Светкавица

1.

Лора светна лампата и разтърси заспалия Крис:

— Обличай се, миличък. Бързо.

— Какво става? — попита той сънено и разтърка очи с юмручета.

— Идват едни лоши хора и трябва да се махнем оттук преди да са дошли. Сега побързай.

Крис беше прекарал цялата година не само в тъга по баща си, но и в подготовка за мига, когато измамното спокойствие на ежедневието ще се прекъсне от поредния неочакван взрив на хаоса, който е в сърцевината на човешкото съществуване — хаоса, който от време на време изригва като действащ вулкан, както в деня на убийството на баща му. Крис беше наблюдавал как майка му се превръща в първокласен стрелец и събира цял арсенал, беше се занимавал със самозащита заедно с нея, но беше запазил детските възприятия; приличаше на всяко друго дете, макар и с лесно обяснима меланхолия след смъртта на баща му. Но сега, в критичния момент, не реагира като осемгодишен. Не почна да мрънка и да задава ненужни въпроси, не беше кисел, инат или муден. Отметна завивките, скочи от леглото и забърза към гардероба.

— Ела в кухнята — каза Лора.

— Добре, мамо.

Лора се почувства горда от неговата съзнателност и облекчена, че не ги бави, но се натъжи от мисълта, че на осемгодишна възраст той вече разбира добре колко кратък и груб е животът и реагира в критичния миг с бързината и самообладанието на възрастен.

Беше облечена с джинси и фланела на сини квадрати. Като влезе в спалнята, трябваше само да навлече вълнен пуловер, да махне спортните обувки и да сложи апрески.

Не беше запазила дрехите на Дани и затова нямаше палто за ранения в кухнята. Имаше обаче много одеяла и грабна две от килера.

Помисли малко, отиде до кабинета, отвори сейфа и извади странния черен колан с медните украшения, който пазителят и бе дал преди година. Напъха го в чантата с форма на торба.

На долния етаж спря в предното антре да вземе от килера синьо скиорско яке и автомата, който висеше отзад на вратата. Като се движеше, Лора се ослушваше за необичайни шумове — гласове отвън в нощта или звуци на автомобил, но нищо не нарушаваше тишината.

В кухнята сложи автомата върху масата до другия, после коленичи до своя пазител, който пак бе изгубил съзнание. Разкопча мократа от снега лабораторна престилка и ризата и разгледа раната от изстрела в гърдите. Беше високо към лявото рамо, далече от сърцето, което беше благоприятно, но беше изгубил много кръв, дрехите му бяха прогизнали.

— Мамо? — Крис стоеше на прага, облечен подходящо за зимната вечер.

— Вземи единия автомат от масата, прибери и третия от кухненския килер и ги сложи в джипа.

— Той е! — каза Крис с широко отворени от изненада очи.

— Да. Появи се в този вид, тежко ранен. Освен автоматите вземи два револвера — от чекмеджето ей-там и от трапезарията. И внимавай да не би случайно…

— Не се тревожи, мамо — успокои я момчето и тръгна да изпълнява заръките.

Лора обърна своя пазител на дясната страна колкото е възможно по-леко, той изпъшка, но не се свести и тя погледна дали куршумът го е пронизал изцяло. Така се оказа. Куршумът беше минал под лопатката. Гърбът също беше потънал в кръв, но раните отпред и отзад вече не кървяха така обилно. Ако имаше някакъв голям кръвоизлив, той беше вътрешен и тя не можеше нито да го установи, нито да го спре.

Под дрехите раненият носеше същия колан. Лора го разкопча. Коланът не се събра в средното отделение на чантата, затова се наложи да го напъха в страничния джоб с ципа след като изхвърли оттам нещата, които държеше вътре.

Закопча ризата му и се зачуди дали да не съблече влажната престилка. Реши, че ще е прекалено трудно да смъкне ръкавите. Като го обръщаше внимателно от едната страна на другата, тя подпъхна сиво вълнено одеало под него и отстрани.

Лора се занимаваше с ранения, а през това време Крис пренесе на няколко пъти оръжието до джипа като минаваше през вътрешната врата между мокрото помещение и гаража. После се появи с ниска количка с ширина две и дължина четири стъпки, всъщност дървена платформа на колелца, която някой беше забравил при доставката на мебелите преди почти година и половина. Крис яхна платформата като скейтборд и полетя към килера с думите:

— Трябва да вземем кутията с амунициите, пък тя е много тежка. Ще я пренеса с това.

Зарадвана от неговата изобретателност и предприемчивост, Лора каза:

— Имаме дванайсет патрона в двата револвера и хиляда и двеста в трите автомата. Едва ли ще ни трябват повече, каквото и да се случи. Докарай количката. Бързо. Чудех се как ще го пренесем до джипа, без да го разтърсим прекалено много и май че точно това ни трябва.

Движеха се бързо, сякаш бяха тренирали точно такава ситуация, но все пак Лора смяташе, че губят много време. Ръцете и трепереха, свиваше я под лъжичката. Очакваше всеки миг някой да заудря по вратата.

Крис придържаше количката, докато Лора качваше ранения. Тя напъха дъската под главата, раменете, гърба и кръста, после повдигна краката и го избута върху платформата. Крис приведен теглеше отпред и крепеше с една ръка изпадналия в безсъзнание човек за дясното рамо, за да не се катурне или количката да се изплъзне изпод него. Малко се затрудниха на прага на мокрото помещение, но успяха да го изтикат до гаража, където имаше място за три коли. Мерцедесът беше отляво, джипът — отдясно, средното място беше празно. Изтъркаляха количката с ранения до джипа.

Крис беше отворил вратата отзад и беше постлал малък гимнастически дюшек.

— Ти си чудесно момче — каза Лора.

Двамата успяха да прехвърлят ранения от количката в багажната част на джипа през отворената задна врата.

— Донеси другото одеяло и обувките от кухнята — нареди Лора.

Докато момчето се върна, Лора беше успяла да сложи своя пазител по гръб върху гимнастическия дюшек, Покриха босите му крака с второто одеяло и оставиха прогизналите обувки до него. Лора затвори задната врата и каза:

— Крис, сядай отпред и слагай колана.

Тя забърза навътре в къщата. Чантата с всички кредитни карти беше на масата, Лора я взе и прехвърли дръжките през рамо. Грабна третия автомат и се запъти обратно към мокрото помещение, но още преди да е направила и три крачки, по задната врата се блъсна със страхотна сила. Лора се обърна с автомата в ръка.

Пак се чу трясък по вратата, но стоманената плоча и здравите резета нямаше да поддадат така лесно. Сетне кошмарът започна в действителност.

Затрака автомат, Лора се хвърли към хладилника и се прикри зад него. Някой се мъчеше да отвори задната врата, но тежката стоманена конструкция удържа и този натиск. Вратата обаче се разклати, куршумите пронизваха стената от двете страни на подсилената рамка и пробиваха дупки в зидарията.

Прозорците на дневната и кухнята се пръснаха от огъня на друг автомат. Металните корнизи затанцуваха в конзолите. Изстрелите ги чупеха и огъваха, но повечето парченца стъкло оставаха зад щорите, сипеха се по перваза и оттам на пода. Вратите на шкафовете се разлетяваха на трески и пукаха от куршумите, парчета тухла се откъсваха от стената, куршуми рикошираха в медния капак над печката и го огъваха и разкривяваха. По висящите на куки медни съдове се сипеха удари, тенджерите и тиганите дрънчаха и тракаха. Една от лампите изгърмя. Корнизът на прозореца над работната маса се откъсна най-сетне от конзолата и пет-шест парчета се врязаха във вратата на хладилника точно до Лора.

Сърцето и щеше да изхвръкне, приливът на адреналин беше изострил сетивата болезнено. Искаше и се да хукне към джипа в гаража и да се помъчи да избяга преди да са усетили, че се оттегля, но някакъв първичен воински инстинкт я караше да остане. Притисна се до хладилника встрани от куршумите с надеждата, че няма да я засегне рикошет. „Кои по дяволите сте вие?“, питаше се тя разгневено. Стрелбата затихна и инстинктът и се оказа верен. Огънят беше последван от самите хора, които стреляха. Те нахлуха в къщата. Първият се покатери през счупения прозорец над кухненския плот. Лора се дръпна от хладилника, откри огън и куршумите го блъснаха обратно на двора. Вторият, също облечен в черно, влезе през разбитата плъзгаща се врата на дневната. Лора го зърна през портала само миг преди той да я забележи, обърна автомата към него, изстрелите затрещяха, счупиха машината за кафе, надупчиха кухненската стена до портала и повалиха мъжа точно когато насочваше оръжието си към нея. Беше се упражнявала с автомата доста отдавна и се учуди колко добре се справя. Учуди се също, че необходимостта да убива я ужасява, въпреки че те искат да унищожат нея и детето. Започна да и прилошава, сякаш в гърлото и бавно се надигаше вълна от мазна мръсотия, но тя успя да преглътне и да спре пристъпа. В дневната се появи трети човек, тя беше готова да застреля и него, и още стотици като него, колкото и да и призляваше от убиването, но той се дръпна назад и се скри от огъня като видя как беше ударен неговия спътник. Сега към джипа.

Лора не знаеше колко убийци има отвън, може би бяха само трима, двамата убити и другият още жив, а може би бяха четири или десет или сто, но колкото и да бяха, сигурно не бяха очаквали да ги посрещнат така смело, положително не с мощна стрелба, и то от една жена и малко момче, но те знаеха, че нейният пазител е ранен и невъоръжен. Затова сега бяха слисани и щяха да се прикрият, за да оценят обстановката и да обмислят следващия ход. Това беше първият и последният и шанс да се спаси с джипа. Лора хукна през мокрото помещение към гаража.

Видя, че Крис е запалил двигателя на джипа още в началото на престрелката — от ауспуха излизаха кълба синкави изгорели газове. Лора изтича до джипа и вратата на гаража започна бавно да се вдига: Крис очевидно беше използвал дистанционното управление в мига, когато я беше видял. Като седна зад волана, вратата беше отворена до една трета.

Лора включи на скорост:

— Залегни!

Крис незабавно я послуша и се смъкна на седалката под равнището на прозореца. Лора освободи спирачките. Рязко натисна съединителя, гумите изсвистяха по бетона, колата изрева и потъна в мрака като мина на косъм от вдигащата се врата, която прекърши антената на радиото.

Големите гуми на джипа не бяха с вериги, но имаха дълбоки грайфери, подходящи за зимата. Те се забиваха в замръзналия сняг и чакъл по алеята, получаваше се сцепление, от което се разлитаха шрапнели от камък и лед. От лявата страна на Лора се появи тъмна фигура, човек в черно, който тичаше през предната морава и около него хвърчеше сняг на петнайсетина крачки от тях. Имаше толкова неясни очертания, че можеше да мине за безплътна сянка, ако през воя на двигателя не се чуваше пукот на автоматична стрелба. Куршумите се удряха в джипа, задното стъкло се счупи, но страничното до Лора остана невредимо и тя увеличи скоростта, излезе от обсега на огъня — още няколко секунди и щеше да е в безопасност. Вятърът виеше през счупения прозорец. Лора се молеше да не улучат гумите, стори и се, че чува още куршуми по металната обвивка, но може би просто джипът хвърляше встрани чакъл и лед.

Като стигна до щатското шосе в края на алеята, Лора вече беше убедена, че е извън обсега на куршумите. Натисна здраво спирачките да направи ляв завой, погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза в далечината фарове в отворения гараж. Убийците бяха пристигнали в къщата и без превозно средство, един господ знае как бяха дошли, може би с помощта на онези странни колани и сега използваха нейния „Мерцедес“ да я преследват.

Отначало беше решила да завие наляво по щатското шосе, да се насочи надолу покрай Рънинг Спрингз, покрай отклонението за езерото Ароухед, по главната магистрала към град Сан Бернардино, където имаше достатъчно хора и сигурност, където мъжете с черни дрехи и автоматично оръжие нямаше да посмеят да приближат толкова дръзко и където можеше да потърси медицинска помощ за своя пазител. Но като видя фаровете отзад, тя се подчини на вродения усет за оцеляване и зави надясно, на изток-североизток към езерото Биг Беър.

Ако беше тръгнала наляво, щяха да стигнат до съдбоносната половин миля по наклоненото шосе, където преди година бе убит Дани. Лора усещаше интуитивно и почти суеверно, че за тях в момента най-опасното място на света е стръмният асфалтов път с две платна. На нея и Крис на два пъти бе писано да умрат там: първият път, когато Робъртсън изпусна управлението на пикапа и втория, когато Кокошка започна да стреля срещу тях. Понякога и се струваше, че в живота има както благоприятни, така и зловещи схеми и при осуетяването им съдбата се бореше да възстанови предопределеното. Нямаше никакъв разумен довод да вярва, че ще загинат, ако тръгнат към Рънинг Спрингз, но нещо и подсказваше, че там ги очаква смърт.

Излязоха на щатското шосе и се отправиха към Биг Беър. Борове извисяваха тъмните си стволове от двете страни на пътя. Крис се изправи и погледна назад:

— Идват — каза Лора, — но ние ще им избягаме.

— Те ли убиха татко?

— Да, струва ми се. Но тогава не знаехме за тях и не бяхме подготвени.

„Мерцедесът“ беше излязъл на щатското шосе, но през повечето време не се виждаше, защото пътят се издигаше, спускаше и виеше като изпречваше хълмове и завои между двете коли. Разстоянието като че ли беше около двеста ярда, но вероятно се скъсяваше, защото двигателят на „Мерцедеса“ беше по-голям и по-мощен.

— Кои са те? — попита Крис.

— Не съм сигурна, миличък. Не зная също защо искат да ни причинят болка. Но зная какви са. Те са главорези, отрепки, добре опознах този тип хора още отдавна в Касуел Хол и знам, че единственото, което можеш да направиш с тях, е да се изправиш насреща им, да се бориш, защото те признават само твърдостта.

— Беше страхотна там, мамо.

— И ти добре се справи, момчето ми, Много умно постъпи като запали мотора на джипа като чу стрелбата и пусна затварящото устройство на вратата, докато се качвах в колата. Вероятно това ни спаси.

„Мерцедесът“ зад тях беше скъсил разстоянието на стотина ярда. Моделът беше високоскоростен и по шосето се справяше отлично, много по-добре от джипа.

— Наближават бързо, мамо.

— Знам.

— Много бързо.

Към източния край на езерото Лора застигна един раздрънкан „Додж“ със счупен заден фар и ръждясала броня, която сякаш се държеше на мястото си само от лепенки с надписи, които минаваха за смешни от рода на „СПИРАМ САМО НА БЛОНДИНКИ“ или „СЛУЖЕБНА КОЛА НА МАФИЯТА“. Той пърпореше с трийсетина мили в час, по-бавно от задължителната минимална скорост. Ако Лора проявеше нерешителност, „Мерцедесът“ щеше да наближи още повече и убийците тогава можеха пак да открият огън. Изпреварването беше забранено, но видимостта беше достатъчна да рискува маневрата. Тя завъртя волана, натисна рязко съединителя, излезе пред пикапа и се върна в дясното платно. Точно пред нея се оказа един „Бюик“, който караше с четиридесетина мили в час. Задмина и него малко преди да навлезе в нова поредица завои, където „Мерцедесът“ нямаше да успее да изпревари стария пикап.

— Изостанаха! — възкликна Крис.

Лора увеличи скоростта на петдесет и пет мили в час, прекалено много за някои от завоите, но подходяща за правите отсечки от пътя и започна да мисли, че ще се отскубне. Но шосето се разклоняваше при езерото и нито „Бюика“, нито стария пикап „Форд“ я последваха покрай южния бряг към град Биг Беър; двете коли завиха към Фонскин и северният бряг и оголиха пътя между нея и „Мерцедеса“, който веднага почна да я застига.

Тук вече имаше много къщи — и по височината отдясно, и по низината към езерото отляво. Някои от тях бяха тъмни, може би бяха вили, използвани само през зимните уикенди и през лятото, но светлините на другите проблясваха между дърветата.

Лора знаеше, че може да тръгне по всяка алея към поне сто къщи, където щяха да приемат нея и Крис. Хората без колебание щяха да им предложат подслон. Тук не беше като в големия град — в задушевната атмосфера на планините хората не посрещаха неочакваните нощни посетители с незабавно подозрение.

Мерцедесът скъси разстоянието още повече, шофьорът започна да превключва късите и дълги светлини, сякаш злорадстваше: „Хей, Лора, идваме, ще те хванем, ние сме страшни, истински мъже и никой никога не може да ни избяга, ето ни, идваме“.

Ако се опиташе да се скрие в някоя къща наблизо, убийците вероятно щяха да я преследват и да убият не само нея и Крис, но също хората, които щяха да ги подслонят. Мръсниците може би нямаше да проявят особено желание да я проследят чак до Сан Бернардино или Ривърсайди, или даже Редландз, където можеха да се натъкнат на полицейски отпор, но нямаше да се уплашат от шепа случайни свидетели, защото можеха да убият колкото си искат хора и пак да избегнат възмездието като натиснат жълтите копчета на коланите и изчезнат както направи нейният пазител преди една година. Нямаше представа в каква посока изчезват, но подозираше, че там полицията не можеше да ги застигне. Не можеше да излага на опасност невинни хора и затова отминаваше къщите една след друга без да намалява скоростта.

„Мерцедесът“ я следваше на четиридесет-петдесет ярда и бързо наближаваше.

— Мамо…

— Виждам ги, миличък.

Караше към град Биг Беър, но за съжаление името му далеч не беше оправдано — не само че изобщо не беше голям град, но даже и на село не приличаше. Нямаше улици, където можеше да се изплъзне от преследвачите, а и местната полиция едва ли можеше да се справи с група фанатици, въоръжени с автомати.

Свиха при светофара и настигнаха друга кола в същата посока, сиво „Волво“, което Лора изпревари почти без никаква видимост, но друг избор нямаше, защото „Мерцедесът“ беше на по-малко от четиридесет ярда. Убийците задминаха „Волвото“ със същото безразсъдство.

— Как е нашият спътник? — попита Лора.

Без да разкопчава колана, Крис се обърна и погледна:

— Добре е, струва ми с. Доста се раздруса.

— Нищо не мога да направя.

— Кой е той, мамо?

— Не зная много неща за него — отговори Лора, но когато се измъкнем оттук, ще ти разкажа, каквото знам. Не съм ти казвала, преди защото… може би аз самата не знаех какво става и ме беше страх, че ще е опасно да научиш за него. Но по-опасно от това сега накъде? После ще ти разкажа. Ако изобщо ще има „после“.

Беше изминала две трети от пътя покрай южния бряг на езерото, с възможно най-висока скорост, „Мерцедесът“ се намираше на трийсетина ярда зад нея и тогава видя пред себе си отбивка на пътя. Тя водеше през планината край връх Кларк, беше пряк път с дължина десет мили, който съкращаваше трийсетте или трийсет и петте мили на източния обиколен маршрут на шосе 38 и излизаше на двупосочната магистрала южно от Бартън Флатс. Доколкото си спомняше, отбивката беше павирана в двата края, но в продължение на шест-седем мили по средата беше само черен път. За разлика от джипа, „Мерцедесът“ нямаше двойна предавка, а гумите, макар и зимни, нямаха вериги. Мъжете в „Мерцедеса“ едва ли знаеха, че паважът ще свърши и ще се озоват на разкалян път, заледен и заснежен на места.

— Дръж се! — обърна се Лора към Крис. До последния момент не натисна спирачките, взе десния завой към отбивката с такава скорост, че джипът се извъртя с измъчено свистене на гумите като стар кон, шибнат за опасен скок. „Мерцедесът“ взе завоя по-добре, въпреки че шофьорът не беше разгадал намеренията на Лора. По възвишенията и пущинака разстоянието се скъси на по-малко от трийсет ярда. Двайсет и пет. Двайсет.

Внезапно разклонена светкавица преряза небето на юг. Не беше толкова близо, колкото светкавиците край тяхната къща, но достатъчно да превърне нощта в ден. Дори през рева на моторите Лора долови тътена на гръмотевица. Крис зяпна от почуда и попита:

— Какво става, мамо? Какво е това?

— Не зная — изкрещя отговора Лора, за да надвика какофонията на ревящия двигател и разлюлените небеса.

Лора не чу самата стрелба, но долови ударите на куршумите по джипа, единият проби дупка в задния прозорец и се заби в гърба на седалката на Лора и Крис. Тя чу и усети силния тласък. Започна да върти волана, да криволичи по пътя, за да не я улучат. От люшкането под трепкащата светлина и прилоша. Не се чуха други изстрели — или стрелецът беше спрял огъня, или се мереше неточно. Но маневрирането я забави и „Мерцедесът“ ги застигна още повече.

Трябваше вече да използва страничните огледала вместо огледалото за обратно виждане. Задната врата беше почти невредима, но предпазното стъкло се беше превърнало в паяжина от стотици напукани парченца, през които нищо не се виждаше. Петнайсет ярда. Десет.

По небето в южна посока пак премина светкавица и гръмотевица.

Лора се изкачи по едно възвишение. Паважът свършваше на половината разстояние по склона надолу. Спря да криволичи и увеличи скоростта. Когато джипът излезе от пътната настилка, той се раздруса, сякаш се изненада от промяната на пътя, после пое напред по заснежената и тук-таме заледена кал. Преминаха през коловозите, през малка падина с надвесени отгоре дървета и нагоре по следващото възвишение.

В страничните огледала видя как „Мерцедесът“ минава през падината и тръгва да се изкачва след тях. Но когато Лора стигна до билото, колата зад нея започна да запъва, занесе на една страна и фаровете се отклониха встрани. Вместо да завърти волана в същата посока, както се прави в такива случаи, шофьорът рязко зави обратно. Гумите забуксуваха. Колата се плъзна встрани и назад на двайсетина крачки, задното дясно колело затъна в страничната канавка, фаровете се насочиха нагоре и напряко на коловоза.

— Заседнаха! — каза Крис.

— Ще им трябва половин час да се измъкнат от калта.

Лора продължи през билото, надолу по следващия склон на черния път.

Трябваше да ликува за спасението или най-малкото да изпитва облекчение, но страхът и не намаляваше. Имаше предчувствието, че още не са в безопасност и се беше научила да вярва на предчувствията повече, отколкото преди, на дванайсет години, когато бе заподозряла Глиста, че ще дойде през нощта, когато щеше да е сама в крайната стая до стълбището в Макилрой — нощта, когато той бе оставил захарна пръчка под възглавницата. Предчувствията, в края на краищата, бяха просто послания от подсъзнателното, което трескаво работеше през цялото време и преобразуваше информацията, минала незабелязано покрай съзнанието. Нещо не беше наред. Но какво?

Караха с по-малко от двайсет мили в час по тесния, лъкатушещ, изровен път, покрит със замръзнала кал. Известно време пътят следваше каменист хребет без никакви дървета, после минаваше по стръмнината надолу към дъното на една клисура, където дърветата растяха толкова гъсто от двете страни, че фаровете шареха по стволовете на редиците борове като по плътна стена. Отзад в джипа нейният пазител бълнуваше несвързано в трескав унес. Лора се тревожеше за него, искаше и се да кара по-бързо, но не смееше.

Крис мълча през първите две мили след отскубването от преследвачите. После каза:

— Там, в къщата… уби ли някой от тях?

Лора се поколеба:

— Да, двама.

— Хубаво.

Уплашена от мрачното задоволство, което прозираше в тази единствена дума, Лора възрази:

— Не, Крис, не е хубаво да се убива. Прилошава ми от това.

— Но те си го заслужаваха — отговори Крис.

— Да, наистина. Но това не значи, че е приятно да ги убиваш. Никак даже. Не носи никакво удовлетворение. Само… отвращение от необходимостта да го направиш. И тъга.

— Иска ми се аз да бях убил един от тях — каза Крис със сдържан, студен гняв, който за неговата възраст плашеше.

Лора го погледна. От сенките по лицето и бледожълтата светлина от таблото изглеждаше по-възрастен, за миг тя си представи какъв ще бъде като порасне.

Повърхността на клисурата стана прекалено камениста, не можеше да се мине по-нататък, пътят пак тръгна нагоре по стръмнината. Тя не отместваше поглед от неравния път.

— Миличък, ще трябва да поговорим за това по подробно някой път. А сега искам да слушаш внимателно и да се опиташ да разбереш нещо. В света има много лоши философии. Знаеш ли какво е философия?

— Донякъде. Не… всъщност не.

— Тогава да кажем, че хората вярват в много неща, които са лоши. Но две от нещата, в които някои хора вярват, са най-лошите, най-опасните, най-погрешните. Някои вярват, че проблемите се решават най-добре с насилие — те бият или убиват всеки, който не е съгласен с тях.

— Като тези, които ни преследват.

— Да. Очевидно те са от този тип. Наистина е лошо да се мисли така, защото насилието ражда насилие. Освен това, ако уреждаш споровете с оръжие, няма справедливост, няма успокоение, няма надежда. Ясно ли ти е?

— Да, струва ми се. Но кой е другият лош начин на мислене?

— Пацифизмът — обясни Лора. — Точно обратен на първия. Пацифистите вярват, че никога не трябва да вдигаме ръка срещу друг човек, все едно какво е направил или се кани да направи. Ако един пацифист стои до брат си и някой дойде да убие брата, той ще му каже да бяга, но няма да грабне оръжие и да спре убиеца.

— Ще позволи да нападнат брат му? — изуми се Крис.

— Да. В най-лошия случай по-скоро ще позволи да убият брат му, отколкото да наруши принципите си и сам да стане убиец.

— Това е щуротия!

Превалиха склона и пътят се спусна в друга падина. Клоните на надвесените борове бяха толкова ниско, че драскаха по покрива, буци сняг падаха върху капака и предното стъкло.

Лора включи чистачките и се наведе над волана. Използваше смяната на терена като извинение за мълчанието, но всъщност обмисляше как да се изрази по-ясно. Бяха се сблъскали с много насилие през последния час; несъмнено ги очакваше още повече насилие и тя държеше Крис да си изгради правилно отношение. Не и се искаше той да повярва, че мускулите и оръжието са приемливи заместители на разума. От друга страна, не желаеше насилието да го травматизира и да го накара да се страхува от него с цената на личното достойнство и оцеляването в крайна сметка. Най-сетне Лора проговори:

— Някои пацифисти са прикрити страхливци, но други искрено вярват, че е правилно да позволиш убийството на невинен човек вместо да убиеш, за да го предотвратиш. Те грешат, защото като не се бориш със злото, ставаш част от него. Такива хора са също толкова лоши, колкото оня, който натиска спусъка. Сега точно може би не можеш да го проумееш, може би ще трябва доста да го обмислиш, но важно е да разбереш, че има среден път между убийците и пацифистите. Трябва да избягваш насилието. Никога не трябва пръв да почваш. Но ако някой друг почне, трябва да защитаваш себе си, приятелите, семейството, всеки, който е изпаднал в беда. Когато се наложи да застрелям онези мъже в къщата, направо ми призля. Не съм героиня. Не се гордея с това, че ги убих, но не се и срамувам. Не искам да се гордееш с мене заради постъпката ми, не искам да мислиш, че убийството удовлетворява или че отмъщението по някакъв начин облекчава мисълта за убийството на баща ти. Не е така.

Крис мълчеше.

— Много ли те затрудних? — запита Лора.

— Не. Просто трябва да помисля — отговори той. — Точно сега, струва ми се, мисля лошо, защото искам те да умрат, всички, които имат нещо общо с… онова, което се случи на татко. Но аз ще се постарая, мамо, ще се помъча да стана по-добър.

Лора се усмихна:

— Сигурна съм, че ще станеш, Крис.

По време на разговора с Крис и през последвалите няколко минути мълчание Лора не можеше да се отърве от усещането, че все още не са вън от непосредствената опасност. Бяха изминали около седем мили по павираната отбивна, после още една миля по черния път и напред имаше две мили паваж до щатско шосе 38. Колкото по-нататък караше, толкова повече растеше увереността, че нещо и се изплъзва, че наближава някаква беда.

Лора изведнъж спря на върха на друг хълм, точно преди пътя да се спусне към последния равен участък. Угася двигателя и фаровете.

— Какво става? — попита Крис.

— Нищо. Просто трябва да помисля и да погледна нашия пътник.

Тя излезе и отиде зад джипа. Отвори вратата отзад, където прозорецът бе пронизан от куршум. Парченца стъкло се посипаха по земята около краката и. Тя се покатери в багажната част, легна до ранения си пазител и провери пулса му. Беше все още слаб, дори може би малко по-слаб от преди, но равномерен. Лора сложи ръка на челото му и установи, че вече не е студено — отвътре сякаш го изгаряше огън. Помоли Крис да и подаде фенерчето от жабката. Отметна одеялата да види дали не кърви повече, отколкото при качването в джипа. Раната изглеждаше зле, но въпреки цялото друсане по пътя, не се виждаше свежа кръв. Лора го зави пак с одеялата, върна фенерчето на Крис, излезе от джипа и затвори задната врата.

Изби задържалите се парчета стъкло от задния прозорец и малкото прозорче от страната на шофьора. Без стъклото повредата не биеше толкова на очи и нямаше да привлече вниманието на полицай или някой друг човек.

Постоя известно време вън на студа със зареян поглед в тъмната пустота и се мъчеше да направи връзка между инстинкта и разума. Защо беше толкова сигурна, че върви към бедата и че нощното насилие още не е свършило?

Във високите въздушни пластове облаците се разкъсваха и гонеха на изток от вятър, който още не беше стигнал долу, до земята — там беше необичайно тихо. Лунните лъчи си пробиваха път през разкъсаните облаци и зловещо осветяваха снежния пейзаж от хълмове и падини, обезцветени от мрака борове и отрупани скални образувания.

Лора погледна на юг, където след няколко мили отбивката излизаше на щатско шосе 38. Всичко изглеждаше спокойно в тази посока. Обърна очи на изток, на запад, после назад, на север, откъдето идваха; от всички страни планините Сан Бернардино не показваха никакъв признак на човешко присъствие и сякаш съществуваха в първична чистота и мир.

Задаваше си все същите въпроси и стигаше до все същите отговори, които съставяха вътрешния и диалог през изминалата година. Откъде идваха мъжете с коланите? Друга планета, друга галактика? Не. Те бяха хора като нея. Тогава може би бяха от Русия. Може би коланите представляваха предаватели на материя, нещо като камерата за телепортиране от онзи стар филм, „Мухата“. Така акцентът на нейния пазител би могъл да бъде обяснен, но ако той се беше телепортирал от Русия, нямаше обяснение защо не беше остарял за изминалия четвърт век. Освен това не и се вярваше, че Съветският съюз или някой друг е усъвършенствувал предаватели на материя, откакто е била осемгодишна. Оставаше машината на времето.

От няколко месеца обмисляше тази възможност, но не беше достатъчно уверена в анализа и затова не я спомена пред Телма. Ако нейният пазител обаче е избирал съдбоносни мигове от нейния живот с машина на времето, той може да е предприемал всички пътувания в рамките само на месец или седмица от собствената епоха, докато за нея са минавали години, затова той видимо не остаряваше. Преди да го разпита и да научи истината, теорията за машината на времето беше единствената, на която можеше да се опре: според нея пазителят и беше пристигнал от някакъв бъдещ свят и очевидно бъдещето беше неприятно, защото като говореше за колана, той бе подхвърлил: „Няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе“, а погледът му беше мрачен, тревожен. Нямаше представа защо един пътешественик във времето ще поиска да се върне от бъдещето, за да защити именно нея от въоръжени наркомани и неуправляеми пикапи, но нямаше и време да разсъждава за вероятните причини. Нощта беше тиха, тъмна и студена. Вървяха право към бедата.

Лора знаеше, че е така, но не разбираше в какво се състои и откъде ще дойде. Като се върна в джипа, Крис попита:

— Какво има сега?

— Ти обичаш да гледаш „Звезден път“, „Звездни войни“, „Без акумулатори“ и всякакви подобни неща, затова може би си имам експерт в тази област, както ми трябват разни консултанти за романите. Ти си моят домашен експерт по странните неща.

Моторът беше изключен и вътрешността на джипа се осветяваше от забулената от облаци луна. Но Лора виждаше лицето на Крис доста ясно, защото през тези няколко минути отвън, очите и бяха свикнали с тъмнината.

Момчето примигна озадачено:

— За какво говориш?

— Крис, както казах преди, ще ти разкажа за мъжа, който лежи отзад, за другите му странни появявания в моя живот, но сега нямаме време. Затова няма да ме засипеш с въпроси, нали? Нека да предположим, че моят пазител — аз така го наричам, защото ме е защитавал от ужасни неща, когато е могъл — да предположим, че е пътешественик от бъдещето. Да предположим също, че не идва с голяма, тромава машина на времето, а цялото устройство е един колан, който носи около кръста, под дрехите и просто се материализира от нищото при пристигането от бъдещето. Схващащ ли дотук?

Крис гледаше с широко отворени очи:

— Такъв ли е?

— Не е изключено.

Момчето разкопча предпазния колан, покатери се на колене върху седалката и погледна мъжа, проснат отзад:

— Ега ти!

— Предвид необичайните обстоятелства — каза Лора, — ще пренебрегна неприличния израз.

Той се огледа виновно:

— Извинявай. И все пак — пътешественик във времето!

Дори и да се беше ядосала, гневът бързо щеше да се изпари, защото у него пролича внезапен порив на момчешко вълнение и способност да се учудва, каквито от цяла година не бе проявявал, даже и по Коледа с всички забавления с Джейсън Гейнз. Перспективата да се срещне с пътешественик във времето веднага го изпълни с жажда за приключения и радост. Ето това беше прекрасното в живота: макар и жесток, той беше в същото време загадъчен, пълен с неочакваност и изненади; понякога изненадите бяха толкова смайващи, че приличаха на чудеса и при вида на тези чудеса отчаяният намираше смисъл в живота, циникът откриваше внезапно облекчение от досадата, а дълбоко нараненото момче можеше да намери воля да оздравее, лек за меланхолията.

Лора продължи:

— Добре, да предположим също, че когато иска да напусне нашето време и да се върне в своето, той натиска едно копче на специалния колан, който носи.

— Може ли да видя колана?

— После. Не забравяй, че ми обеща да не задаваш много въпроси сега.

— Добре — той погледна още веднъж към пазителя, обърна се, седна и насочи вниманието към майка си. — И като натисне копчето какво става?

— Просто изчезва.

— Ау-у! А когато идва от бъдещето изведнъж се появява от нищото?

— Не зная. Никога не съм виждала как пристига. Но си мисля, че се появяват светкавици и гръмотевици…

— Светкавицата тази вечер!

— Да, но не винаги е така. Както и да е. Да предположим, че се връща във времето, за да ни помогне, да ни защити от някои опасности…

— Като изпуснатия пикап.

— Не знаем защо иска да ни защити и не можем да научим, докато не ни обясни. Все едно, да предположим, че други хора от бъдещето не желаят да сме защитени. Техните мотиви също са неразбираеми за нас. Единият беше Кокошка, човекът, който уби баща ти…

— И тези, които тази вечер се появиха у дома — каза Крис, — и те са от бъдещето, нали?

— Така ми се струва. Смятаха да убият моя пазител, тебе и мене. Но ние застреляхме някои от тях и оставихме двама, заседнали с „Мерцедеса“. И така… какъв ще е следващият им ход, миличък? Ти си домашният ми експерт по странните неща. Имаш ли представа?

— Чакай да помисля.

Лунната светлина проблясваше матово върху мръсния капак на джипа.

Вътре в колата ставаше студено, дъхът им излизаше на ледени облачета, прозорците се замъгляваха. Лора запали двигателя, пусна отоплението и размразителя, но не включи фаровете. Крис се обади:

— Виж какво, мисията им се провали и те няма за какво да висят тук. Ще се върнат в бъдещето, откъдето са дошли.

— Онези двамата в нашата кола?

— Да. Може би вече са натиснали копчетата на коланите на онези, които уби, изпратили са телата обратно в бъдещето, така че в къщи няма трупове, няма доказателства, че са идвали с машина на времето. Само малко кръв може би. Когато последните двама-трима затънаха в канавката, сигурно са се отказали и са се прибрали.

— Значи не са вече зад нас? Няма да отидат пеша примерно до Биг Беър, да откраднат кола и да ни потърсят?

— Не. Това е много сложно. Искам да кажа, че за тях има по-лесен начин да ни открият вместо да се разкарват с колата наоколо както обикновено правят бандитите.

— Какъв начин?

Момчето помръкна и се взря през стъклото в снега, луната и мрака пред тях.

— Виж, мамо, щом като са ни изгубили, те ще са натиснали копчетата върху коланите, върнали са се у дома, в бъдещето, за да отпътуват още веднъж в нашето време и да ни сложат нов капан. Те знаят, че тръгнахме оттук. Затова сигурно са дошли пак в нашето време, но в по-ранен час, заложили са капана на другия край на пътя и сега ни дебнат там. Да, точно там са! Хващам се на бас, че са само там.

— Но защо не дойдоха в къщи още по-рано, преди първото идване, защо не ни нападнаха преди да се появи моят пазител и да ни предупреди?

— Парадокс — отвърна момчето. — Знаеш ли какво значи това?

Думата бе твърде сложна за неговата възраст, но Лора каза:

— Да, зная какво е парадокс. Нещо вътрешно противоречиво, но не невъзможно.

— Ето, мамо, ясно е, че пътуването във времето е пълно с всякакви парадокси. Неща, които не може, не трябва, но биха могли да са истина — заговори той с развълнуван глас, както обикновено описваше сцени от любимите си фантастични филми и комикси, но много по-напрегнато, може би, защото това не беше измислица, а действителност, която беше още по-смайваща от литературата. — Например да се върнеш назад във времето и да се омъжиш за дядо си. Тогава ще станеш баба на самата себе си. Ако машината на времето е възможна; ти би могла да направиш това, но как изобщо ще се родиш когато първо истинската ти баба няма да се омъжи за дядо ти? Парадокс! Или какво ще се случи, ако се върнеш във времето, срещнеш майка си като дете и я убиеш, без да искаш? Ще престанеш ли да съществуваш — фю-ют! — сякаш никога не си се раждала? И ако престанеш да съществуваш, как би могла да се върнеш назад във времето, да оставим всичко друго? Парадокс! Парадокс!

Загледана в него през прорязания от луната мрак в джипа, Лора имаше усещането, че пред нея стои съвсем друго момче, не това, което познаваше. Разбира се, тя знаеше за голямото му увлечение по приказките на космическата епоха, които занимаваха повечето деца на всякаква възраст. Но досега не се беше докосвала до същността на мисленето, породено от тези влияния. Очевидно американчетата от края на двайсети век живееха много по-богато оцветен от въображението живот, отколкото децата в цялата предишна история. Като че ли от своите фантазии те получаваха нещо, което не можеха да дадат джуджетата, феите и призраците, забавлявали предните поколения: способността да мислят с абстрактни понятия като пространство и време, които далеч надхвърляха тяхната интелектуална и емоционална възраст. Лора изпитваше особено чувство, че разговаря едновременно с малко момче и ракетен учен. Тя каза смутено:

— Значи… като не са успели да ни убият при първото пътуване тази вечер, защо да не дойдат още по-рано втория път и да ни застрелят преди моят пазител да ни предупреди, че идват?

— Разбираш ли, твоят пазител вече се появи в потока на времето, за да ни предупреди. Затова ако пристигнат преди предупреждението, първо как би могъл после той да ни каже и как бихме могли да сме сега тук, живи? Парадокс!

Крис се засмя и плесна с ръце като гном, който се весели на някакъв особено забавен страничен ефект от своята магия. За разлика от неговото добро настроение, Лора я заболяваше главата от усилията да проумее цялата сложност на въпроса. Момчето продължи:

— Заради всички тези парадокси някои хора даже смятат, че машината на времето е невъзможна. Но според други тя е възможна дотолкова доколкото пътуването в миналото не създава парадокси. Виж, ако това е вярно, тогава убийците не биха могли да дойдат втория път по-рано, защото двама от тях вече са били застреляни първия път. Не биха могли, защото са вече мъртви и това е парадокс. Но оцелелите и може би още някои пътешественици във времето биха могли да пристигнат и да ни издебнат в края на този път. — Той пак се наведе напред да погледне през замъгленото предно стъкло. — Ето защо бяха светкавиците на юг, когато лъкатушехме да не ни улучат — от бъдещето идваха още хора. Да. Хващам се на бас, че ни чакат там някъде надолу, в тъмното.

Лора разтри слепоочията си с пръсти и каза:

— Но ако завием и се върнем, ако не тръгнем към капана отпред, те ще разберат, че сме ги надхитрили. Така ще направят трето пътуване назад във времето, ще пристигнат при „Мерцедеса“ и ще ни застрелят, както караме нататък. Ще ни хванат, все едно в каква посока ще тръгнем.

Момчето енергично тръсна глава:

— Не. Защото докато разберат, че сме ги изиграли, може би след половин час, ние вече ще сме обърнали назад и ще сме минали покрай „Мерцедеса“. — Крис подскачаше на седалката от вълнение. — Така че при едно трето пътуване във времето към началото на този път, за да заложат капана там, ние вече ще сме отминали мястото и ще сме в безопасност. Парадокс! Виж, мамо, те трябва да спазват правилата. Не са вълшебници. Трябва да играят според правилата и могат да бъдат победени!

Трийсет и три години Лора не беше изпитвала такова главоболие, което толкова бързо да премине от леко пулсираща болка до усещането, че ще и се пръсне черепа. Колкото повече се мъчеше да разгадае начините да избегне шайката убийци от машината на времето, толкова по-непоносима ставаше болката. Най-сетне Лора каза:

— Отказвам се. Май че през всичките тези години е трябвало да гледам „Звезден път“ и да чета Робърт Хайнлайн вместо да се правя на сериозен голям човек, защото сега просто не мога да се оправя. Ето какво: разчитам на тебе да ги надхитриш. Ще се наложи да вървиш една крачка пред тях. Те искат да сме мъртви. Затова как биха си опитали да ни убият, без да създадат един от онези парадокси? Къде ще се появят следващия път… и по-следващия? Сега се връщаме по пътя, откъдето дойдохме, покрай „Мерцедеса“ и ако не грешиш, там няма да ни чака никой. А къде ще отидат после? Ще се видим ли с тях пак тази вечер? Мисли за тези неща и ако ти хрумне нещо, сподели го.

— Разбира се, мамо — той се отпусна на седалката, усмихна се широко за миг, после прехапа устна, завладян от играта.

Само че това не беше игра, разбира се. Животът им настина беше в опасност. Трябваше да се изплъзнат от убийци с почти свръхчовешки способности, а надеждите им за оцеляване се свързваха единствено с богатството на въображението на едно осемгодишно момче.

Лора запали двигателя на джипа, включи на задна скорост и измина няколкостотин ярда, докато намери достатъчно широко място да обърне. После се отправиха натам, откъдето бяха дошли, към „Мерцедеса“ в канавката, към Биг Беър.

Ужасът и беше преминал. Бяха изпаднали в положение, при което ужасът не можеше да се контролира, защото съдържаше твърде много непознати и непознаваеми неща. Ужасът се различава от щастието или подтиснатостта: той е остро състояние, което по самата си природа е нетрайно. Ужасът бързо се уталожва. Или нараства докато човек не припадне или умре от страх, докато от писъците не се спука някой кръвоносен съд в мозъка. Лора не пищеше и въпреки главоболието не вярваше, че ще и се спука кръвоносен съд. Изпадна в тих, хроничен страх, нещо повече от напрегнато безпокойство.

Какъв ден. Каква година. Какъв живот.

Екзотични новини.

2.

Минаха покрай заседналия „Мерцедес“ и стигнаха чак до северния край на отбивката, без да срещнат хора с автомати. На мястото, където прекият път излизаше на магистралата около езерото Лора спря и погледна Крис:

— Докато караме наоколо — каза той, — докато ходим на места, където се сме били и обикновено не ходим, ние сме горе-долу в безопасност. Не могат да ни намерят, ако нямат представа къде бихме могли да се намираме. Точно като твоите обикновени отрепки.

„Отрепки?“, помисли си тя. „Какво е това — среща на Уелс с Блус от «Хил стрийт».“

Крис продължи:

— Виж, сега им се изплъзнахме и те ще се върнат в бъдещето, ще разгледат данните, които имат за тебе, мамо, за твоя живот и ще преценят къде ще се появиш по-нататък — например кога ще пожелаеш да се прибереш в къщата. Или ако се криеше една година, напишеш нова книга и почнеш рекламно турне, ще дойдат в книжарницата, където раздаваш автографи, защото това ще е записано в бъдещето. На тях ще им е известно, че на тази дата в този час ще се намираш в тази книжарница. Лора се намръщи:

— Искаш да кажеш, че единственият начин да им се изплъзна до края на живота си е да си сменя името, да бягам непрекъснато, да не оставя никаква следа в официални документи, да изчезна оттук нататък от писаната история?

