Сърце под маска

33

Лондон, 1792 година.

— Аз… аз те напускам, Джъстин — обърна се към смаяния си съпруг Женевиев и заслиза по стълбите с куфар в ръка. — Аз… Много добре знам, че ще избухне скандал, но просто не мога да постъпя другояче. Още от деня на сватбата ни съм нещастна. После в живота ми влезе… друг мъж. Обичам го и не мога да живея без него.

— Разбирам — промърмори тихо Джъстин и се извърна настрани. — Доста е… изненадващо за мен, признавам — излъга умело той и едва възпря триумфалната усмивка, която се появи на устните му. Жена му не беше напудрила косите си, лицето й също не беше гримирано.

Когато се успокои достатъчно и отново се обърна към нея, той с мъка потисна вика на възхищение, който напираше на устните му. Чак сега видя Женевиев в цялата й красота, толкова подобна на прекрасните му майка и леля. Прокле я наум за коварния номер, който му беше погодила, и си каза, че ако жена му не се беше маскирала още първата вечер, нямаше да преживеят всички тия приключения и недоразумения. Щеше от пръв поглед да се влюби в нея. Очите му се премрежиха от копнеж.

— Защо не идем в дневната, Женет? — предложи учтиво той. — Там ще можем спокойно да обсъдим решението ти. Все пак аз съм твой съпруг и намирам, че ми дължиш обяснение. Освен това има някои неща, които трябва да ти съобщя, преди да поемеш новия си… курс.

Женевиев измъчено поклати глава.

— Не ме убеждавай да остана, Джъстин, безсмислено е. Решението ми е безвъзвратно. Моля те, направи ми път. Искам да се махна от тази къща.

— Ако мислиш, че ще стоя и ще гледам как ме напускаш, ти много се лъжеш, Женет. Вече споменах, че трябва да ти съобщя нещо важно. В твой собствен интерес е да ме изслушаш. Ела в салона или ще се изложим пред прислугата, като те завлека насила!

Зелените очи изпущаха огнени искри, но Женевиев се обърна и мълчаливо го последва.

Едва затвориха вратата, когато портиерът почука и влезе в салона.

— Много съжалявам, че ви попречих, милорд, но току-що пристигна бърза вест от лейди Нортчърч. Майка ви очаква незабавен отговор.

Джъстин прегледа набързо писмото и седна до писалището да напише отговор. Надраска няколко реда, залепи плика и подаде писмото на портиера. После се обърна към жена си и на лицето му грейна усмивка.

Ала Женевиев беше изчезнала. По дяволите! Докато беше с гръб към нея, прекрасната му невярна съпруга беше избягала!

Голямата празнична среща на семействата Тревилин и Сен Жорж, които заедно с татко Ник бяха успели да се прехвърлят в Англия, беше в разгара си, когато в Лондонската къща на родителите си пристигна Джъстин. Портиерът го отведе в салона.

— Чичо Едуар! Лельо Лиз-Мари! — Младежът силно притисна двамата до себе си. — Радвам се да ви видя тук и в добро здраве!

— А мен не се ли радваш да видиш, Джъстин? — попита ухилено Никола Дюпре. — Какво ще кажеш за бедния си дядо?

— Много ми се иска да ти издърпам ушите като на дете, стари хитрецо! — отговори намръщено Джъстин, но веднага бурно го прегърна.

— Къде е Женет? — попита загрижено Лиз-Мари. — Не беше ли в къщи, когато пристигна съобщението на Доминик?

— Напротив, беше си у дома — отговори Джъстин. — Но просто не успях да й съобщя, че сте пристигнали в Лондон. Това е дълга история, затова ви моля да се разположите удобно и да ме изслушате с внимание. Всичко започна с няколко необмислени думи, които се изтръгнаха от устата ми и за съжаление бяха чути от Женевиев…

Тук разказът му беше прекъснат от втурналия се в салона портиер.

— Много съжалявам, милорд — произнесе задъхано мъжът. — Пристигна вест за лейди Доминик… Пише, че е спешно и аз реших…

— Няма нищо, Дейнсфилд — прекъсна го Доминик и разкъса плика. — Господи! — простена тя и скочи. — О, Джъстин! Бедничкият ми! Не мога да повярвам! Писмото е от Женет. Боя се, че тя… Избягала е с онзи скандално известен шпионин, когото наричат Черния Мефисто!

— Исусе! — избухна Джъстин. — Защо жените винаги пишат прощални писма?

