Сънят на уморения лъв (вулгарен роман)

Втора глава

Все пак Моимир Барич застреля капитан Ставрос, но властите и полицията приписаха убийството на организацията „17 ноември“. Подозрителен по природа, Козела не можеше да бъде сигурен до каква степен тази информация се базира на невежеството или е тенденциозно „присвиване“ на истинския килър.

Чисто беше пипал Моимир. Пресрещнал бе капитана на входа на пристанището и маскиран като рокер, беше профучал покрай него. Ставрос беше убит с един-единствен куршум в тила, най-вероятно през заглушител, и мотоциклетистът беше изчезнал много преди разстрелът да бъде открит. По-късно полицията беше намерила „Сузуки 250“, рокерски екип, но нито една следа от стрелеца.

„17 ноември“, що за фантом беше тази терористична група?

Флора, мис Хелън Бърнс и Коста Македонеца пиеха кафе на бара до басейна, Козела слушаше новините в бункера си и рееше поглед над пристанището. Беше 20 юли, но все още 9,30 сутринта и жегата поносима. След два часа нямаше да може да се търпи. Както няма съвършени хора, така няма и съвършен климат — помисли той, ядоса се на празното философстване, стана и слезе при басейна. Бъбриха празни приказки, после Флора отиде в кухнята да помага на майка си. Хелън извика Осип за поредния урок по английски и мъжете останаха сами.

— Йон, харесва ли ти Хелън? — попита Коста.

— На мен? В какъв смисъл? Приятно момиче… Може би малко притеснено.

— Флора не ти ли каза?

Козела разбра, но предпочете да се направи на разсеян.

— Жена ми няма тайни от мен, Коста.

И Македонеца изплю камъчето.

— Трета нощ Хелън спи при мен. Флора разбра веднага. Редно е и ти да знаеш.

Козела му се усмихна приветливо.

— По-добър избор от Габриела, Пор.

— И ти нямаш нищо против?

— Ти си пълнолетен мъж, копелдак смахнат. Ако ти трябва благословията ми, имаш я.

Козела мина зад бара, извади лед, наля си водка. Мълчаха известно време, после той попита:

— Какво знаеш за „17 ноември“, Пор?

— Предимно вестникарска информация. Леви терористи и политически фанатици. Появиха се по време на хунтата, но действат и до днес.

— Моимир е свитнал Ставрос. Пресата си мие ръцете със „17 ноември“. Ако терористите решат, че са преебани, може да ни припари под краката. Търси начин да влезем във връзка със „17“-и.

— Трудна задача, Козел.

— Знам, Пор. Обади се на Моимир. Кажи му, че съм бесен. Само в кенефа може да ходи без мое изрично разрешение! — Козела отпи и му се усмихна отново. — Търси „17“-и, момче. Знам, че е много трудно, а и рисковано. А колкото до Хелън… Ако някой ден решиш да се жениш и ни поканиш с Флора за кумове, ще бъдем поласкани.

Козела беше построил привидното си благоденствие в центъра на много опасен триъгълник: Алкалай в Москва, Исламболи във Валета и Виктор Бут някъде из дебрите на Судан. Достатъчно пари беше направил с тяхна помощ. Разумът му подсказваше, че трябва да се оттегли, но интуицията му на див звяр нашепваше друго. Не бива и да мисли за покой, докато някой от тях е жив. Печелиш, ако играеш в тим. Откажеше ли се, всеки от тях щеше да си поиска обратно парите. „Изсушаване!“ Този израз беше широко популярен сред българските мафиоти, а смисълът му — прилаган безмилостно. Алкалай, Исламболи и Бут имаха армии, той — не. Да, ама без пълководци армиите щяха да се превърнат в обезглавени хидри, а той — не.

Смъртни присъди за Морис Соломонович Алкалай, един от великите сабри на съвременен Израел, за принц Хауки Исламболи — пълновластния господар на Александрия в Египет, и на „self-made man“-a Виктор Бут, полуруснак, полутаджик, но син на два от най-безмилостните народи в света. Това романтика ли беше или глупост? Каквото и да предполагаше в навечерието на петдесет и първата си годишнина, Козела най-напред трябваше да си е отговорил на този въпрос, чувстваше го с кожата си. Чувстваше, повече — знаеше и единствения отговор на загадката: докато тези тримата бяха живи, той беше техен роб.

