Сърца в Атлантида

6:15

Винаги се събужда с музика. Тихият сигнал на алармата на часовника му не може да въздейства на спящия му мозък в тези ранни часове на деня. Звучи като предупредителния сигнал на камион, който се движи на заден ход. Радиото също върши работа по това време на годината. Станцията, на която е настроил приемника, предава само коледни песнички и тази сутрин го събуждаше една от най-омразните му от тях. Дали само той чува нежните гласове, докато сяда в леглото със стърчаща коса. И вие ли виждате това, което и аз? Те пеят, докато той спуска крака от леглото. Когато се обръща, Шарън е заела любимата си отбранителна поза — с възглавница на главата.

Той отива в банята и затваря вратата след себе си. Съблича горнището на пижамата и го хвърля в коша за мръсни дрехи. След това взима електрическата си самобръсначка и докато се бръсне, си мисли: „Защо да не се обръснеш целият, след като си започнал, моето момче? Надушваш ли това, което и аз? Усещаш ли това, което и аз? Искам да кажа защо да не го направиш!“

— Глупости — изрича на глас и пуска водата във ваната. — Всичко това са глупости.

Двайсет минути по-късно, докато се облича (в тъмнокафявия костюм от Пол Стюард с любимата му вратовръзка „Сулка“), Шарън се събужда, но не е напълно будна, за да може той да разбере какво му говори.

— Какво казваш? — пита той. — Чух нещо на „шейк“, но останалото беше напълно неразбираемо.

— Попитах дали ще можеш да купиш няколко кутии с шейкове, когато се прибираш — повтаря тя. — Тази вечер ще идват семейство Ален и семейство Дъбрис, нали знаеш?

— Коледа — казва той и поглежда косата си в огледалото. Вече не е ослепително красивият мъж, който скача сутрин от леглото при звука на музиката пет или дори шест пъти в седмицата. Сега изглежда като всички останали които отиват на работа по шосе 47, и това е всичко, което желае.

— Какво за Коледа? — пита тя и се усмихва сънено. — Глупости?

— Точно така — съгласява се той.

— Ако се сетиш, купи и малко канела…

— Добре.

— …но ако забравиш за шейковете, ще те убия, Бил.

— Няма да забравя.

— Знам, че мога да ти имам доверие. Освен това изглеждаш прекрасно.

— Благодаря.

Тя се обръща и ляга на възглавницата, докато той оправя за последен път тъмносинята си вратовръзка. Никога през живота си не е носил червена вратовръзка и се надява да легне в гроба недокоснат от този цвят.

— Купих онова фолио, което искаше — казва тя.

— А? Какво?

— Фолиото — повтаря Шарън. — На масата в кухнята е.

— О — чак сега си спомня той. — Благодаря.

— Няма за какво. — Тя отново се унася. Той не й завижда, че може да спи до девет часа — ако иска, нека да спи и до единайсет, — а й завижда за способността да поговори с него и после пак да се унесе. Той владееше същото, когато беше в джунглата — повечето момчета можеха да го правят, но това беше отдавна. „В провинцията“. Така казваха новобранците и кореспондентите. За хората, които оставаха там по-дълго, всичко се превръщаше в „джунглата“ или понякога в „зеленината“. Зеленината. Е, да.

Тя казва още нещо, но сега думите й са несвързани и неясни. Той знае какво казва. Както обикновено: „Лек ден, скъпи.“

— Благодаря — отговаря и нежно я целува.

— Изглеждаш прекрасно — промърморва жената, въпреки че очите й са затворени. — Обичам те, Бил.

— И аз те обичам — отвръща той и излиза.

Куфарчето му — марка „Марк Крос“ — е до вратата на гостната, а палтото му — от магазини „Тайгърс“ на Медисън Стрийт — виси на закачалката. Той посяга и взима куфарчето. Кафето е готово — Бог да благослови кафемашината — и той си налива една чаша. Отваря куфарчето и взима фолиото. Вдига го на светлината, гледа как блести на лампата в кухнята и после го прибира в куфарчето.

— И ти ли чуваш това, което и аз — казва той сам на себе си и затваря куфарчето.

8:15

През мръсния ляв прозорец може да види приближаващия се град. Той прилича на огромни стари руини — може би изчезналата Атлантида, която се е издигнала на повърхността под сивото зимно небе. Небесата са натежали със снежни облаци, но това не го притеснява особено. Остават осем дни до Коледа и бизнесът върви добре.

Във влака мирише на кафе, на парфюм, на афтършейв. На всяка седалка седи човек с вратовръзка. Дори и жените започнаха да ги носят. Лицата на всички все още са подпухнали от съня. Погледите са разсеяни и невинни. Почти не разговарят. Това е времето, когато хората изглеждат махмурлии дори и да не пият. Повечето от тях просто не вдигат глави от вестника. И защо не? Рейгън е от Америка, борсите и ценните книжа са превърнати в злато, смъртното наказание отново е на мода. Животът е прекрасен.

Той също е отворил „Таймс“ на кръстословицата и въпреки че е попълнил няколко квадратчета, го прави за самозащита. Не обича да разговаря с хората във влака. Не обича празните приказки и последното нещо, което иска е да се събере с някого, който коментира всичко в страната. Когато започнат да го поздравяват или да го питат „Как сте днес?“, той просто отива в друго купе. Лесно е да остане незабелязан, средностатистическият човек от Кънектикът, който отказва да носи червена вратовръзка. Може навремето да е бил буйно момче, може да е гледал как плаче момичето, след като той и няколко момчета го бяха пребили, и може преди време да е бил в джунглите. Това не засяга пътниците във влака.

— Приготвихте ли се за Коледа? — пита го мъжът от отсрещната седалка.

Той поглежда към него намръщено и после решава, че това не е маловажен въпрос, за да минава времето по-бързо. Мъжът до него е дебел и до обяд ще смърди, без значение колко дезодорант е сложил върху себе си сутринта… но той не поглежда Бил, така че всичко е наред.

— Ами да, нали знаете — отвръща той, загледан в куфарчето си, в което има само фолио. — Вече се приготвяме малко по малко.

8:40

Той излиза от Гранд Сентрал Стейшън заедно с хилядите костюмирани мъже и жени, които към обяд ще работят с пълна пара. Спира се за момент и вдишва дълбоко студения въздух. По Лексингтън Авеню са закачени коледните украси, а по-нагоре един Дядо Коледа, които прилича на пуерториканец, звъни със звънче. Пред него има кутия за събиране на помощи със стандартния надпис:

ПОМОГНЕТЕ НА БЕЗДОМНИТЕ ДА ИЗКАРАТ ЕДНА ПРИЯТНА КОЛЕДА. Мъжът със синята вратовръзка мисли: „Защо не си написал истината, Дядо Коледа? Защо не си написал например, ПОМОГНЕТЕ МИ ДА СИ КУПЯ ОЩЕ МАЛКО КОКАИН ЗА КОЛЕДА?“ Няма значение Той пуска няколко долара, докато минава покрай него Днес има добро предчувствие. Радва се, че Шарън му напомни за фолиото — щеше да забрави да го вземе; винаги забравяше разни неща и затова си записваше.

След десетминутна разходка стига до сградата, в която е офисът му. Пред входа стои чернокож младеж, облечен в черни дънки и мръсно червено яке. Той подскача от крак на крак, от устата му излиза пара. От време на време се усмихва. В едната си ръка държи смачкана пластмасова чашка. В нея дрънкат монети.

— Ще дадете ли някой долар, господине? — пита минаващите покрай него хора, които се отправят към въртящите се врати на входа. — Дайте по нещо, госпожо, господине. Опитвам се да събера за обяд. Благодаря. Бог да ви благослови. Честита Коледа. Ще дадеш ли десет цента, мой човек?

Бил пуска няколко монети в чашката на младежа.

— Благодаря, господине. Бог да ви благослови и честита Коледа.

— Честита и на теб — отвръща той. Жената до него се мръщи.

— Не бива да ги насърчавате.

Той вдига рамене и й се усмихва смутено.

— На Коледа не мога да откажа на никого.

Влиза във фоайето, поглежда стиснатата кучка, която отива към павилиона за вестници, и се отправя към асансьора. Тук няколко човека му кимват и той се заговаря с тях докато чакат — тук не е като във влака, където можеш отидеш в друго купе. Освен това сградата е стара и асансьорите са бавни.

— Как е жена ти, Бил? — нита го постоянно хилещия се мъж от петия етаж.

— Каръл е добре.

— А децата?

— И с тях всичко е наред. — Той няма деца, а и жена му не се казва Каръл. Името на жена му е Шарън Ан Донехю, завършила училището „Сейнт Гейбриъл“ през 1964, но това постоянно хилещият се мъж не го знае.

— Обзалагам се, че с нетърпение чакат големия ден — казва мъжът и усмивката му се разширява още повече, за да се превърне в нещо неописуемо. За Бил Шърман мъжът е бледо подобие на Смъртта от комиксите. Тази усмивка го кара да си мисли за провинция Там Бои в долината А Шау. Онези момчета от втори батальон отидоха натам все едно притежаваха целия свят, а се върнаха така все едно са били в ада. Излязоха с изцъклени очи. По-късно в провинция Донг Ха, където отново ги бяха събрали заедно, продължаваха да изглеждат по същия начин. Големи обърквания ставаха в джунглата. Имаше и много пукотевици по онова време там.

— Направо не могат да чакат — съгласи се той, — но мисля, че Сара не вярва в приказките за дядото в червените дрехи. — „А, ето го и асансьорът — мисли си. — Побързай! О, Господи, моля те, спаси ме от тези глупости!“

— Да, да, случват се такива неща — продължава да говори мъжът от петия етаж. За момент усмивката му сякаш изчезва все едно обсъждат проблема за рака, а не Дядо Коледа. — На колко години е Сара?

— На осем.

— Как растат децата. Останал съм с впечатлението, че се роди преди няколко години. Господи, как лети времето, когато на човек му е приятно, нали?

— Можете да повторите последните си думи — отвръща Бил, като искрено се надява мъжът да не ги повтори. В този момент един от четирите асансьора отвори врати и всички се качиха вътре.

Бил и постоянно усмихнатият мъж вървят още известно време заедно по коридора на петия етаж. После мъжът се спира пред дървена двойна врата, на която има надпис ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ. Отвътре се чува траене на машините и звън на телефони.

— Лек ден, Бил.

— На вас също.

