Табу

1

Джоузеф Найт остана в Холивуд.

Само че вече не бе обикновен турист или кино дилетант. Имаше определена цел. Градът не го интересуваше. Той потъна в дебрите на филмопроизводството с намерението да стане един от големите специалисти по този въпрос.

Изучи из основи финансовите характеристики на най-големите студиа. Бързо се запозна със заплетения правен кодекс, който се беше развил през последните двайсет и пет години, за да обслужва, висшия финансов свят в киното. Проследи творческия път на Майер, Толбърг, Уорнър и Сам Голдуин от корените им като синове на дребни търговци имигранти до издигането им на върха на славата и могъществото.

Освен това ходеше на кино.

Не само че изгледа всички филми, произведени от големите студиа (което само по себе си беше пълна работна натовареност, понеже всяко студио произвеждаше от петдесет до сто филма годишно), но и отиде в Холивудския филмов архив, където го заплениха силните творби на Д. У. Грифит, Ерик фон Строхайм, Кинг Видор и другите големи имена.

Изучи традицията на нямото кино от най-ранните едноролкови филми до великите мелодрами на Грифит като „Нетърпимост“ и „Раждането на една нация“. След това изучи преломния преход от нямото към говорещото кино и последствията му както за звездите, така и за сценаристи и режисьори. Разбра как киното е удържало на финансовия натиск на Голямата криза и на емоционалния ефектна крайната бедност върху естетическия вкус на публиката.

Колкото повече научаваше, толкова повече се убеждаваше, че Холивуд, въпреки монополистичната си надстройка, може да бъде принуден да стори място за един Джоузеф Найт.

Внимателното проучване на филмовия бизнес му разкри, че всъщност студиата съвсем не бяха самодоволните гиганти, за каквито се представяха. Те бяха просто работните лостове на огромни корпорации, базирани в Ню Йорк, чийто източник на доход бе собствеността им върху вериги от кинотеатри. От „Парамаунт“ с нейните 1200 театъра до „Уорнърс“ с 425 и „Фокс“ с 500 театъра, „Континентал“ с 650 и по-малката „Монарк“ с 400 театъра, всички тези корпорации трупаха печалби, като осигуряваха публика за кинотеатрите си. За целта произвеждаха в собствените си студиа филми, които пускаха в собствените си театри: сериозни продукции с големи кинозвезди и скромни второстепенни заглавия с неизвестни актьори, както и кинопрегледи и анимационни филми за пълнеж.

Бляскавите шефове на студиа в Холивуд — Майер, Джак Уорнър, Хари Кон — бяха обградени с внимание заради огромните си заплати и важното място, което заемаха в обществото. Но всъщност бяха марионетки на големите тузове в Ню Йорк — призрачни фигури с почти непознати имена като Кац, Мазур, Нагел и Спек, които им даваха заплатите като възнаграждение за постоянните постъпления от филми в кинотеатрите си. Филмовият бизнес се управляваше всъщност тъкмо от тези невидими магнати.

Мощта на големите компании се дължеше не толкова на филмите, които произвеждаха, колкото на кинотеатрите, които притежаваха. Тези кинотеатри владееха пазара за разпространение на филми не само в Съединените щати, но и във Великобритания и континентална Европа. Те бяха недостъпни за работите на най-ненавистните нарушители на монополното право в Холивуд — независимите продуценти.

Това бе първият и най-важен урок, който Джоузеф Найт научи за Холивуд. Ако изобщо се надяваше да печели от филмовия бизнес, то трябваше да го прави посредством някое от големите студиа.

Вторият урок бе, че независимо от това дали на големите студиа им харесваше, или не, времената в Холивуд се меняха.

В средата на трийсетте години, по време на Голямата криза, когато Шърли Темпъл стана най-високоплатената звезда на Холивуд, а пищните музикални фантазии носеха огромни постъпления в касите, филмовата индустрия се бе развивала под знака на бягството от действителността. Големите студиа бяха съумели да изплуват в най-тежкия период на усилните времена благодарение на мюзиклите и драматичните им двойници — превзетите костюмирани драми.

Нещата обаче се бяха променили. Популярността на Шърли Темпъл бе рязко спаднала с навлизането й в юношеска възраст, филмите по зададен образец, налагани на публиката по време на Кризата, сякаш вече не носеха толкова пари. Големите кинозвезди на десетилетието губеха блясъка си. Публиката бързо се насищаше на ескейпистките мелодрами с нереални образи и сладникав край.

Но студийните магнати и щабовете им от писачи още не бяха решили как да реагират на настъпващите промени в съзнанието на публиката. С редки изключения новите холивудски филми оставаха верни на стереотипа. В тях нямаше усещане за риск, за човешка трагедия. Бягаха като от чума от правдиви образи и реалистични завършеци. И все пак, както го доказаха шепата неочаквани хитове като „На Западния фронт нищо ново“ и „Фюри“, публиката не се плашеше от реалистични сюжети, стига да намереше в тях достатъчно психологическа истина, за да й станат интересни за гледане.

Джоузеф Найт надълго и нашироко обмисляше тези факти по време на самотните си разходки из Холивуд и вечер вкъщи. Накрая стигна до заключението, че Холивуд е на прага на нова епоха. Дали го искаха, или не, за да преживеят прехода към новото десетилетие, големите студиа се нуждаеха от нови таланти. Това предполагаше нови филмови звезди, нови автори, нови продуценти и режисьори. Киното трябваше да се промени заедно с времената.

Точно тогава Джоузеф Найт реши да се появи.

Никога преди не се беше интересувал от кино поради прекалена бедност, а по-късно поради прекалена заетост. Нямаше възможност да отделя по два часа от ценното си време, за да гледа как някакви сенки се гонят по екрана в затъмнения салон. Но сега същите тези сенки заеха центъра на вниманието му, понеже бе осъзнал, че те се превръщат директно в долари и в огромна власт за хората, които знаеха как да си служат с тях, за да доставят удоволствие.

И докато гледаше и се учеше, се случи нещо удивително. Той започна да съчинява мислено сюжети.

Филмите, които изгледа, му бяха помогнали да усети съзнанието на кинозрителите, мечтите им, страховете и въображението им. И сега под формата на интелектуална игра, която бързо стана сериозна, той се опитваше да измисля образи, ситуации, конфликти и драматични кулминации, способни да се мерят с това, което бе гледал в най-добрите филми.

Точно както в миналото често подреждаше важни пазарни факти, за да създаде търсени продукти, днес той насочваше мащабния си ум към моделирането на характери, способни да привлекат нова публика.

Или по-точно публиката след една-две години. Понеже Джоузеф Найт вече мислеше за бъдещето.

През дългите часове в хотелското си жилище той се зае да развие идеята си. Не усещаше как минава времето. След шест седмици сериозна работа в ума му бе назрял готов проект за холивудски филм. Липсата на опит го правеше несигурен в собствената му интуиция, и все пак беше убеден, че когато проектът бъде завършен, ще вкара в касите милиони долари.

Оставаше само да го превърне в истински сценарий.

Найт направи подробни проучвания за сценаристите в Холивуд. Скоро разбра, че всички способни писатели отдавна са лайната от големите студиа. Единствените незаети автори на свободна практика бяха наемни писачи, чиито посредствени способности можеха да се използват най-много за още някой сигурен провал от типа на Джери-Мъркадовото „Открито море“, но не и на сериозен претендент за комерсиален успех.

След това разочароващо откритие той изгуби кураж. Не виждаше друг изход, освен да продаде идеята си на някое известно студио за дребни грошове и евентуално да я види реализирана в някой силен филм, като остави цялата слава и печалбите за други.

Тогава интуицията, която отдавна играеше основна роля във формирането на характера му, съчетана с опита, набиран през целия му живот като търговец, му донесе изненадващо решение.

„Щом е така, ще го напиша сам.“

Това необикновено важно решение бе взето хладнокръвно, както всички останали делови решения, които бе вземал. В него се криеха огромна амбиция и висока степен на риск, пред който всеки нормален човек благоразумно би отстъпил. Но Найт бе свикнал с големите рискове и вярваше в себе си повече от всеки.

Затова започна работа по проекта и превърна общите си идеи за образи и интрига в драматични сцени, развити с диалози и визуална постройка. Работата се оказа далеч по-тежка, отколкото си представяше. Беше удивително трудно да създаде ефектите, които го бяха възхищавали в пиеси и филми и които му се струваха външно тъй плавни и естествени в изпълнение на талантливи режисьори и блестящи актьори.

Но Джоузеф Найт бе упорит. Преработваше сцените десетки пъти, неуморно се отърсваше от неопитността си, доизпипваше и преосмисляше, докато сцените не придобиеха силата и въздействието на това, което бе гледал в най-добрите филми.

През тези дълги дни и нощи на безмълвен труд всички лични качества и опит на Джоузеф Найт постепенно изкристализираха в едно могъщо оръжие. Наученото за популярните филми и структурата им му помагаше в създаването на стабилни драматични сцени, които щяха да впечатляват от екрана. Познанията му по драматургия, събирани от Шекспир, Ибсен и О’Нийл, му помагаха в психологическата обосновка на сюжета като начин за поддържане на зрителския интерес. Новото, което бе открил за методите на филмопроизводството в Холивуд, му помагаше да си представи самото филмиране и да види възможните проблеми. Осведомеността му за системата на кинозвездите и за сдружението на работещите актьори му даваше умни идеи за разпределението на ролите.

Дори сега, когато живееше изцяло потопен в плода на съзидателските си усилия, Джоузеф Найт не възприемаше себе си като творец, а това, което вършеше — като естетически проект. Чувстваше се чисто и просто бизнесмен, създаващ продукт за продажба на даден пазар в най-благоприятния за това момент.

Затова той така и не успя да осъзнае, че ако не беше избрал да стане човек на действието, можеше спокойно да стане драматург, достоен за наградата „Пулицър“, или най-добрият сценарист в Холивуд. Бе роден за това. Силният характер, който го бе извел толкова напред в света на бизнеса, винаги бе вървял ръка за ръка с едно умствено качество, което той никога не се бе сещал да нарече с истинското му име — оригиналност. Нито пък се бе замислял в напрегнатия си живот, че реалистичната сила на интелекта му от самото начало е била съпровождана от невижданата сила на въображението му.

След двумесечна усилена работа успя да напише завършен сценарий, който притежаваше всички качества, необходими за комерсиален успех. Съмненията в собствените му възможности бяха забравени. В душата си той знаеше, че това, което бе създал, отговаря на определени нужди в съзнанието на филмовата публика. Проектът му бе хит, който само чакаше реализация.

В този момент осъзна недостатъците на начинанието си.

Въпреки че бе създал по-висококачествена и привлекателна творба от бозата на Джери Мъркадо „Открито море“, пред него изскачаше същата дилема, причинила провала на Джери. Като независим творец, той оставаше извън затворения олигархичен свят на холивудските студиа с монопол над звездите, режисьорите и сложната апаратура, необходима за една продукция, без които проектът му никога нямаше да оживее.

Жестоката алтернатива си оставаше. Или трябваше да продаде сценария за нищожна сума на някое голямо студио, или го осъждаше на забрава. Каквито и да бяха творческите и финансовите нужди на Холивуд в този момент, студиата винаги щяха да се съюзят срещу аутсайдера, понеже това бе техен първичен инстинкт.

Освен ако намереше някоя пукнатина в бронята, сплотяваща шефовете на студиа в гонитбата им на монопол и печалби.

Изправен пред тази дилема, Джоузеф Найт достигна до най-важното решение в живота си, което никога не би хрумнало дори на проницателен човек като него, ако не бяха конкретните обстоятелства.

То обаче щеше да го забави поне с още три месеца и щеше да изисква нова трудова офанзива. Вече се съмняваше дали силата и предприемчивостта му щяха да издържат.

Но ако планът му проработеше, щеше да притежава ключа към вратите на Холивуд, които непристъпно се затваряха пред всеки независим творец, опитал да влезе в кинобизнеса.

И така Джоузеф Найт се залови отново за работа.

Изминаха три месеца. През цялото време Найт бе толкова изключил от всичко, че понякога забравяше да яде и да спи по цели трийсет и шест часа. Когато кошмарът отмина, се чувстваше остарял и изтощен.

Но поне бе завършил това, което бе захванал.

Въоръжен с плода на шестмесечния си труд, той се изправи пред най-голямото предизвикателство в живота си на бизнесмен.

Джоузеф Найт беше готов. Бе изпипал този етап от офанзивата си също тъй щателно, както и най-дребните детайли на продукта, който трябваше да продаде.

Беше време за действие.

На 16-и януари 1940 година, доста време след провала на общия им независим филм с Джери Мъркадо, Джоузеф Найт осъществи контакта, който щеше да се окаже най-важният в цялата му холивудска кариера.

Прибягна до услугите на познат бизнесмен от източните щати, комуто преди години бе направил голяма услуга, за да си уреди среща с продуцента Оуън Есър, един от най-значителните в Холивуд и може би най-високо платеният в „Континентал Пикчърс“, престижно холивудско студио. Срещата с Есър се осъществи в неговото бунгало на снимачната площадка на поредния му филм. Есър обичаше показността, бе печелил с филмите си два „Оскара“ и бе номиниран за още шест. Той не само реализираше собствените си филми, но бе и един от основните фактори в „Континентал“, когато студиото възлагаше по договор важни проекти на външни продуценти. Беше много близък с директора на студиото Брайънт Хейс и бе женен за негова племенница.

— Разполагате с десет минути, господин Найт — рече Есър. Той бе от големите лъвове и напълно съзнаваше важността си. В момента нагласяше една топка за голф на килима, близо до импровизирана дупка, и умишлено не вдигна поглед към Найт.

— Благодаря, че ме приехте — започна Джоузеф Найт. — Имам един сценарий, който, мисля, че може да заинтересува студиото ви. Бих искал най-общо да ви го представя и ще оставя вие да прецените.

Есър снизходително се усмихна. Досега бе изслушвал стотици предложения за сценарии от аматьори. Кога ли хората щяха да започнат да разбират, че за да усетиш вкуса на публиката и да създадеш филм, който ще направи пари, трябва да си професионалист?

Той потисна прозявката си, погледна часовника и каза:

— Слушам ви.

Трийсет секунди по-късно вече не му беше до прозевки и слушаше наистина внимателно. Остави стика за голф и застана зад бюрото, загледан в посетителя си.

Непознатият излагаше пред него един от най-добре замислените сценарии, които бе чувал. В него имаше всички елементи, които се мъчеха да постигнат в съвещанията си най-опитните автори на „Континентал Пикчърс“. Имаше любов, приключения, прекрасни мъжки и женски роли. Както в повечето успешни филми на „Континентал“, сюжетът бе исторически и се развиваше на фона на епохално събитие — Руската революция. Психологическото взаимодействие на героите бе удивително тънко изпипано и допринасяше за сценичната притегателност на творбата.

Есър с мъка криеше вълнението си. Сюжетът, който му носеше непознатият, бе динамит. Сякаш целият мозъчен тръст на сценарийния отдел в „Континентал“ бе работил една година и бе създал типичен континенталовски продукт. Бе просто великолепен.

— Героят може да се играе от Гай Лавъри — каза Джоузеф Найт. — Героинята, разбира се, от Мойра Талбът.

Оуън Есър кимна. Непознатият разсъждаваше разумно. Гай Лавъри бе красив и изискан изпълнител на главни роли. Мойра Талбът бе най-голямата актриса на „Континентал“ — кинозвезда, която от шест години стоеше в първата петица на топлистата по касов успех. Бе възможно най-добрата за голяма историческа творба като тази. И ако се справеше добре, щеше със сигурност да получи „Оскар“.

Джоузеф Найт бе спрял да говори. Оуън Есър сбърчи вежди. Нещо му липсваше.

— Добре! Наистина звучи интересно. Кажете ми и края. Как завършва историята?

Джоузеф Найт се усмихна и погледна часовника си.

— Казахте, че разполагам с десет минути. Те изтекоха. Не бих искал да ви задържам.

— Няма значение какво съм казал — отвърна раздразнено Есър. — Кажете ми края, за бога!

Найт поклати глава.

— Не искам да ви обиждам, господин Есър. Освен това, повярвайте ми, много съм ви благодарен, че ме приехте. Но бих предпочел да обсъдя края със самия господин Хейс.

Настъпи продължително мълчание. Есър гледаше към Найт със смесица от ненавист и изумление. Не му беше приятно, че го третират като „втора категория“ човек, който не заслужава да чуе съдбоносния край. За подобни оскърбления той бе преследвал хора в Холивуд до пълното им унищожение.

От друга страна, му беше ясно, че този Джоузеф Найт не само ражда блестящи идеи, но и знае какво да прави с тях. Есър се чудеше как досега не е чувал за това момче. На лицето му бяха изписани и умът, и коварството на големите холивудски предприемачи.

Но Оуън Есър нямаше да се даде лесно.

— Господин Хейс никога не изслушва идеи, които не са внимателно прегледани от най-добрите му специалисти — каза той и сви рамене. — Опасявам се, че това, което искате, е просто невъзможно.

Джоузеф Найт се усмихна и стана.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте.

Есър запелтечи.

— Сигурен ли сте, че няма…

Найт подаде картичката си.

— Отседнал съм в „Бевърли Уилшър“. Съобщете ми, ако промените решението си. Беше ми приятно.

И без да каже дума повече, излезе от кабинета.

2

Брайънт Хейс, роден Соломон Волфсхайм, бе най-преуспяващият директор на студио в Холивуд.

Бе започнал с немите филми като партньор на финансов спекулант на име Адолф Хърман. Двамата бяха основали „Континентал Пикчърс“ през 1922-ра, тръгвайки от нищо, и започнаха с комедии и приключенски филми.

Първоначално новоизлюпеното студио с мъка мереше сили с „Байъграф“, „Феймъс Плейърс-Ласки“ и останалите енергични продуценти на неми филми. По-късно, през 1927-а, Хейс, който винаги бе имал остро око за таланти, откри Кристин Гант, на пръв поглед безлична тийнейджърка от Айова, която изпълняваше епизодична роля в един от уестърните му. Отгатна големите възможности, които криеше лицето й, и й възложи ролята на невинна девойка в две исторически мелодрами, където веднага я забелязаха.

Година по-късно Кристин Гант бе вече международна филмова звезда. Брайънт Хейс впрегна всички сили на „Континентал“, за да развие кариерата й и да й намери подходящ партньор. Тя засне редица неми драми, които пожънаха такъв невероятен успех, че „Континентал“ достигна финансово съперниците си и дори задмина много от тях.

Но кариерата на Кристин Гант приключи с неочаквания възход на говорещите филми. Гласът й, който публиката за първи път чу през 1929-а, имаше неприятен гърлен оттенък с носовки и акцент от Средния запад, които ни един учител по дикция не можа да коригира.

Брайънт Хейс с мъка на сърцето обезщети Кристин Гант и се заоглежда за нова кинозвезда. Но тъкмо тогава настъпи борсовата криза, която принуди „Континентал“ да продаде половината от наличните си кинотеатри и да пристъпи към строго затягане на коланите.

Точно по това време Брайънт Хейс хитро откупи частта на своя партньор, който бе твърде разтърсен от Кризата, за да продължава борбата за оцеляване в джунглата на киното. Хейс вече имаше неограничена власт над творческата страна от бизнеса. Успя да го закрепи с минимални средства през зловещите 1930-а, 1931-ва и 1932-ра, пускайки поредица от скромни приключенски филми и уестърни, и съумя да привлече достатъчно инвеститори в Ню Йорк, за да откупи някои от театрите, които бе изгубил.

Тогава дойде време за големия му удар.

С бляскав ход, в който вложи цялата си ловкост и по-голямата част от парите си, Хейс успя да предума Мойра Талбът да напусне „Парамаунт“. Мойра бе млада кинозвезда със свежо лице, обвита в необикновен ореол от очарование и изтънченост. В „Парамаунт“ бяха премного заети с другите си кинозвезди, за да забележат възможностите й или да ги развиват, затова тя премина в „Континентал“.

Хейс незабавно хвърли цялата си творческа енергия в изграждането на кариерата й. Снима я в романтични комедии, исторически драми и семейни саги. Скоро публиката свикна с изтънчената й хубост и изящната й техника и тя се наложи, филмите й жънеха успех и пълнеха касите, а Хейс събра около нея нов екип от талантливи сътрудници. Послужи си с набъбналата си банкова сметка, за да привлече най-добрите режисьори, продуценти и сценаристи в „Континентал“, който скоро се прочу като „Кадилакът на холивудските студиа“.

Към 1936-а всичко, изгубено от „Континентал Пикчърс“ през годините на кризата, бе възстановено. Активите му съперничеха на най-силните конкуренти, а веригата от 650 театъра из цялата страна бе втора след тази на „Парамаунт“.

Проправяйки си умело път към върха, Брайънт Хейс успя да се наложи като доайен на американските филмови магнати. Заплатата му бе най-висока, лицето му и екстравагантното му имение в Бел Еър бяха известни на всички кинозапалянковци. Той се прочу като филантроп и стълб на калифорнийското висше общество. Никой не си спомняше за миналото му на млад кинаджия, до неотдавна с мъка изкарвал хляба си, или за произхода му от бедните квартали на нюйоркския Лоуър Ийст Сайд.

Брайънт Хейс бе успял.

Днес „Континентал Пикчърс“ се славеше с неизменно високото качество на филмите си и с касовия им успех. Въпреки че студиото не можеше да се похвали с особена оригиналност на продукцията си, постъпленията в касите говореха красноречиво. На публиката се нравеха разкошните костюми, внушителните декори и оптимистичните хепиенди на „Континентал“.

Филмовите звезди на студиото бяха известни във всяко кътче на страната. На върха на листата стояха Мойра Талбът и изпълнителят на главни мъжки роли Гай Лавъри, снимал с Мойра четири филма. Клюкарските колони от години наред разпространяваха слухове за извън екранна любов между двете звезди, която скоро можела да завърши с брак. Мойра и Гай бяха любимците на цяла Америка. Рекламният отдел на „Континентал“ бе на седмото небе.

Зад кулисите Брайънт Хейс бе също тъй безмилостен и амбициозен, както и преди петнайсет години. Не жалеше средства, за да измества конкурентите си и ако му се удадеше случай, да провали и най-добрите им планове. Управляваше холивудския клон на „Континентал Пикчърс“ с желязна ръка. Единствената заплаха за властта му бе председателят на управителния съвет на корпорацията в Ню Йорк, опасен финансист на име Арнълд Спек. Спек бе обсебил мястото в управителния съвет, след като се бе сдобил с голям пакет акции в корпорацията и благодарение на умението си да инвестира, бе учетворил филмовите активи през последните пет години. Брайънт Хейс можеше да се фука колкото си иска с пищния си живот в Бел Еър, но стигнеше ли се до даване на обяснения, трябваше да се отчита пред Арнълд Спек. Двамата от край време не се обичаха. Хейс смяташе Спек за най-обикновен мошеник от Уолстрийт, а в очите на Спек Хейс бе позьор и холивудски шарлатанин.

Хейс бе убеден, че Спек има намерение да го унищожи един ден. Хитрият финансист само чакаше да стане нещо, за да нанесе смъртоносния си удар. Но поредицата от касови успехи, реализирани от Хейс, го правеше неуязвим за тайните интриги на Спек. Името му бе всеизвестно. Мястото му в „Континентал Пикчърс“ бе осигурено.

Хейс бе недостъпен, изолиран от публиката и дори от собствените си кинозвезди чрез цяла фаланга от помощници. Говореше се, че в цял Холивуд с него било най-трудно да се срещнеш. Той вършеше основната част от работата си в своя дом в Бел Еър и ходеше в кабинета си в Кълвър Сити само в тържествени случаи.

Днес обаче Брайънт Хейс щеше да приеме посетител.

Джоузеф Найт пристигна точно в единайсети бе въведен в един от официалните салони на имението, където почака половин час, преди Хейс да го приеме по бански и хавлия.

— Защо не дойдете при басейна? — запита Хейс. — Искате ли да поплувате?

— Не, благодаря, ще ви погледам — отвърна Джоузеф Найт.

Отнякъде изникна дребничък неугледен иконом. Беше над шейсетте, доста съсипан на вид. Очите му имаха почти комично меланхоличен израз.

— Карл — отсече Хейс, — донеси ни бутилка скоч и сода при басейна.

Икономът, чиято изцапана ливрея напълно подхождаше на небрежно обръснатото му лице и на съкрушеното му поведение, кимна мълчаливо и изчезна.

Хейс се усмихна.

— Май не можахте да познаете прислужника ми.

Найт поклати глава.

— Е, твърде сте млад, за да познавате Карл — заобяснява Хейс, докато вежливо превеждаше Найт през къщата към къта за отмора. — Истинското му име е Карлхайнц Рехер. Беше чудесен режисьор при немите филми — всъщност един от най-добрите. Но възходът на говорещите филми го съсипа, понеже бе заложил на борсата всичко, каквото имаше. Беше пред самоубийство, аз го спасих. Намерих му работа в нашето студио — специални ефекти, осветление и така нататък, но той междувременно нещо се беше смахнал и не можеше много да се разчита на него. Накрая го доведох тук като мой личен прислужник и камериер, колкото да го спася от неприятности. Страхувам се, че единственият му избор е между мен и приюта. Не се учудвайте от вида му или от поведението му. За мен той е като член от семейството. Не ми дава сърце да го дресирам.

Джоузеф Найт кимна. Въпреки че историята не му звучеше правдоподобно, с нищо не се издаде.

Двамата бавно се придвижиха към разкошния басейн, който започваше от солариума на долния етаж и се простираше под сложна стъклена конструкция чак до огромната морава в задната част на имението. Найт остана да гледа, а Хейс нехайно заплува, след което излезе от басейна и пое от дребния прислужник високата чаша с питието. Директорът на студиото бе прехвърлил шейсетте, живееше застоял живот и тялото му не бе в отлична форма. Но плуваше добре, със силни, отмерени движения. Бе му приятно да се гмурка и не бързаше да приключи, за да разговаря с посетителя си.

— Е — започна той, когато най-сетне излезе от водата и се уви в хавлията си, — да чуем за какво е цялата тая врява. Оуен Есър ми каза, че сте ми приготвили нещо невероятно хубаво.

Джоузеф Найт се зае да описва подробно сценария, наблюдавайки сивите очи на Хейс, които го гледаха съсредоточено. Директорът на студиото не даваше да се разбере дали се интересува, или не. Само отпиваше спокойно от питието си.

Когато Найт приключи, Хейс остави чашата.

— А сега мога ли да чуя тайнствения край, за който се вдигна толкова шум?

Джоузеф Найт му каза края с няколко добре подбрани думи. Беше невероятен, по-съвършен не можеше и да се желае. Следваше с неумолима логика мотивацията на героите и конфликтите в сюжета, но бе напълно неочакван. Хейс слушаше и се дивеше. Дори и най-добрите му сътрудници в студиото нямаше да са в състояние да предложат подобен завършек. Просто нямаше да могат да уловят поетическата му правда.

Беше трагичен край. Главният герой умираше, а героинята оставаше след него, за да продължи делото му. Такъв край бе почти немислим за историческа драма за Руската революция. Позволяваше обаче на героинята да постигне огромно романтично въздействие. Щеше да е уникален шанс за актрисата, играеща тази роля.

Найт се усмихна.

— Казвам го само на вас, понеже ви уважавам и знам, че мога да ви имам доверие. Както виждате, в тази идея е вложен много труд. Не бих искал да пропадне. Затова се обърнах направо към най-доброто. Което означава към „Континентал Пикчърс“ и към вас.

Хейс претегляше мислено ласкателството на непознатия и привидната му искреност. Докато го слушаше, наблюдаваше красивото му загоряло лице. Не беше лесно да отгатне какво представлява. В очите му се криеше нещо. Беше млад, но изглеждаше по-стар за годините си.

— Защо досега не съм чувал за вас? — усмихна се Хейс. — Това е блестяща идея. Свалям ви шапка. Какво сте правили досега?

— Занимавах се с бизнес — отвърна Джоузеф Найт. — Но киното започна да ме интересува и реших, че всъщност бих желал да правя това поне като странично занимание.

Хейс кимна умислено. Загледа се в ръкописа, който Найт бе оставил пред него на масата край басейна.

— Е, да говорим по мъжки — рече. — Няма начин да пусна нещо такова през идните шест месеца. Дори през идната година. Звездите ни са ангажирани. Не мога да осигуря подходящи режисьор и продуцент. Нали знаете, така стоят нещата в преуспяващите студиа — добави той с отсенка на снизхождение към аутсайдера. — Но ще помисля сериозно и ще прегледам отново сценария с моите хора. Ако всички сме единодушни, че от него ще излезе нещо, отделът по авторско право ще ви предложи условия за идеята. Сигурен съм, че за правата върху филма ще получите порядъчна сумичка…

Джоузеф Найт се усмихна и поклати глава.

— Аз не се интересувам от продажба на права, господин Хейс. Искам да ми се плати като на автор и копродуцент, както и процент от печалбата.

Хейс кимна, оценявайки ума на посетителя си. Найт трябваше да е последният глупак, за да се съгласи да продаде идеята си.

— Добре — каза. — Ще предам предложението ви на хората си и щом вземем решение, ще ви уведомим. Какво ще кажете?

Найт се наведе напред.

— Не че не ви вярвам, но бих искал да имам някаква гаранция…

И погледна към ръкописа на масата.

Хейс се усмихна.

— Разбира се. Юристите ми ще се свържат с вас към края на седмицата. Ще бъдете напълно защитен, уверявам ви.

Джоузеф Найт стана.

— Благодаря ви, че ме приехте. Вие сте важен човек, но отделихте време, за да ме изслушате лично. Няма да го забравя.

— Напротив — усмихна се Хейс, — точно това ми е работата. Аз непрекъснато търся хубави идеи. А не можем винаги да ги получим от собствените си хора. Аз ви благодаря, че се обърнахте към нас.

Бе време да се сбогуват и да се разделят. Джоузеф Найт знаеше, че шансът му е бил предоставен. Като търговец бе направил каквото можеше. Срещата бе приключила.

Неочаквано разговорът им бе прекъснат.

Една невероятно красива млада жена на не повече от двайсет и две-три години, облечена в оскъден бански костюм, бързо се приближи до басейна и се гмурна във водата.

Когато излезе на повърхността, тя забеляза двамата мъже.

— Не ви видях — каза. Водата се стичаше от косата й по крехките й рамене. — Съжалявам, че ви прекъснах разговора.

— Напротив — усмихна се Хейс. — Дария Кейн, запознай се с господин Найт. Тъкмо обсъждахме някои делови въпроси.

Младата жена хвърли небрежен поглед към Джоузеф Найт, без да му подаде ръка. От нея лъхаше хладен нарцисизъм. Това не го учуди. Имаше удивително съвършено тяло. Стройни ръце, красиво закръглени гърди, тънка талия, тесен гръден кош и добре оформени хълбоци, от които се спускаха най-фантастичните крака, които бе виждал.

Тя гледаше към Джоузеф Найт, сякаш очакваше той да припадне от вида й. И понеже това не стана, се обърна към Хейс.

— Няма да ви преча повече. Само исках да се топна набързо, преди да изляза.

Тя протегна ръка назад и в този миг смачканият дребен прислужник като по невидим даден знак се появи и й подаде пухкава хавлиена кърпа. Тя започна да се изтрива. Тялото й се извиваше с нескрита чувственост, а капчиците вода от басейна се плъзгаха по копринената й кожа.

После спря и се вгледа в кърпата.

— Карл, тази кърпа е мръсна. Я погледни!

И с патрицианско презрение я подаде на прислужника, който смирено я пое.

— Съжалявам, госпожице. Ще ви донеса друга.

Човекът имаше толкова изпаднал вид, че никак не беше чудно кърпата да се е изцапала от допира с него.

— Къде отиваш? — обърна се Хейс към Дария, която стоеше пред него почти гола, а неизтритата вода се стичаше по раменете и между гърдите й. В този миг на Джоузеф Найт му хрумна, че си е послужила с номера с мръсната кърпа, за да му демонстрира великолепното си тяло, докато прислужникът донесе друга. Наистина изглеждаше изумително по бански.

— Отивам на пазар — отвърна тя. — И Сади ще дойде.

Във въпроса на Хейс се отгатваше ревност въпреки усилието му да я прикрие. А в отговора на момичето се четеше нотка на послушание, както у всички момичета, които знаят, че любимият ги ревнува.

