Светът се нарича дъбрава

ГЛАВА СЕДМА

Дейвидсън намери добро приложение за магнетофона на майор Мухамед. Някой трябваше да опише събитията станали на Ню Таити, история на разпъването на кръст на Земната колония. Така че, когато корабите на Майката Земя пристигнат, да могат да научат истината и бъдещите поколения да разберат на какво предателство, подлост и безразсъдство са способни хората и колко голяма може да е смелостта им, независимо от неблагоприятните условия. В свободните си моменти — наистина само мигове, защото той беше поел командването — той успя да запише цялата история на клането в лагера Смит и актуализира данните по събитията на Ню Ява, а също така и на Кинг в Централ, доколкото можеше да проумее нещо от неясните истерични съобщения, които получаваше като новини от Централния щаб в Централ.

Точно какво се беше случило там, никой и никога нямаше да разбере, освен хорите, защото хората се опитваха да прикрият своето предателство и своите грешки. Контурите на събитията бяха ясни, въпреки всичко. Организирана сган от хори, ръководени от Селвър, след като били допуснати в оръжейното и хангарите, се разбеснели с динамит, гранати, пушки и огнемети с ясната цел да унищожат града и да избият хората. Доказателство, че всичко е било подготвено отвътре, бе взривяването на Щаба преди всичко друго. Любоф, естествено, знаел за това и малките му зелени приятелчета изразили своята благодарност както можеше да се очаква — прерязали му гърлото като на другите. Поне Госи и Бентън твърдяха, че са го видели мъртъв на сутринта след клането. Но можеше ли да се вярва на който и да е от тях?

Можеше да се предположи, че който и да е човек, останал жив в Централ след тази нощ, е малко или повече предател. Предател на своята раса.

Всички жени били мъртви, така твърдяха. Това наистина беше лошо, но още по-лошо бе, че нямаше причина да им се вярва напълно. Лесно беше за хорите да вземат пленници в гората, а нищо по-лесно нямаше от това да се хване едно ужасено момиче, побягнало от горящ град. И не биха ли поискали тези зелени дяволчета да заловят човешко момиче и да си поекспериментират с него? Един бог знае колко от жените все още са живи по дупките на хорите, завързани и набутани под земята в някоя от онези смърдящи бърлоги и как ги пипат, и ги опипват, и ги лигавят, и ги оскверняват онези мръсни, космати маймуночовеци. Самата мисъл беше непоносима!

Но по божията воля понякога се налага човек да мисли и за немислимото.

На другия ден след клането един хоптер от Кинг беше пуснал на пленниците от Централ малка радиостанция и Мухамед бе записал на лента всички разговори водени с Централ от този момент нататък. Най-невероятният запис беше един разговор между него и полковник Донг. При първото прослушване Дейвидсън просто бе изтръгнал лентата от апарата и я беше изгорил. Сега му се искаше да я бе съхранил като архив, главно доказателство за пълната некомпетентност на командващия щаба на Централ и Ню Ява. Оправдаваше унищожаването на лентата със своята невъздържаност, но как можеше да седи и да слуша спокойно записа на разговора между полковника и майора, които обсъждат пълната капитулация пред хорите, съгласие да не предприемат наказателни акции, да не се защитават, да се откажат от всички големи оръжия и да се натъпчат, всички до един, на една педя земя, която хорите им определят — резерват, предоставен им от щедрите завоеватели, гадните зелени зверове. Беше просто невероятно. Буквално невероятно!

Сигурно Старото Куку и Му не са истински изменници по намерение. Просто бяха откачили, не можеха да си контролират нервите. Тази проклета планета беше виновна за всичко. Трябваше да си много силна личност, за да й устоиш. Имаше нещо във въздуха, може би прашец от всички тези дървета, който действа като някакъв наркотик и превръща обикновените човешки същества в тъпанари, лишава ги от чувството за реалност, което така или иначе липсва на хорите. След което вече не бе никак трудно, при численото превъзходство на хорите, да бъдат изтребени до едно.

Много жалко, че Мухамед трябваше да бъде отстранен, но той никога не би се съгласил да приеме плановете на Дейвидсън — това беше съвсем ясно. Прекалено много бе повлиян. С това би се съгласил всеки, който е слушал този запис. Затова най-доброто беше да получи куршум, преди да разбере какво всъщност става, и така името му да остане неопетнено за разлика от Донг и всички други офицери, останали живи в Централ.

