Част трета Най-естественото нещо

Глава 19

Когато Кат беше на дванайсет, Джеси на осем, а изтърсакът Меган — голямо четиригодишно момиченце, беше решено, че момичетата ще живеят с майка си.

Решението не беше взето от Оливия, нито от Джак, а еднолично от Кат, самостоятелно и без да се допита.

В годината, след като майка им ги напусна, положението вкъщи се бе влошило. Сигурно парите в домакинството не стигаха и баща им работеше през цялото време — макар че след години Кат виждаше как хората понякога използваха работата като претекст да не си бъдат вкъщи, затова може би проблемът не беше в парите.

Новата бавачка, тромава руса мома от Хамбург, не можеше да се справи с тях и не знаеше откъде да започне. А изведнъж и трите се нуждаеха от помощ.

Кат таеше силен гняв, който не можеше да обясни, Меган пак беше започнала да се напикава в леглото, а Джеси бе станала ревлива и все нареждаше, че иска всичко да бъде като преди. Кат също го искаше.

Консервирана храна, това си спомняше Кат от онзи период. Консервирана храна и стаен гняв.

В дванайсетгодишното си сърце Кат знаеше, че нещата никога няма да бъдат както преди. Не и след като мъжът в таксито дойде за майка им. Тя направи каквото можа.

Заведе ги да живеят с майка си.

Беше учудващо лесно. Кат вече беше усвоила до тънкост надменното безразличие, с което си служеше майка, им, когато говореше с прислугата, и бе уведомила втрещената бавачка, че всичко е уговорено и те заминават за „Сейнт Джон Ууд“ за неопределено време.

— Aber7 баща ти, Кат-кин…

— Баща ми е напълно в течение на плановете ни, уверявам те.

Момичетата развълнувано опаковаха чантите си, докато голямата руса мома се опита — неуспешно — да се свърже с Джак Джуъл. Взеха си само най-необходимото — пижами, четки за зъби, говорещата жаба за Меган, няколко Барбита и Кенове за Джеси, диска на Блонди за Кат. После отидоха на станцията на метрото, хванати за ръце, Кат и Джеси се редуваха да носят Меган, когато отказваше да ходи.

Когато се качиха на метрото, Джесика даде на голямата си сестра тайния си подарък — шепа пари от монополи. Кат го прие с благодарност и не каза на Джеси, че е малка глупачка. Отсега нататък щеше да се грижи много добре за сестрите си.

„Сейнт Джон Ууд“ представляваше съвсем друг свят, изобщо не приличаше на зеления им квартал. Имаше много чернокожи — години по-късно Кат осъзна, че сигурно са били там заради крикета в „Лордс“ — и всички имаха вид на милионери. Меган се препъна от някакъв боклук на улицата, който се оказа недопушена пура колкото кебапче.

Невероятно богаташки квартал на чернокожи. Такъв се стори на Кат. Сигурна беше, че тук ще са щастливи.

Илюзията й бе разбита, когато майка им отвори входната врата.

— Не съм такъв човек — не спираше да повтаря Оливия, като че ли Кат не я бе чула още първия път, докато се опитваше да се свърже с бившия си съпруг по телефона, а Джеси и Меган създаваха хаос в подредения апартамент, пречкаха се на прислужницата филипинка, която им се усмихвате съчувствено, както се стори на Кат — и пипаха различни вещи, които не бяха за пипане от лепкави пръстчета на момиченца. „Меган, не снимката ми с Роджър Мур!“ Кат с нарастващо отчаяние се опита да й обясни защо е добра идея да живеят при нея, като ходеше по петите на майка си из апартамента, а парите от монополи се сипеха от джобовете й.

— Ама аз мислех, че ще ни се зарадваш. Мислех си, че ще е хубаво да сме отново заедно. Мислех си…

— Мислела си тя! Мислиш твърде много, млада госпожице!

— Не искаш ли да живееш с децата си? Повечето майки…

Но Оливия бе обърнала гръб на най-голямата си дъщеря. Беше се свързала с Джак и сега говореше тихо, но гневно, настойчиво, сякаш бе убедена, че той е планирал това нашествие, за да създаде хаос в любовното й гнездо.

Когато затвори телефона, Оливия се обърна към Кат и детето не видя никаква нежност в нея, никакъв срам, нито любов.

Години по-късно Кат спокойно се връщаше към времето, когато бе дванайсетгодишна, стоеше в наетия апартамент на майка си, по-малките й сестри седяха притихнали на дивана, снимките на майка й с най-различни известни личности бяха в безопасност, прахосмукачката на прислужницата приглушено бръмчеше в някаква друга стая, а майка й говореше — докато ядно събираше парите от монополи от килима, — че детинските й надежди са абсурдни.

— Схващаш ли, Кат? Жената, която искаш да бъда — майката, която искаш да бъда… Аз не съм такъв човек.

И докато чакаше да дойде денят от цикъла й, когато щеше да разбере дали в нея расте бебе или не, започнаха да изплуват всички важни „ами ако“. Дали не е закъсняла? Не беше ли твърде голяма опасността от спонтанен аборт и увреждания? Дали Рори щеше да е щастлив, че е бременна, или щеше да се чувства хванат в капан? Но в едно нещо беше напълно сигурна.

Ако забременееше, никога нямаше да бъде като майка си. Щеше да е по-добра.

Може и да не бъде най-добрата майка на света — другата дата, потенциалният рожден ден на календара за следващата година я караше едновременно да тръпне и да примира от страх, толкова отдавна живееше сама — и може да не бъде особено добра майка. Беше видяла при най-малката си сестра, че безсънната, с петна от кърма реалност не съответстваше на очакваното.

Обаче знаеше, че никога няма да изостави живота, който създаваше. Никога нямаше да бъде толкова жестока, себична или студена.

Не съм такъв човек, помисли си Кат.



Там беше проблемът според Рори.

Някога жената е раждала от първия мъж в живота си. Но в днешно време бе по-вероятно да роди от последния мъж, когото срещне.

Ясно е защо раждането на дете от първия срещнат мъж може да причини най-различни проблеми, свързани предимно с нещата, които жената пропуска.

Образование. Кариера. Секс за забавление. Много секс с различни мъже. И онези безценни моменти, когато знаеш, че си млад, свободен и без грижи на този свят. Да гледаш изгрева на слънцето на плаж в Тайланд, да шофираш из Париж в отворена спортна кола, да се будиш от шума на вълните през отворения ти прозорец в Карибите… дори ако тази хипотетична жена никога не е правила тези неща, поне имаше възможността да го стори.

Но човек не може да сложи детско столче в отворена спортна кола. Просто не става.

Знаеше как детето променя живота ти. Майка му непрекъснато му го напомняше, когато се роди Джейк — животът вече не ти принадлежи.

Опитваше се да го окуражи. Но от устата й звучеше като доживотна присъда.

Така че не му представляваше трудност да разбере защо съвременните жени не искаха бебе от първия срещнат мъж. Но дали не прекаляваха? Ами проблемите, когато родят от последния срещнат мъж?

Късни първескини, така ги наричаха — жени, които заобикаляха първата си любов и бременността, колежанското си увлечение, романсите от почивките и офиса, клубове и барове. Жените, които се наслаждаваха на петнайсет години и повече свободен живот и си оставяха малко прозорче за бебе, мимолетните десет години на плодовитост.

Бяха завършили образованието си, имаха кариера и бяха се наслаждавали на много секс. А сега бяха готови за бебе, докато майката природа още им позволяваше.

Ала имаше един проблем — много от добрите мъже, да не говорим за най-подходящия, вече ги нямаше. Несъмнено последният мъж носеше риск, както и първият. Рори се притесняваше за късните първескини. Притесняваше се, че не са толкова умни, колкото си мислеха. Късните първескини бяха като хора, които се втурват да купуват подаръци в последния момент преди Коледа. Просто няма особено голям избор.

Ами самият той? Беше ли любовта на живота за Кат или просто някакъв мъж, който се бе оказал на пътя й? Така не биваше да създаваш нов живот. И все пак не знаеше как да й откаже, нито дали да сподели с нея съмненията си.

Не можеш да кажеш на жената, която обичаш, че не си сигурен дали искаш дете от нея.

Не беше естествено.



— Никоя не се чука като за последно както отегчената домакиня — разправяше Майкъл на Паоло. — Помисли си. Децата са пораснали или порастват. Старецът е заспал пред телевизора. И изведнъж тя си помисля: „Защо ли се лишавам? Ходя на фитнес. — Такова е мисленето й, нали? — Спазвам диетата на Аткинс. Млада съм още. Имам си своите нужди.“

— И тогава се появяваш ти — вметна Паоло.

— Да, появявам се аз — съгласи се Майкъл с натежал от примирение глас. В крайна сметка не беше устискал да държи ръцете си далече от Джинджър. В крайна сметка беше я върнал на работа за нещо повече от вдигане на телефона и изпращане на данъчни декларации по пощата. Майкъл, можеше да устои на всичко, освен на наемната работна ръка.

Брат ми, зависимият, рече си с тъга Паоло. Майкъл си мислеше, че се владее, но Паоло виждаше, че случаят отдавна не беше такъв. Пристрастяването беше взело връх. Паоло най-накрая проумя, че не преследването на забавление движеше Майкъл. Беше преследване на нещо ново, на жена, която не беше съпругата му.

Забавлението нямаше нищо общо.

Паоло знаеше, че Майкъл и Джинджър се измъкваха по-рано от работа и отскачаха до близкия „Хилтън“, като закъсненията им вкъщи биваха оправдавани с тежкия трафик, довършване на нещо спешно в работата или изобщо не даваха обяснения.

Паоло се чувстваше потиснат, когато си помислеше как се съвокупляват в стерилната бизнесобстановка, с малките пакетчета чай и кафе, пренебрегнатата дъска за гладене на панталони, завряна нелепо в ъгъла, табелката „Не безпокойте“, която държеше камериерката далеч. Паоло можеше да усети вината и разкаянието на брат си, но то беше погребано под дебел слой от старото му мъжкарско перчене.

Майкъл си въобразяваше, че ще му се размине.

— Хубавото при омъжените жени е, че накрая все пак трябва да се приберат — обясняваше Майкъл. — Не са като самотните птици, които искат да останеш, да си говорите за чувства и да излизате на вечеря. Омъжената жена трябва бързо да бяга към къщи.

На Паоло му беше омръзнало да слуша за сексуалните подвизи на брат си. Имаше период, когато с нетърпение очакваше разказите за приключенията на Майкъл, които винаги бяха обвити в някаква лична философия, начин да погледнеш на вселената.

