Номер 1

Съдия Джордж Мейсън кара последната година от десетгодишния си мандат като апелативен съдия към Трети апелативен район, включващ най-вече окръг Киндъл. Възможността да кандидатства за апелативния съд възникна неочаквано само година след назначаването му в Окръжния съд като съдия по криминални дела в същата сграда – „Сентрал Бранч“. Много приятели го съветваха да не приема по-високата съдийска длъжност, като предупреждаваха, че така се изолира и обрича на бездействие след блестяща кариера в първите редици на борбата за правосъдие, но работата – изслушване на доводи, размишляване над адвокатски изявления и прецеденти, писане на становища – му допадна. За Джордж Мейсън правосъдието винаги е поставяло фундаментални загадки и животът изисква от него да ги разрешава.

Правото е семейна традиция в рода му от Вирджиния, идваща от човека, на когото е кръстен, един от легендарните основатели на Америка, Джордж Мейсън IV – истинският Джордж Мейсън, както го нарича съдията. По време на студентските му години в Шарлотсвил адвокатската кариера бе само едно от многото високи очаквания, които родителите му възлагаха на него, а той имаше намерение да не изпълни. След като взе диплома, избяга тук и две години работи като обикновен моряк на шлеп за въглища, алтернативна служба, вместо да го изпратят във Виетнам. Плаваше по река Киндъл или във Великите езера и в самотните часове на вахта, когато трябваше да съзерцава безбрежните води, необятни като живота, който тепърва му предстоеше, той с изненада установи, че фундаменталните въпроси за добро и зло, за справедливост и власт, които навремето всяка вечер са били тема на разговори около семейната трапеза, още дълбоко го вълнуват. След като завърши службата си, Джордж побърза да се запише в Ийстънския юридически институт, а след дипломирането си стана служебен защитник. Обичаше жестоките крайности на престъпността, които го отдалечаваха неимоверно от средата, в която бе израсъл, и въпреки това аристократичното възпитание подпомогна успеха му. Със златни копчета, лачени обувки и леко завален акцент той като че ли хипнотизираше съдебната зала, сякаш присъствието му вдъхваше увереност на всички – полицаи, съдии, прокурори и помощен персонал – далеч от света на обидата, на гнева и невежеството, от който идваха тези престъпления. Само той знаеше, че представлението му е пародия.

Затова продължи напред, опитвайки се да изгради нещо различно. Джордж бързо спечели уважението на колегите си и през осемдесетте години бе избран за председател на Адвокатската колегия в окръг Киндъл. Пожъна много успехи и запази авторитета си, но не беше най-добрият на това поприще – приятелят му Санди Стърн неизменно получаваше първите предложения да поеме защитата по някое сложно криминално дело. Когато адвокатската практика започна да му доскучава, Джордж почувства привличането на една друга амбиция, която не беше засегнала баща му – да стане съдия. Шансът да я осъществи бе нищожен, предвид откритото презрение, с което винаги се е отнасял към подмолните игри на политиците, решаващи тези въпроси. Мислеше си, че завинаги се е обрекъл на неуспех в тази насока, когато през 1992 година прие да защитава един адвокат, който свидетелства за прокуратурата и представи таен запис, станал причина за осъждането на шестима съдии и девет прокурори в скандал за корупция на всички нива на Киндълския окръжен съд. Вместо това животът отново изигра една от постоянните си шеги сякаш напук на всички планове. Джордж се прочу като пример за съдебна независимост и получи покана да се кандидатира, отправена от същите тези политици, които отчаяно се опитваха да отговорят на обществения повик за реформи. През 1994 година подаде кандидатурата си и пожъна успех, който засенчи десетки опитни юристи, а през 1996, когато се отвори място, бе назначен в апелативния съд.

Ако предположим, че Джордж пожелае да запази сегашната си работа, през ноември тази година в дневния ред на Общинския съвет ще бъде включен въпросът: „Да остане ли Джордж Томсън Мейсън за още един десетгодишен мандат като апелативен съдия?“ От време на време, докато чете записите от поредното дело, той пак закопнява да подложи на кръстосан разпит някой хитруващ свидетел и често съжалява за ограниченията на заплатите на държавните служители. Понякога – в моменти, когато му се приисква да наругае реферите на стадиона Трапърс Парк или да отговори подобаващо на някоя хаплива шега – той се чувства пленник на благоприличието, което се налага да спазва заради избраното си поприще. При все това до заболяването на Патрис Джордж не се съмняваше, че ще поиска удължаване на мандата, и беше почти сигурен, че ще го получи. Срокът за подаване на документите е след няколко седмици, но те чакат подготвени в една папка, в случай че животът му поднесе още изненади.