— Да, мисля, че точно това трябва да направиш — каза той възбудено. Беше достатъчно съобразителен да измисли как се побеждава банда убийци от бъдещето, но не беше пораснал да разбере колко е трудно да изоставят всичко, което притежаваха и да започнат само с парите в джоба. В известен смисъл беше като луд учен — невероятно проницателен и надарен в една тясна област, наивно и извънредно ограничен във всички останали. По въпросите на теорията на машината на времето беше на хиляда години, но иначе си оставаше деветгодишен. Лора каза:

— Няма да мога да напиша нито една книга повече, защото ще трябва да се свързвам с редактори и издатели макар и само по телефона. Значи ще могат да проследят телефонните разговори. Няма да мога да получавам хонорари от преиздаваните книги, защото колкото и прикрития да използвам, колкото и банкови сметки да имам за прехвърляне на парите, рано или късно ще трябва да ги изтегля лично и това ще се регистрира. Те ще получат информацията в бъдещето, ще отпътуват към банката и ще ме ликвидират щом се появя там. Как ще успея да се добера до парите, които вече имаме? Как ще мога да осребря чек без да оставя следа, която ще регистрират в бъдещето? — Тя притвори очи. — Божичко, Крис, ние сме в клопка!

Сега беше ред на момчето да се обърка. Той я изгледа без да разбира откъде идват парите, как се отделят за бъдещи нужди и колко трудно се получават.

— Е, няколко дни можем да обикаляме с колата, да спим по мотели…

— Можем да спим по мотели само ако плащам в брой. Сигурно ползването на кредитна карта е достатъчно да ни открият. Ще се върнат през времето в деня, когато подавам кредитната карта и ще ни убият в мотела.

— Да, ще плащаме в брой. Хей, ще ядем в „Макдоналдс“ през цялото време. Хем е евтино, хем е вкусно!

Слязоха от планините, оставиха снега зад гърба си и стигнаха в Сан Бернардино, град с около триста хиляди жители, без да се натъкнат на убийци. Лора искаше да заведе своя пазител на лекар не само защото му дължеше живота си, а и защото без него вероятно никога нямаше да научи истината за случилото се и да разбере как може да се измъкне от клопката, в която бяха попаднали.

Не трябваше да го закара в болница, защото болниците имаха регистри, по които враговете от бъдещето можеха да я засекат. Налагаше се да потърси медицинска помощ тайно от човек, който нямаше да пита за нейното име или подробности за пациента.

Малко преди полунощ спря пред телефонна будка близо до бензиностанция на „Шел“. Телефонът беше открая, далеч от колонките за бензин. Това за нея беше идеално, защото не можеше да рискува някой да забележи изпотрошените стъкла на джипа или мъжа п безсъзнание.

Въпреки че беше спал един час и въпреки възбудата, Крис бе задрямал. Зад предната седалка нейният пазител също спеше, но сънят му не беше нито отморяващ, нито естествен. Вече не бълнуваше, но дълги минути дишаше със странно свистене и хъркане.

Лора остави джипа на паркинга с включен двигател и влезе в телефонната будка да разгледа указателя. Откъсна жълтите страници със списъка на лекарите.

От бензиностанцията си купи карта на Сан Бернардино и започна да търси лекар, който не работи в клиника или медицински пункт, а в домашен кабинет — някога повечето лекари в градчетата приемаха у дома, но сега твърде малко живееха и работеха в една и съща сграда. Лора напълно съзнаваше, че колкото повече се бави, толкова по-малко са шансовете за нейния пазител да оцелее.

В един и четвърт, в тих квартал с по-стари здания тя спря пред бяла двуетажна викторианска къща, построена през друга епоха, в една вече изгубена Калифорния, преди всичко да започне да се строи с циментови мазилки. Къщата се намираше на ъгъл, имаше гараж за две коли и се закриваше от елхи с голи клони по средата на зимата, заради които и се стори, че къщата, пейзажът и всичко останало са пренесени изцяло от Изтока. Според откъснатите страници от телефонния указател това беше адресът на доктор Картър Бренкшоу, а табелката, окачена между два железни стълба до алеята, потвърждаваше точността на указателя.

Лора стигна до края на пресечката и паркира до тротоара. Слезе от джипа, загреба шепа влажна пръст от цветната леха пред съседната къща и замаза колкото може по-плътно предния и задния номер на колата.

Докато изтрие ръка в тревата и се върне в джипа, Крис вече се беше събудил, но беше замаян и объркан след съня, продължил повече от два часа. Тя го потупа по бузите, махна падналите кичури от челото и бързо го разсъни с приказки. Студеният нощен въздух, който нахлуваше през счупените прозорци, също помогна.

— Добре — каза Лора като се увери, че е съвсем буден, — слушай внимателно, сътруднико. Намерих лекар. Можеш ли да се престориш на болен?

— Разбира се — Крис направи гримаса като че ли щеше да повърне, после се закашля и изпъшка.

— Не преигравай — каза Лора и му обясни какво ще правят.

— Добър план, мамо.

— Глупости. Но не ни остава нищо друго.

Тя зави с джипа, върна се пред дома на Бренкшоу и паркира в алеята пред затворения гараж встрани от къщата. Крис се измъкна през вратата откъм страната на шофьора, тя го пое и го притисна до лявата страна с глава върху нейното рамо. Той се държеше за нея и Лора го крепеше само с лявата ръка, въпреки че беше доста тежък: синът и вече не беше бебе. С другата ръка стисна револвера.

Както носеше Крис по пътеката покрай мрачните елхи без никаква светлина с изключение на лилавия отблясък от една от редките живачни лампи по тротоара, Лора се надяваше да няма никой по прозорците на околните къщи. От друга страна, може би не беше чак толкова необичайно човек да потърси помощ в дома на лекар даже посред нощ.

Лора изкачи стъпалата на площадката пред входа и позвъни три пъти припряно, както би направила всяка притеснена майка. Изчака само броени секунди и пак натисна звънеца още три пъти.

След няколко минути, когато вече мислеше, че в къщата няма никой, вътре светна. Видя, че през ветрилообразното прозорче с три стъкла в горната част на вратата я наблюдава изпитателно един мъж.

— Моля ви — извика Лора нетърпеливо, стиснала револвера отстрани, където не се виждаше, — детето ми, отрова, глътнало е отрова!

Мъжът отвори вратата навътре, но имаше още една допълнителна стъклена врата, която се отваряше навън, затова Лора се дръпна встрани. Човекът беше около шейсет и петгодишен, белокос, с типично ирландско лице като се изключат подчертано римския нос и тъмнокафявите очи. Беше облечен с кафяв халат, бяла пижама и чехли. Надникна над роговите рамки на очилата и попита:

— Какво има?

— Живея на две пресечки оттук, вие сте съвсем наблизо, детето, отрова — стигнала до върха на истерията, тя пусна Крис, той се дръпна, а Лора мушна дулото на револвера в корема на мъжа.

— Никакви викове за помощ, иначе ще стрелям!

Нямаше никакво намерение да го убива, но очевидно думите и прозвучаха убедително, защото той кимна и не каза нищо.

— Вие ли сте доктор Бренкшоу? — Той пак кимна и тя продължи. — Има ли някой друг в къщата, докторе?

— Не. Сам съм.

— Жена ви?

— Аз съм вдовец.

— Деца?

— Големи са, не живеят тук.

— Без лъжи.

— Никога не лъжа — каза лекарят. — Този навик от време на време ми създава неприятности, но като казвам само истината, общо взето си улеснявам живота. Вижте, тук е студено, а халатът е тънък. Можете да ме заплашвате и вътре.

Лора пристъпи през прага и го избута назад с револвера, опрян в корема му. Крис тръгна след нея.

— Миличък — пошепна му Лора, — иди да провериш къщата. Тихо. Почни от горния етаж. Да не пропуснеш нито една стая. Ако намериш някой, кажи, че лекарят има спешен случай и се нуждае от помощ.

Крис тръгна по стълбите, а Лора задържа Картър Бренкшоу в антрето с насочено в упор оръжие. Някъде наблизо тиктакаше старомоден часовник.

— Знаете ли — започна мъжът, — открай време обичам да чета приключенски книги.

Лора се намръщи:

— Какво искате да кажете?

— Е, там често се описват сцени, в които разкошна злодейка задържа героя против волята му. И накрая, когато той и го върне със същото, тя винаги се предава пред неизбежната мъжка победа и двамата се любят необуздано, страстно. Та като ми се случва същото на мене, май не съм прекалено стар да се радвам на перспективата, че ще стигнем до втората част на това представление.

Лора подтисна усмивката, защото не би могла вече да се преструва на опасна, ако допуснеше да се усмихне:

— Стига толкова.

— Сигурно можете да се справите и много по-добре.

— Хайде стига приказки! Разбрахме ли се?

Мъжът нито пребледня, нито се разтрепера. Само се усмихна. Крис се върна от горния етаж:

— Няма никой, мамо.

Бренкшоу се обади:

— Чудя се колко опасни типове имат такива малки съучастници, които ги наричат „мамо“.

— Не бъркайте, докторе, готова съм на всичко.

Крис изчезна в стаите по долния етаж като светваше лампите една след друга. Лора се обърна към Бренкшоу:

— В колата ми има ранен…

— Огнестрелна рана, разбира се.

— Искам да го прегледате и да си затваряте устата, защото в противен случай ще се върна някоя вечер и ще ви застрелям.

— Звучи прекрасно — каза лекарят почти радостно.

Крис се върна след като бе угасил лампите по обратния път:

— Няма никой, мамо.

— Имате ли носилка? — попита Лора.

Бренкшоу се сепна:

— Наистина ли имате ранен?

— Иначе какво по дяволите ще търся тук?

— Колко странно. Е, добре, много ли кърви?

— Доста кървеше, но сега спря. Обаче е в безсъзнание.

— Ако в момента няма кръвоизлив, можем да го вкараме. Имам сгъваема инвалидна количка в кабинета. Мога ли да взема връхна дреха? — попита Бренкшоу и посочи към дрешника. — Или закоравелите престъпнички като вас се забавляват при гледката на зъзнещи старци по пижами?

— Вземете си палтото, докторе, но по дяволите не ме подценявайте.

— Да — обади се Крис. — Тази вечер тя вече застреля двама.

Той започна да имитира звуците на автоматична стрелба:

— Направо ги покоси, изобщо не можаха да я пипнат.

Думите на момчето прозвучаха толкова искрено, че Бренкшоу погледна Лора този път загрижено:

— В дрешника има само палта. Чадъри. Чифт галоши. Там не държа оръжие.

— Само внимавайте, докторе. Никакви резки движения.

— Никакви резки движения, разбира се, знаех си, че ще го кажете. — Въпреки че ситуацията продължаваше да му се струва донякъде забавна, вече не изглеждаше толкова лекомислен.

Той наметна палто и тръгнаха към вратата отляво в антрето. Без да светва лампата, като разчиташе само на светлината на антрето и познатата обстановка, доктор Бренкшоу ги преведе през чакалнята със столове с прави облегалки и няколко масички. Стигнаха през друга врата до кабинета — бюро, три стола, медицински справочници. Там той запали лампата — следващата врата водеше навътре към стаята за прегледи.

Лора очакваше да види кушетка и уреди, които грижливо са запазени и употребявани над трийсет години, скромен лекарски кабинет, сякаш взет направо от картините на Норман Рокуел, но всичко изглеждаше ново. Имаше дори електрокардиограф, а на вратата в дъното имаше надпис: „РЕНТГЕН. НЕ ВЛИЗАЙ ПРИ ПРЕГЛЕД“.

— Имате и рентген? — изненада се тя.

— Разбира се. Вече не е толкова скъп. Всяка клиника в наше време го има.

— Всяка клиника, да, но тук вие сте сам…

— Може би ви приличам на Бари Фитцджералд, който играе ролята на лекар в някой стар филм и може да предпочитам старомодното удобство кабинетът да е в дома ми, но на пациентите не предлагам остарели методи само за да се правя на интересен. Смея да твърдя, че аз съм по-добър като лекар, отколкото вие като престъпница.

— Не бъдете толкова сигурен — каза рязко Лора, въпреки че вече се уморяваше от престореното хладнокръвие.

— Не се тревожете — отговори той. — Ще продължавам да играя. Май така ще е по-весело. После се обърна към Крис:

— Като минахме през кабинета забеляза ли голямата червена керамична купа върху бюрото? Пълна е с портокалови резенки и бонбони, ако искаш.

— Ау-у, благодаря — възкликна Крис. — М-м… мога ли да си взема, мамо?

— Едно-две може — отговори тя, — но да не се натъпчеш.

Бренкшоу се обади:

— Когато става дума за черпене на малките пациенти, аз май си оставам старомоден. Никога не държа тук дъвка без захар. Какво удоволствие може да има в нея? Вкусът и е като пластмаса. Ако зъбите ги заболят след посещение при мене, това е проблем на зъболекарите им. Докато разговаряха, той извади от ъгъла сгъваемата количка, разгъна я и я избута в средата на стаята.

Лора каза:

— Миличък, стой тук, ние ще отидем до джипа.

— Добре — отвърна Крис от съседната стая, където надничаше в червената керамична купа и си избираше лакомство.

— Джипът в алеята ли е? — попита Бренкшоу. Нека тогава да минем отзад. Няма да бие толкова на очи.

Лора продължаваше да държи револвера насочен към лекаря, въпреки че се чувстваше глупаво. Последва го през страничната врата на стаята за прегледи, която излизаше на рампа и не се налагаше да слизат по стълби.

— Вход за инвалиди — тихо обясни Бренкшоу през рамо, както буташе количката към задната част на къщата. Домашните чехли проскърцваха по бетона.

Лекарят имаше голям двор, съседната къща не беше долепена съвсем близо. Вместо елхи, както на предната морава, в страничния двор бяха засадени фикуси и борове, които оставаха зелени през цялата година. Но въпреки прикритието на клоните и мрака, Лора виждаше тъмните прозорци на съседите и предполагаше, че тя също се вижда оттам.

Светът бе притихнал така както става само между полунощ и зазоряване. Даже и да не знаеше, че е към два часа след полунощ, Лора можеше да го отгатне с точност до половин час. От далечината долитаха приглушените градски шумове, но гробищната тишина щеше да я накара да се чувства като изпратена с тайна задача, дори да бе излязла само да хвърли боклука.

Алеята завиваше покрай къщата и пресичаше друга пътека, която водеше към задния край на двора. Минаха край задната площадка, прекосиха празното пространство между къщата и гаража и стигнаха до алеята за коли. Бренкшоу спря зад джипа и се изкиска.

— Кал по номерата — промърмори той. — Убедителен щрих.

Лора отвори задната врата и той се покатери в джипа да погледне ранения. Тя се загледа към улицата. Пълна тишина. Спокойствие.

Но ако случайно минеше патрулна кола на редовна обиколка из улиците на Сан Бернардино, полицаят сигурно щеше да спре да види какво става при добрия стар доктор Бренкшоу?

— Божичко, вие наистина имате ранен човек в колата.

— Защо непрекъснато се учудвате? Щях ли да разигравам цялата тази комедия само за удоволствие?

— Хайде да го внесем вътре. Бързо — каза Бренкшоу. Той не можеше да се справи сам с ранения. За да му помогне, Лора трябваше да напъха револвера в джинсите.

Бренкшоу не направи опит да избяга, да я блъсне на земята или да и отнеме оръжието. Вместо това той натовари нейния пазител и почна да бута количката по алеята между къщата и гаража към входа за инвалиди в далечния край.

Лора грабна единия от автоматите на предната седалка и последва Бренкшоу. Не мислеше, че нейното „Узи“ ще и потрябва, но тежестта му в ръката я караше да се чувства по-добре.

След петнайсет минути Бренкшоу се обърна с гръб към проявените рентгенови снимки, които висяха на осветения екран в ъгъла на стаята за прегледи.

— Куршумът е преминал, без да причини фрактури. Няма парчета, които да причинят усложнения.

— Страхотно — каза Крис от стола в ъгъла, където блажено смучеше захарна пръчка. Въпреки топлината в къщата, той не беше съблякъл якето, Лора също стоеше облечена, защото искаше да са готови да изчезнат от къщата веднага.

— В кома ли е или какво? — попита Лора лекаря.

— Да, коматозен е. Не се дължи на треска от инфекция на раната. Твърде рано е за такова нещо. А и след обработката на раната, вероятно няма да се инфектира. Това е травматична кома: огнестрелна рана, загуба на кръв, шок и всичко останало. Виждате ли не е трябвало да се движи.

— Нямах друг избор. Ще се оправи ли?

— Вероятно. При такива случаи комата е начин тялото да се затвори, за да запази енергията и да улесни оздравяването. Не е загубил чак толкова много кръв: пулсът му е добър и сигурно няма, да е дълго в това състояние. Като гледате прогизналата риза и престилка, струва ви се, че са изтекли литри кръв, но не е така. Е, не са били и няколко капчици. Доста се е измъчил. Но няма разкъсан голям кръвоносен съд, защото щеше сега да е по-зле. И все пак трябва да е в болница.

— Вече се разбрахме за това — прекъсна го Лора нетърпеливо. — Не можем да отидем в болница.

— Коя банка обрахте? — попита лекарят насмешливо, но с много по-малко игривост в погледа, отколкото при предишните му закачки.

По-рано, докато чакаше да се проявят снимките, той беше почистил раната, беше я намазал с йод, поръсил с антибиотик на прах и приготвил бинт. Сега извади от шкафа игла, още нещо, което Лора не разпозна и дебел конец и ги сложи на табличката от неръждаема стомана, която висеше до кушетката. Раненият лежеше в безсъзнание, подпрян на дясната страна с няколко възглавници.

— Какво ще правите? — попита Лора.

— Дупките са твърде големи, особено раната на мястото, откъдето е излязъл куршумът. Ако настоявате да излагате живота му на опасност като не го водите в болница, мога поне да му сложа няколко шева.

— Е, добре, но по-бързо.

— Очаквате всеки момент тайни агенти да разбият вратата?

— По-лошо — отговори тя. — Много по-лошо.

Откакто бяха дошли при Бренкшоу, тя очакваше внезапни, раздиращи светкавици и гръмотевици като чаткане на гигантски копита на апокалиптични конници и пристигането на добре въоръжени пътешественици във времето. Преди петнайсет минути, когато лекарят правеше рентгенови снимки на гръдния кош на нейния пазител, на Лора и се стори, че дочува далечна, едва доловима гръмотевица, забърза към прозореца да види няма ли далечен отблясък от светкавица, но в пролуките между дърветата не забеляза нищо, може би защото небето над Сан Бернардино така или иначе беше червеникаво от градските светлини или пък защото не беше чула ясно гръмотевица. Накрая реши, че вероятно е минал реактивен самолет и в паниката не е преценила откъде идва шумът. Бренкшоу заши раната, отряза конеца, каза, че шевовете ще се стопят при зарастването и закрепи превръзката с широк лейкопласт, който прехвърли няколко пъти през гръдния кош и гърба на пациента.

Във въздуха се носеше остра миризма на лекарство, от която на Лора и призляваше, но не правеше впечатление на Крис. Той си седеше в ъгъла, и доволен, се занимаваше с втора захарна пръчка.

Докато чакаше рентгеновите снимки, Бренкшоу постави инжекция пеницилин. Сега се запъти към високите бели метални шкафове край срещуположната стена, отсипа някакви капсули от голям буркан в малко флаконче, после от друг буркан в още едно флаконче.

— Тук държа някои основни лекарства, продавам ги на по-бедните пациенти на костуема цена, да не се разорят съвсем в аптеката.

— Какво е това? — попита Лора, застанала до кушетката, когато той се доближи и подаде двете пластмасови флакончета.

— Тук има още пеницилин. Три пъти на ден след ядене, ако изобщо може да се храни. Мисля, че скоро ще се съвземе. Иначе ще започне да се обезводнява и да се наложи венозно преливане. Не може да му се дават течности през устата, когато е в кома — ще се задави. Другото е болкоуспокояващо. Само при необходимост и не повече от два пъти дневно.

— Дайте ми повече от него. Всъщност цялото количество, с което разполагате — тя посочи двата буркана със стотици капсули от двата вида.

— Няма да му трябват повече. Той…

— Не, не, сигурна съм… — прекъсна го тя, — нямам представа какво още може да ми се случи — Може да потрябва пеницилин и болкоуспокояващо за мене или за сина ми.

Бренкшоу я изгледа продължително:

— В какво, за Бога, сте се забъркали? Прилича на сцена в някоя от вашите книги.

— Дайте ми само… — Лора млъкна, изумена от чутото. — Сцена в някоя от моите книги? В някоя от моите книги! О, господи, вие знаете коя съм.

— Разбира се. Познах ви почти веднага като ви видях на площадката. Чета приключенски книги, както вече ви казах и въпреки че вашите не са точно в този жанр, в тях има много напрежение, затова чета и тях, а снимката ви е поместена на задната корица. Повярвайте ми, госпожо Шейн, никой мъж няма да забрави лицето ви, щом като го е видял веднъж, та макар и само на снимка или е на моята възраст.

— Но защо не казахте…

— Отначало си помислих, че всичко е шега. В края на краищата мелодраматичният начин, по който се появихте на прага посред нощ, пистолетът, острият, припрян диалог — всичко приличаше на нагласена сценка. Вярвайте ми, имам някои приятели, които биха замислили подобно сложно представление и ако ви познаваха, биха ви склонили да участвате във веселбата. Тя посочи към своя пазител:

— Но когато го видяхте…

— Разбрах, че не е шега — каза лекарят.

Крис бързо приближи до майка си и извади захарната пръчка от устата:

— Мамо, ами ако той ни издаде…

Лора беше издърпала револвера от джинсите. Започна да го вдига, после отпусна ръка, защото съобрази, че оръжието вече не е в състояние да уплаши Бренкшоу; всъщност така и не беше успяла да го изплаши. Първо, защото очевидно той не беше от онези, които се поддават на заплахи и второ, тя не можеше убедително да изиграе ролята на опасна престъпница след като лекарят я беше разпознал. На кушетката нейният пазител пъшкаше и се мяташе в неестествен сън, но Бренкшоу сложи ръка върху гърдите му и го успокои.

— Чуйте, докторе, ако разкажете на някого за тазвечерната случка, ако не запазите в тайна посещението ми до края на живота си, това ще означава смърт за мене и за сина ми.

— Разбира се, законът изисква от лекарите да докладват за всички огнестрелни рани, които лекуват.

— Но това е особен случай — прекъсна го нетърпеливо Лора. — Не бягам от закона, докторе.

— А от кого бягате?

— В известен смисъл… от същите хора, които убиха моя съпруг, бащата на Крис.

Лекарят се изненада и натъжи:

— Съпругът ви е бил убит?

— Сигурно сте чели във вестниците — отговори тя с горчивина. — Известно време беше сензация, пресата обожава такива истории.

— Боя се, че не чета вестници и не гледам новините по телевизията — каза Бренкшоу. — Говорят само за пожари, аварии и луди терористи. Няма истински новини, само трагедии и политика. Съжалявам за съпруга ви. И ако неговите убийци, все едно кои са, искат сега да убият вас, трябва веднага да отидете в полицията.

Този човек допадаше на Лора, струваше и се, че споделят немалко общи възгледи и настроения. Изглеждаше разумен и приятен. И все пак едва ли можеше да се надява, че ще склони Бренкшоу да си държи устата затворена.

— Полицията не може да ме защити, докторе. Никой друг не може да ме защити, освен самата аз… и може би човекът, чиито рани току-що зашихте. Хората, които ме преследват… те са безжалостни, непримирими и законът не важи за тях.

Бренкшоу поклати глава:

— Няма човек, за когото да не важи законът.

— Те са изключение, докторе. Най-малко един час ще ми потрябва да ви обясня защо са тук, а и едва ли ще ми повярвате. Но ви моля, ако не искате смъртта ни да тежи на вашата съвест, не казвайте, че сме били тук. Не само в близките няколко дни, а никога.

— Вижте…

Тя се замисли и разбра, че е безполезно. Припомни си думите му още в антрето, когато го предупреди да не лъже за присъствието на други хора в къщата: той отвърна, че не лъжел, защото да се говори истината опростявало живота и това му било траен навик. След не повече от четиридесет и пет минути тя го беше опознала достатъчно добре, за да повярва в необикновената му искреност. Дори сега, когато го молеше да запази в тайна тяхното посещение, той не беше в състояние да изрече лъжата, която щеше да я успокои и да я изведе от неговия кабинет. Лекарят я гледаше виновно и не можеше да се насили да излъже. Щеше да изпълни дълга си след като тя напусне къщата: щеше да уведоми полицията. Полицаите щяха да я потърсят в дома и близо до Биг Беър и щяха да открият кръвта, ако не труповете на пътешествениците във времето, щяха да видят стотиците изстреляни куршуми, изпотрошените прозорци, надупчените стени. Утре или вдругиден историята щеше да се разтръби във вестниците…

Шумът в небето преди повече от половин час можеше в крайна сметка да се окаже не минаващ реактивен самолет, а точно това, което си помисли още отначало — много далечна гръмотевица, на петнайсет или двайсет мили от тях. Нови гръмотевици в сухо време.

— Докторе, помогнете ми да го облека — каза Лора и посочи своя пазител на кушетката до тях. — Направете поне това за мене, защото после ще ме предадете.

Той видимо се сепна от последната дума.

Вече беше пратила Крис горе да вземе от Бренкшоу риза, пуловер, сако, панталон, чорапи и обувки. Лекарят не беше толкова мускулест и як, колкото нейния пазител, но на ръст бяха приблизително еднакви.

В момента раненият беше само по панталони с петна от кръв, но Лора разбра, че няма да имат време да го облекат изцяло:

— Помогнете ми само да нахлузим сакото, докторе. Ще взема другите дрехи и ще го облека после. Сакото ще е достатъчно да го предпази от студа.

Лекарят неохотно повдигна човека в безсъзнание до седнало положение и предупреди:

— Не бива да се движи.

Лора не обърна внимание на думите на Бренкшоу, зае се да навлича десния ръкав на дебело подплатеното кадифено сако и каза:

— Крис, върви в чакалнята отпред. Там е тъмно. Не светвай лампите. Иди до прозореца и хубаво огледай улицата, но за Бога не се показвай.

— Мислиш, че са там? — попита уплашено момчето.

— Ако още не са, скоро ще дойдат — отговори Лора, заета сега с левия ръкав.

— За какво говорите? — полюбопитствува Бренкшоу, когато момчето изчезна през съседния кабинет към тъмната чакалня.

Лора не отговори:

— Хайде да го сложим в инвалидната количка.

Двамата вдигнаха ранения от кушетката, преместиха го в количката и закопчаха предпазния колан през кръста.

Лора събра останалите дрехи и двата буркана с лекарства, направи пакет като уви бурканите с дрехи и върза всичко в ризата. Крис дотича от чакалнята.

— Мамо, точно сега пристигат, сигурно са те, две пълни коли отсреща на улицата, поне шест или осем души. Какво ще правим?

— По дяволите — избухна Лора, — не можем да стигнем до джипа. И през страничната врата не можем да минем, защото ще ни забележат отпред.

Бренкшоу тръгна към кабинета:

— Ще се обадя в полицията…

— Не! — Лора сложи вързопа с дрехите и лекарствата на количката между краката на ранения, остави там и чантата си, грабна автомата и пистолета. — Няма време, по дяволите. Те ще са тук след няколко минути и ще ни убият. Трябва да ми помогнете да изкараме количката отзад по стъпалата на задния вход.

Явно ужасът и най-сетне се предаде на лекаря, защото той не се поколеба и изобщо не се опита да и противоречи. Грабна количката и бързо я изтика през вратата, която излизаше от стаята за прегледи към долния етаж. Лора и Крис го последваха в тъмния коридор, после през кухнята, осветена само от блестящите цифри на часовниците на печката и микровълновата фурна. Инвалидната количка се блъсна в прага между кухнята и задната площадка, раненият се удари зле, но беше преживявал и по-лоши неща.

Лора метна автомата през рамо, мушна револвера в колана и бързо заобиколи Бренкшоу пред стълбите към вратата. Хвана количката отпред и двамата я потътриха към бетонената пътека.

Тя огледа пространството между къщата и гаража, почти в очакване на види приближаващи въоръжени мъже и прошепна на Бренкшоу:

— Ще трябва да дойдете с нас. Ще ви убият, ако останете тук, сигурна съм.

Лекарят и този път не възрази, а тръгна след Крис по пътеката през задната морава към портата в оградата от секвоя в края на дългия двор. Лора свали автомата от рамото и го последва, готова да се обърне и да открие огън, ако се чуе шум от къщата зад тях.

Когато Крис стигна до портата, тя се отвори пред него и на алеята се появи мъж, облечен в черно, по-тъмен от самата нощ, с изключение на бледото като луна лице и белите ръце, не по-малко изненадан от самите тях. Беше дошъл по улицата покрай къщата до алеята, за да прикрива останалите в гръб. В лявата му ръка матово проблясваше автомат, който не беше готов за стрелба, но мъжът го вдигна. Лора не можеше да го застреля без да засегне и сина си и в този миг Крис реагира така, както Хенри Такахами месеци наред го бе учил да реагира. Момчето се извъртя, ритна дясната ръка на убиеца и изби автомата надалеч. Оръжието падна на тревата с глухо изтракване. Крис ритна още веднъж врага в слабините. Мъжът в черно изохка от болка и падна назад върху портата.

Междувременно Лора беше заобиколила количката и застанала между Крис и убиеца. Тя обърна автомата, вдигна го над глава, удари мъжа с приклада по черепа, после още веднъж с всички сили и той се свлече на моравата встрани от пътеката, без да успее да извика.

Събитията се развиваха вече бързо, много бързо, летяха шеметно: Крис мина през портата, след него дойде Лора и двамата изненадаха още един мъж в черно, очите му бяха като дупки в бялото лице, истински вампир, но той стоеше далеч, не можеше да го достигнат с хватка от карате, затова се наложи Лора да открие огън преди той да посегне към своя пистолет. Тя стреля над главата на Крис, близкият откос улучи убиеца в гърдите и шията и фактически го обезглави преди да се просне назад върху настилката на алеята.

Бренкшоу беше минал през портата зад тях, буташе количката по алеята и Лора се чувстваше виновна, че го е въвлякла във всичко това, но нямаше връщане назад. Задната уличка беше тясна, от двете страни имаше оградени дворове с гаражи и кофи за боклук, които една се осветяваха, защото по нея нямаше лампи, а светлината идваше от съседните пресечки. Лора се обърна към Бренкшоу:

— Избутайте количката по улицата през няколко къщи. Намерете отворена порта и го скрийте в някой двор. Крис, върви с него.

— А ти?

— Ще дойда след малко.

— Мамо…

— Върви, Крис! — заповяда му тя, защото лекарят вече се беше отдалечил с количката на петнайсетина крачки и завиваше по уличката.

Момчето с нежелание последва Бренкшоу, а Лора се върна към отворената порта на задния двор. Пристигна точно навреме, за да засече две тъмни фигури, които се прокрадваха между къщата и гаража на около десет ярда от нея. Почти не се виждаха, само движението ги издаваше. Притичваха приведени, единият се насочи към задния вход на къщата, другият към моравата, защото не знаеха къде точно е неприятелят, откъде е дошла стрелбата. Лора мина през портата, стъпи на пътеката и откри огън преди да са я забелязали — куршумите нашариха задната стена на къщата. Разстоянието не беше най-подходящо за точни попадения, но все пак беше достатъчно близо, трийсет ярда не бяха чак толкова много. Двамата се хвърлиха на земята, за да се прикрият. Тя не разбра дали е улучила, но прекрати огъня, защото даже с четиристотин патрона в пълнителя, изстреляни на кратки откоси, автоматът щеше бързо да се изпразни, а сега нямаше друго автоматично оръжие. Измъкна се заднешком през портата и затича след Бренкшоу и Крис.

Те тъкмо минаваха през порта от ковано желязо в един заден двор през две къщи на отсрещната страна на уличката. Като влезе в двора, тя забеляза, че покрай оградата от двете страни на портата са посадени стари миртови храсти, образували гъст плет, през който трудно щяха да я забележат от улицата, освен ако не застанеха точно пред портата.

Лекарят изтика количката до задната страна на къщата, която беше в стил Тюдор, а не викторианска като къщата на Бренкшоу, но и тя беше строена преди най-малко четиридесет-петдесет години. Докторът тръгна по страничната алея, за да заобиколи и да излезе на следващата голяма улица.

В целия квартал светваха лампи. Лора беше сигурна, че хората притискат лица по стъклата, даже и по тъмните прозорци, но не вярваше да се вижда нещо.

Настигна Бренкшоу и Крис пред къщата и ги спря под сянката на близкия избуял храсталак.

— Докторе, моля ви да изчакате тук с пациента — прошепна Лора.

Бренкшоу целият трепереше и Лора се молеше на Бога да не получи сърдечен удар, но засега той се държеше.

— Ще остана тук.

Тя отведе Крис до съседната улица, където покрай двата тротоара бяха паркирани поне по десетина коли. В снопа синкава светлина от уличните лампи момчето изглеждаше зле, но не чак толкова, колкото се бе опасявала, не тъй уплашен както лекарят — започваше да свиква с ужаса. Лора му каза:

— Добре, започваме да пробваме вратите на колите. Ти ще вървиш оттук, аз ще тръгна по отсрещния тротоар. Ако вратата е отворена, проверяваш запалването под седалката на шофьора и търсиш ключове зад козирката за слънце.

— Разбрано.

Веднъж беше проучвала кражбите на коли, защото един от героите и беше крадец и между другото беше разбрала, че средно всеки седемнайсети шофьор оставя ключовете в колата през нощта. Надяваше се, че в град Сан Бернардино съотношението ще е още повече в тяхна полза, защото в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелос или другите големи градове само един мазохист би оставил ключовете в колата, така че, за да се получи средното съотношение едно към седемнайсет сред останалите американци — доверчивите трябваше да са повече.

Лора се опита да наблюдава Крис, докато изпробваше вратите на колите по далечния тротоар, но скоро го изгуби от поглед. От първите осем автомобила четири бяха отворени, но вътре нямаше ключове. В далечината се дочу вой на сирени.

Той може би щеше да прогони мъжете в черно. Но все пак най-вероятно още я търсеха по алеята зад къщата на Бренкшоу, движеха се предпазливо и очакваха още стрелба.

Лора вървеше смело, без никаква предпазливост, без да се тревожи дали съседите ще я видят. По улицата растяха стари, но ниски, подкастрени финикови палми, които бяха добро прикритие. Освен това ако някой се беше събудил посред нощ, сигурно гледаше през прозорците на втория етаж и то не надолу към собствената улица през палмите, а към къщата на Бренкшоу, откъдето се чу стрелбата. Деветата кола беше „Олдсмобил Кътлас“. Ключовете бяха под седалката. Точно когато запалваше двигателя и затваряше вратата, Крис отвори откъм другата страна и показа връзка ключове, която бе намерил.

— Чисто нова „Тойота“ — обясни той.

— И тази ще свърши работа — отговори Лора.

Сирените наближаваха.

Крис захвърли ключовете на „Тойотата“, скочи в колата и двамата тръгнаха към алеята на отсрещната къща близо до ъгъла, където лекарят чакаше в сянката до стената на все още тъмната къща. Може би имаха късмет; може би вътре нямаше никой. Вдигнаха нейния пазител от инвалидната количка и го положиха на задната седалка на колата.

Сирените вече виеха съвсем наблизо — всъщност при далечния край на пресечката, в страничната улица се мярна полицейска патрулна кола със запалена червена светлина на път за къщата на Бренкшоу.

— Ще се оправите ли, докторе? — попита Лора, както затваряше задната врата. Той се беше строполил в инвалидната количка.

— Не е апоплексия, ако от това ви е страх. Какво по дяволите става, момиче?

— Нямам време, докторе. Трябва да изчезвам.

— Слушайте — каза той, — може би няма да им кажа нищо.

— О, не — възрази Лора, — може да си мислите така, но ще им разкажете всичко. Иначе не би имало рапорт в полицията или статии по вестниците, а без такива данни в бъдещето въоръжените мъже няма да ме открият.

— За какво бръщолевите?

Тя се наведе и го целуна по бузата:

— Нямам време за обяснения, докторе. Благодаря за помощта. И извинявайте, но предпочитам да взема количката.

Бренкшоу я сгъна и я сложи в багажника. Сирените изпълваха нощта отвсякъде. Лора седна зад волана и тръшна вратата:

— Слагай колана, Крис.

— Готово — отговори той.

Тя зави наляво в края на алеята и стигна до далечния край на пресечката в противоположна посока от къщата на Бренкшоу, до напречната улица, откъдето само преди миг мина патрулната кола. Смяташе, че ако полицията реагира на сигнал за стрелба от автоматично оръжие, полицейските коли ще идват от различни райони на града, от различни участъци и затова едва ли можеше да се очаква друга кола по същия маршрут. Улицата беше почти пуста, малкото коли по нея нямаха отгоре червени сигнални лампи. Лора тръгна надясно, отдалечи се от къщата на Бренкшоу през Сан Бернардино и се замисли къде ще намери убежище.

3.

Лора пристигна в Ривърсайд в три и петнайсет сутринта, открадна един „Бюик“ от уличка в тих жилищен квартал, премести своя пазител с инвалидната количка и заряза „Олдсмобила“. Крис не се събуди през цялата операция и трябваше да бъде пренесен от едната кола в другата.

След половин час, вече в друг квартал, изтощена от умора и безсъние, Лора извади отверка от комплекта инструменти в багажника на „Бюика“, за да открадне номера на един „Нисан“. Постави номерата на „Нисана“ на „Бюика“, а номерата на „Бюика“ сложи в багажника, защото рано или късно те щяха да се появят в полицейските бюлетини.

Можеше да минат няколко дни преди собственикът на „Нисана“ да открие, че номерата липсват и даже да се обадеше в полицията, там нямаше да обърнат чак такова внимание както на откраднатата кола. Номера обикновено се сваляха от деца като някакво глупаво забавление или от хулигани. Търсенето им не беше първостепенна задача на и без това претоварената полиция, затрупана с разследването на тежки престъпления. Ето още един полезен факт покрай книгата, в която крадецът на коли играеше второстепенна роля.

Лора остана там само колкото да навлече вълнените чорапи, обувките и пуловера на нейния пазител, за да не се простуди. За миг той отвори очи, примигна, прошепна името и и тя си помисли, че се свестява, но той пак се унесе и забълнува на някакъв език, който не можеше да се определи, защото думите се чуваха неясно.

От Ривърсайд отидоха в Йорба Линда в Ориндж Каунти. Лора спря на паркинга на супермаркета „Ралфс“ в четири и половина сутринта. Изключи двигателя и фаровете и разкопча предпазния колан. Крис продължаваше да спи дълбоко, закопчан с колана и облегнат на вратата. Нейният пазител на задната седалка все още беше в безсъзнание, въпреки че дишането му бе по-спокойно, отколкото преди посещението при Картър Бренкшоу. Лора не вярваше, че ще е в състояние да дремне. Надяваше се поне да събере мислите си и да притвори очи, но само след минута-две заспа.

След като беше убила поне трима мъже, след като по нея бяха стреляли толкова пъти, след като бе откраднала две коли, след като оцеля в лудешко преследване през три окръга, нямаше да е чудно, ако беше сънувала смърт, разкъсани тела и кръв на фона на кошмарно студено тракане на автомат. Можеше да се очаква, че ще сънува как губи Крис, защото той беше единият от двата светли лъча в мрака на нейния живот, той и Телма и мисълта да живее без него я ужасяваше. Но вместо това сънува Дани — прекрасни сънища, а не кошмари. Дани пак беше жив и двамата отново преживяваха продажбата на „Шадрак“ за над един милион долара, но Крис също беше в съня и беше осемгодишен, макар по онова време още да не беше роден и те празнуваха щастието си в Дисниленд, където тримата се снимаха с Мики Маус, и в Павилиона на карамфилите Дани и каза, че ще я обича вечно, Крис се преструваше, че говори прасешки език, който бе научил от Карл Докуайлър, седнал на съседна маса с Нина и Лориния баща, а на друга маса изумителните близначки Акерсън ядяха ягодова мелба…

Събуди се след повече от три часа, в осем часа и двайсет и шест минути, отпочинала колкото от съня за срещата с най-близките хора, изплували от подсъзнанието толкова и от самото спане. Слънчевата светлина от ясното небе проблясваше по хромираните части на колата и падаше в ярък, метално лъскав сноп през задното стъкло. Крис още спеше. На задната седалка раненият още не беше дошъл в съзнание.

Лора рискува да изтича до телефонната будка до пазара, която се виждаше от колата. Намери дребни пари в чантата и с тях позвъни на Айда Паломар, учителката на Крис в Лейк Ароухед да и каже, че ще отсъстват до края на седмицата. Не и се искаше бедната, нищо неподозираща Айда да се озове в нашарената с куршуми и сплескана с кръв къща до Биг Беър, където без съмнение вече усилено работеха полицията и съдебната медицина. Не каза на Айда откъде се обажда, пък и не се канеше да се задържи в Йорба Линда.

Върна се в колата, седна и започна да се прозява, да се протяга и да масажира врата си, докато наблюдаваше подранилите купувачи да влизат и излизат от супермаркета на стотина метра от тях. Беше гладна. Крис се събуди след по-малко от десет минути, с подути очи и неприятен дъх в устата. Лора му даде пари да купи от магазина пакет кифли и два портокалови сока — такава закуска не беше кой знае колко хранителна, но даваше енергия.

— Ами той? — попита Крис и посочи нейния пазител.

Лора си припомни предупреждението на доктор Бренкшоу за опасността пациентът да се обезводни. Но знаеше, че не може насила да му дава течности, докато е в безсъзнание, за да не се задави.

— М-мм… купи още един портокалов сок. Може би ще успея да го събудя. Крис вече беше тръгнал да излиза от колата, когато тя добави:

— Може да вземеш и нещо за обяд, нещо, което няма да се развали — например един хляб и буркан фъстъчено масло. Купи също дезодорант и шампоан.

Момчето се засмя:

— Защо не ми даваш да ям такива работи в къщи?

— Защото, ако не се храниш пълноценно, съвсем ще се побъркаш, детенце.

— Чудя се как не взе микровълновата фурна, пресни зеленчуци и опаковка витамини, въпреки че трябваше да офейкаш от наемни убийци.

— Искаш да кажеш, че съм добра майка, но се тревожа за дреболии? Вземам предвид комплимента. Хайде върви. Той посегна да затвори вратата. — И Крис… — започна тя.

— Знам — прекъсна я момчето, — да внимавам.

Докато чакаше Крис да се върне, включи двигателя и пусна радиото да чуе новините в девет часа. Говореха за нея — сцената в къщата до Биг Беър и престрелката в Сан Бернардино. Както обикновено в такива случаи, историята беше неточна, несвързана и безсмислена, но потвърждаваше, че полицията я издирва из цяла южна Калифорния. Според репортера властите се надяваха бързо да я открият, главно защото лицето и беше добре познато.

Беше изумена предната нощ, когато Картър Бренкшоу я разпозна като прочутата писателка Лора Шейн. Не се възприемаше за знаменитост — беше само разказвачка, тъкачка на приказки, която работи на стана на езика за да изтъче платно от думи. Беше направила само едно рекламно турне за един от ранните си романи, но намрази скучното пътуване и повече не го повтори. Не даваше често интервюта. Никога не беше рекламирала стоки по телевизията, не се беше изказвала публично в подкрепа на един или друг политик и изобщо се беше старала да избягва участието в журналистическия цирк. Беше спазвала традицията да дава снимката си за обложките на книгите си, защото и се струваше безобидна, а и на нейните трийсет и три години можеше да се признае безусловно, че е поразително красива жена. Никога обаче не се беше замисляла, че лицето и е добре познато, както твърдеше полицията.

Сега беше слисана не само защото загубата на анонимността улесняваше полицията при издирването, но и защото знаеше, че да си знаменитост в днешна Америка означава да изгубиш самокритичността си и рязко да намалиш творческите си способности. Малцина успяваха да са едновременно общественици и добри писатели, вниманието на журналистите погубваше повечето творци. Лора се страхуваше от този капан почти толкова, колкото да я залови полицията.

Изведнъж осъзна с изненада, че ако е в състояние да се тревожи, че е знаменитост и може да изгуби художническия си дар, сигурно вярва в бъдещето, когато ще може да пише нови книги. През изминалата нощ няколко пъти се бе заричала да се бори до смърт, да защити сина си дори с цената на кръвопролитие, но като цяло положението и се бе видяло безнадеждно, а врагът — прекалено силен и недостижим, за да бъде унищожен. Сега нещо в нея се беше променило и бе събудило неясен, предпазлив оптимизъм. Може би това се дължеше на съня.

Крис се върна с голям пакет орехови кифли с канела, три портокалови сока в картонени кутии и другите покупки. Изядоха кифлите, изпиха сока и им се стори, че никога не са хапвали така вкусно.