Преди да успее да се извини за неприличната си забележка или поне да я обясни, защото това съвсем не беше реакцията, която очакваше от него развълнуваната му майка, вратата към салона се разтвори с трясък и вътре се втурна разплаканата Роуз.

— О, милейди! — изхълца тя. Спря насред стаята и се опита да си поеме въздух. — Милейди, толкова съжалявам, но… Господ да ни е на помощ! — Тя протегна към Доминик треперещата си ръка, в която стискаше дълго писмо. — Мис Мениринг е избягала от къщи!

— Кити? — извика невярващо лейди Нортчърч. — Невъзможно! — Тя грабна писмото и започна да чете.

— Ето! Какво ви казвах аз! — намеси се триумфално Джъстин. — Жените винаги оставят писма. Това е същински заговор…

Тази прекалена липса на съчувствие към измъчените й нерви беше твърде много за лейди Доминик. Тя се олюля и се отпусна в несвяст на дивана. Мина доста време, преди Лиз-Мари да успее да я върне в съзнание с помощта на шишенце ароматни соли. Дори тогава лейди Нортчърч захълца и заяви, че няма да преживее страшния шок.

— Хайде, хайде, скъпа — изръмжа мрачно лорд Уилям. — Сигурен съм, че скоро всичко ще се изясни.

— О, Уилям, как можеш да бъдеш толкова спокоен! — простена съпругата му и избърса сълзите си с копринена кърпичка. — Първо милата ни Женет се измъква с някакъв си шпионин, после сладката Кити избягва от къщи с човек, поставен извън закона. За Черния Мефисто вече сме чували, но онзи тип — тя го нарича Кравата — ни е напълно непознат! — Доминик безпомощно захълца.

— Крава ли? — промърмори смаяно Уилям.

— Точно така е написано в писмото. Прочети го сам, ако не ми вярваш. Моята малка, сладка Кити е избягала с разбойник, известен под името «Френската крава». Освен това твърди, че няма защо да се тревожим, понеже онзи човек си мислел, че тя е прислужница в нашия дом, следователно не я искал само заради парите й. Вече нищо не разбирам! Света Дево, помогни ми! Френската крава! — Доминик беше на края на силите си. Тя се отпусна на дивана и започна да си вее с кърпичката.

— По дяволите! — изруга Джъстин и се плесна с длан през челото, осенен от внезапно прозрение. — Вашел! Ето как Женет успя да бъде на две места едновременно. Как можах да бъда толкова глупав! По дяволите! Вашел! Само почакай да ми паднеш в ръчичките!

— Да, и аз мисля, че трябваше да бъдеш малко по-съобразителен, синко — отбеляза сухо лорд Уилям. — Не ти ли казах, че оня непоправим нехранимайко Вашел няма да закъснее да се появи.

— Но той е в Англия вече от месеци — намеси се усмихнато Никола и двамата мъже мрачно го изгледаха.

— Ето че всичко се изясни, мила — проговори меко лорд Уилям и потупа рамото на жена си. — Изтрий сълзите си. Нали ти казах, че всичко ще се оправи? Женет не е напуснала Джъстин, защото именно нашият син е Черният Мефисто, макар че тя не знае нищо за самоличността му. Снаха ни мисли, че Черният Мефисто е Дяволският капитан, мъжа, когото тя нарича Ноар. А Кити не е избягала с престъпник, а с племенника ни Вашел. Би трябвало да знаеш, че на френски името му означава «теленце». Без съмнение именно Вашел е нападнал каретата ми. Тогава Кити се беше преоблякла като прислужница, спомняш ли си? Струва ми се, че вече всичко ни се изясни.

— Ела тук, Уилям — изсъска лейди Доминик и от очите й изскочиха искри. — Наведи се към мен, ако обичаш. Имам голямото желание да ти залепя една хубава плесница.

— С удоволствие, скъпа, но първо трябва да върна у дома Кити и Вашел. Сигурно са на път към Гретна Грийн и трябва да препускам с всички сили, защото държа да организираме почтена сватба тук, в Нортчърч Аби. — Той нетърпеливо изгледа Джъстин. — Какво се мотаеш още, синко? Върви да прибереш жена си! И, за Бога, този път не премълчавай нищо!

— Така значи! — извика възмутено Доминик, когато съпругът и синът й изхвръкнаха от стаята без по-нататъшни обяснения. — Май не само простолюдието във Франция е полудяло, а и целият останал свят!

