Светът се нарича дъбрава

1. С какво е покрит пътят към ада

В писанията на Фройд няма нищо, което да ми е харесало повече от неговото твърдение, че творецът получава мотивировка за своята работа от желанието „да постигне почести, власт, богатства, слава и женска любов“. Това е много успокояваща и завършена мисъл, обяснява всичко за твореца. Намирали са се дори творци, които са се съгласявали с нея. Ърнест Хемингуей, например. Той поне е казвал, че пише за пари и като уважаван, силен, богат и известен творец, обичан от жените, сигурно е бил наясно по въпроса.

Има едно друго изявление за стремежите на твореца, което, за мен, е по-малко неясно. Ето първите му две строфи:

Емили Бронте написала тези стихове, когато била двайсет и две годишна. Била е млада и неопитна, непознала почести, богатства, власт и слава, и сами виждате, че се е отнасяла доста неуважително към любовта („женска“ или друга). Аз обаче вярвам, че тя е била много по-подготвена от Фройд да говори за мотивацията на твореца. Той е имал теория, тя е разполагала с основание. Може би е съвсем безполезно, ако не и вредно, да се търси един-единствен мотив за стремеж толкова сложен, дълготраен и разнообразен като творчеството в областта на изкуството. Представям си, че Бронте се е приближила до него толкова, колкото би било необходимо на когото и да е, с думичката „свобода“.

Стремежът към творчеството, в такъв случай, било от страната на твореца или от страна на публиката, е стремеж към свободата. Ако приемете това, веднага ще проумеете защо истински сериозните хора отричат и се отнасят с недоверие към изкуството, като заклеймяват всичките си прояви с етикета „бягство“. Плененият войник, който копае тунел, за да се измъкне от затвора, избягалият роб, и Солженицин в изгнание — те са бегълци, нали така? Тази дефиниция помага и при обяснението защо всички здрави деца могат да пеят, да танцуват, да рисуват, да си играят с думите; защо изкуството се превръща във все по-съществен елемент на психотерапията; защо Уинстън Чърчил е рисувал, защо майките пеят приспивни песни и какво не й е в ред на „Републиката“ на Платон. Това изявление е много по-полезно от онова на Фройд, макар и не чак толкова забавно.

Не съм сигурна точно какво иска да каже Фройд с „власт“ специално в този контекст. Може би е от значение, че Бронте не споменава властта, за разлика от Шели, който заявява индиректно: „Поетите са непризнатите законодатели на света…“ Това, може би, не е много далеч от мисълта на Фройд, защото се съмнявам, той да е мислел за непосредствената и носеща радост на твореца власт върху неговия материал — ваещата ръка, скокът на танцьора, властта на белетриста над живота и смъртта на героите му; по-вероятно е имал предвид силата на идеите да оказват влияние на други хора. Желанието за власт, в смисъл на власт над другите, е онова, което отклонява повечето хора от стремежа към свобода. Вероятно причината, поради която Бронте въобще не споменава властта, е че тя никога не е представлявала за нея изкушението, което е била за сестра й Шарлот. Емили въобще не се е интересувала от морала на другите, но много творци, особено творците боравещи с думи, чиито идеи трябва да бъдат изречени ясно в творбите им, се подават на това изкушение. Те започват да откриват, че могат да сторят добро на други хора. Забравят за свободата и тогава, вместо да законодателстват с високомерието на пророци като Бог или Шели, започват да проповядват.

В тази приказка „Светът се нарича Дъбрава“, която беше започната като чист стремеж към свободата и към съня, аз се поддадох на изкушението на амвона. Това изкушение е доста силно за автора на научна фантастика, който борави много по-директно от повечето белетристи с идеи, чиито метафори се оформят от идеи или съдържат идеи и който, следователно, винаги е изправен пред опасността да обърква до неузнаваемост идеите с мненията.

Написах „Малките зелени човечета“ (първият й редактор Харлан Елисън я преименува с моето доста помръкнало съгласие) през зимата на 1968 година по времето на едногодишен престой в Лондон. В течение на шейсетте години в родния си град в Щатите аз непрекъснато помагах при организирането и сама участвах в провеждането на мирни демонстрации — първо против опитите с атомни бомби, след това против продължаването на войната във Виетнам. Сама не знам колко пъти съм вървяла под дъжда по Алдър стрийт с чувството за безполезност, глупава и упорита, заедно с десет или двайсет, или сто други глупави и упорити души. Винаги присъстваха и хора, които ни снимаха — не от пресата, а странни на външен вид хора с евтини фотоапарати: Дружеството на Джон Бърч? Федералното бюро за разследване? Централното разузнавателно управление? Откачени? Кой може да каже… Постоянно им се хилех или им се плезех. Веднъж един от по-буйните ми приятели донесе фотоапарат и започна да снима фотографите.