Смеещият се мъж влиза в кабинета си. За миг Бил вижда венец, закачен на стената. Вътре по прозорците с бял спрей е нарисуван сняг за украса. Той потреперва и си мисли: „Господ да ни е на помощ.“

9:05

Кабинетът му — единият от двата, които има в тази сграда — се намира в дъното на коридора. Помещенията в съседство са тъмни и незаети. На бялото стъкло на вратата му е написано: ОЦЕНКА НА НЕДВИЖИМА СОБСТВЕНОСТ ЗА ЗАПАДНИТЕ ЩАТИ. На вратата има три ключалки. Едната си беше там, когато се беше нанесъл. Другите две беше поставил той. Влиза вътре, затваря вратата и заключва след себе си.

В средата на стаята има бюро, което е покрито с листове, но нито един не е от значение за него. Те са за прикритие пред хората от поддръжката, които идват да чистят. От време на време той ги изважда и ги разхвърля наоколо, като така отчита някаква дейност. По средата на бюрото е телефонът. Рядко провежда по някой разговор, за да не се обадят от телефонната компания и да изключат телефона като ненужен. Миналата година си беше поръчал ксерокс, който всъщност никога не беше използувал. Въпреки това ксероксът допринася за деловия вид на кабинета му.

— И ти ли чуваш това, което чувам и аз. И ти ли виждаш това, което виждам и аз. И ти ли усещаш това, което усещам и аз — мърмори той и отива към вратата за съседната стая. В нея има рафтове, претъпкани със същите без смислени листове. Има два шкафа за папки (в един от тях е уокменът му — извинението му, когато някой почука на заключената врата и не получи отговор), стол и стълба.

Бил взима стълбата, занася я в първата стая и я поставя до бюрото. Слага куфара върху й. После се изкачва по нея и внимателно премества един от панелите на тавана

Над панела има тъмно пространство, където минават няколко тръби и кабели. Горе няма прах или поне не точно на това място. Няма и изпражнения от гризачи — слагаше специална отрова за мишки поне веднъж в месеца. Той иска да запази дрехите си чисти, но не това е най-важното. По-важно е да уважаваш работата и мястото, където работиш. Това го научи в армията, докато беше в джунглите. Мисли си, че това е вторият по важност извод в живота му. Най-важно е покаянието. То може да замести изповедта и да пречисти човек. Този урок започна да учи още през 1960, когато беше на четиринайсет. Това беше последната година, когато отиде в църквата, да каже: „Благослови ме, отче, защото съгреших“ и после да разкаже за всичко.

Покаянието беше най-важно за него.

„Бог да ни благослови — мисли си. — Бог да те благослови. Бог да ме благослови. Да ни благослови всичките.“

Над мрака (изпълнен с призрачен вятър, който донася миризма на прах) е подът на шести етаж и на около петдесет сантиметра в него има скрита врата. Бил я постави там сам. Умее да си служи с различни инструменти — едно от нещата, които Шарън харесва у него.

Той отваря вратата и отгоре нахлува светлина. След това взима куфарчето от стълбата. Когато пъха глава в празното пространство, по една от тръбите на около два метра от него се стича вода. След един час този звук ще бъде толкова чест и ритмичен като прибоя на плажа. Бил не забелязва това или които и да е от останалите звуци. Свикнал е с тях.

Внимателно изкачва няколко стъпала и влиза в своя на шестия етаж, като оставя Бил в кабинета на петия. Тук отново се казва Уили, както когато беше в училище. Така както се казваше, когато беше във Виетнам. Понякога там беше известен и като Бейзболистът Уили.

Помещението на шестия етаж не изглежда много подредено. Прилича на работилница, пълна с инструменти, вентилатори, поставени на метални полици, и нещо подобно на филтър в края на бюрото. Въпреки всичко това е кабинет, защото тук има пишеща машина, диктофон, кошница за листа и много шкафове за документи.

На едната стена е закачена картина на Норман Рокуел, на която е изобразено семейство, молещо се преди вечеря на Деня на благодарността. Зад бюрото има снимка на Уили в неговата сержантска униформа (направена в Сайгон малко преди да получи сребърната си звезда за действията си при катастрофиралите хеликоптери в Донг Ха), а до нея също в рамка е заповедта, с която се уволняваше от армията. Името на листа беше Уилям Шърман. И тук са написани причините, поради които беше получил сребърната звезда. Беше спасил живота на Съливан. На документа беше написано, че мъжете, които бяха оцелели от Донг Ха, са го потвърдили. Същото беше направил и самият Съливан. Това бяха първите му думи, когато се срещнаха в болницата в Сан Франциско, известна под името Двореца на пичките. „Ти ми спаси живота, човече!“ — беше казал той. Уили седеше на леглото на Съливан. Едната му ръка беше превързана, както и главата му, но му нямаше нищо. Съливан беше тежко ранен. Това беше денят, когато един фоторепортер ги беше снимал и снимката им се беше появила във всички вестници из страната, както и в „Харуич Джърнъл“.

„Той ми хвана ръката“ — мисли си Уили, докато стои в своя кабинет на шестия етаж и е оставил Бил Шърман един етаж по-надолу. Над снимката и заповедта за награждаването е закачен плакат от шейсетте години. На него е нарисуван символът на мира на жълт фон. Под символа в червено, синьо и бяло е написано: ПРОСЛЕДЕТЕ ГОЛЯМОТО АМЕРИКАНСКО ПИЛЕ.

„Той хвана ръката ми“ — мисли отново Уили. Да, Съливан беше направил това и на Уили му се беше приискало да хукне обратно към стаята си. Мислеше, че всеки миг Съливан ще каже: „Знам какво направихте ти и твоите приятелчета Дулин и О’Мийра. Ти да не мислиш, че не ми е казала?“

Не се случи нищо такова. Вместо това той каза: „Ти ми спаси живота. Ние сме от един и същи град и точно ти ми спаси живота. Каква е вероятността да се случи това?“ Когато каза това, Уили беше сигурен, че не знае какво са направили на Каръл Джърбър заедно с О’Мийра и Дулин. Обаче не изпитваше облекчение, въпреки че беше в безопасност. И докато се усмихваше и стискаше ръката на Съливан, си мислеше: „Прав беше да се страхуваш, Съли. Прав беше.“

Уили слага куфара на Бил на бюрото. После се изправя нагоре и се хваща за пода на шестия етаж, за да премине през празното тъмно пространство. Вратата на кабинета му на шестия етаж също е здраво заключена. Не очаква никого (не че фирмата му е имала клиенти някога), но така е по-безопасно. Винаги беше по-добре да е в безопасност, отколкото после да съжалява.

След като е подредил кабинета на петия етаж, Уили затваря вратата след себе си. На дървената рамка е залепен килим. Достатъчно е да го постави върху тайната врата на пода, за да я прикрие напълно.

Той се изправя, изтупва праха от ръцете си и отваря куфарчето. Изважда фолиото и го поставя на диктофона, който е на бюрото.

— Много е хубав — казва и си мисли, че Шарън може да бъде най-сладката прасковка, когато реши, а тя често го прави. Затваря куфарчето и после започва да се съблича, като го прави внимателно и методично. Сваля всичко от себе си, дори долните си гащи и черните си чорапи. Гол, закача палтото, костюма и ризата в гардероба, където виси само една дреха — червено яке. Под сакото има нещо, наподобяващо чанта, която е доста широка, за да бъде начена куфар. Уили поставя своя куфар до кутията, а панталоните си внимателно сгъва, като внимава да не ги смачка Вратовръзката е закачена на вратата на гардероба, където освен нея няма нищо друго.

Той отива бос и гол до един от шкафовете за документи На него е поставен пепелник, на който е нарисуван ядосан орел и има надпис: „Ако умра в битка“. В пепелника има два медальона за опознаване. Уили ги слага на врата си. След това обува бели памучни чорапи и облича бяла памучна тениска. Медальоните му се очертават под тясната тениска, както и мускулите му. Не са толкова силни, колкото бяха в А Шау и в Донг Ха, но не са и зле за човек, който наближава четирийсетте.

Преди да е свършил с обличането, идва времето за покаяние.

Отива до един от шкафовете и прехвърля папките, като търси тези от 1983 година. После започва да ги разлиства: януари-април; май-юни; юли; август(той винаги пише повече през лятото); септември-октомври и най-сетне последната папка ноември-декември. Изважда папката и сяда зад бюрото. Прехвърля листовете, изпълнени със ситен почерк. Има няколко различни варианта на написаното, но смисълът е един и същ: горещо съжалявам.

Тази сутрин пише само десет минути, като не се отклонява от темата: горещо съжалявам. Написал е тази фраза поне два милиона пъти досега… и това е само началото. Да се изповяда щеше да е по-бързо, но той иска да го направи по дългия начин.

Свършва — не, той никога не свършва, а просто засега е достатъчно — и поставя папката на мястото й.

После отново се приближава към шкафовете. Отваря този, който е долу при краката му, и започва да мърмори, но не „И ти ли чуваш това, което и аз“, а песента на „Доорс“ за това как денят разрушава нощта и нощта разделя деня.

Изважда отвътре синя риза и износени панталони. Затваря средното чекмедже и отваря най-горното. Тук има албум с изрезки и стари военни обувки. Той изважда албума и поглежда червената му подвързия. На нея е залепена думата СПОМЕНИ, изписана в златно. Този албум е от евтините. Може да си позволи и по-скъп, но не винаги имаш право да правиш това, което можеш да си позволиш.

През лятото пише повече думата „съжалявам“, но спомените спят. През зимата, най-вече около Коледа, отново се събуждат. Тогава той иска да погледне в албума, пълен с изрезки и снимки, на които всички изглеждат невероятно млади.

Днес оставя албума, без да го отваря, и взима обувките. Те са идеално лъснати и изглеждат така все едно ще издържат до деня на Страшния съд. Дори и след това. Не са стандартните военни обувки — тези са за скокове, 101-ви военновъздушен батальон. Но няма проблем. Той не се опитва да се облече като войник в действителност. Ако искаше, щеше да го направи.

Освен това няма причина да е безразличен към праха тук и внимава как се облича. Не вкарва панталоните в ботушите си, разбира се. Ще се отправи към Пето Авеню през декември, а не към Меконг през август, където щеше да гъмжи от буболечки и змии. Въпреки това се опитва да изглежда изряден. Да изглежда добре е толкова важно за него, колкото е и за Бил, дори е по-важно. Да уважаваш работата си и работното си място, значи да уважаваш и самия себе си.