Сега, преметнал тогата през лакътя си, Джордж влиза в кабинета си, величествено помещение с висок таван и тъмни корнизи. Дискусията по делото „Уорновиц“ завърши обезпокоително и Нейтън Кол използва възможността да се поперчи още малко. Съдията е благодарен за възможността да си почине половин час, преди отново да се срещне с колегите си в заседателната зала.

В приемната секретарката му Диниша е седнала зад голямото си бюро и работи. Подава му няколко листчета със съобщения от телефонни разговори – повечето покани за различни обществени мероприятия – но за момента той се интересува само от едно съобщение.

– Е, какво ни е писал тази сутрин любимият ми събеседник?

Откакто Номер 1 се появи преди три седмици, секретарката постоянно преглежда електронната му поща, за да може охраната на съда да бъде алармирана възможно най-бързо, ако има нещо ново. Спокойна и сдържана, Диниша съпътства Джордж в професионалната му кариера вече повече от двайсет години, като самоотвержено го последва в общественото поприще след по-добре платената частна практика. Сега секретарката поклаща главата си с безупречно пригладена черна коса, свидетелство за здравината на полимерите в лака, който използва.

– Господин съдия, няма защо да се занимавате с това. Този Номер 1 винаги ще свири втора цигулка.

Хуморът, особено с леко неприлична нотка, не е характерен за нея и той приема сдържаната ѝ усмивка като знак на възмущение срещу онова, което му се случва.

Никой от екипа му не знаеше как точно да нарича човека, опитващ се да тормози съдията. Първоначално Джордж използва думата „натрапника“, но това звучеше твърде ласкаво за човек, който не показва лицето си. „Отмъстителя“. „Проклятието“. „Лудия“. Иронията беше неизбежна. Авторът на писмата се представяше за почитател номер едно на съдията, затова скоро започнаха да го наричат просто „Номер 1“.

Джордж не знае дали като чете писмата, проявява сила на характера, или просто неустоимо любопитство. Извинението, което си е измислил, е, че рано или късно нещо ще му подскаже кой е натрапникът. Диниша се намръщва, но отваря днешното писмо на екрана и Джордж се навежда над рамото ѝ.

Като всички досегашни имейли, този изглежда като върнато писмо на Джордж. В полето за подател пише „Системен администратор“, а на реда за тема е посочено „Писмото не може да бъде изпратено“. В главния текст след съобщението за грешка и няколко реда закодирани символи е предполагаемото съдържание на имейла, който Джордж е искал да изпрати – няколко думи и препратка към страница в интернет. По настояване на съдията Диниша щраква върху синия надпис. На екрана се появяват големи черни букви, с които е изписано името на сайта – „Предсмъртно бдение“, рисунка на покрит с венец ковчег и въпросът: „Питал ли си се кога ще умреш? И как?“ Следва дълъг въпросник със справки за възраст, здравни проблеми и професия, но Джордж се връща на съобщението, което Номер 1 някак си е изпратил на компютъра му. То гласи: „Аз знам отговора“.

Започнал кариерата си като щатен съдебен защитник, Джордж Мейсън е получавал доста заплахи и никога не им е обръщал внимание. След определено време в ареста повечето престъпници достигат до убеждението, че ако си наемат „истински“ адвокат, а не получаващ заплата от същото място като прокурора, той ще съумее да ги измъкне, колкото и свидетели или преки улики да има срещу тях. По-изпечените мошеници, които бе представял в частната си практика, също понякога си изпускаха нервите, особено когато осъзнаеха, че всички пари, които са му платили, само са постлали пътя им към затвора. При сегашната му длъжност също се намират недоволни подсъдими да го тормозят. Никоя от тези заплахи не е довеждала до нещо по-сериозно от появата на някой бивш негов клиент, окован с белезници и гледащ на кръв, в съдебната зала.

