Съдружник по неволя

ШЕСТА ГЛАВА

В неделята точно в единайсет, когато чу да дрънчи звънецът, Рейчъл сипеше ругатни. Хванала обецата си в ръка, тя натисна копчето на домофона:

— Мълдун?

— Нещо си задъхана, сладурче. За комлимент ли трябва да го приема?

— Качвай се — рязко каза тя. — И не ме наричай сладурче.

Дръпна трите резета и се погледна за последен път в огледалото. Забеляза, че едната обеца не си е на мястото. След кратък оглед я откри върху масата в кухнята до празната чаша от кафе.

Нали това бе почивният ти ден, дявол да го вземе. Ужасно мразеше да нарушават плановете й. И не защото очакваше с нетърпение срещата със Зак. А защото отдавна мечтаеше за поскита из музеите, галериите… Чукането на вратата прекъсна потока самосъжаление.

— Влизай, отворено е.

— Вълнуваш ли се? — попита Зак и прекрачи прага. Сетне сбърчи чело и внимателно я изгледа. Тя бе застанала в средата на стаята, прекрасна стройна фигура в златист велурен костюм с къса пола, допълнително освежен от яркосинята блуза с мъжка кройка. Беше боса, а той без малко да я сграбчи в обятията си, привлечен от тъй женствената грация на движенията, съпътстващи поставянето на малка златна обица. — Добре изглеждаш.

— Благодаря. Ти също. — Не, той по-скоро изглеждаше невероятно сексапилен, мина й през ума, в тези прилепнали черни джинси, тъмносин пуловер и яке от мека черна кожа. Което нямаше да му каже, естествено. — Виж Зак, опитах се да те хвана, преди да тръгнеш. Жалко, че те изпуснах.

— Някакъв проблем ли има? — Проследи я как пъха крак в елегантна ботичка в цвета на костюма. Докато изчака да се обуе, дланите му се бяха овлажнили, а и не бе чул какво му казва тя. — Извинявай, не те чух.

— Шефът ми се обади, преди около половин час. Праща ме да се оправям с един опит за убийство.

Думите й му подействаха като леден душ.

— Как го каза?

— Опит за убийство. В участъка на Алекси. Може и да успея да сведа оплакването до нападение с опасно оръжие, но трябва да говоря с него още днес, за да бъда готова за срещата с областния прокурор утре сутрин. — Тя неволно разпери ръце. — Ужасно съжалявам, че не можахме да се чуем, преди да тръгнеш насам.

— Нищо страшно не е станало. Ще дойда с теб.

— С мен ли? — Идеята й допадна, дори повече от позволеното. — Не е нужно да си пропиляваш свободния ден в полицейския участък.

— Взех си свободен ден, за да бъда с теб — напомни й той, като взе сакото й, метнато на облегалката на канапето. — Пък и това няма да отнеме целия ден, нали?

— Не, едва ли ще отнеме повече от час, но…

— Ами да тръгваме тогава. — Той пристъпи към нея, сетне я обърна така, че да надене ръкавите й един по един както се обличат малки деца. Сведе глава и вдъхна уханието й. — Това за мен ли е предназначено, или за престъпника?

Рейчъл усети как се разтреперва и предпазливо отстъпи встрани.

— Чисто егоистични подбуди. — Грабна куфарчето си и го издигна пред себе си като щит. — Най-напред трябва да се отбия в службата. Вече имаме досие на този приятел. Стар познайник.

— Както кажеш. — Той бутна куфарчето и хвана другата й ръка. — Да вървим, защитник.

Алекси съзря сестра си още щом прекрачи прага на участъка. Той бе не по-малко разочарован от нея че е принуден да прекара неделната сутрин на работното си място, затова много й се зарадва. Успееше ли да осуети някои от плановете на Рейчъл, усещаше как се оправя настроението му.

Ухилен, той тръгна да я посрещне. Забелязал придружителя й, насмешката в очите му тутакси премина в подозрение.

— Рейчъл.

Заета със значката, удостоверяваща правото й на посещение, тя вдигна очи.

— Алекси. И теб са те спипали вкъщи, а?

— Така излиза. Мълдун, това ти ли си?

— Не си се излъгал. — Без да се смути, Зак отвърна на втренчения поглед и кимна. — Приятно ми е да се видим отново.