Донг не беше установявал радиоконтакт в последно време. Обикновено Джуджу Серен от инженерния отдел осъществяваше връзката. Дейвидсън беше поддържал топли връзки с Джуджу и го бе смятал за приятел, но сега вече никому вяра да нямаш. А Джуджу също беше азиатец. Наистина странно колко много от тях бяха оцелели след клането в Центравил. От онези, с които бе говорил, единствено Госи не беше от азиатците. Тук, на Ява, петдесетте и пет верни нему хора, които останаха след реорганизацията, бяха предимно евроафри като него, някои бяха чисто афри и афроазиатци, но нямаше нито един чист азиатец. Кръвта говори, все пак. Не може да си пълноценен човек без част от кръвта във вените ти да идва от Люлката на човечеството. Но това нямаше да попречи на опитите му да спаси онези нещастни жълти копелета от Централ, той просто допълваше обяснението си за моралния им срив под тежестта на обстоятелствата.

— Не разбираш ли какви неприятности ми създаваш, Дон? — беше го попитал Джуджу Серенг и думите му бяха прозвучали съвсем безжизнено, както винаги. — Ние сме сключили формално примирие с хорите и получихме изрична заповед от Земята да не пречим на местното население с развит интелект и да не предприемаме никакви наказателни акации. Пък и как бихме могли да ги предприемем? Дори сега, след като момчетата от Кинг и Южен Централ са тук при нас, ние пак сме по-малко от две хиляди. Колко още има на Ява, около шейсет и пет души, не повече, нали? Наистина ли смяташ, че две хиляди души могат да излязат срещу три милиона мислещи врагове, Дон?

— Джуджу, и петдесет души могат да свършат това — въпрос на желание, умение и оръжие!

— Глупости! По-важното е, Дон, че сме сключили примирие и ако то бъде нарушено, с нас е свършено. То е единствената ни закрила в момента. Може би когато корабът се върне от Престно и стане ясно какво се е случило тук, ще се вземе решение за унищожението на хорите, но ние не знаем ще стане ли това. Хорите изглежда наистина имат намерение да спазват примирието, нали все пак това си беше тяхна идея, и ние също трябва да го спазваме. Те могат да ни пометат просто със своята многочисленост, както направиха с Центравил. Били са с хиляди. Не можеш ли да разбереш това, Дон?

— Слушай, Джуджу, естествено че разбирам. Ако те е страх да използваш трите хоптера, които все още са при теб, можеш да ми ги изпратиш тук с няколко души, които виждат нещата като нас. Ако ще ви освобождавам сам, още няколко хоптера биха ми свършили добра работа.

— Ти няма да ни освободиш, ами направо ще ни изпепелиш, глупак мръсен. Веднага изпрати последния хоптер тук, в Централ. Това е изрична заповед на полковника за теб, като изпълняващ длъжността командващ лагер. Използвай го, за да прехвърлиш хората си — дванайсет полета, няма да ти отнемат повече от четири местни денонощия. Изпълнявай заповедта и то веднага!

Динг! И се изключи. Страх го беше да продължава спора с него.

Отначало се тревожеше, че могат да изпратят техните хоптери, за да бомбардират или обстрелват лагера Ню Ява, защото по устав поведението му отговаряше на неподчинение, а старият Донг не понасяше независимите елементи. Нали вече си го изкара веднъж на Дейвидсън заради една дребна наказателна акция на Смит. Старото Куку, като повечето офицери, обичаше да му се подчиняват. Опасността от такова поведение е, че и самият офицер изпитваше необходимост да се подчинява. Дейвидсън изведнъж осъзна, през нещо като шок, че хоптерите не бяха заплаха за него, защото Донг, Серенг, Госи, дори Бентън се страхуваха да ги изпратят. Хорите им бяха заповядали да държат хоптерите в Човешкия резерват и те се подчиняваха на заповедта.

Господи, как не му прилоша при тази мисъл. Беше време да действа. Бяха изчакали почти две седмици. Неговият лагер бе добре укрепен, бяха доизградили отбранителната стена по такъв начин, че нито един от малките маймуночовеци не можеше по никакъв начин да премине над нея, а онзи умник, Ааби, беше измайсторил спретнати саморъчни мини и ги беше посял навсякъде, около ограждението в полоса от около стотина метра. Беше време хорите да разбират, че могат да разиграват онези овци от Централ, но на Ню Ява имаха срещу себе си мъже.

Той се издигна с хоптера и оттам поведе един пехотен взвод от петнайсетина души към бърлогата на хорите южно от лагера. Беше се научил да забелязва тези места от въздуха. Знаците, които ги издаваха, бяха овощните градини — съсредоточаване на даден вид дървета, макар и не подредени в редове, както правят хората. Беше просто невероятно колко много такива обиталища откриваше човек, след като се научеше да ги разпознава. Гората бе пълна с тях. Наказателният взвод изгори това обиталище на ръка, а след това той и още няколко момчета откриха с хоптера още едно на по-малко от четири километра от лагера. И тук, за да няма никакво съмнение, че е действал той, за да остане видим белег за това, пусна бомба. Една запалителна бомба и то не голяма, обаче как гореше зелената козина от нейния огън! В гората остана голяма дупка, а по ръбовете на кратера продължаваше да гори.

