ВТОРА ЧАСТСТРАННИКЪТ

VI

Могиен скочи от седлото още преди лапите на ветрогона да докоснат земята, хвърли се към Роканон и го притисна до гърдите си като брат.

В гласа му звучаха огромна радост и облекчение:

— Кълна се в копието на Хендин, това е Звездният повелител! Какво правиш гол като сокол сред тая пустиня? И как се озова толкова далеч на нзг, вървейки на север? Да не би…

В този миг забеляза недораслия и спря на половин дума.

— Яхан сега е вече мой слуга — подчерта Роканон. Наследникът на Халан мълчеше. Виждаше се, че се бори със себе си, ала накрая се усмихна, после гръмко се разсмя.

— Затова ли изучаваше нашите обичаи, та да ми крадеш слугите? Я кажи, кой ти отмъкна дрехите?

— Олхор има две кожи — Кио се приближи с лека стъпка през тревата. — Привет, Господарю на огъня! Нощес те чух в ума си.

— Кио ни доведе при тебе — потвърди Могиен. — Откакто кацнахме на брега на Фиерн, за десет дни не пророни думица, но снощи край пролива, когато Лиока изгря, той се вслуша в гласа на лунните лъчи и ми каза: „Нататък?“ Още щом се съмна, полетяхме накъдето ни посочи фианът и така те намерихме.

— Ами къде е Йот? — попита Роканон, озъртайки се. Единствено Рахо държеше юздите на хвърковатите твари.

— Мъртъв е — отговори Могиен, без лицето му да трепне. — Там на брега, в мъглата, ни нападнаха олгиор. Имаха само камъни за оръжие, но бяха много. Йот беше убит, ти изчезна. Скрихме се в пещера сред скалите и изчакахме, докато ветрогоните си отпочинат. Рахо тръгна напред за сведения. От местните чул за някакъв чужденец, който стоял сред запаления огън и не горял, а на шията му светел син скъпоценен камък. Щом крилатите си отдъхнаха, поехме към имението на Згама, обаче не те намерихме там. Подпалихме мижавия му подслон и прогонихме стадата му в гората, след това се отправихме към брега да те търсим около пролива.

— Могиен, камъкът… — прекъсна го Роканон. -"Окото на морето"… Наложи се да откупя с него живота си и тоя на Яхан. Той вече е в чужди ръце.

— Дал си огърлицата? — възкликна аристократът. — Накита на Семли? И не за да отървеш своята глава (кой всъщност би могъл да ти причини вреда?), ами да спасиш жалкия животец на този получовек! Така ли цениш наследството ми? На, вземи го! То не се губи толкова лесно!

Той се разсмя и подметна нещо лъскаво във въздуха. После го хвана и хвърли към пришълеца, който гледаше и не вярваше на очите си — в ръката му блестеше златната верижка, а сапфирът сякаш пареше дланта му.

— Вчера отвъд пролива се натъкнахме на двама недорасли, третият от тях лежеше мъртъв. Спряхме да ги попитаме дали не са видели да минава гол пътник с недостойния си слуга. Единият падна ничком и ни разказа цялата история. Камъкът пък беше у другия — аз, разбира се, му го взех. Заедно с главата му, защото негодникът се съпротивяваше. Ето как научихме, че сте преминали пролива; накрая Кио ни доведе право при вас. Само че защо вървяхте на север, Роканон?

— За да… търсим вода.

— На запад оттук има ручей — обади се Рахо. -Зърнах го точно преди да ви видим.

— Чудесно, да идем тогава там. От вчера не сме пили нито капка.

Качиха се на ветрогоните — Яхан при Рахо, а Кио на обичайното си място зад гърба на Роканон — и полетяха. Приведената от вятъра трева остана далеч под тях, скоро въздушното течение ги понесе на югозапад между безкрайната равнина и слънцето.

Спряха за почивка край потока, който бавно се виеше сред еднообразната растителност. Най-сетне ученият успя да свали защитния костюм и да облече резервните дрехи на Могиен и плаща му. Ядоха твърд толенски хляб, корени от пейа плюс печено от късокрилите зверчета, които Рахо и Яхан убиха. Младежът не можеше да се нарадва, че пак държи лък в ръцете си. Животинките не показваха никакви признаци на страх — те буквално налитаха върху стрелите и се оставяха ветрогоните да ги събарят с лапите си в полет. Дори дребните зелени, виолетови и жълти кили (те напомняха насекоми с прозрачните си жужащи криле, а всъщност бяха миниатюрни двуутробни) тук пърхаха безгрижно над главите на хората, кокореха любопитно кръглите си златисти очи и разсеяно кацаха върху нечия ръка или коляно, за да литнат отново само след миг. По всичко личеше, че в тази безкрайна тревиста равнина няма разумен живот. Могиен каза, че докато хвърчели над нея, изобщо не са забелязали следи от човешко присъствие.

— На нас пък ни се стори, че нощес около огъня имаше някой — изрече колебливо Роканон. Какво ли в действителност бяха видели?

Кио, седнал край огнището, на което се готвеше храната, се обърна и го погледна. Наследникът в момента сваляше пояса си с двата меча и сякаш не чуваше.

Вдигнаха лагера още с първите слънчеви лъчи и целия ден яздиха вятъра между равнината и небето. Полетът над степта беше толкова приятен, колкото бе неприятно ходенето по нея. Така измина и следващият ден. На смрачаване, докато оглеждаха отгоре местността и търсеха поточе сред тревите, Яхан се размърда и извика:

— Олхор! Погледни напред!

Някъде много далеч на юг, на самия хоризонт, смътно сивееха нагънати очертания.

— Планините! — каза Роканон и чу как зад гърба му Кио отривисто си пое дъх, като че обзет от страх.

На другата сутрин продължиха пътя си. Плоската степ постепенно преминаваше в ниски полегати хълмове, подобни на огромни вълни сред застинало море. От време на време под тях прелитаха плавно купести облаци, понесени на север, а в дълбочина равнината се издигаше все по-високо и очертанията й ставаха все по-тъмни и начупени. Малко преди свечеряване планините вече се виждаха ясно. Долу беше притъмняло, но далечните остри върхове на юг още дълго блестяха, позлатени от лъчите на залязващо слънце. Щом и те се потопиха в мрака, оттам изплува бързата Лиока и заискри като голяма жълта звезда. Фели и Фени бяха изгрели по-рано, величаво следвайки пътя си на запад. Последна се яви Хелики — тя се втурна да догонва останалите, като ту засияваше ярко, ту помътняваше, подчинена на половинчасовия си цикъл. Роканон лежеше по гръб и се взираше през високите черни стъбла на тревата в бавния лъчезарен танц на луните.

На сутринта, когато двамата с Кио се приближиха към сивия ивичест ветрогон, застаналият до главата на животното Яхан го предупреди:

— Внимавай днес с него, Олхор. Крилатият свирепо и протяжно изръмжа, а пепелявият звяр на Могиен откликна като ехо.

— Какво ги мъчи?

— Гладът! — отвърна Рахо, стиснал здраво за юздите белия си грифон. — Натъпкаха се до пръсване с херило от стадата на Згама, но откакто сме в равнината, не сме срещнали едър дивеч. Тези малки скокливци тук не им стигат и за единия зъб. Запретни плаща си, повелителю Олхор — ако го плесне по муцуната, нищо чудно да се наобядва с тебе.

Рахо със светлата си коса и мургава кожа бе живо свидетелство за влечението, което някоя от бабите му беше събудила у неизвестен ангиарски благородник. Неговите безцеремонност и насмешливост го отличаваха от повечето недорасли, ала Могиен бе склонен да гледа през пръсти на тия странности, понеже зад резкостта му се криеше гореща преданост. Зрял и разсъдлив мъж, слугата смяташе това пътуване за безсмислено губене на време, но и през ум не му минаваше, че може да изостави своя господар сам сред толкова опасности.

Яхан подаде юздите на Роканои и се отдръпна. Животното изхвърча нагоре като освободена пружина. През целия ден трите ветрогона летяха бясно и неуморно на юг, към ловните места, които усещаха отдалече, а северният вятър ги тласкаше услужливо напред. Все по-тьмни и отчетливи се открояваха обраслите с лесове подножия на планината, която сякаш плуваше над гънките им. Сега в равното вече се срещаха дървета — те растяха на китки и чернееха досущ островчета сред развълнуваното море от треви. По-нататък се сливаха, превръщайки се в гори с разхвърляни из тях изумрудени полянки. Малко преди мръкване пътешествениците кацнаха край тясно езеро между хълмовете, обточено с блатна зеленина. Бързо и ловко двамата слуги разтовариха всички вързопи, разседлаха ветрогоните и ги пуснаха. Със свиреп рев животните излетяха стремително, като размахваха широките си криле. После се извиха над височините и изчезнаха в три различни посоки.

— Ще се върнат, щом се нахранят — каза Яхан на Олхор — или когато господарят Могиен надуе своята безшумна свирка.

— Понякога си водят и самки, от дивите — допълни Рахо насмешливо.

Наследникът и слугите се пръснаха да ловят скокливия или каквото им попадне, стига да е годно за ядене. Роканон изтръгна няколко корена от пейа, уви ги в листака и ги зарови да се пекат в пепелта. Той умееше да се задоволява с онова, което земята му предлага; дори се гордееше с дарбата си да го използва. Тези дни на огромни преходи между утрото и нощта, на постоянен глад и сън върху голата пръст под напора на пролетния вятър бяха развили уменията му и обострили до крайност сетивата му. Когато се изправи, видя застаналия недалеч от езерото Кио — дребна фигурка на височината на стърчащата от водата тръстика. Фианът се взираше в сивите грамади на планините, събрали около острите си върхове всички облаци и величавото безмълвие на небосвода. Роканон се приближи, прочел върху лицето му едновременно отчаяние и възторг.

— Олхор, камъкът се върна при тебе — бавно произнесе Кио, без да се обръща.

— Макар че през цялото време се опитвам да се отърва от него — засмя се ученият.

— А там, горе… комай ще трябва да дадеш нещо повече от злато и скъпоценни камъни… С какво ще се разделиш. Страннико, там във висините, сред снега и сивотата? От огъня — в царството на студа…

Роканон чуваше гласа му; гледаше го, но не виждаше устните му да се движат. Полазиха го хладни тръпки. Той закри съзнанието си пред това необичайно и плашещо чувство, затваряйки се в своята човешка съкровена същност.

Най-после Кио се извърна към него, спокоен и усмихнат както обикновено, и заговори с нормалния си глас:

— Оттатък хълмовете в подножието, отвъд горите и в зелените долини живеят фийа. Моят народ обича дори тези гънки тук, обича слънчевата светлина, закътаните низини. За няколко дена ще долетим до селата им.

Щом Роканон съобщи новината на другарите си, всички се зарадваха.

— Мислех, че скоро няма да срещнем същества с дар слово — каза Рахо.

Могиен, загледан в двойка кили, наподобяващи водни кончета, които танцуваха като аметисти над езерото, изрече:

— Насам невинаги е било така безлюдно. Предците ми са прекосили тия места преди много години, още в онези времена, когато не е имало герои, а Халан и високият Ойнхал не са били построени; преди Хендин да нанесе великолепния си удар и Кирфиел да загине на Оренския хълм. Дошли сме от юг в лодки с драконови глави и сме намерили в Ангиен диваци, които се криели из пещерите и горите, хора с бели лица. Ти, Яхан, нали знаеш баладата за Орхогиен?

Яхнали вятъра,

пеш през тревите

и носени от вълните

по пътеката на Лиока

— към звездата със име Брехен…


Благородникът помълча малко, сетне продължи с унесен вид:

— Пътеката на Лиока върви от юг на север. В песента се разказва как златокосите са покорили дивите ловци олгиор, едничкото родствено ни племе в Ангиен; понеже ние принадлежим към един и същ народ, наречен лиуар. Но в баладата не се говори нищо за тези планини. Вярно, тя е доста стара, може началото да се е загубило или пък моите хора са дошли от хълмовете в подножието. Хубава страна — има и гори за лов, и лъки за паша, и височини за укрепленията. И все пак изглежда, че сега никой не живее тук…

Днес Яхан не докосна лирата си със сребърните струни. Всички спаха неспокойно, може би защото ветрогоните ги нямаше, а околностите бяха обгърнати от такава мъртва тишина, сякаш живите твари се бяха затаили в страх.