Но тогава бяха момчета, преди клетвите, които бяха дали на сватбите си. А сега му беше писнало. Щом Майкъл иска да си съсипва живота — негова воля. Паоло искаше само да продава коли. Искаше големите клечки от Сити да идват с тлъстите си шестцифрени премии и да обсъждат с него колата на своите мечти — Ферари „Пининфарина“. Бизнесът обаче беше в застой, през повечето дни в автосалона отекваха само гласовете на двамата братя и никой не идваше да разглежда предлаганите коли.

— В Хонконг има автомобилно изложение — каза Паоло. — Братя Барези са поканени от тяхното Министерство на търговията. Два самолетни билета бизнескласа. Хотел.

Паоло подаде на брат си брошура на гланцова хартия. На обложката се извисяваха силуетите на хонконгските небостъргачи зад модела F1 на Ферари за следващата година. От капака примамливо се усмихваше красива азиатка с къса пола.

— Видях го — отвърна Майкъл. — Да. Доста голямо събитие.

— Мислех си да взема Джесика. Ако можеш да се справиш без мен. Добре ще й се отрази да се махне за седмица-две. Това ще ми е вместо годишната отпуска.

— Давай, братле. Тук и без това е мъртвило. Ще се оправя.

Паоло кимна. Беше решено. Тръгна да се обръща, после изведнъж се спря. Трябваше да направи последен опит да спре тази лудост. Преди да е станало твърде късно.

— Внимавай заради дъщеря си, Майк. Знам, че я обичаш. Знам, че искаш да бъдеш мъж на място.

— Не искам да бъда мъж на място. Аз съм мъж на място.

— Но ако изгубиш Наоко, ще изгубиш всичко. Не може да не го знаеш. Брака си. Дъщеря си. Семейството си. Нали не искаш да става така?

Майкъл гледаше Джинджър в стъклената й кутийка. Кой би си помислил, че е в състояние да се чука като за последно в „Хилтън“? И то преди вечеря! Паоло видя как брат му трепна, като че ли тези разговори му причиняваха физическа болка.

— Не мога да се въздържа, Паоло.

— Разбира се, че можеш!

Майкъл поклати глава.

— Мислиш си, че си сложил точка, щом се влюбиш. Или когато се ожениш. Или когато станеш баща. Но той никога не престава — този глад. — Майкъл го погледна тъжно с изражение на братска привързаност. — Според теб светът се върти около бебетата. Мислиш си, че това е най-важното. Къде ти! Желанието движи света. Чукането. Винаги да чукаш някоя нова жена. Това е играта. Да го искаш. Желанието. Наречи го както щеш. Бебетата са само остатъчен продукт.

— Не и за мен. Не и за моята жена.

Майкъл поклати глава.

— Според теб жените са по-различни? Същите са като нас. Това е голямата тайна. Жените са като нас. Не подминават удоволствието, щом могат. Никоя друга не се чука както отегчената съпруга и майка. — Майкъл се замисли и се загледа в срещуположния край на празния автосалон. — Освен, предполагам, ако не си женен за нея.



Попи се усмихна на Джесика.

Победоносна усмивка, широка, с оголени венци, малко несигурна в ъгълчетата, но определено предназначена за леля й. За подсилване на изпълнението зарита с крака, като че ли се опитваше да плува по гръб в креватчето.

— Познава ме, нали? — попита Джесика. — Започва да ме разпознава!

— Виж я ти малката лигла! — Меган разтърка очи, за да прогони сънливостта. — Самото очарование и доброта в присъствието на леля си.

— О, не е лигла! — Джесика се надвеси над креватчето и гушна племенницата си. Бебето загука от удоволствие. — Ангелче ми е тя!

— Ангелчето не спря да реве половината нощ. Вдигна такава врява, че съседът отдолу наду диска на Фифти Сент. Но не се е родил още рапър, който да се мери с Попи.

Бебето метна на майка си безразличен поглед. Кърк влезе в стаята, бършейки мократа си коса с кърпа.

— Трябва да се махнем от този апартамент — каза му Меган.

— Напълно съм съгласен.

— Как е тя? — попита Джесика, вдигна Попи да я огледа по-добре и я погали по стърчащата коса.

— Колики — отвърна Меган.

— Колики? Среща се при конете.

Меган кимна.

— При конете и бебетата. Пищи сякаш е дошъл краят на света. После заспива, но ти вече си се разсънила. И когато най-после започнеш да се унасяш, отново започва да плаче с цяло гърло.

Джесика замълча, въздържа се. Тя люлееше Попи на ръце и бебето гукаше от удоволствие. После каза:

— Щастливка си да я имаш, Меган.

— Знам, Джес — усмихна се насила Меган. Искаше да покаже любовта, която изпитваше към бебето си. Ала това бе само част от историята и искаше сестра й да разбере, че не всичко е розово, когато имаш дете. — Знам, че съм щастливка, но никога не съм предполагала, че човек може да бъде толкова уморен.

Меган отиде в кухнята и се върна с два биберона залъгалки с форма на животински муцуни. Едната представляваше усмихната меча муцуна, а другата тигър, който се облизва.

— Ако пак надуе гайдата и не спира, пъхни някоя от тези в бездънната й паст.

— Залъгалки? — Не можа да повярва Джесика, сякаш Меган беше извадила две цигари марихуана. — Ти не си ли против залъгалките? Мислех, че бебетата се пристрастяват към тях и са вредни за зъбите.

Меган се засмя.

— Бях против храненето с шише. Бях против залъгалките. Бях против това да тичаш всеки път, когато бебето заплаче. После родих Попи и знаеш ли какво се промени? Всичко! Добрите намерения, образователните книги за бебета, дълбоките ми убеждения относно кърменето отидоха на боклука. Това са глупости, Джес. До едно. Просто трябва да се справиш някак. Трябва да оцелееш.

Меган положи длан върху яйцеподобната главичка на бебето. Попи се сгуши в прегръдките на Джесика и студено отвърна лице от майка си.

— Истинско бебе — изрече Меган и отдръпна ръка. — Истински свят.



Най-приятната част в обучението по гмуркане на новаци бе, когато човекът за първи път изплуваше на повърхността.

Малък процент от начинаещите се паникьосваха — сваляха си маската и се бореха да си поемат въздух, сякаш бяха ексхумирани от някакъв клаустрофобичен влажен гроб, — но повечето бяха възхитени. Не спираха да възхваляват възторжено изобилието от морска флора и фауна, фосфоресциращите цветове на коралите, усещането за летене, до което се доближаваше плуването под вода.

Там долу се криеше друг свят — по-добър, по-свободен — и повечето хора се влюбваха в него от пръв поглед. Това усещане липсваше в новата му работа. Седем сутрини в седмицата Кърк водеше курс по гмуркане за начинаещи в един басейн на една частна къща в „Батърси“. В „Батърси“ всичко бе различно.

Нямаше риби, нито корали, нито чувството за безкрайно пространство, сред което лежаха останките на катастрофирали преди векове кораби, по-високи планини от Еверест и по-големи водопади от Ниагара.

Само малка синя кутийка, пълна със силно хлорирана вода, където млади жени и мъже — повечето бяха на двайсет-трийсет години и се готвеха за ваканционните си забавления в Индийския океан, Карибите или Червено море — се мъчеха да се задържат под водата и да научат основите на гмуркането.

В задната стаичка на магазина за леководолазна екипировка на Еджуеър Роуд ориентираше курсистите в необходимата теория, за да получат свидетелството си за гмуркане, което бе равносилно да се опитваш да обясниш магията.

Заплащането не беше голямо. В този занаят беше така. Правиш го от любов. Но любовта не може да ти плати наема, затова в следобедите Кърк се качваше на колелото, което не беше негово, и доставяше сандвичи и кафе в Ситито, докато не станеше време да се прибере и да смени Джесика.

Меган знаеше за работата му в „Батърси“. Обаче не й каза за втората си работа с доставката на закуски за брокерите, банкерите и застрахователните агенти. Не й каза, защото искаше тя да се гордее с него. Както той се гордееше с нея.

Меган беше всичко, което искаше. Попи също — красиво дете — и той беше сигурен, че безкрайният плач щеше да престане все някой ден и всичко щеше да се оправи.

Само че животът в Лондон — сивите улици, намръщените лица, желанието да избягаш, дори и у хора, които не мечтаят да живеят на друго място… Не така си представяше живота си.

Секс, сън, слънце, истинско гмуркане — тези любими занимания някак си бяха оставени в миналото. И той се чудеше. Наистина се питаше.

Колко можеш да пожертваш за човека, когото обичаш, и да продължиш да го обичаш?



Джесика буташе количката на Попи през мръсните многолюдни улици и си мислеше, че повечето от майките тук изглеждаха напълно изтощени.

Състарени без време. С петносани дрехи, които не биха приели дори в „Оксфам“8. Мазни неподдържани коси. Съсипани до крайност. Напомняха й на някого. Шокира се, когато осъзна, че й напомняха на Меган.

Но у сестра й го нямаше гнева. Тези жени бяха ядосани на света, на децата си — какъв език използваха само, когато малчуганите се застояваха на щанда за сладки неща! Подхождаше по-скоро на моряци в отпуск на брега, отколкото на млади майки, които пазаруваха с децата си. Ядосани бяха и на самата Джесика, която непохватно насочваше модерната триколесна количка на Попи през тълпите от млади майки в „Хакни“ и тяхното врещящо, хленчещо, зле облечено и с мръсни муцунки потомство.

— О, скъпа, гледай си проклетите колела! — каза една, без да си прави труда да вади цигарата между устните си. — Едва не ми прегази краката!

— Извинете! — рече Джесика и се усмихна вежливо.

Със стройната си фигура, безупречни дрехи, незабележим грим и ненатрапчива любезност Джесика нямаше нищо общо с крещящите и безвкусно облечени кобили за разплод от „Съни Вю“. И все пак знаеше, че я вземат за една от тях, и сърцето й се изпълваше с радост.

Млада майка, запътила се към парка да разходи бебето на свеж въздух, навън сред света със собствената си кръв и плът.

Глава 20

В късното утро детската площадка беше окупирана от млади майки от „Съни Вю“. Докато прохождащите бебета щрапаха важно и целеустремено между тях, а пеленачетата дремеха в количките, жените се изтягаха на въртележката и люлките, облягаха се на катерушката, приказваха си и пушеха.

Имаха собственическо отношение към площадката, защото само преди няколко години самите те са били сред тийнейджърите, които са се събирали тук късно следобед, лениво са се изтягали на люлките или леко са се въртели на въртележката, бъбрейки и пушейки.

Джесика и Попи оставаха малко настрани, заети с храненето на войнствените гъски от „Ийст Енд“, които живееха в парка. Джесика им подхвърляше стар хляб, а яркосините очи на Попи блестяха от възхита, докато гъските крякаха около тях.