— Не съм чул да са прибрали ЛеБек.

— Не съм тук заради Ник. — Рейчъл бе доловила неприязън в агресивната стойка на брат си. Така той посрещаше всеки представител на мъжкия пол, когото видеше на по-малко от десет метра край сестра си. — Днес представлявам Виктор Ломес.

— Отрепка и половина. — А всъщност Алекси твърде малко се интересуваше от клиента на Рейчъл. По-скоро бе подразнен от присъствието на едрия ирландец, който носеше куфарчето й. — Вие двамата случайно ли се срещнахте?

— Не, Алекси. — Рейчъл грабна чашата кафе от ръката му. Макар да знаеше, че усилията й са напразни, тя го стрелна с предупредителен поглед. — Ние със Зак имахме други планове за този ден.

— Какви например?

— Каквито изобщо не ти влизат в работата. — Тя го целуна по бузата само за да успее да прошепне в ухото му: — Престани да ми досаждаш. — След което се извърна и се усмихна на Зак. — Сядай където намериш, Мълдун. Ще те почерпим с тая помия, дето минава за кафе. Както ти обещах, няма да трае много дълго.

— Свободен съм през целия ден — обяви той, като я проследи как се отдалечава към стаите за разпит. След което се обърна към Алекси. — Както виждам, май се готвиш да ме разпиташ?

На Алекси никак не му бе забавно, ала пръв бе започнал играта.

— Сядай, настанявай се. — Приятно му бе да седи зад бюрото си, додето Зак се наместваше на стола, в който обикновено се пържеха свидетелите. — Разказвай, Мълдун.

Без да бърза, Зак извади цигара. Предложи пакета и на полицая и невъзмутимо запали своята, когато Алекси отказа.

— Искаш да знаеш какво общо имам със сестра ти. — Замислено издуха дима. — Ако беше истински детектив щеше отдавна да се досетиш. Тя е красива и умна. Меко сърце, скрито под няколко пласта твърдоглавие. И всичко това в една твърде сексапилна обвивка. — Отново дръпна от цигарата и забеляза как събеседникът му присвива очи. — Ти какво, по мъжки ли искаш да говорим, или очакваш да ти кажа колко ми е интересно онова, с което се занимава.

— Предупреждавам те да внимаваш какво вършиш.

Зак прекрасно разбираше огромната му потребност да закриля любимата си сестра.

— Виж, Станисласки, ако поне малко познаваше Рейчъл, щеше да си наясно, че тя внимава най-много от всички ни. И никой, абсолютно никой не е в състояние да я принуди да извърши нещо, което тя самата не желае.

— И смяташ, че ти ще успееш?

— Ти какво, шегуваш ли се? — Усмивката на Зак бе тъй чистосърдечна, че Алекси неволно се отпусна. Няма мъж на земята който да е в състояние да разбере макар и една жена. Особено ако се случи умна жена. — Забеляза, че Алекси гледа през рамото му и се извърна. Униформен полицай избутваше пред себе си нисък жилест мъж с лъснало от пот лице. — Този ли е?

— Да, това е Ломес.

Зак издуха дима през стиснати зъби и пусна сочна ругатня. Ако не беше на работа, Алекси с удоволствие би сторил същото.

Седнала на масата, Рейчъл вдигна очи. Макар да бе представлявала Ломес последния път, когато го обвиниха в нападение, тя старателно преглеждаше досието.

— Е, Ломес, отново се срещаме, а?

— Сума време чакам, докато дойдеш. — Без да обръща внимание на полицая, той се стовари в стола. Ала издайническите струйки продължаваха да се стичат по лицето му. Очевидно срещата с посредника бе осуетена. Цели четиринайсет часа бе останал на сухо. — Тоя път донесе ли ми нещо за пафкане?

— Не. Благодаря, офицер. — Рейчъл изчака да остане насаме с клиента си, сетне опря ръце върху книжата. — Тоя път май си кандидат за голямата награда. Нападнал си шейсет и три годишна жена. Обадих се в болницата. Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че са успели да овладеят критичното състояние.

Ломес сви рамене, малките му черни очички засвяткаха насреща й. Не можеше да застави ръцете си и за миг да се спрат. Взе да удря с пръсти по масата, краката отмерваха същия ритъм. Едва се сдържаше да не заблъска в ритъма на пълната лудост.