Край езерото беше твърде влажно и на сутринта пътешествениците решиха да продължат. Движеха се бавно, като често спираха да половуват или наберат свежа зеленина. По здрач се добраха до някакъв хълм, изгьрбен и назъбен чудато: изглежда, под тревите на върха му се криеха останките на разрушена сграда. От стените не бе запазено нищичко, но по очертанията на основата можеше да се отгатне къде е бил дворът на малката крепост, съществувала някога — в далечни времена, незапомнени дори от легендите. Разположиха лагера си там, та крилатите да ги открият по-лесно, щом пожелаят да се върнат.

Дългата нощ вече преваляше, когато Роканон се събуди и седна. От луните светеше само дребната Лиока. Огънят бе угаснал. Вечерта не бяха поставили стража. На четири-пет метра по-нататък стоеше Могиен — неподвижна, източена фигура, смътно очертана под звездния зрак. Ученият сънно го оглеждаше, чудейки се защо плащът го прави толкова висок и така стеснява раменете му. Имаше нещо нередно в случая. Ангиарските наметала се разширяваха нагоре като покрив на пагода, а Могиен и без плащ бе забележително плещест. Защо тогава стърчеше тъй издължен, сгьрбен и мършав?

Фигурата бавно се извърна. Това не беше лицето на благородника.

— Кой е там? — обади се Роканон, взрян в мрака. Гласът му прозвуча дрезгаво сред дълбоката тишина. До него Рахо също седна, огледа се и внезапно скочи на крака, грабвайки лъка си. Зад високия силует нещо помръдна. Още един. Навсякъде около тях, върху обраслите с трева развалини, в слабата лунна светлина се мяркаха удължени, безмълвни сенки с тежки наметала и наведени глави. Край угасналия огън стояха само двамата пътешественици.

— Господарю Могиен! — извика Рахо. Никаква реакция.

— Къде е Могиен? Кои сте вие? Говорете… Отговор не последва, но фигурите бавно започнаха да се приближават. Слугата опъна лъка. Те останаха все така безмълвни, ала изведнъж по някакъв непостижим начин взеха да растат. Плащовете им се издуха и се разтвориха от двете страни. Непознатите атакуваха едновременно от всички посоки, придвижвайки се с тромави, високи подскоци. Докато се бореше с тях, Роканон опита да се отърси от съня, защото това не можеше да бъде друго: в тези забавени движения, в мълчанието им имаше нещо призрачно, а и болка липсваше. Той обаче бе облечен в защитния си костюм. Чуваше как Рахо крещи пряко сили: „Могиен!“ Нападателите събориха етнографа на земята, притиснали го вкупом, и преди да успее да се освободи, Роканон увисна с главата надолу. От рязката промяна му прилоша, зави му се свят. Както се мъчеше да превъзмогне тяхната хватка, видя — някъде далеч под себе си — облените от лунна светлина хълмове и гори. Те се люшкаха и подскачаха. Тогава се вкопчи отчаяно в тънките ръце на съществата, които го носеха. Бяха гъмжило, дланите им го крепяха; въздухът наоколо беше изпълнен с пляскането на множество черни крила.

Това трая дълго. Звездният повелитея неведнъж пробва да се събуди, да се измъкне от еднообразието на страха, но тихите гласове не спираха да съскат в ушите му, а блъскащите до изнемога криле го тласкаха все по-нататък и по-нататък. Сетне полетът внезапно премина в продължително плавно спускане. Изсветляващият хоризонт на изток се хлъзна зловещо край него, земята се издигна насреща му и десетките нежни, силни ръце, които го държаха, го пуснаха да падне. Невредим, ала твърде слаб и зашеметен, за да седне, той лежеше проснат и се оглеждаше наоколо.

Под мъжа се ширеше площадка, застлана с равни, безупречно гладки плочи. Отляво и отдясно се простираше стена, сребрееща в бледната светлина на настъпващия ден, висока, права и чиста като стоманено острие. Зад гърба му се извисяваше грамадният купол на някаква сграда, а напред, отвъд исполинската порта, пришълецът видя улица от две безукорно опънати редици сребристи къщи без прозорци. Всички постройки бяха еднакви, сливайки се в съвършена геометрична перспектива сред прозрачната бистрота на новото утро. Това беше град — не селище от каменната ера, нито крепост от бронзовата епоха, ами огромен град, прост и величествен, строг и могъщ, продукт на високоразвита технология.

Най-после Роканон седна, все още замаян.

Небето изсветляваше и сега той успя да различи в полумрака на площадката нечии смътни очертания, едва забележими купчинки, а в края на едната проблясваше нещо жълто. Изумлението при вида на тъмния овал под копата руси коси мигновено го извади от унеса. Там лежеше Могиен със замръзнал, немигащ поглед, лицето му бе обърнато нагоре.

Всичките му четирима спътници лежаха също като него — вцепенени, с отворени клепачи. Чертите на Рахо бяха зловещо разкривени. Даже Кио, който му изглеждаше неуязвим в своята крехкост, в момента бе застинал, приковал към избледняващото небе огромни сиви очи.

Те обаче дишаха — с продължителни, трудно доловими вдишвания, траещи цели секунди. Роканон допря ухо до гърдите на аристократа и усети биенето на сърцето, много слабо и забавено, сякаш идваше нейде отдалеч.

Някакво свистене във въздуха го накара инстинктивно да се свие, да замре неподвижно като парализираните тела наоколо. Нечии ръце задърпаха крайниците му, обърнаха го по гръб и той остана така, загледан в надвесеното отгоре му лице — едро, удължено, печално и красиво. Тъмният череп бе напълно лишен от коса, нямаше дори вежда. Очите, сякаш излети от чисто злато, сияеха между тежките клепачи без мигли. Устните, малки и изписани, бяха плътно прилепнали. Нежни, силни пръсти стиснаха челюстта му, принуждавайки го да отвори уста. Над него се наведе още една висока фигура и сипа в гърлото му няколко глътки застояла вода, блудкава и топла. Роканон се закашля мъчително, задавил се. Непознатите го оставиха на мира; той се изправи на крака, като плюеше с отвращение.

— Добре съм, не ме закачайте!

Ала те и така вече се бяха обърнали, за да напоят Яхан. Единият разтваряше челюстите на слугата, а пък другият изливаше между зъбите му струя от издължена сребърна ваза.

Бяха много високи и много слаби хуманоиди, силни и същевременно крехки; придвижваха се бавно и тромаво — явно не се чувстваха твърде удобно на земята. Тесните им гърди стърчаха между мускулести рамене, преминаващи в широки крила, които се диплеха меко зад гърба като сиви наметки. Краката бяха тънки и къси, а тъмните, благородно очертани глави се накланяха напред — изглежда, че издадената горна част на крилете им пречеше да се изправят.

Наръчникът на Роканон лежеше върху дъното на пролива, под водата и гъстата мъгла, но паметта му реагира мигновено: „Разумни форми на живот, непотвърден вид IV (?). Едри хуманоиди, обитаващи според слуховете големи градове (?).“ И именно той бе щастливецът, получил шанса да потвърди тайнствените сведения, да види пръв този нов вид, тая непозната високоразвита култура, този нов член на Съюза! Чистата, строга красота на сградите, безличното милосърдие на двете напомнящи ангели същества, които ги напоиха с вода, царственото им мълчание — всичко това го изпълваше с благоговение. На нито една планета досега не бе виждал подобна раса. Мъжът се приближи до двойката, която даваше на Кио да пие, и попита любезно, опитвайки се да скрие обхваналата го неувереност:

— Говорите ли общия език, крилати господари? Двамата не му обърнаха никакво внимание. С тихата си, малко тромава походка те се придвижиха към Рахо и започнаха да наливат в разкривената му уста вода, ала тя се стичаше по бузите му. Ето че създанията завиха към Могиен, а Роканон ги последва.

— Почакайте! — извика той и им прегради пътя, но в следващия миг се спря сякаш закован.

От мисълта, която го осени, вътрешностите му изстинаха: широко отворените златни очи бяха слепи, тези другопланетци не виждаха и не чуваха нищо! Те не му отговориха, дори не го удостоиха с поглед. Скоро си тръгнаха, високи и ефирни, загърнати като в плащове от главата до петите в меките си криле. Вратата се затвори безшумно зад тях.

Роканон се отърси от вцепенението и побърза към другарите си с надеждата, че може заедно с водата да са погълнали някаква противоотрова, която да се справи с парализата. Не, изобщо нямаше промяна. Всичките дишаха все така бавно, а сърцата им биеха слабо — с едно изключение. Сърцето на Рахо не се чуваше, разкривеното в жална гримаса лице бе студено. От онова, което бяха налели в устата му, бузата му беше още мокра.

Пришълецът почувства, че го обзема гняв. Как можеха тия ангелоподобни създания да се отнасят с него и приятелите му като с уловени диви животни? Той остави спътниците си и прекоси двора. После мина през огромната порта, за да се озове на улицата на чуждия фантастичен град.

Нищо не помръдваше наоколо. Всички врати бяха затворени. Източени и слепи, наредени в безконечна върволица, сребристите фасади оставаха безмълвни под лъчите на изгряващото слънце.

Роканон измина шест пресечки, преди да стигне края на маршрута, който свършваше със стена. Пет метра висока, тя явно опасваше целия град. Не тръгна да търси изход: такъв сигурно липсваше. За какво са им притрябвали на тези крилати същества порти? Вместо това се запъти обратно към централната сграда — единствената в града, която се отличаваше по форма и размери от строените в прави редици сребристи къщи. Те бяха все тъй плътно затворени, улиците немееха чисти и пусти, пусто беше и небето. Едничкият звук, отекващ в тишината, бе тропотът от стъпките му.

Етнографът се приближи към вратата на високата сграда и заудря с юмруци по нея. Мълчание. Накрая я блъсна и тя безшумно се открехна.

Вътре цареше топъл мрак, чуваха се тихо свистене и шумолене. Роканон изпита усещането, че е попаднал в бездънно помещение. Край него се прокрадва издължен силует, спря и застина на място. В лъчите на ранното слънце, проникващи през входа, той видя как жълтите очи на крилатото създание се затварят и отварят сънливо. Явно беше, че светлината ги заслепява. Сигурно излизаха на улицата и напускаха града само по тъмно.

Взирайки се в тия дълбоки чужди зеници, ученият зае драматичната поза, която специалистите по разумните форми на живот наричаха УШВК (Универсален шперц за влизане в контакт), и попита на галактически:

— Кой е най-главният тук?

Ако този въпрос се зададеше достатъчно изразително, обикновено следваше някакъв отговор. Но не и в случая. Другопланетецът го погледна втренчено, примигна с безразличие, по-обидно дори от открито презрение, и потъна в сън.

Роканон вече беше посвикнал с тъмнината. Сега успя да различи сред топлата здрачевина под сводовете стотици крилати фигури, подредени в редици, скупчени на групички или пръснати поединично, всичките замрели и със затворени клепачи.

Тръгна бавно между тях, ала никоя не помръдваше.

Това му напомни за Давенант — планетата, на която се бе родил — и за времето, когато се разхождаше из залите на музея сред неподвижните статуи на древните хейнски богове, взирайки се по детски благоговейно в застиналите им изражения.

Той събра цялата си смелост, приближи се до един от чудноватите хора и докосна ръката му (или ръката й — как би могъл да знае дали съществото е мъж или пък жена?). Златните зеници се отвориха, а красивото лице, тъмно в заобикалящия ги мрак, се обърна към него.