Като свърши със закуската, Лора мина на задната седалка и се опита да събуди своя пазител. Напразно. Подаде третия сок на Крис и каза:

— Запази го. Сигурно скоро ще се събуди.

— Ако не го изпие, няма да може да вземе пеницилина — отбеляза Крис.

— Няма да му потрябва още няколко часа. Доктор Бренкшоу снощи му сложи доста голяма инжекция. Още му действа. Все пак Лора се тревожеше. Ако той не дойдеше в съзнание, вероятно никога нямаше да разберат истинската същност на опасния лабиринт, където се бяха изгубили и от който може би никога нямаше да излязат.

— И сега какво? — попита Крис.

— Ще намерим сервиз, там ще се освежим, после ще отидем в някой оръжеен магазин да купим муниции за автомата и револвера. След това… започваме да търсим мотел — такъв, какъвто ни трябва да се скрием.

Щяха да търсят убежище най-малко на петнайсет мили от дома на доктор Бренкшоу, където враговете им ги откриха последния път. Но дали разстоянието имаше значение за хора, които измерваха пътуванията си в дни и години, а не в мили?

Районите на Санта Ана, кварталите южно от Анахайм и околностите предлагаха най-много мотели от типа, който я интересуваше. Не искаше лъскав „Ред Лайън Ин“ или „Хауърд Джонсънз Мотър Лодж“ с цветен телевизор, плътен килим и плувен басейн със затоплена вода, защото известните заведения изискваха редовни документи за самоличност и надеждна кредитна карта, а тя не можеше да рискува да остави писмена следа, която щеше да насочи и полицията, и убийците. Напротив, търсеше мотел, който вече е достатъчно изцапан или занемарен, за да не привлича туристи, мърляво място, където с радост щяха да посрещнат случаен клиент и пари в брой, без да задават излишни въпроси, които биха го прогонили.

Знаеше, че няма да е лесно да намери стая и затова не се учуди, когато в първите дванайсет мотела не можеха или не искаха да я настанят. Единствените хора, които влизаха и излизаха от тези забутани места бяха млади мексиканки с бебета на ръце и цял куп деца след тях, младежи или мъже на средна възраст, също мексиканци, с маратонки, памучни панталони, фланелки и леки джинсови и кадифени якета. Някои от тях носеха сламени каубойски шапки, други — бейзболни кепета, но всички излъчваха напрегнатост и подозрителност. Повечето очукани мотели се бяха превърнали в пансиони за незаконно пребиваващи емигранти. Само в Ориндж Каунти живееха полулегално стотици хиляди, по цели семейства в една стая, по пет, шест или седем души, наблъскани в теснотията, само с по едно разнебитено легло, два стола и баня с едва-едва действащи водопроводи, за не по-малко от сто и петдесет долара седмично, без спално бельо, без камериерка, без никакви удобства, само с хиляди хлебарки. И все пак те бяха готови да понесат условията и да се оставят безропотно да ги експлоатират с мизерни надници, вместо да се върнат в родината и да живеят под управлението на „народно революционната“ власт, която десетилетия наред не им беше осигурила никакво братство, нищо друго освен отчаяние.

В тринайсетия мотел, „Синята птица на щастието“, собственикът управител все още се надяваше да обслужва туристи с по-ограничени възможности и не се беше поддал на изкушението да натрупа състояние на гърба на бедните емигранти. Част от двайсет и четирите стаи явно се даваха под наем незаконно, но мотелът все още осигуряваше ежедневна смяна на бельото, почистване, телевизори и две допълнителни възглавници във всеки шкаф. Обаче администраторът прие пари в брой, не настоя за удостоверяване на самоличността и избягна погледа и — тъжно доказателство, че след година-две „Синята птица на щастието“ ще се превърне в още един паметник на политическата глупост и човешката алчност в един свят, където по-добри паметници бяха не по-малко от надгробните плочи в старо градско гробище.

Мотелът бе построен в П-образна форма, с паркинг в средата. Стаята им беше в десния ъгъл на задното крило. Ветрилообразна палма цъфтеше близо до вратата — външно не личеше да е отровена от смога или притисната на късчето пръст сред толкова много бетон и асфалт, буйно растяща даже през зимата, сякаш природата я беше избрала за скрит знак, че възнамерява да си възвърне всяко ъгълче, откъдето е минало човечеството.

Лора и Крис разпънаха инвалидната количка и сложиха ранения в нея. Не направиха никакъв опит да прикрият действията си — все едно, че просто се грижеха за инвалид. Напълно облечен, с покрити рани, нейният пазител можеше да мине за болен от параплегия, ако не се обърне внимание на безпомощно отпуснатата върху рамото глава.

Стаята беше малка, макар и прилично почистена. Износеният килим беше пран наскоро, а топчетата прах в ъглите не бяха чак толкова големи. Тъмночервената карирана покривка на двойното легло беше оръфана по ръбовете и недостатъчно пъстра да прикрие две кръпки, но чаршафите бяха колосани и леко ухаеха на прах за пране. Преместиха нейния пазител на леглото и сложиха две възглавници под главата му.

Телевизорът със средно голям екран беше прикрепен с болтове върху олющена масичка с пластмасов плот, чиито задни крака бяха прикрепени по същия начин към пода. Крис седна на единия от двата съвсем различни стола, включи телевизора и завъртя очуканото копче за каналите — търсеше анимационни филми или повторения на стари филми. Спря се най-накрая на „Поумняване“, но промърмори, че е „прекалено глупав, за да е смешен“, а Лора се замисли колко ли момчета на неговата възраст биха си помислили така. Тя седна на другия стол.

— Защо не вземеш душ?

— И после да облека същите дрехи? — запита той, обзет от съмнения.

— Зная, че звучи глупаво, но защо не опиташ. Гарантирам ти, че ще се почувстваш по-чист, макар и без да смениш дрехите.

— Да си правя труда да се къпя и после да навлека измачкани дрехи?

— Кога стана толкова придирчив, че да обръщаш внимание надве-три гънки?

Крис се усмихна, изправи се и наперено тръгна към банята, както според него би направило едно конте:

— Кралят и кралицата ще се ужасят от вида ми в тази мръсотия.

— Ще им сложим превръзки на очите, когато те посетят — отговори Лора.

След миг той се върна от банята.

— В тоалетната чиния има някакво насекомо. Мисля, че е хлебарка, но не съм съвсем сигурен.

— Видът има ли значение? Да не би да се налага да уведомим най-близкия роднина?

Крис се засмя. Боже, как я зарадва неговият смях.

Момчето продължи:

— Какво да направя — да пусна водата?

— Да, освен, ако не държиш да я извадиш, да я пъхнеш в кибритена кутийка и да я погребеш в цветната леха отвън.

Крис пак се засмя:

— А, не. Искам морско погребение. В банята той изтананика отбой, после пусна водата.

Докато момчето се къпеше, „Поумняване“ свърши и започна „Харлемският отбор «Глоубтротърз» на остров Джилигън“. Лора всъщност не го гледаше, просто остави телевизора включен като фон, но имаше граници за издръжливостта дори на една бегълка, затова превключи на единайсети канал за предаването „Един час за всичко“.

Погледа своя пазител известно време, неестественият му унес я подтискаше. Без да става от стола, няколко пъти придърпа пердето, за да разгледа паркинга на мотела, но никой не можеше да знае къде се намира и нямаше непосредствена опасност. Затова гледаше телевизия без да се интересува какво върви, докато екранът почти не я хипнотизира. Водещият на програмата интервюираше млад актьор, който дърдореше за себе си, без да казва нищо особено. След малко долови, че той говори за вода, но беше задрямала и настойчивото дрънкане на вода беше едновременно и унасящо, и досадно.

— Мамо?

Лора отвори очи, изправи се и видя Крис на прага на банята. Беше се изкъпал. Косата му беше мокра и той стоеше само по гащета. Гледката на слабичкото момчешко тяло — само ребра, колене и лакти я покърти, защото изглеждаше толкова невинен и уязвим. Беше така мъничък и крехък, че тя се зачуди как изобщо би могла да го защити. Отново я обзе страх.

— Мамо, той говори — каза Крис и посочи към мъжа на леглото. Не го ли чу? Говори.

— Вода! — дрезгаво каза нейният пазител. — Вода!

Лора забърза към леглото и се наведе над него. Вече беше в съзнание. Опитваше се да се изправи, но нямаше сили. Сините му очи бяха отворени и въпреки че бяха кръвясали, те я фиксираха, будни и наблюдателни.

— Жаден съм — каза той.

— Крис — обърна се Лора към момчето.

Той вече беше донесъл чаша вода от банята. Лора седна на леглото до своя пазител, повдигна главата му, пое чашата от Крис и помогна на ранения да пие. Даваше му водата на малки глътки да не се задави. Устните му бяха напукани от треската, а езикът обложен като насипан с пепел. Изпи над половин чаша, после даде знак, че не иска повече. След като положи главата му на възглавницата, Лора пипна челото му.

— Не е толкова горещо както преди.

Той завъртя глава да огледа стаята. Въпреки изпитата вода, гласът му беше сух, пресипнал:

— Къде сме?

— На сигурно място — отвърна тя.

— Никъде… не е сигурно. — Май сме по-наясно с тази луда ситуация, отколкото си представяте — каза Лора.

— Да — обади се Крис и се настани на леглото до майка си. — Знаем, че сте пътешественик във времето!

Мъжът погледна момчето, успя леко да се усмихне, но се смръщи от болка.

— Имам лекарства — каза Лора. — Болкоуспокояващи.

— Не — отказа той. — Не сега. Може би по-късно. Още вода?

Лора пак го повдигна и той почти допи остатъка в чашата. Тя си спомни за пеницилина и пъхна една капсула между зъбите. Раненият я изпи с последните две глътки.

— От кое време идвате? — попита Крис с подчертан интерес, напълно забравил капките, които се стичаха от мократа коса по лицето. — От кое време?

— Миличък — прекъсна го Лора, — той е много слаб и мисля, че сега не трябва да го тревожим с прекалено много въпроси.

— Поне това може да ни каже, мамо — после се обърна към ранения и повтори: — От кое време идвате?

Мъжът погледна Крис, после Лора и в очите му се появи отново изражението на преследван.

— От кое време идвате? А? Две хиляди и стотната година? Трихилядната?

С пресъхнало гърло нейният пазител проговори:

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта.

Малкото усилие очевидно го бе изтощило докрай, защото клепачите му натежаха, гласът затихна и Лора реши, че той пак бълнува.

— От кога? — повтори Крис, объркан от получения отговор.

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта.

— Невъзможно — каза Крис.

— Берлин — допълни раненият.

— Той бълнува — обърна се Лора към Крис. Гласът му беше неясен, защото слабостта го беше надвила, но думата не можеше да се сбърка: „Берлин“.

— Берлин? — попита Крис. — Искате да кажете Берлин в Германия?

Раненият пак се унасяше, не в неестествения унес на комата, а в отморяващ сън с леко похъркваме, но преди да заспи, той поясни.

— Нацистка Германия.

4.

По телевизията даваха „Един живот“, но нито Лора, нито Крис обръщаха внимание на мелодрамата. Бяха сложили столовете си до леглото, за да наблюдават заспалия. Крис беше облечен и косата му почти беше изсъхнала, само по врата оставаше леко влажна. Лора се чувстваше мръсна и жадуваше да се изкъпе, но не и се искаше да остави своя пазител, ако се събуди и проговори. Двамата си шепнеха.

— Крис, хрумна ми нещо, ако онези хора идваха от бъдещето, защо не носеха лазерни пистолети или нещо по-футуристично, когато дойдоха за нас?

— Не биха искали всички да знаят, че идват от бъдещето — обясни Крис. — Биха носели оръжия и дрехи, които тук не биха изглеждали неуместни. Но, мамо, той каза, че е от…

— Знам какво каза. Но това е безсмислица, нали? Ако през 1944 година са имали машината на времето, ние бихме знаели, не е ли така?

В един и половина нейният пазител се събуди и изглеждаше малко объркан къде се намира. Помоли за още вода и Лора му помогна да пие. Обясни, че се чувства по-добре, но е много слаб и все още за негово учудване му се спи. Поиска да го поизправят. Крис извади двете резервни възглавници от шкафа и помогна на майка си да подпрат ранения.

— Как се казвате? — попита Лора.

— Стефан. Стефан Кригер.

Лора тихо повтори името — не звучеше лошо, не мелодично, но солидно, мъжествено име. Едва ли така би се казвал един ангел-пазител и тя леко развеселена осъзна как след толкова много години, включително две десетилетия, през които бе обявила, че не вярва в него, продължава да очаква името му да е музикално и неземно.

— И наистина идвате от…

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта — повтори той.

От усилието да се повдигне до седнало положение по челото му бяха избили капчици пот, но не беше изключено изпотяването отчасти да се дължи, на мислите за времето и мястото, където бе започнало дългото пътуване.

— Берлин, Германия. Имаше един блестящ полски учен, Владимир Пенловски. Някои го мислеха за луд и сигурно беше луд, много луд, но беше и гений. Работел е във Варшава върху някои теории за природата на времето в продължение на повече от двайсет и пет години преди Германия и Русия да се споразумеят за нахлуването в Полша през 1939 година…

От думите на Стефан Кригер ставаше ясно, че Пенловски е симпатизирал на нацистите и приветствал хитлеровите войски. Може би е знаел, че от Хитлер ще получи финансово осигуряване за своите изследвания, каквото не е могъл да вземе от по-разумни източници. Под личния патронаж на Хитлер Пенловски и най-близкият му сътрудник, Владислав Януская, отишли в Берлин да създадат институт за изследване на времето, който бил толкова секретен, че даже не получил име. Наричали го просто „института“. Там в сътрудничество с немски учени, също толкова предани и далновидни, финансиран от явно неизчерпаем приток на средства от Третия Райх, Пенловски открил начин да пробие артерията на времето и да се движи по желание из кръговрата на дни, месеци и години. — „Блицщрасе“ — каза Стефан.

— „Блиц“ значи „светкавица“ — поясни Крис, — като „блицкриг“, „светкавичната война“ в старите филми.

— Или Пътят на светкавицата — продължи Стефан. — Пътят през времето. Пътят към бъдещето.

Последният израз буквално звучал „Цукунфтщрасе“ на немски, както обясни Стефан и той би бил по-точен, защото Пенловски не успял да открие начин за връщане назад във времето през изобретената от него врата. Можело да се пътува само напред, в бъдещето и автоматично да се завръща в собствената епоха.

— Изглежда има някакъв космически механизми, които не позволява на пътешествениците да се върнат в своето минало и да изменят сегашното си състояние. Вижте, ако можеха да пътуват към миналото си, щяха да се появят някои…

— …Парадокси! — въодушеви се Крис.

Стефан се изненада от тази дума в устата на едно момче.

Лора с усмивка каза:

— Както ви обясних, дълго обсъждахме възможния ви произход и пътуването във времето ни се стори най логично. А в Крис виждате моя съветник по въпросите на странното.

— Парадокс — съгласи се Стефан. — Думата звучи еднакво на английски и на немски. Ако пътешественикът във времето можеше да се върне в собственото минало и да повлияе на някакво историческо събитие, промяната би имала огромни последствия във всички посоки. Тя би изменила бъдещето, откъдето той идва. Затова не би могъл да се върне в същия свят, който е напуснал…

— Парадокс! — радостно възкликна Крис.

— Парадокс — повтори Стефан. — Очевидно природата ненавижда парадоксите и като правило не позволява на пътешественика във времето да ги създава. И слава Богу. Защото… представете си например, че Хитлер праща убиец назад във времето да ликвидира Франклин Рузвелт и Уинстьн Чърчил много преди да се издигнат на високи постове, което би довело до избирането на други лица в Съединените щати и Англия, хора, които биха могли да не са толкова умни или толкова последователни и тогава Хитлер би победил през 1944 година или още по-рано.

Сега говореше по-разпалено, отколкото му позволяваше здравословното състояние и Лора забеляза как се уморява все повече с всяка следваща дума. Потта бе почти изсъхнала над веждите, но сега, макар и да не жестикулираше, по бледото му чело избиха нови ситни капчици. Кръговете от умора под очите потъмняха още повече. Но Лора не можеше да го прекъсне и да му нареди да си почива, защото искаше да чуе всичко, имаше нужда от всяка негова дума, а и той не би и позволил да го спре.

— Да предположим, че фюрерът би могъл да изпрати убийци да ликвидират Дуайт Айзенхауер, Джордж Патън, фелдмаршал Монтгомъри още в люлката, като бебета, да премахне и тях, и всички други най-добри военни специалисти на съюзниците. Тогава светът би бил негов към 1944 година и в такъв случай пътешествениците във времето биха се връщали да убият хората, които биха били мъртви отдавна и не биха представлявали никаква заплаха. Парадокс, както виждате. И слава Богу, природата не допуска такива парадокси, никаква игра със собственото минало на пътешествениците във времето, защото иначе Адолф Хитлер би превърнал целия свят в концлагер, в крематориум. И тримата замълчаха при мисълта за подобен ужас, който би могъл да сполети земята. Дори Крис си представи картината на променения свят, който Стефан нарисува, защото беше дете на осемдесетте години, когато злодеите във филмите и телевизионните мелодрами най-често бяха или кръвожадни извънземни от далечна звезда, или нацисти. Свастиката, сребристият символ на мъртвешката глава, черните есесовски униформи и онзи странен фанатик с мустачките ужасяваха Крис, защото представляваха част от създадената в средствата за масова информация митология, с която бе израснал. Лора знаеше, че действителните хора и събития, веднъж подети от митологията, стават за децата по-реални от хляба, който ядат ежедневно. Стефан продължи:

— И така, от института можехме да пътуваме само напред във времето, но и от това има полза. Можехме да отскочим няколко десетилетия напред, за да видим дали Германия е издържала през мрачните дни на войната и дали не е обърнала хода на историята. Но, разбира се, стана ни ясно, че Германия не е направила нищо подобно и Третият Райх е бил победен. Можеше ли обаче да се предприеме нещо, за да се стигне по обрат, след като от бъдещето можеха да се черпят данни? Разбира се, Хитлер можеше да направи немалко да спаси Райха дори през 1944 година. Имаше какво да се донесе от бъдещето, за да се спечели войната…

— Като например — прекъсна го Крис, — атомни бомби!

— Или информация за тяхното производство — каза Стефан. — Вижте, Райхът вече разполагаше с програма за ядрени изследвания и при един достатъчно ранен пробив, атомът би могъл да се разбие…

— И те биха победили във войната — довърши Крис.

Стефан помоли за вода и изпи наведнъж половин чаша. Искаше да задържи чашата със здравата ръка, но силно трепереше, водата се разливаше по чаршафите и се наложи Лора да му помогне. Стефан продължи на пресекулки:

— Тъй като пътешественикът съществува извън времето, когато пътува, той може да се придвижва не само във времето, но и в пространството. Представете си, че виси неподвижен над земята, а тя се върти под него. Разбира се, нещата не стоят точно така, но е по-лесно да го обясним по този начин, отколкото да си представим как се носи в друго измерение. Така, той виси над земята, тя се върти под него и ако пътуването към бъдещето е изчислено правилно, той може да се озове в точно определено време в Берлин, същото място, откъдето е тръгнал преди години. Но ако реши да удължи или скъси пътуването с няколко часа, земята ще се е завъртяла още и той ще пристигне на друго място. Изчисляването на точното попадение е невероятно трудно за моето време, 1944 година…

— Сега е лесно — каза Крис, — с компютри.

Стефан се намести по-удобно на възглавниците, сложи треперещата си дясна ръка върху раненото ляво рамо, сякаш да угаси болката с допира и продължи:

— Групи германски физици, придружени от Гестапо бяха пратени тайно в различни европейски н американски градове през 1985 година да съберат жизнено важни данни за разработката на ядреното оръжие. С това, което знаеха от собствените изследвания можеха да открият останалото по учебниците и научните публикации, които се намираха във всяка голяма университетска библиотека през 1985 година. Четири дена преди да тръгна от института за последен път, групите се върнаха от 1985 в март 1944 година с материалите, които биха осигурили ядрен арсенал на Третия Райх най-късно до есента на същата година. Трябваше за няколко седмици да се проучат събраните данни преди да решат как и кога да включат новите знания в германската ядрена програма без да разкриват начина на получаването им. Тогава разбрах, че трябва да унищожа института и всичко вътре в него — както главните сътрудници, така и документацията, за да не позволя на Адолф Хитлер да моделира бъдещето.

Лора и Крис слушаха прехласнати, докато Стефан Кригер им разказваше как е сложил взрива в института, как в последния си ден през 1944 година е застрелял Пенловски, Януская и Фолкау и е програмирал вратата към времето да го изпрати обратно при Лора в днешна Америка.

Но нещо се провалило в последната минута преди тръгването на Стефан. Токът спрял. Английската авиация бомбардирала Берлин за пръв път през януари същата година, американските бомбардировачи направили първото дневно нападение на шести март, така че електрозахранването често прекъсвало не само поради разрушенията, но и поради саботажна дейност. Именно от такива спирания вратата се предпазвала чрез сигурен генератор. Стефан не чул въздушна тревога, когато ранил Кокошка и припълзял до вратата, така че очевидно прекъсването на тока се дължало на саботаж.

— Затова часовниковият механизъм на взривното устройство спря. Вратата не беше разрушена. Все още е отворена и те могат да дойдат за нас. И… все още могат да спечелят войната.

Лора пак я заболя главата. Притисна с пръсти слепоочията.

— Почакайте. Хитлер не може да е успял с производството на атомно оръжие и да е спечелил втората световна война, защото живеем в свят, където това не се е случило. Няма защо да се тревожите. Въпреки всички знания, донесени през вратата, те очевидно по някакъв начин са се провалили в разработването на ядрен арсенал.

— Не — възрази Стефан. — Дотук не успяха, но не можем да предполагаме, че ще продължат с провалите. За хората в института в Берлин през 1944 година миналото е неизменно, както казах. Не могат да се върнат назад и да го променят. Но те могат да променят своето и нашето бъдеще, защото за пътешественика във времето бъдещето е изменчиво, той може да предприеме стъпки за промяната му.

— Нали неговото бъдеще е моето минало — каза Лора. — И ако миналото не може да се промени, как ще променя моето?

— Да — обади се Крис. — Парадокс.

Лора продължи:

— Слушайте, не съм прекарала последните трийсет и четири години в свят, управляван от Адолф Хитлер и неговите наследници. Затова, въпреки вратата, Хитлер е бил победен. Изражението на Стефан оставаше мрачно:

— Ако пътуването във времето беше открито сега, през 1989 година, миналото, за което говорите — Втората световна война и всички последвали събития — би било непроменяемо. Нямаше да успеете да го измените, защото природното правило за невъзможността да се пътува назад във времето и свързаните с нея парадокси щеше да се отнася и до вас. Но машината на времето не е открита или преоткрита тук. Пътешествениците във времето от берлинския институт през 1944 година очевидно са свободни да променят своето бъдеще и въпреки че така ще променят и вашето минало, никакъв природен закон не може да ги спре. Тук виждаме най-големия парадокс, който изглежда природата допуска по някакви причини.

— Искате да кажете, че все пак тогава биха могли да произведат ядрени оръжия с информацията, получена от 1985 година — каза Лора, — и да победят във войната.

— Да. Освен ако институтът не бъде разрушен преди това.

— Тогава какво? Изведнъж всичко около нас ще се промени и ние ще живеем при нацизма?

— Точно така. И даже няма да разберете какво се е случило, защото ще сте съвсем различна от това, което сте в момента. Нищо от сегашното ви минало няма да се е случило. Ще сте имали съвсем различно минало и няма да помните нищо друго, нищо от случилото се през този живот, защото той няма да е съществувал. Ще си мислите, че светът винаги е бил такъв, че не е имало свят, в който Хитлер е бил победен.

Думите на Стефан я ужасяваха и отвращаваха, защото животът се оказваше още по-крехък, отколкото си бе представяла. Светът под краката и изведнъж стана недействителен като сън, можеше да се разтопи без предупреждение и да я запрати в голямата, мрачна пустота. С нарастващ ужас тя промълви:

— Ако променят света, в който съм израснала, може никога да не съм срещала Дани, никога да не сме се женили.

— Може да не съм се раждал — каза Крис.

Лора протегна ръка към сина си не само за да го успокои, но и да се увери в сегашната му материалност.

— Аз самата може да не съм се раждала. Всичко, което съм преживяла — и доброто, и лошото в света след 1944 година… всичко ще се размие като пясъчен замък и на негово място ще съществува друга действителност.

— Друга и то по-лоша — каза Стефан, явно изтощен от усилието да обясни как стоят нещата.

— В този друг свят може никога да не съм писала романи.

— Или ако сте писали — продължи Стефан, — те щяха да са различни от сегашните в този живот, гротескни произведения на творец, който мъчително се труди под управлението на потисническо правителство, в железния юмрук на нацистката цензура.

— Ако онези типове направят атомната бомба през 1944 година — обясни се пак Крис, — ние просто ще се разпилеем на прах.

— Не буквално, но като прах, да — съгласи се Стефан Кригер. — Изчезнали, без следа от това, което сме били.

— Трябва да ги спрем — каза Крис.

— Ако можем — отговори Стефан. — Но преди всичко трябва да оцелеем в тази действителност, а това съвсем не е лесно.

Стефан искаше да се облекчи и Лора му помогна да отиде до банята. Обслужваше го сякаш бе медицинска сестра, свикнала с ежедневната грижа за болни мъже. Като го сложи да легне, пак изпита тревога за него: беше мускулест, но се чувстваше отпаднал и ужасяващо изнемощял.

Разказа му накратко за престрелката около дома на Бренкшоу, по време, на която той бе в безсъзнание.

— Ако тези убийци идват от миналото, а не от бъдещето, откъде може да знаят как да ни открият? Откъде им е известно през 1944 година, че ще отидем при доктор Бренкшоу точно тогава, след четиридесет и пет години?

— За да ви намерят — обясни Стефан, — те са предприели две пътувания. Първото е било в по-далечното бъдеще, няколко дни напред, може би в края на тази седмица, да видят дали дотогава сте се появили някъде. Ако не сте, а очевидно точно така се е случило, те са почнали да ровят в наличната информация. Стари броеве на вестници например. Потърсили са репортажи за снощната престрелка у вас и там са прочели, че сте завели ранен човек при доктор Бренкшоу в Сан Бернардино. Те просто са се върнали в 1944 година и са направили второ пътуване — до къщата на Бренкшоу в ранните часове на днешната дата, единайсети януари.

— Те могат да прескачат около нас — обърна се Крис към Лора. — Могат да се появят отпред да видят къде ще отидем, а после да изберат за засада най-лесното място в потока на времето. То е като… като че ли сме каубои, а индианците са откачили.

— Кой беше Кокошка? — поиска да разбере Крис. — Кой беше човекът, който уби татко?

— Шеф на охраната в института — обясни Стефан. Твърдеше, че е далечен роднина на известен австрийски художник-експресионист Оскар Кокошка, но се съмнявам, защото в нашия Кокошка нямаше и помен от художническа чувствителност. Щандартенфюрер, тоест полковник Хайнрих Кокошка беше завършен убиец от Гестапо.

— Гестапо? — изуми се Крис. — Тайната полиция?

— Държавната полиция — каза Стефан. — Всички знаеха за нейното съществуване, но действията и бяха тайни. Когато той се появи на онзи планински път през 1988 година, аз бях не по-малко изненадан от вас. Нямаше никаква светкавица. Сигурно бе пристигнал далеко от нас, на петнайсет-двайсет мили, в някоя друга долина в планината Сан Бернардино и не сме забелязали г светкавицата. Стефан обясни, че светкавицата, свързана с пътуванията във времето, се вижда всъщност в много ограничен район.

— След като Кокошка се появи по следите ми, помислих, че като се върна в института, всички колеги ще са побеснели от моята измяна, но когато пристигнах, никой не ми обърна внимание. Обърках се. После убих Пенловски и другите, отидох в главната лаборатория да се подготвя за последното пътуване към бъдещето, но тогава нахълта Хайнрих Кокошка и стреля в мене. Не беше мъртъв! Не беше умрял на шосето през 1988 година. После съобразих, че Кокошка току-що е научил за измяната ми като е видял убитите от мене. Той щеше да отиде в 1988 година и да се опита да убие мене и всички вас, но това пътуване щеше да стане по-късно. С други думи, вратата щеше да остане отворена и нямаше да успея да я разруша. Поне този път.

— Господи, такова главоболие — оплака се Лора.

Крис явно не се затрудняваше да следи заплетените нишки на разказа за пътуването във времето. Той каза:

— Значи, след като сте дошли снощи у дома, Кокошка е отпътувал до 1988 година и е убил моя татко. Ау-у-у! Излиза, господин Кригер, че вие сте убили Кокошка четиридесет и три години след като е стрелял по вас в лабораторията… и в същото време вие сте го застреляли преди той да се опита да ви убие. Страхотно е, мамо, нали? Не е ли така?

— Има нещо такова — съгласи се тя. — А как Кокошка е разбрал, че ще ви намери на онзи планински път?

— След като е видял убития Пенловски и моето бягство през вратата, Кокошка трябва да е открил взрива на тавана и в мазето. Тогава сигурно се е разровил в автоматичните записи, които се правят при всяко използване на вратата. Следенето на този вид данни беше мое задължение, затова никой не беше забелязал пътуванията ми във вашия живот, Лора. Така или иначе, Кокошка трябва също да е направил самостоятелни пътувания, доста на брой, за да види къде ходя, тайно да ме гледа как ви наблюдавам, как променям съдбата ви за добро. Трябва да е наблюдавал на гробището в деня на погребението на баща ви и също когато бих Шийнър, но не съм го забелязал. И от всичките пътувания във вашия живот, от всички пъти, когато само съм ви гледал или когато съм действал да ви спася, той е подбрал място, където да ни убие. Искал е да ме премахне, защото бях изменник и е искал да убие вас и вашето семейство, защото… е, защото е разбрал вашето значение за мене. „Защо“, замисли се Лора. „Защо съм толкова важна за вас, Стефан Кригер? Защо се намесихте в моята съдба, защо се опитвахте да ми осигурите по-добър живот?“

Щеше да зададе тези въпроси веднага, но Стефан искаше да каже още нещо за Кокошка. Силите бързо го напускаха и вече с мъка се придържаше към логическата нишка. На Лора не и се щеше да го прекъсне и да го обърка. Стефан продължи:

— От часовниците и датчиците на контролното табло за програмиране на вратата Кокошка трябва да е открил крайната ми цел: снощи, вашия дом. Но всъщност аз възнамерявах да се върна още същата вечер, когато умря Дани, както ви бях обещал, но пристигнах с една година закъснение, защото бях направил някаква грешка при изчисленията. След като съм минал ранен през вратата, Хайнрих Кокошка сигурно е намерил тези изчисления. Трябва да е разбрал грешката и е съобразил къде би могъл да ме намери не само снощи, но и вечерта, когато загина Дани. В известен смисъл като дойдох да ви спася от катастрофата с камиона миналата година, аз съм довел със себе си убиеца на Дани. Чувствам се отговорен, въпреки че Дани така или иначе щеше да загине при катастрофата. Поне вие и Крис оцеляхте. Засега.

— Защо Кокошка не ви е последвал в 1989 година, снощи, у дома? Той е знаел, че сте ранен, лесна плячка.

— Но е знаел също, че очаквам да ме последва и се е страхувал, че съм въоръжен и подготвен да го посрещна. Затова е отишъл в 1988 година, където не го очаквах и изненадата работеше в негова полза. Освен това Кокошка вероятно си е мислел, че ако ме проследи до 1988 година и ме убие там, аз не бих могъл повече да се върна в института от планинското шосе и не бих имал възможност да убия Пенловски. Несъмнено е решил, че може да изиграе номер с времето, да се предотвратят тези убийства, да се спаси ръководителя на проекта. Разбира се, това е невъзможно, защото по такъв начин той би променил своето собствено минало, нещо непостижимо. Пенловски и другите вече бяха мъртви и щяха да си останат мъртви. Ако Кокошка бе проумял по-добре законите на пътуването във времето, щеше да разбере, че ще го убия през 1988 година, като ме последва дотам, защото когато предприе пътуването да отмъсти за Пенловски, аз вече се бях върнал невредим в института от онази нощ!

Крис каза:

— Добре ли си, мамо?

— Произвеждат ли се половин фунтови таблетки против главоболие? — попита Лора.

— Знам, че не е малко за възприемане — каза Стефан, — но такъв човек е Хайнрих Кокошка. Или беше такъв човек. Той е махнал поставения от мене взрив. Заради него и заради злощастното прекъсване на тока, което спря часовниковия механизъм на детонатора, институтът си стои, вратата продължава да е отворена и агентите на Гестапо се опитват да ни проследят тук, в нашето време и да ни убият.

— Защо? — учуди се Лора.

— За отмъщение — каза Крис.

— И те прекосяват четиридесет и пет години да ни убият просто за отмъщение? — не повярва Лора. — Сигурно има още нещо.

— Има — потвърди Стефан. — Те искат да ни премахнат, защото смятат, че сме единствените на този свят, които могат да намерят начин да затворят вратата преди те да са спечелили войната и да са променили бъдещето. И са прави в това предположение.

— Как? — изуми се тя. — Как можем да унищожим институт, който съществува преди четиридесет и пет години?

— Още не съм сигурен — каза Стефан, — но ще си помисля.

Лора започна да задава още въпроси, но Стефан поклати глава. Той обясни, че е изтощен и скоро пак се унесе в сън.

Крис обядва късно сандвичи с фъстъчено масло и гарнитурите, които беше купил в супермаркета. Лора нямаше апетит.

Личеше, че Стефан ще поспи няколко часа и тя взе душ. Почувства се по-добре, макар и в смачкани дрехи.

Целия следобед панаирът по телевизията беше напълно идиотски: мелодрами, телевизионни състезания, още мелодрами, повторения на „Островът на фантазиите“, „Смелите и красивите“ на Фил Донъхю, който се мяташе пред аудиторията в студиото и я подтикваше да разбере и дори да съчувствува на невероятно тежката съдба на зъболекарите-травестити.

Лора зареди пълнителя на автомата с мунициите, които бе купила в оръжейния магазин сутринта.

Отвън денят преваляше, тъмни облаци се сгъстяваха и закриваха синьото небе. Палмата до откраднатия „Бюик“ сякаш сви листата си в очакване на буря.

Лора седна на един стол, опря краката си на ръба на леглото, затвори очи и задряма. Събуди се от кошмар, в който сънуваше, че е направена от пясък и бързо се размива под проливен дъжд. Крис спеше на другия стол, а Стефан похъркваше на леглото.

Валеше дъжд, трополеше глухо по покрива на мотела, плющеше в локвите на паркинга. Звукът напомняте за пукането на мехури във вряща мас, въпреки че денят бе прохладен. Беше типична южно калифорнийска буря, тропически силна и напориста, но без светкавици и гръмотевици. Случваше се и в тази част на света да се наблюдава подобна пиротехника, но по-рядко от други места. Сега Лора имаше особен повод да е благодарна на тази климатична характеристика, защото, ако имаше гръмотевици и светкавици, тя не би могла да различи природното явление от сигнала за пристигане на гестаповски агенти от друга епоха.

Крис се събуди в пет и петнайсет, Стефан Кригер — около пет минути след него. И двамата казаха, че са гладни. Освен апетит, Стефан прояви и други признаци на възстановяване. Преди очите му бяха кръвясали и сълзяха, сега погледът му се беше прояснил. Можеше да се повдигне в леглото на здравата ръка. Лявата му ръка, която беше изтръпнала и практически безполезна, вече възстанови чувствителността си, можеше да я сгъва, да мърда пръстите и леко да свива юмрук.

На Лора и се искаше да получи отговор на въпросите си, а не вечеря, но животът я беше научил покрай всичко друго и на търпеливост. Когато се настаняваха в мотела малко след единайсет часа сутринта, тя бе забелязала китайски ресторант отсреща. Колкото и да не желаеше да остави Стефан и Крис сами, Лора излезе в дъжда да купи храна от ресторанта.

Под якето носеше револвера, а автомата остави на леглото до Стефан. Един „Узи“ бе твърде голям и мощен за Крис, но Стефан можеше да се подпре на леглото и да стреля дори само с дясната ръка, въпреки че откатът щеше да го удари в раната.

Лора се върна, цялата измокрена от дъжда. Сложиха импрегнираните картонени кутии на леглото, освен двете порции застроена супа, които бяха за Стефан и Лора ги сложи на нощното шкафче до него. При влизането в ухаещия ресторант бе почувствала, че апетитът и се възвръща и естествено бе прекалила с количеството: пиле с лимон, говеждо с портокал и подправки, подлютени скариди, питки, свинско по китайски и две порции ориз.

Лора и Крис се хранеха с пластмасови вилички и преглъщаха ястията с кока-кола, взета от автомата за безалкохолни напитки в мотела, а Стефан отпиваше от супата. Той си мислеше, че няма да може да хапне по-твърда храна, но супата му подейства добре и внимателно започна да опитва питките и пилешкото.

По молба на Лора Стефан им разказа за себе си, докато се хранеха. Бил роден през 1909 година в немския град Гителде в планината Харц, което означаваш, че е на трийсет и пет години.

(„Добре“, вметна Крис, „но от друга страна, ако броите годините, които сте пропуснали при пътуването от четиридесет и четвърта до осемдесет и девета, вие всъщност сте осемдесетгодишен“. Той се засмя, доволен от себе си: „Ей, наистина изглеждате добре за един дядка на осемдесет години“.)

Семейството се преместило в Мюнхен след Първата световна война. Бащата на Стефан, Франц Кригер, станал поддръжник на Хитлер от самото начало през 1919 година, член на Германската работническа партия още от първата седмица, когато Хитлер започнал политическата си кариера в същата организация. Даже сътрудничил с Хитлер и Антон Дрекслер при написването на платформата, с която групата, първоначално дискусионен клуб, се превърнала в истинска политическа партия, бъдещите националсоциалисти.

— Бях един от първите членове на младежката организация „Хитлерюгенд“ още от 1926 година, на седемнайсетгодишна възраст — каза Стефан. — След по малко от година влязох в „Щурмабтайлунг“ или СА, кафявите ризи, юмрука на партията, по същество частна армия. Към 1928 година обаче станах член на „Шуцщафел“…

— СС!. — каза Крис със същия ужасен тон, примесен със странна заинтригуваност, както би реагирал на вампири или върколаци. — Били сте в СС? Носили сте черна униформа, сребриста мъртвешка глава и кама?

— Не се гордея с това — обясни Стефан Кригер. — Е, отначало се гордеех, разбира се. Бях глупав. Баща ми повлия. В началото СС беше малка групичка, напълно елитна и целта ни беше да защитим фюрера дори с цената на собствения живот, ако се наложи. Бяхме между осемнайсет и двайсет и две годишна възраст, млади, невежи, буйни глави. В своя защита мога да кажа, че не бях толкова разпален и предан, колкото останалите. Правех онова, което искаше баща ми, но поради невежество си получих заслуженото, че и повече.

Вятърът блъскаше дъжда в стъклата и водата шумно гъргореше през олука отвън на стената, до която бе долепено леглото. Със събуждането Стефан изглеждаше по добре, горещата супа още повече го оживи. Но сега, след спомените за младостта, прекарана във врящ котел от омраза и смърт, пак побледня, очите му сякаш хлътнаха още по-навътре в тъмните кръгове.

— Не напуснах СС, защото отказът от такава примамлива длъжност не можеше да не събуди подозрението, че съм изгубил вяра в нашия почитан водач. Но година след година, месец след месец, ден след ден все повече ми призляваше от това, което виждах, от лудостта, убийствата и терора.

Нито скаридите, нито пилето вече имаха вкус, а устата на Лора така беше пресъхнала, че оризът полепваше по небцето. Тя бутна яденето настрана и продължи да пие кока-кола.

— Но ако не сте напускали СС… кога сте следвали, кога се включихте в научните изследвания?

— О — каза Стефан, — в института не бях научен работник. Не съм завършил университет. Освен… две години учих интензивно английски и се мъчих да усвоя задоволително американския акцент. Участвах в план за прехвърляне на стотици дълбоко законспирирани агенти в Англия и Съединените щати. Но не успях да се справя докрай с произношението и не бях изпратен на работа в чужбина. Пък и заради баща ми, който от самото начало поддържаше Хитлер, аз минавах за напълно благонадежден и можеха да ме използват за други цели. Бях на специална служба в кабинета на фюрера, където ми възлагаха деликатни мисии, най-често за поддържане на контакти между скарани групировки в правителството. Отлична позиция, от която да черпя сведения, полезни за англичаните, както и правех от 1938 година.

— Били сте шпионин? — попита възбудено Крис.

— В известен смисъл. Трябваше да сторя нещо, макар и малко, за събарянето на Райха, да изкупя някогашното си доброволно участие в него. Трябваше да се покая, колкото и да изглеждаше невъзможно. После, през есента на 1943 година, когато Пенловски постигна известни успехи с неговата врата във времето, почна да праща животни в един господ знае какви посоки и да ги връща обратно, бях назначен в института като наблюдател, като личен пълномощник на фюрера. А също и като опитно морско свинче, първия човек, пътувал в бъдещето. Разбирате ли, когато бяха готови да изпитат действието на машината върху човек, не искаха да изложат на риск Пенловски или Януская, или Хелмут Фолкау, или Митер, или Шенк, или който и да е друг учен, защото загубата им щеше да навреди на проекта. Никой не знаеше дали човекът ще се върне също така сигурно, както животните, дали след пътуването ще е нормален и невредим. Крис тържествено кимна:

— Възможно е било пътуването във времето да се окаже болезнено или влудяващо, или кой знае какво. Кой би могъл да каже?

„Кой би могъл да каже наистина?“, помисли Лора.

Стефан продължи:

— Освен това искаха да пратят надежден човек, който ще запази мисията в тайна. Аз бях идеалният избор.

— Есесовски офицер, шпионин и първият хрононавт каза Крис. — Е, и това ако не е вълнуващ живот.

— Дано Бог ти дари живот с много по-малко събития — отговори Стефан Кригер. После погледна Лора по-прямо от преди. Очите му бяха красиви, чисто сини и все пак разкриваха една измъчена душа. — Лора, … какво мислите за своя пазител сега? Никакъв ангел, ами помощник на Хитлер, есесовски главорез.

— Нищо подобно — възрази Лора. — Баща ви, времето и обществото може да са опитали да ви превърнат в главорез, но вътре в душата ви е имало нещо, което не са пречупили. Не главорез, Стефан Кригер. Никога. Не вие.

— Но не и ангел — каза той. — Далеч от ангелите, Лора. След смъртта, когато Този, който ни съди прочете петната по душата ми, ще ми отреди местенце в ада.

Дъждът барабанеше по покрива и сякаш изтичаше като времето, много милиони скъпоценни минути, часове, дни и години, които се изливаха през канали и олуци — изгубени, похабени.

Лора събра остатъците от храната, хвърли ги на боклука зад офиса на мотела, взе още три кока-коли от автомата, по една за всеки и чак тогава зададе на своя пазител въпроса, който искаше да му постави още в мига, когато се свести:

— Защо? Защо се спряхте на мене, на моя живот и защо искахте да ми помогнете, да спасявате от време на време тъкмо мен? Как, за Бога, съдбата ми се свърза с нацистите, пътешествениците във времето, съдбата на света?

Както обясни Стефан, при третото си пътуване в бъдещето отишъл в Калифорния през 1984 година. Именно Калифорния, защото по време на предишните две пътувания — две седмици през 1954 година и две седмици през 1964 година — проличало, че Калифорния вероятно е изгряващият културен и настоящ научен център на най-развитата държава в света. Именно хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, защото отстояла на цели четиридесет години от неговата съвременност. Вече не бил единственият пътешественик през вратата: четирима други също започнали да пътуват веднага след като се доказало, че е безопасно. При третото пътуване Стефан все още разузнавал в бъдещето, проучвал подробно какво се е случило в света през войната и след нея. Интересувал се кои научни постижения през изминалите четиридесет години най-вероятно биха се озовали в Берлин през 1944 година, за да спечелят войната за Хитлер. Нямал намерение да подпомогне проекта, надявал се да го саботира. Търсенията му включвали четене на вестници, гледане на телевизия, впускане в американското общество, за да усети ритъма от края на двайсети век.

Облегнат вече на възглавниците, потънал в спомена за третото пътуване, той говореше с изцяло променен глас в сравнение с подтискащото описание на мрачния си живот до 1944 година:

— Не можете да си представите какво беше за мене да се разходя за пръв пъти из улиците на Лос Анжелос. Хиляда години да бях прескочил, а не четиридесет, нямаше да съм по-изумен. Колите! Навсякъде коли и много от тях германски, което ми се стори известен признак за прошка след войната, за възприемане на нова Германия и това ме трогна.

— Ние имаме „Мерцедес“ — каза Крис. — Спретната кола, но джипът ми харесва повече.