Естествено, това беше истинското му оръжие, когато трябваше да се изпълни голяма наказателна акция. Горски пожар! Можеше да подпали, който си поиска от тези острови с бомби и огнено желе, които просто да пуска от хоптера. Трябваше да изчака само един-два месеца, да мине дъждовният сезон. Кой да предаде на огъня — Кинг или Смит, или Централ? На първо място Кинг, може би, като леко предупреждение, тъй като там не бяха останали хора, а след това Централ, ако онези не се вразумят дотогава.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита някакъв глас по радиото и той се ухили, защото гласът беше пълен с изненада като на старица, която са нападнали на улицата. — Знаеш ли какво правиш, Дейвидсън?

— Естествено.

— И мислиш така да покориш хорите?

Този път не беше Джуджу, може би е онова кубе Госи или някой друг от тях. Няма никакво значение. Те можеха само да блеят.

— Да, точно така — отвърна той иронично-любезно.

— Мислиш, че като изгаряш селата им, те ще дойдат и ще капитулират пред теб? Всичките три милиона, така ли?

— Може би.

— Виж какво, Дейвидсън — чу се след малко по радиото през пращене и съскане. Използваха някакво допълнително аварийно устройство, след като бяха загубили големия си предавател, заедно с онзи фалшив ансибъл, което пък не беше никаква загуба. — Виж какво, няма ли наоколо някой друг, с когото да разговаряме?

— Не, всички други са прекалено заети. Знаете ли, тук се чувстваме чудесно, но малко ни приключва десертът, нали разбирате? Плодови коктейли, праскови и разни такива. Някои от момчетата страдат много от тази липса, пък и трябваше да получим една партида марихуанки, тъкмо когато ви видяха сметката. Ако ви изпратя хоптера, дали ще можете да ни отделите няколко каси сладкиши и трева?

— Да, изпрати го — отвърнаха след кратка пауза.

— Чудесно, вържете всичко в една мрежа и момчетата ще могат да го вдигнат без да се приземяват — ухили се той.

На другия край, в Централ, настъпи някаква суматоха и съвсем внезапно се включи Донг. За първи път говореше с Дейвидсън. Гласът му беше слаб, дъх не му достигаше, за да се чува ясно през воя на късите вълни.

— Слушай, капитане, искам да знам дали напълно осъзнаваш какво точно представляват действията ти на Ню Ява и как ще трябва да реагирам, ако продължаваш да не се подчиняваш на заповедите ми. Опитвам се да разговарям с теб като с разумен и лоялен военен. За да може да бъде гарантирана сигурността на моите хора тук, в Централ, ще бъда заставен да съобщя на местните, че не можем да поемем никаква отговорност за твоите действия.

— Тъй вярно!

— Опитвам се просто да ти обясня, защо ще бъдем заставени да им кажем, че не сме в състояние да те спрем, когато нарушаваш примирието на Ява. Ти имаш личен състав от шейсет и шест души. Искам тези хора да се завърнат живи и здрави тук, в Централ, за да изчакат завръщането на „Шакълтън“ и за да предотвратя разпадането на колонията. Ти си поел самоубийствен курс на действие, а за хората, които сега се намират при теб, отговорност нося аз.

— Съвсем не! Аз нося отговорност за тях. Успокойте се и помнете, че като видите джунглата да гори, трябва бързичко да се вдигнете и да се настаните по средата на някоя просека, защото не искаме и вие да се опържите като хорите.

— Слушай сега, Дейвидсън, заповядвам ти да предадеш командването на лейтенант Темба незабавно и да се явиш тук при мен! — чу се от другия край виещият глас и Дейвидсън изведнъж прекъсна връзката отвратен.

Те всички бяха откачили, играеха си на някакви войници, които бяха в пълно отстъпление от действителността. Всъщност много малко мъже могат да погледнат истината в очите, когато положението стане напечено.

Както беше очаквал, местните хори не направиха нищо след нападенията на обиталищата им. Единственият начин да се справи с тях, както си знаеше от самото начало, беше да ги тероризира и да не им дава възможност да си поемат дъх. Само при това положение можеха да разберат кой командва и да отстъпят.

Много от селата в радиус от трийсетина километра изглеждаха изоставени още преди те да са стигнали до тях, но той караше своите момчета да излизат и да ги горят през няколко дни.