— Хасса! — произнесе странното създание, бързо се наведе и го целуна по рамото. После отстъпи три крачки, загърна се в плаща на крилете си и замря с притворени очи.

Роканон, загубил интерес, продължи пипнешком нататък през мирния, изпълнен със сладникава миризма полумрак на грамадното помещение. Накрая се добра до втора врата или по-скоро процеп, който стигаше до самия таван. От другата страна бе малко по-светло. През скромните отвори на покрива се промъкваха и сипеха надолу златни прашинки светлина. Горе стените се събираха, образувайки свод с тясна арка. По всичко личеше, че е попаднал а кръгла галерия, опасваща централната сграда — сърцето на града, откъдето се разпростираха лъчите на улиците. Външната стена беше покрита с изумително красива плетеница от повтарящи се фигури: причудливо преплетени триъгълници и шестоъгълници се катереха чак до върха.

Етнографът отново се събуди у Роканон. Тези същества се изявяваха като първокласни строители. Повърхностите в огромното здание бяха огладени навсякъде, а местата, в които се съединяваха — безупречно напаснати; замисълът беше великолепен, изпълнението — ненадминато. Само твърде развита култура би могла да постигне подобно съвършенство. Но никога досега ученият не бе срещал толкова неотзивчива цивилизация. В края на краищата защо им трябваше да довеждат него и спътниците му тук? Може би в безмълвното си ангелско високомерие бяха поискали да ги спасят от някаква среднощна опасност? Или пък имаха обичая да превръщат другите разумни същества в свои роби? Ако е така, защо не обърнаха внимание на явната му невъзприемчивост към парализиращото вещество? Нищо чудно да общуваха помежду си без думи. Ала в тоя невероятен дворец той беше склонен да си обясни всичко с факта, че интелектът, достигнал такова равнище, отдавна е излязъл извън рамките на нормалното разбиране и е станал непостижим за ограничения човешки ум.

Роканон продължи нататък, за да открие във външната стена на кръглата галерия трета врата. Тя бе много ниска, така че трябваше да се наведе, а крилатите създания биха могли да минат през нея едва пълзешком.

Вътре цареше същият топъл, жълт, сладникав полумрак, но сега той се движеше, шепнеше, шумолеше. Тихо ломотеха гласове, долавяше се мърдането на безчет тела, триеха се о пода влачещи се криле. През овалния отвор в купола високо горе проникваха златни лъчи. По стената чак до самия свод спираловидно се виеше ограден с парапет наклонен балкон. Тук-там по него се забелязваше раздвижване; на два пъти нечии странни фигури, които отдолу изглеждаха съвсем дребни, разперваха „плащовете“ си и безшумно пресичаха големия цилиндър от прашна златиста светлина. Той прекоси помещението и застана в подножието на спиралата. В този миг някъде от средата й падна неясен предмет, който се заби в пода със сух трясък. Приближил се, Роканон разбра, че пред него лежи едно от хвъркатите създания. От удара черепът бе смачкан, ала изобщо не се виждаше кръв. Тялото беше малко, с още недоразвити крила. Какви ли драми се разиграваха тук?

Мъжът упорито продължи напред и започна да се качва по спиралата.

На десетина метра по-горе се натъкна на триъгълна ниша в стената, където се бяха свили няколко чудновати същества, също дребни, със сбръчкани криле. Бяха девет, разделени на три групички по три, на равно разстояние една от друга, заобиколили някаква грамадна бледа маса. Роканон се взира известно време, преди да различи в нея муцуна и широко отворени, празни очи. Това беше ветрогон — жив, но парализиран! Малките, нежно очертани устица на чуждопланетните твари се навеждаха над тялото, целувайки го отново и отново…

Ето че нещо пак се удари с трясък в пода. Ученият му хвърли бегъл поглед, докато тичаше покрай него. Върху плочника лежеше изсушеният, съсухрен труп на барило.

Той прекоси високата, великолепно украсена галерия и се запромъква възможно най-бързо и предпазливо сред тълпата спящи на крак фигури. Най-после се озова в двора. Беше пуст. Режещата очите бяла светлина на слънцето се отразяваше в гладките плочи. Спътниците му бяха изчезнали. Явно бяха завлечени в централната зала, под купола, където невръстното потомство на прилепите щеше да изсмуче кръвта им.

VII

Краката на Роканон се подкосиха. Отпусна се върху червените полирани плочи и опита да надвие обзелия го страх дотолкова, че да е в състояние да измисли нещо. Как да постъпи? Трябваше да се върне в централното здание и да пробва да измъкне Могиен, Яхан и Кио. Пред перспективата да се озове още веднъж там — сред високите ангелски фигури, в чиито благородни глави мозъкът бе изроден или пък специализиран в дейности, характерни за насекомите — той усети, че по тила му пропълзяват ледени тръпки. Ала не можеше да не се върне. Приятелите му бяха вътре и етнографът трябваше да па спаси. Дали малките прилепчета и пазачките им спяха достатъчно дълбоко, та да не му попречат? Както и да е, нямаше смисъл да си блъска ума над това. Най-добре първо да потърси изход, защото ако не го откриеше, всичките му усилия щяха да отидат на вятъра. Не виждаше никакъв начин да прехвърли другарите си през петметрова стена.

Докато крачеше по пустата, идеално права улица, той разсъждаваше, че крилатите твари вероятно се делят на три касти. В залата под купола се намираха бавачките, във външните помещения — строителите и ловците, и накрая — майките, които снасят и мътят яйцата в къщите. Двамата златооки, дето го напоиха, сигурно бяха бавачки и задачата им беше да поддържат живота у парализираната жертва, за да могат прилепчетата да изсмучат соковете й. Те се опитваха да дадат вода и на мъртвия Рахо… Как не успя да разбере веднага, че тези създания нямат мозък? Истината беше, че му се искаше да ги смята за разумни поради приликата им с хората, и дори не със самите хора, а с родените във въображението им ангели. „Задраскай вид IV (?)!“ — побеснял изкрещя наум към потъналия си наръчник.

Точно в този миг някой притича през улицата и се шмугна в пресечката: снишено кафяво същество, което можеше да е дребно, но нищо чудно и да беше едро. В нереалната перспектива на еднаквите фасади бе невъзможно да се определи. Явно то не се вписваше в сложния механизъм на града, освен ако обществото на ангелоподобните не си развъждаше паразити в иначе добре организирания кошер. Роканон продължи да върви бързо и решително в безмълвието на пустата улица, подмина последната къща и сви наляво.

На няколко крачки отпред, в огладеното сребристо подножие на стената, беше замряло едно от кафявите създания. То стоеше на четири крака — оказа се, че едва стига до коляното му. За разлика от повечето лишени от разум същества на планетата животното нямаше криле. Бе се снишило и изглеждаше уплашено до смърт. Мъжът реши просто да го заобиколи, за да не го предизвиква. Пред него зидът се простираше все така гладък, без следа от порта.

— Господарю! — чу зад гърба си тънко гласче. -Господарю!

— Кио! — реагира Роканон и се обърна, а викът му отекна в тишината. Нищо не помръдваше. Всичко си беше постарому: бели стени и тъмни сенки, прави линии, безмълвие.

Дребното кафяво животно се раздвижи, приближавайки на подскоци към учения.

— Господарю! — изписука отново. — Господарю, ела, ела? О, ела,господарю!

Звездният повелител го зяпаше като втрещен. Съществото приклекна отпреде му на жилестите си задни нозе. То дишаше тежко и покритите с козина гърди, пред които бяха молитвено свити малките черни ръчички, пулсираха от ударите на сърцето. Черни изплашени очи гледаха нагоре към лицето на Роканон. Зверчето повтори с треперещ тембър на общия език:

— Господарю…

Човекът коленичи и изумен се взря в него. Когато дай-после се съвзе, изрече кротко:

— Не знам как да те наричам…

— О, ела! — проговори то със същия треперлив гласец. — Господари… Господари… Ела!

— Другите господари ли? Приятелите ми?

— Приятелите… Приятели. Замък. Господари, замък, огън вятър, ден, нощ, огън. О, ела!

— Идвам — отзова се Роканон.

Създанието веднага скочи и той го последва. Тръгнаха по улицата към центъра, сетне завиха по някаква пресечка на север и се намериха пред една от дванайсетте порти на куполообразния дворец. Там върху червените плочи лежаха в същите пози, в които ги беше оставил, четиримата му спътници. По-късно, когато имаше време да помисли, мъжът съобрази, че е излязъл от сградата в друг двор и затова не ги е открил.

Пак там ги чакаха още петима от кафявите дребосъци, разположили се около Яхан. Роканон отново коленичи, за да намали разликата в ръста, и се поклони толкова ниско, колкото възможностите му позволяваха.

— Привет, малки господари!

— Привет, привет! — откликнаха всичките в хор. После един другопланетец с черна козина около муцуната рече:

— Киемхрир.

— Вие ли сте киемхрир?

Те се поклониха, подражавайки на неговия жест.

— Аз съм Роканон Странникът. Идваме от север, от Алгиен и замъка на Халан.

— Замъка — повтори Черната муцунка. Тънкото му писукащо гласче трептеше от усърдие. Той се замисли, почеса се по главата. — Дни, нощ, години, години… Господарите отива. Години, години, години… Киемхрир не отива.

И погледна с надежда към етнографа.

— Киемхрир… са останали тук?

— Остана! — извика създанието неочаквано звучно. — Остана! Аха, остана!

И другарите му заломотиха въодушевени:

— Остана, остана…

— Ден — Черната муцунка посочи решително към дневното светило. — Господарите ела. Отива?

— Да, отиваме си. Можете ли да ни помогнете?

— Помощ! — повтори косматият дребосък, вкопчвайки се възторжено и жадно в думата. — Помага върви. Господарю, остава!

И Роканон го послуша, седна и започна да наблюдава как киемхрир се захванаха за работа. Ето че Черната муцунка изсвири. Скоро дотърчаха още дузина от събратята му, озъртайки се плахо наоколо. Човекът не можеше да се начуди къде в този град, притежаващ математическото съвършенство на пчелна пита, успяват да се скрият и да живеят тези същества. Но те очевидно се справяха и дори си имаха складове, защото един от новодошлите държеше в тъмните си ръчички бял сфероид, който приличаше на яйце. Това бе яйчена черупка, използвана явно вместо буркан. Черната муцунка я взе и внимателно я отхлупи. Вътре имаше гъста, прозрачна течност. Той намаза леко раничките по раменете на проснатите в несвяст мъже. После косматите създания нежно и без страх повдигнаха главите им; водачът наля по малко в устата на всекиго, не докосна само Рахо. Киемхрир не разговаряха помежду си, служеха си единствено с жестове и подсвирквания, ала в цялото им държане се долавяше някаква трогателна вежливост и внимание.

Черната муцунка се приближи към пришълеца и произнесе успокоително:

— Господарю, остава.

— Да почакам ли? Да, разбира се.

— Господарю… — дребосъкът посочи към тялото на Рахо и замълча.

— Мъртъв — каза Роканон.

— Мъртъв, мъртъв — повтори съществото, след това пипна шията си. Ученият кимна.

Ярката слънчева светлина се отразяваше в сребърните стени и изпълваше двора. Изведнъж Яхан, просват недалеч от Роканон, дълбоко пое дъх.

Зверчетата приседнаха на задните си крака около своя водач. Човекът се обърна към него:

— Малки господарю, мога ли да зная името ти?

— Име — прошепна Черната муцунка. Останалите замряха. — Лиуар — учлени той думата, с която Могиен бе назовал златокосите аристократи и недораслите, обхващаща в наръчника вид II. — Лиуар, фийа, гдемиар. Име. Киемхрир. Не име.

Роканон кимна, питайки се какво ли може да значи това. Най-вероятно звукосьчетанието „киемхрир“ е прилагателно и ще рече гъвкав или пъргав.

