Светослав Тертер

I. Татарският стан

Близо къде Добрич, в една широка падина на безкрайната добруджанска равнина, бяха разпнати шатрите на татарските войски в съседство с едно опустошено село.

Чоки бе ги довел дотука с доста бавен вървеж по развалените пътища. Той не бързаше твърде за беззащитното Търново, което му беше сигурна плячка, и гледаше да обере добре плячката по пътя си. Защото тя беше главния стръв на оголелите му и разсипани в Токтаевата война ратници. Всичката страна от Тулец (Тулча) до Добрич беше превърната в пустиня. Селата се димяха още, избягналото население се скиташе бездомно и голо, мерзост на запустение царуваше по обезлюдените полета. Чоки искаше да стане цар над една пустиня.

И друга причина имаше за мудността му. Той очакваше да разбере от шпионите си ще излязат ли против него сръбски войски, що тъй нетърпеливо очакваше Смилец. В такъв случай Чоки щеше по-напред да се разправи със сърбите, преди да иде в Търново.

Ханският шатър бе разположен на едно възвишение, настрана от другите шатри. Под големия му свод седеше на скъп персийски килим татарският вожд, заобиколен от велможите си. Той беше силен, около трийсетгодишен мъж, с отличителните черти на татарите. Голямата му глава на къс врат беше покрита с рунтава шапка, която украсяваше отпреде бяло перо, обсипано с драгоценни камъни. Лицето му тъмномургаво, с жълтеникав отцвят, със силно изпъкнали ябълки и сплескан нос, с рядка брадичка, имаше изражение свирепо и диво с тия пламтящи черни очи, конто го оживяваха и озверяваха. Ханското му алено джубе, обшито със сърма, закриваше съвсем коленете му.

Влезе един велможа, поклони се на Чоки и каза:

— Славний господарю, един българин от Търново е дошел и иска да се яви пред очите ти.

— Какъв е тоя българин? — попита учуден Чоки.

— Иска служба при тебе. Азатин бей го видя, познавал го, бил прочут юнак.

— Аз тъкмо от такива хора имам нужда. А щом го познава Азатин бей, нека влезе.

Въведоха Радоила.

Той се поклони ниско.

Чоки го изгледа втренчено и остана доволен от внушителния вид на воеводата.

— Юнак — каза той ниско. После се обърна към него: — Ти искаш да служиш под моето знаме?

— Искам.

— Ти си огорчен нещо от твоите българи?

— Да.

— Какво ти сториха?

— Отнеха ми жената… и искаха да ме убият.

— И ти искаш да си отмъстиш?

— Искам.

На хана се допадна тая искреност, що звучеше в думите на Радоила.

— Вашите искаха да те убият, а аз ще те покрия о милост — и ханът му климна да излезе. После се обърна към едного:

— Дайте му една от робините, да се утеши. Такъв юнак не бива да тъгува без жена.

— Коя? Оная българка, дето я доведе Азатин бей ли, или друга — попита велможата.

— А, оная българка е много хубава. Аз ще я пратя в дар на моя приятел Дигил хана. Нека види какви хубавици има в тая земя, на която аз съм цар.

Велможата излезе.

Ханът се обърна към посланиците:

— Вие кога мислите да си тръгнете?

— След няколко дни.

— Истина, уморени сте. Починете си.

Ханът стана, станаха едновременно и всички други.

Той излезе навън. Мина между шатрите на първенците си и влезе в селото. В една по-добра къща, запазена случайно от пожара, беше се настанил харема му. Там в една стая, постлана със скъпи кавказки килими и кримски седеджета, въз една голяма меча кожа, простряна в дъното й, сега седеше една хубава синеока жена, с руса коса, в богата татарска носия.

Тя беше Елена, законната съпруга на Чоки. До нея, прав, стоеше брат й Светослав.

— Ние имаме още един голям българин, един юнак — каза Чоки, като седна на седеджето.

— Българин? Как го викат? — попита Светослав.

— А, името му не питах. От Търново иде. Ти, деспоте, виж го и разпитай какво става там. От десетина дена нямаме вече никаква вест.

Светослав бързо излезе.

Чоки се обърна към Елена.

— Ти пак имаш сбърчели вежди, гълъбице? Какво има?

— Господарю, какви са тия нови опустошения? — каза сърдито Елена, чиито очи бяха влажни.

— Брат ти пак ти е пуснал муха някаква? — попита недоволен Чоки.

— Ти искаш да станеш цар на една пустиня!

— Войска от вятър не живее, Елено.

— А от дима на пожарите ли живее?

— Остави се, тъй са научени нашите момчета. Не искам да ги сърдя. Когато идем в Търново, всичко ще стане мирно. Аз ще ги повърна назад.

— Да си закарат дома плячката?

Ханът се намуси.

— Казал съм ти: не плачи над чужди гроб. Помни само, че ти си жена на Чоки.

— Не искам тия разорения — каза почервеняла от негодувание Елена.

Ханът я изгледа с високомерна усмивка:

— Когато баща ти те даваше на мен, ти беше по-смирена… Но ти виждаш, че те обичам, и ме душиш. Гледай да ме не разгневиш, защото гневът не гледа нищо.

И той излезе.

II. Радоил у татарите

През това време Светослав се разговаряше навън с Радоила.

Той научи от него всичко онова, което се касаеше до него. Но той учуден разбра, че Радоил нищо не бе чул, нищо не бе узнал в Търново. Но той продължаваше да пита:

— Какво прави бан Балдю?

— Не знам.

— Трябва да ми е много сърдит?

Радоил дигна равнодушно рамена.

— И ти не успя да видиш Смилена?

— Не! — отговори троснато Радоил и облак от скръб мина по челото му.

— Жена ми какво прави? Видя ли я някъде?

— Не.

— Страх ме е да я не оскърбяват — каза Светослав угрижен.

После помисли малко и попита пак:

— Какво говорят за мене в Търново?

По Радоиловото лице се изобрази нетърпение. Той нищо не знаеше, не бе чул, не бе видял, а Светослав го мъчеше с въпроси.

— Аз бях луд човек там — изръмжа той с глух глас.

Светослав скръсти ръце в недоумение.

— А ханът беше любопитен толкова! И нищо няма да му кажа.

Наистина, от десетина дена Светослав никакво известие не бе получил от привържениците си в Търново.

Влезна Азатин бей и обади на Радоиля, че ханът във високото си благоволение му подарява една от робините, която той би си избрал.

— Благодаря на светлия хан, но аз си имам моя жена; поп ни е венчал.

Азатин бей се усмихна съжалително.

— Не гони гълъба из облаците, а вземи яребицата, що е в ръцете ти, юначе.

— Не съм гладен, Азатине.

Азатин бей излезе, а подир малко и Светослав.

Същия ден отредиха Радоилу особен шатър; донесоха му от страна на хана велможско татарско облекло и голямата сабя на прочутия Ивайлов сподвижник Казим бега, убит от Ногая на пирът, в който бе умъртвен и Ивайло. Радоил, макар и неохотно, облече татарските дрехи, защото неговите бяха изпокъсани от драките и сваляни, но с благодарение прие сабята.

Озоваването Радоилово тука бе станало по силата на крайна необходимост. Избягнал като по чудо от ръцете на Годеславовите хора и на нощната стража, той бе се крил няколко дена в Търново. От един верен другар беше узнал, че търсенията из града продължават, а потери навън се щуряха за него. Разгневен за изгарянето на горския си дворец, защото пожарът на Годеславовата гора бе прихванал и горския дворец — и убиването на хората му, Смилец бе определил голяма цена за Радоиловата глава. Радоил се видя в стеснено положение. Остаянето му в България беше опасно; да иде във византийските владения — боеше се да не го предаде императорът на Смилеца, с когото приятелствуваха, или да го затвори в тъмница, както стори с Хранислава. Боеше се сега и при деспот Елтимира да иде, защото строгият Елтимир, зет Смилецов, не би му дал убежище в земята си подир толкова престъпления. Тогава му хрумна мисълта да иде при татарите, при които, както бе разбрал, и Светослав бе отишел. Само там щеше да се чувствува в безопасност. С тяхна помощ той щеше да си отмъсти на Годеслава и да грабне пак жена си, вярвайки сигурно, че тя е сега у баща си. Той повери на другарите си решението си и им даде нужните заповеди. След триденонощно пътуване, което друг би направил за двойно по-дълго време, той стигна в шатъра на Чоки. Имането си бе заровил в планината още преди нощния пожар. Радоил беше вече на служба от три дена.

Татарите учудени гледаха тоя левент българин, облечен в татарски дрехи, с огромната сабя на Казим бега, как кръстосваше между шатрите мълчаливо и намусен. При честите си срещи с татарите през време на Ногаевото нашествие Радоил бе научил малко езика им и сега можеше да се обяснява с тях. Това му печелеше съчувствието им. Но той много малко говореше.

След два дена още дойдоха му другарите, около трийсет души юнаци, и той се видя пак воевода на една малка войска.

Той гореше от нетърпение да види по-скоро, че Чоки се дига за Търново. Умът му беше все там устремен, в милия образ на Славка. О, как копнееше за часът, когато ще се озове в Търново като победител и полетеше с другарите си право към Годеславовия дом!

Че отечеството подпадаше под игото на татарите, че България става плячка на варварските орди, това той нито мислеше! За него съществуваше само едно нещо сега: Славка, както по-напред всичко засланяше жаждата му за юнашка слава по бойните полета. Радоил нямаше отечество.

III. Славка

А Славка не беше сега при баща си.

Славка беше тука, в татарския стан.

Тя беше отвлечена от Азатин бея.

Помним как Азатин бей я гледаше със страстни очи на ливадата на Света гора и как залисан, Радоил се наговаряше с нея за грабването й вечерта, без да обръща внимание на Азатина, който беше близко и слушаше. Радоил не предполагаше, че татаринът бе научил доста български и разбираше какво говорят. Щом чу това, Азатин, когото отдавна гореше сластолюбива страст към напетата боляркиня, науми да я грабне и отнесе в станът, дето бе повикан от господаря си. Той прочее още нея вечер тури един евреин да нагледва пред Годеславовата къща и проследи бежанците де ще бягат и му съобщи скривалището им. Дебливият евреин вървя крадешком по следите на дружината дори до селцето. Когато научи де бе убежището Славкино, Азатин прати пак евреина с осем души смели татарски конници да извардят и грабнат Славка. Те се тулиха осем дена в близките гори и извършиха посланието си, както видяхме, с пълен успех, който се улесни много от случайното отсъствие на Радоила и другарите му. Уплашената млада жена докараха същата нощ на кон в Търново, право в домът на Азатина. Той я очакваше с нетърпение, готов за път. Качи пленницата насила в талигата, дето бяха двете му жени и майка му, и напусна града още през нощта. Те пътуваха с голяма бързина, за да не бъдат гонени.

Щом ханът видя пленницата, тя му се хареса. Угодливият велможа му я отстъпи за харема.

За Славкиното присъствие тука Светослав не знаеше.

Азатин бей, естествено, укри от Радоила това. Той разбра, че воеводата нито подозира, че тук е доведена жена му. А присъствието негово тука не го смущаваше: харемските жени бяха невидими и недостъпни.

Славка живееше в същия двор, дето и Елена, в една друга стая, заедно с още четири млади жени, които съставяха подвижния харем на Чоки: две купени кавказки от Гюрджистан, чернооки, тънковежди хубавици, една мургава куманка с огнен поглед и една рускиня, бяла, русокоса мома от болярски род. Елена презираше ханските наложници, избягваше да ги приема и затова и Славка не бе видяла.

Като тях Славка бе облечена в татарско рухо: копринен елек, под който се подаваше копринена риза и зелени копринени шалвари, които падаха до жълтите сърмени чехли на краката й.

Тя беше твърде хубава така, но тя беше дълбоко нещастна. Тя въздишаше за Радоила, тя плачеше за родителите си и за Търново, които сега много й домиляха. Свикналите се вече с положението си нейни другарки — а двете кавказки хубавици бяха даже горди от него — не можеха добре да разберат тая безутешна скръб. Само рускинята Олга, с която Славка можеше да се обяснява, защото езиците им тогава бяха съвсем близки, съчувствуваше на горестта й и се мъчеше да я утеши. Най-много тя я утешаваше с надеждата, че скоро ще бъдат в Търново и тя там ще може негли да види милите на сърцето си.

Но куманката я хокаше за гордостта й:

— Помисли, че хайката е дъщеря на цар и пак се покори и си живее весело при хана; а ти, една проста болярка само, държиш се много нависоко и забравяш, че си се удостоила да делиш леглото с един млад благороден властелин.

Голяма утеха би била за нея съчувствието на Елена. Тя я знаеше, че е близко до нея, но не бе имала честта още да й бъде представена. Елена, жертва на държавна необходимост, също бе много плакала в първото време, когато по волята на баща си, Георги Тертера, стана Чокева жена. После се примири със съдбата си. Чоки се отнасяше с нея добре, той я обичаше. Остала със сърце и душа българка и в ханския харем, тя бе приела носията и обичаите татарски, но бе запазила любовта си към отечеството, заедно с гордостта на високия си род. В стаята й гореше кандилце пред мъничко иконостасче, пред което тя се молеше на своя бог. Чоки я обичаше и допущаше това. Тя от далечните южноруски степи пращаше дарове на манастири и черкви. Елена милееше за българския народ и през време на похода тя спаси много жертви, спря много насилия и жестокости чрез влиянието си пред Чоки.

Но ако Светослав не знаеше за присъствието Славкино в станът, то Славка бе научила за Светославовото присъствие там. Това я наскърби и възмути. Тя го не бе видяла още, но го ненавиждаше тайно, че се е опълчил против братята си.

IV. Татарски деспот

Като Радоила, и Светослав беше, по-рано, бегал от Смилена. Той се боеше от ново покушение въз живота си и за да не ожесточи още повече Смилеца, потъпка историята в Устето по начина, който знаем; но той видя, че Търново става опасно за него.

Тогава именно му хрумна мисълта да потърси прибежище при зетя си и заедно с тая мисъл пред него се осветлиха широки и нови хоризонти за развитие на плана му. Най-напред той мислеше да чака Чоки в Търново, за да вземе тогава едно решение; сега той го взе вече: да се присъедини с Чоки, да му даде всичката си морална и материална подкрепа за превзимането на Търново с помощта на татарската войска и след това, отърван от съперника си Смилеца, да насочи удара си против Чоки…

И той избяга при него, като му се представи за предан помощник и съюзник и го моли да дойде да избави Търново от Смилеца. Скоро подир това той извика Богора из Добрич и го прати в Търново да разгласи всичко и да обади, че Светослав е бил принуден да бяга от Смилецовото отмъщение. Светославовата цел беше да възбуди още повече против татарския васал народа и сам да спечели съчувствието му.

В станът Светослав беше посветил в тайната си само сестра си. Тя с радост чу това и обеща да му помага, дето може. Но взе от него клетва, че няма да посегне на мъжовият й живот, каквото и да се случи.

А Светослав заемаше сега високо положение при зетя си.

Той се радваше на пълното му доверие.

Чоки беше го наградил с високата титла деспот, имаше го за пръв съветник, с него кроеше плановете за превзимането Търново. И Светослав беше колкото искрен, толкова и полезен нему в това дело. По тоя въпрос интересите и на двамата се схождаха. Светослав ненавиждаше Смилеца и желаеше, заедно с хана, изгонването му из Търново, а за да се постигнеше това, трябваше столицата да падне в ръцете на зетя му. Дотука бяха съгласни и действуваха задружно. Светослав поддържаше тайни сношения с привързаните нему боляри, на които числото всеки ден растеше. Жадните и нуждающите се големци продаваха предаността си в Пантолеоновата къща срещу злато и Смилец, без да подозира, се окръжаваше все повече и повече от неверни крепи-тели, на които подмилкванията растяха заедно с отчуждаването им от него. Беше купен вече и Годеслав. Внезапно осиромашал от изпепеляването на имотите си, той бе приел с признателност Пантолеоновата помощ, която му позволяваше да си възстанови обширното стопанство. От Дамяна Светослав знаеше, че Търново все е лишено от сериозни сили, а сръбската помощ още не идеше. И той съобщаваше тия сведения на Чоки и печелеше още повече доверието му. Но една неделя преди Радоиловото пристигане Светослав прие особено радостната новина, че Смилен бил приел отрицателен отговор от сръбския крал. Това успокоително известие тури край на Чокевите размайвания. Ханът реши да продължи вървежа си към почти беззащитното Търново и даде разпореждания за приготовлението на това движение. Той обаче реши да дочака и две нови татарски дружини, които идеха от Добруджа, и тогава сиялата си сила да тръгне към Търново, дето знаеше, че Балдювото опълчение щеше да го срещне.

V. Срещата

Между това приготовляваха се за път посланиците на Дигил хана, чиято област беше зад ханството на златната орда, сега под върховенството на Токтая, победител Ногаев. Дигил хан бе ги пратил със задължителните дарове за сключване съюз с Чоки.

Чоки бе приел с готовност това предложение. Той гореше от желание да отмъсти за баща си при първа сгода.

Преди да си отидат посланиците на Дигил хана, Чоки им даде тържествена вечеря. Пиршеството ставаше в един от шатрите на велможите. Машали от катраневи мехове горяха наоколо и осветляваха далеко станът и полето зад него. Млади слуги и виночерпци служеха. Виното се лееше обилно и пиянството растеше. Деспот Светослав стоеше отдясно на хана, сиреч занимаваше най-първото място след Чоки.

По едно време машалите осветлиха една зловеща гледка: двайсетина български глави се захилиха на прътове, забучени около шатъра! Това зрелище придружаваше всички подобни пиршества. Закланите българи бяха пленници от една хайдушка шайка, унищожена при нападането татарски обози с плячка и с робини.

Ужасно страдание свиваше сърцето на Светослава. Той не можа да изтърпи тая гледка, извини се пред хана с умора и излезе, за да бяга по-скоро от ужасното зрелище. Кога да иде в шатъра си, застигна го един евнух и му каза, че го чакал отдавна, за да му каже, че го вика сестра му.

— Защо ме вика? — помисли си той и бързо се запъти към нейното жилище.

След малко той излезе и отиде развълнуван право в Радоиловия шатър.

И той с разтреперан глас му съобщи, че се научил от сестра си, че Славка е тука, защото се видяла с нея, и че утре Чоки я изпраща в дар на Дигил хана. Азатин я бил грабнал.

Радоил скокна като наранен лев.

— Къде? Стой за бога! — пошушна му Светослав, като го задържа за ръката. Радоил трепереше.

— Сега? Какво? — попита той отчаян. Светослав мислеше.

— Чакай тука! — каза той и излезе. Радоил заходи като луд из шатъра. Очите му светеха, налени с кървав огън. Той стискаше с ярост дръжката на голямата си татарска сабя, готов сега да изколи с един замах Чоки и цялата татарска войска. И всеки миг, додето чакаше връщането Светославово, му се чинеше безконечно дълъг. А Светослав се доста забави. Очевидно, трудно беше онова, което готвеше. Най-после той се завърна.

— Уредих работата — каза той, — но тя е свързана с големи премеждия.

— Казвай!

— Кремена, българската слугиня на сестра ми, занесе тайно татарска шапка и джубе на Славка. В това рухо — то е рухото на един от евнусите — Славка ще излезе из вратнята — и ако стражата, що пази на вратнята, не я познае, тя ще може да дойде в тъмнината до твоя шатър.

— А ако я познаят?

— Аз ти казах, че работата е премеждлива.

— Ако докачат тия неверници само един косъм на главата й, аз ще направя чудо: аз ще дам огъня на целия лагер, аз ще убия Чоки, аз ще…

— Не безумствувай — прекъсна го Светослав. — Татарският лагер и Чоки нам са нужни, ти на мен ще направиш зло… и на отечеството си, ако чувствуваш, безумнико, какво е отечество… Но успокой се: аз съм уверен, че Славка ще мине безпрепятствено и ти ще можеш да я спасиш, ако пак тъй безпрепятствено успееш да се изсулиш с нея из обръча на татарските шатри.

— Ще видя кой ще ми попречи…

— Аз не бих те съветвал да бягаш, твоята сила би ми била полезна във войската на хана, но ти сега не си в състояние нищо полезно да сториш при тая си залисия… Върви, спаси поне Славка, ако не можеш за друго да мислиш.

Радоил не слушаше. Той ходеше като обезумял. Внезапно на входа на шатъра се показа един татарин, обвит с широко джубе, с шапка, нахлузена до веждите.

— Кой е тоз? — попита учуден Радоил.

— Не позна ли я? Славка.

В същия миг Славка се хвърли на рамената на мъжа си.

Той я стиска няколко време, сякаш искаше да я задуши. После й каза запъхтян:

— Славке, ела да бягаме!

Но тя сега го изгледа учудено.

— Ти си в татарски дрехи? Какво правиш тука?

— Аз съм на ханска служба.

— Ти за мене направи това?

— Не, аз не знаех, Славке, че ти си била тука… Аз дойдох тука от отчаяние за тебе… Но хай по-скоро да бягаме.

— Остави ме, ти си дошел да служиш на татарите? Ти си продал меча си на християнските врагове? Махни се! Аз нямам мъж! — викаше Славка в негодувание, като отстъпваше от Радоила.

Светослав, ням и мрачен, присъствуваше на тая странна сцена. Той беше покъртен от тоя избух на патриотически гняв у тая болярска дъщеря с проста и здрава българска душа. Нему му даже беше неловко: укорът й въз Радоила падаше и въз него. Но Радоил извика:

— Славке, що думаш? Бягай, утре те откарват далеко към други татари. Ти ще загинеш в татарския плен и аз ще загина подир тебе!

— Махни се, махни се, черни Радоиле!

Тя поиска да излезе. Радоил пламна от ярост.

— Аз няма да те оставя в татарските блудилища, поразенице! Или с мене, или кръвта ти изпих!…

И той извади меча си.

Тогава Светослав се намеси. Той обясни в къси думи на Славка, че опасността, за която й говори Радоил, беше истинска и неминуема и че ако се изпусне тая минута да се спаси, всичко беше изгубено.

Светославовия съвет й подействува.

— Кажи, и ти добър българин ли си? — извика Славка развълнувано на Радоила.

— Заклевам ти се, Славке! Видиш ли тоя меч? Ще изяде на сто татари главите, ще пролея река татарска кръв, само да видиш кой е Радоил!

Славка му подаде ръката си, за да я води. Излязоха и троицата из шатъра. Навън беше тъмна нощ. Недалеко над лагера въздухът бе осветлен от машалите.

Светослав се обърна към Радоила, като му стискаше ръката.

— Радоиле, ти спечели изгубената си обична жена, защото в тоя татарски стан се улучиха верни български сърца. Стресни се сега и бъди истински българин. И когато отечеството те повика на помощ, притечи се на гласа му. А това скоро ще стане. Яви само на болярина Дамяна де си…

Радоил вместо отговор му целуна мълчаливо десницата.

Прости се с него и Славка, затрептяла от радост и страх.

— Добър ви час сега! — и Светослав посочи Радоилу отде да мине, за да не бъде виден. Той му посочи към север.