В този миг Джоузеф Найт си спомни какво бе научил за нея в проучванията си за Брайънт Хейс.

Преди две години Хейс я бе открил в едно малко независимо студио и тя бе подписала договор с „Континентал“. От този момент я готвеха за голяма кариера. Но според носещите се слухове плановете се бяха забавили, понеже момичето нямало талант.

Междувременно Хейс бе изпаднал изцяло под сексуалната магия на Дария. Тя живееше с него, задоволяваше физическите му нужди и го въртеше на малкия си пръст. Той й купуваше приказни тоалети и я водеше навсякъде със себе си. Бе болезнено ревнив, понеже остаряваше, а тя все още бе младо момиче. Цялата ситуация едва се крепеше в сложно равновесие. От нея имаше два изхода: тя можеше или да пробие и да започне филмова кариера, или да се омъжи за Хейс. И в двата случая имаше изгода и тя го знаеше. Междувременно трябваше да се примири с ревността и собственическото поведение на Хейс. Може би си заслужаваше, ако се вземеше под внимание какво печели в замяна. Въпреки бездарието си беше протеже на най-могъщия човек в Холивуд. За момиче на двайсет и две в началото на жизнения път положението й не беше никак лошо.

Може би затова гледаше Джоузеф Найт с такъв предизвикателно високомерен нарцисизъм.

— Ще се бавя най-много два-три часа — обърна се тя към Хейс със същата нотка на подчинение в гласа си. — Ще се видим на вечеря.

В този момент дребният прислужник се върна и смирено й подаде новата кърпа. Тя я пое, без да го погледне, и продължи да се бърше. Настъпи неловко мълчание, а през това време Хейс и Найт съзерцаваха красивото й тяло и всеки си даваше сметка, че тя иска и двамата да й се възхищават.

— Наистина, Брайънт — каза момичето, когато свърши и захвърли кърпата върху един шезлонг, — не можеш ли поне да накараш Карл да се мие по-често? Вони като парижкото метро. И не се бръсне.

Хейс се усмихна.

— Много си е добре — отвърна, явно облекчен, че го разсейват от ревността му. — Ще говоря с него. Приятно пазаруване.

Момичето стоеше призрачно нереално в сладострастната си поза. Джоузеф Найт си каза, че само Холивуд е в състояние да обикне едно красиво момиче в тъй необикновен ореол.

Дария Кейн отмести поглед от Хейс към госта и отново към Хейс. Лицето на Хейс помръкна. Джоузеф Найт знаеше защо. Тя мълчаливо сравняваше провисналите гърди и отпуснатите мускули на Хейс със собственото му мъжество.

После тя си отиде.

— Значи, както ви казах — продължи Хейс, — ще видя какво може да се направи. Във всички случаи ще ви съобщя резултата. Ако не сме в състояние да снимаме филма, може да опитаме с друго студио. Но аз няма да забравя, че дойдохте първо при мен. Длъжник съм ви, господин Найт.

— Аз съм ви длъжник, господин Хейс. Благодаря ви още веднъж за времето, което ми отделихте.

Ръкуваха се и Найт си тръгна. До входната врата го съпроводи меланхоличният дребен прислужник. Нито се усмихна, нито му продума.

Брайънт Хейс се загледа в хладката накъдрена повърхност на плувния басейн и дълго мисли за Джоузеф Найт.

В него имаше нещо прекалено спокойно и хладнокръвно, вътрешно равновесие или сила, издаваща крайна агресивност. У Джоузеф Найт се криеше зародишът на необикновено холивудско могъщество — нещо от калибъра на Дарил Занук, Майер и Толбърг — което тепърва щеше да се проявява. Тоя човек имаше нужда единствено от малко подкрепа и след две години щеше да е фактор, с който останалите щяха да се съобразяват. Имаше талант и което бе несравнимо по-важно, бе надарен с инстинкта на хищник. Личеше си в очите му.

Много силен противник.

Хейс облече хавлиения си халат, взе ръкописа от масата, влезе в кабинета си и вдигна телефона.

— Свържете ме с господин Девлин от правния отдел. Имам спешна работа за него. Свържете ме и с Есър. Кажете му да бъде тук след петнайсет минути. Следобед в два часа искам общо събрание на всички ръководни кадри.

После отново потъна в мисли за Джоузеф Найт, за тъмните му тайнствени очи, силното набито тяло и начина, по който Дария го гледаше.

Злото трябваше да се унищожи още в зародиш.

3

Двайсет и четири часа след срещата си с Джоузеф Найт Брайънт Хейс бе вдигнал на крак целия мозъчен тръст на „Континентал“ и го бе задействал срещу всякакви евентуални претенции от страна на Найт за собственост върху сценария.

Първо, Хейс нареди на правния си отдел да разбере дали Джоузеф Найт е защитил филма си по закона за авторското право.

Второ, възложи на определени хора да научат всичко възможно за самия Найт.

Трето, събра най-добрите си автори и им заповяда да започнат работа по сценария. Искаше целият диалог да се прегледа и ако трябва, да се дообработи в рамките на един месец, за да може „Континентал“ да го използва и до една година да създаде невиждана суперпродукция с Мойра Талбът и Гай Лавъри.

Накратко казано, Брайънт Хейс се готвеше да открадне идеята на Джоузеф Найт и да направи филма сам, без да плати нито цент на Найт.

Хейс бе скроил този план не от любов към измамата или от някакви лоши чувства към Джоузеф Найт. Той чисто и просто следваше инстинкта, който управляваше бизнес стремежите му в продължение на двайсет години и който го бе отвел до сегашното му положение. За него Джоузеф Найт бе потенциален съперник, притежаващ блестяща идея. Естествената реакция на Хейс бе да я открадне и да обезвреди заплахата от страна на Найт.

За четирийсети осем часа правният отдел на Хейс му даде отговора, който го интересуваше. Авторско право върху идейния проект за филм на Найт не съществуваше, филмът бе напълно незащитен.

Тогава Хейс нареди на авторския си екип да изработи фалшиви бележки по сценария с дати отпреди осем месеца, да раздроби сюжета на съставните му части и да го разбърка. Работата бе свършена за броени дни. Хейс получи дебела папка с документи, удостоверяващи, че в „Континентал Пикчърс“ се е работило по идеята, които можеха да докажат пред съда, че всичко е било замислено в „Континентал“ и че всеки, който твърди обратното, е лъжец. Няколко дни по-късно пристигна докладът на детективите, проучвали Джоузеф Найт. В него Найт бе обрисуван като хитър и напорист бизнесмен с капиталовложения в десетина щата. Капиталите му, прикрити в разни фиктивни корпорации и ценни книжа, далеч надхвърляха скромния му начин на живот. Беше опасен и не биваше да се подценява.

Но макар и безмилостен и опитен мошеник в бизнеса, Найт бе пълен новак в киното. Единственият му опит в Холивуд се оказа в някакъв провалил се второкласен филм, в който бе вложил двайсет хиляди долара.

Найт бе начинаещ. Обикновен дилетант.

При тези новини Брайънт Хейс се усмихна. Знаеше, че е напълно неуязвим. Сега, когато бе сигурен, че Найт не е в състояние да му иска обезщетение, можеше спокойно да си снима филма. Ако Найт се опиташе да съди „Континентал“ за откраднатата идея, имаше достатъчно доказателства да бъде сразен пред съда.

Хейс държеше нещата в свои ръце. Хубавият млад мъж, когото бе приел при басейна си, не можеше още да си върже гащите в киното, а кроеше наивни планове да щурмува Холивуд с невероятния си филм. Хейс щеше да му подреже крилцата на тоя келеш, а междувременно щеше да снима нещо ново и голямо.

Найт щеше да разбере с цяла година закъснение, че грандиозната нова творба на „Континентал Пикчърс“ с Мойра Талбът в главната роля е била създадена по неговата идея и той, разбира се, щеше да се вбеси. Но ръцете му щяха да са вързани. Цялата финансова и правна система на Холивуд щеше да е срещу него. Никой не би бил в състояние да се бори сам срещу тази система.

Това щеше да е краят на Джоузеф Найт в Холивуд. Той може би щеше да махне с ръка на неуспеха си да проникне в затворения му свят и да изпробва другаде предприемаческите си способности. И ако някога направеше опит да се върне, щеше да се окаже изправен пред същата непробиваема стена — големите студиа и желязната им хватка над всички кинотеатри в страната.

Именно по този начин Холивуд се предпазваше от новодошлите и запазваше огромните печалби на американското филмопроизводство за развлечение за шепа филмови компании с монопол върху веригите от кинотеатри. Действията на Хейс не бяха продиктувани от злоба или гняв. Той вършеше единственото, което можеше да направи като представител на този монопол срещу външна сила. И нито за миг не се усъмни в правотата на действията си.

В момента най-важната задача бе да се заснеме филмът. Той имаше всички белези на класическа златна мина.

Разбира се, с някои дребни промени, за да стане по-апетитен за зрителския вкус.

След като се срещна със сценаристите, за да обсъди именно тези промени, Брайънт Хейс се прибра в имението си в Бел Еър.

Дълго седя в дневната с изглед към необятния, приказно оформен парк и великолепната гледка към възвишенията.

Накрая вдигна слушалката на интерфона.

— Карл, донеси ми уиски със сода. Вземи една чаша и за себе си.

— Да, сър.

След малко дребното човече се появи с табла, две чаши и бутилка с уиски и сода.

— Благодаря ти, Карл — каза Хейс, наблюдавайки как Карл му приготвяше уиски със сода точно по негов вкус, с няколко капки битерлимон. — Забъркай си и ти едно.

Карл взе една чаша и си наля уиски. Докато течността се плискаше по дъното на чашата, по лицето на стария немец се четеше напрежение.

— Хайде, хайде, недей да се скъпиш. Налей си както трябва — окуражи го Хейс.

Немецът нерешително напълни чашата почти догоре, на три пръста от ръба. Хейс виждаше по израза му, че му се иска още, но той с едно мръдване на раменете му показа, че е достатъчно.

— Сядай, Карл, сядай.

Малкото човече седна сковано на ръба на дивана и улови чашата с две ръце. Гледаше тъжно и послушно като домашно куче. Явно бе изцяло във властта на Хейс.

— Имам нужда от съвета ти, Карл — поде Хейс. — Вероятно ще можеш да ми помогнеш с твоя холивудски опит.

— Да, сър. Всичко, каквото пожелаете, сър. — Говореше със силен акцент и в гласа му имаше нотки на боязън. Отпи малка глътка от чашата си. Ръката му леко трепереше.

— Карл — започна Хейс, — ако снимаш филм за Руската революция, какъв хепиенд ще сложиш? Нали си европеец. Представи си, че главните герои са руски белогвардейци. Революцията застава между тях и ги разделя.

Малкото човече седеше с глуповат израз на лицето.

Хейс се усмихна бащински.

— Хайде, Карл. Сигурен съм, че ще ти хрумне нещо.

Настъпи мълчание. Хейс търпеливо чакаше. Днес следобед авторският екип го бе отрупал както обикновено с недозрели идеи. Искаше едно независимо мнение от някой, комуто имаше доверие.

— Историческа драма ли е, сър?

— Да, с щастлив край.

И той разказа накратко на Карл: същината на сценария на Джоузеф Найт. Но не и трагичния край, който Найт бе предложил, а му остави сам да го измисли.

Докато говореше, Карл продължаваше да държи чашата с треперещи ръце и се осмеляваше да отвие само по една-две малки глътки. Явно му се пиеше още, още много, и че едно малко уиски, предоволно за всеки друг, бе цяло мъчение за алкохолик, чиято жажда не можеше да се утоли.

Хейс виждаше това и се наслаждаваше.

— Е? — подкани го той. — Какво ще кажеш, Карл?

Мисълта на Карл се раздвояваше между пиенето и отговора на зададения му въпрос.

— Може да емигрират, сър — каза накрая.

— Разбира се, Карл. Точно така. Ще емигрират заедно.

— Или ще се срещнат някъде в чужбина, след като са емигрирали поотделно — каза Карл. — Жената ще избяга първа, а мъжът ще остане. — В налетите му с кръв очи проблесна вдъхновение и той добави. — Тя може да мисли, че мъжът е мъртъв. Той пристига в чуждата страна и тя се изненадва.

— Още по-добре! — усмихна се Хейс. — Благодаря ти, Карл. Много ти благодаря. Аз ценя съветите ти, ти знаеш това.

Карл погледна уискито си. Не беше изпил почти нищо. Имаше още почти три пръста златиста течност, която го зовеше от дъното на скъпата кристална чаша.

— Това е всичко, Карл — каза Хейс с внезапна неумолимост в гласа.

Слугата разбра, че няма да му разрешат да допие уискито, което господарят така щедро бе настоял да си налее в чантата. Бяха го отпратили. Той постави с треперещи ръце чашата си на таблата и се затътря към вратата.

Брайънт Хейс остана сам, замислен за чудесния нов филм, който щеше да снима.

Вече бе забравил за малката игра, която току-що бе изиграл с Карл. Беше се позабавлявал за кратко и сега умът му бе зает с важни дела.

Хейс често изпитваше върху Карл собствените си идеи или парадираше с искането на съвет. Това обаче не бе от благоразположение към дребния германец, както изглеждаше на пръв поглед, а изтънчен начин да го унижава.

Преди десетина години Брайънт Хейс и „Континентал“ бяха заплатили тлъста сума, за да изтеглят Карл Рехер от Берлин, където той бе снимал много силни неми филми — толкова силни, че дори в момента бяха обект на хвалебствени критични студиа.

Като бивш фотограф, свързан с емпресионистите, Рехер имаше необикновено визуално чувство, което съчетаваше с употребата на смели и сложни техники на проявяване. Бе пренесъл визуалната си сила в снимането на филми и бе общопризнат като най-блестящия от всички немски режисьори преселници като фон Щернберг, Любич, Ерик фон Щрохайм и младия Фриц Ланг. Рехер имаше неповторим стил и могъщо вдъхновение, които му бяха обещавали голяма кариера в Америка.

И точно тогава се бе натъкнал на Брайънт Хейс.

Двамата, разбира се, се срещнаха за първи път, когато Хейс нае Рехер за „Континентал“. Още при първия им разговор Хейс почувства едва загатната тевтонска арогантност в очите на миниатюрния германец. Виждаше, че Рехер го смята за американски простак, който подчинява изкуството на трупането на пари. Той усети също големия ум на Рехер и нещо му подсказа, че германецът се има за по-високостоящ в интелектуално отношение от американския си шеф. Това подразни Хейс, защото въпреки че беше умел бизнесмен, той не притежаваше естетическия вкус на най-способните си подчинени. Не можеше да направи разлика между Пикасо и Матис, между Пруст и Томас Ман и във всяко едно отношение олицетворяваше повърхностния холивудски магнат, чийто ум е само в сметките.

Хейс реши да подложи немеца на изпитание.

След първите филми на Рехер за „Континентал“ — успешни психологически трилъри, които донесоха печалба, Хейс нареди на нисичкия режисьор да снима глупава историческа драма, натъпкана с музикални номера. Рехер, както се очакваше, отказа. Съобщи на Хейс чрез един от най-могъщите продуценти на студиото — същия Оуън Есър, с когото по-късно се срещна и Джоузеф Найт — че не бил нает, за да снима мюзикли, че „Континентал“ си имал по-подходящи режисьори за тази работа и че отказът му бил окончателен.

Отначало Хейс видимо отстъпи. Оттегли предложението си и Карлхайнц Рехер реши, че е спечелил битката и може да върви с изправена глава.

После последва смъртоносно мълчание. Телефонът на Рехер не звънеше. В офиса му не се носеха проекти. Студиото сякаш бе забравило, че той съществува. За него нямаше работа.

Докато Карл седеше със скръстени ръце, други режисьори чужденци продължиха да градят кариерата си в Америка. Разярен от това, той поиска от агента си да му намери договорна работа с друго студио. Агентът го уведоми, че било невъзможно. Според договора си той можел да бъде пренает само с разрешението на „Континентал“. Не можел да работи никъде другаде без разрешението на Брайънт Хейс.

Побеснял от яд, Карл Рехер си уреди срещи с шефовете на други големи студиа. Запита ги дали искат да откупят договора му с „Континентал“, за да започне наново при тях. Но никой не поиска да го купи. Рехер не знаеше, че Брайънт Хейс го бе осъдил на изгнание. Не можеше да работи никъде.

Рехер помисли за връщане в Германия. Но точно тогава там цареше политически хаос, икономиката бе съсипана от инфлацията и на власт идваха нацистите. Евреинът Рехер не се осмели да се върне в родината си.

Той бе напълно във властта на Брайънт Хейс.

Шефът на студиото продължаваше да мълчи. При Карл не пристигаха никакви сценарии.

По това време спестяванията на Рехер се бяха стопили поради разточителния му холивудски живот. Наложи се да продаде къщата в Брентуд и да се премести в едно бунгало недалеч от студиото. Беснееше пред агента, приятелите и колегите си за несправедливото отношение към него. Всички му съчувстваха. Никой обаче не можеше да му даде градивен съвет, освен очевидното: да коленичи пред Брайънт Хейс, да му засвидетелства подчинението си и съгласието си да работи по всеки възложен проект, като по този начин си възвърне благоразположението на директора на студиото.

Карл Рехер не можеше да направи това. Тевтонската му гордост не го позволяваше. И така той и кариерата му бяха съсипани в пълния им разцвет. Той се пропи. Прекарваше дните си в алкохолна омая и проклинаше съдбата. Банковата му сметка се стоп в докрай. Приятелите изчезнаха, както се случва винаги с приятелите в Холивуд, когато те сполетят бедите.

Битката за надмощие на волята продължи две години. Накрая Рехер се превърна в сянката на гордата си същност. Беше разорен, преживяваше от няколкото долара милостиня, които му даваха малкото останали приятели. По-голямата част от тях изпиваше.

Накрая се предаде.

Веднъж отиде с шапка в ръка да моли Брайънт Хейс да го върне на работа. Каза, че бил готов да снима всеки филм, който Хейс поиска от него.

Срещата се състоя в кабинета на Хейс. Там бяха някои от най-високопоставените продуценти и изпълнителни директори на студиото, които пиеха коктейли с Хейс. Там бе и една красива млада актриса, по онова време многообещаваща звезда на студиото.

Хейс умишлено не отпрати другите. Погледна към Карл. В очите му проблесна зле прикрито тържество.

— Искаш да кажеш, Карл, че би желал да помогнеш на това студио, като режисираш, да речем, ей този филм?

И той извади сценария за една ученическа комедия, някакъв глупав второразреден филм, който Карл Рехер преди две години изобщо не би удостоил с поглед.

Карл мизерно кимна.

— Да, сър. Ще снимам всеки филм, който пожелаете.

Хейс усмихнато размаха ръкописа. Останалите млъкнаха, когато видяха жестокия блясък в очите му.

— Какво би направил, за да можеш да режисираш този сценарий, Карл?

— Всичко, сър. Всичко, което пожелаете.

— Би ли пълзял? — запита Хейс. Веждите му все още бяха извити в садистичен въпрос.

Малкият германец едва видимо трепна при тези думи, но не се отказа. Погледна Хейс в очите.

— Моля ви, сър.

— Би ли пълзял? — запита Хейс. — Ще го направиш ли?

Тишината в стаята бе наситена с очакване. Директорите гледаха Карл с любопитство. Младата дебютантка се бе вторачила в него с нескрито садистично задоволство. Бе виждала и преди как Хейс унижава хора, но тази проява на жестокост я възхищаваше и радваше, още повече, че Хейс съвсем наскоро я бе взел под крилото си и тя се чувстваше защитена в сянката на огромната му власт.

— Хайде да видим как ще го направиш — рече Хейс. — Искам да видя как ще пълзиш, Карл.

Дребният германец се разтресе, сякаш цялото му същество се подчиняваше на някаква химическа промяна. Бавно се свлече на килима и запълзя на четири крака към Хейс, докато другите гледаха.

Карл Рехер се сви като кутре в краката на Хейс и вдигна към него треперещото си лице.

Хейс тихо се изсмя. После хвърли сценария на главата на Карл Рехер и каза:

— Започваш в понеделник, Карл. Сега се махай оттук.

Карл Рехер вдигна ръкописа под развеселените погледи на хубавата дебютантка и могъщите студийни шефове и излезе от кабинета — на два крака.

Но от този ден нататък той никога вече не можа да ходи истински на два крака.

Защото отмъщението на Хейс едва бе започнало. След ученическия мюзикъл даваше на Карл само долнопробни филми, писани от посредствени сценаристи и изпълнявани от третокласен снимачен екип. Безмилостно съсипваше кариерата на Карл, като вместо поредицата от победи, които можеха да правят чест на името му, насила му създаваше дълга филмография от без стойностни заглавия.

Накрая Карл Рехер стигна до пълно разложение и започна толкова да пие, че изобщо не можете да изпълнява режисьорската си работа. Хейс го изпрати в отдела за специални ефекти, където Рехер се вмести добре поради подготовката си като фотограф. Но той вече не снимаше филми, а бе най-обикновен занаятчия, който помагаше в налагането на образите върху дорисовката и работеше със суровия филмов материал.

Когато седемгодишният договор на Рехер с „Континентал“ изтече, той кандидатства за работа в другите студиа. Никой обаче не го взе. Най-напред препоръките му от „Континентал“ загатваха за пиенето му и за моралната разруха, поради която бе изгубил режисьорската си работа и бе прехвърлен в „Специални ефекти.“ Но извън това личните близки познанства на Брайънт Хейс с останалите директори на студиа фактически бяха осъдили Карл Рехер на вечно забвение. Като връх на унижението Брайънт Хейс отказа да поднови договора му с „Континентал“. Междувременно дребният германец се бе превърнал в опърпан бродяга. Бе изкарал доста нощи в холивудското изтрезвително и дори след една криза на делириум тременс се наложи да го приберат за кратко в болница като безпризорен.

Тогава Хейс нанесе унищожителния си удар. Предложи на Рехер работа като негов личен камериер. Рехер — безработното минало величие — прие. Съсипан духом, с похабен от алкохола и униженията ум, той се държеше като домашното кученце, в каквото Хейс го бе превърнал през оня ужасен ден в студиото пред директорите и садистичната млада дебютантка. И пълзеше — може би не физически, но духовно. Обличаше Брайънт Хейс, чистеше къщата му, носеше му да пие и продължаваше да деградира пред очите му.

Понеже Хейс подреждаше нещата така, че макар и не отявлено пиян, Карл бе в непрекъснато алкохолно опиянение. Оставяше го да пие и караше останалата прислуга да следи за редовното зареждане с напитки. Наблюдаваше как състоянието му се влошава. Понякога си правеше с него невинни шегички.

— Аз се грижа за него — казваше често Хейс, точно както бе казал на Джоузеф Найт. — Ако не съм аз, сега да е в някой приют или в изтрезвителното.

Рядко, както днес, Хейс дори искаше съвет от Карл Рехер. Двамата си наливаха по нещо за пиене и Хейс използваше мозъка на Карл, понеже знаеше, че зад замаяните очи на малкия германец все още се крие голям ум. Понякога съветите на Карл му бяха полезни. Друг път мозъкът му бе прекалено размътен от алкохола, за да може да мисли трезво, и правеше само несвързани и празни забележки.

Но Хейс го държеше при себе си и продължаваше да си играе с него като котка с умираща мишка, само за да напомня на себе си и на него, че никой в Холивуд не може да дръзне да си навлече гнева на Брайънт Хейс, а още по-малко да претендира, както бе постъпил Карл, че стои над Хейс в умствено отношение.

В края на краищата, смяташе Хейс, Карл щеше или съвсем да изгуби ума си, или да се самоубие. Хейс като търпелив тъмничар чакаше развоя на събитията. Десетгодишното отмъщение му доставяше огромно удоволствие, понеже познаваше бившия блясък на режисьора. Едно е да смажеш някой холивудски подмазвач, а съвсем друго — да накараш един горд и съвършен професионалист като Карл да падне на колене и бавно да го съсипеш.

Карл Рехер се бе възбунтувал. Оттогава бяха минали десет години. И наказанието му щеше да продължи, докато в него не останеше нищо човешко за наказване. Хейс щеше да го налива бавно с алкохол и да го тласка към преждевременна смърт за собствено удоволствие и за да поласкае собственото си самолюбие.

Хейс определено бе показал на Карл Рехер кой от двама им е по-силен.

Днес Хейс оцени съвета на Рехер. Карл беше прав. От Руската революция с малко усилие можеше да се изкара и хепиенд. Нямаше да е краят, който Джоузеф Найт бе вградил в сценария, но щеше да има успех. В тия усилни времена публиката жадуваше за щастливи завършеци.

След година, ако филмът се изплатеше, Мойра Талбът щеше да стои редом с Бети Дейвис и Катрин Хепбърн на върха на холивудското множество. Този шеметен успех щеше да превърне „Континентал“ в най-бележитото холивудско студио.

А Брайънт Хейс щеше да е всепризнатият най-велик продуцент в историята на Холивуд.

Когато телефонът на Джоузеф Найт не позвъни през цялата седмица след срещата му с Брайънт Хейс, той не се учуди.

Но не избърза да си вади заключения. Трябваше да открие причината.

Изобщо не бе очаквал, че Хейс ще приеме филма му при поставените условия. Добре разбираше как стават нещата в Холивуд. Всяко студио веднага щеше да откупи дадена творба — разбира се, за дребни центове — но нямаше да допусне един новодошъл да проникне в редиците му. Хейс бе обещал, че ще се обади, само за да се отърве от Джоузеф Найт. Нямаше никакво намерение да се среща отново с него.

Но това не бе основният въпрос. Основният въпрос бе дали отказът на Хейс се отнасяше за самия филм или само за Джоузеф Найт като създател и собственик на сценария.

Имаше два варианта и Найт добре знаеше това. Или филмът му бе спрян още при Хейс и забравен в момента, когато бе напуснал къщата на Хейс, или, което бе по-съществено, ударът му бе попаднал в целта и Хейс се готвеше да снима филма като държи Найт настрана от продукцията.

Тъкмо на втория вариант Найт се бе надявал от самото начало. Всичките му планове зависеха от него. Нарочно бе оставил творбата си без авторско право, а самия себе си — правно незащитен срещу кражба на идейния си проект. Пуснал бе на Хейс стръвта като примамка, с надеждата, че ще го впечатли достатъчно, за да предприеме продукция на филма.

Въпросът бе дали Хейс е налапал стръвта.

На Джоузеф Найт му хрумна как да получи отговор на този въпрос чак към края на посещението му при Хейс.

4

Една седмица след разговора край басейна Дария Кейн отиваше да се срещне с Хейс, за да обядват в един ресторант на Уилшър Булевард, когато на тротоара се размина с познато лице.

Беше мъжът от миналата седмица, когото срещна в имението на Брайънт Хейс.

Джоузеф Найт я погледна за миг недоумяващо, после хубавите му очи някак блеснаха и той явно я позна.

В този миг Дария с учудване осъзна, че от кратката им среща насам не е спирала да мисли за него. През цялата седмица образът му непрестанно бе живял някъде в подсъзнанието й.

Това я разгневи. Беше убедена също така, че е съзряла отсянка на дързост в очите му, когато я гледаше.

Тя стрелна непознатия със смъртоносен поглед, мина покрай него с решителна крачка и влезе в ресторанта, без да го поздрави или изобщо да даде вид, че го забелязва. Държеше се, сякаш стоеше на пиедестала на най-недостъпните звезди, а той бе обикновен холивудски турист, неимоверно ниско в полезрението й.

През целия следобед не се сети повече за него. Търсеше си рокля за много важен прием. Приемът се даваше от Академията за киноизкуство и кино наука в чест на Брайънт Хейс и щяха да присъстват директорите на всички големи студиа и десетки филмови звезди. Бе изключително важно Дария да изглежда прекрасно не само за да не изложи Брайънт Хейс, но и за да умножи шанса си за екранна кариера.

Купи си разкошна рокля от бледосин атлаз, цепната високо на бедрото, с дълбоко изрязано деколте. Купи специално за случая и великолепна сапфирена огърлица от „Рьоие Жярар“. Когато изпробва целия тоалет вкъщи, се смая от собствената си красота. В нея имаше нещо изваяно и същевременно котешки чувствено, което караше мъжете да ахкат.

Показа дрехата на Хейс. Той остана доволен и каза, че се е справила добре. И наистина, видът й в дълбоко изрязаната рокля така възпламени застаряващото му либидо, че той я отведе право в леглото.

Както обикновено, тя не почувства нищо от ласките му. Когато стана време да я обладае, както винаги си помисли: „Ще остана суха“, и се помъчи да мисли за нещо друго, за да се възбуди. Но за нейно учудване тази вечер всичко мина леко. В съзнанието й ненадейно изскочи образът на Джоузеф Найт — онзи непознат. Видя блясъка в очите му под тъмните вежди на странно озареното загоряло лице. Джоузеф Найт с мълчанието си бе най-сексапилният мъж, когото бе виждала.

Най-неочаквано усети влага и възбуда между краката си и докато Брайънт Хейс се задоволяваше отгоре й, явно окуражен, тя осъзна, че споменът за тъмните очи и силното набито тяло я е завладял.

Обзе я странното подозрение, че тази сутрин на Уилшър Булевард Найт е знаел, че от миналата седмица мисли за него, че е бил уверен в това дори преди тя да го разбере. И зад учтивата му усмивка, когато я бе разпознал, се криеше същата интимна, подигравателна увереност.

Отново я обзе същата ярост, която изпита на улицата. Но този път я обзе и чувствен порив, който я изуми. Тя изви красивия си гръб и с потръпващи гърди рязко изживя почти болезнен оргазъм. Възбудата й бе толкова заразителна, че самият Хейс неочаквано свърши и бурно се изпразни в нея.

Зацелува я и взе да я потупва по бузата, усмихвайки се на успеха си. После се обърна и заспа.

Но Дария остана будна.

Пред очите й бе усмивката на непознатия — всепроникваща и галеща. Чудеше се как е възможно само от две случайни срещи да влезе под кожата й така неудържимо. Накрая реши да го пропъди на всяка цена от мислите си. Стана, отиде в банята и взе приспивателно. Да пукне, ако допусне да изгуби съня си заради мъж.

Тя обаче наистина изгуби съня си заради Джоузеф Найт. И още как!

Пътищата им отново се срещнаха.

Стана наистина случайно. Нямаше как да е било нагласено. Но го видя да излиза от някаква лимузина пред обществена сграда в центъра на града, а тя просто минаваше оттам, за да отиде на обяд с една приятелка.

Този път той не се усмихна, нито показа, че я е познал. Просто срещна погледа й с израз на небрежен интерес.

Именно това държа Дария будна тази нощ и я принуди да вземе двойна доза приспивателно. Тя не можеше да си позволи никаква слабост. Винаги се бе гордяла с безупречното си самообладание. Та нали то й бе помогнало да впримчи Брайънт Хейс и пак с негова помощ щеше да си извоюва достойно за уважение място в Холивуд.

Едва към четири сутринта успя да пропъди непознатия от мислите си. Но дори след като заспа, той пак се намести в сънищата й. Дария се събуди изтощена и съсипана.

В края на същата седмица тя откара Брайънт Хейс на летището. Отиваше в Ню Йорк, за да присъства на събрание на управителния съвет на „Континентал“. Това бе най-важното събрание за годината — по финансовите въпроси. През последното тримесечие студиото губеше пари. Хейс възнамеряваше да посвети съвета в неотразимата си нова идея — идеята, открадната от Джоузеф Найт. Надяваше се, че филмът ще реализира най-големите печалби на студиото за последните пет години.

Този път Хейс бе решил да не взема Дария със себе си. За това пътуване трябваше умът му да е бистър и не желаеше да се разсейва или да се отпуска с нея в леглото. Трябваше да продаде на съвета новата си творба. А съветът се ръководеше от Арнълд Спек — човекът, който смъртно мразеше Брайънт Хейс и от години интригантстваше, за да го срине от холивудския му трон.

Студиото бе преживяло успешно Депресията само благодарение на Спек и ловките му финансови операции. Всеки член на управителния съвет знаеше колко незаменим е станал Спек за корпорацията. Никога не се бе радвал на по-голяма власт.

Но на Спек, който бе безкрайно самонадеян, не му се нравеше да гледа как пресата приписва всички заслуги за успехите на корпорацията на стария му съперник Хейс. Още повече, че филмовите му решения вкарваха доста скромни приходи в касите. Човекът в „Континентал“, който наистина печелеше, бе Спек.