Последните необходими вещи са в едно от горните чекмеджета на бюрото: грим и тубичка гел. Изсипва малко от грима в ръката си. Нанася го на лицето си бързо и опитно, за да си придаде почти истински слънчев загар. Когато е приключил с това, втрива малко от гела в косата си и после я сресва назад. Това е последният етап от приготовленията му. Няма и следа от средностатистическия човек, който преди час слезе на Гранд Сентрал. Човекът в огледалото прилича на военен наемник. В лицето сякаш се крие някаква мълчалива потискана гордост — нещо, в което хората няма да се загледат. Изпитват тъга, ако го правят. Уили знае защо е така. Виждал го е. Той не пита защо се случва именно това. В живота му няма много въпроси и това го устройва.

— Добре — казва си и затваря чекмеджето на бюрото. — Добре изглеждаш, войнико.

После отива до гардероба и изважда червеното яке, което е с двойно лице, и чантата. Слага якето на стола, а чантата оставя на бюрото. Отваря капака и сега чантата заприличва на куфарите на търговците на часовници и съмнителни златни верижки. Вътре има само няколко от вещите на Уили. Едната от тях е разглобена, за да може да се събере. Има табела, ръкавици, от тези, които се носят в студено време, и трета ръкавица, която не прилича на другите две. Той взима двете ръкавици (ще има нужда от тях днес), а след това изважда табелата. За краищата й е захваната връвчица, така че да може Уили да я закачи на врата си. После затваря кутията и слага табелата върху нея. На бюрото цари безпорядък, но това е единствената повърхност, която може да използва.

Мърморейки (тук преследваме късмета си, там заравяме съкровищата си) той отваря другото чекмедже на бюрото, разбутва моливите и химикалките и изважда ножиците си. После взима фолиото, развива го и внимателно го разпъва около правоъгълната табела. След това захваща отрязаното парче за табелата, поглежда го и се възхищава.

— Идеално!

Телефонът иззвънява и той се обръща към него с присвити очи. Звъни веднъж. Два пъти. Три пъти. На четвъртото позвъняване се включва телефонният секретар.

— Здравейте, свързахте се с водопроводни услуги „Мидтоун“ — казва гласът на Уили Шърман. — В момента не мога да говоря с вас, така че оставете съобщение след сигнала.

Бийп.

Той слуша напрегнато, застанал над току-що декорираната табела със стиснати юмруци.

— Здрасти, обажда се Ед от Найнекс „Жълти страници“ — казва гласът от секретаря и Уили въздъхва. Ръцете му постепенно се отпускат. — Моля ви, непременно ми се обадете на 1-800-555-1000, за да получите информация как можете да рекламирате по-добре в „Жълтите страници“ и същевременно да спестите големи суми пари. Весели празници! Благодаря!

Щрак.

Уили поглежда телефонния секретар за момент все едно ще заговори отново — иска да го заплаши и да го обвини за всички престъпления, които е извършил — но не се случва нищо.

— Всичко е наред — казва, прибира табелата в чантата и този път я затваря. От едната страна на чантата има;, малка лепенка със следния текст: „Горд съм, че служих“. До надписа има малко американско флагче.

— Всичко е наред, скъпа, можеш да ми вярваш.

Излиза от кабинета си на шестия етаж, затваря вратата, на която е написано „Водопроводни услуги «Мидтоун»“, и заключва трите ключалки.

9:45

Малко по-нататък по коридора се среща с Ралф Уилямсън, един от дебелите счетоводители от финансов отдел „Гаровиц“ (всички счетоводители там бяха дебели). В розовата ръка на Ралф има ключе и Уили стига до извода, че пред него с един счетоводител, които бърза към тоалетната. Ключ на ключодържател! Какво ако не един ключодържател ще те накара да си спомниш прекрасните дни в енорийското училище. Да си спомниш всичките тези монахини и пръчките им за възпитание. Ако този ключ не ти помогне, значи няма какво друго да е. Така си мисли той. И знаете ли какво? На Ралф Уилямсън сигурно му харесва да си държи ключа на ключодържател с формата на бухалка така, както му харесва сапунът в банята му вкъщи да е с формата на заек или на клоун. И какво ако е така? Не съди другите, за да не осъдят и теб.

— Хей, Ралфи, какво става?

Ралф се обръща. Вижда Уили. Усмихва се.

— Здрасти. Честита Коледа!

Уили се смее на погледа на Ралф. Скапаният дебел счетоводител му завижда, а защо не? Ралф гледа един човек, на когото всичко му е наред. Ще трябва да ти хареса, скъпа, ще трябва да ти хареса.

— Подобно, братче. — Той протяга ръката си (вече не се притеснява, че в сравнение с лицето му тя изглежда мъртвешки бледа).

— Дай една лапа!

Усмихвайки се срамежливо, Ралф подава ръка.

— Дай още една!

Ралфи се обръща и подава повторно ръка зад гърба си, вече почервенял от срам.

— Толкова добре се чувствам, че трябва да те поздравя още веднъж! — възкликва Уили и подава отново ръка. — Напазарува ли за Коледа, Ралфи?

— Почти — отвръща той, усмихвайки се и прехвърляйки ключа от ръка в ръка. — Да, почти. Ами ти?

Уили му намига.

— Знаеш как е, братче. Имам си две-три жени и всяка от тях ми купува по нещо.

Възхитената усмивка на Ралф казва, че той всъщност не знае как е, но му се иска да разбере.

— Викат те навън по работа, а?

— Целият ден ми е зает. Заради сезона е. Нали знаеш?

— На теб винаги сезонът ти е проблем. Бизнесът вероятно върви добре. По-добре тръгвай, защото може да ти се наложи да газиш до колене във вода, ако закъснееш прекалено много.

Смеейки се, Ралф отива към тоалетната.

Уили се отправя към асансьора. Носи чантата в едната ръка, а с другата проверява дали очилата са в джоба на якето му. Там са. Там е и пликът, дебел и измачкан, пълен с петнайсет двайсетдоларови банкноти. Време е полицай Уийлок да го навести. Уили го очакваше вчера, но той не се появи. Сигурно ще се появи утре, но той наистина се надява да дойде днес… Не че му харесва. Просто знае, че светът е такъв. Трябва да смажеш колелата, за да върви каруцата по-добре. Има много дни, в които си мисли колко хубаво ще бъде да пръсне черепа на полицай Уийлок. Така беше навремето в джунглата. Такива трябваше да бъдат нещата тогава. Например онова, което се случи с Маленфант. Откаченото копеле с неговото пъпчиво лице и скапаните му карти.

Е, да. В джунглата нещата бяха по-различни. В джунглата на човек му беше разрешено да направи нещо лошо, за да предотврати друго много по-лошо. Подобно държание доказва, че се намираш на погрешно място, но паднеш ли веднъж в реката, ще трябва да плуваш, за да се спасиш. С него бяха момчетата от отряд „Браво“, които бяха прекарали само няколко дни с другите от отряд „Делта“, така че той не можа да опознае добре Маленфант. Спомняше си само дълбокия му глас и думите, които крещеше по време на безкрайните игри, когато някой искаше да си вземе картата обратно: „Остави картата, скапаняк! Каквото си играл, играл си го!“

Маленфант може и да е бил тъпак, но за това беше прав. В живота, както и в играта на карти, станалото си е станало.

Асансьорът не спира на петия етаж, но мисълта, че от време на време и това се случва, го изнервя. И друг път се е срещал тук или във фоайето с хора, които познават Бил Шърман — като онзи ухиления от застрахователната агенция — но те не го разпознават. „Трябва, но те не го правят“ — мисли си той. Отначало смяташе, че е заради грима. После, че е заради сресаната коса и дрехите, но тези неща не са от значение. Не е от значение и слабата им съпричастност към света и към това, което се случва около тях. Това, което прави, въобще не е важно — износени панталони, военни обувки и малко кафяв грим на лицето не могат да го променят напълно. Няма начин да го маскират. Той не знае как да го обясни и обикновено не се и опитва. Научил се е да го прави, както се е научил и на много други неща във Виетнам.

Чернокожият младеж продължава да стои пред въртящите се врати на входа (сега е вдигнал качулката на мръсното си яке) и размахва своята измачкана пластмасова чашка към Уили. Вижда, че мъжът с чантата за инструменти се усмихва, така че и неговата усмивка се разширява.

— Ще дадеш ли някой долар? — пита той господин майстора. — Какво ще кажеш, човече?

— Махай се от очите ми, скапан мързеливец! Това ще кажа — отвръща Уили все още усмихнат. Младежът отстъпва назад и го гледа с широко отворени уплашени очи. Преди да успее да каже нещо, Майсторът вече е една пресечка по-нататък по улицата сред тълпите от хора, а голямата му чанта се поклаща в ръката му.

10:00

Той влиза в хотел „Уайтмор“, минава през фоайето и с ескалатора се качва на горните етажи, където са обществените тоалетни. Нервен е, но не знае защо. Досега не се е случвало нищо непредвидено преди, по време и след нито едно от неговите посещения в хотелската тоалетна (той обикаля през тоалетните в центъра на града). Въпреки това е сигурен, че ако се объркат нещата, ще е в някой хотелски кенеф. Защото това, което ще последва, не е простата трансформация от Бил в Уили. Те двамата са братя и може би дори еднолични близнаци и когато се променя от единия в другия, се чувства нормално. Предстоящата последна трансформация за деня обаче — от Уили Шърман в слепият Уили Гарфийлд — никога досега не му е изглеждала толкова лесна. Последната промяна винаги е мрачна, потайна и дори свръхестествена. Докато приключи и излезе навън с бял бастун, се чувства като змията, която сменя кожата си.

Той се оглежда и вижда, че само една от кабинките в мъжката тоалетна е заета. В тоалетната има поне една дузина кабини. Някой леко прочиства гърлото си. Чува се шум от отворен вестник. Ето го и звукът от приглушена пръдня в стила на централната градска част.

Уили влиза в последната кабинка. Оставя чантата на земята, заключва вратата и съблича червеното яке. После го обръща наопаки. Другото му лице е масленозелено. Сега се превръща в старо войнишко яке с един пагон. Шарън, която понякога се проявява като абсолютен гений, купи това яке от един военен магазин и го заши от вътрешната страна на червеното яке. Добави нашивка на лейтенант и малък правоъгълен джоб отпред, където да сто| табелка с името и номера на батальона. После го беше изпрала поне трийсет пъти. Табелката с името и номера на батальона вече е напълно изтрита, разбира се, но мястото, на което са били зашити, личи. Избледняло е на ръкавите и от дясната страна и прилича на всяко друго яке на ветеран от Виетнам.