Момчетата вече нервничеха. Той ги караше да продължават да секат дърветата, тъй като четирийсет и осем от всичките оцелели петдесет и пет бяха дървосекачи. Но те знаеха, че роботоварачите от Земята нямаше да бъдат повикани, за да натоварят дървения материал, а щяха да чакат сигнал, който така и нямаше да бъде подаден. Нямаше смисъл да се режат дърветата просто ей така. Това беше трудна работа. Можеха и да ги горят.

Той ги тренираше на екипи, с които разработваше технически прийоми за започване на пожарите. Все още беше прекалено дъждовно, за да свършат някаква работа, но така поне се занимаваха с нещо. Да му бяха тук и другите три хоптера щеше да може да нанася сериозни удари и да се оттегля.

Беше намислил нападение на Централ за освобождаване на хоптерите, но не бе споменавал идеята си нито пред Ааби, нито пред Темба — най-добрите му момчета. Някои от юнаците щяха да сдадат багажа още като чуят за нападение на собствения им Щаб. Те все още си говореха неща като „Когато се върнем при другите…“ Те не знаеха, че тези, другите, са ги изоставили, предали, че са продали кожите им на хорите. Но той не им го казваше, защото нямаше да го понесат.

Един ден той, Ааби, Темба и още някой здрав боец щяха просто да пристигнат с хоптера, да изскочат с картечниците, да отмъкнат по един хоптер и да се върнат пак у дома, пак у дома, ех че весела игра! С четири хубави миксера, с които да разбиват яйцата. Не може да се направи омлет, без да се разбият яйцата. Дейвидсън се изсмя на глас, къщичката му беше потънала в мрак. Все още не беше споделил плана си с никой, защото дори самата мисъл за него му доставяше удоволствие.

След още две седмици вече бяха приключили с всички обиталища на хорите в значителен радиус, из който можеше да се върви пеш и сега гората беше приятна и чиста. Без паразити! И без кълбета пушек над дърветата. Нямаше вече кой да изскача от храстите и да се просва на земята със затворени очи в очакване да го смажеш. Никакви малки зелени човечета. Само масив от дървета и няколко обгорели дупки.

Нервите на момчетата вече едва издържаха. Време беше да осъществи отвличането на хоптерите. Една вечер той сподели плана си с Ааби, Темба и Пост.

Известно време и тримата мълчаха, после Ааби попита:

— Ами гориво, капитане?

— Имаме достатъчно гориво.

— Но не за четири хоптера. И една седмица няма да изкараме.

— Искаш да кажеш, че и за този имаме запаси само за един месец?

Ааби кимна.

— Значи май ще трябва да си вземем и малко гориво.

— Как?

— Размърдайте си малко мозъците!

И тримата седяха като пълни глупаци. Това го ядоса много. Очакваха всичко от него. Той беше естественият водач, но обичаше хора, които могат да мислят и самостоятелно.

— Ти ще решиш как да стане това, Ааби. Това е по твоята част — каза той и излезе да пуши, отвратен от начина по който всички се държаха с него, като че бяха започнали да откачат. Просто не можеха да преценяват трезво фактите.

Запасите им от марихуана свършваха, а той не беше пушил от няколко дни. Това не му се отразяваше сериозно. Нощта беше тъмна, облачна, влажна, топла, миришеше на пролет.

Край него мина Нгенене. Походката му наподобяваше плавните движения на кънкьор върху лед или почти на робот, придвижван по кабел. Направи много плавен пирует и се втренчи в Дейвидсън, който стоеше на верандата пред къщичката в полумрака очертан от вратата. Той работеше с моторен трион, беше огромен мъж.

— Източникът на моята енергия е свързан с Великия генератор и аз не мога да се самоизключа — каза той съвсем спокойно, като продължаваше да се взира в Дейвидсън.

— Иди си в бараката и се наспи! — кресна Дейвидсън с нетърпящ възражение тон и след момент само Нгенене продължи да се плъзга грациозно нататък, потънал в размисъл.

Прекалено много от хората му бяха започнали да взимат все повече и повече хапчета. Имаше много, но те бяха предназначени за дървосекачите по време на тяхната неделна почивка, а не за войници от една малка застава сред този враждебен свят. Нямаха никакво време за емоционална възбуда, за сънища. Трябваше да заключи целия запас. След това някои от момчетата можеха да останат с разбити нерви. Не може да се направи омлет, без да се разбият яйцата.