— Ако кротко ми беше подхвърлила чантата си, както й казах, нямаше да се наложи да използвам грубост, това ясно ли ти е?

Господи, повдигаше й се от този тип, наложи се дълго да си повтаря, че е обществен защитник. И колкото и отблъскваща фигура да представляваше Ломес, той бе част от това общество.

— Като вадиш нож срещу беззащитна жена, не очаквай да ти подарят ключа на града. По-скоро задълго ще те заключат. Дявол да те вземе, Ломес, та тя е носела дванайсет долара.

Устата му пресъхна, студена тръпка пробяга по тялото.

— Нищо нямаше да й стане да ми даде тия пари. А ти гледай да ме измъкнеш. Нали това ти е работата. — Беше повече от ясно, че стъпи ли отново на улицата, ще притисне някой друг бандит да му достави пари. — Цяла нощ прекарах в оная воняща килия.

— Обвинението е опит за убийство — заяви Рейчъл.

Ломес заудря влажните си длани в бедрата. Дори костите му надаваха неистов крясък.

— Не съм убил проклетата дърта кучка.

Рейчъл съжали, че е изпила кафето в чашата. Ако имаше поне глътка, щеше да отмие част от отвращението, надигнало се в устата й.

— Наръгал си я с нож, три пъти. Полицаят те е спипал по време на бягството… с нож в ръка, а и чантата на жертвата в добавка. Хванали са те на местопрестъплението, Ломес, а досието ти едва ли ще омилостиви съдията. Дългата ти биография включва нападение, нападение с побой, грабеж с взлом, две кражби…

— Списък не ми е притрябвал. Трябва ми гаранция.

— Малко вероятно е прокурорът да се съгласи за пускане под гаранция, а още по-малко вероятно е да набавиш сумата. Ще се постарая поне да смекчим обвинението в опит за убийство. Ще се признаеш за виновен…

— Виновен, друг път.

— Друг път няма да има — сряза го Рейчъл. — Няма да успееш да се измъкнеш, Ломес. Каквито и фокуси да направя, тоя път няма да ти се размине с краткосрочна присъда. Признаеш ли се за виновен за нападение със смъртоносно оръжие, има вероятност да склоня съдията на седем до десет години.

Едри капки пот избиха по челото, по устните на мъжа.

— Върви на майната си с твоите уговорки.

Рейчъл усещаше как се изпарява търпението й, затова рязко затвори папката с досието.

— По-леко няма да ти стане. Ако кротуваш, поне няма да прекараш следващите двайсет години в желязна клетка.

Мъжът насреща й изкрещя, сетне скочи и нанесе удара изневиделица. Събори я на пода и се хвърли отгоре й.

— Ще ме измъкнеш, ей! — Стисна я за гърлото в такъв изблик на безумие, че дори не усещаше ноктите й, забити в китката му. — Ще ме измъкнеш оттук, кучко, или ще те убия!

Отначало виждаше само лицето му, посивяло от безумна ярост. Сетне образът избледня, пред очите й заплуваха червени точици. Лишена от пристъпа на въздух, тя нанесе сляп удар, ръката й изтръпна, срещнала костта в основата на носа. Рукна кръв, ала хватката на гърлото й се стегна още по-здраво.

Бучене изпълни главата й, заглуши бесните ругатни, които се сипеха отгоре й. Червените точки избледняха до сиви и тя се предаде.

В някакъв момент преградата, спряла притока на въздух, изчезна и тя усети живителната въздушна струйка да си проправя път през парещата болка в гърлото. Някой викаше името й, глас, пълен с отчаяние, сетне я повдигнаха, притиснаха я към нечие тяло. Стори й се, че долавя мириса на море миг преди да потъне в дълбините му.

Студени пръсти шарят по лицето й. Прекрасно. Силни ръце стискат нейните. Утеха. Въздишка преди събуждането. Агония.

Рейчъл примига и отвори очи. Съзря две лица, надвесени над нейното, и двете тъжни, с очи, в които откри и ярост, и страх. Като в мъгла посегна да докосне Зак, сетне и Алекси.

— Всичко е наред. — Гласът й прозвуча дрезгаво, подлюти раните в гърлото й.