VI. Бягство и гонитба

Скоро Радоил и Славка оставиха назад шатрите. Шатърът, дето ставаше пиршеството, се белееше на възвишението, осветляван от машалите. Двамата вървяха през пусто поле. Цепта зад лагера беше рядка, защото оттам нищо не застрашаваше в тила войнството. Те успяха да пропъплят невидими през линията й и се озоваха на свободен кър. Радоил държеше за ръка Славка, като да не я изгуби в гъстия мрак. Тя трепереше, но не говореше нищо, а само стискаше с трепет силната ръка на мъжа си. Вървяха, естествено, без път. Далеко някъде светеха зари от пожарите, що изпепеляваха села.

Озоваха се в някаква долина. Радоил разпозна в тая долина някакъв път. Той се отдалечи от него, за да избегне случайна среща с татари. Но той стреснат чу конско туптене из пътя насреща си. В тъмнината се мярнаха куп конници. Тогава хвана още по-силно Славка за ръка и забяга на противоположна посока. Но те бяха съгледани от конниците. Това бяха татари, които се връщаха от плячка на едно село и като разбраха, че някои бягат от тях, погнаха ги. Бежанците неволно се откъснаха, за да могат по-свободно да тичат. Внезапно Славка полетя в един трап и остана там. Радоил не съзря това в мрака и продължи да бяга. Конниците го последваха, като му викаха да спре. В тоя същи миг той видя, че отпреде черни сенки му преградиха пътя. Озърна се в ужас, като не видя Славка при себе си.

— Славке! — извика той уплашено.

— Стой! — изкрещяха пак татарите с извадени саби, готови да замахнат на него, щом го приближат.

В това безнадеждно положение Радоил, бесен от горест и отчаяние, изтръгна тежката си сабя и се спусна въз най-близките нападатели. Ужасното желязо с бързината на светкавицата пролетя над конниците, двама се изсулиха из седлата си и паднаха. Сабята се завъртя и назад със същата светкавична неотразимост, болезнени викове на ударени хора се раздадоха из нощта заедно с туптене на коне, които се отдалечаваха. Дружината изчезна в мрака. Радоил остана сам. Той се озърна пак. Никого нямаше там. Той извика запъхтян:

— Славке!

Той повтори няколко пъти тоя вик, остал без отзив. И повърна се да дири жена си. Дойде му мисълта, че може да се е спрепнала и паднала. Той обикаля доста време из пустото поле и викаше Славка. Но никой не му отговори. Когато се озова наедно по-височко място, той видя далеко осветления въздух от машалите в лагера. На тая неясна светлина се откроиха фигурите на няколко конника и двама пеши хора. Разбра, че това са останалите читави татари, от ония, с които се бори. Но като се взря в тия сенки, които очевидно се отдалечаваха, той позна, че единът пеш татарин имаше за другар не мъж, а жена. И той с ужас позна, и по дългото до земята джубе, и по ходът, че тая жена беше Славка.

— Славке! — извика Радоил и фукна към нея. Той не се излъга: Славка водеха татарите. Те бяха чули уплашеният й глас, като викаше мъжа си в тъмнината, и бяха я уловили. Като се взряха в нея, те познаха по дрехите й, че е жена от харема на хана. Тогава я предадоха на пешият татарин, изгубил коня си подир падането, да я води, и продължиха пътя си към лагера.

Радоил с изпулени широко очи, устремени в сенките, тичаше. Той бе обезумял. Той отиваше право в лагера и светлината на машалите се приближаваше и ставаше по-ярка. Татарите се спряха на линията на цепта, все рисующи се в зарата. Там правеха знакове, махаха с ръце. След малко в тая светла област се зачерняха други конници около двайсетина души и се понесоха насам. Радоил се свести, отклони се н изчезна в мрака на нощта.

VII. Търново в кипеж

В Търново събитията забързаха.

Както знаем, Смилец най-после прие нетърпеливо очакваният отговор на Милутина, прие го тъкмо когато имаше в палата си болярски съвет, дето бе и патриархът.

В писмото си кралят изказваше радост и благодарност, че се е сродил с българския цар, хвалеше снахата, но военна помощ отказваше по разниуважителни причини.

Смилец настръхна. Последици проблеск от надежда изчезна. Той приличаше на човек, ударен от гръмотевица. Болярите, които му остаяха още верни, се смаяха, втрещиха се. Патриархът завика, че се е пропуснало скъпоценно време да се чака тоя ялов отговор, вместо да се викат гърците, и предложи веднага да се изпрати скороходец до Андроника. Обезкуражаването замени доверието през миналите дни.

Смутнята и уплахата минаха от Царевец и в града. В продължение на една неделя паниката беше голяма. Като да се увенчае безнадеждността, пристигна верен слух, че Чоки с пълчищата си минал вече делиорманските лесове и с неудържима бързина се стреми насам. Ето дойде и Азатин бей с писмо от Чоки до Смилеца. Той му заповядваше да напусне с време Търново, защото престая да бъде наместник хански. На търновци обещаваше неприкосновеност на живота и имота им, ако предадат ключовете на града, без да се опитат на съпротивление. Азатин от себе добавяше, че Чоки иде с двайсет хиляди души конника — той преувеличаваше четворно числото им.

Въцари се в Търново небивало смущение. Безпомощният Смилец съвсем падна в очите на народа и изгуби всяко значение. Той остана една сянка.

Балдю беше в отчаяние. Той видя внезапното сгромолясване на всичките му надежди, че отидоха нахалост всичките му жертви и трудове; отроците му също се обезсърчиха, като разбраха сега, че е безнадеждна всяка борба. Балдю изгуби влиянието си над тях. Народът напразно се озърташе да види някой избавител и неволно помисляше за Светослава, инстинктивно помисляше за него, но Светослав беше сега съюзник на хана.

Случи се скоро едно странно нещо, което учуди народа и уплаши Смилеца. Богор убитият, Богор изчезналия от света, се появи в Търново, а заедно с него се разпространи и мълвата, че покушението въз живота на Светослава в Устето било организувано от епикерния Темира, Смилецовия най-предан царедворец, и че подир това Светослав се видял принуден да търси прибежище при Чоки. Богор разказваше с всичките подробности участието на двореца в опита за Светославовото умъртвяване. Мълвата се разнесе из целия град и подигна страшно възмущение. Тайно миналите към Светослава боляри открито сега поддържаха и подклаждаха негодуванието против Смилеца. Как? Смилец да убива Светослава, законния наследник на престола, когато той сега би бил едничката надежда на народа и вместо да бъде в татарския стан, сега да поведе народа на борба!

Това се носеше из тълпите. И понеже в минути на безнадеждност те жадуват за изкупителна жертва, за виновен, въз когото да излеят гневовете си, те видяха за такъв Смилеца. Гневът на столицата загърмя буреносно. Това беше последния удар за умирающата власт на Смилеца.

VIII. Един съборен трон

Смилец от прозореца на палата видя уплашен народното вълнение.

Той бе успял да научи причината на народния гняв, Темир стоеше до него побледнял.

Царицата, тръшнала се на един кадифен стол, кършеше ръце в дълбоко отчаяние. Бузите й обливаха сълзи. Но тя нищо не говореше.

— Оставен! Изгубен! Пропаднал! — стенеше Смилец със скопчани ръце на гърди.

Озвереният народ долу сочеше юмруците си. Той се трупаше на Царев друм, валеше се пред подвижния мост, като принуждаваше стражата да го свали.

Слънцето зайде зад планината в един яркокървав облак. В стаята потъмняваше. Скоро съвсем мръкна. На Царев друм засветиха машали, които зловещо освещаваха гъмжащото множество и стените на Трапезица през дола на Янтра.

Дойдоха уплашени слуги и обадиха на Смилеца, че народът е пристигнал до Великата порта и я кърти с топори.

Смилец се обърна към Темира, бледен, като че искаше съвет.

Но Темир трепереше, устата му се бяха оковали. В широко изнудените му сега очи лъснаха отблясъци от пламъците на машалите.

Тогава Смилец се сети за Мария.

Той отиде при нея и извика:

— Стани! — и като я хвана за ръката, изведе я из тронната зала.

Навън глъчката се усилваше на всяка минута. Теми р стоеше неподвижен в тронната зала, потънала в тъмнина.

Влезе един оръженосец и го повика при царя. Царят го чакаше у царицината горница. На пода и на диваните бяха наслагани разни женски дрехи и скъпоценни вещи. Мария бързо бъркаше в една орехова ракла в ъгъла и вадеше нови неща.

Смилец се обличаше в рухото на придворен слуга. Темир забележи, че и царицата беше в прости дрехи.

— Темире! — извика Смилец. — Иди кажи да отключат източните врата на двора.

Темир го изгледа настръхнал.

— Царю, оттам няма изход.

— Как?

— Оттам пътечката слазя по стръмна урва, а отдолу е Янтра.

— Кажи! — извика повелително Смилец.

Темир излезе.

Влязоха оръженосци и слуги и направиха голям вързоп от царицините неща. Царицата, като видя това, премаля и падна на дивана.

— Храброст, Марийо — каза Смилец, като я стисна за ръката, покрита с диамантени пръстени. Но по лицето му имаше сълзи.

— Да бягаме! Да бягаме!

— Аз да бягам оттука? — пъшкаше Мария и си кършеше ръцете.

— Тия случки са свързани с величието — казваше мъжът й. — Не до нас само е било това нещастие. Като тебе бега оттука и Ивана основата жена преди няколко години… Но кураж, мила! Скоро ще се върнем тука с Андроникова войска.

— Ах, тоя Светослав! Защо не послуша патриарха да викаш нашите! И аз те молех толкова…

Темир се върна и каза, че вратата е отключена.

— Вземи: ти това — каза Смилец на един оръженосец, като му посочи вързопа. — Темире, ела с нас. Па хвана за ръка Мария и я поведе към вратата. Слугите уплашени попитаха:

— Царю, ние какво да правим?

— Каквото направиха и другите: предайте се на първия си господар, който бъде той.

И Смилец ги остави.

Навън нощта беше звездна и тъмна. Вятърът донасяше от запад шумът на народната врява. Сганта не бе нахълтала още в Царевец, спряна от крепостната стража, която напусто очакваше нова заповед от царя. Смилец, жена му, Темир и оръженосецът минаха опустелия двор, край глухите зидове на стария дворец и излязоха из източните врата. Навън се чу, идещ от дълбочината, глухия шум на Янтра.

Урвата, над която се намериха, се спущаше нагло надолу, подзидана с отвесни канари, и се губеше в пропастта. Една канара отляво извън стената се подаваше като нос над дола. Това беше лобната скала, отдето се тласкаха големите престъпници. Смилец потрепера при вида на тоя зловещ камък. Темир поведе бежанците из тясна, едвам узнаваема в тъмнината пътечка, между бурени и храсти, която завиваше най-напред край стената, а после накланяше косвено по урвата. Смилец, държейки за ръка жена си, която идеше зад него, следваше татарина предпазливо. Под тях зееше черната яма на Янтра. Шумът й ставаше все по-силен, колкото слазяха надолу. Мария пъшкаше и хленчеше като дете. Насреща, през дола, стърчеше черния облик на бърдото Гарван. Отзад се чернееше грамадната стена на Царевец, напуснат завинаги от досегашните си господари. Дотук не пристигаха никакви човешки звукове. Тая вечно пуста стръмнина и сега глъхнеше в Храсталаците си.

Реката шумеше отдясно.

Темир се спря и каза:

— Тая пътека слазя пак в Търново при митрополията и води за Владишкия мост.

— Там не можем да се върнем! — извика Смилец. — Чуй, народ има и от оная страна.

Действително човешки викове се чуваха отляво. Смилец погледна надолу в тъмнината.

— По тоя спуск можем ли да слезем до Янтра?

— Само с хлъзгане. Но, господарю, Янтра има вирове!

— Води напред! — заповеда Смилец, който сега в тоя критически час бе добил несвойствено на природата си хладнокръвие.

Темир се покори. Той седна и бавно взе да се спуска надолу, държейки се за земята или за храстите.

Сега почна едно страшно, нечувано приключение: до одеве венценосний господар на Царевец и на България се хлъзгаше на задницата си низ урвата, одраскван от острия камъняк. След него царицата, внука на императора Андроника, дереше роклята си в премеждливо смъкване по пустият яр. Когато след нея се спусна и оръженосецът с вързопа, бежанците се спряха на тясната пясъчна ивица, що дели Янтра от подножието на чуката.

Реката шумеше пред тях и биеше черните си вълни о брега.

Темир със сабята си опита дълбочината й. Янтра не беше голяма сега, но в нея имаше дълбоки вирове. Преданият татарин нагази на едно място и благополучно мина насреща, потънал само до пояс. Тогава се върна и преведе Смилеца. Когато дойде да стори това и с жена му, тя се уплаши от тъмната вода, която шумеше под нея, и се отказа да нагази. Смилец от другия бряг я ободряваше напразно. Мария плачеше.

— За бога, не се бави!

Мария отчаяна се тръшна на пясъка.

Тогава Смилец прегази пак Янтра.

— Марийо!

— Не мога!

— Чушни я, Темире! — Друго средство нямаше.

Смилец помогна да се метне на гърба на татарина плачущата жена. Тя обхвана Темировия врат здраво с ръце.

— Ох! Ох! Ох! — пъшкаше тя от страх, срам и отчаяние, когато Темир газеше; от страните й газеха Смилец и оръженосецът.

Излязоха на плоския бряг вир-вода. Полите и на Мариината рокля бяха измокрени.

Тука стана кратко съвещание и се даде почивка на царицата.

След това се запътиха на север, за да уловят пътя, който завиваше в полите на Гарван и възлазяше по посока на сегашното Арбанаси. Те бяха решили да потърсят тая нощ убежище в един близък манастир, чийто игумен беше предан Смилецу.

От пътя бежанците погледнаха за сетен път на Търново.

Царевецките зъбати зидове, кули и палати рисуваха своите черни силуети в дълбочината на звездното небе.

О, как Царевец беше сега високо и далеко!

Смилец въздъхна дълбоко.

Мария плачеше.

IX. Горски пилета

А Радоил де беше?

Радоил се скиташе сега из Стара планина.

Подир избягването си, без Славка, от татарската гонитба, скоро последван и от трийсетте си момчета, той в късо време бе събрал повече от предишните си другари и още доста бяха дошли под хайдушкото му знаме, привлечени от славата му и от щедрата заплата, защото Радоил бе изкопал заровеното си имане.

Понеже Търново и всички граници бяха затворени, планината му отвори обятията си.

В яростта си той даде воля на грабителските наклонности на момчетата. Те пленяха, ограбваха навред по полето; минаха и през Стара планина за грабеж, не различавайки българско от гръцко. През тия шетни те бяха успели по едно време да уловят трима татарски скитници, конници от ханската войска, увлекли се в грабеж къде Росица. Воеводата заповеда да ги окачат на клоните на дърветата и да запалят под тях огън. Татарите живи горяха бавно и Радоил с наслаждение гледаше техните ужасни премятания над пламъците. Той заповеда да убият и конете им. После загащи цяла шайка татари в гората при едно село, което бяха плячкосали и запалили. Той ги повърна в селото, изкара из един плевник воловете и кравите, които мучаха уплашени от пожара, вкара вътре трийсетината пленници, заключи ги отвън и чака, доде плевникът бъде изяден от пламъците с татарите вътре. Едного само от тях пощади и го прати при Азатин бея да му каже какво е видял и че Радоил се е заканил да го набие на кол, като го хване.

В такива подвизи дружината прекара двайсетина дена. Но това не удовлетворяваше Радоила: той мислеше все за жена си, която остаяше в татарски плен, може би сега далеко зад Дунава, ако Светослав не е я измолил, и сърцето му се обливаше с кръв.

Момците го раздумваха, но той не се утешаваше.

Мъчеше го страшно, от друга страна, и мисълта, че той за права бога беше разсипал Славкиния баща. И той нямаше нито минута мир. Тая задебеляла съвест се пробуди сега.

Една нощ той взема двайсет души от другарите си и отиде в Търново, преоблечен като калугер. Като стигнаха до вратнята Годеславова, той почука. Другарите му се скриха в сенките наоколо. Отвориха му. Той обади, че е калугер от един манастир и е дошел да донесе много здраве на болярина от Славка. Завчас биде вкаран при Годеслава. Годеслав веднага го позна и пребледня.

— Разбойнико! — извика той. — Защо идеш? Една душа ми остана, вземи и нея!

Радоил коленичи и дигна сбрани ръце.

— Болярино, прошка! Сгрешил съм пред тебе и пред господа. Изгорих те за права бога — извика Радоил с плачущ глас, па като извади из пазвата си един голям възел, развърза го и изсипа на чергата куп злато, сребро и драгоценни камъни.

— Годеславе, това струва три пъти колкото изгорелия ти имот. Нямам мир за душата си.

Годеслав бръсна имането сърдит.

— Дъщеря ми дай, Радоиле! Какво стори с дъщеря ми?

— Татарите я грабнаха, болярино, сега е в харема на Чоки!

И Радоил плачеше. Годеслав се вдърви при тая вест.

— Как? Грабнаха я агарянците? Ти остаби да Я грабнат агарянците? Ти не умя да запазиш дъщеря ми?

Радоил плачеше. Той му разправи подробно как е станало грабването й и случките в Чокевия лагер.

— Болярино, виновен съм. Аз съм в твоята воля. Ако искаш, предай ме — нека ме обесят, това ми се пада. Ако щеш, остави ме жив: аз ще отърва Славка, в дъното на пъкъла ако ще н да бъде, аз ще я измъкна оттам.

Годеслав го гледаше смаяно и очите му се насълзиха от страдание.

— Тогава иди, иди! Вземи си имането, но избави дъщеря ми!

— Не, това е твое, нямам нужда, аз си имам за мене си.

Радоил си тури калимавката и хвана да се загръща в калугерското си расо, за да излезе.

— Защо се пазиш? — попита го Годеслав.

— От Смилеца… Аз убих няколко Смилецови хора — и на тях ще бера греха.

— Какъв Смилец? Нещастнико, ти нищо не си чул? Смилец избяга преди три дена и сега не остая никаква власт в Търново. Нехранимайковците като тебе свободно сега се ширят из Търново… Хай върви с богом и отърви Славка.

— Заклевам ти се, болярино!

Радоил остави калугерското рухо и излезе.

X. Кръчмата

Тая нощ беше мрачна.

Черното було на облаците засеняше с дълбок мрак спящата столица.

Силен вятър духаше в мрачината.

Радоил мина из запустелите улици и излезе на северния край на града.

Другарите му като сенки го последваха.

Той влезе в една ниска и душна кръчма — същата, дето по-рано видяхме Темира с тримата разбойници, назначени да убият Светослава.

Две цигански кандила осветляваха мъжделиво тая кръчма.

— Добър вечер — каза той на двамина души, що седяха на една дъска с чаши вино в ръце.

— Добре дошел, воеводо — отговориха те. Това бяха Иван и Станко, двамата предани Радоилови другари. Те бяха оставили другите момчета при Годеславовата къща, а сами бяха дошли да набавят тука някакви потреби за дружината.

Радоил взе едно дъбово трикрако столче и седна при тях.

Те се зарадваха, като го видяха пак здрав и читав.

— Какво стори с Годеслава? — попита Станко.

— Олекна ми сега, като му изповядах греха си и измолих прошката му — отговори Радоил. Иван му наля вино и му подаде.

— Пий!

— Не ща: кръв искам да пия, татарска кръв.

— Накъде ще ходим сега? — попита Иван.

— Татари да ловим пак. Ще идем близко към Чокевия стан.

Но Иван не одобри.

— Защо да се увираме там пак? Ние няма да отървем Славка.

— Ние ще убием повече татари.

— Хей, кръчмарю, дай едно вино! — извика гърлесто из вратата един човек с голям ръст, с брадясало и грубо лице.

И той влезе.

Радоил и другарите му се извърнаха и се втренчиха в госта, чиито черти неясно се виждаха в полумрака.

— А! Богоре! — извика Иван.

— Добър вечер, славний воеводо — извика Богор. — Планина с планина се не среща, човек с човек се среща, нали го рекли?

Радоил се навъси и изгледа с отвращение джелатина; но като се сети, че в татарския стан Светослав му бе казал, че Богор е сега негов верен човек, той доби по-ясно лице.

— Ами ти отдека? Де се губи, воеводо? — попита го Богор.

— Бях при татарите, най-напред…

— И видя княза?

— Да.

— После?

— Бегах от татарите. А ти?

— Аз пък отивам за там. Аз съм сега на Светославова служба.

— И аз отивам към там.

— И ти?

— Трябват ми повече татарски глави.

— Тогава другарски ще вървим, додето искаш — каза Богор. — Наздраве, да живей княз Светослав! — прибави той и изпи чашата, която му бе напълнил Станко.

— Да пукнат татарите! — извика Станко.

— А ти какво чини тука?

— Какво чиних? Онова, което ми заповеда господарят: възкръснах в Търново — мене ме мислеха за потънал в дъното на Янтра, — обадих на народа кой ни накара да убием Светослава в Устето. Ах, избяга тоя враг Смилец! Не ми падна в ръцете… Но да вървим, аз бързам да обадя Светославу всичко, каквото видях и сторих.

— Добро, и ние тръгваме — каза Радоил. Той плати виното и четворицата излязоха.

XI. Из горите

Навън чакаше осталата дружина. Радоил поръча на двама юнака да идат при останалите си другари и да им кажат де ги чака.

— Момчета, сега по мене — каза Радоил.

Юнаците безропотно послушаха. Те имаха сляпо доверие във воеводата; те знаеха, че каквото рече той, добро е.

Възкачиха се по пътеката, що лази в полите на Гарван.

Когато излязоха на височината, те починаха няколко време. В тъмнината долу градът се не видеше от мрака. Вятърът грозно бучеше в дола. Няколко осветлени прозореца на палата мъждееха като огньове, увиснали на въздуха. На една от черквите на Трапезица също светеше някакво кандило. Никакъв шум не достигаше от града, дене тъй оживен. Редки звездици трепваха малотрайно между черни облаци на небето.

Пътниците продължиха пътя си нататък. Те осъмнаха в някаква вълниста местност, покрита с гора. Те вървяха сега свободно: Смилец, общия им враг, беше изчезнал. В тия гористи пущинаци почти никого не срещнаха. Само на едно място зърнаха един овчар, който им даде мляко. От него научиха, че преди три дена през тия места минали троица души мъже и една жена и починали си в колибата му. Дал им мляко, сирене и хляб.

— Как бяха облечени? — попита Богор.

— Че как да ти кажа, като хора, сякаш царски хора…

— А жената?

— У, горката, как плачеше! Но тя приказваше на гръцки.

— Те са! — извика Богор.

— Кои? — попита Радоил.

— Ония „бежанци“ — и той му пошушна: — Смилец и жена му.

— Поврага да идат!

— Накъде минаха, дядо? — запита Богор със светнали очи.

— Из тая пътека — къде ще идат? Трябва да са преспали в Проевата кръчма, в Нягово.

Богор псуваше Смилеца и се късаше от яд, че е избягал.

— Искаше ми се да хвърля главата му в Светославовите крака.

Дружината продължи пътя си.

Замръкнаха в поменатото от овчаря село, загубено в шумаците. Извън това село стърчеше болярска кула. Радоил каза на Богора:

— Тук ще нощуваме?

— Тука. В Проевата кръчма. Но ние не можем всички да влезем, ще уплашим кръчмаря.

Радоил се обърна към дружината:

— Вие ще легнете в тая гора, срещу кръчмата.