Може пък да ги върне в Централ, като ги размени срещу малко гориво. Давате ми два-три резервоара гориво, а аз ви давам две-три топли тела, верни войници, добри дървосекачи, ваш тип момчета, поразминали се малко в представите си за страната на сънищата…

Той се ухили и тъкмо щеше да влезе вътре, за да опита този номер с Темба и другите, когато часовият, кацнал върху огромната купчина групи в центъра, се разкрещя.

— Идват! — дереше се той като хлапе, което си играе на „Чернокожи и родезийци“.

Разкрещя се и друг откъм западния край на ограждението. Чу се изстрел…

И те се появиха. Божичко, те наистина се появиха! Беше невероятно. Бяха хиляди, буквално хиляди. Никакви звуци не се чуваха, въобще никакъв шум, докато не се разкрещя часовият. И след това изстрелът. А после — експлозия. Една от мините избухна. И още една. Една след друга. Стотици, стотици факли запламтяха, огънят се предаваше от една на друга и те полетяха високо, като ракети в мрака, а стените на ограждението оживяха, покриха се с хори, които напираха, прехвърляха се от другата страна, бутаха се, настъпваха, хиляди… Бяха като армия плъхове, каквато Дейвидсън бе виждал веднъж, когато беше малък, при последния глад по улиците на Кливланд, щата Охайо, където бе израсъл. Нещо бе подгонило плъховете от техните дупки и те излизаха посред бял ден, плъзваха по стените, едно живо одеало от кожа и очи, от малки лапички и зъби, и той се бе разкрещял, викаше майка си и бягаше като луд. Или това беше само един сън, присънил му се, когато е бил малък?

Важното е да запази спокойствие. Хоптерът се намираше в кошарата на хорите. От тази страна беше все още тъмно и той стигна до него много бързо. Портата беше заключена, винаги я държеше така в случай, че някоя от старите сестрички пожелае да отлети до Татко Куку някоя тъмна нощ. Стори му се, че мина цяла вечност докато извади ключа, улучи ключалката и го завърти надясно, но важното беше да запази спокойствие, а след това му трябваше дълго време, за да спринтира до хоптера и да го отключи. Пост и Ааби вече бяха при него. Най-сетне се чу гръмкият грохот на роторите, яйцата се разбиваха, и погълна всички други странни шумове — пискливите гласчета, които викаха, кряскаха и пееха. Вдигнаха се и адът пропадна дълбоко под тях — кошара пълна с плъхове, обхваната от лапите на пожара.

— Трезв разсъдък се иска, за да се оцени начаса аварийната ситуация — каза Дейвидсън. — Вие момчета, мислихте бързо и действахте бързо. Чудесно! Къде е Темба?

— Прободоха го с копие в корема — отговори му Пост.

Ааби, пилотът, изглежда искаше да управлява хоптера и Дейвид му отстъпи кормилото. Настани се на една от задните седалки, облегна се и се опита да отпусне мускулите си. Под тях се носеше гората — черна пелена под черното небе.

— Каква е посоката, Ааби?

— Към Централ.

— Не, не искам да отиваме в Централ.

— А къде искаме да отидем? — захихика по женски Ааби. — В Ню Йорк? В Пекин?

— Задръж на височина, Ааби, и направи обиколка над лагера в големи кръгове, да не ни чуят.

— Капитане, от лагера Ява вече не е останало нищо — каза Пост, бригадирът на дървосекачите, едър, спокоен човек.

— Щом хорите приключат с изгарянето на лагера, ние ще се върнем и ще горим хори. Сигурно са се събрали четири хиляди на едно място. Отзад в хоптера има шест огнемета. Ще им дадем още около двайсет минути. Ще започнем с бомбите с огнено желе, а след това ще довършваме с огнеметите онези, които бягат.

— Боже мой — възпротиви се Ааби, — та някои от момчетата ми може да са там. Може да са взети в плен — ние не знаем това. Няма да се върна, за да изгарям може би и човешки същества.

Той не беше променил посоката на хоптера. Дей-видсън залепи дулото на револвера си в тила на Ааби и рече:

— Да, ще се върнем. Затова се стегни и не ми създавай повече главоболия.

— В резервоара има достатъчно гориво, за да стигнем до Централ, капитане — каза пилотът. Опитваше се да дръпне главата си от дулото на револвера, като че беше някаква досадна муха. — Но това е всичко, цялото гориво, с което разполагаме.

— В такъв случай ще го използваме за колкото се може по-дълъг пробег. Обръщай, Ааби!

— Мисля, че е по-добре да продължим към Централ, капитане. — Думите на Пост звучаха стабилно и това сдружаване срещу него толкова вбеси Дейвидсън, че той бързо обърна револвера в ръката си и с почти змийска ловкост удари Пост над ухото с дръжката му. Дървосекачът клюмна напред, превит на две като коледна картичка, и остана неподвижен на първата седалка с глава между коленете и ръце увиснали до пода.