Зад гърба му Кио пое шумно дъх, размърда се и седна. Етнографът се приближи до него. Малките безименни създания го наблюдаваха с черните си очи внимателно и спокойно. Почти в следващия миг се изправи и Яхан, а после се съвзе Могиен, който явно беше получил солидна доза от парализиращото вещество, защото отначало не бе в състояние да си вдигне ръката. Един от косматите дребосъци стеснително обясни с жестове на Роканон, че трябва да се разтрият крайниците на Могиен. Той веднага започна да масажира приятеля си, като в същото време му разказваше какво се е случило и къде се намират.

— Гоблените… — прошепна младият мъж.

— За кое говориш? — меко попита Роканон, който реши, че онзи още не е дошъл на себе си.

— Гоблените у дома… Крилатите великани. Тогава пришълецът се сети как стоеше с Халдре в Голямата зала на Халан под тъканото изображение на светлокосите воини, сражаващи се с хвърковати фигури.

Без да откъсва поглед от киемхрир, Кио протегна ръка. Черната муцунка подскочи към него и сложи малката си четирипръста ръчичка върху дългата му тясна длан.

— Словолюби — тихо произнесе крехкият фиан. -Словояди, безименни, пъргави, с добра памет. Спомняте ли си още думите на Високите люде, о, киемхрир?

— Помни — потвърди Черната муцунка. С помощта на Роканон Могиен се вдигна на крака. Изглеждаше изтощен и мрачен. Той постоя пред тялото на Рахо, чието лице бе зловещо под ослепителната бяла светлина на слънцето, сетне поздрави киемхрир и каза на приятеля си, че вече е наред.

— Ако няма порти, можем да направим вдлъбнатини и да се прекачим — предложи Роканон.

— Свирни на ветрогоните, господарю — проломоти Яхан.

Въпросът дали ще събудят тварите под купола беше твърде сложен, за да го зададат на дребосъците. Крилатите изчадия будуваха нощем, затова решиха да си опитат късмета. Могиен измъкна изпод плаща си малка свирка, окачена на верижка, и я наду. Роканон не чу нищо, обаче Черната муцунка и другарите му трепнаха. След двайсетина минути над свода се стрелна голяма сянка, описа кръг и пое на север, но скоро се върна с другар. С мощни удари на крилете двата грифона се спуснаха в двора — ивичестият и сивият звяр на Могиен. Белият не се появи. Може би точно него беше видял пришълецът в златистия душен полумрак под купола, където невръстните прилепчета изсмукваха жизнените сокове на жертвите.

Киемхрир се уплашиха от ветрогоните. Когато Роканон понечи да им благодари и да се прости с тях, Черната муцунка едва сдържаше паниката си и почти бе изгубил присъщото на племето му радушие.

— О, лети, господарю! — жално изписука той, отдръпвайки се боязливо по-далеч от огромните ноктести лапи.

И пътешествениците полетяха, без да пилеят време. На час път от града-кошер, край изстиналата пепел на огъня, който бяха запалили предната вечер, лежаха недокоснати багажът и постелите им от плащове и кожи. Малко по-надолу по склона бяха проснати телата на трима хвърковати великани, а наблизо се търкаляха двата меча на Могиен. Единият бе счупен до самата дръжка. Аристократът се беше събудил през нощта и видял крилатите твари, надвесени над Яхан и Кио. Бяха го ухапали. „И не успях да кажа гьк“ -обясни той. Ала младият воин се бе сражавал храбро, поваляйки няколко нападатели, преди парализата да го екове напълно.

— Чух вика на Рахо — разправяше Могиен. — Повика ме три пъти, но вече не можех да му помогна.

Наследникът приседна сред обраслите с трева развалини, надживели всички имена и легенди, взе счупения меч на коленете си и не каза дума повече.

Пътниците струпаха камара от клонки и шума и положиха върху нея тялото на Рахо, което бяха докарали от града. До него поставиха лъка и стрелите му. Яхан извади огнивото, а пък Могиен поднесе аления език към кладата. После те възседнаха ветрогоните -Кио зад халанеца, Яхан зад Роканон — и закръжиха над пушека и пламъците, издигащи се към небето от върха на хълма в тази чужда, загадъчна страна.

Още дълго четиримата пътешественици се обръщаха, вглеждайки се в тъмнеещия долу дим.

Киемхрир им бяха дали да разберат, че трябва да продължат нататък и през нощта да си намерят надеждно укритие, иначе крилатите демони щяха да ги открият веднага щом мръкнеше. По здрач кацнаха на брега на някакъв поток сред дълбока гориста клисура, където разположиха лагера си недалеч от шумен водопад. Беше влажно, но въздухът ухаеше и сякаш звучеше с успокояваща мелодия, помагайки им да се отпуснат. За вечеря се сдобиха с истински деликатес: бавноподвижно водно създание, наподобяващо охлюв и доста вкусно. Роканон обаче не можа да си наложи да хапне от него — около ставите и опашката на животното се виждаше закърняла козина. Както много други обитатели на планетата, то бе яйценосен бозайник; такива бяха може би и самите киемхрир.

— Яж ти, Яхан. Аз не искам да измъквам от черупката му същество, което току-виж ми проговорило — заяви той, макар стомахът му да стържеше жестоко. После отиде да седне до Кио.

Човечето се усмихна и потърка ухапаното си рамо.

— Ако всичко, дето говори, можеше да се чуе… -… аз бих умрял от глад, приятелю.

— А зелените създания мълчат — Кио погали приведения над ручея грапав ствол. Тук, на юг, пролетта бе обагрена в изумрудено — тъмно и светло, редуващо се с езерца от златист прашец. Дърветата, все иглолистни, бяха започнали да цъфтят.

Още с падането на мрака Могиен и Яхан легнаха да спят край топлата пепел. Не беше разумно да поддържат огъня през нощта, за да не ги забележат хвърковатите вампири. Фианът се оказа по-устойчив към отровата от хората и сега двамата с Роканон седяха на брега и разговаряха.

— Ти поздрави киемхрир, сякаш предварително си научил за съществуването им — кимна човекът.

— Това, което помни един в селото, се знае от всички нас — отвърна Кио. — Има много лъжи и истини, истории, разказвани на глас и шепнешком, и кой би могъл да каже на колко години са…

— Ама за крилатите демони нямаше никаква представа, нали?

Дребосъкът комай искаше да премълчи, но накрая изрече:

— Фийа не помнят страшното, Олхор. Пък и за какво ни е? Ние направихме избора си. Оставихме нощта, пещерите и металните мечове на людете-къртици, когато пътищата ни се разделиха, и избрахме зелените долини, щедрата слънчева светлина, изрязаните от дърво чаши. Затова сме и полухора. И сме забравили, доста неща сме забравили!

В този миг слабото му гласче беше по-решително и напрегнато от друг път. То кънтеше звънко сред шума на потока и грохота на водопада в дъното на клисурата:

— С всеки изминал ден, откак летим на юг, в мене оживяват легендите, които сме чули още като деца из зелените падини на Ангиен. И всичко е истина. Ала половината от тях са угаснали в паметта ни отдавна. Малките словояди киемхрир се споменават в песните, дето си пеем един другиму наум, но няма и дума за хората-прилепи. Ние помним приятелите, а мерзавците — не. Обичаме слънчевата светлина и забравяме мрака. И ето сега аз съм на път с Олхор. В легендата той се насочва именно на юг и не носи меч. Яздя заедно със Странника, който се опитва да долови гласа на враговете си и е видял света да грее като син скъпоценен камък сред тъмната бездна. Какво да правя, аз съм само получовек и не мога да дойда с тебе по-вататьк от хълмовете. Не мога да те последвам във висините, Олхор!

Роканон нежно положи ръка на рамото му и Кио замря. Двамата се вслушваха в шума на потока, в тътена на водопада и попиваха мътното блещукане на звездите върху бързата вода, която се спускаше леденостудена от билото, носейки със себе си килимчета от цветен прашец.

През следващата сутрин неведнъж зърваха от въздуха далеч на изток куполите и льчеобразните улици на градове-кошери. Тази нощ спаха на две смени. На другата вечер бяха горе сред хълмовете и посрещнаха нощта, а после и деня, който прекараха в езда, шибани от хладен проливен дъжд. Щом облаците се поразпръснаха, видяха високо над главите си мрачните грамади на планините, издигащи се от двете им страни. На едно възвишение (в подножието на древна разрушена кула) те изтърпяха в будуване на смени и зъзнене втора дъждовна нощ. По пладне пътешествениците оставиха прохода зад гърба си. Най-сетне излязоха в окъпана от слънце долина, чийто край се губеше на юг в мъгливия, опасан от зъбери хоризонт.

Докато летяха над падината, просната като широк смарагдов път, отдясно се нижеха остри бели върхове, далечни и огромни. Духаше поривист вятър и грифоните се носеха досущ опадали златни листа в лъчите на дневното светило. Над нежнозелената вдлъбнатина под тях, по която като късчета емайл бяха пръснати тъмни групички дървета и храсти, плаваше ефирна сивкава мъгла. Животното на Могиен неочаквано направи завой и се върна обратно, а Кио посочи надолу. Четиримата пътници се спуснаха в озарено от слънцето селце, сгушено между хълмовете и течащата през долината рекичка. Ето че мъглата се оказа дим от пушещи комини. Върху склона пасеше стадо херило. Сред скупчените в неравен кръг живописни къщурки с леки дъсчени подпори и огреви балкончета се извисяваха пет грамадни дървета. Компанията се приземи там и жителите, срамежливите усмихнати фийа, се завтекоха да я посрещнат.

Тукашните хорица почти не говореха общия език, нито бяха свикнали да изразяват мислите си гласно. Но пътешествениците изпитаха чувството, че се връщат у дома, когато влязоха в една от светлите къщички и седнаха да похапнат от огладените дървени купи, отдъхвайки си от пустошта и капризите на времето в жизнерадостното обкръжение на гостоприемните стопани. Странни малки люде — радушни, ненатрапчиви, непонятни. Полухора, беше казал Кио. Ала самият той вече не бе един от племето им. Макар да изглеждаше точно като тях в новите чисти дрехи, дето му бяха дали, да се движеше и жестикулираше по същия начин, Кио рязко изпъкваше сред своите съселяни. Дали защото като чужденец не можеше да разговаря свободно в ума си, или заради дружбата му с Роканон, която го промени и направи нещо твърде различно от обичайното за фийа… но сега той бе по-самотен, по-тъжен, повече човек отпреди.

Народецът разказа на пътешествениците за земите си. Отвъд огромния хребет на запад от тези места се простираше пустиня; за да продължат на юг, те трябваше да вървят дълго по протежение на долината, източно от планините, докато и хребетът завие натам.

— Ще можем ли да намерим проход? — попита Могиен.

Човечетата закимаха усмихнато:

— Разбира се, разбира се.

— А знаете ли какво има зад върховете?

— Те са много високи, много студени — учтиво отклониха въпроса му.

Пътниците останаха две денонощия тук и си тръгнаха с натъпкани дисаги — сухари и сушено месо в запас. Фийа обожаваха да правят подаръци. След два дни прелет стигнаха до друго село, където отново ги посрещнаха със същата сърдечност, сякаш не бяха чужденци, ами дългоочаквани гости. Щом ветрогоните кацнаха, група мъже и жени се запъти към тях и приветства възторжено Роканон, който пръв слезе от седлото.

— Добре дошъл, Олхор!

Роканон беше изумен. После се сети, че думата означава „странник“ — и все пак Кио го бе назовал така за първи път, а той принадлежеше към племето на фийа!

По-късно, когато измина още един дълъг ден в спокоен полет, пришълецът запита:

— Докато живееше сред своите, бяха ли ти дали име, Кио?

— Наричаха ме „пастира“ или „по-малкия брат“, понякога и „бегача“. Бях доста добър в надбягванията.