— Тя е един малък разбойник, вашето бебче.

Беше една от младите майки. Едва излязла от тийнейджърските години, с хубаво лице и две късо подстригани момченца, които се мотаеха в краката й. Джесика се сепна, когато схвана, че жената — по-скоро момичето — говореше за Попи.

— Истински малък разбойник — повтори жената. Дръпна си дълбоко от марлборото. — На колко е? Около четири месеца?

— Пет. — Джесика изкъшка на патиците и стисна Попи по-близо. — Роди се малко по-рано.

— Недоносена? После си наваксват. — Тя посочи побойника с почти обръсната глава около нея. — Трийсет и петата седмица, този тук. Приличаше на пържено пиле „Кентъки“, не на бебе. Никога няма да речеш.

Младите майки започнаха да надават гальовни звуци към Попи и Джесика се оказа привлечена от групата.

На пръв поглед никога не би предположила, че са способни на такава нежност. Все пак беше виждала същите тези жени да крещят обидни думи в супермаркета. Може би децата внасяха в живота им нежност, която иначе липсваше.

Тя се настани на свободната люлка, докато жените отрупваха с внимание Попи, сякаш всяко ново бебе бе чудо, което не можеха да си обяснят. Чудно — искаха да научат името на бебето, но никой не попита Джесика за нейното.

Тя осъзна, че няма нищо против.

— Не й личи, че е родила наскоро, нали? — отбеляза една от майките.

Разнесоха се възклицания на съгласие. Джесика се засмя скромно, докато друскаше Попи на коляното си. Бебето се смееше и се мъчеше да задържи главичката си изправена.

— Какво малко слънчице си ти! — възкликна друга млада майка и погали розовата бузка на Попи с пожълтял от никотина пръст. — На мама ли приличаш или на тате?

— Баща й е италианец — изрече Джесика, развълнувана от лъжата и почти си повярва. — Луд е по нея. Нарича ни „моите две момичета“.

— Хубаво е, когато остават до теб — каза една от майките от „Съни Вю“.

— Джеси?

Кат изникна изведнъж сред пушещите жени и техните ниско подстригани малчугани и дебелобузи бебета и почти можеше да се види как лицата им придобиха студено изражение в присъствието на тази добре облечена, с изискан говор, очебийно бездетна жена.

— Какво правиш тук? — смутено изрече Джесика.

Кат разклати торбичка с кифли.

— Същото като теб. Храня патиците.

Джесика събра нещата на Попи — ръкавички колкото кибритена кутийка, вълнена шапка с животински ушички, шише — и понесе бебето, а Кат пое празната количка.

— Чао, Попи — сбогува се жената, която първа заговори Джесика. — Слушай майка си.

Кат погледна Джесика.

И Джесика притисна Попи по-близо.



Седнаха в далечния край на езерото на една олющена пейка, кифлите и патиците си бяха отишли, а Попи спеше в ръцете на Джесика. Над водата долиташе далечният смях на майките от „Съни Вю“.

— Знаеш ли, подложих се на оплождане по метода инвитро — сподели Кат. — Лекарят го препоръча заради възрастта ми. Възрастта ми! Рори е почти с петнайсет години по-стар от мен.

Джесика изучаваше спящото лице на Попи. Не каза нищо.

— Както и да е — продължи Кат. — Беше като… знам ли — бягане с препятствия. Всички тези препятствия, Джес! Инжекции, ехографии. — Тя поклати глава. — Настроението ти се мени с всеки полъх на вятъра. Цялото това време, всички тези препятствия, без да знаеш дали ще се получи.

— Знам какво е, Кат. Изпитала съм го.

— Разбира се. Знам много добре.

Джесика се загледа към другия бряг на езерото, сякаш унесена в мечти, всъщност, без да я слуша. Кат говореше все по-бързо. Искаше да й олекне. Да го сподели. Да приключи.

— Поставиха в мен два оплодени ембриона.

— Значи Рори отново е в действие.

— Да, Рори отново е в действие.

— Хубаво, винаги съм го харесвала.

— Сега трябва да чакам две седмици, най-дългите в живота ми.

— И сега си бременна.

Гласът на Джесика беше спокоен и равен с едва забележимо загатване за ирония. Не беше въпрос.

Кат погледна сестра си и й се прииска да я прегърне, да я попита знае ли колко много е обичана.

На Кат й се струваше, че Меган се носеше безпроблемно през живота и приемаше с лекота всичко — развода на родителите си, училището, момчетата и мъжете. Дори следродилната депресия на най-малката й сестра или изтощението, или каквото беше там, изчезна, след като Кърк се премести при нея.

Но Джесика, мислеше си Кат — от самото начало на Джесика й беше много трудно. Кат се изчерви от срам, защото в момента я нараняваше още повече.

— А сега съм бременна, Джес.

Джесика се засмя и това изплаши Кат.

— Знаеш ли откъде разбрах? Понеже никога нямаше да биеш целия този път от „Ийст Енд“, ако не се бе получило.

Кат въздъхна, сякаш бе задържала дъха си минути наред. Може би нямаше да е толкова зле все пак.

— Исках да кажа първо на теб, Джес. — Тя стисна ръката на сестра си. Чувстваше се свободна да го направи. — Дори Рори още не знае.

Джесика се намръщи на Попи и кимна. После погледна сестра си, изчаквайки я да продължи. Но Кат нямаше какво друго да каже.

— Не очаквах, че ще се получи — каза със съзнанието, че вече плещи глупости. — След всичките препятствия. Рори се подложи на операцията само за да може да го направи с ръка. Шансовете бяха нищожни, още от самото начало. По-малко от трийсет процента. — Тя сви безпомощно рамене. — Това е чудо. Никога не съм очаквала, че ще споходи точно мен.

— Смешна работа — изрече Джесика, вече без да се смее. — Защото, когато се подложих на метода инвитро, никога не ми хрумна, че няма да се получи.

— О, Джеси! Не искам да се чувстваш зле заради това бебе.

Джесика хвана ръцете на сестра си.

— Честито, Кат! И ти благодаря, че мислиш за мен. — Тя се засмя и завъртя нагоре очи. — Не се притеснявай. Няма да изперкам. Няма да побеснея. Не ти завиждам. Не съм тъжна. Е, може би мъничко. Естествено е. Но се радвам за теб. От теб ще излезе добра майка.

— Не съм сигурна, че Рори го иска — сподели Кат.

Искаше сестра й да знае — не всичко е идеално. Не си мисли, че всичко е идеално! Притесняваше се за пари, за жилище. Но най-голямата й тревога беше бащата на бебето. Не е идеално.

— Рори ще бъде добър баща — замислено каза Джесика, докато обхождаше с показалец контурите на устата на Попи.

— Той е като Паоло. Обича децата.

Кат с благодарност прие ролята на човек, който се нуждае от успокояване, насърчена да излее сърцето си.

— Обаче ми се струва, че го прави само заради мен. Не знам, Джес. Може да стане голяма каша.

— Когато дойде бебето, той ще се влюби в него. Винаги така става. — Джесика се загледа над водата към детската площадка. Майките от „Съни Вю“ си бяха отишли. Тя поклати глава. — Желая ти всичко най-добро, Кат. И на бебето. Само че не ми говори за чудеса. Инвитрото не е чудо — то е огромен бизнес. — Сега тонът й беше станал горчив, а очите й се бяха напълнили със сълзи от тази несправедливост. — Каква е цената сега? Три хиляди на курс? А ти, Кат, ти си консуматор. Изведнъж решаваш, че искаш бебе, сякаш искаш кола или пътуване в миналото. И получаваш каквото желаеш, нали, Кат? Така че ми спести приказките за чудеса, моля те.

Кат бавно се изправи, искаше да се махне оттук. Сгреши, че дойде, сгреши, че се опита да бъде грижовната голяма сестра. Бяха големи жени със сложен личен живот. Вече не можеш да цунка удареното място, за да мине.

— Джеси, какво да кажа? Инвитрото е последната надежда на много хора. За мен е достатъчно. Какво? Естествено заченатите бебета нямат проблеми? Жените, които зачеват нормално нямат проблеми? Виж Меган. Каква бременност изкара. Проблемът всъщност не е в метода инвитро, нали, Джес?

Попи простена гневно. После започна да плаче пронизително, лицето й отпърво порозовя, после стана червено и накрая лилаво.

— Виж сега какво направи! — троснато изрече Джесика.

Куражът й си отиде, помисли си Кат. Преживяното й дойде в повече, беше твърде тежко за нея. Удържа толкова дълго. А сега черните чувства започват да покоряват смелото добро сърце на Джес.

— Защо мислиш, че дойдох при теб преди всички, Джес? Защото знам, че сигурно боли. Аз обаче имам нужда от теб. Искам да си чудесна леля на това дете. Също като на Попи.

— Това съм аз — промълви Джесика, заглушавана от плача на бебето. — Леля Джесика.

— Трябва да вървя — изморено изрече Кат. Какво да направи? Да се извинява ли? Не можеше.

— Ти трябваше да се грижиш по-добре за мен, Кат.

— За какво говориш?

— Бях само едно дете. На шестнайсет години. Едва навършила шестнайсет. Ти беше на двайсет. В университета. Голяма жена. — Тя поклати глава. — Трябваше да се грижиш по-добре за мен.

Кат беше искрено шокирана.

— Още ли мислиш за тези стари работи? Трябва да го преживееш, Джес. Какво друго ни оставаше? Да станеш майка на шестнайсет? Станалото няма връзка с нищо друго.

— Смяташ, че абортът е полезен?

— Не съм го казала.

— Попитай сестра си. Попитай Меган. Вие жените с кариера ме разсмивате. Смятате аборта за още една форма на предпазване от забременяване. Те изтръгват бебето от теб. С вакуум. Шибана прахосмукачка. Какво ти причинява това? Ще ти кажа. Съсипва ти живота.

— Ти не си виновна. За нищо. Нямаше какво друго да сторим.

— Съсипва ти живота.

— Вината не е твоя, Джес.

Попи вече беше посиняла от рев. Джесика започна да я люшка силно. Досега Кат не беше виждала бебе с такъв цвят. Вече виеше и нямаше изгледи да престане някога.

— Добре ли е? — попита Кат.

Джесика бе концентрирала изцяло вниманието си върху бебето и издаваше успокоителни звуци, шшш, шшш, шшш, които приличаха на повей на вятъра. Бебето потисна сополиво хлипане, после се умълча.

— Меган не го умее — усмихна се доволно Джесика. — Тя плаче и плаче цяла нощ. — Тя поглади бебешката кожа. — Побъркваш майка си, а, миличко?



Поне всеки от нас има другия.