Потропаха на вратата на кръчмата. Излезе един старец.

— Кои сте вие? — попита той, взирайки се в тях недоверчиво.

— Християни — отговори Радоил.

— Добри хора сме, дядо, само постим и богу се молим, кокошка да видим заклана, пука ни сърцето от страх. Влазяй, влазяй вътре и ни дай да хапнем и пренощуваме, връщаме се от поклонение — каза бъбривият Богор, като се вмъкна пръв в кръчмата.

Радоил беше любопитен сега да научи де е Чоки и какво се чува.

— Свят бяга, юначе, християните селата си оставят, стоката си зарязват… Бягат, бягат всичките… Проклетият агарянец бил отвъд Шумен. Господи, закрили ни.

И той се прекръсти.

— Ами вие от Търново ли?

— Оттам, ходихме на поклонение на св. Петка.

— Тъй, завчера й беше празникът — каза старецът. — Света Петка да ни е на помощ и св. Иван рилски чудотворец, и св. Богородица Темнишка… На, тука ще спите — завърши старецът, като им посочи един гол одър.

— Да си жив, дядо, и това е много за нас — каза Иван. — Ние не идем от пуховите легла на Царевец, а от колибите си.

— Ех, клетия цар, прокудиха го зли хора.

— Така, дядо — каза Богор.

— Ами вие от кои сте?

— Как „от кои“? — попита Богор.

— Кой цар припознавахте?

— Кой цар? Смилеца, нашият цар. Бог да го повърне пак в Търново… Добре ни беше с него — каза Богор, като счете за благоразумно да успокои домакинът.

— Пропъдиха го човека — каза с въздишка старецът.

— Ами де е той сега? — попита Богор. Старецът каза скръбно:

— Горкият Смилец оттука мина оня ден. Богор трепна.

— Оттука мина?

— Тъй, с горката си булка. Сега са в кулата.

— В коя кула?

— Ами на нашия болярин Костадина. Прибра ги боляринът… Скитали се три вечери из планината, в манастири нощували… Ей, де са мислили за такова патило!

— Ами гонят ли ги?

— Кой знай. Разумява се, че ги гонят, като бягат. Богоровите очи лъщяха със зверски огън. Но старецът не забелязваше това. Навън вятърът фучеше. Старецът продължи:

— Боляринът ги скри, ама може ли да ги държи все в кулата. Ще изпрати царя и царицата във Варна, та с гръцки кораб да отплуват за Цариград.

— Ти какъв си тука, дядо?

— Кмет, синко. Бог да поживи болярина, вярва ни и все ние сме кмет в това село — от години.

— Ти сега дай да ядем, старче — обади се Иван, — па утре ще ни разправиш още.

Кръчмарят сложи трапеза, на която донесе хляб, кромид, сол и бито сирене.

Пътниците насядаха.

— Ако искате вино? — попита старецът.

— Дай вино, но не изветряло — каза Богор.

Старецът отиде да донесе из избата вино. Радоил мълчеше. Той яде сух хляб само, мрачен, уг-лъбен в мислите си. Богор пошушна:

— Изпих му кръвта!

И в очите му засвятка пламък.

— Кому?

— На Смилеца.

Радоил нищо не му каза.

— Ще ми помогнете ли? — попита Богор.

— За какво? — попита Радоил разсеян.

— Да убия Смилеца.

— Ние отиваме по друга работа — продума Радоил. — Татари да убиваме.

— Тогава ние трябва да се разделим утре — каза Богор.

— Ние и така ще се разделим — рече Радоил.

Старецът донесе вино в бъкъла. Вечерята продължаваше мълчаливо. Радоил мислеше за Славка н за татарите, Богор мислеше за Смилеца.

— Жално ми е само, че ще се забавя още ден, два — избъбра Богор, като ядеше съсредоточено, навел се над трапезата.

После внезапно погледна Радоила.

— Защо не ми помогнете?

— Светослав заръча ли това?

— Не.

— Тогава върви си по работата — каза сурово Радоил; — когато трябваше Смилеца да убиваш, ти посегна из засада на Светослава, разбойнико!

— Но той ме накара!

— Кой?

— Смилец.

— Смилец те накара?

— Татаринът Темир ме подкупи, а Темир е Смилецов слуга и изпълняваше заповедта на господаря си.

Радоил скокна.

— Право ли казваш?

— Защо не пита княза? Той щеше да ти обади. И целият народ знае сега това.

Богор разправи подробно всичко. Радоил се обърна към Ивана и Станка:

— Преди да продължим пътя си утре, ще помогнем на Богора.

Иван и Станко одобриха.

— И Темир е с него — забележи Богор.

— Татаринът мен ще оставите… — издума глухо Радоил.

След малко четворицата легнаха на одъра въз една рогозка, що им даде ханджият, и се завиха с дебелите си връхни дрехи.

Скоро захъркаха.

Вятърът зловещо и страшно бучеше в гъстите гори навън.

XII. Бежанци

В кулата на болярина Костадина Смилец се събуди рано.

Слънцето стреляше през укрепения с железни пречки прозорец златни лучи по потъмнелия зид на стаята, дето нощува бившия венценосец.

Мария бе преспала при Костадиновата жена, а Темир при Костадиновите слуги.

През тия няколкодневни страдания и скитания из планините Смилец се беше много изменил. Пълното му и благо друг път лице беше добило страдалческо изражение; очите му хлътнали и плахи; рамената му приведени напред, сякаш под теготата на нещастията, що го бяха сполетели в такова кратко време.

Вратата се отвори и влезе Костадин.

Той беше висок человек със сурово и диво лице, очевидно загрубял от продължителния живот в тия диви краища.

Той се поклони на Смилеца.

Смилец го погледна въпросително.

— Нещо обезпокоително няма ли?

— Нищо слава богу. Та и кой ще подозре, че сте в тия усойни места?

— Да, Темир добре се досети в Царевец да каже на войниците, че отиваме в Крън, при Елтимира. Сега вероятно ме гонят към Стара планина.

— Дай боже един път да се намерите във Варна и ще стигнете благополучно в Цариград. Смилец се усмихна горчиво.

— Аз съм петия български цар, който търси спасение в Цариград.

— Андроник ще те приеме с радост.

— О, не се съмнявам. Той може би да направи повече: може да ми предложи да се повърна в Търново с гръцка войска.

— И прекрасно ще бъде. Смилец въздъхна.

— Аз бих желал да си останех в България…

— Ти само като цар можеш да живееш в България. За една развенчана глава няма място в нея.

— Това е така — каза замислено Смилец.

— Приеми гръцката помощ.

Смилец поклати глава.

— Костадине, моята песен е изпята! Смилец беше дълбоко съкрушен, пълно обезсърчение го бе обладало.

— Но аз трябва да пътувам. Приготви ли хората?

— Петимата ми въоръжени слуги ще ви придружават. Вие ще се представите търговци.

— Но Мария?

— И царицата ще се облече в мъжки дрехи. Жално само, че ще трябва на кон да язди, а тя не е привикнала.

— Ще се привикне на всичко… Костадине.

Влезе Мария.

Тя бе съвсем посърнала. Отпуснатото й меснато лице сега бе с бръчки, незакрити вече от белилото. Очите и само светеха, както напред. Но те бяха плакали. Тя бе облякла дрехи, дадени от болярката.

— Проклети българи! Проклети българи! — извика тя по гръцки на мъжа си, без да смята, че там присъствуваше Костадин.

— Мълчи, Марийо!

— Ох, как ще отмъстим! — издума тя с пламнал от бесен гняв поглед. — Вуйка ми Андроник… Аз ще им кажа, само да стъпим един път в Цариград.

— Мълчи, Марийо. Нека да стъпим там, па тогава ще приказваме — каза тъжно Смилец.

— Те помнят още Константин Тиховата Мария… Но няма да забравят довеки Смилецовата. О! страшни работи ще станат тогава!…

— Ти говориш глупости! — изгълча я Смилец. Мария се разрида и си затули очите с ръце.

— И все тоя Светослав! Все за тоя куманец теглим — пъшкаше тя.

— Не плачи, а иди се предреши, че тръгваме.

— О! — изпищя Мария и полетя да падне, но Костадин я подхвана.

— Светла господарко — каза той, — покажи повече мъжество… Ела да идем при жена ми. Нужно е да се приготвиш за път.

И той я изведе.

На двора вън конете туптяха по калдъръма; слугите товареха по тях вещите на бежанците, които щяха да се впуснат на път в непроходимите гъстаци на днешния Тузлук.

XIII. Трагичен конец

Днешната тузлушка гора беше по онуй време още по-широка, по-гъста и девствена. През нейните диви самотии с трепет минуваха пътниците. Обитавана повече от зверове, тя беше негостолюбива и опасна за ония, които се престрашаваха да се углъбят в глухите й гъсталаци, невидели от векове брадва.

През тия гъсталаци се виеше една тясна пътека, единствената сгодна за пътници на коне. Тя бе същата, що минуваше през Нягово.

В една зелена падинка край пътя имаше въбел, дето пътниците намираха вода за себе си и за добитъка.

Срещу тоя въбел в гората сега се тулеше Радоиловата дружина с Богора.

Глухотата бе дълбока; никакво цвъркане на птици не оглашаваше самотията.

Богор с ястребов поглед дебнеше в пътеката.

— Може би да са минали отдругаде — забележи Радоил.

— За насам тръгнаха, нали ги проследиха момчетата.

Момчетата се разговаряха за плячката.

— Вързопът беше въз коня на оръженосеца — думаше един.

— Не, въз черния кон, дето го яздеше един от Костадиновите слуги — поправи друг.

— Там ще са и скъпоценните работи — допълни трети.

— Воеводата каза, че всичко във вързопа е наше. Той взима само татарина.

Богор зачу и се обади:

— А Смилец е мой!

— Те! — разнесе се съскане в гората.

В тоя миг се зададе една дружина конници, девет души.

Конниците плахо се озъртаха. Като видяха, че наоколо беше пусто, те се успокоиха и слезнаха от конете, за да ги напоят.

Смилец помагаше на Мария да слезе.

Тя бе в мъжки дрехи.

Тя седна край въбела на камък, гърбом към разбойниците.

Смилец приказваше с Темира, който прав се озърташе постоянно наоколо.

Оръженосецът подаваше в череп вода на Мария.

Петимата Костадинови хора поеха конете.

По един знак на Радоила, момчетата се хвърлиха въз пътниците.

— Бягайте! — извика Темир и измъкна ятагана. Но късно беше.

Смилец, вкаменял, видя грозните лица на разбойниците.

— Не мърдайте! — извика Иван.

— Откуп ще дадем! — каза Смилец, като се приготви да се предаде покорно на двама разбойници.

Но неописан ужас го обзе, когато съгледа, че иде към него Богор с един друг разбойник.

— Ти си мой роб! — каза му джелатинът, като го улови за рамото.

Мария, обезумяла от ужас, плачеше. Двама я пазеха. Други момчета хванаха осталите.

— Защо се боиш, гъркиньо, ние жена не закачаме — викаше й Радоил, като излезе из гората.

В тоя миг внезапно Темир се спусна с ятагана си въз Богора и другия разбойник, които държаха Смилеца.

При това неочаквано и безумно дързостно нападение двамата Радоилови другари измъкнаха сабите си и неволно отстъпиха.

Татаринът като звяр се хвърли на тях, но той посрещна още пет меча. Тогава той се дръпна, като се бранеше изкусно. Ятаганът му звънтеше по ножовете на разбойниците. Един от тях падна ранен. Темир отстъпваше към гъстака, за да потърси спасение в него.

Внезапно го заобиколиха изотзад още четири души. Той се извърна и към тях и се втурна напред към гъстака, като въртеше със светкавична бързина ужасното си оръжие въз тия нови нападатели. Но скоро той се озова в един железен обръч, един удар го свали на земята. Разбойниците го връхлетяха.

— Не го убивайте! — извика Радоил, като се затече към тях. Той навреме свари да ги спре. Той се наведе над падналия татарин.

— Жив е. Ранили сте го в ръката.

Действително, топла кръв шуртеше из десния ръкав на татарина.

Другите разбойници държаха оръженосеца и Костадиновите слуги.

— Вържете го — каза Радоил и отиде при последните, които нито се опитваха да се борят.

— Върнете се при болярина и му кажете какво видяхте. Закарайте и Мария.

После климна на момчетата си.

— Хайде.

Влязоха в гората със Смилеца и Темира, вързан, и с конете. Пренесоха там и вещите на двамата бежанци. Мария пищеше на поляната. Но скоро гласът й престана да се чува, понеже разбойниците отведоха пленниците си навътре в гъстака.

Смилец беше полужив от страх. Двама души го водеха под мишници.

— Милост! — изпъшка той умолително. Радоил го погледа безжалостно.

— Има ли ти милост за Светослава, татарски робе? — извика той.

Той даде знак да се спрат.

Те се намираха сега на малка полянка в тъмните недра на гората.

— Момчета, ще има съд! — извика Радоил.

Разбойниците се натрупаха около него и Смилеца. Темир отзад Смилеца, разтреперан и кървав, гледаше диво пред себе си. Той пъхтеше. Той още приличаше на един пощурял бик, укротен с железни връзки.

— Богоре, кажи сега как беше! — обърна се Радоил към джелатина.

Богор разправи как го е бил нагласил Темир, с куманеца и Мордохая, да убият княза.

— Вярно ли е това? — попита Радоил Темира.

— Да — отговори глухо Темир.

— Кой ти заповеда?

Темир мълчеше. Очите му неподвижно се устремяваха към земята.

Радоил се обърна към Смилеца:

— Ти кажи!

— Давам откуп: всичките си имоти в Търново и в Руманя. Пуснете ме.

— Смилчо, ти можеш да подкупваш болярите си!…

— Милост! — прошушна Смилец.

Радоил вече не задава въпроси. Съдът бе приключен чрез тая ужасно проста и кратка процедура. Той си пошушука нещо с другарите. Тогава се извърна към Богора:

— Богоре, ние бързаме. Върши си работата.

Това беше присъдата. Смилец гледаше Богора.

Зверското лице на джелатина-разбойник му се хилеше тържествующо.

Нещастният пленник замръзна. Богор изтегли широкия си ханджар.

— Коленичи! — извика на Смилеца.

Смилец покорно, като автомат, изпълни заповедта му.

— Наведи главата!

Главата климна.

Дружината, отрупана наоколо, безгласно гледаше.

Богор изви из въздуха със страшна сила ятагана си, той блесна и римската глава на Смилеца отхвръкна от врата. Трупът се повали.

— Трябваше да го оставим да се помоли за душата си — каза Радоил.

Богор изтриваше в шумата окървавения си нож.

XIV. Присъда въз Темира

Двама души превързваха раните на ударените от Темира.

— Избери си сам смъртта! — каза му Радоил.

Той вече не прибягна до мнението па дружината. Темир, като татарин, беше негов.

Татаринът не отговори. Той нито дигна очи към Радоила. Дясната му ръка цяла бе окървавена от собствената му кръв. Мургото му лице нервно тръпнеше.

Радоил извика:

— Един кол!

Спуснаха се и отсякоха една бреза и бързо я задялаха, за да приготвят ужасното оръдие на адски мъчения и смърт страховита.

Темир като изтукан стоеше неподвижен и ням, с глава, оборена към земята.

— Момчета — обърна се Радоил към дружината, — развържете вързопа и извадете каквото има.

Вързопът бе открит. Лъснаха копринени рокли, атлазени женски обувки, покрити със сърма, скъпоценни обеци, гривни, нанизи, бисери и диаманти, кесия, пълна със златни монети.

— Добро. Приберете ги пак и на друго място ще ви разделя тия богатства. Сега бързаме. Заповедта му се изпълни. Между това, колът бе изострен и забит в земята.

— Вземете го! — каза Радоил и посочи Темира.

Поведоха Темира, който покорно тръгна към мястото на наказанието си. Той не произнесе нито една молба, знаейки, че всичко е напразно.

На закоравелите в убийства разбойници косата настръхна.

Радоил приближи Темира, тури си ръката на рамото му, погледа го няколко време и му каза:

— Ти си храбър. Обичам храбрите. Върви си!

Едвам сега Темир дигна очите си и ги откри широко към него.

Той стоеше смаян. Той не вярваше.

— Върви си, свободен си! — повтори му Радоил.

Темир се простря цял на земята и му целува носовете на цървулите.

— Стани.

Темир се изправи на колене.

— Къде ще вървиш сега?

— Позволи ми да се не деля от тебе, славний воеводо!

От очите му се порониха сълзи от признателност.

— Ти си юнак, остани при нас.

— До веки твой!

Радоил се обърна към зачудените момчета:

— Нашата дружина се увеличи с още един юнак. Превържете му раната, па да вървим.

След малко дружината се углъби в гората.

Главата Смилецова бе отнесена от Богора в торба, за да я хвърли като трофей пред Светославовите нозе.

Смилецовия труп остана един, плувнал в локва топла кръв.

Орли подушиха леш и се завиха високо в небето над мъртвата останка на тоя български цар.

XV. Подир бурята

Подир първото опиянение, последвало избягването на Смилеца, Търново се отрезви.

Ненавистният татарски васал беше изчезнал, но бедата съществуваше.

Всички войски в града, заедно с Балдювото опълчение, не достигаха даже две хиляди души, и те силно обезсърчени.

Нови ратници не се записваха.

От провинцията прииждаше много свят, но да се укрие в стените на града.

Пет дена от Смилецовото избягване пристигнаха много тревожни известия. Татарите летели като един облак скакалци и всичко из пътя им било ограбвано и оплячкосвано. Падналите в ръцете им млади жени и моми били изнасилвани и задържани в робство; стадата разграбвани за храна на войската, жилищата разсипвани, селата и кулите горени. Чоки беше вече един ден разстояние от столицата. Катастрофата наближаваше неотразимо. Паниката бе всеобща.

Болярите, привърженици на хана и деспота, излязоха сега смело на сцената.

В овдовялата престолна зала шумеше крамолен болярски съвет.

Годеслав, протосеваст Иван, протовестиарий Грозд, великий логотет Рушимир и едномислениците им предлагаха подчинение на Чоки; ония, които не влазяха в партията им, гневно ги обвиняваха в предателство, без да покажат други изход. Тронът не можеше да остане без цар нито един ден; но кого да изберат? Кой ще поведе народа? Помислили бяха за Смилецовия брат Радослава, избягал, сега на византийска служба, но той вдъхваше ненавист у едни, недоверие у всичките.

А идеята за повикване гърците на помощ се подкрепи само от малцина боляри.

Балдю, който мълчеше, взе думата:

— Високославни боляри, ако Светослав да не беше сега в редовете на народния неприятел, никой от вас не би имал право да му отрече това място — и той посочи трона. — Но Светослав е умрял за нас. Не е умрял обаче оня, който има най-голямото и неотемлемо право на престола.

— Кой? — прекъснаха го учудено.

— Георги Тертер!

— Георги Тертер е в гръцки плен! Георги Тертер бега!

— И аз му не прощавам, братя, това престъпление. Но сега за България да мислим. Да прогласим наш вожд бившия цар и додето го изискаме от Андроника, да се сплотим около неговото име и да се борим с татарите.

Но това предложение не се посрещна одобрително. Привържениците на хана и деспота нарекоха Балдя изумял старец; другите му сочеха юмруците си.

— Предложи по-добре себе си, Балдю! — извика Желяз иронически.

— Мълчи, Железе, ти предложи по-лош от мене:

Радослава!

— Радослав е брат на Смилеца.

— Радослав е ратай на гърците!

Събранието се продължи до вечерта, спомена се кандидатурата на Елтимира, Тертеров сродник, но се отхвърли. Пренията бяха разпалени и бурни. Идеята обаче за подчинение на Чоки печелеше повече привърженици. Но нищо не се реши и тоя ден. Определи се ново събрание за утрешния и след това тронната зала пак опустя.

XVI. Прелом

Късно вечерта Балдювата вратня се потропа. Слугите отвориха и на прага се показа един висок човек, завит с широка мантия, с шлем, ниско нахлупен над веждите. Зад него стоеше един левент, въоръжен добре. Слугите познаха Богора.

— Какво искате?

— Желая да видя веднага банът — отговори с твърд глас завитият с мантията човек.

След малко слугите го въведоха в горната стая. Там чакаше Балдю.

Непознатият хвърли мантията си, сне шлема си и Балдю смаян извика:

— Светослав!

Защото това беше князът, дошел тайно в града.

— Тертеровий сине! — извика Балдю с разтреперан от гняв глас. — Защо идеш при мене? Да ме подкупиш ли за Чоки, както стори с толкова боляри? Или бог те праща да ми донесеш утешителна вест?

— Дядо Балдю, позволи да заключа по-напред вратата.

И Светослав обърна ключа.

После двамата големци останаха сами.

На утрешното събрание в престолната зала присъствуваше и патриарх Иоаким.

Пръв взе думата той.

— Праведний бог в своя гняв остави ме да доживея и до тия времена, да видя пак агарянците пред Търново. Но сега не е час за роптание на божието провидение, а да помислим какво има да правим.

— За това сме се събрали — избъбра мрачно Желяз. Иоаким поглади с костеливата си ръка шудравата си брадица, замислен, и каза:

— Как да избавим Търново от татарския срам? Да ви кажа: като не пущаме татарите в него!… Нека ги задържим в клисурата с ратниците, които имаме сега, додето…

— И този е на Балдювият ум! — изръмжа глухо Рушимир.

Иоаким продължи:

— Нека ги задържим в клисурата, додето ни пристигне гръцка войска…

Това неочаквано завършване на мисълта му предизвика ропот. Балдювите очи стрелнаха мълнии.

Иоаким продължаваше:

— Като пристигне гръцката помощ, Чоки ще се озове между два огъня и ще се принуди да се отдръпне назад. Тоя наш пръв успех ще насърчи народа и той ще скокне заедно с едноверните войски, за да изгони с божия помощ нечестивия враг, за да си иде там, отдето е дошел.

— Но ние не сме викали гръцки войски! — забележи учуден Годеслав.

— Аз писах вече на императора.

Балдю скочи като ухапан от змия.

— Как, ти писа?

— Да.

— С какво право? — извика яростен банът.

— С правото, което имам като духовен глава на българския народ, в едно време, когато светски глава липсува.

— Как смя, владико, да викаш гърци?

— По-добре християни да видим гости тука, а не агарянци проклети.

Дигна се голям шум. Балдю беше бесен от това. Той разбра, че хитрият старец гонеше чрез постъпката си две цели: като спаси Търново от татарите, да повърне Смилена на трона с помощта на гърците. (Защото в Търново още не знаеха за загинването на Смилеца, когото мислеха, че е сполучил да избяга в гръцката земя.)

— Иоакиме, ще отговаряш с главата си! Това е една измяна!

— Може би измяна на чужди планове, но не на отечеството. Аз тъй мислех, че е добро, и сега съм убеден, че е добро.

— Ти желаеш пак да ни натрапят недостойния и страшлив Смилеца? — извика Балдю.

— Аз желая да се избави Търново, па каквото щете мислете — отговори уклончиво патриархът.

Двете му ръце се опираха на патерицата, за да крепят слабото му тяло, разтреперано от вълнение.