Спек имаше амбицията един ден да вземе в свои ръце творческата част на работата в Холивуд. Не споделяше тази своя амбиция, но Хейс, който бе проницателен съдник на човешката природа, много остро го съзнаваше.

Затова бе от изключителна важност в най-скоро време Хейс да постигне небивал касов успех, за да се утвърди веднъж завинаги като творчески ръководител на „Континентал Пикчърс“ и да принуди Спек да си стои в Ню Йорк, където му беше мястото.

Новият филм с Мюйра Талбът, предложен от Джоузеф Найт, бе ключът към тази цел. Това бе вълнуващ, бляскав продукт, който, ако се завършеше и се разпространеше както трябва, щеше да вкара милиони. Но филмът същевременно бе много скъп и изискваше огромни средства още от самото начало. Хейс трябваше да вложи цялото си умение, за да го продаде на съвета, понеже рискът бе грамаден.

Спек имаше повече власт от Хейс там, където бе най-важно — пред финансовите директори и акционерите на „Континентал“. Хейс се разкъсваше от яд при мисълта, че трябва да угодничи пред човек, когото ненавиждаше. Но при това посещение щеше да се наложи да го ласкае, да му прави вятър, да го придумва ловко да одобри началните разходи за новия филм. Щеше да бъде противно изживяване, но трябваше да го изтърпи. Най-вече поради тази причина той не искаше Дария да идва с него. Не можеше да смесва удоволствията с най-трудната част от работата си.

Но не му се и искаше да оставя Дария сама, понеже силно я ревнуваше. Тя бе разкошна жена, близо четирийсет години по-млада от него, и често го обземаха мъчителни фантазии за тайните й желания и скритите начини, по които вероятно се опитваше да ги уталожи. Затова, когато отсъстваше от къщи, той вземаше мерки тя да бъде строго наблюдавана.

На летище Лос Анджелис той нежно се сбогува с нея.

— Ще се върна след три дни. Наглеждай нещата.

— Ще ми липсваш — блеснаха големите й очи. — Обаждай се всяка вечер.

Трогнат от предаността й, той я целуна. Вкусът на езика й в устата му го възбуди. Но бизнесът си беше бизнес.

В този момент, както го целуваше, Дария погледна над рамото му и видя нещо, което я накара да трепне.

На десетина метра, от тях, в една от залите за заминаване, беше Джоузеф Найт, облечен в тъмносин костюм, в който загорялата му кожа поразителни изпъкваше. Бе сложил куфарчето си отстрани и спокойно я гледаше в лицето. Усмихна се едва забележимо и отново се наведе към вестника си.

Дария отчаяно затвори очи. Трябваше да се насили и да довърши целувката с Брайънт Хейс, сякаш нищо не се е случило.

— Какво има? — запита Хейс и я погледна внимателно.

— Нищо — увери го тя. — Просто не ми се иска да заминаваш. Връщай се бързо. И ми се обади довечера.

— Добре! — обеща той. — Пази се. И бъди послушна.

По този начин й напомняше, че я следи, и тя си го знаеше. Често й намекваше косвено за ревността си и какво ще я сполети, ако го измами.

Днес думите му звучаха особено убедително, понеже, докато го прегръщаше за сбогом, във всичките й сетива бе Джоузеф Найт.

След малко той тръгна, а тя му изпрати въздушни целувки.

Не посмя да се обърне да види къде е Джоузеф Найт, преди Хейс да е минал през изхода за самолета. През цялото време сетивата й пламтяха. Докато стоеше и махаше на Хейс, почти усещаше в гърба си тъмните пронизващи очи.

Накрая той замина.

Дария се обърна. От Джоузеф Найт нямаше и следа. Чакалнята, където преди малко седеше, бе пълна с пътници, но Найт не се виждаше никъде.

Дария излезе от летището трепереща и влезе в лимузината си.

— Вкъщи — каза на шофьора.

Дишаше тежко. Искаше да се прибере в стаята си, да изпие нещо силно и да се опита да забрави лудостта, която я обземаше.

Но не беше толкова лесно.

Изпи си питието, взе и успокоително, но не можеше да прогони от мисълта си образа на Джоузеф Найт. Виждаше изражението му от летището. Беше същото спокойно, изпитателно изражение, което имаше всеки път, когато го видеше. Но този път дълбоко в очите му ясно проблясваше пламъче, което недвусмислено й казваше, че той се забавлява. Неизвестно как той бе разбрал, че е преодолял защитата й, и сега се наслаждаваше на объркаността й.

Алкохолът и успокоителното не можаха да се преборят с пулсирането в сетивата на Дария. Тя прекара целия следобед вторачена в стените на стаята, в борба с обзелия я див кипеж. Въпреки че с разума си горещо ненавиждаше Джоузеф Найт заради спокойната му надменност и многозначителните погледи, тялото й лудо искаше да му принадлежи. Кожата й пламтеше. Връхчетата на гърдите й бяха нелепо настръхнали и болезнено чувствителни при допира на копринената нощница. А между краката си изпитваше болка, каквато не бе познала досега.

Но това, което разпалваше кръвта й, не бе просто физическото присъствие на Найт. То бе изразът на очите му и загадъчното му безмълвие. За разлика от другите мъже той не трябваше да предприема нещо или да говори, за да й каже, че я желае. Цялото му тяло го изразяваше така властно, така всепроникващо, че въпреки силната си гордост, тя осъзнаваше, че иска да се хвърли в краката му като робиня.

Непрестанно си го представяше как тихо влиза в стаята й в потайна доба, когато тя е сама — точно както сега — и я докосва с топлите си силни ръце. Усещаше целувките му, усещаше здравото и силно тяло, прилепено до нейното, и сладостното си отдаване. Представяше си го по стотици начини, но във всеки от тях присъстваше тайната й самота в спалнята и влизането на Найт, престъпното им смешение и сексуалната наслада, която сигурно единствен той знаеше как да й достави.

Тя се мята и въртя в леглото цял следобед, неспособна да потуши приливите на чувствен копнеж, които поглъщаха цялото й тяло. После стана, взе хладък душ и се облече за вечеря. Повика един приятел от студиото — рекламен агент на име Джон Дифенбак, на чиято компания можеше да се радва без страх, понеже беше хомосексуалист. Освен това знаеше, че Джон ще каже на Хейс за вечерята и Хейс щеше да се увери, че по време на отсъствието му Дария е била в сигурна компания. Така щеше да убие с един куршум два заека.

Вечерта мина приятно. Джон я удостои с приятни шегички за разни подвизи от кухнята на студиото, говориха и за новия проект, от който Брайънт Хейс така се вълнуваше. Дария се надяваше, че в него ще се намери и някоя роличка за нея. Джон я насърчи.

В края на вечерта той усмихнато си тръгна и Дария остана сама. Бе изтощена, затова пожела лека нощ на икономката и си легна. Знаеше, че прислугата е получила нареждане да я следи. Това бе цената, която трябваше да плаща като любовница на Хейс. Но никога нямаше да посмеят да влязат в спалнята й или дори да чукат след десет часа.

Щеше да остане насаме с мислите и бляновете си.

Почете половин час. После я обзе силна умора. Отказа се от борбата да потисне чувствата си и това сякаш привидно я успокои.

Дори сега, когато лежеше гола под завивките, гордостта я караше да ненавижда Джоузеф Найт, задето я бе довел до това състояние. Още повече, че ако се съдеше по присмеха в безразличните му погледи, той вероятно не бе изгубил и минута в мисли за нея.

Искаше й се да се измъкне тайно, да избяга от луксозния затвор на Брайънт Хейс и да намери мъж, какъв да е мъж, който да я начука и да я накара да се чувства жена. Може би тогава щеше да забрави за Джоузеф Найт и да си почине като хората.

Но този друг мъж щеше да е бледо подобие на мъжа, когото тя желаеше. Колкото и да се мъчеше. Дария не можеше да го отрече.

С тези влудяващи мисли в главата и с притъпени от успокоителното нерви тя най-сетне се унесе в тежък сън, смущаван от образа на Джоузеф Найт.

В тъмната нощ я събуди лекият допир на нечии устни до нейните.

Отначало не разбра къде се намира. Сънят й бе толкова отчетлив, че сякаш физическото усещане естествено произтичаше от него. Усещаше голата плът на Джоузеф Найт до тялото си, а устните му, които докосваха нейните, бяха присвити в същата непроницаема усмивка.

Целувката се премести към бузата й, към челото, клепките и отново към устните, изпращайки наслада към всичките й сетива. Тя започна да идва на себе си, но възбудата от съня я теглеше назад, към омайното чувство. Тялото й се напрягаше, за да приеме ласките на въображаемия любовник. В гърлото й се надигна стон.

Целувката отново бе на устните й, този път по-чувствена. В устата и се промуши гладък език и започна да я опознава. Все още объркана от съня си, тя обхвана с ръце здравите рамене.

Някакъв вътрешен глас й казваше, че е в обятията на Брайънт Хейс. Той бе тук, в леглото си, както обикновено. И тя вкусваше неговата целувка.

Но целувката не беше неговата. Това бе достатъчно, за да попадне отново във властта на съня си. Започна да забравя за Хейс. Нямаше нужда да мисли за него. Можеше с цялото си сърце да се отдаде на въображаемата тръпка, да чувства как сетивата й се устремяват към тайното желание, срещу което отдавна се бореше.

А когато целувката стана по-страстна, друг вътрешен глас започна да я предупреждава, че това не е сън. Всичко бе наистина. И целувката не идваше от възрастния Брайънт Хейс. Бе на млад и силен мъж, който се намираше в спалнята й.

Част от Дария почти се бе пробудила и въпреки това остатъкът от цялата й същност охотно се отдаваше на чувството, което стремглаво я обземаше. Тя прегърна любовника си, притисна го по-силно и се разтвори цяла, за да му се отдаде. Да чувства гладките му, здрави рамене, бе неописуема наслада. Зърната й се триеха в косматите му гърди. Бедрата й любвеобилно галеха хълбоците му. Най-сетне сънят й се сбъдваше и всичко бе по-прекрасно дори от най-смелите й мечти. В мислите и в тялото й беше Найт, Джоузеф Найт — истинският мъж, само за нея.

Събуди се от собствените си пламенни стенания.

Наистина не бе сама. В стаята наистина имаше мъж. Бе в леглото й, върху нея.

Очите й широко се отвориха. В тъмното не виждаше нищо. Идваше й да вика от страх.

Но вълшебната целувка още пареше устните й, а силните ръце я държаха нежно и всяко мускулче от тялото й се бе отпуснало в съня, за да го приеме. Не можеше тъй бързо да обуздае този прилив на страст. Трябваше да дойде на себе си.

Постепенно стаята се избистри и изплува над нея в лунната светлина, но детайлите се скриваха от тъмното тяло на мъжа в прегръдките й. Дланите й около гърба му се напрегнаха, но не помръднаха, за да го отблъснат.

Тя сякаш не можеше да намери себе си. Страстта и напрежението от съня й бяха изсмукали защитните сили, от които имаше нужда. Съзнанието й се бореше за яснота, ала сетивата й вече бяха победени.

Тя събра всички сили, потуши вълната от наслада, наляла крайниците й, и отблъсна любовника от съня си достатъчно далеч от себе си, за да види лицето му.

Дъхът й секна. Беше Джоузеф Найт.

Тя се разтрепери неудържимо, заблъска го по гърдите с още по-голяма сила и изсъска:

— Вие! Какво правите тук?

Шепотът й прозвуча отчетливо, но думите се запъваха и устните й трепереха, защото страстта бе по-силна от недоумението и яростта.

В нея имаше нещо комично — гола в леглото, заблъскала гърдите му със слабите си юмруци, а същевременно обвила любовно дългите си крака около кръста му. Побеснелите ръце го драскаха и го деряха, а долната част на тялото, още не разбрала за решението й да се съпротивлява, бе във властта на страстта.

Но дори и нежните ръце, които драскаха плътта му, не бяха съвсем решителни, понеже в движенията им имаше пламенност, която издаваше не само неохота. И той сякаш чувстваше, че тя се бори не само с него, но и със себе си и че победата му в съня й е била достатъчно голяма, за да изгуби сега.

— Шшш! — прошепна той и ръцете му я залюляха нежно.

Дария се люшкаше над ръба на тъмна бездна. И това продължи агонизиращо дълго. Към гнева й се прибавяше гордостта и тя искаше повече от всичко на света да изхвърли този натрапник, да повика прислугата, да се обади на Брайънт Хейс в Ню Йорк, да го накара да впрегне цялата ярост на могъществото си срещу това високомерно парвеню, срещу този отвратителен Джоузеф Найт. Но досегът до тялото му, съчетан със сладострастното въздействие на съня и кипежа, който я разтърсваше вече цяла седмица, изпиваше съпротивителните й сили. Ръцете й въстанаха срещу волята и започнаха да галят раменете му. Гневният вик в гърлото й прозвуча като похотлива въздишка. Кожата й пламтеше.

Той се възползва от този миг. Придърпа лицето й до своето и я целуна. Могъщи ръце обвиха гърба й и я притеглиха към това невероятно мъжко тяло, страстно устремено към нейното. Краката й още повече се разтвориха, за да го поемат, а гъвкавата женска плът се притискаше към коравата му сила.

В този съдбовен миг Дария изгуби битката. Тялото й вече не й принадлежеше. Ръцете й трепкаха по гърба му, зърната й нежно се жулеха в гърдите му. Езикът й се сля с неговия в трескавия танц на откритието. Слабините й престъпно се люшкаха и търкаха в неговите.

— Ах ти, мръснико! — простена тя. — Гаден мръсник!

Но беше твърде късно. Членът му бе усетил поканата, бе разтворил очакващата го врата и с проточена въздишка се плъзна в нея докрай. Дъхът й секна. Бе по-голям, отколкото си го представяше, и по-уверен в намирането на най-чувственото й място.

След този миг гневът й не изчезна, нито гордостта й забрави за нанесената обида. Но силните страсти можеха единствено да се слеят с насладата в плътта й, докато му се отдаваше и същевременно се бореше с него, понеже от съпротивата поражението й ставаше още по-сладко и перверзно.

Гърбът й се изви, ръцете й се вкопчиха в копринените чаршафи, гръдта й се разтресе в обятията му и тя му дари първия си оргазъм, после, почти веднага след него, и втори. Той усети леките, галещи члена му тръпки, но не спря да се движи в нея, сякаш му бе известно, че това бе само увертюра към страстта й.

Той навлизаше все по-дълбоко, здравите му като желязо пръсти обгръщаха нежната й плът, силните му ръце я издигаха нагоре. Невероятното мъжествено нещо вътре в нея мърдаше и се движеше, и се мушкаше и лекичко се местеше, като разпалваше взривове от страст във всичките й сетива и тя скимтеше и виеше от наслада.

— Мръсник…

В устата й думата вече не бе обвинение, а химн, прочувствена песен на поражението й.

А после дори тази дума замлъкна, понеже той я притегли още по-здраво, още по-плътно към себе си и тя усети първите тръпки на удоволствието му — по-възбуждащи, по-страховити и по-вълнуващи от всичко, което бе усещала досега.

Когато всичко свърши и тя бавно дойде на себе си като сънуващ, който търси пипнешком пътя към реалността, вече знаеше, че силната й воля е била изпепелена от това, което бе направил с нея. Съпротивата, която бе изпитала само преди миг, вече не съществуваше. Оставаха поражението и пулсиращият спомен за наслада, надминала всичките й мечти, граничеща със самата смърт.

Той още бе корав вътре в нея, но вече я люлееше в по-нежна, по-бащинска прегръдка. Притискаше я до гърдите си, целуваше челото й с топли и ласкави устни. А тя още се разтърсваше в тръпки, понеже бе дала толкова много от себе си, че връщането й назад можеше да стане дълго и постепенно, на етапи, всеки от които бе малък шок.

Опита се да каже нещо. Отначало не можа да намери думи. Сякаш бе забравила да говори.

— Как успя… да влезеш тук?

Той не отвърна. Просто я прегърна по-силно. Тя се сгуши любовно на гърдите му. Краката й все още го обгръщаха.

— Няма значение — довърши тя. — Сега си тук.

От този момент Дария Кейн навлезе в нов, опасен свят.

5

Три седмици след краткото и важно делово посещение на Брайънт Хейс в Ню Йорк, по време на което той успя да убеди нюйоркските си началници в огромния търговски потенциал на новия си проект за исторически филм, директорът на конкурентно филмово студио — „Монарк Пикчърс“, бе посетен от Джоузеф Найт.

Това бе най-странното посещение, което някой му бе правил досега.

Директорът се казваше Оскар Фройнд. От петнайсет години бе пръв сред по-малките студиа. Притежаваше верига от четиристотин кинотеатъра, които нямаха нищо общо с разкошните сгради в централните градски райони. Бяха непретенциозни квартални салони и се посещаваха от работници и техните семейства. Произвеждаше скромни, но печеливши филми и обикновено наемаше кинозвезди от по-големите студиа. Бе успял да реализира добри приходи, макар че отстъпваше в това отношение на водещите компании, като снимаше главно непретенциозни, но силни филми, уестърни, комедии и късометражки. Вестниците бяха писали за него във връзка с няколкото му „сериозни“ социални драми, спечелили „Оскари“ и радващи се на успех сред критиката.

По ирония на съдбата през пагубните 1931-ва и 1932-ра, когато „Юнивърсъл“ и „Р. К. О.“ бяха принудени да продадат имуществото си и дори великият „Парамаунт“ претърпя банкрут, малкото студио „Монарк Пикчърс“ успя да реализира обичайните си приходи. Това стана благодарение на верния пазарен усет на Оскар Фройнд и на уникалната му способност да съкращава разходите, без да жертва качеството, Фройнд се славеше като отворен към новото, като експериментатор на нестандартни идеи и неочаквани комбинации от филмови звезди. Случваше се идеите му да се провалят, но най-често печелеха.

Фройнд бе оправен в най-добрия смисъл на думата. Можеше да снима кой да е филм с по-малко пари от конкурентите си и пак да му придаде нужния блясък, извличайки максимума от актьори, оператори и техници. В сполучливите му кинопродукции се бяха родили много филмови звезди, които той нямаше възможност да купи, след като ги бе създал, тъй като те отиваха да правят кариера в по-могъщите студиа.

Но той бе творческа личност. Бе спечелил повече „Оскари“, отколкото му се полагаше, като често отмъкваше наградите от по-скъпи филми на водещи студиа и обичаше да се хвали, че Оскар му бил прякорът заради многото награди, а не кръщелното му име. Студиото имаше престиж и истинските познавачи винаги намираха време да изгледат всяка нова творба на „Монарк“.

Имаше и нещо друго в личността на Фройнд, което интересуваше Джоузеф Найт повече от всичко останало.

Оскар Фройнд ненавиждаше Брайънт Хейс.

Враждебността му датираше отпреди повече от петнайсет години, когато и двамата бяха амбициозни ръководители на студиа, борещи се за надмощие в ерата на нямото кино. Фройнд бе сключил голяма сделка с важен нюйоркски борсов посредник — могъщ финансист, който държеше повече от триста кинотеатъра по Източното крайбрежие. Но Фройнд нямаше достатъчно авоари, за да поеме задълженията си сам, затова се свърза с Хейс и го попита дали иска да се споразумеят за съдружие. Ако схемата проработеше, съвместните им капитали можеха да ги направят собственици на най-голямото студио в Холивуд.

Хейс се забави с отговора под предлог, че му трябва време, за да убеди тогавашния си партньор Адолф Хърман да приеме идеята. Докато чакаше резултата от Хейс, Фройнд замина на кратка почивка в Мексико.

Когато се върна в Холивуд, бе изправен пред свършен факт. Хейс бе сключил самостоятелна сделка с нюйоркския финансист. Въпреки че подробностите така и не се разбраха, явно Хейс добре бе подплатил сделката по някакви тайни и може би незаконни пътища, с цел да отстрани Оскар Фройнд.

Под ръководството на Брайънт Хейс „Континентал Пикчърс“ се разви като едно от най-могъщите студиа в Холивуд. Оскар Фройнд не можа да се съвземе след пропуснатата възможност. Пред погледа му Хейс стана доайен на студийните директори и стълб на общността, а самият той трябваше да продължи кариерата си извън светлините на рампата. Към края на ерата на нямото кино „Континентал“ бе укрепил славата си на „Кадилак на филмовите студиа“, докато „Монарк“ си оставаше нещо като грозната шаферка — уважаваха го заради успеха му сред критиката, но не гледаха на него като на финансова сила.

С течение на годините ненавистта на Оскар Фройнд към Брайънт Хейс се засилваше.

Оскар Фройнд обичаше киното. Обичаше всяка страна на работата и не се плашеше да взема участие в сюжетни разисквания, да бъде на снимачната площадка и дори в монтажната, когато му се струваше, че режисьорите му имат нужда от помощ. Често го закачаха за бащинското му вмешателство в работата на другите, но подчинените му в „Монарк“ гледаха на съветите му много сериозно. Опитът му бе безспорен и неведнъж верният му инстинкт бе спасявал филмите на „Монарк“ от посредственост и бе допринасял за касовия им успех.

Но въпреки големия си талант и неуморния труд, Фройнд не бе в състояние да изведе „Монарк“ до сияйните висоти на „Континентал“. Той само можеше да се надява да раздразни Брайънт Хейс, като от време на време го засенчва с някой силен филм или като го изпревари в някое финансово тримесечие. Това бе всичко, което Фройнд можеше да постигне срещу такъв могъщ и престижен съперник.

Но сега му се предостави възможност за достойна мъст.

Предостави му се в лицето на един напълно непознат мъж на име Джоузеф Найт.

Найт реши, че Фройнд е по-достъпен от Хейс и че много се различава от царствения шеф на „Континентал“. Фройнд посрещна Найт в кабинета си в „Монарк“ — непретенциозно помещение, задръстено със сценарии и мирис на мухъл. Фройнд бе известен с изчистения си от всичко излишно начин на живот, който препоръчваше и на подчинените си, особено на кинозвездите.

— Какво мога да направя за вас, господин Найт? — запита Фройнд. Изглеждаше нетърпелив и не забравяше да подчертае собствената си важност. — За съжаление времето ми е ограничено.

— Няма да ви отнемам много време — каза Джоузеф Найт. — И, струва ми се, мога да ви обещая, че няма да ви отегча.

Той започна да излага накратко сценария, който бе донесъл на Фройнд за мнение. Беше напълно различен отдадения на Брайънт Хейс, но замисълът бе не по-малко бляскав.

Беше суров, реалистичен разказ за Кризата и отражението й върху живота на двама влюбени. Героинята бе девойка от богато семейство, която лудо се влюбваше в красив младеж със скромен произход. Когато семейството й ги принуждава да се разделят, младежът тръгва по света да си търси късмета. Забогатява и става милионер, а междувременно семейството на девойката се разорява от Кризата. По жестоко стечение на обстоятелствата младият герой се завръща като победител, за да поиска ръката на първата си любов, но открива, че по време на отсъствието му тя се е омъжила за беден ухажор, на когото обеднялото й семейство не могло да откаже. Така героят пропилява живота си в преследване на златния идол като единствен начин да получи момичето, което обича.

Оскар Фройнд слушаше разказа на Джоузеф Найт, пушеше цигара след цигара и безразборно ги гасеше в големия пепелник на бюрото си. Бързият му ум преценяваше сценария. Той бе метафора за цялата трагедия на Кризата. Правеше дълбочинен разрез на Америка, „страната на неограничените възможности“, където твърде често между хората стояха парите. Основната идея на сюжета бе, че материалният успех не свързва хората. Свързва ги само любовта.

Когато Джоузеф Найт свърши, Оскар Фройнд кимна иззад бюрото си.

— Да. Няма да си кривя душата. Достатъчно отдавна се занимавам с тая работа и мога да позная кое колко струва. Това може да се развие до нещо голямо. Може да донесе много пари.

Той пое дълбоко дъх, после добави.

— Но не и на мен. И не сега.

Настъпи мълчание. Двамата се гледаха, никой не трепваше.

— Защо не и на вас? — попита Найт.

— Понеже съм зает — отвърна Фройнд. — Затънал съм до гуша в продукции, една от друга по-рисковани. Ако знаехте колко съм претоварен… Просто не мога да го направя. Нямам нито пари, нито техника и хора. Може би догодина или по-догодина…

Найт поклати глава и се усмихна.

— Трябва да стане сега. Но аз не ви карам да влагате и един цент. Единственото, което искам, е да разпространите филма. Аз ще поема целия финансов риск. Ще наема хората, ще се оправя с инвеститорите. Поемам отговорността за всички загуби. Утре ще внеса един милион долара в банката ви като гаранция. Ще се нуждая само от вашия терен за снимките и от четиристотинте ви театъра за разпространението.

Фройнд имаше вид на заинтригуван.

— И какво ще спечелите от всичко това?

— Ще бъда продуцент — каза Найт. — Ще имам пълен контрол върху художествената страна. Ще подбера целия технически персонал и ще намеря актьорите, филмът ще бъде мой.

Фройнд изглеждаше скептичен.

— Имате ли някакъв опит?

— Достатъчно — отвърна Найт.

Учуди се от собствената си смелост, но не го показа. На лицето на Фройнд се изписа съмнение.

— А ако филмът излезе провал? Не мога да допусна такова унижение.

Найт се усмихна.

— Нали чухте сюжета. Мислите ли, че ще излезе провал?

Фройнд не отвърна. Беше убеден, че филмът има шансове да стане касов. Публиката бе подготвена за сериозно кинематографично послание за Депресията, която съсипваше живота в страната вече цяло десетилетие.

— Дори ще ви улесня още повече — продължи Найт. — Можете да не ангажирате името си с филма и да не слагате емблемата на студиото си, докато не го видите завършен и не прецените сам дали заслужава. Аз ще поема целия риск.

Фройнд погледна посетителя си по-замислено.

— А какъв процент ще имам аз, ако филмът се окаже печеливш?

— Кажете вие — усмихна се Найт.

Фройнд назова едно число. Найт го намали наполовина. Фройнд се усмихна. Точно толкова бе очаквал да получи за името на студиото си, апаратурата и разпространителската мрежа. Вече разполагаше с достатъчно информация, за да си даде сметка, че му предлагат изгодна сделка. Странното бе, че въпреки това той изглеждаше по-малко заинтересован отпреди. Гледаше някак сдържано и неопределено.

Джоузеф Найт знаеше какво означава този поглед, Фройнд се готвеше да му откаже. Независимо от това колко бе различен от останалите шефове на студиа в Холивуд, той не можеше да си наложи да престъпи неписаните закони, които крепяха цялата общност. Не можеше да позволи на един независим продуцент да проникне в студиото му. На никаква цена.

— Предложението ви ме впечатли — каза той предпазливо. — Но не смятам, че е осъществимо.

— Може би ще промените решението си, когато чуете последната част от загадката — отвърна Джоузеф Найт.

Фройнд вдигна вежди.

— Каква изненада ми готвите още?

Джоузеф Найт се облегна на стола си.

— Новата голяма продукция на Брайънт Хейс. Най-скъпият му проект от седем години насам. Костюмирана епопея за Руската революция. Възнамерява да я пусне по екраните за Коледа. В главните роли ще бъдат Мойра Талбът и Гай Лавъри. Рекламната офанзива ще е грандиозна. Знам сценария дума по дума.

— Как така? — запита Фройнд.

— Аз съм го писал — усмихна се Найт.

Оскар Фройнд седеше като втрещен.

— Може би ще пожелаете да ми разкажете за това по-подробно.

Джоузеф Найт разказа на Оскар Фройнд за проекта, който бе поднесъл на тепсия на Брайънт Хейс. Описа внушителната историческа драма, както и неочаквания трагичен край. Без никаква злоба обясни как Хейс си бе присвоил творбата му, без да го обезщети.

Но не спря дотук. Каза му как Хейс бе докладвал идеята на началниците си в Ню Йорк по време на строго секретно съвещание, как те я бяха одобрили, как бяха решили да устроят главозамайващо пускане по екраните преди Коледа. Каза му за решенията, свързани с актьорския състав, за плановете за външни снимки, за определянето на продуцент и режисьор. Накратко, изложи пред Оскар Фройнд точните факти, свързани със строго секретния проект, и то до най-малките подробности.

— Откъде знаете всичко това? — запита Фройнд.

— Няма значение — отвърна Найт. — Важното е, че по Коледа филмът на Хейс ще се съревновава с вас. По-точно с нас. И току-що научих нещо, от което цялата работа се разкрива в нова светлина.

— Какво е то? — запита Фройнд.

— Преди три седмици, след като се е съветвал с главните си консултанти по сценария, Хейс е решил да отреже трагичния край на сюжета и да му лепне холивудски завършек от типа „героят и героинята се събират“.

Фройнд напрегнато гледаше Найт в очите.

— Но целият сюжет се крепи на този край. Без него характерите се обезсмислят. Какво си въобразяват, че правят тия тъпаци? — попита той озадачено.

— Правят това, което им говори инстинктът. Освобождават се от излишни рискове. Ще поднесат на публиката това, което смятат, че тя иска.

Изведнъж умните очички на Фройнд остро се впиха в Найт.

Чудеше се дали е знаел от самото начало, че Хейс и хората му ще обезобразят края на сценария. Възможно ли бе да им е подхвърлил идеята, знаейки през цялото време какво ще направят с нея?

Но Оскар Фройнд не зададе този въпрос.

— Значи се готвите да предложите на публиката нещо по-добро от „Континентал“. Да заложите всичко и да се опитате да сложите Хейс в джоба си.

Найт се усмихна.

— Казаха ми, че сте умен мъж, господин Фройнд. Знаех си, че ще схванете играта.

Оскар Фройнд трескаво мислеше. Това, което му се предлагаше, бе изключителна възможност, и то без никакъв риск за самия него. Ако пуснеше този филм и той засенчеше историческата драма, това можеше да причини големи затруднения за Хейс. И да донесе бляскави почести за „Монарк Пикчърс“ и Оскар Фройнд.

— Умният сте вие — каза той на Найт. — Вие сте господин Никой. В този град никога не са чували за вас. А ми казвате, че двата най-големи филма, които ще излязат по Коледа, ще бъдат ваши. Първият — откраднат от Хейс, а вторият — разпространяван от мен.

Найт не отвърна. Изражението му бе спокойно, сякаш двамата си говореха за незначителни неща.

В този момент смъртната омраза на Оскар Фройнд към Брайънт Хейс най-сетне надделя над предаността му към законите на холивудските студиа срещу независимите продуценти.

— Добре. Ще ви помогна. При условие, че сложите парите на масата и подпишете документи, с които поемате отговорност за всички загуби от моето студио. В замяна на това имате апаратурата ми, разпространението и всякаква друга помощ.

— Има още едно условие — каза Найт. — Целият проект трябва да се пази в пълна тайна. Искам гаранции за това. Никой не трябва да знае нищо за тази продукция. Докато ние не решим да я обявим. Изненадата е ключът към успеха.

Фройнд кимна. Разбираше коварния план на посетителя си.

— Дадено. Никой, освен нас двамата няма да знае подробностите около продукцията и снимачния график. Ако се чуе нещо, ще знаете, че аз съм изплюл камъчето.

Найт се усмихна. Честността на Фройнд му харесваше. Бе чувал, че е като глътка чист въздух в зловонната холивудска атмосфера, и сега се уверяваше в това. Бе готов да рискува и да пази тайна.

Стиснаха си ръцете.

— Разбира се, бих искал да знам откъде имате цялата тая вътрешна информация за филма на Хейс — повтори Оскар Фройнд.

Найт се усмихна.

— Защо не оставите всичко това на мен?

Фройнд сви рамене.

— Стига информацията да е точна — каза. — Парите са си ваши.

Найт отново се усмихна. Блясъкът в очите му порази Фройнд, който едва сега осъзна, че срещу него стои човек, който един ден можеше да стане велика сила в Холивуд.

При по-различни обстоятелства Оскар Фройнд, както и всеки друг шеф на студио, би направил всичко възможно да прегради пътя на подобно парвеню. Но Джоузеф Найт бе единственият му шанс — а може би и последният — да си отмъсти на Брайънт Хейс за злодеянието, помрачило цялата му кариера. И той щеше да се възползва от този шанс.

— Ще станем ли партньори? — попита Найт и протегна ръка.