Рори се подготвяше да го изрече, ако инвитрото не се получи.

Какви бяха шансовете им? Не му трябваше лекар или букмейкър, за да му каже, че не бива да възлага голяма надежда.

Хората си мислеха, че инвитрото засяга само жената. И разбира се, вярно, Кат беше тази, която помпаха с хормони и тялото й се бе превърнало във фабрика за яйца. Но той присъстваше — наблюдаваше как забиваха иглите в плоския й корем, беше до нея, когато настроенията й се меняха от предпазлив оптимизъм до крайно отчаяние, притаил дъх през цялото това време в очакване нещо да се обърка.

Поне имаме другия…

Чувстваше, че трябва да опитат. И опита, защото я обичаше. Обаче вътрешно се подготвяше за неуспех.

Бяха опитали, повтаряше си през най-дългите две седмици от живота си, голямото броене, когато не им оставаше друго, освен да чакат, за да видят дали двете оплодени яйцеклетки в нея няма да се стопят. Поне опитахме, направихме всичко възможно и би било хубаво, разбира се, че би било, но поне всеки има другия до себе си. Не е краят на света, нито нашият край.

Но това му беше хубавото на опитите с малък шанс за успех.

Понякога се получаваха.



Стояха в средата на празната зала за карате с миризма на пот и физически усилия.

— Нали си щастлив? — попита го Кат. — Нали и ти го искаше?

— Шегуваш ли се? — засмя се той. — Това е най-хубавото нещо на света!

И когато тя го обсипа с целувки, той забрави съмненията си. Най-хубавото нещо на света! Момченце — или момиченце — което беше част от него и част от нея. Нов човешки живот, плод на любовта им. Беше най-естественото нещо на света и въпреки това приличаше на вълшебство. Раждането на дете, това чудо на живота!

Огорчението от развода му с Али не беше заличило спомена за чувствата от раждането на Джейк — гордостта, която изпитваха двамата, приливът на безгранично щастие и любовта, която се отприщваше, цялата любов, за която не си подозирал.

Той целуна Кат по лицето, хванал главата й с длани, без да може да разграничи чувствата си към нея и към нероденото им дете.

— Успя — каза. — Наистина успя.

— Успях, нали? — изкикоти се тя. — И ти го искаш не по-малко от мен. Сигурен ли си?

— Това е най-хубавото нещо на света.

Наистина го вярваше. Спомни си обаче споходилата го неувереност, след като Кат тръгна за „Мама-сан“, а той се обади на сина си, за да му съобщи добрата новина.

— Страхотно, татко — изрече Джейк като човек, чийто свят беше обърнат с краката нагоре, без да го попитат дали е съгласен. — Но какво означава това за мен? Какъв ще бъда на бебето? Нещо като голям полубрат, чичо или никакъв? Това мое семейство ли ще бъде или нечие друго?

Рори нямаше отговори на въпросите на възмъжаващия си син.

Имаше и нещо друго. Бебето — това вълшебно неродено дете — отмерваше границите на живота на Рори. Когато се роди Джейк, Рори не се бе замислял колко ще живее. Не му беше хрумвало. Приемаше за даденост, че ще бъде до Джейк поне докато порасне — така и стана.

Рори обаче вече не беше в първа младост. Преди Кат да дойде в залата, го почувства по време на часа. Наболяването и протестите на стави и мускули, които са прекарали половин век на тази планета. Още можеше да направи маваши-гери, висок ритник със завъртане, който можеше да ти свали шапката, но след това изгарящата болка в коляното му показа, че времето му изтича.

Когато се родеше бебето, той щеше да е превалил петдесетте. Спомняше си баща си на тази възраст. Старец, животът му наближаваше своя край, само десет години го деляха от масивния инфаркт, който го отнесе в гроба.

Рори можеше да си каже, че сега е различно, че е друго време. За разлика от баща си никога не бе пушил. За разлика от много свои връстници никога не беше вземал наркотици. Работата му го поддържаше във форма — в по-добра форма, отколкото можеше да се желае за годините му.

Но само идиот би отрекъл хода на времето. Когато детето му станеше тийнейджър, Рори щеше да е старец. Ако доживееше дотогава. Ако не починеше на същата възраст като баща си. Ако избегнеше рака, инфарктите и мозъчните удари. Ако не го сгазеше автобус.

Ами ако нещата, които се случиха в миналото, се повтореха отново? Ако преживяното се повтореше? Ако се разделят с Кат, както с майката на Джейк? Ако не успеят да запазят връзката си по-дълго от всички негови връзки досега?

Поколението му беше свикнало да се ръководи във връзките и браковете си от три неща — смяната на много партньори, изпортване и офейкване. Тези три принципа бяха определящи.

И като всяка морална или аморална житейска философия те определено носеха някакви ползи.

Никога нямаше да срещне Кат, ако съпругата му не се беше влюбила в друг. Спасяването от разрушения му брак бе отворило пред него възможността да се запознае с любовта на живота си. Това ново бебе нямаше да съществува, ако не беше посетил съда по бракоразводни дела.

Най-много обаче съжаляваше за разтрогнатия си брак, най-голямата му болка, която го мъчеше и до днес, бе да гледа как умното слънчево дете, какъвто беше синът му, се превърна в отчуждено и наплашено момче, което нямаше доверие никому.

Али безгрижно приписваше тази промяна в Джейк на юношеството. Но дълбоко в душата си, с вина, която щеше да изпитва до сетния си ден, Рори знаеше, че е заради развода.

Али обичаше да се преструва, че сега тримата бяха по-щастливи отпреди, когато бяха заедно. Вероятно самозаблуждението й за Джейк беше начин за справяне. Понеже как можеше един родител да живее с мисълта, че е нанесъл на детето си неизличими за цял живот рани?

Спомни си старите чувства, бездънния гняв и тъгата от развода, чувството, че отнемат детето му. Спомни си как Али и Джейк отидоха да живеят с мъжа, който щеше да върне щастието за нея. На Рори не му бе позволено да се обажда и да пожелава лека нощ на Джейк — „посегателство на личното ни пространство“, го наричаше Али, — затова отиваше с колата до къщата им, паркираше отпред и чакаше да изгаснат лампите в стаята на сина му.

Лека нощ, лека нощ.

Дали някой ден нямаше да паркира пред дома на някой непознат и да гледа как угасва осветлението в стаята на бебето, което чакаха?

— Това е най-хубавото нещо на света — повтори и нежно положи длан на корема й. Наистина го чувстваше.

Не намери обаче думи да й обясни, че бебето отмерва отреденото му време, че му напомня за тленността на живота му — начин, по който природата му казваше, че всичко на този свят си има край.

Глава 21

— Голяма веселба! — възкликна Бригите пред Кат. — Ще успееш да вместиш и бебе, преди да чукнеш четирийсетака! Няма шега! Ще го изстреляш в последната минута! Мисля, че е… голяма веселба!

Кат се усмихна неуверено.

— Ами… още не съм съвсем готова за промяната.

— Не, не, не — възрази Бригите. — Не ме разбирай погрешно. Поздравления — на теб и Рори естествено. Кой би помислил, че ще излезе такъв куражлия? Просто мисля, че е забавно. Почакай малко.

Бригите се скри в кухнята. Вечерта едва започваше и „Мама-сан“ беше празен, чуваха се само гласовете на кухненския персонал, който се подготвяше за вечерта, и барабаненето на дъжда по прозорците. Кат докосна корема си за сетен път. Хубаво беше да си вътре в нощ като тази. Бригите се върна с бутилка шампанско и чаши.

— Да пием за теб. За умната ми Кат.

Кат се поколеба.

— С удоволствие, но предполагам, че не бива. — Потупа корема си. — Нали разбираш.

Бригите простена.

— О, хайде, сега де! Поводът е специален. Само една чаша. Няма да ти навреди.

Бригите опитно разкъса обвивката, махна телта и започна да отвива корковата капачка. Тя излезе с тих пукот. Бригите наля две чаши и подаде едната на Кат.

— Не искам, наистина. Все пак благодаря.

Кат се протегна, за да погали Бригите по ръката. Дължеше много на тази жена, не искаше да я засегне. Но в същото време — трябваше да даде всички шансове на бебето си.

— Нали няма да започнеш да се превземаш пред мен, Кат?

Бригите държеше по една чаша и в двете ръце. Отпи от едната.

— Не, нищо подобно. Просто ми се струва нередно. Благодаря ти, че искаш да ме уважиш. Наистина. По-късно, става ли? След раждането.

Бригите бързо пресуши чашата си и вдигна другата за тост, който бе почти подигравателен.

— След раждането — повтори. — Разбира се. Само ми обещай, че няма да се превърнеш в една от онези самодоволни преродени майки, които отричат бурното си минало.

— Не съм сигурна дали съм имала бурно минало — отвърна Кат. — Разбирам какво имаш предвид. Достатъчно дълго съм водила независим живот. Само че той омръзва, не мислиш ли?

Лицето на Бригите беше безизразно. Тя отпи от шампанското и замълча. Кат взе празната чаша от ръката й и я напълни с вода. Не бяха много хората, с които би споделила чаша — само сестрите й и Бригите.

— Не мога да кажа, че ще ми липсва — призна Кат. — Мъжете, които или са скъсали с най-страхотното момиче на света, или с най-голямата кучка на земята.

— Хмм — произнесе уклончиво Бригите.

— Смешна работа. Като момиче, когато се грижех за по-малките си сестри, си мечтаех само да бъда свободна. Никой да не ме спира. Но независимият живот не се оказа подходящ за мен. Винаги съм усещала, че би трябвало да съм по-щастлива. Да ти кажа истината, бях започнала да се отчайвам. А аз мразя да се чувствам отчаяна.

Бригите й се смееше.

— О, стига де, Кат! Не мислиш ли, че това, което правиш, не е малко отчаяно?

— Какво правя?

— Забременяваш в последния момент от мъжа, който в момента ти е подръка.

— Не е в последния момент!

— Е, там някъде. Хайде, стига де! Много по-отчаяно е от всичко, което си правила досега. Голяма веселба!

Кат усещаше студенината, скрита в думите й. Не искаше да става така. Искаше Бригите да се радва за нея.

— Ако обичаш, ще престанеш ли да го повтаряш. — Гласът й трепереше от вълнение. — Бебето ми може да е всичко, но не и голяма веселба. В нея няма нищо смешно.

— О, забавно е все пак. Жени като теб, Кат, ме разсмиват. Честно. Биенето в гърдите, приказките за независимост и свобода, а после се хващате като удавник за сламка за първата възможност да станете hausfrau.

— Нямам намерение да преставам да работя. Не мога да си позволя да си остана вкъщи. Рори обича работата си, но не изкарва много.

