно понеже притежаваше толкова малко свои неща, Лора се огорчи така болезнено от загубата. Вещите и бяха съвсем скромни, без стойност, но изведнъж си даде сметка, че няма друга опора в борбата с жестокостите на живота.

Тами загуби всякакъв интерес към книгите, защото истинският обект на нейната ярост вече беше пред очите и.

— Мразя те, мразя те!

Бледото изпито лице беше оживено за пръв път, откакто Лора се запозна с нея — зачервено и разкривено от чувствата. Сините кръгове под очите не бяха изчезнали, но сега не и придаваха подтиснат и сломен вида, напротив: беше дива, побесняла.

— Мразя те, Лора, мразя те!

— Тами, миличка — каза Телма, като се мъчеше да удържи момичето, — Лора нищо не ти е направила.

Задъхана, но вече, без да се мята, за да се освободи от Рут и Телма, Тами изкрещя на Лора:

— Само за тебе говори, не се интересува вече от мене, само от тебе, не спира да говори за тебе! Мразя те, защо изобщо трябваше да идваш тук? Мразя те!

Нямаше нужда да питат за кого говори. Глиста.

— Не ме иска вече, никой не ме иска, той иска само да му помогна да стигне до тебе. Лора, Лора, Лора! Иска да те подмамя някъде, където ще те хване сама и той ще е в безопасност, но аз няма да го направя, няма! Защото какво ще ми остане като те превземе тебе? Нищо!

Лицето и беше алено от гняв. Още по-страшно от злобата бе скритото зад нея безкрайно отчаяние.

Лора избяга от стаята и хукна по коридора към баните. Отвратена и уплашена, тя се свлече на колене върху напуканите жълти плочки пред една от тоалетните и повърна. След като облекчи стомаха, отиде до мивката, изплакна обилно устата си и се наплиска със студена вода. Вдигна глава, погледна се в огледалото и чак тогава заплака.

Сълзите не бяха предизвикани от самота или страх. Тя плачеше за Тами. Светът се оказваше невъобразимо подъл, щом като позволяваше животът на едно десетгодишно момиче да се обезцени дотам, че единствените думи на одобрение от възрастен се произнасяха от извратен ненормален човек, щом като нямаше друго, с което да се гордее, освен неразвитата сексуалност на своето слабичко, предпуберитетно тяло.

Лора разбра, че Тами е в несравнимо по-тежко положение от нея самата. Макар и лишена от книгите, Лора пазеше хубави спомени за любещия, нежен и внимателен баща, каквито Тами нямаше. Дори и да и се отнемеха малкото собствени вещи, разсъдъкът щеше да остане непокътнат, а Тами беше психически разстроена, може би непоправимо.

4.

Шийнър живееше в едноетажна къща на тиха уличка в Санта Ана. Тези квартали изникнаха след Втората световна война — спретнати къщички с интересни архитектурни детайли. През лятото на 1967 година фикусите вече бяха израснали и разпростираха покровителствено клоните си над домовете. Къщата на Шийнър се обгръщаше още и от сенките на буйни храсти — азалии, мирти и хибискус с червени цветове.

Към полунощ Стефан щракна ключалката на задната врата с помощта на пластмасов шперц и проникна в къщата. Докато обикаляше из дома, смело светваше лампите без да се потруди да дръпне пердетата.

Кухнята беше безупречно чиста. Сините пластмасови шкафчета блестяха. Хромовите дръжки на домакинските уреди, батерията на мивката и металните рамки на столовете светеха без нито едно петънце.

Отвори хладилника, без да е сигурен какво ще намери вътре. Може би някакво доказателство за ненормалната психика на Уили Шийнър — предишна жертва на похожденията му, убита и замразена като спомен за извратена страст? Нямаше нищо толкова драматично, но подредеността явно беше негов фетиш: всички продукти се съхраняваха в подбрани по цвят пластмасови кутии.

Иначе единствената странност в съдържанието на хладилника и шкафовете беше изобилието на сладки неща — сладолед, вафли, кейкове, бонбони, пасти, понички и дори бисквити за животни. Имаше и много продукти, които бяха новост на пазара като например спагети на пръстенчета и консервирана зеленчукова супа, където вместо фиде имаше тестени формички на любими герои от анимационните филми. Запасите на Шийнър сякаш бяха трупани от дете с чекова книжка и без надзор на възрастните.

Стефан влезе вътре.

5.

Сблъсъкът по повод на разкъсаните книги беше достатъчен да изцеди малкото сили на Тами. Тя не каза нищо повече за Шийнър и видимо не прояви повече враждебност към Лора. От ден на ден ставаше все по-затворена, избягваше да гледа хората в очите, привеждаше глава и започна да говори още по-тихо.

Лора не знаеше кое е по-непоносимо — постоянната заплаха от страна на Глиста или видът на Тами, чиято и без това крехка психика неудържимо се разпадаше и я довеждаше до ръба на вцепенението. Но на тридесет и първи август, четвъртък и двата товара неочаквано паднаха от плещите на Лора, защото тогава тя научи, че на следващия ден, петък, ще се прехвърли при приемни родители в Коста Меза.

Мъчно и беше обаче да изостави близначките. Познаваше ги само от няколко седмици, но приятелствата, създадени при извънредни обстоятелства, укрепват по-бързо и са по-трайни от дружбата с по-обикновено начало.

Вечерта трите пак седнаха на пода в стаята и Телма каза:

— Шейн, ако попаднеш на добро семейство, на щастлив дом, живей си уютно и се радвай. Ако си на хубаво място, просто ни забрави, намери нови приятели и си подреди живота. Но легендарните сестри Акерсън сме минали през мелницата на приемните родители. И трите попадения бяха несполучливи, затова искам да те уверя, че ако се случиш на лошо място, няма защо да оставаш там.

— Реви до скъсване — поясни Рут. — Покажи на всички колко си нещастна. Ако не можеш да плачеш наистина, преструвай се.

— Цупи се — посъветва я Телма, — прави се на схваната. Чупи по някоя чиния всеки път, когато „те“ накарат да измиеш съдовете. Досаждай.

Лора се изненада:

— И вие сте правили всичко това, за да се върнете в Макилрой?

— Не само това — отговори Рут.

— Но не се ли чувствахте ужасно — да чупите чужди неща?

— На Рут и беше по-трудно — каза Телма. — В мен се е вселил самият дявол, но в нея се е преродила неизвестна сладникава монахиня от четиринайсети век, чието име още не сме установили.

Само за един ден Лора разбра, че не желае да остане под грижите на семейство Тийгъл, но се постара да свикне, защото отначало помисли, че тяхната компания е за предпочитане пред връщането в Макилрой.

За Флора Тийгъл, която се интересуваше само от кръстословици, реалният живот беше само мъгляв фон. Прекарваше цели дни и вечери на масата в жълтата кухня, загърната в жилетка, независимо от времето, надвесена над сборници с кръстословици. Увлечението и беше колкото непонятно, толкова и идиотско. Обикновено разговаряше с Лора само за да и възложи куп задачи или да я попита за някоя по-завързана дума. Лора стоеше до мивката и се мъчеше с мръсните съдове, а Флора от време на време се обаждаше:

— Кажи ми друга дума за „котка“ със седем букви.

Неизменният отговор на Лора беше:

— Не зная.

— Не зная, не зная — подиграваше я госпожа Тийгъл. — Какво ли пък знаеш, момиче? Не внимаваш ли в час? Не се ли интересуваш от езика, от думите?

Думите, разбира се, очароваха Лора. За нея те бяха късчета красота. Всяка дума и се струваше вълшебен прах или елексир, който се смесваше с други думи, за да се превърне в могъщо заклинание. Но за Флора Тийгъл думите бяха плочки от домино, които запълват празните квадратчета на кръстословиците, досадно неуловими купчинки от букви, които я дразнеха. Мъжът на Флора, Майк, беше нисък и дебел автобусен шофьор с бебешко лице. Вечерите прекарваше изтегнат в креслото и зачетен в „Нашънъл Инкуайърър“ и неговите притурки. Поглъщаше безполезни факти от съмнителни разкази за срещи с извънземни и за филмови звезди, отдали се на култа към дявола. Вкусът му към „екзотичните новини“, както ги наричаше, би бил безобиден, ако той се унасяше в собствените занимания, както жена му, но той често досаждаше на Лора, докато тя се занимаваше с домакинството или в редките мигове, отпуснати и да си напише домашните, държеше да чете на глас най-невероятни статии.

Тези истории и се струваха глупави, нелогични, безсмислени, но не можеше да сподели с него всичко това. Беше схванала, че той нямаше да се обиди, ако му каже колко глупави са неговите вестници. По-скоро щеше да се отнесе съжалително. После с влудяващо търпение и непоносим тон на всезнайко, присъщ само на свръхобразованите и пълните невежи, щеше да се впусне в обяснения за света. Подробно. Безкрайно.

— Лора, има още много да научиш. Важните клечки, които управляват във Вашингтон, те знаят всичко за извънземните и тайните на Атлантида…

Колкото и да се различаваха, Флора и Майк си приличаха в едно — убеждението, че да приемеш дете от сиропиталище означава да си осигуриш безплатна слугиня. От Лора се изискваше да чисти, пере, глади и готви.

Единствената им дъщеря Хейзъл беше две години по-голяма от Лора и невероятно разглезена. Хейзъл никога не готвеше, не миеше съдове, не переше и не чистеше. Въпреки че едва бе навършила четиринадесет години, вече имаше безупречен маникюр и педикюр. Ако от възрастта и се приспаднеха часовете, прекарани във въртене пред огледалото, щеше да излезе, че е само петгодишна.

— Когато переш — обясни тя на Лора още в първия ден от идването и у Тийгълови, — трябва да изгладиш първо моите дрехи. И да не забравиш да ги окачиш в гардероба, подредени по цвят.

„А-а, знаем ги тези филми“, помисли Лора. „Получих главната роля в «Пепеляшка».“

— Аз ще стана прочута кинозвезда или манекен — казваше Хейзъл. — Затова лицето, ръцете и тялото са моето бъдеще и трябва да ги пазя.

На шестнадесети септември, събота сутринта госпожа Инс — хилава служителка от социални грижи с дребничко, зло лице — дойде по график на посещение в дома на Тийгълови и Лора реши да помоли да я върнат в Макилрой. Заплахата от страна на Уили Шийнър вече и се струваше по-малък проблем от ежедневието с Тийгълови.

Госпожа Инс пристигна точно навреме и завари Флора да мие съдове за пръв път от две седмици насам. Лора седеше до кухненската маса и привидно решаваше кръстословица, която всъщност и напъхаха в ръцете при позвъняването на вратата. Част от посещението се състоеше от разговор на четири очи в Лорината спалня, но госпожа Инс не повярва за домакинската претовареност на Лора.

— Но господин и госпожа Тийгъл са образцови приемни родители, мила. Не ти личи да си съсипана от работа. Даже малко си напълняла.

— Не съм ги обвинявала, че ме държат гладна — възрази Лора. — Обаче нямам никакво време за уроците. Вечер си лягам капнала…

— Освен това — прекъсна я госпожа Инс, — от приемните родители се изисква не само да подслонят децата, но и да ги възпитават, което значи да ги приучават на добри обноски, подходящи ценности и трудови навици. Госпожа Инс беше безнадежден случай.

Лора прибягна до плана на близначките Акерсън за отърваване от нежелано приемно семейство. Започна да чисти през пръсти. Оставяше петна по съдовете след миене. Нарочно гладеше дрехите на Хейзъл с гънки. Унищожените книги я бяха научили да почита собствеността и затова не можеше да чупи съдове или други предмети у Тийгълови. Но Лора замени тази част от Акерсъновия план с надменност и неуважение. Един път Флора попита за шестбуквена дума за едър рогат добитък в кръстословицата и Лора каза: „Тийгъл“. Друг път Майк разказваше прочетена в „Инкуайърър“ история за летящи чинии, а Лора го прекъсна и почна да съчинява история за къртици-мутанти в кварталния супермаркет. На Хейзъл каза да навлезе в шоубизнеса като се кандидатира за дубльор на един грозник.

— Ти си точно за него, Хейзъл. Няма начин да не те вземат.

Поведението и скоро доведе до наказание. Със своята тежка, мазолеста ръка Майк нямаше никаква нужда от пръчка. Той я налагаше, а тя хапеше устни, за да не му достави удоволствие като се разплаче. Флора гледаше от кухненския праг и накрая каза:

— Стига, Майк. Да не и останат белези.

Но той прекрати боя с видимо нежелание чак когато жена му влезе в стаята и го хвана за ръката.

Вечерта Лора не можа да заспи. За пръв път бе използвала любовта към думите, силата на езика, за да постигне желания ефект. Реакцията на Тийгълови доказваше, че се справя с думите добре. Още по-вълнуваща беше неоформената, нова и затова неизбистрена мисъл, че може би притежава способност не само да се защитава с думи, но дори да си изкарва хляба с тях, а защо не като автор на книги от рода на любимите и четива. С баща си беше говорила, че ще стане лекарка, балерина или ветеринарен лекар, но това бяха само приказки. Нито една от тези мечти не я въодушевяваше толкова силно, колкото перспективата да стане писател. На следващата сутрин, когато слезе в кухнята и завари тримата Тийгълови да закусват, тя подхвърли:

— Хей, Майк, току-що открих, че в казанчето на тоалетната живее разумна сепия от Марс.

— Това пък какво е?

— Екзотична новина — засмя се Лора.

След два дни Лора беше върната в Макилрой.

6.

Мебелите в дневната и работната стая на Уили Шийнър бяха съвсем обикновени. Стефан не се беше подготвил предварително какво да очаква. Вероятно признаци на лудост, но в никакъв случай такъв спретнат, подреден дом.

Едната спалня беше празна, а другата — решително необичайна. Единственото легло представляваше тесен матрак направо на пода. Калъфките и чаршафите подхождаха за детска стая, с апликирани цветни зайчета. Нощното шкафче и гардеробът бяха съобразени с детските размери. Бяха боядисани в светлосиньо, с изрисувани отстрани и по чекмеджетата животни — жирафи, зайчета, катерички. Шийнър притежаваше поредицата „Златна детска библиотека“ и други книжки с картинки, животни и играчки, подходящи за шест-седем-годишна възраст.

Отначало Стефан помисли, че стаята е предназначена за прелъстяване на съседски деца, а Шийнър е достатъчно нестабилен, за да дебне плячката си в квартала, където рискът е най-голям. Но в къщата нямаше друго легло, а гардеробът и чекмеджетата бяха пълни с мъжки дрехи. По стените висяха десетина фотографии в рамки на едно и също рижо момче — от бебе до седем-осемгодишна възраст. От приликата личеше, че на снимката е Шийнър като дете. Постепенно Стефан съобрази, че целият декор е предназначен единствено за Уили Шийнър. Този мръсник спеше тук. След лягане явно се пренасяше във въображаем детски свят и без съмнение търсеше там отчаяно необходимия покой в тягостния нощен унес.

Застанал в средата на необикновената стая, Стефан едновременно се натъжи и отврати. Стори му се, че Шийнър задиря децата не само и дори не предимно заради сексуалното преживяване, а за да попие тяхната младост и да стане пак малък като тях. Чрез извратеността той като че ли се мъчеше да се потопи в изгубената невинност, а не толкова в моралното падение. Беше колкото жалък, толкова и гнусен — непригоден за предизвикателствата в света на възрастните и опасен тъкмо поради това. Стефан потръпна.

7.

Леглото и в стаята на близначките Акерсън вече беше заето от друго дете. Пратиха Лора в малка стаичка с две легла в северния край на третия етаж близо до стълбите. Делеше я с деветгодишната Елоиз Фишър, с коса, вързана на опашки, с лунички и поведение прекалено сериозно за дете.

— Като порасна, ще стана счетоводителка — довери се тя на Лора. — Много обичам числата. Можеш сто пъти да събереш колонката и всеки път получаваш един и същ отговор. С числата няма изненади, те не са като хората.

Родителите на Елоиз бяха осъдени за търговия с наркотици и пратени в затвора, а съдът я беше настанил в Макилрой, докато реши на кой от роднините да я повери.

Щом разопакова багажа, Лора хукна към стаята на близначките, втурна се при тях и се развика:

— Свободна съм, свободна съм!

Тами и новото момиче гледаха с недоумение, но Рут и Телма се спуснаха да я прегръщат: все едно, че се завръщаше в истинския си дом.

— Не ти ли хареса приемното семейство? — попита Рут.

— А-ха — каза Телма.

— Приложила си плана Акерсън.

— Не, убих ги, докато спяха.

— Става — съгласи се Телма.

Новото момиче, Ребека Богнър, беше около единадесетгодишна. Очевидно между нея и близначките Акерсън нямаше никакви симпатии. Ребека слушаше Лора и близначките и непрекъснато повтаряше: „Ти си много странна“, „Колко странно“ или „Ау-у, какви странни хора“ с такъв израз на превъзходство и презрение, че отравяше атмосферата почти толкова успешно, колкото атомен взрив.

Лора и близначките излязоха навън, в ъгъла на игрището, където можеха да споделят новините от последните пет седмици без досадния коментар на Ребека. Беше началото на октомври, дните все още бяха топли, но в пет без четвърт вече се усещаше хлад. Облякоха якета и седнаха на долните преградни на катерушката, която вече бе изоставена, защото по-малките се миеха за вечеря.

Не бяха изминали и пет минути, когато се появи Уили Шийнър с електрическа резачка за храстите. Захвана се с митровия плет на десетина метра от тях и съсредоточи вниманието си върху Лора.

На вечеря Глистът подаваше кофички с мляко и черешов сладолед на опашката от деца. Беше запазил най-голямото парче за Лора.

В понеделник Лора отиде в ново училище, където другите деца вече цял месец се опознаваха и сприятеляваха. Рут и Телма идваха заедно с нея в някои от часовете и така успяваше по-лесно да се приспособи, но и трябваше да си спомни, че първото условие в сирашкия живот е нестабилността.

Във вторник следобед, след училище, госпожа Боумейн я спря в коридора.

— Лора, може ли да поговорим в моя кабинет?

Госпожа Боумейн беше облечена в тъмночервена рокля на цветя, която не хармонираше с десена от рози и праскови на пердетата и тапетите. Лора седна на стол с тапицерия на рози. Госпожа Боумейн се изправи до бюрото с намерението да отпрати Лора набързо и да се заеме с други задачи. Беше от типа на неуморните, енергични хора.

— Днес ни напусна Елоиз Фишър — каза госпожа Боумейн.

— Кой пое грижата за нея? — попита Лора. — Тя обичаше баба си.

— Точно баба и — потвърди госпожа Боумейн.

Браво на Елоиз. Лора се надяваше, че луничавата бъдеща счетоводителка с опашките ще намери още нещо, достойно за доверие, освен студените цифри.

— Сега оставаш сама в стаята — каза припряно госпожа Боумейн. — Нямаме друго свободно легло, така че не можеш просто да се преместиш при…

— Може ли да предложа нещо?

Госпожа Боумейн се намръщи нетърпеливо и си погледна часовника. Лора бързо продължи:

— Рут и Телма са най-добрите ми приятелки, а в същата стая са Тами Хинсън и Ребека Богнър. Но Тами и Ребека, струва ми се, не се спогаждат с Рут и Телма, така че…

— Ние тук искаме да научим децата да свикнат да живеят с различни хора. Не е полезна за формирането на характера да живееш с момичета, които вече харесваш. Въпросът е, че до утре не мога да направя размествания, защото днес имам много работа. Искам да знам дали мога да ти имам доверие да прекараш сама в стаята си тази нощ.

— Да ми имате доверие? — обърка се Лора.

— Кажи ми истината, млада госпожице. Мога ли да ти имам доверие да те оставя сама тази нощ?

Лора не можа да проумее каква беля може да се очаква от едно дете, оставено само за една нощ. Вероятно възпитателката предполагаше, че Лора ще се барикадира така здраво в стаята, че ще се наложи полицията да разбие вратата, да я обезвреди със сълзотворен газ и да я измъкне оттам с белезници. Лора беше колкото обидена, толкова и объркана:

— Разбира се. Не съм бебе. Всичко ще е наред.

— Ами… добре. Довечера ще спиш сама, а утре ще видим какви размествания ще правим.

След като излезе от шарения кабинет на госпожа Боумейн и тръгна по мръсносивите коридори към третия етаж, Лора изведнъж се сети: Глиста! Шийнър щеше да разбере, че тази нощ тя ще е сама. Той научаваше всичко в Макилрой, имаше ключове и можеше да се върне през нощта. Нейната стая се намираше до северното стълбище, така че лесно можеше да се промъкне по стълбите и да се справи с нея за броени секунди. Щеше да я пребие или упои, после да я напъха в зеблен чувал, да я заключи в избата и никой нямаше да научи какво се е случило с нея.

Тя се обърна на площадката на втория етаж и като прескачаше по две стъпала наведнъж, хукна обратно към кабинета на госпожа Боумейн, но в ъгъла на предния коридор едва не се сблъска с Глиста. Той носеше парцал и кофа с преса на колелца, пълна с вода и почистващ препарат с остър боров дъх.

Той се ухили срещу нея. Може би си въобразяваше, но и се стори, че е сигурен в оставането и сама тази нощ.

Трябваше Да го заобиколи, да отиде при госпожа Боумейн и помоли за промяна в договорката за нощта. Не можеше да отправи обвинения към Шийнър, защото щеше да завърши като Дени Дженкинз — с недоверието на персонала и безмилостното мъчение на възмездието, но не би могла да намери приемливо извинение за промяната на решението.

Помисли и за друго: да се затича към него, да го натика в кофата, да го удари и да му каже, че е по-упорита от него и най-добре да я остави на мира. Но той се различаваше от Тийгълови. Майк, Флора и Хейзъл бяха плиткоумни, досадни, невежи, но все пак нормални. Глистът беше побъркан и не можеше да се предвиди как ще реагира, ако го повали.

Докато Лора се колебаеше, усмивката разкри още по-широко кривите му, пожълтели зъби. Бледите му страни се зачервиха, Лора разбра, че това може да е прилив на желание и и призля. Тя се отдръпна, но не посмя да се затича преди да изкачи стълбите и да се скрие от погледа му. После се втурна към стаята на близначките Акерсън.

— Довечера ще спиш тук — отсече Рут.

— Разбира се — добави Телма, — ще останеш в стаята си, докато мине вечерната проверка и после ще се промъкнеш при нас.

От ъгъла, където седеше в леглото и пишеше домашното по математика, се обади Ребека Богнър:

— Имаме само четири легла.

— Ще спя на пода — отговори Лора.

— Но това е нарушение на правилника — възрази Ребека.

Телма сви юмрук и я изгледа застрашително.

— Добре, добре — отстъпи Ребека. — Не съм казвала, че съм против идването и, просто отбелязах, че това е нарушение.

Лора очакваше Тами да се противопостави, но тя лежеше по гръб върху покривката на леглото и гледаше в тавана, очевидно погълната от собствените мисли и незаинтересована от техните планове.

В облицованата с дъбова ламперия трапезария, надвесена над отвратителната вечеря, която се състоеше от свинска пържола, лепкаво картофено пюре и жилав зелен фасул, следена от зоркото око на Змиорката, Телма каза:

— Колкото до причините за въпроса на Боумейн дали може да те остави сама… тя се страхува, че ще направиш опит за самоубийство.

Лора не повярва.

— Случвало се е — тъжно промълви Рут. — Затова ни тъпчат поне по две дори и в най-малките стаички. Прекалената самота е… един от подтиците.

Телма продължи:

— Не разрешават аз и Рут да делим сами малка стая, защото сме еднакви близначки и затова ни смятат за един човек. Въобразяват си, че щом затворят вратата, веднага ще се обесим.

— Но това е смешно — каза Лора.

— Разбира се, че е смешно — съгласи се Телма. — Бесенето не е достатъчно шик. Потресаващите сестри Акерсън имаме вкус към драматичното. По-скоро ще си направим харакири с ножове, откраднати от кухнята, или ще се сдобием с трион… Разговорите в залата се водеха тихо, защото из трапезарията се разхождаха дежурни служители. Госпожица Кайст, възпитателката от третия етаж, мина зад масата, където седяха Лора и близначките и Телма прошепна: — Гестапо.

След като госпожица Кайст се отдалечи, Рут каза:

— Госпожа Боумейн е добронамерена, но просто не може да се справя с работата. Ако имаше време да проучи що за човек си Лора, никога нямаше да се тревожи дали ще направиш опит за самоубийство. Ти си борец.

Като ровеше в непоносимата храна, Телма забеляза:

— Веднъж хванаха Тами Хинсън в банята с пакетче ножчета за бръснене, докато събирала кураж да си пререже вените.

Лора остана поразена при внезапната мисъл за смесицата от хумор и трагедия, абсурд и мрачен реализъм, която представляваше особения модел на техния живот в Макилрой. В един момент те безгрижно се шегуваха помежду си, само миг след това обсъждаха желанието на познати момичета да се самоубият. Тя осъзна, че прозрението не отговаря на възрастта и и реши веднага като се върне в стаята, да го запише в тетрадката за наблюдения, която отскоро водеше. Рут беше успяла да преглътне порцията си. Тя каза:

— Един месец след инцидента с ножчетата за бръснене внезапно претърсиха стаите за опасни предмети. У Тами намериха флакон с газ за запалки и кибрит. Смятала да се скрие в банята, да се напръска с газ и да се подпали.

— О, господи — Лора се замисли за слабичкото русо момиче с пепелява кожа и тъмни кръгове около очите. Плановете и за самоунищожение бяха само израз на желанието да ускори бавния огън, който отдавна я изгаряше отвътре.

— Пратиха я на интензивно лечение за два месеца — каза Рут.

— Когато се върна — добави Телма, — възрастните твърдяха, че е много по-добре, но на Рут и на мене изглеждаше непроменена.

Десет минути след вечерната проверка на госпожица Кайст по стаите Лора стана от леглото. Пустият коридор на третия етаж се осветяваше само от три мъждиви лампи. Облечена в пижама, с възглавница и одеало под мишница, тя изтича боса до стаята на близначките Акерсън.

Светеше само нощната лампа до леглото на Рут, която прошепна:

— Лора, ще спиш в моето легло. Аз съм си постлала на пода.

— Е, тогава ще си събереш завивките и ще се върнеш в кревата си — отговори Лора.

Тя сгъна одеалото, постла го близо до леглото на Рут, сложи възглавницата и легна. Ребека Богнър се обади от своя ъгъл:

— Всички ще загазим с тази история.

— От какво се страхуваш, какво могат да ни направят? — попита Телма. — Да ни вържат на кол в задния двор, да ни намажат с мед и да ни оставят на мравките?

Тами спеше или се преструваше, че спи. Рут угаси светлината и те се притаиха в мрака.

Вратата се отвори рязко и светна голямата лампа. В стаята влезе госпожица Кайст, облечена в червен халат и със свирепо изражение.

— Е? Лора, какво правиш тук?

Ребека Богнър изпъшка:

— Казах ви, че ще стане беля.

— Веднага се връщай в стаята си, млада госпожичке.

Бързината, с която се появи госпожица Кайст, будеше подозрения и Лора погледна към Тами Хинсън. Русото момиче вече не се преструваше, че спи. Тя се подпря на лакът и леко се усмихна. Очевидно бе решила да помогне на Глиста в домогванията му до Лора, може би с надеждата да възвърне положението си на негова любимка.

Госпожица Кайст придружи Лора чак до стаята. Лора си легна и госпожица Кайст се загледа в нея:

— Топло е. Ще отворя прозореца.

После се върна до леглото и замислено се втренчи в Лора:

— Искаш ли да споделиш нещо с мене? Каква ти е болката?

Лора се замисли дали да не разкаже за Глиста. Но какво щеше да стане, ако госпожица Кайст почака да хване Глиста, а той изобщо не се появи? Лора никога вече няма да може да го обвини, защото ще се знае, че тя вече го е правила и преди и никой няма да приеме думите и сериозно. Тогава даже да я изнасилеше, Глистът пак ще се отърве.

— Не, няма нищо — отвърна тя.

Госпожица Кайст заяви:

— Телма е прекалено самоуверена за възрастта си, преструва се на изтънчена. Ако си толкова глупава, че поискаш пак да нарушиш правилника с нощни веселби, намери си приятелки, които заслужават такъв риск.

— Да, госпожице — каза Лора само за да се отърве от нея и вече съжаляваше, че се бе поколебала дали да не откликне на проявената за миг загриженост.

След като госпожица Кайст излезе, Лора остана в леглото и не побягна. Лежеше в мрака, сигурна, че ще я проверят пак до половин час. Глистът положително нямаше да се промъкне преди полунощ, а бе едва десет часа, така че между следващото посещение на госпожица Кайст и пристигането на Глиста щеше да има достатъчно време да отиде на безопасно място.

Далеч, далеч в нощта отекна гръмотевица. Тя седна в леглото. Нейният пазител! Отметна завивките и изтича до прозореца. Не видя светкавица. Далечният тътен заглъхна. А може изобщо да не е била гръмотевица. Изчака десетина минути, но нищо повече не се случи. Разочарована, Лора се върна в леглото. Малко след десет и половина бравата изскърца. Лора примижа, полуотвори уста и се престори на заспала. Някой тихо влезе в стаята и дойде до леглото. Лора дишаше бавно, равномерно, дълбоко, но сърцето и биеше лудо. Това беше Шийнър. Беше сигурна, че е той. О, господи, беше забравила, че е луд, че е непредсказуем и сега беше тук по-рано, отколкото беше очаквала и приготвяше спринцовката. Щеше да я натика в зеблен чувал и да я отнесе като побъркан Дядо Мраз, който краде деца вместо да раздава подаръци.

Часовникът тиктакаше. Хладен ветрец разлюляваше пердетата. Най-после лицето се оттегли. Вратата се затвори. Значи е била госпожица Кайст в крайна сметка.

Силно разтреперана, Лора стана от леглото и си навлече халата. Преметна одеалото през ръка и излезе от стаята без чехли, защото боса щеше да се движи по-безшумно.

Не можеше да се върне при близначките. Затова отиде до северното стълбище, предпазливо открехна вратата и стъпи на слабо осветената площадка. Ослуша се за стъпките на Глиста отдолу. Заслиза крадешком като очакваше да се сблъска с Шийнър, но стигна до партера благополучно.

Като трепереше с босите си крака на студените плочки по пода, потърси убежище в занималнята. Не включи осветлението, а предпочете призрачния блясък на уличните лампи, който проникваше през прозорците и посребряваше ръбовете на мебелите. Промуши се покрай столчетата и масичките и постла одеалото зад дивана.

Сънят и бе неспокоен. Непрекъснато се будеше от кошмари. Старата къща беше изпълнена с потайните звуци на нощта — скърцането на дъсчения под отгоре, глухия шум на остарелия водопровод.

8.

Стефан угаси всички светлини и зачака в спалнята с детските мебели. В три и половина през нощта чу Шийнър да се връща. Стефан тихо мина зад вратата на спалнята. След няколко минути Уили Шийнър влезе, светна лампата и се запъти към матрака. Издаваше странни звучи, докато вървеше — отчасти въздишки, отчасти скимтене на животно, избягало от враждебния свят в своята бърлога.

Стефан затвори вратата и Шийнър сепнато се извърна по посока на раздвижването, изумен, че гнездото му е нападнато.

— Кой… кой сте вие? Какво по дяволите търсите тук?

От „Шевролета“, паркиран в сянката отсреща, Кокошка наблюдаваше как Стефан излиза от дома на Уили Шийнър. Изчака десетина минути, слезе от колата, заобиколи къщата отзад, намери вратата открехната и предпазливо влезе вътре.

Откри Шийнър в детска спалня — пребит, окървавен и неподвижен. Вонеше на урина, защото се беше изпуснал.

„Някой ден“, мислеше си Кокошка с мрачна решителност и садистична тръпка, „ще наредя Стефан още по-лошо. Него и това проклето момиче. Щом като разбера каква роля играе в неговите планове и защо той прескача десетилетия, за да промени живота и, ще подложа двамата на такива мъки, каквито никой не е изпитал, освен в ада“.

Той напусна къщата на Шийнър. В задния двор хвърли бърз поглед към осеяното със звезди небе и се върна в института.

9.

Тъкмо се беше зазорило, още преди да станат най-ранобудните обитатели на дома, но след като усети, че опасността от Шийнър е преминала, Лора напусна за-нималнята и се качи на третия етаж. Всичко в стаята си стоеше както го бе оставила. Нямаше никакви следи от нощно нахълтване.

Изтощена, със зачервени очи, тя се чудеше дали не е надценила смелостта и дързостта на Глиста. Чувстваше се малко глупаво. Започна да оправя леглото си — задължение на всяко дете в Макилрой — и когато повдигна възглавницата, се вцепени от видяното отдолу. Захарна пръчка.

— Този ден Глистът не се яви на работа. Беше прекарал цялата нощ буден, в приготовления за похищението на Лора и несъмнено имаше нужда от сън.

— Как е възможно човек като него изобщо да спи? — чудеше се Рут, когато след училище се събраха в ъгъла на игрището. — Как му позволява съвестта, искам да кажа?

— Рут, той няма съвест — обясни Телма.

— Всеки човек, дори и най-лошият, има съвест. Такива ни е създал господ.

— Шейн — каза Телма, — приготви се да ми помагаш при изгонването на бесове. Нашата Рут пак е обладана от зъл дух.

В нетипичен за нея прилив на съчувствие госпожа Боумейн премести Тами и Ребека в друга стая и позволи на Лора да отиде при Рут и Телма. Четвъртото легло засега остана празно.

— Това легло ще е за Пол Маккартни — обяви Телма, докато заедно с Рут помагаха на Лора да се нанесе. — Винаги, когато Бийтълз дойдат в града, Пол може да го използва. А пък аз ще използвам Пол.

— Понякога се изразяваш доста неприлично — отбеляза Рут.

— Ами, просто изразявам нормално полово желание.

— Телма, ти си едва на дванадесет години — каза Рут раздразнено.

— Започнах тринадесетата. Месечният ми цикъл може да дойде всеки момент. Ще се събудим някоя сутрин и тука ще е изпоцапано с кръв, сякаш е имало клане.

— Телма!

Шийнър не дойде на работа и в четвъртък. Почивните му дни през тази седмица бяха петък и събота, така че в събота вечерта Лора и близначките възбудено обсъждаха възможността Глиста никога повече да не се появи, защото е бил прегазен от камион или заразен с берибери.

