Изслушването

– На вниманието на съда! – изгърмява гласът на Джордан Сапърстийн от подиума. – Тази присъда трябва да се анулира. Нямате друг избор, господа съдии.

Седнал зад високата катедра от орехово дърво на десетина крачки от него, съдия Джордж Мейсън едва запазва спокойствие пред изстъпленията на адвоката. Съдията рядко спестява нещо на защитниците, когато смята, че исканията им са неоснователни, но да правиш гримаси просто не е прилично – така го възпитаваше баща му още навремето във Вирджиния.

Истината е, че нежеланието на Джордж Мейсън да се занимава с делото срещу Джейкъб Уорновиц е по-силно и от неприязънта му към мастития адвокат, започващ пледоарията си. Преди да бъде избран в съда преди четирийсет и седем години, Джордж работеше като адвокат по криминални дела, раздиран от противоречиви чувства – омраза, насмешка, интерес, завист – към нарушителите на закона. От момента обаче, когато по жребий му се падна да гледа делото срещу Уорновиц в Апелативния съд, той се чувстваше неловко. Необичайно трудно му беше да чете адвокатските изложения или да преглежда записите от процеса в Окръжен съд на Киндъл, където преди деветнайсет месеца четиримата млади подсъдими бяха признати за виновни по обвинения за сексуално насилие и получили задължителната минимална присъда от шест години затвор. Сега съдията си мисли за онова, което му идва на ум всеки път в подобни случаи – трудните дела водят до лошо правосъдие.

Като председател на тричленния съдийски състав облеченият с тъмна тога Мейсън седи централно между двамата си колеги зад дългата съдийска катедра. Съдия Сьмърсет Пърфойл, с изсечени от времето строги черти и буйна бяла коса, може би изглежда още по-достолепен и напет сега, отколкото през годините си на умел разбивач на женските сърца. Другият съдия – Нейтън Кол, нисък и набит, с провиснала като бухнало тесто гуша, още от първите думи на Сапърстийн му хвърля мрачни, осъдителни погледи.

Зад мястото на адвокатите полицаите са успели да натъпчат по пейките колкото са могли от желаещите да наблюдават делото, но пътеките пак са пълни с правостоящи чак до вратата, което прави помещението още по-задушно в този топъл юнски ден. На първия ред репортери полагат усилия да документират колкото се може повече от ставащото. Зад тях зрителите – студенти по право, редовни зяпачи, приятели на обвиняемите и близки на жертвата – внимателно следят разискванията. Това е четвъртото дело за деня на този съдебен състав. Дори тържествената обстановка в залата – с кървавочервени мраморни колони, издигащи се на височината на два етажа до сводестия таван, и позлатени орнаменти в стил рококо – не може да притъпи явните противоречия около процеса. „Уорновиц“ придоби важно значение за хиляди хора, които не разбират почти нищо от заложените тук правосъдни принципи и твърде слабо познават стоящите зад случая факти.

Жертвата се казва Минди Дебойе – но името ѝ, като пострадала от изнасилване, не се споменава никъде в честите репортажи и статии за делото. Преди повече от седем години, през март 1999 година, тогава петнайсетгодишната Минди отишла на буен купон, организиран от момчешкия хокеен отбор на гимназията в Глен Брей. По-рано същия ден тимът останал на второ място в училищния турнир на щата. Играчите били скапани – от смазващите шест мача в шест последователни дни и от неуспеха, след като са били на крачка да грабнат щатската титла – и партито в дома на един от двамата им капитани, Джейкъб Уорновиц, чиито родители били на сватба в Ню Йорк, от самото начало излязло от контрол. Минди Дебойе – по собствените ѝ думи – се „натряскала до безсъзнание“ с ром и едно хапче, което ѝ дал самият Уорновиц, и някак си се озовала в спалнята му, където заспала непробудно.

