Сърце (Дневникът на един ученик)

Първият учебен ден

Днес е първият учебен ден. Преминаха като сън трите ваканционни месеци сред природата! Тая заран майка ми ме заведе в училището „Барети“, да ме запише в трети клас: аз си мислех за планината и отивах без желание. Всички улици гъмжеха от деца; двете книжарници бяха претъпкани от бащи и майки, които купуваха чанти и тетрадки, и пред училището се трупаха толкова много хора, че прислужникът и общинският стражар едва успяваха да поддържат входа свободен.

Близо до вратата усетих нечия ръка върху рамото си: беше учителят ми от втори клас, както винаги весел, с разрошените си червени коси, който ми каза:

— Значи сме разделени завинаги, а, Енрико?

Аз знаех това добре; и все пак тия думи ми причиниха мъка.

Едва успяхме да влезем. Госпожи, господа, жени от народа, работници, офицери, баби, слугини, всички с деца за ръка и със свидетелства за преминаване в по-горен клас в другата, изпълваха предверието и стълбите и вдигаха такъв шум, та ти се струваше, че влизаш в театър.

Аз видях отново с удоволствие голямата зала в приземния етаж с вратите на седемте класа, където в течение на три години прекарах почти всички дни. Имаше много свят, учителките сновяха нагоре-надолу.

Моята учителка от първи клас ме поздрави от вратата на класа и ми каза:

— Енрико, тая година ти отиваш на по-горния етаж; няма да те виждам вече дори като минаваш! — и ме погледна печално.

Директорът беше заобиколен от жени, които бяха разтревожени, защото нямаше места за децата им. Стори ми се, че брадата на директора беше по-бяла, отколкото през миналата година. Някои от другарите ми бяха пораснали и напълнели. В приземния етаж, дето разпределенията бяха привършени, имаше деца от долните класове, които не искаха да влязат в класните стаи и упорствуваха като магаренца — трябваше да ги дърпат насила вътре. Някои бягаха от чиновете си, а други, като виждаха, че родителите им си отиват, се разплакваха, и родителите трябваше да се връщат, да ги утешават или да си ги вземат обратно. От всичко това учителките стигаха до отчаяние.

Моят малък брат бе приет в класа на учителката Делкати; аз — при учителя Пербони, на първия етаж. В десет часа бяхме всички в клас — петдесет и четири ученика. От другарите ми от втори клас имаше едва петнадесет или шестнадесет души, между които Дероси, който вземаше винаги първа награда. Толкова малко и тъжно ми се стори училището, като си мислех за горите, планините, сред които прекарах лятото! Аз мислех и за учителя си от втори клас, който беше толкова добър! Той се смееше винаги с нас и беше толкова дребен, че изглеждаше като наш другар. Мислех си за него и ми беше мъчно, че няма да го видя вече с неговите червени разрошени коси.

Нашият учител е висок, без брада, с посивели и дълги коси и има една права бръчка на челото; гласът му е груб и ни изглежда внимателно един след друг, сякаш иска да проникне в душите ни, и никога не се смее. Аз си казах:

— Ето първия ден. Още девет месеца. Колко труд, колко месечни изпити, колко мъки!

Чувствувах нужда да намеря майка си на изхода и се затичах да й целуна ръката.

Тя ми каза:

— Не се бой, Енрико! Ще учим заедно.

Върнах се в къщи доволен. Но няма го вече учителя ми, с неговата добра и весела усмивка, и училището не ми се струва хубаво като преди.

Нашият учител

От тая заран и новият учител ми харесва.

На влизане в клас, когато той вече беше седнал на мястото си, от време на време някой от миналогодишните му ученици се показваше на вратата, за да го поздрави; показваха се пътем и го поздравяваха:

— Добър ден, господин учителю. Добър ден, господин Пербони.

Някои влизаха в стаята, ръкуваха се с него и бързо излизаха. Виждаше се, че го обичат и искаха да се върнат при него.

Той отвръщаше:

— Добър ден.

И стисваше ръката, която му се подаваше, ала не поглеждаше никого. При всеки поздрав оставаше сериозен, с правата си бръчка на челото, извърнат към прозореца, и гледаше покрива на отсрещната къща. И вместо да се радва на тия поздрави, той сякаш страдаше. После разглеждаше нас, един след друг, внимателно.

