Сърцето на саламандъра

8 Да дадеш сърцето

Едва на зазоряване адските ветрове утихнаха, гръмотевиците, които тресяха земята, спряха. Някои от нас бяха поспали. Без мен. Болката в гърдите ме държеше будна.

— Отивам горе — казах тихо на Тарани, за да не събудя задрямалия господин Къдълфлийс.

— Ще дойдем с теб — веднага рече тя.

— Не трябва. Вече сторихте достатъчно.

Без Тарани и Ирма не бихме се добрали до подножието на хълма необгорени. Без Корнелия и Хей Лин нямаше да спасим господин Къдълфлийс. Сякаш вече бяхме победили в една битка. Как бих могла веднага да ги въвлека в следващата?

— Не си ли точно ти тази, която постоянно повтаря, че заедно сме по-силни? — уморено се усмихна Хей Лин.

— Да. Мисля, че да.

— Ами тогава?

— Ох, добре. Да вървим.

Оставихме господин Къдълфлийс да спи и се измъкнахме от подслона. Хълмът беше почти неузнаваем. Нищо не бе останало от предишната зеленина. Почернял, обгорен, нацепен от мълнии…

— Колко потискащо — обади се Ирма.

— Така е. Но да тръгваме нагоре.

Мислех си, че който и от саламандрите да е спечелил, щеше да е изтощен от битката. Но дали щеше да е достатъчно изморен? Повече от нас? Я ни вижте — едва бяхме в състояние да се движим. Тогава как щяхме да се бием? При това — със саламандър. Вярно е, че успявахме да ходим — крачка след крачка. Може би и силата за още една битка щеше да се върне, ако беше нужно?

Изкачването свърши. Над нас се извиси Кулата на саламандъра — квадратна, мрачна и заплашителна. Спрях внезапно.

На стълбището, водещо към нея, се бе свил голям бял вълк. Гледаше ни втренчено със страшни, немигащи жълти очи.

— Тя е — изсъсках. — Солана. Сигурно… сигурно това означава, че тя е спечелила.

Какво бе станало с Дани? А със Сърцето? То беше там. В Кулата. Чувствах го.

Направих крачка напред и се изпъчих.

— Пусни ни да минем — казах на вълка Солана. — Няма да ти сторим нищо, ако просто се отдръпнеш.

Ръцете ми сякаш се бяха откачили. В гърдите ми гореше огън. Имах половин дузина рани, белези и леки изгаряния. Не ми бе останала никаква енергия. Не можех да я нараня, дори да исках, но се надявах тя да не го разбере. Бавно вдигнах ръце. Знаех, че останалите, застанали в полукръг зад мен, правят същото.

Вълкът се изправи на крака. Изръмжа. Бялата му козина вече не изглеждаше чиста. А почти пепелява. Прозина се в лицето ми. И после се отмести встрани, оставяйки стъпалата към Кулата достъпни и свободни.

Не можех да повярвам.

— С-с-стана!

— Явно — обади се Корнелия. — Но ако е капан?

— Има само един начин да разберем.

Вече не исках да чакам дори минутка. Стига да имах някаква сила, щях да се втурна нагоре по стълбите. Сега Сърцето беше толкова близо — струваше ми се, че мога просто да протегна ръка и да го взема.

В края на стълбището имаше стая почти същата като на Солана. Кръгла камина, полица с трофеи, врата и балкон. Един от трофеите беше очуканата уредба — тя изглеждаше много жалка далеч от дома. Къде беше Сърцето? Бясно се заоглеждах наоколо.

Дани влезе през балконската врата. Замръзнах. Дани? Нали реших, че Солана беше… Избухнах.

— Помислих си, че ти си загубил.

— Не съм — той не се усмихваше. — Аз спечелих! — изражението му говореше за кисело удовлетворение. — Известно време тя няма да може да се преобразява. Ще трябва да докуцука до вкъщи просто като стар вълк.

У него нещо се бе променило. Може би не физически — беше приел формата, която познавах: силните квадратни рамене, кестенявата коса, очите. Но нещо беше… различно.

После разбрах. Беше го напуснала радостта.

— Сега съм много силен — каза. — По-силен отпреди. Не можеш да се биеш с мен и да спечелиш.

— Пробвай — рекох ядосано, макар да знаех, че вероятно е прав. Сърцето беше у него. Не у мен. Бе победил Солана, която ни бе накарала да напуснем Кулата край Глумсбъри тичешком.

