Сянката на Бога

1.

Отец Ацети бе изкушен.

Застанал на стъпалата на енорийската черква, той разсеяно преместваше зърната на броеницата и гледаше през безлюдния площад в посока на любимата си тратория3. Поколеба се и погледна часовника си.

Беше 1:39 следобед. Умираше от глад.

Черквата трябваше да бъде отворена от осем до два и след това от пет до осем. Така поне пишеше на табелката до вратата и отец Ацети не можеше току-така да я пренебрегне. Все пак тя стоеше там почти от сто години. Но от друга страна…

Траторията се намираше на Виа делла Феличе — помпозно име за една средновековна калдъръмена уличка, започваща от централния площад и криволичеща в какви ли не посоки, за да опре до каменната стена, която ограждаше града.

Един от най-изолираните и най-красиви италиански градове, Монтекастело ди Пелия бе издигнат върху каменист купол на височина около триста метра над Умбрийската равнина. Неговата гордост и слава бе Пиаца ди Сан Фортунато — площадче с малък фонтан, който уморено бълбукаше в хладната сянка на единствената черква в градчето. Притихнало под тежкия аромат на пиниите, то бе любимо място за влюбени и студенти по изкуство, които идваха тук, за да се насладят на изгледа към околностите. Оттук те гледаха занемели към „зеленото сърце“ на Италия и извиваха шии, за да обхванат ширналите се слънчогледови ниви, потрепващи в маранята.

Само че не сега, не точно в този момент. Защото в този момент те ядяха.

А отец Ацети не ядеше. Откъм ъгъла леко полъхна и той едва не припадна от аромата на току-що изпечен хляб. На печено месо с лимон. На горещ зехтин.

Червата му изкуркаха, но се налагаше да пренебрегне недвусмисления им намек. В края на краищата Монтекастело си беше просто едно село, където дори нямаше истински хотел, а само малък пансион, собственост на двама емигрирали англичани. Понеже живееше тук само от някакви си десетина години, отец Ацети се смяташе за пришълец и щеше да си остане такъв до следващото хилядолетие. Следователно влизаше в списъка на заподозрените и тъй като се отнасяха с недоверие към него, го държаха под постоянно наблюдение, осъществявано от вечно бдителните по-стари жители, които не пропускаха повод да изкажат предпочитанията си към неговия предшественик. (Или, както го наричаха, „добрия свещеник“. Ацети? А-а, „новият свещеник“). И ако през времето за изповеди отец Ацети затвореше черквата макар и минутка по-рано, някой със сигурност щеше да забележи и Монтекастело щеше да бъде скандализирано.

С тежка въздишка свещеникът се обърна и потъна обратно в сумрака на черквата. Построена по времето, когато стъклото било смятано за скъпоценност, сградата бе обречена на тъмнина още със замислянето й. Мракът се разпръскваше единствено от мъждукащите електрически полилеи и свещите, а естествена светлина проникваше само през редицата прозорци високо в западната стена. Макар да бяха малко на брой и тесни, те понякога — както сега — създаваха истински драматичен ефект, фокусирайки следобедното слънце в ярки снопове, прорязващи тунели чак до пода. Подминавайки махагоновите поставки, където някога бяха слагали кръста, отец Ацети забеляза с усмивка, че изповедалнята попада точно в един от тези слънчеви острови. Той влезе под снопа светлина и въпреки моментното заслепяване изпита истинско удоволствие. Поколеба се, представи си как ли би изглеждал в очите на отсъстващите наблюдатели и засрамен от собствения си нарцисизъм, пристъпи и дръпна завесата зад себе си. Настани се удобно в полумрака и зачака.

Изповедалнята представляваше много стара дървена кабина, разделена по средата, за да изолира свещеника от изповядващия се. В центъра на стената между двете отделения имаше решетка с плъзгаща се преграда, достъпна само откъм страната на свещеника. Под решетката бе монтирана дървена полица. Отец Ацети вече си бе създал навика да подпира на нея пръсти, докато, наклонил глава, слуша шепота на изповедта. Излъсканото от богобоязливи ръце дърво на перваза подсказваше, че този навик е бил споделян и от неговите предшественици.

Отец Ацети въздъхна, повдигна лявата си китка и се взря в фосфоресциращия циферблат на часовника. Беше 1:51.

В дните, когато пропускаше да закуси, отецът се наслаждаваше на часовете, прекарани в изповедалнята. Подобно на музикант, който свири Бах, той се вслушваше в себе си и чуваше гласовете на своите предшественици във всяка променяща се нота. Старата кабина резонираше с болката в разбитите сърца, с шепота на отронените тайни, с думите на опрощението. Стените й бяха пропити с милиони грехове, впрочем — коригира се неволно отец Ацети, — по-скоро с една дузина грехове, извършени милиони пъти.

Размишленията на свещеника бяха прекъснати от вече добре познат му звук от другата страна — шум от дръпната завеса, последван от изпъшкване на възрастен човек, отпуснал се на колене. Отец Ацети се концентрира и дръпна преградката пред решетката.

— Прости ми, отче, защото съгреших…

Лицето на мъжа бе в сянка, но гласът му бе познат. Принадлежеше на един от най-уважаваните граждани на Монтекастело — доктор Игнацио Барези. Доктор Барези доста приличаше на него самия — видял свят пришълец, захвърлен в задушаващата красота на дълбоката провинция. Беше просто неизбежно и двамата да не станат обект на клюки и също така неизбежно бе това, че станаха приятели. Е, може би не точно приятели, но поне съмишленици — дотолкова, доколкото позволяваше разликата във възрастта и интересите им. Истината по-скоро бе, че нямаха почти нищо общо, с изключение на прекомерната си образованост. Докторът бе прехвърлил седемдесетте, а стените на кабинета му бяха скрити под дипломи и сертификати, удостоверяващи неговите постижения в науката и медицината. Свещеникът не бе така солидно документиран — той беше религиозен активист на средна възраст, попаднал в килватера на ватиканската политика.

Двамата се срещаха всеки петък пред шахматната дъска в Кафе Централе на задължителната каничка „Вин Санто“. Репликите, които си разменяха, бяха къси и лишени от всякаква интимност: по някоя дума за времето, тост за здравето на другия и… „пешка на f4“. Въпреки тази лаконичност, след повече от година фрази без скрит смисъл, разнообразявани от епизодични размишления, двамата все пак бяха понаучили това-онова един за друг. И то им беше предостатъчно.

Напоследък обаче докторът бе започнал да идва все по-рядко. Свещеникът знаеше, че Барези е болен, но едва сега усети, че нещата отиват на зле. Гласът му беше толкова слаб, че отец Ацети трябваше да опре слепоочие в дървената решетка, за да може да чува.

Не че изгаряше от любопитство. Ацети бе опознал идващите в изповедалнята толкова добре, че в повечето случаи направо нямаше нужда да слуша. За десет години бе научил всичките им слабости. На седемдесет и четири, докторът вече бе неспособен на друг грях освен сегиз-тогиз да спомене името Господне без нужда и да прояви скъперничество. Преди да се разболее, може и да бе пожелавал жена и дори да бе извършил някое прелюбодеяние, но всичко това вече бе минало за бедния човек, който отслабваше с всеки божи ден.

На всичкото отгоре в селото витаеше нездраво очакване докторът да се спомине, едно наистина трескаво очакване, което не бе подминало дори отец Ацети. Защото, в края на краищата, il dottore беше богат, благочестив и… сам. И вече бе проявявал щедростта си към града и към черквата. Всъщност, мислеше си отец Ацети, докторът…

Какво?