— Но това са просто прякори, описания — също като Олхор или киемхрир. Вие сте големи майстори в изобретя ването на прозвища. Посрещате всеки новодошъл с някаква „титла“: Звезден повелител, Мечоносец, Златокос, Словолюб. Струва ми се, че ангиар са възприели от вас навика да дават на всичко определено име. А пък вие самите нямате собствени имена.

— Ти имаш още — Пътешественика, Мъжа с пепелявите коси, Владетеля на сапфира… — усмихна се човечето. — Виждаш ли колко много названия? За какво е нужно тогава само едно?

— Мъжът с пепелявите коси ли? Нима съм посивял?… Не знам защо точно е необходимо името. При раждането са ме кръстили Гаверал Роканон. Когато го произнеса, аз не описвам нищо, ами обозначавам себе си. И ако видя някое непознато дърво, питам тебе, Яхан или Могиен. Щом науча думата за него, се успокоявам.

— Е, дървото си е дърво и фийа са просто фийа, както ти си… какво си ти всъщност?

— Има разлика, Кио! Във всяко село аз се интересувам как наричат тези възвишения на запад, хребета, в чието подножие минава целият ви живот от люлката до гроба, и навсякъде чувам дежурни отговори: „Това са планини, Олхор.“

— И наистина са такива.

— Но съществуват и други — да речем, по-ниската верига на изток, отвъд тази долина! Как разграничавате помежду им тварите или планините, без да ги назовавате различно?

Кио беше обгърнал коленете си с ръце, загледан в озарените от слънцето върхари. Роканон разбра, че няма да получи отговор.

Ветровете ставаха все по-меки, дните — все по-дълги. Топлата година настъпваше, а пък пътешествениците напредваха неуморно на юг. Грифоните бяха претоварени и ездачите не ги насилваха да бързат. Често спираха за ден-два да половуват, давайки възможност на животните да се нахранят. Най-после видяха хребета пред тях да завива към изток, за да се съедини със следващата брега каменна верига, преграждаща пътя им. Злакът в долината се катереше по огромните склонове и с височината избледняваше. Малко по-нагоре бяха разхвърляни зеленикавите и зелено-кафяви петна на планинските ливади. Следваше сивото на скалите и сипеите, а накрая, почти в небето — искрящата белота на брулените от бурите върхове.

Високо в хълмовете се гушеше още едно селце на фийа. Студеният вятър връхлиташе откъм зъберите върху крехките покриви и развяваше синия дим от комините сред пръснатите светлини на залеза и настъпващите сенки. Както винаги, пътниците бяха посрещнати радушно. Поднесоха им вода, месо и зеленина в дървени купи и ги настаниха край огнището в една от къщичките. През това време почистиха прашните им дрехи. Мъничките, пъргави като живак дечица хранеха и милваха ветрогоните. След вечерята четири девойки от селото им потанцуваха без музика. Техните движения бяха толкова леки и стремителни, че момичетата изглеждаха безплътни, пулс на светлината и мрака в диханието на огъня, неуловим и мимолетен. Роканон с доволна усмивка се обърна към Кио, който седеше на обичайното си място редом с него. Човечето го погледна печално в очите, сетне промълви:

— Аз ще остана тук, Олхор.

Ученият потисна своя изумен вик. Отново се взря в танцуващите девойки, в изменчивия, нереален рисунък на осветените от пламъка сенки, които изтькаваха музика от тишината и караха душата да потръпва от докосването на нещо чуждо, непостижимо. Върху дървените стени отблясъците на огнището също трептяха, накланяха се, променяха формата си.

— Предречено е, че Странникът ще си избере другари. За известно време.

Роканон не знаеше дали той е произнесъл това или Кио. А може би паметта му… Думите звучаха и в неговото съзнание, и в главата на фиана. Девойките се пръснаха, силуетите им пробягнаха по стените, за миг се метнаха и заискриха нечии разпуснати коси. Безгласният танц беше свършил; момичетата, чиито единствени имена бяха светлина и сянка, замряха. Тънките нишки, протегнати между него и Кио, също изчезнаха, оставили подир себе си тишина.

VIII

Между няколко удара на крилете Роканон зърна неравен скалист склон — истински хаос от нахвърляни камъни, които се спускаха стръмно зад гърба му. Отпред те се изпречваха като груба плоскост и лявото крило на ветрогона, който се издигаше с последни сили към седловината, почти ги докосваше. Бедрата на ездача бяха здраво пристегнати за хвъркатия, тъй като въздушните течения и яростните пориви на вятъра подмятаха животните. Освен това беше облякъл защитния си костюм да му държи топло. Зад него Яхан, увит във всичките им плащове и кожи, направо се бе вкочанил. Роканон предвидливо завърза китките му към седлото, за да не изпадне по пътя. Могиен пък, яздещ далеч отпреде на по-малко натоварения си звяр, понасяше студа и изкачването доста по-леко от прислужника и се наслаждаваше на битката с височините с някаква сурова радост.

Преди петнайсет дни бяха напуснали последното село на фийа, сбогувайки се с Кио. Тогава поеха над хълмовете и по-ниските хребети към мястото, което в перспектива им изглеждаше като широк проход. Човечетата не бяха способни да ги упътят — при всяко споменаване на планината те млъкваха и се свиваха уплашено.

Отначало напредваха добре. Сетне, с увеличаването на височината, животните взеха да се уморяват бързо: разреденият въздух не можеше да им осигури кислорода, който използваха за гориво. Нагоре ги очакваше ново изпитание — постоянните капризи на климата, характерни за подобни места. През последните три дни бяха изминали двайсетина километра, като повечето време яздеха почти без видимост. Хората гладуваха, за да отделят за грифоните допълнителна дажба сушено месо. Тази сутрин Роканон им даде онова, което бе останало в дисагите. Ако още днес не преодолееха хребета, трябваше да се върнат назад, в горите, където можеха да ловуват и да си починат, но после щеше да им се наложи да започнат операцията отново. По всичко личеше, че са поели в правилна посока, ала от зъберите на изток духаше отвратителен пронизващ вятър, а небето постепенно побеляваше, натежало от надвисналите облаци. Могиен не се отказа да хвърчи отпред и Олхор смушка животното си да го догони — в безкрайния, мъчителен полет във висините младият халански воин беше безспорният водач и на него не му оставаше друго, освен да го следва. Вече бе забравил защо е тръгнал да прекосява тия планини; спомняше си само, че е нужно, че е жизненоважно да върви на юг. Но за да има сили да го направи, някой трябваше да му вдъхне смелост. Тук би могъл да помогне единствено Могиен.

— Мисля, че това са твоите владения — каза му Роканон вечерта, докато обсъждаха накъде да поемат следващия ден. И наследникът, загледан нейде отвъд величествените, студени очертания на зъберите и пропастите, в скалите, снега и небето, бе отговорил с присъщата си царствена самоувереност:

— Да, това са моите владения…

Ученият отново смушка ветрогона, взирайки се напред през заскрежените мигли. Щеше ли някога да свърши този безкраен стръмен хаос? В същия миг го забеляза — конуса, островърхия покрив на планетата. Каменистият склон изчезна, а под него се ширна бяла пустиня: проходът… От двете страни се изправяха и потъваха в снежните облаци обрулени от вятъра върхове. Роканон беше достатъчно близо, така че видя безгрижното лице на приятеля си и чу вика му — онзи пронизителен боен вик на победилия воин. Той полетя след благородника над алабастровата долина. Наоколо се извиха рояци снежинки, които не падаха, само кръжаха в своята обител, сред родната стихия, понесени във вихрен танц. Полугладен и претоварен, грифонът му едва си поемаше дъх след всяко издигане и спускане на огромните ивичести крила. Могиен хвърчеше по-бавно, за да не се изгубят във виелицата, ала продължаваше да води.

Сред този танцуващ рой се появи почти незабележимо светло петънце. То постепенно се увеличи, превърна се в ярко златно сияние. Леко докоснати от позлатата, отдолу се ширеха чистите белоснежни поля. После внезапно планетата сякаш се сгромоляса в някаква бездна и ветрогоните бяха погълнати от исполински въздушен въртоп. Далеч под тях се простираха малки, но ясно различими долини и езера, искреше стъкленият език на ледник, зеленееха кръпките на горите. Звярът на Роканон се замята безпомощно горе и с разперен силует полетя като камък в пропастта. Яхан изкрещя от ужас; етнографът затвори очи, вкопчил се в седлото.

Животното заблъска яростно с криле, опитвайки се да възстанови равновесието; падането се забави, премина в плавно слизане и спря. Треперещият грифон се отпусна по корем върху каменистото дъно на долината веднага щом краката му допряха твърда земя. До него сивият ветрогон последва примера му. Могиен скочи със смях и извика:

— Преодоляхме го! Не е за вярване, обаче го направихме!

Той се приближидо спътниците си, тъмното му лице сияеше от възторг.

— Сега моите владения се простират от двете страни на планината, Роканон!… Не е зле да пренощуваме тук. Утре животните ще половуват долу, при дърветата, а ние ще се смъкнем пеша. Хайде, Яхан, слизай!

Недораслият се бе свил в седлото и не можеше да мръдне. Могиен го вдигна и му помогна да легне под навеса, образуван от една издадена скала. Късното следобедно слънце продължаваше да свети, но едва ли топлеше повече от Голямата звезда — късче кристал на югозападния небосклон, — пък и вятърът духаше все така леден и пронизващ. Докато Роканон разседлаваше зверовете, ангиарският господар се опитваше да стопли слугата си. Нямаха с какво да накладат огън: линията на гората бе още далеч под тях. Пришълецът свали защитния костюм и накара Яхан да го облече, без да обръща внимание на слабите му протести, а сам се загърна в кожите. Хората и животните се притиснаха плътно един в друг, дано се сгреят, и си поделиха остатъците от водата плюс сухарите на фийа. Тъмата се надигна откъм мъглявите простори под лагера им. Освободени от мрака, звездите се изсипаха отгоре и съвсем близко засияха двете най-ярки луни.

Късно през нощта Роканон се събуди от дълбокия си сън. Наоколо под пепеливия зрак царяха безмълвие и сковаващ студ. Прислужникът го беше сграбчил за лакътя и трескаво му шепнеше нещо, сочейки напред с трепереща ръка. Олхор погледна нататък, за да види изправената на скалата над тях сянка, закриваща небето.

Също като онази, която бяха зърнали в степта, тя бе огромна и неясна. Както се взираха в нея, звездите започнаха да прозират през тъмните й очертания, докато накрая сянката избледня и се стопи, остана само прозрачният въздух. Отляво мъждукаше намаляващата с всяка изминала минута Хелики.

— Това беше просто игра на лунната светлина, Яхан — промълви Роканон. — Хайде спи, ти имаш треска.

— Не — разнесе се редом тихият глас на Могиен. — Не беше игра на светлината, друже. Това бе смъртта ми.

Разтрепераният от студа младеж се надигна и седна.

— Не, господарю! Не е твоята смърт! Изобщо не е възможно! Аз съм я мяркал и преди, в равното, когато тебе те нямаше. Олхор също я забеляза.

Роканон повика на помощ последните остатъци от здрав разум и трезва мисъл на учен, спомни си за някои непоклатими житейски правила и изрече твърдо:

— И двамата говорите глупости.

Аристократът не му обърна внимание.

— Да, видях я в равнините. Тя ме търсеше. После пак я зърнах на два пъти из хълмовете, докато дирехме прохода. Тогава чия смърт би могла да бъде, ако не моята? Твоята ли, Яхан? Ти какво, да не би да си някакъв благородник? Да не би да носиш два меча?

Болен и объркан, слугата се опита да възрази, но Могиен продължаваше:

— Не е и на Роканон, защото той има още да върви… Човек може да умре навсякъде, но кончината на господаря, единствената и само неговата, го среща в собствените му владения. Тя го чака там: на бойното поле, в палата му, в края на пътя. Това тук е моето царство. От тези планини е дошъл моят народ, а сега аз се върнах в люлката му. Вторият ми меч беше счупен в бой. Ала чуй, смърт моя! Аз съм Могиен, наследникът на Халан — позна ли ме днес?

