Съветът на злото

Спамът

Алармата на будилника засвири безцеремонно силно и събуди Джейк. Не бе сънувал нищо. Протегна ръка и спря алармата, но веригата от действия, които щяха в крайна сметка да го отведат до училище, бе започнала.

От кухнята долетя приглушеният глас на майка му.

— Джейкъб! Ставай! Време е за закуска!

Останалите членове на семейството вече бяха станали. Майка му хапваше овесени ядки и четеше вестник през очилата си, а баща му се бе втренчил в телевизорчето на шкафа, по което вървеше новинарски канал. Сестра му Бет вече бе сложила яркосинята униформа на частното си девическо училище и четеше писмо. Джейк се смъкна по стълбите и тя размаха писмото към него.

— От приятелката ми от Нова Зеландия е! — рече тя развълнувано.

— Е и? Явно е твърде бедна и няма имейл — глупавата усмивка на мазната й муцуна се стопи. Бет го изгледа надменно и насочи вниманието си към писмото.

— Препечена филийка? — попита баща му и отпусна стегнатата си вратовръзка.

— Не — измрънка Джейк и се тръшна на стола.

— Наспа ли се? — попита майка му, без да вдига поглед от вестника.

Джейк вдигна рамене и изкара едно утвърдително „Ммм“ от дъното на гърлото си. Бе установил, че при този отговор родителите му почти винаги се отказваха да го разпитват повече. И действително, майка му кимна и продължи да чете. Джейк ненавиждаше моментите, в които семейството се събираше заедно, но колкото и да му се искаше, не можеше да вини родителите си. Двамата работеха много, за да осигурят домашен уют, финансова стабилност и доста голяма независимост за децата си. Джейк обаче никога не се бе чувствал уютно. Независимостта бе превърнала сестра му във всезнаеща зубърка, докато Джейк бе избрал друг път — макар и вече да съжаляваше за това.

На път към училището момичетата му хвърляха срамежливи влюбени погледи. Бе хубаво момче с къса, щръкнала руса коса. Дори и училищната секретарка, по-голяма от него само с няколко години, винаги бе любезна с него — независимо колко често го викаха в кабинета на директора. Вероятно само момичетата можеха да прозрат нежната му страна?

Момчетата го отбягваха с плахи погледи. Джейк Хънтър бе най-страховитото момче в цялото училище — бояха се да не го ядосат. В същото време съучениците му ценяха начина, по който манипулираше възрастните, както и намесата му, когато ученици от друго училище навлизаха в тяхна територия и започваха да се заяждат с някого.

Джейк обаче не си даваше сметка за тази страна на репутацията си. Действията на останалите момчета го ядосваха и го караха да се чувства самотен. Разбира се, не доверяваше чувствата си на никого. От самото начало разчиташе само на себе си и това по естествен път го направи най-изявения грубиян в училище. Сега бе принуден да се примири със славата си, която все пак му гарантираше, че няма да попадне под ударите на останалите безскрупулни момчета в училището — те бяха станали негови приятели.

Стигна сам почти до училището, където се присъедини към своята групичка. Може и да му бяха приятели, но не вярваше на никого от тях и бе убеден, че чувствата са взаимни.

Антъни Кълкин, по прякор Големия Тони, бе огромен. Твърдеше, че има едър кокал, но докато се приближаваше, Джейк забеляза, че вече нагъва обяда си.

— Хънтър! — рече той вместо поздрав и от устата му се разхвърчаха парчета полусдъвкан сандвич.

Останалите се обърнаха, за да поздравят неофициалния си водач.

Кокала, известен още като Реймънд Олсън, бе малко по-висок и доста по-силен от Джейк. Лицето му бе бледо и мазно, а малките му кривогледи очи му придаваха вид на гризач. Той кривна глава на една страна, после на другата, както бе виждал да правят боксьорите преди мач. В резултат някъде от областта на врата му се чу ужасяващо изпукване. Джейк бе убеден, че това не е здравословно, но реши да не го отбелязва.

Гадняра бе дребно хлапе, което компенсираше ръста си с грубото си държание. Истинското му име бе Уорън Федъл, но, който дръзнеше да го използва, задължително биваше ступван. Ако някой имаше проблеми с общуването, това безспорно бе той. Гадняра бе най-проклетият от всички. Притежаваше ум на истински престъпник и обичаше да причинява болка.

