Съвестта е моят адвокат

Обаждане в болницата

Джордж бърза по запазения само за съдиите коридор към съвещателното помещение зад съдебната зала. Малко е подранил за уговорената среща с Пърфойл и Кол, но преди това иска да се обади на Патрис и спира пред един голям прозорец, където мобилният му телефон има по-добър обхват. Знае, че е глупава праволинейност да избягва воденето на лични разговори от служебния телефон, но като съдия той не може да се отърси от убеждението, че трябва да служи за пример не само в големите, а и в малките неща. Всеки ден се явява в съда с костюм и вратовръзка и изисква подобно облекло от подчинените си въпреки по-неофициалните дрехи, които колегите му предпочитат, когато не са в съдебната зала. Решен е, че какво ще да става, Джордж Мейсън ще изглежда като истински съдия – висок, строен, с посребрени коси, красив за мъж на средна възраст. Типичен бял юрист.

– Добре съм. Уморена. Денят не беше зле – казва Патрис, когато я намира в болницата.

Джордж се опита да се свърже с нея на няколко пъти тази сутрин, но постоянно даваше заето. За момента всички контакти на Патрис с човешката раса са ограничени с телефона.

– Мислят, че довечера гайгеровото ми ниво ще бъде достатъчно ниско, за да те пуснат в стаята ми – добавя тя. – Повечето жени искат да имат мъжки сърца, Джорджи. Нали не искаш да загубиш щитовидната си жлеза.

– С удоволствие ще я дам, скъпа. Който орган поискаш.

Мейсънови винаги са се чувствали уютно заедно и този лек хумор е нещо обичайно в общуването им, но сега в шегата на Джордж има голяма доза сериозност. Джордж знае, че за много мъже бракът е война срещу желанията им. Сега, след повече от трийсет години заедно, той честно може да каже, че не е искал никоя друга освен Патрис.

Напоследък тези чувства често го разтърсват. Откриха бучката в щитовидната жлеза на Патрис на 10 февруари и на следващия ден, когато спря в една книжарница да почете сладникави стихчета от поздравителни картички за Свети Валентин, той не се сдържа и заплака. В момента обаче се чувства длъжен да запази пороя от чувства за себе си. Най-важно е да се държи „нормално“ – не да драматизира, още по-малко да я засипва с гръмки изявления, които Патрис би определила като мекушави и сълзливи.

– Искаш ли да донеса вечеря? – предлага Джордж. – Можем да похапнем заедно. Някакви предпочитания?

– Само да не е зелен фасул. Искам нещо с много подправки.

– Мексиканско?

– Идеално. След осем. Тогава ще са минали трийсет и шест часа. Но няма да ти позволят да останеш дълго.

Вчера в шест сутринта Джордж закара Патрис в Уестбанкската лутеранска болница „Синай“. Там ѝ дадоха да глътне голямо бяло хапче с йод-131. Сега не ѝ позволяват физически контакт с други хора. Радиацията, кипяща в организма ѝ, унищожаваща всички тироидни клетки, особено злокачествените и онези, които опасно се бяха преместили в други части на тялото, може да увреди и щитовидната жлеза на здрав човек. Това лечение се е доказало като много успешно, но е неприятно преживяване. Патрис би била по-малко самотна на остров с прокажени, където поне щеше да има компания. В Уест Банк тя лежи в малка бяла бетонна стая с оловна изолация. Обзавеждането е направено с цел да се избегне стерилната атмосфера на болнична стая и в резултат помещението е като от евтин мотел, с надраскани мебели и тънка плюшена покривка опъната върху леглото. Всеки предмет, който се изнася от помещението, се унищожава от специално натоварени с това служители или се поставя под карантина – книгите и списанията, които Патрис чете, бельото ѝ и съдържанието на подлогата, която трябва да използва. Пулсът и температурата ѝ се следят електронно, а санитарите ѝ подават храната през оловно прозорче на вратата.