Находчивостта, с която Номер 1 пише посланията си обаче, ги прави по-трудни за пренебрегване. За разлика от повечето заплахи, които Джордж е получил през годините, те не са подписани; авторът им не държи съдията да си спомни на кого е причинил зло. И разбира се, последните събития в Синсинати, където един съдия и близките му бяха намерени убити, карат всеки, който носи тога, да се чувства застрашен.

Първото върнато писмо гласеше просто: „Ще платиш“. Джордж го сметна за получено по погрешка и го изтри. В рамките на няколко часа обаче дойдоха още две със същото съдържание. Джордж ги сметна за рекламни имейли. „Ще платиш… по-малко“. За застраховка на автомобила. За ипотека на жилище. За виагра. След два дни дойде ново: „Казах, че ще си платиш. И ще си платиш.“ После се получиха още няколко, като всяко повтаряше едно изречение от предишното и съдържаше някое ново. „Ще си платиш. Ще платиш с кръв.“ „Ще платиш с кръв. С твоята кръв.“ „С твоята кръв. Ще умреш.“ Помощникът му Джон Баниън точно влизаше в кабинета, когато писмото, заплашващо със смърт, се появи на екрана на Джордж и той помоли Джон да погледне. Баниън се разтревожи доста повече от началника си и настоя да предупредят охраната на съда.

Сега охраната пак е тук, в лицето на миловидната началничка Марина Джорнале, която нахълтва в приемната, докато Джордж все още стои зад Диниша. Около метър и петдесет висока, Марина компенсира ниския си ръст с енергичност. Поздравът ѝ винаги е придружен с пресипнал смях на заклета пушачка и разтърсващо ръкостискане. Подстригва черната си коса късо отпред, но я оставя дълга на тила, и не използва козметика. С дълго жълто-кафяво яке, част от униформата ѝ, и черен колан, стегнат през кръста, прилича на фризер, натъпкан в кашон за транспортиране.

– „Предсмъртно бдение“ истински уебсайт ли е? – пита съдията, когато я въвежда в просторния си кабинет.

Джордж затваря двете врати: една към приемната, другата – към страничната стаичка на помощниците му.

– О, да. Цяла сутрин съм говорила с човека, който го поддържа. През цялото време ми повтаряше, че живеем в свободна страна.

Джордж Мейсън IV е бил сред основните движещи сили за приемане на Закона за правата и съдията често се пита колко време щеше да издържи знаменитият му прадядо в съвременна Америка, преди да възроптае срещу Първата поправка. Няма свобода, която да не води до грях. Интернет създаде цели общности от несъобразяващи се с нищо луди, даващи израз на безумните си мании, криейки се зад компютрите си.

– Какво казаха от Бюрото? – пита Джордж, след като се настанява зад голямото си бюро.

Марина сяда на дървеното кресло срещу него.

– Ще пуснат проследяваща програма в компютъра ви при първа възможност, но предполагат, че вече знаят деветдесет и девет процента от онова, което могат да научат за писмата.

– А то е…?

– Накратко, няма начин да се разбере кой изпраща имейлите.

– Хубава работа.

– Какво знаете за проследяването на електронни писма, Ваша Чест?

– Нищичко.

– Нито пък аз. Но умея да си водя записки.

Марина се изсмива гръмогласно и изважда от джоба на якето си малък бележник. Тя е братовчедка на легендарния и отдавна покоен началник на полицията в окръг Киндъл Огъстин Болкаро. Предвид практиката на служебно покровителстване на роднините в тези среди, навремето Джордж подозираше, че Марина не притежава необходимите качества за поста, който заема. Оказа се, че е грешал. Дъщеря на ченге и бивша детективка, Марина има силна интуиция на човек с дългогодишна служба в полицията. Винаги е откликвала лично на всичките му обаждания и (което наистина заслужава възхищение) бързо осъзна, че персоналът ѝ, твърде малък заради бюджетните съкращения, няма да може сам да се справи. Затова се обърна към ФБР, откъдето с готовност се включиха, защото неправомерното използване на междущатските комуникационни пътища е проблем на федералната полиция. Двамата мълчаливи техници прекараха цял ден в кабинета му миналата седмица, докато направят копие на твърдия диск на компютъра му.