— Лежи спокойно — промълви Алекси на украински и я погали с ръката, която все още пулсираше от ударите по лицето на Ломес. — Можеш ли да пийнеш вода?

Рейчъл кимна.

— Искам да се изправя. — Огледа се и установи, че се намира на вехтото канапе в стаята на капитана. Благодари на брат си, сетне отпи глътка от хартиената чашка, която той поднесе към устните й. — Ломес?

— В килията е, където му е мястото. — Надмогнал треперенето, предизвикано от закъснялата реакция, Алекси се приведе над нея. Продължи да й говори иа украински, целуваше я по челото, по бузите, сетне приклекна и взе ръката й в своята. — Ти просто стой спокойно. Линейката е тръгнала насам.

— Не ми е нужна линейка. — Срещнала съпротивата в очите му, тя поклати глава. — Не я искам. — Огледа дрехите си, разкопчаната блуза. Напълно съсипана, отбеляза с отвращение. Цялата беше в кръв, както и велурената й пола. — Неговата кръв, не моята — отбеляза.

— Поне успя да счупиш носа на тая гад — изрева Алекси.

— Радвам се, че уроците по самозащита не са отишли напразно. — Чу брат си отново да ругае и хвана ръката му. — Алекси — промълви едва чуто, — представяш ли си пък аз какво изпитвам, като знам, че излагаш на риск живота си всеки ден, всяка нощ? Даваш ли си сметка, че се примирявам с това само защото много те обичам?

— Не ми хвърляй прах в очите — отново избухна полицаят. — Това копеле едва не те уби. Толкова беше изперкал, че трима едва успяхме да го укротим.

Точно за това тя не искаш да мисли сега. Не можеше.

— Сбърках подхода.

— Ти…

— Така е — настоя тя. — Въпросът е, че човек сам не може да се промени. Аз няма да се променя, нито пък ти. А сега се обади на линейката да не идва и ми направи една услуга.

Той я нарече с някакъв обиден груб епитет, на родни им език, което я накара да се усмихне.

— Не падам по-долу от теб. Трябва да се свържа със службата, да им обясня какво се е случило. Няма да бъда в състояние да представлявам Лопес при тези обстоятелства.

— Няма да можеш, по дяволите! — Удовлетворението бе незначително, ала засега не можеше да се надява на друго. Нежно докосна раната на скулата й. — Тоя път ще си плати, Рейчъл. Ще се погрижа поне този път да плати. И никой не може да ми попречи, дори ти.

— Това съдът ще реши. — Тя понечи да се изправи на крака. — Освен това на мама и татко няма да се обаждаш. — Забеляза, че той нещо премълчава и го стрелна с поглед. — Ако го направиш, ще се наложи да научат за последното ти изпълнение под прикритие. Оня случай, дето се стовари през прозореца на втория етаж.

— Върви си вкъщи — примирено рече Алекси. — Почини си. — Извърна се и погледна Зак. Изглежда бе променил мнението си за нето откакто заедно откъснаха Ломес от Рейчъл. Алекси достатъчно дълго бе прекарал на служба в полицията, та можеше да познае кога в очите на човек проблясва желание за убийство. Този мрачен проблясък той бе съзрял в очите на Зак. И бе направил съответния извод, че Зак сам би се разправил с Ломес, ако първата му грижа не бе да осигури безопасността на Рейчъл. — Ти ще я заведеш у дома. — В тона му нямаше въпросителни нотки.

— Естествено. — Не каза нищо повече и Алекси излезе.

Все още замаяна, Рейчъл се опита да се усмихне.

— Хубаво си прекарахме, няма що.

Мускулът отстрани на челюстта му отново заигра, когато погледът му попадна върху окървавената блуза.

— Можеш ли да ходиш?

— Разбира се, че мога. — Или поне така се надяваше. Раздразнението от нелепия въпрос й помогна да прекоси стаята. — Виж, съжалявам, че нещата взеха такъв обрат. Не е необходимо…

— Я ми направи една услуга — прекъсна я той, хвана ръката й и я поведе навън. — Просто млъкни.

Тя го послуша, макар че я сърбеше езикът да му каже колко е глупаво да взимат такси за краткото разстояние до дома й. Май по-добре е да не говоря, рече си тя. Не само че я болеше гърлото, но се и страхуваше, че и гласът й ще затрепери както заплашваше да затрепери тялото й.