— Колите — продължи Стефан, — стиловете, смайващият напредък навсякъде: цифрови часовници, домашни компютри, видеоуредби и гледане на филми в къщи! Цели пет дена от началото на престоя ми там продължавах да съм приятно слисан, всяка сутрин жадно търсех нови чудеса. На шестия ден минавах покрай една книжарница в Уестууд и видях хора на опашка, които чакаха да си купят роман с автограф. Влязох да позяпам и да разбера какви са най-популярните книги и така да се докосна до американското общество. А вътре бяхте вие, Лора, до една маса, затрупана с екземпляри от вашия трети роман, който беше и първият ви голям успех, „Рифове“.

Лора се наведе напред, сякаш изумлението беше сила, която я дърпа от стола:

— „Рифове“? Но аз никога не съм писала роман с такова заглавие.

Крис пак пръв се досети:

— Това е книгата, която си щяла да напишеш, ако господин Кригер не се беше намесил в живота ти.

— Бяхте двайсет и деветгодишна, когато ви видях за пръв път да раздавате автографи в Уестууд — каза Стефан. — Седяхте в инвалидна количка, защото краката ви бяха изкривени, безжизнени. Лявата ви ръка също беше полупарализирана.

— Инвалид? — възкликна Крис. — Мама е била инвалид?

Лора вече седеше буквално на ръба на стола, защото колкото и фантастично да звучаха думите на нейния пазител, тя долавяше, че са верни. Дълбоко в себе си, в още по първичен пласт от инстинкта, усещаше някаква истинност в своя образ в инвалидна количка, с безжизнени крака, може би долавяше далечен отглас от една изкривена съдба.

— Бяхте такава по рождение — допълни Стефан.

— Защо?

— Разбрах много по-късно, след дълги проучвания из вашия живот. Лекарят, който акушира в Денвър, Колорадо през 1955 година, казваше се Маркуел, беше алкохолик. И без това раждането беше трудно…

— Майка ми е починала тогава.

— Да, в онази действителност също почина. Но в нея Маркуел оплеска работата, вие получихте увреждане на гръбнака и останахте инвалид за цял живот.

Лора потръпна. Сякаш да се увери, че наистина се е отървала от живота, който и е готвела съдбата, тя се изправи и отиде до прозореца с краката си — невредими, благословено жизнени. Стефан се обърна към Крис:

— В деня, когато видях майка ти в инвалидната количка, тя беше много красива. О, извънредно красива. Лицето и, разбира се, беше същото като сега. Но красотата не беше само в лицето. Тя излъчваше смелост и беше в отлично настроение, въпреки недъга. Всеки, който се доближаваше с „Рифове“ в ръка, си отиваше не само с автограф, но и с усмивка. Макар и прикована завинаги към инвалидната количка, майка ти беше толкова забавна, толкова жизнерадостна. Наблюдавах я отдалеч, бях очарован и дълбоко трогнат, както никога преди.

— Тя е страхотна — каза Крис. — Нищо не може да уплаши моята майка.

— Всичко плаши майка ти — обади се Лора. — Целият този откачен разговор плаши майка ти до смърт.

— Никога не бягаш от нищо, не се криеш — каза Крис и се обърна да я погледне. Изчерви се — на неговата възраст трябваше да се прояви сдържаност, точно на този етап момчетата започват да се чудят дали не са безкрайно по-умни от майка си.

При обичайни обстоятелства подобни изблици на възхищение се изразяваха така пряко непосредствено преди четиридесетгодишнината на детето или смъртта на майката, зависи кое от двете ще се случи по-напред. Може и да те е страх, но никога не ти личи.

От малка беше разбрала, че тези, които показват страха си, лесно стават жертви.

— Тогава си купих романа „Рифове“ — каза Стефан, и го занесох в хотела. Прочетох го за една нощ. Беше толкова прекрасен, че на места ме просълзяваше и толкова забавен, че на други места се смеех на глас. На следващия ден взех и другите ви две книги — „Сребърната ключалка“ и „Нощни полета“, също толкова чудесни и трогателни, колкото „Рифове“, книгата, която ви направи прочута.

Странно беше да слуша положителни отзиви за книги, които никога не беше написала в този живот. Но съдбата на романите не я вълнуваше толкова, колкото отговорът на един смразяващ въпрос, който и хрумна в момента:

— В живота, който ми е бил писан, в другата 1984 година… бях ли омъжена?

— Не.

— Но аз бях срещнала Дани и…

— Не. Никога не бяхте срещали Дани. Никога не се бяхте омъжвали.

— Аз никога не съм се раждал! — извика Крис.

Стефан обясни:

— И все пак всички тези събития се случиха, защото се върнах в Денвър, Колорадо през 1955 година и възпрях доктор Маркуел. Лекарят, който го замести, не успя да спаси майка ви, но ви извади на белия свят здрава и читава. Оттам нататък всичко във вашия живот се промени. Да, променях вашето минало, но за мене то беше бъдеще и затова се поддаваше на изменение. И слава Богу, че съществува такава особеност на пътуванията във времето, защото иначе не бих могъл да ви спася от живота на инвалид.

Вятърът заблъска и дъждът с нова сила затрополи по стъклата на прозореца, където стоеше Лора. Измъчваше я усещането, че стаята, в която се намира, земята, на която е построена и вселената, в която се върти, са безплътни като дим и могат всеки момент да се променят.

— Следях живота ви по-нататък — пак заразказва Стефан. — От средата на януари до средата на март 1944 година направих над трийсет тайни пътувания да видя как се справяте. На четвъртото пътуване отидох в 1964 година и открих, че от една година двамата с баща ви сте мъртви, убити от наркомана в бакалницата. Затова отпътувах в 1963 година и го застрелях преди да успее да ви убие.

— Наркоман ли? — попита озадачено Крис.

— Ще ти разкажа после, миличък.

Стефан продължи:

— До онази нощ, когато Кокошка се появи на планинския път, мисля, че доста успешно облекчавах и подобрявах вашия живот. В същото време намесата не ви лиши от изкуството и не намали красотата на вашите книги в сравнение с написаните в другия живот. Книги различни, но не по-малко интересни, всъщност със същия глас, с който говорите в книгите си и сега.

С подкосени крака Лора се върна на стола:

— Но защо? Защо сте полагали толкова усилия да направите живота ми по-добър?

Стефан Кригер погледна Крис, после нея, после затвори очи и накрая проговори:

— Когато ви видях в инвалидната количка да раздавате автографи в „Рифове“, когато прочетох книгата ви, аз се влюбих във вас… истински се влюбих във вас.

Крис се разшава на стола, очевидно притеснен от изразяването на любовни чувства, чиито пряк обект беше собствената му майка.

— Духът ви беше още по-прекрасен от лицето — каза тихо Стефан, все още със затворени очи. — Влюбих се в голямата ви смелост, може би, защото именно смелостта изцяло отсъстваше в моя свят на наперени униформени фанатици. Те вършеха безобразия в името на народа и наричаха това смелост. Бяха готови да умрат за един изкривен тоталитарен идеал и наричаха това смелост, а то всъщност беше глупост, лудост. Влюбих се също във вашето достойнство, защото то ми липсваше, липсваше ми самоуважение, каквото у вас бликаше. Влюбих се във вашата състрадателност, заела толкова голямо място в книгите ви, защото в моя свят нямаше състрадание. Влюбих се, Лора, и разбрах, че мога да направя за вас онова, което всички биха искали да направят за своите любими, ако имаха божествена сила — помъчих се да ви спестя най-лошото, което ви готвеше съдбата.

Най-сетне Стефан отвори очи. Бяха красиво сини. И измъчени.

Лора му беше неизказано благодарна. Не изпитваше ответна любов, защото почти не го познаваше. Но като разкри дълбочината на своята любов, страст, която го бе карала да преобрази съдбата и и да прекоси океаните на времето, за да бъде с нея, той донякъде бе възвърнал магическия ореол, който някога тя му бе създала в мислите си. Отново и се струваше неземен, полубожество, ако не бог, издигнат над простосмъртните от всеотдайната си преданост.

Същата вечер Крис сподели скърцащото легло със Стефан Кригер. Лора се опита да поспи седнала в единия стол с крака, вдигнати върху другия. Дъждът валеше в неспирен, приспиваш ритъм и скоро Крис се унесе. Лора чуваше как похърква лекичко. Тя поседя около час в мрака и после тихо попита:

— Спите ли?

— Не — веднага отговори Стефан.

— Дани — каза тя. — Моят Дани…

— Да?

— Не можахте ли…

— Да се върна още веднъж в онази вечер през 1988 година и да убия Кокошка преди да е застрелял Дани?

— Да. Защо не го направихте?

— Защото… вижте, Кокошка принадлежеше към света на 1944 година, затова убийството на Дани и собствената му смърт бяха част от моето минало, което не можех да променя. Ако се бях опитал да се върна същата вечер на 1988 година, но в малко по-ранен час и да спра Кокошка преди да убие Дани, щях веднага да отскоча обратно през вратата в института без да отида никъде: природният закон против парадоксите нямаше изобщо да ми позволи да се върна там. Лора мълчеше.

Стефан попита:

— Разбирате ли?

— Да.

— Приемате ли го?

— Никога няма да приема смъртта му.

— Но… поне вярвате ли ми?

— Да, струва ми се.

— Лора, зная колко много обичахте Дани Пакард. Ако можех да го спася, дори с цената на своя собствен живот, щях да го направя без колебание.

— Вярвам ви — каза тя. — Защото без вас… никога изобщо нямаше да съм имала Дани.

— Глиста — подсказа Лора.

— Съдбата се бори за възстановяване на първоначалния модел — каза Стефан в мрака. — Когато бяхте осемгодишна, аз застрелях наркомана, не му позволих да ви изнасили и да ви убие, но съдбата неумолимо ви сблъска с друг педофил, който беше и потенциален убиец. Уили Шийнър. Глиста. Но съдбата беше предопределена също да станете писателка, и то известна, да предадете на света същото послание, независимо от моята намеса в промените на вашия живот. Този модел беше благоприятен. Има нещо страховито и все пак успокояващо в начина, по който някаква сила се мъчи да възстанови нарушените предначертания на съдбата едва ли не има някакъв смисъл във вселената, нещо, което, въпреки че ни налага страдания, можем да наречем Бог.

Известно време слушаха как дъждът и вятърът се мъчат да изметат света отвън.

Лора продължи:

— Но защо не ме отървахте от Глиста?

— Една нощ го причаках в неговата къща…

— Здраво го бяхте набили. Да, знаех си, че сте вие.

— Набих го и го предупредих да не ви закача. Казах му, че следващият път ще го убия.

— Но побоят само го настърви още повече. Защо не го убихте веднага?

— Трябваше. Но… не зная. Може би бях видял прекалено много убийства и бях участвал в достатъчно… Просто се надявах, че поне веднъж убийството ще е излишно.

Лора се замисли за неговия свят на война, концлагери, геноцид и разбра защо се е надявал да избегне убийството, въпреки че Шийнър едва ли бе заслужавал да остане жив.

— А когато Шийнър ме последва в къщата на Докуайлърови, защо не бяхте там да го спрете?

— Следващият път, когато надникнах в живота ви, бяхте на тринайсет години и вече сама се бяхте справили с Шийнър и бяхте оцелели, затова реших да не се връщам назад и да го убивам вместо вас.

— Аз оцелях — каза Лора, — но Нина Докуайлър не можа. Може би ако не се беше върнала у дома и не беше видяла кръвта, трупа…

— Може би — отговори Стефан, — а може би не. Съдбата се бори с всички сили да възстанови предначертания модел. Може би тя така или иначе щеше да умре. Освен това, аз не можех да ви предпазвам от всеки удар, Лора. Щяха да ми потрябват най-малко десет хиляди пътувания във времето, за да направя това. Вероятно такава намеса нямаше да е полезна за вас. Без житейски трудности, може би нямаше да се превърнете в жената, в която се влюбих.

Настъпи мълчание. Лора слушаше вятъра, дъжда. Слушаше ударите на сърцето си. Най-накрая проговори:

— Аз не ви обичам.

— Разбирам.

— Мисля, че би трябвало, поне малко.

— Но вие всъщност не ме познавате.

— Може би никога няма да мога да ви обикна.

— Зная.

— Въпреки всичко, което сте направили за мене.

— Зная. Но ще поживеем… е, винаги има време.

— Да — отговори Лора, — струва ми се, че винаги има време.

1.

На осемнадесети март 1944 година, събота, в главната лаборатория на приземния етаж на института оберщурмфюрер от СС Ерих Клитман и неговата група от трима отлично обучени мъже се подготвяха за скок в бъдещето да ликвидират Кригер, жената и момчето. Бяха облечени така, че да минат за преуспяващи млади калифорнийци от 1989 година: раирани костюми от Ив Сен Лоран, бели ризи, тъмни вратовръзки, черни обувки „Бали“, черни чорапи и слънчеви очила „Рей Бан“, ако се случеше такова време. Бяха им казали, че в бъдещето това се нарича „външност на силните“. Клитман не знаеше какво точно означава израза, но му харесваше как звучи. Дрехите бяха купени в бъдещето от сътрудници на института при предишни пътувания. Нищо по тях, чак до бельото, не беше анахронизъм. Четиримата носеха също дипломатически куфарчета „Марк Крос“ — елегантен модел от телешки бокс с позлатени закопчалки. И те бяха донесени от бъдещето, както и модифицираните автомати „Узи“ и резервните пълнители, натъпкани в куфарчетата.

Група сътрудници от института бяха посетили Съединените щати в годината и месеца, когато Джон Хинкли извърши покушение срещу Роналд Рейгън. Те гледаха филма за нападението по телевизията и силно впечатление им направи автоматичното оръжие в дипломатическите куфарчета на агентите от тайните служби. Само за една-две секунди агентите успяха да извадят автоматите и да ги приготвят за стрелба. Сега вече автоматът „Узи“ не само беше на въоръжение в много армии и полиции в 1989 година, но и представляваше предпочитано оръжие на пътуващите във времето есесовски командоси.

Клитман се беше упражнявал с автомата. Към оръжието се отнасяше с такава любов, каквато можеше да прояви към човешко същество. Единственото, което го тревожеше, беше фактът, че марката беше израелско производство, продукт на шайка евреи. От друга страна, след броени дни новите директори на института вероятно щяха да одобрят въвеждането на „Узи“ в света на 1044 година и въоръжените с него германски войници щяха по-успешно да отблъскват непълноценните орди, които искаха да свалят фюрера. Клитман погледна часовника на пулта за управление на вратата и видя, че са изминали седем минути, откакто изследователската група бе тръгнала за Калифорния на петнадесети февруари 1989 година. Беше им възложено да проучат официалните данни, главно стари броеве на вестници, за да разберат дали Кригер, жената и момчето са били открити и задържани от полицията за разпит в месеца след престрелките край Биг Беър и Сан Бернардино. После щяха да се върнат в 1944 година и да кажат деня, часа и мястото, където можеха да се намерят Кригер и жената. Тъй като всеки пътешественик във времето се връщаше точно единадесет минути след отпътуването, независимо от продължителността на престоя, Клитман и неговия патрул трябваше да изчакат само още четири минути.

2.

Дванадесети януари 1989 година, четвъртък, беше тридесет и четвъртия рожден ден на Лора, който прекараха в същата стая в мотела „Синята птица на щастието“. Стефан имаше нужда от още един ден почивка за възстановяване на силите и за да може пеницилинът да си свърши работата. Трябваше му също време за размисъл: налагаше се да разработи план за разрушаване на института, а проблемът беше достатъчно заплетен и изискваше дълги часове напрегнато съсредоточаване.

Дъждът беше спрял, но небето изглеждаше изранено, отекло. В прогнозата за времето се говореше за нова буря към полунощ.

Гледаха местните новини по телевизията в пет часа и видяха репортаж за Лора, Крис и загадъчния ранен, когото бяха завели при доктор Бренкшоу. Полицията продължаваше да я издирва. Най-доброто предположение при създалото се положение беше, че търговците на наркотици, убили нейния съпруг, сега преследват нея и сина и или защото се страхуват да не ги разпознае при очна ставка в полицията, или защото самата тя по някакъв начин е замесена в търговия с наркотици.

— Мама да търгува с наркотици? — каза Крис, обиден от клеветата. — Какви негодници!

В Биг Беър и Сан Бернардино не бяха открили трупове, но една сензационна вест гарантираше, че средствата за масова информация ще продължат да се интересуват от случая. Репортерите бяха научили, че и на двете места е открита много кръв и че в алеята зад къщата на Бренкшоу между две боклукчийски кофите намерена отрязана мъжка глава.

Лора си припомни как мина през портала от секвоя в двора на Картър Бренкшоу, видя втория стъписан въоръжен мъж и стреля с автомата. Откосът го улучи в гърлото и главата н още тогава си бе помислила, че силният огън сигурно го е обезглавил.

— Оцелелите есесовци са натиснали копчето за връщане върху колана на мъртвия — обясни Стефан, — и са изпратили трупа обратно.

— А защо без главата? — попита Лора, отвратена от темата и все пак твърде любопитна, за да преглътне въпроса.

— Трябва да се е търкулила встрани от тялото, между кофите за боклук — каза Стефан, — и не са могли да я намерят в тези няколко секунди, които са имали на разположение. Ако я бяха намерили, щяха да я сложат върху трупа и да я затиснат с ръцете. Всичко, което пътешествениците във времето носят, отива заедно с тях. Но с приближаващите сирени и в мрака на алеята… не са имали време да намерят главата.

Крис, от когото би могло да се очаква да се въодушеви от странните усложнения, беше притихнал на стола, седнал с кръстосани крака. Може би отвратителният образ на отрязаната глава беше направил присъствието на Смъртта по-реално за него, отколкото насочената срещу него стрелба.

Лора нарочно го прегърна и нежно го увери, че ще преживеят всичко това заедно и невредими. Прегръдката обаче за нея бе не по-малко нужна, а ободрителните думи може би звучаха донякъде изкуствено, защото самата тя все още не беше убедена, че ще победят.

За обяд и вечеря пак купи храна от отсрещния китайски ресторант. Предната вечер никой от персонала не я беше разпознал нито като прочутата писателка, нито като бегълката, затова там се чувстваше сравнително спокойна. Струваше и се глупаво да отиде другаде и да рискува да я познаят.

В края на вечерята, когато Лора разчистваше, Крис извади два малки шоколадови кейка с по една жълта свещ. Беше купил пакет сладкиши и кутия свещички за рожден ден в супермаркета „Ралфс“ още предната сутрин, но ги беше крил досега. Много тържествено той донесе кейковете от банята, където тайно бе забучил и напалил свещите. Златистите отражения на двете пламъчета проблясваха в очите му. Крис се усмихна широко като видя, че е изненадал и възхитил Лора. Всъщност тя с мъка сдържаше сълзите. Беше трогната, че дори в плена на страха, сред опасностите, Крис се беше сетил за рождения и ден и искаше да я зарадва. Помисли, че това именно е същността на отношенията между майки и деца. Тримата си разделиха кейковете. Освен това с храната в ресторанта им бяха загънали пет банички с късмети. Облегнат на възглавниците в леглото, Стефан разчупи своята баничка:

— О, да беше така: „Ще живеете във време на мир и изобилие“.

— Може и да се окаже вярно — каза Лора. Тя отвори нейното парче и измъкна листчето хартия. — А-а, мисля, че ми стига толкова: „Приключението ще бъде ваш спътник“.

Крис разчупи своята баничка, вътре нямаше листче, никакво късметче. Страх трепна в душата на Лора, сякаш празната баничка вещаеше, че за него няма бъдеще. Суеверни глупости. И въпреки това не можа да подтисне внезапната тревога.

— Ето — каза тя и бързо му подаде останалите две банички. — Щом като нямаш късметче в тази, значи ти се полагат две…

Крис погледна в първата, прочете листчето наум, засмя се и после го повтори на глас: — „Ще постигнете слава и богатство“.

— Като станеш безсрамно богат, ще ме гледаш ли на стари години? — попита Лора.

— Разбира се, мамо…, Стига да ми готвиш, особено зеленчукова супа.

— Ще караш бедната си стара майчица да си изкарва хляба?

Стефан Кригер се усмихна на шегите на Лора и Крис и се обади:

— Упорит клиент, нали?

— Сигурно ще ме кара да мия подове чак до осемдесетгодишна възраст — каза Лора.

Крис разчупи втората баничка.

— „Ще имате приятен живот с дребни удоволствия — книги, музика, изкуство“.

Нито Крис, нито Стефан не забелязаха, че двата късмета съдържаха противоположни, взаимно изключващи се предсказания, което донякъде потвърждаваше зловещото значение на празната баничка.

„Хей, Шейн, ти полудяваш наистина“, помисли Лора. „Това са само късметчета. Всъщност те не предсказват нищо“.

След няколко часа, когато лампите бяха угасени и Крис беше заспал, Стефан заговори Лора в мрака:

— Измислих план.

— Начин да разрушим института?

— Да. Но е много сложен и ще ми трябват много неща. Не съм съвсем сигурен… обаче подозирам, че някои от тях не могат да се купят от частни лица.

— Мога да ви доставя всичко, от което имате нужда — уверено каза Лора. — Имам контакти. Всичко.

— Ще ни трябват доста пари.

— Ето това е проблем. Останаха ми само четиридесет долара, а не мога да отида в банката да тегля пари, защото това ще се регистрира…

— Да. Ще ги доведе право при нас. Има ли някой, на когото вярвате и който ви вярва, някой да ви даде много пари и да не казва никому, че ви е виждал?

— Знаете всичко за мене — каза Лора, — значи знаете за Телма Акерсън. Но, за Бога, не искам да забъркам и нея. Ако нещо и се случи…

— Може да се уреди без никакъв риск за нея — настоя Стефан.

Отвън обещаният дъжд рукна с внезапна сила.

— Не — отговори Лора.

— Но тя е единствената ни надежда.

— Не.

— Откъде иначе можете да намерите пари?

— Ще измислим друг начин, който не изисква толкова средства.

— Какъвто и да е планът, пари ще ни трябват. Вашите четиридесет долара няма да стигнат и за един ден. А аз нямам нищо.

— Няма да изложа Телма на опасност — твърдо се възпротиви Лора.

— Казах ви, можем да се справим без никаква опасност, никакъв…

— Тогава сме победени — мрачно заключи Стефан.

Лора се заслуша в дъжда, който и се стори като тежък рев на изтребители от Втората световна война, после като шум на полудяла, скандираща тълпа. Най-сетне тя проговори:

— Дори да го уредим без никакъв риск за Телма, какво ще стане, ако СС я следи? Не може да не знаят, че тя е най-добрата ми приятелка, единствената истинска приятелка. Защо да не изпратят една от групите си в бъдещето само да наблюдават Телма с надеждата, че тя ще ги доведе при мене?

— Защото това е излишно обременителен начин да ни открият — каза Стефан. — По-лесно е да пращат групи в бъдещето, през февруари тази година, после март, после април, месец след месец, за да проверяват вестниците, докато видят къде ще се появим за пръв път. Всяко от тези пътувания ще трае само единадесет минути в тяхното време, запомнете, то става бързо: методът е почти сигурен и ще задейства рано или късно, защото едва ли ще се крием до края на живота си.

— Ами…

Стефан търпеливо изчака. После каза:

— Вие двете сте като сестри. И ако не можете да се обърнете за помощ към сестра си в момент като този, към кого можете да се обърнете, Лора?

— Ако Телма може да ни помогне, без да я излагаме на опасност… мисля, че трябва да опитаме.

— Първата ни работа утре сутринта — каза Стефан.

Нощта беше дъждовна, дъждът изпълни сънищата и. И в тези сънища имаше оглушителни гръмотевици и светкавици. Лора се събуди ужасена, но влажната нощ в Санта Ана не се нарушаваше отблясъка на шумни предвестници на смъртта. Валежът беше сравнително спокоен, без гръмотевици, светкавици и вятър, макар и Лора да знаеше, че няма да е винаги така.

3.

Апаратите прищракваха и бръмчаха.

Ерих Клитман погледна часовника. След три минути изследователската група щеше да се завърне в института.

Двама учени, наследници на Пенловски, Януская и фолкау, стояха пред командния пулт и изучаваха милиардите циферблати и датчици. Цялото осветление в залата беше изкуствено, защо прозорците бяха не само затъмнени, за да не се превърнат в насочващи фарове за нощните вражески бомбардировачи, но и зазидани по съображения за сигурнодт. Вътре беше задушно.

Застанал в ъгъла на главната лаборатория, близо до вратата, лейтенант Клитман възбудено изчакваше пътуването до 1989 година не заради чудесата, изпълнили бъдещето, а защото мисията му даваше възможност да служи на фюрера както малцина можеха. Ако успее да убие Кригер, жената и момчето, щеше да заслужи лична среща с Хитлер, да получи шанс да се срещне с този велик човек лице в лице, да усети допира на ръката му и чрез ръкостискането да се докосне до могъществото, огромното могъщество на германската държава, народ, история и съдба. Лейтенантът беше готов да рискува живота си десет пъти, хиляда пъти, само и само да привлече личното внимание на фюрера, Хитлер да научи за него не само като един от многото есесовци, а като личност, като Ерих Клитман, човекът, спасил Райха от мрачната съдба, която почти му бе наложена.

Клитман не отговаряше на представата за идеалния ариец и ясно съзнаваше физическите си недостатъци. Дядо му по майчина линия беше поляк, отвратителен мелез-славянин или с други думи, Клитман беше само три четвърти германец. Нещо повече, другият му дядо, двете баби и родителите му бяха руси, синеоки, с нор-дически черти, но Ерих имаше лешникови очи, тъмна коса и по-тежки, по-чувствителни черти като на дядото-варварин. Мразеше външността си и се мъчеше да компенсира физическите недостатъци с държането на най-бдителен нацист, най-храбър войник, най-ревностен поддръжник на Хитлер в цялото СС, което никак не беше лесно поради голямата конкуренция за подобна чест. Понякога се отчайваше, че може би никога няма да се увенчае със слава, но не се предаваше и ето сега стоеше тук, на прага на подвига, който щеше да му донесе Валхала.

Искаше да убие Стефан Кригер лично, защото така щеше да спечели благоразположението на фюрера и още, защото Кригер беше идеалният ариец — рус, синеок, с чисти нордически черти, от добро потекло. С всички тези предимства омразният Кригер все пак бе решил да предаде неговия фюрер и това вбесяваше Клитман, който трябваше да се бори за величие под генетичното бреме на мелез.

Сега, малко повече от две минути преди връщането на изследователската група от 1989 година, Клитман погледна тримата си подчинени, облечени като млади бизнесмени от друга епоха и усети яростна, но същевременно сантиментална гордост при вида им — толкова силна, че почти се просълзи.

Всички произлизаха от обикновени семейства. Унтершарфюрер Феликс Хубач, сержант на Клитман и втори по старшинство в групата, беше син на стругар-алкохолик и майка-повлекана, които презираше. Ротенфюрер Рудолф фон Машцайн се срамуваше от изпълнения с несполуки живот на баща си, беден селянин, а ротенфюрер Мартин Брахер беше сирак. Въпреки че бяха родени в различни области на Германия, двамата ефрейтори, сержантът и лейтенант Клитман имаха една прилика, която ги сродяваше като братя: смятаха, че най-истинска, най-дълбока и най-съкровена привързаност човек изпитва не към семейството, а към държавата, към отечеството и фюрера-въплъщение на отечеството, че държавата е единственото семейство, което има значение и че тази мъдрост ги извисява и превръща в достойни отци на бъдещата свръхраса. Клитман тайничко избърса ъгълчетата на очите с палец и размаза бликналите сълзи, които не можа да сдържи. След една минута изследователската група щеше да се върне. Апаратите прищракваха и бръмчаха.

4.

На тринадесети януари, петък следобед, в три часа един бял пикап пристигна на мокрия от дъжда паркинг на мотела, приближи се право до задното крило и спря до „Бюика“ с регистрационните номера на „Нисана“. Колата беше на пет-шест години. Вратата от срещуположната на шофьора страна беше пробита и ръждясала. Собственикът очевидно кърпеше пикапа малко по малко, защото някои от петната бяха изтъркани с шкурка и загладени, но още не бяха пребоядисани. Лора наблюдаваше колата през леко дръпнатото перде на прозореца в стаята на мотела. В отпуснатата ръка държеше автомата.

Фаровете на пикапа угаснаха, чистачките спряха и след миг слезе къдрава руса жена и се запъти към вратата. Почука три пъти. Крис стоеше зад вратата и гледаше майка си. Лора кимна. Крис отвори и каза:

— Здравей лельо, Телма. Ау-у, каква грозна перука!

Телма пристъпи вътре, здраво притисна в прегръдка Крис и отговори:

— Е, много ти благодаря. Ами ако аз ти кажа, че си се родил със забележително грозен нос, но не можеш да се отървеш от него, пък аз винаги мога да махна перуката? А? Какво ще кажеш тогава?

Крис се изкиска:

— Нищо. Защото знам, че имам хубаво носленце.

— Хубаво носленце? Божичко, детенце, имаш самочувствието на артист.

Тя го пусна, погледна Стефан Кригер, който седеше на стол близо до телевизора, после се обърна към Лора:

— Шейн, видя ли с каква барака дойдох? Не съм ли луда? Като влизах в моя „Мерцедес“ си казах: „Телма, (аз се обръщам към себе си така), Телма, казвам, няма ли да привлечеше вниманието на куцо и сляпо в онзи мърляв мотел, като се появиш с кола за шейсет и пет хиляди долара?“. Затова опитах да взема назаем колата на иконома, но знаеш ли какво кара той? „Ягуар“. Бевърли Хилз май се е превърнал в „Зоната на здрача“. Наложи се да взема пикапа на градинаря. И ето ме тук. Нещо да кажеш за маскировката?

Носеше ситно къдрава руса перука, по която блестяха дъждовни капчици, очила с рогови рамки и изкуствени челюсти с обратна захапка.

— Така си по-хубава — засмя се Лора.

Телма измъкна изкуствените зъби:

— Виж какво, след като намерих тази невзрачна кола, сетих се, че и аз самата мога да привлека внимание — нали съм известна звезда. И тъй като журналистите вече изровиха факта, че сме приятелки и се опитаха да ми зададат някои хапливи въпроси за тебе, прочутата писателка с автоматите, реших да дойда инкогнито — тя хвърли чантата и изкуствените зъби на леглото. — Така трябваше да изглежда един мой нов образ в нощната програма, пробвах около осем пъти да го играя в „Бали“ в Лас Вегас. Образът беше пълен провал. Публиката плюеше по мене, Шейн, извикаха охраната на казиното, опитаха се да ме арестуват, отричаха правото ми да живея на една и съща планета с тях — о, бяха много груби, Шейн, бяха… Изведнъж тя прекъсна словесния поток по средата и избухна в плач. Хвърли се към Лора и я прегърна:

— Божичко, Лора, изплаших се, толкова се изплаших. Като чух новината за Сан Бернардино, автоматите, гледката в дома ти край Биг Беър, помислих, че ти… или може би Крис… така се разтревожих.

Прегърнала Телма също толкова здраво, Лора и каза:

— Всичко ще ти разкажа, но главното е, че сме добре и според нас знаем как бихме могли да се измъкнем от тази дупка.

— Защо не ми се обади, глупава патко?

— Но аз ти се обадих!

— Чак тази сутрин! Цели два дена след като те разнесоха по всички вестници. Едва не полудях.

— Съжалявам. Трябваше да позвъня по-рано. Просто не исках да те намесвам, ако е възможно.

Телма неохотно я пусна.

— Аз съм неизбежно, дълбоко и безнадеждно намесена, идиотка такава, защото и ти си вътре.

Тя извади книжна кърпа от джоба на велуреното яке и избърса очите си.

— Имаш ли още една? — попита Лора.

Телма и подаде кърпичка и двете се издухаха.

— Преследват ни, лельо Телма — каза Крис. — Не е лесно да поддържаш връзка с хората, когато бягаш.

Телма пое дълбоко въздух на пресекулки и попита:

— И така, Шейн, къде държиш колекцията отрязани глави? В банята? Разбрах, че си забравила една в Сан Бернардино. Мърлява работа. Това ново хоби ли е или винаги си ценяла красотата на човешката глава, необременена от досадни израстъци?

— Искам да те запозная с един човек — каза Лора. — Телма Акерсън, това е Стефан Кригер.

— Приятно ми е — каза Телма.

— Извинете ме, че не мога да стана — обясни Стефан. — Все още се възстановявам.

— Ако вие ме извините за перуката, аз мога да извиня всичко.

После Телма се обърна към Лора:

— Същият ли е, който си мисля, че е?

— Да.

— Твоят пазител?

— Да.

Телма се приближи до Стефан и му лепна две мокри целувки по бузите:

— Нямам представа откъде идвате или кой по дяволите сте, Стефан Кригер, но ви обичам за всички пъти, когато сте помагали на моята Лора — Тя отстъпи назад и седна в края на леглото до Крис. — Шейн, този мъж тука е разкошен. Погледни го какво парче. Изглежда точно както би трябвало да изглежда един ангел-пазител.

Стефан видимо се смути, но нищо не можеше да спре Телма:

— Страшен си, Кригер. Искам да науча всичко за тебе. Но първо ето ти парите, за които помоли, Шейн.

Телма отвори голямата си чанта и извади дебела пачка стодоларови банкноти. Лора започна да брои парите и възкликна:

— Телма, помолих те за четири хиляди. Тук има поне два пъти по толкова.

— Десет или дванайсет хиляди, струва ми се — Телма намигна на Крис и каза. — Когато моите приятели са бегълци, аз настоявам те да пътуват в първа класа.

Телма изслуша разказа, без да изрази никакво недоверие. Стефан беше изненадан от способността и да възприема нещата каквито са, но тя обясни:

— Ей, след като си живял в Макилрой и Касуел Хол, нищо на този свят не може да те изненада. Пътешественици във времето от 1944 година? Ха! В Макилрой можех да ти покажа една жена с размери на диван, която носеше дрехи от плат за долнопробна тапицерия и получаваше солидна заплата, за да се отнася със сирачетата като към вредни насекоми. Ето това е чудо.

Очевидно произходът на Стефан я беше впечатлил, клопката, в която бяха попаднали, я смрази и слиса, но даже при тези обстоятелства тя си оставаше Телма Акерсън — винаги готова да се посмее на всичко. В шест часа пак сложи изкуствената челюст и излезе да купи ядене от мексикански ресторант.

— Когато бягате от закона, трябва да се тъпчете с боб, храна за мъжки момчета.

Върна се с овлажнени от дъжда кесии, пълни с най-разнообразни мексикански ястия. Извадиха яденето върху долната половина на леглото, Телма и Крис се разположиха на другата половина, а Лора и Стефан седнаха на столове до леглото.

— Телма — каза Лора, — тук има достатъчно храна за десетима.

— Реших, че ще стигне за нас и за хлебарките. Ако не се бяхме сетили за хлебарките, те можеха да се озлобят, да излязат навън и да преобърнат пикапа на моя градинар. Ама не можете да се оплачете от липса на хлебарки! Искам да кажа, че изискано място като това без хлебарки ще е като хотел „Бевърли Хилз“ без дървесните плъхове.

Докато се хранеха, Стефан обясни своя план за затваряне на вратата и разрушаване на института. Телма го прекъсваше с остроумия, но когато той свърши, каза сериозно:

— Това е много опасно, Стефане. Толкова е дръзко, че граничи с глупостта може би.

— Няма друг начин.

— Разбирам — каза Телма.

— И какво мога да направя?

Крис спря преди да си натъпче устата с царевични пръчици и обясни:

— Ще трябва да ни купиш компютър, лельо Телма.

Лора допълни:

— Персонален компютър „Ай Би Ем“, най-добрия модел, същия като моя у дома, за да мога да използвам програмите. Нямаме време да разучаваме нова машина. Всичко съм ти записала. Мисля, че и аз бих могла да го купя с парите, които ми даде, но ме е страх да се показвам на прекалено много места.

— Освен това ще ни трябва подслон — каза Стефан.

— Не можем да останем тук — обади се Крис, явно доволен, че участва в разговора, — особено, ако работим с компютъра. Камериерката ще го види, колкото и да се стараем да го крием и ще се разприказва, защото е необичайно на такова място да се крият хора с компютър.

Стефан продължи:

— Лора ми каза, че с мъжа ти имате още една къща в Палм Спрингз.

— Имаме къща в Палм Спрингз, вила в Монтърей, още една вила в Лас Вегас и няма да се учудя, ако се окажем собственици или акционери на частен вулкан на Хавайските острови. Съпругът ми е твърде богат. Затова можете да избирате. Моите къщи са и ваши. Само да не използвате хавлиените кърпи да лъскате джантите на колата и ако се наложи да дъвчете тютюн и да плюете по подовете, гледайте да уцелвате ъглите.

— Струва ми се, че къщата в Палм Спрингз е идеална — каза Лора. — Казвала си ми, че е доста уединена.

— Дворът е голям, има много дървета, съседите също са в шоубизнеса, много са заети и нямат навик да се отбиват на кафе. Никой няма да ви безпокои.

— Добре — съгласи се Лора. — Има още няколко неща. Ще ни трябват дрехи, удобни обувки и някои предмети от първа необходимост. Направила съм списък с размерите и всичко останало. Разбира се, като свърши всичко това, ще ти върна парите, които ми даде и ще възстановя разходите за компютъра и другите неща.

— Къде ще ходиш, че да не ги върнеш, Шейн? С четиридесет процента лихва. Седмично. Сложна почасова лихва. Плюс детето. Твоето дете ще стане мое.

Крис се засмя:

— Моята леля от Мексико.

— Няма да остроумничиш толкова като станеш мое дете, Кристофър Робин. Или най-малкото ще ми казваш маминка, господинчо!

— Маминка, госпожо — каза Крис и козирува.

В осем и половина Телма се приготви да излезе със списъка за покупки, който бе написала Лора и данните за компютъра.

— Ще се върна утре следобед, веднага щом свърша — каза тя и прегърна за довиждане Лора и Крис.

— Наистина ли сте в безопасност тук, Шейн?

— Мисля, че да. Ако бяха разбрали, че сме тук, щяха вече да са се появили. Стефан каза:

— Не забравяй, Телма, че те са пътешественици във времето. След като открият къде се укриваме, могат просто да пристигнат в момента, когато ние идвахме насам. Можеха даже да ни причакат, когато дойдохме в мотела в сряда. Това, че толкова дълго стоим тук необезпокоявани, е почти сигурно доказателство, че нямат данни за сегашното ни убежище.

— Свят ми се зави — каза Телма. — А аз си мислех, че четенето на договори с някое голямо студио е сложно нещо!

Тя излезе в мрака и дъжда. Все още носеше перуката и роговите очила, но беше пъхнала изкуствените зъби в джоба. Потегли с пикапа на градинаря. Лора, Крис и Стефан я гледаха през големия прозорец. Стефан каза:

— Тя е необикновена жена.

— Наистина — отговори Лора. — Опазил ме Бог да съм я изложила на опасност.

— Не се тревожи, мамо — обади се Крис. — Леля Телма е яка като катър. Тя винаги казва така.

Същата вечер в девет часа, малко след като Телма си тръгна, Лора отиде при Дебелия Джак в Анахайм. Дъждът не беше вече пороен, но не спираше. Асфалтираният път проблясваше в сребристо черно и канавките се препълваха с вода, която приличаше на нефт на странната светлина на уличните натриеви лампи. Пропълзяваше мъгла — не с тихи котешки стъпки, а като виеща се по корем змия.

Никак не и се искаше да остави Стефан в мотела, но за него не беше разумно да стои толкова дълго навън в студената, дъждовна януарска вечер, без да се е възстановил. Пък и с нищо не можеше да и помогне.

Стефан остана, но Крис придружи Лора, защото тя не можеше да се отдели от него толкова дълго, колкото щеше да трае сделката с оръжието. Момчето беше с нея, когато за пръв път посети Дебелия Джак преди една година да купи незаконно модифицираните автомати „Узи“, затова търговецът нямаше да се изненада. Щеше да му е неприятно, защото Дебелият Джак нямаше слабост към децата, но нямаше да се учуди на срещата с Крис.

По пътя Лора често вдигаше очи към огледалото за обратно виждане и към страничните огледала, премерваше разстоянието до останалите коли така старателно, че започваше да разбира по нов начин понятието „внимателно каране“. Не можеше да си позволи да я засече някой глупак, който шофира без да се съобразява с пътните условия. Полицията отново щеше да се появи на местопроизшествието, да провери според инструкцията регистрационните номера и още преди да я арестува, там щяха да се материализират мъже с автомати и да застрелят нея и Крис.

Беше оставила своя автомат на Стефан, въпреки че той възрази. Но не можеше да го зареже без никакви средства за самозащита. Носеше със себе си револвера „Чийфс Спешъл“, а в закопчаните с цип джобове на скиорското яке беше разпределила петдесет резервни патрона. Близо до Дисниленд, където обляната с неонови светлини фантасмагория на заведението на Дебелия Джак „Пица парти палас“ изплува в мъглата като космически кораб от филма „Близки срещи от третия вид“, който се спусна от облаци, направени от самия него, Лора почувства облекчение. Пристигна на претъпкания паркинг и изключи двигателя. Чистачките спряха жуженето и дъждът заплиска на потоци по предното стъкло. Оранжеви, червени, сини, жълти, зелени, бели, виолетови и розови неонови отражения блещукаха в стичащата се вода и Лора си представи, че се намира във вътрешността на старомоден, ярък мюзикбокс от петдесетте години. Крис каза:

— Дебелият Джак е сложил още неон, откакто идвахме тук.

— Май че си прав — отвърна Лора.

Слязоха от колата и се загледаха в гротескно крещящата фасада на заведението, която мигаше, бляскаше, трептеше и просветваше. Не само надписът „Пица парти палас“ искреше в неонова светлина. По същия начин бяха очертани контурите на сградите, покрива, всички прозорци и врати отпред. Освен това чифт гигантски неонови очила се кипреха в единия край на покрива, а в другия се извисяваше огромна ракета, готова за старт, с неонов дим, който без прекъсване се къдреше и искреше под двигателя. Неоновата пица с диаметър десет стъпки стоеше отдавна, но усмихнатото неоново клоунско лице беше новост.

Неоновите светлини се лееха така изобилно, че всяка дъждовна капчица се осветяваше, сякаш дъгата се бе пръснала на парченца с падането на мрака. Във всяка локва имаше по една дъга.

Човек губеше чувство за ориентация при това изобилие на светлини, но в същото време се подготвяше за вътрешността на заведението на Дебелия Джак. То напомняше хаоса, от който преди милиарди години бе възникнала вселената. Сервитьорите и сервитьорките бяха облечени като клоуни, призраци, пирати, космонавти, вещици, цигани и вампири. Трио в мечешки костюми пееше от маса на маса за радост на децата с изплескани от пиците лица. В страничните зали по-големите деца се занимаваха с видеоигри и електронното им бръмчене, жужене и звънтене пригласяше на мечките-певци и на детските крясъци.

— Лудница — въздъхна Крис.

На входната врата ги посрещна домакинът на име Доминик, младши съдружник на Дебелия Джак. Доминик беше висок, мъртвешки блед, с тъжни очи и изглеждаше съвсем не на място сред престореното веселие. Лора повиши глас да надвика шума, попита за Дебелия Джак и добави:

— Обадих се предварително. Аз съм старата позната на майка му. С тези думи се намекваше, че посетителят иска оръжие, а не пица. Доминик се беше научил да говори ясно в шумотевицата без да крещи:

— Като че ли сте идвали и преди.

— Добра памет — потвърди Лора. — Преди една година.

— Моля последвайте ме — каза Доминик с гробовен глас.

Не се наложи да минат през вихъра на основната зала, което беше благоприятно, защото така се намаляваше вероятността някой от клиентите да забележи и да разпознае Лора. Минаха през странична врата в другия край на преддверието, откъдето тръгнаха по коридора покрай кухнята и склада към частния кабинет на Дебелия Джак. Доминик почука на вратата, покани ги да влязат, каза на Дебелия Джак: „Стари познати на майка ви“, после остави Лора и Крис насаме с едрия мъж.

Дебелия Джак приемаше прякора си сериозно и се стараеше да го оправдае. Беше среден на ръст и тежеше над двеста фунта. Огромният сив анцуг му стоеше опънат като гимнастическо трико. Приличаше на дебелака от снимките с магнитно прикрепяне, които човек на диета можеше да залепи на хладилника, за да се уплаши от яденето, но всъщност приличаше на самия хладилник.

Седеше на царско въртящо се кресло зад бюрото с подходящи размери и не се изправи, когато те влязоха.

— Чуйте тези зверчета — той говореше на Лора, без да обръща никакво внимание на Крис. — Сложих кабинета си в дъното на сградата, поръчах специална звуко изолация и пак ги чувам как пищят и квичат, сякаш съм точно над ада.

— Това са само деца, които се забавляват — каза Лора, застанала с Крис пред бюрото.