След като закача якето в кабината, сяда и слага чантата си на коленете. Отваря я, изважда разглобения бастун и събира двете части в една. Както седи, се пресяга и го закача до якето. После откъсва малко тоалетна хартия, за да създаде впечатление, че си е свършил работата (може би това не е необходимо, но е важно винаги да си внимателен, за да не съжаляваш после), и пуска водата.

Преди да излезе от кабинката изважда очилата от якето си, в което е скрит и пликът с парите. Очилата са само една бариера. Останки от миналото, които той свързва с бандитските филми с Питър Фонда. Те са добри за бизнеса, защото, от една страна, показват ветераните на хората, а, от друга, защото никой не може да го погледне в очите.

Уили Шърман остава в кабинката на тоалетната в хотел „Уайтмор“ така, както Бил Шърман остава в кабинета на петия етаж. Мъжът, който излиза оттам — облечен в старо износено яке, с тъмни очила и с бял потропващ по земята бастун — е Слепият Уили, който се подвизава на Пето Авеню от времето на Джералд Форд.

Докато пресича малкото фоайе на път към стълбите (слепец без придружители никога не използва ескалатора), вижда жена, облечена в червено сако, която се приближава към него. През тъмните стъкла на очилата му тя прилича на някаква екзотична рибка, попаднала в мътна вода. Разбира се, това не е само заради очилата. До два часа следобед днес той наистина ще бъде сляп така, както крещеше, че е, когато ги извеждаха заедно със Съливан и още Бог знае кого с хеликоптери от провинция Донг ха през седемдесета година. „Сляп съм“ — викаше той дори и когато вдигаше Съливан от пътеката, но всъщност не беше съвсем сляп. През бяла завеса виждаше как Съливан се опитва да задържи вътрешностите си да не се разпилеят по пътеката. Той го беше вдигнал и беше тичал от тромаво с него до хеликоптера — Съливан беше по-тежък от Уили, много по-тежък и той нямаше представа как е успял да пренесе тялото му, но някак си беше стигнал до полянката, където хеликоптерите ги чакаха — Господ да ви благослови, момчета, Господ да ви благослови. Той тичаше към поляната през дъжд от куршуми и човешка плът създадена в Америка, разлетяла се на всички страни, след като се беше взривила мината, капанът или каквото там беше избухнало.

„Сляп съм“ — викаше той, докато носеше Съливан. Усещаше кръвта на Съливан, която се стичаше по рамото му и чуваше как и той крещи. Ако Съливан беше спрял да крещи, щеше ли Уили да го пусне на земята и да продължи да тича сам, за да избегне засадата? Вероятно не. Защото тогава той знаеше кой е Съливан. Това беше Съли от родния му град. Този, който излизаше с Каръл в стария му роден град.

„Сляп съм! Сляп Съм! Сляп Съм!“ — така викаше Уили Шърман, докато носеше Съливан, и наистина виждаше като през някаква бяла мъгла, въпреки че си спомняше как куршумите разкъсваха листата около него. Спомняше си как един мъж, когото същия ден беше видял в долината, се държи за гърлото. Спомняше си как кръвта се стичаше между пръстите му. Един от другарите му го сграбчи и го понесе напред покрай препъващия се Уили Шърман, който наистина не виждаше много добре. „Сляп съм! Сляп съм! Сляп съм!“ — крещеше той и надушваше кръвта на Съливан. В хеликоптера бялата завеса беше започнала да става все по-дебела. Лицето му беше обгорено, косата му беше обгорена, черепът му беше обгорен, а светът около него беше бял. Беше облечен в дрипи и гореше. Още един избягал от адските порти. Той беше сигурен, че няма да може да вижда, и това някак му помагаше. Разбира се, че беше така.

Понякога.

Жената с червеното сако се приближава и го хваща за ръката.

— Мога ли да ви помогна, господине? — пита тя.

— Не, благодаря, госпожо — отвръща Слепият Уили. Белият бастун вече не усеща пода, а е във въздуха. Движи се настрана, за да усети широчината на стълбището. После Слепият Уили кимва и тръгва бавно, но сигурно надолу стълбите, като с ръката, в която държи чантата, се опитна се подпира на парапета. Прехвърля го в ръката с бастуна. Опитва се да не се засмее в лицето й. — Няма проблем. Всичко е наред. Честита Коледа!

Продължава по стълбите, като непрестанно потупва с бастуна пред себе си. Чантата е по-лесна за носене от бастуна, защото е празна. После обаче нещата ще се обърнат.

10:15

Пето Авеню блести от коледна украса — той е заслепен от блестящите лампи и гирлянди. Големите магазини са се превърнали в кутии, опаковани с огромни червени панделки. На магазина от веригата „Брук Брадърс“ е закачен венец голям поне пет метра. Навсякъде примигват светлинки. На витрината на „Сакс“ един манекен (с изражение все едно иска да наругае някого и без никакви гърди и задник) е поставен до огромен мотор „Харли Дейвидсън“. Сложили са му само шапката на Дядо Коледа, кожено яке и високи ботуши. От мотоциклета висят сребърни звънчета. Някъде наблизо пеят „Тиха нощ, свята нощ“ — това не е любимата песен на Слепия Уили, но все пак е по-добре от „И ти ли чуваш това, което и аз“.

Той се спира на едно и също място всеки ден — пред „Сейнт Патрик“ срещу магазина „Сакс“ — а минувачите вървят на тълпи покрай него. Движенията му сега са прости, но изпълнени с достойнство. Притеснението, което изпитваше в тоалетната — чувството на голота, която всеки миг ще стане публично достояние — вече е изчезнало. Докато не застане точно на това място, той не се чувства по-голям католик. Все пак е момче от „Сейнт Гейб“. Винаги е носил кръста на врата си и стоката си и също е коленичил пред свещеника всеки петък, за да вземе парчето нафора, което никога не му беше харесвало. Все още до известна степен се чувства ученик от „Сейнт Гейбриъл“. Това е общо и за трите му същности. Както казват — това е надживяло годините и се е запазило непокътнато. Само ме през последните години той предпочита покаянието, а не изповедта. Вече не вярва, че раят съществува Останала му е единствено надеждата.

Спира се, отваря чантата, така че хората, които вървят по тротоара, да виждат лепенката на нея. После изважда третата ръкавица. Това е бейзболната му ръкавица, която винаги е била негова още от 1960 година. Оставя я до чантата. Нищо не размеква повече хората от един слепец е бейзболна ръкавица. Господ за благослови Америка.

Най-накрая изважда табелата, увита в станиол, и я надява на шията си. Табелата стои на гърдите му.

Той вдига глава, така че бялата светлина на мрачния зимен ден да се отрази в стъклата на очилата му. Сега започва работният му ден и работата му е по-тежка от всяка друга. Има специална поза на тялото. Нещо подобно на отдаващ чест войник. Трябва винаги да държи главата си изправена и да се взира през хилядите хора, които минават покрай него. Ръцете му трябва да висят покрай тялото в черните ръкавици, като никога не трябва да докосват табелата и панталоните и не трябва да се събира отпред. Той трябва да продължи да имитира чувството на накърнена гордост. Няма от какво да се срамува. Никога не говори, освен ако не го заговорят учтиво. Не отговаря на хората, които го питат ядосано защо не си намери работа или какво иска да каже с това, че са му отнели привилегиите. Не спори с тези, които го обвиняват, че лъже или че се опитва ла издържа сина си, като проси по улиците. Спомня си, че наруши това правило само веднъж през един топъл следобед на 1981 година. „В кое училите учи синът ти?“ — попита ядосано една жена. Той не виждаше как изглежда жената, защото беше вече четири часът и беше сляп като прилеп поне от два часа, но чувстваше гнева й. По някакъв начин тя му напомни за Маленфант и за гласа му. „Кажи ми къде учи, за да му изпратя едно кучешко лайно“ — беше продължила тя. „Не се притеснявайте — отвърна той по посока на звука. — Ако искате да изпратите по пощата кучешко лайно, адресирайте го до основно училище «Линдън Б. Джонсън» и използвайте «Федерал Експрес». Те ще го доставят и до ада, ако пожелаете.“

— Господ да те благослови — казва му един мъж в кашмирен пуловер и гласът му потреперва. Но Слепият Уили не е изненадан от подобна реакция. Вече се е сблъсквал с такова отношение. Учудващо много от клиентите му поставят внимателно или дори нежно парите си в бейзболната ръкавица. Мъжът в кашмирения пуловер дава своя скромен принос там, където му е мястото. Пуска банкнота в отворената чанта. Пет долара. Работният ден започва.

10:45

Засега всичко върви добре. Той внимателно оставя бастуна на земята и се навежда, за да изсипе събралите се пари от ръкавицата в чантата. После прокарва ръка през събралите се банкноти, въпреки че все още ги вижда съвсем ясно. Събира банкнотите — има поне четиристотин или петстотин долара, което означава, че в края на деня ще има към три хиляди. Не е от най-добрите дни, особено по Коледните празници, но все пак е нещо. Навива ги на руло и го захваща с ластик. После натиска един бутон в чантата си, двойното дъно се отваря и той пуска парите вътре. Никой досега не се е опитвал да разгледа чантата му. И тежко на онзи, който се опита да го направи.

Той затваря чантата и започва да се изправя. Една ръка го подпира.

— Честита Коледа, Уили — казва човекът. Слепият Уили го разпознава по одеколона.

— Весела Коледа, полицай Уийлок. Главата му продължава да стои леко вдигната с въпросително изражение на лицето. Ръцете са отпуснати. Краката му са леко разкрачени, но не толкова, че да наподобяват командата „свободно“, и не са толкова събрани като при командата „мирно“. — Как сте днес, господин полицай?

— В отлично настроение съм, копеле — отговаря Уийлок. — Познаваш ме. Винаги съм в отлично настроение.

Приближава се един мъж с яркочервен пуловер и палто. Косата му е къса. Черна отгоре и прошарена отстрани. Изглежда напрегнат. Слепият Уили познава веднага изражението. В двете му ръце има по една торба от магазините. Той се спира и прочита табелата.

— Донг Ха? — пита той, сякаш мястото му е познато.

— Да, господине — отговаря Слепият Уили.

— Кой ви беше командващ офицер?

— Капитан Андрю Брисъм — пише се с Ъ, а не с А — а по-висшестоящ от него беше полковник Андрю Шелф, господине.