Свещеникът насочи цялото си внимание към приглушения глас. Досега докторът несвързано бе бърборил, опитвайки се, както всички изповядващи се, да измисли оправдание, да избегне признаването на греха и да подчертае намеренията си (а те по правило бяха добри). Беше споменал нещо за гордостта си… за това, че е допуснал да бъде заслепен от нея. После бе казал няколко думи за своята болест и, естествено, как тя му е помогнала да осъзнае, че е смъртен. Бил прозрял грешките си. Нищо особено, помисли си отец Ацети, близостта на смъртта винаги фокусира разума на човек и изостря чувствителността му към морално-етичните теми. Накрая докторът бе приключил с общите приказки и бе започнал да описва по същество извършения грях.

Тогава от устните на свещеника се бе изплъзнало неволното „Какво?“.

Доктор Барези повтори с настойчив шепот току-що казаното. След това навлезе в подробности, за да изключи всякаква възможност да не бъде разбран. Заслушан в ужасните и крайно убедителни детайли, отец Ацети усети как сърцето му се свива. Онова, което този човек бе направил — което се бе осмелил да извърши, — бе възможно най-невероятният грях, грях, толкова черен и зловещ, че самото небе би се продънило от него. Но беше ли изобщо възможно това?

Докторът вече мълчеше и дишаше тежко, докато чакаше в тъмнината опрощение от своя приятел, или по-скоро съмишленик.

Но отец Ацети бе загубил дар слово. Той просто не можеше да изрече нито дума. Не можеше да мисли и му се струваше, че не може дори и да диша. Имаше сили единствено да отвори изумено пресъхналата си уста.

Докторът усети, че и неговият език се връзва. Опита се да каже нещо, но от гърлото му се разнесе нечленоразделен грак. Опита се да го прочисти с изкашляне, което започна дълбоко в гърдите му и завърши с експлозия, разтърсваща болното му тяло. Свещеникът се изплаши, че човекът може да умре в кабинката. Но преди да съобрази какво да направи, чу вратата да се отваря с трясък и миг по-късно докторът вече го нямаше.

Отец Ацети остана на мястото си, прикован към него като очевидец на нещастен случай с фатален изход. Дясната му ръка — стори го сама, защото съзнанието му още бе парализирано — направи кръстния знак. В следващата секунда вече беше на крака. Дръпна завесата с такава сила, че едва не я скъса, и излезе от кабинката под снопа ослепителни лъчи.

За миг му се стори, че светът около него изчезва. Не виждаше нищо друго, освен прашинките, издигащи се до небесата в потока светлина. После зрението му бавно започна да се адаптира. Очите му затърсиха в тъмнината, която го заобикаляше, докато накрая примижал съзря докторът да се отдалечава, накуцвайки по пътеката между пейките. Призрачното петно на снежнобялата му коса подскачаше в сумрака, докато вървеше към вратата, почуквайки по плочките с бастуна си. Свещеникът направи крачка към него, после втора.

— Dottore! Моля ви! — изгърмя гласът му в черквата. Старецът се поколеба. После бавно се обърна и свещеникът видя, че той изобщо не е сърдит. Просто вече бе взел експреса за ада и цялото му същество излъчваше ореол от страх.

След това се врътна и излезе.

2.

Отец Ацети написа Chiuso на картонче, за да стане ясно на всички, че черквата е затворена. Забоде с кабарче картончето на вратата, заключи я и потегли за Рим.

Още чуваше гласа на доктора като виеща сирена — ту по-силен, ту по-слаб, а от време на време съвсем заглъхващ. Имаше усещането, че душата му обявява „извънредно положение“ с декларация, която го връхлита на вълни от всички посоки едновременно. Приглушеният и отчаян баритон на Барези бе като инфекция, срещу която няма лекарство. Думите го кълвяха и единствената смислена мисъл, която се въртеше в главата му, бе: „Направи нещо! Нещо!“ И той й се бе подчинил. Затова пътуваше за Рим. В Рим знаеха какво да направят.

Изпроси си от съпруга на жената, която идваше да чисти стаите му, да го хвърли с колата до най-близкия по-голям град, Тоди. Щом седна в нея, се почувства по-добре и усети как натискът върху психиката му отслабва под въздействие на решението да действа.

Шофьорът му бе едър и шумен мъж, който си падаше — отец Ацети нямаше как да не го знае — по играта на карти и гроздовата. Не беше пипвал работа от години и — може би загрижен за онова, което жена му припечелваше — се държеше прекалено угоднически, като непрестанно се извиняваше за лошото окачване на колата, за задуха, за състоянието на пътищата и за безумното поведение на другите шофьори, с които им се налагаше да се разминават. Когато удареше спирачки, протягаше ръка да го предпази, сякаш отец Ацети бе малко дете, неспособно да усети действието на фундаменталните физически закони и да се стегне при рязкото намаляване на скоростта.

Накрая пристигнаха на гарата. Тогава мъжът изскочи като побъркан от колата и се хвърли да му отвори. Вратата на стария фиат — личеше й, че някога е взела активно участие в пътно произшествие — сърцераздирателно изскърца. Въздухът отвън не беше по-прохладен. По гърба на свещеника вече пълзеше тънка струйка пот. Докато влизаха в гарата, придружителят му го обсипа с последна канонада въпроси: Иска ли отецът да му бъде купен билет? Да изчака ли, докато пристигне влакът? Сигурен ли е отецът, че не предпочита да бъде откаран до централната гара в Перуджа? Отецът решително отказа всичко: „No-no-no-no… grazie, grazie!“ Накрая мъжът се отдалечи с придворен поклон, без да скрива изражението на искрено облекчение върху лицето си.

Отец Ацети имаше да чака близо час, докато пристигне влакът за Перуджа. Оттам щеше да вземе друг влак и после да чака още час влака за Рим. Междувременно седна на припек на малката скамейка на перона на гарата в Тоди. Въздухът тежеше от прах и озон, а черните му дрехи алчно привличаха слънчевите лъчи.

Беше йезуит, член на Обществото на йезуитите. Въпреки горещината не позволи на раменете си да се отпуснат, нито на главата си да клюмне. Седеше с изправен гръб. Позата му бе перфектна.

Ако бе обикновен енорийски свещеник в малко забутано градче някъде сред Умбрия, цялата история с изповедта на доктор Барези вече щеше да е приключена и забравена. Всъщност, ако бе обикновен свещеник, той едва ли щеше да разбере смисъла на тази изповед, да не говорим за последиците от деянието. А дори ако по някакво чудо бе разбрал за какво става дума, нямаше да има ни най-малка представа какво да стори с получената информация и при кого да отиде с нея.

Но Джулио Ацети не беше обикновен свещенослужител.

Има един термин, популярен в наше време сред миряните, който означава необичайно стечение на обстоятелства. Терминът е съвпадение. За един религиозен човек този термин изразява външна, демонична намеса. Отец Ацети трябваше да разглежда веригата от събития като проява на Нечия воля, а не като игра на случайността. Погледнато по този начин, присъствието му точно в тази изповедалня, за да изслуша точно тази изповед, бе предначертано. Сети се за начина, по който обикновените хора изразяваха същата мисъл: „Неведоми са пътищата Божии!“

Седнал на перона, отец Ацети размишляваше — не, той направо медитираше — върху измерението на изповядания пред него грях. Простичко казано, ставаше дума за мерзост, за богохулство… за престъпление не толкова срещу Църквата, колкото срещу Космоса. За деяние, омърсяващо предначертания ред и съдържащо в себе си края на Църквата. И не само на Църквата.