Но в неделя сутринта на закуска Шийнър стоеше на тезгяха в бюфета. Очите му бяха отекли, дясното ухо превързано, горната устна подута, на лявата буза личеше дълга драскотина и му липсваха два предни зъба.

— Може наистина да го е блъснал камион — прошепна Рут, докато чакаха реда на опашката.

Другите деца коментираха нараняванията на Шийнър, някои се кискаха. Но те или се страхуваха от него и го презираха, или го мразеха, затова никой не го заговори направо за състоянието му.

С приближаването до тезгяха Лора, Рут и Телма се умълчаха. Колкото по-близо идваха, толкова повече личеше, че е пребит. Синините около очите бяха отпреди няколко дни и плътта вее още беше ужасяващо обезкръвена и подпухнала — сигурно отначало клепачите са били полузатворени от отока. Разцепената устна кървеше. Там, където лицето не беше натъртено и ожулено, млечнобялата иначе кожа беше посивяла. С купа разбъркана медночервена коса най-отгоре той представляваше смехотворна фигура — цирков клоун, претърколил се през няколко стъпала, без да знае как да се приземи, за да избегне нараняването.

Той не вдигаше поглед към децата, докато сервираше. Беше свел очи над млякото и закуските. С приближаването на Лора като че ли се напрегна вътрешно, но не погледна към нея.

Лора и близначките подредиха столовете около масата така че да наблюдават Глиста — само преди час такъв обрат изобщо не би им минал през ума. Но сега той беше по-скоро интригуващ, отколкото страшен. Вместо да го отбягват, прекараха целия ден в следене — вървяха след него, гледаха как си изпълнява задълженията и се стараеха появата им там, където се намираше той, да изглежда случайна. Постепенно се изясни, че той усеща Лориното присъствие, но избягва да я погледне. Обръщаше се към другите деца, поспря в занималнята да поговори тихо с Тами Хинсън, но мисълта, че може да срещне очите на Лора видимо го ужасяваше, все едно че щеше да бръкне с голи ръце в електрически контакт.

Към обяд Рут каза:

— Лора, той се страхува от теб.

— Да пукна, ако това не е вярно — разгорещи се Телма. — Ти ли го наби, Шейн? Да не би да криеш, че си специалист по карате?

— Много чудно, нали? Защо ще го е страх от мене?

Но тя знаеше отговора. Нейният специален пазител. Беше си помислила, че ще се наложи да се справя с Шийнър сама, но пазителят и отново се беше намесил като бе предупредил Шийнър да се държи настрана от нея.

Не беше сигурна защо не и се иска да сподели с близначките Акерсън историята за загадъчния покровител. Те бяха най-добрите и приятелки, доверяваше им се, но все пак усещаше по интуиция, че тайната на нейния пазител трябва да се съхрани, че малкото неща, които и бяха известни за него, бяха свещено познание и тя няма право да бъбри за него пред други хора като по такъв начин превръща съкровеното в обикновена клюка.

През следващите две седмици синините на Глиста избледняха. Свалиха превръзката от ухото и на мястото на разкъсването не откриха червени шевове. Той продължаваше да страни от Лора. Когато сервираше в трапезарията, вече не пазеше най-хубавия десерт, нито вдигаше очи към нея.

От време на време обаче тя го улавяше да я изгаря с поглед отдалече. Всеки път той се извръщаше, но в огнените зелени очи сега се четеше нещо още по-лошо от предишния извратен глад — ярост. Явно смяташе, че тя е виновна за нанесения побой.

На двадесет и седми октомври, петък, тя научи от госпожа Боумейн, че на следващия ден ще я изпратят при други приемни родители. Семейната двойка До-куайлър и Нюпорт Бийч отскоро се бяха включили в програмата за отглеждане на сираци в домашни условия и бяха проявили желание да я вземат.

— Сигурна съм, че сегашният избор е по-подходящ — каза госпожа Боумейн, изправена до бюрото в крещящо жълта рокля на цветя, с която приличаше на градински шезлонг. — Препоръчвам ти да не повтаряш у Докуайлърови неприятностите, които създаде на семейство Тийгъл.

Вечерта в стаята Лора и близначките се мъчеха да си придадат бодър вид и да говорят за предстоящата раздяла със същия равнодушен тон, с който бяха обсъждали отпътуването и при Тийгълови. Но те се бяха сближили през изминалия месец толкова много, че Рут и Телма вече говореха за Лора като за своя сестра. Телма дори веднъж заяви: „Изумителните сестри Акерсън — Рут, Лора и аз“ и тогава Лора се почувствува по-желана, по-обичана, по-жива от всеки друг път през последните три месеца, откакто почина баща и.

— Обичам ви, момичета — каза Лора.

— О, Лора — промълви Рут и избухна в сълзи.

Телма се намръщи:

— Ще се върнеш съвсем скоро. Тези Докуайлърови ще се окажат ужасни. Те ще те карат да спиш в гаража.

— Дано — отвърна Лора.

— Ще те бият с маркучи…

— Би било хубаво.

Светкавицата, поразила този път живота и, беше добра или поне така изглеждаше в началото.

Семейство Докуайлър живееха в огромна къща в богаташки квартал на Нюпорт Бийч. Лора разполагаше със собствена спалня с изглед към океана, издържана в естествени тонове, предимно бежово. Карл Докуайлър и показа стаята и обясни:

— Не знаехме кои са любимите ти цветове, затова оставихме спалнята така, но можем веднага да я пребоядисаме както пожелаеш. Беше около четиридесетте, едър като мечок, с мощен гръден кош и широко, румено лице, което и напомняше за Джон Уейн, ако Джон Уейн можеше да изглежда малко по-забавен. — Може би момиче на твоята възраст ще предпочете стая в розово.

— О, не, харесва ми точно такава, каквато е — каза Лора.

Все още слисана от изненадващия разкош, в който се озова, тя се приближи до прозореца. Откриваше се прекрасен изглед към пристанището на Нюпорт с яхти, които се поклащаха в морето, позлатено от слънчевите лъчи.

Нина Докуайлър се доближи до Лора и сложи ръка на рамото и. Беше прекрасна, мургава, с тъмна коса и виолетови очи — истинска порцеланова кукла.

— Лора, в документите ти пишеше, че обичаш книгите, но не знаехме какви точно затова сега отиваме право в книжарницата и купуваме всичко, което ти хареса.

В книжарницата „Уолдънбукс“ Лора си избра пет книги с меки обложки. Докуайлърови я насърчаваха да купи още, но и беше неудобно да им харчи парите. Карл и Нина ровеха по лавиците, измъкваха оттам разни томчета, четяха написаното на корицата и ги трупаха в купа при най-малък интерес, проявен от Лора. По едно време Карл пълзеше на четири крака в отдела за юношеска литература и преглеждаше заглавията на най-долната лавица.

— Ей-тук има нещо за кучета. Обичаш ли разкази за животни? Намерих една шпионска!

Той представляваше толкова комична гледка, че Лора се кискаше. Когато си тръгнаха от магазина, бяха купили стотина книги, цели торби книги.

Първата вечеря заедно беше в една пицария, където Нина показа неочакван талант на фокусник като измъкна иззад Лориното ухо резенче шунка, което пак изчезна някъде.

— Смайващо! — каза Лора. — Откъде си го научила?

— Имах фирма за вътрешно обзавеждане, но преди осем години се наложи да се откажа. По здравословни причини. Прекалено напрежение. Не бях свикнала да стоя в къщи безцелно и започнах да се занимавам с разни неща, за които си бях мечтала, когато бях делова жена без никакво свободно време. Например, да правя фокуси.

— Здравословни причини? — попита Лора. Сигурността беше коварен килим, който непрекъснато измъкваха изпод краката и и сега някой пак се готвеше да го дръпне.

Страхът и явно пролича, защото се намеси Карл Докуайлър:

— Няма страшно. Нина се е родила с болно сърце, вроден дефект, но ще живее дълго като теб или мен, ако избягва стресовите състояния.

— Не могат ли да те оперират? — заинтересува се Лора и остави току-що взетото парче пица, защото апетитът и изведнъж секна.

— Сърдечносъдовата хирургия напредва много бързо — отговори Нина. — Вероятно да, след няколко години. Обаче няма защо да се тревожиш, миличка. Ще се пазя, още повече като си имам сега дъщеричка за глезене!

— Най-голямото ни желание — каза Карл, — беше да имаме деца, но не можехме. Когато решихме да си осиновим, открихме какво е здравословното състояние на Нина и тогава службите по осиновяването ни отказаха.

— Но можем да бъдем приемни родители — допълни Нина. — Така че, ако ти е приятно да живееш при нас, можеш да останеш завинаги, все едно, че сме те осиновили.

Вечерта в голямата спалня с изглед към морето, което сега беше почти страховита тъмна бездна, Лора си каза, че не трябва да се привързва прекалено към Докуайлърови, защото сърдечното заболяване, на Нина изключва всякаква сигурност.

На следния ден, неделя, я заведоха да и купят дрехи и щяха да похарчат цяло състояние, ако не ги беше помолила да спрат. Натъпкаха мерцедеса с покупките и отидоха да гледат комедия с Питър Селърз, а след филма обядваха в закусвалня, където млечните шейкове бяха невероятни. Докато поливаше пържените картофи с кетчуп, Лора каза:

— Имате късмет, че агенцията ви прати мене, а не някое друго дете.

— Така ли? — вдигна вежди Карл.

— Ами, вие сте добри, прекалено добри и много по-уязвими, отколкото си мислите. Всяко дете може да разбере колко сте уязвими в действителност и повечето биха ви използвали. Безмилостно. Но с мене можете да сте спокойни. Никога няма да ви използвам или да ви накарам да съжалявате, че сте ме взели.

Те я гледаха изумени.

Накрая Карл се обърна към Нина:

— Изиграха ни. Тя не е на дванадесет години. Пратили са ни джудже.

Вечерта в леглото, преди да заспи, Лора си повтори заклинанието за самосъхранение: „Не се привързвай към тях прекалено много, не се привързвай прекалено…“. Но вече се беше привързала извънредно много.

Докуайлърови я изпратиха в частно училище, където учителите бяха по-взискателни, отколкото в познатите и държавни училища, но тя прие предизвикателството и се справяше добре. Постепенно си намираше нови приятелки. Телма и Рут и липсваха, но се утешаваше донякъде с мисълта колко ще се радват, че е намерила щастието.

Започна дори да си мисли, че би могла да повярва в бъдещето и да се осмели да бъде щастлива. В края на краищата си имаше специален пазител, нали? Вероятно даже ангел-пазител. Всяко момиче, благословено с ангел-пазител, беше, разбира се, предопределено за любов, щастие и сигурност.

Но щеше ли един ангел-пазител да застреля някого в главата? Щеше ли да превърне друг в кървава маса от бой? Нямаше значение. Тя имаше красив пазител, все едно дали беше ангел или не, имаше приемни родители, които я обичаха и не можеше да се откаже от щастието, когато то се изливаше така щедро върху нея.

На пети декември, вторник, Нина отиде на редовния месечен кардиологичен преглед и затова у дома нямаше никой, когато Лора се върна следобед от училище. Отключи си, влезе и остави учебниците на масичката в стил Луи Четиринадесети в антрето близо до стълбите.

Огромната дневна бе боядисана в различни отсенки кремаво, прасковено и бледозелено, които и придаваха уют, въпреки размерите. Лора поспря пред прозорците да се наслади на гледката и се замисли колко по-добре би било, ако Рут и Телма можеха да и се радват заедно с нея и изведнъж и се стори, че най-естественото нещо на този свят е да бъдат тук.

Защо не? Карл и Нина обичаха децата. Любовта им беше достатъчна за цяла къща деца, за хиляди деца. — Шейн — заяви тя гласно, — ти си гениална. Отиде в кухнята и приготви закуска да я отнесе в стаята си. Наля си чаша мляко, стопли във фурната шоколадова кифла и си взе ябълка от хладилника, замислена как да постави въпроса за близначките пред Докуайлърови. Планът беше толкова естествен, че още преди да вземе закуската и да бутне с рамо летящата врата, която отделяше кухнята от трапезарията, вече беше убедена, че няма никакъв начин да се провали.

В трапезарията я причакваше Глистът, грабна я и я блъсна в стената така силно, че и пресече дъха. Ябълката и кифлата отхвръкнаха от чинията. Лора изпусна чинията, а от другата ръка той изби чашата с мляко, която с трясък стана на парчета върху масата в трапезарията. Той я дръпна напред и пак я блъсна в стената. По гърба и се стрелна остра болка, зрението и се замъгли, но тя знаеше, че не бива да припада и затова се мъчеше упорито да запази съзнание, макар и разкъсвана от болка, задъхана и замаяна. Къде беше нейният пазител? Къде?

Шийнър си пъхаше лицето в нейното и ужасът сякаш изостряше сетивата и защото отчетливо изпъкваше всяка подробност в изкривената от ярост физиономия: червените все още следи от шевовете по разкъсаното ухо, черните точки по гънките около носа, белезите от пъпки по мазната кожа. Необикновено зелените очи чак не приличаха на човешки — отчуждени и жестоки като на котка.

Нейният пазител щеше да я изтръгне от ръцете на Глиста всеки момент, щеше да го дръпне и да го убие. Ей-сега.

— Хванах те — изрече той с рязък, вманиачен глас. — Сега си моя, сладурче, и ще ми кажеш кой беше оня кучи син, дето ме преби, да му пръсна главата.

Беше я сграбчил за ръцете и пръстите му се впиваха в плътта и. Повдигна я във въздуха до нивото на очите си и я притисна към стената. Краката и увиснаха.

— Кой е оня тип?

Беше силен за ръста си. Дръпна я от стената и отново я блъсна на височината на очите си.

— Кажи, милинка, или този път ще откъсна твоето ухо. Всеки момент. Ей-сега.

Болката пулсираше в гърба, но тя успя да поеме дъх, въпреки че това беше неговият дъх — кисел и отвратителен.

— Отговаряй, сладурче.

Можеше да умре, докато чака намесата на нейния ангел-пазител.

Ритна го в слабините. Попадението беше съвсем точно. Той стоеше разкрачен и дотолкова не беше свикнал момичетата да се съпротивляват, че изобщо не очакваше удара. Очите му се разшириха — всъщност за миг заприличаха на човешки — и издаде нисък, задавен звук. Ръцете му се отпуснаха. Лора се строполи на пода, а Шийнър политна назад, загуби равновесие и падна край масата в трапезарията, превит на една страна върху китайския килим.

Почти скована от болката, шока и ужаса, Лора не успя да се изправи. Краката и се подгъваха. Оставаше и да пълзи. Можеше да пълзи. По-далече от него. Трескаво. Към портала на трапезарията. С надеждата, че ще може да се изправи, докато стигне до дневната. Той я сграбчи за левия глезен. Лора се помъчи да се освободи с ритник. Не сполучи. Краката не я слушаха. Шийнър стискаше. Студени пръсти. Мъртвешки студени. Глистът издаде тънък, пронизителен звук. Странно. Тя сложи ръка върху петното от мляко на килима. Видя счупената чаша. Горната част беше отхвръкнала. Тежкото дъно се беше запазило, с остри назъбени краища отгоре. По него личаха капчици мляко. Все още задъхан, полупарализиран от болката, Глистът се докопа до другия глезен. Започна с извиване да се придърпва към нея. Продължаваше да пищи. Като птица. Щеше да се хвърли отгоре и. Да я прикове. Тя грабна счупената чаша. Поряза си палеца. Не усети нищо. Той пусна глезените и за да се улови за бедрата. Тя се мяташе и гърчеше по гръб. Сякаш тя беше глист. Обърна чашата с назъбения край срещу него. Нямаше намерение да го намушква, само да го отблъсне. Но той се отпускаше тежко върху нея и трите зъбци на счупения ръб се забиха в гърлото му. Той се опита да ги измъкне. Завъртя чашата. Краищата се прекършиха и останаха в плътта. Той я притискаше към пода с цялата тежест на тялото си. Давеше се и хъркаше. От носа му потече кръв. Тя се извъртя. Той заби нокти в нея. Коляното му се впи в бедрото. Устата му доближи гърлото и. Ухапа я. Само одраска кожата. Щеше да я нарани по-надълбоко със следващото ухапване, ако тя го допуснеше. Тя се замята. В разкъсаното гърло свистеше въздух. Тя се откопчи. Той посегна към нея. Тя зарита. Краката вече и се подчиняваха по-добре. Ритникът улучи здраво. Тя запълзя към дневната. Вкопчи се в портала. Изправи се. Погледна назад. Глистът също се беше изправил и стискаше готов за удар стол от трапезарията. Замахна. Тя се сниши. Столът с трясък се блъсна в рамката на портала. Тя залитна към дневната. Целта беше антрето, вратата, бягството. Той хвърли стола. Удари я в рамото. Тя падна. Търкули се. Погледна нагоре. Той се извиси над нея, хванал лявата и ръка. Силите я напускаха. Пред очите и се стелеше мрак. Той сграбчи и другата и ръка. С нея беше свършено. Или щеше да бъде свършено, ако стъклата, останали в гърлото, не бяха прерязала още една артерия. Изведнъж от носа му бликна кръв. Той се строполи върху нея с огромна и страшна тежест, мъртъв.

Лора не можеше да помръдне, едва дишаше и с мъка се удържаше в съзнание. През непривичния звук на собствените сподавени хълцания чу да се отваря врата. Стъпки.

— Лора? Върнах се.

Беше гласът на Нина, отначало безгрижен и весел, после изпълнен с ужас:

— Лора? О, господи, Лора?

Лора се помъчи да махне мъртвото тяло от себе си, но можа само наполовина да се измъкне изпод трупа, колкото да види Нина, изправена на прага на антрето. За миг Нина остана вцепенена от шока, втренчена в кремавия, прасковения и зеления цвят с оттенък на морска пяна в дневната — изпълнения с вкус интериор, който сега беше обилно изпъстрен с алени петна. После виолетовите очи се плъзнаха към Лора и тя се отърси от вцепенението:

— Лора, божичко, Лора!

Направи три крачки напред, рязко спря, наведе се и се присви като че ли я бяха ударили в стомаха. Започна да издава особени звуци: „ъх, ъх, ъх“. Опита се да се изправи. Лицето и беше изкривено. Не можа да се задържи и най-накрая безмълвно се свлече на пода. Не можеше така. Не беше честно, по дяволите.

Нов прилив на сила, породен от паниката и любовта към Нина, изпълни Лора. Тя се измъкна изпод Шийнър и бързо допълзя до приемната си майка. Нина беше неподвижна. Красивите и очи бяха отворени, невиждащи.

Лора сложи окървавената си ръка върху шията на Нина, за да провери пулса. Стори и се, че го напипва. Слаб, неравномерен, но все пак пулс.

Издърпа възглавница от един стол и я пъхна под главата на Нина. После изтича в кухнята, където на стенния телефон бяха написани номерата на полицията и пожарната. На пресекулки разказа на пожарната за сърдечния пристъп на Нина и даде адреса.

След като затвори телефона, се почувства уверена, че всичко ще се оправи, защото бе загубила един родител, баща си, от сърдечен пристъп и би било направо абсурдно да загуби Нина по същия начин. Да, в живота има абсурдни моменти, но животът сам по себе си не е абсурден. Животът е необикновен, труден, удивителен, скъпоценен, неуловим, загадъчен, но не по начало абсурден. Затова Нина щеше да живее — да умре беше безсмислица.

Все още уплашена и притеснена, но вече по-уверена, Лора забърза обратно към дневната, коленичи до приемната си майка и я прегърна. В Нюпорт Бийч бързата медицинска помощ беше първокласна. Линейката пристигна само три-четири минути след Лориното обаждане. Екипът действаше бързо и разполагаше с необходимата апаратура, но след няколко минути обяви, че Нина е мъртва. Несъмнено беше починала още в момента на падането.

10.

Една седмица по-късно Лора се върна в Макилрой, а осем дена преди Коледа госпожа Боумейн настани Тами Хинсън пак на четвъртото легло в стаята на Акерсън. По време на извънредния поверителен разговор с Лора, Рут и Телма, служителката от социални грижи обясни причината за преместването:

— Зная вашите възражения, че Тами не се чувства добре с вас, но изглежда все пак, че е по-добре, отколкото другаде. Местихме я в няколко стаи, но децата явно не я търпят. Не зная каква е причината да бъде отхвърлена, но обикновено останалите деца в стаята накрая я обръщат на боксова круша.

Върнаха се в стаята преди да се появи Тами и Телма седна в йогистка поза на пода, с кръстосани крака и пети върху бедрата. Заинтересува се от йога, когато „Бийтълз“ се насочиха към източната медитация и заяви, че когато някой ден срещне Пол Маккартни (неизбежна съдба според нея) „би било хубаво да имаме обща тема, по която мога да говоря авторитетно като например тази глупост, йогата“. Сега, вместо да медитира, тя каза:

— Какво щеше да направи онази крава, ако бях изтърсила: „Госпожа Боумейн, децата не обичат Тами, защото се оставяше Глиста да се гаври с нея и му помагаше да прелъсти други уязвими момичета, ето защо за тях тя е врагът“. Как ли би отвърнала тъпоумната госпожа Боумейн при тези думи?

— Щеше да те нарече лъжкиня — отговори Лора като се просна на изтърбушеното легло.

— Не се съмнявам. После щеше да ме изяде на обяд. Забелязвате ли размерите на тази жена? Тя дебелее със седмици. Такъв огромен, опасен, всеяден хищник е готов да изяде първото попаднало му дете с кокалите и всичко останало като че ли е парче сладкиш. Загледана през прозореца към игрището зад къщата, Рут каза:

— Не е честно другите деца да се държат така с Тами.

— В живота няма справедливост.

— Но не бива и да има човекоядство — обади се Телма. — Хайде, Шейн, недей да се правиш на философ, ако си решила да дърдориш баналности. Знаеш, че ненавиждаме баналностите почти толкова, колкото да пуснем радиото и да слушаме Боби Джентри да пее „Ода за Били Джо“.

Когато след един час Тами се пренесе при тях, Лора изпитваше известно напрежение. В крайна сметка беше убила Шийнър, а Тами беше зависима от него. Очакваше Тами да е ожесточена и зла, но в действителност момичето се здрависа с искрена, срамежлива и потресаващо тъжна усмивка.

Два дена, прекарани заедно с Тами, бяха достатъчни да проличи, че приема загубата на нездравото влечение на Глиста със смесица от извратено съжаление и облекчение. Огненият темперамент, проявен при разкъсването на Лорините книги, беше угаснал. Беше се превърнала отново в онова жалко, слабичко, безцветно момиченце, с което Лора се запозна първия ден в Макилрой — по-скоро привидение, отколкото реален човек, на ръба да се разтвори в стелеща се мъгла и да изчезне изцяло при първото подухване.

След смъртта на Глиста и Нина Докуайлър Лора започна да ходи на половинчасови сеанси при психотерапевта доктор Буун по време на посещенията му в Макилрой всеки четвъртък и събота. Буун отказваше да проумее как Лора приема шока от нападението на Уили Шийнър и трагичната смърт на Нина без психически увреждания. Изненадваше се от ясните разсъждения за чувствата и и речника на възрастен човек, с който описваше отношението си към събитията в Нюпорт Бийч. Отраснала без майка, загубила баща си, понесла толкова кризи и ужаси и преди всичко крепена от чудотворната бащина любов, тя беше устойчива като сюнгер, попиваше всичко, което и поднасяше животът. Но въпреки че говореше за Шийнър безстрастно и за Нина с любов и тъга, психиатърът смяташе, че примирението е само привидно, неистинско.

— Значи сънуваш Уили Шийнър? — питаше я той, седнал до нея на дивана в малкия кабинет, определен за него в Макилрой.

— Само два пъти. Кошмари, разбира се. Но всички деца сънуват кошмари.

— Сънуваш и Нина, нали? Пак ли кошмари?

— О, не! Това са прекрасни сънища.

Той изглеждаше учуден:

— Тъжно ли ти е, когато мислиш за Нина?

— Да, но също така… Спомням си колко беше весело да пазаруваме заедно, да пробваме рокли и пуловери. Помня усмивката и смеха и.

— А вината? Чувстваш ли се виновна за онова, което се случи на Нина?

— Не. Може би Нина нямаше да умре, ако не бях отишла в дома им и не бях привлякла Шийнър след себе си, но не мога да се чувствам виновна. Постарах се да бъда добра приемна дъщеря и те бяха щастливи с мене. Случи се така, че животът ни замери с голяма торта с крем и вината не е моя — човек никога не забелязва откъде идва тортата. Не се получава смешно, ако виждаш предварително тортата, която се лепва на лицето.

— Торта с крем? — запита той озадачен. — Животът ти се струва фарс? Като „Трите смешника“?

— Отчасти.

— Значи животът е само шега?

— Не, той е сериозен и същевременно е шега.

— Но как е възможно?

— Ако не знаете — отговори тя, — вероятно аз трябва да задавам въпросите тук.

Запълни много страници от новия си дневник с разсъждения за доктор Уил Буун. За неизвестния пазител обаче не записа нищо. Стараеше се даже да не мисли за него. Беше я подвел. Лора беше станала зависима от него. Героичните му усилия я караха да се чувства по-особена и така успяваше да се справя след смъртта на баща си. Сега обаче и се струваше глупаво, че е търсила външна опора за оцеляването си. Все още пазеше бележката, която той бе оставил на бюрото след погребението на баща и, но вече не я препрочиташе. С течение на времето предишните усилия на пазителя и за нея започнаха да и приличат на измислените приказки за Дядо Мраз, на които се вярва до определена възраст.

Следобеда на Коледа се върнаха в стаята с подаръците, получени от благотворителни дружества и доброжелатели. Тържеството завърши с хорово пеене на празнични песни. Лора и близначките се изненадаха, когато Тами запя с всички. Гласът и бе тих и несигурен.

През следващите няколко седмици тя почти се отказа от навика да си гризе ноктите. Не беше преодоляла затвореността, но изглеждаше по-спокойна и по-самоуверена от всякога.

— Когато около нея не се навърта някой извратен тип — каза Телма, — може би постепенно ще почне отново да се чувства чиста.

Дванадесети януари 1968 година, петък, беше тринадесетият рожден ден на Лора, но тя не го празнува. Не виждаше нищо радостно в случая.

В понеделник я преместиха от Макилрой в Касуел Хол — дома за по-големи деца в Анахайм, на пет мили оттам. Рут и Телма и помагаха да свали багажа си в предното фоайе. Не и беше минавало през ума, че така силно ще съжалява за раздялата с Макилрой.

— Ние ще дойдем през май — увери я Телма. — На втори май навършваме тринадесет години и ще излезем оттук. Тогава пак ще сме заедно.

Когато пристигна служителката от Касуел, на Лора не и се тръгваше. И все пак тръгна.

Касуел Хол беше бивша гимназия, преустроена в спални помещения, занимални и кабинети за служителите. Затова атмосферата бе по-скована, отколкото в Макилрой.

Освен това в Касуел беше по-опасно, защото децата бяха по-големи и много от тях бяха почти малолетни престъпници. Там можеха да се намерят марихуана и хапчета против забременяване, а побоищата между момчетата и дори момичетата не бяха рядкост. Както и в Макилрой, в Касуел се създаваха групички, но тук по структура и прояви те имаха опасна прилика с уличните банди. Кражбите бяха обичайно явление.

След няколко седмици Лора разбра, че в живота оцеляват два типа хора: едните, като нея, които черпеха сили от това, че някога са били силно обичани и другите, лишените от любов, научени да се справят чрез омраза, подозрения и дребното удоволствие на отмъщението. Те презираха потребността от човешки чувства и същевременно завиждаха на способността да се изпитват.

В Касуел беше много внимателна, но никога не допускаше страхът да я сломи. Хулиганите бяха опасни, но наред с това жалки и дори смешни в позите и ритуалите на насилие. Не намери никой като близначките Акерсън, с когото да споделя черния хумор, затова с него запълваше страница след страница в тетрадките. В спретнато изписаните монолози се взираше в собствените мисли, докато чакаше близначките да навършат тринадесет години. Настъпи необикновено богат период на откриване на себе си и все по-дълбоко проникване във фарсовия, трагичен свят, където се беше родила.

На тридесети март, събота, беше в стаята си в Касуел и както четеше, дочу едно от момичетата, превзетата Фран Уикърт, да разказва на друго момиче в коридора за пожар и загинали деца. Лора се заслуша с половин ухо, докато не се спомена думата „Макилрой“.

Тя се смрази, сърцето и замря, ръцете и изтръпнаха. Изпусна книгата и като се втурна към коридора, уплаши момичетата.

— Кога? Кога е бил пожарът?

— Вчера — отвърна Фран.

— И колко са за-загинали?

— Не много, две деца, мисля, или само едно, но ми казаха, че там миришело на изгоряло месо. Не е ли най гадното нещо…

Лора пристъпи към Фран и изкрещя:

— Как се казват?

— Хей, пусни ме?

— Кажи имената!

— Не ги знам. Господи, какво ти става?

Лора не помнеше как е пуснала Фран и е излязла извън сградата, но изведнъж се видя на Катела Авеню, на няколко пресечки от Касуел Хол. Катела беше търговска улица и на места нямаше тротоари, затова тя тичаше встрани по платното, а колите профучаваха от дясната и страна. Касуел се намираше на пет мили от Макилрой и тя не беше съвсем уверена, че познава целия път, но водена от инстинкта, продължаваше да тича до изтощение, после минаваше известно разстояние ходом и пак се затичваше.

Най-разумно беше да отиде право при служителите в Касуел и да попита за имената на децата, загинали при пожара в Макилрой. Но Лора си въобрази, че съдбата на близначките зависи изцяло от желанието и да предприеме трудното пътуване до Макилрой и да пита за тях и че ако понесе физическото наказание да пробяга пет мили, ще намери близначките невредими. Това беше суеверие, но тя му се поддаде.

Започна да се здрачава. Мартенското небе се обагри в мътночервени и пурпурни отблясъци и ръбовете на разпокъсаните облаци сякаш пламтяха, когато Лора зърна дома Макилрой. С облекчение забеляза, че по фасадата на старата къща няма следи от пожар.

Макар и потънала в пот, разтреперана от умора и с пулсираща болка в главата, тя не забави крачка при вида на оцелялата сграда, а продължи бързо до края. Отмина шест деца по коридорите на партера и още три по стълбите. Две от тях я повикаха по име, но тя не спря да ги пита за стихията. Трябваше да види с очите си.

На последната площадка на стълбището усети дъха на пожара: острата катранена миризма на изгоряло и наслоен задушлив дим. Когато мина през вратата на стълбището, забеляза, че в коридора на третия етаж прозорците са отворени в двата края, а по средата са поставени електрически вентилатори, за да издухват застоялия въздух в двете посоки.

Стаята на близначките Акерсън имаше нова, небоядисана врата, но стената беше обгоряла и изцапана със сажди. Някой беше начертал на ръка знак за опасност. Както всички останали врати в Макилрой, тази не се заключваше, затова тя пренебрегна предупреждението, блъсна вратата, пристъпи през прага и видя точно онова, от което се страхуваше: разруха.

Лампите от коридора отзад и пурпурните отблясъци на здрача в прозорците не осветяваха достатъчно стаята, но се виждаше, че остатъците от мебелите са изнесени. Помещението беше празно, като се изключи вонящия призрак на пожара. Подът бе почернял от сажди и овъглен, въпреки че изглеждаше запазен. Пушекът бе повредил стените. Вратичките на шкафовете бяха изгорели почти изцяло — само няколко отломъка висяха на пантите, които също се бяха стопили частично. Стъклата на прозорците бяха отнесени от стихията или счупени при бягството от пламъците — зейналите дупки бяха временно закрити със заковани от стената парчета мушама. За късмет на останалите деца в Макелрой пожарът се беше разпрострял нагоре, а не навън и беше прогорил тавана. Тя вдигна очи натам и видя неясните очертания на почернелите масивни греди. Явно огънят е бил потушен преди да погълне покрива, защото небето не се виждаше. Лора дишаше шумно, тежко не само поради изтощителното тичане от Касуел, но и защото паника стягаше гърдите и болезнено пресичаше дъха. Всяко вдишване на горчивия въздух имаше вкус на въглен, от който и се гадеше.

Още в мига, когато чу за пожара в Макилрой в стаята си в Касуел, тя се сети каква е причината за пожара, въпреки че не поиска да я сподели. Веднъж бяха хванали у Хами Хинсън газ за запалки и кибрит, с които смяташе да се самозапали. Като разбра за намеренията и, Лора не се усъмни, че Тами сериозно се кани да се самоубие по този начин, защото той беше най-уместен в нейния случай — отпушване на вътрешния огън, който я изгаряше от години.

Господи, Боже мой, дано да е била сама в стаята, когато го е направила, моля те, господи.

Отвратена от миризмата и вкуса на разрухата, Лора излезе от опожарената стая и се озова в коридора на третия етаж.

— Лора?

Тя вдигна поглед и видя Ребека Богнър. Дъхът на Лора секна, с мъчителни вдишвания и издишвания тя едва проговори:

— Рут… Телма?

Мрачният израз на Ребека изключваше възможността близначките да са останали невредими, но Лора повтаряше милите им имена на пресекулки, с тъжна, умолителна нотка.

— Там долу — каза Ребека и посочи северния край на коридора. — Предпоследната стая отляво.

С внезапен прилив на надежда Лора се затича към посочената стая. Три от леглата бяха празни, а в четвъртото, на светлината на нощната лампа лежеше на една страна момиче с лице към стената.

— Рут? Телма?

Момичето бавно се изправи — една от близначките Акерсън, невредима. Беше облечена в жалка, силно измачкана сива рокля. Косата и беше разбъркана, лицето подпухнало, очите пълни със сълзи. Пристъпи към Лора и спря, сякаш ходенето представляваше прекалено голямо усилие. Лора се втурна към нея и я прегърна.

Заровила плътно лице в Лориното рамо, тя най-накрая проговори с измъчен глас:

— О, защо не бях аз, Шейн. Ако трябваше да си отиде една от нас, защо това не се случи на мене?

Преди момичето да проговори, Лора смяташе, че пред нея е Рут. Лора отказваше да приеме този ужас и запита:

— Къде е Рути?

— Няма я. Рути вече я няма. Мислех, че знаеш — моята Рути е мъртва.