Джейк не беше такъв. Случваше се да набие някое момче, което го дразнеше, но не заради самия бой. Смяташе, че е в реда на нещата — като хранителна верига, на върха на която стояха най-хитрите хищници, а по-глупавите животни бяха под тях. Гадняра обаче беше наистина зъл. Правеше всичко, за да си достави удоволствие.

— Вижте! Професора! — викна той възбудено.

Момчетата проследиха посоката на пръста му. Наистина, свитата фигура на Професора се приближаваше бавно към училище. Изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше Джейк. Бе с гръб към тях и не бе усетил опасността, която го грозеше.

— Да му отмъкнем раницата! — предложи Кокала с дразнещия си писклив гласец, който не прилягаше много на мускулестото му тяло.

И какво ще правим с нея?, помисли си Джейк. Останалите обаче вече се бяха понесли през улицата, без да разсъждават много. Викаха с пълно гърло:

— Ехо! Професоре!

— Свършен си, сдухльо!

Момчето се обърна с ужасено изражение и се втурна да бяга с всички сили. Доколкото Джейк си спомняше, името му бе Пийт. Бе по-безобиден и от мушичка, но да не забравяме, че мухите не можеха да отвърнат на удара.

Независимо от чувствата си Джейк се опомни и се включи в гонитбата с грейнало лице. Тръпката на лова, помисли си той.

В часовете Джейк се забавляваше, като замерваше останалите ученици в стаята с мокри парченца сдъвкана хартия. Учителите го стрелкаха с поглед подозрително, но с годините Джейк бе усъвършенствал уменията си и оставаше неразкрит.

В обедната почивка бандата обикаляше из двора подобно на стадо акули около риф. Днес обаче учениците стояха настрана и навън не беше особено забавно. Затова четиримата отидоха да ритат топка на празното игрище. Разбира се, един от учителите веднага забеляза невинното им занимание и им се развика да се махат от игрището.

Както винаги, помисли си Джейк. Щом се занимаваха с нещо безобидно, всички викаха по тях, но когато нарочно започваха някое сбиване, винаги им се разминаваше. За Джейк това бе доказателство, че справедливостта е по-скоро идея, отколкото реалност.

Информатиката бе един от малкото часове, в които Джейк се засичаше с Гадняра. Джейк скришом бе влязъл в интернет, за да разгледа сайта на любимата си рок банда „Айрънфист“. Тъкмо се бе зачел във форума, където феновете щедро възхваляваха новия им албум, когато Гадняра се наведе към него и го дръпна за ръкава.

— Виж само… — прошепна той заговорнически и вдигна един USB стик.

— Какво има на него? — попита Джейк.

— Компютърът на чичо ми има вирус. Съвсем нов е и антивирусната му програма не го е уловила. Съсипал е всичко на диска — документи, музика, снимки… Всичко е изтрито. Без да знае, когато се опитал да си спаси нещата, копирал и вируса тук. Да проверим ли какво ще стане, ако го включим към компютрите на училището.

Джейк се опита да се сдържи, но се изсмя на глас. Учителката го изгледа, но трябваше да оправи монитора на една ученичка. Сривът на училищната компютърна мрежа би бил ужасно провинение и съответно — страхотен номер, ако успееха да се отърват.

— Добре. Давай!

— Тогава го включи на твоя компютър — рече Гадняра и пъхна стика в ръката на Джейк.

— Не става! Ако разберат, че съм бил аз, ще ме изключат!

— Е, и?

Джейк знаеше, че родителите му не биха му го простили. Погледна към момчето до него, което сверяваше написаното на лист хартия с отговорите на екрана. Без да се замисля, Джейк сграбчи листа, смачка го на топка и го запрати през стаята. Момчето го изгледа със смесица от страх и учудване. Поколеба се и после, без да каже и дума, се надигна от стола си, за да вземе топката хартия.

В мига, в който момчето им обърна гръб, Джейк мушна стика в компютъра му. Остави го за няколко секунди с надеждата, че вирусът ще се копира от само себе си, и го изскубна в момента, в който момчето взе листа, завъртя се и тръгна плахо към мястото си.