— Чувал съм за Шелф — казва мъжът с палтото. Сега лицето му изглежда различно. Когато се приближаваше към слепеца, мислите му не бяха същите както когато го отминаваше. — Никога не съм го срещал.

— В края на службата си там не се срещахме с много висшестоящи офицери, господине.

— Ако си излязъл от долината А Шау, не се учудвам. Съгласен ли си с мен, войнико?

— Да, господине. Когато ударихме Донг Ха, вече нямаше много висши офицери при нас. Имахме и един лейтенант на име Дийфенбейкър.

Мъжът с яркочервения пуловер кима.

— Вие, момчета бяхте там, когато паднаха хеликоптерите.

— Тъй вярно, господине.

— Значи сте били там и след това, когато…

Слепият Уили не го чува, защото одеколонът на полицай Уийлок вече го задушава. Той едва ли не му диша в едното ухо като възбудено хлапе на края на първата си любовна среща. Уийлок никога не повярва на представлението на Слепия Уили. И въпреки че той си плаща за привилегията да стои на ъгъла, част от Уийлок все си остава полицай и чака Уили да направи грешка. Той направо копнее за грешка. Но Уийлоковците от този свят никога не могат да разберат кое е фалшиво и кое не е. Понякога тези неща изглеждат много по-сложни отколкото са в действителност, което също беше научил във Виетнам през годините, преди тази война да се превърне в политическа шега и да стане популярна тема на писателите романисти.

— Шейсет и девета и седемдесета бяха най-лошите години — продължава да говори мъжът с прошарената коса. — Аз бях на хълма Хамбургер с Трета дивизия 187-ми батальон, така че познавам А Шау и Там Бои. Спомняш ли си маршрут 922?

— Разбира се, господине. Пътят на славата — казва Слепият Уили. — Там загубих двама приятели.

— Пътят на славата — повтаря мъжът, разтваря палтото си и изведнъж се състарява поне с хиляда години. Червеният пуловер сякаш виси на мумия. Очите му сякаш гледат към хиляда несъществуващи хоризонта. После той отново се връща тук на улицата, където звънят коледни звънчета. Оставя чантите си между скъпите си обувки и изважда портфейла си. Отваря го и вади спретнато подредена пачка банкноти.

— Как я кара синът ти, Гарфийлд? — пита той. — Добре ли се справя?

— Да, господине.

— На колко години е?

— На петнайсет, господине.

— В обществено училище ли учи?

— В енорийско, господине.

— Отлично. И да не дава Господ да се среща с шибания път на славата. — Мъжът с разкопчаното палто изважда една от банкнотите от портфейла си. Слепият Уили чува как полицай Уийлок ахва и не е необходимо да поглежда към банкнотата, за да разбере, че е стотачка.

— Тъй вярно, господине. Опазил Бог.

Мъжът с палтото докосва ръката на Уили с банкнотата и се изненадва, когато той я отдръпва все едно се е опарил.

— Поставете я в чантата или в ръкавицата ми, господине, ако искате — казва Слепият Уили.

Мъжът с палтото го поглежда намръщено за момент, а после сякаш разбира за какво става въпрос. Той се навежда, слага банкнотата в мръсния джоб на бейзболната ръкавица и след това изважда няколко монети, за да я притисне под тях. После се изправя. Очите му са влажни и зачервени.

— Искаш ли да ти оставя визитката си? — пита той Слепия Уили. — Мога да те свържа с няколко организации на ветераните.

— Благодаря, господине. Знам, че можете да го направите, но трябва да ви откажа.

— Срещали сте се с повечето от тях?

— Да, господине, точно така.

— Къде се възстановявахте?

— В Сан Франциско, господине — отговаря той и после притеснено добавя: — В „двореца на пичките“, господине.

Мъжът в палтото започва да се смее от сърце и след това сълзите, които са се събрали в очите му, тръгват надолу.

— Двореца на пичките! — повтаря той. — Не го бях чувал от години! Там имаше подлога под всяко легло и гола сестра между чаршафите, нали? Събличаха всичко с изключение на чорапите си.

— Да, тъй вярно, господине.

— Честита Коледа, войнико. — Мъжът с палтото му махва с ръка.

— Весела Коледа и на вас, господине.

Мъжът с червения пуловер вдига чантите си и продължава по тротоара. Слепият Уили не би видял това, все още различаваше само сенки.

— Това беше прекрасно — промърморва полицаят. Слепият Уили мрази свежия дъх на Уийлок в ухото си, но няма да му направи удоволствието да си премести главата дори с един сантиметър. — Онзи дъртак всъщност се разплака. Сигурен съм, че си го видял, но не мога да те накарам да си признаеш, Уили. Оставям ти тази възможност.

Уили не отговаря.

— Говорехте за някаква болница за ветерани на име Двореца на пичките, нали? — пита полицаят. — Прилича ми на идеално място за мен. Къде си чел за нея, войнико на съдбата?

Една сянка, наподобяваща жена, се навежда и пуска нещо в чантата. Една ръка в ръкавица го докосва по ръката. Бог да те благослови, приятелю.

— Благодаря, госпожо.

Сянката отминава, но дъхът не изчезва от ухото на Слепия Уили.

— Имаш ли нещо за мен? — пита Уийлок.

Слепият Уили бърка във вътрешния джоб на якето си. Хваща плика и го изважда. Веднага щом полицаят вижда я плик, ръката му се стрелва към него и го улавя.

— Задник! — уплашено казва Уийлок. — Колко пъти съм ти повтарял само да ми посочиш къде е пликът. Само да посочиш!

Слепият Уили не отговаря. Той мисли за бейзболната ръкавица и за това как беше изтрил написаното с мастило „Боби Гарфийлд“. После беше отпечатал името Уили Шърман на същото място. После, след като се върна от Виетнам и започна новата си кариера, изтри името за втори път и написа на същото място само „ГАРФИЙЛД“ (с главни букви). Кожата на ръкавицата, където са правени всички тези промени, е избледняла и грапава. Ако мисли за ръкавицата, ако се концентрира върху изтърканата кожа, ще се сдържи и няма да направи някоя глупост. Това иска Уийлок, разбира се. Това иска много повече от подкупа, а за Уили да направи нещо глупаво, означава да се издаде.

— Колко са? — пита полицаят след миг.

— Триста — отвръща Слепият Уили. — Триста долара, господин полицай.

Отговорът му е приветстван от няколко мига мълчание, но Уийлок се отдръпва назад и дишането в ухото му престава. Той е благодарен и на това.

— Достатъчно е — казва Уийлок. — Но не забравяй, че идва Нова година и малкият смърф от полицията има едно място в щата Ню Йорк, където иска да си построи малка хижа. Kapeesh? Цената на инструментите се покачва.

Слепият Уили не казва нищо, но слуша много внимателно. Ако иска само това, всичко ще е наред. Но по гласа на Уийлок става ясно, че това не е всичко.

— Всъщност хижата не е важна — продължава полицаят. — По-важното е, че ще ми трябват още пари, ако искаш да оставя на спокойствие една отрепка като теб. — в гласа му се долавя ярост. — Как може да правиш това всеки ден. Дори и по Коледа. Разбирам хората, които просят, но не и теб… Ти не си по-сляп от мен.

„Ти си много по-сляп от мен“ — мисли си Слепият Уили.

— Върви ти, нали? Предполагам не е така както при ония копеленца в метрото, но покриваш един бон на ден, нали? Или дори може би два?

Не може да налучка точната цифра, но тези грешки са песен за ушите на Слепия Уили Гарфийлд. Това означава, че неговият партньор не го следи отблизо или твърде внимателно. Все още не е започнал. Не му харесва обаче яростта в гласа на Уийлок. Тя е като силна карта в играта на покер.

— Ти не си по-сляп от мен — повтаря той. Това го плаши най-много. — Знаеш ли какво, приятелче? Някой път трябва да те проследя, след като свършиш работа, за да разбера какво правиш. — Млъква. — Да разбера кой си в действителност.

За момент Слепият Уили спира да диша…

— Няма да направите това, полицай Уийлок — казва.

— Няма ли? Защо не, Уили? Защо не? Очакваш, че съм благороден, така ли? Това, което получавам от теб за година, не е кой знае какво, като го сравня с повишение например. — Той отново млъква. Гласът му е някак отнесен, което най-много притеснява Уили. — Може снимката ми да излезе в „Поуст“. Ще пише: „Полицай арестува безскрупулен измамник на Пето Авеню.“

„Господи! — мисли си Уили. — Пресвети Исусе! Той говори сериозно!“

— На ръкавицата ти пише Гарфийлд, но се обзалагам, че това не ти е истинското име. Ще залагам понички срещу долари.

— Ще загубите.

— Така казваш ти… но кожата е толкова изтъркана, че според мен там е имало повече от едно име.

— Когато бях малък, ми я откраднаха. — Дали говори твърде много? Трудно е да се каже. Уийлок го хваща неподготвен. Първо телефона в кабинета му, а сега и това. — Момчето, което ми я открадна, изтри моето име и написа неговото, докато ръкавицата беше при него. Когато си я взех, аз направих същото.

— И я взе със себе си във Виетнам?

— Да. — Това е истината. Ако Съливан беше видял тази бейзболна ръкавица, щеше ли да разбере, че е на стария му приятел Боби? Вероятно не, но кой може да знае? Съливан не я беше виждал, не и докато бяха в джунглата така че въпросът е неуместен. От друга страна, полицай Джаспър Уийлок задава всякакви въпроси, които обаче са напълно уместни.

— Заминала е за долината Апчих с теб, нали?

Слепият Уили не отговаря. Уийлок сега се опитва да го подведе, но няма да успее.

— Взел си я със себе си и на онова място Томбой, нали?

Уили продължава да мълчи.

— Винаги съм смятал, че томбой означава хлапе, което се опитва да се катери по дърветата.

Слепецът не издава и дума.

— Вестник „Поуст“ — казва Уийлок и Уили едва вижда как копелето вдига ръка, сякаш иска да покаже снимка във вестника. — „Един съвестен полицай.“ — Може би се опитва да го дразни, но Уили не може да каже със сигурност.

— Ще пишат за вас в „Поуст“, но няма да има повишение — обажда се Слепият Уили. — Вместо това ще ви изхвърлят на улицата, полицай Уийлок, и ще ви се наложи да си търсите работа. Можете да се пробвате в някоя фирма за охрана, но не мисля, че ще наемат човек, който взима подкупи.