— И госпожа О’ Лиъри е била само една старица с вироглава крава, но е изгорила Чикаго — кисело отговори Дебелия Джак. Той ядеше шоколад. Някъде отдалече, зад звукоизолацията детските гласове долитаха като глухо бучене, дебелият мъж избухна пред невидимата тълпа: „Да се затъкнете дано, дяволи такива!“

— Там е лудница — каза Крис.

— Тебе кой те пита?

— Никой, господине.

Джак имаше жълтеникав цвят на кожата и сиви очи, почти закрити от гънките на злобното лице. Той се втренчи в Лора и попита:

— Видяхте ли новия неон?

— Клоунът е нов, нали?

— Да. Не е ли прекрасен? Сам го нарисувах, поръчах го, монтираха го посреднощ и на следващата сутрин вече беше прекалено късно някой да ме спре със забрана. В проклетия градски съвет едва не пукнаха от яд.

Дебелият Джак вече десет години водеше съдебни битки с Анахаймската градоустройствена комисия и градския съвет. Властите не одобряваха неговите безвкусни неонови светлини, особено след решението за обновяване на района около Дисниленд. Дебелият Джак бе пръснал десетки, ако не и стотици хиляди долари по съдилищата, плащаше глоби, осъждаха го, той завеждаше нови дела и даже веднъж го бяха пратили в затвора за неуважение към съда. Беше бивш последовател на учението за свободната воля, който сега твърдеше, че е анархист и не можеше да понася никакво посегателство върху истинските си и въображаеми права на свободомислеща личност.

С незаконна търговия с оръжие се занимаваше по същите причини, поради които слагаше неонови светлини в нарушение на разпоредбите — като предизвикателство срещу властта, като отстояване на личните права. Часове наред можеше да говори за злините на правителството което и да е правителство, във всяко едно отношение и при предишното си посещение с Крис, за да получи модифицираните автомати „Узи“, които търсеше, Лора трябваше да изслуша безкрайно обяснение защо правителството няма право дори да прокара закон за забрана на убийството.

Лора не се възторгваше от правителствата, било то леви или десни, но също така не изпитваше никаква симпатия към Дебелия Джак. Той не признаваше законността на никаква власт, на утвърдените институции, даже на семейството.

Сега Лора даде на Дебелия Джак новия списък за покупки, той посочи цената и преброи парите, после Лора и Крис го последваха през тайната врата зад шкафа в кабинета надолу по тясна, извита стълба, където Дебелия Джак едва не се заклещи, до мазето — скривалището за незаконната стока. Ресторантът беше пълна бъркотия, но арсеналът се поддържаше с изрядността на фетишист: кашоните с пистолети и автоматично оръжие бяха подредени на метални лавици според калибъра и цената. В мазето на „Пица парти палас“ имаше най-малко хиляда бройки оръжие.

Търговецът я снабди с два модифицирани автомата „Узи“ („Извънредно популярна марка след покушението срещу Рейгън“) и още един „Чийфс Спешъл’38“.

Стефан се надяваше да получи деветмилиметров „Колт Командър парабелум“ с девет патрона в пълнителя и пригоден за заглушител.

— Нямам такъв — каза Дебелият Джак, — но мога да ви предложа „Колт Командър Марк 1У-38 Супер“, също с девет патрона и пригоден за заглушител. Имам и заглушители, колкото щете.

Лора вече знаеше, че той не може да и даде муниции, но той не пропусна обяснението след като изяде шоколада:

— Не държа боеприпаси или взривни материали. Вижте, не вярвам във властта, но не съм напълно безотговорен. Ресторантът ми отгоре е пълен с пискливи, сополиви деца и не мога да рискувам да бъдат разкъсани на парченца, дори това да поумири света. Освен това ще пострада хубавият ми неон.

— Добре — каза Лора и прегърна с една ръка Крис, — ами газът в списъка?

— Сигурна ли сте, че не искате сълзотворен газ?

— Не. „Вексън“. Точно това искам.

Името на газа и беше казал Стефан. Според него той бил едно от химическите оръжия в списъка на средствата, които институтът се надявал да донесе в Германия през 1944 година и да ги включи в немския военен арсенал. Сега можеха да го използват против нацистите.

— Трябва ни средство, което убива моментално.

Дебелият Джак се облегна на металната маса в средата на помещението, където вече беше сложил автоматите, револвера, пистолета и заглушителите. Масата скръцна зловещо.

— Ами това е специално имущество под строг военен контрол.

— Не можете ли да ми го доставите?

— О, разбира се, че мога да ви намеря „Вексън“ — каза Дебелият Джак.

Той се отдръпна от масата, която изскърца облекчено като се освободи от товара, отиде до металните лавици, измъкна два шоколада измежду кашоните с оръжие, таен запас. Не предложи на Крис, пъхна единия шоколад в страничния джоб на анцуга и захапа другия.

— Не държа такъв боклук тука — той е не по-малко опасен от експлозивите. Но до утре привечер мога да го доставя, ако това не представлява някакво неудобство за вас.

— Чудесно.

— Ще струва доста пари.

— Зная.

Дебелият Джак се ухили. Между зъбите му чернееха парченца шоколад:

— Подобни неща не се търсят много, особено от такива като вас, купувачи на дребно. Любопитно ми е какво смятате да правите с него. Изобщо не очаквам да ми разкажете. Обикновено нервнопаралитични и задушливи газове търсят клиентите на едро от Южна Америка и Близкия Изток. Иран и Ирак много ги използваха през последните години.

— Нервнопаралитични, задушливи? Каква е разликата?

— Задушливите трябва да се вдишат. Убиват секунди след като стигнат до дробовете и се разпространят с кръвообращението. Когато се разпръскват, трябва да се слага противогаз. Вашият газ, нервно паралитичният, убива по-бързо, при допир с кожата. За някои видове като например „Вексън“, не ви трябва противогаз или защитно облекло, защото можете предварително да вземете няколко хапчета противоотрова.

— Да, трябваше да ви питам и за хапчета — припомни си Лора.

— „Вексън“. Най-лесният за употреба газ на пазара. Наистина сте хитър клиент — каза Дебелият Джак.

Той дояде шоколада и сякаш пред очите им надебеля още повече, откакто бяха влезли в кабинета му преди половин час. Лора си каза, че привързаността на Дебелия Джак към политическата анархия се изразяваше не само в атмосферата на неговата пицария, но и в телесното му състояние, защото плътта му не признаваше никакви обществени или медицински ограничения. Той като че ли се възхищаваше на размерите си — често се потупваше по корема или хващаше с две ръце тлъстините около кръста и ги мачкаше почти нежно, ходеше с войнствена арогантност, сякаш разблъскваше света с шкембето си. Лора си представи как Дебелият Джак затлъстява още повече, минава четиристотин, после петстотин фунта, дивата пирамида на неоновата украса по покрива става все по-сложна, докато някой хубав ден покривът се продъни и Дебелият Джак се пръсне в един и същи миг.

— Ще получа газа утре към пет часа — каза той и сложи автоматите, револвера, пистолета и заглушителите в кутия с надпис „Аксесоари за рожден ден“, където вероятно бе имало картонени шапки или кречетала за ресторанта. Той сложи капака и кимна на Лора да занесе покупката горе: освен всичко друго, Дебелият Джак не вярваше в кавалерството.

В кабинета на Дебелия Джак, когато Крис отвори вратата към коридора и я задържа да мине майка му, Лора се зарадва на детските крясъци в пицарията. Този звук беше първото нормално, смислено нещо, което чуваше от повече от половин час насам.

— Пак тези кретенчета — каза Дебелият Джак. — Това не са деца, това са бръснати бабуини, които се мъчат да минат за деца. Той тръшна тапицираната врата зад Крис и Лора. В колата по пътя назад към мотела, Крис попита:

— Като свърши всичко това… какво ще правиш с Дебелия Джак?

— Ще го издам на ченгетата — каза Лора. — Анонимно.

— Добре. Той е луд.

— По-лошо от луд, миличък. Той е фанатик.

— Какво точно значи „фанатик“?

Лора се замисли за миг, после изрече:

— Фанатик е луд човек, който си е намерил нещо, в което да вярва.

5.

Лейтенантът от СС Ерих Клитман наблюдаваше минутната стрелка на часовника върху пулта за управление и когато тя наближи дванайсет, се обърна и погледна вратата. Вътре в мрачната тръба с дължина дванадесет стъпки нещо се размърда, неясно сиво-черно петно, което придоби човешки очертания, после още трима един след друг. Изследователската група излезе през вратата в залата, където ги посрещнаха тримата учени, които следяха пулта за управление.

Връщаха се от февруари 1989 година с усмивка на уста и сърцето на Клитман трепна, защото те не биха се усмихвали, ако не бяха засекли Стефан Кригер, жената и момчето. Първите два наказателни екипа, изпратени в бъдещето — единият за нападението на къщата до Биг Беър и вторият в Сан Бернардино — бяха съставени от гестаповски офицери. Провалът им накара фюрера да настоява третият екип да се сформира от „Шуцщафел“ и сега по усмивките на изследователите Ерих съдеше, че неговата група има шанс да докаже предимствата на състава на СС в сравнение с Гестапо.

Неуспехите на предишните два екипа не бяха единствените черни точки на Гестапо в цялата тази история. Хайнрих Кокошка, шефът на охраната в института, също беше гестаповец и очевидно беше станал изменник. Наличните улики потвърждаваха предположението, че преди два дена, на шестнадесети март, той е избягал в бъдещето с петима други служители в института.

На шестнадесети март вечерта Кокошка бе предприел самостоятелно пътуване до планината Сан Бернардино под предлог, че там ще убие Стефан Кригер преди Кригер да се върне в 1944 година да застреля Пенловски и така ще осуети смъртта на най-добрите сътрудници по проекта. Но Кокошка повече не се върна. Някои твърдяха, че е бил убит през 1988 година, че Кригер е победил в сблъсъка, но това не обясняваше какво се е случило на останалите петима в института същата вечер — двамата гестаповски агенти, които изчакваха завръщането на Кокошка и тримата учени, наблюдавали пулта за управление. Всички бяха изчезнали, пет колана също липсваха. Това доказваше, че в института е имало група предатели, които са решили, че Хитлер ще загуби войната даже след доставката на екзотични оръжия от бъдещето и са предпочели да избягат в друга епоха вместо да останат в обречения Берлин.

Но Берлин не беше обречен. Клитман не можеше да допусне подобна възможност. Берлин беше новият Рим. Третият Райх щеше да просъществува хиляда години. Сега СС получаваше шанса до открие Кригер и да го премахне, за да може мечтата на фюрера да се запази и да се реализира. Щом като се справеха с Кригер, главната опасност за вратата, чиято екзекуция беше най-неотложната им задача, щяха да се насочат към издирването на Кокошка и останалите изменници. Където и да се бяха укрили тези свини, в колкото и отдалечено време и място, Клитман и побратимите му от СС щяха да ги ликвидират с изключително старание и огромно удоволствие.

Сега доктор Теодор Ютнер, директор на института след убийствата на Пенловски, Януская и Фолкау и изчезванията на шестнадесети март, се обърна към Ерих и каза:

— Вероятно сме открили Кригер, оберщурмфюрер Клитман. Подгответе хората за тръгване.

— Готови сме, докторе — отговори Ерих. „Готови за бъдещето“, помисли си той, „готови за Кригер, готови за слава“.

6.

На четиринадесети януари, събота следобед, в четири без двадесет, малко повече от едно денонощие след първото си посещение Телма се върна в мотела „Синята птица на щастието“ в очукания бял пикап на градинаря. Носеше по две смени дрехи за тримата, куфари за целия багаж и няколко хиляди патрона за револверите и автоматите. В колата беше оставила персоналния компютър „Ай Би Ем“ с печатащо устройство, няколко програми, кутия дискети и всичко останало, необходимо за тяхната работа.

Въпреки че раната в рамото беше нанесена само преди четири дена, Стефан се възстановяваше учудващо бързо — само не можеше да вдига никакви тежести. Той остана в стаята на мотела с Крис да подредят куфарите, а Лора и Телма преместиха компютъра и останалите принадлежности в багажника на задната седалка на „Бюика“.

Нощната буря бе утихнала. Разпокъсани сиви облаци висяха като брада по небето. Температурата стигна осемнайсет градуса, въздухът бе свеж. Лора затвори багажника след като последният кашон беше прибран вътре и попита:

— Да не би да си пазарувала с перуката, очилата и тези зъби!

— Не — каза Телма, махна изкуствената челюст и я сложи в джоба на сакото, защото с нея фъфлеше. — Отблизо някой от продавачите можеше да ме познае, дегизирана щях повече да привлека внимание, отколкото в естествения си вид. Но след като купих всичко, откарах пикапа в празния край на паркинга на друг търговски център и се направих на нещо средно между Харпо Маркс и Бъки Бийвър преди да тръгна насам, в случай че по пътя ме разпознаят от друга кола. Знаеш ли, Шейн, падам си по тази интрига. Може в мен да се е превъплътила Мата Хари, защото като си помисля как мога да прелъстявам мъже, за да науча тайните им и после да продавам тези тайни на друга държава, побиват ме сладостни тръпки.

— Тръпките са от мисълта за прелъстяването — отбеляза Лора, — не от продажбата на тайни. Никаква шпионка не си, ами просто сладострастница.

Телма и подаде ключовете от къщата в Палм Спрингз.

— Там нямаме постоянни служители. Само викаме бюрото за почистване на домове да позабършат няколко пъти преди да отидем. Този път, разбира се, не съм им звъняла, така че не е изключено да има прах, не истинска мръсотия и нито една отрязана глава, каквито ти имаш навик да оставях зад себе си.

— Ти си чудесна.

— Има градинар. Не е на постоянна работа, както градинаря ни в Бевърли Хилз. Идва само веднъж в седмицата, във вторник — коси тревата, подкастря плета и тъпче част от цветята, за да му платим да посади нови. Препоръчвам ви да не се показвате по прозорците и да пазите тишина във вторник, докато той е там.

— Ще се скрием под леглата.

— Под леглото ще намерите много камшици и вериги, но да не си помислите, че двамата с Джейсън сме откачени. Камшиците и веригите бяха собственост на майка му и ги пазим само от сантименталност.

Изнесоха куфарите от стаята в мотела и ги сложиха на задната седалка с другите пакети, които не влязоха в багажника на „Бюика“. Прегърнаха се, после Телма каза:

— Шейн, следващите три седмици почивам между гастроли и ако ти потрябвам за още нещо, можеше да ме намериш в къщата в Бевърли Хилз, денем или нощем. Ще стоя до телефона. Тръгна си без никакво желание.

Лора почувства облекчение, когато пикапът изчезна в потока коли: Телма беше в безопасност, далече. Хвърли ключовете от стаята на рецепцията, после отпътува с „Бюика“. Крис седеше отпред, а Стефан — на задната седалка до багажа. Лора съжаляваше, че напускат „Синята птица на щастието“, защото там преживяха в безопасност четири дни, а нямаше никакви гаранции за сигурността им където и да е другаде по света.

Първо се отбиха в оръжеен магазин. Най-добре беше Лора да се показва колкото е възможно по-малко, затова Стефан отиде да купи кутия патрони за пистолета. Не ги бяха включили в списъка, който бяха дали на Телма, защото не знаеха дали ще намери предпочитания от Стефан деветмилиметров „Парабелум“, а всъщност бяха взели „Колт Командър Марк 1У-38“.

След оръжейния магазин отидоха до заведението на Дебелия Джак „Пица парти палас“, за да вземат двете бутилки смъртоносен нервнопаралитичен газ. Стефан и Крис изчакаха в колата под неоновите надписи, които вече светеха в здрача, въпреки че пълният им блясък щеше да проличи чак след падането на мрака.

Бутилките бяха върху бюрото на Джак. По размер приличаха на малки домашни пожарогасители, но имаха неръждаема стоманена обвивка, а не огненочервена и етикет с череп и кръстосани кости с надпис: „ВЕКСЪН/АЕРОЗОЛ/ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: СМЪРТОНОСЕН НЕРВНОПАРАЛИТИЧЕН ТОКСИН/ПРИТЕЖАНИЕТО БЕЗ РАЗРЕШИТЕЛНО СЕ СЧИТА ЗА УГЛАВНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СПОРЕД АМЕРИКАНСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО“ и множество ситни букви.

С пръст като дебела, добре натъпкана наденица, Джак посочи циферблатите с размер на половиндоларова монета върху цилиндричните бутилки:

— Това е часовников механизъм, размерен по минути, от една до шейсет. Ако го нагласите и натиснете копчето в средата, газът ще бъде изхвърлен след определеното време като бомба със закъснител. Но ако искате да го задействате ръчно, хващате бутилката отдолу с една ръка, с другата поемате дръжката тук и просто натискате, все едно, че е спусък. Този боклук се освобождава под налягане и се разпространява в сграда с площ пет хиляди квадратни стъпки за минута и половина и още по-бързо, ако работи парното или климатичната инсталация. Изложен на светлина и въздух бързо се разпада на нетоксични съставки, но остава смъртоносен в продължение на четиридесет до шейстдесет минути. Само три милиграма върху кожата убиват за тридесет секунди.

— А противоотровата? — попита Лора.

Дебелият Джак се усмихна и потупа запечатаните сини пластмасови торбички, прикрепени към дръжките на бутилките:

— По десет капсули в торбичка. Дозата за един човек е две капсули. Инструкциите са вътре, но ми казаха, че трябва да се вземат поне един час преди разпръскването на газа. Действието им продължава три до пет часа. Търговецът взе парите и сложи бутилките „Вексън“ в картонен кашон с надпис „СИРЕНЕ МОЦАРЕЛА — ДА СЕ ДЪРЖИ В ХЛАДИЛНИКА“. Докато слагаше капака, той се изсмя и поклати глава.

— Какво има? — попита Лора.

— Просто ми е любопитно — обясни Дебелият Джак. — Жена с вашата външност, явно образована, с малко дете…, ако някой като вас е забъркан в такава мръсотия, значи обществото наистина се пука по шевовете по-бързо, отколкото въобще съм се надявал. Може би ще доживея деня, когато върхушката ще се срути, ще възтържествува анархията и единствените закони ще са правилата, по които отделните хора ще се споразумяват само чрез ръкостискане.

Той се замисли, вдигна капака на кашона, взе няколко зелени листчета от едно чекмедже на бюрото и ги хвърли върху металните бутилки „Вексън“.

— Какво е това? — заинтересува се Лора.

— Вие сте добра клиентка — каза Дебелият Джак — и затова ви давам няколко безплатни купона за пица.

Къщата на Телма и Джейсън в Палм Спрингз наистина се оказа уединена. Представляваше необичайна, но приятна смесица от испански и югозападен архитектурен стил, с двор от един акър, заграден от зид, висок девет стъпки, боядисан в прасковен цвят, прекъснат само от входа и изхода на кръговата автомобилна алея. Дворът бе гъсто засаден с маслинови дръвчета, палми и фикуси, така че от три страни съседите не се виждаха и оставаше открита само предната част на къщата.

Пристигнаха в осем часа в събота вечерта след каране през пустинята от заведението на Дебелия Джак в Анахайм, но къщата и дворът се виждаха в най-малки подробности, защото се осветяваха от хитроумно външно осветление с фотоклетки, което имаше охранителна и естетическа стойност. Палмови и папратови сенки падаха в драматични форми по зида.

Телма им беше дала устройството за дистанционен контрол на гаража, затова лесно вкараха „Бюика“ вътре в една от трите гаражни клетки и влязоха в къщата през свързващата врата към мокрото помещение, след като използваха кода за прекъсване на алармената система, който бяха научили пак от Телма.

Къщата беше много по-малка от къщата на Гейнз в Бевърли Хилз, но размерите и също не бяха за подценяване — десет стаи и четири бани. Самобитният почерк на Стийв Чеиз, най-известният специалист по вътрешен дизайн в Палм Спрингз се усещаше във всяка стая: драматични пространства с драматично осветление, опростен колорит — топло прасковено и цвят на пушена сьомга, подсилени тук-таме с тюркоазено; велурени тапети, кедрови тавани, медни, силно патинирани маси и също гранитни маси, които интересно контрастираха с удобните тапицирани мебели с различни цветове на дамаската; елегантно и в същото време уютно.

В кухнята Лора намери килера почти празен, с изключение на една полица с консерви. Бяха прекалено уморени да излязат на пазар и предпочетоха да приготвят вечеря от онова, което имаха под ръка. Даже ако Лора беше проникнала в къщата без ключ и без да знае чия собственост е, пак щеше да се сети, че принадлежи на Телма и Джейсън щом погледнеше в килера, защото не можеше да си представи друга двойка милионери, запазили в сърцата си детското до такава степен, че да държат в килера консервирани равиоли и спагети. Крис изпадна във възторг. За десерт изядоха две кутии шоколадов сладолед, който намериха в иначе празната хладилна камера.

Лора и Крис легнаха на двойното легло в голямата спалня, а Стефан се настани отсреща в стаята за гости. Въпреки че Лора включи отново вътрешната алармена система, свързана с всички врати и прозорци и сложи зареден автомат „Узи“ на пода и зареден револвер на нощното шкафче, въпреки че Телма беше единственият човек на този свят, който знаеше къде се намират, Лора спа неспокойно. Често се будеше, сядаше в леглото, ослушваше се в мрака за прокрадващи се стъпки и шепнещи гласове.

Призори, когато разбра, че повече не може да заспи, тя се загледа в тъмния таван и се замисли за думите на Стефан преди няколко дни, когато обясняваше тънкостите на пътуването във времето и възможните промени в бъдещето: „Съдбата се бори да възстанови предопределения модел“. Стефан я спаси от наркомана в бакалницата през 1963 година, но съдбата я сблъска с друг педофил, Уили Шийнър през 1967 година. Беше и съдено да е сирак, затова когато намери новия си дом у Докуайлърови, съдбата устрои нов заговор да убие Нина Докуайлър със сърдечен удар и да върне Лора пак към сирашката участ. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Какво щеше да последва?

В предопределения модел Крис изобщо не се беше раждал. Затова щеше ли съдбата да му донесе ранна смърт, за да върне събитията колкото е възможно по-близо до първоначалното русло преди намесата на Стефан Кригер? Беше и писано да прекара живота си в инвалидна количка преди Стефан да задържи доктор Пол Маркуел с насочен пистолет и да не му позволи да изражда бебето Лора. Ето защо съдбата може би щеше да я изложи на огъня на гестаповските оръжия, за да я ранят в гръбнака и да я направят инвалид според първоначалния замисъл.

Колко дълго след промяната силите на съдбата се мъчеха да възстановят модела? Крис живееше на този свят над осем години. Достатъчно дълъг ли беше този срок, за да може съдбата да реши, че съществуването му е приемливо? Самата тя бе живяла без инвалидна количка трийсет и четири години. Дали съдбата все още се терзаеше от неестествения поврат в предопределената схема? Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Зората нежно освети ръбовете на пердетата, Лора се въртеше и мяташе, ядосваше се, но не знаеше към кого или какво да насочи гнева си. Какво представлява съдбата? Дали е някаква сила, която оформя и налага модели? Дали не е Бог? Имаше ли право да се гневи на Бога или да Го моли да пожали нейния син и да и спести живота на инвалид? Или пък съдбата е природен механизъм, сила, подобна на земното притегляне или магнетизма?

Нямаше логичен прицел за изливане на чувствата и Лора усети как гневът постепенно се превръща в страх. Изглеждаше, че в къщата на Гейнз в Палм Стрингз бяха в безопасност. След една спокойна нощ там можеха да са почти сигурни, че присъствието им никога нямаше да стане публично достояние, защото иначе убийците от миналото несъмнено щяха да се появят. И все пак Лора се страхуваше. Щеше да се случи нещо лошо. Нещо много лошо. Бедата приближаваше, но посоката оставаше неизвестна. Светкавица. Скоро.

Жалко, че старата пословица за светкавицата, която не пада два пъти на едно и също място, не беше вярна. Тъкмо обратното: падаше два път, три пъти, сто пъти, привлечена от самата нея като постоянен гръмоотвод.

7.

Доктор Ютнер вписа последното число в програмата за управление на вратата и се обърна към Ерих Клитман:

— Вие и вашите хора ще пътувате към Палм Спрингз, Калифорния през януари 1989 година.

— Палм Спрингз? — изненада се Клитман.

— Да. Разбира се, очаквахме да пътувате до Лос Анжелос или Ориндж Каунти, където вашите костюми на млади преуспяващи бизнесмени щяха да са по-подходящи, отколкото в един курорт, но пак можете да минете незабелязани. Най-малкото, там е зима и дори в пустинята тъмните костюми ще са подходящи за сезона — Ютнер подаде на Клитман лист с указания. — Тук ще намерите жената и момчето.

Лейтенантът сгъна листа, пъхна го във вътрешния джоб на сакото и попита:

— А Кригер?

— Изследователите не са намерили никакви сведения за него — каза Ютнер, — но той трябва да е заедно с жената и момчето. Ако не го видите, постарайте се да заловите живи жената момчето. Ако се наложи да ги изтезавате, за да изтръгнете признания за местонахождението на Кригер, не се колебайте. И ако нещата тръгнат съвсем зле и те не издадат Кригер, тогава ги убийте. Това може да го привлече на открито някъде от потока на времето.

— Ще го намерим, докторе.

Клитман, Хубач, фон Манщайн и Брахер бяха сложили коланите под костюмите марка „Ив Сен Лоран“. С дипломатическите куфарчета „Марк Крос“ в ръка те отидоха до вратата, прекрачиха в гигантския цилиндър и се запътиха на две трети, от разстоянието, откъдето за миг щяха да се пренесат от 1944 до 1989 година.

Лейтенантът изпитваше страх и въодушевление. Той беше железният юмрук на Хитлер, от когото Кригер не можеше да се изплъзне дори четиридесет и пет години напред в бъдещето.

8.

Първият ден, който прекараха изцяло в къщата в Палм Спрингз, петнадесети януари, неделя, те монтираха компютъра и Лора показа на Стефан как да го използва. Инструкциите и програмите на „Ай Би Ем“ за целите, които преследваха, бяха извънредно лесни за усвояване и до вечерта Стефан не беше станал голям специалист по компютрите, но вече се оправяше с начина на действие и мислене на машината. Така или иначе той нямаше да работи кой знае колко с компютъра — основно щеше да се занимава Лора, която беше свикнала със системата. Неговата задача щеше да бъде да обяснява изчисленията, които трябваше да се направят, за да може Лора да намери с помощта на компютъра решение на многобройните проблеми занапред.

Стефан смяташе да се върне в 1944 година с колана, който беше свалил от Кокошка. Самият колан не представляваше машина на времето. Машината, пренасящото средство беше вратата и тя не помръдваше от 1944 година. Коланите бяха настроени на вълната на временните вибрации на вратата и просто довеждаха обратно пътешественика при натискане на копчето за задействане на връзката.

— Как? — попита Лора, когато той обясняваше употребата на колана. — Как те връща обратно?

— Не зная. Знаеш ли точно как действа микрочипа в компютъра? Не. Но това не ти пречи да работиш с машината, както моето незнание не ми пречи да използувам вратата.

След връщането си в института през 1944 година Стефан възнамеряваше да овладее главната лаборатория и да предприеме две съдбоносни пътувания само няколко дни напред в бъдещето спрямо март 1944 година, за да уреди разрушаването на института. Двете пътувания трябваше да се изпипат до най-малката подробност, за да е сигурен, че ще пристигне съвсем точно на желаното място в желания момент. Такива сложни изчисления не можеха да се направят през 1944 година не само поради липсата на компютри, но и поради по-ограничените знания за ъгъла и скоростта на въртене на земята и за другите планетарни фактори, влияещи върху пътуванията, което обясняваше защо пътешествениците от института често се отклоняваха с минути от графика и с мили от местоназначението. С изчисленията на компютъра „Ай Би Ем“ обаче Стефан можеше така да програмира вратата, че да пристигне с точност до ярд и частица от секундата на желаното място.

Използваха всичките книги на Телма. Имаше не само научни и математически трудове, но и книги по история на Втората световна война, откъдето можеха да уточнят къде са се намирали някои водещи личности на определени дати.

Освен за сложните изчисления на пътуванията, време им трябваше и за да зарасне раната на Стефан. При завръщането си в 1944 година той щеше да влезе отново в леговището на вълка и въпреки нервно паралитичния газ и първокласното оръжие, трябваше да е бърз и подвижен, за да се отърве от смъртта.

— Две седмици — каза Стефан. — Мисля, че рамото и ръката ще са достатъчно подвижни дотогава и ще мога да пътувам след две седмици. Нямаше значение дали ще изчака две или десет седмици, защото с колана на Кокошка щеше да се върне в института само единадесет минути след отпътуването на Кокошка. Датата на тръгването от настоящето нямаше да се отрази на датата на връщането през 1944 година. Единствената им тревога беше, че Гестапо можеше междувременно да ги открие и да изпрати ударен отряд до 1989 година да ги премахне преди Стефан да се е върнал в собственото време за изпълнение на плана. Нямаха друга тревога, но и тази беше достатъчна.

С голяма предпазливост, почти в очакване на внезапна светкавица и гръмотевица, те си позволиха да се откъснат за малко и да отидат на пазар в неделя следобед. Лора все още беше обект на внимание от страна на журналистите, затова тя остана в колата, а в магазина влязоха Крис и Стефан. Не проблесна светкавица и те се върнаха в къщата с пълен багажник с покупки.

Лора разопакова торбите в кухнята и видя, че една трета от пакетите съдържаха единствено леки закуски: три вида сладолед ескимо, плюс шоколадов, смесен, млечно-бадемов и шоколадово-бадемов; огромни пакети шоколади, десертни блокчета и захаросани ядки; пържени картофи, солети, мексикански питки, солени пуканки, фъстъци; четири вида бисквити; една шоколадова торта, един черешов сладкиш, една кутия понички, четири пакета бонбони. Стефан и помагаше да разпределят покупките и Лора му каза:

— Сигурно нямаш равен в слабостта си към сладкото.

— Ето, това е едно от нещата, които ме удивляват и възхищават във вашето време — отговори той. — Представи си само — няма вече разлика в хранителната стойност на шоколадовия сладкиш и пържолата. В тези пържени картофи има точно толкова витамини и соли, колкото в зелената салата. Можеш да ядеш само десерти и да си здрав като човек, който се храни с разнообразна храна. Невероятно! Как е постигнат този напредък?

Лора се обърна точно навреме да види как Крис се измъква от кухнята:

— А-а, малък хитрец такъв.

С гузно изражение момчето каза:

— Нали господин Кригер има някои особени представи за нашата култура?

— Знам откъде идва точно тази — отговори тя. — Ама че шмекерия.

Крис въздъхна и се помъчи да изглежда тъжен:

— Да. Но си мисля…, ако ни преследват агенти на Гестапо, би трябвало да ядем колкото си искаме бонбони, най-малкото, защото всяко ядене може да ни е последно. Той я изгледа косо да разбере дали му вярва на версията за обречен.

Всъщност в думите на момчето имаше достатъчно истина, за да може да се намери обяснение, ако не извинение за хитрината му и на Лора не и даде сърце да го накаже.

Същия ден след вечеря Лора смени превръзката на раната на Стефан. Гръдният кош беше силно засегнат от изстрела, дупката от куршума се намираше приблизително в центъра на синината, а около мястото, където куршумът бе излязъл, раната беше по-малка. По конците и стария бинт имаше засъхнала течност. Лора внимателно проми раните, почисти колкото можа коричката без да разчопля раната, внимателно пипна отгоре и оттам се процеди бистра течност, но нямаше никакви признаци на загнояване като проява на сериозна инфекция. Разбира се, можеше да има вътрешен абсцес, който да пробива навътре, но едва ли беше вероятно, защото нямаше треска.

— Продължавай с пеницилина — каза Лора, — и мисля, че ще се оправиш. Доктор Бренкшоу свърши добра работа.

Лора и Стефан прекараха дълги часове пред компютъра в понеделник и вторник, Крис гледаше телевизия, търсеше нещо за четене в библиотеката, разлистваше сбирка стари карикатури в твърда подвързия.

— Мамо, какво значи „оргазъм“?

— Какво четеш? Я ми го дай!

Изобщо Крис се занимаваше без да досажда. От време на време идваше в кабинета и се застояваше по една-две минути да гледа как работят с компютъра. След десетина такива посещения той забеляза:

— В „Завръщане в бъдещето“ имаха само кола за пътешествия във времето и беше достатъчно да натиснат няколко копчетата таблото, за да излетят моментално. Защо нищо в истинския живот не е така лесно както е по филмите?

На деветнадесети януари, вторник, се скриха вътре, докато градинарят окоси тревата и подкастри няколко храста. Беше единственият жив човек, който се бе мяркал насам — нямаше нито търговци, нито дори членове на сектата „Свидетели на Йехова“ с тяхното списание „Уочтауър“.

— Тук сме в безопасност — каза Стефан. — Очевидно нашето присъствие не е станало известно. В противен случай Гестапо щеше да ни е посетило.

Въпреки това Лора държеше вътрешната алармена система включена почти постоянно. А нощем сънуваше, че съдбата успява да се наложи, Крис престава да съществува и тя се буди в инвалидна количка.

9.

Предполагаше се, че ще пристигнат в осем часа, за да разполагат с достатъчно време да стигнат до мястото, където изследователите бяха засекли жената и момчето, ако не и Кригер. Но когато лейтенант Клитман примигна и се намери на четиридесет и пет години след своята епоха, веднага разбра, че са закъснели с няколко часа. Слънцето се беше вдигнало високо над хоризонта. Температурата беше над двайсет градуса, твърде горещо за ранна зимна утрин в пустинята.

Небето се раздра от светкавица като бяла пукнатина в синя гледжосана купа. Появиха се още пукнатини, отгоре се посипаха искри, сякаш падаха изпод копитата на бик, изпуснат в небесния магазин за порцелан.

Гръмотевиците затихнаха и Клитман се обърна да види дали фон Манщайн, Хубач и Брахер са пристигнали благополучно. Бяха до него, с дипломатически куфарчета и тъмни очила, мушнати в малките джобчета на скъпите костюми.

Проблемът обаче беше, че на десетина крачки от сержанта и двамата ефрейтори две възрастни, белокоси жени в пастелни на цвят панталони и блузи стояха до бяла кола близо до задния вход на една църква, опулени от изненада към Клитман и неговите спътници. Жените държаха нещо като тенджери.

Клитман се огледа и видя, че е пристигнал с групата си на паркинга зад църквата. Имаше още две коли освен тази, която вероятно беше на жените, но други зяпачи не се виждаха. Паркингът бе ограден със зид, така че единственият път навън беше покрай жените и църквата.

Клитман реши, че дързостта е най-доброто поведение и тръгна право към жените, като че ли нямаше нищо необикновено в появата му от нищото, последван от другите. Жените хипнотизирани наблюдаваха приближаването им.

— Добро утро, госпожи. Както Кригер, Клитман беше учил английски с американски акцент с надеждата да бъде внедрен като агент, но не успя напълно да овладее произношението, въпреки всички усилия и упражнения. Часовникът му беше нагласен на местното време, но той знаеше, че вече не може да му вярва и попита:

— Много ви моля бихте ли били така любезни да ми кажете колко е часът?

Жените го зяпнаха.

— Колко е часът? — повтори той.

Жената в пастелно жълто извъртя китка, без да пуска тенджерата, погледна часовника си и отговори:

— Мм-м, единайсет без двайсет.

Бяха закъснели с два часа и четиридесет минути. Не можеха да губят време в търсене на кола, която да запалят с пряко свързване на проводниците, особено, когато имаше напълно подходяща, с ключове, точно пред тях. Клитман беше готов да убие и двете жени заради колата. Не можеше да остави труповете на паркинга — щеше да се вдигне шум като ги намереха и веднага полицията щеше да обяви издирването на колата — ужасно положение. Щеше да се наложи да натика труповете в багажника и да ги вземе със себе си. Жената в пастелно синьо попита:

— Защо дойдохте при нас, ангели ли сте?

Клитман се замисли дали тя не страда от старческо слабоумие. Ангели в раирани костюми? После се сети, че се намират до църква и са се появили като по чудо, затова би било логично една религиозна жена да предположи, че са ангели, независимо от облеклото. Може би нямаше да е необходимо да се губи време за убиването им в крайна сметка. Клитман отговори:

— Да, госпожо, ние сме ангели и Бог има нужда от вашата кола.

Жената в жълта се обади:

— Моята „Тойота“?

— Да, госпожо.

Вратата откъм шофьора беше отворена и Клитман сложи куфарчето си на предната седалка.

— Бог ни изпрати със спешна мисия, вие с очите си видяхте как минахме през перлените небесни двери и ни трябва превоз.

Фон Манщайн и Брахер бяха заобиколили „Тойота-та“ от другата страна, отворили вратите и се бяха качили.

Жената в синьо каза:

— Шърли, ти си била избрана да дадеш колата си.

— Бог ще ви я върне — увери ги Клитман, — след като свършим работата си тук.

Той си спомни за недостига на бензин в своята измъчена от войната епоха, а и не беше сигурен доколко се намира гориво през 1989 година, затова добави:

— Разбира се, няма значение колко бензин има сега в резервоара, той ще е пълен като върнем колата и никога вече няма да се изпразни. Нещо като хлябовете и рибите.

— Но вътре има картофена салата за църковен обяд — каза жената в жълто.

Феликс Хубач беше отворил задната врата откъм страната на шофьора и бе намерил картофената салата. Той я извади от колата и я сложи на асфалта в краката на жените.

Клитман се качи, затвори вратата, чу как Хубач тръшна своята врата, намери ключовете на таблото, запали двигателя и подкара от паркинга. Когато погледна в огледалото за обратно виждане точно преди да завие, възрастните жени още стояха там и гледаха след тях с тенджерите в ръце.

10.

Ден след ден уточняваха изчисленията и Стефан упражняваше лявото рамо и ръката, доколкото се осмеляваше — мъчеше се да предотврати вцепеняването и се надяваше след зарастването да се запази максимално подвижността на мускулите. На двадесет и първи януари, събота следобед, почти една седмица, откакто бяха пристигнали в Палм Спрингз, те довършиха изчисленията и получиха точните координати във времето и пространството, които щяха да потрябват на Стефан при пътуванията му след връщането в 1944 година.

— Сега ми трябва още мъничко време за зарастване на раната — каза той, изправи се пред компютъра и започна внимателно да прави кръгови движения в лявата ръка.

Лора попита:

— Минаха единайсет дена от раняването. Още ли те боли?

— Малко. По-дълбока, но по-притъпена болка. И не през цялото време. Но силата още не се е възвърнала. Мисля, че трябва да изчакаме още няколко дни. Ако се почувствам добре в сряда, на двайсет и пети, ще се върна тогава в института. Ако се оправя по-бързо, ще тръгна по-рано, но в никакъв случай не по-късно от сряда.

Същата вечер Лора се събуди от кошмар — пак беше сънувала, че е прикована към инвалидна количка и съдбата в образа на мъж без лице с черно наметало усилено изтрива Крис от действителността, сякаш момчето е само рисунка с цветни моливи върху стъкло. Беше потънала в пот и известно време поседя в леглото като се ослушваше за шумове в къщата, но единственият звук беше равномерното, леко дишане на сина и на леглото до нея.

По-късно, като не можа да заспи, тя лежеше будна и мислеше за Стефан Кригер. Интересен мъж, с изключително самообладание и понякога труден за отгатване.

От миналата сряда, когато и обясни, че е станал неин пазител, защото се е влюбил в нея и е искал да подобри предопределената и съдба, повече не спомена нищо за любов. Не повтори обяснението, не я гледаше многозначително, не играеше ролята на вехнещ ухажор. Беше изяснил позицията си и с готовност я изчакваше да помисли и да го опознае преди да реши какво ще е отношението и към него. Лора подозираше, че той може да чака години наред, ако е необходимо, без да се оплаква. Притежаваше търпение, породено от безкрайно враждебната среда — нещо, което тя можеше да разбере.

Беше тих, често замислен, от време на време изпадаше в силна меланхолия, която според Лора се дължеше на ужасите, преживяни в неговата някогашна Германия. Може би същността на тъгата му се коренеше в нещата, които самият той бе вършил и за които съжаляваше, които никога не можеше да си прости. Беше казал, че за него има запазено място в ада. Не бе споделил за миналото си нищо повече от онова, което разказа на Лора и Крис в стаята на мотела преди повече от десет дни. Но тя усещаше, че Стефан е готов да и разясни всички подробности — и тези, които го компрометираха, и тези, които го представяха в добра светлина. Нямаше да скрие нищо от нея, просто я изчакваше да реши какво да мисли за него и дали изобщо иска да научи нещо повече. Въпреки неговата тъга, дълбока до мозъка на костите и тъмна като кръв, имаше приятно чувство за хумор. Отнасяше се добре към Крис и успяваше да разсмива момчето, което Лора броеше като негово предимство. Усмихваше се топло и нежно.

Тя все още не го обичаше и не вярваше, че някога ще го заобича. Чудеше се как може да е толкова сигурна. Тя прекара няколко часа в тъмната спалня в размисъл, докато най-сетне започна да подозира, че не може да го обича, защото той не е Дани. Нейният Дани беше неповторим, с него тя преживя такава съвършена любов, каквато изобщо можеше да се случи на този свят. Сега в търсенето на взаимност Стефан Кригер щеше вечно да се състезава с един призрак.

Лора виждаше патетичното в цялата ситуация, печално разбираше, че това отношение я тласка към самота. Дълбоко в сърцето си копнееше да бъде обичана и да обича в замяна, но във връзката със Стефан виждаше само неговата несподелена страст и нейната несбъдната надежда. До нея Крис промърмори нещо в съня си, после въздъхна. „Обичам те, съкровище“, помисли тя, „толкова много те обичам“.

Нейният син, единственото дете, което имаше и което можеше да има, беше център на съществуването и сега и в близко бъдеще, най-важният подтик да продължава напред. Ако нещо се случеше на Крис, Лора знаеше, че вече няма да може да намери утеха в черния житейски хумор: светът, където трагедията и комедията се сливаха във всяко нещо, щеше да се превърне за нея само в сцена за трагичното, прекалено черно и подтискащо, за да го понесе.

11.

На три пресечки от църквата Ерих Клитман приближи бялата „Тойота“ до тротоара и паркира на странична улица до „Палм Каньон Драйв“ в централната търговска зона на Палм Спрингз. Десетки хора се разхождаха по улиците и зяпаха по витрините. Някои по-млади жени носеха шорти и леки блузки, които не само скандализираха, но и притесниха Клитман като небрежно излагаха на показ телата по непознат за неговата съвременност начин. Под желязното ръководство на Националсоциалистическата работническа партия на фюрера подобно безсрамно поведение би било недопустимо; триумфът на Хитлер щеше да доведе до един съвсем различен свят, където щеше да се наложи строг морал, където тези голокраки жени без сутиени щяха да се показват така открито само с риск да си навлекат затвор и превъзпитание, където нямаше да се търпят упадъчни елементи. Клитман гледаше как мускулите се свиват и отпускат под тесните шорти, гледаше как свободно се люлеят бюстовете под тъничките тениски и най-много се смущаваше от отчаяното си желание да легне с всяка една от тези жени, макар и да бяха представителки на непълноценни човешки групи, които Хитлер щеше да унищожи. Седнал до Клитман, ефрейтор Руди фон Манщайн бе разгънал картата на Палм Спрингз, която бяха донесли хората от екипа, засякъл жената и момчето. Той попита:

— Къде ще нанесем удара? От вътрешния джоб на сакото Клитман извади сгънатия лист, който доктор Ютнер му бе дал в лабораторията. Отвори го и прочете на глас:

— На щатско шосе 111, приблизително на шест мили северно от Палм Спрингз жената ще бъде арестувана от Калифорнийската пътна полиция в единадесет часа и двадесет минути на двадесет и пети януари, сряда сутринта. Тя ще кара черен „Бюик Ривиера“. Момчето ще е с нея и ще бъде предадено на полицията. Очевидно Кригер също ще е там, но не сме сигурни: той се изплъзва от полицейския офицер, но не знаем как. Фон Манщайн вече беше проследил по картата пътя, който ги извеждаше извън Палм Спрингз към щатско шосе 111.

— Имаме тридесет и една минути — каза Клитман и погледна часовника на таблото.

— Ще се справим лесно — увери го фон Манщайн, — най-много за петнадесет минути.

— Ако стигнем там рано — подхвана Клитман, — можем да убием Кригер преди да се измъкне от полицая. Във всеки случай трябва да сме там преди да задържат жената и момчето, защото ще стане много по трудно след като ги пратят в затвора. Той се извърна да погледне Брахер и Хубач на задната седалка: — Ясно?

Двамата кимнаха, после сержант Хубач се потупа по малкото джобче на сакото и попита:

— Господин лейтенант, какво да правим с тези тъмни очила?

— Как какво? — тросна се Клитман.