— Обръщай, Ааби — изплющяха като камшик думите на Деивидсън.

Хоптерът направи широк кръг.

— По дяволите, къде изчезна лагерът? Никога не съм карал този хоптер нощно време без сигнал от земята — каза Ааби приглушено, като че страдаше от настинка.

— Обърни на изток и потърси пожара! — в гласа на Деивидсън се почувстваха ледени нотки.

Не можаха да покажат истинска издръжливост. Дори на Темба не му достигаха сили. Никой от тях не го подкрепи, когато положението стана наистина напечено. Рано или късно всички се съюзяваха срещу него, просто защото не можеха да приемат нещата така, както ги приемаше той. Слабите заговорничат срещу силните, а силният човек остава винаги сам и сам се грижи за себе си. Така беше устроен светът, това е.

Къде беше изчезнал лагерът?

Горящите сгради трябваше да се виждат от няколко километра в абсолютния мрак, независимо от дъжда. Нищо не се показваше. Сиво-черно небе, черна земя. Сигурно пожарът е бил угасен. Нарочно. Или хората бяха отблъснали нападението на хорите? След като той е избягал? Мисълта мина през главата му като струя ледена вода. Не, в никакъв случай, невъзможно, петдесет души срещу хиляди. Но, Боже мили, трябваше доста голям брой парчета от хори да са разхвърляни из минното поле. Лошото беше, че прииждаха толкова нагъсто — нищо не би могло да ги спре. Той можеше да предвиди това. Откъде се бяха появили? В продължение на толкова дни наоколо в гората нямаше никакви хори. Просто трябва отнякъде да се бяха излели, от всички посоки. Бяха се промъквали из гората, излизали са от дупките си като плъхове. Нямаше начин да бъдат спрени хилядите и хилядите като тях.

Къде, по дяволите, беше този лагер? Ааби го мамеше. Имитираше правилния курс.

— Намери лагера, Ааби! — гласът му беше почти нежен.

— За Бога, опитвам се — отвърна момчето.

Пост въобще не помръдваше, свит на седалката до пилота.

— Не може просто да е изчезнал, нали, Ааби. Имаш седем минути, за да го намериш.

— Намери си го сам — кресна му враждебно Ааби.

— Чак когато се вразумите с Пост, моето момче. Свали по-ниско!

— Това прилича на реката — каза след известно време Ааби.

Наистина беше реката и една голяма просека, но къде беше лагерът Ява? Не се появи и когато прелетяха над северната част на просеката.

— Това трябва да е, няма друга такава голяма просека по тези места — каза Ааби, като обърна отново над дърветата.

Фаровете за приземяване светеха силно, но извън тунелите, които прорязваха, не се виждаше нищо. По-добре е да ги изключат. Дейвидсън се протегна над рамото на пилота и изключи светлините. Гъстият лепкав мрак се притисна като черна кърпа върху очите им.

— За Бога? — разкрещя се Ааби и отново запали светлините, направи завой вляво и нагоре, но не беше достатъчно бърз. Дърветата се протегнаха в среднощния мрак и хванаха машината. Перките изскърцаха и вдигнаха циклон от листа и клони, прорязан от двата лъча светлина, но стъблата на дърветата бяха стари и стабилни. Малката крилата машина се гмурна надолу, плъзна се, като че да се освободи и потъна силно наклонена сред дърветата. Светлините угаснаха. Шумът утихна.

— Не се чувствам много добре — каза Дейвидсън.

И го повтори. След това престана да го повтаря, защото нямаше кой да го чуе. После осъзна, че въобще не го е казвал. Чувстваше се разнебитен, сигурно си беше ударил главата. Ааби го нямаше. Къде беше? Това бе хоптерът, обърнат надолу, но той продължаваше да си е на мястото. В тъмнината все едно, че беше сляп. Опипа наоколо и откри Пост — неподвижен, все още превит на две, заклещен между предната седалка и контролното табло. Хоптерът потреперваше при всяко движение на Дейвидсън и накрая той разбра — не се намира на земята, а е заклещен между дърветата, увиснал като хвърчило.

Главата му малко се проясни и той изпитваше все по-голямо желание да излезе от тъмната наклонена кабина. Провря се на пилотската седалка, измъкна краката си, увисна на ръце, но не почувства под себе си никаква опора, само клони, които го драскаха. Накрая се пусна, без да знае колко ще лети преди да падне, но трябваше да се махне от тази кабина. Оказаха се само един-два метра. Удари си главата, но се чувстваше по-добре, стъпил върху двата си крака.