Над скалите все така духаше пронизващият леден вятър. Наоколо се ширеше каменната пустиня, озарена от звездна светлина. Един от ветрогоните се размърда и изръмжа.

— Успокой се — каза Роканон. — Това са глупости. Успокой се и заспивай.

Но самият той повече не можа да се унесе и всеки път, щом отвореше очи, виждаше Могиен. Бе се притиснал към огромния хълбок на своето животно, спокоен и готов да срещне съдбата си, загледан в мрака на безкрайната пустош.

На съмване пуснаха зверовете на лов и заслизаха пеша към линията на гората. Все още бяха много високо, далеч над растителния пояс, и знаеха, че нищо не ги грози само ако времето се задържи ясно. Не бяха се движили и час, когато видяха, че Яхан няма сили да ходи. Спускането не бе трудно, ала студът и изтощението си казваха думата. Младежът не беше в състояние да върви, камо ли да пълзи или пък се катери, както неведнъж им се налагаше. Поне ден почивка (плюс топлината на херметичния костюм) би го вдигнала на крака, но това означаваше още една нощ на върха, без огън, без покрив и храна. Могиен мигновено прецени обстановката и предложи на Роканон да остане заедно със слугата в слънчева, добре защитена от вятъра ниша сред скалите. Той щеше да потърси подходящо място за слизане, за да пренесат спътника си, а ако се окаже невъзможно — ще дири някакъв подслон, който да ги приюти от снегопада.

Скоро след като Могиен тръгна, потъналият в трескава забрава Яхан поиска вода. Манерката бе празна. Пришълецът му нареди да лежи и запълзя нагоре по чакълестия склон. На около петнайсет метра над тях беше видял сенчеста площадка, покрита с неразтопен сняг. Катеренето излезе по-трудно, отколкото бе очаквал, и щом най-сетне се добра до издатината, Роканон се просна върху камъните, поемайки жадно чистия разреден въздух. Сърцето му бясно блъскаше в гърдите.

Ушите на учения бучаха и той реши, че кръвта шуми в главата му. Обаче се оказа, че само на крачка от него тече малко поточе, над което се стелеше пара. Тънката му нишка се виеше край замръзнала вкоравена пряспа. Роканон приседна и потърси с поглед откъде извира ручеят. Под надвисналата скала зееше черният отвор на пещера. Това бе най-добрият подслон, за какъвто можеха да мечтаят, подсказа му здравият разум, но далеч по-силно беше чувството на тъмен панически ужас, сковал изведнъж разсъдъка му. Сега мъжът седеше вцепенен в лапите на най-големия страх, който някога беше изживявал.

Наоколо бяха пръснати безредни пепеляви камънаци, осветявани от лъчите на студеното слънце. Близките канари скриваха острите планински зъбери, а равнината отдолу се губеше под плътния саван на облаците. Нищо друго нямаше на този пуст сив покрив на планетата — само той и зейналата сред скалите дупка.

Най-после Роканон се изправи, прекрачи през димящия поток и изрече към мрака, дебнещ в тъмния отвор:

— Аз дойдох.

Ето че мракът се раздвижи и на входа се появи обитателят на пещерата.

Приличаше на хората-къртици — бледо джудже, но с ясния поглед и крехкостта на фийа. И беше, и не беше като тях. Косите му белееха подобно сняг, а неговият глас всъщност не бе глас, защото прозвуча в съзнанието на пришълеца, докато слухът му долавяше само шепота на вятъра. Даже думите не бяха точно думи, ала смисълът им се оформи във въпроса, който очакваше да чуе.

— Не зная! — произнесе той ужасен, но непоколебимата му воля отговори безмълвно: „Отивам на юг, за да намеря врага си и да го унищожа.“

Вятърът свиреше в ушите на човека, долу палаво се кискаше топлото поточе. Обитателят на пещерата с бавни и леки движения се отдръпна и Роканон влезе приведен под тъмния свод.

„Какво ще ми дадеш в замяна на това, дето ти предложих?“

„А какво трябва да бъде то. Старче?“

„Онова, което ти е най-скъпо и с което най-трудно ще се разделиш.“

„Нямам нищо свое на тази планета. Как бих могъл да се отблагодаря?“

„С някаква вещ, нечий живот, някаква възможност; поглед, надежда, завръщане — името не е важно. Но ти ще го извикаш на глас в мига, щом го загубиш. Даваш ли ми го по своя воля?“

„Да, Старче, подарявам ти го доброволно.“

Безмълвие и повей на вятъра… Роканон наведе глава и излезе от мрака. Когато се изправи, червената светлина на изгрева го заслепи — кърваво сияние над пурпурно-сивото море на облаците.

Яхан и Могиен спяха, притиснати плътно един до друг на долната площадка, зарити под цяла камара кожи и плащове. Етнографът се приближи, обаче те не помръднаха.

— Събудете се — търпеливо ги подкани той. Яхан се привдигна и седна; в аленото зарево лицето му изглеждаше детинско и измъчено.

— Олхор! Мислехме… помислихме си, че си паднал… Могиен разтърси златистата си грива да прогони съня и задържа дълъг поглед върху Роканон, после рече тихо, прегракнало:

— Добре дошъл, звездни гостенино, приятелю наш. Чакахме те.

— Срещнах… говорих с…

Наследникът вдигна ръка.

— Ти се върна и аз се радвам. Продължаваме ли на юг?

— Разбира се.

— Това е хубаво.

И Роканон, кой знае защо, не се учуди, че Могиен, който толкова дълго бе водачът, сега разговаря с него като васал със своя цар.

Младият мъж наду свирката си, ала ветрогоните не се появиха, макар да ги чакаха доста. Пътниците доядоха последните остатъци от твърдия, засищащ хляб на фийа, сетне отново заслизаха пеша. Топлината на защитния костюм беше помогнала на Яхан да се съвземе и Олхор настоя да не го съблича. Недораслият имаше нужда от храна и хубава почивка, за да възстанови напълно силите си, но и така можеше да продължи. Всъщност то бе крайно наложително: пурпурният изгрев предвещаваше влошаване на времето. Спускането не беше опасно, обаче се оказа бавно и измерително. Късно сутринта се върна единият грифон — сивото животно на Могиен леко и безшумно излетя над тъмнеещия долу лес. Хората натовариха върху гърба му седлата, сбруята, кожите (всичко, дето носеха) и го пуснаха да хвърчи свободно редом с тях. То ту се издигаше в небето, ту кръжеше ниско и понякога надаваше пронизителен вик, с който навярно зовеше ивичестия си другар, останал да ловува из горите.

Около пладне се натъкнаха на сериозно препятствие — огромна отвесна скала, препречила маршрута им като щит. Единственият начин да я преодолеят беше да се вържат един за друг.

— Може би ако се качиш на ветрогона, по-лесно ще откриеш подходящ път — обърна се Роканон към Могиен. — Колко жалко, че второто животно го няма!

Кой знае защо, през цялото време някакво чувство го тласкаше далеч от това място. Искаше му се час по-скоро да се махне от голия пепеляв склон и да се скрие сред дърветата.

— Ивичестият бе много уморен, когато го пуснахме; може още да не е уловил никаква плячка. Тоя тук беше по-малко натоварен, докато преминавахме прохода; Добре, ще погледна колко е висока скалата от другата страна. Може би моят ветрогон ще успее да пренесе и трима ни на няколко хвърлея със стрела.

Аристократът свирна и сивото създание веднага се подчини с готовност. Роканон за сетен път се удиви от покорството на този толкова едър и кръвожаден звяр, който при първия зов описа широк кръг във въздуха, за да се спусне грациозно в подножието на канарата. Могиен скочи в седлото и с пронизителен вик се понесе нагоре, а златистата му коса улови последния слънчев лъч, пронизал сгъстяващите се облаци.

Резкият, студен вятър продължаваше все така да духа. Яхан се сви в близката скална ниша и затвори очи. Ученият седна, после се взря към далечината. Някъде отвъд хоризонта сияеше морето и дъхът му се долавяше дори тук. Той не се интересуваше от величествената неясна панорама, която ту се появяваше, ту изчезваше в пролуките между трупащите се облаци, ами гледаше в една точка на югоизток. Стисна клепачи, ослуша се… и чу.

Странен подарък бе получил Роканон от обитателя на пещерата, стража на топлия ручей сред безименните планини; дар, какъвто най-малко желаеше и очакваше. Там, в мрака, край бликащата от дълбините гореща струя, той овладя изкуство, наблюдавано неведнъж от съплеменниците му и хората от Земята у други раси, докато самите те оставаха глухи за него, ако не се смятат кратките проблясъци или редките изключения. Като в спасителна сламка се вкопчи тогава Олхор в своята човешка природа, отхвърляйки товара на неизмеримата мощ, която пазителят на извора притежаваше и бе готов да му предложи. От всички гласове във вселената Роканон се беше научил да чува гласа на един-единствен разумен вид и това бе врагът.

Когато Кио пътуваше с тях, той се докосна бегло до умението да общува без думи; но не пожела да наднича в мислите на спътниците си, щом те нямат дори най-слаба представа от неговите.

Ала онези, дето убиха приятелите му и нарушиха мира, трябваше да бъдат следени. Сега пришълецът седеше на скалната издатина сред безлюдната пустош и се вслушваше в гласовете на хората долу, в постройките между диплите на хълмовете, от които го деляха много километри. Долавяше неясно бръщолевене, бръмчене и забързано ломотене, объркване или недоволство: цяла буря от бушуващи страсти. Той не знаеше как да отличи нечий тембър от друг; от стотиците кръстосващи се думи и посоки му се виеше свят. Колкото и да напрягаше мозъка си, също като малките деца не бе в състояние да разграничи пороя шумове, нито да вникне в посланията им.

Стражът на извора притежаваше дар, за който Роканон само беше чувал на една от планетите -умението да освобождава телепатичните способности у другите. Джуджето научи госта си да пя концентрира и насочва, но не му стигна време да го посъветва как да си служи с тях. Мъжът се почувства замаян от наплива на чужди емоции и разсъждения, стотици непознати се тълпяха в черепа му, но никоя думичка нямаше смисъл. Ангиар, най-невъзприемчивите към телепатията, я наричаха мислен слух. Е, неговият умствен слух долавяше не самата реч, а намеренията, желанията, положението в пространството и посоката на мозъчните излъчвания на множество индивиди, безнадеждно объркани в нервната му система; ужасяващи изблици на страх и ревност; вълни на задоволство, сънни бездни — главата му шеметно се въртеше от това полуразбиране-получувство. И изведнъж от целия пъстър хаос се надигна нещо съвършено ясно, осезаемо като допира на чужда ръка до разголена плът. Някой се приближаваше към него и този „някой“ го беше чул. Същевременно в съзнанието на Роканон нахлу не толкова силното усещане за скорост, за затворено помещение, за любопитство и боязън.

Ученият отвори очи и се вгледа пред себе си, сякаш се надяваше да зърне лицето на човека, когото разкри с мисления си слух. Без съмнение той бе наблизо и продължаваше да скъсява дистанцията. Но наоколо нямаше нищо, освен разреден въздух и снишаващи се облаци. Вятърът въртеше шепа остри снежинки. Отляво се извисяваше скалната маса, преградила пътя им. Яхан се бе приближил неусетно и наблюдаваше спътника си, а в погледа му се четеше смут. Ала Роканон не намери сили да го успокои — чуждото присъствие се беше вкопчило в съзнанието му и той не можеше да го отблъсне.

— Виж… там има крилат кораб… — Гласът на етнографа прозвуча дрезгаво, като насън. — Ето там!

Ръката му сочеше празното пространство, въздуха и облачните грамади.

— Ето там! — повтори шепнешком Роканон.