— Да си ги сложим ли? Това ще ни помогне ли да се слеем с местното гражданство? Наблюдавах хората по улицата — мнозина носят тъмни очила, но не са малко и без очила. Клитман погледна пешеходците като се мъчеше да не се разсейва с леко облечените жени и видя, че Хубач е прав. Нещо повече, той разбра, че нито един мъж по улицата не се носеше с „външността на силните“, която предпочитали младите преуспяващи бизнесмени. Може би в този час всички преуспяващи бизнесмени бяха по кабинетите си. Независимо от причините за липсата на тъмни костюми и черни мокасини „Бали“, Клитман усещаше, че даже в колата бият на очи сред останалите. Тъй като мнозина пешеходци носеха слънчеви очила, той реши, че ако си ги сложи, ще има поне нещо общо с местните жители. Лейтенантът сложи очилата „Рей Бан“. Фон Манщайн, Брахер и Хубач го последваха.

— Добре, тръгваме — каза Клитман.

Но още преди да вдигне ръчната спирачка и да включи на скорост, някой почука на прозорчето до него. Беше местен полицай.

12.

Лора усещаше, че по един или друг начин мъките им скоро щяха да свършат. Щяха или да успеят да разрушат института, или да загинат при този опит. Почти беше стигнала до състоянието, в което надделява желанието да се сложи край на страха, все едно по какъв начин.

На двадесет и пети януари, сряда сутринта, Стефан продължаваше да се измъчва от напрежение в мускулите, но без остра болка. Не чувстваше никакво изтръпване в ръката, което означаваше, че няма засегнат нерв. Беше се раздвижвал внимателно всеки ден, така успя да възвърне повече от половината от силата на лявата ръка и рамо, достатъчно, за да е сигурен в способността си да изпълни плана. Но Лора виждаше, че го е страх от предстоящото пътуване.

Стефан сложи колана на Кокошка, който Лора бе извадила от сейфа вечерта, когато Стефан пристигна ранен пред нейния праг. Страхът му личеше, но щом затегна колана, тревогата отстъпи пред стоманената решителност.

В кухнята тримата, включително и Крис, глътнаха в десет часа по две капсули, за да се предпазят от въздействието на нервно паралитичния газ „Вексън“. Изпиха профилактичното средство с по една чаша витаминизирана портокалова напитка.

Трите автомата „Узи“, единият от револверите, пистолетът „Колт Командър Марк IV“ със заглушител и найлонова раница с книги бяха натоварени в колата.

Двете бутилки от неръждаема стомана с „Вексън“ под налягане още стояха в багажника на „Бюика“. След като се запозна с инструкциите в сините пластмасови торбички, прикрепени към бутилките, Стефан реши, че едната е достатъчна да свърши работа. „Вексън“ беше специално разработен газ за употреба в закрити помещения, за ликвидиране на врага в казарми, укрития и подземни бункери, а не за борба с противникови войски на бойното поле. Веществото се разпръскваше прекалено бързо на открито и се разлагаше почти веднага на слънчева светлина, затова нямаше ефект в радиус повече от двеста ярда от мястото на разпръскване. Но отворена докрай, една-единствена бутилка можеше да порази сграда с площ пет хиляди квадратни стъпки само за няколко минути, което напълно отговаряше на намеренията му. В десет часа и тридесет и пет минути те се качиха в колата и тръгнаха от къщата на Гейнз към пустинята около шосе 111, северно от Палм Спрингз. Лора провери дали Крис е закопчал предпазния колан. Момчето каза:

— Виж, ако колата беше машина на времето, щяхме много удобно да караме назад към 1944 година.

Преди няколко дни бяха направили нощна разходка с колата из пустинята, за да намерят подходящо място за отпътуването на Стефан. Трябваше да знаят точното географско положение предварително заради изчисленията, които му бяха необходими за удобното завръщане при тях след като свърши работата си през 1944 година.

Стефан възнамеряваше да отвори бутилката „Вексън“ преди да натисне копчето на колана, така нервно-паралитичният газ щеше да се разпръсне при влизането му през вратата в института и да убие всеки, който се намира в лабораторията на другия край на Пътя на светкавицата през 1944 година. Това означаваше, че отровата ще се разпространи около мястото на тръгване, което налагаше то да е усамотено. Улицата пред къщата на Гейнз беше на по-малко от двеста ярда, попадаше в периметъра на активното действие на газа и не им се искаше да загинат невинни минувачи. Нещо повече, предполагаше се, че газът остава отровен само в продължение на четиридесет до шестдесет минути, но Лора се тревожеше да не би обезвреденият остатък, макар и не смъртоносен, да има неизвестни, трайни токсични последици. Не и се щеше да остави такова вещество в къщата на Телма и Джейсън. Денят беше ясен, лазурен, спокоен.

Бяха отминали само няколко пресечки и тъкмо навлизаха в път, засенчен от двете страни с грамадни финикови палми, когато на Лора и се стори, че вижда странен проблясък в късчето небе, уловено в огледалото за обратно виждане. Как би изглеждала една светкавица в ясно, безоблачно небе? Не толкова драматично, както в облачен, бурен ден, защото би трябвало да се състезава с яркото слънце. Всъщност може би изглеждаше точно като онова, което беше видяла — странен, кратък, ярък проблясък.

Лора натисна спирачките, но „Бюикът“ вече беше навлязъл в засенчената част от пътя и в огледалото не се виждаше небето, само хълмът отзад. Стори и се, че дочува и тътен като далечна гръмотевица, но не беше сигурна, защото климатичната инсталация бучеше. Бързо спря встрани до шосето и започна да бърника по копчетата за регулиране на вентилацията.

— Какво става? — попита Крис като я видя как паркира, блъсва вратата и излиза.

Стефан отвори задната врата и също се измъкна навън:

— Лора?

Тя гледаше към късчето небе, което прозираше през короните на дърветата, засенчила с длан очите.

— Чуваш ли, Стефане? — В топлия, пустинно сух ден бавно отзвучаваше далечен тътен.

— Може да е реактивен самолет — предположи Стефан.

— Не. Миналия път си мислех, че е самолет, но се оказаха те.

Небето проблесна още веднъж, за последен път. Не видя самата светкавица, назъбеното и проблясване във висините, а само отражение в горните слоеве на атмосферата, лека светлинна вълна, която пробяга по синия свод над тях.

— Те са тук — каза Лора.

— Да — съгласи се Стефан.

— Някъде по пътя ни към шосе 111 някой ще ни спре — може да е полицията, може да катастрофираме каквото и да е, случаят ще се регистрира и те ще се покажат. Стефане, трябва да завием обратно и да се приберем в къщата.

— Няма смисъл — каза той.

Крис беше излязъл от другата страна на колата:

— Той е прав, мамо. Няма значение какво ще направим. Пътешествениците във времето дойдоха, защото вече са надникнали в бъдещето и знаят къде ще ни намерят може би след половин час или след десет минути. Все едно е дали ще се върнем или ще продължим — вече са ни видели някъде, защо не дори в къщата. Разбираш ли, колкото и да променяме плановете си, пак ще се сблъскаме с тях. Съдба.

— По дяволите! — избухна Лора и ритна колата, но избликът не и помогна, даже не я облекчи. — Мразя всичко това. Как можеш да се надяваш, че ще победиш проклетите пътешественици във времето. То е като комар, където картите раздава Господ. Нямаше повече светкавици.

Лора продължи:

— Като се замисли човек, целият живот е комар и Бог винаги раздава картите, нали? Значи сега не сме по-зле от друг път. Качвай се в колата, Крис. Да вървим.

По пътя през западните квартали на курортния град нервите на Лора бяха опънати като струна. Оглеждаше се за бедата от всички страни, макар и да знаеше, че тя ще дойде там и тогава, където най-малко я очаква.

Без никакви инциденти стигнаха до северния край на „Палм Каньон Драйв“, после до щатско шосе 111. Пред тях се простираха дванайсет мили почти гола пустиня преди щатско шосе 111 да пресече междущатска магистрала 10.

13.

С надеждата да избегне непоправимото, лейтенант Клитман свали стъклото и се усмихна на полицая от Палм Спрингз, който бе почукал на прозореца да привлече вниманието му и сега стоеше наведен, с присвити очи.

— Какво има?

— Не видяхте ли червената линия като паркирахте?

— Червената линия? — повтори Клитман с усмивка, като се чудеше какво по дяволите има предвид полицаят.

— Е, господине — каза офицерът с подозрително игрив тон, — не ми казвайте, че не сте забелязали червената линия.

— Да, господине, разбира се, че я видях.

— Не съм допускал, че точно вие ще увъртате — каза полицаят, сякаш познаваше Клитман и се осланяше на неговата честност, което обърка лейтенанта. — И като видяхте червената линия, господине, защо паркирахте тук?

— А-а, сега разбирам — възкликна Клитман, — може да се паркира само на места без червена линия. Да, разбира се.

Полицаят примигна срещу лейтенанта, после изгледа фон Манщайн до него, след това Брахер и Хубач на задната седалка, усмихна се и кимна.

Не беше нужно Клитман да поглежда към своите хора, за да разбере, че са наострени. Във въздуха тегнеше напрежение. Полицаят се обърна към Клитман, усмихна се закачливо и каза:

— Нали не греша — вие четиримата сте проповедници?

— Проповедници? — въпросът смути Клитман.

— Обичам да правя умозаключения — обясни полицаят, все още усмихнат. — Не съм Шерлок Холмс. Но по колата има лепенки с надписи „Аз обичам Исус“ и „Христос възкръсна“. А в града има баптистка среща и всички вие сте облечени в тъмни костюми.

Ето защо беше казал, че Клитман не е човек, който ще увърта — беше ги взел за баптиски свещеници.

— Точно така — веднага потвърди Клитман. — Идваме за баптистката среща. Съжалявам за неправилното паркиране. При нас няма червени линии. Сега ако…

— Че откъде сте? — попита полицаят не от подозрителност, а от желание да е приветлив.

Клитман знаеше немалко за Съединените щати, но недостатъчно за подобен разговор, на който не можеше изобщо да контролира насоката. Смяташе, че баптистите са от южната част на страната. Не беше сигурен има ли техни привърженици на север, на запад или на изток, затова се напрегна да измисли някой южен щат.

— От Джорджия съм — каза той още преди да осъзнае колко неправдоподобно е такова твърдение, изречено с немски акцент.

Усмивката на лицето на полицая замръзна. Погледът му се плъзна от Клитман към фон Манщайн и той попита:

— А вие откъде сте, господине?

Фон Манщайн последва примера на своя началник и заяви с още по-силен акцент:

— Джорджия.

Без да изчакат въпроса, от задната седалка Хубач и Брахер се обадиха в един глас:

— Джорджия, ние сме от Джорджия — сякаш думата беше вълшебна и щеше да омагьоса полицая.

Усмивката съвсем изчезна от лицето на полицая. Той намръщено се обърна към Ерих Клитман:

— Моля ви да излезете за малко от колата.

— Разбира се — отговори Клитман, отвори вратата и забеляза, че полицаят отстъпва на няколко крачки и протяга ръка към кобура на револвера. — Но ние закъсняваме за молитвата…

На задната седалка Хубач щракна дипломатическото куфарче и измъкна автомата с мълниеносна скорост като телохранител от охраната на президента. Той не свали стъклото, притисна дулото до прозореца и откри огън срещу полицая преди да е успял да извади револвера. Стъклото се пръсна от куршумите. Улучен от най-малко двайсет изстрела почти в упор, полицаят падна назад върху уличното платно. Изскърцаха спирачки, една кола рязко спря да не прегази тялото, отсреща на улицата задрънчаха счупени от огъня витрини на магазин за мъжко облекло.

С хладнокръвие и бърза реакция, заради които Клитман се гордееше, че е в „Шуцщафел“, Мартин Брахер изскочи от „Тойота“ и стреля с автомата напосоки, за да увеличи хаоса и да улесни бягството им. Пръскаха се витрините на скъпите магазини не само по улицата, където бяха паркирали, но и около източната страна на кръстовището с „Палм Каньон Драйв“. Хора пищяха, падаха по тротоарите, криеха се във входовете. Клитман забеляза, че куршумите улучиха и няколко минаващи коли по „Палм Каньон“. Дали шофьорите им бяха засегнати или просто изпадаха в паника не стана ясно, но колите се залюшкаха през платното. Един кафяв „Мерцедес“ се вряза в камион за зареждане на магазините, лъскава червена спортна кола връхлетя тротоара, пресече го, отнесе дънера на една палма и влетя в магазин за подаръци.

Клитман седна на волана и вдигна ръчната спирачка. Чу как Брахер и Хубач скачат в колата, включи бялата „Тойота“ на скорост и се стрелна към „Палм Каньон“, остро зави наляво и тръгна на север. Веднага откри, че е на еднопосочна улица и е сгрешил посоката. Проклинаше и въртеше кормилото, за да се промъкне между насрещните коли. „Тойотата“ се тръскаше на лошите си амортисьори, жабката се отвори и съдържанието и се изсипа в скута на фон Манщайн. На следващото кръстовище Клитман зави надясно. Една пресечка по-надолу налетя на червен светофар, едва избегна минувачите на пешеходната пътека и с ляв завой излезе на друга улица, по която движението в северна посока беше разрешено.

— Имаме само двайсет и една минути — отбеляза фон Манщайн и посочи часовника на таблото.

— Казвай накъде да карам — каза Клитман. — Загубихме се.

— Не сте — отговори фон Манщайн и тръсна изсипаните от жабката предмети — резервни ключове, книжни салфетки, чифт бели ръкавици, пакетчета кетчуп и горчица, различни документи, — от картата, която държеше разтворена на коленете си. — Не сте се загубили. — Тази улица ще ни изведе на „Палм Каньон“ на мястото, където движението става двупосочно. Оттам тръгваме право на север към щатско шосе 111.

14.

На около шест мили северно от Палм Спрингз, където голата земя изглеждаше особено пуста, Лора мина в крайното платно. Бавно продължи още няколкостотин ярда, докато намери място, на което насипът беше почти на височината на околната пустиня и достатъчно наклонен, за да излезе с колата на плоската равнина. Освен оскъдна трева, щръкнала на сухи снопчета и няколко криви мескитови храсти, единствената растителност беше белия трън — на места зелен и вкоренен, на места свободно търкалящ се по земята. Израсналите стръкчета леко драскаха по „Бюика“, а откъснатите се носеха из въздуха от движението на колата.

Твърдата земя имаше шистова основа с варовиков пясък, който вихърът бе довял. Както преди няколко дни, когато откриха мястото, Лора заобиколи пясъка и потърси гола сиворозова шиста. Спря чак на около триста ярда от шосето, за да излезе извън радиуса на действие на отровния газ на открито. Паркира близо до едно дере — естествена вдлъбнатина с ширина двайсет и дълбочина трийсет стъпки, изровена от бурните потоци по време на стотиците краткотрайни дъждовни сезони в пустинята: миналия път идваха през нощта, караха на фарове, макар и предпазливо и имаха късмет, че не попаднаха в огромното пресъхнало корито.

Светкавицата не бе последвана от никакви признаци за присъствието на въоръжени хора, но в ситуацията се налагаше усещането за спешност: Лора, Крис и Стефан се движеха, сякаш чуваха тиктакането на часовников механизъм, който вещае взрив. Лора извади една от трийсетфунтовите бутилки „Вексън“ от багажника на „Бюика“; Стефан нахлузи през раменете ремъците на малката зелена найлонова раница с книгите, затегна каишките през гърдите и щракна закопчалките. Крис занесе единия автомат на двайсетина стъпки от колата в центъра на кръг от съвсем оголена шиста без стръкче тревица, който изглеждаше подходяща стартова площадка за десанта на Стефан от 1989 година. Лора отиде при момчето, Стефан ги последва с неговия „Колт Командър“ със заглушител в дясната ръка.

На север от Палм Спрингз на щатско шосе 111 Клитман с всички сили форсираше „Тойотата“, което никак не беше трудно. От таблото се виждаше, че колата е на четиридесет хиляди мили и несъмнено възрастната собственичка никога не бе вдигала скоростта над петдесет мили, затова сега моторът лесно се подчиняваше на желанията на Клитман. Когато се опита да увеличи над шейсет, „Тойотата“ започна да вибрира и да се дави. Той се принуди малко да отпусне.

Но само на две мили северно от очертанията на град Палм Спрингз застигнаха патрулна кола на Калифорнийската пътна полиция. Клитман се досети, че вероятно са попаднали на офицера, който щеше да срещне Лора Шейн и сина и и да ги арестува. Полицаят караше с малко по-малко от петдесет и пет мили в зоната, където максималната разрешена скорост беше петдесет и пет.

— Убий го! — каза Клитман през рамо на ефрейтор Мартин Брахер на задната седалка вдясно.

Клитман погледна в огледалото за обратно виждане и не забеляза отзад никакви коли. Имаше насрещно движение, но то беше в платното на юг. Той мина в северното платно за изпреварване и започна да задминава патрулната кола с шейсет мили в час. Отзад Брахер свали стъклото. Другото задно стъкло вече го нямаше, защото Хубач го беше пръснал с изстрелите, които убиха полицая в Палм Спрингз. Вятърът шумно нахлу през задните прозорци на „Тойотата“, стигна до предната седалка и духна картата, останала на коленете на фон Манщайн.

Полицаят учудено ги изгледа, защото малцина шофьори вероятно се осмеляваха да изпреварват патрулна кола, която кара близо до максимално разрешената скорост. Клитман увеличи над шейсет, двигателят на „Тойотата“ завибрира и са закашля, но дръпна трудно напред. Полицаят забеляза тази проява на умишлено закононарушение от страна на Клитман. Той леко натисна клаксона и веднага го отпусна, което явно означаваше, че Клитман трябва да намали и да отбие встрани от шосето.

Вместо това лейтенантът натисна протестиращата „Тойота“ да засили до шейсет и четири мили в час, от което колата едва не се разпадна, но успя леко да изпревари стреснатия офицер от пътната полиция и да изравни задното стъкло с предната седалка на патрулната кола. Ефрейтор Брахер откри огън със своя „Узи“.

Прозорците на полицейската кола се пръснаха и офицерът загина на място. Не можеше да не е мъртъв, не беше успял да забележи приближаващото се нападение и сигурно бе улучен с няколко куршума в главата и горната част на тялото. Патрулната кола залитна към „Тойотата“ и я одраска преди Клитман да я дръпне, после се завъртя настрани от шосето. Клитман удари спирачки и изостана от неуправляемата полицейска кола.

Шосето с четири ленти се издигаше на около десет стъпки над пустинната равнина и точно там патрулната кола се плъзна през неоградения банкет. Полетя във въздуха за няколко секунди, тръшна се в земята така силно, че несъмнено гумите се спукаха от удара. Две врати, едната откъм шофьора се отвориха.

Клитман мина в дясната лента и бавно подкара край останките на колата. Фон Манщайн се обади:

— Виждам го оттук, свлякъл се е върху волана. Повече няма да ни пречи.

Шофьорите в насрещното платно бяха забелязали смайващия полет на патрулната кола. Те отбиха в своята половина на щатско шосе 111. В огледалото за обратно виждане Клитман проследи как хората излизат от колите и като добри самаряни се притичват на помощ на полицая от Калифорнийската пътна полиция през шосето. Ако някой беше съобразил защо патрулната кола катастрофира, той явно бе предпочел да не преследва Клитман и да го изправи пред съда. Това беше разумно. Той пак засили, погледна таблото и каза:

— На три мили оттук онова ченге щеше да арестува жената и момчето. Гледайте за черен „Бюик“. След три мили.

Изправена под яркото пустинно слънце на оголената шиста близо до „Бюика“, Лора наблюдаваше как Стефан прехвърля ремъка на автомата през дясното рамо. Автоматът висеше свободно и не пречеше на раницата с книгите.

— Чудя се дали да го взема — каза той. — Ако нервнопаралитичният газ действа така, както се предполага, може би няма да ми трябва даже пистолет, да не говорим за автомата.

— Вземи го — каза мрачно Лора.

Той кимна:

— Права си. Кой знае.

— Жалко, че няма няколко гранати — обади се Крис. — Гранатите щяха да свършат работа.

— Да се надяваме, че там нещата няма да тръгнат чак толкова зле — отговори Стефан.

Той освободи предпазителя на пистолета и го стисна готов за стрелба в дясната ръка. Хвана бутилката „Вексън“ за тежката дръжка, подобна на дръжката на пожарогасител, повдигна я с лявата ръка и изпробва как ще реагира раненото рамо на тежестта.

— Боли малко — каза той. — Дърпа ме в ръката. Но не е лошо и ще мога да се справя. Бяха прерязали жицата на спусъка, за да се задейства ръчното разпръскване. Стефан мушна пръст в халката за освобождаване на газа.

След приключване на работата през 1944 година, щеше да предприеме едно последно пътуване пак до тяхното време, 1989 година и според плана трябваше да пристигне само няколко минути след тръгването. Сега той каза:

— Ще се видим съвсем скоро. Няма да усетите, че съм отсъствал. Внезапно Лора се уплаши, че Стефан никога вече няма да се върне.

Докосна лицето му и го целуна по бузата:

— Успех, Стефане. Това не беше целувка на влюбена или даже обещание за страст: само нежна приятелска целувка, жест на жена, която отдава вечна благодарност, но не и сърцето си. По очите му пролича, че е разбрал всичко. Дълбоко в себе си, въпреки изблиците на хумор, Стефан беше меланхоличен и на Лора и се искаше да е в състояние да го направи щастлив. За нейно съжаление дори не можеше да се преструва, че изпитва нещо повече и в същото време съзнаваше колко прозрачна за него ще е всяка преструвка.

— Искам да се върнеш — каза Лора. — Наистина. Много.

— Това е достатъчно — отвърна Стефан и се обърна към Крис. — Грижи се за майка си, докато ме няма.

— Ще се опитам — обеща Крис, — но тя се справя доста добре и сама.

Лора придърпа момчето към себе си. Стефан повдигна трийсетфунтовата бутилка „Вексън“ и натисна разпръсквателя.

Газът излиташе под високо налягане със съскане, подобно на цяла дузина змии. Лора за миг изпадна в паника, защото реши, че глътнатите капсули няма да ги предпазят от нервнопаралитичния газ, те ще се строполят на земята, сгърчени от мускулни спазми и конвулсии и ще умрат след трийсет секунди. „Вексън“ нямаше цвят, но за миризмата и вкуса не можеше да се каже същото: дори на открито, където бързо се разсейваше, тя долавяше сладка миризма на кайсии и тръпчив, тежък, сладникав вкус на лимонов сок и прокиснало мляко. Но освен миризмата и вкуса не усети никакъв отрицателен ефект.

Стефан държеше пистолета вдигнат пред гърдите си, с един пръст бръкна под ризата и натисна копчето на колана три пъти.

Фон Манщайн пръв забеляза черната кола на площадката с бял пясък и бледа скала на няколкостотин ярда източно от шосето. Посочи я на останалите.

Разбира се, от такова разстояние Клитман не можеше да разпознае марката, но беше сигурен, че са попаднали на колата, която търсеха. Трима души стояха един до друг близо до колата, в далечината представляваха смътни фигури, трептящи като мираж под слънцето на пустинята, но Клитман различи двама възрастни и едно дете.

Изведнъж единият от възрастните се стопи. Това не беше игра на въздуха и светлината в пустинята, фигурата не затрептя отново след секунди. Тя изчезна и Клитман разбра, че е видял Стефан Кригер.

— Той се върна! — изуми се Брахер.

— Защо да се връща — усъмни се фон Манщайн, — когато всички в института са готови да го разкъсат?

— Още по-лошо — обади се Хубач зад лейтенанта. — Той дойде в 1989 година няколко дни преди нас. Значи избраният от него колан ще трябва да го е върнал в същото време, в същия ден, когато Кокошка стреля по него, само единадесет минути след като Кокошка стреля. А ние знаем, че той изобщо не се върна тогава. Какво по дяволите става тук?

Клитман също се разтревожи, но нямаше време да размишлява. Неговата задача беше да ликвидира жената и нейния син, ако не и самия Кригер. Той извика: „Готови!“ и намали скоростта на „Тойотата“, за да погледне надолу покрай насипа.

Хубач и Брахер още в Палм Спрингз бяха извадили автоматите от дипломатическите куфарчета. Сега се въоръжи и фон Манщайн.

Едно хълмче се изравняваше по височината със шосето. Клитман рязко отклони „Тойотата“ от платното надолу по наклона през пустинната повърхност право към жената и момчето.

Когато Стефан задейства колана, въздухът натежа и Лора усети, че я притиска някаква огромна, невидима тежест. Изкриви лице от неприятната миризма на горещи електрически проводници и изгоряла изолация, над която се разнесоха дъх на озон, а отдолу остана кайсиевият мирис на газа „Вексън“. Атмосферното налягане растеше, миризмите все по-силно се смесваха и Стефан напусна нейния свят с внезапен остър звук като излитане на тапа. За миг и се стори, че остава без въздух, после краткият вакуум се запълни от вихрена гореща вълна с лек пясъчен мирис на пустиня. Силно притиснат до Лора, Крис възкликна:

— Ау-у! Какво нещо! Мамо, нали беше страхотно? Тя не отговори, защото забеляза бяла кола, която излезе от щатско шосе 111 и подкара през пустинята. Колата се насочи към тях и заподскача с увеличаването на скоростта. — Крис, бягай пред „Бюика“. Не си показвай главата!

Момчето видя приближаващата кола и се подчини без никакви въпроси.

Лора изтича до отворената врата на „Бюика“ и грабна един автомат от седалката. Отстъпи назад, застана до отворения багажник и се обърна с лице към идващата кола. Беше на не по-малко от двеста ярда и бързо скъсяваше разстоянието. Слънчевите лъчи играеха и се отразяваха по хромираните части и святкаха върху предното стъкло.

Лора се замисли дали пътниците не са невинни хора, а не германски агенти от 1944 година. Вероятността обаче беше така нищожна, че не можеше да я възпре. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Не. По дяволите, не!

Когато бялата кола наближи на по-малко от сто ярда, Лора изстреля два откоса и видя, че автоматът е пробил най-малко две дупки в предното стъкло. То веднага се напука. Колата (сега вече се виждаше, че е „Тойота“) се завъртя на триста и шейсет градуса, после на още деветдесет сред облаци прах и откъснати, все още зелени тръни. Спря на петдесетина ярда, предницата сочеше на север, шофьорът остана от далечната страна.

Точно оттам се отвориха вратите. Лора разбра, че пътниците се измъкваха от колата приведени, макар и да не ги виждаше. Пак стреля не защото се надяваше да ги улучи през „Тойотата“, а с намерението да пробие резервоара — тогава можеше за късмет някой от минаващите през метала куршуми да предизвика искра, да подпали бензина и да обгърне във внезапни пламъци хората, които се притискаха към далечния край на колата. Но Лора изпразни целия удължен пълнител на автомата без да причини пожар, въпреки че почти сигурно бе направила резервоара на решето.

Лора захвърли автомата, отвори задната врата на „Бюика“ и грабна другия зареден „Узи“. Взе също револвера от предната седалка, без да изпуска от поглед бялата „Тойота“ за повече от една-две секунди. Съжали, че Стефан не бе оставил третия автомат.

От другата кола, на петдесетина ярда един от въоръжените мъже откри огън с автоматично оръжие и вече нямаше никакво съмнение кои са те. Лора клекна до „Бюика“, куршумите глухо удряха по отворения капак на багажника, пръснаха задното стъкло, разкъсаха задните калници, рикошираха в бронята, отскачаха от скалата наоколо с остро пращене и вдигаха облачета разпрашен бял пясък.

Лора чу как няколко куршума разсичат въздуха покрай главата и — смъртоносен, свирещ, шепнещ вой. Тя заотстъпва към предната част на „Бюика“, без да се отдалечава от него, мъчеше се да не се превърне в лесна мишена. След миг беше до Крис, притиснат към решетката на „Бюика“. Човекът от „Тойотата“ спря стрелбата.

— Мамо! — извика Крис ужасен.

— Всичко е наред — каза Лора като се стараеше с всички сили да повярва на думите си. — Стефан ще се върне най-много след пет минути, миличък. Той има още един автомат и това ще наклони везните. Ще се оправим. Просто трябва да ги задържим няколко минути. Само няколко минути.

Коланът на Кокошка върна Стефан в института за миг. Той влезе през вратата с отворената бутилка „Вексън“. Натискаше дръжката и спусъка толкова силно, че го заболя ръката и болката запълзя нагоре към раненото рамо.

От мрака на входа се виждаше малка част от лабораторията. Забеляза двама души в тъмни костюми, които надничаха в далечния край на вратата. Много приличаха на гестаповски агенти — всички тези типове бяха като излезли от един калъп дегенерати и фанатици. Стефан с облекчение установи, че те не го виждат така ясно, както той ги виждаше. Поне за момента щяха да го вземат за Кокошка.

Стефан тръгна напред със съскащата бутилка „Вексън“ в протегнатата лява ръка и пистолета в дясната. Нервно паралитичният газ порази хората в лабораторията още преди да разберат, че има нещо нередно. Те паднаха на пода пред повдигнатия праг на вратата. Докато Стефан прекрачи в лабораторията, те вече се гърчеха в агония. Бяха повърнали конвулсивно. От ноздрите им течеше кръв. Първият лежеше на една страна, риташе и стискаше с ръце гърлото си; другият беше свит като неродено бебе в утробата и с изкривени пръсти страшно си дереше очите. Близо до пулта за управление бяха паднали още трима познати на Стефан в лабораторни престилки — Хьопнер, Айке и Шмаузер. Деряха се като полудели или побеснели. Петимата умиращи се мъчеха да крещят, но гърлата им бяха отекли мигновено — от устата им излизаха съвсем слаби, жални, смразяващи звуци като скимтене на измъчени животинчета. Стефан застана между тях, физически не беше засегнат, но изпитваше отвращение и ужас. След трийсет-четиридесет секунди те бяха мъртви.

Използването на „Вексън“ срещу тези хора беше жестоко възмездие, защото не друг, а покровителствани от нацистите учени синтезираха първия нервнопаралитичен газ през 1936 година, органофосфорен естер, наречен „табун“. Практически всички следващи нервнопаралитични газове, които убиваха чрез намеса в предаването на нервни електроимпулси, бяха свързани със същото химично съединение. Включително газът „Вексън“. Тези хора от 1944 година бяха убити с оръжие от бъдещето, но това вещество произхождаше от тяхното изкривено общество, ориентирано към смъртта.

И все пак Стефан не изпита никакво удовлетворение от смъртта на петимата. Беше виждал толкова убийства в живота си, че го отблъскваше даже изтребването на виновниците в името на невинните, даже убиването в служба на справедливостта.

Сложи пистолета на един лабораторен плот, свали автомата от рамото и също го остави настрана.

От джоба на джинсите извади жица с дължина около една педя, за да закрепи отворената бутилка. Излезе в коридора и я сложи по средата. След няколко минути газът щеше да се разпространи из цялата сграда през стълбищата, асансьорните шахти и отдушниците.

С изненада забеляза, че само дежурните лампи осветяваха коридора и другите лаборатории на етажа изглеждаха празни. Стефан остави газа да изтича, върна се до пулта за програмиране в главната лаборатория и погледна датата и часа на завръщането с колана на Хайнрих Кокошка. Беше девет часа и единадесет минути вечерта на шестнадесети март.

Това беше невероятен късмет. Стефан очакваше да се върне в института по такова време, когато повечето служители ще са в института — някои почваха работа още в шест часа сутринта, други оставаха чак в осем вечерта. В такъв случай поне стотина тела щяха да се търкалят из четириетажната сграда. При откриването им щеше да се разбере, че само Стефан Кригер с помощта на колана на Кокошка е проникнал от бъдещето през вратата на института и всичко наоколо е негово дело. Щяха да се досетят, че не е дошъл просто да избие заварените в института сътрудници, че се е подготвил за нещо друго и щяха да започнат основно проучване, за да разкрият замисъла и да противодействат на нанесените загуби. Но сега…, ако сградата беше наистина почти безлюдна, той можеше да се справи с малкото трупове по такъв начин, че да прикрие присъствието си и да насочи всички подозрения към мъртвите.

След пет минути бутилката „Вексън“ се изпразни. Газът беше плъзнал навсякъде из сградата, с изключение на помещенията на охраната до предния и задния вход, защото те имаха отделна вентилационна система. Стефан мина от етаж на етаж, от стая в стая, търсеше още жертви. Единствените, които откри, лежаха в мазето — това бяха животните, първите пътешественици във времето. Жалната гледка на техните трупове го натъжи поне толкова, колкото видът на петимата обгазени, ако не и повече.

Стефан се върна в главната лаборатория, взе пет от специалните колани от един бял шкаф и ги закопча на труповете върху дрехите. Бързо програмира наново вратата, за да изпрати телата приблизително на шест милиарда години напред в бъдещето. Някъде беше чел, че след шест милиарда години слънцето ще се превърне в нова звезда или ще е загинало, а му се искаше да отпрати петте тела там, където нямаше да има жива душа да ги забележи или да използва коланите за връщане през вратата.

Справянето с мъртвите в тихата, пуста сграда беше много зловещо преживяване. Неведнъж Стефан замръзваше на място, убеден, че е чул прокрадващи се стъпки. Няколко пъти дори спираше заниманията си и тръгваше да открие източника на въображаемия звук, но не намери нищо. Веднъж погледна единия от труповете зад себе си, почти сигурен, че безжизненото тяло е почнало да се надига и лекото драскане, което сякаш бе дочул, идваше от студената му ръка, протегната да се вкопчи в машината, за да се опре и да се изправи. Чак тогава Стефан разбра колко е увреден от гледането на толкова много смърт в продължение на години наред.

Довлече вонящите трупове при вратата един по един, натика ги до точката на пренасяне и ги избута през силовото поле. Те тупваха през невидимия вход във времето и изчезваха. Някъде в невъобразимо далечното бъдеще щяха да се появят отново или на отдавна студена и мъртва земя, лишена даже от растителност и насекоми, или в празното безвъздушно пространство на мястото на погълнатата от избухналото слънце планета.

Стефан много внимаваше да не престъпи чертата на пренасянето. Ако се прехвърлеше неочаквано във вакуума на открития космос след шест милиарда години, щеше да загине още преди да успее да натисне копчето на колана и да се върне в лабораторията.

Работата по махането на труповете и разчистването на всички следи от мръсотията около убийството го умори. За щастие от нервнопаралитичния газ нямаше никакви видими остатъци. Не се наложи да изтрива всички повърхности в института. Простреляното рамо пулсираше болезнено, както в първите дни след раняването.

Но поне хитро бе заличил следите. На сутринта щеше да изглежда като че ли Кокошка, Хьопнер, Айке, Шмаузер и двамата гестаповци са повярвали в обречеността на Третия Райх и са избягали в бъдещето, за да намерят мир и изобилие.

Спомни си за животните в мазето. Ако ги оставеше в клетките, щяха да направят изследвания, за да проучат причините за смъртта и вероятно резултатите щяха да хвърлят сянка на съмнение върху теорията, че Кокошка и останалите са избягали през вратата. И отново подозренията щяха да паднат първо върху Стефан Кригер. По-добре беше животните да изчезнат. Това щеше да е загадка, но нямаше да насочва пряко към института, както състоянието на труповете.

Парещата, пулсираща болка в рамото ставаше все по-остра, докато вземаше чисти лабораторни престилки за погребални савани и връзваше с връв на вързопи по няколко животни. Изпрати ги на шест милиарда години напред в бъдещето без колани. Донесе от коридора празната бутилка от газа и също я отправи в другия край на времето.

Най-сетне беше готов за двете решаващи пътувания, за които се надяваше, че ще доведат до пълната разруха на института и сигурното поражение на нацистка Германия. Пак отиде до пулта за управление на вратата и извади от задния джоб на джинсите сгънато листче, което съдържаше резултатите от многодневните изчисления, направени от него и Лора на персоналния компютър „Ай Би Ем“ в къщата в Палм Спрингз.

Ако би могъл да се върне от 1989 година с достатъчно взривни материали, за да превърне института в димящи развалини, той щеше да свърши работата сам, веднага, на място. Но освен тежката бутилка „Вексън“, раницата с шестте книги, пистолета и автомата, нямаше да може да носи повече от четиридесет-петдесет фунта пластични експлозиви, а такова количество не беше достатъчно. Поставеният от него взрив на тавана и в мазето беше махнат от Кокошка преди няколко дни според местното време. Би могъл да се върне от 1989 година с няколко туби бензин и да се опита да изгори сградата до основи, но много научни документи бяха заключени в огнеупорни шкафове, до които даже той нямаше достъп и само една опустошителна експлозия можеше да ги разбие и да предаде съдържанието им на огъня. Вече не можеше да унищожи института сам. Но знаеше кой е в състояние да му помогне.

Като гледаше получените с помощта на компютъра числа, Стефан препрограмира вратата, за да го отведе на три дена и половина в бъдещето спрямо вечерта на шестнадесети март. Географски щеше да пристигне на британска земя, в сърцето на обширни подземни убежища под правителствената сграда на парка Сейнт Джеймз до Сториз Гейт, където бяха построени противовъздушни канцеларии и жилища за министър-председателя и други официални лица по време на „светкавичната война“ и където все още се намираше Военния кабинет. По-конкретно, Стефан се надяваше да пристигне в една определена заседателна зала в седем часа и тридесет минути сутринта. За пътуване с такава точност единствено знанията и компютрите от 1989 година можеха да позволят сложните изчисления за определяне на необходимите координати в пространството и времето.

Без никакво оръжие, само с раницата с книгите, Стефан влезе през вратата, мина точката на пренасяне и се материализира в ъгъла на заседателна зала с нисък таван, в центъра, на която стоеше голяма маса, заобиколена от дванадесет стола. Десет от столовете бяха празни. Имаше само двама души. Единият беше секретар в британска военна униформа, с писалка в едната ръка и бележник в другата. Вторият човек, който диктуваше спешно послание, беше Уинстън Чърчил.

16.

Приведен зад „Тойотата“, Клитман си помисли, че ако бяха маскирани като циркови клоуни, едва ли щяха да са по-неподходящо облечени за сегашната задача. Пустинята наоколо беше главно в бяло и бежово, бледорозово и прасковено, с оскъдна растителност и съвсем малки скални образувания с достатъчно големи размери да послужат за укритие. В черните костюми, тръгнали да заобикалят в гръб жената, щяха да се открояват като хлебарки върху сватбена торта.

Хубач, който стоеше близо до предната част на „Тойотата“ и стреляше с автомата на къси откоси срещу „Бюика“, отпусна оръжието. — Мина към предницата на колата заедно с момчето, не се вижда.

— Местните власти скоро ще се появят — каза Брахер и погледна на запад към щатско шосе 111, после на югоизток в посока на патрулната кола, която бяха блъснали от шосето преди четири мили.

— Сваляйте саката — каза Клитман и се съблече. — Белите ризи по-добре се сливат с пейзажа. Брахер, ти оставаш и пазиш оная мръсница да не се измъкне оттук. Фон Манщайн и Хубач, вие ще опитате да заобиколите отдясно. Дръжте се на разстояние и не излизайте от едно прикритие, докато не си набележите следващото. Аз ще мина на север и после на изток, от лявата страна.

— Да я убием ли, без да разпитваме за Кригер? — попита Брахер.

— Да — отсече Клитман. — Прекалено тежко въоръжена е, за да я заловим жива. Освен това се обзалагам, че Кригер ще дойде при тях, ще се върне през вратата след няколко минути и ще можем по-лесно да се справим с него като пристигне, ако вече сме премахнали жената. Тръгвайте сега. Хайде.

Хубач и след няколко секунди фон Манщайн напуснаха прикритието на „Тойотата“, снишиха се надолу и бързо изтичаха в посока юг-югоизток.

Лейтенант Клитман се насочи на север от „Тойотата“ с автомат в ръка. Тичаше прегърбен към хилавото прикритие на разпрострян мескитов храст, по който се бяха закачили тръни.

Лора се поизправи и надникна през предната броня на „Бюика“ точно навреме, за да види двама мъже с бели ризи и черни панталони, които се затичаха от „Тойотата“ на изток и в същото време извиваха на юг, очевидно с намерението да я заобиколят в гръб. Тя се изправи и изстреля къс ред по първия мъж, който се стрелна към щръкнала като зъб скала и благополучно изчезна зад нея.

Като чу изстрелите, вторият се просна в плитка вдлъбнатина, която не го скриваше изцяло, но при този ъгъл на стрелба и на такова разстояние Лора едва ли можеше да го улучи, затова тя реши да не хаби повече куршуми. Отгоре на всичко не само видя къде се скри вторият, но и трети въоръжен човек откри огън по нея иззад „Тойотата“. Куршумите отскочиха от „Бюика“, минаха на няколко пръста от Лора и я принудиха пак да се сниши. Стефан щеше да се върне само след три-четири минути. Не много. Никак даже. И все пак цяла вечност. Крис седеше с гръб до предната броня на „Бюика“, обгърнал колене с двете ръце и видимо трепереше.

— Дръж се, детенце — ободри го Лора.

Крис я погледна без да каже нищо. През всички ужаси, които преживяха последните няколко седмици, не го беше виждала толкова унил. Лицето му изглеждаше бледо и неподвижно. Беше разбрал, че играта на криеница изобщо не е била игра за останалите, само за него, че нищо всъщност не е лесно като на филм. Ужасяващото прозрение придаваше на погледа му мрачна безучастност, която изплаши Лора.

— Дръж се — повтори тя, после пропълзя край него към другата предна броня от страната на шофьора, където приклекна да проучи пустинята на север от тях.

Тревожеше се, че има и други, които я обкръжават по този фланг. Не можеше да ги допусне, оттам защото тогава „Бюикът“ нямаше да служи за барикада и нямаше накъде да бягат, освен през откритата пустиня, в която щяха да застрелят нея и Крис след по-малко от петдесетина крачки. „Бюикът“ беше единственото добро прикритие наоколо. Трябваше да го задържи между себе си и тях.

Не виждаше никого по северния фланг. Земята бе по-неравна в тази посока, с няколко невисоки скали, няколко бели пясъчни дюни и несъмнено много вдлъбнатини колкото човешки ръст по пустинната повърхност, невидими от нейната позиция, където дори в момента можеше да се крие и да дебне някой. Но единствените движещи се предмети наоколо бяха три сухи тръни. Те се търкаляха бавно и хаотично, носени от лекия, непостоянен ветрец.

Лора се промуши покрай Крис и пак се върна при другата броня, тъкмо навреме, за да види, че двамата мъже в южна посока пак са се раздвижили. Бяха на стотина стъпки южно от нея, но само на около петдесет стъпки в права посока пред „Бюика“ и се приближаваха застрашително бързо. Мъжът отпред се привеждаше и лъкатушеше в своя бяг, а другият отзад беше посмел: може би си мислеше, че Лора ще съсредоточи вниманието си върху първия. Лора го надхитри — тя се изправи, наклони се встрани от „Бюика“ колкото трябваше като се мъчеше да не излиза от прикритието и изстреля откос, който продължи две секунди. Човекът до „Тойотата“ откри огън по нея, за да прикрие приятелчетата си, но Лора успя да улучи втория бягащ достатъчно силно, за да го хвърли във въздуха и да го отправи през бодливата манзанита.

Не го уби, но явно го извади от строя — пронизителните писъци на агонизиращ несъмнено издаваха, че е смъртно ранен.

Лора пак приклекна под огневата линия и усети, че жестоко се усмихва. Силно се радваше на болката и ужаса, които се съдържаха в писъците на ранения. Дивата и реакция, първобитната мощ на нейната кръвожадност и жажда за мъст я стреснаха, но не се помъчи да се отърси от тях, защото долавяше, че ще бъде по-добър и по-умен боец, ако е във властта на този първичен гняв. Един падна. Може би имаше само още двама.

И Стефан щеше да дойде скоро. Колкото и дълго време да изискваше работата му през 1944 година, той щеше да програмира вратата да го върне малко след тръгването. Щеше да се присъедини към Лора и да влезе в битката само след две-три минути.

17.

Министър-председателят случайно гледаше право към Стефан в мига, когато се материализира, но мъжът в сержантската униформа го усети по електрическия заряд, който съпътстваше пристигането. Хиляди ярки змийчета синьобяла светлина се извиха около Стефан, сякаш излизаха от самото му тяло. Може би силни гръмотевици и светкавици разтърсваха небето над тези подземия, но част от пренесената енергия на пътуването във времето се изразходва и тук с пращене, което изправи на крака униформения мъж от изненада и страх. Съскащи електрически змии пропълзяха по пода, нагоре по стените, събраха се за миг на тавана и се разсеяха без да засегнат никого — повреди се само голямата стенна карта на Европа, която прогоря на няколко места без да се подпали.

— Стража! — изкрещя сержантът. Беше невъоръжен, но очевидно бе съвсем сигурен, че викът му ще бъде чут и ще реагират бързо, защото повтори само още веднъж и не тръгна към вратата — Стража!