— И как ще стане това? Мислила ли си?

Разбира се, че бе мислила. Не колкото за съмнението, което видя в очите на Рори, и не колкото за това, дали бебето й ще бъде нормално или не. Но беше мислила за живота си като работеща майка, въпреки че той й се струваше много далечен.

— Ще се върна на работа три месеца след раждането. Ако не възразяваш. Сестрите ми ще ми помагат. Рори няма курс след осем вечерта. Ще се оправя.

Бригите допи шампанското си. Вече не се усмихваше.

— Но ще се налага да си тръгваш по-рано, нали? Защото на бебето ти ще му никнат зъби, ще плаче или ще му липсва мама. А когато поотрасне, ще носи костюма на магарешки задник в училищната пиеса за Коледа и мама ще трябва да отиде да го гледа, нали?

Кат поклати глава, очите й се насълзиха от обида. Никога не бе предполагала, че Бригите е способна да изрече всичко това. Освен сестрите си, Рори и баща си, нямаше друг човек, когото да обича повече от Бригите. Тя я беше научила как да бъде зряла жена, независима и силна. А сега отдръпваше любовта си като всички останали, които рано или късно го правеха.

— Държиш се така, сякаш бременността ми е някакво предателство.

Бригите прихна.

— Не предаваш мен, Кат. Предаваш себе си. След две години ще буташ детска количка по някоя улица в предградията и ще се питаш какво е станало с живота ти.

Кат пресуши чашата си и внимателно я остави.

— Знаеш ли кой е истинският проблем, Бригите? Не са самодоволните майки. Старите озлобени чанти като теб са проблемът.

— Старите озлобени чанти като мен?

— Да, старите агитатори като теб, които се боят, че едно бебе ще им развали стила на живот. Трябваше да си родиш едно дете, Бригите. Щеше да те направи по-добър човек.

— Стига, Кат. Нека не се караме. Не те уволнявам. Знаеш, че имам нужда от теб.

Кат си взе палтото.

— Знам, че не ме уволняваш, Бригите. Защото аз напускам.

Кат не се обърна, когато Бригите я повика, и излезе от „Мама-сан“. Много умно от нейна страна!

Беше чувала за жени, загубили работата си по време на отпуск по майчинство — подобни случаи колкото щеш. Обаче не си спомняше някоя да е попълнила редиците на безработните само защото е забременяла. Тя погали корема си надолу-нагоре и се запита какво ще прави. Какво ще правят тримата? Малкото й семейство.

Пред ресторанта в дъжда я чакаше Джесика.

— Не исках да се получи така — каза тя.

Кат не беше сигурна какво точно искаше да й каже сестра й. Не е искала да се измокри до кости? Не е искала да изпитва гняв и болка? Не искаше да е бездетна в семейство, изведнъж пълно с майки?

Кат не знаеше какво точно има предвид Джесика, но знаеше как точно се чувства.

Затова прегърна сестра си, долови уханието на „Калвин Клайн“ и кафе и я притисна силно, защото много я обичаше, нейна плът и кръв, също част от малкото й семейство, и през тези няколко мига в дъжда пред празния ресторант двете забравиха за бебето, което вече растеше между тях.



Когато не плачеше, Попи лежеше между родителите си и те я гледаха като заредена бомба, способна да избухне в лицата им всеки момент.

Бебето спеше, но не и възрастните. Едва си позволяваха да дишат, за да не разбудят бебето.

Все още имаше нещо наистина поразително в плача й. Кой би повярвал, че такова малко телце е способно да произведе този пронизителен чист звук, пълен с мъка, гняв и ярост? Родителите — капнали и изплашени, неспособни да си разменят и дума, която да не е свързана с бебето и смущаващия й режим на спане — бяха поразени.

Със сигурност това беше най-шумното бебе в човешката история.

Първите млечни зъбчета на Попи бяха наболи през влажните й розови венци, от което мъничкият й почти несъществуващ нос беше започнал да тече и това беше достатъчно да създаде тотален хаос в техния малък дом.

Малко преди зазоряване Меган най-накрая се унесе в неспокоен сън, но минути след това часовникът я стресна.

Сега с мъка изкачваше стъпалата на „Съни Вю“, замислена за бебето, това загадъчно гардже, което неусетно се бе настанило в центъра на техния свят, на живота им, променен до неузнаваемост.

Когато Джесика дойде, за да поеме Попи, съвършеното току-що измито лице на бебето — лице, от което сърцето на Меган се свиваше от любов по начин, непостижим за ничие мъжко лице — грейна от радост.

Попи беше щастлива да види Джесика. Бебето разпознаваше леля си. И докато Меган вървеше по осеяните с боклуци бетонни коридори на „Съни Вю“, се питаше дали бебето не харесваше повече Джесика от собствената си майка. Дали Попи даже обича Джесика? В края на краищата, кой можеше да я вини?

Джесика беше спокойна и любяща с бебето. Меган — перманентно нервна и напрегната, съвсем не майката, която искаше да бъде, и не всичко можеше да бъде оправдано с липсата на сън.

Меган вечно очакваше да се случи нещо ужасно. Понякога, когато Попи беше заспала, изтощена от плач, Меган лежеше до креватчето й и се мъчеше да чуе дали дъщеря й диша, да се увери, че е още жива. В продължение на часове най-голямото желание на Меган беше дъщеря й да заспи, но когато бебето спеше като труп, Меган примираше от ужас.

Беше заробена от любовта към дъщеря си и никога нямаше да бъде свободна. Първата любов в живота й, от която не можеше да си тръгне, единствената любов, която нямаше да загърби, безкрайна любов. Тази мисъл я радваше и депресираше.

Тя почука на олющената врата.

Не последва отговор, макар че отвътре се чуваше музика — Джъстин Тимбърлейк обещаваше да те забавлява цяла нощ. Тя почука отново, по-силно и по-продължително. Накрая отвориха вратата и Меган се оказа сред миризма на постоянна мизерия.

По мебелите висяха купища непрани дрехи. Въздухът вонеше на цигари и хашиш. Едно мършаво куче ровеше из остатъците от доставена храна.

— Искам истински лекар! Дипломиран! Знам си правата!

— Вече съм дипломиран и напълно правоспособен лекар, госпожо Марли.

Лицето на госпожа Марли се изкриви от подозрение.

— Че кога стана това?

— Миналата седмица.

Някак си успя да премине през сборното оценяване. Имаше вечери, когато до късно през нощта пишеше отчетите за практическата си работа, докато Кърк люлееше пищящата им дъщеря, и изтощителни сутрини в кабинета, когато записваше на видео консултантските си умения — не беше лесно да фокусираш камерата, докато преглеждаш простатата на някакъв пенсионер. Лоуфорд я наблюдаваше и си водеше бележки за отчета на ръководителя на стажа.

Освен това имаше изпит, който представляваше тест „избери верния отговор от посочените“ и Лоуфорд имаше право — Меган, принцесата на изпитите, можеше да го вземе и насън. Което почти стана: очите й се затваряха над листовете, главата й клюмваше, а по пуловера й избиха жълти петна от кърма.

— Честито, докторе — изрече подигравателно госпожа Марли.

— Благодаря.

— Да се надяваме, че сега, като си истински лекар, няма да допускаш повече грешки.

Меган не обясни на госпожа Марли, че в крайна сметка трябва само да издържи последната година като стажант семеен лекар, демонстрирайки така наречената „минимална компетентност“. Всички тези години в академията, ужасите в спешните отделения и отделенията по травми и злополуки, после дванайсетте месеца като стажант, приемане и изпращане на болни и умиращи, Роналд Макдоналд на медицинската професия, и накрая ти казват, че си горд притежател на „минимална компетентност“.

Ами да, мислеше си Меган, това съм аз, малката госпожица Минимална Компетентност.

— Какъв е проблемът, госпожо Марли?

— Пустите ми нерви. — Тя се изпъчи отбранително и скръсти ръце пред внушителната си пазва. — Не съм душевноболна. Не съм луда. Просто не мога да се надигна от леглото сутрин. Не мога да изляза от къщата.

— Имате агорафобия ли?

Госпожа Марли погледна неразбиращо.

— Да ме е страх от паяци ли?

— Не обичате да излизате навън?

Тя кимна.

— Пих хапчета, но свършиха.

Меган се консултира със записките си.

— Изписаните лекарства е трябвало да ви стигнат за още две седмици.

— Да, ама не са.

— Вземате ли ги според предписаната доза?

— Не ми действаха, шибаните хапчета. Затова удвоих дозата.

— Госпожо Марли — въздъхна Меган, — доктор Лоуфорд ви е предписал мощен трицикличен антидепресант. Той контролира нивото на серотонина в централната нервна система. Не можете просто…

— Знам си правата — упорстваше госпожа Марли.

Дейзи влезе в стаята и започна вяло да гали изпосталялото куче. Меган отиде при нея и клекна. Детето беше облечено само с една мръсна тениска. Изглеждаше непрана от дни.

— Дейзи, миличка, не трябва ли да си на училище?

— Мама каза, че не трябва да ходя, госпожице.

Госпожа Марли избухна.

— Как ще ходи на училище, като не мога да излизам навън? Глупава тиква!

Меган се изправи.

— Много съжалявам. Не искам да го правя, но се опасявам, че се налага да повикам социалните служби.

Лицето на госпожа Марли потъмня.

— Социални работници? Не искам никакви лайняни чиновничета тук.

— За това дете не са полагани грижи. След като не сте добре…

Дейзи започна да хлипа едва доловимо, сама на себе си.

Меган постави ръка на рамото на детето и се обърна към майката:

— Никой не иска да ви отнеме Дейзи. Не и ако може да го избегнем.

— Ако може да го избегнете? Брат ми ви подреди преди и пак ще го направи!

Госпожа Марли пристъпи към Меган и Меган се отдръпна от майката и детето. Стомахът й се сви и й прилоша. Не приличаше на никой друг страх, изпитван досега.

Защото ако нещо се случеше с нея, какво щеше да стане с бебето й?



Джесика и Наоко бутаха количките сред следобедните тълпи.

Попи спеше в количката с три колела, докато Клои седеше изправена в своята, очите й като копчета светеха от любопитство, а в ръце държеше усмихнатия пингвин. Никога не се разделяше с него.

Когато жените спряха да изпият по чаша кафе, Клои постави пингвина на пода и натисна копчето на едно от късите му дебели крила. Той внезапно оживя и започна да пее с механичния си глас:

Скок, подскок — всички подскачат!

Скокни до океана и бързо се гмурни.

Скок, подскок — всички подскачат!

Не искаш ли да си скоклив пингвин?

Докато пингвинът пружинираше, Клои клатеше глава и се усмихваше на себе си.