Слугата отново се взря нататък и извика. Могиен, яхнал сивия звяр, се носеше с вятъра, приближавайки се постепенно. Далеч зад него в небосвода внезапно изникна катранена сянка, която сякаш стоеше на място или се движеше много бавно. Наследникът летеше, без да се обръща; погледът му бе насочен към склона, където трябваше да са другарите му: две дребни фигурки върху малката площадка сред морето от скали и облаци.

Черният силует се уголеми, скъсявайки разстоянието. Металните перки тракаха и разпръскваха тишината над зареяния във висините хребет. Олхор го виждаше ясно, но още по-отчетливо долавяше присъствието на човека в него, непонятното докосване до чуждото съзнание, притулилия се зад мнима агресивност страх.

— Скрий се! — прошепна той на Яхан, обаче остана като закован на мястото си, неспособен да помръдне.

Хеликоптерът идваше към тях някак неуверено, на тласъци; въртящите се витла подмятаха разкъсаните парцали на облаците. Докато следеше приближаването на машината, Роканон същевременно се намираше и вътре в кабината, без да знае, че търси именно двете миниатюрни фигурки върху склона, а страхът скова разума му… После — ослепителна светлина и пареща болка, непоносимо острие в собствената му плът. Психическата връзка прекъсна, сякаш никога не е съществувала. Отново беше той и стоеше на площадката, притиснал дясната си ръка към гърдите; дишаше на пресекулки и се взираше в растящия хеликоптер с оглушително тракащите перки и насочения към него лазер на носа.

Някъде отдясно, от бездната на облаците и въздуха, се стрелна хвърковат сив звяр, а ездачът му нададе пронизителен тържествуващ вик, наподобяващ смях. Един мах на грамадните криле — и животното заедно с човека се вряза право в движещата се машина. Сякаш нещо огромно се раздра на две, но страшният писък така и не прозвуча… сетне небето опустя.

Двамата мъже на скалата се притискаха към камъка и гледаха с широко отворени очи.

Никакъв шум не нарушаваше тишината. Облачните масиви се трупаха и плавно се носеха над бездната.

— Могиен!

Викът на Звездния повелител отекна и замря във висините. Никой не му отговори. Останаха само болката, страхът и безмълвието.

IX

Дъждът шумно тропаше по покрива. В стаята цареше полумрак, обаче се дишаше леко.

До леглото на Роканон стоеше жена, чието лице му се стори познато: гордо, тъмно лице, увенчано с корона от златни коси,

Искаше да й каже, че Могиен е мъртъв, но езикът не го слушаше. Видът на непознатата го озадачи безкрайно — сети се, че Халдре от Халан вече е беловласа старица, а пък единствената златокоса дама, която си спомняше, отдавна е мъртва. При това я бе видял само веднъж на планета, отстояща на осем светлинни години оттук. Тогава той все още беше човек на име Гаверал Роканон.

Опита се отново да заговори, ала тя сложи пръст върху устните си и изрече на общия език, завалвайки леко думите:

— Лежи си спокойно, повелителю. Жената остана до леглото и скоро пак подзе с нежния си глас:

— Това е замъкът Брейгна. Ти дойде заедно с още един мъж през снеговете, откъм високите планини. Беше на косъм от смъртта, пък и сега не си укрепнал достатъчно. Ще мине много време…

Да, време имаше и под музиката на дъжда часовете се нижеха неусетно и мирно.

На следващия ден, а може би и по-следващия, в стаята влезе Яхан. Представляваше измършавял, накуцващ момък, с белези от измръзване по лицето. Но в него бе настъпила и друга, по-трудно обяснима промяна — беше се появило някакво раболепие, някакво робско смирение. Докато си говореха, Роканон все се чувстваше неуютно и накрая попита:

— Да не би да се плашиш от мене, Яхан?

— Аз… ще се опитам да не се боя, господарю Олхор — отвърна недораслият със запъване.

Когато етнографът най-после бе в състояние да слезе в Залата за пиршества, по всички лица, обърнати към него, се четеше онзи благоговеен ужас, макар тия хора да бяха смели и умни. Златокоси, тъмнокожи, високи — същото онова древно племе, от което някога са се отделили ангиар, за да тръгнат на север през морето. Те бяха лиуар, Господарите на сушата, обитаващи от незапомнени времена земите в подножието на планината и хълмистите равнини далеч на юг.

Отначало той си помисли, че ги е стреснала външността му, толкова различна от тяхната — тъмната му коса и бялата кожа; ала такъв беше и Яхан, а от него не се бояха. Домакините се държаха с младежа, сякаш е благородник, и това слисваше и радваше безкрайно бившия халански слуга. Но към Роканон се отнасяха като към по-висш повелител, който няма равни.

Забеляза само едно изключение. Господарката Гание, снаха и наследница на стария владетел на замъка, беше вдовица едва от няколко месеца; златокосото й синче бе през цялото време с нея. Макар и срамежливо, детето не се плашеше от Странника. Напротив, нещо го теглеше към този възрастен мъж, когото неуморно обсипваше с въпроси за планините, за северните земи и морето. Роканон търпеливо му отговаряше. Майката, спокойна и ласкава като слънчевата светлина, слушаше внимателно разговора и понякога обръщаше с усмивка лице към чужденеца — онова лице, което той още в първия миг позна, без да го е виждал никога.

В края на краищата Олхор се реши да я попита как гледат на него в замъка Брейгна и тя отвърна откровено:

— Смятат, че си бог.

Жената употреби думата, която му беше направила впечатление още в селото на Толен — педан.

— Не съм бог — недоволен изрече той. Тя се засмя.

— Защо мислят така? — продължи Роканон. — Нима божествата на лиуар се явяват ей тъй, със сива коса и осакатени тела?

Лазерният лъч от хеликоптера го бе улучил в дясната китка и сега ръката почти не му служеше.

— А защо не? — По устните на Гание пробягна познатата му горда, ласкава усмивка. — Но причината е в това, че ти слезе от планината. Той се замисли и едва тогава схвана.

— Кажи ми, господарке Гание, чувала ли си… за стража на кладенеца?

Лицето й изведнъж стана мрачно.

— Знаем за този народ само от легендите. Много отдавна — от онова време са се сменили девет поколения владетели в Брейгна — Йолт Високия отишъл горе и се върнал оттам друг човек. Тогава хората проумели, че се е срещнал с тях, със Старците.

— Ами как разбрахте за мен?

— Ти бълнуваше и постоянно говореше за някаква цена, за получения дар и данъка, който си заплатил. Йолт също е трябвало да плати… Твоята цена е била дясната ти ръка, нали, повелителю Олхор? — неочаквано плахо попита тя.

— Не. Бих дал двете си ръце, за да запазя това, дето загубих.

Той стана и се приближи до прозореца. От кулата се разкриваше внушителна гледка — просторната равнина започваше в подножието на планината и се ширеше чак до далечното море. Около високия хълм, върху който бе разположен замъкът, се виеше река. Водите й се разливаха волно между по-ниските възвишения нататък, просветваха и се губеха към неясния хоризонт, където едва се различаваха села, ниви, кули на замъци — и после отново блясваше течно сребро сред бушуващите сини бури и тънките стрели на слънчевите лъчи.

— Това е най-прекрасното място, което съм виждал — промълви Роканон, мислейки за Могиен и за това, че той изобщо не може да зърне тази хубост.

— За мен то никога няма да бъде същото, каквото беше.

— Но защо, господарко Гание?

— Заради Чужденците!

— Разкажи ми за тях, моля ти се.

— Появиха се в края на миналата зима. Бяха много и летяха на големи въздушни лодки, а оръжията им опожаряваха всичко. Никой не знае от кои земи са дошли — в легендите не се споменава нищо за подобно племе. Днес цялата площ между река Виарн и морето е тяхна. Те избиха или прогониха от родните им места жителите на осем владения. Лиуар, сред хълмовете, сме затворници; не смеем дори да откараме стадата си долу, на старите пасища. Отначало се опитахме да воюваме с Чужденците. Мъжът ми Ганхинг беше убит от изпепеляващите им оръжия. — Погледът й се плъзна към обгорената, осакатена ръка на Роканон и тя замълча за миг. — Те… затриха го още по времето, когато снеговете почваха да се топят, и досега въобще не е отмъстено за него. Ние скланяме глава и стоим настрани от земите им, ние, Господарите на сушата! И никой от нас не е способен да им поиска сметка, да ги накара да платят за смъртта на Ганхинг!

В гнева си златокосата жена бе прекрасна. Роканон сякаш чуваше в гласа й фанфарите на далечния, изгубен навеки Халан.

— Ще платят, господарко Гание, ще платят с лихвите! Ти разбираш, че аз не съм бог, но сигурно не ме мислиш и за обикновен човек?

— Не, повелителю — отвърна тя. — Знам, че не си обикновен човек.

Занизаха се ден подир ден — тези дълги дни на топлата година… Белите склонове на хребета над Брейгна станаха сини; зърното в полята се наля, беше ожънато и засято, за да зрее отново. Един късен следобед ученият приседна до Яхан в двора. Сега там обяздваха два млади ветрогона.

— Аз продължавам на юг, друже мой. Ти ще останеш тук.

— Не, Олхор! Нека да дойда и аз…

Той спря на половин дума — може би си спомни оня мъглив бряг, където, жаден за приключения, отказа да се подчини на Могиен. Роканон се засмя:

— Сам ще се справя по-добре. Но при всички положения няма да ми трябва много време.

— Аз се заклех да ти служа, повелителю Олхор. Моля те, нека да дойда с тебе!

— Клетвите губят силата си, когато изчезнат имената. Ти прие да ми помагаш там, отвъд планината. В тази страна няма слуги, нито човек на име Роканон. Заръчвам ти като на приятел, Яхан, не говори повече за това с мен или с когото и да било, ами оседлай утре на разсъмване сивия ветрогон.

На сутринта, преди да изгрее слънцето, момъкът го чакаше в задния двор, хванал юздите на единствения оцелял грифон от Халан — пепелявия ивичест звяр. Той се появи в Брейгна няколко дни след тях, премръзнал и гладен. Сега животното бе гладко и лъскаво и кипеше от енергия. Шарената му опашка потупваше, а от гърлото му се изтръгваше диво ръмжене.

— Облякъл ли си втората кожа, повелителю? — шепнешком попита недораслият, докато затягаше ремъците към бедрата на Роканон. — Разправят, че Чужденците обстрелвали с огън всеки, който се приближи до техните земи.

— Облякъл съм я.

— Но нямаш меч…

— Да, наистина. Слушай, Яхан, ако не се прибера, отвори чантата, която е в стаята ми. Вътре ще намериш парче плат с… със знаци и рисунки на местността. Щом някога се появят моите хора, ще им го предадеш, нали? Там е и огърлицата. — Лицето му потъмня и той се извърна за миг. — Занеси я на господарката Гание… ако не си дойда, за да й я поднеса лично аз. Довиждане, момко. Пожелай ми късмет!

— Дано враговете ти умрат, без да оставят синове! — гневно, през сълзи изрече Яхан и пусна юздата.

Ветрогонът се стрелна към топлото белезникаво небе на ранната лятна утрин, загреба въздуха с мощен удар на крилете и понесен от северния вятър, се стопи над хълмовете. Слугата остана така, загледан след него. А от един прозорец високо в кулата на Брейгна се взираше в далечината нежна тъмнолика жена. Ездачът отдавна изчезна, слънцето беше изгряло, но тя стоеше и гледаше…

Странно се оказа това пътуване към места, които Олхор никога не бе виждал, ала си представяше много ясно благодарение на впечатленията, нахлуващи в съзнанието му заедно с чувствата и вълненията на стотици хора. Въпреки че не притежаваше вътрешно зрение, усещанията за допир, за пространство, време и движение бяха твърде силни. Часове наред, седнал вглъбен в стаята си, в продължение на три месеца Роканон бе изучавал тази информация и придоби точна представа (макар и лишена от зрителни образи и словесни формули) за всяка сграда или помещение в базата на противника. Всичко чуто и доловено вече се оформяше в отчетлива картина — той знаеше в подробности какво представлява самата база, как се влиза в нея и къде трябва да се търси онова, което му е необходимо.