— Ще станем — потвърди Оскар Фройнд и сърдечно стисна ръката му. Твърдият като скала характер на Найт се усещаше дори в ръкостискането му. В този момент Фройнд си каза, че в Холивуд е срещал и будни предприемачи, и блестящи артисти. Но двете качества — ловкост и вдъхновение — сякаш никога не се съчетаваха в един и същи човек. Досега.

Той изпрати непознатия до портала на студиото и се сбогува с него. После бързо се върна в кабинета си и започна да крои планове. От години не се бе чувствал така развълнуван.

Колкото до Джоузеф Найт, през целия път, докато шофираше към хотела си, той изпитваше задоволство, примесено с тиха веселост. Готвеше се да се впусне в най-значителния финансов риск през цялата си кариера. И същевременно се готвеше да щурмува непристъпните стени на холивудската крепост с могъща творба в ръце и с могъщ съюзник до себе си.

По-точно двама съюзници.

Първият бе Оскар Фройнд със студиото си, апаратурата и ненавистта си към Брайънт Хейс.

Вторият бе Дария Кейн.

6

Онзи Холивуд, с който Кейт Хамилтън се срещна при пристигането й заедно с Мелани, бе доста различен от другия, който Джоузеф Найт гледаше от стаята си в хотел „Бевърли Уилшър“, да не говорим за аристократичния Холивуд на Брайънт Хейс.

За разлика от Холивуд на скъпоструващите офиси и хотелски анфилади с изглед към възвишенията това бе Холивуд на евтините квартири и мебелирани стаи в нечистотията при подножието на хълмовете — безкрайна мрежа от мръсни улици, чиито сгради бяха виждали и по-добри времена.

Това бе Холивуд на гладуващите статисти и вманиачените кандидат-звезди, чиито мечти за слава бързо се поглъщаха от чудовището филмова индустрия, чиято бляскава фасада криеше тъмно и подкупно сърце. Млади хора, подтиквани от мечтата да станат личности, идваха тук, за да избягат от миналото си, въоръжени с красива външност и понякога с успехите си от някое гимназиално представление. Но иронията на Холивуд бе, че под привидния блясък това всъщност бе пътят към безизходицата.

Това бе Холивуд на асистент-режисьори, селекционери и импресарии, които караха мерцедеси, дюзенберги и бугатита втора употреба по Холивуд Булевард, за да впечатляват гаджетата си; това бе Холивуд на съмнителните ловци на таланти и независимите продуценти без финансов гръб, които експлоатираха бленуващите за филмова кариера с висящи договори и обещания за роли с по една реплика.

Холивуд, „градът на неограничените възможности“, бе в действителност дотолкова преситен от красиви лица, съвършени тела и необработен актьорски талант, че шансовете за кариера бяха не повече от едно на милион.

Но кандидатите за слава не ги беше грижа за действителността. Те идваха тук, водени от мечтите си. И тия мечти продължаваха дори след като грубата действителност недвусмислено им покажеше, че няма изгледи да се сбъднат. Това бе най-голямата ирония на Холивуд, тази „фабрика за мечти“.

Градът бе един гигантски капан от подвижни пясъци, престорен на нирвана. Въпреки че фаталния му чар можеше да привлече само един тип жертва — „кандидата за слава“, такива жертви се намираха в неизчерпаеми количества в една голяма, парализирана от Кризата страна.

И така Холивуд процъфтяваше, докато робите му крееха в прогнилите му недра.

Кейт влезе в този свят защитена с невидима броня, която я правеше напълно непроницаема за всепроникващата му корупция.

Кейт не можеше да бъде уязвена от обещания за илюзорни награди, давани от порочния Холивуд, понеже не й бяха останали никакви мечти.

Затова гнусотата на обратната страна на Холивуд не я потискаше повече от всяко друго място, в което бе живяла, откакто бе тръгнала да скита по света. И тя се държеше тук както би се държала навсякъде другаде. Бързо си намери работа като сервитьорка в един оживен ресторант на Уилшър Булевард и с удоволствие установи, че печели добре, понеже посетителите тук обичаха да впечатляват гостите си, като оставяха големи бакшиши.

Те дори не забелязваха красотата на Кейт. В Холивуд красивите момичета са под път и над път. Но я обичаха заради характера й, станал самоуверен и приветлив след толкова години в сервитьорската професия. А дълго школуваните й маниери, които караха клиентите да я харесват и да желаят и тя да ги харесва, само увеличаваха бакшишите.

Но в хладното си безразличие към клопките на Холивуд Кейт бе самотна. Мелани незабавно се впусна в трескавия водовъртеж на пазара за актьори, в търсене на агенти, в записване в курсове и ателиета по актьорско майсторство, в четене на „Дейли Въраяти“ и „Холивуд Рипортър“, в безкрайни часове холивудски клюки с кандидат-актриси като нея и в мъчителни размисли над ежедневната дилема дали да продаде още малко от честта си, още малко от достойнството си в неизбежните усилия да се държи „добре“ с асистент-режисьори, селекционери на актьори и евентуални импресарии.

Странно наистина, но Кейт, която стоеше настрана от холивудските борби и прекарваше работните си дни спокойно и рутинно, както в Северна Дакота или в Илинойс, стана нещо като майка за Мелани и приятелките й. Често вечер се връщаше от работа и намираше някоя от тях да я чака, за да й излее душата си. Разказваха й за детството си, за родителите си (повечето от които ги бяха малтретирали — Кейт установи, че съблазънта на Холивуд бе особено силна за млади хора, които като деца са били нежелани или малтретирани), за мечтите си и за изпаряването на тези мечти в ежедневните разочарования и унижения на Холивуд.

Кейт спокойно изслушваше жалбите им за асистент-режисьорите и агентите и селекционерите, които даваха обещания, но не ги изпълняваха, за мъжете, които спяха с тях и после не ги потърсваха. Изслушваше ги и им съчувстваше. Но бързо се научи никога да не противоречи на мечтите, които караха тези момичета да се подлагат на нови унижения.

Единственият й компромис към Холивуд бе, когато един ден, в пристъп на досада, се остави да бъде убедена от Мелани да си направи фотодосие.

— Хайде — молеше я Мелани. — Имаш страхотна външност, Кейт. Няма да ти струва повече от няколко снимки. Не можеш да си тръгнеш от този град, без поне да си опитала…

Кейт даде парите за фото досието и се позабавлява с лъскавите си снимки в десетина ефектни пози, всяка от които отговаряше на стереотипен образец — толкова строг, че я правеше неразличима от големите звезди на деня.

Папката със снимки я разсмя, но също така я смути. Разкриваше пред нея същество, което й бе напълно чуждо.

Веднъж, скоро след като фото досието бе готово, Мелани се върна от поредния си лов на роли и възбудено съобщи на Кейт, че й е намерила работа.

— Взех снимките ти. Показах ги на асистент-режисьора. Каза да те заведа. Ще бъде масова сцена, но ще плащат по пет долара. Хайде, Кейт, просто да опиташ.

Този ден Кейт не беше на работа и нямаше никакви планове. Реши да придружи Мелани. Двете се явиха в „Парамаунт Стюдиос“, където ги вкараха в една чакалня за статисти. Накрая към тях се приближи един асистент-режисьор с измъчен вид, който поздрави фамилиарно Мелани и погледна към Кейт.

— Това е момичето, за което ти говорих — каза Мелани. — Сигурна съм, че ако й дадеш възможност, ще бъде страхотна.

Младият мъж стисна ръката на Кейт и я изгледа.

— Добре. Стой с Мелани, Кейт. Тя ще ти каже какво да правиш. Момичета, вие сте късметлийки. Като последно няма да е масова сцена. Ще снимаме среден план.

Преди да си тръгне, той се усмихна на Мелани, което ясно показа на Кейт, че е спал с нея.

Момичетата се запътиха към гардеробната, където им дадоха дрехи. Всяка получи по едно секретарско костюмче с пола и сако.

После отидоха в гримьорната и любезните гримьорки им гримираха лицата, както се полагаше.

Накрая ги заведоха до снимачния павилион, изтече повече от час докато се подготви тяхната сцена във второразреден филм. Един от второстепенните герои трябваше да излезе от един асансьор, да мине край няколко секретарки и да излезе от кадър. Цялата работа щеше да трае около три секунди. Мелани и Кейт щяха да са две от секретарките.

Най-после дойде време за снимки.

— Готово! — извика режисьорът. — Момичета, намерете си местата. Джинджър, искам, когато Томи излиза от асансьора, да се обърнеш и да го погледнеш. Останалите просто гледайте пред себе си. Придайте си делови вид. Вие сте работещи момичета.

След малко се появи актьорът. Кейт позна лицето му от няколко филма, които бе гледала през последните години. Обикновено играеше ролята на подкупно ченге или мафиот.

Актьорът в изкуствения асансьор се приготви и асистент-режисьорът подреди Кейт, Мелани и другите по отбелязаните места.

— Тишина! — извика асистент-режисьорът. — Всички по местата!

Скриперът се приближи към камерата и извика:

— „Трима са много“, сцена сто четирийсет и три, първи дубъл.

Чу се щракване.

— Камера… запис! — извика режисьорът.

Актьорът излезе от асансьора, погледна набързо към момичетата, които се шляеха из коридора, и излезе извън кадър.

— Стоп! — извика режисьорът. — Рой, дай още малко светлина!

Осветителят приближи един от прожекторите и сцената бе заснета повторно.

— Стоп! — извика пак режисьорът. — Ей, малката, как се казваш?

— Мелани.

Мелани бе почервеняла като рак.

— Махни си косата от очите. Готови? Трети дубъл. Хайде, момичета. Времето е пари!

След още три дубъла кадърът бе готов. Статистите бяха освободени.

В автобуса Мелани попита Кейт какво мисли за първия си опит като актриса.

— Забавно беше — отвърна Кейт уклончиво. — Благодаря ти, че ме извика.

— Сега да видим дали ще ни пуснат във филма — каза Мелани. — Около деветдесет процента от това, което съм правила, е отивало в кошчето за боклук. Обикновено решават да отрежат сцената или да сменят декора. Винаги оставам извън филма. Но, слава богу, поне ни платиха и не могат да си приберат парите.

Мелани се оказа права, въпреки че не можеше да знае защо.

Три дни след снимането на кадъра асистент-режисьорът и един монтажист гледаха в монтажната краткия отрязък от филма. Както преглеждаше лентата на мовиолата, монтажистът — опитен професионалист, изведнъж се обърна към асистент-режисьора.

— Я погледни това!

Асистент-режисьорът се взря в кадъра. Почеса се по главата и отсече:

— Тук нещо не е наред.

— Прав си, да го вземат дяволите! — каза колегата му. — Виж русата статистка зад момчето от асансьора. Боже, кой я е пуснал?

Другият кимна.

— Ужасно се набива, нали?

— Няма две мнения. Само тя се вижда. Разваля целия кадър.

Асистент-режисьорът въздъхна.

— Трябва да кажа на Бари. Ще трябва да преснимаме или някак да я изрежем.

Двамата седнаха да помислят над кадъра. Всички статистки идеално се вграждаха в ролите си. Изглеждаха като безлични секретарки на път за работа във въображаемата сграда, от чийто асансьор излизаше актьорът.

Но Кейт очевидно не се вписваше. Нито един от двамата не знаеше защо.

— Да не ти е приятелка? — вдигна вежди монтажистът.

— Приятелка? Не, по дяволите. Никога преди не съм я виждал.

— Добре ни е съсипала кадъра — продължи монтажистът. — Някой трябва да й каже да си върви в Канзас.

Монтажистът, без да губи време, изхвърли целия кадър и се опита да забрави за загубата на време и пари, причинена от непознатата руса статистка.

Така кратката поява на Кейт в „Трима са много“, който скоро щеше да потъне в забрава, попадна в кошчето за боклук и никога нямаше да бъде видяна. Само в студийните ведомости щеше да пише, че Катрин Хамилтън е работила в „Трима са много“ като статистка.

7

Заглавието, което съветниците на Брайънт Хейс избраха за филма на Джоузеф Найт, бе „Съдбовна зима“. Важните клечки в „Континентал“ сметнаха, че подхожда на суровия руски пейзаж и изразява романтичния размах на сценария.

Филмът щеше да е много голям и затова се нуждаеше от величествено заглавие. „Континентал“ влагаше всичко в „Съдбовна зима“. Сега, когато Арнълд Спек и началниците от Ню Йорк му бяха дали зелена улица, Брайънт Хейс хвърляше всичките си сили, за да превърне новия филм в грандиозен успех.

Както винаги на първо място в списъка бе рекламният апарат.

В началото на май в холивудската преса изтече информация, че е започнала работата по нов голям филм с участието на Мойра Талбът и Гай Лавъри. Добре настроени холивудски хроникьори, всичките задължени на Брайънт Хейс за минали услуги, незабавно се заеха да тръбят за новия филм като „кулминация“ на невероятната кариера на Мойра Талбът и като сигурен „Оскар“ за прочутата актриса на „Континентал“.

Освен това пресата бръмна от разгорещени слухове, че главозамайващата романтична история събирала Мойра Талбът и Гай Лавъри в толкова пламенни сцени, че дългоочакваната женитба на двете звезди неминуемо щяла да последва пускането на филма.

След като рекламният апарат зашумя и „Съдбовна зима“ се представи на публиката като проект с историческо значение, криещ любовна авантюра между двете звезди, Брайънт Хейс и най-добрите му хора се впуснаха в подготвителните работи по филма.

Хейс не жалеше средства. Освободи най-добрия си режисьор, Корбет Фишер, от претоварения му график и му възложи да работи единствено върху „Съдбовна зима“. Събра екип от най-добрите сценаристи на „Континентал“, за да доизпипат материала. Обеща им огромни премии, ако „Съдбовна зима“ стане касов филм, и още по-голямо възнаграждение, ако спечели „Оскар“ за най-добър сценарий или за най-добър филм. Предупреди ги, че в случай на провал последствията ще са много тежки.

Хейс щеше сам да постави филма. Избра за свой заместник Оуън Есър. Двамата прекараха заедно седмици в подбиране на актьори за второстепенните роли.

От оператори и режисьори по осветлението целият снимачен екип бе най-добрият в бранша. Не се жалеха средства, за да постигне „Съдбовна зима“ грандиозен успех. Брайънт Хейс вярваше в този филм. Бе повярвал в него още когато Джоузеф Найт му го предлагаше. Това бе съдбовен филм, той го усещаше — филм на „Континентал“ от най-чиста проба, бляскав, романтичен, драматичен и идващ точно навреме за Мойра Талбът, студиото и самия Брайънт Хейс.

Нищо не трябваше да стои на пътя на този филм. Той щеше да бъде ключът към финансовия успех и престижа на „Континентал“ за идната година. Ако успееше, положението на Брайънт Хейс като най-могъщ шеф на студио в Холивуд щеше да е вързано в кърпа, а влиянието му пред управителния съвет на „Континентал“ в Ню Йорк и властта му над Арнълд Спек щяха да се затвърдят.

Подготвителните работи приключиха на осми юни и в „Сайро“ се даде гала-прием, с който се отпразнува началото на постановката. Мойра Талбът и Гай Лавъри бяха представени на пресата с такава тържественост, че един вестникар сравни приема с пускането на вода на презокеански кораб.

Снимките започнаха на 30-и юни. Работеше се при закрити врати, но за пресата, която жадно чакаше в специалната брифинг-зала в административната сграда на „Континентал“, се издаваше ежедневен бюлетин за хода на работата. Всеки брифинг се превръщаше в събитие.

Скоро всички в „Континентал“ разбраха, че новият филм ще струва по-скъпо от предвиденото.

Само костюмите поглъщаха стотици хиляди долари. За създаването на роклите на Мойра Талбът бе нает най-шикозният моделиер в Холивуд. Брайънт Хейс не жалеше средства, за да е сигурен, че костюмите са автентични. Дори нае екип от научни консултанти.

Графикът включваше външни снимки в Париж, Лондон и Ню Йорк, без да се броят Италианските Алпи и Средиземноморското крайбрежие. Нямаше да се снима само в самата Русия, където, разбира се, не можеше да се отиде по политически причини. Външните снимки щяха да струват по-скъпо от кои да е други снимки в историята на „Континентал“.

Не се жалеха средства за снимачни площадки, специални ефекти, декори, дори за истински мебели от епохата. Хейс вложи всички усилия, за да пресъздаде Русия от 1917-а година. Бяха наели специалисти по руска история, които трябваше да осигурят пълната автентичност. Бяха наети експерти, за да насочват главните герои в диалозите и чуждия акцент. Бяха внесени руски хрътки, тренирани от европейски експерт. Всичко — от шейните до каретите и от фенерите до самоварите — бе автентично.

Седмиците отминаваха, а постановката се точеше мудно. Задачата бе извънредно трудна и напредваше бавно, понеже самата широко обхватност на проекта водеше снимачния процес до задънена улица. Много сцени, които в други филми можеха да се заснемат за един час, в „Съдбовна зима“ отнемаха дни — толкова сложни бяха проблемите с осветлението, специалните ефекти и монтажа.

С удължаването на снимачния график разходите неизбежно нарастваха. Изтощението започна да си казва думата както сред актьорите, така и сред снимачния екип. Духовете се нажежаваха, когато важните сцени се снимаха по двайсет, трийсет, петдесет пъти в търсене на най-добрия резултат.

Мойра Талбът, преуморена от трудната роля, която изискваше от нея да играе седемнайсетгодишно момиче, израстващо по време на филма до трийсетгодишна жена, стана жертва на изтощение и по нареждане на лекарите трябваше да прекъсне снимките за десет дни. В нейно отсъствие суровият материал с първите й сцени бе внимателно проучен. Брайънт Хейс и режисьорът се разтревожиха. Мойра вече не бе в първа младост. Сцените й като младолика героиня в юношеска възраст не бяха много убедителни. Беше решено след възстановяването й да се преснимат.

Гай Лавъри, надеждният изпълнител на главната мъжка роля, сякаш се държеше повече. Но от него пък се искаше да играе твърде мъжествен герой, което изобщо не му пасваше поради миловидността на екранния му образ, която гримьорите и операторите на „Континентал“ от осем години се опитваха да отстранят. Гай, който бе хомосексуалист, бе най-добър, когато играеше нежни образи, и най-слаб в бандитски сцени. Но ролята му в „Съдбовна зима“ изискваше от него да покаже голяма физическа сила, да бъде корав и дори, когато се налага, жесток. Тези качества бяха извън възможностите му и той трябваше да се напряга до краен предел.

Актьорите обаче не бяха единственият проблем, който затормозваше работата по „Съдбовна зима“.

Докато времето течеше и мозъчният тръст на „Континентал“ преглеждаше суровия материал, започнаха да се дочуват свенливи гласове, изразяващи резерви относно фабулата на филма. Твърдяха, че е плоска, че й липсва сила и размах.

Никой не се осмеляваше да даде мнение защо това е така. Един-двама от литературните сътрудници подозираха, че трудностите произтичат от промяната, направена в завършека на филма. Без трагичния финал фабулата и образите губеха вътрешната си сила. Филмът сякаш буксуваше към края си.

Литературните сътрудници не се осмелиха да споделят теорията си с Брайънт Хейс. Те бяха творци, но също бяха свикнали да се подчиняват и им се плащаше, за да вършат това, което той им кажеше. Затова си затваряха устата.

Колкото до Брайънт Хейс, той бе направил своя избор. Хепиендите бяха душата и сърцето на холивудските филми и в частност на филмите на „Континентал“, особено ако ставаше дума за романтични исторически епопеи. През последните десет години на публиката й бе втръснало от злочестини във всекидневния й живот и не ходеше на кино, за да гледа още нещастия. Тя търсеше надежда, дори ако бе необходимо тази надежда да се осигури с големи дози фантазия.

Най-добрите сценаристи на Хейс от месеци работеха извънредно, за да пригодят щастливия край към филма, и той нямаше точно сега да променя решението си. Беше много късно. Затова нареди да се преработят най-слабите сцени и заръча на писателите да напрегнат въображението и способностите си, за да придадат на сценария малко живост. Каза им, че иска драма. Драма и пак драма, иначе щели да се търкалят глави.

Работата по преработката течеше денонощно. Добавяха се нови сцени и се режеха стари, тъй като Хейс и режисьорът му се мъчеха да възстановят ритъма и дълбочината, които сякаш се бяха изплъзнали от контрола им. Актьорите съвсем се изтощиха, тъй като трябваше да преиграват снимани и преснимани вече сцени. Снимачният екип вече едва гледаше от умора — всички бяха съсипани.

Когато снимките мудно навлязоха в третия си месец, Мойра Талбът започна чисто и просто да изглежда прекалено стара за ролята си. Колкото до Гай Лавъри, образът му на лентата бе станал помпозен и плитък. Знаеше се, че Гай от години има проблеми с пиенето. Тръгнаха слухове, че стресът от снимките го е принудил отново да надигне бутилката.

В пристъп на ярост Брайънт Хейс извика на разговор двете си звезди и без недомлъвки им заяви, че ако и двамата не се стегнат, ще ги изхвърли от филма я ще съсипе кариерите им.

Надяваше се, че заплахите му са подействали. Но с напредъка на снимките увереността му се разколебаваше.

И така постепенно, докато постановката на филма несигурно се кандилкаше напред, „Съдбовна зима“ се превърна от обект на големи надежди и дълбоки упования в обречен ритуал на колективна изнемога и разложение. Най-после Брайънт Хейс се принуди да уволни режисьора и да го замени с друг от водещите режисьори на „Континентал“, който споделяше виждането му за филма и бе готов да пренебрегне всякакви други мнения. Бяха привлечени няколко нови литературни сътрудници. Работата продължи с бясно темпо, но нищо не бе в състояние да облекчи всеобщото чувство на безсилие.

Послушната преса продължаваше да тръби за „Съдбовна зима“ като „най-големия филм на десетилетието“, но той всъщност бързо се превръщаше в „на баир лозе“. Въпреки това обаче Хейс и хората му неотстъпно вървяха напред, твърдо уверени, че филмът ще бъде невиждан успех за студиото.

На Брайънт Хейс и през ум не му минаваше, че грижливо прикриваните от публиката многобройни затруднения със „Съдбовна зима“ бяха добре известни на Джоузеф Найт.

Нито пък му идваше наум, че по-голямата част от непрестанно изникващите пред филма кошмарни проблеми са поставени на пътя му пак от Джоузеф Найт.

Поради съсипателния работен график Хейс не бе в състояние да държи Дария Кейн под строг контрол. Понякога не я виждаше по трийсет и шест, дори по четирийсет и осем часа. През това време Дария напрягаше изобретателността си, за да си урежда срещи с Джоузеф Найт.

Тези тайни свиждания бяха най-голямото й удоволствие.

Те винаги започваха с любовна увертюра. За Джоузеф Найт красивото тяло на Дария бе като арфа, върху която той направляваше вълните на възбудата с много фантазия и въображение. Когато най-после я обладаваше с неизразимата мощ на мъжеството си, той я отвеждаше до опияняващи висоти, чието съществуване тя никога преди не бе подозирала, и я оставяше премаляла от удовлетворение.

Ако Дария бе малко по-невинна, тя щеше да се влюби в него. Самата мисъл за един живот, прекаран с такъв мъж бе като сбъдната мечта. Но холивудските преживелици на Дария бяха пресушили всичките й мечти. Тя бе достатъчно интелигентна и си даваше сметка, че Джоузеф Найт не я обича и никога няма да я обикне. Беше я съблазнил с определена цел. И тя бе готова да му даде всичко в замяна на удоволствието, което й доставяше.

И така, в моментите на успокоение след креватните занимания, тя му говореше за „Съдбовна зима“.

Знаеше всичко за проблемите, понеже умело подпитваше Брайънт Хейс и измъкваше от него всичките му надежди и тревоги. Хейс с удоволствие се доверяваше на красивата си любовница. Така Дария научи всичко за неприятностите му с Мойра Талбът и Гай Лавъри, с режисьорите и безконечните сценарии преработки.

А Дария предаваше на Джоузеф Найт всичко, което научеше от Хейс.

При мисълта за безизходицата на Хейс Найт доволно се усмихваше. Понеже сам бе заложил умело множество капани в сценария на „Съдбовна зима“, в които знаеше, че Хейс ще падне поради естествените си предразположения, себичността си и ограниченията на студиото.

Най-важният от тях бе, разбира се, краят на филма. Найт си бе послужил с трагичен край, за да придаде на филма психологическа дълбочина и по този начин да превърне творбата в лесна примамка, на която Брайънт Хейс не би могъл да устои. И все пак, постъпвайки така, той правилно бе предвидил, че когато работата опре до долари и центове, Хейс щеше да изостави тъжния завършек и да го замести със стереотипна холивудска развръзка.

С тази мисъл в главата Найт бе построил целия сюжет така, че без трагичния край филма да се лиши от цялата си жизненост. Подривните му действия вече даваха своите плодове. Високоплатените сценаристи на Брайънт Хейс не можеха да възстановят мащабността на оригиналния сценарий, понеже промяната в развръзката го бе осакатила.

Но това далеч не бе единственият капан, който Джоузеф Найт бе заложил за Брайънт Хейс.

Найт специално бе включил сцени с героинята като момиче, понеже знаеше, че на Мойра Талбът ще й бъде доста трудно да ги изпълни. И умишлено бе поставил героя в ситуации, които щяха да подложат на изпитание способността на Гай Лавъри да се държи по мъжки. Пак благодарение на Дария подривните му действия, насочени срещу „Съдбовна зима“, придобиваха още по-безмилостни измерения.

Найт знаеше, че Дария е единствена довереница на Хейс. Затова се зае да й подсказва идеи за това как да се разрешат някои от трупащите се проблеми. Тя на свой ред ги подсказваше на Хейс като свои идеи, родени през любовните им нощи.

Хейс бе изумен от проницателния ум на любовницата си. Отдавна бе оценил уменията й в леглото, но никога не бе гледал на нея като на интелект. Сега му се наложи да промени мнението си.

Съветите й бяха умни, поне външно. Четеше с него работния сценарий и му сочеше местата, които звучаха вяло и плоско.

Хейс се вслушваше във всичко. Действията му ставаха все по-зависими от нейните съвети. Дори я покани да присъства в студиото като негов консултант, но тя хитро отказа под предлог, че щяла да вижда по-ясно нещата, ако стояла настрани от врявата. Разбира се, истинската причина бе, че искаше да е свободна, за да прекарва времето си с Джоузеф Найт, докато Хейс бе зает в студиото.

С течение на времето Хейс започна да се нуждае от преценката на Дария. Тя не бе свързана пряко с филма, никога не ходеше в студиото и затова изглеждаше по-обективна и безпристрастна от хората в „Континентал“, които бяха затънали в проекта и се губеха в подробности, а не виждаха основните неща.

На Брайънт Хейс и през ум не му минаваше, че Дария може да играе двойна игра, целяща по-скоро да задълбочи трудностите, отколкото да ги разреши. В началото съветите й изглеждаха полезни, ала с течение на времето започнаха все по-често да водят до преснимане на кадри и до още по-голямо изтощение на актьорите и на хората зад камерата. Често пъти тя умело откриваше недостатъци в някоя от най-скъпите и трудоемки сцени. Хейс, който не можеше да отрече логиката на критичните й забележки, незабавно заповядваше преснимане. В резултатна това работният план се забавяше със седмица или дори повече и отново се харчеха стотици хиляди долари. Подобренията в сцената никога не компенсираха умората на актьорите и снимачния екип.

Много от съветите на Дария помагаха за подобряване на темпото на някоя сцена, но същевременно невидимо отслабваха целия филм по начин, който щеше да се забележи, едва седмици и месеци по-късно. Това също бе предвидено от Джоузеф Найт.

Всички тези промени приличаха на сложна бродерия, чийто модел е познат единствено на този, който я работи. Затова уместните забележки на Дария съвсем не подобряваха „Съдбовна зима“, а напротив — довеждаха до удължаване на реализацията и още по-голямо обезсърчение сред актьорския състав и снимачния екип.

А зад всяка изречена от Дария дума, зад всяка изразена от нея идея и зад произтичащите от това проблеми, които се сипеха над „Съдбовна зима“, стоеше Джоузеф Найт.

Времето минаваше и всяко забавяне в постановката, всеки конфликт с кинозвездите, всяко уволнение в „Съдбовна зима“ достигаше до знанието на Джоузеф Найт, който продължаваше да играе сложната шахматна игра и да пуска на Хейс идеи, които първоначално изглеждаха полезни, но с течение на времето се оказваха зловредни. Тъй като филмът бе произлязъл от Джоузеф Найт, той най-добре от всички знаеше как да го съсипе.

И с помощта на Дария той правеше всичко възможно да умножава проблемите на Брайънт Хейс.

В същото време в „Монарк Пикчърс“ филмът, който Джоузеф Найт и Оскар Фройнд тайно бяха замислили, бавно напредваше с подготвителните работи и се насочваше към реализация. Всичко в него бе противоположно на колоса, който „Континентал“ създаваше с толкова дандании.

Филмът нямаше заглавие. Бе забутан сред второстепенните проекти на „Монарк“ и в студиото го считаха за „помощна програма“ без стойност — филм, който трябваше да се прави с минимални разходи и да се пусне като пълнеж към някое основно заглавие на „Монарк“.

Единствено Оскар Фройнд и Джоузеф Найт знаеха какво фактически бе заложено.

Джоузеф Найт внимателно подбра за строго секретния проект едни от най-талантливите творци в Холивуд. Между тях имаше сценаристи, художници по костюмите, блестящ композитор за музикалното оформление и един от най-добрите художници на продукция в Холивуд.

Режисьорът, грижливо избран от Джоузеф Найт след дълго търсене, бе Серж Лавицки — полски имигрант, започнал кариерата си като сценограф и станал един от най-силните режисьори в Холивуд. В резултат на поредица от спречквания с началството обаче кариерата му от пет години бе западнала. Лавицки бе темпераментен, но блестящ режисьор, с ярко визуално чувство, коренящо се в ранните му години като художник в Париж.

Благодарение на извънредния си усет към изключителните личности Джоузеф Найт успя да укроти Лавицки и да го въодушеви с визуалните и драматичните качества на филма. Основна тема на сюжета бе Кризата и много от сцените се развиваха в Ню Йорк. Пред Лавицки се разкриваха широки възможности да превърне филма в символично визуално послание за агонията, изживявана от страната през последното десетилетие. Лавицки се въодушеви от проекта и се залови за работа с нова творческа енергия.

През първите няколко седмици от подготовката Джоузеф Найт взе основните решения по набирането на актьорите за новия филм. Сътрудниците му бяха изненадани.

За ролята на главната героиня, чиято трагична съдба я разделяше от мъжа, когото обичаше, избра Ребека Шъруд — красива, но неизвестна актриса с временен договор в „Кълъмбия“, откъдето щеше да я пренаеме. Беше млада, с необикновено лице — едновременно невинно и чувствено — и безупречна актьорска техника. Единствената причина, поради която досега не бе станала суперзвезда, бе необичайната двойственост на екранното й отражение, което я правеше неподходяща за стереотипните героини на големите студиа и „лошите момичета“, тъй скъпи на сърцата на продуцентите от 30-те години.

Джоузеф Найт я бе избрал заради неопределимите отсенки на мелодичния й глас и заради скритата тъга, която очите й излъчваха. До този момент режисьорите не знаеха какво да правят с нея. Но Джоузеф Найт знаеше точно как да я извае в героинята, която му трябваше.

И все пак най-сполучливото актьорско попадение на новия филм, което в бъдеще щяха да наричат „ударът на десетилетието“, бе главната мъжка роля, която Джоузеф Найт даде под носа на Оскар Фройнд.

Актьорът се казваше Самюъл Рейнс. Работеше в Холивуд от близо дванайсет години и бе играл частни детективи, крадци, полицаи, летци, войници и всякакви други роли, изискващи мъжко присъствие на екрана. В момента имаше договор с Оскар Фройнд, който го бе преотстъпвал в безброй късометражни филми. Беше мургав и не се отличаваше с класическа красота. Гласът му бе грапав, заради което все му даваха жанрови роли, в които оставаше незабелязан. Външният му вид бе необичаен, преднамерено мъжествен, и камерата инстинктивно го отбягваше.

Но Джоузеф Найт виждаше нещо неповторимо в мощната физика и пламтящите черни очи на Рейнс. И когато му даде да почете от ролята в новия филм, откри, че след няколко внимателни напътствия гласът му се обагри с нов, непознат досега ласкав тембър.