След минути ще остане сама, напомни си. И тогава ще си трепери колкото си иска, а и ще плаче, ако пожелае. Но не и пред Зак. Пред никой друг човек.

С предпазливостта на пиян човек тя излезе от таксито и стъпи на тротоара. Лек шок, заключи наум. Ще й мине. Сама ще се погрижи за това.

— Благодаря — промълви. — Съжалявам, ако…

— Ще те кача до горе.

— Виж какво, провалих ти деня. Не е необходимо да… — Ала той вече почти я носеше към вратата.

— Не ти ли казах да млъкнеш? — Отвори куфарчето и извади ключовете й. Заслепяващият го гняв му пречеше да открие каквото търсеше. Представяше ли си тя колко бяло е лицето й? Нима не разбираше какво бе изпитал, когато чу слабия й вик откъм стаята за разпити?

Зак я преведе през фоайето, почти на ръце я внесе в кабината на асансьора и натисна копчето за нейния етаж.

— Не разбирам защо си се разбеснял — промълви тя. Лицето й се сгърчи от болка, когато преглътна. — Знам, че изгуби ценни часове, а даваш ли си сметка колко съм платила за тоя костюм. Обличала съм го само два пъти. — Очите й се изпълниха със сълзи, тя гневно примига и се остави да я завлече до вратата на апартамента й. — Обществените защитници не вземат Бог знае колко. — Разтри една в друга леденостудените си ръце, додето изчака Зак да отключи. — Цял месец съм яла кисело мляко, за да си купя тоя костюм, и то от разпродажба. А кисело мляко не мога да понасям.

Първата сълза се стече по бузата й. Тя бързо я изтри и влезе вътре.

— Дори да ми го изчистят в химическото, пак няма да мога да го облека след… — Сама се застави да спре. И направи усилие да се овладее. Какви бяха тия глупости, дето бъбри за някакъв си костюм. Май вече губеше разсъдъка си. — Добре де. — Изпусна дъха си бавно, предпазливо. Не й беше лесно, но все пак успя. — Докара ме у дома. Благодаря ти. А сега си върви.

Мъжът остави куфарчето й, сетне смъкна палтото от раменете й.

— Седни, Рейчъл.

— Не искам да сядам. — Друга сълза последва първата. Твърде късно бе да я спре. — Искам просто да остана сама. — Усети, че гласът й изневерява и закри лицето си с ръце. — О, Господи, остави ме сама.

Той я вдигна на ръце, отиде до канапето и я сложи да седне в скута му. Започна да я гали, додето треперенето отмина, остави горещите й сълзи да се стичат по врата му. Заставяше ръцете си да я милват нежно, надмогнал гнева и страха за живота й, които все още бушуваха в гърдите му. Когато тя се сгуши в него, той затвори очи и забъбри безсмислените думи, които неизменно носеха утеха.

Здравата си поплака, каза си. Ала не плака дълго. Минута-две цялото й тяло се тресеше, ала скоро се успокои. И не се опита да го отблъсне. Макар че сигурно не би успяла. Навярно беше успял поне малко да я утеши, защото на него самата възможност да я докосва, съзнанието, че тя е безопасност близо до него, му донесоха огромна утеха.

— Дявол да го вземе. — Когато най-лошото отмина, тя остана полегнала на рамото му. — Казах ти да си вървиш.

— Имахме споразумение, не помниш ли? Да прекараш този ден с мен. — Ръцете му се стегнаха конвулсивно, преди отново да ги застави да се отпуснат. — Здравата ме уплаши, тъй да знаеш.

— Ти също.

— И ако ме принудиш да си отида, ще трябва да се върна в участъка и да намеря ничии да докопам тоя кучи син, за да му счупя врата.

Колко странно, тази заплаха, изречена с равнодушен тон, звучеше двойно по-страховито, отколкото ако бе изкрещял насреща й.

— В такъв случай ще трябва да те задържа, додето не утихне жаждата за мъст. Всъщност вече съм добре — увери го тя, ала главата й все така лежеше сгушена на рамото му. — Това бе просто реакция на случилото се.

Ледената топка гняв в стомаха му отказваше да изчезне. Това трябва да бе собствената му реакция, с която предстоеше да се справи по-късно.

— Кръвта по дрехите може и да не е твоя, Рейчъл, ала раните са по твоето тяло.