Молитвата бе щит. Отец Ацети опита да се помоли, да издигне преграда, да се обвие в бял шум… но беше безполезно. Гласът на доктор Барези пробиваше и дори кръстният знак не можеше да го прогони.

Отец Ацети поклати леко глава и премести погледа си да почине върху прашните плевели, поникнали в цепнатините на напукания бетон около коловоза. Точно както семената, паднали в тези цепнатини, таяха в себе си обещанието на разрушителната сила, така и изповяданият от доктора грях, ако някой не направеше нещо, съдържаше… Какво?

Края на света?

Под парещото юлско слънце гледката пред очите му — релсите и сградите отсреща — сякаш потрепна и се разтопи във въздуха. Тялото му под расото бе плувнало в пот.

Избърса чело с ръкава си и започна да репетира онова, което смяташе да каже в Рим… при положение че кардинал Орсини го приемеше.

Става дума за нещо изключително важно, Ваше Преосвещенство…

Научих нещо, което застрашава Вярата по най-опасен начин…

Щеше да намери подходящите думи. По-трудно щеше да бъде проникването през бюрократичната стена около Орсини. Опита се да си представи обстоятелствата, при които един доминиканец би се съгласил да го види. Нямаше съмнение, че Орсини щеше да си спомни името му и щеше да разбере, че зад искането за аудиенция няма нищо фриволно. А може би известността му щеше да му изиграе лоша шега, може би кардиналът щеше да предположи, че отива при него, за да поиска да смени отшелничеството си в Умбрия с живот в Рим.

Стисна силно клепачи. Щеше да намери начин. Трябваше да намери начин.

В този момент земята под краката му се разтресе и през подметките на излъсканите му черни обувки се просмука буботене. Малкото момиченце с розови пластмасови сандалки заподскача. Отец Ацети стана. Влакът пристигаше.

3.

Влакът от Перуджа за Рим беше от старите модели — с тапицирани седалки и пейзажи от езерото Комо. Миришеше на евтини цигари и спираше на всяка керемидка, за да вземе нови пътници. Изтощен от глад (така и не бе хапнал) и смазан от ленивия ход, отец Ацети се отпусна на седалката си, вперил поглед в избледняващия следобед. Малко по малко гледката ставаше все по-безинтересна, за да се заредят накрая студените индустриални предградия на италианската столица. Влакът навлезе в Стационе Термини, изтрака задавено и спря с последно раздрусване. Въздушните спирачки въздъхнаха с облекчение, вратите се отвориха и пътниците се изсипаха на перона.

Отец Ацети намери телефон и не без проблеми се свърза с монсиньор Кардоне в Тоди. Извини му се. Съобщи, че е в Рим по въпрос от изключителна важност.

— Рим?

Обясни, че се надява да се върне до ден-два, макар че можело да отнеме и повече — в такъв случай някой трябвало да поеме задълженията му в Монтекастело. Монсиньор бе толкова шокиран, че успя само да изтърси едно възмутено: „Che?!“, преди Ацети да му се извини още веднъж и да прекъсне разговора.

Понеже не разполагаше с пари за хотели, свещеникът прекара нощта на гарата. На сутринта се изми в мъжката тоалетна и тръгна да търси евтино кафе. Бързо намери подходящо заведение. Влезе, седна, поръча си двойно еспресо и отпивайки с наслада от чашата си, изяде на две-три хапки подсладената баничка, която приличаше малко на кроасан. Попритъпил най-острите пристъпи на глада, той се върна обратно на гарата и тръгна да търси голямото червено „М“ на метрото. Крайната цел на Ацети бе Ватикана.

Не, няма да е лесно, мислеше си той, никак няма да е лесно.

Като във всяка независима държава и във Ватикана властваше бюрокрацията — в конкретния случай така наречената Курия, чиято основна мисия бе да ръководи онова чудовищно голямо нещо, все още известно като Свещената римска империя. Освен Държавния секретариат, който се занимава с дипломатическата дейност на Църквата, Курията се състои от още девет свещени конгрегации. Всяка от тях има функциите на министерство, отговорно за един или друг аспект от делата на Църквата.

Най-могъщият от тези отдели е Светата конгрегация за доктрината на вярата, известна до 1965 година като Конгрегация за Светата инквизиция на еретическата грешка. На повече от 450 години, инквизицията оставаше жизнено важна част от ежедневната дейност на Църквата, не че някой продължаваше все още да я нарича така.

Според учебните програми на католическите училища по целия свят Конгрегацията за защита на вярата продължава да разследва случаите на ерес, да издава присъди за измяна, да налага дисциплинарни наказания на свещенослужители и да отлъчва грешници. В изключителни случаи част от конгрегацията може да изпълни ритуала на екзорсизма, да влезе в схватка със Сатаната или да предприеме нужните действия при атака срещу вярата.

Точно последните й прерогативи бяха накарали отец Ацети да пристигне в Рим.

Шеф на Конгрегацията за защита на вярата бе Стефано Орсини, кардинал Орсини, състудент на Ацети преди трийсет и две години в Грегорианския университет на Ватикана. Днес Орсини бе рицар на вярата, глава на ватиканската светая светих — вътрешния съвет, включващ още девет по-нископоставени кардинали, дванайсет епископи и трийсет и пет свещеника, всеки от които невероятен ерудит.

Канцеларията на кардинала се намираше под сянката на катедралата „Свети Петър“, в Двореца на Светия кабинет — сграда, добре позната на Ацети. Беше прекарал първите си години на млад свещеник, работейки в малка, ярко осветена стая на втория етаж, заобиколен от книги и ръкописи. Много вода бе изтекла оттогава, затова, докато изкачваше стъпалата към третия етаж, усети сърцето му да забива учестено.

Причината не бе във физическото усилие, а в самите стъпала — в начина, по който мраморът бе изтъркан по средата от безчислените крака, стъпвали по него в продължение на векове. Това издълбаване и споменът, че за последен път бе минал оттук преди двайсет години, го накараха да осъзнае, че животът му си отива. И той, подобно на стъпалата, малко по малко изчезва от лицето на земята.

Мисълта го накара внезапно да спре. За миг се поколеба. Намираше се на една от площадките и стискаше перилата с такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Усети пристъп на носталгия… Не, не беше носталгия, а нещо… нещо още по-тежко, някаква загуба, от която в гърлото му се надигна буца. Бавно пое отново нагоре, но чувстваше, че затъва все по-дълбоко в собствената си болка.

Вече беше чужд, беше просто посетител в дома на Светия отец, но подробното познаване на тайните на тази сграда — текстурата на боята, копринено гладкия месинг на балюстрадата, особения начин, по който светлината падаше на успоредници по мраморния под — бе достатъчно, за да го разчувства до крайност.

Винаги бе смятал, че ще прекара по-голямата част от живота си зад стените на Ватикана. В библиотеката. Преподавайки в някой от университетите на Църквата. В точно тази сграда. Беше достатъчно амбициозен, за да си мечтае дори за червената шапка на кардинал.

Вместо това бе прекарал последното десетилетие сред вярващите в Монтекастело, където „паството“ му се състоеше от собственици на магазини, ратаи и дребни предприемачи. Не трябваше да позволява да го спохождат подобни мисли, но така и не можа да прогони завинаги от главата си въпроса: Какво прави човек като мен на това място?