– Техниците от Бюрото смятат, че имаме работа с вариант на нещо, което се нарича „баунсване“ – Марина изписва кавички във въздуха. – Някой фалшифицира имейл адреса ви, като го поставя в настройките на подателя. Оказва се, че човек може да се научи как се прави за не повече от петнайсет минути. Много е лесно, а в същото време е и ефикасно. Според момчетата от ФБР всички писма за дошли от открит пощенски сървър на Филипините.

– „Открит пощенски сървър“ ли?

Марина вдига дебелата си ръка.

– Открит сървър за препращане на поща. Повечето се използват от фирми за рекламни имейли. Когато предпазните настройки на някой сайт се объркат, всеки може да го използва, докато собственикът се усети. Но ако сървърът е открит, всеки може да се свърже с него. Изпраща всички писма, които му се подават, без да проверява от кого са. Откритите сървъри също не държат сметка кой какво препраща през тях. Момчетата от Бюрото смятат, че този може би е разположен в Китай, а е собственост на лондонска фирма. Тоест безнадеждна история.

Разочарован, Джордж оглежда стаята и се опитва да обмисли нещата. Една от компенсациите за живота в апелативния съд е голямото работно пространство. Личните кабинети са с размери близо десет на десет метра – достатъчно, за да поберат всички дреболии и реликви от три десетилетия юридическа практика. Декорацията обаче е строго учрежденска, огромен синьо-зелен килим и масивни махагонови мебели, произведени в затворническата работилница.

– Марина, това не потвърждава теорията ти за Корасон, нали?

Това име беше причината да затвори вратите, но въпреки това сега го изрече шепнешком. Споменаването на Корасон би засилило тревогата на сътрудниците му.

– Позволете да не се съглася, господин съдия. От „Организирана престъпност“ ми казаха, че латиноамериканските банди са съвсем в час с тези неща. Извършват много кражби по интернет. Не изключвам Корасон от картината. Идеята, че може да е замесен, се хареса и на момчетата в Бюрото.

Съдейки по уликите до този момент, Номер 1 може да е всеки, който разбира малко от компютри и знае имейл адреса на съдията. Марина набързо направи списък на всички дела, които Джордж е гледал през последните три години. Едно име най-много се набиваше на очи: Хайме Колон, известен като „Ел Корасон“. Той бе известният инка, или главатар, на „Латинос Рейес“, улична банда с неколкостотин членове и „задруга“ в състава на „Могъща латино нация“, най-бързо растящата от трите водещи мафиотски организации в областта.

Преди няколко десетилетия, когато в качеството си на служебен защитник редовно посещаваше щатския затвор в Ръдярд, Джордж постоянно се изненадваше, че някои затворници са се прочули с такава жестокост, че всяват страх дори сред главорезите, които той представяше. Корасон е един от тях – такъв злодей, шепнеха осъдените, че часовниците спирали, а бебетата се разплаквали, когато минел наблизо.

Преди малко повече от година съдията подписа становище, потвърждаващо присъдата над Корасон за нападение и възпрепятстване на правосъдието. Бандитът лично нападнал с щанга приятелката и двете деца, на пет и седем години, на излежаваш присъда мафиот, който трябваше да свидетелства срещу него в дело за наркотици. Опитите за сплашване обаче не спираха дотук. След като бил осъден въз основа на ДНК проби, взети изпод ноктите на жертвите (които много предвидливо бяха избягали в Мексико преди процеса), Корасон обещал жестоко отмъщение на съдията, прокурорите, полицаите и всеки друг, виновен за изпращането му зад решетките.

В резултат сега Корасон лежи с щатски затвор с повишено ниво на охрана в килия с размери три на три метра и без право да общува с другиго освен с тъмничарите и майка си, с която има свиждане само веднъж месечно. Въпреки това самата слава на злодея го направи главен заподозрян. Организирането на кампания за сплашване на съдия, докато излежава присъда в изолатора, е предизвикателство, което той с готовност би приел, особено при положение, че няма защо да се бои от последствията. Удължаването на присъдата не може да уплаши човек, навършил четирийсет и две. Ако го разкрият, най-тежкото наказание ще е да получава за известен период един безвкусен буламач, наречен „затворнически пакет“, вместо истинска храна.

– Миналата седмица агентите от Бюрото са го посетили. Корасон обожава да се перчи, не си прави труда да се съветва с адвоката си. Федералните са го разпитвали за двама хлапаци от бандата му, които излежаваха присъди – обяснява Марина, имайки предвид двама затворници, които бяха убити наскоро, – но споменали и вашето име.