Като диктуваше, той слезе да се разхожда между чиновете. По едно време, като забеляза едно момче, чието лице беше цяло зачервено от пъпчици, прекъсна диктовката, хвана главата му и го загледа; след това го запита какво му е и сложи ръката си върху челото му, за да разбере дали има температура. В това време едно момче зад него се изправи на чина и започна да се криви. Внезапно той се обърна; момчето седна в миг и остана с наведена глава да чака наказанието си. Учителят сложи ръка върху главата му и каза:

— Друг път да не правиш така.

Нищо друго. Върна се на катедрата и завърши диктовката.

След това той ни изгледа за миг и ни каза бавно с грубия си, но добър глас:

— Слушайте. Предстои ни да минем цяла година заедно. Да гледаме да я минем добре. Учете и бъдете добри. Аз нямам семейство. Моето семейство сте вие. Миналата година майка ми още беше жива, но умря. Останах сам. Нямам нищо друго на света освен вас, нямам друго чувство, друга мисъл освен вас. Вие ще бъдете мои деца. Аз ви обичам, трябва и вие да ме обичате. Не искам да наказвам никого. Покажете ми, че сте деца със сърце; нашето училище ще бъде едно семейство и вие ще бъдете моята утеха и моята гордост. Не искам от вас обещание с думи; уверен съм, че вие вече сте казали своето „да“ в сърцето си. И ви благодаря.

В тоя миг влезе в стаята прислужникът да каже, че часът е свършил.

Всички станахме от чиновете си смълчани.

Момчето, което се беше изправило до чина си, се приближи към учителя и му каза с треперещ глас:

— Господин учителю, простете ми.

Учителят го целуна по челото и му каза:

— Прощавам ти, дете мое!

Едно нещастие

Годината започна с едно нещастие. Тая заран на път за училище аз повтарях пред баща си тия думи на учителя, когато видяхме улицата препълнена с хора, които се притискаха пред вратата на училището.

Баща ми каза веднага:

— Някакво нещастие! Годината започва зле! Влязохме много мъчно. Голямата зала беше претъпкана с родители и деца, които учителите не смогваха да приберат в стаите, и всички бяха извърнати към стаята на директора. Чуваха се думите:

— Клетото момче! Клетият Робети!

В дъното, над главите на хората, които изпълваха стаята, се виждаше шлемчето на общинския стражар и плешивата глава на директора. По-късно влезе в стаята един господин с висока шапка и всички казаха:

— Лекарят.

Баща ми се обърна към един учител:

— Какво се е случило?

— Колелото минало през крака му — отвърна учителят.

— Счупило му крака — каза друг.

Пострадалото момче беше от втори клас. Като идвало в училище по улица „Дора Гроса“, то видяло едно дете от първи клас, което избягало от майка си и паднало сред улицата, на няколко крачки от един омнибус, който идвал към него. Робети се затекъл смело, грабнал детето и го спасил, ала не успял навреме да дръпне крака си и колелото на омнибуса минало през него. Момчето беше син на един капитан от артилерията. Докато разправяха това, една жена се мушка в тълпата и се втурна като луда в залата. Беше майката на Робети, която бяха изпратили да повикат. Друга жена се затече срещу нея и обви с ръце шията й, като хълцаше — беше майката на спасеното дете. Двете жени се спуснаха в стаята и се чу отчаян вик:

— О, Джулио! Дете мое!

В тоя момент пред вратата на училището спря един файтон. След малко от стаята излезе директорът. Той носеше на ръце пострадалото момче, което бе подпряло главата си на рамото му, с бяло като платно лице и със затворени очи. Директорът се спря за миг бледен и повдигна малко с двете си ръце момчето, за да го покаже на хората. Тогава учители и учителки, родители, ученици промълвиха всички едновременно:

— Браво, Робети! Браво, клето дете! — и му пращаха целувки. Учителите и учениците, които бяха до него, му целуваха ръцете.

По едно време Робети отвори очи и възкликна:

— Чантата ми!

Майката на спасеното дете му я показа и му каза през сълзи:

— Аз я нося, мило ангелче, аз я нося.

И в същото време подкрепяше майката на ранения, която покриваше лицето си с ръце.

Излязоха, настаниха момчето във файтона и файтонът тръгна.

И тогава всички се прибрахме мълчаливо в училище.