Този път Оскар Фройнд възрази решително срещу ексцентричния избор на Джоузеф Найт.

— Това момче не струва. Второразреден жанров актьор, нищо повече. Ако му повериш мъжката роля, филмът ти ще е за боклука, преди още да си го започнал!

— Нека го изпробваме с Ребека и ще преценим дали си прав — отвърна Джоузеф Найт.

Седмица по-късно пробните снимки бяха готови. Играта на Самюъл Рейнс до Ребека Шъруд недвусмислено потвърди, че Джоузеф Найт е бил прав за него. Както и Хъмфри Богарт на младини, Рейнс бе изпълнявал успешно роли на отрицателни и страшни герои. Но когато заплашително-мъжествената му външност се подчинеше на положителна роля, резултатът бе наистина поразителен. Той излъчваше невероятна почтеност и сила, съчетани с вътрешен сексапил.

Между Самюъл Рейнс и Ребека Шъруд се получаваше неповторима симбиоза. С изтънчените маниери на своята героиня Ребека Шъруд инстинктивно караше първичната отривистост на Самюъл да изпъкне. Когато бе до него на екрана, странното излъчване на хубавото й лице сякаш се наслагваше. А Самюъл Рейнс, който въпреки скромните роли, които бе играл в миналото, беше интелигентен актьор, успяваше да придаде истински трагична окраска на своя сексапил, от което ставаше невероятно привлекателен като голямата любов на Ребека.

Оскар Фройнд си оставаше скептичен по отношение на Самюъл Рейнс, но отстъпи пред избора на Джоузеф Найт. В крайна сметка, казваше си предпазливият шеф на студио, това си бе негов филм. Ако пропадне, Найт ще се черви.

Освен това цялата кариера на Фройнд бе изградена върху поемането на рискове и му беше интересно да разбере дали Самюъл Рейнс наистина е способен да доведе тази трудна задача до успешен край.

Режисьорът, Серж Лавицки, се оживи от вълнуващата задача да снима Самюъл Рейнс и Ребека Шъруд. Засне ги поне в десетки ракурси, на фона на необичайни декори. Лицата им станаха визуалният център на филма, като своеобразна хармония в центъра на симфонична творба.

След като се определиха изпълнителите за двете главни роли, вълнението около филма нарасна. Актьорите за второстепенните роли бяха подбрани из цял Холивуд. Всеки актьор, всяка, актриса се отличаваше с по някакво особено качество, неизявявано до този момент в предишните им стереотипни жанрови роли. Всички получиха от Найт и Лавицки нови, вълнуващи задачи. В резултат на това сцените се играеха с искряща динамика, невиждана по холивудските екрани от дълги години.

Джоузеф Найт знаеше, че филмът му ще трябва да се състезава с пищното и ексцентрично творение на „Континентал“ с натруфените му декори и хилядите му статиста. Затова се зае да противопостави на тази повърхностна привлекателност друга, по-дълбока, създадена от него самия. Събраха се с Лавицки и Оскар Фройнд и заедно начертаха визуален план на филма. Използваха нюйоркския пейзаж по нов, оригинален начин. Статуята на Свободата, Крайслер Билдинг, дори Ийст Ривър и Бруклинският мост по здрач придобиха ново символично звучене. Използваха костюми, вътрешно осветление и декори, за да създадат поетичен, налагащ се контраст между структурното безличие на града и личния живот на героите. Навсякъде намираха контрасти. Шефът на осветителите, Фред Сокол, работи дълги часове с Лавицки и художниците по декорите, за да създаде визуална картина, която щеше да плени зрителя, без да се набива в очите или да бъде неестествена.

Междувременно камерата на Лавицки опозна лицата на дамата главни актьори. С помощта на Джоузеф Найт той можеше да извлече от най-обикновен едър план с героя и героинята повече, отколкото Хейс и фаворитите му успяваха да постигнат с панорамен кадър от петстотин статисти и гърмящ симфоничен оркестър.

Джоузеф Найт имаше невероятен усет за съставяне на диалози с растящо психологическо напрежение. Дори в най-простите сцени зрителите можеха да замрат по местата си от вълнение от невидимите конфликти, които той залагаше като клопки в обикновения диалог. Това умение се дължеше на многобройните творби от големи драматурзи, които бе изчел, както и на собствената му неразвита дарба, която през целия му живот бе чакала, за да се прояви.

Освен това имаше необикновен усет за любовни сцени. Успяваше да постави Ребека Шъруд и Самюъл Рейнс в най-изгодна за тях светлина, като по този начин увеличаваше въздействието на сцените и романтичното напрежение. С всеки изминал ден филмът придобиваше нова психологическа проникновеност, а драматичният разказ далеч надхвърляше по дълбочина мудните шаблонни сцени, създадени от Хейс за двамата главни изпълнители в „Съдбовна зима“.

Актьорският състав започна да гледа на Джоузеф Найт със смесица от благоговение и обич. Въпреки че видът му в тъмните делови костюми бе по-скоро респектиращ, той успя с течение на времето да поговори подробно с всеки актьор и актриса, независимо колко малки бяха ролите им, като ги насърчаваше сами да предложат как да постигнат най-доброто изпълнение.

Същото се отнасяше и за техническия състав. Найт опозна всички сценични работници и механици и се отнасяше към тях също тъй приятелски, както и с отговорника по снимачния график, с помощник-художниците по декорите, със скриптерката. Накара всички да разберат, че ако вложат във филма най-доброто, на което са способни, ще се получи нещо, в което ще са горди да видят имената си.

Всички откликнаха. Понеже в Холивуд груповата работа е традиция, макар и абсурдното поведение на някои филмови звезди, себичността на някои режисьори и внезапните промени в плана от шефове на студиа и продуценти често да превръщат холивудските филми в невиждана какофония. Груповата работа бе обединявала професионално холивудските екипи дори в най-трудни обстоятелства. А тук един продуцент умееше да извика гордост у хората си, показвайки им как усилията им ще допринесат за крайния резултат.

Ребека Шъруд предложи заглавие, което Джоузеф Найт и Оскар Фройнд най-после приеха — „Краят на дъгата“. Хрумването на Ребека, родено от дълбоката й ангажираност към филма, обрисуваше превъзходно и поетически правдиво подема и горчивината от феерията на 20-те години и разбитите илюзии по време на Голямата криза.

Предложението й бе последният щрих към един проект, който Оскар Фройнд вече смяташе за най-голямото филмово начинание в дългия си опит в киното.

И така, в течение на единайсет трудни месеца два от най-амбициозните филми в историята на Холивуд преминаха през родилните си мъки. Всеки от тях посвоему носеше огромен риск. „Съдбовна зима“ — историческа епопея с участието на две звезди, които се целеха малко по-високо от възможностите си. Снимаше се по похабен от решенията на собствените си продуценти сценарий и почти от самото начало бе заринат с проблеми. И все пак това бе продуктът на съвкупния талант на най-успешното студио в Холивуд.

„Краят на дъгата“ пък бе рожба на мисълта на неизвестен продуцент, който никога преди не бе правил филми. В главните му роли играеха неопитни дарования, режисирани от темпераментно минало величие, изгонено от големите студиа преди години.

„Краят на дъгата“ дръзваше да се опълчи срещу традицията, установена от холивудското филмопроизводство през последните десет години, и да разстрои публиката с трагичния си край.

Щеше ли американската филмова публика да приеме такъв филм? Това бе най-големият риск.

Към края Оскар Фройнд започна да изтръпва от страх. Страхуваше се, че Брайънт Хейс с касовата „Съдбовна зима“ ще победи „Краят на дъгата“ и ще спечели десет „Оскара“.

Когато сподели тревогите си, Джоузеф Найт го успокои с усмивка.

— Остави това на мен, Оскар. Аз отговарям за филма. Погледни на нещата така: през последните месеци не сме стояли със скръстени ръце. Какво искаш повече?

Оскар Фройнд се усмихна. Найт бе прав. И да спечелят, и да изгубят, вдъхновението, което бяха изпитали от съвместната си работа по „Краят на дъгата“, си бе струвало труда, филмите трябва да доставят удоволствие и когато се правят — не само когато се гледат. А той никога не бе изпитвал такова пълно удоволствие.

Колкото до Брайънт Хейс, той работеше по осемнайсет часа на ден върху крадената си творба, сякаш бе негова собствена. Докато реализацията на „Съдбовна зима“ мъчително се кандилкаше към своя край, той удвояваше и утрояваше усърдието си. Влагаше в него всичките си познания по филмопроизводство. И дори да осъзнаваше някои слабости, си казваше, че познава душевността на публиката достатъчно добре, за да знае, че притегателната сила на звездите и сюжета ще възтържествуват над тях. Работеше като обезумял. А когато изнемогваше или униваше от умора, търсеше утеха в любещите прегръдки на красивата Дария.

През това време снимките по „Краят на дъгата“ приключиха и започнаха довършителните работи.

8

Ив Сийклер се събуди в къщата си в Малибу. Беше сама.

Единственият й събеседник бе приспивният тътен на прибоя, макар че мирисът в леглото й напомняше за мъжа, който бе прекарал нощта с нея.

Той бе известен холивудски тъпкач със силно тяло, дълъг пенис и забележителна способност да го държи корав колкото е необходимо. Бе популярен сред актрисите и жените на филмови величия и изкарваше повече от паричните им подаръци, отколкото от дребния си договор в студиото.

Ив бе прекарала приятно с него предната вечер, но рано сутринта той изчезна, без да уточни къде отива — вероятно в обятията на друга, както Ив предположи с безразличие.

Беше десет часът. Когато не бе на снимки, Ив рядко ставаше преди този час. Почти винаги се събуждаше сама в леглото, понеже многобройните й любовници бяха ранни птици и тръгваха по сутрешни задачи много преди да е излязла от тайния свят на сънищата си, за да се потопи в ярката светлина на Холивуд.

Протягайки се като сънлива котка, тя стана и с гъвкави стъпки отиде в кухнята, за да включи кафето. Докато то шумеше в машината, взе горещ душ, после две минути стоя под ободрителните струи на ледената вода, излезе и се изтри с хавлията.

Върна се в кухнята в копринен халат, с увита в кърпа коса и си наля кафе. Седна да прегледа вестниците. Винаги четеше бизнес вестниците — както нюйоркските, така и холивудските, без да се брои „Уолстрийт Джърнъл“, за да следи многобройните си капиталовложения.

На трета страница в „Холивуд Рипортър“ забеляза, че името й се споменава в клюкарска рубрика.

„Стройната и елегантна Ив Синклер — пишеше в рубриката — била забелязана във вторник вечерта в «Трокадеро» под ръка с кумира на «Кълъмбия» Дърк Чембърлейн. Възможно ли е двамата прочути актьори да са свързани в любовна авантюра? Нашата кристална топка казва «да». Изразът в очите на хубавата Ив Синклер разсея всички съмнения, че това, което става между нея и приятелят й Дърк, е БЕЗУМНО, БЕЗУМНО, БЕЗУМНО…“

Ив се усмихна. В дрънканиците на хроникьора нямате нищо вярно. Дори не бе ходила в „Трокадеро“ с Чембърлейн. Дописката бе скалъпена от агентите на двамата актьори с малко помощ от рекламните отдели на съответните студиа. Клюкарската преса от години свързваше Ив с десетки актьори, по които жените лудееха, но тя никога не бе ходила сериозно с нито един от тях, освен ако, разбира се, не се брояха чисто сексуалните връзки като тази със снощния й гост. Тя ненавиждаше актьорите. Непостоянните им личности, напомпани със слава и амбиции, ги правеха невъзможни дори за приятели, камо ли за брачни партньори.

Не че не се беше женила за такъв. Първият й брак бе с прочут актьор, чиято кариера по онова време бе във възход. Беше брак, нагласен в студиото, от рекламните агенти, и на Ив добре й дойде шумотевицата, която се вдигна около нея в онзи деликатен за кариерата й момент.

Бракът безцеремонно приключи, когато мъжът й започна да слиза в топлистата на касовия успех.

Вторият й брак бе с могъщ продуцент в „МГМ“ и издържа по-дълго. Но този път някой от шпионите на продуцента я хвана на местопрестъплението с един от най-красивите й обожатели — конгресмен от Ню Йорк, който точно тогава се кандидатираше за Сената.

Последва бурна сцена. Ив трябваше да избира. Политикът я искаше за жена, но настояваше тя да се откаже от филмовата си кариера. Ив отхвърли тази възможност. Продуцентът щедро я обезпечи при развода, тя заряза политика и оттогава повече не се омъжи. Не се бе представил никой с достойни акредитиви за развитието на кариерата й.

Ив бе съвсем сама на тоя свят. Нямаше близки или доверени приятели — това бе лукс, който суровият живот в Холивуд отдавна бе унищожил, нямаше и семейство.

Не знаеше нищо за майка си — нито какво става с нея, нито къде се намира. Предполагаше, че все някъде скача от един на друг брачен партньор. Ив никога вече нямаше да я види.

В случай, че я сполетеше болест или злополука, хората, на които трябваше да се съобщи, бяха адвокатът й, финансовият й съветник и агентът й — в този ред. Никой не я обичаше, никой не бе достатъчно загрижен за нея, за да държи да бъде уведомен. Разбира се, големите клечки в студиото трябваше да знаят, за да направят съответните промени в плановете си…

Ив нямаше никого. Най-странното бе, че не усещаше самота. Другите хора само излишно я разсейваха. Кариерата бе единственото, което имаше значение за нея.

Животът на дете-кинозвезда и зряла холивудска актриса отдавна бе прочистил от Ив естествената женска нужда от любов. Тя бе действена жена. Не си губеше времето в мисли за човешките си нужди. Живееше за нещо по-голямо от самата себе си.

Ив седеше със затворени очи пред разтворените вестници и отпиваше от кафето си, когато телефонът отново иззвъня и я стресна. Тя стана с въздишка и вдигна слушалката.

— Ало.

— Ив, тук е Фреди. Имам добри новини за теб.

Беше агентът й.

— Какво става? — очите на Ив привикваха с полумрака.

— Играта ти в „Козирог“ току-що получи Наградата на критиците в Лондон — каза Фреди. — Поздравявам те.

Ив мълчеше.

— Новините наистина са добри — каза най-после замислено.

— Повече от добри. Знаеш какво означава това, нали?

Тя знаеше. Щом лондонската критика официално я бе одобрила, със сигурност щяха да я предложат за „Оскар“ за най-добра женска роля.

Това не бе неочаквано. Наистина бе дала всичко от себе си в работата над „Козирог“ — романтична мелодрама без стойност, но с чудесна главна женска роля.

Ив вече бе предлагана за два „Оскара“. Малцина бяха хората в бизнеса, които още не бяха разбрали, че тя е една от най-добрите актриси в Холивуд — може би най-добрата след Гарбо. Не само че заучаваше бързо и се държеше като съвършен професионалист по време на снимки, но можеше и да променя по невероятни начини външността и индивидуалността си, за да се въплъщава в разнообразни роли. Служеше си с голямата си власт на кинозвезда, за да изисква от операторите да я показват само в най-добра светлина, от сценаристите да й заделят най-добрите реплики, от костюмиерите и гримьорите да правят това, което най-много й подхожда, а от режисьорите — което бе най-важното — да не забравят, че това е филм на Ив Синклер, и да влагат цялото си умение, за да изглежда тя добре.

За хората от кинобизнеса Ив бе чистокръвна актриса, най-добрата, която можеше да се намери.

Но за широката публика тя все още бе сред по-малките светила в Холивуд — добра актриса, която никога не бе успяла докрай като изпълнителка.

Ив много добре знаеше каква е причината за това. Въпреки че бе красива и изтънчена, с интелигентен израз, за какъвто мнозина актьори можеха само да мечтаят, липсваше й пламенният сексапил, който даваше възможност на по-слаби актриси да привличат погледите на продуценти, режисьори и публика.

Нещо повече, липсваше й онова неопределимо нещо, което в Холивуд бяха започнали да наричат „звездно качество“. Липсваше й безсрамната похотливост на Харлоу, развратната външност на Бети Дейвис, мъжкаранестата елегантност на Катрин Хепбърн. Чисто и просто не бе достатъчно характерна. Този факт й даваше възможност да се превъплъщава с почти невероятна лекота и правдоподобност в голямо разнообразие от роли. Но също я държеше извън светлините на рампата и й пречеше да си създаде собствен уникален облик. Нямаше такова нещо като „изглед а ла Ив Синклер“, на който другите актриси да се стремят да подражават, нито пък „стил а ла Ив Синклер“, от сорта на панталоните „а ла Хепбърн“, очите „а ла Бети Дейвис“ или гърдестата похотливост „а ла Харлоу“.

Тъкмо в тази липса на специфичен собствен стил винаги се бе коренило слабото място на Ив като актриса. Тя притежаваше всичко останало: талант, техника, проникновение, най-тънко умение. Но й липсваше оная неуловима привлекателност, която превръщаше по-слаби актриси във всеизвестни имена, докато Ив си оставаше на по-долно стъпало в холивудската стълбица.

Холивудските магнати вече от десет години чакаха големият талант на Ив да я отведе до суперзвездни висоти. До този момент чакането им бе напразно. Ив бе звезда и пълнеше касите. Но не бе знаменита звезда. Не бе „Холивудска кралица“. Все още. И докато не получеше оня последен тласък, докато не влезеше веднъж завинаги в центъра на вниманието, всяка страна от кариерата й щеше да страда. Най-накрая големците от студиото щяха да се откажат от нея и да си потърсят някой да я замести.

Тазсутрешната новина обаче прогони подобни неприятни мисли от главата й.

Един „Оскар“ можеше да добави последния щрих към имиджа, който най-сетне щеше да я превърне в едно от женските величия на екрана. Тази година можеше и да победи. Съперниците й не бяха особено силни, а изпълнението й в „Козирог“ бе безупречно.

Ив вече бе свикнала да я предлагат за „Оскари“. Бе свикнала и да не печели. Знаеше, че докато съществуват по-бляскави, по-харесвани и по-обичани от публиката актриси от нея, винаги щяха да й отмъкнат почестите.

Но тази година можеше да е различно. Тази година, можеше да успее.

С тази мисъл в главата Ив благодари на агента си и остави слушалката. Върна се до френския прозорец, зад който вълните неспирно прииждаха към брега. Сутрешната й сънливост се бе изпарила. Всичките й сетива бяха нащрек.

Най-сетне й се предостави благоприятният случай. Случаят, в очакване на който цял живот бе работила, бе развивала изкуството си до рядко срещано в Холивуд съвършенство, бе си служила с острия си ум, за да спечели благосклонността на онези, които можеха да й помогнат, и същевременно бе унищожавала всеки, който се опиташе да застане на пътя й. Бе играла най-грубата игра на света с неповторимо умение и инстинкт на убиец. И се бе издигала, но никога достатъчно високо, за да достигне до целта. До този момент.

Това бе нейният „Оскар“. Трябваше да бъде!

Ив стоеше втренчена в неразгадаемия океан — символ на вечността, който не й говореше нищо. В нейното въображение нямаше нищо, което да се уподоби с тази гледка на неспирна, ритмична повторяемост, граничеща с покоя. Умът й неуморно се блъскаше напред и нагоре към смътната цел, която с всеки изминал ден се отдръпваше по малко назад — точно с толкова, че да не може да я достигне.

Но тя щеше да я достигне. Щеше най-после да я улови.

Тя вече бе почти в ръцете й.

9

На 1-ви декември, навреме за Коледния сезон, в театър „Громънс Чайниз“ щеше да се състои премиерата на „Съдбовна зима“. Безпрецедентната рекламна офанзива умишлено се задържаше, за да се разрази с пълна сила в момента на премиерата. Бяха закупили цели вестникарски страници за обяви за новия филм.

Корицата на „Тайм“ бе запазена за Брайънт Хейс, а за продукцията му — най-знаменитата досега, бе написан водещ материал. Всяко филмово списание в страната бе готово да изсипе куп хвалби за филма. Над Академията за киноизкуство и кинонаука се оказваше невиждан задкулисен натиск, за да се осигурят колкото може повече номинации за „Оскари“.

Колкото до Мойра Талбът и Гай Лавъри, двамата бяха освободени от всякакви ангажименти, за да могат да се посветят изцяло на рекламни турнета. Обикаляха из цяла Европа и Съединените щати. Говореше се, че дори щели да заминат за Русия, за да се снимат с руски официални лица по местата, където се развиваше филмовата история.

Най-малко хиляда кинотеатъра из цялата страна бяха ангажирали филма. Предварителната реклама бе толкова грандиозна, че театрите бяха принудени да приемат скъпи блокове от помощни филми на „Континентал“, за да получат привилегията да прожектират „Съдбовна зима“. Брайънт Хейс вече изчисляваше печалбите в десетки милиони долари. Никой друг филм не бе вдигал толкова шум след „Отнесени от вихъра“.

Тогава се случи нещо неочаквано.

На 15-и ноември в един от кинотеатрите на „Ингълуд“ под покровителството на критици-познавачи и запалени кинаджии се състоя специалната закрита премиера на някаква неоповестена романтична драма на „Монарк Пикчърс“, озаглавена „Краят на дъгата“.

При най-неочаквани обстоятелства, които по-нататък щяха да станат част от американската история на киното, закритата премиера предизвика сензация.

„Дъгата“ бе поразителна реалистична драма, която разкриваше разрухата, предизвикана от Депресията, в живота и надеждите на хората. Действащите лица изпращаха директно послание към душите на американците. Мъжката част на публиката се отъждествяваше с героя, а женската с героинята. Историята завършваше трагично, но въпреки това възпяваше тайнствената сила на любовта дори в най-безнадеждното нещастие.

Филмът улавяше нещо съществено не само за Депресията с дългите й години на жестоки лишения, но и за предхождащата я епоха на благоденствие, чиито фалшив оптимизъм и детинска вяра в нерушимостта на човешките мечти сякаш бяха допринесли за голямата духовна криза през 1929-а.

Благодарение на превъзходния сценарий и великолепната режисура филмът достигна такива висоти на романтична наситеност, че потресе публиката при закритата премиера и понесе вълна от устни коментари, която за един ден обходи цяла Калифорния, а след седмица бе обхванала цялата страна. Беше ясно, че „Дъгата“ не е просто пълнеж на програми. Това бе творба от извънредна важност, която отведнъж налагаше нов стил във филмопроизводството.

„Монарк Пикчърс“ веднага започна своята рекламна кампания, с цел да разнесе славата на „Дъгата“.

Както се оказа, реклама дори не бе необходима. Като че във филма имаше някакво вълшебство. Навсякъде хората зарязваха всичко и се нареждаха пред касите. Кинотеатрите бяха претъпкани. Опашките се виеха през две улици. В миг се бе родил класическият филм — най-рядкото холивудско явление.

През първите две седмици треската обхвана и Европа и дублажните студиа на „Монарк“ работеха на смени по двайсет и четири часа, за да привършат навреме чуждоезичните варианти на „Дъгата“ и да задоволят наплива от поръчки. Кризата бе ударила Европа дори още по-тежко от Съединените щати и разказът за трагедията и тържеството на човека на фона на икономическата разруха откликваше и в сърцата на европейците.

Самюъл Рейнс в миг се превърна в суперзвезда. Зрителите със затаен дъх следяха грандиозната му игра. От този момент щеше да съперничи на Колмън, Гейбъл и Кари Грант като един от елитните изпълнители на мъжки роли в Холивуд.

Колкото до Ребека Шъруд, играта й разплакваше зрителите. Беше сигурно, че Академията ще я предложи за изпълнителка на най-добра женска роля и пред нея се разкриваше голяма кариера.

Всички, свързани с филма, се прочуха. Списанията и вестниците бяха пълни със статии за Оскар Фройнд и смелата му подкрепа на строго секретния проект на Джоузеф Найт. Бляскавият труд на Серж Лавицки събуди кариерата му за нов живот и всички го приветстваха като един от най-големите режисьори в Холивуд. Предвиждаха се предложения за „Оскари“ в няколко категории, между които за най-добра мъжка роля, за най-добра женска роля, за най-добър оригинален сценарий и разбира се, за най-добър филм.

Но най-много от всичко бурното внимание на публиката се привличаше от твореца, написал и режисирал „Краят на дъгата“ — Джоузеф Найт. Снимката му се появи във всички филмови списания и вестници. Отсега беше ясно, че дръзкият млад мечтател ще стане най-нашумелия продуцент в Холивуд.

Към края на ноември „Краят на дъгата“ влезе в историята на киното. Общите приходи в касите надхвърляха двайсет милиона долара. Такъв успех от филм, чийто бюджет бе по-малко от половин милион, смайваше всички наблюдатели.

А сред наблюдателите никой не бе по-слисан от Брайънт Хейс.

Той бе разярен. Неговата „Съдбовна зима“ бе отмъстително изместена на втори план. „Краят на дъгата“ бе очевидно истинският хит на празничния сезон.

При други условия Хейс щеше да спре „Съдбовна зима“ и да го задържи за пускане по екраните на по-късна дата. Но той бе с вързани ръце. Беше ангажирал над хиляда кинотеатъра из цялата страна и не разполагаше с друг филм, за да го замести. Рекламната кампания не можеше да се спре с един замах.

Нямаше друг избор, освен да го пусне. И Хейс, който бе борец по природа, реши да поеме риска. Даде воля на рекламната офанзива и пусна филма в „Громънс Чайниз“, както бе предвидено, на 1-ви декември.

Резултатът бе катастрофален.

Публиката, захласната по „Краят на дъгата“, бе във възможно най-неблагоприятно разположение на духа, за да приема с възторг някаква широко бюджетна холивудска драма с шаблонен край. Никой вече не се интересуваше от любовните интриги между Мойра Талбът и Гай Лавъри. Зрителите ги бяха гледали в над десет филма, до болка ги познаваха и с презрение ги отминаваха. Всъщност най-смешното бе, че тъкмо стремежът на двете филмови звезди да постигнат грандиозен ефект с натруфените си костюми обрече кариерите им. Напредналата възраст и липсата на истински актьорски способности у Мойра Талбът в образа на руската героиня лъсваха в убийствени пропорции. А иззад опитите на Гай Лавъри да изглежда героичен прозираха женствените му превземки.

Но провалът на „Съдбовна зима“ отиде много по-далеч. Зрителите се прозяваха пред пищните декори на продукцията и вдигаха рамене пред режисираните тълпи от статисти. Руският сюжет, тъй чужди и далечен по време, бледнееше пред смазващо актуалния разказ за Депресията в „Краят на дъгата“ — напълно американска история, предназначена за публика, която от близо десетилетие потискаше мъчителните си чувства.

Професионалните вестници бяха безпощадни.

„СТУДЕНА ЗИМА ЗА КОНТИНЕНТАЛ“ — казваше едно от заглавията.

„НЕ НА НЕСКОПОСАНИЯ ФИЛМ НА ХЕЙС“ — пишеше „Дейли Въраяти“.

„ПОСРЕДСТВЕНА ЗИМА“ — известяваше „Холивуд Рипортър“.

Като последствие от разгрома на „Съдбовна зима“ „Континентал“ завърши тримесечието с най-голямата си финансова загуба от 1930-а година насам. Брайънт Хейс трябваше да обяснява пред Арнълд Спек и останалите в Ню Йорк как се е стигнало до това фиаско. Провалът бе най-големият удар по престижа и могъществото му. Самият Брайънт Хейс се чудеше дали изобщо скоро ще се възстанови от него.

Сензационният интерес към „Краят на дъгата“ продължаваше, финансовият успех на филма из целия свят можеше да се сравни единствено с единодушния му прием от критиката.

На 15-и февруари, когато бяха обявени предложенията за награди на Академията, стана това, което всички очакваха. „Краят на дъгата“ бе предложен за четиринайсет „Оскара“ — нещо невиждано до този момент.

Колкото до „Съдбовна зима“, той успя да събере предложения за три награди, между които за най-добри специални ефекти, за най-добра операторска работа и — благодарение на личното влияние на Брайънт Хейс — за най-добър филм.

Никой обаче не се залъгваше от тези козметични предложения. „Съдбовна зима“ бе колосална несполука, а позорните му резултати в касите бяха помрачили безвъзвратно имиджа на продуцента му. Брайънт Хейс нямаше никога вече да бъде олицетворение на пищния холивудски магнат. Тази чест щеше да се падне на красивия и обаятелен Джоузеф Найт. Найт олицетворяваше работещия холивудски продуцент — бе млад, сериозен и запретнал ръкави филмов творец с определено послание към света. Докато Хейс, важната клечка с пура в уста, с имението в Бел Еър и офисите, пълни с послушни подчинени, бе анахронизъм.

Това бе най-неблагоприятният възможен изход за Хейс. Още по-болезнено от провала на филма му бе унижението, че е бил засенчен от едно нищожество като Джоузеф.

Разбира се, на разярения Хейс и през ум не му минаваше, че „Съдбовна зима“ — филмът, над който бе работил тъй усърдно и на бе заложил толкова много, бе ни повече, ни по-малко крадена творба. Лично той бе откраднал идеята и оригиналния сценарий за филма, и то не от друг, а от самия Джоузеф Найт.

Хейс дори не си спомняше за отдавнашното посещение на Найт в дома му и за разговора им относно творбата, която Найт искаше да реализира чрез „Континентал“. Кражбата на Хейс си бе най-обикновен бизнес и той изобщо не се замисляше над собствената си непочтеност.

Затова не можеше да осъзнае иронията на това, което му се бе случило. Ако можеше, вероятно щеше да заподозре, че Джоузеф Найт има нещо общо с развоя на нещата. И вероятно щеше да си направи по-дълбоки заключения за ролята на Дария Кейн в сполетялата „Съдбовна зима“ катастрофа.

Но Брайънт Хейс никога не погледна в тази посока. Заслепен от ярост, той не можеше и да прозре подобни тънки хитрини. Само знаеше, че покорявайки сърцата на публиката, Джоузеф Найт му е сложил рога. Найт бе накарал всички да повярват, че е въвел нови критерии за талант и ангажираност в холивудското филмопроизводство. Това бе нова ера — поне така твърдеше кинокритиката — на висши стремежи и велики постижения, в която Найт щеше неограничено да властва.

Отсега нататък Брайънт Хейс щеше да вижда красивото мургаво лице на Джоузеф Найт във всички филмови списания и щеше да слуша как славата му се носи из цял свят, докато плодът на неговия жизнен път, резултатът от двайсетгодишния му тежък труд събираше прах в късата памет на публиката.

Това бе оскърбление, която Брайънт Хейс нямаше да забрави.

И когато настъпеше моментът за разплата, щеше да си отмъсти.

Но засега Брайънт Хейс можеше само да беснее и да преглъща беса си.

Вечерта след обявяването на предложенията за „Оскари“ Хейс нареди на Карл Рехер да му донесе бутилка отлежал скоч. Бе дотам погълнат от яда си, че дори не забеляза кога Карл влезе в обичайния си окаян вид и внесе подноса с бутилка, сода и лед.

Карл Рехер тихо излезе, затвори вратата и се прибра в стаята.

Никой не познаваше така добре къщата на Брайънт Хейс, както Карл Рехер.

Карл знаеше за Дария и Джоузеф Найт почти от самото начало. Понеже бе изключително интелигентен и познаваше Дария, не му бе трудно да разбере, че тя имаше връзка с Найт. През цялото време бе следил какво става от благоприятната си позиция на наблюдател. И като филмов творец, бе почувствал неуловимата връзка между близостта на Дария с Найт и неизброимите злощастия, сполетели „Съдбовна зима“.

Въпреки че отмъщението съвсем не бе достатъчно за човек, комуто Брайънт Хейс бе причинил такива злини, Карл Рехер оценяваше поетичната правдивост на това, което Джоузеф Найт бе причинил на Брайънт Хейс и на „Континентал Пикчърс“. В дълбините на душата си той ръкопляскаше на Найт и изпитваше садистично удоволствие от поражението на Хейс.

10

Кейт се бе отказала от прослушванията.

До гуша й беше дошло да чака безкрайно, да понася презрението и недружелюбното отношение на асистент-режисьорите, да участва в епизодични и фигурантски роли, които толкова зле се заплащаха и никога не водеха наникъде.

Мелани обаче нямаше намерение да я остави да се откаже. Мъкнеше я със себе си на курса, който посещаваше два пъти седмично. Кейт наблюдаваше сеансите с отегчено изражение. Гордостта й страдаше при гледката на дузината отчаяни кандидат-актриси, изпълняващи сценични етюди пред някакъв изтерзан учител, който сам бе неуспял актьор. Цялата история изглеждаше нелепа и много печална.