34

Женевиев седеше в кабината на Ноар на борда на «Черния Мефисто» и чакаше. Корабът беше спуснал котва край брега на Брайтън, само на миля и половина от «Кримсън Уич». Женевиев беше заповядала на хората си да се движат след «Черния Мефисто», независимо накъде ще поеме.

Тя прехапа устни и хвърли загрижен поглед към малкия часовник, поставен на писалището. Беше почти два часът сутринта, а той не идваше. Дали не беше решил нещо друго? Екипажът му я очакваше и не повдигна възражения, когато тя настоя да почака капитана в каютата му. Не. Ноар щеше да дойде. Трябваше да дойде, защото тя беше прерязала всички пътища назад. Слава Богу, че успя да избяга от къщата на мъжа си, преди да започне да я разпитва. Сигурно щеше да побеснее от гняв и да предаде Ноар на френските власти, а нея щеше да насини от бой. Тази мисъл я накара да потрепери. Не съжаляваше, че го е напуснала. Единственото, за което я болеше, беше, че не успя със собствените си очи да се увери, че родителите й са пристигнали живи и здрави в Англия. Но Вашел непременно щеше да й прати вест.

Най-после в коридора се чуха бързи стъпки. Ноар беше дошъл! Женевиев скочи и се втурна насреща му.

— О, мили! — извика радостно тя. — Най-после дойде, любов моя! Толкова те чаках!

— Ето ме — усмихна се той и я заключи в обятията си. Целувката им беше страстна и продължителна. — Нима си си помислила, че няма да дойда? Отстъпи назад и свали тази проклета маска, мила. Искам най-после да видя истинското ти лице. Вече не е нужно да се криеш. Междувременно знам истинската ти самоличност: ти си мадам виконтесата Блекхийт, Женевиев-Анжел Сен Жорж Тревилин. — Като видя смайването на любимата си, Джъстин побърза да продължи: — Така ли е или не? Нима сега ще се опитваш да отричаш, Руж?

— Да. Не… Аз… Откъде знаеш? — заекна Женевиев.

— Намерих това в театъра на Ренар в Париж — обясни той и извади писмото от вътрешния джоб на жакета си. — Беше адресирано до теб, но го прочетох, защото се тревожех къде си отишла.

— Дай ми го! — извика сърдито тя.

— Не бързай толкова, лейди Тревилин — промърмори Ноар. Издърпа писмото от ръката й и отново го пъхна в джоба си. — Тъй като вече знам коя си, искам най-после да свалиш маската и да видя лицето ти.

Без да протестира, Женевиев развърза маската и се обърна към него. Почувства се разголена и лицето й пламна от срам.

— Направи и ти същото — подкани го тихо тя.

— Само един момент, скъпа. Остави ме да те видя. Прекрасна си — прошепна дрезгаво Джъстин. — Обичам те с цялото си сърце, Руж. Мисли за това, когато видиш лицето ми.

С тези думи мъжът пристъпи към тоалетната масичка и се обърна с гръб към нея. Женевиев не виждаше какво прави и напрежението й нарасна.

— Какво чакаш? — осведоми се любопитно тя. — Не е почтено да ме накараш да сваля маската си, а после да откажеш да сториш същото.

— Зная. Но аз трябва да сваля много повече неща, които са част от маскарада — обясни той. Дръпна със замах изкуствените мустаци и ги захвърли на леглото. Обърна се към нея и засмяно я изгледа.

Женевиев се взря в изкуствените мустаци и потрепери. Внезапно осъзна, че никога не беше виждала Ноар такъв, какъвто беше в действителност. Може би я беше мамил също така успешно, както тя мамеше съпруга си! Чу, че се плиска вода, и скоро върху леглото бяха хвърлени кърпа, напоена със сива боя, и най-после черната копринена маска.

— Готова ли си да ме видиш? — попита с мека ирония Ноар.

— Да! — отговори нервно Женевиев.

— Добре. Но първо ми обещай нещо, Руж-Женет! Закълни ми се, че никога вече няма да носиш ония чудовищни шапки, с които едва не ме уби!

— Джъстин! — извика невярващо Женевиев. — Джъстин, ти… ти си бил Ноар!

— Да, мила моя — потвърди той с типичната си английска невъзмутимост. — Боя се, че е точно така. — После продължи на безупречен френски — езика на любовта: — О, мила моя, единствена моя любов! Само да знаеш, колко съм благодарен на Господа, че аз съм аз!