Калабрийчето

Снощи, когато учителят ни даваше сведения за клетия Робети, който дълго време ще трябва да ходи с патерици, влезе в стаята ни директорът с един новозаписан ученик, едно момче с много мургаво лице, с черни коси, с големи черни очи, с гъсти и сключени вежди; то беше облечено в черно и препасано с черен кожен колан през кръста.

След като прошепна нещо на ухото на учителя, директорът си излезе, като остави до него момчето, което ни гледаше като подплашено с големите си черни очи. Тогава учителят му хвана ръката и каза на класа:

— Вие трябва да бъдете доволни. Днес влиза в класа един малък италианец, роден в Реджо-Калабрия, на повече от петстотин мили оттук. Обичайте вашия брат, дошъл отдалече. Той е роден в славна земя, която е дала на Италия прочути хора и й дава силни работници и храбри войници; в една от най-хубавите земи на родината ни, където има големи гори и големи планини, населени от даровит и смел народ. Обичайте го така, че да не се сеща, че е далече от родния си град; покажете му, че едно италианче, в което и италианско училище да влезе, ще намери в него братя.

След тия думи учителят стана и посочи на стенната карта на Италия мястото, дето е Реджо. След това извика силно:

— Ернесто Дероси! — тоя, който винаги взема първа награда.

Дероси стана.

— Ела тук — каза му учителят.

Дероси излезе от чина и застана до масичката, срещу калабрийчето.

— Като първенец на училището — каза му учителят, — прегърни новия другар и му кажи „добре дошъл“ от името на целия клас. Нека синовете на Пиемонт прегърнат синовете на Калабрия.

Дероси прегърна калабрийчето и каза с ясен глас:

— Добре дошъл! — а калабрийчето го целуна с жар по бузите.

Всички започнаха да ръкопляскат.

— Тишина! — извика учителят, — В училище не се ръкопляска.

Но личеше, че е доволен. Калабрийчето също беше доволно. Учителят му посочи мястото и го придружи до чина.

След това добави:

— Помнете добре това, което ви казвам. За да бъде възможно едно калабрийче да се чувствува тук като у дома си и едно момче от Торино да се чувствува като у дома си в Реджо-Калабрия, нашата страна се бори петдесет години и загинаха трийсет хиляди италианци. Вие трябва да се уважавате, да се обичате помежду си; и който от вас обиди тоя другар, защото не е роден в нашата област, ще стане недостоен да повдигне очи от земята, когато минава край него трицветното знаме.

Щом калабрийчето седна на мястото си, съседите му подариха пера и една картинка, а един ученик от последния чин му изпрати една шведска пощенска марка.

Моите другари

Момчето, което изпрати марката на калабрийчето, ми хареса най-много. Името му е Гароне. То е най-едро в класа, почти четиринадесетгодишно е, с голяма глава и широки рамена; то е добро — това личи от усмивката му; но изглежда, че мисли винаги като мъж. Харесва ми също и едно друго момче, което се казва Корети. То носи фланелка с шоколадов цвят и шапка от котешка кожа. Винаги е весело. Син е на един продавач на дърва, който е бил войник във войната от 1866 година и участвувал в квадрата2 на княз Умберто и разправят, че имал три медала. Има едно дребно момче, казва се Нели; то е гърбаво, слабо и с измършавяло лице. Има едно много добре облечено момче, което винаги си махва косъмчетата от дрехите, казва се Вотини. Пред моя чин седи едно момче, което наричат Зидарчето, защото баща му е зидар. Лицето му е валчесто като ябълка, носът му — топчест. То е много ловко, умее да прави заешка муцуна и всички го карат да прави заешка муцуна и се смеят. Носи малка окъсана шапка, която държи смачкана в джоба си като носна кърпичка. До Зидарчето е Гарофи, източен и слаб, с нос като човката на кукумявка и с много малки очи, който търгува винаги с перца, картинки и кибритени кутии и записва уроците си на листчета, за да ги чете после скритом. Има освен това и едно богаташко момче, Карло Нобис, което изглежда много гордо и седи между две момчета, които ми са много симпатични: синът на един ковач, облечен в палто, което му стига до колената; той е бледничък, изглежда болен и винаги има изплашен вид и не се смее никога. Другото момче е с червени коси, едната му ръка е схваната и е вързана за врата. Баща му е в Америка, а майка му продава из улиците зеленчук. Интересен е и съседът ми отляво, Старди, ниско и набито момче, с къс врат, кисела муцуна. Той не приказва с никого и изглежда че разбира слабо, но слуша внимателно учителя, без да мига, с навъсено чело и стиснати зъби; и ако го попитат за нещо, когато учителят говори, първия и втория път не отвръща, а третия път дава ритник. До него има едно нахално и зло лице, едно момче, което се казва Франти. То е било вече изключвано от друго училище. Има и двама братя, облечени еднакво, които си приличат като две капки вода, и двамата носят калабрийски шапки с перо от фазан. Но най-красив и най-умен от всички, който сигурно ще бъде пръв по успех и тая година, е Дероси; и учителят, който вече разбра това, го изпитва постоянно. Ала аз обичам Прекоси, сина на ковача тоя с дългото палто, който изглежда болен; казват, че баща му го биел. Той е много срамежлив и винаги когато запита някого за нещо или се допре до някого, казва: „Извинявай“, и гледа с добри и тъжни очи. Но най-едър и най-добър е Гароне.