Лора усети как нещо вътре в нея се скъса. Мъката и беше толкова силна, че сълзите не можеха да потекат. Стоеше занемяла, вцепенена.

Останаха прегърнати цяла вечност. Здрачът отстъпваше пред мрака. Приближиха до леглото и седнаха на ръба. На вратата се показаха няколко деца. Очевидно живееха в същата стая заедно с Телма, но Лора ги отпрати с махване на ръката. Загледана в пода, Телма заразказва:

— Събудих се от писъка, такъв ужасен писък… и цялата тази светлина — така блестеше, че ме заслепи. Тогава разбрах, че има пожар в стаята. Тами се беше запалила. Гореше като факла. Мяташе се в леглото, гърчеше се, пищеше… Лора я прегърна и зачака: — …Пламъкът се прехвърли от Тами, плъзна се по стената, леглото пламна, огънят пропълзя по пода, гореше килимът…

Лора си спомни как Тами пееше с тях на Коледа и после ден след ден видимо се успокояваше, сякаш постепенно намираше вътрешен мир. Сега ставаше ясно, че успокоението се дължеше на твърдото и решение да сложи край на мъките.

— Леглото на Тами беше най-близо до вратата, вратата пламна и аз счупих прозореца над моето легло. Извиках Рут, тя… тя к-каза, че идва, беше задимено, нищо не се виждаше, после Хедър Дорнинг, която спеше на твоето легло, дойде до прозореца, помогнах и да се измъкне, димът излиташе през прозореца, започна да се вижда по-добре, тогава видях как Рут се мъчи да завие Тами с одеялото, да з-задуши п-пламъците, но и одеалото се п-подпали и аз видях Рут… Рут… Рут пламна.

Отвън последните пурпурни отблясъци се стопиха в мрака. Сенките в ъглите на стаята се удължиха. Застоялата миризма на изгоряло се усети по-остро.

— …Щях да отида при нея, непременно, но точно тогава о-огънят избухна, навсякъде, димът стана толкова гъст и черен, не виждах вече Рут, не виждах нищо… После чух сирени, оглушителни, някъде наблизо, сирени, помъчих се да си кажа, че ще дойдат навреме и ще спасят Рут, но това беше лъжа, л-лъжа, която си измислих и в която ми се искаше да повярвам… и аз я изоставих, Шейн. Господи, скочих към прозореца и оставих Рути в п-пламъците…

— Не си могла да направиш нищо друго — увери я Лора.

— Оставих Рути.

— Нищо не си можела да направиш.

— Изоставих Рути.

— Не е имало никакъв смисъл да умреш и ти.

— Изоставих Рути, както гореше.

През май, след като навърши тринадесет години, преместиха Телма в Касуел и я настаниха в стаята на Лора. Служителите от социални грижи се съгласиха с това, защото Телма страдаше от депресия и не се поддаваше на лечение. Може би щеше да се съживи от дружбата с Лора.

Месеци наред Лора изпадаше в отчаяние, че няма да успее да помогне на Телма. Нощем я мъчеха кошмари, а денем се топеше от самообвинения. Но в края на краищата времето я излекува, въпреки че раните и не зараснаха напълно. Постепенно се възвърна чувството и за хумор и остроумието, макар и с непозната досега меланхолична нотка.

Пет години те живяха в една стая в Касуел Хол, докато се прекрати опеката на държавата и поеха самостоятелен път в живота. През тези години споделиха много весели мигове. Животът пак стана хубав, но вече не беше същият както преди пожара.

11.

Най-важното в главната лаборатория на института беше вратата, през която можеше да се пътува във времето. Тя представляваше огромен тунел с дължина дванадесет и диаметър осем стъпки, с лъскава стоманена обвивка и вътрешна облицовка от полирана мед. Беше поставена на медни блокове на около две педи от пода. От нея излизаха дебели жици. Вътре в тунела се завихряха особени токове, в които въздухът трептеше като вода. Кокошка се върна през времето до вратата и се материализира в грамадния цилиндър. Беше предприел няколко пътувания този ден, в следене на Стефан в далечни времена и места и най-сетне беше узнал защо предателят се е заел така упорито да прекроява съдбата на Лора Шейн. Забърза към отвора и стъпи на пода в лабораторията, където го очакваха двама учени и трима от неговите хора.

— Момичето няма нищо общо с плановете на този мръсник срещу правителството, нищо общо с опитите му да унищожи проекта за машина на времето — заяви Кокошка. — Тя е съвсем отделно, просто негов личен кръстоносен поход.

— Сега вече знаем всичко, което е направил и защо го е направил — каза един от учените, — и можете да го премахнете.

— Да — отговори Кокошка и прекоси стаята, за да отиде до главния пулт за управление. — Сега след като разкрихме всички тайни на предателя, можем да го убием.

Докато сядаше пред пулта с намерение да настрои вратата за още едно пътуване до времето, където щеше да изненада предателя, Кокошка реши да убие и Лора. Щеше да е лесно, можеше да се справи сам, защото елементът на изненадата беше на негова страна. Пък и предпочиташе да работи сам при всяка възможност — не обичаше да дели удоволствието. Лора Шейн не представляваше заплаха за правителството, нито за намеренията му да преобрази бъдещето на света, но щеше да убие първо нея и то пред Стефан само за да сломи сърцето на предателя преди да изпрати куршум в него. Освен това Кокошка обичаше да убива.

1.

На двадесет и втория си рожден ден, дванадесети януари 1977 година, Лора Шейн получи по пощата един жабок. Върху кутията, в която бе опакован, не беше написан никакъв обратен адрес, а и вътре нямаше бележка. Тя отвори пакета на бюрото до прозореца в дневната на своя апартамент и ясната слънчева светлина в необичайно топлия зимен ден проблесна приятно по очарователната статуетка. Жабокът беше керамичен, с формата на лилия, а фигурката беше с цилиндър и бастун.

Преди две седмици университетското литературно списание бе публикувало нейния разказ „Земноводен епос“ за едно момиченце, чийто баща съчинява забавни истории за измисления жабок сър Томи Английски. Единствено тя знаеше, че разказът е колкото измислица, толкова и истина, макар някой по интуиция да бе доловил поне част от истинското значение на разказа за нея, защото ухиленият жабок с цилиндъра бе опакован извънредно грижливо. Внимателно бе обвит в парче мек памучен плат и вързан с червена панделка, после бе загънат в тънка хартия и поставен върху памук в чисто бяла кутийка. Тя на свой ред беше увита в парчета вестник и пъхната в по-голяма кутия. Никой не би си направил такъв труд за пет доларова фигурка, освен ако опаковката не целеше да покаже дълбокото емоционално съпричастие на подателя към „Земноводен епос“.

Не можеше да си позволи да плаща сама наема за апартамента в Ървин вън от университетския корпус, затова живееше с две момичета от трети курс — Мег Фалкоун и Джули Ишимина. Отначало помисли, че някоя от тях е пратила жабока, но това не изглеждаше много вероятно, защото Лора не беше близка с тях. Двете се занимаваха с учението и собствените си интереси, пък и живееха заедно едва от септември. Те заявиха, че не знаят нищо за жабока и думите им прозвучаха искрено.

Зачуди се дали подателят не е доктор Матлин, факултетният съветник на литературното списание в университета. Още от втори курс, когато слушаше лекциите на Матлин по литературна композиция, той я насърчаваше да развива таланта си и да усъвършенства майсторството. Особено много харесваше „Земноводен епос“ и можеше да е пратил жабока, за да и каже „браво“. Но защо без обратен адрес, без картичка? Защо такава тайнственост? Не, Хари Матлин не би постъпил така.

Имаше няколко приятели в университета, но с никого не беше истински близка, защото нямаше време да създава и поддържа тесни връзки. Учението, работата и писането запълваха всички часове, които не бяха посветени на спане или ядене. Не се сещаше за никого, който би си направил труда да купи жабока, да го опакова и да го прати по пощата анонимно.

Загадка.

На следващия ден първото занятие започваше в осем часа, а последното — в два. В четири без петнайсет се върна до стария, деветгодишен „Шевролет“ на университетския паркинг, отключи, седна зад волана и се сепна: видя още един жабок върху таблото.

Беше пет сантиметра висок и десетина сантиметра дълъг. Той също беше керамичен, изумрудено зелен, полегнал на една страна с глава, облегната на ръката. Усмихваше се мечтателно.

Тя беше сигурна, че е оставила колата заключена, а и като се връщаше от занятия, я отключи. Загадъчният човек с жабоците очевидно доста се беше помъчил да отвори „Шевролета“ без ключ — с шперц или кука, промушена през стъклото до дръжката само за да остави жабока по толкова драматичен начин.

По-късно постави полегналия жабок на нощното шкафче, където вече стоеше първият с цилиндъра и бастуна. Прекара вечерта излегната в четене. От време на време вниманието и се отклоняваше от страницата към керамичните фигурки.

На следващата сутрин при излизане от апартамента намери пред вратата кутийка. Вътре намери друг грижливо опакован жабок. Той беше калаен, седнал на един пън с банджо в ръка. Загадката се задълбочаваше.

През лятото работеше редовно като сервитьорка в „Хамбъргър Хамлет“ в Коста Меза, но по време на учебната година беше толкова натоварена, че можеше да работи само три пъти седмично. „Хамбъргър Хамлет“ беше приличен ресторант за хамбургери, който предлагаше добра храна на разумни цени в умерено луксозна обстановка — таван с напречни греди, дървени ламперии отвсякъде, огромни удобни кресла, така че клиентите обикновено оставаха по-доволни, отколкото в другите заведения, където бе работила досега.

Но даже и атмосферата да беше неприятна, а клиентите груби, пак нямаше да напусне, защото се нуждаеше от пари. Преди четири години, на осемнайсетия си рожден ден, научи, че баща и е оставил наследство — средствата от ликвидацията след смъртта му, които щатските власти не бяха имали право да използват за издръжката и в Макилрой и Касуел. Но сега парите бяха нейни и тя ги използваше за ежедневни нужди и за учението. Баща и не беше богат: наследството възлизаше едва на дванадесет хиляди долара дори след шестте години олихвяване и нямаше да стигнат за наем, храна, дрехи и учебната такса за четирите години в университета; затова покриваше разликата са работа като сервитьорка.

На шестнадесети януари вечерта, когато смяната и беше наполовина изтекла, управителят на ресторанта придружи по-възрастна двойка, около шестдесетте до едно от сепаретата в района на Лора. Те разгледаха менюто и поръчаха бира.

След няколко минути, когато се връщаше от бара с бирите и две изстудени халби на подноса, забеляза на масата им керамичен жабок. Едва не изпусна подноса от изненада. Погледна мъжа, после жената. Те се усмихваха, но не казваха нищо, затова тя попита:

— Значи вие сте ми пращали жабоците? Но аз дори не ви познавам, нали така?

— О, имате и други, така ли? — каза мъжът.

— Този е четвъртият. Не сте го носели вие, нали? Но той не беше тук преди няколко минути. Кой го сложи на масата?

Мъжът намигна на жена си и тя се обърна към Лора:

— Имате таен обожател, миличка.

— Кой?

— Младият човек седеше на онази маса ей-там — отвърна мъжът като посочи към района, обслужван от друга сервитьорка на име Ейми Хепълмън.

Масата вече беше празна. Момчето от кухнята току-що бе отнесло мръсните съдове.

— Малко след като отиде за бирите, той дойде и попита може ли да остави това за тебе.

Жабокът беше облечен като Дядо Мраз, без брада, с чувал играчки на гърба.

— Наистина ли не знаете кой е той? — полюбопитства жената.

— Не. Как изглеждаше?

— Висок — отговори мъжът. — Доста висок и едър. Кестенява коса.

— И кафяви очи — допълни жена му. — Възпитан.

Лора държеше жабока, гледаше го и каза:

— Има нещо тук… нещо, което ме притеснява.

— Да ви притеснява? — попита жената. — Но това е просто един млад човек, който се е влюбил във вас, миличка.

— Така ли? — учуди се Лора.

Тя намери Ейми Хепълмън в кухнята пред тезгяха за салатите и я помоли да опише по-подробно човека с жабоците.

— Поръча омлет с гъби, препечена филийка черен хляб и една кока-кола — отвърна Ейми, докато сипваше с неръждаемата лъжица зелена салата в две купички. — Не го ли видя там?

— Не, не го забелязах.

— Едър. В джинси. Синя карирана риза. Прекалено къса коса, но в него има нещо, ако си падаш по силно мъжествените. Не говореше много. Изглеждаше срамежлив.

— С кредитна карта ли плати?

— Не. В брой.

— По дяволите! — ядоса се Лора.

Взе коледния жабок и го постави до другите фигурки. На следващата сутрин, понеделник, като излизаше от апартамента, пред вратата намери нова, чисто бяла кутия. Отвори я неохотно. В нея имаше прозрачен стъклен жабок. Като се върна от университета същия следобед, завари Джули Ишимана да си пие кафето на кухненската маса с вестник в ръка.

— Имаш още един — каза тя и посочи пакета на шкафа. — Дойде по пощата.

Лора разкъса грижливо опакованата кутия. Шестият всъщност представляваше двойка жабоци — солница и пиперница. Тя ги постави до другите фигурки на нощното шкафче и дълго седя на ръба на леглото, навъсено загледана в растящата колекция.

В пет часа следобед се обади на Телма Акерсън в Лос Анжелос и и разказа за жабоците.

Телма нямаше наследство и затова даже не бе помислила да следва, но това не беше трагедия, по нейните думи, защото университетът не я влечеше. След като завърши гимназия в Касуел Хол, замина направо за Лос Анжелос с твърдото намерение да пробие в шоубизнеса като комедийна актриса.

Почти всяка вечер от около шест до към два часа посреднощ се навърташе около комедийните клуб-театри — „Импров“, „Комеди стоп“ и всички техни подражатели. Дебнеше възможностите за шестминутна безплатна поява на сцената, установяваше (или се надяваше да установи) контакти, съревноваваше се с куп млади комици за мечтаното прослушване.

През деня работеше, за да изкара за наема, сменяше най-различни работни места, някои, от които бяха направо странни. Освен всичко друго беше работила като певица и сервитьорка в съмнителна „тематична“ пицария и беше замествала няколко члена на един писателски съюз в организирана профсъюзна стачка, в която бяха задължени да участват, но предпочитаха да платят сто долара другиму да носи лозунги вместо тях и да пише имената им в подписките.

Въпреки че живееха на не повече от деветдесет минути път една от друга, Лора и Телма се виждаха само два-три пъти годишно, обикновено за продължителен обяд или вечеря, защото и двете бяха много заети. Независимо от времето между срещите обаче, те веднага се отпускаха и бързо споделяха най-съкровените мисли и преживявания.

— Връзката от Макилрой-Касуел — каза веднъж Телма, — е по-силна от близостта между кръвни братя, по-силна от клетвата на мафията, по-силна от връзката между Фред Флинтстоун и Барни Ръбъл, а те двамата наистина са близки.

Сега, след като изслуша Лорината история, Телма попита:

— Значи това ти е проблемът, Шейн? Струва ми се, че някое непохватно, едро, срамежливо момче си пада по тебе. Доста жени си умират за такова нещо.

— Но дали наистина е така? Някой си пада по мене и нищо повече?

— А какво друго?

— Не знам, но ми е… неспокойно.

— Неспокойно? Жабоците обаче са сладки, нали? Нито един не е озъбен, нито един не стиска окървавен касапски нож или пък керамичен триона, а?

— Не.

— Не ти е изпращал обезглавени жабоци, нали?

— Не, но…

— Шейн, последните няколко години бяха спокойни, въпреки че разбира се, животът ти беше наситен с доста събития. Разбирам да очакваш той да бъде брат на Чарлз Мансън, но е почти сигурно, че е точно такъв, какъвто ти се струва — момче, което те обожава отдалече, може би малко срамежлив, с романтична жилка най-малко две педи широка. Как ти върви секса?

— Никак — отговори Лора.

— Защо? Да не би да си девствена? Онова момче миналата година…

— Е, знаеш, че не потръгна.

— И оттогава никой?

— Никой. Какво си мислиш — да не би да съм развратница?

— Ха! Момиченце, двама любовници за двайсет и две години не могат да те причислят към развратниците даже според определението на папата. Отпусни се малко. Отдъхни. Престани да воюваш. Пробвай с този, виж как ще потръгне. Може да се окаже принцът от приказките.

— Всъщност… може да опитам. Сигурно си права.

— Но, Шейн?

— Да?

— Ей-така, просто за късмет, отсега нататък си носи пистолет „Магнум 357“.

— Много смешно.

— Работата ми е да съм смешна.

През следващите три дни Лора получи още два жабока и към двадесет и втори, събота сутринта се чувстваше едновременно объркана, ядосана и уплашена. Разбира се, никой обожател не би проточил играта толкова дълго. Всеки нов жабок и се струваше по-скоро подигравка, отколкото израз на почитания. В настойчивостта на човека, който ги изпращаше, се усещаше нещо натрапчиво.

Почти цялата петъчна вечер прекара седнала в мрака до прозореца в просторната дневна. През дръпнатите пердета виждаше покритата веранда на блока и улицата пред входа. Ако се беше наканил да дойде през нощта, тя възнамеряваше да го залови на място. Към три и половина след полунощ още не се беше появил и тя задряма. Когато сутринта се събуди, пред вратата нямаше никакъв пакет.

Взе душ, закуси набързо, слезе по външната стълба и зави зад сградата, където държеше колата в определената и клетка с навес. Смяташе да почете в библиотеката. Денят изглеждаше подходящ за работа на закрито. Зимното небе беше сиво и навъсено, въздухът беше натежал като пред буря и я изпълваше с предчувствия. Те се засилиха, когато намери още една кутия върху таблото на заключения „Шевролет“. Прииска и се да закрещи от яд.

Вместо това седна зад волана и отвори пакета. Предишните фигурки бяха евтини — не повече от десет-петнайсет долара всяка, някои може би най-много три долара, но новата беше изящна миниатюрна статуетка, която положително струваше поне петдесет долара. Тя обаче не се заинтересува толкова от жабока, колкото от кутията. Не беше обикновена като предишните, а носеше печата на магазина за колекционерски подаръци „Колектибълз“ на скъпа търговска улица в Саут Коуст Плаза.

Лора потегли с колата право натам, пристигна петнайсет минути преди отварянето на магазина, поседя на пейка в алеята и беше първа на прага, когато отключваха. Собственик и управител на магазина беше дребничка, сивокоса жена на име Юджиния Фарвър.

— Да, ние се занимаваме и с това — каза тя, след като изслуша краткото обяснение на Лора и разгледа порцелановия жабок. — Всъщност аз лично го продадох вчера на младия мъж.

— Знаете ли името му?

— Съжалявам, не.

— Как изглеждаше?

— Запомних го добре поради ръста. Много висок. Около метър и деветдесет според мене. С много широки рамене. Беше доста добре облечен. Сив костюм на тънки райета, вратовръзка на сини и червени ивици. Всъщност аз се възхитих от костюма и той ми каза, че не е лесно да си намира подходящ номер.

— В брой ли плати?

— М-мм… не, май използва кредитна карта.

— Дали все още пазите касовата бележка?

— О, да, обикновено ги обработваме и прехвърляме в счетоводството с ден-два закъснение.

Госпожа Фарвър поведе Лора покрай стъклени витрини, пълни с порцелан, кристал от Лалик и Уотърфорд, уеджудски чинии, статуетки от Хумел и други скъпи предмети към тясното служебно помещение в задната част на магазина. После изведнъж се замисли дали да разкрие самоличността на клиента.

— Ако намеренията му са безобидни, ако е просто ваш обожател — трябва да кажа, че изглеждаше почтен и приятен — тогава ще разваля всички негови планове. Той ще иска сам да се разкрие пред вас.

Лора положи големи усилия да очарова собственичката и да спечели симпатиите и. Не помнеше друг път да е говорила така красноречиво и с толкова чувство — обикновено не изразяваше гласно чувствата си толкова добре, колкото ги описваше на хартия. На помощ и дойдоха истински сълзи, които я изненадаха даже повече от самата Юджиния Фарвър.

От касовата бележка за кредитна карта „Мастъркард“ узна името, Даниел Пакард и телефонния му номер. От магазина за подаръци отиде право до един уличен телефон наблизо и погледна в указателя. Имаше двама души на име Даниел Пакард, но телефонният номер съвпадаше с адреса на Нюпорт Авеню в Тъстин.

Когато се върна на паркинга, ръмеше студен дъжд. Тя вдигна яката на палтото, но не носеше нито шапка, нито чадър. Цялата се намокри и измръзна, докато влезе в колата. По целия път от Коста Меза до Норт Тъстин трепереше.

Смяташе, че е много вероятно да го завари у дома. Ако беше студент, в събота нямаше занятия. Нямаше и да е на работа, ако беше някъде на служба с обичайното работно време от девет до пет. А времето не позволяваше типичните в края на седмицата развлечения на южните калифорнийци, които толкова обичат чистия въздух. Адресът му се намираше в комплекс от осем двуетажни сгради в испански стил сред градина. За няколко минути бързешком обиколи къщите по виещите се около тях пътеки под мокрите палми и еритринии, за да открие апартамента му. Косата и прогизна, докато го намери — на първия етаж, в най-отдалечената сграда. Тръпките се засилиха. Това неприятно усещане притъпяваше страха и изостряше гнева — тя без колебание натисна звънеца.

Очевидно той не беше погледнал през шпионката преди да отвори вратата и не я беше видял, защото остана изумен. Беше може би около пет години по-възрастен от нея и наистина беше едър мъж — най-малко метър и деветдесет, към сто килограма, целият мускули. Носеше джинси и светлосиня тениска, изцапана с грес и още нещо мазно. Добре оформените ръце бяха огромни. Лицето му тъмнееше от наболата брада и още петна от грес, а ръцете бяха черни.

Застанала на благоразумно голямо разстояние от него, Лора просто запита:

— Защо?

— Защото… — той пристъпи от крак на крак като че ли пространството около прага му беше тясно. — Защото…

— Чакам.

Той прокара изцапаната си ръка през късо подстриганата коса, без да се замисля за мръсотията. Погледът му се отмести встрани. Стоеше втренчен в дъжда, който плющеше в двора, докато говореше:

— Как… как разбрахте, че съм аз?

— Това не е важно. Важното е, че не ви познавам, че не съм ви виждала, а вие ми пращате цяла менажерия, идвате посреднощ да оставяте жабоците на прага, разбивате колата, за да ги сложите на таблото и това продължава седмици наред. Не смятате ли, че вече е време да разбера какво значи всичко това? Без да я погледне, той се изчерви и отвърна:

— Да, разбира се, но не бях… не бях готов… мислех, че е рано.

— Трябваше да стане още миналата седмица.

— Хм-м…

— И така, казвай. Защо?

Загледан в омазнените си ръце, той се запъна:

— Ами, вижте…

— Да?

— Аз ви обичам.

Тя го погледна изумено. Най-накрая той вдигна очи към нея.

Лора възкликна:

— Вие ме обичате? Но вие даже не ме познавате. Как може да обичаш някого, когото не познаваш?

Той пак се загледа встрани, разроши косата си с изцапаната ръка и сви рамене:

— Не зная, но е така… аз… ъ-ъ… аз имам чувството, разбирате ли, че трябва да прекарам целия си живот отсега нататък с вас.

Студените дъждовни капки се стичаха от мократа и коса по врата и надолу по гърба, денят за четене в библиотеката беше провален (можеше ли да се съсредоточи върху работата след тази луда сцена?) Беше безкрайно разочарована, че тайният и обожател се оказа такъв мръсен, потен, запъващ се, непохватен тип и не можа да издържи повече:

— Слушайте, господин Пакард, не искам да ми пращате повече жабоци.

— Но аз искам да ги пращам.

— Аз пък не искам да ги получавам. Утре ще ги пратя всичките обратно. Не, още днес. Ще ги занеса в пощата още днес.

Той срещна погледа и, примигва изненадано и промълви:

— Мислех, че харесвате жабоци.

С нарастващ гняв Лора отговори:

— Наистина ги харесвам. Обичам ги. Мисля, че жабоците са най-милите създания. Даже сега ми се иска да съм жабок, но не желая вашите жабоци. Ясно?

— Хм-м.

— Не ме ядосвайте, Пакард. Може някои жени да се поддават на странната ви смесица от недодялана романтика и потен мъжки чар, но аз не съм от тях и мога да се защитя, не си мислете, че не мога. Аз съм по-издръжлива, отколкото изглеждам и съм се справяла и с по-тежки случаи от вас.

Тя се обърна, излезе изпод верандата на дъжда, влезе в колата и пое обратно към Ървин. През целия път до дома трепереше не само от влагата и студа, но и от пристъпите на гняв. Какво нахалство!

В апартамента се съблече, нахлузи ватиран пеньоар и си приготви кана кафе да предотврати настинката.

Тъкмо бе отпила първата глътка, когато телефонът иззвъня. Тя се обади от кухнята. Беше Пакард.

— Моля ви, не затваряйте, права сте, аз съм глупак за такива неща, идиот, дайте ми само една минутка да ви обясня, оправях машината за миене на съдове, когато дойдохте, затова беше цялата мръсотия, затова бях толкова потен и изцапан, трябваше сам да я измъкна изпод шкафа, хазяинът щеше да я поправи, но по официалния ред щеше да мине цяла седмица, пък на мене ми иде отръки, мога да оправя всичко, валеше дъжд, нямаше какво друго да правя, защо да не погледна машината, изобщо не ми минаваше през ума, че може да дойдете. Казвам се Даниел Пакард, но вие вече ми знаете името, на двайсет и осем години съм, служих в армията до седемдесет и трета, завърших Калифорнийския университет в Ървин само преди три години, специалност бизнес, сега работя като борсов посредник, но посещавам вечерни курсове в университета и така попаднах на вашия разказ за жабока в университетското списание, беше страхотен, много ми хареса, чудесен разказ, наистина, затова отидох в библиотеката и прерових старите броеве да намеря всичко, което сте писала и го прочетох, повечето неща са добри, страшно добри, не всички, но повечето. Така неусетно се влюбих във вас, в човека, когото познавах от написаното, защото то е толкова хубаво и истинско. Една вечер седях в библиотеката и четях един ваш разказ, не позволяват старите броеве да се изнасят от библиотеката, подвързани са, трябва да се четат там, библиотекарката мина зад мене, надвеси се и попита дали ми харесва разказа и аз и отговорих, че ми харесва, а тя каза: „Е, авторката сега е тук, ако искате да и го кажете“ и вие седяхте само на три маси от мене зад купчина книги, четяхте, мръщехте се, водехте си бележки и бяхте прекрасна. Вижте, знаех си, че имате вътрешна красота, защото разказите ви са красиви, но не ми беше хрумвало, че сте красива и външно и нямаше как да се доближа, защото винаги съм бил с вързан език и непохватен пред красиви жени, може би, защото майка ми беше красива, но студена и недостъпна, затова сега ми се струва, че всички красавици ще ме отхвърлят като майка ми, ето ви половин психо-анализ, но със сигурност щеше да ми е много по-лесно, ако бяхте грозна или поне обикновена. Заради вашия разказ реших да използвам жабоците, цялата история за тайния обожател с подаръците, за да ви умилостивя и смятах да се разкрия след третия или четвъртия жабок, честна дума, но все отлагах, сигурно, защото не исках да ме отблъснете и знаех, че това е лудост, жабок след жабок, но просто не можех да се изправя лице в лице с вас, това е. Не съм искал да ви сторя нищо лошо, изобщо не съм искал да ви притеснявам, можете ли да ми простите, моля ви, надявам се да ми простите. Той млъкна изтощен.

— Е? — отвърна Лора.

— Значи ще излезете с мене? — попита той.

Изненадан от собствения си отговор, тя каза:

— Да.

— Вечеря или кино?

— Добре.

— Довечера? Да ви взема в шест?

— Хубаво.

Тя остави слушалката и постоя малко, загледана в телефона. После каза на глас:

— Шейн, да не си се побъркала? После добави:

— Но той ми каза, че това, което съм написала е „толкова красиво и истинско“.

Отиде в спалнята и разгледа колекцията жабоци на нощното шкафче.

— Един път мънка или мълчи, друг път бъбри неудържимо. Може да е убиец-психопат, Шейн — каза тя и допълни. — Да, така да е, но е голям литературен критик.

Понеже беше предложил вечеря и кино, Лора облече сива пола, бяла блуза и винен пуловер, а той се появи в тъмносин костюм, бяла риза с френски маншети, синя копринена връзка с игла, синя кърпичка в горното джобче и идеално лъснати черни обувки, сякаш се беше приготвил за премиерата на сезона в операта. Носеше чадър и я придружи от апартамента до колата, като я прихвана под дясната ръка с такава тържествена загриженост, като че ли бе твърдо убеден, че ще се разтопи от първата дъждовна капка или ще се разбие на милион парченца, ако се подхлъзне и падне.

Заради несъответствието в облеклото и значителната разлика в ръста (с нейните по-малко от метър и шейсет тя беше цяла стъпка по-ниска от него, а на тегло едва ли бе колкото той бе наполовина) на нея и се струваше, че е излязла с баща си или с по-голям брат. Не беше миньонче, но облегната на неговата ръка под чадъра се чувстваше направо дребосък.

В колата той пак млъкна, но го отдаде на необходимостта да кара особено внимателно в това отвратително време. Отидоха в едно италианско ресторантче в Коста Меза, където Лора няколко пъти бе опитвала вкусните ястия. Седнаха на масата и получиха менюто, но още преди сервитьорката да успее да ги попита ще пият ли аперитив, Даниел каза:

— Не, не става, не трябва така, хайде да намерим друго място.

Тя се изненада:

— Но защо? Тук е много приятно. Кухнята им е много добра.

— Не, не е така. Няма атмосфера, няма стил, не искам да си помислите, м-м… — той пак започна да се запъва както по телефона и се изчерви, — ъ-ъ…, както и да е, значи не става, не е подходящо за първата ни среща, искам тя да е особена…

Той се изправи:

— М-м… мисля, че знам едно място. Съжалявам, госпожице. Последното бе отправено към стреснатата младичка сервитьорка: — Надявам се, че не ви причиняваме неудобство.

После дръпна стола на Лора и и помогна да стане:

— Зная едно място, ще ви хареса, никога не съм вечерял там, но съм чувал, че било наистина добро, отлично.

Останалите клиенти ги зяпаха, така че Лора спря протестите.

— Освен това е наблизо, само на няколко пресечки. Върнаха се в колата, минаха две пресечки и спряха пред непретенциозен на вид ресторант в обособен търговски център.

Лора вече го беше опознала достатъчно, за да разбере, че кавалерското му чувство изисква от нея да го изчака да заобиколи колата и да отвори вратата, но при отварянето забеляза, че той стои в дълбока локва.

— О, обувките ви! — възкликна тя.

— Ще изсъхнат. Ето, дръжте чадъра и се пазете, а аз ще ви пренеса през локвата.

Смутена, тя се остави да я измъкнат от колата и да я пренесат през локвата като перце. Той я сложи на тротоара и без чадъра зашляпа обратно към колата да затвори вратата.

Във френския ресторант липсваше атмосферата на италианския. Посочиха им ъглова маса точно до кухнята и прогизналите обувки на Даниел заджвакаха и заскърцаха през цялата зала.

— Ще се разболеете от пневмония — разтревожи се тя след като седнаха и поръчаха два аперитива с лед.

— Няма. Имунната ми система е добра. Никога не се разболявам. Един път във Виетнам по време на акция бях отрязан от поделението, прекарах сам в джунглата цяла седмица, не спря да вали нито за миг, гъбясах докато намеря пътя до нашите, но даже хрема не хванах.

Отпиваха от аперитива, изучаваха менюто и поръчаха. Той се отпусна повече отколкото досега пред Лора и се оказа разумен, приятен и дори забавен събеседник. Но когато сервираха ордьоврите — сьомга в сос с копър за нея и стриди, запечени в тесто за него — веднага стана ясно, че храната е ужасна, макар цените да бяха двойни в сравнение с италианския ресторант. С всяко ново блюдо смущението му се засилваше, а способността му да води разговор рязко се влоши. Лора твърдеше, че е вкусно и преглъщаше всичко до последната хапка, но беше безполезно — не можеше да го измами.

Отгоре на всичко готвачите и сервитьорът бяха бавни. Докато Даниел плати сметката, придружи Лора до колата и пак я пренесе през локвата като малко момиченце, бяха вече закъснели с половин час за филма, който се канеха да гледат.

— Няма значение — каза тя. — Можем да влезем по-късно и да гледаме първия половин час от следващата прожекция.

— Не, не — възрази той. — Ужасно е да се гледат филми така. Ще се развали всичко. Исках тази вечер да е безупречна.

— Не се притеснявайте — успокои го тя. — Аз се забавлявам.

Той я погледна с недоверие, тя се усмихна, той също, но усмивката му беше измъчена.

— Ако не ви се ходи на кино сега — продължи Лора, — нямам нищо против. Отиваме където искате, аз не възразявам.

Той кимна, запали колата и потегли. Бяха изминали няколко мили, преди Лора да съобрази, че се връщат към дома и. По пътя от колата до нейната врата той се извиняваше за ужасната вечер, а тя непрекъснато го уверяваше, че въобще не е разочарована от нищо. Пред апартамента, в мига, когато тя напъха ключа в ключалката, той се обърна и хукна по външната стълба от верандата на втория етаж без да направи опит да я целуне за лека нощ или да и даде възможност да го покани да влезе.

Тя се приближи до горната площадка и го загледа как слиза. Беше стигнал до средата, когато силният вятър обърна чадъра му. Той продължи по-нататък като се бореше с него и на два пъти едва не загуби равновесие. Долу на тротоара успя да оправи чадъра, но вятърът веднага го обърна отново. Той ядосано го захвърли в близките храсти и погледна нагоре към Лора. Вече беше прогизнал до кости и на бледата светлина на уличната лампа тя видя, че костюмът му виси безформен. Беше огромен, силен за два бика, но му надвиваха дребни неща — локвите, вятърът и в това имаше нещо смешно. Лора знаеше, че не бива да се смее, не се осмеляваше да го направи, но все пак избухна в смях.

— Страшно сте красива, Лора Шейн! — извика той от тротоара. — Господи, толкова сте красива!

След това забързано потъна в нощта. С чувството за неудобство, че се е разсмяла неудържимо, Лора се върна в апартамента и си облече пижамата. Беше едва девет без двайсет.