Балдю извика гръмогласно:

— Боляри, негово светейшество е прибързал. Правя предложение да се изпрати веднага скороходец при императора — той сега е в Пловдив — с писмо, че нямаме засега нужда от помощта му, и да го помолим учтиво да повърне назад войската си, ако я е пратил вече.

Нетърпеливия Иоаким скокна сърдит.

— Това не бива! Това не може! Балдю, стар си, с един крак в гроба, бой се от бога. Ще ти иска на оня свят ответ, ако по твоя вина татарите си вържат конете в светите му храмове.

Балдю отговори:

— Да, татарите, ще ги пуснем, но не гърците! Припомни си, владико, колко века българският народ пъшка под игото им и с каква мъка се отърва. Колко беди ни са докарали! Всичко, каквото сме теглили, от техните добрини сме теглили…

— Как, ти сега си за татарите? — извика с негодувание патриархът.

Тоя обрат учуди и другите. Балдю се обърна към болярите:

— Братя, вие ме познавате обичам ли аз тая България, боли ли ме сърцето за нея, скъпа ли е на душата ми.

— Всички знаем, бане — отговориха повечето.

— Ако се каже, че ти не обичаш България, не знам кой ще я обича; но говори да те чуем — избъбра мрачно Желяз.

— Благодаря ви за тия думи. Сега простете ми да ви кажа какво мисля за най-добро, като българин и търновски болярин. Братя, видите, въпреки всичките ни трудове и желание, пак остаяме много слаби. Аз тая нощ дълго мислих, просих от спасителя Христа озарение на слабия си ум. И ето до какво убеждение дойдох: противим ли се на Чоки — това значи гибел наша. Който вярва вече, че ще победим, нека го каже тука смело да поведе тъпата ни войска против татарските пълчища. Но никой от вас не вярва, тъй ли?

— Как, ти пускаш татарите? — извика в изстъпление Иоаким.

— Моля, дядо Иоакиме! А ако приемем Чоки добре, като наш приятел, и, нека кажа думата — като наш господар, всичко в Търново е спасено: божиите храмове ще останат чисти, малкото ни войска читава, къщята ни здрави и жените ни необезчестени. Търновски боляри, чухте ме, това е моето мнение. Кажете вашето, дано бъде по-мъдро.

Тоя обрат в мислите у бана порази всички. Привържениците Светославови подкрепиха Балдя. Но патриарховата, или по-добре, гръцката партия кипна.

— Старче! И твоята ли стара душа я купи Пантолеоновото злато? — извика болярин Михаил.

— Проклет да си, Балдю! — извика патриархът.

— Колко хиляди взе, старче ненаситни?… — извика Владислав.

Внезапно Смилецовите привърженици разсвирепяха и се спуснаха с дигнати юмруци въз Балдя.

— Предателю!

— Продажник!

Светославовите приятели се хвърлиха да бранят бана от ударите. Последва сборичкване, закатуряха се столове, ревяха псувни и проклетии.

Вратата се отвори с трясък. На прага се показа Светослав, с блестяща военна носия от червена коприна и с позлатен шлем на главата.

Борбата спря като по замахване на магически жезъл.

Крамолното събрание се втрещи пред това ненадейно появление на Тертеровия син.

Князът дойде на средата, спокоен, леден, горд. Той изрече тържествено:

— От името на негово величество хана, предлагам ви да ме чуете мирно. Твое светейшество и вие, славни боляри, напрегнете вниманието си и оценете думите ми, както заслужават. Утре вечер ханът с войската си е пред стените. Горко ономува, който се опита за съпротивление! Но за да не губим време, подпишете тая хартия.

Инак никой от вас няма да излезе с главата на рамената си оттука.

И той сложи на масата акта за верноподанически чувства към хана.

Всички стоеха втрещени.

— Високородни боляри, аз не играя с думите — и като отвори вратата, посочи в пруста. Той беше пълен с въоръжени хора. Това беше Радоиловата дружина.

— Отстъпваме на насилието — каза патриархът и пръв подписа акта.

Подписаха и останалите.

XVII. Чоки в столицата си

Търново оста поразено, като чу за взетото решение на болярския съвет под натиска на Светослава.

Остана поразено толкова повече, че предложението по най-категоричен начин бе направено най-напред от Балдя, уважаван за неговата смелост да казва истината в царските съвети и висока честност, обикнат особено много подир нечуваното си самопожертвуване в полза на отечеството. И тоя човек сам бе поискал да пуснат татарите в града!

И Търново се покори мълчаливо и чака събитията.

Депутацията, изпратена до хана на сутрешния ден, начело с Балдя, се завърна в Търново. Ханът приел с радост условията за предаването Търново без съпротивление и потеглил насам с укротената си войска. Защитниците на клисурата се повикаха в града.

И така Търново се предаваше безоръжно на благоволението на Чоки.

Сега Светослав пак порасте пред тълпата. Като шурей на Чоки и с голямо влияние пред него, той щеше да запази столицата от лоши изненади. Тая роднинска връзка, която по-рано му печелеше недоверието и ненавистта, сега беше една причина да гледат на княза като на едничкия ангел-хранител на Търново.

Патриархът в негодуванието си напусна палата си в Царевец и се затвори в митрополията долу, решил да не взима участие в Чокиевата среща.

Според условията на капитулацията, Чоки оставяше извън града голямата част от войската си, на лагер, а той сам с петстотин души татарски конници влазяше в столицата си.

На 26 октомврий, навръх Димитровден, градът прие в стените си хана с дружината му.

Из запустелите улици, екнали от конско туптене, никой освен тях не се виждаше. Изтръпналите жители гледаха през дупките на вратите и отзевките на прозорците това необикновено шествие из един мъртъв град.

Чоки с алено джубе яхаше на чер арабски кон въз златообшито седло, с поглед див, блуждающ, учуден по сградите, кулите, палатите, църквите, занемели днес, въпреки големия празник. Един червен байрак с полумесец се ветрееше зад него.

Светослав яздеше почти успоредно с него, след тях идеха татарски велможи, след които следваха българските.

Ханът често се извръщаше и допитваше шурея си за нещо.

В свитата личеше и Азатин бей, бившия представител хански при Смилеца, сега началник на ханската конна стража. Тя яздеше на малки, но яки и изпечени кончета, въоръжена с лъкове и колчани стрели на гърба, широки саби и дълги сулици с байрачета, сред които се издигаха по-високо други пряпорци с бели конски опашки на върха.

Конното шествие изтопурка по скалата на Царев друм и Великата порта се отвори пред новия цар.

И така, Търново, прочутата столица на възобновеното българско царство, Търново, което бе видяло тримата велики Асеновци и славата им, и победоносни шествия и пленени императори, и империи обширни под нозете на царете си, сега виждаше на трона седнал един татарин! Горчива игра на съдбата.

Харемът на хана дойде само по мръкнало в затворени колесници, придружени от стража. В една от колесниците беше и Славка.

XVIII. Новият господар

Чоки се настани в Царевец като в своя къща и зацарува.

Окръжен от големци татарски и български, той въведе в двора грубия азиатски разкош и пищност. В задните стаи на палата тури харема си, състоящ от 20 красни жени, купени или заробени. Елена настани в стаята на царица Мария. Подражавайки на българските царе, Чоки ходеше на лов в горите, даваше пирове в палата, извършваше горделиви шествия из града, обиколен от великаши в богато облекло.

Светослав се ползуваше с велико обаяние пред хана. По влияние и по значение деспотът беше почти съцар. Чоки мислеше чрез неговата глава. Той му бе подарил един прекрасен бял жребец, подарък на баща му Ногая от императора Андроника. Тщеславният и дързък татарин прати посланици до Милутина, за да го поканят да му изпроводи дарове и заложници, като гаранция за мир, както преди две години бе изпратил на баща му Ногая. Поиска и от гръцкия император да изпрати посолство в Търново, за да го поздрави като български цар. Андроник стори това, но Милутин се умълча. След няколко време, понеже в царството му владееше мир и положението му се затвърди, имайки на своя страна Светослава и най-мощните боляри, Чоки разпусна по-голямата част от войската си, за да се върне в жилищата си. Това той стори по две причини още една, защото изведнаж захвана люта зима, та лагерен живот ставаше невъзможен, а в тясното Търново нямаше подслон за толкова сган, която освен това би могла да предизвика с пакостничествата си вълнение, което ханът желаеше да се избегне; друго — трябваше да удовлетвори горещото желание на войниците си по-скоро да отнесат в домовете си награбената плячка в сребро, в мед, в дрехи, в покъщнина, жива стока и в робини. Тая плячка образуваше товара на стотини кола. След това войниците щяха да бъдат готови при първо повикване да се съберат под знамената на хана. Сам Светослав бе одобрил и съветвал тая мярка.

В Търново остяха само триста конника — стражата ханска в Царевец, под началство на Азатин бея — и около четиристотин души, пръснати из градските и околни крепости.

Тия малки сили обаче бяха достатъчни за охраната на непристъпния Царевец и за подкрепата на политическата мощ на хана над царството. Миналият татарски погром, жив още в умовете, беше оживил татарския страх у народа и болярите. Черната кръгла татарска шапка вдъхваше трепет. От нея трепереха и съседните държави. Самата ханска стража в Търново се състоеше от отбор ратници, смели, кръвожадни, калени в битки и в опасности, безпощадни изпълнители на ханските заповеди.

Ужасният призрак Ногаев летеше над страната, уморена, наплашена, изгубила доверие в себе си, клюмнала покорно врат под съдбата си.

Областите, номинално само подчинени на слабия Смилец, сега прибързаха да изпратят на татарския владетел изявления за преданост и закъснелите даждия. Кастрофилактите и кефалиите и други областни чиновници дойдоха в Търново и целуваха скута на Чоки.

И у Чоки крепнеше всеки ден убеждението, че той е здраво стъпил в Търново и властта му е непоколебима над тоя покорен народ.

А харесваше му се Търново и България. Тия палати и големи сгради и силни крепости в столицата, тия планини, гори, буйни води и красоти природни и богата страна, населявана от послушен и работлив народ — как много се различаваха от голите и еднообразни степи с бедно чергарско полудиво население, над които бе владял баща му! Той се задоволи сега с България и изгуби всяка охота да си отнеме земите в Южна Русия, завоювани от Токтая.

Татарският страх държеше в покорство тоя народ. За да го привлече, Чоки, по съвета на Светослава, даваше важни служби и на търновските боляри, даде дворцови служби и на граждани неболяри, между които беше и Хлав, назначен протоспатарий.

И тишина царуваше навред.

При всичко това, Чоки с учудване научаваше, че татари се убиват около столицата. Това го хвърляше в голям гняв и за всеки убит татарин той заповядваше да набучват на прът главите на пет българи, затворени за слаби простъпки в тъмниците.

XIX. Един вироглавец

Радоил беше сега тайно в Търново. Той се шири свободно подир Смилецовото избягване и се ползуваше с пълна безнаказаност. Видяхме каква помощ даде Светославу при внезапното му появяване в болярския съвет. Но след Чокевото пристигане в столицата, Радоил изново бе принуден да се крие там. Той сега имаше разправии с Чоки за опита да похити Славка и за убийството на няколко татари при станът му. Но и сега разбойникът не стоеше мирен. Всеки ден почти извън столицата по друмищата, из гористата клисура на Янтра, падаха под ножа на момчетата му татарски войници. Радоил продължаваше да си отмъщава. Чоки се лютеше и пращаше напразно потери по неуловимите нехранимайковци. Светослав се ядосваше от тия лудории на неустрашимия воевода, който с това бъркаше на плана му да приспи бдителността на Чоки, викаше го нощя у дома си и го гълчеше.

— Неразбраний лудетино — казваше му той, — престани. Часът за работа още не е дошел.

— Кога ще дойде тоя час? Той много се бави! И Славка все е в харема… — казваше Радоил отчаяно.

А Славка, и тя въздишаше. Когато Светослав отиваше в палата да навести сестра си, Славка тайно дохождаше в стаята и го питаше за Радоила. И Светослав й донасяше много здраве от него, ободряваше я и я обнадеждваше със скоро избавление. Но тя не беше посветена на плана му, както Елена.

Остаянето й при Чоки, вместо да бъде пратена зад Дунава, се дължеше на молбите на Елена и на Светослава. В ядът си за нейното бягство с Радоила, ханът бе заповядал да я удушат; но Елена бе паднала в краката му със сълзи да го моли да помилва виновната. Намесил се бе и Светослав. Той бе поискал милост за Славка, като бе посочил па хана ползата от това великодушие: Годеслав беше един от влиятелните боляри н не трябвате да го правят непримирим чрез тая ненужна жестокост. И Чокн се бе укротил. Той изля гнева ся само над пазачите на къщата, дето бе харема му, и над слугините, като заповеда първите да обезглавят, вторите да удушат. Славка задържа в харема си и я доведе тук. Чоки обаче не пожела да я повърне на баща й: сластолюбивият татарин не искаше да лиши харема си от такава снажна хубавица…

По едно време обаче Чоки се допита до Светослава дали не е добре да я отпусне, за да се укроти Радоил; но Светослав му отсъветва това, като каза, че това великодушие ще се вземе за слабост.

А на Годеслава и Радоила той обаждаше, че всичките му ходатайства пред хана да освободи Славка остаяли ялови. Ханът се бил много привързал към нея. Само с унищожението на Чоки Славка ще бъде свободна.

Годеслав обаче се благодари и на толкова. Той беше признателен Светославу, че е спомогнал за спасението на дъщеря му. Той сега му беше от най-преданите привърженици, виждайки в успеха на Светославовия план и надеждата за освобождението Славкино из срамотния харемски плен. Обстоятелствата бяха докарали обрат н в чувствата му към Радоила. Той сега го считаше свой добър зет и приятел, даваше му убежище в домът си, работеше с него по делото, по великото дело за освобождението на Търново, с което бе свързано и Славкииото. И той бе отдал за успеха на това дело всичко почти, което бе получил като подкуп от Пантолеона и като обезщетение от Радоила. Да прегърне дъщеря си пак това беше неговата денонощна мисъл, каквато беше и Радоиловата — да види пак Славка в обятията си. За тоя груб и безстрашен разбойник Славка стоеше преди отечеството. Стечението на обстоятелствата бяха го направили по неволя патриот и Светослав си честитеше, че бе успял да задържи Славка в харема, та и Радоил остаяше верен съюзник в предприятията му.

XX. Противната партия

Смилец беше изчезнал, но патриархът остаяше душата, представителят на победената партия, покорила се на неотразимостта на събитията, със задушена злост в гърдите, неизгубила надежда да възтържествува един ден.

Откогато Чоки бе влязъл в Царевец, Иоаким бе напуснал патриаршеския палат. Той живееше долу в митрополията, дето търновския митрополит му бе отстъпил стаите си. Фанатик и озлобен, Иоаким не желаеше да гледа тържествующите татари, загрозили с присъствието си Царевец.

Иоаким беше човек, под чието духовно расо се криеше, заедно с религиозния фанатизъм, политически мъж с голяма енергия, ловкост, упоритост и с безмерно честолюбие. Разбрал с прозорливото си око, че Чокиевото всесилие не ще бъде трайно, а Смилец вече не съществуваше, той науми да доведе на трона с помощта на императорска войска друг един претендент: Михаила, син на Константина Тиха и Мария, който сега живееше в Цариград. Той получи съгласие за това нещо от верните привърженици на бившия режим. Тогава влезе скришно в сношение с Михаила Тиха.

Понеже първото му писмо до императора бе осуетено с друго — от болярския съвет, който реши предаването Търново на Чоки, — той бе писал втори път Дндрсняку да му иска военна помощ за възвождане на трона Михаила, когато сгодния случай настане. Писа и на Смилецовия брат, севастократора Радослава, сега началник на императорските войски в Солун, да употребя всичките си усилия да склони Андроника за такава намеса във вътрешните работи на България.

Иоаким, някога личен ходатай в Цариград за освобождението Светославово, сега мразеше княза с дълбока, органическа омраза, минала от Тертера към сина му. Смилецовото опропастяване се дължеше главно на неговите подземни интриги. Беззаветната преданост Светославова на интересите на Чоки му се виждаше подозрителна. Иоаким подушваше тайните копнежи на Светослава да допипа короната чрез посредството на Чоки, конто ставаше оръдие в ръцете на оръдието си; той виждаше в него опасния противник на кроежите си, затова се мъчеше да го съсипе.

За да укрепи положението си пред Чоки, той, след месец и половина безсилна сръдня, се яви при него по тържествен начин, придружен от сонм епископи, архимандрити и дякони, и му засвидетелствува своята преданост. Чоки твърде се зарадва. За да спечели още повече сърцето на влиятелния патриарх, той надари няколко храмове и манастири с богати черковни утвари и със земи, по подражение на своите предшественици; той го канеше в палата при тържествени случаи и го окръжаваше с почести. С това лукавият хан раздухваше тайно враждата, която бе усетил, че дели деспота и патриарха. Само че Чоки имаше работа с двама по-лукави от себе си. Иоаким и Светослав му копаеха тайно гроба, но по различни начини и с разни цели…

Като проникваше със силата на лисичия си ум и съобразителност тайните въжделения на деспота, Иоаким обаче не бе сполучил още да отгатне добре плана му за осъществението им. Светослав прочее имаше един силен враг при Чоки, който можеше да го погуби. Той хвана да гледа към патриарха с голямо недоверие. Да го привлече към себе си, нито можеше да мисли за това; да възбуди Чокиевата подозрителност против него, да го отдалечи от двора, той нямаше на ръка никакъв сериозен предлог. И Светослав губеше съня си. Той реши да говори със сестра си, чието влияние пред мъжа й беше значително. Тя обеща да си помисли.

XXI. В спалнята на палата

Една вечер Елена влезна в спалнята твърде опечалена при Чоки, с просълзени очи.

— Какво има, моя хурио? Защо са тия сълзи? — попита я Чоки, като я целуна.

— Ти искаш да убиеш брата ми!

— Аз? — извика слисан ханът.

— Патриархът е най-големия му враг и ти си го направил най-голям приятел.

— Те! отде знаеш това?

— Не видя ли всеки ден, че ти дохожда да прави козни против брата ми? Чоки се навъси.

— Съпругата на един мюсюлманин не трябва да привиква да вижда и да следи мъжете какво правят. Заклевам се в аллаха и в неговия пророк, че тебе те е надул брат ти.

— Брат ми? — извика сърдито Елена. — Ти говориш така за брата ми, който ти отвори вратата на Търново?

Чоки я погледна знаменателно, па каза ниско, с лукаво намерение да прочете в лицето й:

— Кажи си, Елено, брат ти иска да стане цар?

— Лъжа! Кой ти пошъпва това? Патриархът? Ако желаеше брат ми да седне на престола, той би сторил това, когато цяло Търново го молеше да воюва с тебе. Но той не стори това, а повика зетя си в Търново и си спечели тайните омрази на всички, и на патриарха.

— Не сърди се, глупава гявурко, аз се шегувам. Светослав е бил и си остая мой стълб. Та той е почти цар, наравно с мене… Истина, че аз тука се усещам малко като в небрано лозе… Но не се е по-добре усещал и Смилец, и Георги Тертер, и преди него дето бяха… Тия българи са овчици, но по-непостоянниот вятъра и само здрав юмрук който има, той ги държи… Този калугерин ми се вижда много лукав старец, болярите само треперят пред мене, но не треперят за мене, а за имотите си и чиновете си. Народът се поотпусна и взе да си гледа работата и да се весели по хората, но съм уверен, че още повече ще се весели, ако ми видеше главата набучена на някоя стена на Царевецката крепост. Като се разделих от войската си, най-много исках твоята воля да изпълня, па и Светославовия съвет да послушам. Търново е мирно сега, черквите бият по празници, гайдите пищят по сватбите, но човек трябва да се пази от тихата вода.

— Докато е брат ми тук, ти да се не боиш…

— Знам, знам, гълъбице…

— Обещай ми, че няма да приемаш патриарха — каза тя, като обхвана врата му нежно.

Чоки каза недоволен:

— Ето, обичам жените, когато се веселят и пеят и когато си скубят косите една друга или когато, седнали на коляното ми, със сладки приказки и милувки разпръсват царските ми грижи… Но не обичам жените, когато се месят в държавните работи. Ей богу, грозни стават…

— Това може да правят само гюрджийките и еврейките в харема ти, а аз съм царска дъщеря.

— Царска или овчарска — жена си все. Вашия разум дотам не стига… Но защо да се препираме напразно? Нощта е настала и аз съм сънен като бозайниче дете.

Като разпасваше сабята си да си легне, той мислеше:

„Женските прегръдки не са достатъчни да дадат мирен сън на един цар: потребно е да се обляга още и на десет хиляди копия…“

Чоки се преструваше пред жена си, когато думаше, че вярва сляпо в братовата й преданост. Той се уповаваше на него и се боеше от него. От няколкото интригантски Иоакимови загатвания, нарочно смътни и неопределени, както и от излишната за един човек като деспота безкористност, той бе хванал да се усъмнява в него. Даже когато одеве говореше на жена си, шеговито уж, че Светослав иска да стане цар, той забележи една внезапна червенина по лицето й. Защо беше тая червенина? Знаеше ли нещо жена му? Светослав и Фросина й идеха тъй често на гости… Или това бе невинно вълнение, причинено от неочакваността на въпроса?

Сам Светослав бе му обяснил своето поведение с това, че се боеше от явната враждебност на повечето боляри; те не биха потърпели да го видят, че се стреми към трона, а и да възлезеше на него, той би се намирал в постоянна опасност от изненади н измени. Той бе предпочел прочее да помогне на Чоки, който вдъхваше спасителен страх на всички боляри, и при него да се радва безбедно на част от царска власт, нежели да я има цяла и да я изгуби един ден заедно с главата си. Чоки бе се успокоил от тия уважителни съображения Светославови; но Иоаким, както казахме, дойде да хвърли в душата му смътни безпокойствия…

Чоки тая нощ много мисли. И когато Елена, отпуснала от леглото гола ръка, спеше дълбоко, той взема едно бързо г енергично решение: да повика назад войската си и за тая цел още утре да говори с Азатин бея.

XXII. Кумирът разклатен

Времето беше се оправило през края на декемврия. Слънцето светеше студено, но весело от безоблачното небе пад снежните покриви на Търново; из комините се дигаше на стълбове дим и се губеше в тихия и здрав зимен въздух.

Животът в града бе дошел в нормалното си състояние. Гражданите се бяха свикнали с новото положение к както други път, деляха времето си на дневните занятия, на празнота, на черкуване и на клюки. Лекомисленият търновски народ, обръгнал вече на политически трусове и промени, примири се и с тая и пак заживя обикновения живот.

Промяна ставаше само в отношенията им към Светослава. Ако силата му бе голяма, обаянието му падаше. Като си запазиха живота и имота от завоевателите, търновци не прощаваха на Светослава, че падна в очите им. Народът инстинктивно жадуваше да се кланя на някой кумир, да сбере надеждите си в едно силно лице, да вярва в някого и остана горчиво разочарован. Той бе доволен за себе си, но се възмущаваше за Светослава. Неговата преданост на Чоки, неговото високо положение в двореца, неговото спокойно делене с татарите почестите и облагите на властта заменяха прежното чувство на благодарност със скрита ненавист и даже с презрение.

Светослав виждаше, чувствуваше тая атмосфера от враждебност, която го окръжаваше, и я търпеше геройски. Омразата бе минала и въз жена му, „гъркинята“, както недоброжелателно я наричаха.