Сега е ред на Уийлок да престане да диша. Когато отново може да си поеме дъх, той диша в ухото на Уили като ураган.

— Какво искаш да кажеш? — прошепва той. Една ръка хваща Слепият Уили за войнишкото яке. — Обясни ми какво искаше да кажеш, по дяволите.

Слепият Уили остава безмълвен с ръце до тялото, леко вдигната глава и поглед зареян в пространството. Докато не се стъмни, зрението му няма да се оправи. На лицето му липсва всякаква емоция, което минувачите приемат като накърнена гордост.

„По-добре внимавайте, полицай Уийлок — мисли си той. — Ходите по тънък лед. Аз може да съм сляп, но вие опредено сте глух, след като не чувате чукането под краката си.“

Ръката, хванала якето му, го разтърсва леко. Уийлок затяга хватката си.

— Имаш приятел, нали? Затова ли извади плика? Той се е скрил някъде и снима, нали? Нали така, кучи сине?

Слепият Уили продължава да мълчи. Джаспър, полицейският смърф, сега си заслужава мълчанието. Хора като него винаги ще си помислят за най-лошото. Трябва да им дадеш достатъчно време.

— Не се ебавай с мен, мой човек — казва Уийлок, но в гласа му има страх, а ръката му пуска якето на Уили. — От януари ще ми плащаш вече по четиристотин и ако се опиташ да ме изиграеш, ще си изпатиш. Разбираш ли?

Слепият Уили не отговаря. Полицаят вече не говори в ухото му и той знае, че Уийлок скоро ще си тръгне. Той обаче все още е тук. Отново усеща дъха му в ухото си.

— Ще гориш в ада за това, което вършиш — казва му полицаят. Гласът му е искрен. — Това, че взимам парите ти, е простим грях. Питах свещеник и съм сигурен, но това, което правиш ти, е смъртен грях. Ще отидеш в ада и да видим колко подаяния ще събереш там.

Слепият Уили си спомня за едни якета, които Уили и Бил Шърман са виждали по улиците. На гърба е залепена карта на Виетнам, а под нея пише: КОГАТО УМРА, ЩЕ ИДА НАПРАВО В РАЯ, ЗАЩОТО ПРЕКАРАХ ЧАСТ ОТ ЖИВОТА СИ В АДА. Той може да спомене тази мисъл на полицай Уийлок, но няма да му е от голяма полза. По-добре е да мълчи.

Уийлок се обръща и си тръгва, а на лицето на Уили се появява някакво подобие на усмивка. Тя се появява и изчезва като слънчев лъч в облачен ден.

13:40

Вече три пъти завива банкнотите в рула и ги прибира в тайника на дъното на чантата. Сега вече разчита само на пръстите си, защото е напълно сляп. Вече не може да вижда парите. Не може да различи стотачка от еднодоларовата банкнота, но усеща, че денят е много добър. В тази мисъл няма удоволствие. Никога няма удоволствие. За Слепия Уили удоволствието не е от значение. Днес обаче всякакво чувство за добре свършена работа, което би усещал друг ден, е помрачено от полицай Уийлок.

В 11:45 часа една жена с приятен глас (Слепият Уили я оприличава на Даяна Рос) му носи чаша топло кафе от магазин „Сакс“. В 12:15 часа друга жена, която не е толкова млада колкото първата, му дава паничка с топла пилешка супа. Той благодари и на двете. Втората го целува нежно по бузата и му пожелава най-прекрасната Коледа.

В деня има баланс. Винаги е така. Към един часа към него се приближават весели тийнейджъри, които го обграждат и започват да се шегуват. Едно момче го пита защо е с ръкавици и дали ги е сложил, за да прикрие изгарянията по ръцете си, които е получил сутринта на печката, докато си е правил закуската. Той и приятелите му отминават, смеейки се. Петнайсет минути по-късно някой го ритва, въпреки че може да е станало случайно. Каквото и да става обаче, колкото пъти се навежда към чантата, тя си е на мястото.

През цялото време той не спира да си мисли за Уийлок.

Ченгето преди Уийлок беше по-лесно. Другото, което идва, когато Уийлок е в отпуск или е разпределен в друга част на града, също може да се каже, че е лесно. Уийлок може да се ядосва, да говори, да крещи, но Уили трябва да издържи, както дърветата по време на буря. Но дори най-здравите дървета се чупят по време на силна буря.

Уийлок искаше повече пари, но не точно това притесняваше човека с тъмните очила и войнишкото яке. Всички те искат повече пари. Когато започна да излиза на този ъгъл, плащаше на полицаи Хантрати сто и петнайсет долара. Хантрати беше милостив човек, който миришеше на „Олд Спайс“ и уиски, както полицай Реймър от Харуич.

Съшият милостив Хантрати обаче си вдигна таксата на двеста долара няколко години преди да се пенсионира през 1978. Проблемът е в това, че тази сутрин Уийлок беше ядосан, ядосан. Освен това говореше и за свещеник. Това го притеснява, но най-страшното е, ако Уийлок наистина реши да го проследи. „Да видя какво правиш. В кого се превръщаш. Не се казваш Гарфийлд. Залагам долари срещу понички.“

Уийлок е способен на такова нещо. Няма да е трудно да проследи един слепец или един човек, който може да различава само сенки. Лесно е да го види как се преоблича в една мъжка тоалетна и от Гарфийлд се превръща в Шърман. Да го види как влиза в кабинката като слепия Уили Гарфийлд, а излиза като Уили Шърман? Може би Уийлок ще види и как се превръща от Уили в Бил?

Тези мисли го връщат към страховете му от сутринта и към идеята за змийската кожа, която сваля от себе си. Погрешното впечатление, което създаде у Уийлок, че го е снимал как взима подкуп, ще му даде малко спокойствие, но ако е достатъчно ядосан, не е ясно какво може да направи. Това е най-страшното.

— Бог да те поживи, войнико — чува един глас от тъмнината. — Иска ми се да мога да ти помогна повече.

— Не е нужно, господине — казва Слепият Уили, но мозъкът му все още Трескаво мисли за Джаспър Уийлок, който мирише на евтин одеколон и е говорил със свещеник за слепеца, който носи табела на гърдите си и който въобще не е сляп. Какво беше казал той? „Отиваш направо в ада. Да видим там колко подаяния ще събереш.“ — Пожелавам ви Весела коледа, господине. Благодаря, че ми помогнахте.

И денят продължава.

16:25

Отново започна да вижда табелата — все още е размазана, но това е знак, че трябва да си събира нещата и да си ходи.

Той кляка и отново оставя бастуна на земята. Връзва последните банкноти и ги прибира в тайника на дъното на чантата. После я затваря и се изправя, като държи бастуна с другата ръка. Сега чантата тежи повече и сякаш тежестта на парите вътре го дърпа към земята. Монетите дрънчат, докато той върви по улицата.

Върви по Пето Авеню, а чантата виси от лявата му ръка като котва (след всичките тези години той е свикнал с тази тежест; може да я носи още дълго, ако се наложи), като непрестанно почуква по земята с белия бастун. Бастунът е магически. Със силата си отваря пътека в тълпите пред него. Докато стигна до ъгъла на Пето и Четирийсет и трето Авеню зрението му вече се е оправило. Съвсем ясно вижда червения сигнал за пешеходците, но продължава да върви към движещите се коли.

— Хей, свети червено — казва му едно момче с дълга коса. — Внимавай.

— Благодаря ви, господине — отвръща Слепия Уили.

— Няма за какво. Честита Коледа.

Пресича улицата и продължава да върви още две пресечки по-нататък и завива по Шесто Авеню. Никой не му обръща внимание. Никой не подозира колко пари има в чантата. Веднъж през седемдесет и девета година двама или трима (може би тъмнокожи, не беше сигурен, защото през този ден зрението му се оправяше по-бавно) го спряха и започнаха да му говорят по начин, който той не хареса. Не бяха като хлапетата от този следобед, които само се шегуваха. Онези не си правеха шега с него, а съвсем учтиво го запитаха разни неща като: дали има нужда от охрана, колко е спечелил и дали може да даде някой долар за нещо на име Лига за възстановяване поло. Единият от тях, вероятно завършващ млад сексолог, го беше попитал дали иска от време на време по някое младо парче.

— Много са добри — беше казал гласът отляво. — Наистина е така, господине. Вярвай ми.

Тогава той си мислеше, че се чувства като мишката, която е в плен на котката. Котката няма намерение все още да я яде, защото е по-любопитна да разбере какво ще направи мишката, колко бързо бяга и какви звуци ще се опита да издаде. Слепият Уили обаче не беше ужасен. Страхуваше се, но след последната седмица в джунглата нищо не можеше да го ужаси. Това беше седмицата, която беше започнала в долината А Шау и беше завършила в Донг Ха. Тогава виетконгците бяха започнали систематично да ги изтласкват на запад, но те отстъпваха като някакво разхайтено стадо, а не като победители. Виетнамците викаха от джунглата, смееха им се, а понякога стреляха в нощта. Съливан ги наричаше „малките хора, които всъщност не са там“. Тук няма нищо такова и дори и най-мрачната нощ не може да се сравни с тази, в която изгубиха капитана в джунглата. Той знаеше, че това е неговото предимство и същевременно беше и грешката на тези младежи. Той беше заговорил със силен глас насред улицата.

— Хей! — беше възкликнал той към размазаните петна пред него. — Да сте виждали полицаи наблизо? Защото си мисля, че тези младежи искат да ме оберат. — Това беше Достатъчно. Младежите изчезнаха като сутрешен студен ветрец.

Иска му се да може да реши проблема с полицай Уийлок по същия лесен начин.

16:40

„Шератън“ на ъгъла на Четирийсето Авеню и Бродуей е един от най-луксозните хотели в света и в огромното му фоайе хиляди хора крачат под гигантски полилей. Те търсят своя късмет тук и заравят съкровищата си другаде, напълно забравили коледната музика, която звучи от високоговорителите в петте различни ресторанта и баровете. Никой не забелязва слепеца, който си пробива път в тълпата към една от мъжките тоалетни. Сега лепенката на чантата му е обърната навътре към крака му, за да не се вижда, и той е никой в тази суматоха. Той е никой в този град.