Той беше или безнадежден случай, или най-милият човек, когото бе срещала след смъртта на баща си. В девет и половина телефонът иззвъня.

Даниел я попита:

— Дали някога ще излезете пак с мене?

— Мислех, че повече няма да се обадите.

— Ще излезем ли?

— Разбира се.

— Вечеря и кино? — попита той.

— Звучи добре.

— Няма да ходим в оня ужасен френски ресторант. Съжалявам за него, наистина.

— Няма значение къде ще отидем — отвърна тя, — но обещайте, че след като сме седнали в ресторанта, ще останем където сме.

— Много съм непохватен за някои неща. И както казах… Никога не съм успявал да се справя пред красиви жени.

— Майка ви.

— Точно така. Отблъсна ме. Отблъсна баща ми. Никога не съм получавал топлина от тази жена. Изостави ни, когато бях на единадесет години.

— Сигурно ви е било тежко.

— Вие сте по-красива от нея и ме плашите до смърт.

— Голям комплимент.

— Извинявайте, но наистина е така. А колкото и да сте красива, не сте даже на половината толкова красива, колкото творбите ви и това ме плаши още повече, защото какво би могъл да намери гений като вас в мъж като мен, освен може би комично развлечение?

— Само един въпрос, Даниел.

— Дани.

— Само един въпрос, Дани. Що за борсов посредник сте? Бива ли ви изобщо за това?

— Първокласен — отговори той с такава неподправена гордост, че тя почувства истината в думите му. — Клиентите се кълнат в мене и притежавам малък собствен дял акции, които три години подред вървят страхотно на пазара. Като борсов експерт, посредник и съветник по инвестициите никога не позволявам на вятъра да ми обърне чадъра наопаки.

2.

Следобеда, като постави взрива в мазета на института, Стефан тръгна на предпоследното според неговите изчисления пътуване по Пътя на светкавицата: тайно прехвърляне в десети януари 1988 година, което не беше включено в официалния график и не беше известно на колегите му.

При пристигането му в планината Сан Бернардино валеше лек снежец, но той беше облечен подходящо — гумени ботуши, кожени ръкавици и флотски шинел. Скри се под гъстите борове, където смяташе да изчака ослепителните светкавици да помръкнат.

Погледна ръчния часовник на трепкащата небесна светлина и се сепна колко късно е пристигнал. Имаше по-малко от четиридесет минути да стигне до Лора, преди да умре. Ако той се забавеше с пристигането, нямаше да има друга възможност.

Още докато последните бели отблясъци раздираха навъсеното небе и резкият тътен на гръмотевиците отекваше по далечни върхове и била, той забързано излезе от прикритието на дърветата сред наклоненото поле, засипано със сняг до колене от предишни виелици. Снегът беше хванал коричка, която той разчупваше при всяка стъпка. Напредваше много трудно, сякаш газеше през дълбока вода. Два пъти падна, ботушите му се напълниха със сняг, бесният вятър се нахвърляше срещу него, като че ли притежаваше разум и желание да го унищожи. Докато стигне до края на полето и се изкачи по заснежения насип на щатската магистрала с две платна, която водеше до Ароухед в едната посока и Биг Беър в другата, панталоните и шинелът се покриха със замръзнал сняг, краката му се вледениха и вече беше загубил повече от пет минути.

Наскоро разринатата магистрала беше чиста, с изключение на змиевидните снежни спирали, носени от вятъра над платното. Но темпото на бурята се засилваше. Снежинките станаха по-малки, откакто пристигна и падаха два пъти по-бързо, отколкото преди броени минути. Скоро шосето можеше да го подведе. Встрани забеляза знак „ЕЗЕРО АРОУХЕД — 1 МИЛЯ“ и се ужаси, че се намира много по-далече от Лора, отколкото беше очаквал.

С присвити срещу вятъра очи, загледан на север, забеляза в мрачния, стоманеносин следобед топлия проблясък на светкавица и едноетажна сграда с паркирани коли на стотина ярда вдясно. Незабавно се упъти натам със сгушена в яката глава, за, да се предпази от ледените ухапвания на вятъра.

Трябваше да намери кола. На Лора и оставаше да живее по-малко от половин час, а беше на десет мили от нея.

3.

Пет месеца след първата среща, на шестнадесети юли 1977 година, събота, шест седмици след завършването на университета, Лора се омъжи за Дани Пакард с гражданска церемония пред съдия в неговия кабинет. Единствените гости, които същевременно изпълняваха ролята на свидетели, бяха бащата на Дани, Сам Пакард, и Телма Акерсън.

Сам беше красив мъж с посребрени коси. Беше висок около метър и седемдесет и пет, но се губеше пред сина си. Плака през цялата церемония, а Дани непрекъснато се обръщаше и питаше:

— Добре ли си, татко?

Сам кимаше, духаше си носа, казваше да продължат, но само след миг пак се разплакваше, Дани отново го питаше как е, а Сам си духаше носа сякаш имитираше любовните призиви на гъските.

Съдията не издържа:

— Синко, сълзите на баща ти са сълзи на радост, затова предлагам да продължим — имам още три церемонии.

Даже и бащата на младоженеца да не беше изпаднал в емоционален срив, даже и самият младоженец да не беше гигант със сърце на сърна, сватбата пак щеше да остане паметна заради Телма. Беше с много особена, разпиляна прическа н напръскано пурпурно петно отпред. По средата на лятото, а още повече на сватба, тя въпреки всичко се беше издокарала с червени обувки на висок ток, тесни черни панталони и раздърпана блуза, умишлено и целенасочено раздърпана и набрана в талията с обикновена стоманена верига вместо колан. Беше сложила крещящи пурпурни сенки, кървавочервено червило и една обица с форма на рибарска кукичка. След церемонията, докато Дани говореше насаме с баща си, Телма се сгуши с Лора в ъгъла на фоайето пред съдебната зала и обясни външния си вид.

— Казват му пънк, най-новата английска мода. Тук още никой не я знае. Всъщност и в Англия почти никой не се носи така, но след няколко години всички ще се обличат по този начин. Страхотен е за представленията ми. Изглеждам като откачена и хората избухват в смях още като се поява на сцената. Пък и за самата мен е добре. Искам да кажа, Шейн, че трябва да гледаме истината в очите — не може да се твърди, че цъфтя с възрастта. По дяволите, ако грозотата беше болест и имаше благотворителна организация за нея, щяха да ме снимат за рекламния плакат. Но най-доброто в пънка е, че можеше да се сриеш зад лекомислието на грима и прическата и никой няма да се досети колко си грозен — така или иначе се предполага, че видът ти трябва да е особен. Господи, Шейн, Дани е страхотен. Толкова неща си ми разправяла за него по телефона, но никога не си споменавала, че е толкова грамаден. Ако го облечеш в костюма на годзилата и го пуснеш в Ню Йорк, можеш да заснемеш резултатите и да направиш цял филм без онези скъпи бутафории. Значи го обичаш, а?

— Обожавам го — каза Лора. — Колкото е едър, толкова е и нежен, може би заради цялото насилие, в което се е озовал и участвал във Виетнам или защото винаги е бил добър по душа. Той е чудесен, Телма, и внимателен, и смята, че съм един от най-добрите писатели, които някога е чел.

— А когато започна да ти праща жабоците, ти реши, че е психопат.

— Малка грешка.

Двама униформени полицаи минаха през фоайето, повели брадясал младеж с белезници към една от съдебните зали. Затворникът хвърли поглед към Телма и каза:

— Хей, сладурче, навита ли си?

— А, чарът на Акерсън! — обърна се Телма към Лора. — Ти получаваш мъж, който е комбинация от гръцки бог, плюшено мече и кинозвезда, а аз понасям грубиянските предложения на отрепките в обществото. Но като се замислиш, преди даже и тях ги нямаше, затова да се надяваме, че бъдещето е пред мен.

— Подценяваш се, Телма. Винаги си се подценявала. Един ден ще се появи някой много специален мъж, който ще разбере какво съкровище си…

— Чарлз Мансън като го пуснат под клетва.

— Не, един ден ти ще бъдеш не по-малко щастлива от мене. Сигурна съм. Съдба, Телма.

— Божичко, Шейн, ти си безумна оптимистка! Ами светкавицата? Забрави ли всички онези задълбочени разговори на пода на стаята ни в Касуел? Тогава решихме, че животът е просто комедия на абсурда и от време на време изведнъж се прекъсва от трагични гръмотевици, които уравновесяват нещата и при сравнението целият този фарс става още по-смешен.

— Може би тя проехтя за последен път в живота ми — каза Лора.

Телма се вторачи в нея:

— Ау-у. Познавам те, Шейн и ми е ясно, че съзнаваш емоционалния риск, който поемаш само с желанието да си щастлива. Надявам се да си права, скъпа и се обзалагам, че наистина си. Сигурна съм, че светкавиците за тебе са свършили.

— Благодаря ти, Телма.

— А Дани според мене е чудесен, цяло съкровище. Но ще ти кажа нещо, което би трябвало да е много по важно от моето мнение — Рути също би го харесала, Рути би го сметнала за съвършен.

Двете здраво се прегърнаха и за миг се почувстваха пак малки момиченца, дръзки, но уязвими, изпълнени както с упорита самоувереност, така и с ужас от сляпата съдба, определяла ранната младост и на двете.

На двадесет и четвърти юли, неделя, двамата се върнаха от едноседмично сватбено пътешествие до Санта Барбара, напазаруваха и после заедно приготвиха вечерята в апартамента в Тъстин — салата, квасен хляб, претоплени в микровълновата фурна кюфтета и спагети. Лора беше напуснала жилището си и се беше преместила при него няколко дена преди сватбата. Според плана, който бяха разработили заедно, щяха да останат в апартамента две-три години. (Говореха за бъдещето толкова често и толкова подробно, че вече си го представяха с главна буква — Планът, сякаш беше някакъв космически наръчник, дошъл заедно с брака, за да очертае вярно и точно картината на съпружеския им живот). Та след две-три години щяха да са в състояние да платят в брой за подходяща къща без да посегнат на немалкия пакет акции на Дани и чак тогава да се преместят.

Вечеряха на масичката в кухнята, откъдето се виждаха кралските палми в двора под златистото слънце на късния следобед и обсъждаха ключовата част от Плана, според която Дани трябваше да издържа семейството, докато Лора стои у дома и пише първия си роман.

— Когато станеш страхотно богата и прочута — каза той, като се зае със спагетите, — ще изоставим борсовото посредничество и ще се посветя на управлението на нашите финанси.

— Ами ако не стана богата и прочута?

— Ще станеш.

— Ами ако не публикуват книгите ми?

— Тогава ще се разведа с тебе.

Тя го замери с коричка хляб:

— Звяр!

— Вироглавка!

— Искаш ли още едно кюфте?

— Не ако ще го хвърляш и него.

— Мина ми. Кюфтетата ми са вкусни, нали?

— Чудесни — съгласи се той.

— Струва си да го отпразнуваме, как мислиш: имаш жена, която прави вкусни кюфтета.

— Разбира се, че си струва.

— Тогава хайде да се любим.

— В средата на вечерята? — изненада се Дани.

— Не, в леглото — тя бутна стола и стана. — Хайде. Яденето винаги може да се претопли.

През първата година те често се любеха и в тези интимни моменти Лора усещаше не само полово удовлетворение, а и нещо много повече, отколкото беше очаквала. Когато беше с Дани, когато го усещаше в себе си, той и беше толкова близък, сякаш бяха едно цяло — едно тяло, един ум, един дух, една мечта. Тя го обичаше от цялото си сърце, да, но усещането, че са едно цяло, беше повече от любов или поне различно от любовта. От първата прекарана заедно Коледа тя разбра, че това е чувство за принадлежност, каквото отдавна не бе изпитвала, семейно чувство, защото той беше неин съпруг и тя беше негова жена, а от брака им щяха да се родят някой ден деца — след две-три години според Плана. Спокойствието на семейното огнище не можеше да се намери никъде другаде.

Можеше да си помисли, че да живееш и работиш в непрекъснато щастие, хармония и сигурност ден след ден прави ума ленив, че писането ще пострада от прекаленото щастие, че има нужда от равновесие в живота с тежки дни и нещастия, които да изострят перото и. Но представата, че художникът се нуждае от страдания, за да напише своя шедьовър, се оказа заблуда на младостта и неопитността. Колкото по-щастлива се чувстваше, толкова по-добре пишеше.

Шест седмици преди първата годишнина от сватбата Лора завърши роман със заглавие „Ерихонски нощи“ и изпрати екземпляр на Спенсър Кийн, нюйоркски литературен агент, който бе отговорил положително на писмото и отпреди месец. След две седмици Кийн се обади да каже, че поема книгата, очаква скорошна продажба и по негово мнение тя има блестящо бъдеще на романист. Бързината, с която книгата се откупи на скромната, но съвсем прилична авансова сума от петнадесет хиляди долара, още от първото издателство, на което бе предложена, издателството „Викинг“, изненада даже агента, Сделката се сключи на четиринадесети юли 1978 година, петък, два дена преди годишнината от сватбата на Лора и Дани.

4.

На мястото, което бе забелязал отдалече, имаше ресторант и бар под сянката на огромни борове. Дърветата се извисяваха на повече от двеста стъпки, отрупани със снопчета дълги шишарки, с красиво напукана кора и клони, приведени под тежестта на снега от предишни виелици. Едноетажната сграда беше дървена и така се бе сгушила от три страни в боровете, че плочестият покрив беше отрупан повече с иглички, отколкото сняг. Някои прозорци бяха запотени отвътре, други — заскрежени и светлината от тях меко се разсейваше през прозрачната пелена на стъклата.

На паркинга пред сградата имаше два джипа, два пикапа и една кола марка „Тъндърбърд“. Облекчен, че никой няма да го забележи през прозорците на бара, Стефан се запъти право към единия от джиповете, провери вратата, видя, че е отключена, седна зад волана и я затвори.

Извади валтера от кобура, който носеше през рамо под шинела и го сложи до себе си на седалката.

Краката го боляха от студа, искаше му се да спре и да изтърси снега от ботушите, но бе пристигнал късно, първоначалния график се провали и не смееше да губи нито минута. Освен това болката в краката все още не означаваше измръзване — засега нямаше такава опасност. Ключовете не бяха оставени на таблото. Той отмести седалката назад, наведе се, поопипа под таблото, намери проводниците за запалването и след минута двигателят заработи.

Стефан се изправи точно в мига, когато собственикът на джипа, целият вмирисан на бира, отвори с трясък вратата:

— Ей, какво по дяволите правиш, приятелче?

На заснежения паркинг нямаше никой друг. Бяха сами.

Лора щеше да умре след двадесет и пет минути.

Собственикът на джипа посегна и Стефан се остави да бъде измъкнат иззад волана като грабна пистолета от седалката. Всъщност той по-скоро се хвърли в ръцете на другия и го тласна назад по хлъзгавия паркинг. Двамата паднаха. Вече на земята Стефан се озова отгоре и пъхна дулото под брадичката на противника.

— Божичко, господине! Не ме убивайте.

— Ставаме. По-полека, дяволите да те вземат, и без внезапни движения.

Когато се изправи на крака, Стефан мина зад другия, бързо превъртя валтера, за да го използва за удар и замахна веднъж достатъчно силно, за да може човекът да изгуби съзнание, без да се нарани тежко. Собственикът на джипа се свлече безчувствен. Стефан погледна към бара. Никой не беше излязъл. От шосето не се чуваха коли, но воят на вятъра можеше да заглуши шума от мотор.

Снегът се засили. Стефан мушна пистолета в дълбокия джоб на шинела и повлече изгубилия съзнание мъж към най-близката кола, „Тъндърбърд“. Беше отключена и той го натика на задната седалка, затвори вратата и забърза обратно към джипа. Двигателят беше угаснал. Стефан свърза проводниците отново.

Включи джипа на скорост и го подкара към шосето, а в това време вятърът виеше в стъклото до него. Падащият сняг ставаше все по-гъст, превръщаше се във виелица, облаци вчерашен сняг се вдигаха от земята и се завихряха в искрящи стълбове. Огромните, скрити в сянка борове се люшкаха и потръпваха под напора на зимата.

На Лора и оставаха малко повече от двадесет минути живот.

5.

Отпразнуваха договора за публикуване на „Ерихонски нощи“ и неземната хармония на първата година от брачния живот на едно от любимите си места — Дисниленд. Небето беше синьо и безоблачно, въздухът — сух и горещ. Съвсем забравили за летните тълпи, те се повозиха на Карибските пирати, снимаха се с Мики Маус, въртяха се до премаляване в чаените чаши на Лудия шапкар, позираха на един карикатурист за портрети-шаржове, ядоха хот-дог, сладолед и замразени банани с шоколадова глазура на клечка и вечерта танцуваха под звуците на диксиленд на площада Ню Орлийнз.

След като се смрачи, паркът стана още по-вълшебен. Те обиколиха острова на Том Сойер с парахода „Марк Твен“ за трети път. Стояха прегърнати до перилата на горната палуба близо до носа на кораба. Дани попита:

— Знаеш ли защо толкова ни харесва тук? Защото това място принадлежи към света, който още не е омърсен. И този свят е нашият брак.

По-късно, когато ядяха ягодова мелба в „Павилиона на карамфилите“ на масичка под дърветата, украсена с бели коледни фенерчета, Лора каза:

— Петнайсет хиляди долара за едногодишен труд… не е кой знае какво богатство. — Но не е и робска надница.

Той бутна мелбата си, наведе се напред, отмести и нейния сладолед и я хвана за ръцете през масата:

— Парите също ще дойдат, защото си блестяща, но те не ме интересуват. Интересува ме това, че имаш нещо по-особено, което можеш да споделиш. Не. Не исках да кажа точно това. Не че имаш, ти си нещо по особено. Разбирам го, но не мога да го изразя. Зная, че когато споделиш онова, което си, ще донесеш толкова надежда и радост на хора от далечни места, колкото на мене тук, до тебе.

Тя примигна от внезапно бликналите сълзи и каза:

— Обичам те.

„Ерихонски нощи“ излезе след десет месеца, през май 1979 година. Дани настоя тя да използва моминското си име, защото знаеше, че през всички тежки години в Макилрой и Касуел Хол беше издържала отчасти и заради желанието да порасне и да направи нещо в памет на баща си, а може би и на майка си, която не помнеше. Известна бройка от книгата се продаде, литературните клубове не и обърнаха внимание и „Викинг“ я преотстъпи за по-евтино издание с меки корици срещу малък аванс.

— Няма значение — успокояваше я Дани. — Ще се оправим. Всичко ще се уреди с времето. Заради това, което си.

Тогава тя вече беше погълната от втория си роман, „Шадрак“. Работеше по десет часа дневно, шест дни в седмицата и го завърши през юли.

Един петък изпрати екземпляр на Спенсър Кийн в Ню Йорк и даде оригинала на Дани. Той беше първият и читател. Тръгна си по-рано от работа и започна да чете около един часа в петък следобед на креслото в дневната, после се премести в спалнята, спа само четири часа и към десет часа в събота сутринта пак седеше в креслото и вече беше прочел към две трети от ръкописа. Не продумваше нищо за книгата.

— Не преди да съм свършил. Няма да е честно спрямо тебе да почна да анализирам и реагирам преди да съм я прочел и да съм схванал целия замисъл, а и спрямо мене няма да е честно, защото в разговора сигурно ще ми разкажеш какво става по-нататък.

Лора все надничаше да види дали той се мръщи, усмихва или реагира по някакъв друг начин, но даже реакцията му я тревожеше, защото можеше да е неуместна за сцената, която четеше в момента. Към десет и половина в събота не издържа повече в апартамента и затова отиде с колата до Саут Коуст Плаза, обиколи книжарниците, обядва рано, без да е гладна, стигна до търговския център Уестминстър, позяпа витрините, хапна сладолед във фунийка, оттам отиде до Ориндж Мол, разгледа няколко магазина, купи си парче сладкиш и изяде половината.

— Шейн — каза си тя, — върви си в къщи или до довечера ще си два пъти по-дебела от Орсън Уелс.

Като паркираше в комплекса, забеляза, че колата на Дани я няма. Влезе в апартамента и го повика по име, но не получи отговор. Ръкописът на „Шадрак“ беше оставен върху кухненската маса. Потърси бележка. Нямаше нищо.

— О, господи! — възкликна тя.

Книгата беше лоша. Не струваше. Боклук. Провал. Горкият Дани сигурно беше отишъл да пийне някъде една бира и да събере кураж да и каже, че трябва да тръгне на курсове за водопроводчици, докато е още достатъчно млада да си смени професията.

Повдигна и се. Затича се към банята, но пристъпът отмина. Наплиска се със студена вода.

Книгата беше пълен провал.

Добре, ще трябва да го преживее. Беше и се сторило, че „Шадрак“ е доста добър, далеч по-добър от „Ерихонски нощи“, но очевидно се бе заблудила. Е, тогава ще напише нова книга.

Отиде в кухнята и си отвори една бира. Беше отпила само две глътки, когато се върна Дани с красиво опакована кутия, колкото за баскетболна топка. Сложи я на масата до ръкописа и погледна тържествено жена си.

— Това е за тебе.

Без да обръща внимание на кутията, Лора се примоли:

— Казвай.

— Отвори първо подаръка.

— Боже, чак толкова ли е лоша? Дотам ли не струва, че се налага да смекчиш удара с подарък? Кажи. Мога да го понеса. Чакай! Нека да седна.

Тя издърпа стол изпод масата и се тръшна отгоре.

— Давай, нареди ме както си знаеш. Аз умея да се боря.

— Лора, чувството ти за драматизъм е прекалено.

— Какво искаш да ми кажеш? Че книгата е мелодраматична?

— Не книгата. Ти. Поне в момента. Ще престанеш ли, за Бога, да се правиш на съкрушен млад художник и няма ли да отвориш най-сетне подаръка?

— Добре, добре. Ако трябва да отворя проклетия подарък, за да проговориш, веднага ще го направя.

Тя сложи в скута си кутията, която се оказа доста тежка и скъса панделката. Дани придърпа един стол и седна пред нея да я наблюдава.

Кутията беше купена от скъп магазин, но Лора не беше подготвена за съдържанието — огромна, разкошна кристална купа, прозрачна с изключение на дръжките, които бяха направени от отчасти зелен и отчасти матов кристал във формата на двойка скачащи жабоци, общо четири жабока. Лора погледна с широко отворени очи:

— Дани, никога не съм виждала такова нещо. Наистина най-красивото нещо.

— Значи ти харесва?

— Господи! Колко струва?

— Три хиляди.

— Дани, но ние не можем да си го позволим!

— О, можем.

— Не, не можем, наистина. Само защото съм написала една отвратителна книга и ти искаш да ме утешиш…

— Не си написала отвратителна книга. Написала си заслужаваща жабок книга. Четири жабока по четирижабоковата скала. Можем да си позволим тази купа точно защото си написала „Шадрак“. Книгата ти е чудесна, Лора, несравнимо по-добра от предишната и е чудесна, защото в нея си ти. Книгата е това, което си ти и е блестяща.

От вълнение и в порива си да го прегърне Лора едва не изпусна трихилядидоларовата купа.

6.

Магистралата вече се покриваше с пресен сняг. Джипът беше с двойно предаване и имаше вериги на гумите, така че Стефан се движеше сравнително бързо, независимо от пътните условия. Но това не беше достатъчно.

Според преценката му барът, откъдето открадна джипа, беше на около единайсет мили от къщата на Пакардови, която се намираше точно до щатско шосе 330, на няколко мили южно от Биг Беър. Планинските пътища бяха тесни, с много завои, с опасни изкачвания и спускания, видимостта беше лоша от навявания сняг и затова караше със средна скорост към четиридесет мили в час. Не можеше да рискува да шофира по-бързо или по-безразсъдно, защото изобщо нямаше да успее да помогне на Лора, Дани и Крис, ако изпусне управлението на джипа и намери смъртта си след удар край шосето. Но при сегашната скорост можеше да пристигне у тях най-малко десет минути след тръгването им. Отначало смяташе да ги задържи в къщата, докато премине опасността, Този план вече се беше провалил. Януарското небе се беше снишило под тежестта на бурята, сякаш притискаше върховете на плътните редици вечнозелени дървета от двете страни на шосето. Вятърът люшкаше дърветата и блъскаше джипа. Снегът полепваше по чистачките на колата и се заледяваше, затова той включи размразителя и се наведе над волана, вперил очи през недоизчистеното предно стъкло.

Следващият път, когато погледна часовника, видя, че му остават по-малко от петнайсет минути. Лора, Дани и Крис сигурно вече се качваха в „Шевролета“ модел „Блейзър“. Може би даже вече потегляха към магистралата. Трябваше да ги пресрещне на шосето броени секунди преди Смъртта. Опита се да позасили джипа без да рискува да излети на някой завой надолу в пропастта.

7.

Пет седмици след деня, когато Дани и подари кристалната купа, на петнадесети август 1979 година, няколко минути след дванадесет часа, Лора беше в кухнята и топлеше консервирана пилешка супа за обяд, когато и позвъни Спенсър Кийн, нейният литературен агент в Ню Йорк. От „Викинг“ много били харесали „Шадрак“ и предлагали сто хиляди.

— Долара! — изненада се тя.

— Разбира се, долари — каза Спенсър. — Ти какво си помисли — руски рубли? И какво ще си купиш с тях — може би шапка?

— О, боже.

Наложи се да се облегне на кухненския шкаф, защото краката и изведнъж се подкосиха. Спенсър продължи:

— Лора, скъпа, ти сама ще решиш кое е най-добре за тебе, но ако те не се съгласят стоте хиляди да бъдат първоначална цена на търг, съветвам те да отклониш предложението.

— Да се откажа от сто хиляди долара? — запита тя с недоумение.

— Искам да изпратя ръкописа на шест до осем издателства, да определя дата за търга и ще видим какво ще стане. Мисля, че знам какво ще се случи, Лора, смятам, че те ще харесат книгата толкова, колкото и аз самият. От друга страна… може би няма да е така. Трудно е да решиш и трябва добре да го обмислиш преди да ми отговориш.

Веднага след като Спенсър се сбогува и затвори телефона, Лора набра служебния номер на Дани и му разказа за предложението.

— Ако не се съгласят на търг, откажи — посъветва я той.

— Но, Дани, можем ли да си го позволим? Искам да кажа, че колата ми е на единайсет години и вече се разпада. Твоята е отреди четири години…

— Слушай, какво ти казах за книгата? Не ти ли казах, че това си ти, тя е отражение на същността ти?

— Много си мил, но…

— Откажи. Слушай, Лора. Ти си мислиш, че да пренебрегнеш сто хиляди е все едно да плюеш в лицето на всички богове на щастливата съдба, все едно да предизвикаш онази светкавица, за която говореше. Но ти си го извоюва и съдбата няма да ти го отнеме с измама.

Лора позвъни на Спенсър и му съобщи решението си.

Развълнувана, нервна, вече ядосана от загубата на сто хиляди долара, тя се върна в кабинета, седна зад пишещата машина и се загледа в недовършения разказ, докато не долови миризмата на пилешка супа и се сети, че я беше оставила на печката. Изтича в кухнята и видя, че в тенджерата е останал само един пръст супа — останалото се бе изпарило и по дъното лепнеше изгоряло фиде.

В два и десет, което беше пет и десет нюйоркско време, Спенсър пак се обади и каза, че от „Викинг“ са се съгласили на сто хиляди долара като първоначална сума за търг.

— Сега вече това е минималната сума, която може да спечелиш от „Шадрак“ — сто хиляди. Смятам да насроча търга за двайсет и шести септември. Успехът ще е голям, Лора, усещам го.

През остатъка от следобеда Лора се опитваше да се чувства въодушевена, но не можеше да се отърси от тревогата. „Шадрак“ вече пожъна голям успех, независимо от изхода на търга. Нямаше никакви основания за безпокойство, но то продължаваше да я държи здраво. Дани се върна от работа с бутилка шампанско, букет рози и кутия шоколадови бонбони „Годайва“. Седнаха на дивана и започнаха да хапват бонбони, да пият шампанско и да говорят за бъдещето, което изглеждаше съвсем бляскаво. Тревогата обаче не я напускаше. Накрая Лора каза:

— Не искам бонбони нито шампанско, нито рози, нито сто хиляди долара. Искам тебе. Занеси ме в леглото.

Любиха се продължително. Късното лятно слънце се беше отдръпнало от прозорците и бе нахлула нощта, когато те неохотно се отделиха един от друг в премала. Легнал до нея в мрака, Дави нежно я целуваше по гърдите, шията, очите и накрая устните. Лора почувства, че тревогата я бе напуснала. Не половото удовлетворение беше прогонило страховете. Истинският лек беше близостта, пълното себеотдаване и усещането за общи надежди, мечти и съдби — великото, прекрасно усещане за семейство, което тя изпитваше с него, беше сигурният талисман против злата съдба.

На двадесет и шести септември, сряда, Дани взе един ден отпуск, за да бъде с Лора, когато дойдат вестите от Ню Йорк.

В седем и половина сутринта, десет и половина нюйоркско време, Спенсър Кийн съобщи по телефона, че издателството „Рандъм Хауз“ първо е започнало наддаването.

— Сто двайсет и пет хиляди и още продължава.

След два часа Спенсър позвъни отново.

— Прекъснаха за обяд, така че има затишие. Засега стигнахме до триста и петдесет хиляди и шест издателства продължават да наддават.

— Триста и петдесет хиляди? — повтори Лора.

Дани изпусна една чиния в кухненската мивка, където изплакваше съдовете от закуската. Когато Лора затвори телефона и погледна към Дани, той се засмя и каза:

— Дали не греша или това беше книгата, която според тебе щяла да е пълен провал?

След четири часа и половина, както седяха на кухненската маса и се преструваха на задълбочени в игра на рум, макар и разсеяността да личеше по пълната неспособност да записват точно резултата, Спенсър Кийн се обади още веднъж. Дани я последва, за да чуе какво говори.

— Седнала ли си, миличка? — попита Спенсър.

— Готова съм, Спенсър. Не ми трябва стол. Казвай.

— Свърши. „Саймън и Шусгър“. Един милион и двеста двайсет и пет хиляди долара.

Прималяла от удара и разтреперана, тя поговори със Спенсър още десетина минути и когато затвори, не беше сигурна за нито една дума от разговора след споменаването на цената. Дани я гледаше очаквателно и тя изведнъж се сети, че той не знае какво се е случило. Лора му каза името на купувача и сумата.

За миг двамата останаха безмълвно загледани един в друг. После Лора каза:

— Мисля, че сега вече можем да си позволим да имаме дете.

8.

Стефан се изкачи на един хълм и се загледа в дългата половин миля отсечка от заснежения път, където щеше да стане произшествието. Отляво, зад платното в южна посока гористият планински склон се спускаше стръмно към шосето. Отдясно, откъм северното платно възвишението продължаваше само на около четири стъпки и после започваше дълбока пропаст. Нямаше никаква преграда, която да отделя колите от смъртната опасност. В края на склона пътят завиваше наляво и се скриваше от погледа. Между долния завой и билото на хълма, който току-що бе изкачил, по асфалтираното шосе нямаше никой.

Според часовника му Лора щеше да е мъртва след една минута. Най-много две.

Внезапно осъзна, че не трябваше да тръгва към Пакардови, след като беше закъснял толкова много. Вместо това трябваше да се откаже от мисълта да ги спре и да се опита да засече и спре камиона на Робъртсънови по-назад по пътя към Ароухед. Това също щеше да свърши работа. Вече беше твърде късно.

Стефан нито имаше време да се върне, нито можеше да рискува да кара по-нататък в северна посока към Пакардови. Не знаеше точната минута и секунда на смъртта им, но катастрофата бързо наближаваше. Ако се опиташе да продължи още половин миля и да ги спре преди съдбоносния наклон, можеше да стигне до края на склона и точно при завоя да ги пресрещне, без да може да обърне, за да ги настигне и спре преди челния удар с камиона на Робъртсънови.

Внимателно натисна спирачките и насочи джипа под ъгъл на изкачващото се нагоре платно в южна посока почти по средата на склона, толкова близо до ръба, че не можа да излезе откъм шофьорското място. Сърцето му биеше почти болезнено, докато спираше джипа, вдигаше ръчната спирачка, угасяше двигателя, промъкваше се през предната седалка и излизаше от другата страна.

Навяваният сняг и леденият вятър го блъскаха в лицето. По целия планински склон вятърът виеше и ръмжеше многогласно, сякаш с гласовете на трите сестри, богини на съдбата, от гръцката митология, мойрите, които както му се стори, се присмиваха на отчаяния му опит да предотврати предопределеното от тях.

9.

След като получи редакторските бележки, Лора лесно прегледа „Шадрак“ още веднъж и предаде окончателния вариант на ръкописа в средата на декември 1979 година. „Саймън и Шустър“ включиха книгата в издателския план за септември 1980 година.

Годината беше наситена с толкова събития за Лора и Дани, че тя почти не обърна внимание на кризата със заложниците в Иран и президентската предизборна кампания, а още по-малко на безбройните пожари, самолетни катастрофи, изтичания на отровни вещества, масови кланета, наводнения, земетресения и други трагедии, които изпълваха новините. Това беше годината, когато тя и Дани купиха първата си къща в испански стил с четири спални, две бани и по-малко помещение с душ в Ориндж Парк Ейкърз и напуснаха апартамента в Тъстин. Лора започна третия си роман „Златното острие“. Един ден, когато Дани я попита как върви работата, тя отговори: „Пълен провал“, а той каза: „Чудесно!“ На първи септември, след като се получи солиден чек за филмовите права върху „Шадрак“, откупени от „Метро Голдуин Майер“, Дани напусна работата на борсов посредник и стана управител на нейните финанси. На двадесет и първи септември, неделя, три седмици след пускането на „Шардак“ в продажба, книгата се появи в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймз“ под номер дванайсет. На пети октомври 1980 година, когато Лора роди Кристофър Робърт Пакард, вървеше третото издание на „Шадрак“, задържал се продължително на осмо място в класацията на „Ню Йорк Таймз“ и получил „потресаващо добра“ рецензия по израза на Спенсър Кийн на пета страница в литературната притурка на същия вестник.

Детето се появи на белия свят в два часа и двадесет и три минути следобед сред повече кръв, отколкото обикновено има при излизането от утробния мрак. На разкъсваната от болки и обезкървена Лора трябваше да се прелее близо литър и половина кръв още същия следобед и вечерта. Нощта обаче мина по-добре, отколкото очакваше и на следващата сутрин беше измъчена, но вече вън от опасност.