— Това е ново — отбеляза Джесика. — Тази работа с главата.

— Отскоро разбра, че главата й може да се движи и настрани — обясни Наоко.

След като излязоха от кафенето, спряха да си вземат довиждане. Наоко погали спящото личице на Попи, а Джесика се наведе да целуне Клои и по настояване на детето — пингвина.

Тогава ги видяха.

Майкъл и жената си вземаха своето довиждане пред „Хилтън“. Страстното им целуване изглеждаше не на място сред бизнесмените и бизнесдамите в скучните им сиви униформени костюми. Майкъл и Джинджър, рецепционистката, която се раздаваше щедро.

Джесика погледна Наоко. Джинджър беше с десет години по-стара от приятелката й и не можеше да й стъпи на малкия пръст по хубост. Тогава защо? Защо един мъж ще рискува да изгуби съпругата и детето си заради стара шаврантия като тази?

Клои се възползва от паузата в сбогуването и включи пингвина си.

Скок, подскок — всички подскачат!

Наоко се наведе и изключи пингвина, като каза само една дума на дъщеря си:

— Достатъчно!



Когато бебето най-после заспа, те се любиха — нищо общо със страстното единение от първия път върху палтата на партито, по-скоро секс, който според Меган беше подходящ за библиотека — безшумен и тих, съблюдаващ табелите „Тишина, моля!“.

Тя обаче харесваше този мъж, който я беше дарил с дете и бе прекосил света, за да ги намери, и с всеки изминал ден все повече го харесваше.

Знаеше всичко за втората му работа с разнасянето на сандвичи, макар че не се издаваше, и тази слугинска работа не го правеше жалък в нейните очи. Трогваше я. Не го правеше да изглежда неудачник пред нея, по-скоро й се струваше истински мъж. Би направил всичко за тях. Затова тя му се доверяваше.

— Мислех си, че ще мога да променя нещо тук — прошепна тя. — Наистина го вярвах. А виж ме сега. Като всички останали. Раздавам антидепресанти и викам социалните служби.

— Не можеш да помогнеш на тези хора — прошепна в отговор той. — Те са прекалено бедни, прекалено болни, твърде отдавна се тъпчат с нездравословна храна, наркотици, цигари и пиячка. Прекалено глупави са.

— Не, има и добри хора. — Сети се за госпожа Съмър, боксьора и Дейзи. Сети се за добротата и почтеността, които успяваха да се съхранят в тези долнопробни квартали. — Не всички са еднакви.

— Сега трябва да мислиш за Попи. За нас. Говоря сериозно, Меган. Трябва да се махнем.

Тя се усмихна на думите му. Струваше й се, че той беше прекарал живота си в мечти да отиде на някое ново място. Някъде, където морето беше по-синьо, плажовете по-бели и водата по-чиста. Как, по дяволите, се бе озовал в „Хакни“?

— Къде например?

— Говоря сериозно, Меган.

— Не ти се подигравам. Честно. Харесва ми. Харесва ми идеята да се махнем от тази мизерия.

Той я прегърна въодушевен.

— Някъде, където има свястна школа по гмуркане. Където мога да преподавам. Това са най-хубавите кътчета на земята. Във всеки голям плувен център с радост биха ме взели на работа. Индийския океан. Карибите. Дори у дома — в Австралия.

Тя вече не се усмихваше.

— Мислиш, че искам цял живот да се излежавам на плажа? Смяташ, че бих се отказала от професията си?

— Навсякъде има нужда от лекари. Защо трябва да практикуваш на място, където не те уважават? Където е мръсно, пълно с пияници и невежи копелета?

— Мразиш Лондон.

— Вярно е. Не съм тук заради мястото. Тук съм заради теб и детето ни.

— Тук мога да направя нещо добро. Не си прав — а дори да беше, какво според теб правят лекарите? Мислиш ли, че трябва да лекувам само богатите? Добрите? Не става така. Не за това съм обучена.

— А за какво си обучена? Не за такъв живот. Със сигурност.

Меган разрови паметта си. През годините на следване със сигурност бе имала представа за себе си като лекар.

В тези представи тя беше спокойна, любезна и безкрайно способна. Даваше надежда на отчаяните. Такива работи. И за миг не си бе представяла, че ще бъде заплашвана физически от пациентите си. Мислеше, че ще са й благодарни, че ще я обичат дори или поне ще я уважават. Никога не бе предполагала, че някои от тях ще я възприемат като надута крава от средната класа, която ги лишава от жадуваните хапчета и им вгорчава живота, като се обажда на социалните работници. Освен всичко Меган никога не беше предполагала, че ще се чувства толкова изморена.

— Предполагам, че исках да променя нещата. Да, точно така. Исках да ги направя по-добри. Какво лошо има в това?

— Нищо. Само че ти не можеш да спасиш света, Меган. Погледни нас. В смисъл, виж ни как се мъчим с бебето всяка нощ. Това мъниче не престава да плаче и ние се чувстваме, сякаш небето се срива над нас.

Бебето се размърда в креватчето до тяхното легло.

— Говори по-тихо — прошепна Меган.

— Как ще спасиш света? — изрече шепнешком Кърк. — Та ние дори не може да се погрижим за себе си.

Глава 22

От прозореца им в „Риц-Карлтън“ Джесика можеше да наблюдава двайсет и четири часовия несекващ шум и оживление на хонконгското пристанище.

Имаше нещо вълшебно в това място, но не можеше да определи какво, защото все й се изплъзваше. Това беше град, който непрекъснато се обновяваше и самосъздаваше, където новите мечти изместваха старите и където и да погледнеш, виждаш земя, отнета от пристанището — лъскавите небостъргачи бяга издигани върху нея още преди почвата да изсъхне.

В самото пристанище имаше плавателни съдове от всеки вид и епоха. Кораби с подводни криле, които превозваха комарджиите до Макао, пухтящи влекачи, които придружаваха огромни пътнически кораби, древни дървени джонки с оранжеви платна и превоза, без който не можеше — зелено-белите корабчета на ферибота, които сновяха между Сентрал, Уончаи и Цим Ша Цуи. Някога Джесика бе попаднала на един стар филм късно през нощта, в който един мъж се влюби в момиче, което видя за първи път на ферибота „Стар Фери“. Джесика си помисли, че корабчето е добро място да се влюбиш.

Хаотичната пищност на пристанището беше обрамчена от двата блестящи хоризонта: корпоративните кули на остров Хонконг, които се намираха срещу гората от големи жилищни сгради откъм Коулун, и отвъд тях — зелените хълмове на Новите територии.

Джесика знаеше какво се намира от драгата страна на хълмовете и изведнъж осъзна, че иска да отиде там, искаше да разгледа страната, докато имаше възможност. Кой знае дали някога щеше да дойде отново в тази част на света?

— Искам да видя Китай.

Паоло не отговори.

Лежеше на леглото, след пет дни все още изтощен от часовата разлика, и вяло прелистваше брошурите от автомобилното изложение. На обложката на брошурата, която държеше, две китайки в саронги бяха седнали на покрива на някаква скъпа кола.

— Паоло? Искам да видя Китай.

— Китай? Скъпа, та ти го гледаш в момента.

— Не това имам предвид.

— Че на кого, мислиш, принадлежи сега Хонконг? Не на нас, Джес. Британците се прибраха вкъщи. Край на империята.

— Имам предвид континента. Отвъд границата. Сещаш се. Народна Република Китай.

Той се намръщи.

— Може да го направим, ако искаш, но не мисля, че е хубаво като тук. Басирам се, че тези комунисти не могат да направят едно свястно капучино. Защо просто не си останем в Хонконг?

— Все пак искам да го видя. Докато сме тук. Кой знае дали някога отново ще дойдем?

Той се изтегна и се усмихна, отдаден на това странно сънно състояние, без да може съвсем да повярва, че се намира в петзвезден хотел на другия край на света. Харесваше му да съзерцава Джесика на фона на прозореца, полуобърната към него, а късното следобедно слънце осветяваше красивото й лице. Нищо не би могъл да й откаже.

— Ела тук, малка хитрушо, и ще поговорим.

— За какво? — засмя се тя. — Нали си изморен?

— Добре де, добре, ще отидем до Китай. — Той се проза и захвърли брошурата. — Един ден ще е достатъчен, нали? В смисъл, колко време му трябва на човек, за да разгледа Китай?

Паоло затвори очи, а Джесика се обърна към гледката точно когато едно корабче „Стар Фери“ акостираше долу. Тълпи от добре облечени служители с черни коси слязоха на брега и се отправиха към работните си места в Сентрал.

Повечето от тях вероятно живееха в небостъргачите, които се виждаха от страната на Коулун, изникнали като гора на върха на Китайския полуостров. Там ги очакваха семействата им, когато се върнеха със „Стар Фери“. Съпрузите и съпругите. Вероятно две от онези красиви дечица с прически като камбанки, безупречни в училищните си униформи, които се подготвяха за бъдещето си и за бъдещето на това чудесно място.

И изведнъж като че я удари гръм: Джесика се сети къде се крие вълшебството на Хонконг.

— Знаеш ли каква е причината? — изрече на глас, макар да знаеше, че съпругът й спи: — Никога не съм виждала друго място, което така да кипи от живот.



— Някой да е сменял бебешка пелена преди? Майчета? Татковци? Хайде, не се стеснявайте!

Кат погледна Рори.

— Хайде — прошепна настойчиво. — Казвал си ми, че почти само ти си преобувал Джейк.

— Но това беше преди години.

— Каза ми, че бившата ти била мързелива кучка, която не си правела труда да става през нощта.

— Остави ме на мира!

— Вдигни си ръката!

— Не!

Преподавателката от предродилния им курс се усмихна на учениците си. Те гледаха ту нея, ту розовата кукла, която лежеше по гръб на постелката между тях. Куклата беше обута с напикана пелена. Беше една от онези кукли, които се търсеха много само защото можеха да плачат и да се напикават. Също като истинско бебе. Само сипи вода.

Преподавателката беше от онези следовнички на природосъобразния начин на живот, в присъствието, на които Рори винаги се чувстваше неудобно. Огромно тяло в свободна рокля. Дълга, развяваща се коса, с която вероятно искаше да покаже вярата си в свободата на индивида, само дето изглеждаше неподдържана и мръсна. Етно обици и блажена усмивка, като че ли знаеше тайните на вселената.

— Смяната на пелената на бебето, когато е направило „пиш“ или „ако“, е едно от най-важните родителски умения.

— Наблюдавала съм как сестра ми сменя пелената на бебето си — обади се една от бъдещите майки. Беше типичен представител на посещаващите този курс. Около двайсетгодишна, окичена с татуировки и метални украшения, които се показваха внезапно от коляно, гърда или задник. Придружаваше я тантурест младеж с лоша кожа.