Беше защитил докторат по канонично право и знаеше в най-големи подробности механизмите на действие във Ватикана. Беше работил в продължение на няколко години за Светата конгрегация за доктрината на вярата, а по-късно и в Държавния секретариат. Беше изпълнявал задълженията си по достоен за възхищение начин, страстно, интелигентно и най-вече ефикасно, така че на него бяха започнали да гледат като на изгряваща звезда. Изпратиха го на обичайната международна школовка, първо като помощник-секретар на апостолическия нунций в Мексико, а след това в Аржентина. Всички бяха убедени, че един ден и той ще стане нунций — посланик на папата.

Но не бе писано да се сбъдне. Успя да си спечели неодобрението на Курията, защото оглави демонстрантите срещу бруталния военен режим в Буенос Айрес. Захвана се да иска от аржентинското правителство и полиция информация за изчезнали граждани, продължи с интервюта за чуждестранната преса, които бяха толкова експлозивни, че се наложи размяната на дипломатически ноти. И то не веднъж, а два пъти.

Когато избраха Йоан Павел Втори за папа, веднага се разбра, че Ватикана няма да толерира нито секунда повече политическия активизъм на свещеници от рода на Ацети. Новият папа бе доминиканец, поляк консерватор от Студената война, за когото „социалната справедливост“ бе работа на миряните, а не на клира.

Много пъти в историята доминиканци и йезуити бяха преследвали съвсем различни цели. По тази причина не бе никак изненадващо, че Обществото на Исус попадна под критика. Целият орден бе сгълчан от папата за „липса на уравновесеност“, което означаваше, че повече се занимава с политика, отколкото служи на Църквата.

Отец Ацети се възмути от критиката. Макар четвъртата клетва на йезуитите да бе подчинение на папата, той се опълчи и срещу нея. Как е възможно да бъдеш свещеник и да не застанеш на страната на бедните? В неофициален разговор с американски репортер в Буенос Айрес Ацети подчерта, че според него папата не е срещу политическия, а срещу съвсем друг вид активизъм. Ако беше спрял дотук, може би щеше да му се размине, но той реши да уточни мисълта си. И за да няма никакво съмнение какво точно е имал предвид, каза: „по-конкретно, окуражава се антикомунистическата дейност, като при това не се толерират изказвания срещу фашизма, въпреки хилядите му жертви.“

След два дни думите му бяха публикувани — повече или по-малко дословно, не че това имаше някакво значение — в „Крисчън сайънс монитор“ редом с негова снимка начело на демонстрация на Плаца де Майо. Под снимката бе поместено името му и една-единствена дума: „Схизма4?“.

При създалите се обстоятелства Ацети трябваше да се радва, че не го отлъчиха. Вместо това го извикаха във Ватикана и — на практика — го лишиха от сан. За назидание на останалите го изпратиха в енория толкова малка, отдалечена и незначителна, че никой не можа да му каже къде точно се намира. Някои смятаха, че е някъде край Орвието. Или може би Губио? Със сигурност из Умбрия, но къде? Накрая намери сам мястото с помощта на карта — точица, северно от Тоди. Беше прекарал десет години там, без кракът му да стъпи извън градчето. Кариерата му бе смачкана до практиката на енорийски свещеник.

Всичко това бе станало преди години…

Отец Ацети влезе в преддверието, което си спомняше така добре. Проста стая с две дървени пейки, антично писалище и разпятие на стената. Пропелер на тавана, който се въртеше бавно и раздвижваше горещината.

Секретарят го нямаше. Писалището беше разчистено от документи. Крилати тостери тихо плуваха по екрана на персоналния компютър. Ацети потърси с поглед звънец, за да обяви присъствието си, но не видя такъв и реши деликатно да се прокашля, като за по-сигурно попита: „Има ли някой?“. Накрая седна на една от скамейките. Извади броеницата си и започна безмълвно да се моли.

Беше на дванайсетото мънисто, когато от кабинета на кардинала излезе свещеник в бяло расо, видя го и застина.

— Мога ли да ви помогна с нещо, отче?

— Grazie — каза Ацети и скочи.

Свещеникът му подаде ръка с думите:

— Донато Маджио.

— Ацети. Джулио Ацети… от Монтекастело. — И като видя, че отец Маджио безпомощно сбърчва вежди, услужливо подсказа: — В Умбрия.

— О-о… естествено. — После замълчаха, разглеждайки се един друг с известно притеснение. Накрая Маджио седна зад писалището си: — Какво мога да направя за вас?

Ацети прочисти гърло:

— Вие ли сте секретарят на кардинала? — попита той.

Маджио поклати глава и се усмихна:

— Не, замествам го за две седмици. Тук е доста напрегнато. Всичко се променя. Всъщност аз съм помощник-архивар.

Ацети кимна и завъртя шапката в ръцете си. Можеше и сам да се досети за истинската длъжност на Маджио. И след двайсет години в главата му веднага изникна фразата „книжен плъх“. Така наричаха онези, които обичаха да се ровят дълбоко из архивите, за да измъкнат отнякъде някой стар пергамент или текстове, отнасящи се до кардинали, епископи и професори във ватиканските университети. Маджио имаше характерния за този човешки вид червен капещ нос и късогледи очи. Бяха нужни само няколко години — в комбинация с лошото осветление, мухъла и застоялия въздух — и всички ставаха еднакви.

— Така-а… — проточи Маджио, леко намръщен. — Та какво мога да направя за вас, отче? — Беше поразочарован, че свещеникът не бе пожелал да попита защо е „напрегнато“ и какви са „промените“, за които бе споменал. В този случай Маджио щеше да намекне за здравословното състояние на папата и да види как очите на непознатия се разширяват от изненада. Но отецът изглеждаше потънал в грижите си, каквито и да бяха те, така че Маджио трябваше да повтори въпроса си: — С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм да се видя с кардинала.

Маджио поклати глава:

— Съжалявам…

— Но това е urgente! — настоя Ацети и като видя съмнението върху лицето на Маджио, побърза да допълни: — Става дума за заплаха срещу вярата.

Книжният плъх се поусмихна:

— Той е много зает, отче. Сигурно знаете това.

— Знам. Само че…

— Всеки може да ви го каже: трябва да си насрочите среща предварително. — И служителят продължи монотонно, описвайки цялата процедура. Ацети трябвало да се посъветва с монсиньора, отговарящ за епархията. Но понеже не го е направил и след като вече е в Рим… можело да говори с някой от по-старшите служители към канцеларията, пред когото да изложи естеството на проблема. И ако след това се прецени за уместно, може да се назначи среща. Но при всички положения щяло да отнеме седмици. А може би и по-дълго. Така че… едно писмо вероятно би опростило нещата…

Отец Ацети слушаше, барабанейки с пръсти по периферията на шапката си. И преди го бяха обвинявали в арогантност и в склонност да гледа на собствените си безпокойства като на най-важни. Но в този случай? Не! Никакъв посредник не би могъл да свърши работа, а още по-малко писмо. Беше тук, за да говори с кардинала. С този кардинал.

— Ще почакам — каза той, върна се при пейката и седна.

— Опасявам се, че не ме разбрахте — анемично се усмихна Маджио. — Кардиналът не е в състояние да се среща с всеки, пожелал да го види. Това просто не е възможно.

— Разбрах ви — отговори отец Ацети. Секретарят направи лек жест на безпомощност. — Но ще почакам.

И зачака.

Всяка сутрин Ацети идваше в катедралата „Свети Петър“ в седем сутринта. Казваше молитвите си, сядаше на пейката до световно известната статуя на Свети Петър и започваше да гледа вярващите, наредили се на опашка, за да целунат бронзовото ходило на великия апостол. Векове целувки бяха изтрили оформените поотделно пръсти и сега цялата предна част на ходилото бе излъскана и се сливаше с основата. Дори подметката на сандала вече се бе заличила.