„И въпреки това — мисли си, докато влиза в една от кабинките в тоалетната, — защо през всичките тези години никой не се опита да ме проследи? Никой не е забелязал, че слепецът, който влиза вътре, излиза съвсем друг човек, но носи същата чанта и е със същия ръст.“

В Ню Йорк никой не забелязва нищо, ако не му влиза в работата. По някакъв свой начин всички са слепи като Слепия Уили. Извън техните кабинети, крачейки по тротоарите, бутайки се в метрото или из евтините ресторанти, те са едновременно отблъскващи и жалки. Приличат на разбутани от фермерски плуг къртици. Той забелязва тази слепота всеки ден и знае, че тя е причината за успеха му, но, разбира се, това не е единствената причина. Не всички те са къртици, а той продължава да рискува. Взел е мерки, но има моменти (като сега например, когато е седнал тук със свалени панталони и разглобява белия бастун, за да го прибере в чантата), когато лесно могат да го хванат и изобличат. Уийлок е прав за „Поуст“. Щяха направо да го боготворят. Щяха да го поставят на пиедестал. Дори няма да искат да чуят неговото мнение по въпроса. Какво мнение? И защо тогава досега не се е случвало нищо?

Той вярва, че подобни неща не се случват заради Господ. Защото Господ е добър. Строг е, но е и справедлив. Той не може да отиде и да се изповяда, но Господ го разбира. Покаянието и изкуплението изискват време, но той разполага с достатъчно. Господ върви до него всяка минута.

В кабинката, когато е между две различни личности, той затваря очи и се моли. Първо благодари, после моли за напътствие и после отново благодари. Завършва молитвата си както винаги с шепот, който чуват само той и Бог. „Ако умра в битка, сложете ме в ковчег и ме пратете у дома. Ако умра като грешник, затвори очи и ме прибери. Да. Амин.“

Той излиза от кабинката и от тоалетната, пресича фоайето и никой не се приближава към него, за да попита: "Извинете, господине, вие не бяхте ли сляп преди малко?" Никой дори не го поглежда, докато върви по улицата и носи тежката, поне четирийсет килограма чанта. Господ го пази.

Вече вали сняг. Той върви бавно сред падащите снежинки. Отново е Уили Шърман. Прехвърля чантата в другата ръка. Той е още един уморен човек на края на работния ден. Продължава да мисли за отминалия успешен ден. Запомнил е част от Евангелието на Матея, която гласи: „Те ще са слепите водачи на слепите. А ако слепите водят слепците, всички ще паднат в пропастта.“ Има една стара поговорка, която казва, че в царството на слепците едноокият е крал. Той ли е едноокият? Един Господ знае дали това е причината за неговия успех.

Може би е така, а може би не. Във всеки случай някой го пази… и той не може да остави Господ настрана. Бог винаги го придружава. Белязал го е още през 1960 година, когато той заедно с Хари Дулин дразнеха Каръл и после я пребиха. Този грях никога не забрави. Това, което се случи между дърветата край игрище „Б“, остана запечатано в съзнанието му. Дори ръкавицата на Боби Гарфийлд остана в него, за да му помогне да не забравя. Той не знае къде е Боби сега, а и не го интересува. Знае всичко за Каръл, но Боби не е от значение. Боби престана да съществува, когато се опита да й помогне. Уили го беше видял как й помага. Той не беше посмял да излезе и да й помогне. Страхуваше се от това, което можеше да му направи Хари. Страхуваше се какво щеше да каже Хари на момчетата след това. Боби обаче го направи. Той й помогна тогава и после отмъсти на Хари Дулин. Заради това Боби успя да надживее и да превъзмогне тези неща. Той беше направил това, което Уили не беше посмял да стори. Да съжалява беше неговата работа сега. И дори у трите личности, които беше, да съжаляваха, пак нямаше да е достатъчно да изкупи греха си.

Въпреки това не може да каже, че изпитва голямо съжаление. Понякога си мисли за добрия крадец, който се беше присъединил към Господ в рая през онзи ден. В петъчния следобед той се изкачва по хълма към своята голгота. В петък вечерта той пие чай и яде бисквити с Краля. Понякога някой го рита, друг път го бутат, понякога се притеснява да не го разобличат. Какво от това? Той се изправя заради всички онези, които се крият в сенките и се страхуват да излязат. Той проси и заради тях. Нали е взел ръкавицата на Боби — „Дарк Алвин“, модел 1960 година. Направил е всичко това. Господ да го благослови. И сега хората поставят парите си в ръкавицата, докато той стои невиждащ пред катедралата. Той проси и за останалите.

Шарън знае. Но какво всъщност знае Шарън? Някои неща, да. Колко точно знае той не може да каже. Знае достатъчно, защото му беше донесла фолиото. Знае достатъчно, след като му казва, че изглежда добре в костюма и синята вратовръзка. Знае достатъчно, защото му пожелава лек ден и му напомня да купи шейкове. Това е достатъчно. Всичко в света на Уили е прекрасно с изключение на Джаспър Уийлок. Какво ще прави с Джаспър Уийлок?

„Може би няма да е зле да те проследя някоя вечер — шепне Уийлок в ухото му, докато Уили прехвърля невероятно тежката чанта от другата ръка. Вече го болят и двете ръце. Ще се радва да стигне до сградата, където е кабинетът му. — Да видя какво правиш. В кого се превръщаш.“

Какво ще прави с Джаспър, полицейския смърф? Какво може да направи?

Той не знае.

17:15

Младежът с мръсното яке отдавна си е отишъл, но мястото му е заето от друг Дядо Коледа. Уили веднага познава човека, който се е спрял да хвърли един долар в чашката на Дядо Коледа.

— Здрасти, Ралфи! — вика той.

Ралф Уилямсън се обръща, на лицето му грейва усмивка, когато разпознава Уили, и вдига ръка за поздрав. Вече вали по-силно. Застанал под силната улична светлина и до Дядо Коледа, Ралф прилича на част от поздравителна картичка.

— Здрасти, Уили! Как е?

— Скапах се от бачкане — отвръща Уили и се приближава към Ралф с усмивка. Оставя чантата си на земята с въздишка, бърка в джоба на панталона си и изважда един долар за чашката на Дядо Коледа. Това сигурно е още един измамник, а шапката му не прилича на нищо, но какво от това.

— Какво има вътре в чантата? — пита Ралфи. — Изглежда ми така все едно си разбил касичката на някое малко дете.

— Не, това са гайки и винтове — отговаря Уили. — Вътре има поне към хиляда.

— Ще имаш ли много работа до Коледа?

— Да — отвръща той и изведнъж му хрумва идея за Уийлок. Това е просто една тръпка, само за миг, но и това е начало. — Да. До Коледа ще съм напълно зает. Няма почивка за странни хора като мен, нали знаеш?

На широкото лице на Ралф се появява усмивка.

— Не ми изглеждаш странен.

Уили се усмихва.

— Не знаеш колко странни неща са скрити в сърцето на водопроводчика, Ралфи. Вероятно ще си взема няколко дни отпуск след Коледа. Мисля, че това е прекрасна идея.

— Ще заминеш на юг? Във Флорида?

— На юг? — Уили изглежда стреснат, но после започва да се смее. — А, не. — Не и аз. Имам много работа вкъщи. Хората трябва да се грижат за дома си, иначе покривът може да се сгромоляса върху им, когато задухат силните ветрове.

— Предполагам, че си прав. — Ралф покрива ушите си с вълнената лента. — Ще се видим ли утре?

— Можеш да се обзаложиш — отговаря Уили и протяга ръка. — Дай лапа.

Ралфи се ръкува с него и след това на свой ред подава ръка.

— Дай сега ти една лапа, Уили. Уили го плясва по ръката.

— Как е? Май ти харесва, Ралфи, момчето ми? Усмивката на Ралфи се разширява още повече, за да се превърне в усмивка на малко момче.

— Толкова добре се чувствам, че трябва да те поздравя отново! — вика и отново удря ръката му.

Уили се смее.

— Страшен си, Ралфи! Страшен си!

— Ти също, Уили — отвръща Ралф някак с насмешка. — Честита Коледа.

— И на тебе.

Той остава да стои на същото място и гледа как Ралф се отдалечава в падащия сняг. Зад него на ъгъла Дядо Коледа звъни със своя звънец. Уили вдига чантата и тръгва към входа, но се спира.

— Брадата ти е накриво — казва той на Дядо Коледа. Ако искаш хората да вярват в теб, оправи си шибаната брада.

17:25

В кабинета му за „Водопроводни услуги «Мидтаун»“ има голям кашон, пълен с платнени торби, подобни на онези, в които банките доставят монети. Върху тях трябва да има надписи с името на банката, от която идват, но на тези тук нищо не е написано. Уили ги получава направо от компанията в Западна Вирджиния, която ги произвежда.

Той отваря чантата си, бързо отделя навитите банкноти (които ще вземе със себе си у дома) и напълва четири от торбите със събраните монети. В ъгъла на кабинета му има шкаф с надпис „Резервни части“. Уили го отваря. На вратата няма ключалка и вътре се виждат поне още сто торбички, пълни с монети. Поне дванайсет пъти в годината той и Шарън обикалят църквите и оставят торбичките като дарения. Най-много оставят пред „Сейнт Патрик“, където Уили стои с тъмни очила.

„Но не стоя там всеки ден — мисли си, докато се съблича. — Не е нужно да стоя там всеки ден.“ После решава, че ще е добре Бил Шърман, Уили Шърман и Слепият Уили да си вземат една седмица отпуск след Коледа. През тази седмица може би ще имат възможност да се оправят с полицай Уийлок. Да се опитат да го разкарат, освен ако…

— Не мога да го убия — казва си той тихо. — Направо съм загубен, ако го убия. — Нямаше само да е загубен, а Щеше да е прокълнат. От това най-много се притесняваше. Да убиваш във Виетнам беше необходимост и изглеждаше, различно, но това тук не е Виетнам или джунглата. Не беше прекарал всичките тези години в покаяние, за да ги пропилее за миг. Господ го подлага на изпитание.

Проверява го. Тук някъде се крие отговорът. Трябва да има някакъв отговор. Той е просто — извинявам се за израза — твърде сляп, за да го забележи.

Ще може ли да открие скапания кучи син? Разбира се, Не е проблем. Може да намери Джаспър, полицейския смърф. Ще го проследи до момента, в който си свали пистолета и се отпусне, за да си почине. И тогава какво?

Той се притеснява за това, докато сваля грима от лицето си. Изважда папката за ноември и декември и започва да пише все едно и също изречение вътре: „Съжалявам от цялото си сърце, че нараних Каръл“. Изписва цяла страница с тези думи. После прибира папката и облича дрехите на Бил Шърман. Докато прибира обувките на Слепия Уили, погледът му пада върху червения албум. Изважда го, оставя го върху шкафа и го разгръща.