Бебета правят бебета, рече си Рори, като се сети за една стара песен, която беше на — мили Боже! — почти на четирийсет години! Бабите им сигурно я знаеха. Тези деца! Не знаят в какво се забъркват.

— Някой от вас?

Кат го сръга в ребрата с лакът.

— Ох!

Преподавателката, все така усмихната, се обърна към него. Бъдещите майки и бащите с безизразни физиономии едва сега го забелязаха.

— Ох, ох, ох, сменял съм някога. На сина ми.

— Истински опит от първоизвора — изрече преподавателката с престорено учудване. — Да видим какво си спомняте.

Рори се присъедини към преподавателката на постелката. Все така усмихната, тя му подаде нова пелена, кутия мокри кърпички и бурканче с крем.

— Повечето новородени имат еритема токсикум — обясни тя.

Рори явно бе погледнал уплашено.

— Обрив. Много е важно да се поддържа бебето чисто. — Тя кимна отсечено. — Давайте.

Рори се замисли. Не беше толкова трудно. Вярно бе, че той ставаше през нощта, докато Али спеше след няколкото чаши или бутилка от нещо бяло и плодово. Придобил увереност, той се опита да подготви бебето манекен за смяна на пелената.

Изведнъж главата на куклата остана в ръцете му.

— По дяволите!

Курсистите дружно избухнаха в смях.

— Никога не повдигайте бебето за главата — изрече строго преподавателката, най-накрая без неестествената си усмивка.

— Аз само го оправях — оправда се Рори, докато отчаяно се опитваше да постави главата на място. — Естествено в истинския живот не бих…

Успя да закрепи главата, но докато се суетеше с мократа пелена, осъзна, че я беше поставил с лице към гърба. Курсистите отново избухнаха в смях. Преподавателката изглеждаше разочарована.

— Убий ме — рече един шегаджия. — Това е „Екзорсистът“. Главата ще започне да се върти всеки момент. „Майка ти лапа хуйове в ада! Майка ти лапа хуйове в ада!“

О, какви приятни приказки в курса за родители, помисли си Рори.

Той ядосано издърпа главата на бебето и я нахлузи както трябва. Положи куклата на постелката и дръпна напишканата пелена. Розовите интимни части на бебето бяха мокри. Рори внимателно ги попи с мократа кърпичка, като гледаше да успокои дишането си и да възвърне равновесието си, после бързо нанесе слой крем и започна непохватно да поставя новата пелена. Наведе се над изкуственото бебе с горда усмивка, пелената — готова да бъде залепена. Тогава куклата изцърка струйка вода в лицето му.

Курсистите заръкопляскаха и задюдюкаха.

— Между другото — надвика врявата преподавателката, благо усмихната — прясната урина е стерилна и не е вредна.

О, да, сега си спомних, рече си Рори, всичко си спомних.

Беше пълен кошмар.



Часът свърши с обявяването на темата за следващия път: изпражнения — яркожълти до бледозелени, освен това като специална награда щели да се запознаят с едно бебе, шестмесечното отроче на една бивша курсистка.

На връщане в колата Рори реши да хвърли вината за недоволството си върху запознаването с бебето.

— Как може да се запознаваш с бебе? Човек не се запознава с бебета. Какво ще направи то? Ще се разхожда с коктейл в ръка и ще води светски разговор за времето?

— Може би ще ти даде няколко съвета как се сменят пелени.

— Глупости на търкалета.

Кат го погледна втренчено.

— Ти наистина не го искаш, нали?

— Разбира се, че го искам. Просто мразя тези глупави курсове. Тези приказки за мама, тате и бебето. Не ни подхождат.

Тя поклати глава и се замисли. Замисли се сериозно за първи път.

— Не, ти наистина не го искаш. — Тя го загледа и за първи път я осени мисълта, че до нея седи човек, когото не познава. — Ти не си виновен. Трябваше да го предвидя. Принудих те. А сега всичко ми се връща.

— Хайде, стига, Кат. Да се прибираме у дома. Хормоните ти пак са пощурели.

Тя се усмихна тъжно.

— Проблемът не е в хормоните ми. В теб е. В съмненията ти.

Той се опита да хване ръката й.

— Престани. Заедно сме в тази работа.

— Питам се. Защото се чувствам някак сама.

— Кат, престани. Знаеш, че не ги харесвам тези жени с големите обици.

— Имам чувството, че си тук, защото… не знам. От съвест, или защото ще се почувстваш виновен, ако си тръгнеш, или защото те хванах в капан. Така го чувствам. Знаеш ли какво си мисля?

— Нека преустановим този разговор. Нищо добро няма да излезе.

— Мисля, че нямаш куража да изминеш пътя.

— Не е вярно.

— Мисля, че не си тук заради мен и бебето. Иначе някаква стара хипарка от курса за родители нямаше да има значение. Мисля, че багажът ти е събран. Мисля, че рано или късно ще ни напуснеш.

— Искам бебето не по-малко от теб.

Тя се усмихна невесело, поклати глава и сърцето му се сви от мъка.

— Мисля, че си същият като майка ми. — Рори знаеше, че това е най-лошото нещо, което можеше да му каже.



Трафикът беше невъобразим.

Колоездачите се плъзгаха като рояци риба по гъмжащите улици — беше очаквала да види подобна гледка в Китай, но не и безбройните коли, които не спазваха платната си, а шофьорите непрекъснато надуваха клаксоните дори когато бяха заседнали в задръстване и нямаше как да се измъкнат. Какво щеше да стане, когато колелата изчезнеха и всички се сдобиеха с коли?

Когато движението отново замря, един камион се изнесе до таксито им. Каросерията беше затворена с висока мрежа, каквато използваха градинарите у дома. Но тази клетка от мрежа беше пълна с прасета.

Препълнена с прасета, гротескно претъпкана, защото имаше два пъти повече от интересните малки животни, отколкото нормално биха се побрали. Бяха нахвърляни едно връз друго, сякаш нямаха повече права или чувства от чувалите с компост на градинарите и сега се бореха за пространство, катереха се едно върху друго, очичките им светеха от див страх, докато отчаяно виреха глави за глътка въздух и пищяха от ужас. Стомахът на Джесика се преобърна.

Искаше да се прибере у дома.

Не това очакваше, изобщо не приличаше на Хонконг. Китай беше мръсен, безнадежден и жесток. Пекин беше сурово място, задушавано от прах от настъпващата пустиня Гоби. Ако Хонконг изглеждаше кипящ от живот, тук всеки като че ли се бореше за живота си със зъби и нокти, прегазваха се един друг, без да се замислят и без милост.

Възрастният шофьор на таксито оглеждаше Джесика и Паоло в огледалото за обратно виждане.

— Мейгуо?

Младият преводач до него поклати глава.

— Ингуо. — Той се обърна и се ухили. — Англичани. Не американци.

Той се беше залепил за тях на огромното бетонно пространство на площад „Тянанмън“, докато те зяпаха епичната монотонност на гигантския портрет на Мао Дзедун, и през последните няколко часа пое ролята на екскурзовод, преводач и придружител, докато бродеха из Забранения град, древните вътрешни алеи и претрупани туристически базари. Беше любезен, приятен младеж, студент по архитектура, който се представи като Саймън. Когато го попитаха за китайското му име, той каза, че било твърде трудно за произнасяне.

— С какво се занимава? — попита той Паоло. — Какво работи в Англия?

Паоло въздъхна и се загледа мрачно през стъклото. Отначало отговаряше с удоволствие на непрестанните въпроси на Саймън. Но денят беше дълъг. А въпросите не секваха.

— Той продава коли, Саймън — отговори Джесика. Тя сръга Паоло. — Няма нужда да си груб.

— Хубаво. С това момче съм като пред испанската инквизиция.

— Колко пари изкарва? — попита Саймън толкова невинно, сякаш ги питаше харесва ли им времето.

— Не ти влиза в работата — отвърна Паоло.

Саймън се обърна към Джесика.

— Вие женени? Или приятели и само партньори?

— Ние сме стара семейна двойка.

Тя се усмихна и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката си.

— Виждаш ли?

Саймън хвана ръката й и огледа халката.

— Тифани. Много добро качество. Картие обаче по-добри. Откога женени?

— Пет, не, шест години.

Саймън кимна замислено.

— Къде бебето? — попита накрая.

— Исусе Христе! — възкликна Паоло. — Не и тук. На почивка сме, приятел.

— Няма бебета — каза Джесика.

— Шест години и няма бебе? — попита Саймън.

— Точно така — отвърна Джесика. — Ние сме двойка изроди, ясно?

Тя хвана ръката на съпруга си и я стисна, като продължаваше да разглежда пейзажа през стъклото.

Саймън се обърна напред и каза нещо на шофьора. Старецът кимна.

Замрелият трафик започна да пълзи.



Когато сутрешните прегледи свършиха, Меган повика пациентката извън графика.

— В чакалнята има един мъж с куче — съобщи Оливия Джуъл на влизане в кабинета — и двамата ядат от един пакет с чипс.

— Не се притеснявай, майко. Не мисля, че ще те ухапе.

Оливия погледна Меган — същото двойно примигване, с което бе радвала милиони зрители преди трийсет години.

— Говорим за кучето, нали, мила? — Оливия огледа стаичката. — Тук ли те карат да работиш всеки ден?

— Знам, че си свикнала на по-други условия. Защо не отиде на преглед при доктор Фин?

Фин беше частният лекар, при който майка й ходеше открай време. Меган си спомняше чакалнята пред кабинета му на Харли Стрийт. Дебели килими, лъскави списания, удобни дивани и полилей, който дълбоко впечатли малката Меган. Приличаше повече на фоайе в хотел, отколкото на лекарска чакалня. Години по-късно осъзна, че най-луксозното от всичко бе, че доктор Фин отделяше по трийсет минути за всеки пациент.

— Доктор Фин се пенсионира миналата година. Не харесвам заместника му. Все ми говори за моето пушене. И освен това исках да те видя.

Меган потърка очи.

— Какъв е проблемът?

— Господи, изглеждаш ужасно!

— Попи ме държа будна почти цяла нощ. Явно отсъствието на Джесика й се отразява. Кърк си взе отпуск, за да я гледа, но Джеси й липсва.

— Голям труд е да гледаш дете, нали?

— Ти откъде знаеш?

— Очарователно отношение към пациент.

— Трябва да дойдеш да я видиш някой път.

— Все се каня. Заради апартамента ти е. Депресира ме, Меган.

— Да, мен също ме депресира. Виж, хайде да караме по същество. Трябва да се прибирам, за да освободя Кърк. Какво ти е?