Само да не беше толкова тъмно, да не беше този непрогледен мрак. В колана си имаше затъкнат фенер, винаги го носеше нощем в лагера. Но сега го нямаше. Сигурно е изпаднал някъде. По-добре да се върне в хоптера да го намери. Може би Ааби го е взел. Ааби нарочно бе ударил хоптера, беше взел фенера на Дейвидсън и беше избягал. Гадното копеленце! И той беше като всички останали.

Въздухът наоколо беше черен и пропит от влага. Просто не знаеше къде да стъпи, под краката му имаше огромна плетеница от корени и храсти. Около него се чуваха какви ли не шумове — капеше вода, шумоляха листа, дребни звуци, мънички неща писукаха в мрака. По-добре да се качи обратно в хоптера да си вземе фенера. Но той не виждаше как ще се качи там — ръбът на вратата беше прекалено високо, за да го достигне.

Появи се светлинка, слаб отблясък някъде далеч между дърветата. Ааби беше взел фенера му и бе тръгнал на разузнаване, да се ориентира, умно момче.

— Ааби! — опита се да извика с пронизителен шепот.

Стъпи върху нещо странно, докато се опитваше да открие отново светлината между дърветата. Срита го с ботушите си, след това се наведе да го опипа внимателно, защото не беше разумно да опипваш неща, които не виждаш. Напипа нещо много влажно, гладко, като умрял плъх. Дръпна бързо ръката си и опипа на друго място. То се казва обувка — разпозна я по преплетените връзки. Сигурно точно под краката му лежеше Ааби. Бил е изхвърлен от хоптера при падането. Ами, заслужил си го е с неговите предателски номера, към Централ ще ми бяга!

На Дейвидсън не се хареса чувството, което изпита при опипване на невидимите дрехи и на косата му. Той се изправи. Отново се появи светлинката, някъде между стволовете на дърветата — близки и далечни. Далечен пламък, който се движеше. Дейвидсън посегна към кобура си. Револверът му го нямаше.

Нали беше в ръката му, в случай че Пост и Ааби му посегнеха? Не беше в ръката му. Сигурно е горе в хоптера, при фенера.

Постоя приклекнал, неподвижен, след това скочи и побягна. Не виждаше къде се движи, блъскаше се в стволовете на дърветата, отскачаше от един на друг и се препъваше в корените. Падна и се изпружи в цялата си дължина, премазвайки някакви храсти. Вдигна се на ръце и крака и се опита да се скрие. Голи, мокри клони дращеха лицето му. Навря се още по-дълбоко в храстите. Не възприемаше нищо друго, освен тежката миризма на прогнило и прорастнало, мъртви листа, гнилоч, нови фиданки, двулистници, цветя, миризмите на нощта, на пролетта, на дъжда.

Светлината го огря напълно. Той видя хорите.

Спомни си какво правят, когато нямат изход и какво беше казал Любоф за това. Обърна се по гръб и остана да лежи с отметната назад глава и затвори очи. Сърцето му подскачаше в гърдите. Нищо не се случи. Трудно му беше да отвори очи, но най-сетне успя. Те просто стояха около него. Много. Десет или двайсет души. Носеха копия, с тях ходеха на лов. Малки, почти играчки, но железните им върхове бяха остри, можеха лесно да го пронижат. Той затвори очи и остана неподвижен.

И нищо не се случи.

Сърцето му се поуспокои. Изглежда можеше да мисли по-добре. Нещо в него се надигна, нещо почти като смях. За Бога, те не можеха да му направят нищо! Ако собствените му хора го бяха предали и човешката мисъл не можеше да направи повече нищо за него, той използва собствения им трик срещу тях самите. Престори се на мъртъв и въздейства върху инстинктивния им рефлекс, който им пречеше да убият когото и да било след като е заел тази поза. Те просто стояха около него и си шушукаха. Не можеха да му направят нищо. Като че той беше бог.

— Дейвидсън!

Трябваше отново да отвори очи. Насмоленият факел, който носеше един от хорите, все още гореше, по-слабо, а зад бледия пламък гората вече беше мътно-сива, а не гарваново черна. Как беше станало това? Бяха минали само пет или десет минути. Все още се виждаше трудно, но нощта вече си отиваше. Можеше да различава листа и клони. Можеше да различи и лицето, което се беше надвесило над него. Нямаше никакъв цвят в този безцветен здрач на утрото. Обезобразените черти приличаха на човешко лице. Очите бяха като тъмни дупки.

— Оставете ме да стана! — каза внезапно и гръмогласно Дейвидсън, гласът му беше прегракнал.