Както и да е — имаше движение за мир, аз бях в него и това беше моят начин за действие и за изразяване на мнението ми за нравствеността и политиката, абсолютно независим от моето творчество. В Англия такъв отдушник като гостенка и чужденка през тази година аз просто нямах. А 1968 година беше тежка за всички настроени против войната. Лъжите и лицемерието се развихряха неконтролируемо, увеличаваше се също и избиването на хора. Освен това ставаше ясно, че нравствените принципи, според които се одобрява дефолиацията на горите и на зърнените насаждения и избиването на цивилно население в името на „мира“ бяха в пряка зависимост от нравствените принципи, според които се разрешава безразборното изтощаване на природните ресурси заради личните облаги или за увеличаване на Съвкупния национален продукт и избиването на живите същества по Земята в името на „човека“. Победата на морала на експлоатацията във всички общества изглеждаше толкова неизбежна, колкото и катастрофална.

И така, под влияние на това затворено в мен напрежение, се роди тази история: изтикана на бял свят, в известен смисъл, въпреки моята съзнателна съпротива. На друго място вече съм казвала, че никога не съм писала по-леко, по-гладко и, разбира се, с по-малко удоволствие.

Знаех, че поради натрапчивостта на това съчинение, най-вероятно то щеше да се превърне в проповед и усилено се съпротивлявах. Полза, все пак някаква, имаше. Нито Любоф, нито Селвър са триумф на добродетелта; сложността на тези два образа поне, в морален и психологичен план, беше запазена. Но Дейвидсън, без да е опростен, остава чист. Той е чист злодей — а в моята съзнателна представа чисти злодеи не съществуват, но подсъзнанието ми е на друго мнение. То надникна в себе си и измъкна оттам капитан Дейвидсън. Не се отричам от него.

Американската намеса във Виетнамската война отдавна е приключила. Действащото непоносимо напрежение е оттекло в други области. Така че морализаторските аспекти на тази история са очебийни. За тях съжалявам, но и от тях не се отричам. Тази творба трябва да оцелее или да бъде забравена въз основа на онова, което е съхранила от копнежите пораждали яростните несъгласия и протестните акции, и стремежа, съпътстван от гняв и отчаяние, към справедливост, разум, изящество и свобода.

2. Синхрон може да се получи почти по всяко време

Преди няколко години, няколко години след като се беше появило първото издание на „Светът се нарича Дъбрава“ в Америка, имах удоволствието да се запозная с доктор Чарлс Тарт — психолог, станал много известен със своето проучване, по-късно публикувано като книга, озаглавена „Повлияни състояния на съзнанието“. Той ме попита дали за модел на атшияните в моята история съм използвала народа Сеной от Малайзия. Кой народ? — попитах аз и така той ми разказа за тези хора. Сенойците са или са били народ, чиято култура включва, и в значителна степен се основава, на системно провеждано обучение на хората да сънуват и да използват съня. В книгата на доктор Тарт е включена и една кратка статия от Килтън Стюарт — „Теория на сънищата в Малая“.

В сънищата на сенойците има смисъл, действие и творчество. Възрастните сънуват преднамерено, за да разрешат проблеми от междуличностен характер или породените от конфликт на културите. Те излизат от съня с нова песен, ново сечиво, нов танц, нова идея. Състоянието на будуване и на сънуване имат еднаква стойност, като едното въздейства на другото като допълващ елемент.

От статията се разбира — по-скоро по това, което е пропуснато, отколкото по директните описания, — че сред сенойците мъжете са „великите съновидци“. Дали това означава, че жените са социално непълноценни или тяхната роля (както при атшияните) е равнозначна и компенсаторна, не е ясно. Нито пък се споменават представите на сенойците за божественост, свръхестественост и т.н. Заявено е само, че не практикуват магьосничество, въпреки че са склонни да оставят съседните народи да си мислят, че се занимават с това, за да обезсърчат евентуални завоеватели.

Подразбира се, че сенойците не са водили войни и сред тях не е имало убийства в продължение на неколкостотин години.

Това са те — дванайсет хиляди — занимават се със земеделие, лов, риболов и сънуват в джунглите по планините на Малайзия. Или поне са били там през 1935 година, може би. Докладът на Килтън Стюарт никога не е бил подкрепян с други професионални материали, които да са ми известни. Живели ли са някога там, и ако са живели, дали все още са там? В световремето, искам да кажа, в онова, което ние по един фантастичен начин сме нарекли „реален свят“. В съновремето, разбира се, те са там и тук. Бях си въобразила, че измислям свои собствени въображаеми чуждоземци, а аз само съм описвала сенойците. Ако се потърси по-дълбоко в съзнанието, освен капитан Дейвидсън, ще се открият и други. Мълчаливите хора, които не убиват, също са там. Изглежда там има още много неща, нещата от които се боим най-много (и затова отричаме), нещата от които най-много се нуждаем (и затова отричаме). Чудя се дали не можем да започнем да се вслушваме в своите сънища и в сънищата на своите деца.

„Къде падна и какво откри?“

Портланд, 1976 година