Работата, която Кейт и Мелани вършеха по студиата, не приличаше на актьорска игра. Кейт не виждаше в нея нищо общо с това, което правеха на екрана Бети Дейвис, Кари Грант или Спенсър Трейси. Тези хора бяха актьори. Кейт и Мелани бяха по-скоро манекени, които някой поставяше пред безразличната камера за две секунди филмово време и после извеждаше като добитък от снимачния павилион.

Парадоксалното бе, че единственият личен опит на Кейт, който донякъде й напомняше на актьорска игра, бе сервитьорството.

От работата си в ресторанта тя се бе научила да си служи с гласа и тялото, за да създава определени образи, които трябваше да се харесват на определен тип клиенти и да им измъкват бакшиши. Кейт се бе специализирала в това. За двете секунди, необходими да стигне до някоя маса, тя можеше да прецени клиентите и съответно да се преобрази.

Но тя не възприемаше това като актьорска игра. За нея то си бе просто работа. Тя бе прекалено твърдоглава и практична, за да намира логическа прилика между това, което вършеше, за да си изкарва хляба, и изкуството на знаменитите холивудски звезди.

Всичко вече й бе дотегнало. Духът й бягаше все по-далеч от това, което я заобикаляше. Скоро тялото й щеше да го последва и тя щеше да си вдигне чукалата и да замине. Необятната американска земя я зовеше. Холивуд наистина бе абсурдно място, по-покварено и отвратително от всички останали. Неистовите интриги на Мелани и другите, за да се доберат до някоя роля, се виждаха глупави на Кейт. Холивуд щеше да си послужи с тях, да ги сдъвче и да ги изплюе и те щяха да приключат курса като секретарки или продавачки с похабени тела и омърсени души.

Кейт усещаше как у нея се надига жаждата за странстване. Скоро щеше да потегли на път. Тя го усещаше.

Но преди да успее да реши, се случи нещо, което промени плановете й.

Вечерта на „Оскарите“ наближаваше. Церемонията по връчването на наградите щеше да се състои в балната зала на хотел „Амбасадор“. Мелани изгаряше от желание да отиде и да види звездите. Дълго увещава Кейт и тя накрая реши да я придружи.

Когато вечерта настъпи, облякоха най-хубавите си дрехи и отидоха пред хотела. Снопове от прожектори кръстосваха небето. Звездите запристигаха в лимузините си — Кларк Гейбъл, Роналд Колмън, Бети Дейвис, Джеймс Кани, Джоун Крофорд — облечени в най-последните творения на парижките моделиери. Мелани и Кейт, задържани от полицейския кордон сред стотиците ревящи поклонници, гледаха от разстояние. Кейт бе изумена от почти истеричната възбуда на Мелани.

Всички звезди вече бяха дошли, но тълпата не се разотиваше. Почитателите щяха цяла вечер да чакат, да слушат церемонията по високоговорителите и да аплодират победителите на излизане от хотела.

Мисълта да прекара цялата вечер отвън се видя малко прекалена на Кейт.

— Аз си отивам — рече тя на Мелани. — Ти, ако искаш, остани. Ще се видим вкъщи.

За нейно учудване Мелани също реши да си тръгне. Новите обувки й стискаха и трябваше някъде да седне.

Отбиха се в едно близко кафене, за да си починат и да обсъдят видяното, преди да се приберат.

Седнаха на бара и си поръчаха кафе. Кафенето бе полупразно. В едно сепаре седяха две момичета, а на бара някакъв мъж ограждаше имената на коне върху фиш за конни състезания. В пепелника пред него димеше цигара. Мелани бе изпълнена с обичайната смесица от възбуда и униние.

— Видя ли Гейбъл? Нали е божествен? Как може един мъж да е толкова красив! Какви зъби! Направо е фантастичен! А роклята на Бети Дейвис? Ако можех да облека такава поне веднъж в живота си… А видя ли косата на Джоун Крофорд?

Кейт слушаше разсеяно. Ентусиазмът на Мелани я трогваше, но тя самата не намираше нищо възхитително в излизащите от лимузините звезди. С луксозните си дрехи и прически, с грима и усмивките за пред тълпата те й напомняха по-скоро на циркаджии, отколкото на истински знаменитости. В цялата история имаше нещо прекалено неестествено, за да извиква у нея възхищение.

Кейт в никакъв случай не бе интелектуалка. Но познаваше достатъчно добре както тайния свят на мечтите, така и най-грозната страна на реалността. Холивудските звезди с позите и кряскащите тълпи около тях съвсем не я очароваха. Те бяха просто кукли на конци, уловени в мрежите на своите поклонници. Не бяха истински господари на съдбите си, понеже професионалното им съществуване изцяло зависеше от това дали ще харесат на другите. Тя допускаше, че личният им живот не е никак за завиждане. Навярно имаха съвсем малко време за себе си и още по-малко спокойствие. Кейт достатъчно бе воювала за независимостта си, за да я привлича подобна перспектива.

И все пак се усмихваше на възклицанията на Мелани.

— Ах, Джон Гарфийлд! Само като си помисля, че видях Джон Гарфийлд! А Ив Синклер! Обожавам я от ей такава.

— И аз я обожавах — каза Кейт замечтано, припомняйки си как боготвореше Ив Синклер като малка.

— Какво не бих дала да съм сега там и да гледам церемонията — продължаваше Мелани. — Помисли си само, Кейт! Всички слушат речите и чакат великия момент на отварянето на плика. Само ако бяхме там, а не тук отвън…

— Хайде, хайде, ще преживеем и без това — каза Кейт.

В този момент ги прекъсна плътен глас.

— Моля да ме извините, без да искам, дочух разговора ви.

Кейт вдигна глава. Беше мъжът, който изучаваше фиша за конни състезания на бара, на няколко стола от тях. Бе се приближил и им се усмихваше. Изглеждаше на средна възраст, елегантен, напомняше с нещо на Уилям Пауъл. Бе облечен в тъмен костюм на ситни райенца с жилетка. Изглеждаше малко западнал, но образован. Навярно някой стар жанров актьор, комуто не бе провървяло.

— Аз знам как можете да влезете в Амбасадор — рече той. — Наистина е много лесно. Ако наистина искате, трябва…

Кейт го гледаше подозрително. Мелани мълчеше.

Когато видя лицата им, мъжът се поколеба.

— Е, извинете за дързостта. Не исках да ви безпокоя.

И им обърна гръб.

— Почакайте! — обади се изведнъж Мелани.

Той пак се обърна към тях — усмихваше се.

— Наистина ли знаете как се влиза там? — попита Мелани.

Той кимна.

— Отминавате страничния вход и преди да стигнете следващата пресечка, свивате в алеята. Ще видите една врата без надписи, от другата страна на хотела. Няма охрана. Там никога не охраняват. Винаги се промъквах оттам, когато по една или друга причина не исках да ме виждат във фоайето. Там е входът за зареждане на ресторанта.

На лицето му бе изписан копнеж. Кейт забеляза бръчиците под очите му и тънките, грижливо поддържани мустачки, от които още повече заприличваше на Уилям Пауъл. Имаше високо чело и тъмна коса. От него лъхаше нещо изтънчено и същевременно разгулно. Ако видът му не бе толкова самоуверен, Кейт щеше да заподозре, че пие.

За миг той я погледна и тя срещна странно изражение в уморените му очи. Бе нещо отколешно, сякаш бе видял в нея момичето, от което е щял силно да се интересува, но преди много години.

— Няма повече да ви задържам — рече. — На добър час.

Обърна се, остави петцентова монета на бара до чашата от кафето и бавно излезе с преметнат през ръка шлифер.

— Смяташ ли, че тоя ни каза истината? — обърна се Мелани към Кейт. — Искаш ли да опитаме?

Кейт я погледна в очите. Бяха като на нетърпеливо дете. Тя се засмя.

— Нищо няма да ни стане, ако опитаме — отвърна. — Най-много да ни изхвърлят за ушите.

Пет минути по-късно двете момичета предпазливо се движеха по алеята, която им бе описал непознатият. Все още чуваха шумящата тълпа и гласа на Боб Хоук, който пускаше шега по високоговорителя между обявяването на наградите.

Намериха вратата точно както им бе казал непознатият. Беше метална, боядисана с кафява блажна боя.

Мелани внимателно я отвори. Вътре нямаше нищо, само няколко празни кафеза и палети. Беше наистина склад за доставки.

Мелани и Кейт се промъкнаха през помещението и намериха товарния асансьор, за който бе споменал непознатият. Дръпнаха тежката врата и влязоха вътре. Имаше копчета за фоайето, мецанина и етажите. Мелани натисна копчето за мецанина и возилото се затресе нагоре.

След малко асансьорът спря, Мелани отвори вратата и внимателно се заоглежда наоколо. Пред очите им се разкри залата на мецанина, обзаведена в класически стил, с махагонови шкафове, огледала в богато украсени рамки и кресла.

В този момент Кейт се сети, че не бяха попитали непознатия къде да вървят по-нататък. Балната зала вероятно се намираше до фоайето или на мецанина.

— Щом сме стигнали дотук, ще я търсим — рече.

Внимателно разузнаха целия мецанин и мимоходом се огледаха в едно от огледалата. Изглеждаха достатъчно добре, за да минат за гости на хотела, но едва ли можеха да се представят за поканени на банкета, за връчване на наградите.

Откриха стълбище към фоайето и най-сетне чуха наблизо ясно доловимия шум от тълпата в балната зала. Кейт надзърна зад ъгъла — от двете страни на вратите имаше охрана.

— Да опитаме отзад — рече на Мелани. — Може би ще успеем да се промъкнем зад кулисите.

Коридорът бе пълен с необозначени врати с вентилационни отвори, които водеха към помещения за персонала на хотела. Избраха една близо до залата и я отвориха.

Мелани се шмугна вътре. Кейт тъкмо да я последва, когато от залата се разнесе глас.

— А носителката на наградата за най-добра женска роля е…

И двете спряха и зачакаха да чуят името.

— Ребека Шъруд в „Краят на дъгата“!

Избухнаха аплодисменти. Кейт видя как очите на Мелани широко се разтвориха. Мелани бе гледала „Краят на дъгата“ седем пъти и се оприличаваше на Ребека Шъруд.

— О, Кейт… — възкликна Мелани.

В този момент в коридора се чу мъжки глас и я прекъсна. Кейт се обърна и видя един от хотелската охрана, който приближаваше към нея.

— Госпожице!

Кейт бързо затвори вратата и се обърна към пазача. Той я гледаше подозрително.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Опитът да чете в мъжките очи помогна на Кейт в този миг да осъзнае, че той още не е сигурен коя е и каква е. Опитваше се да я прецени по дрехите и обноските.

Тя бързо прие самоуверен, почти царствен вид.

— Да, разбира се. Има ли тук дамска тоалетна?

Той я погледна внимателно.

— Не я ли видяхте вътре, госпожице?

Тя осъзна, че той вероятно говореше за тоалетната до балната зала.

— Страхувам се, че там е пълно с народ — отвърна тя. — Не искам да прекарам половината от времето си в чакане.

В очите му за миг блесна недоверие. Кейт се усмихна весело и самоуверено и това разпръсна съмненията му.

— Следвайте ме.

Поведе я през един коридор към друго отделение, съседно на балната зала. Дамската тоалетна беше сбутана в ъгъла и почти не се забелязваше.

Кейт, без да мисли, бръкна в чантата си, намери един долар и му даде бакшиш.

— О, благодаря ви, госпожице. Много ви благодаря.

Пазачът си тръгна, напълно успокоен, докато Кейт мрачно размишляваше, че ще трябва да се лиши от един обяд.

Влезе в дамската тоалетна и се погледна в огледалото. На лицето й все още бе изписан изразът на аристократично снизхождение, с което си бе послужила пред пазача.

От коридора се чу тракане на токчета. Без да мисли, тя се пъхна в една от кабините, понеже не искаше да захваща разговори с гостите на хотела.

Някой влезе в тоалетната. Кейт седна на седалката. Реши да чака, докато досадницата си отиде, и после да иде да потърси Мелани.

Но мисълта й неочаквано бе прекъсната от съскащи думи, които идваха от стола пред огледалото в тоалетната.

— Гадна кучка!

Грозните думи бяха изречени от приятен шипящ глас, който неизвестно защо й се стори познат. След тях се изсипа порой от тихи, но цветисти изрази — невероятно вулгарна подборка дори за навикналите уши на Кейт.

Тя затаи дъх, заинтригувана от гласа. В ядните думи прозираше такова отчаяние, че нещо дълбоко в нея се покърти.

Кейт внимателно погледна през процепа на вратата на кабината. Жената бе гърбом към нея, но Кейт можеше да види лицето й в тоалетното огледало. Жената втренчено гледаше собственото си отражение.

Лицето бе младо и красиво. Очите бяха сини, кожата — кадифена, без никакви бръчки. Косата бе много тъмна, сресана на грациозно падаща по слабите рамене гладка лимба. Брадичката, челото, страните и носът бяха невероятно фини и нежни.

Но лицето бе разкривено от злоба и безсилие, а мръсните думи продължаваха перверзно да се леят от устата й.

— Шибана мръсна кучка! — шептеше тя. — Шибана некадърна кучка…

Кейт с мъка се сдържаше да не ахне от изумление. Срещу нея стоеше Ив Синклер.

Чак сега, в присъствието на тези силни чувства, от които чак й ставаше неловко, Кейт си спомни какво бяха чули преди малко с Мелани — присъждането на „Оскара“ за най-добра женска роля на Ребека Шъруд. Спомни си също, че Ив Синклер бе предложена за същата награда за изпълнението си в един филм, който бе гледала, но чието заглавие не можеше да си спомни.

Ребека Шъруд бе спечелила „Оскара“, който Ив несъмнено много горещо желаеше.

Тези мисли минаха през главата на Кейт, докато подслушваше това, което бе може би един от най-болезнените мигове в живота на Ив Синклер. Понеже в Холивуд бе всеизвестно, че тя е постигнала всичко по силите на една актриса, за да се изкачи до професионалния си връх, освен „Оскар“. Ив бе прочута звезда и имаше право на това, но въпреки всичките й усилия винаги я слагаха сред недотам бляскавите, недотам звездните холивудски актриси. И то въпреки факта, че актьорското й изкуство се аплодираше по целия свят.

— Ребека…

Името, което устните на Ив произнасяха тихо и съзерцателно, доказваше, че Кейт е прочела мислите й. Кейт се чувстваше почти неловко, че се намира тъй близо до тази жена, че я вижда, без да бъде видяна, и че знае какво става в душата й.

Тя изведнъж си даде сметка, че пред нея е нещо повече от обикновена актриса. Пред нея бе порасналият идол на собственото й детство.

Сега виждаше това ангелско лице променено не само от годините на холивудската кариера, които тя дори не можеше и да си представи, но и от цял един живот на безсилие, което тази вечер бе достигнало до връхната си точка.

Кейт гледаше, а през лицето в огледалото отсреща преминаваше цял калейдоскоп от зашеметяващи емоции. Най-осезаема от тях бе, разбира се, яростта. Но изпод нея, зинала като черна паст, бе ненавистта. Ненавист заради неуспеха? Заради хрумването на Академията да присъди най-високата награда на младата Ребека Шъруд? Ненавист към всичко, което представляваше Холивуд? Или може би ненавист към самата себе си, към целия си живот, пропилян в напразната гонитба на признанието, което нямаше да дойде?

Кейт гледаше, а красивото лице в огледалото бавно променяше израза си и по него се изписвате нещо ново. То бе неописуема печал, бездънно, безкрайно съжаление.

Кейт се чувстваше ужасно неудобно. Не смееше да излезе от кабината, не смееше дори да помръдне. Мисълта, че Ив може да разбере, че някой я наблюдава, я ужасяваше. Трябваше да остане тук, докато Ив си тръгне.

В този миг на вратата се почука.

— Ив? — чу се мъжки глас отвън. — Там ли си?

Лицето в огледалото се сепна и дойде на себе си, сякаш някой грубо го бе изтръгнал от дълбока лична драма — прекалено интимна, за да бъде показана на бял свят. Красивите черти се изгладиха с такава бързина, че Кейт се стъписа. Една ръка бързо изтри отронилата се по бузата сълза.

— Да — каза високо Ив. — Какво има?

— Пресата, Иви — отвърна гласът. — Съжалявам…

За миг Ив се поколеба. По лицето й се изписа непоносимо страдание. Най-самотното лице, което Кейт бе виждала. После, сякаш подчинено на внезапно разместване от неизказано мощни вътрешни сили, лицето се промени. Всички чувства, които го опустошаваха, бяха отпъдени.

Ив се готвеше за репортерите.

Това прогонване на чувствата порази скритата Кейт повече от всички изпълнения на Ив, които бе наблюдавала на екрана. Понеже вихрещите се страсти явно бяха непоносими и същността й се разяждаше от страшна отрова. Тя криеше всичко под желязната маска на самообладанието, за да увери пресата и поклонниците си в неизменното хладнокръвие, в съвършената елегантност, в ненакърнимото благородство на звездата.

И точно в този поглед Кейт видя самотното и изплашено момиченце, надничащо от ъгълчето на усърдно построения израз на Ив. Кейт знаеше, че отсега нататък ще го вижда всеки път, когато погледне Ив Синклер. Понеже то обхващаше цялото минало и обагряше не само детския образ на Ив, който Кейт така бе обожавала като малка, но и нейното собствено детство, нейната собствена самота.

Ив хвърли последен изпитателен поглед към огледалото. Очите й излъчваха уморената решимост на сразен войник, който дава обет един ден да се бие отново. Тогава тихо каза на отражението си в огледалото:

— Сто и петдесет процента.

Думите й озадачиха Кейт.

После се обърна и пъргаво излезе навън. Някакъв глас в коридора я поздрави и тя изчезна.

Малко по-късно Кейт тръгна да търси Мелани. Не й каза какво бе видяла в дамската тоалетна, но застана до нея в скривалището, за да изслуша докрай присъждането на наградите.

Филмът на Джоузеф Найт „Краят на дъгата“ спечели девет от отличията на Академията. Кейт бе гледала филма и го бе харесала, затова не се изненада, когато той пожъна толкова много награди. Но бе удивена как банкетната зала почти осезаемо се наелектризира, когато Холивуд изразяваше удивлението и възхитата си от напълно неочаквания голям победител.

Може би най-паметният момент от вечерта бе присъждането на наградата за най-добра мъжка роля на Самюъл Рейнс. Рейнс, който обикновено бе мълчалив и по-скоро страшен като екранно присъствие, се разкри като обикновен и скромен човек, когато приемаше отличието си.

— Иска ми се да мога да кажа, че съм постигнал всичко със собствени сили — обърна се той към присъстващите. — Но дори и да го кажа, няма да е вярно. От петнайсет години работя здравата в този бизнес. Имал съм своите възможности и съм пропуснал някои от тях, както става с всеки от нас. Но това, което виждате, когато гледате играта ми в „Края на дъгата“, не съм го създал сам. Човекът, който ни накара всички да надминем себе си в този филм и ни накара да повярваме, че можем да бъдем по-добри от това, което сме били, е Джо Найт. Изказвам благодарност най-напред на него, а след това и на всички вас, които направихте от тази вечер най-паметната в живота ми.

Благодарствената реч на Самюъл Рейнс бе обширно цитирана и разпространена в десетина кинопрегледа, понеже се превърна в драматична кулминация на вечерта. Думите му още звучаха в ушите на Кейт, когато двете с Мелани напуснаха скривалището си и излязоха навън, за да се слеят с тълпата, очакваща звездите да си тръгнат от хотела.

Кейт и Мелани попаднаха между стотици кряскащи и блъскащи се запалянковци, задържани от кордон навъсени полицаи, някои от които на коне.

Звездите заизлизаха двама по двама. Лицата им бяха различни — вече знаеха кой е спечелил желаните награди. Кейт видя Бети Дейвис, Кларк Гейбъл, Джоун Крофорд, Роналд Колмън, Уолтър Хюстън, Мърна Лой и много други. Неизвестно защо в светлините на прожекторите всички изглеждаха по-скоро меланхолични и изморени. Кейт си представяше как искат да си отидат у дома и да съблекат луксозните дрехи, да пийнат нещо и да си легнат.

Когато обаче се появи Ив Синклер, нещо в Кейт трепна. След като цял живот бе кътала това лице в представите си, Кейт вече познаваше и тайните му терзания. Затова бе доволна, наистина доволна, че дойде на тазвечерната церемония. Бе опознала Ив по-добре от всякога и по някакъв неясен начин бе опознала по-добре и себе си.

Тя все още размисляше над този факт, когато една група запалянковци проби кордона и се впусна към излизащите звезди. Веригата от полицаи се разкъса и настъпи безпорядък. Силният напор на множеството изтласка Кейт и Мелани напред. Стана страшно. Един от конете се изправи на задни крака с ужас в очите, докато ездачът му се опитваше да го обуздае. Копитата му яростно ритаха нагоре към нощното небе.

В този миг тълпата се сля с излизащите от хотела знаменитости и полицията се оказа безсилна да възстанови реда. Настъпи диво, непозволено смешение на две групи, които логиката и пространството по право трябваше да държат разделени — високопоставените звезди и неизброимата тълпа, която отдалеч им се възхищаваше.

Преди Кейт да успее да разбере какво става, надигащата се човешка вълна я откъсна от Мелани и я понесе към стъпалата на хотела. Навсякъде имаше полицаи, които размахваха палки и крещяха на тълпата с разкривени от ярост лица.

Изведнъж Кейт усети, че я бутат грубо напред към ръцете на един полицай. Явно изкаран из търпение от дългата си нощна борба с тълпата, той си изля яда на нея и грубо я блъсна. Тя падна на паважа в краката му.

— Назад! — чу го тя да тътне към нея и всички останали, които можеха да го чуят. — Назад!

В този миг две силни ръце сграбчиха Кейт и я изправиха на крака. Допирът им бе суров, но нежен. Тя се зачуди дали не е някой полицай, по-търпелив от предишния.

Но когато се обърна, за да благодари на спасителя си, видя хубав мъж в смокинг, който очевидно бе от знаменитостите. Гледаше я с черните си загрижени очи.

— Добре ли сте? — попита.

Преди да успее да отвърне, тя го видя как стрелва с яден поглед полицая, който я бе блъснал.

— Бъдете по-внимателен — каза тихо, но така, че полицаят веднага застана мирно. — Това също са хора.

Сержантът се обърна отрезвял. Кейт отново погледна мъжа, който я бе вдигнал. Все още я гледаше, а в очите му имаше загриженост за състоянието й.

— Добре съм — каза Кейт. — Благодаря ви. Съжалявам…

Думите излизаха трудно от устата й, понеже от ръцете, които я държаха, струеше желязна сила, която почти отнемаше дъха й.

— Добре.

Той я пусна. Почти й бе обърнал гръб, когато отново я погледна. В очите му трепна нещо внезапно и дълбоко, сякаш искаше да запечати образа й в паметта си, преди да я остави да си тръгне. Тя се зачуди дали е помислил, че отнякъде я познава, или просто е такъв и фиксира хората със строгия си жив поглед.

След дълго търсене най-сетне намери Мелани и двете започнаха да си проправят път през тълпата. Мелани явно бе избегнала блъсканицата, повалила Кейт на земята, и все още бе пълна с детинско вълнение.

— Девет награди! — ахкаше тя. — Ах, какъв мъж! Гледай, Кейт, ето го!

Кейт се обърна, проследи протегнатата ръка на Мелани и видя непознатия, който й бе помогнал да стане. Влизаше в една лимузина, докато цяла фаланга полицаи едва удържаше тълпата назад.

— Това е той! — изкрещя Мелани. — Джоузеф Найт! Нали е божествен?

Кейт не отвърна. Миг по-късно двете момичета бяха на път за вкъщи. Когато пристигнаха, Мелани искаше да говори цяла нощ за това, което бе видяла в „Амбасадор“, но на сутринта Кейт бе на работа и с прозявка отпрати приятелката си в леглото.

11

Седмица след церемонията по връчването на „Оскарите“ в хотел „Амбасадор“ Кейт тръгна да си търси театрален агент.

Не сподели с никого намерението си, още по-малко с Мелани. Чувстваше, че действа прикрито, и изпитваше странно чувство за вина. Чувстваше се двойно по-неудобно от факта, че не знаеше защо точно го прави. Кейт не бе свикнала да предприема действия, без да знае защо.

Нещо в преживяното по време на вечерта на „Оскарите“ я бе променило. До тази вечер актьорската професия й бе безразлична и тя се отнасяше с открито презрение към Холивуд. Но оттогава започна да изпитва някакъв размирен вътрешен порив, приличен на песъчинката, която се превръща в перла.

Не знаеше защо се бе променила. Не бе склонна да се самоанализира дотолкова, че да се пита дали бе свързано с подслушаното лично страдание на Ив Синклер, или с нещо от самата церемония. Само знаеше, че се чувства различна.

Разбира се, нямаше да може никога да изличи от паметта си Ив пред огледалото в тоалетната, разкривените й от болезнени чувства красиви черти, когато размишляваше за изгубения „Оскар“.

Нито пък щеше да забрави изумителната сила на духа й, когато пред същото това огледало Ив с един замах на волята си погреба личната болка и успокои лицето си за пред пресата.

Кейт си спомняше нощта на „Оскарите“ като особен момент, неизвестно защо откъснат от естествения ход на живота й. Момент, в който имаше някакво вълшебство, като нощта на Пепеляшка на бала в двореца. В него нямаше нищо реално, но тъкмо поради това притежаваше силата на сън, който я запленяваше и смътно й напомняше за детските фантазии, свързани с Ив Синклер и вълшебния свят, в който тя живееше.

Но тези мисли не й даваха отговор на загадката за поведението й. Тя не си задаваше въпроси. Вместо това се движеше смело напред, както би постъпила при някой от бързите си опити да намери работа като сервитьорка. Разпрати копия от фото досието си, въртя телефони и скоро получи очаквания отговор.

Първата й среща бе с агент на име Барни Ливингстън. Беше чувала много пъти името му от Мелани като агент, който давал шанс на млади изпълнители, ако притежават данни. Освен това нещо в името му й се струваше изискано. Някак по детски й се искаше да я представя човек с точно такова изтънчено име.

Когато пристигна в офиса му, я обзе учудване и смут.

Офисът бе малък и разхвърлян и се намираше в очукана административна сграда в центъра на Холивуд. Имаше секретарско бюро, но без секретарка. Посрещна я плешивеещ мъж по риза, с тлъст корем и пура в устата.

— Барни Ливингстън — каза, без да обръща внимание на изуменото й изражение. — А ти си…

— Катрин Хамилтън — отвърна Кейт и се помъчи да се усмихне.

— Седни. В момента говоря по телефона.

Остави я и влезе във вътрешния офис, без да затвори вратата. Взе слушалката и продължи разговора си. Димът от пурата му се стелеше на талази из застоялия въздух.

— Окей, разбира се — каза на невидимия си събеседник. — Знам, че може. Но дали ще го направи? Там е цялата работа, Френки. На нея вече не може да се разчита както преди една или две години. Просто не е каквато беше. Всеки го знае. Затова нека опита другата. Само я пробвай. Никой няма да разбере. За бога, ще ти отнеме само десет минути. Направи го заради мен, Френки, рискувай. Така се откриват големите звезди. Знаеш много добре.

Последва дълго мълчание. Агентът беше с гръб към Кейт. Виждаше се как кима, докато слушаше събеседника си. Беше облегнат назад на въртящия се стол, краката му бяха вдигнати на бюрото.

Накрая усмихнато се наведе напред.

— Окей. Ти си добър приятел, Френки.

Остави слушалката, стана и тръгна към вратата.

— Хайде, ела, миличка — обърна се към Кейт. — Снимките ти са тук.

Тя влезе в офиса. Той се позабави във външната стая, търсейки нещо на бюрото на секретарката си, после дойде и затвори вратата.

— Извинявай, че те накарах да чакаш. Това беше един от най-важните ни продуценти. Успях да го склоня да изпробва една клиентка. Такава борба беше, сякаш му вадих зъб.

Той седна и изгаси пурата. Замести поглед от Кейт към фото досието на бюрото си. Когато я изучаваше, очите му се присвиваха.

— Хубава си. Имаш много изразителни черти. Говоря сериозно. Не съм ли те гледал в нещо?

Кейт поклати глава.

— Била съм само статистка, имам и няколко епизодични роли. Предполагам, че всички са били орязани.

Той кимна и я погледна изпитателно.

— Много характерни черти. Точно видът ти сигурно тревожи режисьорите. Те обичат всички да изглеждат еднакво. Но се надявам, че не си се отказала. В теб има нещо.

Погледна отново в папката със снимките, поклати глава и я затвори.

— Фотографът се е опитал да скрие качествата, за които говоря. Не можем да му се сърдим, той си мисли, че затова му се плаща. Неговата задача е да изкара всички като Марлене Дитрих. Но у теб има нещо по-така…

Той я изгледа отново.

— Може ли да се изправиш?

Кейт стана, като остави чантата си на земята до стола.

— Добре. Сега просто иди до вратата и се върни. Точно така. Отлично. Сега сложи ръце на ханша. Усмихни се. Усмихни се, де! Добре… Окей, можеш да седнеш.

Кейт седна и го погледна.

— Да… у теб има нещо — каза той и въздъхна. — Не съм сигурен какво е, но е различно. Кажи ми, можеш ли да четеш реплики? Вземала ли си някакви уроци?

Кейт поклати глава.

— Била съм на няколко сеанса в един курс. Да ви кажа право, изобщо не съм гледала на това сериозно, докато… до неотдавна. Но мисля, че мога да се науча.

Откровеността й сякаш му хареса.

— Ето — подаде й един лист, написан на машина. — Прочети ми първата реплика.

Кейт погледна листа. Беше целият измацан, очевидно го бяха държали много ръце. По него бяха напечатани в колона разни реплики от диалози, без никаква връзка. Тя прочете първата реплика.

— Минава десет, госпожо. Майка ви е тук.

Агентът се усмихна.

— Миличка, не се намираш в моргата. Дай го малко по-секси. Да звучи истинско.

Кейт прочете репликата отново. Той я погледна безизразно.

— Сега опитай осемнайсети номер.

Тя намери репликата и я прочете.

— Не съм длъжна да понасям това.

— А сега гневно. Кажи го наистина гневно. Помисли си за човека, когото си мразила в живота си повече от всичко. Представи си лицето му и кажи репликата, все едно, че си с него. Хайде.

Кейт си представи Рей — вторият й баща, и каза:

— Не съм длъжна да понасям това от теб.

Агентът я загледа съсредоточено. После се усмихна.

— Окей. Може би ще можем да ти уредим няколко урока по актьорство. Засега лицето ти може да се окаже достатъчно, за да ти намерим работа. Но трябва да си готова да се потрудиш. Готова ли си?

Кейт кимна, мислейки мрачно за сервитьорската си работа и дали изобщо да се отказва от нея.

— Добре тогава — каза той и стана. — Ще опитаме. Чакай малко.

Отиде в съседната стая, върна се със снопче листове, закачени един за друг и сложени в син плик, и й подаде една писалка.

— Подпиши три пъти на десета страница и веднъж на единайсета. Това е стандартен договор. Пет години, петнайсет процента.

— Ама вие наистина ли…

— Не ти обещавам нищо, нали разбираш. Изглеждаш ми умно момиче. Знаеш колко е трудно в тоя бизнес. Но ще направя каквото мога. Това ти го обещавам.

Кейт бегло прегледа страниците на договора. Нищо не разбираше от условията. Подписа, където й посочи агентът, и остави договора на бюрото.

— Браво, момичето ми — каза той. — Сега стани.

Тя стана.

— Сваляй ги.

Кейт се слиса.

— Ъъ, какво?

— Казах, сваляй ги — повтори той. — Сваляй гащите. Хайде, миличка. Няма да те чакам до довечера. Имам много работа.

Кейт се намръщи.

— Не разбирам за какво говорите.

Той стана, заобиколи бюрото и опипа гърдите й с потъмнелите си от тютюна пръсти. Дъхът му миришеше на пури и лъхаше на евтин алкохол.

Очите му я загледаха похотливо и придумващо.

— Можеш да стигнеш далеч — каза.

Ръката му се плъзна от гърдите към ханша й. Започна да я притегля към себе си.

— Бъди мила с мен… — започна.