Според показанията му на първия процес, Уорновиц я намерил там и разтълкувал присъствието ѝ – нещо като Златокоска в леглото на една от трите мечки – като предложение. Съдебните заседатели не са приели оправданието му вероятно защото младежът поканил още трима от съотборниците си да се възползват от девойката, която лежала безпомощна като парцалена кукла. Уорновиц записал всяко от изнасилванията на видео, често насочвайки камерата от такава перспектива, за която би му завидял и професионален оператор на порнофилми. „Снимките“ – по зловещ сценарий на Уорновиц – завършили след повече от петдесет минути с предупреждение към приятелите му да разкарат Минди от стаята му и „да не са казали гък“.

Когато се събудила в пет часа сутринта във вонящия на застояла бира и цигари хол на Уорновиц, Минди Дебойе нямала представа какво се е случило. Макар и непосветена в тайните на секса, тя осъзнала, че някой е правил нещо с нея, и забелязала, че полата ѝ е обута наобратно. Нямала спомени от края на вечерта и след като се завлякла вкъщи, телефонирала на няколко други деца, които видяла на купона, но никой не могъл да ѝ каже какво се е случило. Когато разговаряла с най-добрата си приятелка, Вера Хартал, на Минди за първи път ѝ хрумнало, че може би е била изнасилена. Не искала обаче да намесва възрастни в проблема и се срамувала да каже къде е била. Затова запазила подозренията за себе си и постепенно се възстановила от шока.

Животът продължавал. Четирите момчета завършили гимназията и постъпили в колеж, Минди – също, но две и половина години по-късно. С времето Джейкъб Уорновиц се почувствал в безопасност и не издържал на изкушението от време на време да забавлява състудентите си, като им пускал записа. Един първокурсник, Майкъл Уилетс, се оказал близък със семейство Дебойе и след дълъг разговор със сестра си алармирал полицията, която пристигнала в квартирата на Уорновиц със заповед за обиск. Минди Дебойе с ужас изгледала записа и на 14 януари 2003 година. Джейкъб и тримата му съучастници били осъдени по бързата процедура.

Гледайки материалите по делото, Джордж Мейсън ясно съзнава, че основният юридически проблем в случая е давността – според законите на щата такова престъпление с изминала давност над три години, изобщо не би трябвало да влиза в съдебна зала. Нещата се променят от факта, че Минди Дебойе е чернокожа. Тя е в добро социално положение, също като момчетата, но родителите ѝ и адвокатите не пропуснали да намекнат, че едно бяло момиче едва ли би било подложено на такова отношение в Глен Брей, малко градче, където интеграцията на малцинствата се приема неохотно.

Обвиненията в расова дискриминация нажежиха обстановката. Близките на четирите момчета тръбят, че животът им е съсипан заради престъпление с изтекла давност, в което жертвата дори не е страдала. Намекват, че расовият признак е единствената причина децата им да бъдат наказани. Острите спорове между съседи се раздухват в пресата, където застъпниците на Дебойе очевидно имат превес. Повечето статии представят обвиняемите като разглезени богаташчета, които за малко да се отърват безнаказано след срамна оргия с една черна робиня, макар че никое от многобройните обидни определения за Минди, използвани от тях и запечатани на записа, не засягат расата ѝ.

Благодарение на съществените проблеми, повдигнати при обжалването, младежите не са поставени под охрана и седят до журналистите на първата скамейка в отделението за наблюдатели. Съдбата им сега е в ръцете на накипрения с кремав костюм на тънки черни райета Джордан Сапърстийн, който има навика енергично да жестикулира и да тръска подстриганата си на бретон прошарена коса, за да набляга на думите си. Съдия Мейсън не проумява какво иска да покаже едно човешко същество, когато ходи с прическа, заимствана от Великолепния Джордж1, но Сапърстийн е ярко олицетворение на онова, което Патрис, съпругата на съдията, нарича АТ – адвокат от телевизията.