Джейк и Гадняра се ухилиха и трескаво впиха поглед в екраните пред себе си. С крайчеца на окото си Джейк видя, че момчето разгъва смачкания на топка лист, без да осъзнава, че вирусът вече бе превзел компютъра му. Джейк реши да си провери пощата, докато чака.

Момчето погледна екрана си и вдигна вежди. На мястото на курсора се бе появил пясъчен часовник, който означаваше, че компютърът е зает с нещо. Той пробва да раздвижи мишката. Никакъв резултат.

Джейк написа паролата си и влезе в пощата си. Имаше няколко писма от страницата на „Айрънфист“, както и едно от Големия Тони — снимка на шимпанзе на мотоциклет. Джейк поклати глава. Големия Тони непрекъснато препращаше някакви безсмислици на приятелите си с увереността, че след като са се сторили смешни на него, безспорно ще развеселят и тях.

— Мис Кембъл? — обади се момчето плахо.

Джейк погледна екрана на компютъра му. Мишката сама пробягваше по него и отваряше всяка папка, над която застанеше. Програмите се отваряха една след друга и скоро екранът бе задръстен от купища нови и нови прозорци. Сякаш в компютъра се бе вселил разгневен полтъргайст.

Джейк потисна задоволството си и отвори поредния имейл. Озадачи се — името на изпращача бе същото като неговото. Под името „ДЖЕЙК ХЪНТЪР“ стоеше и заглавието на имейла:

Джейк хвана мишката.

— Мис Кембъл! — момчето извика толкова силно, че всички се обърнаха към него. — Мисля, че в компютъра ми има вирус! — на екрана прозорците продължаваха да се отварят с такава скорост, че той започна да примигва.

— Даниъл, какво си направил? — каза мис Кембъл.

На екрана на момчето внезапно изскочи надпис с големи букви: „ИЗТРИВАНЕ НА ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ“. Всички ученици успяха да го прочетат.

— Не! — извика момчето, а екраните на учениците от двете му страни станаха тъмносини и по тях замигаха компютърни кодове. Тъкмо Джейк да отвори загадъчния имейл и интернет прозорецът му изчезна.

Компютрите в цялата зала се разваляха един след друг и въздухът се изпълни с недоволното мрънкане на изненаданите ученици.

— Изключете ги! Изключете ги! — извика учителката, но бе твърде късно — вирусът се бе разпространил удивително бързо по цялата училищна мрежа. Бе попаднал и в сървърите, където разрушителната му мощ нарасна.

Джейк усети движение зад себе си и реши, че ядосаната ръка на мис Кембъл ще го сграбчи за рамото.

— Какво направи? — изпищя тя.

Джейк се обърна и видя с облекчение, че тя се е надвесила над момчето до него. На лицето му бе изписан ужас. По целия път до вкъщи Джейк си припомняше изражението му.

След часовете той успя да се измъкне от бандата сравнително лесно. Не бе в настроение да виси на някой уличен ъгъл, докато се стъмни. Бе ги оставил пред магазинчето на Пател под укорите на търговеца, че трябва да си намерят друго място, на което да безделничат.

Джейк искаше да се прибере. Напоследък имаше чувството, че нещо в живота му липсва. Всичките му действия бяха предсказуеми и отегчителни. Бе достатъчно умен, за да осъзнае, че само той можеше да промени това.

Парчетата на „Айрънфист“ излизаха звучно от колоните на компютъра му и с малко късмет можеше да раздразнят сестра му. Джейк отвори електронната си поща и видя, че има един непрочетен имейл. Кликна върху него.

Адресът на изпращача не съвпадаше с неговия; всъщност след усуканото @ следваше бърканица от символи, които сякаш бяха събрани от десетки азбуки по света. Изглеждаше пълна измишльотина, вероятно поредния спам. Джейк обаче нямаше кой знае какво за вършене и затова отвори имейла с въздишка. Той се появи в отделен прозорец, на който се изредиха няколко езика, преди да се спре на един определен.

Джейк се поколеба. Мишката трептеше над линка. Защо да го правя, помисли той. Сякаш в отговор на неизречения му въпрос текстът на екрана се смени. Джейк го зачете с изненада.

Джейк вдигна вежди. Някой доста се бе постарал да направи безсмисленото писмо различно от обичайния спам. После му хрумна, че това вероятно е поредната глупост на Големия Тони.