В осем часа Ацети изкачваше стъпалата до преддверието на третия етаж и съобщаваше името си на неизменно облечения в бяло отец Маджио. И всеки ден Маджио кимваше студено, след което записваше с ъгловатия си почерк името на Ацети в дневника. После провинциалният свещеник заемаше мястото си на пейката и оставаше на нея цял ден. В пет часа — канцеларията на кардинала затваряше тогава — той слизаше по обратния път, минаваше през Колонадата на Бернини и излизаше през Портата на Света Ана.

Докато чакаше, разполагаше с предостатъчно време, за да размишлява за човека, с когото бе дошъл да разговаря. Помнеше Орсини още от университетските им години младеж с едро и непохватно тяло, така странно контрастиращо с острия му аналитичен ум. Гениалността на Орсини бе студена и някак… подобна на лазер, лишена от състрадателност или дори привиден интерес към мнението на околните.

Единствената му страст бе Църквата и в преследване на тази ги страст той просто прегазваше всеки, изпречил се на пътя му. Издигането му в йерархията на Ватикана бе предсказуемо и бързо. Никой не се изненада, когато един ден го направиха глава на Конгрегацията за защита на вярата. Длъжността в известен смисъл си бе полицейска, а Орсини имаше душа на полицай. Напомняше на Ацети с нещо Жавер — безсърдечния полицай от „Клетниците“, неуморим й безмилостен. Вкаменена добродетел.

Разбира се, подобни хора бяха необходими, а Орсини бе идеалният човек, с когото да сподели изповедта на доктор Барези. Той щеше да знае какво да се направи и да се погрижи да бъде сторено.

Ацети не искаше да разсъждава по този въпрос. За онова, което може би щяха да направят или, по-точно, щеше да се наложи да направят. И много често прибягваше към молитвата, за да отклони мислите си, неволно насочили се натам.

Вечерите прекарваше на stazione. Още след първата нощ бе установил, че ако остави кръглата си шапка на цимента до пейката, на която спеше, на сутринта може да намери няколко хиляди лирети в нея. Спеше неспокойно, но никой не му обръщаше внимание. На сутринта се измиваше в тоалетната, прибираше милостинята, отиваше в близкото заведение и похарчваше полученото за кафе, cornettos и минерална вода.

На четвъртия ден отец Маджио престана да бъде вежлив. Не поздрави и се държа така, сякаш отец Ацети изобщо не съществуваше. Междувременно идваха други подчинени на кардинала и питаха с какво могат да помогнат. Вежливо, но твърдо Ацети отхвърляше услугите им, като заявяваше, че онова, за което е дошъл, може да бъде споделено само с il cardinale.

От време на време някой подаваше глава през вратата, за да види побъркания свещеник, после бързо изчезваше. Всички шушукаха и Ацети често дочуваше откъслечни фрази. Първоначално в забележките се долавяше известно любопитство. Постепенно служителите започнаха да се изнервят и накрая в гласовете им зазвуча нескривана досада.

„Какво иска този?“

„Да говори с кардинала?“

„Невъзможно!“

„Естествено!“

Малко по малко отец Ацети се превърна от дразнител в притеснител. По съвсем прозаична причина, защото въпреки сутрешните опити за лична хигиена вече започваше да мирише. Което обстоятелство безкрайно го притесняваше, защото той бе по природа чист. Принуди се обаче да изтърпи падението, тъй като нямаше друг избор. Мръсотията постепенно запълваше гънките и порите на кожата му и се напластяваше по дрехите. Косата му вече бе съвсем сплъстена.

Направи няколко опита да се изкъпе нощем, когато мъжката тоалетна оставаше за по-дълго празна, но все се появяваше някой. Хората намираха за крайно забавно да спрат и да погледат какво прави един свещеник в обществена тоалетна.

Макар че преодоля съвсем естественото чувство на срам, така и нищо не се получи. Умивалниците бяха малки, водата — студена, а евтиният сапун не правеше никаква пяна. На всичкото отгоре нямаше кърпи, а само сешоари с горещ въздух. Така че, каквито и старания да полагаше отец Ацети, колкото и акробатично да извиваше тялото си, имаше части от него, които просто не можеха да бъдат изсушени, без да направи сцена. Затова мръсотията продължаваше да се лепи по него. За пръв път в живота си разбра какво означава да си бездомен.

„Не можем ли да го махнем оттук?“, попита накрая някой. На шестия ден вече го обсъждаха открито, сякаш бе чужденец или животно, неспособно да разбере, че си говорят за него. Държаха се, като че ли изобщо го нямаше.

Но Ацети не се обезсърчи. Започнеше ли да го спохожда отчаянието, достатъчно му бе да си припомни думите на Барези. Не можеше, нямаше да допусне да се върне в Монтекастело като единствения посветен в тайната на неговата изповед. Пред тази перспектива той по-скоро бе готов да чака вечно.

На седмия ден от Тоди пристигна монсиньор Кардоне и седна до него.

Съсухреният крехък старец не проговори повече от минута. Беше вторачил черните си живи очи в стената отсреща и мълчаливо гледаше изпод посивелите си вежди. Накрая леко се усмихна и сложи ръка върху коляното на отец Ацети.

— Казаха ми, че си тук.

— А-а… — Ацети остави впечатлението, че до този момент е изпитвал любопитство какво именно е довело монсиньор — любопитство, което вече е задоволено.

— Джулио… Може би аз мога да помогна?

Ацети поклати глава.

— Не, освен ако можете да въздействате на кардинала. Иначе… — Сви рамене.

Монсиньор направи всичко, което беше по силите му. Вложи целия си личен чар. Събра цялата си убедителност. Събеседва с Ацети като с висш духовник. Опита се да му припомни — беше убеден, че Ацети го знае, при това по-добре от повечето хора — как се правят тези неща. Напомни му, че има канали за действие и процедури, които са задължителни. Формалности, въздъхна той. Изтъкна — Ацети беше наясно — колко ценно е понякога времето на кардинала и колко разбираемо е желанието на неговите хора да му спестят разконцентрирането. „Хайде, нека си вървим“.

— No, grazie. Molto grazie.

Накрая монсиньор премина в атака. „Ацети, ти не изпълняваш задълженията си! Изоставил си поверената ти църква! Знаеш ли, че междувременно имаше кръщене и опело? Не може това, за което си дошъл, да е по-важно! Известно ли ти е, че хората вече шушукат?“

После смени тактиката. Започна да го уговаря. Опита се да го убеди, че ако сподели тайната си с него, той ще се опита да му ходатайства. Подхвърли, че кардиналът може би изобщо не е разбрал, че чака пред вратата му.

Но Ацети упорито поклати глава:

— Няма да кажа на никого, с изключение на кардинала.

Накрая монсиньор гневно скочи.

— Щом толкова настояваш, Джулио…

Ацети се помъчи да намери думи, които биха угасили гнева на монсиньор, но преди да отвори уста, Донато Маджио надникна в преддверието.

— Кардиналът ще те приеме сега — обяви той.

Орсини явно бе решил, че това е най-лесният начин да се отърве от посетителя.

Стефано Орсини седеше зад огромно дървено писалище. Черното му расо бе обточено с алена лента, а на главата му бе цъфнала кардиналска шапчица. Беше едър, с отпусната кожа, месесто лице и огромни кафяви очи. Очи на куче, на голямо куче, при това недружелюбно. Когато долови миризмата на свещеника, чертите му за миг се изопнаха, после вдигна поглед.