На следващия ден в часа за посещение дойде Телма Акерсън да види бебето и майката. Все още облечена в стил пънк и отново изпреварила времето с прическата, отляво дълга коса с бял кичур като годеницата на Франкенщайн и късо подстригана отдясно без боядисан кичур, тя нахлу в самостоятелната стая на Лора, запъти се право към Дани, обви ръце около него, притисна го здраво и каза:

— Божичко, колко си голям. Ти си мутант. Признай, Пакард, майка ти може да е била жена, но баща ти е бил мечка гризли.

Тя доближи леглото, където Лора лежеше облегната на три възглавници и я целуна първо по челото и после по бузата.

— Преди да дойда тук, отидох в отделението за новородени и зърнах Кристофър Робърт през стъклото. Чудесен е, но ми се струва, че всички милиони от книгите ще са ти крайно необходими, миличка, защото момчето ще прилича на баща си и ще трябва да плащащ за храна по трийсет хиляди на месец. Докато се научи да ходи на гърне, ще ти изяде мебелите.

— Радвам се, че си тук, Телма — каза Лора.

— Мога ли да не дойда? Виж, ако играех в клуб на мафията в Ню Джързи и трябваше да съкратя някоя лична среща, за да взема обратния самолет, може би тогава нямаше да дойда, защото, ако не си изпълниш договора с тези приятелчета, те могат да ти отрежат палците и да ти ги напъхат отзад. Но когато снощи научих новината, бях на запад от Мисисипи и можеше да ме спре само ядрена война или среща с Пол Маккартни.

Преди около две години Телма най-после бе получила ангажимент в „Импров“ и имаше успех. Намери си импресарио и започна да получава предложения от третокласни, а по-късно и второкласни заведения из цялата страна. Лора и Дани два пъти бяха ходили с кола до Лос Анжелос да гледат нейни представления. Телма беше много забавна. Сама пишеше текстовете и ги изпълняваше с усета към комичното, който притежаваше още от детските години, но беше усъвършенствувала след това. В изпълнението и имаше нещо необикновено, което или щеше да я превърне в национално явление, или да я обрече на неуспех: в шегите и се преплиташе силна меланхолична нишка, чувство за трагичното в живота, което съществува едновременно с чудесата и хумора в него. Всъщност по тон приличаше на Лорините романи, но това, което допадаше на читателите, едва ли щеше да се хареса на публиката, платила да се превива от смях. Сега Телма се наведе над прегръдката на леглото, вгледа се в Лора и каза:

— Хей, изглеждащ ми бледа. И тези кръгове около очите…

— Телма, миличка, не ми е приятно да разбивам илюзиите ти, но бебетата не се носят от щъркели. Те трябва да се изтръгнат от майчината утроба, а хватката е доста здрава.

Телма я изгледа напрегнато, после — се обърна със същото строго изражение към Дани, който бе заобиколил леглото от другата страна, за да хване Лора за ръката.

— Какво става тук?

Лора въздъхна, примижа от болка като лекичко се помести и каза на Дани:

— Видя ли? Казах ти, че страшно надушва нещата.

— Бременността беше тежка, нали? — настоя Телма.

— Тя беше доста лека — отвърна Лора.

— Тежко беше раждането.

— Нямаше опасност… да умреш, Шейн?

— Не, не, не — възрази Лора и Дани стисне ръката и по-здраво. — Не беше чак толкова драматично. Още от началото знаехме, че ще има известни трудности, но намерихме най-добрия лекар и той се погрижи много. Просто, няма да мога да имам повече деца. Крис ще ни е последното.

Телма изгледа Дани, после Лора и каза тихо:

— Съжалявам.

— Няма нищо — каза Лора и се усмихна насила. — Нали си имаме малкия Крис и той е прекрасен.

Последва неловка тишина. Пръв я наруши Дани:

— Още не съм обядвал и умирам от глад. Ще отскоча до сладкарницата за половин час.

След като Дани излезе, Телма отбеляза:

— Не е чак толкова гладен, нали? Просто разбра, че искаме да си поговорим за женски работи насаме.

Лора се усмихна:

— Той е чудесен човек.

Телма смъкна прегръдката от едната страна на леглото и каза:

— Нали ако се покатеря тук и седна до тебе, няма да ти разместя вътрешностите. Да не вземеш изведнъж да ме залееш с кръв, а, Шейн?

— Ще се постарая да не го направя.

Телма се намести на високото болнично легло и пое с две ръце Лорината ръка.

— Слушай, четох „Шадрак“ — страхотна е. Всички писатели се мъчат да постигнат точно това, но малцина успяват.

— Много си мила.

— Аз съм груба, цинична, твърдоглава кранта. Виж, за книгата ти говоря сериозно. Блестяща е. В нея видях и кравата Боумейн, и Тами. И Буун, детския психиатър. С различни имена, но са те. Уловила си ги отлично, Шейн. Боже, на места така живо възстановяваш всичко, че от време на време тръпки ме побиваха и трябваше да захвърля книгата, за да се разходя на въздух. А на места се скъсвах от смях.

Всеки мускул, всяка става на Лора я боляха. Нямаше сили да се дигне да прегърне приятелката си. Само каза:

— Обичам те, Телма.

— Глиста, разбира се, го нямаше.

— Спестих го за друга книга.

— И мене също, по дяволите. Аз не съм в книгата, въпреки че съм най-колоритният характер, който познаваш.

— Теб съм запазила за отделна книга — увери я Лора.

— Наистина ли?

— Да. Не тази, върху която работя сега, а следващата.

— Слушай, Шейн, най-добре да ме направиш блестяща, защото в противен случай ще те побъркам със съдилища. Чуваш ли?

— Чувам.

Телма прехапа устни и попита:

— Нали ще…

— Да, ще сложа и Рути.

Двете помълчаха, хванати за ръце. Лориният поглед се замъгли от сълзи, но тя успя да види, че и Телма примигва, за да отпъди сълзите.

— Недей. Ще си размажеш сложния пънкарски грим.

Телма вдигна единия си крак.

— Как намираш ботушите — изчанчени или как? Черна кожа, заострени върхове, токове с метални украшения. Изглеждам като ужасен деспот, нали?

— Първото нещо, което си помислих като влезе, беше колко мъже си нашибала с камшик напоследък.

Телма въздъхна и шумно подсмръкна:

— Шейн, изслушай ме, и то внимателно. Твоят талант е може би по-ценен, отколкото смяташ. Ти умееш да улавяш живота и да го предаваш върху белия лист, а когато хората вече ги няма, листът си стои, животът си стои там. Можеш да изразяваш чувства и който и да е, където и да е може да вземе книгата и да изживее същите чувства. Можеш да докоснеш сърцето, можеш да ни напомниш какво значи да си човек в този свят, толкова склонен да забравя. Това е талант, който осмисля живота повече, отколкото на почти всички останали. Затова… да, знам колко ти се иска да имаш семейство… три-четири деца, както ми казваше… и мога да си представя колко ти е мъчно в момента. Но ти имаш Дани и Кристофър и този удивителен талант, а това е толкова много.

Гласът на Лора звучеше несигурно:

— Понякога… толкова ме е страх.

— От какво, миличка?

— Исках голямо семейство, защото… тогава е по малка вероятността да ми отнемат всичките.

— Никого няма да ти отнемат.

— Като имам само Дани и малкия Крис… само двамата… нещо може да се случи.

— Нищо няма да се случи.

— Тогава ще остана сама.

— Нищо няма да се случи — повтори Телма.

— Винаги ти се струва, че нещо ще се случи. Такъв е животът.

Телма се премести, изтегна се до Лора и сложи глава на рамото и.

— Когато каза, че раждането е било трудно… и като те видях как изглеждаш, толкова бледа… изплаших се. Разбира се, в Лос Анжелос имам приятели, но те всички са от шоубизнеса. Ти си единственият човек, който наистина ми е близък, въпреки че не се виждаме често и мисълта, че е могло да…

— Да, ама не е.

— Но е могло. — Телма се изсмя горчиво.

— По дяволите, Шейн, сиракът си остава сирак цял живот, така ли?

Лора я прегърна и я погали по косата.

Малко след първия рожден ден на Крис Лора предаде ръкописа на „Златното острие“. Той излезе след десет месеца и около втория рожден на детето стана първата книга на Лора, наредила се начело на класацията на бестселъри в „Ню Йорк Таймз“.

Дани управляваше доходите на Лора от писателството толкова старателно, предпазливо и умно, че само след няколко години, въпреки жестоките зъби на данъците, те бяха не само богати — те вече бяха богати според всякакви мерки, — но сериозно богати. Лора не знаеше какво да мисли. Никога не бе очаквала да забогатее. Когато разсъждаваше за завидното си положение, струваше и се, че може би трябва да се чувствува въодушевена или пък отвратена от фона на цялата нищета в света, но тя не изпадаше в такива състояние по отношение на парите. Сигурността, която те и даваха, беше добре дошла и засилваше самочувствието. Но те не възнамеряваха да напускат приятната къща с четирите спални, въпреки че можеха да си позволят цяло имение. Пари имаше и това беше всичко. Лора не се замисляше много по този въпрос. Животът не се изчерпваше с парите: животът беше Дани и Крис и, в по-малка степен, нейните книги.

С щъпукащо дете в къщата Лора вече нямаше нито възможност, нито желание да работи по шейсет часа седмично с текстообработващата машина. Крис бъбреше, ходеше и изобщо не проявяваше капризи или безсмислен инат, които според книгите били типични за децата между две — и тригодишна възраст. Беше удоволствие да се занимава с него, детето беше умно и любознателно. Прекарваше с него колкото е възможно по-дълго като внимаваше да не прекалява, за да не го разглези.

Четвъртият роман, „Изумителните близначки Апълби“ излезе чак през октомври 1984 година, две години след „Златното острие“, но интересът на читателите не беше спаднал, както понякога се случва с писателите, които не публикуват по един роман всяка година. Предварителните поръчки надминаваха всички предишни.

На първи октомври Лора седеше с Дани и Крис на дивана в дневната. Гледаха на видеото стари анимационни филми за Койота-беглец. Крис ядеше пуканки и всеки път, когато главният герой успяваше да се отскубне с шеметна скорост, изкрещяваше: „Ву-ум, в-в-ум!“. Точно тогава Телма звънна разплакана от Чикаго. Лора отиде да говори от кухненския телефон, но телевизорът в съседната стая гърмеше от крясъците на вбесения койот, който се мъчеше да надхитри съдбата и сам попадаше в капана на възмездието. Затова Лора каза:

— Дани, по-добре да се обадя от кабинета.

През четирите години след раждането на Крис на Телма и беше провървяло в кариерата. Имаше ангажименти от няколко казина в Лас Вегас. („Хей, Шейн, сигурно съм много добра, защото сервитьорките разнасят коктейлите полуголи, само цици и задници, а публиката понякога гледа мене, а не тях. От друга страна, може би се харесвам само на импотентни“). Последната година имаше представления в главната зала на „Метро Голдуин Майер Гранд“ като встъпление към основното изпълнение на Дийн Мартин и четири представления във вечерната програма с Джони Карсън. Говореше се за филм или дори телевизионен сериал с нейно участие. По всичко личеше, че ще стане комедийна звезда. Сега беше в Чикаго и скоро щеше да започне представления като главна изпълнителка в един от големите клубове.

Може би именно дългата поредица благоприятни житейски събития хвърли Лора в паника, когато чу Телма да плаче. От известно време очакваше небето да се стовари с ужасяваща внезапност и да приклещи жертвата. Тя се отпусна на стола зад бюрото в кабинета и се включи в слушалката:

— Телма? Какво има, какво се е случило?

— Току-що дочетох… новата книга.

Лора не се сети какво в „Изумителните близначки Апълби“ би могло да засегне Телма така дълбоко. Изведнъж се замисли дали не е намерила нещо обидно в описанието на Кари и Сандра. Въпреки че нищо от фабулата не беше огледално отражение на живота на Рути и Телма, близначките Апълби, разбира се, се основаваха на Акерсън. Но и двата образа бяха пресъздадени с голяма любов и чувство за хумор. Естествено, в тях нямаше нищо обидно за Телма и Лора се помъчи да и го обясни, колкото и да беше уплашена.

— Не, не, Шейн, безнадеждна глупачка такава — изрече Телма между хълцанията. — Не съм обидена. Не мога да престана да рева, защото си написала най-прекрасното нещо. Кари Апълби е същинската Рути, но в книгата си оставила Рути да живее дълго. Оставила си Рути да живее, Шейн и си свършила много по-добра работа от Бога в истинския живот.

Говориха цял час, главно за Рути, припомняха си вече не с толкова сълзи, а предимно с обич. На няколко пъти Дани и Крис се появяваха пред отворената врата на кабинета. Изглеждаха изоставени и Лора им пращаше въздушни целувки, но продължи телефонния разговор с Телма, защото това беше един от редките мигове, когато спомените за мъртвите са по-важни от грижата за живите.

Две седмици преди Коледата на 1985 година, когато Крис вече беше навършил пет години, южно калифорнийският дъждовен сезон започна с такъв порой, че палмовите листа затракаха като кости, изрониха се последните цветове на храстите и улиците се наводниха. Крис не можеше да играе навън. Баща му беше заминал да проучи условията за нова инвестиция в недвижимо имущество и момчето не беше в настроение да се занимава само. Непрекъснато намираше поводи да досажда на Лора в кабинета и към единайсет часа тя престана с опитите да работи върху новата книга. Изпрати го в кухнята да извади тавите от шкафа и обеща, че ще разреши да и помага в приготовлението на шоколадови сладки.

Преди да отиде при него, тя извади кривите ботушки, чадърчето и миниатюрното шалче на сър Томи Тоуд от чекмеджето на скрина в спалнята, където ги държеше точно за такъв ден. На път към кухнята ги остави близо до входната врата.

По-късно, както пъхаше тава сладки във фурната, тя го прати до вратата да провери дали пощальонът е донесъл пакета, който заяви, че очаква. Крис се върна, зачервен от вълнение:

— Мамо, ела, ела да видиш.

В антрето той и показа трите миниатюрни предмета и тя каза:

— Предполагам, че са на сър Томи. О, не ти ли казах за нашия нов наемател? Чудесен, изправен на два крака жабок от Англия, дошъл по поръчение на кралицата.

Беше осемгодишна, когато баща и измисли сър Томи и тогава се отнесе към приказния жабок като към забавна фантазия, но Крис бе едва на пет години и го възприе по-сериозно.

— Къде ще спи? В спалнята за гости? А какво ще правим като дойде дядо на гости?

— Сър Томи нае таванската стая — обясни Лора. — Не трябва да го безпокоим или да казваме на някой друг, освен на татко, защото сър Томи е тук с тайна задача от Нейно Величество.

Крис я изгледа с широко отворени очи. Прииска и се да се изсмее, но не посмя. Детето имаше кестенява коса и кафяви очи като нея и Дани, но чертите му бяха фини — по-скоро като на майката, отколкото на бащата. Въпреки че сега беше дребничък, нещо я караше да мисли, че ще се източи и ще стане едър като Дани. Той се наведе напред и пошепна:

— Сър Томи шпионин ли е?

Целия следобед, докато пекоха сладки, чистиха и поиграха на карти, Крис непрекъснато питаше за сър Томи. Лора откри, че в известен смисъл да разказваш приказки на деца е по-трудно, отколкото да пишеш романи за възрастни. Дани се прибра в четири и половина и поздрави високо още от вратата на коридора към гаража.

Крис скочи от малката масичка, където играеха на карти с Лора и настойчиво спря баща си:

— Шш-т, татко. Сър Томи може да спи сега, дълго е пътувал, той е английската кралица и шпионира на тавана!

Дани се намръщи:

— Отсъствам от къщи само няколко часа и през това време нахълтват някакви преоблечени английски шпиони?

Същата нощ в леглото, след като Лора се люби с такава особена страст, която изненада даже самата нея, Дани попита:

— Какво ти стана днес? Цяла вечер беше толкова… възбудена, в приповдигнато настроение.

Сгушена до него под завивките, щастлива от допира на голото му тяло до нейното, тя каза:

— О, не зная, може би, защото съм жива и Крис е жив, и ти си жив, и всички сме заедно. А също историята с Томи Тоуд.

— Харесва ли ти?

— Да, въодушевява ме. Но не е само това. Тя е нещо…, което ме кара да усещам, че животът продължава, винаги продължава, цикълът се подновява — не ти ли звучи налудничаво? — животът ще продължи и за нас, за всички нас, още дълго време.

— Да-а, мисля, че си права — каза той. — Освен ако не престанеш да си толкова енергична всеки път, когато се любим, защото иначе ще ме умориш за три месеца.

През октомври 1986 година, когато Крис навърши шест години, излезе петият роман на Лора, „Безкрайна река“ и постигна по-голям успех сред критиката и читателите от всички предишни заглавия. Редакторът и го беше предрекъл: „В него има целия хумор, цялото напрежение, цялата трагедия, цялата странна смесица на роман от Лора Шейн, но някак си не е толкова мрачен, колкото другите и това го прави особено привлекателен“.

От две години Лора и Дани водеха Крис поне за един уикенд месечно на планината Сан Бернардино, до езерото Ароухед и Биг Беър и през лятото, и през зимата, за да му покажат, че светът не се изчерпва с приятните, но съвсем градски и благоустроени околности на Ориндж Каунти. Понеже кариерата и все така процъфтяваше и инвестиционната стратегия на Дани имаше успех, а у Лора се беше появило желанието не само да усеща оптимизъм, но и да го изживява, те решиха, че е време да се поотпуснат и си купиха втора къща в планината.

Тя бе построена от камък и секвоя и се състоеше от единайсет стаи с имот на площ тридесет акра точно до щатско шосе 330, на няколко мили южно от Биг Беър. Всъщност беше по-скъпа от градския дом, където живееха през седмицата в Ориндж Парк Ейкърз. В имението растяха предимно хвойна и борове и най-близкият съсед беше далече от погледа. През първия уикенд в новото кътче, както правеха снежен човек, на края на гъстата гора само на двайсетина крачки от тях се появиха три елена и ги загледаха любопитно.

Крис се въодушеви от гледката на елените и когато вечерта го слагаха да спи, вече беше убеден, че е видял елените на Дядо Мраз. Той настояваше, че веселият старец идва след Коледа именно тук, а не както твърдеше легендата, на Северния полюс.

„Вятър и звезди“ се появи през октомври 1987 година и се оказа най-големият хит досега. Филмът по „Безкрайната река“ излезе по екраните около Деня на благодарността през същата година и застана начело на годишната филмова класация по касов сбор от премиерната седмица.

На осми януари 1988 година, петък, развълнувани от новината, че „Вятър и звезди“ се задържа за пета поредна седмица на първо място сред бестселърите на „Ню Йорк Таймз“, те тръгнаха към Биг Беър с колата следобед веднага след като Крис се върна от училище. Във вторник беше трийсет и третият рожден ден на Лора и те смятаха да го отпразнуват предварително — само тримата, горе в планината, където снегът щеше да е като глазура на торта, а вятърът щеше да пее за нея.

Елените вече бяха свикнали с тях и в събота сутринта се осмелиха да доближат къщата на пет-шест крачки. Но Крис беше седемгодишен и беше чул в училище слуха, че Дядо Мраз не съществува, затова не беше съвсем сигурен, дали са нещо повече от обикновени елени.

Уикендът беше прекрасен, може би най-хубавият им уикенд в планината, но се наложи да го съкратят. Отначало мислеха да тръгнат в шест часа в понеделник сутринта и да се върнат в Ориндж Каунти навреме, за да заведат Крис на училище. Но в късния неделен следобед се очерта неочаквано ранна буря и макар само на около час и половина път от меките температури по крайбрежието, те чуха прогнозата, че до сутринта снежната покривка ще достигне две стъпки. Не искаха да рискуват снегът да ги спре и Крис да пропусне деня в училище, което не беше изключено дори с техния „Блейзър“ с двойно предаване. Затвориха голямата къща от камък и секвоя и се отправиха на юг по щатско шосе 330 малко след четири часа. Южна Калифорния е едно от редките места по света, където за по-малко от два часа път с кола човек може да премине от зимен пейзаж към субтропични горещини и Лора винаги се радваше и възхищаваше на този преход. Тримата бяха облечени зимно — вълнени чорапи, ботуши, плътно бельо, дебели панталони, топли пуловери, скиорски якета, но след час и четвърт щяха да стигнат до по-мек климат, където не е необходимо да са толкова навлечени, а след два часа щяха да се разхождат по къси ръкави.

Лора шофираше, а Дани на предната седалка и Крис на задната играеха на думи. Играта бяха измислили сами, за да се забавляват по време на пътуванията. Снегът бързо затрупваше дори онези участъци от пътя, които бяха оградени от двете страни с дървета. На откритите места се носеха и въртяха милиони снежинки, понесени от капризните високопланински ветрове и от време на време почти закриваха пътя отпред. Лора караше предпазливо, без да се тревожи дали ще вземе двучасовото разстояние за три или четири часа — бяха тръгнали рано и имаха достатъчно време, цялото време на света.

Когато излезе от големия завой на няколко мили южно от къщата и стигна до дългия половин миля наклон, тя видя паркиран вдясно червен джип и мъж във флотски шинел по средата на пътя. Той слизаше по наклона и махаше с две ръце да ги спре. Наведен напред и втренчен през глухо чукащите чистачки на предното стъкло, Дани каза:

— Изглежда е закъсал и има нужда от помощ.

— Патрулът Пакард идва на помощ! — обади се Крис от задната седалка.

Лора намали скоростта, а човекът на пътя още по-отчаяно замаха да отбият вдясно.

Дани каза напрегнато:

— Има нещо особено в него…

Да, особено. Това беше нейният пазител. Видът му след толкова години порази и уплаши Лора.

10.

Тъкмо беше излязъл от откраднатия джип, когато Блейзърът зави в подножието на хълма. Той се затича към тях и видя, че Лорината кола запълзя, когато беше изминала една трета от пътя нагоре, но все още караше по средата и затова той замаха по-енергично да отбият вдясно, колкото е възможно по-встрани. Отначало Лора продължи да кара бавно напред, сякаш не беше сигурна дали е само шофьор или опасен тип, но когато доближи достатъчно, за да види лицето му и може би да го разпознае, тя незабавно се подчини. Даде газ и насочи „Блейзъра“ към разширението, само на няколко метра от джипа на Стефан. Той се обърна, хукна към нея и отвори с трясък вратата.

— Не зная дали да се стои край пътя е достатъчно. Слизайте, бързо нагоре по склона, хайде.

— Хей, чакай малко… — започна Дани.

— Прави, каквото ти казва! — изкрещя Лора. — Крис, хайде, излизай!

Стефан сграбчи Лора за ръката и и помогна да се измъкне от шофьорското място. Докато Дани и Крис също излизаха от „Блейзъра“, Стефан долови сред виещия вятър боботенето на мотор. Погледна към хълма и видя, че един голям пикап е превалил билото и тръгва към тях. Повлече Лора зад себе си и тичешком заобиколи „Блейзъра“ отпред.

— Нагоре по насипа, хайде — каза нейният пазител и почна да се изкачва по купчините сняг със заледена коричка, натрупани от снегорините пред близките дървета.

Лора погледна към шосето и видя камиона на четвърт миля от тях и само на стотина стъпки под билото, откъдето започваше дълъг, опасен наклон по хлъзгавия път. Ако не бяха спрели, ако пазителят и не ги беше задържал, щяха сега да се намират точно под билото, когато камионът се изплъзна от контрол и вече щяха да са блъснати.

Дани беше до нея и държеше здраво Крис на гърба си. Явно беше забелязал опасността. Шофьорът напълно беше изпуснал управлението и не беше изключено камионът да се хлъзне надолу и да удари джипа и „Блейзъра“. Помъкнал Крис, Дани се закатери по заснежения насип и изкрещя на Лора да побърза.

Тя се заизкачва като започна да дращи с ръце и да забива крака в снега. Ледената кора проникваше навътре, разделяше снега на буци, които се откъртваха. На няколко пъти Лора едва не падна на завоя под тях. Когато стигна до нейния пазител, Дани и Крис на петнайсетина стъпки над пътя на тясна, незаснежена скала близо до дърветата, стори и се, че се е катерила безкрайно дълги минути. Но всъщност страхът явно бе изкривил представата и за време, защото като погледна към шосето, видя, че камионът продължава да се хлъзга застрашително близо до тях и след едно пълно завъртане се обърна пак напряко.

Той напредваше във виелицата като в забавен кадър, като олицетворение на съдбата във формата на няколко тона стомана. Отзад в каросерията лежеше снегомобил, който очевидно не беше вързан с верига или прикрепен по някакъв друг начин — шофьорът глупаво бе решил, че инерцията ще го задържа на място. Но сега снегомобилът се блъскаше в страничните дъски на каросерията и в задната стена на кабината. При плъзгането през тази четвърт миля силните удари още повече дестабилизираха камиона. Изглеждаше, че силно наклоненият пикап в крайна сметка ще се претърколи вместо да се завърти още веднъж.

Лора видя как шофьорът се бори с волана и жената до него пищи и си помисли: „Божичко, горките хорица!“

Сякаш прочел мислите и, нейният пазител изкрещя, за да надвика вятъра:

— Пияни са и двамата и нямат вериги на гумите.

„Ако знаеш толкова много за тях“, помисли тя, „сигурно знаеш кои са, защо не ги спря, защо не спаси и тях?“

Със страхотен трясък предният край на камиона се вряза в едната страна на джипа и тъй като жената беше без предпазен колан, тя изхвърча през предното стъкло и увисна наполовина извън кабината.

— Крис! — изпищя Лора, но видя, че Дани вече е свалил момчето от гърба си и го притиска с извърната глава да не гледа катастрофата.

…Сблъскването не спря камиона — беше набрал голяма скорост и шосето беше прекалено хлъзгаво за гуми без вериги. Но страшният удар смени посоката на движение на камиона, той рязко се отклони към дясната страна на шофьора и се засили надолу по склона, а снегомобилът с трясък счупи задния капак, излетя във въздуха, стовари се върху паркирания „Блейзър“ и разби предното стъкло. Миг по-късно задната част на пикапа блъсна предницата на „Блейзъра“ толкова силно, че го изтласка далеч назад, въпреки здравата ръчна спирачка…

Макар да гледаше разрухата от безопасното възвишение, Лора стискаше ръката на Дани, ужасена от мисълта, че положително щяха да са ранени, а може би и убити, ако бяха потърсили спасение пред или зад „Блейзъра“.

… Пикапът отскочи от „Блейзъра“. Окървавената жена падна обратно в кабината. Вече по-бавно, но все още неуправляем, изпотрошеният камион се завъртя на триста и шейсет градуса в зловещо грациозен танц на смъртта, наклони се над платното, през заснежения насип, над разширението край пътя, над незаградения ръб, към нищото, надолу, вън от погледа, завинаги…

Ужасната гледка беше изчезнала, но Лора закри лице с ръцете си, може би с желанието да прогони мисловния образ на пикапа, понесъл хората в него надолу покрай скалистия, почти гол склон на пропастта на стотици и стотици стъпки дълбочина. Шофьорът и неговата спътничка щяха да са мъртви още преди да се сгромолясат на дъното. Дори през беснеещия вятър тя чу как камионът се блъсна в една издатина в скалата, после в друга. Но само след секунди шумът от страшното падане заглъхна и остана само лудият вой на бурята.

Слисани, те започнаха да се пързалят и пристъпват надолу към разширението на пътя по насипа между джипа и „Блейзъра“, където снегът беше осеян с парчета стъкло и метал. От „Блейзъра“ се издигаше пара, защото горещата течност от радиатора се стичаше върху замръзналата земя. Смачканата кола скърцаше под тежестта на падналия върху нея снегомобил.

Крис плачеше. Лора го докосна. Той се хвърли в ръцете и, тя го повдигна и притисна, а той захълца, заровил лице в рамото и. Дани изумено се обърна към техния спасител:

— Кой… кой за Бога сте вие?

Лора се загледа в пазителя си. Беше и трудно да възприеме, че той наистина е там. Не го беше виждала повече от двайсет години, откакто беше дванайсетгодишна, от деня на гробищата, когато го беше зърнала да наблюдава погребението на баща и от лавровата горичка. Не се беше вглеждала в него отблизо от около двайсет и пет години, от деня, когато той уби наркомана в бакалницата на баща и. Когато не се появи да я спаси от Глиста, когато я остави да се справя с това сама, тя изгуби вяра, а съмненията се засилиха, когато той не направи нищо, за да спаси Нина Докуайлър и Рути. След толкова много време, той се бе превърнал в сън, по-скоро мит, отколкото действителност. През последните няколко години изобщо не се беше сещала за него, беше изгубила вяра в него точно както Крис преставаше да вярва в Дядо Мраз. Все още пазеше бележката, която и бе оставил на бюрото след погребението на баща и, но отдавна си беше внушила, че тя е била написана не от вълшебен пазител, а може би от Кора или Том Ланс, приятелите на баща и. Сега той пак ги беше спасил като по чудо и Дани го заклеваше в Бога да каже кой е. На Лора не по-малко и се искаше да узнае това.

Най-странното беше, че той изглежда така, както в деня, когато беше застрелял наркомана. Съвсем същият. Беше го познала веднага, даже след толкова години, защото не беше остарял. Продължаваше да изглежда на възраст между тридесет и пет и четиридесет години. Беше невероятно, но годините не бяха оставили никаква следа, никаква бяла нишка в русата коса, никакви бръчки по лицето. В онзи проклет ден в бакалницата беше връстник на баща и, а сега като че ли беше от нейното поколение или много близо до него.

Преди мъжът да отговори на въпроса на Дани или да намери начин да избегне отговора, на хълма се появи кола и се насочи към тях. Беше „Понтиак“ нов модел с вериги на гумите, които свиреха по платното. Шофьорът явно забеляза повредите на джипа и „Блейзъра“ и пресните следи от падането на пикапа, които още не бяха заличени от вятъра и снега. Той намали скоростта, от това свиренето на гумите бързо премина в тракане. Пресече платното в южна посока. Вместо да завие към разширението и да излезе от движението, колата продължи на север в обратното платно и спря само на пет-шест метра от тях, близо до задната част на джипа. Когато блъсна вратата и излезе от „Понтиака“, шофьорът, висок мъж в тъмни дрехи държеше предмет, който Лора разпозна със закъснение — автомат. Нейният пазител каза:

— Кокошка.

Още докато изричаше името му, Кокошка откри огън.

Бяха минали над петнайсет години от войната във Виетнам, но Дани реагира с войнишки инстинкт. Щом куршумите рикошираха от червения джип пред тях и „Блейзъра“ отзад, Дани сграбчи Лора и я блъсна заедно с Крис на земята между двете коли.

Както падаше под линията на огъня, Лора забеляза, че Дани е ударен в гърба. Беше улучен най-малко веднъж, може би два пъти. Тя потръпна, сякаш ударите бяха поразили нея самата. Той падна върху предницата на „Блейзъра“ и се свлече на колене. Лора извика и протегна ръка към мъжа си, притиснала Крис с другата. Дани беше все още жив и както беше на колене залитна към нея. Лицето му беше бяло като падащия наоколо сняг. Лора изпита странното и ужасно чувство, че стои лице в лице с призрак, а не жив човек.

— Влез под джипа — каза Дани и отблъсна ръката и. Гласът му беше плътен и пресипнал, сякаш нещо се бе скъсало в гърлото: — Бързо!

Единият от куршумите го беше пронизал. Алена кръв изби отпред на синьото ватирано скиорско яке. Тя се поколеба, затова той пропълзя към нея на ръце и крака и я побутна към спрелия наблизо джип.

Още един откос автоматичен огън раздра мразовития въздух.

Несъмнено стрелящият щеше предпазливо да доближи джипа отпред и да ги избие, както се свиваха там. Но нямаше накъде да бягат. Ако тръгнеха по склона нагоре към дърветата, щеше да ги удари много преди да стигнат до прикритието на гората. Ако се насочеха през шосето, щеше да ги повали преди да се доберат до отсрещната страна, пък и там нямаше нищо друго, освен стръмната пропаст. Да се затичат нагоре значеше да се насочат към него. Да хукнат надолу по шосето значеше да отрият гърбовете си като лесни мишени. Автоматът тракаше. Прозорците се пръснаха. Куршумите пробиваха металната обвивка с рязък пукот.

Лора запълзя към предницата на джипа, повлякла Крис със себе си и видя пазителя си да се промъква в тясното пространство между колата и заснежения насип. Беше наведен над бронята, така че мъжът, когото бе нарекъл Кокошка, не го виждаше. Така уплашен, вече не изглеждаше вълшебен, приличаше не на ангел-пазител, а на обикновен човек. Всъщност той вече не беше и спасител, а пратеник на Смъртта, защото неговото присъствие тук беше привлякло убиеца.

По настояване на Дани тя отчаяно се мушна под джипа. Крис също се вмъкна. Той вече не плачеше, беше смел пред баща си, но не беше забелязал, че баща му е ранен, защото лицето му беше притиснато до гърдите на Лора в скиорското и яке. Очевидно беше безполезно да се пъхат под джипа, защото Кокошка така или иначе щеше да ги открие. Не можеш да е толкова глупав, че да не погледне под джипа, щом не можеше да ги открие никъде другаде, така че те само печелеха време, още някоя и друга минута живот.

Вече изцяло скрита под джипа и притиснала Крис, за да му осигури допълнителната, макар и минимална защита на тялото си, Лора чу Дани да и казва от предната част на колата:

— Обичам те.

Прониза я нетърпима болка, защото разбра, че тези две кратки думи означават също „сбогом“.

Стефан се промъкваше между джипа и мръсните купчини сняг край пътя. Пространството беше тясно, не му беше стигнало да излезе през вратата на шофьора при паркирането, но достатъчно да се провре към задната броня, където Кокошка не го очакваше да се появи и оттам можеше да отправи един хубав изстрел преди Кокошка да се обърне и да го покоси с автомата.

Кокошка. Най-голямата изненада в живота му беше, когато Кокошка слезе от онзи „Понтиак“. Това означаваше, че в института знаят за измяната му. Значи знаеха също, че застава между Лора и нейната истинска съдба. Кокошка беше минал по Пътя на светкавицата, за да премахне предателя, а явно и Лора.