Проблемът беше в игличките и бодежите в ръката на майка й, които се бяха влошили. Виждаше замъглено с едното око. Понякога умората я налягаше до степен, в която едва можеше да си запали цигара.

Лицето на Меган беше като каменна маска, но тя беше шокирана. Мислеше, че старото момиче е самотно. Беше по-лошо.

— Трябва да те види специалист. — Меган започна да пише име и адрес. — Невролог. Работя с този лекар на Уимпъл Стрийт. Всъщност близо е до мястото, където беше кабинетът на доктор Фин.

— Какво е? Какво ми е?

— Трябва да те прегледа специалист. Ще му разкажеш за оплакванията си. Почти сигурно е, че ще те изпрати на ядрено-магнитен резонанс. Трябва да се подготвиш и за лумбална пункция.

— Какво, по дяволите, е лумбална пункция?

— Недей да се разстройваш. Моля те. Проба на течността, която се взема около гръбначния стълб и се изследва.

— Меган, какво ми е?

— Ще стане ясно след изследванията.

— Но какво е?

— Не е моя работа да правя предположения.

— Ти знаеш какво ми е, Меган. Знаеш.

— Не, наистина не знам.

— Няма да си тръгна, докато не ми кажеш.

Меган си пое дълбоко дъх.

— Добре. От това, което ми каза, прилича на ранен стадий на множествена склероза.

Майка й се олюля.

— И ще стигна до проклетата инвалидна количка?

— Малко е вероятно. Повечето хора с такава диагноза не стигат до инвалидна количка. Но не може да се предскаже. Симптомите дори на двама души с това заболяване не си приличат. Ако е множествена склероза, а ние още не знаем.

— Лечимо ли е?

— Не.

— Нелечимо? Не могат да го лекуват? О, Боже, Меган!

Тя хвана ръката на майка си и почувства костите и уморената кожа.

— Нелечимо, но има медикаменти за облекчаване на симптомите. Има много ефикасни лекарства с бета интерферон. Можеш сама да си ги инжектираш.

— Да си забивам игли в ръката? Ти луда ли си? В никакъв случай не…

— Има и една школа в медицината, според която най-доброто средство за контролиране на симптомите на Ем Ес е канабисът. Но не можеш да го получиш от здравната каса. Или на Харли Стрийт.

Оливия оброни глава.

— Може да греша. Моля те. Моля те, отиди да те прегледа специалист.

Майка й вдигна глава.

— Съжалявам, мамо.

Майка й разтвори ръце и Меган отиде при нея, но точно тогава отвън се чуха писъци, шум от счупено стъкло и лай на куче. Меган изтича навън.

Лоуфорд беше на земята и се бореше с Уорън Марли. Явно той беше запратил древната масичка за кафе в чакалнята към жените на регистратурата. По целия килим се бяха посипали парчета стъкло и трески от дървото. Когато видя Меган, лицето на Марли се изкриви от ярост.

— Заради теб! Сестра ми си загуби момичето! Дейзи! Социалните я взеха заради теб!



Когато Меган се прибра същата вечер, тя говори с Кърк за мечтата му да се махнат от Лондон.

Как точно щеше да стане? Къде щяха да отидат? Всички тези кътчета от рая, където той можеше да преподава, а тя да практикува това, за което беше учила — можеха ли наистина да живеят на подобно място? Тя го разпитваше най-подробно, за да види дали мечтата му можеше да оцелее в истинския свят. Ами визите? Разрешително за работа? Детска ясла? Тя беше готова да се махне от Лондон.

Беше готова за друг живот.

Защото сега виждаше, че Кърк е прав.

Когато имаш дете, всичко се променя. Не можеш да се тревожиш за останалата част от човечеството. Трябва да бъдеш егоист, трябва да мислиш за детето си и да намериш безопасно място за собствената си кръв и плът.

Щом станеш майка или баща, всичко опира до следващото поколение. До новото семейство.

Дори не можеш вече да се тревожиш твърде много за собствените си родители.



Нямаше сълзи.

Първото нещо, което Джесика забеляза.

Не точно тишина, понеже общата спалня в дома беше огромна, с креватчета, залепени едно до друго от двете страни, във всяко имаше бебе или прохождащо дете, а влажният въздух се огласяше от напевното бъбрене на малките дечица, които си говореха сами. Но нямаше сълзи.

— Защо не плачат? — попита тя.

— Може би са щастливи бебета — предположи Саймън.

Не, не беше това.

— Какво е това място? — попита Паоло. — Това е някакъв дом. Сиропиталище.

Отначало тя се боеше да влезе. Страхуваше се от това, което можеше да завари. Занемареност, жестокост и мръсотия. Като прасетата, нахвърляни едно върху друго в телената си клетка, без никой да ги поглежда. Но се оказа различно.

Докато вървяха бавно през спалното помещение, тя видя, че тези деца бяха чисти и хранени. Те наблюдаваха Джесика и Паоло слисано, но не се страхуваха и не бяха наплашени. Личеше си, че с тях се отнасят с любов и доброта.

Но бяха толкова много, че някак усещаха, че няма смисъл да плачат. Сълзите им не бяха като на децата навън, нито като сълзите на Клои или Попи. Техните сълзи не бяха краят на света за една майка или баща и никой не би им обърнал внимание.

Защото бяха толкова много.

— Четири милиона момиченца — обясни Саймън. — Четири милиона момиченца като тези в цял Китай.

— Това само момичета ли са? Всички тези деца са момичета?!

Той кимна.

— Заради политиката за едно дете. Хората имат само един син или дъщеря. Много от тях предпочитат син. Особено в провинцията. Прости хора. Необразовани.

Четири милиона изоставени момиченца заради политиката за едно дете.

И все пак навсякъде, от площад „Тянанмън“ до „Макдоналдс“ в Пекин, бяха видели другата страна на тази политика — поколение от затлъстели разглезени деца, най-едрите глезльовци в Азия, малките императори на Китай. Сега, като се замислеше, Джесика се сещаше, че малките императори май бяха все момчета.

Една сестра си приближи към тях от другия край на коридора.

— Искате бебе?

— О, благодаря, само гледаме — отвърна Паоло. — Джесика? Ще закъснеем за самолета.

— Сега е много трудно да се вземе бебе — продължи сестрата, без да обръща внимание на думите му. — Много западняци идват. Мислят лесно. О, отиди в Китай, вземи си лесно бебе. Но не лесно. Много документи. Трябва добра агенция. Да се обади на международна детска програма.

Саймън прочисти гърлото си.

— Аз имам — каза.

Джесика и Паоло се втренчиха в него.

— Имаш агенция за осиновяване? — попита Джесика.

— Познавам. Мога представя.

— Срещу тлъст хонорар, мога да се обзаложа.

Саймън разпери ръце.

— Всички трябва да ядат.

— Джесика, не виждаш ли, че сме измамени? Не бих възразил, ако беше фалшива ваза от периода на династията Мин или кехлибарен дракон за над камината. Но не дете, Джес. Не и това.

Той посочи безпомощно към безкрайната редица от креватчета. Креватчетата бяха от едно време, тежки. Бебетата бяха повити стегнато като малки египетски мумии, с ръце опънати покрай тялото, а прохождащите деца имаха цепки на задната част на панталонките, където голите им задничета се подаваха, което ги улесняваше при ходене до тоалетната. Джесика не можа да не се засмее, защото бяха красиви. Сериозни ангелчета с бадемови очи, някои с изненадващо големи кичури черна коса и прически като на Елвис.

Паоло поклати глава. Не можеш ей така да си донесеш бебе от почивката. Не можеш. Това беше лудост.

— Не забравяйте, че си имате работа с държавните разпоредби на две държави — предупреди сестрата.

— Ама почакайте малко — каза Паоло. — Никой не е казал…

— На вашата страна и на Китай. Трябва проверки. Визи. Разрешения. Не е лесно. Не е толкова лесно, колкото западни хора смятат.

— А, но агенция помага — обясни Саймън на Джесика. Беше се отказал от Паоло.

Но Джесика не слушаше никого.

Вървеше към другия край на помещението, където едно малко момиченце на около девет месеца стоеше изправено на едва държащите го крачета и за опора стискаше пречките на креватчето.

Джесика я наблюдаваше как тупна на задник, после мрачно се изправи отново. Пак падна. Отново се изправи.

Всички се бяха спрели пред креватчето на детето. Паоло си помисли, че то прилича на извънземно, каквито ги рисуваха в анимационните филмчета: огромни раздалечени очи, мъничка уста и още по-мъничък нос, който сякаш беше прибавен по-късно. Този мъничък нос течеше.

— Това малка Уей — каза сестрата.

— Какво е станало с голямата Уей? — поинтересува се Паоло.

— Голяма Уей отишла Шенян.

— Шенян? Къде е това?

— Град на север. Регион Донгбей. Около десет милиона души.

Каква страна, рече си Паоло. Имат градове с десетмилионно население, за които дори не сме чували.

Джесика гледаше малката Уей. Детето погледна нея, после Паоло. Той отмести поглед от тези огромни раздалечени очи и докосна ръката на съпругата си, сякаш се опитваше да я събуди. Време беше да си вървят.

— Знам, Джес. Знам как се чувстваш. Наистина. Това дете… това е трагедия.

— По-голяма ли е от моята? Чудя се.

— Искаш да помогнеш на милионите гладуващи? Направи дарение. Напиши чек. Говоря сериозно. Можеш да я спонсорираш. Това са бедни хора, Джес. Обади се на „Оксфам“. Открий й сметка. Внасяй малка сума всеки месец. Ще направиш едно добро дело. Но това е максималното, което можеш да сториш.

— Знаеш ли защо те не плачат, Паоло? Защото не са обичани. Няма смисъл да плачеш, ако не си обичан. Защото никой няма да дойде.

Паоло наблюдаваше как жена му се наведе и вдигна малката Уей.

Джесика нежно докосна тила на детето, като се надяваше то да положи глава на гърдите й, както правеше Попи. Но главата на малката Уей остана инатливо изправена, докато гледаше тези двама розови индивиди с големи носове.

— Ти пръв отвори дума за осиновяване — каза Джесика.

— А ти каза, че по-скоро би си взела котка.

— Виж я само. Само я погледни, Паоло. Това дете има нужда от обич. Виж и мен. Аз искам да съм нечия майка. Съвсем просто е.

Паоло поклати глава и ги загледа. Това беше лудост.

Но докато наблюдаваше малката Уей да полага мъничка главица на гърдите на Джесика, пръстчетата й като кибритени клечки, някаква буца лед, погребана дълбоко в него, започна да се топи.

Може би все пак беше права.

Може би беше съвсем просто.

Загрузка...