Кейт го отблъсна с две ръце. Той изглеждаше учуден и ядосан.

— Какво ти става? От коя звезда падаш? Тук е Холивуд. Схващаш ли? Събуди се!

Кейт не отвърна. Дори не съзнаваше колко страшно го гледа. Но той не виждаше израза й, понеже погледът му бе зает да опипва гърдите й под блузката.

— Не ставай глупава, миличка. Няма да те чакам до довечера. Искаш ли работа, или не? Събувай се или няма да получиш нищо.

Сграбчи я за раменете и се опита да я целуне.

Коляното на Кейт се засили изневиделица и го прасна между краката. Очите му се облещиха и той изпъшка.

Преди да е успял да закрещи от болка, юмрукът на Кейт се стовари върху носа му. От раненото място веднага бликна кръв.

От силния удар агентът се олюля назад.

— Ах ти, бясна кучко! — запроклина той. — Ах ти, путко скапана!

Изведнъж болката между краката го накара да се превие.

Той изохка и се стовари на пода.

С хладнокръвие, което порази дори самата нея, Кейт стъпи здраво на гърдите му с едно от високите си токчета и се пресегна през тялото му към бюрото.

— Шибана кучка! — давеше се той в собствената си кръв.

Кейт намери договора. Свали крак от гърдите на агента, застана зад него и внимателно накъса листовете. Прибра парчетата в чантата си и погледна към Барни Ливингстън. Кръвта се стичаше по устата и брадичката му. Той я гледаше с ненавист и изумление. Не можеше да повярва на случилото се.

Кейт се завъртя кръгом и без да бърза, напусна офиса. Беше я обзело странно спокойствие, а в съзнанието й витаеше образът на Рей, който се стрелкаше без посока и се сливаше с лицето на агента.

Когато излезе на улицата, вече не чувстваше нищо, освен силен глад.

Извървя няколко преки. Въздухът й се струваше по-свеж от обикновено. Тротоарът под токчетата й сякаш ободрително блещукаше в слънчевите лъчи. Странната безчувственост, която я бе обзела, я обнадеждаваше и я караше да се усеща млада и силна.

Накрая се озова пред едно кафене, което й се стори познато. Огледа улицата, за да се ориентира, и видя на една пресечка по-надолу хотел „Амбасадор“.

Погледна отново към кафенето. Беше същото, в което се бяха отбили двете с Мелани вечерта на „Оскарите“.

Кейт влезе и седна в едно сепаре. Когато дойде сервитьорката, поръча сандвич и чаша кафе. Беше изгладняла и весела. По устните й играеше тайнствена усмивка.

Неочаквано до нея прозвуча дълбок, равен глас и тя се стресна.

— Приятно ми е, че ви виждам тук.

Кейт се извърна и видя едно лице, което бързо изплува в паметта й. Издокараният мъж на средна възраст, когото бяха срещнали онази вечер с Мелани — същият, който им каза как да влязат в „Амбасадор“ през страничния вход.

— Здравейте — отвърна усмихнато. — Светът е малък, нали?

— Вие го казахте. Това, което не можеш да направиш в Холивуд, е да избегнеш хората, с които вече се познаваш.

Стоеше с преметнат през ръката шлифер и изглеждаше точно толкова елегантен и точно толкова западнал, колкото когато го видя онази вечер. Усмивката му бе заразителна. Зъбите му бяха бели и бляскави, мустачките — подстригани и от цялото му същество се излъчваше щедър хумор, който я очароваше.

— Току-що оставих един, който няма да е много приятелски настроен, ако го срещна пак — каза тя и се учуди на собствената си откровеност.

Той иронично вдигна вежди.

— Не може да бъде. Да не е някой асистент-режисьор?

— Импресарио.

— Аха — усмихна се той с разбиране. — Те са най-ужасните. Надявам се, че сте се погрижили да ви запомни завинаги.

Кейт кимна и се ухили като малко момиче.

— Това е то — продължи той. — Не всяка млада актриса може да си го позволи. Тия си мислят, че могат да правят каквото им скимне.

Кейт отвори чантата си, извади накъсания договор и го показа като трофей.

— Бях го подписала, преди да започне да пуска ръце.

— Вие ли го накъсахте или той? — попита непознатият.

Тя се тупна в гърдите.

Той запляска с облечените си в ръкавици ръце.

— Браво! — Очите му блеснаха бащински. — На Холивуд му трябват точно такива като вас. Кажете ми, влязохте ли в „Амбасадор“ онази вечер?

Кейт кимна.

— Да, благодарение на вас.

— Беше ли интересно? — попита той.

Тя отново кимна. Не можеше да му разкаже колко важна се оказа за нея онази нощ. Същевременно осъзна, че внезапното й решение да направи сериозен опит като актриса я бе докарало дотук, до това кафене, с празни ръце и един скъсан договор като доказателство за усилията й. По някакъв идиотски начин се бе въртяла в затворен кръг. От това й стана забавно и тя се засмя на глас.

— Трябва да ви кажа, че начинът, по който го приемате, ме възхищава — каза непознатият. — Струва ми се, че у вас има нещо необикновено. Мога ли да се представя? Норман Уеб. От време на време писач на сценарии, а понастоящем — на жизнения кръстопът в средата.

Кейт прибра скъсания договор в чантата си и едва тогава подаде ръка.

— Кейт Хамилтън. Сервитьорка.

Усмивката му стана по-широка.

— Все повече ми харесвате.

— Бихте ли седнали при мен? — попита тя.

Той се престори, че се колебае, и докосна оръфаната си копринена връзка.

— Имах една среща на хиподрума, но конете могат да почакат. Приемам с удоволствие.

Той седна в сепарето с невъзмутимото си джентълменско поведение и сложи сгънатия шлифер до себе си. Извади златна табакера, отвори я и й предложи цигара. Тя поклати глава.

— Имате ли нещо против, ако аз…

— Не, разбира се.

Той извади цигара, очука я в табакерата и я запали с издраскана златна запалка, която, както и табакерата, явно бе виждала и по-добри времена. Кейт се усмихна. Сякаш във всяко нещо при него елегантното съжителстваше с нещо вехто, изисканото — с упадък. А той почти се гордееше с това.

— Е, след като счупихме леда, защо не ми разкажете за себе си? Какви попътни ветрове ви довяха в нашата малка Мека?

Докато чакаше сандвича, Кейт му разказа накратко живота си. Спомена за главните подробности от детството си, без да разкрива причината за напускането на дома си. Пропусна и женитбата си с Куентин и грозните последствия от нея. Отдавна бе решила в себе си, че Куентин принадлежи на миналото й, и не бе казвала дори на Мелани за него.

Спомена в едно изречение за скитанията си из страната и му разказа как на шега бе придружила Мелани в Холивуд. Тъкмо свърши с описанието на вечерта на „Оскарите“ и с неочакваното си решение да се опита да стане актриса, когато сандвичът й пристигна.

— Вие сте човек на малкото думи — каза Норман Уеб. — Като писател или по-скоро нещо, наподобяващо писател, бих искал да мога да се меря с вас по лаконичност.

Докато я гледаше как яде, той й разказа за себе си. Бил израснал в чужбина и се върнал в Съединените щати, за да завърши образованието си в Йейл като баща си и дядо си. Започнал да пише още в колежа, като се стремял, да стане един от „загубеното поколение“ на Хемингуей, Фокнър и Скот Фицджералд. Не след дълго обаче осъзнал, че талантът му не е на нужното равнище, и дошъл в Холивуд да работи като част от растящия екип от автори на идеи, които бълвали сценарии за неми филми.

Собствениците на студиа по онова време третирали тези автори като животни, понеже не искали да приемат, че подчинените им драскачи имат нещо общо със сериозните писатели. Но с появата на говорещите филми трябвало да се съчиняват диалози, а за Норман това било фасулска работа. Творбите му може и да не били много дълбоки, ала умеел да пише живи, вълнуващи диалози и си намерил добре платена работа, като създавал сценарии за стилни комедии, апашки трилъри и детективски истории. Изкарвал добри пари, въпреки че не го уважавали много. Тогава в един момент постоянните компромиси и безсъдържателната работа, налагана от Холивуд, презрителното отношение на шефовете на студиа и надменният фалш на филмовата столица взели да го дразнят. Развел се с първата си жена, оженил се повторно за много по-млада, развел се и с нея. Не знаел дали по-напред да плаща алименти на бившите си съпруги, или да погасява трупащите се дългове от комар. Започнал да закъснява за работа, предпочитал конните състезания пред студиото. Карал се с продуцентите, режисьорите и другите сценаристи за незначителни сюжетни подробности или за диалозите. Душата му се раздирала от съмнения.

Уволнили го. Друго студио му дало възможност за изява, но той я пресякъл с независимото си поведение. Тогава го отритнали отвсякъде. Никой не искал да го наема, понеже се славел като неудачник.

В момента изкарвал жалки суми от приключенски историйки, които пишел за евтините списания. Живеел сам в мизерно бунгало, пиел евтино уиски, ходел на хиподрума почти ежедневно, купувал си двудоларови билети и се забавлявал с конете вместо с жени.

Норман говореше за всички тези неща с весел цинизъм, който направи силно впечатление на Кейт. Опропастеният му живот сякаш го забавляваше, като че ли се отнасяше за някой друг. Кейт усещаше в него голяма мъка и разочарование, но чувстваше също, че излъчва топла, бащинска нежност — първото качество, което от дълго време насам намираше у някого. Беше доволна, че го покани да седне с нея. Сега й бе много по-малко самотно.

— Мисля, че си приличаме — каза тя. — Но вие поне сте видели и по-добри дни. Моите никога няма да настъпят. Особено след това, което стана днес. Но нищо. На мен ми харесва да бъда сервитьорка.

— Това е достойна професия — каза той. — И освен всичко друго изисква да бъдеш и добър артист. Кажете ми, Кейт — мога ли да ви наричам Кейт? — какво ви накара да опитате артистичната професия?

Кейт замислено сбърчи вежди.

— Наистина не знам.

Пред очите й бе лицето на Ив Синклер в огледалото, ала реши, че няма смисъл да казва за това на Норман Уеб. Съвсем честно не знаеше защо актьорската професия изведнъж, я бе привлякла.

Той се усмихваше.

— Всъщност никой не знае как стават тези неща. Във всеки случай това е тема, която бързо омръзва. Как се чувствате сега, след първата схватка?

Кейт отново се замисли.

— Ами в неговия офис имах чувството, че ще го убия. Много беше странно… Като че ли ме тласкаше някаква вътрешна сила. Последствията не ме интересуваха. Просто нямах намерение да му се давам. След това на улицата се почувствах прекрасно. Свободна като птичка. После усетих, че съм страшно гладна, и така дойдох тук. — Тя сви рамене и се усмихна. — Звучи малко глупаво, нали?

— Напротив — възрази той. — Много добре звучи. Виждате ли, млада госпожице, Холивуд се е канел да забие във вас първата си въдичка. Дори сте се отървали много леко. Всяка от тези въдички пуска кръв и вкарва отрова. Като ухапване от пиявица. Това е тайната на този град. Но вие сте постъпили много умно, без може би дори да си давате сметка за това. Пресекли сте всичко от самото начало.

Кейт не каза нищо. Не беше съвсем сигурна накъде бие Норман Уеб. Но чувстваше в думите му истинско благоразположение и приятелство.

Изведнъж той сякаш се затвори в себе си. Лицето му придоби много сериозно изражение.

— Някога познавах един писател. Много талантлив човек. Умен и амбициозен. Той се остави на Холивуд да му забие отровните си въдички. Забрави кой е, защо беше станал писател. За него имаха значение само парите, посредствеността, алчността. Поквари се, работата му и личният му живот започнаха да страдат. В края на краищата пиявиците се добраха до таланта му. Всеки момент щяха да го изхвърлят от студиото. И тогава, един прекрасен ден шефът на студиото го извика в кабинета си.

Норман млъкна за малко и всмукна от цигарата си.

— И така, шефът на студиото си поприказва шеговито с него няколко минути, после му предложи сюжет за грандиозен филм, скъпа продукция. Този филм можеше да оправи кариерата на писателя. Всички знаеха в колко тежко положение бе изпаднал, и във финансово, и в творческо отношение. Накрая шефът спря да го усуква и изплю камъчето. Като отплата за големия нов филм искаше от писателя да предаде един от най-добрите си приятели. Няма да ви отегчавам с подробности, ще ви кажа само, че най-добрият приятел също беше писател, всъщност много по-способен, но бе станал антипатичен на шефа на студиото. Най-добрият приятел, разбира се, имаше минало — като всички нас — и изпадналият в нужда мой познат му бе достатъчно близък, за да знае всичко. Продуцентът искаше от него да си послужи с това, което знаеше, и да се погрижи приятелят му да бъде отритнат от всички. Директорът на студиото се държеше много бащински, много грижовно, като лекар с добър подход към болните. „Просто ми помогни и край на грижите ти.“ Писателят си даваше сметка какво искат от него. Дълго размишлява — наистина дълго, вярвайте ми, мила моя, и най-после, след като претегли приятелските чувства и кариерата си, се поддаде. И приятелят му шумно бе прогонен от Холивуд и никой повече не го видя.

Норман отърси с кутре малко пепел от върха на цигарата си и въздъхна.

— Моят познат откри с учудване, че новият му успех не му се услажда. Сякаш не можеше да се радва на парите, които бе спечелил. Преследваше го лицето на прокудения му приятел. Купи си нова къща в Брентуд, ожени се отново — всеки в Холивуд се жени отново, когато трябва да отпразнува някой успех — и си направи дете. Получи нови, по-добри поръчки за сценарии и натрупа състояние. Но нищо не помогна. Накрая, точно когато онзи, когото бе предал, започна да си създава име като писател в Ню Йорк, познатият ми се обеси в гимнастическия салон на брентудската си къща.

Той погледна към Кейт.

— Това е то Холивуд, Кейт. Нещо усмихнато, което иска от теб да предадеш най-добрия си приятел и ти развява някой договор като стръв. „Не забравяй — ти казва то, — това е кариерата ти.“ Все едни и същи думи: „Това е кариерата ти“. Четирите съдбовни думи в Холивуд. Ако се оставиш да превземат душата ти, с теб е свършено.

Той се усмихна на Кейт.

— Мила моя, днес сте направили първата си огромна крачка, за да се предпазите да не ви се случи това. Помнете, че е важна не кариерата, а душата. Когато ви поискат да продадете едното, за да имате другото, знайте, че е невъзможно. Кажете не или с вас е свършено.

Кейт беше сериозна, смутена от грозната история, която бе чула.

— Май няма голяма опасност да достигна големи висоти. В тоя град никой няма да си направи труда да ме изкушава.

— Не бързайте толкова — рече Норман Уеб, като се наведе леко напред. — Не се подценявайте, мила моя. Не вадете заключения за кариерата си само от един агент.

На Кейти през ум не й минаваше, че сивите очи на събеседника й я оглеждаха внимателно от привилегированата си позиция на почти петнайсет години опит в кинобизнеса. Тя притежаваше цялата свежест на младостта, съчетана със сочна чувственост.

Той се усмихна при мисълта какво бе направила с бедния Барни Ливингстън, когото той бегло познаваше от годините си в Холивуд. Навярно се бе хвърляла като тигрица. Беше горда и честна. Нямаше нищо общо с останалите дебютантки.

— Вие едва сте започнали — каза той. — Барни Ливингстън е само един ръкав от пълноводния холивудски поток. И ако ви интересува мнението на някой, който доста се е подвизавал из тоя град, Барни е бил прав в едно. Имате качества. Видях го още онази вечер, когато бяхте тук с приятелката си. Виждам го и сега.

Кейт сви рамене. Скептицизмът й бе очевиден.

— Мога да се обзаложа, че не съм първият, който ви го казва.

— Кое?

— Че сте по-особена. Че имате качества.

Кейт се засмя.

— Наистина. Не сте първият. Но повечето, които са ми го казвали, ми сочеха вратата. Каквито и да са тези качества, те не им харесват.

— Ще видим — каза Норман Уеб. — Днешното „не“ е утрешно „да“, както беше казал някой, който познава Холивуд.

Кейт го погледна неопределено. Сякаш изпитваше към него снизхождение.

— Знаете ли — каза той с внезапна решителност. — Сега ще ви оставя, понеже, по неизвестни вам причини, не мога да пропусна срещата си с дамите и господата на хиподрума. Но много бих искал да вечеряте с мен другата седмица. И искам да ви помоля за нещо: не се срещайте с агенти, преди да сте разговаряли с мен. Аз мога да ви дам някои съвети, които вероятно ще ви помогнат да избегнете подводните скали в нашето мътно поточе. Съгласна ли сте?

Кейт се усмихна. Не виждаше причини да му откаже, въпреки че едва ли очакваше предложението му да я отведе донякъде.

В едно обаче бе сигурна: Норман Уеб не беше втори Барни Ливингстън. Нямаше задни мисли, когато я канеше на вечеря. Искреността му прозираше в безгрижното му държане.

Може би това бе приятелят, който й бе липсвал през всичките тези години. За нея не бе толкова важно дали наистина ще й помогне да започне кариера в Холивуд. Но искаше пак да се види с него. През последния половин час за първи път от пет години чувстваше, че е установила истинска връзка с друго човешко същество. Дали я бе трогнала тъгата на Норман Уеб? Или самотата му? Авантюристичното му минало? Не знаеше.

— Добре — отвърна тя. — Съгласна съм.

Норман Уеб се усмихна. Кейт записа телефона си, подаде му го и също се усмихна.

— Това е телефонен автомат в коридора под стълбите. Надявам се, че това не ви притеснява.

Той се засмя.

— Телефонът ви ще позвъни преди края на седмицата. Независимо какви са резултатите от надбягванията. Можете да разчитате на мен, млада госпожице.

Той стана, преметна сгънатия шлифер през ръката си и завъртя шапката си в ръка.

— Беше ми приятно.

— На мен също — усмихна се Кейт.

Той бавно излезе от кафенето със същата елегантна походка, която Кейт бе забелязала вечерта на „Оскарите“.

Тя въздъхна и махна на сервитьорката за сметката. Беше време да се прибира и да облече собствената си сервитьорска униформа.

Но когато се върнеше в апартамента, нямаше вече да е същата млада жена, която бе излязла оттам сутринта. Нещо я бе променило. Барни Ливингстън със сигурност. Но може би повече от всичко Норман Уеб.

Каквото и да се случеше, мислеше Кейт, поне беше изживяла един необичаен ден.

12

Норман Уеб удържа на обещанието си.

Обади се на Кейт и я изведе на вечеря в един не скъп, но добър холивудски ресторант. През цялото време говориха за Холивуд. Познанията му по всички въпроси, свързани с кинобизнеса, от актьорската професия и снимачния процес до машинациите на могъщите продуценти и шефовете на студиа, бяха истинско откровение за Кейт. Когато говореше с него, тя осъзнаваше в какъв илюзорен свят са живели през цялото време приятелките й от сорта на Мелани. За кандидат-актрисите Холивуд бе като вълшебната пещера на Али Баба, която щеше да им донесе слава и богатство само ако кажеха „Сезам, отвори се“ и ако натиснеха там, където трябва. Норман й разясни, че киното е труден, високо конкурентен бизнес, в който дори онези, които вече бяха успели, трябваше да бъдат издръжливи, неизменно привлекателни и способни да прилагат безбройните трикове на занаята.

В края на вечерята предложи на Кейт да се срещнат на следната сутрин на ъгъла на Ла Бриа и Санта Моника.

— Време е да започнем истинското ти образование — каза.

Кейт подрани за срещата и седна на една пейка. Когато видя Норман да се задава с меката си шапка на главата, бастуна в ръка и свежо цвете на ревера, тя се усмихна.

— Рано пиле рано пее — каза той, щом я погледна. — Значи сме на линия. Готова ли си да запретнеш ръкави и да работиш?

Кейт стана.

— Да тръгваме — хвана я той под ръка. — Искам да ти покажа нещо.

Заведе я до портала на „Уърлдуайд Пикчърс“, каза няколко думи на пазача и я вкара вътре.

— Как успя… — попита Кейт.

Норман се усмихваше, въртеше бастуна си и вървеше напред.

— Норман Уеб — човекът, който отваря всички врати. Не ви ли вкарах двете с приятелката ти в „Амбасадор“? Само като махна с ръка, момичето ми, и много неща ще станат по-лесни.

Той огледа студийния терен.

— Навремето работех тук. Всяка сутрин идвах в едно от ония бунгала до южната ограда. Обикновено полупиян… Но, бога ми, влизах и си свършвах работата. Имаше момент, когато не можеха да минат без мен.

Кейт бе смаяна от студийния терен. Наоколо имаше какви ли не сгради и декори. Улици от Дивия запад, стари бостънски имения, френски селски площади, италиански дворци, ренесансови фасади. Общото между тях бе, че бяха някак миниатюрни — може би три четвърти от това, което биха били в реалния живот, и изглеждаха съвсем, ама съвсем фалшиви.

Когато сподели това с Норман Уеб, той се засмя.

— Научаваш още нещо за Холивуд, мила моя. Камерата не може като човешкото око да разпознава подробностите или перспективата. Затова тя е сляпа — точно колкото трябва, за да вземе тези фалшиви неща за истински. А що се отнася до размерите, просто снимаш актьорите на преден план, а дълбокият фокус на лещата се погрижва за всичко останало. Всичко изглежда като истинско. Това е Холивуд, Кейт. Царството на илюзията. Никой не вижда какво се Крис отдолу, затова всеки мисли, че е истинско.

— Къде отиваме? — попита Кейт.

— Трябва да свършим една работа — отвърна той. — Не исках да те викам у дома, понеже съседите може да се раздърдорят, нали знаеш. — Той й смигна иронично. — Затова сметнах, че е най-добре да използваме някой от старите офиси. Аз вече не работя тук и никой не иска и да чува за сценариите ми, но имам някои стари приятели, като пазача при портала. Така че за малките си консултации ще се възползваме от помощните средства на „Уърлдуайд“.

— Какви консултации? — попита Кейт.

— Ще видиш — отвърна той загадъчно.

Заведе я в една от административните сгради и я вкара в малка и зле осветена, но оборудвана стая. В нея имаше диван, малък стол и голямо бюро. Две от стените бяха покрити с големи огледала.

— Тук никой никога не идва. Няма да ни смущават, а на нас точно това ни трябва.

Кейт остави палтото си на закачалката и погледна към него.

— Искам да се срещна с един човек — продължи Норман. — Не тази седмица, не и другата, но в най-скоро време. Казва се Алфред Доузиър. Много тачен импресарио. Почти не се занимава с начинаещи. Повечето от клиентите му са утвърдени жанрови актьори и изпълнители на мюзикли. Постоянно работят и го крепят в бизнеса. Не обръща много внимание на новаци, освен ако не са му били препоръчани лично от доверено лице.

— Значи няма да ми обърне внимание — каза Кейт.

Норман поклати глава и се тупна с пръст в гърдите.

— Довереното лице съм аз. Едно време, когато все още бях някой в тоя град, направих на Алфред няколко услуги. Той знае, че с мен вече е свършено, но помни кой му е правил добро. Ще те приеме. Ще те чуе как четеш.

Кейт го погледна безизразно.

— Това е всичко, което мога да направя за теб — каза Норман. — Мога да ти дам начален старт. Останалото ще трябва да постигнеш сама. Трябва да помниш, че Алфред мрази начинаещите. Не може да понася риска. Залага само на сигурни неща. Затова, Кейт, преди да влезеш в кантората му, трябва да направим от теб нещо сигурно.

Кейт се усмихна.

— Тежка задача.

Норман бе седнал зад бюрото. Затършува из чекмеджетата, намери парче хартия, извади голяма черна автоматична писалка и написа един-единствен ред.

— Хайде, прочети ми това.

Кейт погледна листа. Почеркът на Норман бе разкривен и ексцентричен, но четлив. Беше реплика от диалог.

— Госпожо Пемброук, някой чука на вратата — прочете Кейт.

Норман се усмихна.

— Остави това и ме гледай.

Той стана и заобиколи бюрото. Кейт седна на твърдия стол до вратата и зачака.

Той се изправи в цял ръст, застана с ръце до тялото и сериозно каза:

— Госпожо Пемброук, някой чука на вратата.

Кейт се усмихна. Изглеждаше досущ като английски иконом, въпреки че дори не се постара да промени произношението си.

Сега той разкопча сакото си, бръкна с една ръка в джоба си, облегна се назад на бюрото и смигна многозначително.

— Госпожо Пемброук, някой чука на вратата…

Кейт се засмя. Норман се бе преобразил до неузнаваемост. Този път не беше иконом. Тъкмо обратното. Беше гост, вероятно любовник, във всеки случай някой, който познаваше госпожа Пемброук твърде добре. В начина, по който каза „Госпожо Пемброук“ бе заложена точно толкова красноречива ирония, колкото трябваше, за да загатне, че знае някои непозволени тайни за въображаемата госпожа и че няма да се спре пред нищо, за да получи от нея това, което иска. Появата на „някой на вратата“ явно бе прекъснала интимен разговор между него и госпожа Пемброук.

— Как го направихте? — попита Кейт.

— А я виж това — каза той.

Събра ръце пред себе си, наведе се леко напред, прие ужасено и трагично изражение и тихо изрече:

— Госпожо Пемброук, някой чука… някой чука на вратата.

Този път Кейт бе завладяна от чувството, че чукащият на вратата носи лоши, страшни новини. А самият Норман безспорно играеше ролята на вярна прислужница, икономка или довереница — във всички случаи на жена. С една най-обикновена промяна в поведението и изговора си бе възпроизвел ситуация на ужас, неотложност и открита трагедия.

Очите на Кейт бяха широко отворени.

— Това е изумително! Норман, били ли сте някога актьор?

Норман поклати глава.

— Не, мила, но познавам всичките им трикове. В края на краищата, нали петнайсет години съм писал за тях! Особено в немите филми, където езикът на тялото е всичко и вместо с думи трябва да внушиш идеята с изражение. Налагаше се да познавам средствата на занаята им, като че ли пиша за себе си. Сега нека ти покажа още някои неща.

Той прочете репликата още шест-седем пъти. И всеки път успяваше чрез малка промяна на лицето, гласа или поведението си не само изцяло да предаде смисъла й, но и да създаде сценична атмосфера, която я поставяше в определен контекст. Въображаемата госпожа Пемброук се менеше според това, което той искаше да покаже, и всеки път сцената придобиваше ново, драматично звучене.

Това бе невероятна демонстрация на различните актьорски тънкости и когато всичко свърши, Кейт тихо изръкопляска.

— Невероятно!

Норман поклати глава.

— Не е невероятно, Кейт. Това са просто основни положения на сценичното изкуство. Оръжието, което всеки професионален актьор притежава, когато се явява на прослушване. И това е нож с две остриета. Едното ти осигурява ролята. Другото ти позволява да изглеждаш добре на екрана или на сцената — зависи от ролята. Не е необходимо да си гениален, за да го постигнеш. Но без него няма да можеш да направиш първите си стъпки в този град.

Кейт се намръщи.

— Аз мисля, че не мога да го постигна.

Норман се усмихна.

— Всичките тези години си била добра сервитьорка нали?

Тя кимна.

— Това е друго…

— Да, друго е — съгласи се Норман. — Но е вариация на същата тема. Твоят проблем, мила моя, е да проникнеш до таланта, който вече притежаваш, и да го накараш да работи в твоя полза на една нова арена. А аз съм тук, за да улесня това.

Кейт го погледна скептично.

— Ами…

— Няма ами — присмя й се Норман и постави цигара в цигарето си. — Запретвай ръкавите, млада госпожице, и на работа.

Следващите четири седмици бяха убийствени за Кейт. Срещаше се с Норман в „Уърлдуайд“, затваряше се с него в същата сбутана стая и се мъчеше да придобие основните умения от актьорския арсенал: как да се слее с литературен образ, който в действителност не съществуваше.

Помагайки си с огледалата в репетиционната, за да преценява резултата от упражненията си, Кейт четеше реплика подир реплика и упражняваше стотици нюанси и драматични модулации. Норман я принуждаваше да забравя напълно себе си и тя се научи как да преобразява лицето, гласа и тялото си и да ги превръща в инструменти на илюзията. Насаме с огледалото тя създаде ситуации и образи, успя да изрази надежда и печал, победа и гибел. Никое от тези чувства не бе истинско, ала тя трябваше убедително да ги представи. Колкото по-упорито работеше над тях, толкова по-малко реална чувстваше самата себе си.

Това бе най-трудното, което Кейт някога бе правила, понеже не се получаваше естествено. Цял живот се бе борила срещу капаните и съблазните на света, затваряйки се в себе си, вкопчвайки се в независимостта си и стоейки на разстояние от онова, което я заобикаляше. Норман Уеб искаше от нея да забрави драгоценната безопасност на собствената си личност и безразсъдно да се втурне към въображаеми характери и ситуации.

Кейт нееднократно искаше да се откаже от всичко. Беше убедена, че й липсва вроденият инстинкт, необходим за да стане актриса. Но Норман бе напълно убеден в противното. Не искаше и да чуе за протестите й и я караше да работи до премаляване като същински жесток надзирател.

Точно когато бе на дъното на отчаянието, изгубила всякакъв кураж, и единствено мислеше как да се откаже от борбата, Норман неочаквано й каза:

— Това е достатъчно. Вече си готова.

Кейт се вторачи в него с изумление.

— Ти се шегуваш.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен. Уговорих ти среща с Алфред Доузиър за утре сутринта в десет.

Кейт го погледна умолително.

— Не съм готова. Никога не съм се чувствала по-неподготвена.

Норман се усмихна.

— Остави на мен да преценя. Ти само си облечи нещо по-така и утре в десет бъди на Сънсет Булевард 8500.

Кейт въздъхна и кимна послушно. Щеше да го направи заради Норман.

Но не й се искаше да мисли за физиономията му в случай, че не успееше.

Разликата между агенциите на Алфред Доузиър и Барни Ливингстън бе от земята до небето. Алфред Доузиър сякаш бе обладан от мания за показност. В преддверието на кантората му висяха истински британски пейзажи с ловджийски хрътки и коне и величави дъбове. Мебелите му бяха от фина кожа, килимът — елегантна ръчна изработка. Секретарката му, жена на средна възраст с бифокални очила, седеше зад полирано орехово бюро. Няколко клиенти чакаха господин Доузиър. Но, както й бе обещал Норман, на Кейт не й се наложи да чака. Извикаха името й точно в десет. Алфред Доузиър отдаваше голямо значение на точността.

Беше нисък, кръглолик човек с очила в телени рамки и костюм от три части. Приличаше по-скоро на банков чиновник, отколкото на холивудски агент. Беше вежлив, но не и сърдечен. Въпреки дундестия му външен вид, от него лъхаше дълбока резервираност. Учтиво й подаде стола за посетители и се оттегли зад голямото си бюро, върху което имаше само една автоматична писалка на поставка и една-единствена папка. В кабинета нямаше пепелници. Господин Доузиър не понасяше пушенето.

— Е, госпожице Хамилтън — започна дребното човече, — разбирам, че искате да станете актриса.

Кейт се усмихна.

— Аз вече съм актриса, сър. Бих искала да стана актриса, представяна от Алфред Доузиър.

Той прие забележката с усмивка.

— Предполагам, че познавате статистиката за безработните във вашата професия?

— Да, сър — отвърна простичко Кейт.

— Добре тогава, да видим какво можете.

Той извади един лист, който доста напомняше на онзи, който й бе дал Барни Ливингстън. На него бяха написани редици от реплики.

— Защо не станете и не ми прочетете третия ред от долу на горе?

Кейт се изправи и застана в средата на стаята, където той можеше да я вижда. Беше си облякла плътно прилепнала рокля, която открояваше сочните форми на тялото й, и бе отишла на фризьор за случая. Знаеше, че изглежда привлекателна. Но от израза на Алфред Доузиър не можеше да разбере дали изобщо му прави впечатление. Предполагаше, че единствената му цел е да я изгони колкото може по-бързо. Прослушването бе чисто и просто една формалност.

Тя погледна третата реплика от долу на горе и прочете:

— След като си вече в леглото…

Кейт се усмихна на агента.

— Ще ми дадете ли някаква насока?

Той поклати глава.

— Оставям изцяло на вас.

Кейт кимна и отново прочете репликата.

После се наведе напред и погледна надолу. Лицето й се озари от нежна усмивка, тя изви ръка, сякаш галеше някого и каза:

— След като си вече в леглото.