— Джулио — изрече той, — колко се радвам да те видя! Седни. Съобщиха ми, че чакаш отдавна.

— Ваше Преосвещенство… — Отец Ацети приседна на ръба на тапицирания стол с облегалки за ръцете и изчака отец Маджио да излезе от кабинета. В главата му се прескачаха думите, които толкова бе репетирал. После видя, че вместо да излезе, Маджио сяда на един стол до вратата и кръстосва крака. Ацети деликатно се изкашля.

— Е? — подкани го кардиналът.

Ацети погледна изразително в посока на отец Маджио. Кардиналът отмести очи от единия към другия и обратно. После поклати глава и каза:

— Той е мой помощник, Джулио. — Ацети кимна. — Така че ще остане. — Ацети кимна отново. Виждаше, че кардиналът губи търпение. — За помилване ли си дошъл? — попита той с пренебрежение. — Сигурно ти е дотегнал провинциалният живот?

Ацети чу отец Маджио да се подхилва зад гърба му. Беше му безразлично. Тогава осъзна, че провинцията му е отнела нещо безвъзвратно — амбицията. Колкото и трагично да му се стори, почувства, че все пак не е като да загубиш крак. По-скоро приличаше на изцеряване от треска. Погледът му обходи кабинета на Орсини. Въпреки първоначалната носталгия нищо не би могло да го изкуши да се върне към интригите на Ватикана. В Монтекастело бе намерил нещо много по-ценно от амбицията.

Беше открил вярата.

Разбира се, не можеше да сподели това с Орсини. Макар че самият кардинал бе рядка птица — той бе от искрено вярващите, страстен и непреклонен войник на кръста. Но Ацети знаеше, че Орсини изобщо не се интересува от душата му. Онова, от което се интересуваше, бе властта. Отецът изведнъж осъзна, че никой религиозен сан не бива да се приема просто като такъв, защото всъщност той само прикрива нечии политически маневри.

— Не. Не съм тук заради себе си. — Ацети погледна Орсини в хищните очи. — Има нещо, което Църквата трябва да знае. — Поколеба се за миг: — Нещо, което може да…

Кардиналът вдигна предупредително ръка и му предложи студената си усмивка.

— Джулио… моля те! Спести ми интродукцията.

Отец Ацети кимна. Погледна неспокойно към отец Маджио, забравил напълно изложението, толкова старателно подготвяно в продължение на цяла седмица. Трябваше му обаче само миг, за да се ориентира във вихрушката от думи в главата си, после заговори:

— Чух изповед… Чух изповед, от която сърцето ми направо спря.

4.

В дните, които последваха, кардинал Орсини бе изпълнен с безпокойства.

Безпокоеше се за Човека. Тревожеше се за Бога. Питаше се какво трябва да направи. Какво изобщо би могло да се направи? Последиците от изповедта на доктор Барези бяха толкова дълбоки, че за пръв път в живота си Орсини почувства непосилната тежест на товара, който му бяха прехвърлили. Явно беше, че проблемът трябва да бъде отнесен до папата, но папата бе на себе си само от време на време — съзнанието му се включваше и изключваше като слаб радиосигнал. Подобно бреме… просто би могло окончателно да го довърши.

Самият проблем значително се усложняваше от изолацията, която предполагаше. Орсини не виждаше с кого би могъл да го сподели. Всъщност единственият друг човек във Ватикана в течение на кризата бе отец Маджио — факт, за който трябваше да вини само себе си. Ацети ясно бе показал, че не иска свидетел на разговора им. „Той е мой помощник, Джулио, така че ще остане“, бе настоял Орсини.

Защо го бе казал? Защото, укори той себе си, прекарваш много време във Ватикана и малко извън него — в света. Защото си арогантен човек, който не може да допусне мисълта, че някакъв си енорийски свещеник може да сподели нещо интересно… И в резултат единственият ти довереник се оказва Донато Маджио.

Донато Маджио. Самата мисъл го накара да изпъшка. Маджио беше помощник-архивар и чиновник, който не се свенеше да изказва открито теологическите си възгледи. Традиционалист, който се моли (на висок глас) за „по-мускулест католицизъм“. Неведнъж го бяха чували да говори за „истинска меса“ — това, разбира се, беше неособено старателно прикрита форма на критика срещу реформите от Ватикана–2.

Но ако Тридентинският5 ритуал е „истинската меса“ — само защото проповедта е на латински и свещеникът е с гръб към конгрегацията — тогава новата меса е измама. А следователно и богохулство.

Макар никога досега да не бе дискутирал теологически проблеми с отец Маджио, кардинал Орсини беше наясно какви са неговите позиции по много въпроси. Той не само се отнасяше с презрение към „новата меса“, при която латинският се изместваше от английски или испански, но и несъмнено би се намръщил при възможността неделната проповед да се замести със служба в събота вечер. Подобно на останалите традиционалисти и той със сигурност се противопоставяше на опитите да се модернизира Църквата с цел да бъде по-достъпна. Но при Маджио не ставаше дума за възражения срещу предлаганите нововъведения от рода на това да се посвещават в свещенически сан жени, да се разреши на свещенослужителите встъпване в брак или да се узакони контрола над раждаемостта, не, консерватизмът на такива като Маджио отиваше много по-дълбоко. Той искаше да бъдат отменени вече вкараните в действие реформи. Беше направо неандерталец.

Следователно нямаше никакъв смисъл да го пита какво е мнението му за стореното от доктор Барези. Свещенослужители като Маджио просто нямат собствено мнение — те имат само рефлекси, при това напълно предсказуеми.

А и в крайна сметка нямаше значение. Отец Ацети бе дошъл във Ватикана със своята бомба със закъснител в момент на необичайна активност, което означаваше само, че изолацията на кардинал Орсини няма да продължи дълго. Немощта на папата бе достатъчно обезпокоителна, за да даде на Съвета на кардиналите основания да започне — напълно дискретно, естествено — сондажи сред членовете си за търсене на подходящия приемник. Вече дори бяха съставени няколко списъка на потенциални папи, актуализирани по няколко пъти. Имаше специална заповед, забраняваща използването на мобилни телефони в Светата канцелария, за да не се допусне журналист или някой друг да подслуша — случайно или не — секретните разговори.

Така че бе настъпило напрегнато време, в което обичайният дневен ред бе заменен с тайни срещи и думи на ухо. При тези обстоятелства кардинал Орсини прекарваше дните си в излизане от една задимена стая и влизане в следващата. Атмосферата бе нажежена. Неща от първостепенна важност се дискутираха навсякъде — кой ще е следващият папа и какво ще е бъдещето на Църквата.

Измъчван от изповедта на доктор Барези — тя бе много по-важна от всички други събития, — кардинал Орсини нямаше как да не я сподели с няколко свои колеги. Така че го стори, търсейки съвет от хората, на които имаше доверие. Само от няколко…

Реакцията по правило бе шок, последван от напрегнато размишление, завършващо с извода, че всъщност няма какво да се направи… или по-скоро, че може да се направи само едно, и това нещо е толкова смразяващо по същността си, че човек дори не е в състояние да си го представи. Всички обаче бяха на мнение, че да не се предприеме нищо, вече е равностойно на действие. При това с изключителни последици.

Да не се предприеме нищо, мислеше си Орсини, означаваше да се позволи на света да спре хода си като забравен часовник — часовник, който тиктака от Сътворението насам.

