Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

УВОДНИ БЕЛЕЖКИ

Британското външно министерство, известно под името Форин офис, съгласно действащото законодателство предоставя своята документация на държавния архив 30 години след събитията.

Законът за държавните архиви от 1958 г. и допълнението му от 1967 г. предвижват и възможност документите да останат затворени и недостъпни за по-дълъг срок, а също и да бъдат отворени преди изтичането на 30-годишния период.

Затварянето на документация за по-дълъг срок или преждеврелгенното и отваряне може да стане само с одобрение на министъра на правосъдието. Също така, според закона министерствата могат с негово разрешение да задържат документи, които според тях съдържат чувствителна информация по отношение на националната сигурност, а или за да се осигури безопасност на отделни хора.

Документацията на Форин офис от периода 1956–1963 г., на базата на която е съставена тази книга, в голямата си част е отворена. Например документите на Форин офис за България от 1956 г. са разпределени в 77 папки, от които 1 е затворена за 50 години, а 2 са задържани от министерството по причини на сигурността. През 1957 г. форин офис е събрал информацията си за България в 59 папки, от които 2 са затворени за 50 години, а 7 са били задържани по причини на сигурността. През последните две години, обхванати в тази книга — 1962 и 1963 г. — има намаление в общия брой на папките за България: 36 през 1963 г. и нито една цяла папка с документи за България не е била задържана след изтичането на 30-годишния срок. Това обаче не означава, че има 100-процентно отваряне на документацията. По причини на сигурността Форин офис понякога задържа не цели папки, а отделни документи от тях. Така например от папката за експулсирането на британския военен аташе през 1962 г. два отделни документа са били задържани от министерството. Общо погледнато, прави впечатление, че от началото на 60-те години почти няма документи за България, които да остават затворени. Това вероятно не е случайно и би могло да се обясни с липсата на значими събития, поради което България започва да оставя у британските дипломати все по-дълбока представа за съветска колония или, както я нарича Ричард Спейт, „Съветска България“.

През разглежданите три британски мандата — Ричард Спейт, Антъни Ламбърт и Алтъни Линкън — британското дипломатическо представителство в София е било на ниво легация, като шефът на мисията е имал ранг „пълномощен министър“. В тази книга за по-голяма гладкост на стила британските дипломатически представители са наричани с по-познатото в наши дни понятие „посланик“.

Части от дипломатическите доклади и анализи на Форин офис между 1956 и 1963 г. бяха вече излъчвани в историко-политическите програми на Би Би Си през последните 8 години след отварянето на съответните документи. В голямата си част фактите и мненията в тази книга бяха включени в радиопрограмите, но има и някои допълнения. Събрани на едно място, документите показват стратегията и тактиката на британската външна политика спрямо България. Книгата открива уникална възможност човек да надникне в кухнята на британската дипломация в „разгара“ на Студената война и в допълнение от нея изпъкват някои от причините за бавния български преход към пазарно, некомунистическо общество след 1989 г.

Лондон, септември 1994 г.