Сега с наведена глава Стефан упорито си пробиваше път между джипа и насипа. Автоматът продължаваше да трещи и прозорците се трошеха под него. Снегът върху насипа зад гърба му беше замръзнал на много места и болезнено се забиваше в него. Той понасяше болката, притискаше се здраво, ледът се трошеше и снегът поддаваше, колкото да мине напред. В тясното пространство нахлуваше вятър и виеше между метала и снега. Стори му се, че не е сам, че го придружаваше някакво невидимо същество, което му се надсмива в лицето.

Беше видял Лора и Крис да се вмъкват под джипа, но знаеше, че там ще са в безопасност най-много още една минута. Когато Кокошка мине пред джипа и не ги намери, ще погледне под колата, ще се сниши, ще открие огън и ще ги разкъса на парченца в прикритието.

Ами Дани? Беше толкова едър, с широк гръден кош, прекалено едър, за да се мушне бързо под джипа. Освен това беше прострелян — сигурно беше вцепенен от болка, а и не беше от типа хора, които се крият от опасностите, дори от такава опасност.

Най-после Стефан стигна до задната броня. Предпазливо се огледа и видя, че „Понтиакът“ е паркиран на две-три крачки на платното в южна посока, вратата откъм шофьора беше отворена, двигателят работеше. Кокошка го нямаше. С „Валтера ППК/С 380“ в ръка Стефан се дръпна от насипа, заобиколи джипа, приклекна и надзърна иззад другата задна броня.

Кокошка беше по средата на шосето и вървеше към предницата на джипа, където смяташе, че са се скрили всички. Оръжието му беше марка „Узи“ с удължен пълнител, избран специално за мисията, за да не изглежда като анахронизъм. Когато стигна до мястото между джипа и „Блейзъра“, Кокошка пак откри огън като движеше автомата отляво надясно. Куршумите стържеха по метала, пукаха гумите и отскачаха по платното. Стефан стреля срещу Кокошка, но не улучи.

Изведнъж Дани Пакард смело се хвърли към Кокошка от скривалището си до решетката на джипа. Беше толкова ниска, че сигурно беше лежал притиснат до земята, под линията на пороя куршуми от последния откос. Беше ранен още от първите изстрели, но беше все още подвижен и силен. За миг изглеждаше, че ще успее да достигне убиеца и да го обезвреди. Кокошка движеше автомата отляво надясно и вече се отклоняваше от целта, когато видя Дани да връхлита върху него. Трябваше да се извърне и да промени посоката на стрелбата. Ако беше на няколко стъпки по-близо до джипа вместо до средата на шосето, нямаше да успее да спре Дани навреме.

— Дани, не! — изкрещя Стефан и стреля три пъти срещу Кокошка, въпреки че Пакард се приближаваше към него.

Но Кокошка благоразумно не скъси разстоянието и обърна смъртоносното дуло право срещу Дани, докато още ги деляха три-четири стъпки. Няколко куршума отблъснаха Дани назад.

За Стефан не беше никакво утешение, че макар и Дани да беше прострелян, Кокошка също беше улучен от „Валтера“ на две места в лявото бедро и лявото рамо. Кокошка беше повален. При падането изтърва автомата, който се завъртя на шосето. Лора пищеше под джипа. Стефан излезе от прикритието на бронята и се затича към Кокошка, който сега лежеше само на двайсетина стъпки по-надолу, близо до „Блейзъра“. Подхлъзна се по заснежения път и едва запази равновесие.

Въпреки че беше тежко ранен, несъмнено в шоково състояние, Кокошка го видя да се приближава. Той се претъркули към автомата, който се беше плъзнал до задната гума на „Блейзъра“.

Стефан стреля три пъти тичешком, но не беше достатъчно стабилен, за да се прицели добре, а Кокошка се търкаляше настрани, така че той не успя да улучи мръсника. Стефан пак се подхлъзна и падна на коляно по средата на шосето. Болката от удара го прониза от бедрото до хълбока. Кокошка достигна автомата с търкаляне.

Стефан съобрази, че няма да успее навреме да стигне до него, коленичи и вдигна „Валтера“ с две ръце. Беше на около двайсет стъпки от Кокошка, не беше далече. Но дори добър стрелец може да не улучи от такова разстояние, ако условията са лоши, а те наистина бяха ужасни: състоянието на паника, неподходящ ъгъл за стрелба, бурен вятър, който можеше да отклони куршума.

Проснат на земята по-надолу по склона, Кокошка откри огън щом докопа автомата, още преди да се прицели добре. Затова първите двайсет куршума минаха под „Блейзъра“ и спукаха предните гуми.

Докато Кокошка обръщаше оръжието към него, Стефан с особено внимание се съсредоточи върху последните три куршума. Въпреки вятъра и ъгъла на стрелба, трябваше да ги използва както трябва, защото, ако пропуснеше, нямаше да има време за презареждане. Първият изстрел на „Валтера“ не улучи.

Кокошка продължи да се прицелва и джипът вече попадна в обсега на огъня. Лора и Крис бяха под джипа, Кокошка стреляше легнал, така че няколко изстрела неизбежно бяха попаднали под колата.

Стефан стреля още веднъж. Куршумът попадна в горната част на тялото на Кокошка и автоматът замлъкна. Следващият и последен изстрел на Стефан улучи Кокошка в главата. Свърши се.

Изпод джипа Лора видя невероятно смелата постъпка на Дани, видя го да пада отново, да се просва неподвижен по гръб и разбра, че е мъртъв, този път всичко беше безвъзвратно. Разтърси я страшна мъка като ослепителен взрив и си представи едно бъдеще без Дани. Видението беше толкова зловещо осветено и чудовищно силно, че тя едва не припадна.

После помисли за Крис, който беше жив и се притискаше към нея. Тя пропъди мъката като знаеше, че пак ще се върне към нея, ако оцелее. Сега беше важно да запази живота на Крис и по възможност да го защити от вида на надупчения от куршуми труп на баща му.

Тялото на Дани закриваше част от гледката, но Лора забеляза, че Кокошка е улучен от куршумите. Видя как нейният пазител приближава до падналия и за миг и се стори, че най-лошото е отминало. После пазителят и се подхлъзна и падна на коляно, а Кокошка се претърколи към изпуснатия по-рано автомат. Още стрелба. Много изстрели за няколко секунди. Чу няколко куршума да минават под джипа страшно близо. Оловото профучаваше във въздуха със смъртоносно свистене, което и се струваше най-силният звук на света. Тишината веднага след огъня беше пълна. Отначало не чуваше тихите ридания на сина си, но постепенно тези звуци я подлудиха.

Лора видя, че пазителят и е жив и част от нея почувства облекчение, но друга част изпита ирационален гняв, че той е оцелял, защото беше довлякъл Кокошка след себе си, а Кокошка уби Дани. От друга страна Дани и тя, и Крис щяха така или иначе със сигурност да умрат при катастрофата с камиона, ако нейният пазител не се беше появил. Кой по дяволите беше той? Откъде идваше? Защо толкова се интересуваше от нея? Тя беше уплашена, ядосана, изумена, с наранена душа и много объркана.

Нейният пазител с явна болка се надигна и закуцука към Кокошка. Лора се извърна, за да наблюдава пряко склона точно край неподвижната глава на Дани. Не виждаше какво прави пазителят и, но като че ли разкъсваше дрехите на Кокошка. След малко той се изкачи обратно по хълма. Носеше нещо, което беше взел от трупа. Когато стигна до джипа, той се наведе и я погледна:

— Излизай. Свърши се.

Лицето му беше бледо, сякаш за последните няколко минути беше остарял с няколко от пропуснатите двайсет и пет години. Той се изкашля и с очевидно искрена, дълбока мъка в гласа каза:

— Съжалявам, Лора, наистина страшно съжалявам.

Тя се преобърна по корем към задната част на джипа и си удари главата отдолу. Дръпна Крис и го накара да върви с нея, защото при опит да изпълзят отпред момчето можеше да види баща си. Нейният пазител ги издърпа навън. Лора се облегна на задната броня и прегърна Крис. Треперещото момче проплака:

— Искам татко. „И аз го искам“, помисли Лора, „О, детенце, и аз го искам, толкова го искам, единственото, което искам на този свят, е твоят татко!“.

Виелицата вилнееше с пълна сила и с могъщ напор засмукваше сняг от небето. Следобедът угасваше: светлината помръкваше и целият навъсен, сив ден отстъпваше пред странния фосфоресциращ мрак на снежната нощ.

В такова време малцина биха се наели да пътуват, но Стефан беше сигурен, че скоро някой ще дойде насам. Бяха изминали не повече от десетина минути, откакто спря „Блейзъра“ на Лора, но дори на това второстепенно шосе, дори при буря паузата в движението по пътя не можеше да продължи по-дълго. Трябваше да говори с нея и да си тръгне преди да се заплете в последиците от кървавата схватка.

Стефан приклекна пред нея и разплаканото момче зад джипа и каза:

— Лора, трябва да се махам оттук, но ще се върна скоро, само след няколко дни…

— Кой си ти? — настоя тя гневно.

— Сега нямаме време.

— Искам да знам, по дяволите. Имам право да зная.

— Да, имаш и ще ти кажа след няколко дни. Но сега трябва да уточним твоята версия, както тогава в бакалницата. Помниш ли?

— Върви по дяволите.

Той продължи, без да трепне:

— За твое добро е, Лора. Не можеш да разкажеш истината на властите, защото ще звучи неправдоподобно, нали? Ще си помислят, че съчиняваш. Особено като ме видиш как си отивам… е, ако им разкажеше как съм си тръгнал, ще решат, че си или съучастничка на убиец, или побъркана.

Лора го изгледа яростно и не каза нищо. Той не я обвиняваше, че му е разгневена. Може би дори и се искаше да е мъртъв, но и това беше разбираемо. Единствените чувства, които тя будеше у него, бяха любов, състрадание и дълбоко уважение. Той каза:

— Ще им обясниш, че когато ти и Дани сте взели завоя долу и сте почнали изкачването, на пътя е имало три коли — джипът, паркиран тук край насипа, „Понтиакът“ в обратното платно, както и сега и още една кола, спряла на платното в северна посока. Имало е… четирима мъже, двама от тях въоръжени. Изглеждало е, че са принудили джипа да се отклони. Просто сте минали в неподходящ момент, нищо повече. Заплашили са ви с автомат, накарали са ви да спрете и тримата да слезете от колата. По едно време си чула разговор за кокаин… нещо за наркотици, не знаеш в каква връзка, но са се карали за наркотици и според тебе са следили мъжа в джипа…

— Търговци на наркотици тук, на това никакво място? — остро възрази Лора.

Тук някъде може да има лаборатория за преработка… да речем някаква колиба в гората. Слушай, ако версията ти звучи поне малко разумно, ще ти повярват. Истинската история звучи съвсем абсурдно, не можеш за разчиташ на нея. Значи им казваш, че Робъртсънови са се появили отгоре на хълма с пикапа — разбира се, не им знаеш името — пътят е бил блокиран от колите, натиснали са спирачките, пикапът започнал да се пързаля…

— Говориш с акцент — прекъсна го тя ядосано. — Лек, но доловим. Откъде си?

— Ще ти разкажа всичко след няколко дни — отговори той нетърпеливо като оглеждаше нагоре-надолу заснежения път. — Наистина ще ти разкажа, но ти трябва да ми обещаеш, че ще използващ тази измислица, ще я украсиш колкото можеш и няма да им казваш истината.

— Нямам друг избор, нали?

— Не — каза той, облекчен, че тя е проумяла положението си.

Лора прегърна сина си и не каза нищо.

Стефан вече усещаше възвърналата се болка в почти измръзналите крака. Разгорещеното действие беше отминало и сега го разтърсваха студени тръпки. Подаде и колана, който беше свалил от Кокошка.

— Пъхни го под якето. Не го показвай на никого. Като се върнеш в къщи, скрий го някъде.

— Какво е това?

— После. Ще се опитам да се върна след няколко часа. Само след няколко часа. Сега само ми обещай, че ще го скриеш. Не любопитствай, не си го слагай и, за Бога, не натискай жълтото копче.

— Защо?

— Защото няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе.

Лора объркано примигна:

— Да ме отнесе?

— Ще ти, обясня, но не сега.

— Защо не го вземеш със себе си каквото и да е то?

— Два колана, едно тяло — това е аномалия, ще предизвика някакви смущения в силовото поле и един господ знае къде може да се озова или в какво състояние.

— Не разбирам. За какво говориш?

— Не сега. Но, Лора, ако по някаква причина не мога да се върна, най-добре е да вземеш предпазни мерки.

— Какви предпазни мерки?

— Да се въоръжиш. Да се подготвиш. Няма причини да те преследват, ако хванат мене, но все пак биха могли. Само за да ми натрият носа, да ме унижат. Те живеят от отмъщението. И ако дойдат за тебе… ще са цяла група, добре въоръжени.

— Кои по дяволите са те?

Без да отговори, той стана като присви очи от болката в дясното коляно. Отстъпи назад и хвърли последен, продължителен поглед към Лора. После се обърна и я остави на пътя, в студа и снега, облегната на изпотрошения и надупчен от куршуми джип, с ужасеното дете и мъртвия съпруг. Той бавно излезе по средата на шосето, където изглеждаше, че светлината на навявания сняг по платното е повече от небесната. Лора го повика, но той не и обърна внимание.

Пъхна празния пистолет в кобура под палтото. Бръкна под ризата, напипа жълтото копче на собствения си пътен колан и се поколеба.

Бяха изпратили Кокошка да го спре. Сега щяха да очакват с нетърпение в института, за да научат резултата. Щяха да го арестуват при пристигането. Може би никога вече нямаше да има възможност да мине по Пътя на светкавицата и да се върне при нея, както беше обещал. Изкушението да остане беше много голямо.

Но ако останеше, щяха просто да пратят някого да го убие и щеше да прекара остатъка от живота си в безкрайни бягства от убийците и в същото време да наблюдава как светът около него се променя по непоносимо ужасен начин. От друга страна, ако се върнеше все още съществуваше минимален шанс, че ще успее да разруши института. Докато Пенловски и останалите очевидно знаеха всичко за намесата му в естествения ход на събитията в живота на тази жена, но може би не знаеха, че е поставил взрив на тавана и в мазето на института. В такъв случай, ако му се отдадеше възможност да влезе в кабинета си само за миг, щеше да завърти скрития ключ и да прати института и всичките му архиви по дяволите, където им беше мястото. По-вероятно беше обаче да са намерили взривните материали и да са ги махнали. Но докато съществуваше и най-малката възможност да сложи завинаги край на проекта и да затвори Пътя на светкавицата, беше морално задължен да се върне в института, дори и това да означаваше, че никога вече няма да види Лора.

Със свечеряването бурята сякаш придоби нова сила. По планинския склон над шосето вятърът бучеше и виеше в огромните борове. Клоните пращяха зловещо като че ли някакъв многокрак гигант стъпваше тежко надолу. Снежинките бяха станали дребни и сухи, почти като парченца лед и сякаш стържеха и оглаждаха света, както шкурката заглажда дървото, докато изчезнат всички върхове и падини и остане само безлична, фино полирана равнина, докъдето стига погледа.

С ръка все още под палтото и ризата Стефан натисна жълтото копче три пъти поред с голяма скорост, за да задейства устройството и със съжаление и страх се върна в собственото време.

Притиснала Крис, чиито ридания бяха затихнали, Лора седеше на земята зад джипа и наблюдаваше как нейният пазител върви през падащия косо сняг покрай „Понтиака“ на Кокошка.

Той спря по средата на шосето, постоя дълго с гръб към нея и после се случи нещо невероятно. Първо въздухът натежа — Лора усети особен натиск, сякаш земната атмосфера се сви в космически катаклизъм и изведнъж стана трудно да се диша. Във въздуха се разнесе необичайна миризма — непривична, но позната. След няколко секунди се сети, че мирише на прегрети проводници и изгорял изолатор, точно както в кухнята преди няколко седмици, когато щепселът на тостера направи късо съединение. Задушливата миризма се смеси с острия, но не неприятен дъх на озон, който изпълва въздуха по време на силна гръмотевична буря. Натискът се засилваше, докато накрая тя не се почувства прикована към земята, въздухът затрептя и заструи като вода. Със звук, подобен на изхвръкване на тапа от огромна бутилка, нейният пазител изчезна от сиво пурпурния зимен здрач. Едновременно с пукота се чу силно изсвистяване на вятър, като че ли огромни въздушни маси се преместваха да запълнят някаква празнина. За миг и се стори, че се намира във вакуум и остана без дъх. После смазващата тежест изчезна, въздухът замириса само на сняг и борове и всичко стана нормално както преди. Разбира се, с изключение на това, че след всичко преживяно нещата никога повече нямаше да бъдат пак нормални за нея.

Притъмня. Тази нощ без Дани беше най-черната в живота и. Една-единствена светлинка сочеше пътя на борбата и към далечната надежда за щастие: Крис. Той беше последната искрица в мрака на нейния живот.

После на билото на хълма се появи кола. Фаровете прорязваха тъмнината и гъстия сняг.

Лора с усилие се изправи и изведе Крис на средата на пътя. Замаха за помощ. Когато слизащата кола забави скоростта, тя изведнъж се уплаши да не би от нея да излезе друг мъж с автомат и да открие огън. Никога вече нямаше да се чувства сигурна.

1.

На тринадесети август 1988 година, събота, седем месеца след като Дани беше застрелян, Телма Акерсън дойде да постои четири дена в планинската къща.

Лора беше в задния двор и се упражняваше в стрелба с мишена с револвер „Смит и Уесън 38“, модел „Чийфс спешъл“. Тъкмо беше заредила, беше наместила барабана и се канеше да си сложи противошумовия шлем, когато чу приближаването на кола по дългата чакълена алея от щатското шосе. Вдигна от земята бинокъла и се вгледа, за да се увери, че не идва нежелан посетител. Видя зад волана Телма, остави бинокъла и продължи да стреля по мишената — силует на човешка глава и торс, подпрян на предпазна стена от бали сено. Седнал на тревата встрани, Крис извади шест патрона от кутията и се приготви да и ги подаде след като изпразни пълнителя.

Денят беше горещ, ясен и сух. Стотици диви цветя бяха избуяли по края на двора, където свършваше окосената морава и започваха плевелите и диворастящата трева близо до гората. Малко преди това наоколо играеха катерички и пееха птички, но стрелбата временно ги беше прогонила.

Можеше да се очаква, че Лора ще свърже планинската къща със смъртта на Дани и ще я продаде. Но вместо това тя продаде преди четири месеца къщата в Ориндж Каунти и се премести с Крис в планината Сан Бернандино.

Вярваше, че това, което им се случи през януари на щатско шосе 330, е могло да стане навсякъде. Вината не беше в мястото. Виновна бе съдбата, загадъчните сили в нейния необяснимо объркан живот. Интуитивно долавяше, че ако нейният пазител не се беше намесил да я спаси на заснежения път, щеше да влезе в живота другаде, в друг критичен момент. И там Кокошка пак щеше да се появи с автомата и щяха да последват същите кървави, трагични събития.

Другият им дом беше свързан с повече спомени за Дани, отколкото къщата от камък и секвоя южно от Биг Беър. Лора по-лесно се справяше с мъката в планината, отколкото в Ориндж Парк Ейкърз.

Освен това, колкото и да беше чудно, планината и се струваше много по-безопасна. В гъсто населените предградия на Ориндж Каунти, където по улиците и магистралите щъкаха над два милиона души, врагът щеше да остане незабелязан в тълпата, докато не започнеше да действа. В планината обаче непознатите веднага си личаха, толкова повече около усамотена къща: сред тридесетакров имот.

Не беше забравила предупреждението на своя пазител: „Да се въоръжиш. Да се подготвиш. И ако дойдат за тебе… ще са цяла група…“.

Лора даде последния изстрел и дръпна шлемофона. Крис и подаде още шест патрона. Той също извади тампоните от ушите и се затича към мишената да провери точността на попаденията.

Предпазната стена беше направена от бали сено с височина седем стъпки и дебелина четири стъпки. Беше четиринайсет стъпки дълга. Зад нея се простираха обширни борови гори и стопанството, така че едва ли беше необходима чак такава преграда, но Лора не искаше да застреля никого. Поне непредумишлено.

Крис постави нова мишена и се върна при Лора със старата.

— Четири попадения от шест изстрела, мамо. Две смъртоносни и две сериозни наранявания, но май че биеш малко наляво.

— Чакай да видя мога ли да се поправя.

— Просто си уморена, това е всичко — каза Крис.

Тревата около нея беше осеяна с над сто и петдесет празни гилзи. Китките, ръцете, раменете и вратът започваха да я болят от многобройните откати, но и се искаше да изстреля още един пълнител преди да приключи за деня. Зад нея, близо до къщата, се блъсна вратата на колата на Телма. Крис пак си запуши ушите и взе бинокъла, за да следи попаденията на майка си.

Тъга обзе Лора, когато се спря да погледне момчето, не само защото растеше без баща, но и защото изглеждаше крайно несправедливо едно дете два месеца преди осмия си рожден ден вече да знае колко е опасен животът и да му се налага да живее в постоянен страх от насилие. Тя се стараеше да му осигури колкото е възможно повече развлечения — още се забавляваха с фантазиите за Томи Тоуд, въпреки че Крис вече не вярваше в неговото съществуване, с голяма библиотека детска класика Лора му показваше удоволствието и откъсването от действителността, предлагани от книгите, постара се да превърне в игра даже стрелбата и по такъв начин да отклони вниманието от ужасяващата необходимост да се научат да се защитават. Все пак засега в живота им преобладаваха загубата, опасността и страхът от неизвестното. Тази действителност не можеше да се скрие от момчето и не можеше да не окаже дълбоко и трайно влияние върху него. Крис свали бинокъла и я погледна да разбере защо не стреля. Тя му се усмихна. Той също и се усмихна. Усмивката му беше толкова нежна, че и разкъса сърцето.

Лора се обърна към мишената, вдигна пистолета, стисна го с две ръце и изстреля първия куршум от новия пълнител.

Вече беше изстреляла четири куршума, когато Телма се изправи до нея. Беше запушила ушите си с пръсти, затворила очи и се мръщеше.

Лора стреля още два пъти и махна противошумовия шлем. Крис донесе мишената. Тътенът от гърмежите още ечеше в планината, когато тя се обърна към Телма и я прегърна.

— Какви са тия пистолетни истории? — попита Телма. — Да не се каниш да пишеш нов сценарий за Клинт Истууд? А, не, сетих се нещо още по-добро — напиши женска роля, подобна на неговите — „Мръсната Хариет“. А проститутката ще изиграя аз — груба, студена, с ехидна усмивка, от която Богарт ще се побърка.

— Ще те имам предвид за ролята — каза Лора, — но ми се ще да видя Клинт да я изпълнява, докаран в женски дрехи.

— Хей, ти още имаш чувство за хумор, Шейн.

— Защо пък да нямам?

Телма се намръщи:

— Не знаех какво да си мисля като те видях с патлака. Видя ми се зла като змия с прогнил отровен зъб.

— Самозащита — обясни Лора. — Всяко добро момиче трябва да се научи.

— Гърмеше като професионалист.

Телма забеляза лъскавите гилзи в тревата:

— И колко често се занимаваш така?

— Три пъти седмично по един-два часа.

Крис се върна с мишената.

— Здравей, лельо Телма. Мамо, този път четири от шестте са смъртоносни, едно тежко нараняване и един встрани.

— Смъртоносни? — зачуди се Телма.

— Пак бия наляво, не мислиш ли? — Лора попита момчето.

Той и показа мишената:

— Не толкова, колкото миналия път.

Телма се обади:

— Ей, Кристофър Робин, за мене само едно „здравей, лельо Телма“, така ли?

Крис сложи мишената върху купа с останалите, отиде до Телма, прегърна я здраво и я целуна. Забеляза, че вече не е в стил пънк и попита:

— Ау-у, какво става с тебе, лельо Телма? Изглеждаш нормална.

— Изглеждам нормална? Това какво е — комплимент или обида? Само запомни, миличък, че старата леля Телма дори когато изглежда нормална, всъщност не е такава. Тя е гений на комедията, зашеметяващо остроумна, легенда според собствения и дневник. Както и да е, реших, че с пънка е свършено. Включиха Телма в прибирането на празните гилзи.

— Мама е страхотен стрелец — обяви Крис с гордост.

— Как няма да е след толкова тренировки? Тук има достатъчно метал да се направят топки за цяла армия амазонки.

Крис се обърна към майка си:

— Какво значи това?

— Питай ме пак след десет години — отговори Лора.

Когато влязоха в къщата, Лора заключи кухненската врата. С две резета. Пусна щорите, така че да не се вижда нищо отвън.

Телма наблюдаваше ритуала с интерес, но не каза нищо.

Крис сложи на видеото в дневната „Похитителите на изчезналия кивот“ и се намести пред екрана с пакет солени пуканки и кока-кола. Лора и Телма седнаха в кухнята на кафе, докато Лора разглобяваше и чистеше револвера. Кухнята беше голяма, но уютна — с много тъмен дъб, две тухлени стени, меден капак на печката, медни съдове на куки и тъмносин теракотен под. В такива кухни семействата от телевизионните сериали решаваха глупавите си кризи и стигаха до мъгляво трансцендентално просветляване в душата веднъж седмично за тридесет минути, без да се броят рекламите. Дори на Лора и се струваше не особено подходящо място за почистване на оръжие, предназначено главно да убива други човешки същества.

— Наистина ли те е страх? — попита Телма.

— Много.

— Но Дани беше убит, защото имахте лошия късмет да се озовете право в центъра на някаква сделка с наркотици. Тези хора отдавна ги няма, нали?

— Може би не.

— Е, ако са се страхували, че можеш да ги разпознаеш, щяха да те намерят много отдавна.

— Не разчитам на шанса.

— Трябва да се отпуснеш, миличка. Не бива да прекарваш остатъка от живота си в очакване някой да ти изскочи от храстите. Добре, можеш да държиш пистолет в къщата. Това вероятно е разумно. Но няма ли изобщо да се върнеш в света? Не можеш да мъкнеш пистолет със себе си навсякъде, където ходиш.

— Мога. Имам разрешително.

— Разрешително да мъкнеш това оръдие?

— Нося го винаги в чантата си.

— Господи, как се сдоби с разрешително?

— Мъжът ми е убит при неизяснени обстоятелства от неизвестни лица. Убийците се опитаха да застрелят сина ми и мене и все още са на свобода. Отгоре на всичко аз съм богата и сравнително известна жена. Би било странно да не получа разрешително.

Телма помълча известно време, пиеше кафе и гледаше как Лора чисти револвера. Накрая каза:

— Малко е нереално, Шейн, че го приемаш толкова навътре, толкова сериозно. Искам да кажа, че изминаха седем месеца, откакто… Дани загина. Но ти си толкова настръхнала като че ли са стреляли по тебе вчера. Не можеш да поддържаш такова напрежение, готовност или както го наричаш. Така ще полудееш. Ще те хване параноя. Трябва да разбереш, че не можеш да си нащрек всеки миг до края на живота.

— Мога, щом се налага.

— А, така ли? Ами в момента? Револверът ти е разглобен. Какво ще стане, ако някой груб варварин с татуиран език започне да рита кухненската врата?

Столовете в кухнята бяха на гумени колелца и като се отблъсна рязко от масата, Лора за миг се озова пред шкафа до хладилника. Отвори едно чекмедже и измъкна друг револвер от същата марка. Телма попита:

— Е, какво, да не сме седнали в арсенал? Лора върна втория револвер в чекмеджето.

— Хайде, ела да ти покажа. Телма я последва в килера. На вратата висеше полуавтоматичен картечен пистолет „Узи“.

— Не е ли това автомат? Законно ли е да го държиш в къщи?

— С разрешение на федералните власти се продава в магазините за оръжие, но само полуавтоматичен. Незаконно е да се приспособява за напълно автоматична стрелба.

Телма я загледа, после въздъхна:

— Този приспособен ли е?

— Да. Напълно автоматичен. Но го купих в този вид от търговец на черно, не от магазин.

— Всичко това е нереално, Шейн. Наистина.

Лора заведе Телма в трапезарията и показа револвер, прикрепен отдолу на бюфета. В дневната четвърти револвер беше закачен под масичката до един от диваните. Втори автомат „Узи“ висеше зад вратата на антрето. Имаше револвери, скрити в чекмеджето на бюрото в кабинета, в работната стая на горния етаж, в голямата баня и в нощното шкафче в нейната спалня. Последен беше третият „Узи“ в голямата спалня. Забила поглед в автомата, който Лора измъкна изпод леглото, Телма каза:

— Все по-нереално. Ако не те познавах, Шейн, щях да си помисля, че си полудяла, че си се вманиачила на тема оръжие. Но като те познавам, ако наистина си толкова уплашена, трябва да има някаква причина. А Крис как се чувства сред всички тези оръжия?

— Знае, че не трябва да ги пипа и съм сигурна, че може да му се вярва. Повечето швейцарски семейства имат свой представител в доброволната полиция, почти всеки швейцарец е готов да отбранява страната си — знаеш ли това, — оръжие има почти във всяка къща, но там има най-малко непредумишлени убийства в света. Защото оръжието е начин на живот. Децата се приучават да го уважават от ранна възраст. Няма проблеми с Крис. Лора върна автомата под леглото и Телма попита:

— Как успя, по дяволите, да намериш търговец на черно?

— Аз съм богата, не забравяй.

— И парите могат да купят всичко? Добре, може да е така. Но хайде кажи как момиче като тебе успява да се свърже с търговци на оръжие? Предполагам, че те не се рекламират в обявите за автоматични перални?

— Проучила съм основата на няколко заплетени романа, Телма. Научих се да намирам всичко и всички, от които имам нужда.

Телма мълчеше, докато се връщаха в кухнята. От дневната долиташе героичната музика, която съпровожда всички подвизи на Индиана Джоунз. Лора седна на масата и продължи да чисти револвера, а Телма наля кафе на двете.

— Да си говорим направо, миличка. Ако наистина има някаква заплаха, която да оправдава цялото това въоръжаване, тя е толкова голяма, че не можеш да се справиш сама. Защо не опиташ с телохранители?

— Нямам доверие на никого. С изключение на теб и Крис, разбира се. И на бащата на Дани, но той е във Флорида.

— Но ти не можеш да продължаваш все така, сама, настръхнала…

Както чистеше дулото на револвера с протривател, Лора отбеляза:

— Да, страх ме е, но мисълта, че съм подготвена, ми вдъхва увереност. Цял живот аз оставам, а ми отнемат хората, които обичам. И аз само търпя, не правя нищо. Обаче край на това. Отсега нататък ще се боря. Ако някой поиска да ми отнеме Крис, ще трябва да мине през мене, за да стигне до него, ще воювам.

— Лора, знам какво преживяваш. Послушай ме, нека ти направя психоанализа — казвам ти, че не толкова реагираш на някаква истинска заплаха, колкото реагираш на чувството за безпомощност пред лицето на съдбата. Не можеш да измениш провидението, миличка. Не можеш да играеш на покер с Господа и да се надяваш, че ще спечелиш само защото носиш пистолет в чантата. Искам да кажа, че Дани, разбира се, стана жертва на насилие и вероятно би могло да се твърди, че Нина Докуайлър е щяла да оцелее, ако някой беше застрелял Глиста още първия път, когато си го заслужи, но това са единствените случаи с любими за тебе хора, чиито живот би могъл да бъде спасен с оръжие. Майка ти е умряла при раждане. Баща ти почина от сърце. Загубихме Рути при пожар. Чудесно е да се научиш да се защитаваш с оръжие, но трябва да гледаш по-нашироко, да проявяваш чувството си за хумор при мисълта колко е уязвим човешкия род. Иначе ще завършиш в едно от онези заведения, където хората разговарят с пънове и си чоплят пъпа. Ами ако Крис се разболее от рак, да не дава Господ? Готова си да унищожиш всеки, който го докосне, но не можеш да застреляш рака. Страхувам се, че с цялата си мания да го защитиш, ще рухнеш, ако се случи нещо такова, нещо, с което не можеш да се справиш, с което никой не може да се справи. Тревожа се за тебе, миличка.

Лора кимна, обзета от топло чувство към приятелката си:

— Зная, Телма. Можеш да се успокоиш. Трийсет и три години само търпях — сега се мъча да се боря докрай. Ако аз или Крис се разболеем от рак, ще платя на най-известните специалисти, ще потърся най-доброто лечение. Но ако всичко това се провали, ако например Крис умре от рак, аз ще приема поражението. Борбата не изключва търпеливостта. Аз мога да се боря, но ако не успея, мога да го понеса.

Телма дълго я гледа през масата. После кимна:

— Ето това се надявах да чуя. Добре. Край на разговора. Сменяме темата. Кога смяташ да си купиш танк, Шейн?

— Ще го получа в понеделник.

— Картечници, гранати, базуки?

— Във вторник. Какво стана с филма с Еди Мърфи?

— Сключихме сделката преди два дни — отговори Телма.

— Наистина? Моята Телма ще играе с Еди Мърфи?

— Твоята Телма ще се появи във филм на Еди Мърфи. Не мисля, че вече съм станала звезда.

— Имаше незначителна роля в онзи филм със Стив Мартин, малко по-голяма във филма с Чеви Чеиз. А ролята ти е втора по значение, нали? Ами колко пъти досега си водила вечерното предаване? Осем пъти. Нека да не се лъжем, ти си звезда.

— От малка величина вероятно. Не е ли странно, Шейн? И двете почваме от нулата, от Макилрой и стигаме до върха. Какво ще кажеш?

— Не е толкова странно — каза Лора. — Трудностите каляват човека, а калените успяват. И оцеляват.

2.

Стефан напусна снежната нощ в планината Сан Бернардино и миг по-късно се озова до вратата на другия край на Пътя на светкавицата. Входът приличаше на голямо буре като популярните конструкции на лунапарковете, само че вътрешната повърхност беше от силно излъскана мед, а не дървена и не се въртеше под краката. Преддверието беше осем стъпки в диаметър и дванадесет стъпки дълго. Бързо излезе оттам в основната лаборатория на института на приземния етаж, където беше убеден, че го чакат въоръжени хора. Лабораторията беше пуста.