Козела добре помнеше стария сръбски виц за „трилемието“. Селянин имал да връща пари на съседа си. Седял, потънал в мисли, на камък. Така го сварил един непознат. „Какво ти е бе?“ — попитал непознатият. „Имам трилема“ — отговорил длъжникът. „Какво е това?“ „Имам да връщам пари на Перо — започнал разказа си длъжникът. — Отивам у тях. Няма го. Жена му върти баница, върти дупе… Гледах, гледах, па свалих гащите, вдигнах й полата и върти… Да, ама Перо си идва, сваля гащите и, нали се сещаш, върти мене. Така от понеделник до сряда.“ „Добре де, разбрах, че се въртите, но не разбрах какво е това трилема?“ Угриженият човечец отговорил тъжно: „Тръгнал съм за Перо, но не знам какво искам: да му върна парите, да въртя Перовица или Перо да върти мене. Е те това е трилема!“ Козела беше в подобна ситуация. Какво точно искаше? Да бъде един от асовете на подземния свят, да живее като анонимен еснаф, побягнал панически от всички възможни мафии и репресивни машини, или да избие тези, които знаят кой е Козела, и да заживее като Ага Хан на един благословен от Бога остров. Трябваше да реши този ребус възможно най-бързо или да се оглежда ту за полицаи, ту за „изкушители“. Сам не можеше да реши този проблем. Беше споделил живота си с Флора. Според християнския ритуал — „за добро и зло, в радост и мъка, докато смъртта ни раздели“! Да, време беше Флора да научи всичко за мъжа си.

— Генерале?

— Кажи, Ас.

— Аз съм в Анталия. Трябва да те видя. В София се отваря пробойна.

Ебал съм ви майката, нещастници! Без мен не можете да си обършете гъза! — избухна вътрешният бяс на Козела. Мълча, колкото да преглътне раздразнението си, после успокои глас и каза бавно:

— Забрави Турция. Ще се видим на първи август в хотел „Фекъд“ в Хомс, Сирия. Дотогава не ме търси!

Изключи телефона. Флора го чакаше долу, до басейна.

После реши друго. Беше 21 часът. Вечерята беше свършила. Старата молдованка Нина бе отишла да приспива внука си Осип. Хелън и Коста се бяха преместили да пият на вътрешния бар. Козела каза на Флора:

— Ела в бункера. Тази нощ ще прекараме в разговор.

— Мама те дразни, нали, Йон? — попита лудналата от напрежение Флора, когато се затвориха в бункера.

Козела я целуна между очите и внимателно я сложи да седне на канапето.

— Нищо подобно, моето момиче. Ни най-малко. Нямаме общ език и общуването ни е трудно… Това е временно. — Козела й наля уиски, взе водка за себе си и седна. — Майка ти не вярва на очите си. Толкова е втрещена от всичко наоколо, че има чувството, че сънува.

— Повече, Йон — не е сигурна, че е жива! Омъжена дъщеря, внук в колеж, мъж скала… Много е за нея… Ще я разбереш ли?

— Да. Ще свикна, Флора. Майка ти няма нищо общо с този разговор.

Кръвта отново изтече от главата й. Колко ранимо животно е човекът, д’еба мама му! — помисли умилен старият професионален убиец Козела, преди да стане и да се премести до жена си на канапето. После запали цигара, отпи. Излочих Средиземно море. И каза кротко:

— Сега те моля да не ме прекъсваш, моето момиче. Когато свърша, заедно ще вземем решение. Каквото за теб, това и за мен… а и за всички около нас. Както казва Александър Дюма-баща в „Тримата мускетари“: „Един за всички, всички за един!“

За първи път в своя половинвековен объркан и кървав живот Козела свали маската:

— Родих се в отвратителна беднотия — започна той, но усети, че се самосъжалява, и бързо смени подхода. — Баща и майка селяни, поминък никакъв, амбиции много. Бях силен, див… Но сега, като връщам лентата, не и глупав за момче, родено в село Лесидрен, Троянско, и поради биографията си осъдено на невежество и унизителна бедност. Не ми харесваше такава перспектива и не се подчиних на никаква измислена предопределена съдбовност. Бях добър ученик, без да полагам усилия, и перфектен атлет по даденост…

Козела продължи с низ от разкази за мъртъвци. Беше се оженил и развел. От брака му се бяха родили две момчета. Мъртви. Беше работил за Нерон Вълка — бащата на българската мафия. Мъртъв. За брат му, Калигула Бесния, отдавна гниещ в земята. За сестра им Катя, или Месалина, както я наричаха под сурдинка; за мъжа й, за Пентхаус, или нелегалния щаб на ЦК на БСП. Мъртви. Разказа й за Тодор Такев-Теди, за Марко Архидяконо, за десетките явни или анонимни поръчки, които приемаше или от алчност, или по принуда. За походите си в Сърбия, за Аркан, а после и за целия валс из Балканския полуостров. Брюнетка по рождение, Флора слушаше като албинос. Тъмните й очи бяха кални, бялото мораво. Бюстът й трепереше като шестбалово вълнение. Малко по малко ужасяващият път на мъжа приближи до срещата им в хотела на Тирана. И в един момент, когато разказът — изповед вече стигна Тирана, Флора скочи, наля си уиски, седна до него и каза прегракнало:

— Избий ги, Йон! Моля те, скъпи. Не оставяй жив никой, който може да посегне на спокойствието ни. — Сложи длан на коляното му, извърна глава и се взря в очите му. — Ако ти не успееш, аз ще ги разкъсам… — Очите й бяха скални минерални образувания. — Трябва ми цел. Имена и адреси. Ако си уморен, Йон, аз ще довърша работата.