Една великодушна постъпка

Гароне разкри себе си тая заран. Когато влязох в училището (малко късно, тъй като учителката на първи клас ме бе спряла да ме попита в колко часа може да дойде у нас), учителя още го нямаше и три или четири момчета измъчваха клетия Кроси, тоя с червените коси, едната ръка на когото е схваната и чиято майка продава зеленчук. Дразнеха го с линии, хвърляха му в лицето черупки от кестени, наричаха го сакат и чудовище, като му подражаваха как носи на врата схванатата си ръка. И той, съвсем сам в дъното на чина, пребледнял, слушаше, като поглеждаше ту единия, ту другия с умолителни очи, да го оставят на мира. Но те все повече го подиграваха и Кроси започна да трепери и да почервенява от гняв. По едно време Франти, момчето с грозното лице, скочи на един чин и си даде вид, че уж носи две кошници в ръце, като имитираше майката на Кроси, когато идваше да чака сина си на вратата на училището (сега тя е болна). Мнозина започнаха да се смеят силно. Тогава Кроси загуби самообладание, сграбчи една мастилница и я запрати с всичка сила върху главата му; но Франти се сниши и мастилницата удари в гърдите учителя, който влизаше в клас.

Всички избягаха по местата си и се притаиха изплашени.

Учителят, побледнял, се качи на катедрата и с променен глас запита:

— Кой беше?

Никой не отговори.

Учителят извика още веднъж, като повиши гласа си:

— Кой е?

Тогава Гароне, подтикнат от състрадание към клетия Кроси, стана изведнъж и каза решително:

— Аз!

Учителят го изгледа, изгледа и смаяните ученици; след това каза със спокоен глас:

— Виновният няма да бъде наказан. Нека стане! Кроси стана и каза през сълзи:

— Биеха ме и ме наскърбяваха, аз загубих самообладание и запратих…

— Седни — каза учителят. — Да станат ония, които са го предизвикали.

Станаха четиримата с наведени глави.

— Вие — каза учителят — сте оскърбили един другар, който не ви е предизвикал, подиграли сте се с един нещастник, били сте един слаб, който не може да се защити. Извършили сте едно от най-низките, най-срамните дела, с които може да се опетни човек. Подлеци!

Като каза това, той слезе между чиновете, сложи ръка под брадичката на Гароне, който гледаше в пода, повдигна главата му, вгледа се продължително в очите му и му каза:

— Ти си благородна душа!

Гароне се възползува от момента и прошепна нещо на ухото на учителя, който се обърна към четиримата виновници и им каза рязко:

— Прощавам ви.

Моята учителка от първи клас

Моята учителка сдържа обещанието си — тя дойде у дома в момента, когато се готвехме с мама да излезем, за да отнесем бельо за пране на една бедна жена, препоръчана от вестника. Не бяхме я виждали от една година в къщи. Всички й се зарадвахме. Тя си е все същата: дребна, със зелен воал около шапката, облечена простичко и сресана зле, понеже няма време да се занимава с тоалета си. Но е много по-бледа от миналата година, косите й са прошарени и постоянно кашля.

Майка ми й каза:

— А как сте със здравето, скъпа учителко? Вие не се грижите достатъчно за него!

— Ех, няма значение — отвърна тя с едновременно весела и печална усмивка.

— Вие говорите много високо — добави майка ми, — прекалено се тревожите с децата.

Това е вярно. Нейният глас винаги се чува. Спомням си, когато учех при нея: тя говори непрекъснато, говори, за да не се разсейват децата, и нито за миг не сяда.