Той постоя за миг изумен, още със сняг по шинела и се огледа с недоумение. Покрай три от стените от пода до тавана на залата с размери тридесет на четиридесет стъпки бръмчаха и щракаха машини без оператор. Повечето лампи по тавана бяха угасени и залата беше приглушено, призрачно осветена. Апаратурата поддържаше вратата и имаше десетки циферблати и измервателни уреди, които светеха в бледозелено и оранжево, защото вратата, която представляваше пробив във времето, тунел към всички епохи, никога не се затваряше. Веднъж затворена, тя можеше да се отвори повторно само с цената на големи усилия и огромен разход на енергия, но в отворено положение можеше да се поддържа сравнително лесно. Понеже научните изследвания вече не бяха съсредоточени върху разработването на самата врата, сътрудниците на института идваха в главната лаборатория, само за обичайната проверка на апаратурата и разбира се, при пътуване във времето. При други обстоятелства Стефан никога не би имал възможност да тръгва без разрешение десетки пъти, за да наблюдава и понякога да коригира събитията в живота на Лора.

Колкото и да беше в реда на нещата лабораторията да е празна през по-голямата част от деня, сега това изглеждаше странно, защото бяха пратили Кокошка да го спре и не можеше да не го чакат с нетърпение, за да разберат как се справил в зимните калифорнийски планини. Неизбежно беше да са допуснали възможността Кокошка да се провали, от 1988 година да се върне не този, който трябва и затова би трябвало да охраняват вратата до решаването на проблема. Къде беше тайната полиция с черните шинели с подплънки на раменете? Къде бяха пистолетите, с които очакваше да го посрещнат?

Погледна към големия часовник на стената и видя, че е единадесет часа и шест минути местно време. Точно така трябваше да бъде. Беше тръгнал в единадесет без пет сутринта, а всяко пътуване свършваше след единадесет минути. Никой не знаеше защо, но колкото и дълго пътешественикът да прекарваше от другата страна, у дома минаваха само единадесет минути. Беше останал в планината Сан Бернардино почти час и половина, но от собствения му живот, от собственото време бяха изминали едва единадесет минути. Ако беше останал с Лора месеци преди да натисне жълтото копче на колана и да задейства апарата, пак щеше да се върне в института само и точно единадесет минути след като го е напуснал.

Но къде бяха властите, оръжието, разгневените му колеги в пристъп на ярост? След като бяха разбрали, че се меси в Лориния живот, след като бяха пратили Кокошка да се справи с него и с Лора, защо се бяха разотишли от залата, след като е трябвало да изчакат само единадесет минути, за да научат резултата от сблъсъка?

Стефан свали ботушите, шинела, кобура и ги скри в ъгъла зад някакъв уред. Беше оставил бялата лабораторна престилка точно там, откъдето бе тръгнал и сега пак я нахлузи.

Объркан, все още разтревожен от отсъствието на група враждебни посрещачи, той излезе от лабораторията, закрачи по коридора на приземния етаж и тръгна да си търси белята.

3.

В два и половина след полунощ в неделя Лора седеше пред текстообработващата машина в работната стая до голямата спалня, облечена в пижама и пеньоар, отпиваше ябълков сок и работеше върху нова книга. Единствената светлина в помещението идваше от електроннозелените букви на екрана на компютъра и от малката настолна лампа, насочена право към разпечатката на вчерашните страници. До ръкописа на бюрото лежеше револвер.

Вратата към тъмния коридор беше отворена. Напоследък Лора затваряше единствено вратата на банята, защото рано или късно една затворена врата можеше да и попречи да чуе някой да се прокрадва в друга част на къщата. В дома имаше сложна алармена система, но тя държеше вътрешните врати отворени за всеки случай. Лора чу стъпките на Телма по коридора и се обърна точно когато приятелката и се показа на вратата.

— Извинявай, ако вдигам шум и ти преча да спиш.

— Ами! Ние, нощните птици от баровете, работим до късно. Но пък спя до обяд. А ти? Често ли си будна по това време?

— Вече не мога да спя добре. Четири-пет часа на нощ ми стигат. Вместо да се въртя в леглото, ставам и пиша.

Телма дръпна един стол, седна и си качи краката върху Лориното бюро. По отношение на спалното бельо вкусът и беше станал още по-ексцентричен, отколкото в детските години: беше облечена с провиснала копринена пижама с абстрактен десен на квадрати и кръгове в червено, зелено, синьо и жълто.

— Радвам се, че още носиш чехли със заешка муцунка — каза Лора. — Това показва известно постоянство в характера.

— Такава съм си. Желязна. Няма моя номер чехли със заешка муцунка, затова си купувам чифт големи пухкави чехли и чифт детски, вземам очичките и ушичките от малките и ги пришивам на големите. Какво пишеш?

— Жлъчна книга.

— Звучи точно като развлекателно четиво за плажа.

Лора въздъхна и се отпусна в креслото с пружинираща облегалка:

— Пиша роман за смъртта, за несправедливостта на смъртта. Това е безнадеждна работа, защото се мъча да обясня необяснимото. Опитвам се да обясня смъртта на моя въображаем читател, защото тогава може би ще успея и аз самата да я разбера. Книгата разказва защо трябва да се борим и да вървим напред въпреки съзнанието, че сме смъртни, защо трябва да устоим и да оцелеем. Книгата е мрачна, тежка, подтискаща, тъжна, горчива, печална, дълбоко разстройваща.

— Търси ли се такова нещо?

Лора се засмя:

— Може би изобщо не. Но щом като замисълът завладее писателя… то и е като вътрешен огън, който отначало стопля и отпуска, но после те изяжда жив, изгаря отвътре. Не можеш просто да се отдалечиш от огъня — той продължава да гори. Единственият начин да го угасиш е да напишеш проклетата книга. Във всеки случай като съвсем затъна в тази книга, за разнообразие пиша една приятна детска книжка изцяло за сър Томи Тоуд.

— Ти си луда, Шейн.

— А кой носи чехли със заешка муцунка?

Поговориха за разни неща с лекотата на дванадесетгодишното си приятелство. Може би поради самотността, която усещаше по-остро сега, отколкото в дните веднага след смъртта на Дани или пък поради страха от неизвестността или някаква друга причина, Лора заговори за своя пазител. Телма беше единственият човек на света, който би повярвал на този разказ. Всъщност Телма остана поразена, свали краката си от бюрото, наведе се напред на стола и нито веднъж не изрази недоверие, докато слушаше историята от деня, когато беше застрелян наркоманът, до изчезването на пазителя от планинското шосе.

След като Лора угаси този вътрешен огън, Телма попита:

— Защо не ми разказа всичко това за… за твоя пазител преди години? Още в Макилрой?

— Не зная. Струваше ми се, вълшебно. Нещо, което трябва да запазя за себе си, защото, ако го споделя, магията ще се развали и никога няма да го видя отново. После като ме остави да се справя сама с Глиста, мисля, че престанах да вярвам в него. Никога не съм разказвала за него на Дани, защото когато срещнах Дани, пазителят вече ми се струваше измислен като Дядо Мраз. След това изведнъж… той се появи пак на шосето.

— Онази вечер в планината той ти е казал, че ще се върне след няколко дни и ще ти обясни всичко…

— Не съм го виждала оттогава. Чакам от седем месеца и си мисля, че когато някой внезапно се материализира, той би могъл да бъде моят пазител, но също толкова вероятно е да бъде един друг Кокошка с автомат. Историята беше наелектрилизирала Телма до такава степен, че тя се въртеше на стола, сякаш през нея преминаваше ток. Накрая стана и закрачи насам-натам.

— Ами Кокошка? Полицията откри ли нещо?

— Нищо. Нямаше никакви документи за самоличност. „Понтиакът“ е бил откраднат, както и червеният джип. Сравниха отпечатъците от пръсти с цялата си картотека, но останаха с празни ръце. А един труп не може да се разпита. Не знаят кой е, откъде е дошъл и защо е искал да ни убие.

— Имала си достатъчно време да обмислиш всичко това. Стигна ли до някакъв извод? Какъв е този пазител? Откъде идва?

— Не зная.

Лора имаше конкретна идея, към която се беше насочила, но тя звучеше налудничаво и нямаше доказателства в нейна подкрепа. Предпочете да не я споделя с Телма не защото изглеждаше откачена, а защото щеше да прозвучи много самонадеяно.

— Просто не знам.

— Къде е този колан, който ти е оставил?

— В сейфа — каза Лора и кимна към ъгъла, където в пода под мокета беше вградена скрита касетка.

Заедно издърпаха мокета изпод фиксиращата летва в ъгъла и откриха сейфа, който имаше цилиндрична форма малко повече от една педя в диаметър и дълбок към две педи. В него се намираше един-единствен предмет. Лора го извади.

Върнаха се до бюрото да разгледат загадъчната вещ на по-добро осветление. Лора насочи лампата.

Коланът беше десетина сантиметра широк и беше направен от еластична черна материя, вероятно найлон, в която бяха втъкани медни жички, образуващи сложни и необичайни фигури. Поради ширината коланът се закопчаваше с две токички, а не с една. Те също бяха медни. Освен това точно до токите отляво беше зашита плоска кутийка с размера на старомодна цигарена кутия, приблизително четири на три пръста, с дебелина не повече от два сантиметра, също направена от мед. Дори при най-внимателно вглеждане не можеше да се открие начин за отваряне на правоъгълната медна кутийка. Единствената особеност бе жълтото копче близо до горния ляв ъгъл не повече от един пръст в диаметър. Телма попипа необичайния материал.

— Повтори какво ти каза той, че ще се случи, ако натиснеш жълтото копче.

— Закле ме да не го натискам и като го попитах защо, отговори: „Няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе“.

Двете стояха една до друга на светлината на настолната лампа и разглеждаха колана в ръцете на Телма. Минаваше четири часа. Къщата бе притихнала като мъртъв, безвъздушен лунен кратер. Най-после Телма попита:

— Изкушавала ли си се някога да натиснеш копчето?

— Не, никога — отсече Лора без колебания. — Когато говореше за мястото, където ще ме отнесе… погледът му беше страшен. Освен това съм сигурна, че той самият се върна там с нежелание. Не зная откъде идва, Телма, но ако не съм изтълкувала погрешно изражението му, онова място е на една крачка от ада.

В неделя следобед облякоха шорти и тениски, постлаха одеяла на моравата отзад и си направиха дълъг, мързелив пикник с картофена салата, студено месо, сирене, пресни плодове, пържени картофи и хрупкави орехови кифли с канела. Играха с Крис и той се забавляваше чудесно отчасти и заради Телма, която включи комедийния си мотор на по-ниска скорост и започна да измисля кратки реплики, подходящи за осемгодишни деца.

Крис видя катерички, които си играеха в далечния край на двора до гората и поиска да ги нахрани, Лора му даде една кифла и предупреди:

— Начупи я на парченца и ги подхвърляй към тях. Те няма да те допуснат наблизо. И не се отдалечавай, чуваш ли?

— Да, мамо.

— Не ходи до гората. Най-много до средата.

Той изтича на десетина крачки от одеалото, на малко повече от половината разстояние до дърветата и застана на колене. Започна да чупи от кифлата и да подхвърля парченцата на катеричките. Пъргавите, предпазливи животинки приближаваха малко по малко след всеки залък.

— Добро дете — каза Телма.

— Най-доброто — Лора премести автомата по близо до себе си.

— Той е най-много на десет крачки от тебе.

— Но е по-близо до гората — Лора внимателно изучаваше сенките под гъстите борове.

Както хапваше пържени картофи от кесията, Телма отбеляза:

— Никога не съм ходила на пикник с автомат. Не е лошо. Няма да ни е страх от мечки.

— То и мравките могат да те побъркат.

Телма се изтегна на одеялото и подпря глава, но Лора остана седнала. В топлия августовски въздух пърхаха оранжеви пеперудки като ярки късчета сгъстена слънчева светлина.

— Детето май свиква — каза Телма.

— Горе-долу — съгласи се Лора. — Имаше един много лош период. Непрекъснато плачеше, беше емоционално нестабилен. После му мина. Децата на тази възраст са гъвкави, лесно се приспособяват и приемат нещата. Но така както изглежда добре… страхувам се, че стана по-мрачен, преди не беше такъв и това няма да премине.

— Няма — потвърди Телма. — То е като сянка над сърцето. Но ще живее, ще си намери щастието и от време на време изобщо няма да усеща сянката.

Докато Телма гледаше как Крис мами катеричките, Лора изучаваше профила на приятелката си.

— Още тъгуваш за Рут, нали?

— Всеки божи ден през тези двайсет години. Ти не тъгуваш ли за баща си?

— Разбира се — отговори Лора. — но като си мисля за него, струва ми се, че не чувствувам онова, което ти чувстваш, защото ние очакваме родителите да умрат преди децата и даже когато умрат много млади, можем ха го приемем със съзнанието, че рано или късно това е неизбежно. Различно е обаче, когато умира съпруга, съпруг, дете… или сестра. Не очакваме да видим смъртта им на по-млада възраст. Това се възприема по-трудно. Особено, предполагам, ако е близначка.

— Всеки път, когато чуя добра новина — за кариерата искам да кажа — първото нещо, за което се сещам е колко би се радвала Рути. Ами ти, Шейн? Свикваш ли?

— Нощем плача.

— Засега това е здравословно. Няма да е толкова здравословно след една година.

— Лежа нощем будна и се вслушвам в ударите на сърцето — самотен звук. Благодаря на Бога за Крис. Той осмисля живота ми. И ти също. Имам теб и Крис и сме нещо като семейство, как мислиш?

— Не нещо като… Ние сме семейство. Ти и аз сме сестри.

Лора се усмихна, протегна ръка и разроши и без това чорлавата коса на Телма.

— Но — продължи Телма, — това, че сме сестри не означава, че можеш да носиш моите дрехи.

4.

В коридорите и през отворените врати на кабинетите и лабораториите на института Стефан виждаше как колегите му работят и никой не проявява особен интерес към него. Качи се с асансьора до третия етаж и точно пред своя кабинет се сблъска с доктор Владислав Януская, отдавнашно протеже на доктор Владимир Пенловски и втори по старшинство в изследванията върху машината на времето, които първоначално се наричаха проект „Сърп“, но преди няколко месеца бяха получили сполучливото кодово наименование „Пътят на светкавицата“.

Януская беше четиридесетгодишен, с десет години по-млад от своя наставник, но изглеждаше по-възрастен от жизнения, енергичен Пенловски. Нисък, дебел, плешив, с петна по лицето, с две лъскави златни коронки на предните зъби, с дебели очила, от които очите му приличаха на изрисувани яйца, Януская би могъл да представлява комична фигура. Но нечестивата му вяра в държавата и ревностната му работа за делото на тоталитаризма бяха достатъчни да засенчат комичното у него. Всъщност той бе сред най-опасните хора, които работеха върху Пътя на светкавицата.

— Стефане, драги Стефане — каза Януская. — Исках да ти кажа колко сме ти благодарни за своевременното предложение от октомври миналата година да се осигури електрозахранването на вратата от отделен генератор. Твоята далновидност спаси проекта. Ако продължавахме да използваме общинската мрежа… досега вратата щеше да е засякла най-малко пет-шест пъти и щяхме безнадеждно да изостанем от поставените срокове.

Стефан се бе завърнал в института в очакване на арест и сега го объркваше това, че измяната му още не е разкрита и стреснато слушаше как го хвали този гнусен тип. Беше предложил да се премине на самостоятелно електрозахранване не защото искаше зловещият им проект да успее, а за да се появява в живота на Лора без да му пречат спиранията на тока в градската мрежа.

— През октомври не ми минаваше през ума, че ще изпаднем в такова положение, че да не можем да разчитаме на комуналните услуги — каза Януская и тъжно поклати глава. — Не допусках, че така ще се наруши общественият ред. Като си помисли човек какво трябва да понесе народът, за да възтържествува социалистическата държава на неговите мечти…

— Тежки времена — каза Стефан като имаше предвид нещо съвсем различно от думите на Януская.

— Но ние ще победим — заяви Януская решително. Уголемените му очи се изпълниха с познатата на Стефан лудост: — Чрез Пътя на светкавицата ние ще победим. Потупа Стефан по рамото и продължи по коридора. Стефан изчака учения да стигне почти до асансьорите и се обади:

— О, доктор Януская!

— Да? — обърна се тлъстият белезникав червей…

— Да сте виждали днес Кокошка?

— Днес? Не, още не.

— Той е тук, нали?

— Да, предполагам. Той винаги си тръгва от работа почти последен. Изпълнителен човек. Ако имахме повече хора като Кокошка, нямаше да се съмняваме в крайната победа. Искаш да говориш с него? Да го пратя ли при тебе, ако го видя?

— Не, не — каза Стефан. — Не е спешно. Не бих искал да прекъсвам заниманията му. Сигурен съм, че ще го видя по някое време.

Януская продължи към асансьора, а Стефан влезе в кабинета и затвори вратата.

Клекна до кантонерката, която леко бе изместил, за да закрие една трета от решетката на вентилационната шахта в ъгъла. В тясното пространство отзад едва се виждаше снопче медни жици, промушени през долния отвор на решетката. Бяха свързани с прост часовников механизъм с циферблат, който пък беше включен в контакта зад кантонерката. Всичко си беше на място. Стефан можеше да бръкне отзад, да нагласи часовника и след една до пет минути в зависимост от завъртането на копчето, институтът щеше да бъде разрушен. „Какво по дяволите става“, чудеше се той. Поседя зад бюрото, загледан в квадрата небе, който се виждаше през единия прозорец: мръсни, сиви облаци лениво се влачеха на лазурния фон.

После излезе от кабинета, запъти се към северното стълбище и бързо се изкачи покрай четвъртия етаж към тавана. Вратата се отвори с кратко проскърцване. Щракна ключа и влезе в дългото, недовършено помещение като стъпваше много внимателно по дъсчения под. Провери три от пластичните заради, скрити зад гредите преди две вечери. Експлозивите бяха непокътнати. Нямаше нужда да проверява зарядите в мазето. Излезе от тавана и се върна в кабинета.

Очевидно никой не знаеше нито за намеренията му да разруши института, нито за опитите да отклони живота на Лора от поредицата предопределени трагедии. Никой освен Кокошка. По дяволите, Кокошка трябваше да е знаел, защото се беше появил на планинския път с автомат. Тогава защо Кокошка не беше казал на никого?

Кокошка беше офицер от държавната тайна полиция, истински фанатик, послушен и ревностен служител на правителството и лично отговорен за сигурността на Пътя на светкавицата. Ако бе разкрил изменник в института, Кокошка не би се поколебал да извика цяло отделение агенти да обкръжат сградата, да охраняват вратата и да подложат всички на разпит.

Със сигурност не би допуснал Стефан да се притече на помощ на Лора на онова планинско шосе, за да го проследи после с намерението да избие всички. Положително би поискал да задържи Стефан и да го разпита, за да установи дали има съзаклятници в института.

Кокошка бе узнал за намесата на Стефан в предопределената житейска съдба на една жена. Освен това може би бе открил взривните материали в института, а може би не ги беше забелязал. Второто беше по-вероятно, защото в противен случай поне би прекъснал жиците. После по някакви собствени съображения беше реагирал не като полицай, а като човек. Сутринта бе проследил Стефан през вратата към онзи зимен следобед през януари 1988 година с все още неясни за Стефан намерения. Всичко изглеждаше безсмислено. И все пак трябва да е станало точно така. Какво преследваше Кокошка? Може би никога нямаше да узнае.

Сега Кокошка лежеше мъртъв на шосето през 1988 година и скоро някой в института щеше да открие отсъствието му.

Следобед в два часа Стефан трябваше да предприеме пътуване по график под ръководството на Пенловски и Януская. Беше замислил да хвърли института във въздуха в един часа, час преди насроченото пътуване. Сега, в единайсет и четиридесет и три минути, реши, че ще се наложи да действа по-бързо, отколкото бе възнамерявал първоначално, преди изчезването на Кокошка да предизвика тревога.

Приближи до един висок шкаф, отвори долното чекмедже, което беше празно и го издърпа навън. Отзад бе прикрепен пистолет, деветмилиметров „Колт Командър Парабелум“ с девет патрона. Беше се сдобил с него по време на едно от тайните пътувания и го беше внесъл скришом в института. Иззад друго чекмедже извади два най-модерни заглушителя и четири резервни заредени пълнителя. Върна се до бюрото и с бързи движения, да не би да влезе някой, без да почука, завинти заглушителят на пистолета, освободи предпазителя и напъха другия заглушител и пълнителите по джобовете на лабораторната престилка.

При минаването за последен път през вратата не можеше да разчита, че взривът ще убие Пенловски, Януская и някои други учени. Експлозията щеше да разруши сградата и несъмнено да унищожи оборудването и документацията, но какво щеше да стане, ако оцелееше един-единствен учен? Знанията, необходими за възстановяване на вратата, бяха в главите на Пенловски и Януская и затова Стефан планираше да ги убие заедно с още един сътрудник, Фолкау преди да нагласи часовниковия механизъм на взривните материали и да мине през вратата, за да се върне при Лора. Тъй като с прикрепения заглушител пистолетът стана прекалено дълъг, за да се събере в джоба на престилката, Стефан обърна джоба навън и скъса дъното, С пръст върху спусъка мушна пистолета в джоба без дъно и го задържа там, докато отваряше вратата на кабинета и тръгваше по коридора.

Сърцето му биеше лудо. Убийството беше най-опасната част от плана, защото имаше много възможности за провал преди да свърши с пистолета и да се върне в кабинета да пусне часовниковия механизъм.

Лора беше толкова далече, а можеше да не я види никога вече.

5.

В понеделник следобед Лора и Крис облякоха сиви анцузи. Телма им помогна да разгънат дебелите гимнастически дюшеци във вътрешния двор на къщата. Лора и Крис седнаха един до друг и започнаха дихателни упражнения.

— Кога пристига Брус Лий? — попита Телма.

— В два — отговори Лора.

— Той не е Брус Лий, лельо Телма — каза Крис сърдито. — Можеш да го наричаш Брус Лий, но Брус Лий е умрял.

Господин Такахами пристигна точно в два часа. Беше с тъмносин анцуг и на гърба беше написано името на неговата школа по бойни изкуства, „Тиха сила“. Когато го запознаха с Телма, той каза:

— Вие сте много забавна. Вашата плоча много ми харесва.

Телма засия от похвалата и се обади:

— Честно да ви кажа, най-искрено ми се ще Япония да беше спечелила войната.

— Струва ми се, че точно това се случи — засмя се Хенри.

Телма се разположи на един шезлонг, отпиваше чай с лед и гледаше как Хенри учи Лора и Крис на самоотбрана. Около четиридесетгодишен, с добре развит торс и тънки, жилави крака, той бе майстор по джудо и карате, както и специалист по бокс с краката и преподаваше разработена от самия него система за самоотбрана основата на различни видове бойни изкуства. Идваше от Ривърсайд два пъти седмично за тричасови упражнения с Лора и Крис.

Ритането, удрянето, блъскането, подвикването, извиването, хвърлянето и претъркалянето се демонстрираха достатъчно леко, за да не причинят нараняване, но в същото време силово, за да се усвоят добре. Упражненията за Крис бяха толкова изморителни и сложни, колкото Лорините. Хенри даваше много почивки на момчето да си поеме дъх. Но към края на тренировката Лора беше, както винаги, потънала в пот и изтощена.

Хенри си тръгна, Лора прати Крис горе да вземе душ и двете с Телма навиха дюшеците.

— Сладък е — каза Телма.

— Хенри? Да, струва ми се.

— Може би ще се заема с джудо или карате.

— Толкова ли е недоволна напоследък твоята публика?

— Без удари под пояса, Шейн.

— Всичко е позволено, когато врагът ти е могъщ и безмилостен.

На следващия ден следобед както слагаше куфара в багажника, за да се върне обратно в Бевърли Хилз, Телма попита:

— Хей, Шейн, помниш ли първото семейство, при което те пратиха в Макилрой?

— Тийгълови — каза Лора. — Флора, Хейзъл и Майк.

Телма се облегна на затоплената от слънцето кола до Лора:

— Помниш ли как ни разказваше за увлечението на Майк по вестници като „Нашънъл Инкуайърър“?

— Помня Тийгълови, сякаш вчера съм била у тях.

— Е — продължи Телма, — много си мислих за всичко, което ти се случва — пазителят, това, че той изобщо не остарява, изчезването му без следа, сетих се за Тийгълови и ми се стори, че това е ирония на съдбата. Колко вечери в Макилрой сме се смели на побъркания Майк Тийгъл… и изведнъж се озоваваш в центъра на първокласна екзотична новина.

Лора се засмя тихичко:

— Май че трябва да се замисля за всички онези истории за извънземни, които живеят тайно в Кливлънд, а?

— Искам да кажа друго… животът е пълен с чудеса и изненади. Наистина някои от изненадите са неприятни и понякога дните минават в непроницаем мрак като в главата на средния политик. И все пак има мигове, които ме карат да си мисля, че съществува някаква причина да сме тук, колкото и да е загадъчна. Но не е безсмислена. Ако беше безсмислена, нямаше да има загадка. Животът щеше да е скучен, ясен и лишен от тайнственост като механизмът на машината за кафе.

Лора кимна.

— Божичко, какви ги говоря! Мъча английския език, за да съчиня някакво недодялано философско заключение, което в края на краищата се свежда просто до „горе главата“.

— Не си недодялана.

— Загадка — продължи Телма. — Чудо. Ти си в него, Шейн и в това е смисълът на живота. Ако сега е мрачно, е… и то ще мине.

Стояха до колата безмълвно прегърнати, докато Крис не изтича от къщата с рисунка, която беше направил за Телма и искаше тя да си я вземе в Лос Анжелос. Беше нарисувал с цветни моливи несръчна, но очарователна сценка — Томи Тоуд пред едно кино гледа на плаката името на Телма с огромни букви. Беше просълзен:

— Наистина ли трябва да си ходиш, лельо Телма? Не можеш ли да останеш още един ден?

Телма го прегърна и после внимателно сви на руло рисунката, сякаш държеше в ръцете си безценен шедьовър.

— Много ми се иска да остана, Кристофър Робин, но не мога. Моите почитатели ме молят със сълзи на очи да направя филма. Освен това имам голяма ипотека.

— Какво значи ипотека?

— Най-големият стимул в света — отговори Телма и го целуна за довиждане. Влезе в колата, запали двигателя, свали страничния прозорец и намигна на Лора:

— Екзотични новини, Шейн. — Загадка. — Чудо.

Лора и махна с жеста от филма „Звезден път“.

Телма се засмя:

— Ще се оправиш, Шейн. Въпреки оръжието и всичко, което научих от петък досега, чувствувам се по-спокойна от преди.

Крис застана до Лора и двамата гледаха след колата на Телма, докато тя не измина дългата алея и не изчезна към щатската магистрала.

6.

Просторният кабинет на доктор Владимир Пенловски се намираше на четвъртия етаж на института. Стефан влезе в стаята на секретарката и видя, че там няма никой, но от съседното помещение се чуваха гласове. Той приближи до открехнатата вътрешна врата, блъсна я и се изправи пред Пенловски, който диктуваше на секретарката Ана Каспар.

Пенловски погледна Стефан с известна почуда. Вероятно бе доловил напрегнатостта в изражението на Стефан, защото се намръщи и попита:

— Да не би нещо да не е наред?

— Отдавна нещо не е наред — каза Стефан, — но сега, струва ми се, всичко ще се оправи.

Пенловски се намръщи още повече, а Стефан извади от джоба на лабораторната престилка „Колта“ със заглушителя и стреля два пъти в гърдите на учения.

Ана Каспар скочи от стола и изтърва молива и бележника. Писъкът и застина в гърлото. Стефан не обичаше да убива жени, изобщо не обичаше да убива, но сега нямаше избор, затова стреля в нея три пъти. Тя падна назад върху бюрото преди викът да успее да се изтръгне от нея.

Мъртвото и тяло се свлече от бюрото на пода. Изстрелите бяха тихи като съскането на раздразнена котка, а шумът от падащия труп не беше толкова силен, че да привлече внимание.

Пенловски лежеше безжизнено отпуснат на стола, с отворена уста и невиждащ поглед. Някой от куршумите вероятно бе пронизал сърцето, защото на ризата беше избило съвсем малко петно кръв — кръвообращението явно бе секнало моментално. Стефан излезе от кабинета и затвори вратата. Прекоси стаята на секретарката, излезе в коридора и затвори външната врата.

Сърцето му щеше да изхвръкне. С тези две убийства завинаги се бе изолирал от собственото време, от своите хора. Оттук нататък за него имаше живот само в Лориното време. Вече нямаше връщане назад.

С ръце и пистолет, пъхнати в джобовете на престилката, той тръгна по коридора към кабинета на Януская. Когато наближи, двама негови колеги излязоха оттам. Пътем го поздравиха и той се спря да види дали не са се запътили към кабинета на Пенловски, защото в такъв случай се налагаше да убие и тях.

С облекчение ги видя да спират до асансьорите. Колкото повече трупове оставяше зад себе си, толкова по-голяма беше вероятността някой да се натъкне на тях и да вдигне тревога, което щеше да му попречи да задейства взривното устройство и да избяга по Пътя на светкавицата. Влезе в кабинета на Януская. Тук също имаше секретарка. И тя, както Ана Каспар, беше назначена от тайната полиция. Секретарката зад бюрото се обърна към него и се усмихна.

— Тук ли е доктор Януская? — попита Стефан.

— Не. Долу е в документационната зала с доктор Фолкау.

Фолкау беше третият, чиито познания по проекта бяха достатъчно големи, за да се налага да бъде ликвидиран. На Стефан му се стори добро предзнаменование, че той и Владислав Януская така удобно са събрани на едно място.

В документационната двамата подреждаха и проучваха многобройните книги, вестници, списания и други материали, донесени при пътуванията във времето. Тези дни създателите на Пътя на светкавицата се занимаваха със спешен анализ на възловите моменти, където измененията в естествения ход на събитията можеха да доведат до желаните промени в историята.

В асансьора Стефан смени заглушителя на пистолета. Използваният можеше да послужи за още десетина изстрела преди да се изчерпа противошумовото устройство. Не му се искаше обаче да рискува. Вторият заглушител беше допълнителна гаранция. Освен това бързо смени полупразния пълнител с нов.

Коридорът на първия етаж беше пълен с хора, които влизаха и излизаха от лаборатории и кабинети. Все така с ръце в джобовете Стефан отиде право в документационната.

Когато влезе в залата, Януская и Фолкау стояха до една дъбова маса, наведени над някакво списание и разгорещено, но тихо спореха. Погледнаха за миг, после продължиха разговора, защото вероятно сметнаха, че влиза по работа. Стефан изстреля два куршума в гърба на Фолкау. Реакцията на Януская беше объркване и шок. Фолкау политна към масата, блъснат от почти безшумните изстрели. Стефан простреля Януская в лицето, обърна се, излезе от залата и затвори вратата зад себе си. Не вярваше, че ще успее да разговаря спокойно и разумно с който и да е от колегите и се престори на дълбоко замислен с надеждата, че така ще ги възпре да не го заговарят. Вървеше към асансьора колкото е възможно по-бързо, но без да тича. Стигна до своя кабинет на третия етаж, бръкна зад кантонерката и завъртя копчето на часовника до крайно положение, с което си даде пет минути да стигне до вратата и да изчезне преди институтът да се е превърнал в димящи развалини.

7.

Когато започваше учебната година, Лора вече беше уредила Крис да стане частен ученик под ръководството на правоспособен домашен наставник — Айда Паломар, която напомняше на Лора за Марджори Мейн, покойната актриса от филмите за мама и татко Кегъл. Айда беше едра жена, малко груба, но добросърдечна и отличен педагог.

Около ваканцията за Деня на благодарността вече не се чувстваха като затворници, двамата с Крис бяха свикнали с относителната изолация. Всъщност вече им харесваше особената близост, породила се между тях поради ограничения кръг хора в техния живот.

В Деня на благодарността Телма позвъни от Бевърли Хилз да им честити празника. Лора се обади от кухнята, където ухаеше на печена пуйка. Крис седеше в дневната и четеше Шел Силвърстейн.

— Освен да ви пожелая всичко хубаво за празника — каза Телма, — обаждам се да ви поканя да прекарате една седмица по Коледа с мен и Джейсън.

— Джейсън? — повтори Лора.

— Джейсън Гейнз, режисьора — поясни Телма. — Режисьор на филма, който снимам в момента. Преместих се при него.

— А той знае ли?

— Слушай, Шейн, аз съм по остроумията.

— Извинявай.

— Казва, че ме обича. Луд ли е или какво? Не знам.

— За Бога, искам да кажа, че изглежда съвсем прилично, само пет години по-възрастен от мене, без видими отклонения, страхотно преуспял филмов режисьор, печели милиони, може да притежава всяка актриса, която си поиска, но единственото, което желае, съм аз. Явно е умопомрачен, но не му личи в разговор, външно изглежда нормален. Казва, че обича моя ум…

— Знае ли колко е повреден?

— Хайде пак, Шейн. Казва, че обича моя ум и чувството ми за хумор. Дори тялото ми го възбужда или е единственият мъж в света, който може да имитира ерекция.

— Имаш прекрасно тяло.

— Хм, вече започвам да си мисля, че не е чак толкова лошо. Ако разбира се, не смятаме, че една жена е красива само ако е сладка. Но даже и да понасям вида на тялото си в огледалото, пак над него е цъфнало това лице.

— Лицето ти е прекрасно, особено сега, без зелените и пурпурните кичури около него.

— Но не е като твоето, Шейн. А това означава, че е лудост да те каня за Коледа. Джейсън ще те види и веднага ще ме изхвърли в боклукчийската кофа на тротоара. Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли? Снимаме филма в Лос Анжелос и околностите и ще приключим със снимките към десети декември. После Джейсън ще има много работа по монтажа и довършването, но за Коледа просто ще спрем. Искаме да дойдеш. Нали обещаваш?

— Разбира се, че искам да се запозная с мъжа, който е бил толкова умен, че да се влюби в тебе, Телма, но не знам. Тук се чувствам… в безопасност.

— Искаш да кажеш, че сме опасни?

— Знаеш какво имам предвид.

— Можеш да си носиш автомата.

— А какво ще си помисли Джейсън?

— Ще му кажа, че си от радикалната левица, активистка на движението за опазване на спермацетовите китове, яростен противник на вредните химикали в хранителните продукти, борец за тотално освобождение и винаги носиш автомат със себе си, да не би революцията да те свари неподготвена. Той ще повярва. Тук е Холивуд, скъпа. Повечето актьори, с които работя, са политически още по-откачени.