Освен посветените в плана му боляри, народът не знаеше нищо, той не подозираше тайната, пазена тъй строго.

Еднаж, като Фросина бе излязла от двореца, дето бе ходила на гости у Елена, тълпата се набра пред колесницата й дотолкова, щото возачът се принуди да спре конете.

— Хей, Фросино, вкусно ли беше сладкото на хайката? — извика някой си с презрително изсмиване.

— Изплете си наш Светослав кошницата, па излъга и бога, и народа — каза друг.

Возачът напразно се силеше да кара.

— Пуснете колата! — каза Фросина.

— А, нашата „царица“ умее да заповядва! — изкиска се един стар технитар. — Ей, много Търново ги е плюло такива мазни царици!

Фросина пламна от гняв, но гласът й се задави в гърлото. Грубостта на подигравката беше нетърпима.

Тя блъсна возача по гърба и извика:

— Карай!

Колесницата си проби път и отмина.

Тълпата ругаеше против Фросина.

Тя влезе в къщи разплакала.

Светослав я видя слисан.

— Какво? Някой те обиди?

Тя му разказа плачешком случката.

Той я изслуша спокоен и каза:

— Това е добро… А тия сълзи стократно ще бъдат отплатени.

След малко излезе.

Той отиваше при сестра си, защото тя го викаше чрез Фросина.

Част от същата тълпа го пресрещна при Царев друм. Между другите, той съгледа там и гърбавия Ивайла, с когото се познаваше, и го поздрави.

— Кой е тоя бе? — попита боляринът тълпата, като сочеше княза.

— Светослав.

— Кой? Тертеровия син? Аз го знаех бял, сега има татарски цвят — отвърна язвително Ивайло.

Светослав усети остра болка от тая отровна стрела. Гордостта му се възмути и той едвам се удържа да се не спусне с гол меч против гърбавия жесток шегобиец.

Той отмина почервенял от гняв.

— О тълпа, тълпа! Сляпа си като балван, буйна си като мътна Янтра, и ти си права… Но аз ще те накарам утре да паднеш пред мене в калта, с която днес ме цапаш — бъблеше си той, като влазяше в Царевец.

Сутринта снегът запада на големи парцали въз Търново и околните височини. Сводовете на църквите и кулите на Трапезица се дигаха в бялото небе, премрежени от валящия сняг. Само поясът на Янтра се тъмнееше в дълбоките завои на долът й, под високите сиви скали. Картината беше пълна с тъга и сиротност, животът на столицата сякаш бе замрял под тоя мълчалив сняг, който се сипеше от мълчаливото и невидимо небе.

Чоки гледаше из прозореца си замислен въз тая бяла панорама.

Влезе Светослав.

Чоки се обърна към него:

— Деспоте, виках те да те питам, какво се случи вчера с жена ти? Аз видях оттука много народ, че се валяше около нея и гаче ли я хулеше. Аз щях да пратя стражата да ги разгони.

— Господарю, вярно си отгатнал: тълпата хулеше жена ми.

— Това беше за твоята преданост към мене?

— Твое величество, търновската тълпа е раздразнена против мене и ти сам каза защо.

— Вика се, ръмжи и против мене?

— Да, за жалост.

Ханът се начумери.

— Тия търновци против кого не са роптали? Кой им е угодил? От какво се оплакват? Имахте и царе от своя род — не ги търпяха. Баща ти напуснаха, Смилеца изпъдиха… Само че аз не съм Смилец.

И той заходи замислен из стаята.

Той прибави:

— Това нямаше напред… От няколко време само…

— Откогато патриархът хвана да интригува — продума Светослав. После каза живо:

— Господарю, аз мисля, че не е зле да повикаме войската. Нейното присъствие тука ще укроти духовете.

— Това и реших да направя, шуренце, бъди спокоен.

Светослав вътрешно потръпна. Но той запази спокойствието на лицето си.

— И мъдро ще бъде.

— Одобряваш и ти?

— Твоята прозорливост е решила онова, което аз сам идех да ти предложа. Светослав стана.

— Имаш ли нещо още да ми заповядаш?

— Нищо, драгий деспоте. Поздрави от мене деспотицата. Нека се не тревожи от лаевете на кучетата. Когато много хванат да беснеят, ще им строшим главите.

Светослав се спря при вратата.

— Колко войска имаме отвъд Дунава?

— Седем хиляди души заедно с Дигилханските.

— Кога смяташ да пристигнат?

— О, до един месец, ако се съберат навреме… Азатин обаче се съмнява…

— Тогава да се не бавим.

— Тогава ще се пръждоса и оня… — каза Чоки.

— Кой?

Ханът разбираше Радоила. Той никога не му правеше чест да го нарича с името му.

— Да, чу ли? — подзе ханът живо. — Той щял да се поразява в гръцката земя.

— Дай боже. Отде чу?

— На Азатин бея му разправял някой си гявурин, когото обрали някъде.

— Това е много добре — каза Светослав.

— Нека се пилеят при гърците, Андроник да се разправя с тях… Да, ти чу ли за севастократора6 Радослава? Бил на Андроникова служба. Този грък Андроник не ми се харесва, макар и да падаме роднина7. Нека аллахът ми дава здраве и живот, напролет ще пошетам из неговото царство. Първата област, която му отнема, ще подаря на тебе.

— Благодаря, твое величество, но с условно оттук да я управлявам. Мразя да гледам гърците и Търново ми се харесва.

— И имаш право да ги мразиш. Те държат баща ти затворен… Защо не се потрудиш да го освободиш чрез откуп?

И Чоки гледаше внимателно Светослава.

— Да го освободя?

— Да.

— И къде да го туря? — попита Светослав с един странен вид.

— Как де? Доведи го в Търново.

— В Търново?

— Защо не?

— Твое величество, ти ме караш да работя против тебе? — попита Светослав учудено.

— Че защо?

— Баща ми, ако беше тука, ще пожелае да си вземе трона.

— А, това ще видим! — каза Чоки надменно.

— Баща ми тука — това ще каже да си създадеш излишни безпокойства, това ще каже да запалиш раздорите в царството. Ние едвам им видяхме края.

— Но ти как тъй говориш? Ти си негов син! — каза ханът укорително.

— Защото съм негов син, затова не желая да го видя в Търново. Първо: обичам мирът в държавата, второ: обичам баща си.

Чоки се усмихна саркастически.

— Обичащ го и затова желаеш да бъде пленник у гърците?

— Баща ми Георги Тертер — в Търново, трябва да вземе престола, сиреч ние да му отстъпим властта… което е невъзможно, или…

Светослав се спря.

— Или? — попита Чоки.

— Или да си изгуби главата… което е много лесно.

— Ето, тука си прав. Нека си стои тогава там…

— Само един господар може да държи България в покорство и тя да го търпи: Чоки!

— Тъй, вие имахте българи господари и не харесаха.

— Затова ги и не заслужаваме. Тебе те изпрати провидението да ни спасиш от ежби и крамоли. И понеже съм християнин, аз благославям това провидение.

— Вие наричате това нещо провидение, ние го наричаме аллах. И аллах беше много милостив към мене… И аз закъснях да му засвидетелствувам благодарността си. Но сега земята е покрита със сняг и замръзнала. Щом тя се стопли, тука ще издигна молитвен дом на аллаха н от високото минаре муезинът ще разгласява славата му по четирите краища на света.

Чоки се изправи на прозореца и гледаше снега. Виделината му се отразяваше на тъмнокожото, диво лице на Чоки, оживено сега от дивни мисли за бъдещето. Изражение от вътрешно задоволство осветляваше цялата му физиономия и смекчаваше суровостта на хищния му и горд поглед. Тая беседа го остави доволен. Светославовата реч бе напоена с искреност и сърдечна преданост. С отварянето дума за освобождението на баща му Чоки му бе хвърлил въдица. Но той получи отговор, който трябваше Светослав да му даде, и се успокои.

А Светослав му говори твърде искрено и логично, като изложи опасенията си от едно случайно дохождане на пленения цар в Търново. Само едно имаше — Светослав се не боеше за Чоки, чието близко изчезване от сцената бе решено, а за себе си. Той не работеше за баща си, а за себе си. Синовната любов отстъпваше на заден план пред честолюбивите му кроежи и доброто на царството. Георги Тертер беше пленник и трябваше да остане пленник дотогава, докогато свободата му нямаше да вреди Светославу…

XXIII. Брат и сестра

Когато Светослав излезе и слазяше из витата стълба застигна го един Еленин слуга и го повика при нея.

Той мина през полутъмни, криви и пречупени коридори и влезе в сестрината си горница, пропуснат с почетни поклони от евнусите при вратата.

Зимната горница на Елена гледаше към бърдото Силофор, на югоизток.

Той завари там сестра си, че се кичи.

Елена, облечена пищно в скъпи татарски дрехи, го прие радостно и безпокойно.

— Светославе, каза ли ти мъж ми какво е решил? — попита го Елена, чието чело светеше от диамантен венец, увил прекрасната й руса коса.

— Каза ми: ще извика назад войската си — каза князът спокойно.

— И ти не изглежда да се безпокоиш? — забележи тя малко зачудено.

— Не, защото аз бях предвидял тоя неизбежен случай.

— И какво мислиш да сториш?

— Сега не мисля нищо, тая нощ ще знам — ще повикам банът и Радоила у дома да размислим и решим.

— Ти ще бъдеш ли на утрешния лов?

— Без друго.

— Как се боя за тебе… — продума тъжно Елена.

— Защо?

— Там, дето свирят стрели, всичко се случва…

— Не безпокой се, сестро: Чоки сега от всеки други път е по-доверчив към мене. Никаква изненада не ме заплашва. Моят живот му е необходим, а не моята смърт. Нека патриархът дрънка: Чокевото доверие към мене е непоклатимо.

Елена се замисли.

Хубавото й лице се засени от тъжно чувство.

— Ти говориш: доверие. А ние? — Коварство правим.

— Но ние вършим велик и благороден подвиг, защото всичко е велико и благородно, което става за освобождението на отечеството… Но тия мухи не те оставят! Разбери, Елено, че брат ти от шест месеца играе с главата си за тая велика цел и че за нас не съществуват сега добродетели и пороци, лъжа и истина, зло и добро — има само България. Той се канеше да излезе.

— Чакай, аз те виках и за друго.

— Какво?

— Щях да ти говоря пак за Славка.

Светослав се намуси.

— Невъзможно, сестро!

— Но тя все плаче…

— Нека плаче. Ще дойде час да се радва.

— Горката, пет месеци пленница в тоя харем…

— Ти си седем години и търпиш с мъжество.

— Защото няма как другояче… Но за Славка не е тъй. Мъж ми е съгласен да я освободи. Светослав се разсърди:

— Елено, ти пак ли го моли? Ти противодействуваш на плановете ми. Аз разубеждавам Чоки от тая му мисъл, а ти го утвърдяваш в нея.

— Не, вече не съм му говорила, но тебе говоря.

— Славка трябва да остане в пленът си, защото Годеславовата ярост ми е полезна и Радоиловата беснота ми е необходима.

— Но ти все можеш да сториш нещо.

— Нищо не мога и не ща.

— Поне да се видят със Славка тайно.

— Ако Радоил види Славка, той е изгубен за мене — каза Светослав.

— Защо?

— Той е пощурял звяр, ще я грабне и ще се опита да бяга с нея въпреки всичко и тогава главната ми надежда за успех рухва.

Елена мислеше.

— Но ако се види само с баща си? Ако баща й даде клетва да не обажда на Радоила и никому за тая тайна среща с дъщеря си?

Светослав се замисли.

— Това е много мъчно нещо, много е опасно… Почти невъзможно.

— Аз мисля, че е възможно, съгласи се само.

— Как ще я изкараш оттук?

— Утре мъж ми отива на лов и ще пренощува в горския дворец?

— Да.

— Утре вечер Славка може да излезе през отсъствието му.

— Но как ще я изкараш, без да бъде това забележено?

— Аз помислих.

— Как?

— Ще излезе из Царевец, облечена в Темировите дрехи. Тя има почти Темировия ръст и ще я пропусне стражата в мърчината.

— Добре. А за връщане?

— Тя ще се върне утре вечер, пак по тъмно.

— И кой ще я замести през деня тука?

— Аз ще се направя на болна и ще кажа, че съм я задържала през туй време, като забраня входа на стаята си.

След дълги упорствувания, след безконечни молби, придружени със сълзи, на сестра си, Светослав най-после се видя принуден да се съгласи. Но за тая цел той трябваше да се откаже от ловът и да остане тук, за да бди върху изпълнението на тая опасна работа.

Той склони още и за това, защото Годеслав видимо гинеше за любимата си дъщеря. Убитият от скръб болярин беше неутешим. Той се бе всецяло отдал на делото Светославово, а тая неочаквана радост да види поне за малко време Славка, би го възродила. Някакво гризене на съвестта мъчеше Светослава за това жестоко делене предания болярин от дъщеря му и последнята от него. Той обсъди всичко и заповеда да повикат в другата стая Темира.

Татаринът му се поклони до земята. Той бе облечен в широко джубе кафяв цвят, на глава с висока татарска шапка.

Темир чакаше благоговейно заповедите на деспота. Откак бе пощаден тъй великодушно от Радоила, той служеше с верността на човек, готов на смърт да иде, за да изпълни волята на новите си повелители. Светослав го бе настанил на служба в палата, защото там бе по-потребен, отколкото в дружината на Радоила. Татарският му език, юначеството му и сляпата привързаност го правеха незаменим в палата.

— Темире — каза му Светослав, — утре вечер по мръкнало ти ще свалиш тия дрехи, защото ми трябват. Темир се поклони безгласно в знак на послушание.

— Ти ще кажеш в палата, че вечерта ще тръгнеш за Присовския манастир, дето те праща царицата да занесеш някакви дарове.

— Свършено, славний деспоте.

— Ти ще се скриеш в килера на Хлавовата стая и там ще стоиш самоволен затворник цялата нощ и на сутринта целия ден. Ще излезеш из скривалището си само вечерта, когато Хлав ти каже.

— Слушам, господарю.

И Темир се поклони ниско.

— Тогава пак ще приемеш дрехите си. Всичко това ще пазиш тайно.

— Ако ми изтръгват езика с нажежени клещи, пак няма да продумам — каза Темир.

— Аз не се съмнявам в това.

— Не се съмнявай, деспоте. Аз съм татарин, но съм християнин. И след бога — за мене си ти и Радоил.

Светослав го потупа по рамото.

— Иди си сега.

Темир излезе.

Светослав отиде при Елена и й обади какво е наредил.

— Брате, бог ще те награди за това добро дело — каза тя умилено.

— Може би това е първото ми добро дело, Елено, което правя… и първата слабост…

XXIV. Нощно събрание

Снегът къде пладне престана. Въздухът се очисти от бялото си було и слънцето пак огря от синето небе.

Светослав ходеше из стаята си развълнуван. Той бе чул с тайна тревога от хана, че ще повика назад пълчищата си, и бе назначил на Балдя и Радоила среща тая вечер у дома си.

Той се виждаше само с тях и с Дамяна, за да не възбуди подозрение; а чрез Балдя и Дамяна се споразумяваше със съзаклятниците боляри.

Понеже главните боляри бяха спечелени, вземаха се бързи мерки за организуването на военната сила. Най-смелите и разпалени селяни от Балдювите бивши владения, около 150 души, банът бе задържал. Те бяха пръснати като ратаи по ближните манастири, по съседните болярски чифлици; имаше и около 50 търновци — всичките плащани тайно със Светославови пари, защото средствата на бана бяха изчерпани по поддържането и въоръжението първото му опълчение. Разумява се, целта им се не обаждаше.

Радоиловата дружина състоеше от сто и двайсет храбри ездоконници. Те не познаваха истинската цел, за която ги назначаваше Радоил. Той само бе им загатнал, че тъкми поход в гръцката земя, и бе им препоръчал да пазят това в най-строга тайна. Той сам криеше от тях, че се намира в Търново. За да им даде работа, както и да поддържа духа им, той бе поръчал на Ивана и Станка да им искат татарски глави с чумбази и за всяка такава им даваха щедро възнаграждение. Напразно бяха молбите и съветите Светославови да не дразни Чоки: бикоглавият воевода продължаваше изтреблението на неприятелите, очаквайки с нетърпение сам да отмъсти и на Азатин бея, виновникът на нещастието му.

Светослав и Балдю считаха тия двесте и седемдесет надеждни ратници достатъчни за изпълнението на плана. При това не искаха да им уголемяват числото от предпазливост…

До днес Чоки не бе нищо подушил… Той гледаше сега, углъбен в мислите си, към Търново.

Враните се въртяха над високия побелял свод на „Св. 40 мъченици“, а друго ято — над стените на Трапезица. По двата големи моста на Янтра се чернееха, твърде дребни оттук, минувачи, някои покрити с качулки. Други слазяха или възлазяха по стръмните побелели улици. Царевец със своите притиснати палати, храмове и крепости, се гушеше сякаш от студ на скалата си. Татарски конници от ханската стража препускаха за нещо из медникарската улица, други бавно минуваха по Владишкия мост. Из главната улица в полите на Трапезица гъмжаха търговци и празни люде, българи с кожуси, евреи с черни бради и черни антерии, франки с венециански червени шапки, прилични на фесове, без пюскюли, татари с рунтави гугли и татарски велможи в червени или зелени джубета, подплатени със скъпи кожи. Някъде селяни с кола заприщяха и така тесните улици. Стигаха дотука викове на продавачи, скърцания на колелета, звънтяха ковани менци. Защото тоя ден беше пазарен в Търново.

Ранният зимен здрач настана. Скоро съвсем притъмня.

Влезе Балдю.

— Добър вечер, княже. Ти ме си викал? — каза банът, като седна на миндера да си почине.

— Да. Исках да ви обадя нещо — каза князът.

И Светослав му разправи за внезапното решение на хана.

Балдю се замисли угрижен.

— Нещо е подушил? — попита той.

— За щастие, нищо. Вчерашното нападение въз жена ми дойде тъкмо навреме, да му затвори очите — каза Светослав. — Патриархът продължава да интригува, но и той нищо не знае. Той впрочем е останал сам, с неколцина души.

— С Михаила и с Грозд — каза Балдю.

— Скоро ще остане само с Михаила — забележи Светослав.

— Как?

— Грозд е на път да мине към нас.

— Истина?

— На път е, казвам, само че тоя път трябваше да му се постели с повече злато… Грозд е много жаден.

— Не жали нищо!

— Даже и да остана пак гол, като тояга, както бях по-преди, аз няма да жаля, стига да обезпечим успеха си — каза Светослав.

— Ние сме турили не само имота си, но и главите си в тая работа — продума замислен Балдю.

Вратата се потропа. Влезе един висок ратай с голяма гугла, наметнат с дебело козяно гуно.

— Ела, Радоиле — каза Светослав.

Радоил сне гуното и остана в обикновената си войводска премяна. На кръста му висеше меч.

Светослав заключи вратата и тримата заговорници останаха да беседват.

Нощта беше вън мрачна и студена.

XXV. Свиждането

Светослав се отказа от ловът под една благовидна причина.

Мръкваше.

Той ходеше замислен из стаята, в която беше снощи с Балдя и Радоила. В нощешното събрание бяха решили да дигнат бунта преди пристигането на Чокевите сили, именно навръх Св. Теодора Тирона, на 17 февруарий. Сега беше края на януарий, 1294 год.

Един слуга дойде и обади, че Хлав и Темир са дошли.

— Да влязат — каза князът.

Вратата се отвори пак, показа се Хлав. Той пусна Темира вътре, а сам се дръпна.

— Славке, добре дошла! — каза Светослав, като помогна на хубавата мома да снеме Темировото облекло. Тя остана в обикновеното си женско, татарско.

— Ти ни си гостенка тая нощ и утре — каза й Светослав, като се любуваше на зрялата и здрава красота на Радоиловата булка. Затвореният живот в харема, вместо да направи да повехне лицето й, беше го сякаш разхубавил още повече. Князът си обясни сега мъката на Чоки да се раздели от робинята.

— Де е тате? — попита тя.

— Баща ти ще дойде утре.

— Де е Радоил?

— Няма го сега…

— Да го повикат.

— Защо?

Тя погледна зачудено Светослава.

— Ами да се видим.

— Как, сестра ми не обади ли ти, че Радоил сега отсъствува?

— Не — отговори наскърбено Славка.

— Ти само баща си ще видиш, Славке. Но ела при жена ми.

Отидоха във Фросинината стая. Фросина прегърна радостно Славка.

— Каква е хубавица!

И тя я гледаше възхитена. Тя не пръв път я виждаше, но сега пак се възхищаваше от нея.

Слугите сложиха вечерята в съседната стая, която се съобщаваше с Фросинината чрез врачка. Фросина мина в трапезарията и каза на слугите, че деспотът не желае никой да влазя вътре, доде вечерят. Тогава минаха там и Светослав н Славка.

Когато вечерята се свърши, князът отведе предпазливо Славка в предишната стая и й каза, че тя ще нощува тука на мекия миндер. Даде й и завивка. Но й препоръча да облече пак Темировото рухо за предпазливост и да чака баща си.

След това Светослав реши да види Пантолеона, при когото имаше важна работа: трябваше да иска една голяма сума пари за нуждите на делото.

Той се обади на Фросина, па взе Богора и двама оръженосци и излезе.

Желязната порта се хлопна с трясък.

Малко време след това тя пак се заудря отвън.

Слугите слезнаха със светило и отвориха.

Показа се един калугер. Слугите познаха Радоила и го пуснаха вътре, като притвориха вратата.

— Де е князът? — попита той.

— Отиде у Пантолеона.

По Радоиловото лице се изобрази досада.

— Идете да го повикате по-скоро.

Но двамата му слуги казаха, че не смеят да оставят къщата и деспотицата по това време без заповед от деспота.

— Но аз не мога да се мяркам из улиците на долния град — каза той сърдито и се зачуди какво да стори.

— Ах, Темир е тука! — каза един слуга, щастлив че се досети.

— Темир е тук?

— Горе е в стаята — отговори другият слуга.

Радоил се покачи бързо по стълбите, последван от слугите, за да заръча Темиру да повика княза.

Те му показаха стаята, дето беше влязла Славка под Темирова външност.

Необикновеният случай сега щеше да срещне един с други двамата копнеющи съпрузи.

Радоил каза на слугите, че няма нужда вече от тях. Те слязоха, а той бутна вратата.

Но вратата се не отвори, тя бе заключена отвътре.

— Темире, отвори — извика Радоил.

Никой не отговори отвътре.

Той удари няколко пъти силно и вратата запука под ударите на силната му длан.

— Темире, отвори по-скоро!

— Кой си? — попита извътре някой глас, който зачуди Радоила, защото не приличаше на Темировия.

— Радоил — отговори той гръмко.

Вратата се отвори.

Той влезе. Но Темир, вместо да му се поклони до земята, както правеше други път, хвърли се на шията му и взе да го целува.

Разбойникът се отдръпна с негодувание.

— Ти не пиеш, Темире! — извика той сърдито.

— Мой Радоиле! — извика Славка и пак се спусна, да го прегърна.

Тогава той я позна.

— Славке!

Няколко време те стояха прегърнати, неми, потресени от радост и вълнение.

— Ти пристигна тъй скоро отвън?