Тя се смръщи и опипа страните си.

— Много ли съм зле?

— Господи — прихна той, — не знаех, че си толкова суетна.

Тя се изправи, отдръпна се колкото да може да го погледне в лицето.

— Това няма нищо общо със суетата. Имам среща утре сутринта и не държа да отговарям на куп безсмислени въпроси.

Той я хвана за брадичката, внимателно обърна главата й първо на едната, после на другата страна.

— Виж какво, аз поне от рани разбирам. Въпросите няма да избегнеш. А сега не мисли какво те чака утре. — С устни докосна натъртените места. — Имаш ли чай в пликчета? А мед?

— Трябва да имам. Защо питаш?

— Щом като отказваш да идеш в болница, ще трябва да се примириш с първата помощ по моя метод. — Вдигна я и я накара да седне, подпряна на възглавницата. На фона на пъстрия десен лицето й изглеждаше още по-бледо. — Не мърдай оттук.

Плачът беше я изтощил, тъй че тя не намери сили да спори. Пет минути по-късно, когато Зак се появи с чаша димящ чай, тя бе потънала в сън.

Събуди се гроги, в гърлото й гореше пожар. В стаята цареше полумрак и тишина, което я обърка. Тя се изправи иа лакти, видя, че завесите са спуснати. Беше завита с вълненото одеяло, изплетено от майка й.

С лек стон тя отхвърля завивката и се изправи. Не е зле, отбеляза с известно задоволство. Ние от рода Станисласки не се даваме така лесно.

Имаше чувството, че и балон вода не ще бъде достатъчен да угаси пожара в гърлото й. Разтърка очи и тръгна към кухнята. Ала насред път нададе писък, които раздра нараненото й гърло. Беше я уплашил Зак, приведен над печката.

— Какво правиш тук, дявол да те вземе? Мислех, че си си отишъл.

— Грешка. — Той разбърка съдържанието в канчето на печката, сетне се обърна и я погледна. Лицето й почти бе възвърнало естествения си цвят, безумният блясък в очите й бе изчезнал. Много по-дълго време щеше да е нужно, за да изчезнат белезите от раните. — Поръчах Рио да ни изпрати малко супа. Дали ще можеш да хапнеш?

— Сигурно. — Тя притисна с ръка стомаха си. Изпитваше неистов глад, ала не знаеше дали ще успее да преглътне. — Колко е часът?

— Някъде към три.

Трябва да съм спала близо два часа, каза си тя. Мисълта, че си е дремнала на канапето, додето Зак е шетал в кухнята едновременно я смути и трогна.

— Не беше нужно да оставаш.

— Знаеш ли, гърлото ти скоро ще се оправи, ако престанеш да говориш толкова много. Иди си на мястото и седни.

Стомахът й вече реагираше на вкусните аромати, затова тя го послуша. Дръпна пердетата и седна пред малката масичка до прозореца. С отвращение съблече повреденото си сако и го захвърли. Щом си хапне от супата на Рио, ще вземе душ и ще се преоблече.

Очевидно Зак се бе ориентирал кое къде е в кухнята, каза си Рейчъл, като го видя да носи таблата с купичка и чаша, от които се вдигаше пара.

— Благодаря. — Забеляза как погледът му се спира за кратко върху сакото, пламва, сетне се укротява.

— Прегледах плочите ти, докато спеше. — Стана му приятно, като чу колко спокойно звучи гласът му, макар че не бе преминало желанието да счупи нещо. Или някого. — Имаш ли нещо против да пусна някоя?

— Не, разбира се.

Тя зарея поглед в парата, заразбърква супата, додето от колоните не прозвуча старият албум на Би Би Кинг.

— Кой казва, че по нищо не си приличаме?

Доволна, че Зак не се кани да спомене зловещия инцидент, тя се усмихна.

— Откраднах го от Михаил. Неговият музикален вкус е твърде разностранен. — Щом Зак се настани срещу нея, тя поднесе към устните си лъжицата и преглътна. Въздъхна. Бульонът й подейства като балсам. — Супата е чудесна. Какво има в нея?

— Никога не питам. А Рио никога не казва.

— Ще трябва да измисля начин да го подкупя. Мама много би се зарадвала да има тази рецепта. — Рейчъл надигна чашата с чай. След първата глътка ококори очи.