През портала към дневната Лора виждаше Крис, сгушен в креслото с книга в ръка. Тя въздъхна:

— Може би е време да почнем да се появяваме сред хората понякога. А и ще ни бъде трудно на Коледа да останем само двамата с Крис, първата Коледа без Дани. Но ми е неспокойно…

— Минаха повече от десет месеца — каза Телма меко.

— Няма да сваля гарда.

— Не се налага. Говоря ти сериозно за автомата. Донеси целия арсенал, ако ще се чувстваш по-добре. Просто ела.

— Е… добре.

— Фантастично! Нямам търпение да те запозная с Джейсън.

— Правилно ли схващам, че любовта на онзи умопомрачен холивудски тип към тебе е споделена?

— Луда съм по него — призна Телма.

— Радвам се за тебе, Телма. Да можеш да ме видиш сега как съм се ухилила. От месеци наред не съм се чувствала толкова добре.

Всичко, което Лора каза, беше истина. Но като остави слушалката, усети, че Дани и липсва повече от всякога.

8.

Веднага след като включи часовниковия механизъм зад шкафа, Стефан излезе от кабинета на третия етаж и се отправи към главната лаборатория на приземния. Беше дванайсет часа и четиринайсет минути. Лабораторията беше все още безлюдна, защото пътуването бе запланувано чак за два часа. Прозорците бяха запечатани и лампите по тавана бяха все така угасени, както преди повече от час, когато се завърна от Сан Бернардино. Множеството циферблати, измервателни уреди и светлинни графики на поддържащата апаратура проблясваха в зелено и оранжево. Вратата го очакваше, повече в сянка, отколкото в светлина. Четири минути до взрива.

Отиде право до главния пулт за управление и внимателно нагласи копчетата, ключовете и лостовете на вратата за желаната посока: южна Калифорния, близо до Биг Беър, в осем часа вечерта на десети януари 1988 година, само няколко часа след като Дани Пакард беше убит. Отдавна бе направил необходимите изчисления и ги беше записал на листче, откъдето ги четеше, за да настрои апаратурата само за една минута.

Ако можеше да пристигне следобеда на десети, преди катастрофата и престрелката с Кокошка, щеше непременно да го направи с надеждата да спаси Дани. Но бяха разбрали, че пътешественикът във времето не можеше да посети едно и също място, ако насрочи пътуването малко преди първото. Някакъв естествен механизъм не позволяваше на пътешественика да се озове там, където можеше да се срещне със самия себе си от предишното пътуване. Можеше да се върне в Биг Беър след като беше оставил Лора в онази януарска вечер, защото така нямаше да рискува да се срещне със себе си на планинското шосе. В случай че насрочеше пристигането по време, когато имаше опасност да се сблъска със себе си, щеше просто да отскочи обратно в института, без да стигне доникъде. Това беше една от многото загадъчни страни на пътуването във времето, която бяха установили, по която работеха, но която не разбираха.

Като свърши с програмирането на вратата, погледна към индикатора за географската дължина и ширина, за да се увери, че ще пристигне около Биг Беър. После се обърна към часовника, който показваше времето на пристигане и изтръпна — беше изписано двадесет часа десети януари 1989 година, вместо 1988 година. Сега вратата щеше да го отпрати към Биг Бейр не часове след смъртта на Дани, а цяла година по-късно. Беше сигурен, че изчисленията са правилни. През последните няколко седмици бе разполагал с достатъчно време да ги проверява много пъти. Очевидно от напрежение бе сбъркал при набирането на цифрите. Налагаше се да програмира вратата отново. По-малко от три минути до взрива. Примигна да махне капките пот и разгледа числата на листчето, крайния продукт на сложни изчисления. Протегна ръка към контролния лост да анулира сегашната програма и да въведе още веднъж първите цифри, но по коридора на етажа се разнесоха тревожни викове. Стори му се, че идват от северния край на сградата, някъде около документационната зала. Някой бе открил труповете на Януская и Фолкау. Чу още викове. Тичаха хора.

Стефан нервно погледна затворената врата към коридора и реши, че няма време за препрограмиране. Трябваше да се примири, че ще се върне при Лора една година след като я беше оставил.

Стиснал „Колта“ със заглушителя в дясната ръка, той напусна програмния сектор и тръгна към вратата: отвореният цилиндър от блестяща стомана с височина осем стъпки, дължина дванайсет стъпки, поставен на медни блокчета от около педя и половина от пода. Не искаше да рискува даже да прибере шинела от ъгъла, където го бе оставил преди час. Шумотевицата в коридора се засили. Беше само на няколко стъпки от входа на цилиндъра, когато вратата на лабораторията се отвори с трясък зад него и се блъсна в стената.

— Стой! Не мърдай!

Стефан позна гласа, но не му се искаше да вярва на ушите си. Бързо измъкна пистолета, докато се обръщаше с лице към преследвача. Човекът, нахлул в лабораторията, беше Кокошка.

Невъзможно. Кокошка беше мъртъв. Кокошка го беше проследил до Биг Беър вечерта на десети януари 1988 година и той самият го бе застрелял на заснеженото шосе. Изумен, Стефан стреля два пъти и не улучи.

Кокошка отвърна на огъня. Единият от изстрелите рани Стефан високо в лявата част на гръдния кош и го тласна към ръба на вратата. Успя да се задържи прав, изстреля три куршума към Кокошка и принуди мръсника да се сниши и да се претъркаля зад един лабораторен плот, за да се скрие. Оставаха по-малко от две минути до взрива.

Стефан не усещаше болка, защото бе изпаднал в шоково състояние. Отпуснатата безпомощно лява ръка не му служеше. Плътни черни кръгове замъгляваха полезрението му. Светеха само няколко лампи на тавана, но дори те изведнъж примигнаха и угаснаха, като оставиха залата да се осветява само от бледото мъждукане на многобройните стъклени циферблати и измервателни уреди. За миг Стефан помисли, че притъмняването е още един признак на губещо се съзнание, субективно усещане, но после се досети, че токът в главната мрежа пак е прекъснал, очевидно поради саботаж, защото нямаше сирени за въздушна тревога.

Кокошка стреля два пъти в мрака и проблясването на дулото показа къде се намира. Стефан изстреля последните си три патрона, макар и да не се надяваше, че ще улучи Кокошка през мраморния плот.

Изпълнен с благодарност, че вратата се захранва от сигурен генератор и все още действа, Стефан захвърли пистолета и със здравата ръка се вкопчи в ръба на цилиндричния портал. Издърпа се навътре и отчаяно запълзя към точката на три четвърти разстояние от отвора, където щеше да навлезе в силовото поле и да отпътува за Биг Беър през 1989 година.

Както се влачеше на колене и с една здрава ръка през мрачната вътрешност на цилиндъра, внезапно съобрази, че часовниковият механизъм на детонатора в неговия кабинет е свързан с градското електрозахранване. Отброяването на секундите до разрухата бе спряло заедно с угасването на лампите. С изумление проумя защо Кокошка не лежи мъртъв при Биг Беър през 1988 година. Кокошка все още не бе предприел това пътуване. Беше научил за измяната на Стефан чак сега, когато беше намерил труповете на Януская и Фолкау. Още преди да се възстанови електрозахранването, Кокошка щеше да претърси кабинета на Стефан, да намери детонатора и да обезвреди взривното устройство. Институтът нямаше да бъде разрушен. Стефан се поколеба дали да не се върне.

Отзад чу други гласове в лабораторията, още хора от охраната пристигнаха на помощ на Кокошка. Стефан изпълзя напред.

Какво щеше да стане с Кокошка? Шефът на охраната явно щеше да отпътува към десети януари 1988 година и да се опита да убие Стефан на щатско шосе 330. Но щеше да успее да застреля само Дани преди самият той да бъде убит. Стефан беше почти сигурен, че смъртта на Кокошка е неотменима съдба, но трябваше да обмисли парадоксите на пътуването във времето, за да се увери дали няма начин Кокошка да избегне прострелването през 1988 година, смърт, която Стефан вече беше видял с очите си. Усложненията при пътуванията във времето можеха да объркат даже човек с ясен разсъдък. А в неговото положение, ранен, едва запазил съзнание, от мисълта за тях само още повече му се завиваше свят. Щеше да мисли за това после.

В тъмната лаборатория зад него някой започна да стреля във вратата с надеждата, че ще го улучи преди да е стигнал до силовия праг за отпътуване.

Стефан изпълзя последните няколко стъпки. Към Лора. Към нов живот в далечни времена. Но той се беше надявал да прекъсне завинаги моста между епохата, която напускаше и епохата, на която се беше обрекъл. А сега вратата оставаше отворена и те щяха да минат през времето, за да хванат него и Лора.

9.

Лора и Крис прекараха Коледа с Телма в къщата на Джейсън Гейнз в Бевърли Хилз. Големият дом в стил Тюдор имаше двайсет и две стаи и се намираше сред огромен имот от шест акра — феноменално голям за район, където цената на парцелите отдавна бе прехвърлила границите на разумното. По време на строежа на къщата през четиридесетте години от един продуцент на ексцентрични комедии и военни филми, не бяха допуснати никакви компромиси с качеството, стаите бяха изпипани до най-малката подробност с такова майсторство, което вече не можеше да се повтори дори на десетократни цени. Имаше сложно украсени дъбови и медни тавани. Високите корнизи бяха с фина резба. Скрепените с олово прозорци имаха цветни и косо поставени стъклописи, така дълбоко в дебелите като на замък стени, че на первазите можеше съвсем удобно да се сяда. Гредите над прозорците бяха украсени с ръчно резбовани пана — виещи се лози и рози, херувимчета и знамена, бягащи елени, птици с развети ленти в човките. Отвън гредите бяха облицовани с дялан гранит и на две от тях имаше залепени гроздове от стилизирани цветни керамични плодове. Шестте акра около къщата бяха превърнати в идеално поддържан парк, където покритите с плочи пътеки се виеха сред тропически пейзаж от палми, лаври, фикуси, азалии, отрупани с ярки алени цветове, папрати и толкова много видове сезонни цветя, че Лора успя да разпознае само половината.

Когато Лора и Крис пристигнаха в ранния съботен следобед в деня преди Коледа Телма ги заведе на дълга обиколка из къщата и парка. След това пиха горещо какао и ядоха миниатюрни пастички, приготвени от готвача и сервирани от камериерката на просторната веранда с изглед към басейна.

— Не е ли луд този живот, Шейн? Можеш ли да повярваш, че едно момиче, прекарало почти десет години в такива дупки като Макилрой и Кясуел може да се отзове тук без да се е преродило в принцеса?

Къщата беше толкова внушителна, че караше всеки неин собственик да придава още по-голяма важност на своето „аз“ и съзнателно да се старае да не се поддаде на самодоволство и показност. Но когато Джейсън Гейнз се прибра към четири часа, той се оказа непринуден като всеки друг Лорин познат — нещо невероятно за човек, прекарал седемнайсет години в киното. Беше тридесет и осемгодишен, пет години по-възрастен от Телма. Приличаше на Робърт Воон на по-млади години и съвсем не беше просто „приличен“ на вид, както го бе описала Телма. След по-малко от половин час той и Крис вече се бяха сврели в една от трите зали за игри и се забавляваха с електрическо влакче, което беше сглобено на площ около пет на седем крачки с пълен комплект селца, хълмчета, вятърни мелници, водопади, тунели и мостове.

Същата вечер след като Крис заспа в съседната стая Телма дойде при Лора. Седнаха по пижами с кръстосани крака на леглото, сякаш пак бяха момиченца, въпреки че хапваха шамфъстък и пиеха коледно шампанско вместо бисквити и мляко.

— Най-странното, Шейн, е, че независимо от това откъде идвам като че ли принадлежа тук. Чувствам се на мястото си.

Точно така изглеждаше. Видимо пак си беше Телма Акерсън, но през последните няколко месеца се беше променила. Косата и беше по-добре подстригана и фризирана. За пръв път през живота си имаше слънчев загар и вече се държеше по-скоро като жена, отколкото като комик, който се мъчи да изтръгне смях, тоест одобрение чрез всяко смешно движение и поза. Беше облечена с не толкова крещяща и по-сексапилна пижама от обикновено: прилепнала до тялото, от коприна в прасковен цвят, без шарки. Но все още носеше чехли със заешка муцунка.

— Чехлите със заешка муцунка — обясни тя, — ми напомнят коя съм. Не можеш да се самозабравиш, ако носиш такива чехли. Не можеш да загубиш трезвия разум и да почнеш да се държиш като кинозвезда или богата дама, ако продължаваш да носиш чехли със заешка муцунка. Освен това те ми вдъхват увереност, защото са толкова весели. Смисълът им е ясен, те казват: „Нищо, което този свят ми поднася, не може да ме отнесе толкова, че да не мога да се държа глупаво и лекомислено“. Ако умра и отида в ада, струва ми се, че ще го преглътна, щом има чехли със заешка муцунка.

Самата Коледа беше като приказен сън. Джейсън излезе сантиментален човек, запазил детската способност да се учудва. Настояваше да се съберат около коледната елха по пижами и халати, да отворят подаръците с нетърпеливо дърпане на панделки, шумно късане на хартия и изобщо колкото е възможно повече възторженост, да пеят коледни песни, да забравят за здравословната закуска, докато отварят подаръците, вместо това да се натъпчат с бисквити, орехи, бонбони, сладкиши и карамелизирани пуканки. Разбра се, че не само от любезност беше прекарал предната вечер с Крис при влакчетата, защото през целия ден на самата Коледа увличаше момчето в най-различни игри в къщата и вън, очевидно обичаше децата и умееше да общува с тях. Когато дойде време за вечеря, Лора заключи, че само за един ден Крис се е смял повече, отколкото през всички предишни единайсет месеца.

Когато подпъхваше завивките в леглото му същата вечер, момчето каза:

— Страхотен ден, нали, мамо?

— Един от най-страхотните — съгласи се тя.

— Само ми се иска — продължи Крис в полусън, — да беше тук и татко да си поиграем.

— И на мене също, миличък.

— Но той донякъде беше тук, защото много си мислих за него. Винаги ли ще го помня, мамо, какъвто беше, дори след много години, ще го помня ли?

— Ще ти помагам да го помниш, мъничкият ми.

— Защото вече има някои малки неща, които не помня добре. Трябва доста да се замислям. Но не искам да го забравя, защото е моят татко.

Когато Крис заспа, Лора мина през вътрешната врата между двете стаи и си легна. С огромно облекчение посрещна Телма след няколко минути за още един приятелски разговор, защото без Телма щеше да се чувства много зле.

— Ако имам деца, Шейн — започна Телма и се качи на Лориното легло, — смяташ ли, че ще имат някакъв шанс да им позволят да живеят в обществото или ще ги затворят в нещо като колония за грозни депа подобно на прокажени?

— Не говори глупости.

— Разбира се, мога да платя да им направят цял куп пластични операции. Искам да кажа, че дори принадлежността им към човешкия род да излезе съмнителна, пак мога да си позволя да им придадат горе-долу човешки облик.

— Понякога ме ядосваш с това подценяване на самата себе си.

— Извинявай. Отдай го на липсата на насърчение от мама и татко. Имам увереността и съмненията на сираче. Телма за миг притихна, после се засмя:

— Хей, знаеш ли какво? Джейсън иска да се ожени за мене. Отначало си помислих да не би да е обладан от демон и да не може да си контролира езика, но той ме уверява, че няма нужда от заклинател, макар и според мене да се е чалнал. Какво смяташ?

— Какво аз смятам? И таз хубава! Но си личи, че е страхотен. Ще се задържиш при него, нали?

— Страх ме е, че е прекалено добър за мене.

— Никой не е прекалено добър за тебе. Омъжи се за него.

— Страхувам се, че няма да потръгне и това ще ме сломи.

— Но ако не опиташ — възрази Лора, — ще бъдеш не сломена, а нещо още по-лошо: ще бъдеш самотна.

10.

Стефан усети познатия, неприятен гъдел, който се появяваше при пътуванията във времето — особено трептене под кожата, през плътта до мозъка на костите и после бързо по обратния път от костите през плътта до кожата. Със звук, подобен на отпушване на бутилка, напусна вратата и в същия миг се препъна на един стръмен, заснежен склон в калифорнийските планини на десети януари 1989 година вечерта.

Тупна върху земята на ранената страна, търкули се до края на склона и се подпря да отдъхне на един изгнил пън. За пръв път, откакто бе прострелян, го прониза болка. Извика, обърна се по гръб, прехапа език да не припадне и примигна срещу напора на бурята.

Още една светкавица раздра небето. Стори му се, че светлината извира от отворена рана. Многоцветните искрици над снежната покривка и яростните, но пулсиращи светкавици го ориентираха, че се намира на горска поляна. Голи, черни дървета устремяваха клони към забуленото небе, сякаш фанатици простираха молитвено ръце към някакво жестоко божество. Борове с натежали от снежните одежди клони се извисяваха тържествено като жреци на по-миролюбива религия.

При пристигането в друга епоха пътешественикът във времето разстройваше природните сили така, че се налагаше освобождаването на огромна енергия. Независимо от атмосферните условия на мястото на пристигане, неравновесието се преодоляваше със светкавици, раздиращи цялото небе и затова въздушният мост за пътешествия във времето се наричаше „Път на светкавицата“. По необясними причини връщането в института, в собственото време на пътешественика не се съпровождаше с никаква небесна пиротехника.

Светкавиците както обикновено намалиха силата си от апокалиптични изблици до далечни отблясъци. След минута се върна вечерният мрак и всичко се успокои.

С намаляването на светкавиците болката се засили. Стори му се, че светкавиците, разкъсали небесните висини, напират в гърдите, лявото рамо и лявата ръка със сила, която плътта на смъртния не можеше да обуздае или изтърпи.

Вдигна се на колене и се изправи на крака с олюляване, разтревожен, че едва ли ще излезе жив от гората. Но с изключение на фосфоресциращия отблясък на заснежената поляна, облачната вечер тънеше в непрогледен мрак. Дори в безветрието зимният въздух бе леденостуден, а Стефан беше облечен само с тънка лабораторна престилка над ризата и панталоните.

Още по-лошо беше, че можеше да се намира много далече от шосе или ориентир. Ако вратата можеше да се оприличи на оръжие, точността на попадението във времето беше забележителна, но имаше какво да се желае по отношение на мястото. Пътешественикът обикновено пристигаше в рамките на десетина-петнайсет минути от желаното време, но не винаги се постигаше географска точност. Понякога се приземяваше на стотина крачки от физическата цел, друг път се оказваше на десет-петнайсет мили от мястото, както в деня, когато пристигна на десети януари 1988 година да спаси Лора, Дани и Крис от хлъзналия се пикап на Робъртсънови.

При всички предишни пътувания бе носил карта на местността и компас, да не би да попадне в точно такова изолирано място, където се намираше сега. Но този път беше зарязал шинела в ъгъла на лабораторията и нямаше нито компас, нито карта, а притъмнялото небе го лишаваше от надеждата да излезе от гората като се ориентира по звездите.

Стоеше в сняг почти до коленете, обут само с половинки, без ботуши и усещаше, че или трябва веднага да се раздвижи, или ще замръзне. Огледа поляната, потърси вдъхновение, проблясък на интуиция, но в края на краищата тръгна напосоки и се отправи наляво като се вглеждаше за еленови следи или друга естествена пътека през гората.

Цялата лява страна от врата до кръста пулсираше от болка. Надяваше се пронизалият го куршум да не е засегнал някоя артерия и загубата на кръв да е достатъчно бавна, за да може поне да стигне до Лора и за последен път преди смъртта да види нейното лице, лицето, което обичаше.

Годишнината от смъртта на Дани се падна във вторник и въпреки че Крис не спомена значението на датата, той го разбираше. Момчето беше необичайно притихнало. Прекара по-голямата част от този тъжен ден мълчаливо в дневната с играта „Покорители на вселената“, която със звуците си имитираше лазерни оръжия, чаткане на саби и космически кораби. После се изтегна в леглото и се зачете в комикси. Отби всички опити на Лора да го откъсне от доброволното усамотяване и може би така беше по-добре, защото всяко усилие да изглежда весела щеше да е прозрачно и той щеше още повече да се подтисне от усещането, че и тя се бори силно, за да отвлече мислите си от тежката загуба.

Телма, която се беше обадила само преди няколко дни да съобщи добрата вест, че е решила да се омъжи за Джейсън Гейнз, позвъни пак към седем и петнайсет вечерта просто да побъбри, сякаш не знаеше какво означава датата. Лора се обади от кабинета, където продължаваше да се бори с мрачната книга вече цяла година.

— Хей, Шейн, познай какво се случи! Срещнах се с Пол Маккартни! Беше в Лос Анжелос да преговаря за негови записи и в петък вечерта се засякохме на едно гости. Като го зърнах за пръв път, той си тъпчеше устата с ордьовър, поздрави, имаше трохи в устата и беше чуден. Каза, че е гледал моите филми, била съм много добра и си говорихме — можеш ли да повярваш? — трябва да сме бъбрили около двайсет минути и постепенно стана най-странното.

— Установи, че си го разсъблякла, докато сте говорели.

— Виж какво, той изглежда много добре, все същото ангелско лице, по което си падахме преди повече от двайсет години, но с отпечатъка на опита, фино и с изключително привлекателна сянка на тъга около очите. Беше страшно забавен и очарователен. Отначало май наистина ми се щеше да му смъкна дрехите, да изживея най-после фантазията. Но колкото повече разговаряхме, толкова по-малко ми приличаше на бог, все повече се превръщаше в човек и само за минути, Шейн, митът се изпари и той си остана просто един много приятен, привлекателен мъж на средна възраст. Какво ще кажеш?

— Какво трябва да кажа?

— Не зная — продължи Телма. — Малко съм объркана. Не трябва ли една жива легенда да те изпълва със страхопочитание повече от двайсет минути след като сте се срещнали? Искам да кажа, че досега съм срещала много звезди и никой от тях вече не ми се вижда божествен, но това е Маккартни.

— Е, ако искаш да чуеш моето мнение, бързата загуба на митологичния ореол не говори нищо лошо за него и доста добре за тебе. Постигнала си нова зрелост, Акерсън.

— Това значи ли, че трябва, да се откажа да гледам филмите за трите смешника всяка събота сутрин?

— Смешниците ти се разрешават, но замерването, с торти решително остава в миналото.

Телма остави слушалката към осем без десет и Лора вече се чувстваше по-добре, затова премина от мрачната книга към приказката за сър Томи Тоуд. Беше написала само две изречения от детската история, когато в нощта зад прозорците блесна светкавица, достатъчно ярка, за да предизвика мрачни мисли за ядрена катастрофа. Последвалата гръмотевица разтърси къщата от покрива до основите, сякаш рушаха стените с гюлле. Лора, сепната, скочи на крака и от изненада забрави даже да запише последните изречения в паметта на компютъра. Още една светкавица разкъса мрака, прозорците блеснаха като телевизионни екрани, а гръмотевицата беше още по-силна от първата.

— Мамо!

Лора се обърна и видя Крис на прага.

— Няма страшно — успокои го тя.

Момчето изтича към нея. Тя седна в креслото с пружинираща облегалка и го придърпа в скута си:

— Няма нищо. Не се плаши, пиленце.

— Но дъжд няма — каза Крис. — Защо гърми като не вали?

Отвън невероятната поредица светкавици и застъпващи се гръмотевици продължи около минута, после стихна. Бяха толкова мощни, че Лора си представи как на сутринта ще намерят небето, счупено на огромни късове като отломки от гигантска яйчена черупка.

По-малко от пет минути след като беше тръгнал от горската поляна, Стефан се принуди да спре и да се облегне на дебелия ствол на един бор, чиито клони почти го докосваха по главата. Ручейчета пот се стичаха по него заради болката от раната и въпреки това трепереше в януарския мраз, прекалено замаян, за да се изправи и в същото време ужасен да не седне и потъне във вечен сън. Под надвесените грамадни борови клони му се стори, че е потърсил убежище под черната мантия на смъртта, откъдето можеше да не се измъкне никога вече.

Преди да сложи Крис в леглото, Лора направи мелба за двамата с шоколадов и бадемов сладолед и сироп. Ядоха на кухненската маса и момчето изглеждаше успокоено. Може би като драматичен завършек на тъжната годишнина, странното атмосферно явление го отвлече от мислите за смъртта и го насочи към размисъл за чудесата. Непрекъснато говореше за светкавицата, минала по опашката на хвърчило в лабораторията на доктор Франкенщайн от стария филм на Джеймз Уейл, който за пръв път беше гледал предната седмица, за светкавицата, уплашила патока Доналд в един от анимационните филми на Уолт Дисней и бурната нощ във филма „Сто и един далматинци“, когато Круела де Вил подложи на страшна опасност кученцата.

Когато го зави и целуна за лека нощ, той се унасяше с усмивка или поне полуусмивка, а не с тъгата, тегнала на лицето му цял ден. Лора седя на стол до леглото, докато Крис не заспа дълбоко, въпреки че вече не го беше страх и не настояваше тя да остане там. Остана просто, защото изпитваше нужда да го погледа.

Върна се в кабинета към девет и петнайсет, но преди да седне пред компютъра, спря до прозореца и погледна заснежената предна морава, черната лента на чакълената алея към далечното щатско шосе и после нагоре към беззвездното нощно небе. Нещо около светкавицата дълбоко я смущаваше: не че беше толкова необичайна, не че носеше разрушителен заряд, а че нейната безпрецедентна и почти свръхестествена мощ беше някак… позната. Стори и се, че е виждала подобна буря по друг повод, но не помнеше кога. Усещането беше необяснимо, нещо като deja vu и не я напускаше. Лора влезе в спалнята и провери контролното табло на алармената система в килера, за да е сигурна, че ще задейства по всички врати и прозорци. Измъкна изпод леглото автомата заедно с удължения пълнител, който побираше четиристотин олекотени патрона с покритие от специална сплав. Отнесе автомата в кабинета и го сложи на пода до стола.

Канеше се да седне, когато нова светкавица раздра мрака и я уплаши, а тътенът на гръмотевицата сякаш я прониза до костите. Още една светкавица, после още една и още една блеснаха в прозорците като низ от злобни, призрачни лица от превърнатата в плазма светлина. Небесата се разтърсваха от оглушителните трусове Пора забърза към стаята на Крис да го успокои. С изненада видя, че момчето не се е събудило, въпреки че светкавиците и гръмотевиците бяха учудващо по-силни от преди — може би сънуваше тътена на гръмотевиците в бурната нощ, изпълнена с приключения за далматинците. Пак нямаше дъжд. Светкавиците и гръмотевиците бързо утихнаха, но нейната тревога не намаля.

Стефан видя странни абаносови форми в мрака, същества, които се промушваха между дърветата и го изгаряха с очи, по-черни от телата, но колкото и да го стряскаха и плашеха, той знаеше, че не са истински, а само видения, родени от все по-замъгляващия се разсъдък. Продължи напред с усилие въпреки студа отвън, огъня отвътре, бодливите борове, острите тръни на къпините и заледената почва, която ту се изплъзваше под краката му, ту се въртеше като грамофонна плоча. Болката в гърдите, рамото и ръката беше толкова остра, че като в делириум му се привиждаха плъхове, които го ръфаха отвътре, макар и да не си представяше как са влезли в тялото му.

Беше бродил най-малко един час, стори му се много часове, дори дни, но не беше възможно да са минали дни, защото слънцето не беше изгряло. Стигна до края на гората и в далечния край на покрита със сняг полегата морава на площ около половин акър видя къщата. Светлината едва се процеждаше през спуснатите щори.

Той стоеше и не вярваше на очите си. Отначало помисли, че къщата е също толкова нереална, колкото кошмарните видения в гората. После тръгна към миража — за всеки случай, ако все пак не беше плод на трескаво въображение.

Само след няколко стъпки една светкавица шибна мрака и раздра небето. Ударът се повтори няколко пъти с непрекъснато засилване на източника на енергия. Сянката на Стефан се мяташе и гърчеше по снега около него, въпреки че се беше вцепенил от страх. Случваше се от него да падат две сенки, когато светкавиците очертаваха силуета му от две посоки едновременно. Добре подготвени преследвачи вече бяха тръгнали по пътя на светкавицата, решени да го премахнат преди да успее да предупреди Лора.

Обърна се към гората, откъдето бе дошъл. Под лудешкия небесен вихър боровете сякаш се нахвърляха върху него, отдръпваха се и пак налитаха. Там не видя преследвачи.

След утихването на светкавиците отново се запрепъва към къщата. Падна два пъти, изправи се с мъка, продължи да върви, въпреки страха, че ако падне още веднъж, няма да има сили да стане на крака или да извика достатъчно силно, за да го чуят.

Загледана в екрана на компютъра, Лора се мъчеше да мисли за сър Томи Тоуд, но всъщност мислеше за светкавицата и изведнъж си спомни кога е виждала такова невероятно бурно небе: деня, когато баща и за пръв път и разказа за сър Томи, деня, когато наркоманът нахлу в бакалницата, деня, когато видя своя пазител за пръв път, онова лято, когато беше на осем години. Изправи се на стола. Сърцето и заби учестено, лудо. Светкавица с такава неестествена мощ означаваше определена беда, беда за самата нея. Не помнеше да е имало светкавици в деня, когато умря Дани или когато пазителят се появи на гробището по време на погребението на баща и. Но с някаква абсолютна сигурност, която не можеше да си обясни, знаеше, че природното явление носи ужасен смисъл за нея — то беше прокоба, а не добро предзнаменование.

Лора грабна автомата, обиколи горния етаж, провери прозорците, надникна при Крис да се увери, че всичко е както трябва. После побърза да огледа стаите на долния етаж.

Точно когато влизаше в кухнята, нещо изтропа по задната врата. Лора хлъцна от изненада и страх, обърна се в тази посока, насочи автомата и едва не откри огън.

Звуците обаче не приличаха на взлом. Беше безобидно потропване, не повече от леко почукване, два пъти. Стори и се да чува и глас, който тихо я вика по име. Тишина. Тя се прокрадна до вратата и може би половин минута стоя заслушана. Нищо.

Вратата беше специален модел с повишена сигурност, със стоманена плоча между две дъбови дъски с дебелина два-три пръста и затова не се страхуваше, че ще я прострелят от другата страна. Все пак се поколеба дали да отиде право до вратата и да погледне през шпионката, защото я беше страх да не види око, притиснато от другата страна, за да види нея. Когато най-сетне събра смелост, видя през шпионката част от двора и един човек, проснат на бетона с разпрострени ръце, сякаш бе политнал назад след като беше почукал на вратата.

Капан, помисли си тя. Капан, номер.

Светна външната лампа и припълзя до затъмнения прозорец над вградения плот. Предпазливо вдигна един от капаците. Човекът върху бетонената настилка беше нейният пазител. По обувките и панталона имаше полепнал сняг. Беше облечен с нещо като бяла лабораторна престилка, изцапана отпред с тъмно петно кръв.

Докъдето можеше да се види, нямаше никой, скрит на двора или моравата, но-не трябваше да забравя, че е възможно някой, да е довлякъл тялото дотам, за да я подмами вън от къщата. При тези обстоятелства отварянето на вратата толкова късно вечерта, щеше да е чиста глупост. И все пак не, можеше да го остави навън. Не него, пазителя. Не когато беше ранен и умираше.

Натисна бутона за изключване на алармения сигнал, дръпна резетата и неохотно излезе в зимната вечер със заредения автомат в ръка. Никой не стреля срещу нея. Нищо не помръдна на полуосветената морава чак до гората.

Лора се приближи до своя пазител, коленичи до него и напипа пулса му. Беше жив. Повдигна единия клепач. Беше в съзнание. Раната в горната лява част на гръдния кош изглеждаше зле, въпреки че в момента като че ли не кървеше. Тренировките с Хенри Такахами и редовните упражнения я бяха направили много по-силна и все пак силата и не достигна да повдигне ранения с една ръка. Лора подпря автомата до задната врата, но не можа да го вдигне даже с две ръце. Вероятно беше опасно да мести толкова тежко ранен човек, но още по-опасно беше да го остави навън в студената нощ, толкова повече, когато явно беше преследван. Тя успя отчасти да го пренесе, отчасти да го довлече вътре в кухнята, където го сложи на пода. С облекчение прибра автомата, заключи вратата и пусна алармената система.

Той беше ужасяващо блед и студен на пипане, затова най-важно беше да се махнат пълните със сняг обувки и чорапи. Лора вече се беше справила с левия крак и развързваше дясната обувка, когато той започна да бълнува на някакъв странен език прекалено неясно, за да се различат думите, а на английски бъбреше нещо за взрив, врати и „привидения в гората“.

Лора знаеше, че той не е в съзнание и едва ли ще я разбере по-добре, отколкото тя го беше разбрала, но все пак почна да го успокоява:

— Няма страшно, отпуснете се, всичко ще бъде наред. Щом извадя крака ви от тази буца лед, ще повикам лекар.

Споменаването на лекар за миг го извади от унеса. Той немощно я хвана за ръката и се втренчи с ужас в нея:

— Никакъв лекар. Да се махам… трябва да се махам…

— Не сте в състояние да идете никъде — каза му тя. — Освен с линейка в болница.

— Трябва да се махаме. Бързо. Те ще дойдат… скоро ще дойдат…

Тя погледна към автомата:

— Кой ще дойде?

— Убийци — отвърна той бързо. — Търсят отмъщение. Ще убият теб, ще убият Крис. Идват. Ей-сега.

В този момент в погледа и гласа му нямаше и помен от трескаво бълнуване. Бледото му лице с избили капчици пот вече не беше отпуснато, а напрегнато от ужас.

Цялата и подготовка с огнестрелно оръжие и бойни изкуства престана да изглежда истерична предпазливост.

— Добре — каза тя. — ще излезем веднага след като прегледам раната, да видя трябва ли да се превърже.

— Не. Излизаме. Веднага!

— Но…

— Веднага — настоя той. В очите му се четеше такъв ужас, че тя почти повярва в свръхестествеността на убийците — не обикновени човешки същества, а демони с жестокостта и неумолимостта на лишените от душа.

— Добре — съгласи се тя. — Излизаме.

Той пусна ръката и. Погледът му се замъгли и пак започна да бълнува несвързано.

Лора забърза през кухнята да отиде горе да събуди Крис и чу тревожното бълнуване на нейния пазител за някаква „голяма, черна, устремена машина на смъртта“. Не разбра нищо, но се уплаши.