Аз бях уверен, че ще дойде, защото тя не забравя никога учениците си: помни имената им в течение на години. През дните на месечните изпити ходи при директора да пита какви бележки са получили, чака ги на излизане, за да прегледа, упражненията им и да види дали са напреднали. И мнозина от учениците й, вече гимназисти, с дълги панталони и с часовници, все още идват да я видят.

Този ден тя се връщаше запъхтяна от Картинната галерия, където бе водила децата си, както през миналите години: всеки четвъртък тя водеше всички в някой музей и обясняваше всичко.

Клетата учителка, все още е слаба! Но винаги е жива и винаги се горещи, когато говори за училището си. Тя пожела да види леглото, дето преди две години ме бе видяла много болен и в което сега спи моят брат; тя го погледа известно време, без да може да проговори. Трябваше бързо да излезе, за да отиде да посети един ученик от своя клас, син на седлар, болен от лещенка. Освен това имаше да прегледа и поправи доста тетрадки, което щеше да й отнеме цялата вечер, и след това трябваше да предаде и един частен урок по аритметика на една търговка.

— Е, Енрико — каза ми тя, като си отиваше, — обичаш ли още учителката си сега, когато решаваш трудни задачи и правиш дълги съчинения?

Тя ме целуна долу на стълбата и ми каза:

— Не ме забравяй, Енрико!

О, добра моя учителко, никога, никога няма да те забравя! И когато стана голям, все още ще си спомням за тебе и ще идвам да те видя сред твоите деца; и винаги когато минавам наблизо край някое училище и чуя гласа на някоя учителка, ще ми се струва, че чувам твоя глас и ще си спомням за двете години, които минах в твоето училище, дето научих толкова неща, дето те видях толкова пъти болна и уморена, но винаги усърдна, винаги снизходителна, отчаяна, когато някой свикваше да си държи лошо пръстите при писане, трепереща, когато инспекторите ни изпитваха, щастлива, когато се проявявахме добре, винаги добра и любеща като майка. Никога, никога няма да те забравя, учителко моя!

В един таван

Снощи с майка ми и сестра ми Силвия отидохме да занесем бельото за пране на бедната жена, препоръчана от вестника. Аз носех пакета, а Силвия вестника с инициалите на името и адреса. Изкачихме се в една висока къща до покрива, в един дълъг коридор, дето имаше много врати. Майка ми похлопа на последната; отвори ни една още млада, руса и мършава жена, която, стори ми се, бях виждал друг път, със същата синя кърпичка на главата.

— Вие ли сте тази, за която пише във вестника?… — запита майка ми.

— Да, госпожо, аз съм.

— Е, донесохме ви малко бельо.

Благодарностите и благословиите на жената нямаха край. През това време аз видях в един ъгъл на голата и тъмна стая едно момче, коленичило пред един стол, с гръб към нас, което сякаш пишеше. И действително то пишеше върху хартия, сложена на стола, а мастилницата беше на пода. Как можеше да пише в тъмнината? Докато си казвах това, ето че изведнъж познах червените коси и бархетното палто на Кроси, сина на зеленчукопродавачката, тоя със схванатата ръка. Аз казах това шепнешком на майка си, докато жената прибираше бельото.

— Тихо! — отвърна майка ми. — Може би ще се засрами, като види, че проявяваш милост към майка му. Не го викай!

Но в тоя момент Кроси се обърна и аз останах смутен; той се усмихна и тогава майка ми ме побутна да отида да го прегърна. Аз го прегърнах, той стана и ме хвана за ръка.

— Тук съм — казваше в това време майка му на моята майка — сама с това дете. Мъжът ми е в Америка от шест години, а отгоре на това се и разболях и не мога да ходя из улиците със зеленчук, за да изкарвам по някоя пара. Не ни остана дори и масичка за моя клет Луиджино да работи на нея. Когато имах скамейка долу на вратата, поне можеше да пише върху нея; но сега ми я отнеха. Нямам дори и малко осветление, та да може да учи, без да си разваля очите, Благодаря, че поне мога да го пращам на училище, че общината му дава учебници и тетрадки. Клетият Луиджино, с колко голямо желание би учил! Ах, колко съм нещастна аз!