Радоил я погледна зяпнал.

— Що е това? Ти как си тука? Кажи ми, сънувам ли?

Славка го гледаше поразена.

Тя му разправи набързо какво е направил Светослав, за да може да ги срещне с баща й.

— А с мене не?

— Каза ми, че тебе те нямало в Търново.

— Но аз по обяд бях тука — извика Радоил. Той разбра, че Светослав нарочно не е искал да остави да се види с жена сн, от страх да не направи някаква лудост.

Той каза на Славка решително:

— Славке, да излезем.

— Но Светослав?

— Светослав да гледа жена си, а на моята жена аз заповядам. Хайде!

— Накъде?

— Да бягаме из Търново.

— Да бягаме? — попита стреснато Славка.

— Да бягаме в едно село. Нека гръм небесен да падне над главата ми, ако аз те оставя пак да идеш в палата. Загърни се хубаво в джубето и шапката натисни по-ниско въз челото — тъй!… — казваше й той, като сам й помагаше.

Слугите им отвориха пак портата и Радоил, облечен като калугер, с Темира излязоха.

XXVI. Бяг

Навън снежеше.

Нощта бе напреднала.

Двамата бежанци тръгнаха нагоре по стръмната улица, отминаха каменните болярски къщи и излязоха на открито, невидени от никого.

Те бързо заслазяха по посока на Марно поле — Радоил бързаше да го минат, за да влязат в Устето и да нощуват в едно близко село, дето си имаше надеждно прибежище.

Но когато наближаваха Устето и вървяха близо до Янтра, тихо, от кулата на ръта, която пазеше входа в теснината, излязоха петима татарски войници и извикаха на Радоила да спре, и заслазяха по стръмнината.

Радоил не предполагаше, че в тоя нощен час и в тоя сняг ще бъде забележен от нехайните обикновено обитатели на кулата.

Мигновено му хрумна, че се повтаря пак случката при татарския стан, която го лиши от Славка. Той сега я стисна здраво с желязната си ръка и двамата припнаха бързо, като кошути, към ближната гора, в подножието на ръта, е която изчезнаха.

Татарите току-що се спуснаха долу, и видяха, че те се изгубиха в гората.

Те не посмяха по тоя час да ги дирят в нея. Пуснаха само там напосока двайсетина стрели, па се повърнаха в кулата.

Те си обясниха, че това са някои разбойници, с които не беше благоразумно да се разправят…

Половина час след излазянето Радоилово и Славкино от Светославови, князът се върна и научи, че Темир излязъл с воеводата.

— Това е ужасно! — извика той.

И като съобрази, че Радоил не е можал да хване друга посока освен полето, дето щеше да пътува по-безопасно за онова село, взе Богора и оръженосците и двамата слуги и тръгна по бежанците. Опитното око Светославово забележи в нощната виделина тия дири в ровкия сняг още от портата. И потерята тръгна към Марно поле.

Светослав беше отчаян, той беше бесен. Той си не прощаваше тая грешка, която щеше да бъде опропастителна за него и за делото му. Като губеше Радоила, сиреч силната му и ратоборна шайка, той, с изчезването и на Славка из харема чрез негово посредство, се излагаше на ужасния гняв на Чоки и му отваряше очите…

Той притреперваше при мисълта, че той, деспот, първия велможа на царството след Чоки, тичаше сега, в тая снежна зимна нощ, по кърищата в пущинаците, изпълнен с унизителен страх…

Н той бързаше из ровкия сняг…

Пристигнаха до кулата.

Татарските войници излязоха пак и извикаха нощните пътници.

Светослав ги възчака.

— Кой сте вие? — попитаха те.

— Деспот Светослав! — отговори князът натъртено.

В дрезгавината татарите познаха силния деспот и му се поклониха с раболепие.

— Не минуваха ли оттука двама души?

Татарнте му обадиха и посочиха гората, дето бяха влезли нощните скитници. Светослав бързо се запъти към гората.

Последваха го и татарите.

— Нямам нужда от вас, върнете се! — заповеда им той.

Татарите се покориха н се повърнаха в кулата.

— Трябва да се претърси тая гора, преди да идем напред — каза Светослав.

Оръженосците и слугите се пръснаха под тъмния покрив на голите засипани със сняг клони, цапайки из снега, който затрудняваше всяка тяхна стъпка. Светослав и той диреше.

Скоро двамата оръженосци забележиха до едни дънер, че нещо шаваше.

— Тука има хора — извикаха те на княза.

— Двама души — допълниха те.

Светослав бързо се затече към показаното място.

— Те са! — извикаха и слугите, като приближаваха от друга страна.

Действително, Светослав се намираше в присъствието па Радоила и Славка.

Славка го позна.

— Скоро! Умира! — извика тя уплашено.

Радоил лежеше на снега. Около му се чернееше кръв.

— Княже, ти ли си? — изпъшка той страдалчески.

— Де си ударен? — попита Светослав.

— В хълбока — простена разбойникът.

— Стрелата извадихме — каза плачуща Славка.

Светослав се обърна към своите хора:

— Вие петима ще носите Радоила до къщи; ти, Славке, ела с мене.

Князовите хора понесоха тогава воеводата на ръцете си и излязоха из гората.

Светослав държеше Славка за ръка.

И всичките полека се запътиха през снежното Марно поле за столицата.

Снегът пак заваля още по-силно.

Донесоха Радоила у Светославови и го туриха на легло в стаичката, дето и друг път бе се крил.

Раната излезе не опасна: кръвоизлиянието бе причина да падне в изнемощение воеводата. Изкусният в лекуване Радоилов другар, Страхил, обяви, че Радоил ще се вдигне на крака след една неделя.

Славка бе повърната в палата благополучно на другия ден вечерта. Но Светослав не й допусна вече нито баща й да я види, нито Радоил…

Той с радост виждаше, че ранения бързо оздравя и се съвзима.

На осмият ден вече Радоил стана. Силната му природа бързо преодоля над болестта.

Още три дни — и Радоил обходи момчетата си, облечен като кумански търговец.

Остаяха още пет дена до уречения ден, в който щеше да бъде нападнат Царевец.

XXVII. Съдбоносният ден

Дружината Радоилова нищо не знаеше за плана. Станко и Иван бяха посветени в тайната. Но хитрите бездомници подушваха по инстинкт и по богатите платки, които им се даваха, че ги готвят не за гърците, а за тука…

Беше решено истината да им се обяви само вечерта, когато щяха да потеглят за Царевец.

И Светослав трепереше да не би измяна или непредпазливост, или прост случай да открият работата на последния час и ханът да смаже с най-жестоки мерки бунта преди избухването му. В такъв случай отмъщението на хана щеше да бъде ужасно.

Настана орисния ден.

Него ден, както знаем, Чоки даваше в палата угощение по случай обрязването на сина му, роден от наложница.

Планът беше тоя. Четирийсет души Радоилови момчета да запазят на известно разстояние четирите вратни на крепостта, за да попречат на ония, които биха избягали от Царевец. Двайсет Радоилови момчета да се прехвърлят тихо през стената му, чрез помощта на стълби и въжа, предрешени в татарски дрехи. Там Темир, говорейки татарски, щеше да заблуди войниците, които бяха на стража до Великата порта и които щяха да бъдат избити, както и ония, що пазеха втората порта и подвижния мост. Тогава Балдювото опълчение, съединено с осталите Радопловп другари, щеше да влезе в оградата на Царевец.

Тоя план беше извънредно мъчен и премеждлив, но той беше единствения възможен.

Вечерта манастирът „Св. Троица“ захвана да се пълни с опълченци. Пред вратнята стоеше стража. Всеки казваше: „С нами бог“, влазяше и тихо отиваше навътре в килиите, за да се сгреят на огнищата. В други килии се раздаваше оръжие. Игуменът, отец Ангеларий, ободряваше юнаците, гълчеше им весело и ги благославяше; други отиваха право в църквата да запалят свещ м да се прекръстят.

Дойде по-късно и Радоиловата чета. Всички бързо вечеряха на крака. Калугерите ги почерпиха с по чашка ракия. Всичко това ставаше без шум. Сотниците и десетниците бдяха за дисциплината. Воеводата на опълченците беше Иванко, храбър и решителен мъж, бивши пълководец на Ивайла; на Радоиловата дружина (понеже главните началници бяха в Търново) водач беше Станко. Те очакваха с нетърпение часът, когато трябва да поведат ратниците за Търново.

Иванко щеше да поведе своите към домът на бана, а Станко четата си у Годеславови.

Княза беше поканен на угощението в двореца. Той там щеше да действува.

Най-после дойде очаквания човек с известието, че трябва да тръгнат.

Дадоха пак по чаша вино всекиму. Игуменът ги благослови и пожела победа над Христовия враг и ратниците тихо излязоха в нощта, в два отделни отреди.

Ангеларий сам дойде с опълченците.

XXVIII. Отец Никанор

В това време в една килия на митрополията, при една маса, седеше млад, бледолик, рус, с рядка брадица монах и пишеше на празния преден лист на един часослов. Дебела восъчна свещ трепливо осветляваше болезненото лице на монаха и пожълтелия пергаментов лист.

Тоя калугер беше патриаршеския логотет, отец Никанор, преместил се заедно с Иоакима тука.

Пачето перо скърбуцаше по пергамента, който се покриваше със ситни редове, а погледът Никаноров светеше от вдъхновен огън.

Най-после той остави перото и взе да чете с глас онова, което беше написал. А това беше летописна история на събитията в Търново, на които той сам беше свидетел.

И той четеше с глух, напевателен глас:

„И е 1280 лето от рождението на господа нашего Исуса Христа, цар Иван-Асен, недостоен син на благоверний цар Михаила и внук на приснопаметний и великий цар Ивана Асеня, избягна из преславпий град Търново поради народна ненавист и отиде при гърци с царското съкровище.“

— Анатема!

„И след него, понеже нямаше цар, болярите избраха за цар достойнаго и великаго болярина Георгя Тертера, от род кумански. И той мирно царуваше. Но по попущение божие, налетя с безчислено войнство нечестивци татарин Ногай, та оплени царството п много кръв християнска проля неговата десница… И много зло сториха агарянци.“

— Анатема!

„И убоя се тогава цар Георги от агарянци и побягна из престолний град Търново. Това се случи в лето господне 1292.

Н нечестивци Ногай влезе тогава в славний град Търново и тури на престола болярина княза Смилеца, за да бъде негов поданик, И тогава срам велик падна на царство българско. И аз, недостойния раб божий, йеромонах Никанор, пролях горещи сълзи, защото срам велик беше това, понеже бог ни наказваше за нашето нечестие.

И цар Смилец скоро биде възненавиден и се уплаши и остави посред нощен мрак своя палат и побягна из първопрестолния град наш Търново. Това се случи това лето и аз сам бях свидетел на това.

И това лето пристигна в Търново княз Светослав, син царя Георгя Тертера, и радост велика облада народа. Но праведний бог заради нашите грехове изпрати из пустините нечестивия хан Чоки, син проклятаго Ногая, и той с велико войнство дойде и седна на царския трон.“

— Анатема!

„И аз, грешния раб божий, Никанор, пак пролях горчиви сълзи. Защото бог дигна десницата си от нас. И благочестивий княз Светослав…“

Влезна патриархът и пресече четенето на логотета.

Никанор стана.

Иоаким беше начумерен.

— Никаноре, пишеш?

— Свърших я, историята на царството…

— Няма много радостни работи да предадеш на потомството… Благословен бог наш… — и Иоаким се изправи пред иконостаса и се прекръсти.

Никанор вдигна часослова да го отнесе в библиотеката.

— Чакай, запиши още — обърна се Иоаким към него, — че блажений патриарх Иоаким в денонощните си молитви е молил бога да се смили и избави царството от агарянско иго.

— Дай боже да доживея тоя радостен час — каза Никанор.

— И аз се надея, Никаноре, скоро да поздравим нов български цар, цар православен и от царска кръв.

— Бог да го поживи княза Светослава… — каза Никанор радостен.

— Не, не, не, не! — извика навъсен патриархът…

Вратнята се бутна силно. Влезе запъхтян един ратай от манастира „Св. Троица“. Той беше много уморен от тичане. Той се поклони до земя пред патриарха и му целуна десницата.

— Какво има, Радко? — попита Иоаким.

— Дядо Иоакиме — каза развълнуван ратая, — нашият манастир тая нощ бе пълен с войска.

— Каква войска? — попита стреснат Иоаким.

— Светославова. Ще превземат Царевец!

— Как? — извика смаян Иоаким. — А игуменът Ангеларий какво прави?

— Дядо игумен ги нагости и благослови на път. И Радко разправи всичко останало, каквото бе видял в манастира тая нощ.

Иоаким му махна с ръка да излезе. После се хвана за челото и остана като вкаменен. Никанор стоеше смаян. Иоаким се развика:

— Но тоя безумник е намислил да запали Търново! Той ще стане причина да се залеят улиците с християнска кръв, да стане всичко на прах и пепел под гневът на хана. В тщеславния си бяс той е обрекъл на конечна гибел и столицата, и църквите, и вярата Христова!

И Иоаким ходеше бързо сега, забравил старческата немощ и слаботня, галванизуван от силата на вълнението си.

— Твое светейшество — продума боязливо Никанор, — може би това е воля божия… за да… Но патриархът го пресече:

— Това аз няма да допусна. Аз, Иоаким, българский патриарх, няма да допусна да превърнат на пепел светите божии храмове, нито е възможно да дойде на трона Тертеровия син!… На българския трон ще бъде само оня, който аз искам!

Той се изсмя презрително.

— Ха! Светослав иска да ме надхитри… Не! По-добре Чоки, а не той!… Но аз виждам явно какво ще стане: той ще си счупи главата, из която мозъка е изфирясал. Търново в огън и кръв, народът натъркалян но улиците, жените обезчестени, децата наръгнати на копия… Не, нека вместо хиляди да загине един. Сам бог ми прати тоя разумен ратай, за да спася народа. Нека Чоки веднага всичко знае…

— Твое светейшество… — приближи се уплашения Никанор към патриарха.

Но Иоаким си грабна патерицата и излезе. Той заповяда на слугите да кажат на кочияшинът да впрегне по-скоро колесницата, а сам се изкачи горе в стаята си да тури панокалимавката и облече празничното расо.

XXIX. Зловеща беседа

Едвам стори това и се накани да излезе на пруста, дойде болярина Михаил, тайният и непримирим противник Светославов и привърженик на гръцката политика.

Той беше развълнуван.

— Какво има, Михаиле?

— Имам писмо от Михаила Тиха из Цариград, и много важно.

— Седни и говори — каза Иоаким.

Па седна и той.

Михаил отвори писмото да го прочете.

— Аз бързам — каза Иоаким, — можеш с уста, и накъсо.

— Михаил ми пише — подзе боляринът нервозно, — че императорът приема условията, които ти му даваше в писмото си, и дал заповед на севастократора Радослава да се приготви за поход с всичката войска, която има в Солун.

— Тя е десет хиляди души — забележи патриархът.

— Михаил уверява, че най-много след един месец Радослав ще може да премине с тая сила Стара планина. Той би могъл по за скоро, но лошите зимни пътища през снежните Родопи пречат за бързото движение па войската.

Иоаким се усмихна презрително.

— Трай, коньо, за зелена трева. Ти не знаеш, че тая нощ Светослав напада Царевец?

— Как? — извика Михаил в изумление, като скокна.

Иоаким му разправи какво е научил одеве.

— Но аз бързам, отивам при Чоки.

И той се запъти пак към вратата.

— Ти отиваш при Чоки?

— Да му обадя какво се готви тая нощ.

— Ах! Иди по-скоро, твое светейшество! Трябва да се превари злото.

— Аз не бих отишел по това време при тия пияни неверници, но кому да възложа това? Ти не ходиш в палата…Но мисля, че колата са готови — каза Иоаким и бързо излезе на пруста и слезна из стълбите.

Михаил остана в стаята.

Той беше смаян.

Ако Светослав успееше, всичките надежди се осуетяват.

Светослав щеше да стане кумир на народа и щеше да даде отпор на гърците, много по-силен от Чокевия.

Из земята щяха да бликнат войски, сплотени около знамето на татарския победител.

Гръцката партия завинаги беше унищожена!

Иоаким отиде при Чоки.

Щеше ли Чоки да му повярва?

Нямаше ли Светослав с възмущение да отхвърли това като клевета?

Нямаше ли да прати тайно човек да повърне ратниците, до втора заповед?

Той беше тъй лукав!

Той знаеше, че Светослав тая вечер е на гощавка в двореца.

Трябваше да се подкрепи Иоакимовия донос, да се обезсили Светослав, да му се не даде възможност да се изтръгне от опасното си положение.

Трябваше тая нощ той да бъде унищожен.

Тия размишления, завършени с това зловещо заключение, проблеснаха в главата на Михаила в продължение на една минута само.

Той седна при една маса и взе да пише.

XXX. Нощно тичане

Когато Иоаким оставя Никанора, логотетът стоя вкаменен на мястото си няколко минути.

— Загина, загина! — извика той отчаяно. Па си тури калимавката и излезе навън.

Мощта бе видела. Снегът безшумно валеше ситен. По пустите улици нямаше никой. Никанор в няколко минути излезе на Калимановия път на Царев друм и оттам видя прозорците на Царевец осветлени. Като си пое душата, той припна пак през една тясна и тъмна улица и се спря пред Светославовата вратня. Скоро чукът заехтя по дъбовите дъски и шумът му изпълни нощния въздух.

Един слуга му отвори.

— Заведи ме при княза! — каза логотетът.

— Княза го няма — отговори слугата.

— Ах! — изпъшка Никанор. — Де е?

— Не знам.

— Може да е в палата?

— Не знам.

Никанор се зачуди какво да прави.

— Княгинята будна ли е?

— Будна. Защо питаш, отче?

— Искам да я видя на часа.

— Невъзможно!

— Безумнико — извика Никанор, — мислиш ли, че посред нощ аз ида да безпокоя княза или княгинята без нужда? Знай, че Светославовия живот виси на косъм — викай я!

И без да чака повече, той се покачи по стълбите, следван от слугата.

Една слугиня влезе в стаята на Фросина да й обади, че отец Никанор иска да я види.

Фросина излезе уплашена на пруста.

— Княгиньо, искам насаме да поговоря с тебе — каза бързо Никанор.

Фросина го въведе в една стая, осветлена само от кандило пред иконостаса.

Тя бе побледняла.

Никанор й разправи каква беда заплашва Светослава.

— Ах! — извика тя, примряла от страх, — И Богора няма тука!

— Де е князът?

— У бан Балдя отиде… А оттам щеше да иде в палата. Отче, тичай по-скоро!

Никанор тръгна към вратата.

— Чакай, и аз ще дойда — извика тя, — Тук ще умра, докат чакам.

Наметна се бързо с един широк плащ и излезе е монаха.

Снегът валеше ситен и непрестанен. Изкривените улици, видели от снега, който покриваше всичко, бяха все пусти.

Фросина и Никанор тичаха към Балдюви.

XXXI. Върховното събрание

В една стая с прозорци само към двора на Балдювия дом, осветена от три кандила, закачени на каменните стени, ставаше заседание на главните заговорници, под председателството на Светослава.

Те бяха приели вече известие, че опълчението е тръгнало към Търново, и сега голямо вълнение се четеше по лицата им.

Съдбоносният час наближаваше!

Опълчението щеше да нападне Царевец от Царев Друм.

Част от Радоиловата дружина щеше да заварди останалите четири врати на крепостта, друга щеше да се вмъкне през стената, а сам Радоил с останалата част щеше да дойде при Балдювото опълчение и поведе нападението въз Великата порта.

Светослав стана.

— Време е да вървя в палата — каза той.

— На добър час и бог да ти помага — каза Балдю.

И всички станаха.

— Да се простим, княже — каза воевода Владислав; — кой знае дали всички ще се срещнем пак живи.

Целуваха го по рамената, и той тях.

— Храброст, другари, бог е с нас! — каза той с по-къртен глас; — ако загина, не оставяйте жена ми без защита… Ако загина, бане, тебе оставям да продължиш делото… Не оставяйте отечеството под татарско иго!

— Да живей Светослав! — извикаха всички.

— Да живей България! — извика Светослав. И той излезе.

На двора го чакаше телохранителя му Богор. Снегът бе престанал да вали. Небето беше сега дрезгаво-бяло.

Двоицата тръгнаха из тясната стръмна улица за Царев друм.

Внезапно се чу зад тях силно тропане по Балдювата порта.

Светослав се извърна.

Видя черните фигури на един калугер и една жена. Тропането зачести по-бързо и по-силно.

Той остави другаря си н се затече към портата, защото позна Фросина.

— Фросино! — извика той стреснат, като предчувствуваше някоя беда.

Фросина извика от радост, като го видя, и със запъхтян глас му обади за какво го дирят.

— Как! — извика Светослав.

— Бягай, Светославе! — викаше Фросина.

Вратата се отвори.

— Фросино, влез у Балдюви — каза той и я бутна полека зьв вратата, без да каже повече нещо. Той се обърна към Никанора.

— Тръгна ли патриархът?

— Готвеха му колата, когато тръгнах насам.

Светослав хукна като стрела, без да продума повече нещо па монаха и без да повика Богора.

Той се спусна из Калимановата пътека надолу към Търново, като ускоряваше бегът си. Той летеше. Той бързаше към митрополията дано свари там още Иоакима и да го отклони от ужасното му намерение. Той не повери другиму тая мисия, той се най-много уповаваше на себе си; той тичаше като в един сън, той даже не мислеше по кой начин ще убеди, ще накара Иоакима да не отива в двореца. За него сега беше важно само едно: да го свари още нетръгнал за Царевец. И той хвърчеше.

Той тичаше и мислеше в ужас какво ще стане, ако патриархът е отишел вече в двореца и е видял хана. Тогава всичко бе изгубено. Предприятието бе осуетено. Чоки дигаше на крак гвардията си и пазачите на кулите, за да засипят с дъжд стрели нападателите. И той трепереше пред мисълта за ужасните последствия на несполуката, за отмъщението на хана, за страхотиите в Търново…

Патриархът трябваше да иде в Царевец през северната порта, най-близката до митрополията. Възможното закъсняване на Иоакима, когото Никапор бе оставил да чака впрягането на колесницата, беше едничкия луч от надежда в черния хаос на мислите му. Всяка минута всеки миг бяха сега скъпи.

Когато се намери в подножието на урвата, Светослав чу, че някой тича след него, н се обърна: видя Богора. Той се запря.

— Що има?

— Дойдох да те придружавам, княже.

— Кои идат там отзад? — каза Светослав, като съгледа, че от Царев друм се спущат хора.

— Стражата ме гони. Тя ми извика да чакам, но аз избягах.

— Напред! — извика Светослав и фукна нататък, последван от Богора. Те наближиха Великата лавра, чиито купол и тополи се тъмнееха в нощното сиво небе. Отзад тичаха татарите. Двамата бежанци, за да ги избягнат, за да не губят време в обяснение с тях, утроиха бързината на бегът си, между каменните болярски къщи, глухи и тъмни сега. Излязоха на поляната извън града. Тя беше пуста и бяла от снега. Зданието на митрополията се чернееше недалеч, уединено. Прозорците на Иоакимовата стая още светеха. Тая светлина обнадежди княза. Осветли го радостната мисъл, че Иоаким още не е тръгнал, а може би и да се е отказал да ходи за Царевец. След една минута Светослав и Богор се озоваха при вратнята и големият й железен чук прозвуча екливо в нощната тишина. След малко един глас отвътре попита кой е.