Роденият в Калифорния Сапърстийн се прочу преди двайсетина години, още като преподавател по право в Станфорд, с две зашеметяващи победи във Върховния съд на САЩ. Оттогава е знаменитост благодарение на склонността му да се разпалва за секунди, щом към него бъде насочена телевизионна камера. Постоянно се подвизава по Си Ен Ен, „Срещи с пресата“ и съдебния канал, толкова се набива на очи, че човек почти очаква да го види на заден план дори на запис от мач на училищния отбор на племенничката си. Носят се слухове, че в отчаянието си родителите на четирите момчета от Глен Брей са му броили неколкостотин хиляди долара, за да представлява децата им на обжалването.

Джордж предполага, че скандалната слава на Сапърстийн е предимство пред някои съдебни състави, осигурявайки оправдание на съдия, склонен да анулира присъдата. Но не и тук. Натрапчивостта на Сапърстийн се възприема като хвърлена ръкавица от Мейсъновия колега Нейтън Кол. Този съдия, напуснал престижно място в Ийстънския юридически факултет, за да поеме петгодишна временна позиция в апелативния съд, гледа на адвокатите като на студенти и ги засипва с хитри хипотетични въпроси с цел да подкопае позицията им. Зевзеците отдавна са нарекли този Сократов стил на училищно изпитване „игра за един човек“ и пред Нейтън шансът за победа също е нулев. Истината е, че за него всяко дело независимо от конкретния казус се свежда до едно – да докаже, че той е най-добрият юрист в залата. Или може би във вселената.

Джордж не е сигурен докъде се простира тщеславието на Нейтън.

Ако не друго, с прегракнал като на стар пияница глас и скептично присвити очи, Кол добре играе ролята си и започва да се заяжда със Сапърстийн много скоро след като адвокатът открива пледоарията си с гръмък цитат от някакъв съдебен журналист, последван от изявление на Върховния съд на САЩ.

Давността при криминалните дела, която „се признава и прилага във всички системи за справедливо правораздаване“, по подразбиране се отразява върху решението на законодателя, че моралната тежест на престъплението трябва да определя енергичността, с която се търси наказание. „В хода на човешката история се е наложила практиката по принцип да не се оставят ненаказани“ истински престъпления – декламира Сапърстийн.

– Не е съвсем така, не е – веднага грачи Кол, който дори седнал напомня на Джордж за защитник в американския футбол, готов за схватка, приведен напред, с разперени дебели ръчища, сякаш решен да не позволи на никого да се промъкне покрай него. – Периодът на давност, господин Сапърстийн, по принцип се е наложил вследствие от опасенията, че с времето паметта на свидетелите може да избледнее, а веществените доказателства да се загубят. Но това не е повод за загриженост, когато разполагаме с видеоматериал от престъплението.

Сапърстийн не се дава и академичният спор между адвоката и съдията продължава още няколко минути – перчене на два надути пуяка. Според Джордж мнението на двама изтъкнати юристи относно причините за въвеждане на давността в англо-американското право са твърде маловажни в случая. От значение е само фактът, че законодателят точно в този щат е решил да я приложи. Джордж смята, че като съдия негова основна задача е да разсее всички съмнения по отношение на точните думи, залегнали в закона.

При обичайни обстоятелства той би се намесил веднага с такова наблюдение, но в този случай просто предпочита да запази дистанция. Освен това не е никак лесно да направиш каквато и да било странична забележка, когато седиш до Нейтън Кол. Съдия Пърфойл, седнал от дясната страна на Джордж, си е нахвърлил няколко въпроса в бележника, но Кол не отстъпва въпреки няколкото учтиви опита да му вземат думата.