— Само ако ме принудиш — продължи той. — Вече се поизморих от битки — потърка чело. — Солана е третата за два дена. Е, разбира се, най-силната от тримата, но сега съм по-могъщ от всеки друг.

Пристъпих крачка напред. Той ме наблюдаваше.

— Върни ми Сърцето.

— Защо?

Защо ли?

— Защото не е твое.

— Вече е.

— Не. У теб е, ала аз съм неговата Пазителка.

— Но не го опази много добре, нали?

Това беше гадно.

— Ти ме измами. Излъга ме. Каза, че ме харесваш.

Бях прекалено уморена и всичко ме болеше, най-много гърдите. Иначе нямаше да изрека последните думи.

За момент той извърна поглед. Съвест у саламандър?!

— Ако си говорим откровено — произнесе той, — не излъгах, че те харесвам.

— Толкова е миличък, а? — изсъска Корнелия.

— Но това не ти попречи да ме обереш! — направих нова гневна крачка напред.

— Чакай. Не се приближавай повече. Не искам да се бия с теб, Уил, но ако…

Прониза ме болка, остра като бръснач. Свлякох се на коляно и се загърчих на каменния под.

— Уил! — Тарани скочи към мен и се опита да ме изправи на крака. От другата ми страна вече стоеше Ирма.

— Уил — изсъска тя страшно. — Какво става? Той нарани ли те?

Очите ми засмъдяха, но нямаше да заплача пред този подлец. Успях да застана на колене и запримигвах ядосано, за да задържа тъпите сълзи.

Дани също беше на колене. Със същото изражение на болка, което несъмнено имаше и моето лице.

— Боли — каза той. — Уил, защо боли така?

— Не е твое — успях да процедя през зъби. — Трябва да ми го дадеш. Иначе Сърцето ще унищожи теб.

— Но е толкова хубаво — гласът му прозвуча съвсем по детски. — Толкова красиво. Всички го виждат. И го искат. Солана каза, че първа го е зърнала, тя беше тази, която ми спомена за съществуването му. Но не можа да го вземе, нали? А аз го направих. Аз бях този, който намери начин. А сега всички идват и се опитват да ми го отнемат.

За миг лицето му се сгърчи, погрозняло от гняв.

— И ти също! И ти искаш да ми го отнемеш!

Изведнъж разбрах, че не искам точно това.

— Не — прошепнах. — Не искам да ти го отнема. Но ако ти ми го дадеш, аз ще го приема.

Това сякаш го обърка. Останалите също.

— Уил! Не можеш да му позволиш да го задържи! — ужасено извика Ирма.

Противопоставих се на болката и кимнах.

— Да. Мога. Този е начинът. Не разбирате ли? То не може да бъде взето. Може да бъде дадено и прието. Ако се вземе насила, и двамата — и този, който го взима, и онзи, от когото го взима, — могат да бъдат унищожени.

В студената гола стая настана мъртвешка тишина.

— Унищожени ли? — неуверено попита Дани.

— Да. Не те ли унищожава? Не унищожава ли саламандрите и света, който те трябва да защитават?

— Сърцето не би го сторило — обади се Тарани. — Не и на нас!

— Не го прави Сърцето, а ние. Защото нашите постъпки ни променят. Както постъпките на Дани го променят. Преди ти се усмихваше постоянно, Дани. Беше най-щастливият човек, когото някога съм срещала. А сега щастлив ли си?

— Не — тихо отвърна той. Седна на пети и се обгърна с ръце, сякаш нещо вътре го болеше.

— А теб… унищожава ли те? — попита меко. — Изобщо не съм искал да го правя, Уил. Кълна се.

Исках да му повярвам. Мисля, че дълбоко в себе си му вярвах. Дани не беше зъл. Само палав и прекалено любопитен.

— Ще ми върнеш ли Сърцето?

За миг лицето му просветна, сякаш той искаше да приеме друга форма. После се втвърди.

— Аз… не. Не мога, Уил.

Обгърна се с ръце още по-здраво.

— То е толкова красиво — прошепна с такъв копнеж в гласа, че въпреки всичките ми усилия почти ме разплака.

Бях опитала. Вцепенена се изправих на крака, питайки се колко ли дълго може да издържи човек тази болка, която ме прерязваше постоянно.

Обърнах се към останалите.

— Хайде. Не можем да сторим нищо повече.

— Но ти не можеш… не можеш ей така да си тръгнеш оттук — обади се Хей Лин. — Не можеш просто да му оставиш Сърцето!