— Нямаше мед — уведоми я Зак. — Обаче намерих бренди.

Тя отново отпи, този път по-предпазливо.

— Би трябвало да притъпи нервните окончания. Това е идеята. — Той се пресегна през масата и хвана ръката й. — По-добре ли се чувстваш?

— Доста по-добре. Наистина съжалявам, че неделята ти се провали.

— Не ме карай пак да ти казвам да млъкнеш.

Рейчъл леко се усмихна.

— Започвам да си мисля, че не си чак толкова лош, Мълдун.

— Май е трябвало по-рано да се сетя да ти донеса супа.

— Супата също помогна. — И тя поднесе лъжицата към устата си. — Важното е, че додето плачех на рамото ти ти ми помогна да превъзмогна чувството, че съм пълна идиотка.

— Причината бе напълно основателна. Да се правиш, че не ти пука, не винаги решава всички проблеми.

— Обикновено успявам. — Пое поредната глътка чай, подправен с бренди. — Не исках да се разкисвам пред Алекси. Бездруго твърде много се тревожи за мен. — Устните й се извиха в ъгълчетата. — Нали знаеш какво е по-малката ти сестра — или брат — да откаже да възприеме твоята гледна точка.

— Искаш да кажеш когато те докара дотам, че да ти се прииска да си удариш главата в стената. Да, това ми е познато.

— Независимо дали Алекси някога ще повярва, аз наистина мога сама да се оправям в живота. Ник също ще успее, когато му дойде времето.

— Няма нищо общо с онзи негодник, дето те нападна — кротко отбеляза Зак. — Никога няма да падне толкова ниско.

— Това се разбира от само себе си. — Рсйчъл бутна купата встрани. Този път тя хвана ръката му. — Не бива дори да си го помисляш. Чуй какво ще ти кажа. Вече две години ги наблюдавам. Някои са превъртели дотолкова, че за тях връщане назад няма. Като Ломес. Други са отчаяни и объркани, улицата ги е покварила, но има надежда за спасение. Работата с тях ме научи да разпознавам и тълкувам нюансите в поведението. Ник се чувства наранен, а и самочувствието му е паднало до нулата. Помъкнал се е с тая банда просто от потребността да се чувства част от някаква общност, каквато и да е тя. Сега има теб. Колкото и да се опитва да се откъсне, той иска да си близо до него. Има нужда от теб.

— Може би. Ако някога реши, че може да ми има доверие, промяната може и да настъпи. — До този момент сякаш не си бе давал сметка колко отговорен се чувства за съдбата на момчето. — Отказва да говори с мен за баща ми, за онова, което се е случило в мое отсъствие.

— И това ще стане, той още не е готов.

— Старецът не беше чак толкова лош човек, Рейчъл. Е, не би получил наградата за най-добър баща на годината… Беше твърдоглав и упорит, впиянчен ирландски негодник. Изобщо не е трябвало да стъпва на сушата. Разпореждаше се с всички нас като да бяхме юнги новаци на борда на потъващ кораб. Раздаваше само крясъци, викове и шамари. За едно нещо не си спомням да сме постигнали съгласие.

— Така е във всяко семейство.

— Никога не се примири със смъртта на майка ми. Плавал в Южния Пасифик, когато тя починала.

Което означаваше, че Зак е останал сам. Едно самотно дете.

— Върна се у дома бесен, повече от всякога. Беше си наумил да ме направи мъж. После дойдоха Надин и Ник, а аз бях достатъчно голям, за да поема по свой път. Би казал човек, че съм напуснал кораба. И тогава той се опитал да превърне в истински мъж — така както само той го разбира — малкия Ник.

— Продължаваш да се наказваш за нещо, което не си в състояние да промениш, а и не би могъл да промениш.

— Непрестанно си припомням първата година, когато се върнах. Старецът изглеждаше толкова безпомощен. Беше започнал да забравя, излизаше от къщи и се загубваше. По дяволите, съзнавах, че с Ник става нещо, но бях ужасно объркан. Трябваше да уредя настаняването на баща ми в старчески дом, да го гледам как умира, да се опитам да подкарам отново бизнеса в бара. В цялата суматоха просто изгубих следите на Ник.

— Но успя да го откриеш.