Но след тия дълги, напрегнати тренировки му беше доста трудно да се въздържи и да не използва мисления си слух в близост до врага, да се самоизключи и се довери на сетивата и ума си. Срещата с хеликоптера трябваше да му послужи за предупреждение: тогава Роканон разбра, че на малки разстояния по-възприемчивите индивиди могат да усетят присъствието му, макар и чисто интуитивно. Също като рибар той бе притеглил с невидимо влакно пилота, който вероятно така и нямаше да проумее кое го е накарало да полети в тази посока и да стреля по непознатия мъж. Днес, когато му предстоеше да проникне сам в гигантската база, Олхор не изпитваше никакво желание да привлича вниманието върху себе си, понеже бе дошъл като крадец под прикритието на нощта.

Малко преди залез слънце той завърза ветрогона си в просеката на нисък хълм и сега, след като вървя няколко часа пеш, пред него изникнаха група постройки, от които го делеше обширна, пуста циментова равнина — ракетната площадка. Беше само една, обаче и тя рядко се използваше, защото всички нужни материали и човешки кадри бяха тук, на място. Пък и кой би помислил да води война с традиционните ракети, летящи със скоростта на светлината, щом най-близката цивилизована планета се намира на осем парсека?

Базата се оказа огромна — ужасяващо огромна, когато я видиш със своите очи, — но в повечето сгради бе настанен личният състав. Въстаниците вече бяха прехвърлили на Фомалхаут II почти цялата си армия. Докато Съюзът си губеше времето да претърсва и покорява родния им край, те залагаха на обстоятелството, че от Хейн едва ли ще се сетят да ги дирят точно тук, из тия безименни места. Та нали в галактиката имаше още хиляди различни светове? Роканон знаеше, че някои казарми отново са празни: неотдавна част от войската и техническият персонал бяха изпратени на друга планета, която бунтовниците са подчинили или привлекли за съмишленик. Щяха да минат близо десет години, преди този контингент да се върне. Да, метежниците от Фарадей бяха прекалено самоуверени — явно войната се развиваше в тяхна полза. За да нарушат сигурността и спокойствието на Вселенския съюз, им беше необходима просто добре засекретена база и шестте мощни оръжия, с които разполагаха.

Роканон бе избрал предварително периода, когато от всичките четири луни преди полунощ щеше да свети само дребният, уловен от хаоса астероид Хелики. Щом се приближи до редицата хангари, открояващи се като черен риф върху сивото циментово море, месечината вече се бе издигнала над хълмовете, но никой не го видя; не се долавяше и ничие присъствие. Нямаше нито огради, нито охрана. На стража стояха единствено машините, те непрестанно наблюдаваха космоса в радиус няколко светлинни години от Фомалхаут. В края на краищата с какво можеха да ги застрашат аборигените от тази малка безименна планета, които все още живееха в бронзовата ера?

Когато ученият излезе от сянката на хангарите, Хелики грееше с пълна сила. Докато се добере до целта си — шестте свръхсветлинни кораба, — луната бе изминала своя път наполовина и беше значително намаляла. Звездолетате бяха наредени един до друг като огромни абаносови яйца под едва различим в тъмното навес от камуфлажна мрежа. Пръснатите край тях групички дървета (оттук започваше Виарнската гора) приличаха на детски играчки върху фона им.

Сега се налагаше да използва вътрешния си слух, колкото и да бе рисковано. Той пак застана в сянка и започна мислено да опипва яйцевидните корпуси, стараейки се да проникне вътре и да огледа пространството наоколо. Още в Брейгна Роканон разбра, че във всеки от корабите денонощно има човек, готов да излети — най-вероятно към Фарадей — в случай на опасност.

За шестимата пилоти заплаха означаваше само това: ако някой се опита да превземе или разруши Центъра за управление, който се намираше на четири километра от хангарите, в източния край на базата. Тогава задачата им беше да изведат космолетите до безопасно място, използвайки собствената си система за контрол; всички кораби от този тип разполагаха с такава, независеща от външни фактори, уязвими компютри или енергийни източници. Но подобен полет бе равен на самоубийство — никое живо същество не би могло да оцелее при свръхсветлинна скорост. Всеки пилот тук беше не просто добре обучен математик, ами и фанатик, съгласен да пожертва живота си. Те бяха цветът на армията. Обаче и тия суперхора страдаха от скука, докато седяха и чакаха нищожния шанс да ги озари блясъкът на славата. Роканон усети, че в единия звездолет има двама души. Вниманието им бе погълнато от някаква разчертана плоскост, поставена между тях. Същият образ вече неведнъж беше посещавал съзнанието му предишните вечери и накрая той стигна до извода, че двамата мъже играят шах. В това време неговият мислен слух се опитваше да проникне във вътрешността на съседния кораб. Там нямаше никой.

Олхор прекоси бързо сивата циментова площадка, заобикаляйки дърветата, и се приближи до петия силует в редицата. Изкачи трапа и влезе през отворения люк. Интериорът по нищо не приличаше на познатите му космолети. Имаше ракетни хангари, пускови установки, множество компютри и реактори. Един зловещ чужд лабиринт, чиито коридори бяха толкова широки, че можеше да се вкара ракета с ядрена бойна глава, способна да унищожи цял град. Корабът не се движеше по пространствено-времевия континуум, а в конструкцията му липсваше всякаква видима логика. Преден и заден край не се забелязваха. Роканон не умееше да разчита езика на знаците, пък и нямаше кой да му послужи за водач. Изминаха двайсет минути в търсене на ансибъла. Той действаше методично, стараейки се да потисне засилващата се паника и да не позволи на своя вълшебен слух да се изплъзне от контрола му, за да не обезпокои отсъстващия пилот.

Само за миг, след като най-сетне откри кабината с устройството и седна пред него, ученият се осмели да проникне мислено в съседния звездолет. Долови ясно колебанието на мъжа, посягащ към белия офицер. Отдръпна се веднага. Запамети координатите, отбелязани върху монитора на предавателя, и ги смени с тези на Базата за наблюдение на разумните форми в Галактически район №8 в Кергелен, планета Нова Южна Джорджия — единствените данни, които можеше да си спомни без помощта на наръчника. Настрои машината за работа, после започна да набира съобщението.

Докато натискаше клавишите (само с лявата ръка, което му струваше доста усилия), знаците се появяваха без секунда забавяне върху малък черен екран в една стая, в един град, на една планета, отдалечена на осем светлинни години:

„СПЕШНО ДО ПРЕЗИДИУМА НА СЪЮЗА. Военнокосмическата база на въстаниците от Фарадей се намира на Фомалхаут II, Югозападния континент, 28° 28’ северна ширина и 121° 40’ западна дължина, на около три километра североизточно от голяма река. Базата е замаскирана, но би трябвало да се вижда като 4 комплекса от 28 казарми и хангари край ракетната площадка, ориентирана по посока изток-запад. Шестте свръхбързи кораба не са в нея, а недалеч от споменатата площадка на югозапад, в края на гората и са камуфлирани с мрежа и светопоглъщатели. Не нападайте безразборно — местните жители не участват в метежа. Предава Гаверал Роканон от Етнографската експедиция на Фомалхаут. Аз съм единственият оцелял участник. Свързвам се по ансибъла от борда на един от вражеските звездолети. До съмване остават около пет часа локално време.“

Искаше му се да добави: „Дайте ми два часа да се махна оттук“, ала не го стори. Ако въстаниците го хванеха, щяха да бъдат предупредени и можеха да прехвърлят флотата си на друго място. Той изключи предавателя, възстанови старите координати. Докато се промъкваше по тесните пешеходни платформи в огромните коридори, Роканон още веднъж опипа втория кораб. Играчите бяха зарязали шахматната дъска и се движеха. Хукна да бяга, сам из слабо осветените безлични помещения. Мина му през ума, че е свил в грешна посока, но в този миг право пред него зейна отворът на люка. Ученият се втурна надолу по трапа и с всичка сила побягна към спасителния мрак на гората, оставяйки зад гърба си двата яйцевидни корпуса, които му се видяха безкрайно дълги.

Когато се озова сред дърветата, вече не бе в състояние да тича. Всяко вдишване му причиняваше болка, пък и черните преплетени клони не пропускаха лунната светлина. Той продължи напред с бързи крачки, заобиколи ракетната площадка и пое по маршрута, който беше използвал на идване. Помагаше му само Хелики — тя отново бе навлязла в пълната си фаза; след около час изгря и Фени. Придвижването му беше много бавно, а времето летеше. Ако започнеха да обстрелват базата, преди да се е отдалечил достатъчно, ударната вълна или бушуващите пламъци можеха да го застигнат. Сега, проправяйки си път в мрака, Роканон усещаше как все по-силно го обзема паника при мисълта за светлината, която всеки миг щеше да избухне зад него и да го унищожи. Но защо ли не идваха, защо се бавеха толкова?

Още преди съмнало той се добра до двувърхия хълм, където беше оставил ветрогона. Животното изръмжа насреща му, раздразнено, че е стояло вързано цяла нощ, вместо да половува на воля. Мъжът се притисна до топлия му хълбок и го почеса зад ушите, както правеше Кио.

Щом си пое дъх и се успокои, Роканон възседна грифона в опит да го подкара. Звярът лежеше като сфинкс и не искаше да стане. Най-после се изправи, протестирайки с жално мяукане, и тръгна влудяващо бавно на север. Наоколо вече можеха да се различат смътните очертания на хълмовете и полята, изоставените села и вековните дървета, ала ветрогонът не пожела да литне, докато изгревът не заблестя на изток. Тогава се издигна високо в небето, намери подходящ въздушен поток и хвръкна под бледите лъчи на зората. Олхор час по час се обръщаше, за да се огледа назад. Мир и покой царяха над земята. Далеч на запад се виеше пресъхналото корито на някаква река, запълнено с димяща мъгла. Той се вслушваше в мислите и утринните сънища на враговете си. Нищо не се бе променило…

Е, направи каквото му е по силите. Глупаво беше да си въобразява, че е в състояние да стори нещо повече. Можеха ли да се очакват чудеса от сам човек, изправен срещу цял народ, поел. пътя на войната? Безкрайно уморен, смазан от поражението си, сега се връщаше в Брейгна — единственото място, където щяха да го приютят. Вече не си задаваше въпроса какво чака Съюзът, защо отлага атаката. Важното беше, че никой не се появи. Сигурно бяха решили, че всичко е някакъв капан, отвличаща маневра. Или пък Роканон бе объркал координатите — един погрешен знак и съобщението отлиташе в бездната извън времето и пространството. Точно за това бяха загинали Рахо, Йот, Могиен… Заради посланието, което никога няма да стигне до местоназначението си! А самият той ще остане затворник на тази планета до сетния ден на своя живот — безполезен чужденец в чужд свят.

Но не това бе най-важното в края на краищата. Звездният повелител беше просто човек. Съдбата на един-единствен индивид нямаше значение.

„Че какво тогава има значение?“ — прозвуча в паметта му…

Споменът за тия думи го изгаряше като огън. Той се обърна още веднъж назад, сякаш да прогони изплувалото от миналото лице на Могиен… и с вик вдигна осакатената си ръка към очите, за да се предпази от непоносимата бяла светлина на огнения стълб, израснал безшумно над равнината зад гърба му.

Ужасен от грохота и връхлетелия вятър, грифонът изпищя, мълниеносно се сниши и стъпи на тревата разтреперан. Роканон се изтърколи от седлото и се прилепи към земята, стиснал черепа си с ръце. Не можеше да се скрие от взрива — не светлината, ами мракът го връхлетя и го ослепи; с всяка своя частица той почувства, преживя смъртта на хилядите хора в един миг. Смърт, безкрайна и мъчителна, повторена безброй пъти само за секунда в собственото му тяло и мозък. А накрая — тишина…

Странникът вдигна глава, ослуша се. Безмълвие.

Загрузка...