— Аз съм, княз Светослав. Отвори по-скоро! Зад портата се чуха бързи думи на двама човека, ключът се зави в ключалката и малката врачка на портата се отвори. Там се появиха двама человека, от които единият калугер.

— Тук ли е патриархът? — извика Светослав.

— Току-що излезе с колесницата за Царевец — отговори монахът. — Господи Исусе Христе! Какво става тука?

— Ах! — изпъшка Светослав отчаян.

— Тичайте, може би да го застигнете. Колесницата бавно ще върви нагоре към северната порта.

Но князът не чака да чуе тия думи, а фукна назад, последван от Богора. По снега забележиха дирите на колесницата.

— Какао има, княже? — питаше запъхтян Богор, като тичаше успоредно със Светослава.

— Патриархът отиде да ни издаде — каза Светослав.

— Скоро! — извика Богор.

По бялата снежна постелка на урвата се зачерня една колесница. Тя мудно се движеше по стръмнината. Светославовите очи светнаха като мълнии.

— Богоре, върви! — извика той.

Веднага застигнаха запъхтени колата.

Това беше действително патриарховата колесница.

Светослав блъсна по прозореца й, когато Богор, спрян отпред, задържаше конете. Страхливият возач помисли, че нападат разбойници, но като позна княза във виделината, спря.

Прозорецът се отвори. Иоаким си подаде главата и попита Светослава какво желае.

— Свети патриархо, върни се! — извика му с повелителен глас князът.

— Тертере, иди си по работата. Само разбойниците спират нощно време пътниците.

— Иоакиме — изкряска страшно князът, — ти няма да извършиш това престъпление! Върни се в митрополията!

— И вас няма да оставя да извършите това злодейство въз народа! — извика Иоаким.

— Върни се! Твоето място по тоя час е в килията ти; а не на пиянската трапеза на татарина.

— Пуснете конете, антихристи!

— Ти тук ще паднеш мъртъв, но няма да мръднеш повече — каза Светослав, като изтегли сабята си.

— Да изсъхне оная ръка, която ме закачи!

— Назад!

Возачът, като видя опасността, която заплашваше господаря му, шибна с голяма сила конете, те се напнаха и тръгнаха напред, като повлякоха Богора, който увисна на юздите. Но движението им беше тежко и бавно поради върлината на пътя.

— Богоре, тука! — заповеда му Светослав. Па бръкна в колата и заграби патриарха. — Богоре, помогни!

— Анатема! — извика Иоаким, мъчейки се да се откопчее от четирите ръце, които изтегляха малкото му тяло из прозореца на колесницата.

Между това Богор викаше на возача:

— Гъодьо! Не мръдвай, ако ти е мил живота! Княже, стой настрана!

Борбата между стария патриарх и бившия разбойник трая само една минута. Желязната ръка на Богора, която бе стиснала Иоакимовата, когато лявата му бе подхванала коляното му, скоро го изтегли навън. Патриархът грухна на земята, сломен от умората на безпомощното си съпротивление, унищожен от ужас.

— Разбойници! — охкаше той. — Проклятие господне на вас!

Няколко секунди князът се чудеше какво да го прави.

Богор съгледа недоумението му и предложи най-простата, според него, развезка: да заколи Иоакима. Светослав отхвърли това с възмущение, защото патриархът беше вече безвреден.

Той съгледа една ниска къщица на самия край на улицата.

— Богоре, отвори тука портата — каза той, като посочи къщицата.

Богор бутна, после ритна вратата. Ключалката се строши и вратата се отвори.

Стаята беше тъмна и никой не се обади извътре.

Тогава повлякоха и натикаха Иоакима вътре.

— Анатема!

— Вържи му ръцете и устата с кърпи и който да се опита да му помогне, убий го!

След малко Богор излезе и притвори вратата. Иоаким остана в затвора си.

— Тази къщица е пуста — каза Богор.

— Толкоз по-добре. Но да се махнем по-скоро оттука.

Возачът стоеше на капрата си, вдървен, ням зрител на всичко това.

— Тогова какво да го правим? — каза в недоумение Светослав.

— Аз знам какво — каза Богор, па извика повелително на Гърдя: — Гърдьо, ти ще оставиш конете и ще дойдеш с нас.

— Но конете ще измръзнат! Нека ги повърнем по-напред в митрополията.

— Долу! — изкрещя Богор.

Вцепененият от страх возач се покори и слезе. Тогава Светослав и Богор, заедно с новия си другар, се върнаха назад.

XXXII. „С нами Бог!“

Те се върнаха по Калимановия път, за да излязат пак на Царев друм. Сега не се безпокоеха от среща със стражата, при виждането на княза тя щеше почтително да ги пропусне. Но тя се не яви. Снегът бе престанал да пада. През белезнявото було на небето месечния мътен кръг се показа премрежен и слабо освети с лучиста дрезгавина заспалия град. Светослав от Царев друм побърза да иде в двореца — той и така бе закъснял. Като му свали стражата подвижния мост, той мина. Богор с Гърдя се върна назад към Балдюви, за да успокои болярите и Фросина. Когато приближиха домът на бана, видяха, че другата улица, що иде от полите на Орлица, бе почерняла от хора. Те полека идеха към Балдювата порта, като една бавна и фантастическа процесия от призраци, и влазяха в двора. Той скоро се напълни, защото хванаха да се трупат пред вратнята. Това ставате в пълна тишина, а постланата със сняг улица съвсем умъртвяваше лекия шум, що правеха обутите в цървули нозе на опълченците.

— „С нами бог, юнаци!“ — обади се Богор.

— „С нами бог“ — отговориха му н ги пропуснаха към портата.

XXXIII. Неуловимите в плен

Нужно е да се върнем малко назад, в полите на Трапезица, в Годеславовата къща, дето произхождаха събития, яко свързани с това предприятие за нападане въз Царевец.

В минутата, когато уплашеният Никапор търчеше с Фросина към Балдюви, от един западен прозорец на Годеславовата къща Радонл гледаше внимателно към полите на Орлица.

От един час той стоеше на това място и гледаше там. Той чакаше да види да светне огън въз високия бряг на Янтра. Тая светлина щеше да бъде условния знак, че опълчението влазя в града.

И действително, по едно време там, над високия бряг, се светна. Тогава Радоил слезна в долния кат на къщата. Той беше пълен с негови другари.

— Момчета, светна се на брега, нашите братя влазят в Търново — каза той.

Юнаците се застягаха за тръгване. Радоил отдели четирийсет души и ги раздели на четири отряда. Тия четири отряда щяха да пазят отвън четирите порти на Цзрезец. Не трябваше да се оставя никакъв свободен изход на татарите. 20 души прати за стената. А той с осталите си 60 души другари щеше да се присъедини към Балдювата дружина, която нападаше Великата порта.

Отрядите мълчешком излязоха.

Току-що се готвеше и той да излезе със своя отряд, изпращан от Годеслава, яви се Ннкаиор, твърде разтревожен. Той обади с уплашен глас онова, което бе обадил по-рано и на Фросина. Бедният монах, за да дойде по-скоро до митрополията, бе се спуснал по отвесната урва и прегазил ледената Янтра. В двора на митрополията той видя, че сънливият возач бе се забавил с впрягането на колесницата, и в голяма неизвестност какво ще направи князът, не се бе стърпял и бе се затекъл до Годеслава да съобщи и нему за великата опасност, що заплашваше делото. Той биде твърде зачуден, когато видя на двора Радоила н други въоръжени хора.

Известието порази Годеслава и Радоила.

Без да чака повече, Никанор излезе.

— Ужасно! — извика Годеслав, цял разтреперан. Но Радоил веднага съобрази какво да прави.

— Станко, Иване, тичайте по-скоро към митрополията, причакайте патриарха и му прережете гръкляна.

— Как? — извика ужасен Годеслав.

Но Станко и Иван изскочиха вече. Смелите разбойници фукнаха из улицата и скоро минаха Владишкия мост, за да идат към митрополията. Внезапно татарската стража, която бе спогнала Светослава и Богора и бе изгубила дирите им, дорде да мине моста да ги гони из махалата под Трапезица, мислейки, че върви по тях, тя ги съгледа и им извика да стоят. При тая ненадейна и опасна среща Иван и Станко се стреснаха, па се повърнаха назад, за да се притулят в тъмните улички. Стражата ги спогна. При всичката бързина, с която тичаха, татарите, също привикнали на бърз ход и леки като кошути, ги наближаваха и им ревяха да спрат. Иван беше в отчаяние, луд гняв го облада. Той престана да припка и като измъкна големия си татарски меч, устреми се въз гонителите си. Те бяха осем души. Стана отчаяна битка. Няколко татари паднаха. Иван си пробиваше път с меча, незакачен още. Ненадейно той изохка болезнено. Един татарин заби копието си в плешката му. Ударът беше тъй жесток, щото Иван падна в снега в несвяст. Станко, ранен на няколко места, безсилен вече да се брани или напада, поиска да избяга, мислейки, че другаря му е убит. Но един татарски нож го повали на земята. Навалиха Станка осталите татари, за да го довършат; ала един от тях, началникът им, възпротиви се да го сечат н да похабят дрехите му, които бяха нови, и заповяда да го завлечат в една ближна фурна, която гореше, понеже през резките й се виждаше светлина. На заповедта им вратата се отвори. На мъжделявата светлина на едно кандило те го разгледаха и видяха, че е още жив. Бръкнаха в джобовете му и извадиха шепа пари, друг му взе шапката от скъпа кожа, началникът усвои сабята му, Внезапно той извика учудено: в Станка позна един от Радоиловите другари! Той го бе виждал в станът. Един от опасните и неуловими разбойници беше в ръцете им. Сигурно и другарят му беше Радоилов другар. Излязоха да го видят. Иван бе се свестил от получения удар и току ставаше, за да бяга. Хванаха го. Възрадван, че ще получи от хана голямата обещана награда, началникът на стражата заповяда да турят на черга Станка и да го носят в Царевец, а Ивана други поддържаха под мишници да върви.

След няколко време северната порта се отвори и вътре бяха скарани двамата ранени разбойници.

XXXIV. Пир

Пирът се бе захванал, когато Светослав пристигна в двореца. Той се извини на хана чрез внезапното побеляване на жена си. Мястото му до хана обаче бе запазено и той седна на трапезата.

Пирът ставаше в широката трапезария на палата, дето по-рано видяхме Смилеца, че пирува с болярите.

Чоки седеше начело въз престола си с позлатени лев-Ски лапи. Два реда татарски велможи седяха пред него, при тях няколко български, и всеки на мястото, което му даваше чинът. Също, както беше дворцовия етикет при Смилеца.

Разликата между онова пиршество и сегашното беше, че тогава то се оживяваше от весели и свободни разговори, на които сам царят даваше повод, а сега всички бяха неми. Трябваше ханът да попита някого, за да отговори със страхопочитание.

Той повече се разговаряше тихо с деспота. Светослав се държеше при него свободно и с достойнство, като с равен на себе си.

— Как са работите? — попита Чоки.

— Всичко е в реда си, твое величество.

— Не е всичко: доде не уловим оня нехранимайко, не е всичко в реда си.

Чоки подразбираше Радоила.

Той продължи разсърден:

— Когато всичко мирува, само той пакости. До днес стотина мюсюлмани е погубил тоя звяр. И да кажеш, защото са мюсюлмани — не, нали служи и на нас? Все за тая му пуста Славка гинат хората ми… И какво яма от една жена, та се е толкова разбесувал? Няма ли други? Не давах ли му и там най-хубавата си робиня?

— Той е бясно куче — каза Светослав.

Чоки помисли.

— Най-после… поврага — да му върна жената, само да патаса.

— Не, господарю, това не бива — каза Светослав.

— Защо?

— Казах ти: ще покажеш слабост. Ще помислят, че си се уплашил от него. А ние държим в покорство тоя народ не чрез силата, а чрез страхът от твоето могущество.

Чоки климна утвърдително.

— Това е право. После… и аз привикнах с тая гявурка. Истина, тя все тъгува за оногова…

Виното се разливаше обилно и лицата ставаха пияни. Защото у татарите, някога познати по своята груба мюсюлманска въздържаност и прости нрави, войните, грабежите, съприкосновението с покварените християнски народи бяха внесли елементи на нравствена развала и разпуснатост.

Чоки също беше пиян.

Той бе наследил бащината си страст през старини към излишно употребление на вино. Като у Ногая, и у него това извикваше жажда за кървави зрелища.

Но сега той се намираше в по-невинно разположение.

Чоки пи, избърса си малките черни мустаци, па подзе:

— Ти се забави одеве и затова не знаеш приятната новина, която получихме.

— Какво? — попита Светослав.

— Дойде ни известие, че хилядо мои конници са пристигнали при малки Никопол. Алайбег ги изпратил бързо. Другата войска остала малко по-назад. Вика се, утре вечер ще бъдат тука конниците.

Тръпки минаха по Светославовото лице.

— Вече ще можем да бъдем спокойни — каза Чоки, — а то от няколко време се усещам тука като в небрано лозе…

— Напразно. Смилецовите привърженици са безсилни, а главните боляри са наши… На нашите боляри давай, и ги имат.

— Ти пари, а аз служби. Моите татари се чумерят… Но няма как, трябва да ги придобря. Защо не дойде Балдю?

— И той, и другите, те не могат да ядат блажно — нали е постен ден сега? Те ти се и извиниха…

Чоки извика към слугите:

— Свирачът!

След малко време влезе отляво един възрастен мюсюлманин със зелена гъжва, в сини сукнени шалвари, обточени със сърма, със саз в ръка. По носията и по лицето, което нямаше татарска чернота, а беше доста бяло и длъгнесто, познаваше се, че не е татарин. Той беше турчин от Мала Азия, на служба при Чоки, в качество на придворен музикантин.

Веднага турчинът засвири със сазът.

Зачуха се тънки, мелодични звукове, пълни с тайнствена тъга и сладострастна умора. Те се лееха плавни н сребристи, издигаха се нежно, понижаваха се сладостно, сипеха се на кристални рулади, та пак да се издигнат с чаровна руйност. Това бяха въздишки на любов, кликове на ранено сърце, молебни позиви и сълзи, повелителни на жаждуща любовни прегръдки душа.

Събранието слушаше омаяно. Чоки, зяпнал във възторжен захлас, гълташе кристалните звукове на мелодията.

„Защо се бавят? Какво се е случило? — мислеше си безпокойно князът. — Хлав не иде още. Дали Радоиловите другари не са успели още да се прехвърлят през стената? Или Темир на последния час се разколеба, измени или бега?“ И като се преструваше, че слуша свирача с внимание, той все поглеждаше към вратата.

А Хлав не идеше!

XXXV. Човешки мисли

Влезе Азатин и бързо отиде до Чоки.

— Що има, Азатине? — попита той началника на гарнизона.

— Радостна новина — каза Азатин; — двама от Радоиловите другари са хванати в плен и сега са в крепостта.

— Вай! — извика ханът.

— Донесоха едното в черга. Стражата го наранила лошо. И другият е ранен. Аз ги познавам: и двоицата бяха в нашия стан.

— Слава на аллаха! Паднаха ми двама от тия мръсни неверници. Но ти казваш, че са тежко ранени? Може да умрат тая нощ?

— Поне единият може да умре, той е сега в несвяст.

— Аман, аман! Не искам да умира ни едни. Искам да ми изплатят всичките дългове, свои и на другарите си.

— Тогава какво заповядваш?

Чоки помисли, като си бараше черната рядка брадица.

— Да ги качим на колове, да ни се похилят на двора. И лицето му се озари от зверско задоволство.

— Това е и моята молба, господарю. Човешкия ум още не е измислил мъки, достойни за тия злодейци.

— Тогава върви и направи.

Азатин тръгна.

— Чакай — спря го Чоки; — друго стори: нека ни посветят на двора. Виж, тъмно е там.

— Разбрах. Това е много по-весело.

И Азатин бързо излезе.

Чоки дойде при Светослава весел.

— Деспоте, двама Радоилови другари са наши пленници.

— Как? — извика поразен Светослав.

— Слава богу, и другите ще ни дойдат на ръка. — Той му разказа какво е научил от Азатин бея.

— Що гледаш тъй втрещен? Ти като че не вярваш?

— Да няма някаква грешка тука?

— Няма грешка, деспоте: аз заръчах да ни ги покажат. Ти сам ще ги видиш н с двете си очи. Те и двамата били в лагера ни.

Светослав правеше неимоверни усилия да потули тревогата си. Той не знаеше как са хванати тия Радоилови другари и се боеше от зли последствия. Той каза:

— Тогава нека бъде прославен аллаха! И за да задуши вълнението си, като вдигна недопитата си чаша, прибави:

— Пия за здравето на моя славен господар!

И той я гаврътна. Но виното не минуваше в стиснатото му гърло. Той с голям труд успя да го погълне, едвам се удържа да го не изблюва.

— Не си майстор още, шуренце — каза му усмихнат Чоки.

— Мене ме побелява глава — каза князът, като се хвана за челото.

— Сега ще имаме едно ново развлечение и от него ще ти мине болката — каза ханът н отиде при други велможи.

Светослав си облегна челото до студеното стъкло на прозореца, като да го разхлади, но очите му жадно се извръщаха към вратата. Студен пот обливаше лицето му. Сърцето му се свиваше от тайни страдания за съдбата на Радоиловите другари. При тия страдания се прибавяха и грозните безпокойствия за изхода на делото. Терзанията му бяха неизразими. И той трябваше сега да се преструва, да се показва спокоен, трябваше да изглежда весел, за да не възбуди подозрение! Той чувствуваше, че няма човек, който да обладава такъв героизъм, какъвто се налагаше нему сега.

Но ханът му махна да дойде при един от прозорците, що гледаха към двора. При тях сега се бяха навалили всички татари и някаква червена светлина озаряваше злобно засмените им лица.

Светослав се приближи до хана и погледна към двора.

Косата му настръхна.

Той видя на двора, привързани на горните краища на два забити стълпове, двама человека, увити с катраневи толуми, и под всеки бе накладен голям огън.

Тия нещастници бяха Иван и Станко.

Пламъците се заувиваха около телата, гъстък, осветлен дим обгръщаше стълбовете. Иван и Станко се запалиха и горяха живи. Никакъв глас не изскачаше из устата им; само очите им се изпулваха или затварях?, под действието на адските страдания, мускулите на лицата им се свиваха в ужасни и грозни гърчове. Светослав в ужас замижа от това зрелище.

— А! Те ли са същите? — попита го усмихнато Чоки. — И аз ги познах…

Той извика да донесат вино. Взе своята чаша, а друга подаде князу:

— Пий, шуренце.

Светослав взе чашата.

— Живей, господарю!

И той пи.

Чоки го погледна особено.

— Светославе, жаля те. Деспот те направих, а деспотство нямаш. Заклевам се в аллаха и в неговия пророк Мохамеда: напролет ще ида в гръцкото царство и ще завладея за тебе едно княжество.

— Ти си много милостив, господарю.

— Деспоте, бледен си — каза Чоки, като забележи голямото пребледняване Светославово; — стреснаха те живите машали? Слаба душа има в твоето мъжко тяло… Иди, шуренце, си залей главата със студена вода.

Светослав, бледен като стена, мина пак край първия прозорец и погледна крадешком в нощта.

Дворът сега бе пълен с любопитни татари от ханската стража. Те гледаха машалите. Лицата им зловещо се хилеха под страшното сияние. Сегашната ханска стража състоеше пак от триста души татари, но пеши. Чоки бе още в началото заменил с тях конниците, защото липсваха помещения за толкова добитък. Но тези татари бяха ратоборни войници, сляпо предани, фанатици кръвожадни.

XXXVI. Зловещо писмо

Един дворцов служител, татарин, влезе в трапезарията с едно писмо в ръка, поклони се и го даде на хана.

— Кой го даде? — попита ханът.

— Някой гявурин го подал за тебе на стражата при подвижния мост, а тя го препратила. Било много спешно — отговори татаринът.

Ханът позна, че писмото е написано по български, смигна на придворния тълмач, един стар куманец, тълмач и при Георгя Тертера, и му заповяда да го разпечати и преведе на татарски.

Съдържанието на писмото беше следното:

Писмото нямаше подпис.

Като изслуша, Чоки доби суров вид. Той погледна Светослава. После климна на Азатин бея и когато дойде, той му съобщи съдържанието на писмото.

Азатиновият поглед светна страшно.

— Вдигни веднага на крак цялата стража и посрещнете със стрели от кулите и от стените гявуритс, ако наистина се явят.

— А деспота? — попита началникът на крепостния гарнизон, като потърси с бърз поглед Светослава.

Но той беше изчезнал.

— Стигни го и го затвори, доде видим вярно ли е това писмо. Ако е вярно, отсечи му главата и я забучи на прът въз стената, та да поздравят гявурите царя си.

Чоки предполагаше, че бунтовниците с пристъп ще превземат Царевец, дело невъзможно и немислимо.

През ума му не мина, че измяна ще им отвори Великата порта. И той се усмихна презрително, па се затече и влезе в другите врата, за да си вземе оръжието.

Азатин излезе на пруста, сподирен от оръженосци, но Светослав беше слезнал из стълбите и се изгубил.

Защото Хлав бе се показал на вратата и му направил таен знак. Случаят го спаси навреме.

Азатин счете за по-спешно да събуди дворцовата стража и се спусна към жилището й, а прати да кажат при портите да не пущат княза навън.

А в това време Светослав и Хлав бързо излазяха през вратата на вътрешната ограда на палата и отиваха към стената, що се издига срещу „Св. 40 мъченици“.

Там куп хора се гушеха в мрака.

— Елате по мене. Темире, върви напред.

Радоиловите другари последваха княза, той ги поведе бързо по посока на Великата порта, чиято грамадна кула стърчеше черна и страшна в нощното студено небе.

XXXVII. Царевец превзет

Додето произхождаха тия събития в двореца, станали в продължение на един час, който се стори Светославу дълъг като един век, извън Царевец станаха други работи.

Опълчението чакаше сгушено под стрехите на улицата, що извеждаше от Царев друм.

Нетърпението им растеше. Те тупаха с краката си земята, за да ги стоплят.

Минутите им се виждаха безкрайни.

На двата края на тази улица беше поставена стража, за да попречи на нощната градска стража, при случайното й появяване, да влезе в улицата, като я избие.

Воеводата на опълчението, Балдю, очакваше с нетърпение Радоила с шейсетте му юнаци. За да не привлече вниманието на стражата пред Великата порта, той нямаше да мине през Калимановия път, едничкият, който извеждаше от долньо Търново на Царев друм и Нов град, а щеше да заобиколи зад Трапезица и да мине Янтра по дървения мост, който отстоеше на значителна далечина от столицата. От това произлезе забавянето.

Най-после Радоил се появи с дружината си. Той потърси бързо Балдя и му пошушна:

— Ивана и Станка ги улови нощната стража. Банът потръпна при тая вест.

— Не безпокой се: те, както и да ги мъчат, няма да ни издадат.

И той му разправи накратко историята.

Внезапно в множеството произлезе шепот, то отваряше някому път.