— Господин Чърчил, моля ви — каза Стефан, без да обръща внимание на сержанта. — Не съм дошъл да ви причиня нищо лошо.

Вратата се отвори и влязоха двама британски войници — единият с револвер, другият с карабина.

На скоропоговорка, уплашен, че ще го застрелят, Стефан изрече:

— Бъдещето на света зависи от това дали ще ме изслушате, сър, моля ви.

При всичките вълнения министър-председателят не бе помръднал от креслото. Стефан помисли, че е видял мигновен проблясък на изненада и може би дори припламване на уплаха по лицето на този велик човек, но не беше съвсем сигурен. Сега министър-председателят изглеждаше спокоен и невъзмутим, точно както на всички негови снимки, които Стефан беше виждал. Той махна на охраната:

— Почакайте.

Сержантът понечи да протестира, но министър-председателят каза:

— Ако е смятал да убива, щеше да го направи още с пристигането си. После се обърна към Стефан: — Забележително появяване, господине. По драматизъм може да съперничи на младия Лорънс Оливие.

Стефан не можа да сдържи усмивката. Тръгна от ъгъла, но видя как се наостри охраната, спря и заговори от разстояние:

— Сър, самият начин на пристигане ви подсказва, че не съм обикновен пратеник и че това, което имам да ви казвам, трябва да е… необичайно. Освен това въпросът е много деликатен и едва ли бихте пожелали да го чуе някой друг освен вас.

— Ако си въобразявате, че ще ви оставим насаме с министър-председателя — обади се сержантът, — вие… вие трябва да сте луд!

— Той може да е луд — каза министър-председателят, — но е дързък. Не можете да не признаете това, сержанте. Ако охраната го претърси и не намери оръжие, аз ще отделя на господина известно време, както ме помоли.

— Но, сър, вие не знаете кой е той. Не знаете какъв е. Начинът, по който нахълта…

Чърчил го прекъсна:

— Зная как дойде, сержанте. И моля да запомните, че само вие и аз наистина знаем. От вас ще очаквам да мълчите за това, което видяхте тук точно както за всяка друга военна информация, считана за поверителна.

Сержантът се укроти, застана встрани и се втренчи в Стефан, докато охраната го претърсваше.

Не намериха оръжие, само книгите в раницата и няколко документа в джобовете на Стефан. Върнаха му документите, сложиха книгите на купчинка по средата на дългата маса и Стефан развеселено забеляза, че не са обърнали внимание на характера на томовете, които минаха през ръцете им.

С писалката и бележника в ръка, сержантът неохотно напусна залата заедно с охраната, както нареди министър-председателят. Вратата се затвори и Чърчил покани с жест Стефан да седне на освободения от сержанта стол. Поседяха мълчаливо за кратко време и се наблюдаваха с интерес. После министър-председателят посочи димящия чайник върху подноса:

— Чай?

След двадесет минути, когато Стефан беше разказал съкратено своята история до половината, министър-председателят повика сержанта от коридора:

— Ще останем още малко, сержанте. Страхувам се, че ще трябва да отложа заседанието на военния кабинет с един час. Моля да уведомите всички и да поднесете моите извинения. След още двадесет и пет минути Стефан свърши. Министър-председателят зададе още няколко въпроса — учудващо малко, но добре обмислени и по същество. Накрая въздъхна и каза:

— Ужасно рано е за пура, предполагам, ако ми се иска да запуша. Ще се присъедините ли към мене?

— Не, благодаря ви, сър.

Както подготвяше пурата да я запали, Чърчил каза:

— Освен зрелищното ви пристигане, което наистина не доказва нищо друго освен съществуването на революционно средство за придвижване, което не е задължително пътуване във времето, с какви други доказателства разполагате, за да убедите един здравомислещ човек, че подробностите във вашата история са верни?

Стефан очакваше подобно изпитание и се беше подготвил за него:

— Сър, тъй като съм бил в бъдещето и съм чел откъси от вашите спомени за войната, аз знаех, че ще сте в тази зала в този час, на тази дата. Освен това знаех какво ще правите тук във времето преди заседанието на военния кабинет. Министър-председателят смукна от пурата и вдигна вежди.

— Вие диктувахте послание до генерал Алекзандър в Италия, за да изразите загрижеността си от начина на водене на битката за град Касино, довело до ужасни човешки жертви.

Чърчил остана непроницаем. Трябваше да е изненадан от познанията на Стефан, но не го насърчи даже с кимване или присвиване на очите. Стефан нямаше нужда от насърчение, защото знаеше, че говори истината.

— От спомените за войната, които впоследствие ще напишете, запомних встъпителните думи на посланието до генерал Алекзандър, с диктовката на което още не бяхте свършили, когато пристигнах преди малко: „Бих искал да ми обясните защо преминаването до хълма при манастира на Касино и т.н., на един фронт от две-три мили, е единственото място, на което трябва непрекъснато да се оказва натиск“.

Министър-председателят пак дръпна от пурата, издуха дима и съсредоточено заразглежда Стефан. Столовете им бяха само на няколко стъпки един от друг. Да си обект на замислено изучаване от страна на Чърчил се оказа по-притеснително, отколкото Стефан предполагаше. Най-сетне министър-председателят проговори:

— И вие сте получили тази информация от нещо, което ще напиша в бъдеще?

Стефан се изправи, взе шестте дебели тома, които охраната беше извадила от раницата — преиздания с меки корици на фирмата „Хотън Мифлин“ за по девет долара и деветдесет и пет цента — и ги разположи в края на масата пред Уинстън Чърчил:

— Това, сър, е вашата шесттомна история на Втората световна война, която се признава за най-меродавното отразяване на конфликта и се приема както за голям исторически труд, така и за голяма литературна творба.

Понечи да добави, че главно заради тези книги на Чърчил е присъдена Нобелова награда за литература пред 1953 година, но реши да не изпада в такива откровения. Животът щеше да обеднее, ако от него се ограбеха такива големи изненади. Министър-председателят разгледа кориците и задните обложки на шестте книги и си позволи да се усмихне като прочете трите реда, цитирани от рецензията на литературната притурка на „Таймз“. Отвори единият том и бързо прелисти страниците, без да се зачита никъде.

— Това не са изкусни фалшификации — увери го Стефан. — Която и страница да прочетете, ще разпознаете собствения неповторим глас, който не може да се сбърка с друг. Ще…

— Няма нужда да ги чета, вярвам ви, Стефан Кригер — Той отмести книгите и се облегна на стола. — Също така вярвам, че съм разбрал причините за вашето идване. Вие искате да направя въздушно нападение над Берлин, насочено право към района, където е разположен вашият институт.

— Да, господин министър-председателю, точно така. Трябва да се осъществи преди учените от института да са завършили изследванията върху материалите за ядреното оръжие, които бяха донесени от бъдещето, преди да са се споразумели за начина на разпространяване на тази информация сред германските научни среди, а това може да се очаква всеки момент. Трябва да действате преди да се върнат от бъдещето с нещо друго, което може да обърне хода на събитията срещу съюзниците. Ще ви посоча точното местоположение на института, американски и английски изтребители летят до Берлин денем и нощем още от първата година, в края на краищата…

— В Парламента силно негодуват против бомбардирането на градове, даже и да са вражески — отбеляза Чърчил.

— Да, но това не означава, че Берлин не може да се атакува. Разбира се, поради точно определената цел, мисията ще трябва да се извърши по светло. Но ако ударите този район, ако разрушите карето докрай…

— Съседните улици от всички страни ще трябва да се превърнат в развалини — продължи министър председателят. — Не можем да постигнем попадения с хирургическа точност само върху едно каре.

— Да, разбирам. Но вие трябва да издадете такава заповед, сър. В този район и то през следващите няколко дни трябва да се изсипят повече тонове взрив, отколкото на което и да е друго място в европейския театър на бойните действия през цялата война. От института трябва да остане само прах. Министър-председателят помълча минута-две, замислено загледан в тънката, синкава струйка дим от пурата. Накрая каза:

— Налага се да се консултирам с моите съветници, разбира се, но смятам, че можем да подготвим и проведем бомбардировката най-рано след два дни, на двадесет и втори, а може би чак на двадесет и трети.

— Струва ми се, че това е достатъчно рано — каза Стефан с голямо облекчение. — Но не по-късно. За Бога, сър, не по-късно.

18.

Жената беше приклекнала до бронята на „Бюика“ откъм страната на шофьора и наблюдаваше пустинята северно от своята позиция, а Клитман я гледаше иззад купчина мескити и тръни. Тя не го виждаше. Когато се премести до другата броня и се обърна с гръб към Клитман, той веднага се изправи и затича приведен към следващото укритие — обрулена от ветровете скала, по-тясна от собствените му размери.

Лейтенантът проклинаше наум мокасините „Бали“, с които беше обут, защото подметките бяха прекалено хлъзгави за подобни действие. Сега вече изглеждаше глупаво да дойдат с мисията да убиват, облечени като млади преуспяващи бизнесмени или баптистки свещеници. Поне слънчевите очила „Рей Бан“ бяха полезни. Яркото слънце блестеше от всеки камък и всяка дюна: без очила нямаше да вижда напред така ясно, със сигурност щеше да стъпи накриво и да падне няколко пъти.

Тъкмо щеше да се засили към следващото прикритие, когато чу жената да стреля в другата посока. После долетя писък — толкова пронизителен и виещ, че не приличаше на човешки звук, а по-скоро на диво животно, заклещено в лапите на друг звяр, но все още живо.

Разтреперан, Клитман се скри в дълга, тясна пукнатина в скалната повърхност, където жената не можеше да го забележи. Припълзя по корем до ъгъла и се притаи като дишаше тежко. Вдигна глава да изравни височината на погледа със земята и забеляза, че е на петнайсетина ярда точно на север от задната врата на „Бюика“. Ако успееше да се придвижи само няколко ярда по на изток, щеше да попадне точно зад жената, в идеална позиция да я покоси.

Писъкът утихна.

Лора предположи, че вторият човек на юг от нея ще се задържи притиснат до земята за известно време, защото ще е уплашен от смъртта на своя партньор и пак се премести до другата предна броня. Пътем каза на Крис:

— Две минутки, детето ми. Най-много две минутки.

Притисна се в ъгъла на колата и огледа северния фланг. Пустинята изглеждаше безлюдна. Вятърът бе затихнал и даже тръните не помръдваха.

Ако бяха само трима, положително нямаше да оставят един до „Тойотата“, а другите двама да се опитват да я заобиколят от една и съща посока. Ако бяха само трима, двамата от южната и страна щяха да се разделят и единият щеше да тръгне на север. Значи имаше четвърти, може би дори пети човек, някъде там сред скалите, пясъците и пустинната растителност на северозапад от „Бюика“. Но къде?

19.

Стефан благодари на министър-председателя и стана да си ходи. Чърчил посочи книгите на масата и каза:

— Не бих искал да ги забравите. Ако ги оставите, изкушението да плагиатствам от самия себе си ще е твърде голямо.

— Това е черта на характера — отговори Стефан, — да не пожелаете да ви ги оставя точно заради това.

— Глупости! — Чърчил сложи пурата в един пепелник и се изправи. — Ако сега се сдобия с вече написаните книги, няма да се задоволя с публикуването им този вид. Несъмнено ще намеря откъси, които се нуждаят от подобрение и ще прекарам следвоенните години, погълнат от безкрайни занимания с тях. И накрая, като ги завърша и публикувам, ще се окаже, че съм унищожил точно тези елементи, които са ги превърнали в класика за вашето бъдеще.

Стефан се засмя.

— Говоря сериозно — увери го Чърчил. — Казахте ми, че моята история ще е най-меродавната. За мен тази предварителна информация е напълно достатъчна. Ще я напиша както съм я написал, ако мога така да се изразя и няма да рискувам да гадая казаното от самия мене.

— Може би това е най-мъдро — съгласи се Стефан. Той заприбира шестте книги в раницата, Чърчил стоеше прав с ръце зад гърба и се полюшваше леко на пръсти.

— Толкова много неща искам да ви питам за бъдещето, за чието оформяне помагам. Неща, които ме интересуват повече от успеха на писателското поприще.

— Наистина трябва да вървя, сър, но…

— Да, зная — каза министър-председателят. — Няма да ви задържам. Но ми кажете поне едно нещо. Любопитството ми изгаря. Да видим… например какво ще стане със Съветите след войната?

Стефан се поколеба, затвори раницата и отговори:

— Господин министър-председател, за съжаление трябва да ви кажа, че Съветите ще станат много по-могъщи от Великобритания и само Съединените щати ще им съперничат.

За пръв път Чърчил изглеждаше изненадан:

— Тяхната ужасна система фактически ще доведе до икономически успех и благоденствие?

— Не, не. Тяхната система ще доведе до икономическа разруха, но ще създаде грамадна военна сила. Съветите безпощадно ще милитаризират цялото общество и ще премахнат всички дисиденти. Твърди се, че концлагерите им могат да се сравняват с тези на Райха.

Изражението на министър-председателя остана непроницаемо, но той не успя да прикрие тревогата в погледа:

— И все пак сега са наши съюзници.

— Да, сър. И без тях може би войната срещу Райха нямаше да бъде спечелена.

— О-о, щеше — възрази уверено Чърчил, — само че не толкова бързо. Той въздъхна:

— Казват, че политиката събира странни двойки в леглото, но военните съюзи правят още по-странни комбинации.

Стефан беше готов за отпътуване. Стиснаха си ръцете.

— Вашият институт ще бъде превърнат в отломки, трески, прах и пепел — обеща министър-председателят. — Имате моята дума.

— Не ми трябват гаранции — каза Стефан.

Той бръкна под ризата и натисна три пъти копчето, което задействаше връзката на колана с вратата. Още в същия миг се озова в института в Берлин. Излезе от цилиндричното устройство и се върна при пулта за управление на вратата. Бяха минали точно единадесет минути, откакто бе отпътувал към противовъздушните подземия под Лондон.

Рамото още го болеше, но не повече от преди. Все пак от неумолимото пулсиране постепенно го обземаше умора и той седна за малко на стола пред пулта да си почине.

После с цифрите, получени от компютъра през 1989 година програмира вратата за предпоследното си пътуване. Този път щеше да отиде с пет дена напред в бъдещето, в единадесет часа вечерта в двадесет и първи март в друго противовъздушно подземно скривалище — не в Лондон, а в Берлин. Когато вратата беше подготвена, Стефан влезе вътре. Този път не взе шесттомната история на Чърчил. При пресичането на точката на пренасяне през вратата познатият неприятен гъдел премина от кожата навътре към плътта чак до костния мозък, после по обратния път до кожата.

Подземието без прозорци, в което пристигна Стефан, се осветяваше от една-единствена лампа на писалището в ъгъла и за миг от пропукващата светлина при появяването му. В странния блясък ясно се очертаваше Хитлер.

20.

Една минута.

Лора и Крис се притискаха до „Бюика“. Без да помръдва, Лора погледна първо на юг, където знаеше, че се крие един човек и после на север, където подозираше, че лежат укрити други врагове.

Пустинята бе обхваната от неестествено спокойствие. Безветреният ден напомняше бездиханен труп. Слънцето, така обливаше сухата равнина, че земята изглеждаше по-малко потънала в светлина от небето. Някъде в далечината яркото небе се сливаше с ярката земя почти без разграничителна линия — хоризонтът всъщност бе изчезнал. Температурата беше не повече от двайсет и пет градуса, но всичко, всеки храст, всяка скала и дюна, всяко стръкче изглеждаха запоени от горещината. Една минута.

Сигурно оставаше не повече от минута до връщането на Стефан от 1944 година и той щеше много да помогне не само защото носеше автомат „Узи“, но и защото беше нейният пазител. Нейният пазител. Лора вече знаеше какъв е неговият произход, разбираше, че не е свръхестествен и все пак в известен смисъл за нея той оставаше приказен, способен да прави чудеса. Никакво движение на юг. Никакво движение на север.

— Те идват — каза Крис.

— Ще се оправим, миличък — тихо отвърна Лора. Сърцето и обаче лудо биеше от страх и в същото време я болеше от предусещана загуба, сякаш подсъзнателно долавяше, че нейният син, единственото дете, което би могла да има, детето, което изобщо не е трябвало да се ражда, вече го няма и то не защото не умееше да го защитава, а защото съдбата не допускаше да бъде измамена.

Не, по дяволите, не. Този път щеше да победи предопределеното. Щеше да опази детето си. Нямаше да го загуби както загуби през годините толкова много хора, които обичаше. Той беше неин. Той не принадлежеше на съдбата. Не принадлежеше на предопределеното. Беше неин. Той беше неин.

— Ще се оправим, миличък.

Само половин минута. Внезапно на юг нещо се раздвижи.

21.

В частния кабинет на Хитлер в берлинския му бункер пренесената енергия на пътуването във времето със съскане изтече край Стефан на ослепително бляскащи змийчета, стотици лъкатушни пътечки по пода и бетонните стени, точно както в подземната заседателна зала в Лондон. Но яркото и шумно явление не привлече охраната от другите помещения, защото в този момент Берлин беше атакуван за пореден път от съюзническите бомбардировачи. Бункерът се тресеше от ударите на мощните бомби далеч горе в града и даже на тази дълбочина тътенът на нападението прикри особените звуци при пристигането на Стефан.

Хитлер се обърна на въртящия се стол с лице към пристигналия. Не прояви учудване, също както Чърчил, но естествено за разлика от министър-председателя той знаеше за дейността на института и веднага съобрази как Стефан се е материализирал в частния му кабинет. Освен това го познаваше като син на отдавнашен верен поддръжник и офицер от СС, работил дълго време за делото.

Стефан не очакваше по лицето на Хитлер да се изпише изненада, но се надяваше да види как лешоядските черти се изкривяват от страх. В края на краищата, ако фюрерът бе прочел гестаповските рапорти за състоянието на института, което със сигурност бе направил, той знаеше за обвиненията срещу Стефан, че е убил Пенловски, Януская и Фолкау преди шест дена, на петнадесети март и е избягал после в бъдещето. Вероятно смяташе, че Стефан идва тайно от преди шест дена, малко преди да убие учените с намерението да ликвидира и него. Но даже и да беше уплашен, успяваше да контролира страха си: остана на място, спокойно отвори едно чекмедже и извади оттам „Люгер“.

Още при изпразването на последните електрически заряди Стефан изхвърли напред ръка в нацисткия поздрав и каза с цялата престорена жар, на която бе способен:

— Хайл Хитлер!

За да докаже веднага липсата на враждебни намерения, той падна на едно коляно, сякаш коленичеше пред църковен олтар и сведе глава, за да демонстрира, че е лесна и несъпротивляваща се мишена.

— Майн фюрер, идвам при вас да очистя опетненото си име и да ви предупредя за съществуването на предатели в института и в контингента на Гестапо, който отговаря за неговата сигурност.

Дълго време диктаторът не продума.

Далече отгоре ударните вълни на мощната бомбардировка преминаваха през земята, през дебелите двадесет стъпки стени от стоманобетон и изпълваха бункера с непрекъснати, ниски, зловещи звуци. При всеки бомбен удар наблизо трите картини, взети от Лувъра след превземането на Франция, тракаха по стените, а на писалището на фюрера високият меден съд, пълен с моливи, издаваше глух, вибриращ звук.

— Стани, Стефане — каза Хитлер. — Седни тук.

Той посочи кафяво кожено кресло, един от едва петте мебели в тесния кабинет без прозорци. Сложи „Люгера“ на писалището, все пак наблизо да е под ръка.

— Не само заради твоята чест, но и заради честта на баща ти и на СС се надявам наистина да си невинен, както твърдиш.

Стефан заговори твърдо, защото знаеше колко високо цени твърдостта Хитлер. В същото време не забравяше да проявява престорена почтителност, сякаш наистина вярваше, че се намира в присъствието на човек, въплътил в себе си духа на германския народ, неговото минало, настояще и бъдеще. Страхопочитанието на някои подчинени допадаше на Хитлер даже повече от твърдостта. Тънък беше ледът, по който Стефан стъпваше, но това не беше първата му среща с него, имаше известен опит в предразполагането на този мегаломан, тази усойница в човешки образ.

— Майн фюрер, не аз съм убиецът на Владимир Пенловски, Януская и Фолкау. Кокошка ги уби. Той измени на Райха, заварих го в залата за документацията на института веднага след като беше ликвидирал Януская и Фолкау. Там стреля в мене — Стефан сложи дясната ръка върху гръдния кош горе вляво. — Мога да ви покажа раната, ако желаете. Прострелян, избягах от него в главната лаборатория. Бях поразен, не знаех колко души от института са замесени в диверсията. Не знаех на кого мога да се доверя, затова ми оставаше само един начин да се спася — избягах през вратата в бъдещето преди Кокошка да успее да ме залови и да ме довърши.

— В рапорта на полковник Кокошка е изложена съвсем друга версия. Според него той е стрелял при бягството ти през вратата след като ти си убил Пенловски и останалите.

— Ако това беше истина, майн фюрер, щях ли да се върна тук и да се опитвам да защитя името си? Ако бях предател, ако на бъдещето вярвах повече, отколкото на вас, нямаше ли да остана на сигурно място в онова бъдеще вместо да се връщам при вас?

— Наистина ли беше на сигурно място там, Стефане? — попита Хитлер и се усмихна лукаво. — Доколкото знам, по дирите ти в онова далечно време тръгнаха два гестаповски екипа и после една група от СС.

Стефан се сепна от споменаването на есесовската група, защото се сети, че това трябва да са хората, пристигнали в Палм Спрингз по-малко от час преди тръгването му, тези, които причиниха светкавицата в ясното небе над пустинята. Изведнъж се разтревожи за Лора и Крис, защото беше убеден, че СС са много по-предани и способни да убиват, отколкото Гестапо.

Разбираше също, че Хитлер не е информиран за превъзходството на една жена над стрелците от Гестапо. Фюрерът смяташе, че Стефан им се е противопоставил сам и не допускаше, че е бил в безсъзнание по време на схватките. Това добре се съчетаваше с лъжите, които възнамеряваше да изрече, затова каза:

— Майн фюрер, справих се с тези хора, които ме преследваха, да, и то напълно съзнателно, защото знаех, че са ви предали, че искат да ме убият, за да не се завърна и да не ви предупредя за диверсантското гнездо, което действаше и действа в института. Оттогава Кокошка е изчезнал — прав ли съм? Същото се е случило с още петима от института, доколкото разбрах. Те не вярваха в бъдещето на Райха, страхуваха се от скорошно разкриване на ролята им в убийствата на петнадесети март и са избягали в бъдещето, укрили са се в друга епоха. Стефан млъкна, за да може Хитлер да осмисли думите му.

Експлозиите отгоре заглъхнаха. Настъпи затишие след бомбардировката, а Хитлер през това време настойчиво го наблюдаваше. Изпитателният му поглед беше точно толкова пряк, колкото на Уинстън Чърчил, но сега липсваше откритата, пряма човешка оценка, така характерна за отношението на министър-председателя. Вместо това Хитлер преценяваше Стефан от позицията на самопровъзгласилото се божество, което търси у сътворените от него същества опасни мутации. Злонамерено беше това божество, то обичаше не своите създания, а само тяхното послушание. Най-сетне фюрерът проговори:

— Ако има предатели в института, какви са целите им?

— Да ви подведат — отговори Стефан. — Представят ви фалшива информация за бъдещето с надеждата да ви подтикнат към сериозни военни грешки. Казали са ви, че през последната година и половина от войната практически всички ваши военни решения ще се окажат погрешни, но това не е вярно. Така както стоят нещата в бъдещето, вие ще загубите войната със съвсем малка разлика в силите. Само няколко промени в стратегията ще ви донесат победа.

Лицето на Хитлер се изопна, очите се присвиха не заради подозренията към Стефан, а заради внезапна мнителност към всички онези хора от института, които му казваха, че в следващите няколко дни ще направи фатални военни грешки. Стефан идваше да възвърне вярата му в собствената непогрешимост, този луд човек просто изгаряше от нетърпение да повярва отново в своя гений.

— Няколко малки промени в стратегията? — попита Хитлер.

— И какви са те?

Стефан набързо обобщи шест военностратегически изменения, които, по негови думи, щели да се окажат решаващи за някои предстоящи ключови сражения. Всъщност промените нямаше да се отразят на крайния резултат и въпросните битки не представляваха първостепенни събития през остатъка от войната.

Но фюрерът искаше да вярва, че е бил по-скоро почти победител, отколкото победен. Сега се вкопчи в съветите на Стефан като чиста истина, защото те предполагаха смела стратегия, твърде сходна с онова, което самият диктатор би утвърдил. Фюрерът се изправи и възбудено закрачи из кабинета:

— Още от първите рапорти на института почувствах, че има нещо погрешно в бъдещето, което описват. Усещах, че не е възможно така блестящо да се справя дотук с войната и изведнъж да затъна в толкова дълга поредица грешки. О, да, сега преживяваме мрачен период, но той няма да трае дълго. Когато съюзниците предприемат дългоочакваното нахлуване в Европа, те ще се провалят, ние ще ги натикаме обратно в морето — Хитлер говореше почти шепнешком, но с хипнотизираща страст, така добре позната от речите му. — При неуспешния си десант те ще изчерпят по-голямата част от резервите си. Ще им се наложи да отстъпват на широк фронт, няма да могат да възвърнат силата си и да предприемат нова офанзива в продължение на месеци. Междувременно ние ще заздравим позициите си в Европа, ще победим руските варвари и ще сме по-силни от всякога! Той спря на място, примигна, сякаш излизаше от самовнушен транс и каза:

— Да, а нахлуването в Европа? Казаха ми, че са го нарекли „Денят Д“. В рапортите от института се казва, че десантът на съюзниците ще е в Нормандия.

— Лъжи! — отговори Стефан.

Ето стигнаха до въпроса, който представляваше едничката цел на пътуването на Стефан до този бункер в мартенската вечер. Хитлер беше научил от института, че нормандският бряг ще е мястото на десанта. В предопределеното му бъдеще фюрерът щеше да прецени погрешно съюзниците, да се подготви за десант другаде и да остави Нормандия без достатъчна защита. Трябваше да бъде подтикнат да се придържа към стратегията, която би избрал, ако не съществуваше институтът. Трябваше да загуби войната, както съдбата повеляваше и сега на Стефан се падаше да подкопае влиянието на института и да осигури по такъв начин успеха на десанта в Нормандия.

22.

Клитман беше успял да се промъкне още няколко стъпки на изток покрай „Бюика“ и да заобиколи жената. Лежеше проснат зад ниска бяла скала със светлосини кварцови жилки и чакаше Хубач да се придвижи на юг. Тогава вниманието на жената щеше да се отвлече натам, Клитман щеше да изскочи от прикритието и да я нападне със стрелба в движение. Щеше да я разкъса на парчета преди да е успяла да се обърне, за да види лицето на своя палач.

„Хайде, сержанте, не се крий като страхлив евреин“, мислеше яростно Клитман. „Покажи се. Привлечи огъня върху себе си“. След миг Хубач се откъсна от прикритието и жената го забеляза. Тя проследи бягащия Хубач, а Клитман скочи иззад скалата с кварцовите жилки.

23.

Наведен напред в коженото кресло в бункера, Стефан каза:

— Лъжи, само лъжи, майн фюрер. Опитът да ви насочат лъжливо към Нормандия е ключовата част от заговора на диверсантите в института. Те искат да ви принудят да допуснете някаква огромна грешка, каквато всъщност не ви е писано да направите. Искат да се съсредоточите върху Нормандия, а десантът всъщност ще бъде в…

— Кале! — прекъсна го Хитлер.

— Да.

— Мислил съм, че ще е около Кале, доста по на север от Нормандия. Те ще пресекат Ламанша там, където е най-тесен.

— Прав сте, майн фюрер — потвърди Стефан. — На нормандския бряг наистина ще пратят войски на седми юни… Всъщност щяха да пристигнат на шести юни, но времето щеше да е толкова лошо на шести, че германското главно командване нямаше да повярва в способността на съюзниците да проведат операцията в такова бурно море.

— …но това ще са малобройни сили, диверсия с цел да изтегли вашите елитни панцерни дивизии към нормандския бряг, докато истинският фронт фактически ще се открие край Кале.

Тази информация залагаше на всички предразсъдъци на фюрера и на вярата му в собствената непогрешимост. Той пак седна на стола и удари с юмрук по писалището.

— Ето това лъха на реалност, Стефане. Но… виждал съм документи, избрани страници от военните истории, донесени от бъдещето…

— Фалшификации — каза Стефан като разчиташе на параноичното желание на Хитлер за правдоподобност на лъжата. — Вместо да ви покажат истинските документи от бъдещето, те са изработили фалшификати, за да ви подведат.

При добър късмет обещаната от Чърчил бомбардировка на института щеше да е утре, щеше да унищожи вратата, всеки, който би могъл да я възстанови и всички материали, донесени от бъдещето. Тогава фюрерът никога повече нямаше да има възможност да провери щателно истинността на Стефановите думи.

Хитлер поседя мълчаливо около минута, загледан в „Люгера“, напрегнато замислен. Над главите им бомбардировката още веднъж се засили, картините и моливите в медния съд пак затракаха.

Стефан тревожно изчакваше да разбере дали са му повярвали.

— Как дойде при мене? — попита Хитлер. — Как успя да използваш вратата сега? Искам да кажа, че тя се охранява много строго след бягството на Кокошка и другите петима.

— Не дойдох при вас през вратата — обясни Стефан. — Пристигнах направо от бъдещето само с помощта на колана.

Това беше най-дръзката лъжа от всички, защото коланът не беше машина на времето, а само устройство, което довеждаше обратно до института човека, който го носеше. Стефан разчиташе, че невежеството на политиците ще го спаси: те знаеха по малко за всичко, което попадаше под управлението им, но нито един въпрос не познаваха в дълбочина. Разбира се, Хитлер знаеше за вратата и природата на пътуванията във времето, но само в общи линии — вероятно не разбираше повечето подробности като например механизма на действие на коланите. Ако Хитлер разбереше за идването на Стефан от института след завръщането му с колана на Кокошка, щеше да съобрази, че Кокошка и другите петима са били премахнати от Стефан и не са били изменници в края на краищата. Тогава цялата сложна версия за конспирацията щеше да рухне. А Стефан щеше да се прости с живота. Диктаторът намръщено запита:

— Използвал с колана без вратата? Възможно ли е това?

Стефан изрече отговора с пресъхнала от страх уста и все пак убедително:

— О, да, майн фюрер, много е лесно… да се пренастрои колана и да се използва не само като средство за прибиране до вратата, но и за свободно прескачане във времето. Имаме късмет, че това е възможно, защото в противен случай щеше да се наложи да използвам вратата, за да се добера дотук и щяха да ме възпрат евреите, които я контролират.

— Евреите? — сепна се Хитлер.

— Да. Конспирацията в института е организирана според мене от сътрудници с еврейска кръв, които са скрили своя произход.

Лицето на лудия се изопна още повече в пристъп на гняв.

— Евреи! Винаги все същият проблем! Навсякъде все същият проблем! Ето и сега, в института!

Като чу това изявление, Стефан разбра, че е върнал хода на историята към истинското и русло.

Съдбата се бори да възстанови предопределения модел.

24.

Лора каза:

— Крис, май е по-добре да се скриеш под колата. Още не беше свършила изречението, когато въоръженият мъж на югозапад от нея напусна прикритието си и затича към едно дере под ъгъл спрямо нея и оскъдното скривалище зад една ниска дюна.

Лора скочи на крака, сигурна, че „Бюикът“ ще я предпази от мъжа в „Тойотата“ и откри огън. Първите десетина куршуми вдигнаха прах и парченца скала по петите на бягащия, но следващите го настигнаха и го удариха в краката. Той падна с вик и бе улучен още веднъж след като се просна на земята. Превъртя се два пъти и падна през ръба на дерето надолу към дъното на тридесет стъпки дълбочина.

При падането на въоръжения човек Лора пак чу автоматична стрелба, но не от „Тойотата“, а зад себе си. Още преди да се обърне към заплахата, няколко куршума я улучиха в гърба и я тласнаха напред, с лице върху твърдата скала.

25.

— Евреи! — повтори Хитлер раздразнено. И после:

— Ами онова ядрено оръжие, за което казват, че ще ни донесе победа във войната?

— Още една лъжа, майн фюрер. В бъдещето са направени много опити за разработката му, но нито един не е бил успешен. Това е измислица на заговорниците пак с цел да отклонят ресурсите и енергията на Райха в погрешна посока.

Иззад стените се разнесе тътен, сякаш не се намираха под земята, а висяха високо в небето сред гръмотевична буря. Тежките рамки на картините се заблъскаха по бетона. Моливите заподскачаха в медния съд. Хитлер срещна погледа на Стефан и дълго го изучава. После каза:

— Предполагам, че ако не ми беше верен, щеше просто да дойдеш въоръжен и да ме убиеш в мига на пристигането.

Стефан беше премислил точно тази възможност, защото само убийството на Адолф Хитлер щеше да измие част от петното върху собствената му съвест. Но това щеше да е егоистично, защото с ликвидирането на фюрера можеше коренно да промени хода на историята и да изложи на огромен риск бъдещето такова, каквото го познаваше. Не забравяше, че неговото бъдеще е миналото на Лора: ако се намесеше значително в развоя на предопределените събития, можеше да промени нещата към по-лошо за света въобще и за Лора в частност. Какво щеше да стане, ако ликвидираше Хитлер сега и след завръщането си в 1989 година завареше света така коренно променен, че по някаква причина Лора изобщо не се беше раждала?

Искаше му се да убие тази змия в човешка кожа, но не смееше да поеме отговорността за световните последици. Здравият разум подсказваше, че от това може да се роди само един по-добър свят, но както знаеше, здравият разум и съдбата бяха взаимно изключващи се понятия.

— Да — отговори Стефан. — Ако бях предател, майн фюрер, щях да постъпя точно така. И се тревожа, че истинските предатели в института могат рано или късно да се сетят точно за този метод на убийство.

Хитлер пребледня.

— Утре ще закрия института. Вратата ще остане затворена, докато не се убедя, че личният състав е прочистен от предатели.

„Изтребителите на Чърчил могат да те смачкат“, помисли Стефан.

— Ще победим, Стефане и ще постигнем това като запазим вярата си в нашата велика съдба, а не като си играем на ясновидство. Ще победим, защото така е отредила съдбата.

— Това ни е писано — съгласи се Стефан. — Истината е на наша страна. — Най-после безумецът се усмихна. Обзет от сантименталност, която изглеждаше необичайна поради извънредно бързата смяна на настроението, Хитлер заговори за бащата на Стефан, Франц и първите дни в Мюнхен, тайните заседания в апартамента на Антон Дрекслер и откритите срещи в бирариите „Хофбройхаус“ и „Еберлброй“.

Стефан послуша известно време като се преструваше на завладян от разказа, но когато Хитлер обяви своята непрестанна, непоклатима вяра в сина на Франц Кригер, Стефан използва случая да си тръгне:

— И аз, майн фюрер, имам неугасима вяра във вас и винаги ще остана ваш верен ученик.

Изправи се, отдаде чест на диктатора, бръкна под ризата да натисне копчето на колана и каза:

— Сега трябва да се върна в бъдещето, защото имам, да свърша още една работа от ваше име.

— Ще вървиш? — попита Хитлер и се изправи зад писалището. — Мислех си, че сега вече ще останеш в своето време. Къде ще ходиш след като възстанови доброто си име пред мене?

— Струва ми се, че се досещам къде е отишъл изменникът Кокошка, в кое кътче на бъдещето се е скрил. Трябва да го намеря и да го доведа, защото може би Кокошка единствен знае имената на предателите в института и може да бъде принуден да ги издаде.

Бързо отдаде чест, натисна копчето и напусна бункера преди Хитлер да успее да му отговори.

Върна се в института вечерта на шестнадесети март, същата вечер, когато Кокошка бе тръгнал за планината Сан Бернардино по дирите му, за да не се завърне никога вече. С всички сили се беше постарал да уреди унищожаването на института и почти сигурно бе накарал Хитлер да не вярва на никаква информация оттам. Можеше да се чувства въодушевен, ако не беше тревогата за есесовската група, която явно дебнеше Лора в 1989 година.

Застана пред пулта за управление и програмира вратата с получените от компютъра цифри за последното пътуване във времето до края на живота си: в пустинята край Палм Спрингз, където Лора и Крис го чакаха сутринта на двадесет и пети януари 1989 година.

26.

Още докато падаше на земята, Лора разбра, че някой от куршумите е засегнал гръбнака, защото не изпита никаква болка или каквото и да е друго усещане от шията надолу. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Стрелбата секна.

Можеше да движи само главата и то колкото да се обърне и да види Крис, изправен пред „Бюика“ и парализиран от ужас така както тя се парализира от куршума в гръбначния стълб. Зад момчето, само на петнайсетина ярда на север бързо се приближаваше мъж със слънчеви очила, бяла риза, черни панталони и автомат в ръка.

— Крис! — изкрещя Лора пресипнало. — Бягай! Бягай!

Лицето му се сгърчи от неподправена скръб, сякаш разбираше, че я оставя да умре. После затича с всички сили, колкото му позволяваха крачетата, на изток през пустинята. Хитро съобрази, че не трябва да бяга по права линия, за да не го улучат така лесно. Лора видя убиеца да вдига автомата.

В главната лаборатория Стефан отвори вратичката, която закриваше автоматичното записващо устройство за пътуванията във времето.

Хартиената ролка с ширина два пръста показваше, че тази вечер вратата е използвана за пътуване до десети януари 1988 година, появяването на Хайнрих Кокошка в Сан Бернардино, когато уби Дани Пакард. На лентата бяха записани още осем пътувания до 6 000 000 000 година от н.е. — петимата мъже и трите вързопа с лабораторните животни. Бяха отбелязани също пътуванията на Стефан: до двадесети март 1944 година с географска ширина и дължина на противовъздушното подземие до парка Сейнт Джеймз в Лондон, до двадесет и първи март 1944 година с точните координати на Хитлеровия бункер и целта на пътуването, което току-що бе програмирал, но още не беше тръгнал — Палм Спрингз, двадесет и пети януари 1989 година. Откъсна лентата, пъхна уликите в джоба и превъртя чистата ролка. Беше вече нагласил часовниците на пулта да се изключат и да се върнат на нулата след преминаването му през вратата. Щяха да разберат, че някой е пипал записите, но щяха да го припишат на Кокошка и на останалите изменници като опит за заличаване на следите.

Затвори вратичката и пристегна раницата с книгите на Чърчил. Прехвърли автомата през рамо и взе пистолета със заглушител от лабораторния плот.

Хвърли бърз поглед из помещението да види дали не е останало нещо, което да издаде присъствието му тази вечер. Разпечатките от компютъра „Ай Би Ем“ бяха сгънати и прибрани обратно в джоба на джинсите. Бутилката от „Вексън“ отдавна бе заминала към бъдещето, в което слънцето беше загинало или загиваше. Доколкото виждаше, не беше пропуснал нищо.

Стъпи на вратата и се приближи до точката на пренасяне с повече надежди, отколкото си бе позволявал от много години. Беше успял да осигури разрушаването на института и поражението на нацистка Германия чрез поредица макиавелистки манипулации на времена и хора, защо тогава да не могат да се справят заедно с Лора с една-единствена група воъръжени есесовци някъде около Палм Спрингз през 1989 година.

Просната парализирана върху скалната повърхност на пустинята, Лора се опита да изкрещи:

— Не!

Излезе обаче само шепот, защото нямаше сили и въздух за по-силен вик. Автоматичната стрелба се насочи към Крис. За миг и се стори, че ще се изплъзне, но разбира се, това беше отчаяна фантазия, защото момчето беше малко, съвсем малко, с мънички крачета и тичаше в обсега на куршумите, които го застигнаха, нашариха крехкото му гръбче през средата и го повалиха неподвижен на пясъците в локва кръв.

Цялата непочувствана болка на съсипаното и тяло щеше да изглежда като убождане с карфица пред скръбта, която я задави при гледката на безжизненото тяло на нейното момченце. При всичките трагедии в живота си не беше изпитвала такава болка. Сякаш всичките претърпени загуби — майката, която не помнеше, милият и баща, Нина Докуайлър, нежната Рути и Дани, за когото на драго сърце би се пожертвала — се проявяваха в тази нова жестокост, която съдбата настояваше тя да преживее, затова заедно с разкъсващата скръб при смъртта на Крис изпитваше повторно ужасната агония на всички предишни смърти. Лежеше парализирана и безчувствена, но измъчена, духовно опустошена, най-накрая емоционално съсипана на омразното колело на съдбата, неспособна повече да е смела, неспособна повече да се надява и да обича. Синът и беше мъртъв. Тя не успя да го спаси и с него загинаха всички радостни перспективи. Усещаше се чудовищно самотна в студената и враждебна вселена. Вече се молеше само за смърт, празнота, безкрайна пустота, за край най-сетне на всички загуби и мъки. Лора видя въоръженият мъж да се приближава. Тя каза:

— Убийте ме, моля ви, убийте ме, довършете ме. Гласът и обаче беше толкова слаб, че той едва ли я чу.

Какъв смисъл имаше да живее? Какъв беше смисълът да преживее всички трагедии, през които бе преминала? Защо беше страдала и се борила с живота, щом всичко трябваше да свърши по този начин? Какъв жесток разум се криеше зад действията на вселената, който можеше да измисли принудителните изпитания в объркания и живот, който в края на краищата се оказа явно безсмислен? Кристофър Робин беше мъртъв.

Почувства горещи сълзи да се стичат по лицето, но това беше единственото физическо усещане, освен допира на твърдата шиста под дясната буза.

С няколко крачки въоръженият мъж се доближи, застана до нея и я ритна. Лора знаеше, че я рита, защото гледаше назад към собственото неподвижно тяло и видя как кракът му се забива в ребрата, но не усети съвсем нищо.

— Убийте ме — прошепна Лора.

Изведнъж се ужаси, че съдбата ще се постарае да възстанови точно предопределения модел и тогава тя ще оживее, но в инвалидна количка, от която Стефан я бе спасил с намесата си в предначертаните обстоятелства около нейното раждане. Крис беше детето, което съдбата никога не бе включвала в плановете си и сега той беше изтрит от лицето на земята. Но на нея това можеше да се размине, защо на нея и беше писано да живее като инвалид. Представи си бъдещето: жива, напълно или частично парализирана, прикована към инвалидната количка, заклещена в капана на нещо много по-лошо — в един живот, изпълнен с трагедии, горчиви спомени, безкрайна тъга, непоносим копнеж по нейния син, нейния съпруг, нейния баща и всички други, които бе загубила.

— О, Господи, моля ви, моля ви, убийте ме.

Изправен до нея, въоръженият мъж се усмихна и каза:

— Е, аз май съм Божият пратеник. После се изсмя неприятно: В пустинята проблясва светкавица и отекна гръмотевица.

Благодарение на получените с компютъра изчисления Стефан се върна точно на онова място в пустинята, откъдето бе тръгнал за 1944 година, точно пет минути след отпътуването. Първото нещо, което забеляза в ослепително ярката пустиня, беше окървавеното тяло на Лора и надвесения над нея есесовец. После видя Крис зад тях. Въоръженият мъж реагира на гръмотевицата и светкавицата. Извърна се и затърси Стефан с поглед.

Стефан натисна три пъти копчето на колана. Атмосферното налягане веднага се повиши, въздухът се изпълни с миризмата на горещи електрически проводници и озон.

Есесовският главорез го забеляза, обърна автомата и откри огън първо встрани, после с точно прицелен мерник.

Още преди да го застигнат куршумите, Стефан изскочи от 1989 година и се върна в института вечерта на шестнадесети март 1944 година.

— По дяволите! — изруга Клитман, когато Кригер се вмъкна в потока на времето и изчезна невредим. Брахер изтича откъм „Тойотата“ и закрещя:

— Това беше той! Той беше!

— Знам, че беше той — отряза Клитман, когато Брахер стигна до него. — Кой друг може да е — Христос при Второто пришествие?

— Какво търси? — попита Брахер. — Какво прави тук, къде е бил, какво значи всичко това?

— Не знам — отговори раздразнено Клитман.

Той погледна надолу към ранената жена и и каза:

— Това, което знам е, че видя тебе и мъртвия ти син и даже не се опита да ме убие за стореното. Избяга да си спаси кожата. Какво ще кажеш за твоя герой сега? Тя само продължи с молбите да я убие. Клитман отстъпи назад и нареди:

— Брахер, дръпни се.

Брахер се оттегли, Клитман изстреля откос от десет или двайсет куршума, които пронизаха жената и я убиха на място.

— Можехме да я разпитаме — каза ефрейтор Брахер. — За Кригер, за това какво правеше тук…

— Тя беше парализирана — нетърпеливо го прекъсна Клитман. — Не усещаше нищо. Ритнах я отстрани, трябва да съм изпочупил поне половината и ребра, а тя даже не извика. Не можеш да изтръгнеш информация от човек, който не изпитва болка.