Проблемът бе толкова всеобхватен, че колегите на Орсини на свой ред го споделиха със свои приятели и така слухът плъзна навсякъде. Около седмица след разкритието на Ацети зад стените на Ватикана вече се водеше разгорещен дебат. Таен дебат, разбира се, при който прелат след прелат се отбиваха в архивите на библиотеката, за да потърсят указания какво следва да се предприеме в подобен случай. Само че подобни указания така и не се намериха. Мъдростта на миналото бе безсилна да подскаже решение. Всички стигнаха до заключението, че проблемът, повдигнат от греха на доктор Барези, просто е без прецедент в историята на Църквата. По една-единствена причина — просто досега е било невъзможно да се съгреши по толкова уникален начин.

Резултатът бе вакуум в догмата, довел до своеобразен консенсус. След седмица на академични спорове Курията реши, че стореното от доктор Барези — каквото и да е то — е израз на волята Божия. Следователно никой нищо не трябва да прави, поне докато не се възстанови папата… или не се появи нов папа, пред който да се постави проблемът. Негово Светейшество можеше да вземе отношение ех catedra. Дотогава всички трябваше да стоят настрана. И те така и направиха.

С изключение на отец Маджио, който се качи на влака за Неапол веднага след като научи за взетото решение.

Централата на „Умбра Домини“ (или „Сянката на Бога“) бе в една четириетажна вила на Виа Витербо, само на няколко преки от сградата на Неаполитанската опера. Основан през 1966, т.е. малко след Втория ватикански събор, каноническият статус на ордена си оставаше един и същ вече трийсет години: „мирска институция“ с повече от петдесет хиляди члена и „мисии“ в тринайсет страни. Макар отдавна да се правеха постъпки за издигане до „лична прелатура“, според повечето ватикански наблюдатели „Умбра Домини“ трябваше да е благодарен, че изобщо има нещо общо с Църквата.

Орденът беше против реформите на Ватикана–2. Неговите говорители атакуваха усилията на Събора да „демократизира“ вярата, виждайки в тях отстъпление пред силите на модернизма, ционизма и социализма. Най-влудяващата според „Умбра Домини“ реформа бе отказът от месата на латински, което означаваше разбиване на хилядолетна традиция и разкъсване на спойката, обединяваща католиците, пръснати по четирите краища на света. Според „Умбра“ месата на роден език бе „извратен ритуал, профанизирана версия на Божествената литургия“. По думите на основателя на организацията „новата меса“ можела да се обясни само по един начин: очевидно по време на пренията в хода на Ватикана–2 на трона на Свети Петър е седял Антихриста.

И това не беше всичко. Макар възгледите на ордена да не бяха оформени в публикуван документ, знаеше се, че той осъжда либералния възглед, според който и в останалите религии има зрънца истината и че — както прокламираше Ватикана–2 — техните последователи „се радват на Божията любов“. Ако това е така, аргументираше се „Умбра“, тогава Църквата носи вина за преследване заради религиозни убеждения и за масови убийства. Как иначе биха могли да се обяснят шестнайсетте века наложена с папска доктрина верска нетърпимост, стигнала апогея си в Инквизицията? Освен с допускането, че доктрината е била вярна винаги и че последователите на други религии всъщност са неверници… и врагове на истинската Църква.

Критиците на ордена бяха надигнали глас за неговото отлъчване, но папата се бе поколебал, явно страхувайки се да не провокира схизма. Години наред емисарите на Ватикана се срещаха тайно с водачите на „Умбра Домини“, докато накрая не бе постигнат компромис. Орденът получаваше от Ватикана официално признание и разрешение да отслужва меси на латински, но при условие че положи — образно казано — клетва за мълчание. В бъдеще „Умбра“ нямаше да прави публични изявления, а намирането на последователи щеше да става по пътя на личното убеждаване, не чрез разпространение на литература.

Неизбежната последица от това бе, че „Умбра“ се затвори в себе си. Водачите изчезнаха от публичното пространство и престанаха да дават интервюта. От време на време в Щатите или Европа се появяваше епизодична статия, предупреждаваща, че организацията се превръща в култ. „Ню Йорк таймс“ я обвини в „прекомерна потайност и насилствена вербовка на членове“ и открито спомена за огромното й богатство, натрупано незнайно как само за няколко години. Английският „Гардиън“ отиде по-далеч, споменавайки за съмнително големия брой политици, индустриалци и магистрати, станали членове на групата. Вестникът прозрачно намекваше, че „под прикритието на религиозен орден надига глава една неофашистка политическа организация“.

Обвинението бе отхвърлено с много чар от човека, когото отец Маджио бе дошъл да види в Неапол. Това бе младият и наистина очарователен „кормчия“ на „Умбра Домини“ Силвио делла Торе.

Делла Торе взе отношение по обвиненията за неофашисткия характер на организацията пред аудитория от нови членове, сред която бе — вярно съвсем отзад, притиснат към стената — и Донато Маджио. Обръщението бе направено в старата, но все още действаща, черква на Сан Еуфемио, дадена на ордена още в първите години на съществуването му.

Черквата бе построена още през осми век на мястото на древен храм на Митра. Вековете й бяха завещали течащ покрив и рушащи се стени, така че алтернативата пред отдаването й на „Умбра“ бе да се изравни със земята, за да не пострада някой.

Орденът я бе възстановил — както впрочем и бе обещал, — макар в примитивната сграда отдавна не бе останало нищо от онова, което привлича търсачите на антични паметници на културата и ги кара да извиват шии и да цъкат с език. Само на половин ден път оттук въпросните ценители можеха да се насладят на творенията на Джото, Микеланджело, Леонардо или Фра Липо Липи. Или на Рафаел и Бернини. Не, Сан Еуфемио определено не привличаше ценители.

Вярно, отвън бе украсена с две кипарисови врати, оцелели през вековете — семпли, но здрави. Интериорът обаче бе мрачен и потискащ. През малкото прозорци едва се процеждаше светлина, защото бяха от минерала селенит — предшественик на стъклото, той пропускаше наистина част от слънчевите лъчи, но бе доста далеч от прозрачността.

А и останалите неща бяха малко… обезкуражаващи. Сърцето на неособено популярния светия се съхраняваше в отблъскваща мощехранителница. Една страховита картина изобразяваше Благовещението. Тя бе толкова потъмняла от старост, че можеше да се разгледа донякъде само в слънчев ден. На всичкото отгоре Дева Мария бе изрисувана с безизразно лице, обърнато към Светия Дух, който, противно на църковната традиция, бе показан не като благ човек, а като безтелесно око, плуващо из въздуха.

Но в тази потискаща атмосфера Делла Торе грееше като свещ. В деня, когато реагира на обвиненията в пресата, че „Умбра“ е неофашистка организация — същия ден, когато Донато Маджио стана член на ордена, — младият духовник анализира ситуацията с подкупваща лекота. Първо се усмихна, после вдигна ръце и съжалително поклати глава:

— Пресата — бе започнал той, — пресата ме изумява, защото, от една страна, позицията й е несъстоятелна, а от друга — показва чуждо влияние. Първо се оплакват, че говорим прекалено много — продължил бе той, намеквайки за дните, когато „Умбра“ бе тръбяла на висок глас възгледите си, — а сега ни укоряват, че изобщо не говорим. Интерпретирайки тенденциозно поведението ни, те погрешно възприемат сдържаността ни като потайност, а братството — като конспирация. Така само доказват, че си остават верни на себе си. — Сред конгрегацията се разнесе весел шепот. — Пресата винаги представя нещата в погрешна светлина — заключи Делла Торе — и в това отношение никога няма да разочарова читателите си. — Новоприетите членове се усмихнаха.