Майка ми й даде всичко, което имаше в чантата си, целуна момчето и почти плачеше, когато излизахме. И тя беше напълно права, като ми каза:

— Погледни това бедно дете как е принудено да работи, а ти имаш всички удобства и все пак ученето ти се струва тежко. Ах, Енрико, неговата еднодневна работа е по-ценна от твоята едногодишна работа. На такива ученици би трябвало да дават първите награди!

Училището

Малкият падуански патриотМесечен разказ

Не, аз няма да бъда страхлив войник; но на училище ще ходя с много по-голямо удоволствие, ако учителят ни разправя всеки ден по един разказ като тоя от тая заран. Всеки месец, каза той, ще ни разказва по един; ще ни го дава написан и винаги ще бъде разказ за някое хубаво и истинско дело, извършено от някое момче. Тоя разказ носи заглавието „Малкият падуански патриот“. Ето и самия разказ:

Един френски параход потегли от Барцелона, испански град, за Генуа. На борда му имаше французи, италианци, испанци, швейцарци. Между другите имаше и едно момче на около единайсет години, лошо облечено, само, което стоеше винаги настрана, като диво животно, и гледаше всички със свиреп поглед. И то имаше основание да гледа всички със свиреп поглед. Преди две години баща му и майка му, селяни от околностите на Падуа, го продали на ръководителя на една акробатска трупа. След като го научил с юмруци, ритници и гладуване да изпълнява някои акробатски номера, той го мъкнал по цяла Франция и Испания, като продължавал да го бие и да не го оставя да си дояжда. Когато пристигнали в Барцелона, то вече не можело да понася боя и глада и било в такова състояние, че будело съжаление. То избягало от своя палач и отишло да поиска закрилата на италианския консул. Той го съжалил и го настанил на тоя параход, като му дал и едно писмо до градоначалника на Генуа, който трябвало да го препрати на родителите му: на тия, които го били продали като животно.

Клетото момче беше окъсано и болнаво. Бяха му дали кабина от втора класа. Всички го гледаха; някои го разпитваха; но то не отговаряше и сякаш мразеше и презираше всички — толкова огорчено и оскърбено беше от лишенията и побоищата. Все пак трима пътници, като настояваха с въпросите си, успяха да му развържат езика. С малко прости думи на венецианско наречие, френски и испански език то разказа своята история. Тия трима пътници не бяха италианци, но разбраха и донякъде от състрадание, донякъде от възбудата от виното му дадоха пари, като се шегуваха и го подтикваха да разкаже други неща. В това време в залата влязоха няколко госпожи и тримата, за да се покажат, му дадоха още пари, като викаха:

— Дръж това! Дръж и това!

И хвърляха монетите върху масата, за да звънтят.

Момчето прибра в джоба си всичко, като поблагодари с половин уста, с навъсено лице, но с поглед за пръв път весел и сърдечен. След това то се качи в кабината си, спусна завесата и притихна, като се замисли за работите си.

След двегодишно гладуване с тия пари то можеше да си хапне нещо хубаво на борда. След двегодишно скитане с дрипи на гърба още със самото си пристигане в Генуа можеше да си купи хубаво палто. Като отнесеше тия пари в къщи, баща му и майка му щяха да го приемат малко по-човечно, отколкото ако се върнеше с празни джобове. Тия пари бяха за него едно малко богатство.

Тъй си мислеше момчето, утешено, зад завесата на кабината, докато тримата пътници седяха около масата за ядене сред залата на втора класа. Те пиеха и разговаряха за пътуванията си и за страните, които биха видели. От дума на дума започнаха да приказват за Италия. Един от тях започна да се оплаква от хотелите, друг от железниците и след това, като се разгорещиха и тримата, започнаха да приказват едновременно лошо за всяко нещо. Единият казваше, че предпочитал да пътува в Лапония; другият твърдеше, че в Италия срещнал само измамници и разбойници; третият пък твърдеше, че италианските чиновници не знаели да четат.

— Народът е невеж — каза първият.

— Мръсен — добави вторият.

— Кр… — възкликна третият, като искаше да каже крадлив, ала не можа да доизрече думата: върху главите и раменете им се изсипа градушка от петачета и половин лири, които скачаха по масата и по пода с адски шум.

Тримата скочиха разгневени, погледнаха нагоре, и върху лицата им се изсипа още една шепа пари.

— Вземете си парите! — извика с презрение момчето, като подаде главата си иззад завесата на кабината. — Аз не приемам милостиня от хора, които оскърбяват родината ми.