Внезапно екранът почерня.

За миг Джейк изпадна в ужас и се притесни, че е заразил и собствения си компютър. Екранът блесна в ослепително бяло, от което го заболяха очите, след което постепенно избледня и разкри някакъв обикновен на вид уебсайт. Отгоре имаше надпис:

Под него имаше една-единствена анимирана иконка. Джейк я натисна с очакването, че на екрана ще се появи някаква глупост. На него обаче изплуваха няколко изображения и съобщение над тях:

Ако подаръкът включваше стрелба по нещо, нямаше нищо против. Някоя игра щеше да е добре дошло развлечение в скучния ден. Продължи да чете.

Джейк огледа наредените отдолу икони. Някои представляваха прости човечета, от които излизаха различни линии и форми, други бяха различни форми и изображения. Едно от изображенията му се стори познато, но не можа да си спомни откъде. Натисна него.

По екрана се появиха вълнички, сякаш се втечни, и Джейк бе готов да се закълне, че оттам излезе тънък пръст и го докосна по челото. Всичко приключи за секунда. Джейк беше замаян и се зачуди дали изобщо се е случило нещо. Със сигурност не се чувстваше променен, а когато отново погледна екрана, установи, че сайтът е изчезнал.

— Глупав сайт — промърмори той. Явно бе по-изморен, отколкото усещаше.

Примирено наду музиката, извади видеоиграта си и зяпна телевизора до леглото. Само след минута вече бе потънал в света на свирепите чудовища. В един момент видя на една от вратите вътре в играта същия символ като онзи, който бе натиснал по-рано. Джейк го разпозна.

Беше предупреждение за радиоактивна зона.

Джейк се събуди изненадващо свеж. Срещна се с бандата и с пълна наслада се спусна след Професора. Накрая му издърпа боксерките с такова ожесточение, че се чу как те се разпарят. Момчетата оставиха зубъра сгърчен на земята и влязоха в училището.

Джейк небрежно попита Големия Тони за какво му бе пратил линка към сайта, но по тъпото изражение на лицето му разбра, че явно вече е забравил какво изобщо е изпращал.

Вероятно поради необичайно веселото му настроение времето течеше бързо и в междучасието забеляза, че хубаво момиче с дълга кестенява коса му се усмихва. Джейк се засрами и изпита облекчение, че не е с бандата. Бе я виждал много пъти досега и знаеше, че името й е Лорна, но така и не бе събрал кураж да я заговори.

Оказа се, че двамата са тръгнали в една и съща посока.

— Здрасти, Джейк!

— Здрасти — измърмори той и зяпна обувките си.

— Какво ще правиш през ваканцията? Имаш ли планове?

Джейк усети как устата му пресъхва и го обзе паника, защото момичето го погледна с дълбоките си кафяви очи.

— Аз… ами… нищо. Обичайното, предполагам. Ами ти?

Лорна се размърда притеснено, но усмивката остана на лицето й.

— И при мен е същото. Нищо особено.

Спряха се пред кабинета по дървообработване, към който се бе насочил Джейк. Загледаха се един в друг мълчаливо и притеснително дълго. Небрежният разговор не им се удаваше. В този миг Джейк забеляза три момчета, няколко години по-малки от него, които се заяждаха с едно хлапе. Явно го бяха хванали натясно, а имаха и числено превъзходство. Той се възползва от шанса да наруши мълчанието и да изпъкне като герой и се намеси. Тримата мъчители побързаха да изчезнат, тъй като Джейк защитаваше честта си на най-свирепия бияч в училището, а жертвата му го измери с оцъклени очи и реши, че Джейк просто иска да го набие собственоръчно.

— Хънтър! — викна господин Фалконър, учителят по дървообработване, и изскочи от стаята. — Престани веднага!

Джейк го погледна с неразбиране. Звънецът удари. До Лорна се приближи една от приятелките й, дръпна я и я отведе към класната им стая. Господин Фалконър се бе надвесил над него, разпенен от яд.

— Видях какво направи! — прогърмя гласът му. Очевидно не беше разбрал какво се е случило.

Джейк вдигна вежди и се огледа за момчето, което бе спасил, но то се бе стопило в ордата ученици, които бързаха към класните стаи.