Отец Маджио остана едновременно доминиканец и член на „Умбра“, в чиито редици имаше много свещенослужители, но заради светския характер на ордена, това не създаваше морален проблем. Все пак, отец Маджио бе малко по-особен случай, защото не само бе духовник, но и работеше във Ватикана. Стъпил с по един крак в двата свята, той добре разбираше страха, който единият предизвикваше в другия. За Ватикана „Умбра Домини“ бе екстремистка група, действаща на ръба на поносимостта, своеобразна католическа Хизбула, която всеки момент ще експлодира. От своя страна „Умбра Домини“ виждаше във Ватикана онова, което си беше или поне оставяше впечатление, че е — препятствие. Голямо, нелепо и… съществуващо.

Макар отец Маджио официално да не се познаваше със Силвио делла Торе, той не срещна никакъв проблем да си уговори лична среща. Когато разбра, че един от помощниците на кардинал Орсини иска да говори с него по въпрос от изключителна важност, Делла Торе предложи да вечерят заедно още същата вечер. Според Маджио той бе стигнал до погрешното заключение, че длъжността секретар на Орсини е постоянна, но… какво от това. Макар да знаеше, че е жалък книжен плъх, бе убеден, че Делла Торе ще иска да чуе онова, което бе дошъл да му разкрие.

Когато влезе, Делла Торе гледаше през прозореца. Маджио се обърна, за да покаже, че е забелязал сервитьора, плахо изрекъл „Scusi, signore“, и видя онова, което мракът в черквата бе скрил: главата на „Умбра Домини“ бе невероятно красив мъж в средата на трийсетте, широкоплещест и висок. Семпло, но скъпо облечен. Гъстата му къдрава коса бе толкова черна, че направо синееше на мъждивата светлина. Но онова, което най-силно изненада Маджио, бяха очите. Те бяха в трудния за описване нюанс на избледняващ аквамарин — нито сини, нито зелени, подчертани от гъстите мигли.

„Диамант в обков, изкован от Бога“, помисли Маджио, доволен от собственото си сравнение. Та нали в свободното си време пишеше поезия. Делла Торе стана и отецът забеляза, че чертите на лицето му са досущ като на статуя във Форума6. Маджио вписа във въображаемата си книга: „Класически римски профил“… и едва тогава обърна внимание на човека пред себе си. Сърцето му прескочи — предстоеше му да вечеря в компанията на самия Силвио делла Торе!

— Salve — каза Делла Торе и протегна ръка. — Ти трябва да си брат Маджио.

Със заекващ от вълнение глас Маджио призна, че е същият. Двамата заеха местата си. Делла Торе подхвана общ разговор, докато наливаше в чашите „Греко ди Туфо“, после вдигна тост: „За нашите приятели в Рим“.

Вечерята бе проста и вкусна. Както и разговорът. Над чинии с брускета двамата разговаряха за футбол, за отборите на „Лацио“ и „Сампдория“ и за агонията във висшата лига. Сервитьорът отвори бутилка „Монтепулчиано“. Малко след това влезе втори сервитьор с анелоти, пълнени с тартуфо и праз. Маджио отбеляза, че анелотите са като „пухкави възглавнички“, на което Делла Торе отговори с шега, която се стори непристойна на отеца, но може би нещо не бе доразбрал. Докато ядяха и пиеха, разговорът постепенно се измести към политиката и Маджио с вълнение установи, че двамата с Делла Торе имат еднакви възгледи: християндемократите са в криза, мафията се възражда, франкмасоните са навсякъде… А що се отнася до евреите, то… хм… Размениха клюки за състоянието на папата и обсъдиха шансовете на възможните кандидати за папския престол.

Появи се сервитьор със следващото блюдо — пъстърва — и ловко обезкости пред тях две риби. Когато излезе, Делла Торе отбеляза колко е щастлив, че в лицето на отец Маджио „Умбра Домини“ има приятел в самата Конгрегация на доктрината на вярата. Маджио бе поласкан и между парченцата крехко месо демонстрира познанията си върху механизмите на работа в Конгрегацията и личните особености на хората, имащи достъп до il terzo piano — третия етаж на Апостолическия дворец, където бяха покоите на папата.

— Винаги е полезно да се знае какво мислят кардинал Орсини и Светият отец — въздъхна Делла Торе.

След пъстървата дойде ред на салатата, а малко по-късно — и на дебелата бистека ала фиорентина, която и сложи края на вечерята. Дойде сервитьорът, вдигна чиниите и събра трохите, за да постави на масата бутилка „Вин Санто“ и плато с бишкоти. Разбърка жарта в камината, попита ги ще желаят ли още нещо и излезе, затваряйки плътно вратата зад себе си.

Делла Торе наля по чаша „Вин Санто“. После се наведе към отец Маджио, фиксира го с острия си поглед и с копринен шепот каза:

— Донато…

Отец Маджио прочисти неловко гърло:

— Силвио?

— Да спрем с глупостите, а? Защо си тук?

Отец Маджио се опита да скрие изненадата си, притискайки ненужно силно снежнобялата ленена кърпа до устните си. Накрая я остави на масата, пое дълбоко въздух и отново си прочисти гърлото.

— Един свещеник, провинциален свещеник, дойде във Ватикана — беше преди няколко седмици — и разказа нещо. — Делла Торе кимна окуражително с глава. — Ами… — сви рамене Маджио, — понякога… чувам… същото, което чува и кардиналът, освен ако не става дума за нещо прекалено важно, за да бъда посветен в тайната и аз. Този път… — отец Маджио мрачно се засмя, — ами, сигурен съм, че кардиналът сега съжалява, че присъствах.

— Значи става дума за важна тайна?

— Да — кимна утвърдително отец Маджио.

Делла Торе помълча и след малко попита:

— И това се случи преди няколко седмици?

— Като изключим сплетните около бъдещия папа, оттогава досега не се говори за нищо друго.

— И защо?

— Защото трябва да решат какво да правят.

— Аха… И какво решиха?

— Нищо. По-скоро решиха да не предприемат нищо. Което е същото. Затова съм тук.

Делла Торе изглеждаше замислен. След малко допълни чашата на отец Маджио и го погледна:

— Добре, Донато… може би трябва да ми разкажеш цялата история.

Отец Маджио смръщи вежди и се наведе напред. Опря лакти на масата и събра връхчетата на пръстите си. После бавно ги размърда и каза:

— Всичко започнало с една изповед…

Когато свърши, Делла Торе седеше на ръба на стола си, а пурата в ръката му отдавна бе изгаснала. В камината пращяха главни и хвърляха искри, но освен тях в стаята цареше тишина.

— Донато — проговори накрая Делла Торе, — благодаря ти, че ми разказа това.

Отец Маджио доизпи последните капки „Вин Санто“ в чашата си и стана:

— Трябва да се връщам.

Делла Торе кимна:

— Благодаря ти за смелостта да ме посветиш в тайната. Онези не могат да решат какво да направят — продължи той, — защото просто няма какво да се решава. Всъщност има само едно нещо, което трябва да бъде направено.

— Знам — въздъхна Маджио, — само че нямат смелостта.

Делла Торе също стана. Маджио му подаде ръка, а той, вместо да я стисне, я пое с двете си ръце. После бавно я вдигна до устните си и я целуна. За момент на Маджио му се стори, че… усеща езика му по кожата си, но в следващия миг всичко свърши.

— Grazie — каза на раздяла Делла Торе. — Molto grazie.