Той трепереше от студ, бе лежал дълго на влажната земя. Не можеше да продължи да лежи, докато Селвър го гледаше отгоре. Селвър не държеше нищо в ръцете си. Другите имаха копия и револвери. Откраднати от неговата оръжейна в лагера. Той се изправи на крака. Дрехите му лепяха леденостудени по цялото му тяло, по раменете му, по краката му и той не можеше да престане да трепери.

— Хайде, свършвайте — каза той — бързо-бързо!

Селвър само го погледна. Но сега трябваше да гледа нагоре, много нагоре, за да срещне погледа на Дейвидсън.

— Веднага ли искаш да те убия? — поинтересува се той.

Беше се научил да говори така от Любоф, разбира се. Дори гласът му бе същият — все едно говореше Любоф. Беше неестествено.

— И право на избор ли имам?

— Ами цяла нощ лежа по начин, който означава, че искаш да те оставим да живееш. А сега искаш да умреш ли?

Болката в главата и стомаха му, както и омразата му към този ужасен дребен изрод, който говореше като Любоф и от когото сега зависеше животът му, тази болка и тази омраза се свързаха и стомахът му като че се обърна, повдигна му се и той едва не повърна. Тресеше го от студа и гаденето. Опита се да си върне смелостта. Внезапно направи крачка напред и се изплю в лицето на Селвър. Настъпи кратка пауза, след което Селвър, с нещо като танцова стъпка, се изплю върху него. И се изсмя. И въобще не посегна да убие Деивидсън.

Дейвидсън избърса студената слюнка от устните си.

— Виж какво, капитан Дейвидсън — изрече хорът с онзи негов тъничък гласец, от който на Дейвидсън му се завиваше свят и му се повдигаше. — Ние двамата сме богове, и ти, и аз. Ти си един обезумял бог, а пък аз не съм сигурен нормален ли съм или не. Но ние сме богове. Никога вече в гората няма да има среща като тази между нас. Ние си носим такива подаръци, каквито си даряват боговете. Ти ми даде един дар — избиването на своите, убийството, а сега, доколкото мога, аз ти давам дар от моите хора, а той е неубиването. Смятам, че и на двамата ще ни бъде тежък този товар, въпреки това ти трябва да го носиш сам. Твоите хора в Ешсен ми казват, че ако те заведа там, те трябва да те съдят и да те убият. Такъв бил законът им. И така, в желанието си да ти дам живота, аз не мога да те върна с другите пленници в Ешсен. Не мога и да те оставя да се скиташ из гората, защото ти причиняваш много зло, затова ще постъпим с теб както постъпваме с някой от нашите, когато полудее. Ще те отведем на Рендлеп, където вече никой не живее, и ще те оставим там.

Деивидсън гледаше втренчено хорът и не можеше да отмести погледа си от него. Като че го хипнотизираше по някакъв начин. Не можеше да понася това. Никога никой не е имал власт над него. Никой не можеше да му причини болка.

— Трябваше да ти счупя врата, още когато ме нападна за първи път — каза той. Гласът му прозвуча дрезгаво и тежко.

— Може би така щеше да е най-добре — отвърна Селвър, — но Любоф ти попречи, както сега пречи на мен да те убия. Повече убийства няма да има, както и сечене на дървета. На Рендлеп няма дървета за сечене. Това е мястото, което наричате остров Смит. Вашите хора не са оставили там нито едно дърво, така че няма да можеш да си построиш лодка и да отплаваш с нея. Там вече не расте почти нищо, така че трябва да ти носим храна и дърва за горене. Няма какво да се убива на Рендлеп, няма дървета, няма хора. Имаше дървета и хора, но сега там е останал само сънят за тях. Струва ми се, че да живееш там, ще бъде най-подходящо, защото ти трябва да живееш. Там можеш да се научиш да сънуваш, но по-вероятно е да следваш своята лудост, поне до естествения й край.

— Убий ме сега и престани с това гадно злорадство!

— Да те убия? — учуди се Селвър и погледна към Дейвидсън, а очите му блестяха — много ясни и ужасяващи в здрача на гората. — Аз не мога да те убия, Дейвидсън. Ти си бог и сам трябва да направиш това.

Той се обърна и си тръгна. Вървеше бързо и леко и след няколко крачки просто изчезна между сивите стволове на дърветата.

Върху врата на Дейвидсън се уви примка и леко стегна гърлото му. Малки копия приближиха остриетата си към гърба и хълбоците му. Дори не се опитаха да му причинят болка. Той нямаше да избяга, нямаше и да направи опит. Те нямаше да посмеят да го убият. Остриетата на копията бяха полирани, оформени като листа, остри като бръснач. Придърпваха лекичко примката около врата му. Той безропотно вървеше, накъдето го водеха.