На първата страница има свидетелство за раждане — Уилям Робърт Шърман, роден на 4 януари 1946 година — и отпечатък от малките му краченца. На следващите страници има снимки на него заедно с майка му и баща му (Пат Шърман се усмихва така все едно никога не е бутал момчето си от бебешкото му столче на земята или не е удрял жена си с бирена бутилка). След това започват снимките с приятелите му. Най-много място е отделено на Хари Дулин. На една от снимките се вижда как Хари се опитва да изяде едно парче от тортата за рождения ден на Уили с вързани очи (част от някаква игра без съмнение). Бузите на Хари са целите в шоколад. Смее се като луд. Уили винаги се е страхувал от този смях.

Разгръща страниците по-нататък. Там е подредил снимките на Каръл Джърбър: Каръл с майка си; Каръл, която държи новороденото си братче; Каръл с баща си (тя го гледа с широко отворени очи); Каръл като клакьорка в Харуичката гимназия; Каръл и Джон Съливан, седнали в два огромни трона на абитуриентския им бал, когато бяха избрани за крал и кралица. Изглеждат така като че са седнали пред сватбената торта. Винаги когато Уили погледне тази снимка, си мисли точно това. Роклята й е прекрасна и показва раменете й. Няма и следа на лявото и рамо от онзи ужасен ден, когато го бяха извадили. Тя беше плакала. Беше плакала много преди последния удари но това не беше достатъчно за Хари Дулин. Звукът от бухалката се беше запечатал в съзнанието на Уили. Приличаше на удар върху парче месо. После тя беше извикала толкова силно, че Хари беше побягнал, без да поглежда назад Дали Уили и Ричи О’Мийра го следват. Плю си на петите и хукна като подплашен заек. Старият Хари Дулин. Но ако не беше го направил? Ако беше казал: „Дръжте я момчета. Сега ще й затворя устата.“ И тогава какво щеше да стане? Те щяха ли да я държат и да гледат как замахва и я удря по същия начин, само че този път по главата?

„Знаеш, че щяхте да я държите — мисли си той. — Трябва да продължаваш да се каеш за това, което си направил, но и за това, което не са те накарали да направиш.“

На следващата снимка се вижда Каръл, облечена в тога, когато завършва гимназия през 1966 година. После следва изрезка от „Харуич Джърнъл“, на която вече не е останала и следа от нежното момиче, облечено в тога. Тук тя е на път за Данбъри. В ръце държи плакат и гледа в обектива на фотоапарата. По бузата й се стича струйка кръв, но кръвта не помрачава усмивката й. В Данбъри бяха загинали хора, бяха летели вътрешностите им и Уили чувстваше, че една част от него е виновна и за това. Той докосва смеещото се момиче, по чиято буза се стича кръв, което държи знак с надпис: СПРЕТЕ УБИЙСТВАТА. На лицето й е изписан духът на времето. През 1960 е щастливо малко момиченце, а тук гори. Тук прилича на Смъртта е кръв по лицето, но усмихната и с плакат в ръце. Такива глупави неща се случваха тогава в Данбъри.

Следващата изрезка е направо цяла страница от данбърски вестник. Сгънал я е три пъти, за да я събере в албума. Най-голямата от четирите снимки на страницата показват крещяща жена, застанала на средата на някаква улица с вдигнати окървавени ръце. Зад нея се вижда голяма тухлена сграда, която сякаш е разцепена на две по средата. Отстрани той е написал: „Лятото на 1970 година“.

Терористите — наричаха се „Борци за мир“ — поставили бомбата в една от аудиториите на техническия университет в Данбъри. В деня на взрива компанията „Колеман Кемикалс“ провеждала интервюта за работа между десет сутринта и четири следобед в сградите на университета. Бомбата трябвало да избухне в шест сутринта когато сградата била празна. Но това не станало. Не се случило и в осем, а после в девет часа някой се обадил и съобщил, че в една от залите в университета има бомба. Опитали се да я намерят, но не евакуирали хората. „Това беше трийсет и осмата заплаха за тази година“ — казал някакъв офицер от охраната на университета. Бомба не била намерена, въпреки че по-късно представители от радикалната група твърдяха, че са уточнили какво е местоположението й. Имаше доказателства (или поне имаше такива за Уили Шърман), че в дванайсет и петнайсет, когато интервютата са били прекратени за обедна почивка, млада жена се е опитала да влезе и да извади бомбата, като е рискувала живота си. Останала поне десет минути в празната зала преди да бъде изведена насила от млад мъж с дълга коса. Човекът, който ги беше видял, разпозна младия мъж като Реймънд Файглър (ръководител на „Борците за мир“), а младата жена като Каръл Джърбър.

В два без десет същия следобед бомбата най-сетне из бухнала. Господ да благослови тези, които оцеляха, и тези, които загинаха.

Уили прелисти страницата. Тук имаше изрезка от вестник от Оклахома Сити от април 1971 година.

Големите риби бяха Джон и Съли Макбрайд, Чарли „Патицата“ Голдън, Реймънд Файглър и… Каръл. С други думи останалите членове на „Борците за мир“. Шест месеца по-късно семейство Макбрайд и Голдън загинаха в Лос Анджелис. Нито Файглър, нито Каръл бяха открити после в овъглената къща, но полицаите намериха много кръв по пода, която се оказа АБ положителна. Много рядка кръвна група. Това беше кръвната група на Каръл Джърбър.

Жива или мъртва? Умряла ли е или все още живее някъде? Не е минал ден, в който Уили да не си е задал този въпрос.

Той отгръща на следващата страница от албума, но знае, че вече трябва да си тръгва, защото Шарън ще се притеснява. Ще трябва да се обади, но ще го направи от долу. Все още не може да спре.

Заглавието над снимката е от „Лос Анджелис Таймс“:

Само че полицията смяташе Каръл за мъртва. От статията ставаше ясно. По онова време в същото беше убеден и Уили. Но вече не…

Жива или мъртва? Понякога сърцето му казваше, че тя е успяла да се спаси малко преди да взривят малката Къща в Ел Ей. Друг път си мислеше същото, което беше съобщила полицията, че те са избягали след първата престрелка, преди да обградят къщата, в която се бяха скрили. Тя или е била ранена и е умряла от раните си, или Файглър я е убил, защото го е бавела. Ако това беше вярно, хубавото момиченце от снимките вероятно сега беше една купчина кости насред пустинята на изток от слънце, то и на запад от Тонопа.

Уили докосва снимката на изгорялата къща на Бенефит Стрийт в Ел Ей… и изведнъж се сеща за едно име Името на човека, който попречи на Донг Ха да се превърне в трагедия като Ми Лай или Ми Ке. Името беше Слокъм. Да, разбира се, това беше името. Все едно лъчът светлина е счупил тъмния прозорец.

Уили затваря албума и го прибира. Чувства се добре Оправя всичко в канцеларията за „Водопроводни услуги «Мидтаун»“ и след това минава през тайната врата на пода, за да отиде в другия си кабинет долу. Хваща куфара и слиза по стъпалата. После затваря вратата над себе си.

Той не може да попречи напълно на полицай Уийлок, но Слокъм ще го направи. Разбира се, че ще го направи. Слокъм беше чернокож, но какво от това. В тъмното всички котки са сиви… а за слепеца не съществуват цветове. Трудно ли ще му бъде да се преобрази от Слепия Уили Гарфийлд в Слепия Уили Слокъм? Разбира се, че не.

— И ти ли чуваш това, което и аз — започва да си тананика той. — И ти ли усещаш това, което и аз…

Пет минути по-късно затваря вратата, на която пише: „Щатска фирма за оценка на недвижими имоти“ и я заключва. После си тръгва. Когато се качва в асансьора, си спомня гласа на жена си: „Шейкове. Не забравяй да купиш шейкове.“

— Трябва да купя и канела — изрича на глас. Тримата, които са в асансьора заедно с него, го поглеждат учудено, а Бил се усмихва.

Навън завива към Гранд Стейшън. В главата му се върти само една мисъл, докато вдига яката на палтото си, за да се предпази от падащия на парцали сняг. „Дядо Коледа, който беше застанал навън, днес си е изкарал достатъчно пари за храна.“

ПОЛУНОЩ

— Шарън?

— М-м-м-м?

Бяха се любили, след като семейство Дабрис си тръгнаха, и сега тя се унася. Всичко е наред, защото и на него му се спи. Има чувството, че изведнъж всичките му проблеми започват да се решават… или че Господ ги решава.

— След Коледа може би ще си взема една седмица почивка. Трябва ми време, за да си намеря някои необходими неща. Да поразгледам някои нови места. Мисля да сменя мястото, на което стоя. — Тя не трябва да знае какво смята да прави Уили Слокъм в седмицата след Нова година. Не трябваше да я кара да се притеснява.

— Добре — отговаря тя. — Иди на кино, докато си почиваш. — Докосва ръката му в тъмното. — Толкова много работиш. Освен това си си спомнил за шейковете. Не мислех, че ще се сетиш. Много съм ти благодарна, скъпи.

Той се усмихва на последните й думи. Не може да се сдържи. Шарън е изключителна.

— Семейство Ален са добре, но Дабрис са много скучни, нали?

— Да — позволява си да отговори той.

— Ако роклята й беше с по-дълбоко деколте, тя вероятно би могла да си намери работа в някой бар за стриптийз.

Той не отговаря, но отново се усмихва.

— Тази вечер се получи добре, нали? — пита го тя. Няма предвид гостите им.

— Да, беше страхотно.

— Как мина денят ти? Нямах възможност да те попитам.

— Много добре, Шарън.

— Обичам те, Бил.

— И аз те обичам.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Докато заспива, си мисли за мъжа с червения пуловер. Малко по-късно вече не мисли, а сънува. „Шейсет и девета и седемдесета бяха най-лошите години — казва мъжът, застанал пред него на улицата. — Бях на хълма Хамбургер с Трета дивизия 187-ти батальон. — После лицето му става по-спокойно. — Но сега имам това. — Той изважда бяла брада от вътрешния джоб на палтото си. — Имам и това. — От десния си джоб вади червена шапка, на дъното на която звънят монети. — Виждаш ли — казва и започва лека-полека да изчезва. — Винаги има компенсации. Дори и за най-големите слепци.“

После сънят свършва и Бил Шърман спи спокойно до шест и петнайсет на следващата сутрин, когато го събужда часовникът.