– И какво?

– Не реагирал. Все пак са искали да му дадат да разбере, че са по следите му.

Във всяко разследване има очевиден отговор, най-близък до логиката – съпругът е убил бившата си жена, уволненият работник е саботирал тръбопровода на фабриката – но съдията се съмнява, че човек, който е използвал щанга, за да накара свидетел да мълчи, ще прибягва до толкова сложни методи.

– Не вярвам да е Корасон, Марина. Честно казано, все още смятам, че извършителят просто се забавлява да ме заплашва.

Джордж се е научил да се бои от параноиците – те нападат, като си мислят, че защитават себе си. Но разумен човек, възнамеряващ да създаде хаос, няма да изпраща предупреждения само защото така ще затрудни изпълнението на отмъщението си. Джордж е убеден, че единствената цел на Номер 1 е да наруши душевния му мир, което е твърде цивилизовано за човек като Корасон.

– Аз приемам този луд сериозно, господин съдия.

Макар че е склонен да спори, Джордж предпочита да не отговаря. Отдавна е разбрал, че хората в правозащитните служби обичат да се виждат като рицари пазители – готов е да се обзаложи например, че в детските си години Марина Джорнале е изчела всичко, написано за Жана д’Арк. Колкото по-сериозно приема писмата, толкова повече се вживява в собствената си значимост.

– Освен това агентите от Бюрото и моите хора са единодушни за едно.

– Какво е това?

– Крайно време е да ви поставим под охрана.

– Не!

От самото начало Джордж е против тази мярка. Един телохранител би създал адски главоболия и нещо по-лошо – няма как да го скрие от Патрис. Джордж не е казал на съпругата си за заплахите и няма намерение да ѝ казва. Положението ѝ е достатъчно тревожно за момента.

– Не мога да приема такова нещо вкъщи, Марина.

Запозната със състоянието на Патрис, началничката на охраната го поглежда съчувствено и замислено потърква брадичката си.

– Вижте, господин съдия, какво ще кажете за следното предложение? В дома ви – добре, не мога да се меся там. Телефонът ви го няма в указателя, нали?

Мярката да си вземе номер, който не фигурира в указателя, бе необходимост още по времето, когато работеше като адвокат по криминални дела – това беше най-добрият начин да предотврати среднощните обаждания от измъчвани от кошмари клиенти.

– Когато стъпите на общинска земя обаче, господин съдия, вече сте на моя територия. Затова, с цялото ми уважение и след няколко реверанса – добавя тя с усмивка на тази детска шега, – все пак ще натоваря някого да ви пази. Когато си припомням основните правила на занаята, Ваша Чест, не виждам нито едно основание да ви оставя без охрана.

С други думи той не може да я накара да наруши професионалната си етика. Съдията пораженчески плясва по бедрото си и Марина бързо му подава ръка.

Джордж я изпраща. Когато отваря вратата, Баниън чака отпред с лист в ръка – проекторешение, изпратено от кабинета на друг съдия. На прага Марина спира и се обръща към двамата:

– Ей, голяма тълпа събрахте тази сутрин.

Има предвид обжалването на „Уорновиц“, за което хората ѝ бяха натоварени с осигуряването на реда.

Споменаването на този процес веднага потиска съдията. Като развалена храна, като скарване със съпругата, нещо, което може да скапе настроението ти за цял ден.

– Мразя този процес.

Това не е нищо ново за Баниън. След като видя, че не може да издържи повече, съдията натовари помощника си да догледа касетата, за която Сапърстийн твърдеше, че не трябвало да се пуска пред съдебните заседатели. Въпреки че рядко показва чувствата си, Джон се намръщва доста красноречиво. Марина изненадано вдига вежди:

– Защо? Мислех, че хората като вас копнеят за шумни дела.

За това е права. Впрочем това е още една причина нежеланието, с което се отнася към делото, да изглежда толкова странно. Джордж искаше да стане съдия, защото работата е важна, защото обществото ти възлага ролята да бъдеш негова съвест и да прилагаш утвърдените благородни традиции на правосъдието. Той често чувства тежестта на тези отговорности, но рядко съжалява за тях. Сега обаче мрачно поклаща глава, сякаш само от благоприличие, а не по някакви други съображения.