Появи се Хлав запъхтян и отиде при вождовете.

— Готово — каза той.

— Всичко благополучно? — попита Балдю.

— Великата порта е в наши ръце и мостът е вдигнат. Пазачите избихме… Но падна Темир.

— Юнаци, напред! — извика Радоил.

— Победата е наша, момчета! — извика радостно Балдю.

Тия думи хвърлиха ентусиазъм в душите на ратниците.

Скоро излязоха на Царев друм. Оттам се видеха на палата всичките прозорци осветлени. Въздухът на двора бе също осветлен от червеникавата зара на живите машали.

Радоил и Балдю поведоха смело ратниците по спуснатия подвижен мост на Пресечен камък, между двете кули, сега глухи, минаха през първата порта, оставена отворена, минаха безпрепятствено и Великата порта, като някъде краката им стъпаха в татарски трупове, и се найдоха в оградата на Царевец.

Там опълченците, по условения знак, запалиха стиски сухо сено и ги увряха под ниските стрехи на първите здания. Те пламнаха. Тогава въздухът се процепи от страшния рев на това въоръжено множество, което с голи мечове се впусна напред из уличките, що водеха към палата.

В току-що разбудените по Азатиновата заповед татарски войници, при тоя пламък и при тия ревове, настана паника. Захвана се щуряне и бяг. Изненаданите татари не мислеха да се бранят, те гледаха само да се укрият. Но огънят и димът ги гонеха от къщята. Обезумели от ужас, забравили оръжие, те се увираха под стрехите, търсеха изход, но се наръгваха на мечове и копия. Някои се хвърляха за спасение от западната стена, която беше ниска отвътре, и се сгромолясваха в пропастта под нея. Българите с остървение сечеха де кого завърнеха. Смутнята и ужасът растеше. Кръвта се лееше. Диви ревове ехтяха. Ратниците напредваха нагоре и оттикваха татарската тълпа към стените на палатската заграда. Там татарите сега бяха се събрали в гъста колона, предвождани от Азатин бея. Българите се хвърляха като левове. Татарите тук мъжки се бориха, въодушевлявани от предводителя си. Стана кървава битка, но тя трая само четвърт час; татарите се пръснаха в бяг. Азатин бей се изгуби някъде.

В тоя миг вратата на оградата се отвори и Светослав се появи там с обнажен меч.

— Юнаци, вдавайте вътре! — извика той.

Ратниците нахълтаха във вратата, но само ония, които чуха. Повечето продължаваха да гонят татарите из тесните улички и да ги убиват безжалостно. Бежанците търсеха изход из другите порти на Царевец, но извън тях ги очакваха мечовете на Радоиловите другари.

Между това ужасът растеше. Виковете на борците, плачевни вайкания на жени и вопли на умирающите разтърсваха Царевец в основите му. Пламъците са усиляха. Старите дървени къщици рухваха като хартия; дървета, гвоздеи, милиони искри хвърчаха из нажежения въздух. Горяха и голите вейки на овошките.

И в двора на палата беше същата смутня и ужас. Слуги и войници падаха под ударите. Машалите горяха още и озаряваха тая касапница. Стълповете, на които бяха горели Иван и Станко, се запалиха и паднаха от тежестта на бремето си. Полуовъглените трупове лежеха на снега неузнаваеми. Очите бяха широко отворени, като че гледаха с наслада делото на отмъщението. Когато Радоил и дружината му познаха своите другари, те дойдоха до луд бяс.

— Чоки, Чоки, главата на Чоки! — извика обезумелият Радоил, като се изкачваше по следите на Светослава и Балдя. Бунтовниците ги последваха, притискаха са на стълбата, жедни за нови жертви в палата.

Когато се озоваха в трапезарията, там нямаше хана. Няколко остали там татарски велможи, примрели от страх, паднаха на колене. Радоил ги скълца. Двама са хвърлиха от прозорците.

Хлав дойде и пошушна на княза:

— Ханът е при сестра ти.

— Елате с мене — каза Светослав.

Влязоха в Еленината стая, която му се отключи при първо извикване.

Там беше Елена и други жени от харема. Последните, сгушени в ъглите, бледни, трепереха. Славка я нямаше. В дъното стоеше Чоки.

Елена падна на колене пред брата си.

— Не го убивай, брате! Заклех му се да измоля живота му!

— Чоки е само пленник мой — издума той, па се приближи до хана и го изгледа.

Било присъствие на духа, било покорство пред съдбата, било втрещяване, но Чоки беше привидно спокоен. Лицето му имаше ледното изражение на пълна безучастност към онова, което става.

— Закарайте в крепостта хана! — заповеда Светослав. — Зетю, не се страхувай, живота ти подарявам.

Чоки коленичи безмълвен и му целуна полата.

Изведоха го под началството на Хлава.

Между това Радоил и бунтовниците изтребваха безпощадно татарските велможи, скрити в другите покои на палата, след като разбиваха вратите им.

Подириха такива и в престолната зала.

Там нямаше никой.

Светослав се подаде с Балдя.

Балдю посочи престола.

— Сега калта от него се изми — каза той.

Навън бунтовниците ревяха, пияни от победата. Пламъците се издигаха високо и застрашаваха да запалят и самия палат. Топившия се по покривите му от горещината сняг се изливаше на чучури от стряхата.

Светослав се показа на трема.

Като видяха княза, бунтовниците го поздравиха радостно. Зачуха се викове:

— Да живей цар Светослав!

Навън целият град, събуден от пожара и врявата, се стичаше към Царев друм и влазяше през свободно отворените порти в Царевец. Народът изпитваше луда радост. Дворът се напълни. Стотини гласове извикаха Светослава да слезе на двора. Той се появи между народа.

Тогава настана нещо нечуто. Влезлият народ, между който имаше стотина жени, навалиха се около княза, притискаха се да го удушат от луда радост и любов. Някоя му целуваха ръце, други плачеха. Той сега беше бог в туй множество. Гърмяха безчислени гласове:

— Да живей цар Светослав!

Внезапно целият народ обърна очите си към каменната стълба. На нея излазяше сега Радоил, ужасен, триумфален, сплескан от татарска кръв. Той държеше на гърдите си като дете Славка и я сваляше надолу.

Зарева народът радостно при тая необикновена гледка, запляскаха с ръце възхитени, поздравявайки героя и булката му.

XXXVIII. След победата

Съмна се най-после.

Тая съдбоносна сутрин беше като вчерашната: мъглява и студена. Само сняг не валеше.

Но Търново ликуваше.

Татарската власт бе унищожена. Татарите в другите градски крепости и в околността бяха избягали. Чоки бе в затвора на Балдуиновата кула, а силната му стража почти избита.

Слуги и войници извлачаха татарските трупове от Царевец и ги хвърляха от източната стена в Янтра, която ги отвличаше бързо; други миеха от кръв плочите на двора и дъските в палата.

Светослав сега беше пълновластен господар на Търново и България.

В една стая на пустата досега патриаршия беше доведен Иоаким и заключен. Силна стража пазеше пред вратата му.

Той беше изкаран още сутринта по Светославово разпореждане из избата, дето го бяха хвърлили.

Старецът знаеше вече за извършения преврат, за пълното възтържествувание Светославово. Поразен от скръб и ярост, той ходеше из стаята си и устата му произнасяха проклятия.

Следобед Светослав дойде в патриаршеския палат и влезе при затворника.

Като видя Светослава, упорития старец го устрели с гневни очи.

— Иоакиме, ти си в мои ръце сега. Твоето гнусно опитване да ни издадеш ти изкопа ямата — каза Светослав.

— Анатема! — изговори патриархът с разтреперан глас.

— Твоите проклятия и твоите благословии за мене не струват нито един бан. Но аз искам да те накажа, като те накарам пред целия народ да ме венчееш на царството. След това си свободен. Това го искам.

— Окаяний безумнико, няма да дочакаш това чудо!

Светославовото лице се изкриви от гняв.

— Старче, не изпитвай търпението ми! — извика той, като трепереше цял. — Помни, че аз съм вече български цар и твой повелител. Имаш пет дена да помислиш. — И Светослав го остави.

XXXIX. Съдбата на Чоки

Патриархът отказа да венчее Светослава.

Коронясването обаче стана в храма на св. Димитрия тържествено.

Три митрополита: търновският, червенският и преславският, извършиха обряда при стечението на безчислен народ.

Три дена траяха веселбите в палата и в града.

Областите заизпращаха изявления на радост и преданост към новия цар, освободител на отечеството.

Татарската войска, която идеше към Търново, биде поведена от Азатин бея назад, като довършваше опустошението на Добруджа, през която бе минал по-рано.

Светослав не предприе нищо против тая сган и я остави да си иде: той сега бе твърде занят в столицата си.

Недоволните от новото положение боляри един по един минуваха към Светослава.

Едно малцинство от тях остана само привързано на гърците скришно. Най-опасният от тях, Иоаким, беше безвреден. Той бе в затвор.

Мина месец от възцаряването Светославово. Чоки все лежеше в тъмницата на Балдуиновата кула.

Елена беше взела повторна клетва от брата си, че ще пощади живота на Чоки. Тя сега живееше в палата като вдовица. Новата царица Фросина се настани в горницата й. Двете жени живуваха дружно, но Елена беше скръбна…

Положението й беше трудно. Дадена от баща си за жена на татарина, по политическа необходимост, тя видя, че с унищожението на Чоки се туря край и на нейното царствено робство. Но добра и милостива, тя жалеше озлочестения си мъж и два пъти го бе посетила в тъмницата му. На неговите молби да му измоли свободата от брата си и да се върнат двамата във владенията си в Русия, тя бе обещала първото; за второто бе му обявила, че тя иска да остане в отечеството си.

И Светослав се чудеше как да постъпи с пленника си. Чоки беше вече безвреден, войската му, що се бе върнала назад — пръсната от Токтая, и владенията му обсебени от тоя победител. Светослав не виждаше прочее нужда от смъртта на Чоки. Той склони най-после на Еленините молби и реши да го пусне и препрати отвъд Дунава.

Елена прати да обадят на мъжа й за царевата милост към него.

На сутрешния ден имаше болярски съвет в двореца. Съвещанието беше развълнувано. Новини бяха дошли, че Андроник, по повторното искане на някои боляри, праща из Солун десетхилядна войска под началството на Радослава да навлезе в България и да тури на престола Михаила, синът на Константина Тиха, който идеше с друга войска. Привържениците Смилецови в Търново, подир изчезването Смилецово, както казахме, бяха одобрили за претендент Михаила, като произходящ от царски род и със законно право на престола.

Сред разгара на разискванията, протокелиотът обади на Светослава, че е дошел пратеник от хана Токтая.

Въведоха веднага пратеника. Той се поклони и подаде Светославу писмо от хана си.

Светослав кимна на татарина да излезе и даде на тълмача да преведе писмото. То казваше:

Сутринта татарският пратеник, придружен от войниците си, тръгваше назад с писмо и с дарове до хана.

В дисагите на един кон бе обсолената глава на Чоки!

По решението на болярския съвет двама евреи джелати бяха удушили през нощта пленника и после отрязали главата му.

Тя сега отиваше в Крим като откуп за безопасността и мирът на държавата.

XL. Патриархът

Остаяше да се реши съдбата на Иоакима.

Той все стоеше в патриаршията под стража.

Царят и болярския съвет няколко пъти разискваха как да постъпят с патриарха.

Най-после се взе решение да го прогласят за свален и да го изгонят из България.

По-строго наказание не намираха за политично да му наложат. Не трябваше да се дразнят духовете.

Във Византия за подобни и за по-големи престъпления не бяха наказвали по-другояче патриарси.

Иоаким знаеше това и затова запазваше своята вироглавщина и надменност и в затвора си.

Два дена след получаването известие за иденето на гръцка войска Светослав влазяше при Иоакима.

— Твое светейшество, ти можеш да бъдеш доволен сега. Андроник те послуша и иде въз нас.

— Това исках — каза Иоаким, който бе научил вече от стражата новината.

И една ехидна усмивка мина по сухото му лице.

— Кой вика гърците? — попита Светослав, като го стреляше с очи.

— Не знам.

— Аз знам: ти!

— Може би.

Светослав трепереше от глух гняв. По Иоакимовото лице играеше тихо злорадство. Той вътрешно тържествуваше.

— Слушай, Иоакиме, кой вика гърците?

— Аз. Аз писах на Андроника.

— Защо?

— На трона преди тебе има право Михаил Тихо. И както видиш, това право той ще подкрепи добре…

Светослав го гледаше остро, като пазеше ледено лице.

— Ти направи две предателства против отечеството: поиска да ме предадеш на Чоки и вика Андроника!

— За тебе са предателства, за мене — дълг, изпълнен към отечеството.

Бърните Светославови потрепераха.

Иоаким гледаше надолу и бързо броеше броеницата си.

Влезе Богор.

— Хвърли тоя старец из прозореца!

Богор поиска да преграбчи стареца.

— Ще ти изсъхнат ръцете, злодеецо! — извика той, като се дръпна.

Светослав направи знак Богору да чака.

— Иоакиме, само едно нещо ще те спаси: пиши веднага пред мен писмо Андронику да спре войските си, като му известиш, че българския народ е избрал мене, законния наследник, за свой цар.

— Аз? Никога!

Ярост пламна по Светославовото лице. Той гледа няколко време неподвижен Иоакима.

— Богоре, ела.

И те излязоха.

Иоаким остана сам.

Той беше доволен от поведението си. Гордата му душа тържествуваше, че не показа страх пред заплашването Светославово. Той знаеше, че най-голямото зло, което може да го сполети, е свалянето от патриаршеския трон и заточението му в някой манастир или изгнанието му. И той беше готов на това, но нямаше да преклони врат пред ненавистния Тертеров син.

Светослав свика бързо болярски съвет.

Съветът с вишегласие реши патриархът да бъде наказан със смърт. Предложението беше Балдюво.

В тия опасни за независимостта на държавата времена трябваше да се даде страшен пример, ударът на правосъдието да бъде жесток и неумолим.

Но на всички боляри ставаше гроза при мисълта да се обагрят ръцете им с кръвта на един патриарх. Това никога и никъде не бе ставало.

Решиха тогава да бъде хвърлен от Лобната скала.

XLI. Лобната скала

По пладне войници изкараха Иоакима из килията му и го поведоха към североизточната порта. Извън портата се спущаше стръмна урва към Янтра. На горния край на тая урва се подаваше като нос една скала. Тя стърчеше високо над пропастта, в подножието на която реката шумеше зловещо. Сега там в един вир се клатушкаха няколко болярски трупове, хвърлени вчера оттук. От тая скала се хвърляха важните държавни престъпници. Тая заран оттам беше хвърлен Михаил, у когото хванаха Андрониковото писмо, и в това писмо бяха видели, че Иоаким го е просил за военна намеса в полза на Михаила Тиха.

Двама джелати евреи чакаха там.

Прекараха Иоакима през портата и го изведоха на скалата. Той пребледня. Но той не вярваше, че наистина е решено да го бутнат оттука. Той мислеше, че искат само да го сплашат, за да склони да напише исканото до Андроника писмо.

И тая мисъл го ободряваше. Неговото малко тяло се открояваше в снежната белина на южния склон на Гарван; ветрецът развяваше полите на расото му, коравите бели влакна над ушите му играеха на вятъра. Врани се стреляха из пепелявото небе. Янтра глухо шумеше долу.

Насреща, в полите на Гарван, се трупаше вече любопитен народ.

Из него се носеше мълва, че Иоакима наказват за тайни споразумения с татарите, които изново викал в Търново. И народът негодуваше против стареца.

Тая мълва бе нарочно пръсната по Светославова заповед: викане татарите ужасяваше умовете; викане гърците не беше тъй престъпно. Гърците биваха викани и друг път и пак си отиваха, както при Ивана-Асеня III. Михаил Тихо имаше още много привърженици тук между болярите и народа, които разчитаха на гърците, и умъртвяването Иоакимово за такава вина би изгледвало много жестоко и несправедливо, би раздразнило, би зацетнило победата на новия цар… Но мисълта за ново татарско появяване докарваше настръхване.

И народът вярваше онова, което му казваха хората на двореца.8

Иоаким не извикваше никакво съчувствие.

Старецът стоеше на скалата бледен.

Две крачки зад него стоеха джелатите.

Няколко войника, изправени до портата с копия в ръце, гледаха втрещени на патриарха, чието малко тяло уединено стърчеше въз камъка.

Тълпата долу растеше на всяка минута.

Всичката ивица от долината между полите на Гарван и на бърдото Силофор и Янтра беше напълнено с народ.

Войници, калугери, дубровнишки търговци, няколко франки, евреи с пейи се размесяха с гражданите българи, които се разпознаваха по своите кожуси и черни овчи шапки.

Жени, млади и стари, някои с деца на гръб, се тикаха в това множество и гледаха да излязат напред; момичета и юноши се катереха по урвите, за да гледат по-добре зрелището.

И всичките очи се впиваха в патриарха, който се рисуваше чер и малък на камъка.

— Чувате ли, татарския цар викал: обещал да му предаде главата на Светослав! — думаше една жена на своите съседки.

Те се кръстеха.

— Де ли ще иде душата ти, старче? — казваше една баба, като гледаше патриарха.

— В дъното на пъкъла, но по-напред трупът му ще целуне дъното на Янтра — обади се един навъсен и дрипав технитар.

Разправяше се и другата, истинската история за Иоакимовото отиване в Царевец да предаде Светослава, но размесена с небивалици и фантастични притурки. Един ватах разправяше, че когато Иоаким влязъл в палата и зинал да говори на Чоки, внезапно езикът му се свързал и той останал със зяпнали уста; по тая причина Светослав се спасил от ханската мъст.

И за писмото му до Андроника се говореше, но тоя грях за търновци стоеше на второстепенно място. Важното беше измяната му в полза на татарите, а за нея нямаше прошка ни от бога, ни от хората.

Из пътя, който извиваше по полите, а после по хълбока на Гарван, върволици пътници, пеши и с коне, бяха спрели, за да видят оттам какво ще стане.

Враните прехвъркаха над дола и грачеха безпокоило над човешкото гъмжило.

Пищяха деца, лаеха псета из него.

И трепет пробягваше по телата на зрителите, опулили очи към скалата.

Те измеряха с поглед пространството между нея и пропастта долу и трепереха.

Минутното участие в душите им веднага се задушваше от чувство на гняв и омраза към осъдения.

А патриархът стоеше на скалата, неподвижен и втрещен от студ.

Дръгливата му снага зъзнеше.

Джелатите стоеха зад него и му преграждаха пътя назад.

И той слушаше, слисан, разговора им, без да ги разбере…

Но по едно време той го разбра: джелатите говореха, че се очаква царят тука.

Внезапно неизразим страх го облада. Мисълта, че може действително да бъде хвърлен оттука, го вкамени.

Присъствието на джелати нехристняни доби грозно значение за него… Шеметната пропаст под него правеше да пъплят ледени мравки по снагата му. Той се озърна бледен, видя наоколо си лица безучастни или злобни, видя се безпомощен, безнадежден пред тая страшна смърт, която сега му се стори неизбежна, н се затресе от неизказан ужас. Не, той не искаше да умира! Животът беше тъй добър! Той искаше да живее…

На портата се появиха няколко боляри; след тях царски телохранители и после Светослав в царска багреница.

Високият му стан се рисуваше уединен в небето. Лицето му беше навъсено, погледът мрачен и зъл.

Иоаким се обърна към един от джелатите:

— Кажи на негово величество, че скланям да направя всичко, каквото желае.

Евреинът отиде при царя, поклони се и му предаде Иоакимовите думи.

Патриархът гледаше към тях.

Той видя, че лицето на Светослава не се измени, то си остана неподвижно и мрачно. Светослав размени няколко думи с болярите. Един даде на евреина една хартия и перо.

Това беше приготвеното за императора писмо за връщане войските си, което очакваше само подписа патриархов.

Евреинът подаде писмото на патриарха. Той нито го прочете, а го подписа с разтрепераната си дясна ръка на дланта на лявата.

Евреинът отнесе писмото на царя.

Светослав видя подписа на Иоакима, но лицето му остана студено.

Той каза няколко думи на джелатина.

Иоаким, разтреперан, с изпулени очи, чакаше да получи спасителния отговор от царя или знакът му. Джелатинът се върна и го приближи. Па внезапно с всичката си сила бутна го от скалата.

Патриархът полетя в празното пространство.

Тялото му се тръшна в урвата, отскочи, търкулна се пак и се плисна в мътните води на Янтра.

Светослав се прекръсти.

— Бог нека ме прости — каза той.

Долу в народа владееше гробна тишина.

Янтра бавно повлече тялото.

XLII. Епилог

Две недели минаха от това трагично събитие.

Всеки ден Светослав ловеше нови свои противници, привърженици на гърците и на Михаила Тиха.

И всеки ден се извършваха няколко смъртни наказания.

А през това време той усилено се готвеше да даде отпор на външния неприятел.

Събираше войски; болярите докарваха своите отроци въоръжени и ги присъединяваха към другите ратници.

Балдювата дружина тоя път беше седемстотин души.

Пантолеон отвори складовете си за нуждите им; Радоил, тройно уголемил четата, все от нехранимайковци, бивши другари негови в походите из Тракия, увеличи контингента на Светославовата армия.

Своеволният воевода отказа службата протостратор при Светослава и остана вожд на чета.

Светослав прати до вуйка си Елтимира в Крън9, столицата му, да му иска военна помощ, която му се обеща.

Новото царуване се захващаше при големи затруднения. Едвам съвзелата се от татарски страх страна се заплашваше от война, крамоли и от нови междуособия.

Но провидението бдеше над България и над съдбините на новия цар. Неприятелските войски се провалиха, преди да пристигнат до Стара планина. Михаиловата позорно се разбяга, невидяла още Светославови войници; а Радославовия десетохиляден корпус бе разбит от Елтимира.

Сам Радослав и тринайсет души гръцки велможи бидоха хванати в плен. Елтимир заповяда да ослепят Радослава и го прати в Солун при жена му. Тринайсетте гръцки големци изпрати оковани в Търново при Светослава, да постъпи както ще с тях. Тогава царят влезе в споразумение с Андроника да му повърне заробените гръцки големци в замяна на баща си. Андроник с готовност прие предложението, извади из тъмницата Георги Тертера и с подобающите почести го изпрати на сина му в Търново.

Светослав с голяма радост прие баща си, но го не задържа в Търново. Той го посели в една отдалечена област на България, дето го огради с големи почести и му обезпечи приятен и охолен живот. Но му не даде никаква власт…10

Светослав царува достославно още 28 години.

Първата половина от царуването му мина в успешни войни с гърците, а втората се измина в мир, от който българите отдавна бяха отвикнали.

Светослав умря на 1322 година. Той остави България заякнала и със заздравели рани от татарските нашествия, които вече се не повториха. Подир дълговременните крамоли, трусове и преврати, на които Светославовото възцаряване тури край, държавата пак се засили и можа три четвърти век още да играе почетна политическа роля в Балканския полуостров.

Престола наследи войнствения му син, роден от Фросина — Георги Тертер II.

1902

ЛИТЕРАТУРА: Иречек, Пахимер, Кантакузен, Даниил, летописец сръбски, Хаммер, Голубински, Макушев, Последни страници из българската история от П. II-в (Български книжици, 1859 година) и др.