— Напротив.

И тръгнах да слизам по стълбите. Сторих каквото е необходимо и правилно. А то се оказа недостатъчно.

Бях слязла до половината на стълбището, когато той ме спря.

— Уил.

Не продължих, но не се и обърнах.

— Да?

— Моля те… може ли… да ти дам нещо?

Почти веднага болката в гърдите ми поутихна, сякаш Сърцето вече си беше отново у дома.

— Да, разбира се, че можеш.

Дадено. Прието. А не взето.

— Само… — умоляващо продължи той. — Ако можеш… ще ми поправиш ли уредбата?

Колкото и да бях изморена, избухнах в смях.

— Ще видя какво мога да направя.

Разбира се, това още не беше краят. Трябваше да поправим каруцата и да откараме горкия господин Къдълфлийс обратно при госпожа Къдълфлийс. Времето си беше все така отвратително. Всички се простудихме. Но когато се готвехме да тръгнем от Лилипонд, изведнъж чухме силен басов звук, който не беше гръмотевица.

— Аз имам силата, не спирам аз — пееше ДжоДжо на милиони километри далеч от дома. — Аз имам музика, върхът съм аз…

Засмях се. Обзалагам се, че там горе, в стаята на кулата си, Дани танцуваше. Надявах се и да се усмихва.

— Радвам се, че поне някой е щастлив — кисело отбеляза Корнелия.

— А ти не си ли? — попитах.

Намръщеното й лице се отпусна. Появи се издайническа усмивка.

— Ами да. Сега всичко е много по-добре.

Вдигна небрежно ръка и дърветата по изгорелия хълм изведнъж отново се раззелениха. Усмивката й се разшири:

— А сега е и както трябва!

— Ти добре ли си, Уил? — Тарани все още малко се притесняваше. — Докато бяхме горе и ти… когато се свлече на пода…

— Добре съм.

Всъщност дори повече от добре. Позамислих се и открих нещо, което го изразяваше много по-точно. Може и да не е израз, който обикновено използвате, когато сядате да вечеряте, но точно съвпадаше с настроението ми:

— Знаете ли как се чувствам? Със свободно сърце.

Оракулът се усмихваше под куполите на крепостта на Кандракар.

Още един научен урок — каза ни той. — Още едно преодоляно препятствие. Вие израствате, Пазителки. Израствате.

— Чудех се… — обадих се аз.

Да?

— Когато ни върнете обратно… Възможно ли е да поизлъжем?

Да поизлъжете ли, Пазителко?

— Ами защото… Ако сме изчезнали просто така за повече от един ден, без да кажем на никого, а и като нямаме извинение…

А, да. Родителите.

— С една дума… да.

Не е необходимо да се безпокоят и да страдат. Е, добре тогава, Пазителко — ще „поизлъжем“. Подобно на пространството, тук и времето не е установено веднъж завинаги.

И така, върнахме се същата вечер, когато бяхме тръгнали. Но все пак не успях да предотвратя поредната атака на съсела срещу възглавниците. Парченца плат и пух из целия апартамент, а в средата на новото си уютно гнездо — съселът спи и похърква.

— Смятам, че съм ти казвала да държиш това създание в стаята си! — майка ми беше видяла какво е станало и не беше очарована.

— Добре, мамо — въздъхнах аз. — Дадено.

На другия ден срещнах Мат в коридора на училище „Шефилд“. Вперих поглед в земята и се почувствах още по-засрамена от обикновено.

— Хей — каза той. — Днес изглеждаш малко уморена. Да не би съселът да ти е попречил да се наспиш през нощта?

— Нещо такова — измърморих.

После положих свръхчовешки усилия да го погледна в очите:

— Онези кутрета…

— Да. Сега са се пръснали из цялата къща. Няма и миг спокойствие — усмихна ми се той. — Още ли искаш да ги видиш? Може би след училище?

— Много искам — успях да изрека, без съмнение изчервена до уши.

Усмивката му се разшири. Вътре в себе си имах усещане, което нямаше нищо общо със Сърцето на Кандракар, а само с моето собствено и с прекалено учестения ми пулс.

— Значи дотогава — махна ми небрежно с ръка, отдалечи се и изчезна зад ъгъла.

— Да. Дотогава — казах на празния коридор.

Зад гърба ми Ирма поде нещо като рефрен: „Уил има срещааа, Уил има срещааа…“

Сръгах я в ребрата, за да я накарам да млъкне. Но не успях да престана да се хиля глуповато.