— За какво говорите? Исках да помогна на…

— Ще ми обясниш по време на наказанието — изръмжа учителят.

Последното нещо, което човек би искал в петък, точно преди ваканцията, бе да го задържат след часовете. Това се отнасяше и за учителите, което още повече разпали гнева на господин Фалконър.

— Поведението ти е недопустимо, Хънтър — започна той, докато сновеше напред-назад.

— Казах ви, че попречих да набият момчето!

— Колко достоверно! Стига лъжи! — пръстът на господин Фалконър потрепери ядно. — Знам ги такива като теб, Хънтър. И аз самият трябваше да ги търпя като малък. Да се заяждаш с по-малките! Не те ли е срам?

Джейк толкова се ядоса от тази несправедливост, че почувства изгаряща болка в стомаха си — все едно бе хапнал нещо развалено. Стана му горещо. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги задържи.

— Вие да не сте малоумен? Или сте оглушали от тъпота?

Фалконър почервеня от яд.

— Прекали! Ще се постарая да ти наложа наказания до края на годината…

Джейк обаче не го слушаше, а се оглеждаше разсеяно около себе си.

— Подушвате ли нещо?

— На теб говоря, Хънтър! Не ме ли слушаш?

— Мирише на изгоряло дърво.

Мистър Фалконър отвори уста да му се скара, но застина, тъй като в ноздрите му нахлу остра миризма. Ставаше все по-силна. И двамата огледаха тревожно стаята и видяха тънка струйка бял дим да се издига над куп дъски, натрупани край една от стените.

— Пожар! — извика учителят глуповато.

Той понечи да стигне до пожарния бутон, но пейката пред него внезапно лумна в пламъци. Оранжевите огнени езици се издигнаха към тавана и подпалиха дъските. Господин Фалконър отстъпи втрещено, а пред очите му и останалите пейки лумнаха неудържимо.

Джейк се огледа в паника. Дори и касата на прозореца се бе запалила; гореше и малкото растение в саксията на бюрото на учителя. Джейк разбираше, че трябва да бяга, но нещо странно привлече вниманието му…

Ръцете и дланите му грееха със зелено сияние, което от време на време изпускаше лъчи и запалваше всичко, до което се докосне. За щастие Фалконър тичаше към пожарогасителя с гръб към него.

Лъчите от зеленото сияние се изстрелваха от тялото на Джейк и той с удивление проследи, как стигаха до металните крака на столовете в стаята и ги кривят, сякаш внезапно ги бяха превърнали в гума.

Господин Фалконър протегна ръка към пожарогасителя на стената, но я дръпна назад. Един лъч стигна до металния цилиндър, той се нажежи и металът започна да се топи като восък. Компресираното му съдържание изригна и по горящите пейки около Джейк и учителя се посипаха парчета метал.

Дъските на тавана продължаваха да се палят с мощно бумтене и пламъците успяха да си пробият път през тях. Наоколо се посипаха горящи отломки.

— Хънтър! Трябва… — учителят застина изненадано. Пред очите му цялото тяло на Джейк се обви в плътно зелено сияние. Докато гледаше, учителят усети, че мустаците му започват да се пърлят. Той ги потупа и се огледа панически за някакъв изход, но стаята се бе изпълнила с дим.

Включи се противопожарната аларма, но бе заглушена от зловещ трясък — от тавана започнаха да падат горящи парчета. Къс мазилка удари господин Фалконър по главата и той падна в безсъзнание на пода.

Страхът измести яда на Джейк и той се втурна към вратата, следвайки инстинкта си за самосъхранение. Погледна ръцете си — странното сияние бе изчезнало. На вратата спря за миг.

Стаята бе ад от пламъци, но Джейк с учудване установи, че не усеща горещина. Погледна към проснатото тяло на учителя си, който допреди миг отказваше да чуе и една негова дума. Пламъците пълзяха все по-близо до него с всяка секунда.

Джейк се замисли. Знаеше, че трябва да се върне и да извлече учителя си навън, но се съмняваше, че някой може да издържи на горещината на огъня вътре.

А и силата, която бе излъчил, явно се бе изпарила, така че не се знаеше дали и той самият ще оцелее.

Скъпоценните секунди минаваха, а Джейк продължаваше да се колебае…