Вчера не позволиха дори на Джордж да влезе в стаята ѝ. Разговаряха чрез телефонни слушалки от двете страни на голямо стъкло, монтирано на стената до леглото ѝ и закрито с щори, които Патрис може да вдига. За Джордж сравнението с професионалния му живот е неизбежно. С колко клиенти в колко институции е разговарял по този начин? И колко от съседите им по килия е оглеждал със смесени чувства на съчувствие и упрек. Гледаше ги как удрят с юмруци по стъклото, зад което седи обичан човек, едва сега почувствали жестоката изолацията, а с нея – тежестта на наказанието за престъпленията си. Като гледаше жена си така, Джордж не можеше да се отърси от жалкото, мъчително убеждение, че се е провалил. Разговаряха неспокойно и напрегнато. Голямата преграда между тях бе не стъклото, а нейното заболяване. След трийсет и три години заедно се оказа, че съвместният им живот е бил въпрос на божие милосърдие, а не на взаимна воля. Патрис е болна, а той – не.

– Не съществува такова нещо като да преболедуваме заедно рака – беше го предупредил един консултант на съпрузи на раковоболни.

– Имаше ли изслушване тази сутрин? – пита Патрис. – Как беше?

– Повечето дела са скучни. Но преди малко беше изслушването по случая „Уорновиц“. Детското изнасилване, сещаш ли се?

– Делото, за което говорят по новините ли? Добре ли се представиха адвокатите?

– Не особено, но седях до Нейтън Кол, който им заложи няколко бомби. Сега трябва да влизам в заседателната зала и да го гледам как се чеше по гърба с дългите си ръце. Трябва да вървя.

– Ами, отивай тогава, Джордж. Ще ти се обадя, когато излъжа гайгеровия брояч.

След като затваря, той поглежда през прозореца към притиснатото между високите сгради шосе 843, което разделя сградата на съда от Сентър Сити, към издигащите се в далечината небостъргачи – масивни паметници на капитала. Идва лято, сезон на плодове и надежда, но настроението му остава есенно. Джордж е излязъл от релси и го знае. Макар да е известен като спокоен и уравновесен човек, напоследък все повече неща започват да го тревожат, като случая „Уорновиц“ например. Понякога става сприхав с подчинените си, понякога е непривично разсеян. Преди десетина дни изгуби мобилния си телефон – кой знае къде? Забеляза липсата му на връщане от официален прием на Адвокатската колегия. Накара Диниша да прерови целия му кабинет, а помощниците си изпрати да обикалят целия Сентър Сити. Сега използваше резервния апарат на Патрис.

Човек би си помислил, че Номер 1 го изнервя. Вероятно и това оказва влияние, но безпокойството му идва отпреди да получи първото писмо от анонимния натрапник. Свързано е по-скоро с деня, когато поставиха диагнозата на Патрис. С всяка клетка на тялото си той вярва, че жена му няма да умре. Лекарите полагат всички усилия, но не дават гаранция. Шансовете ѝ са деветнайсет на двайсет и тази вероятност не може да се повлияе дори от отличното ѝ здраве, в което все още се намира – стройна, със спортна фигура и хубав тен, все още красива.

При все това, както се изрази приятелят му Харисън Оуки, сериозните болести на тази възраст са като мигащите лампички в театрално фоайе. Ако животът е пиеса в три действия, значи завесата вече се е вдигнала за заключителната сцена. След като Джон Баниън прочете писмото на Номер 1, гласящо „Ще умреш“, съдията се опита да го успокои с малка шега, докато чакаха Марина.

– Този човек не става за журналист – каза Джордж, – защото това не е новина.

Все пак иронията не може да ти помогне много. Човек бавно осъзнава истината. И с нея идва неизбежната преценка на плюсовете и минусите. По принцип Джордж е безкомпромисен, дори краен в самокритиката. Съпруг. Баща. Адвокат. Съдия. В последно време той много внимателно следи баланса.