Във всеки случай вниманието на Джордж скоро се разсейва от влизането на помощничката му Касандра Оуки. Няма как Каси да влезе някъде и да не привлече погледите – тя е твърде наперена, висока и красива и напълно лишена от скромност. Но когато я вижда да бърза към масата на помощния персонал в дъното на залата, Джордж си дава сметка, че не е просто закъсняла, в което не би имало нищо странно. Каси го поглежда настойчиво с големите си черни очи и той вижда, че в ръката ѝ има някаква бележка. Това накарва сърцето му да се свие от страх. Патрис, помисля си той. Това се случва на Джордж Мейсън по няколко пъти на ден. Вглъбен както винаги в служебните си задължения, той често се чувства виновен, когато си спомни какво го чака вкъщи – Патрис има рак. От два дни съпругата му е в болница за следоперационна радиационна терапия и той се притеснява, че нещо е станало.

Каси се промъква напред, колкото да подаде сгънатата бележка на Маркъс, прошарения пристав, който я занася на Джордж. Оказва се, че с жена му не се е случило нищо тревожно. Бележката е от Диниша, секретарката на Джордж.

Джордж дава знак на Каси да изчака. Кол се е захванал да разбие другия основен аргумент на Сапърстийн – че видеозаписът на изнасилването бил твърде образен и шокиращ, за да го пуснат на съдебните заседатели при първия процес, без да бъде сериозно цензуриран, особено във фалическите демонстрации на момчетата пред другарите си и гинекологичното изследване на Минди през камерата на Уорновиц.

– Да не би да твърдите – пита Кол, – че видеозаписът, поне в някаква форма, е бил недопустим за съдебна зала?

– Видеозаписът, Ваша Чест, във вида, в който са го видели съдебните заседатели, не е трябвало да бъде допускан като веществено доказателство.

– Може би, но само при условие, че някои елементи са имали за цел да се окаже непозволено влияние върху съда.

Сапърстийн е видял достатъчно, за да усети някаква уловка, но опитът му да се измъкне само насърчава Кол да му заложи нова.

Стига толкова, мисли си Джордж. Поглежда към масата на помощния персонал. Там Джон Баниън, другият му помощник, седи с пръст върху копчетата, управляващи трите предупредителни лампички над катедрата, които показват колко време остава на адвоката да завърши изложението си. В момента оранжевата лампичка пред Сапърстийн свети. Колегите на Баниън, блед мъж около четирийсетте, често го наричат „Друида“ зад гърба му, защото е сдържан като отшелник. С годините обаче Джон се е оказал идеален за професионалните нужди на съдията, който едва забележимо кимва и червената лампичка пред Сапърстийн светва.

– Благодаря, господин Сапърстийн – прекъсва го Джордж по средата на изречението.

В другия край на адвокатската скамейка, по-близкия до помощници, прокурорът Томи Молто се надига, като награбва купчина листа. Джордж го моли да изчака за минутка и изключва микрофона си, за да може да се консултира насаме с двамата си колеги. Кол явно не е доволен, но също като Пърфойл се съгласява Джордж в качеството си на председателстващ съдия да обяви половинчасова почивка преди съвещанието, което по принцип трябва да се състои веднага след последното адвокатско изказване. Тогава съдиите ще вземат решение по делата, които са изслушали през деня, и ще издадат съдебно становище.

– Кажи на Диниша, че ще приема Марина – казва съдията на Каси, след като ѝ махва да се приближи. Приклекнала до високото кожено кресло, тя понечва да тръгне, но Джордж добавя: – Какво пише Номер 1?

Тя завърта тъмните си очи и тръсва късата си руса коса.

– Същите глупости – прошепва.

– Пак пожелания за здраве и щастие? – пита Джордж, като се чуди дали шегата звучи духовито или глупаво.

– Да.

Нежеланието ѝ да му отговори ясно обаче го провокира и той стиска по-силно ръката ѝ.

– Той, тя, то, те, който и да е, е изпратил връзка – отговаря накрая Каси.

– Връзка ли?

– Връзка към страница в интернет.

– Каква страница?

Каси се намръщва:

– Казва се „Предсмъртно бдение“.