Шестнадесети март 1944 година. Институтът.

Сърцето на Стефан биеше като ковашки чук. Той изскочи от вратата и хукна към пулта за управление. Измъкна листа с изчисленията на компютъра от джоба и го разстла на масичката за програмиста, монтирана в една ниша на машината. Седна на стола, взе молив и извади бележник от чекмеджето. Ръцете му трепереха така силно, че на два пъти изпусна молива.

Вече имаше цифрите, които можеха да го отведат в пустинята пет минути след първото му тръгване. Можеше да ги използва за преизчисление назад във времето, което щеше да го отведе на същото място с четири минути и петдесет и пет секунди по-рано, само пет секунди след като остави първия път Лора и Крис.

Ако отсъстваше само пет секунди, есесовските убийци нямаше да са застреляли Лора и момчето преди Стефан да се е завърнал. Той щеше да се включи в битката и може би неговата стрелба щеше да е достатъчна за промяна в резултата.

Беше усвоил необходимите математически знания, когато го изпратиха в института през есента на 1943 година. Можеше да направи изчисленията. Задачата не беше невъзможна, защото нямаше да почне от нулата — трябваше само да доразработи компютърните данни и да върне изчисленията с няколко минути назад.

Но той гледаше в листа и не беше в състояние да мисли, защото Лора беше мъртва и Крис беше мъртъв.

— Без тях нямаше нищо. „Можеш да ги върнеш“, каза си Стефан. „По дяволите, стегни се. Можеш да предотвратиш случилото се“.

Той се зае със задачата и работи почти цял час. Знаеше, че няма вероятност някой да се появи в института толкова късно и да го разкрие, но непрекъснато си представяше как долавя стъпки в коридора на етажа, тропане на есесовски ботуши. Два пъти погледна към вратата, почти сигурен, че е чул петимата мъртъвци да се връщат от 6 000 000 000 година от н.е., оживели по някакъв начин и дошли да го открият.

Получи цифрите, провери ги и ги записа на пулта. С автомата в едната ръка и пистолета в другата влезе във вратата, мина през точката на пренасяне…

…и се върна в института.

Постоя за миг във вратата, изненадан и объркан. После пак пристъпи силовото поле…

…и се върна в института.

Обяснението го озари с такава сила, че той се приведе, сякаш го бяха ударили в стомаха. Не можеше да се върне по-рано, защото вече се беше появил на същото място пет минути след отпътуването. Ако се върнеше сега, щеше да създаде ситуации, при която щеше да види собственото си пристигане предишния път. Парадокс! Космическият механизъм не позволяваше на пътешествениците да се срещат със себе си в потока на времето. Всеки подобен опит неизменно завършваше с неуспех. Природата ненавижда парадоксите.

Припомни си виковете на Крис в стаята в очукания мотел, където за пръв път говориха за пътуванията във времето: „Парадокс! Не е ли страхотно, мамо? Невероятно, нали? Страхотно!“. И чаровния, възбуден момчешки смях. Трябваше да има начин.

Върна се до пулта за управление, хвърли оръжието върху работната маса и седна.

От челото му се стичаше пот. Обърса лице с ръкава на ризата. „Мисли!“ Загледа се в автомата „Узи“ и се зачуди не може ли да върне поне него. Вероятно не. Когато се върна първия път, със себе си носеше автомата и пистолета, затова ако ги изпратеше четири минути и петдесет секунди по-рано, щяха да съществуват два пъти на едно и също място след тези четири минути и петдесет секунди, когато той се появеше. Парадокс.

Вероятно обаче можеше да и прати нещо друго, нещо оттук, нещо, което не носеше със себе си и поради това нямаше да създаде парадокс.

Бутна настрани оръжието, взе молив и написа кратка бележка на лист от бележника: „СС ЩЕ ВИ УБИЕ С КРИС, АКО ОСТАНЕТЕ ПРИ КОЛАТА. БЯГАЙТЕ. СКРИЙТЕ СЕ“. Спря и се замисли. Къде можеха да се скрият в равната пустиня? Написа още: „МОЖЕ БИ В ДЕРЕТО“. Откъсна листа от бележника. Помисли пак и бързо добави: „ВТОРАТА БУТИЛКА «ВЕКСЪН». ТЯ СЪЩО Е ОРЪЖИЕ“.

Разрови чекмеджетата в лабораторията за стъкленица с тясно гърло, но там нямаше такива съдове, защото изследванията бяха свързани с електромагнетизма, а не с химията. Излезе в коридора, претърси другите лаборатории и намери каквото търсеше.

Върна се в главната лаборатория с бележката, пъхната в стъкленица, влезе във вратата и приближи до точката за пренасяне. Хвърли предмета през силовото поле както корабокрушенец на остров би хвърлил запечатано в бутилка послание в морето. Стъкленицата не отскочи обратно при него.

…после краткият вакуум се запълни от вихрена гореща вълна с лек пясъчен мирис на пустиня.

Силно притиснат до Лора, възхитен от вълшебното пътуване на Стефан, Крис възкликна:

— Ау-у! Какво нещо! Мамо, нали беше страхотно?

Тя не отговори, защото забеляза бяла кола, която излезе от щатско шосе 111 и подкара през пустинята.

Блесна светкавица, гръмотевица разтърси всичко наоколо и я сепна. Във въздуха се появи стъкленица, тупна в краката и и се разби върху шистата. Вътре имаше хартийка.

Крис грабна листчето между стъклените отломки. С обичайното в подобни случаи въодушевление той извика:

— Трябва да е от Стефан!

Лора го взе от ръцете му и прочете написаното. Виждаше, че бялата кола е обърнала към тях. Не разбираше как и защо е пратено съобщението, но вътрешно му вярваше. Още докато го дочиташе, а светкавицата и гръмотевицата продължаваха да проблясват и отекват в небето, тя чу рева на двигателя на бялата кола.

Вдигна поглед и видя как колата заподскача към тях след като шофьорът увеличи скоростта. Бяха на почти триста ярда, но се приближаваха толкова бързо, колкото позволяваше неравният пустинен терен.

— Крис, вземи двата автомата от колата и ме чакай в края на дерето. Бързо!

Момчето затича към отворената врата на близкия „Бюик“, Лора хукна към отворения багажник. Грабна бутилката с газа, понесе я със себе си и настигна Крис още преди ръба на дълбокия естествен канал, който при внезапни наводнения се превръщаше в буйна река, но сега представляваше сухо корито.

Бялата кола беше на по-малко от сто и петдесет ярда.

— Хайде — каза Лора и поведе момчето на изток покрай ръба, — трябва да намерим пътека надолу към дерето.

Стените на сухото корито имаха лек, съвсем лек наклон към дъното на тридесет стъпки надолу. Бяха проядени от ерозията, изпъстрени с миниатюрни вертикални улейчета, които водеха към основния канал. Някои от тях бяха широки само няколко пръста, други се простираха на три-четири стъпки. При порои дъждът се оттичаше от повърхността на пустинята надолу по тези улеи към дъното на дерето, откъдето се понасяше на огромни талази. На места по склона почвата беше отмита и се подаваха оголени скали, през които не можеше да се слезе бързо, другаде проходът отчасти се блокираше от жилави мескитови храсти, вкоренени в самата стена на дерето. На малко повече от сто ярда колата премина от шистата по пясъка, в който гумите затънаха и забавиха скоростта.

Само на двайсет ярда нагоре по ръба на дерето Лора откри широк канал право надолу към сухото корито без скали и мескитови храсти. Пред нея всъщност се намираше улей на кално свлачище, огладен от водата с ширина четири и дължина тридесет стъпки.

Лора пусна бутилката „Вексън“ в естествения улей, където тя се плъзна чак до половината път. Взе единия автомат от Крис, обърна се към приближаващата кола на разстояние около седемдесет и пет ярда и откри огън. Видя, че автоматът е пробил най-малко две дупки в предното стъкло. То веднага се напука.

Колата (сега вече се виждаше, че е „Тойота“) се завъртя на триста и шейсет градуса, после на още деветдесет сред облаци прах и откъснати, все още зелени тръни. Спря на четиридесет ярда от „Бюика“ и на около шейсет ярда от нея и Крис. Предницата сочеше на север. Лора разбра, че пътниците се измъкват от колата приведени, макар и да не ги виждаше. Грабна другия автомат от Крис и каза:

— Скачай в улея, детенце. Като стигнеш до бутилката с газа, блъсни я надолу към дъното.

Момчето се спусна по склона на дерето, повлечено от силата на тежестта почти по целия път, въпреки че на няколко пъти, когато триенето го спираше, се наложи да се отблъсква. Точно такъв акробатически номер би вбесил всяка майка при други обстоятелства, но сега Лора му подвикна насърчително да продължи.

Тя изстреля най-малко сто куршума в „Тойотата“ с надеждата да пробие резервоара и да запали бензина с искра от някой куршум, за да изгори онези мръсници, притиснати до колата от другата страна. Но пълнителят се изпразни без желания резултат.

Лора спря стрелбата и те се насочиха към нея. Тя не се задържа там, за да не се прицелват в нея. Стиснала с две ръце втория автомат пред гърдите, седна на ръба на дерето и се спусна по улея, откъдето беше минал Крис. За секунди стигна до дъното.

Долу лежаха довети от пустинята сухи тръни. Изкривени клони, посивели от времето дъски, отнесени от развалините на далечна колиба в пустинята и няколко камъка се търкаляха по меката, подобна на прах почва по дъното на дерето. Нищо наоколо не можеше да послужи за прикритие или преграда за стрелбата, която скоро щеше да се насочи към тях.

— Мамо? — извика Крис, което значеше „Сега какво?“.

Сухото корито сигурно имаше десетки разклонения през пустинята, много от тях също бяха разклонени. Мрежата им приличаше на лабиринт. Не можеха да се крият там вечно, но ако успееха да вземат няколко завоя преднина, вероятно щяха да спечелят време да устроят засада на преследвачите. Лора се обърна към Крис:

— Тичай, миличък. Върви по главния канал, свий в първия десен завой и ме чакай там.

— А ти какво ще правиш?

— Ще ги изчакам да надникнат отгоре — отговори тя и посочи нагоре към скалистия ръб. — После ще ги застрелям, ако мога. Сега бягай, хайде.

Крис затича.

Лора остави наблизо бутилката „Вексън“ и се върна до склона, по който се бяха спуснали. Застана обаче до друг отвесен улей, по-дълбоко врязан в стената, по-малко наклонен и препречен по средата от мескитов храст. Изправи се на дъното на дълбоката падина, убедена, че храстът над нея я скрива от погледи отгоре. Момчето изчезна на изток по едно от разклоненията на главния канал.

След миг Лора чу гласове. Тя зачака, искаше да им даде време да се уверят, че двамата с Крис са изчезнали. После пристъпи встрани от ерозионния улей по склона към дерето, обърна се и помете с куршуми скалния ръб горе.

Там стояха четирима мъже и надничаха. Уби първите двама, но третият и четвъртият отскочиха назад, вън от полезрението и, преди да ги застигнат куршумите. Единият труп се задържа на горния ръб е увиснала ръка и крак. Другото тяло тупна чак долу на дъното. При падането слънчевите очила отхвръкнаха.

Шестнадесети март 1944 година. Институтът.

След като стъкленицата с бележката не отскочи обратно при него, Стефан се увери, че е стигнала до Лора преди да я убият, броени секунди след първото му пътуване към 1944 година.

Сега се върна до масата на програмиста и се зае с изчисленията, които щяха да го върнат в пустинята няколко минути след предишното пристигане. Такова пътуване беше възможно, защото щеше да последва предишното прибързано тръгване и нямаше да създаде условия за среща със самия себе си, за парадокс.

Изчисленията не бяха дяволски трудни, защото се налагаше само да преизчисли напред цифрите от персоналния компютър „Ай Би Ем“. Знаеше, че времето тук и в пустинята през 1989 година не тече еднакво, но все пак изгаряше от нетърпение да се присъедини към Лора. Даже да се беше вслушала в съвета, пратен в стъкленицата, даже бъдещето да се беше променило и тя да беше още жива, пак трябваше да се справи с въоръжените есесовци и имаше нужда от помощ. След четиридесет минути получи необходимите цифри и препрограмира вратата. Пак отвори вратичката на записващото устройство и скъса доказателството за пътуването на хартиената ролка.

Взе автомата и пистолета, стисна зъби от засилващата се тъпа пулсираща болка в незаздравялото рамо и влезе във вратата.

Лора повлече бутилката с газа и автомата и настигна Крис в тясно разклонение от главния канал, на около шестдесет стъпки от мястото, където бяха се спуснали на дъното на мрежата. Приклекна в ъгъла на две стени от пръст и погледна назад към дерето, откъдето дойдоха.

В пустинята отгоре единият от оцелелите убийци блъсна проснатия труп през ръба надолу по дерето, очевидно да провери дали тя е останала точно под тях и да я подлъже да открие огън. Като не последва стрелба, двамата оцелели станаха по-дръзки. Единият легна на ръба с насочен автомат, за да прикрива спускането на другия. После вторият прикри слизането на първия.

Когато двамата се събраха, Лора смело се показа иззад ъгъла и изстреля автоматичен откос в продължение на две секунди. Двамата преследвачи толкова се стреснаха от нейната агресивност, че не отвърнаха на огъня, а се втурнаха към дълбоките отвесни ерозионни улеи в стената и потърсиха прикритие точно там, където тя ги бе издебнала, за да стреля по тях на скалистия ръб. Само единият успя да се скрие. Лора улучи другия.

Тя пак се скри зад ъгъла, грабна бутилката с нервнопаралитичния газ и се обърна към Крис:

— Хайде. Да изчезваме.

Затичаха по разклонението, търсеха нова посока в лабиринта и чуха как синьото небе се раздра от светкавици и гръмотевици.

— Господин Кригер! — извика Крис.

Стефан се върна в пустинята седем минути след първото тръгване за срещите с Чърчил и Хитлер през 1944 година, само две минути след връщането, когато видя мъртвите Лора и Крис в ръцете на въоръжените есесовци. Този път нямаше трупове, само „Бюикът“ и надупчената от куршумите „Тойота“ в друго положение.

Със смелата надежда, че планът е успял, Стефан забърза към дерето и затича покрай ръба. Търсеше някого, който и да е, приятел или враг. Скоро забеляза трите трупа на дъното на канала на тридесет стъпки надолу.

Трябваше да има четвърти. Нито една есесовска група не се състоеше само от трима. Някъде в зигзагообразната мрежа канали, които прорязваха пустинята като разклонена светкавица, Лора бягаше от последния.

По склона на дерето Стефан забеляза отвесен улей, който видимо бе използван. Той свали пълната с книги раница и се плъзна към дъното. По пътя пръстта одра гърба му и в незаздравялата рана го прободе остра болка. Стигна до дъното, изправи се, но се олюля от внезапен световъртеж и гадене.

Някъде на изток в лабиринта затрака автоматично оръжие.

Лора спря съвсем в началото на друго разклонение и даде знак на Крис да мълчи.

Дишаше тежко с отворена уста и чакаше последния убиец да завие край последния ъгъл на канала, където току-що бяха минали. Въпреки меката пръст, можеха да се чуят бягащите му стъпки. Тя се показа малко, за да го застреля. Но сега човекът бе извънредно предпазлив: снишаваше се и вървеше дебнешком. Нейната стрелба издаде къде се намира, той пресече канала и се скри до същата стена, от която почваше разклонението, където стоеше Лора. Можеше да се прицели в него само ако излезеше в главния канал, а там убиецът я причакваше.

Всъщност Лора опита като рискува да привлече огъня му, но дългият откос внезапно секна след по-малко от секунда. Автоматът изплю последните десетина-дванайсет куршума и я изостави.

Клитман разбра, че автоматът и е празен. Погледна през цепнатината, в която се криеше и видя Лора да хвърля оръжието. После тя изчезна в разклонението, където го изчакваше.

Есесовецът си припомни гледката вътре в „Бюика“ горе в пустинята: тридесет и осем калибров револвер на шофьорската седалка. Предположи, че жената не е имала време да го вземе или пък го е забравила в залисията по онази странна кутия в багажника.

Тя имаше два автомата „Узи“, но и двата сега бяха негодни. Възможно ли беше да е имала два револвера и в колата да е останал само единият?

Не му се вярваше. Два автомата звучеше разумно, защото те вършеха работа на разстояние и при най-различни обстоятелства. Но ако жената не беше опитен стрелец, револверът едва ли щеше да и бъде от полза, освен от много близко разстояние, където можеше да разчита само на шест куршума, за да се справи с нападателя или да загине от ръката му. Втори револвер беше излишен.

А това означаваше, че за самоотбрана тя разполага с какво? С онази бутилка? Тя приличаше на обикновен пожарогасител. Клитман тръгна по дирите и.

Новото разклонение беше по-тясно от предишното, както пък предишното бе по-тясно от главния канал. Дълбочината му беше двадесет и пет стъпки; ширината — само десет стъпки в началото, но по-нататък ставаше по-плитка и по-тясна като пробиваше лъкатушння си път през пустинята. След стотина ярда свършваше.

В края Лора потърси изход. От двете страни скалите бяха прекалено стръмни, меки и ронливи, за да се изкатерят лесно, но стената зад нея имаше удобен наклон и бе осеяна с мескити, за които можеха да се придържат. Но Лора знаеше, че преследвачът ще ги открие още на половината път по склона и увиснали така нависоко, щяха да са много лесна мишена. Трябваше да се задържи на това място до края.

В ъгъла на голямата естествена дупка, стъпила на дъното, Лора погледна нагоре към четириъгълника синьо небе и си помисли, че сякаш се намират в дъното на огромен гроб в гробище само за великани. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел.

Лора бутна Крис зад себе си, съвсем в края на дерето. Пред себе си виждаше на четиридесет стъпки разстояние по широкия пет стъпки канал до мястото, където завиваше наляво. Преследвачът щеше да се появи на завоя след минута-две.

Тя коленичи, стисна бутилката „Вексън“. Смяташе да освободи ръчния спусък от предпазната жица. Но жицата не беше просто прехвърлена и увита около спусъка, а беше многократно омотана и после запоена. Не можеше да се развие, трябваше да се разреже, но нямаше с какво. Може би с камък. Остър, ръбест камък вероятно щеше да разкъса жицата с многобройни удари.

— Намери камък — нареди Лора на момчето зад себе си. — С груб, остър ръб.

Крис почна да търси подходящ шистов отломък от меката, измита от наводненията почва, довлечена от пустинята. В това време Лора разгледа часовниковия механизъм на бутилката — още един начин за пускане на газа. Устройството беше просто: въртящият се циферблат беше разделен на минути. Ако искаше да го нагласи за след двайсет минути, циферблатът трябваше да се завърти така че цифрата двайсет да попадне на една линия с червения знак върху рамката и да се натисне бутона в центъра, за да започне отброяването. Проблемът се състоеше в това, че циферблатът не можеше да се включи за след по-малко от пет минути. Въоръженият мъж щеше да ги настигне по-скоро. И все пак Лора нагласи циферблата на пет и натисна бутона, за да го задейства.

— Ето, мамо — каза Крис и подаде парче шиста, което тъкмо ставаше за целта.

Часовниковият механизъм вече работеше, но Лора се залови за работа, отчаяно започна да търка дебелата омотана жица, която пречеше на ръчното задействане. През няколко секунди поглеждаше дали убиецът ги е открил, но тясното дере пред тях оставаше пусто.

Стефан следваше отпечатъците от стъпки в меката почва на дъното на дерето. Нямаше представа на какво разстояние зад тях се намира. Те имаха само няколко минути преднина на старта, но вероятно се движеха по-бързо от него, защото болката в рамото, изтощението и световъртежът го забавяха.

Беше отвинтил заглушителя от пистолета и го беше захвърлил. Оръжието бе мушнал под колана. Автоматът „Узи“ държеше в двете ръце, готов за стрелба.

Клитман бе захвърлил слънчевите очила, защото дъното на мрежата канали на много места беше сенчесто, особено като навлизаха в по-тесните разклонения, където страничните склонове се стесняваха и не пропускаха много слънчева светлина отгоре.

Мокасините му се напълниха с пясък, тук не бяха по-стабилни, отколкото горе на повърхността. Накрая спря, събу обувките, смъкна чорапите и продължи бос с голямо облекчение. Не можеше да проследи жената и момчето така бързо, както му се искаше, отчасти заради захвърлените обувки, но главно защото непрекъснато се оглеждаше назад. Беше чул и видял неотдавнашните гръмотевици и светкавици, знаеше, че Кригер трябва да се е завърнал. Най-вероятно Клитман дебнеше жената и момчето, а Кригер дебнеше него. Не искаше да става плячка точно на този тигър.

Часовниковият механизъм бе отброил две минути. Почти толкова време Лора бе търкала жицата, отначало с донесеното от Крис парче шиста, после с друго, което той намери след като първото се натроши в ръката и. Държавата не можеше да произвежда пощенски марки, които здраво да се задържат върху плика, не можеше да построи боен танк, който успешно да форсира реки при всеки опит, не можеше да опази околната среда или да премахне бедността, но абсолютно сигурно знаеше как се произвеждат неунищожима жица — сякаш беше изключителен материал, разработен специално за космическата совалка и приложен впоследствие за по-скромни цели. Сигурно Бог би използвал именно такава жица да закрепи разклатените стълбове, които подпираха света.

Пръстите и се разраниха, второто парче шиста се окървави, но беше прерязала само половината от намотаната жица, когато босият мъж с черни панталони и бяла риза зави при тясното разклонение на четиридесет стъпки от тях.

Клитман предпазливо се промъкваше напред. Чудеше се защо по дяволите жената се бори така отчаяно с пожарогасителя. Наистина ли си въобразяваше, че някаква химическа мъгла ще го дезориентира и ще я защити от автоматичния огън?

Дали пък пожарогасителят не беше нещо друго? Откакто пристигна в Палм Спрингз преди по-малко от два часа, успя да се сблъска с няколко неща, които се оказваха нещо друго. Червената линия например не означаваше „АВАРИЙНО ПАРКИРАНЕ“, както си бе помислил, а „ПАРКИРАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО“. Кой да знае? И кой можеше със сигурност да знае каква е тази бутилка, с която жената се мъчеше?

Тя погледна към него, после веднага продължи да работи по дръжката на пожарогасителя.

Клитман се прокрадваше по тясното дере, което сега не бе достатъчно широко да се разминат двама души. Не искаше да приближава повече, но не виждаше момчето. Ако беше пъхнала момчето в някоя пукнатина по пътя, щеше да я принуди да издаде скривалището, защото беше получил заповед да убие всички — Кригер, жената и момчето. Не смяташе, че момчето представлява заплаха за Райха, но не беше от онези, които поставят под съмнение заповедите.

Стефан намери захвърлени обувки и смачкани чорапи, пълни с пясък. Преди това се беше натъкнал на чифт слънчеви очила.

Никога не бе преследвал човек, който се разсъблича по време на гонитбата. Отначало му се стори смешно. После се замисли за света, изобразен в романите на Лора Шейн, свят, където комичното и ужасът се преплитаха, свят, в който трагедията се случва насред смях, Изведнъж захвърлените обувки и чорапи го уплашиха, защото бяха смешни. Хрумна му налудничавата мисъл, че ако се изсмее, ще ускори смъртта на Лора и Крис.

Ако този път се случеше те да загинат, той нямаше да може да ги спаси пак като се върне в миналото и прати ново съобщение преди първата в стъкленицата, защото за такъв подвиг оставаше прозорец само от пет секунди, а даже с данните от „Ай Би Ем“ не можеше да разцепи косъма на две.

Отпечатъците от боси стъпки в прахта водеха към устието на ново разклонение. Болката в незаздравялото рамо караше Стефан да се изпотява и да му се вие свят, но той вървеше по следата както Робинзон Крузо беше следил Петкан, но с повече страх.

С растящо отчаяние Лора гледаше как нацисткия убиец приближава през сенките по издълбания коридор в земята. Автоматът му бе насочен към нея, но по някаква причина той не стреля веднага. Тя използва тази необяснима отсрочка да стърже безразсъдно жицата около дръжката на бутилката „Вексън“.

Дори при тези обстоятелства Лора продължаваше да се надява главно защото преди миг се сети за няколко реда от един от своите романи: „В трагедията и отчаянието, когато сякаш се е спуснала безкрайна нощ, може да се намери надежда в мисълта, че спътник на нощта не е друга нощ, че спътник на нощта е денят, че мракът винаги отстъпва пред светлината, че смъртта управлява само половината от сътворението, другата половина управлява животът“. Вече само на двайсет стъпки убиецът извика:

— Къде е момчето? Момчето. Къде е момчето?

Лора усещаше Крис зад гърба си, свит в сенките между нея и стената на задънения край. Замисли се дали тялото и ще го защити от куршумите и след като я убие този човек няма ли да си тръгне, без да разбере, че Крис е оцелял в тъмната пролука зад гърба и.

Часовниковият механизъм на цилиндричната бутилка тракаше. Отворът избълва нервнопаралитичен газ с тежка кайсиева миризма и отвратителен вкус на лимонов сок, примесен с прокиснало мляко.

Клитман не виждаше какво излиза от бутилката, но чу звука: беше като змийско съскане.

Миг по-късно му се стори, че някой бръква във вътрешностите му, стисва стомаха в зловеща хватка и го откъсва. Той се преви на две и повърна конвулсивно на земята и по босите си крака. С болезнено проблясване, което го озари зад очите, нещо като че избухна в ноздрите и от носа му бликна кръв. Падна на дъното на дерето и инстинктивно натисна спусъка на автомата. Съзнаваше, че умира и губи контрол над тялото си, но се опита с последния автоматичен откос да я отнесе заедно с него.

Скоро след като влезе в най-тясното разклонение, където му се стори, че стените се събират над главата, вместо полегато да се издигат към небето, както в другите разклонения, Стефан чу продължително тракане на автомат съвсем наблизо и забърза напред. Непрекъснато се спъваше и блъскаше в стените от пръст, но вървеше по криволичещия коридор към задънения край, където видя есесовския офицер, мъртъв от отравяне с „Вексън“.

Зад трупа седеше Лора с разтворени крака, стиснала с окървавените си ръце бутилката от нервнопаралитичния газ. Главата и висеше отпусната, брадичката опираше до гърдите. Изглеждаше изтощена и безжизнена като парцалена кукла.

— Лора, не! — извика Стефан с неузнаваем дори за себе си глас. — Не, не!

Тя вдигна глава, премигна, потръпна и най-сетне слабо се усмихна. Жива!

— Крис — каза той като прекрачи през трупа на есесовеца. — Къде е Крис?

Лора остави все още съскащата бутилка и се отмести встрани. Крис надникна от тъмната ниша зад нея и попита:

— Господин Кригер, добре ли сте? Изглеждате ужасно. Извинявай, мамо, но е така.

За пръв път след най-малко двайсет години или шейсет и пет години, ако се брояха пропуснатите при скока, който бе направил, когато дойде да живее с Лора в нейното време, Стефан Кригер заплака. Изненада се от сълзите си, защото смяташе, че животът в Третия Райх е унищожил завинаги способността му да плаче за някого или нещо. Още по-изненадващо беше, че тези първи сълзи от толкова десетилетия насам бяха сълзи на радост.

1.

След повече от час, когато полицаите се придвижиха на север от мястото на въоръженото нападение срещу полицейската патрулна кола на щатско шосе 111, когато намериха надупчената от куршуми „Тойота“ и видяха кръв по пясъка и скалата близо до ръба на дерето, когато намериха захвърления автомат, когато забелязаха как Лора и Крис се мъчат да се измъкнат от канала близо до „Бюика“ с регистрационните номера на „Нисана“, те очакваха да заварят мястото осеяно с трупове и не се излъгаха. Първите три бяха на дъното на близкото дере, а четвъртият беше в далечното разклонение, към което ги насочи изтощената жена.

През следващите няколко дни Лора като че ли съдействаше изцяло на местните, щатските и федералните власти и въпреки това никой не можа да повярва, че им разказва цялата истина. Търговците на наркотици, които били застреляли мъжа и преди една година, сега пратили наемни убийци, защото, по нейните думи, явно се страхували, че ще ги разпознае. Нападнали я с такава сила и безпощадност в дома и до Биг Беър, че се наложило да побегне, но не се обърнала към полицията, защото не вярвала, че властите надеждно ще защитят нея и сина и. Бягала от преследвачите петнайсет дни, откакто я нападнали с автомати вечерта на десети януари, точно една година от убийството на съпруга и. Въпреки всички предпазни мерки, убийците я засекли в Палм Спрингз, проследили я по щатско шосе 111, принудили я да отклони колата от шосето към пустинята и я подгонили през деретата, където най-накрая се справила с тях.

Цялата тази история — една жена да ликвидира четирима опитни стрелци, плюс най-малко още един, чиято глава бе намерена в алеята зад къщата на Бренкшоу — щеше да е напълно невероятна, ако не се беше оказало, че тя е отличен стрелец, има значителна подготовка по бойни изкуства и притежава незаконен арсенал, на който биха завидели някои страни от третия свят. По време на разпитите за установяване на начина, по който се беше сдобила с незаконно модифицираните автомати и нервнопаралитичния газ, държан под ключ в армията, Лора бе заявила:

— Аз пиша романи. Част от работата ми е да проучвам много неща. Научих се да намирам всичко, което искам да знам и да се снабдявам с всичко, от което имам нужда.

После разказа за Дебелия Джак и обискът в „Пица Парти Палас“ изцяло потвърди нейните описания.

— Не и се сърдя — каза Дебелият Джак пред журналистите при явяването му пред съда. — Тя не ми дължи нищо. Никой на никого не дължи нищо, освен това, което иска да дължи. Аз съм анархист. Обичам такива мръсници като нея. Пък и в затвора няма да отида. Прекалено съм дебел, ще умра, наказанието ще е жестоко и необичайно.

Лора не пожела да съобщи името на човека, когото бе завела в дома на Картър Бренкшоу в ранните часове на единадесети януари, човека, чийто огнестрелни рани бе превързал лекарят. Каза само, че е неин добър приятел, който и гостувал в къщата до Биг Беър по време на нападението. Настоятелно твърдеше, че е невинен и случаен свидетел, чийто живот ще се разбие, ако го въвлече в тази отвратителна история. Намекна, че е женен и че е поддържала интимна връзка с него. Сега се възстановявал от раната и вече бил преживял достатъчно.

Властите здраво я притискаха по въпроса за безименния и любовник, но тя не се поддаде, а и средствата за натиск бяха ограничени, още повече че тя можеше да си позволи да наеме най-добрите адвокати в страната. Не и повярваха, че загадъчният мъж е неин любовник. Даже повърхностното разследване можеше да разкрие, че нейният съпруг, починал само преди година, е бил извънредно близък с нея и тя още не се беше възстановила, от загубата достатъчно, за да убеди някого във версията за любовна история в сянката на паметта на Дани Пакард. Не, тя не можела да си обясни защо никой от мъртвите нападатели нямаше документи за самоличност, защо са били облечени еднакво, защо не са имали кола и са били принудени да откраднат колата на двете жени в църквата или защо са изпаднали в паника на улицата в Палм Спрингз и са убили един полицай там. По корема на две от телата личаха следи от нещо като силно стегната превръзка, но не носеха нищо подобно и тя също нямала представа. Лора зададе въпроса кой познава подбудите за антисоциалното поведение на такива хора. Тази загадка, продължи тя, не е напълно изяснена дори от най-изтъкнатите криминолози и социолози. А ако специалистите не могат да хвърлят светлина върху социопатологичното поведение, как може да се очаква от нея да отговори на по-земната, но по-странна загадка на изчезналата превръзка? На очната ставка със собственичката на откраднатата „Тойота“, която твърдеше, че нападателите били ангели, Лора Шейн я изслуша с явен интерес, даже очаровано, но после запита полицията дали ще я подлагат на изкукуригалите фантазии на всеки луд, който се заинтересува от нейния случай.

Тя беше от гранит.

Тя беше от желязо.

Тя беше от стомана.

Нищо не можеше да я сломи. Властите я притискаха безмилостно и силно, както богът Тор бе ковал със своя чук Мьолнир, но без резултат. След няколко дни и се ядосаха. След няколко седмици бяха побеснели. След три месеца я ненавиждаха и искаха да я накажат за това, че не трепна в страхопочитание пред тяхната власт. След шест месеца им омръзна. След десет месеца им писна. След една година си наложиха да я забравят.

Междувременно, разбира се, гледаха на нейния син Крис като на слабото звено. Не го притискаха толкова силно, колкото нея, предпочетоха да прибегнат до фалшиво умиление, коварство, лукавство и измама, за да подлъжат момчето да издаде онова, за което майката мълчеше. Но когато го разпитваха за изчезналия ранен мъж, той започваше да им разправя за Индиана Джоунз, Люк Скайуокър и Хан Соло. Когато се мъчеха да изтръгнат от него подробности за случката в дерето, той им разказваше за сър Томи Тоуд, служител на кралицата и техен наемател. А като се опитваха да научат поне нещичко за мястото, където се бяха укривали с майка си или за действията им през шестнадесетте дни между десети и двадесет и пети януари, момчето отговаряше:

— Проспах всичко, бях в кома, мисля, че бях болен от малария или може би дори марсова треска и сега имам амнезия като Лошия койот, когато Кукувицата се изхитри да хвърли камък по главата му. Най-сетне, ядосан, че не разбират защо говори така, Крис допълни:

— Вижте, това е семеен въпрос. Не знаете ли нищо за семейните въпроси? По тях мога да говоря само с мама, това не е работа на никой друг. Ако започнеш да обсъждаш семейни въпроси с непознати, знаеш ли къде ще стигнеш много скоро вместо у дома?

За да усложни още повече положението в очите на властите, Лора Шейн публично се извини на всички, чието имущество бе взела или повредила при опитите си да се измъкне от изпратените след нея наемни убийци. На семейството, чиито „Бюик“ бе откраднала, подари нов „Кадилак“. На човека, чийто регистрационни номера на „Нисана“ бе свалила, купи нов „Нисан“. Във всички случаи възстановяваше повече, отколкото бяха щетите и печелеше приятели навсякъде.

Старите и книги претърпяха многократни преиздания. Някои от тях пак се появиха в класацията за бестселъри за преиздания с меки корици години след първоначалния им успех. Най-големите филмови компании се бореха за авторските права за филмиране на досега непродадените за тази цел книги. Разпространяваха се слухове, може би насърчавани от нейния литературен агент и все пак в голяма степен правдоподобни, че издателите дават мило и драго да платят рекорден аванс за следващия и роман.

2.

През тази една година на Стефан Кригер ужасно му липсваха Лора и Крис, но животът в къщата на Гейнз в Бевърли Хилз не беше труден. Обстановката беше великолепна, храната — вкусна. Джейсън с удоволствие го учеше на филмови трикове в домашното си студио, а Телма беше както винаги забавна.

— Слушай, Кригер — каза му тя един летен ден край басейна, — може би предпочиташ да си с тях, сигурно ти писва да се криеш тук, но помисли за алтернативата. Можеше да си стоиш в твоето време, където няма пластмасови чували за боклук, попзвезди, бельо „Дей Гло“, филми на Телма Акерсън или повторни излъчвания на „Островът на Джилигън“. Преброй благословените предимства на тази просветена епоха.

— Само че… — той се загледа в слънчевите зайчета по хлорираната вода. — Е, страх ме е, че след едногодишната раздяла губя всякакви шансове да я спечеля.

— Така или иначе не можеш да я спечелиш, хер Кригер. Тя не е пакетче пуканки, разиграно на томбола на някое увеселение. Жена като Лора не може да бъде спечелена. Тя сама решава кога иска да се отдаде и това е всичко.

— Не говориш особено насърчително.

— Да насърчавам не ми е работа…

— Зная…

— Работата ми е…

— Да, да…

— …комедията. Въпреки ужасяващия си външен вид, мога да имам не по-малък успех от гастролираща уличница, най-малкото в някой затънтен лагер на дървосекачи.

На Коледа Лора и Крис дойдоха в дома на Гейнз. Подаръкът за Стефан бяха нови документи за самоличност. Макар и наблюдавана отблизо от различни органи на властта почти през цялата година, Лора бе успяла чрез подставени лица да се сдобие с шофьорска книжка, карта за социално осигуряване, кредитни карти и паспорт на името на Стивън Крийгър.

Тя му ги поднесе сутринта на Коледа, опаковани в кутия от фирмата „Неймън-Маркъс“. — Всички документи са изправни. В „Безкрайна река“ двама от героите са бегълци и им трябват нови документи.

— Да — каза Стефан. — Чел съм я. Три пъти.

— Една и съща книга три пъти? — изненада се Джейсън. Всички седяха около коледната елха, ядяха каквото им попадне от остатъците, пиеха какао и Джейсън беше в най-доброто си настроение през цялата година. — Лора, пази се от този човек. Струва ми се, че е обхванат от мания.

— Ами разбира се — намеси се Телма. — За вас, холивудските типове всеки, който изобщо чете книги, макар и само по веднъж, е или интелектуален гигант, или психопат. Е, Лора, пак успя да намериш всички тези толкова убедителни на вид фалшиви хартийки?

— Не са фалшиви — обади се Крис. — Истински са.

— Така е — обясни Лора. — Шофьорската книжка и всички останали документи са вписани в държавните регистри. Като правех проучвания за „Безкрайната река“; трябваше да открия как се получава нова, качествена самоличност и се натъкнах на един интересен човек от Сан Франциско, който върти търговия с истински документи в мазето под нощен стрийптиз бар „Без горнище“.

— Бил е без покрив? — изненада се Крис.

Лора разрощи косата на момчето и каза:

— Както и да е, Стефане, ако поровиш в кутията, ще намериш и няколко банкови книжки. Открила съм ти сметки на новото име в „Секюрити Пасифик Банк“ и „Грейт Уестърн Сейвингз“.

Той се сепна:

— Не мога да взема пари от тебе. Не мога…

— Спаси ме от инвалидната количка, непрекъснато ми спасяваш живота и аз не мога да ти дам пари, ако поискам? Телма, какво му става?

— Той е мъж — каза Телма. — Предполагам, че това е обяснението.

— Космат, неандерталски тип — продължи Телма, — непрекъснато откачен от излишък на тестостерон, измъчван от расовите спомени за угасналата слава на ловни експедиции за мамути — всички си приличат.

— Мъже! — каза Лора.

— Мъже! — каза Телма.

За негова изненада и почти против волята му, Стефан Кригер почувства как част от вътрешния мрак се стопява и в сърцето му се отваря прозорче за заструилата светлина.

В края на февруари следващата година, тринадесет месеца след събитията в пустинята извън Палм Спрингз, Лора му предложи да се премести при нея и Крис в къщата до Биг Беър. Той отиде на следващия ден с елегантната си нова руска кола, която си беше купил с част от парите, получени от Лора.

Следващите седем месеца спа в стаята за гости. Всяка нощ. Не му трябваше нищо повече. Само да е с тях, ден след ден, да е приет от тях, да бъде свой — това беше цялата любов, за която можеше да се надява известно време.

В средата на септември, двадесет месеца след появата му на прага с прострелян гръден кош, Лора го покани в леглото си. След три нощи той събра кураж да отиде.

3.

В годината, когато Крис навърши дванайсет, Джейсън и Телма купиха вила в Монтърей с изглед към най-красивия бряг на света и настояха Лора, Стефан и Крис да им гостуват през август, когато и двамата бяха свободни от филмови ангажименти. Утрините на полуостров Монтърей бяха прохладни и мъгливи, дните — топли и ясни, а нощите — направо студени въпреки сезона, но такова време действаше ободрително.

На втория петък от месеца Стефан и Крис отидоха на разходка по плажа с Джейсън. На скалите близо до брега се приличаха и шумно ръмжаха морски лъвове. Туристите паркираха плътно кола до кола по крайбрежния път и излизаха на пясъка да снимат влюбените в слънцето „тюлени“, както ги наричаха.

— Година след година — обясняваше Джейсън, — чуждестранните туристи стават все повече. Истинско нашествие. Главно японци, германци и руснаци. Преди по-малко от половин век водихме най-голямата война в историята срещу трите държави, а сега и трите ни изпревариха. Японска електроника и коли, руски автомобили и компютри, немски коли и разнообразна висококачествена техника… Честна дума, Стефан, мисля си, че американците често се отнасят към предишните си врагове по-добре, отколкото към старите си приятели.

Стефан спря да погледа морските лъвове, които привличаха интереса на туристите и си помисли за грешката, направена при срещата с Уинстън Чърчил.

— Кажете ми поне едно нещо. Любопитството ме изгаря. Да видим… добре, например какво ще стане със Съветите след войната?

Старата лисица бе говорила така непринудено, сякаш въпросът му бе хрумнал случайно, все едно, че се беше заинтересувал от кройката на мъжките костюми в бъдещето, а всъщност въпросът е бил внимателно пресметнат и отговорът силно го интересуваше. На основата на наученото от Стефан, Чърчил бе обединил западните съюзници да продължат военните действия в Европа след поражението на германците. Като използваха за предтекст съветското нашествие в Източна Европа, останалите съюзници се обърнаха против руснаците, изтласкаха ги обратно в родината им и ги победиха окончателно. Всъщност през цялата война с Германия Съветският съюз бе получавал помощ от Съединените щати с оръжие и други доставки и когато тази подкрепа се прекрати, той рухна само за няколко месеца. В края на краищата войната със стария му съюзник Хитлер го бе изтощила. Сега светът изглеждаше твърде различно от предопределеното и всичко това се случи само защото Стефан отговори на един-единствен въпрос на Чърчил.

За разлика от Джейсън, Телма, Лора и Крис, Стефан беше човек извън времето. За него сегашната епоха не беше отсъденият от съдбата дом. Годините след световните войни бяха неговото бъдеще, а за останалите бяха минало. Затова той помнеше както някогашното бъдеще, така и бъдещето, което го бе изместило. Но те имаха спомени само от този свят, в който нямаше враждуващи велики сили, в който нямаше огромни ядрени арсенали в очакване на команда, в който демокрацията процъфтяваше дори в Русия, където имаше благоденствие и мир. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Но за щастие понякога не успява.

Лора и Телма останаха в люлеещи се столове на верандата и наблюдаваха как мъжете стигат до морето, завиват на север по плажа и изчезват от погледа.

— Щастлива ли си с него, Шейн?

— Той е меланхоличен.

— Но е прекрасен.

— Никога няма да е Дани.

— Дани го няма.

Лора кимна. Залюляха се на столовете.

— Казва, че съм го спасила — каза Лора.

— Както се възстановяват купони за хранителни продукти. Накрая Лора призна:

— Обичам го.

— Знам — отговори Телма.

— Никога не съм допускала, че мога… отново. Искам да кажа, да обичам мъж по този начин.

— Какъв е този начин, Шейн? Да не говориш за някоя откачена поза? Вървиш към средна възраст, Шейн, не след дълго ще станеш на четиридесет, не е ли време да промениш насоката на либидото си?

— Непоправима си.

— Старая се.

— А ти, Телма? Щастлива ли си?

Телма потупа издутия си корем. Беше бременна в седмия месец.

— Много съм щастлива, Шейн. Казах ли ти? Може да са близнаци.

— Каза ми.

— Близнаци! — повтори Телма, сякаш стресната от перспективата. — Помисли колко би се радвала Рути. Близнаци.

„Съдбата се бори да възстанови предопределения модел“, помисли Лора. И за щастие понякога успява.

Поседяха известно време в задушевно мълчание, вдишваха здравословния морски въздух и слушаха нежните въздишки на вятъра в боровете и кипарис Монтърей. След малко Телма каза:

— Помниш ли като дойдох при тебе в планината и ти се упражняваше в стрелба в задния двор?

— Помня.

— Стреляше по човешки силуети. Зъбеше се, предизвикваше целия свят, криеше оръжие навсякъде. Тогава ми каза, че цял живот си понасяла това, което съдбата ти е подхвърляла, но ще спреш просто да търпиш и ще се бориш, за да се защитиш. Беше много ядосана тогава, Шейн, много зла.

— Да.

— Сега знам, че още можеше да търпиш. Знам също, че още можеш да се бориш. Светът продължава да е изпълнен със смърт и трагедии. Въпреки всичко вече не си зла.

— Не.

— И ще ми разкриеш ли тайната?

— Извлякох третата голяма поука, това е всичко. Като дете се научих да търпя. След смъртта на Дани се научих да се боря. Сега продължавам да търпя и да се боря, но се научих също да приемам нещата. Съдбата е това, което е.

— Звучи много източно, мистично, трансцендентално и въобще това са глупости, Шейн. Боже! Съдбата е това, което е. Още малко и ще ме накараш да мърморя мантри и да съзерцавам пъпа си.

— Като си се надула от близнаците — каза Лора, — даже не можещ да си видиш пъпа.

— О, мога, ако правилно подредя огледалата.

Лора се засмя:

— Обичам те, Телма.

— Обичам те, сестричке.

Те се залюляха пак на столовете.

Долу на брега започваше приливът.