Зак понечи да продължи, сетне въздъхна и се облегна назад в стола си.

— Няма що, чудесен момент избрах да ти разкажа всичко това.

— Няма от какво да се безпокоиш. Искам да помогне с каквото мога.

— Ти вече ми помогна. Искаш ли още супа?

Темата е приключена, каза си Рейчъл. Би могла да настоява или просто да му даде още време. Последвай неговия пример, каза си тя и се усмихна.

— Не, благодаря. Лекарството свърши работа.

Той искаше да си говорят още дълго, да й каже всичко, което му се е насъбрало. Искаше отново да я прегърне, да почувства как отпуска глава на рамото му. Искаше отново да поседи, да я гледа как спи на канапето. Ала ако се изпълнеше макар и едно от тези желания, той нямаше да намери сили да стигне до вратата.

— Ще отнеса съдовете и ще изчезвам. Сигурно искаш да останеш за малко сама.

Тя се намръщи, като го проследи как се скрива в кухнята. Искаше да остане сама, нали тъй? Защо тогава измисляше поводи да го задържи, да му попречи да тръгне към вратата?

— Виж… — Изправи се, използвайки масата за опора. Завари го да изсипва остатъка от супата в друго канче. — Не е късно. Може пък да успеем да откраднем няколко часа от този ден.

— Имаш нужда от почивка.

— Отпочинах си. — Почувствала се неловко, тя пусна водата върху съдовете в мивката. — Вероятно бихме могли да се отбием в някой музей или да хванем някое дневно представление. Не искам да си мисля, че си пропилял целия си ден в грижи за моята особа.

— Няма ли най-сетне да престанеш да се тревожиш за моя свободен ден? — Зак хлопна капачето и пъхна канчето в хладилника. — Аз съм шефът, забрави ли? Някой друг път пак ще си дам почивка.

— Чудесно. — Тя рязко завъртя крана на водата. — Пак ще се видим.

— Не мога да ти отрека, много бързо кипваш. — Развеселен, той сложи ръце на раменете й и започна да я разтрива. — Няма за какво да се тревожиш, сладурче. В крайна сметка поне не ми беше скучно.

Тя затвори очи, остави се на грубите пръсти, докосващи я през копринената блуза.

— Заповядай когато пожелаеш, Мълдун.

Усещаше как ухае косата й и с усилие потисна желанието да зарови лице в нея. Защото после би било невъзможно да се спре.

— Да те оставя ли сама? Мога да повикам някое ченге да ти прави компания.

— Няма нужда. Добре съм. — Потърси опора в страничния плот и заби поглед в стената. — Благодаря ти за първата помощ.

— Удоволствието е изцяло мое. — По дяволите, какво се мотае тук, като трябваше отдавна да е затворил вратата. Далеч от нея. — Може през седмицата да си устроим някоя ранна вечеря.

Рейчъл стисна устни. Ако още малко продължеше да я разтрива, боеше се, че ще заскимти.

— Разбира се. Само трябва да си видя програмата.

Той я обърна към себе си. Нямаше представа дали тя направи първата крачка, или той я притегли, ала тя се озова в прегръдките му. И устните й очакваха неговите.

— Ще ти се обадя.

— Добре. — Клепачите й потрепнаха, когато той я целуна.

— Скоро. — Усети въздухът да напуска дробовете му, когато тя се притисна в тялото му.

Езикът му потърси нейния, сякаш в отговор на изтръгналата се от гърдите й въздишка.

— И още нещо.

— Да?

— Няма да си тръгна.

— Зная. — Ръцете й се сключиха на врата му и той я привдигна. — Това е просто химия.

— Именно. — Застави се да щади пресните й рани и обсипа лицето й с леки целувки.

— Нищо сериозно. — Тя потръпна и целуна трапчинката в ключицата му. — Не мога да си позволя да хлътна по този начин. Аз имам планове.

— Нищо сериозно — съгласи се той, а кръвта бушуваше в главата, в цялото му тяло. Дръпна рязко някаква врата и се озова в дрешник. — Къде е проклетата спалня?

— Какво? — Тя се опита да се съсредоточи, осъзнала, че я е изнесъл от кухнята. — Тук е. Канапето… — Гризна ухото му. — Разтяга се. Мога да…

— Няма значение — промълви той, примирен, че няма да стигнат до леглото.