От благия тембър на гласа й ставаше повече от ясно, че тя е майка, целуваща детето си за лека нощ. От нея лъхаше нещо майчинско и сладко. Насочваше вниманието към въображаемото дете, към което се обръщаше, но също и към себе си като майка.

— Много добре — вдиша вежди Алфред Доузиър. — Можете ли сега да го кажете другояче?

— Разбира се — отвърна Кейт.

Сега се дръпна назад. Погледна към агента от долу на горе. Сложи единия си крак зад другия и заигра бавно с коляно. Кършеше рамене и показваше добре оформените си гърди. Езикът й се стрелна и близна горната й устна.

— След като си вече в леглото!

Докато думите се плъзгаха от устата й, от цялото й тяло лъхаше сладострастие.

Този път изцяло бе променила контекста. Явно бе момиче, което се е запознало с някакъв мъж на работното си място. Мъжът сигурно я бе попитал в колко свършва работа, а тя му отвръщаше предизвикателно и подигравателно: „След като ти си вече в леглото“.

Агентът бе впечатлен. Гледаше съсредоточено към Кейт.

— Много добре. Кажете ми, госпожице Хамилтън, не съм ли ви гледал някъде? Струвате ми се позната.

— Имам само няколко епизодични появявания — каза Кейт. — Все още не съм получавала говорещи роли. Имах някои проблеми с агента си.

Настъпи дълго мълчание. Алфред Доузиър внимателно я гледаше. Очите му бяха студени като ледени топчета. Малките му нежни ръце бяха сключени върху бюрото.

После се усмихна.

— Мисля, че можем да направим нещо за вас. Моля ви, седнете, госпожице Хамилтън. Бих искал да ви покажа един от стандартните ни договори. Може би ще пожелаете адвокатът ви да го прегледа…

Кейт поклати глава.

— Не е необходимо, господин Доузиър. Знам, че мога да ви имам доверие.

Той се усмихна.

— Доверието е добре като начало.

Натисна копчето на интерфона и каза нещо на секретарката. След малко Кейт подписваше втория си договор с холивудска агенция. Когато свърши, Алфред Доузиър й стисна ръката и я изпрати със същата хладна вежливост, с която я бе приел в кантората си само няколко минути по-рано.

Когато излезе на Сънсет Булевард, Кейт въздъхна с облекчение. Чувстваше се, сякаш си бе взела отпуск от реалността. Краката й не вървяха, а летяха и тя не знаеше как отново да слезе на земята. Всичко, което й се бе случило, откак срещна Норман Уеб и започна да учи с него актьорство, й се струваше нереално. Нямаше нищо общо между този свят и живота, в който преди се чувстваше толкова сигурна.

Може би най-сетне бе пристигнала в Холивуд.

Седмица след събеседването с Алфред Доузиър Кейт отиде на прослушване за говореща роля в един уестърн, който се снимаше от „Парамаунт Пикчърс“. Въоръжена с фото досието си, с новия си статут на клиентка на Алфред Доузиър и с уменията, на които я бе научил Норман Уеб, без да се смята собствената й желязна воля, тя получи ролята.

Кейт имаше една-единствена реплика. Заснемането на сцената й отне двайсет минути. Платиха й осемнайсет долара — стандартната тарифа за игра на парче — от които след приспадането на процента на Алфред Доузиър и допълнителните удръжки за данъци останаха четиринайсет долара и петдесет и два цента.

Две седмици след това й дадоха ролята на сервитьорка в заведение през сухия режим за „РКО-мюзикъл“. Този път репликите й бяха две и й платиха двайсет и два долара.

Седмица по-късно Алфред Доузиър я повика на прослушване за историческа драма, в която игра прислужница на благородна дама. Кейт се усмихна, когато видя, че една от трите й реплики бе: „Господин Абърнати, племенникът ви чака долу“.

Кейт се усмихна, припомни си уроците с Норман и „Госпожо Пемброук, някой чука на вратата“.

След като получи възнаграждението си за тази роля и за трите други, които я последваха, Кейт направи равносметка на приходите си. През последния месец бе изкарала повече като актриса, отколкото като сервитьорка.

Погледна в огледалото. Чак сега можеше да приеме, че Норман е бил прав.

Беше станала актриса.

13

Въпреки че не си даваше сметка за това, Ив Синклер още не бе приключила с Джоузеф Найт.

Първия път, когато пътищата им се срещнаха в Холивуд, той й бе отмъкнал „Оскара“ и го бе използвал, за да направи кинозвезда от Ребека Шъруд. Това бе един от най-жестоките удари, които Ив бе понасяла лично и професионално. Беше се зарекла, че ако изобщо й се удаде случай да си отмъсти на Джоузеф Найт за това, което й бе причинил, с удоволствие ще го направи.

Но отношението й към него щеше да се промени.

На 23-ти юни агентът й се обади, за да й съобщи изненадваща новина.

— Слушай, Иви, никога няма да отгатнеш кой иска да играеш в новия му филм.

— Не обичам да си играя на отгатване — каза студено Ив.

Агентът нервно се изкашля. С Ив бе трудно да се говори дори когато бе в най-добро настроение. „Слава богу, че новината е добра“ — рече си той, после продължи на глас:

— Джо Найт.

Позволи си да съкрати първото му име, макар и никога да не се бе срещал с него.

Ив мълчеше. Тя мислеше. Явно новината я бе впечатлила.

— Какъв е филмът? — попита предпазливо.

— Още няма заглавие — отвърна Фреди. — Но днес получих сценария по куриер. Самият Найт го е писал. Уверявам те, че е невероятен. „Краят на дъгата“ плюс още нещо.

Ив не отвърна. Знаеше много добре, че като всички останали холивудски агенти и Фреди е неизличимо склонен към преувеличения. Когато я убеждаваше за някой сценарий, никога не му вярваше, преди сама да го прочете.

Но и без да е чела сценария, знаеше, че щом го е писал Джоузеф Найт, трябва да гледа на него сериозно. Дори в омразата си към Найт за косвената кражба на нейния „Оскар“ тя разбираше, че в „Краят на дъгата“ нямаше щастливи случайности. Това бе творба на човек, направил чудо в киното и чиято липса на опит съвсем не го бе ограничила, тъкмо напротив — беше му дала предимствата на невероятна спонтанност и оригиналност.

Откак бяха присъдили „Оскарите“, тя ненавиждаше Джоузеф Найт. И все пак дълбоко в сърцето си знаеше, че е готова да даде всичко, за да работи с него.

Затова Ив попита учтиво:

— Кога ще мога да го прочета?

— Веднага ти го изпращам по куриер — каза Фреди. — Найт ни покани на обяд в „Чейсън“ в сряда. Ще имаш време да прочетеш сценария и да решиш. Как ти звучи това, Иви?

— Прекрасно — отвърна Ив. — Ще чакам куриера.

И остави слушалката.

Вече мислеше коя рокля да облече за обяда с Джоузеф Найт. Изтича в спалнята и отвори гардероба. Зърна лицето си в огледалото и взе да се пита как да се гримира и как да си направи косата.

Изведнъж сви рамене, нацупи се на огледалния си образ и процеди:

— Овладей се, за бога! Та това е само някакъв си глупав продуцент. Държиш се, сякаш отиваш на първа среща.

Върна се в кухнята да си направи чаша чай, докато чака куриера. Нервите й бяха изопнати. Не можеше да отрече, че се вълнува. Една главна роля във филм на Джоузеф Найт можеше да я отведе до суперзвездните висоти, към които така отчаяно се бе стремила през цялата си кариера.

Найт го бе направил за Ребека Шъруд. Може би сега щеше да го направи и за Ив.

С тези мисли в главата тя се заподготвя за срещата с Джоузеф Найт, на която трябваше да се представи в най-изгодна светлина.

В сряда Ив и агентът й пристигнаха в „Чейсън“ точно навреме. Ив изглеждаше елегантна и самоуверена в бледорозовия си костюм, сътворен от Хауард Гриър, чийто модел я правеше едновременно делова, бляскава, сексапилна и не много официална. Сутринта бе ходила да си направи косата. Изглеждаше превъзходно и го знаеше.

Андре, прочутият оберкелнер от „Чейсън“ посрещна Ив и я придружи заедно с Фреди до една уединена маса, където седяха трима мъже. Джоузеф Найт стана и стисна ръката й. Беше по-висок, отколкото очакваше — над метър и осемдесет, но силното му мускулесто тяло го караше да изглежда по-нисък. Имаше мъжко, а не младежко телосложение. Изглеждаше стар за годините си. Лицето му бе загоряло и много хубаво.

Ив не бе единствената холивудска звезда, която никога не бе виждала Джоузеф Найт. Той отбягваше холивудските забавления и предпочиташе усамотението на апартамента, който държеше в „Бевърли Уилшър“. Очевидно осъществяваше служебни контакти по свои си начини, без да му се налага да се движи в обществото.

Найт я представи на колегите си. Тя разпозна Самюъл Рейнс — звездата от „Краят на дъгата“, в момента един от най-търсените изпълнители на мъжки роли в Холивуд. Другият беше Лорънс Уолш, изпълнителен продуцент на новия филм.

Ив бе успяла да прочете сценария, който невероятно я развълнува. Ставаше дума за сложна детективска история, преплетена с любовна авантюра, която предлагаше идеални възможности за мъжествения Самюъл Рейнс и прекрасна главна женска роля.

Самюъл Рейнс щеше да играе детектив, който в процеса на рискованото разследване се среща с „тайнствена“ жена. Тя го омайва и го оплита все по-здраво в мрежите си. Детективът се сближава с нея и накрая се влюбва. Въпреки неясните предупреждения за надвиснала заплаха от страна на хората около нея, тя също се влюбва в него. Но дори най-усърдните й опити да го предпази и да се измъкне от хората, с които е свързана, се провалят и във финалната сцена детективът умира в ръцете й като жертва на нейната любов и на тъмните сили, които я обгръщат.

Това бе класически криминален филм с интересни психологически нюанси и сериозни подтеми, който разкриваше безкрайни възможности за Ив в главната роля. Образът се движеше от силни страсти, бе тайнствен и пагубен както за нея, така и за околните.

Ив пое водката, която Найт бе поръчал за нея, и зададе логичния въпрос.

— Какво ви накара да се сетите за мен, господин Найт?

— Моля ви, наричайте ме Джо. Както сигурно ви е направило впечатление в сценария, имаме нужда от актриса със силно екранно присъствие, но и с много гъвкавост. Промените в емоционалното звучене на различните сцени са доста резки. Имам нужда от голяма актриса, госпожице Синклер. Вие бяхте първата изпълнителка, за която помислих.

„Моля ви, наричайте ме Ив.“

Ив не изрече тези думи. Нарочно се държеше на висота. Не искаше този млад продуцент да си въобразява, че щом й е предложил ролята, ще му падне в краката, фактът, че за нея това бе уникална възможност, не можеше да повлияе на решението й. Трябваше да мисли за името и гордостта си.

Същевременно някъде в подсъзнанието й се прокрадваше несигурната мисъл, че всъщност не бе най-подходящата за тази роля. Героинята, която Найт бе създал на хартия, трябваше да е величествена, тайнствена, изкусителна и трагична. Въпреки красотата си, Ив не притежаваше необходимата покоряваща чувственост.

Найт навярно бе прехвърлил наличните кинозвезди и бе решил, че макар и да не беше секссимвол, Ив ще се справи с ролята благодарение на големите си актьорски способности. Така тя бе станала нещо като компромис между идеалната му представа за героинята и това, което можеше да намери сред холивудските актриси.

Ив, разбира се, запази тези мисли за себе си. Искаше да изглежда уверена в способностите си да изиграе ролята, но не и прекалено запалена. Искаше на тази среща Найт да ухажва нея, а не тя него.

Беше странен обяд. Атмосферата бе напълно професионална, дори прекалено професионална за Холивуд. Нямаше ги холивудските прегръдки и целувки, които обикновено се раздаваха по такива срещи. Нямаше ги и обичайните обилни холивудски ласкателства или пък прекалените излияния в полза на творбата и звездите, задължителни за всеки холивудски обяд. Джоузеф Найт и копродуцентът му бяха любезни, обстоятелствени и напълно сериозни по отношение на проекта.

Найт бе решил да бъде и продуцент, и режисьор на филма. И тъй като бе написал и сценария, щеше да упражнява пълен художествен контрол над проекта.

Ив бе впечатлена от това. Вече знаеше, че сценарият е блестящ. Не се и съмняваше, че Найт ще бъде добър режисьор. Той познаваше собствените си способности и знаеше как най-добре да ги използва в сложния механизъм на холивудската финансова система и във филмопроизводството. На него трябваше винаги да се гледа сериозно.

Шестото й чувство й подсказваше, че трябва да се държи възможно най-добре. Беше важно да се хареса на Найт на тази първа среща. Той й правеше услуга и сигурно го съзнаваше, понеже добре познаваше Холивуд и силите, които управляваха кариерите на най-големите звезди. Искаше й се да не го ядосва, още отначало да започне както трябва.

И въпреки това по време на обяда тя установи, че той я дразни. Нещо в него й лазеше по нервите.

Това безкрайно парадиране с невъзмутимия му професионализъм й досаждаше. То сякаш усилваше магнетичната мъжественост, която се излъчваше от силното му тяло. Погледът й непрестанно се стрелкаше към загорялата му кожа, волевата брадичка, проницателните черни очи. Очи, които показваха, че я уважават като професионалист, а в същото време умишлено отказваха да я забележат като жена.

Това поведение едновременно привличаше и дразнеше Ив. До известна степен тя бе свикнала да й се кланят по всякакви поводи. В края на краищата тя бе звезда. Където и да отидеше в Холивуд, винаги се намираха хора, които да се разсипват от ласкателства — дори враговете й. Може би най-вече враговете й.

Междувременно си даваше сметка, че Джоузеф Найт има нужда от нея за филма не само заради таланта й. Привличаше го и касовият й успех. Името Ив Синклер привличаше хората в кинотеатрите. Найт сигурно вземаше и това под внимание. Имаше нужда от забележителна, бляскава и уважавана главна героиня. Затова се бе спрял на Ив.

И въпреки това не се отнасяше с нея като със звезда. Нито като с жена. Държеше се, сякаш в нейно лице наемаше адвокат, за да му напише завещанието. Тъй далеч стоеше от нея.

Ив възприе поведението му и докато го слушаше как описва новия си филм, внимателно го преценяваше. После импулсивно реши да рискува и да провери дали може да проникне през бронята му. Бе свикнала да се оправя с мъжете, с които имаше работа в Холивуд. Защо трябваше Джоузеф Найт да прави изключение?

Тя започна умишлено да пресреща погледа му. Задаваше му с очи най-недвусмислени женски въпроси. Майсторски, сякаш несъзнателно играеше с тялото си, за да привлече интереса му. Когато му казваше нещо, влагаше тънки намеци, които трябваше да му подскажат, че й е известно къде се крие мъжкият му инстинкт и че когато поиска, знае как да го събуди.

Изпълнението й бе гениално изпипано. Но претърпя пълен провал.

Найт не даде никакъв знак, че го е забелязал. И когато се сбогува с нея пред „Чейсън“, й бе не по-малко чужд, отколкото в самото начало.

Бяха се договорили да работят заедно и по всичко личеше, че ще установят благоприятни и за двамата професионални отношения. Но Джоузеф Найт не бе дал нищо от себе си на Ив. Бе устоял на лукавите й аванси и се бе държал настрана по начин, който тя за свой собствен ужас намираше за неудържимо привлекателен.

Когато си пристигна вкъщи, Ив бе толкова разстроена, че й се наложи да пийне нещо силно и да вземе гореща вана. Излежаваше се гола сред мехурчетата пяна и цялото й тяло тръпнеше от възбуда. Пред очите й непрестанно изникваше лицето на Джоузеф Найт и гордата й личност настръхваше от омраза към него.

Тя реши да не му прощава. Досега никой мъж не се бе отнасял така безразлично с нея. Щеше да проникне до мъжките му инстинкти и да му покаже кой е по-силен.

Доволна от решението си, Ив затвори очи и й се излегна във ваната с наслада.

И през ум не й минаваше, че току-що бе взела най-опасното решение в живота си.

14

Заредиха се репетиции, сюжетни разисквания, събрания на актьорския и снимачния състав.

Джоузеф Найт обичаше да изпипва всеки аспект от филмите си. Не допускаше никакви изненади в студиото и подготовката течеше съобразно с това. Интересуваше се лично от всичко — от грима и гардероба на звездите до здравните проблеми на сценичните работници и техници.

Стремежът му към съвършенство обхващаше и отношенията между хората, които работеха за него. Считаше, че филмът представлява колективно усилие, и бе убеден, че има шансове да стане хубав само ако всеки, свързан с него, се чувства важен и необходим и ако даде най-доброто от себе си.

Найт вдъхновяваше актьорите и снимачния екип и със собствения си пример. Работеше с часове по всеки аспект от подготвителната работа. Ежедневно правеше събрания с изпълнителния продуцент, отговорника по работния сценарий, художника по декорите, актьорите във второстепенните роли и разбира се, основните изпълнители, за да бъде абсолютно сигурен, че всички знаят какво трябва да се прави.

Но този път предпазните мерки не бяха в състояние да попречат на това, което щеше да се превърне в най-сериозния проблем в кариерата му на филмов творец.

По време на подготвителните работи Ив Синклер се държеше с Найт учтиво и хладно. Поведението й бе както винаги напълно професионално. Но не бе дружелюбна.

На Джоузеф Найт и през ум не му минаваше, че под студенината й клокочеше океан от чувства, които тя едва успяваше да контролира. Ив забеляза, че откакто бяха обядвали заедно в „Чейсън“, Джоузеф Найт не е променил отношението си към нея. Беше учтив, почтителен, но винаги много сдържан.

Във всичко, което Найт вършеше, имаше равновесие и контрол. Нямаше неочаквани движения, нямаше изяви на ярост или чувства. Той винаги бе спокоен, особено когато изслушваше нечий съвет или мнение. Пестеливите му движения подчертаваха вътрешната му сила.

В Холивуд хората се хвалят с успехите си, тръбят изискванията си, преувеличават комплиментите или заплахите си. Част от субкултурата му са яркият егоцентризъм, пищните театрални жестикулации. На арената му Джоузеф Найт бе като пришълец от друга планета. Той бе непроницаемо резервиран, неизменно учтив, а сдържаността му вдъхваше почти тревожна самоувереност и налагаше уважение от всички, които влизаха в контакт с него.

У Джоузеф Найт имаше почтеност. Това бе най-рядко срещаното качество в Холивуд и засягаше както характера му като човек, така и професионалното му поведение.

За Ив това качество бе неудържимо привлекателно и направо влудяващо, понеже то пречеше на Джоузеф Найт да обръща внимание на женствеността й или да я ласкае. Найт не проявяваше никакво лично отношение към Ив. За него тя с нищо не се отличаваше от второстепенните актьори, статистите и дори сценичните работници. Гордият характер на Ив не можеше да понесе такова отношение. И малко преди началото на реализацията тя повече не можеше да издържа.

Това се случи вечерта преди началото на снимките.

Ив бе дошла да разгледа заедно с Найт и някои от основните членове на актьорския и техническия екип Седми снимачен павилион в „Монарк Пикчърс“ и площадките, които щяха да се ползват в първите дни на снимките. Прожекторите още не бяха включени и камерите бездействаха, но актьорите получиха представа за позициите и движенията си и всички се запознаха със снимачния график. Той щеше да е доста сгъстен. Оскар Фройнд винаги работеше с напрегнат график, за да пести средства, и Джоузеф Найт бе съгласен с него.

Лари Уолш, изпълнителният продуцент, показа на Ив фургона, докаран на снимачната площадка за нейна съблекалня. Когато в девет и половина събранието свърши, тя каза на Уолш, че иска да говори насаме с Джоузеф Найт във фургона си.

Когато вече другите си бяха отишли, на вратата й тихо се почука.

— Влезте — каза тя.

Вратата леко се отвори и в процепа се показа лицето на Найт. Той не влезе във фургона.

— Искала си да говориш с мен, Ив?

— Да — отвърна тя. — Ако не си много зает. Влез.

Той влезе и седна на платнения стол до вратата. Силното му тяло запълни миниатюрното помещение. В светлината на лампите над тоалетното огледало загорялото му лице изглеждаше мрачно и страшно.

Тя бе обърната към него. Гърдите й се очертаваха в копринената блуза, косата й падаше на вълни върху раменете й. На устните й имаше сянка от усмивка.

— Какво има? — попита Найт с любопитство. Очите му изразяваха учтив интерес и нищо повече.

— Става дума за ролята ми. От известно време искам да я обсъдя с теб, но наоколо винаги има хора…

Той се усмихна и я подкани да продължи.

— Мисля си за нея — започна Ив — и ми се струва, че някак си героинята не осъзнава собствената си сексуалност. Точно това я прави толкова сложна. Има нещо, което я потиска, макар да използва мъжете, за да получи каквото иска.

Джоузеф Найт кимна.

— Има нещо такова — съгласи се с неутрален тон.

— Ами аз мисля — в гласа й се долавяше бодра нотка, — че бих могла малко да подчертая сексуалността й. Да я представя другояче. Не да я превръщам в поведение, а само да подскажа, че я има.

Той кимна.

— Може и да се получи нещо. Ще разберем по време на снимките. Но си на прав път.

Седеше спокойно, със скръстени ръце, и я гледаше в очите. Тя виждаше дълбините на зениците му и заряда, от енергия, който се криеше в тях. Сякаш я подканваше да рискува.

Стана и направи крачка към него.

— Искам да кажа — започна с дрезгав глас, — че някои жени нямат представа за собствената си сексуалност. Живеят, сякаш тя изобщо не съществува. Докато има и друг тип жени, които знаят какво искат физически и си го вземат. Нямам предвид уличниците, а просто жените с ясно изразени нужди, които ги осъзнават. Разбираш ли какво искам да кажа?

Найт все още седеше пред нея със скръстени ръце. Изразът му бе станал по-неопределен. Но тя реши да се възползва от това. Познаваше всички сигнали на мъжкото желание. Беше си изработила умението да ги долавя и това й бе помагало в много трудни ситуации.

— Знаят кога един мъж ги желае — добави тя и направи още една крачка към него. — Знаят кога да го карат да чака и кога да му дават това, което иска.

Беше застанала точно срещу Найт, ханшът й бе на нивото на очите му. Той не отвърна.

— В крайна сметка — прошепна тя, — защо трябва да се усукват нещата? Всички знаем от какво имаме нужда. Аз например винаги знам точно какво искам…

Неочаквано се свлече на колене и поднесе устни към неговите. Започна бавно и сластно да го целува. Обви го с ръце и притисна гърди в него. Той не помръдна, но мирисът му я влудяваше. Не се беше лъгала в безумните си мечти. Под спокойната му делова външност се криеше невероятна чувственост. Отвътре тлееше като горещата сърцевина на вулкан.

Тя застена, заскимтя.

— Хайде, не ме мъчи — въздишаше през целувките. — Не се прави на недостъпен. Не съм свикнала да моля за това…

По краката й бягаха горещи тръпки и тя губеше равновесие. Сякаш вкусът и мирисът му бяха еликсир на сластта и тя пиеше от него. Усети как я улавя за китките. Беше сигурна, че ще я събори на земята и ще я обладае още тук. Тъй непреодолимо бе мъжкото у него. Не можеше да дочака да го почувства в себе си.

Това, което последва, бе най-голямата изненада в живота на Ив.

Хванал двете й китки, Джоузеф Найт я отблъсна. После стана, като все още държеше китките й в железния си обръч, и я изправи на крака.

— Много мило от твоя страна, но не мога да се възползвам — каза с обичайната си учтивост и студенина. — Сега трябва да тръгвам. Ще се видим в студиото.

Ив все още стоеше до него. Той пусна ръцете й. Тя не знаеше дали да го удари, или да го прегърне с всичка сила. Не можеше да контролира изгарящото я желание. Дъхът й секваше от страст.

Реши да рискува още веднъж.

— Хайде, Джо! Да не би да се плашиш от известността ми? Под тая външност на звезда има просто едно момиче, жадуващо за малко любов като всички останали!

Ръцете й спряха на кръста му. Както говореше, дланите й се заспускаха по хълбоците му, а пръстите й затърсиха по бедрата му, навътре и все по-близо към скритото място между краката му.

Почти го бе достигнала, когато той отново я спря.

Погледът му бе потъмнял.

— Казах не, благодаря — изрече решително. — До утре.

Имаше ли в непоколебимия му глас нотки на презрение? Ив не беше сигурна.

Но дори само мисълта затова стигаше, за да я нарани. Досега никой мъж не се беше осмелявал да се отнася с нея по този начин.

Изведнъж тя го удари много силно през лицето. Ноктите й оставиха тънки розови резки по загорялата му страна.

— В този град на Ив Синклер не се казва „не“.

Погледът му не се промени.

— Съжалявам, ако съм те засегнал — каза, без да помръдне. — Има ли някакви пречки за съвместната ни работа?

Тя му хвърли изгарящ от омраза поглед.

После много бавно изрече:

— Не, господин Найт. Няма пречки. Няма никакви пречки.

— Добре. — Усмивката му бе формална, дори безлична. — Тогава ще се видим в студиото.

Излезе и затвори вратата след себе си. Ив остана сама, разтреперана от обидата и от пулсиращата болка на страстта си.

После се обърна към тоалетната маса.

В огледалото видя едно лице, каквото никога преди не бе виждала.

Лицето на пренебрегната жена.

15

През един горещ августовски ден Кейт Хамилтън се яви в „Монарк Пикчърс“, Седми снимачен павилион, за прослушване за роля в някакъв филм, чието заглавие и сюжет й бяха неизвестни.

Прослушването й бе уредено от Алфред Доузиър. Беше дал на Кейт кратък диалог от работния сценарий, изпратен му от асистент-режисьора, със следното тайнствено описание: „момиче, помагащо на героя“.

Това бе цялото обяснение, на което Кейт можеше да разчита. Както често става в Холивуд, актьорът не знае за продукцията нищо повече от това, че трябва да се яви за снимки на определено място и в определен ден. Това бе всичко, което Кейт знаеше днес.

С изключение наедно. Новият филм бе продукция на Джоузеф Найт. Следователно за Кейт щеше да е страхотно постижение, ако получеше ролята. Никой друг филм нямаше да се очаква с такова нетърпение като този. Кейт неволно се вълнуваше.

Асистент-режисьорът, Том Гианос, бе сърдечен човек и добър професионалист, с когото Кейт никога не бе работила преди. Прие я в офиса си, покани я да седне и й каза няколко думи за ролята.

— Това е детективски филм. Ти ще играеш хубаво момиче, с което детективът се разминава на улицата. В една кратка сцена той ти се усмихва и ти му отвръщаш с усмивка. Имаш една реплика. После, по-късно във филма, героят бяга, преследван едновременно от мошениците и от полицията. Чука на някаква непозната врата и най-неочаквано му отваряш ти. Прибираш го вътре, скриваш го от враговете му, после той си отива. В тази сцена имаш още четири-пет реплики. Ролята е малка, но сто на сто ще бъдеш забелязана в нея. Трябва да си много секси, но и доста гальовна. Ще можеш ли?

— Разбира се — каза Кейт, припомняйки си напътствията на Норман как да се държи с асистент-режисьорите. — Няма проблеми.

Казаха й да почака, докато подготвят студиото за пробни снимки. Тя внимателно прегледа репликите. Бяха добре написани — диалогът бе изпипан. Излъчваха лек хумор, закачлива изтънчености тя добре ги схвана. Трябваше да бъде съблазнително девойче, което се държи майчински с героя, но се губи в по-общата интрига на филма, в която героят преследва тайнствената жена, носеща му гибел.

Беше объркан и сложен трилър, в който Кейт трябваше да внесе малко светлина и хумор. Тя стисна палци. Ако я вземеха, това щеше да е най-голямата й роля досега.

След половин час Том Гианос се върна и я заведе в гримьорната. Направиха я да изглежда чувствена и тайнствена и пуснаха косата й да пада свободно върху шлифера й.

След още половин час един асистент-режисьор изпрати да я извикат и да я заведат в снимачния павилион, където прожекторите бяха нагласени пред екран с нарисуван вход.

— Добре — каза младият мъж. — Аз ще чета с теб. Но ти помни, че главният герой се играе от Самюъл Рейнс. Просто си представяй, че си до него. Трябва да изглеждаш много запалена, много увлечена, но и малко тайнствена. Окей?

— Окей — отвърна Кейт.

Асистент-режисьорът я нагласи в полупрофил и поприказва с оператора. После горещите студийни прожектори светнаха, гримьорката дооправи лицето на Кейт и сцената започна.

Кейт вложи в четенето всичко, научено от Норман Уеб и още нещо от себе си. Знаеше, че камерата е съсредоточена върху лицето й, че наистина я следи с интерес — нещо, което не й се бе случвало в малките роли, които бе изпълнявала в други филми. Трябваше да направи впечатление, но без да преиграва.

Тя даде всичко, което можеше. Микрофонът бе наблизо и не се налагаше да говори високо. Канещият шепот на думите й омайваше. Природната й чувственост се лееше на воля, както само тя можеше да го прави. И все пак оставаше малко загадъчна, за да направи образа по-интересен.

Накараха я да повтори репликите, а камерата я снимаше в различни ракурси. После я заведоха на друга снимачна площадка, където рисуваният фон бе улица — площадката, където щеше да се срещне с главния герой през първата половина от филма. Няколко пъти я заснеха как върви.

После асистент-режисьорът й благодари и й каза, че е свободна.

Въпреки че Кейт не можеше да го отгатне по приветливото му лице, той вече бе решил, че няма да й даде ролята.

Всъщност Кейт бе първата отхвърлена от осемте актриси, които изпробваха за тази роля.

Когато съобщаваше неприятната вест на Алфред Доузиър, асистент-режисьорът обясни, че екранното присъствие на Кейт било „прекалено ярко“ за ролята. Прекалено изпъквала. Образът наистина изискваше актриса с определено излъчване, но при Кейт то бе прекалено силно.

Том Гианос не каза точно какво мисли. Усещаше, че сексуалността на Кейт е прекалено явна дори за тази роля, която определено трябваше да бъде „секси“. Страхуваше се, че може да отвлече вниманието от звездата Ив Синклер, която не бе твърде чувствена. Най-добрият изход бе за малката роля да се потърси някое по-обикновено, по-миловидно момиче.

Алфред Доузиър се обади на Кейт и й съобщи неприятната вест.

— Съжалявам, мила — каза й бащински. — Просто не си това, което им трябва. Но Том Гианос ме увери, че си била прекрасна пред камерата. Продължавай в същия дух.

Кейт му благодари за предложената й възможност и разочаровано сви рамене. Знаеше, че кариерата й нито щеше да потръгне, нито щеше да се свърши с една дребна роля. Трябваше да мисли за трудния и дълъг път пред себе си.

Почти бе забравила всичко това, когато в десет часа вечерта телефонът й иззвъня.

— Госпожица Хамилтън? Тук е Джоузеф Найт. Извинете, че ви безпокоя у дома. Удобно ли е да говорим?

— Ъъ… да — заекна Кейт. — Какво мога да направя за вас?

— Тъкмо преглеждах суровия материал и видях пробните ви снимки. Играете много добре.

— Радвам се, че ви харесват — отвърна Кейт. Не се сещаше какво друго да каже. Вече знаеше, че няма да й дадат ролята.

Изведнъж се сети за всичко, през което Мелани и толкова други момичета бяха минали с холивудските продуценти, режисьори и асистент-режисьори. Вероятно Джоузеф Найт я бе харесал и искаше да се срещне с нея. Сигурно имаше намерение да я мами с обещания за бъдещи снимки, за дребни участия или по-сериозни роли, за да я прелъсти. Вероятно смяташе, че голямото му име бе достатъчно, за да я замае.

Затова Кейт подозрително зачака какво ще й каже по-нататък.

— Станало е недоразумение в студиото — продължи Найт. — Извинявам се за случилото се. Даваме ви ролята. Утре сутринта изпращам договора по куриер на Алфред Доузиър. Надявам се, че все още сте свободна?

— Ъъ… доколкото знам, да, свободна съм — каза Кейт.

— Надявам се, че сте доволна — продължи той. — Ако играта ви бъде като на пробните снимки, мисля, че ще бъдете превъзходна.

— Благодаря. Разбира се, ще положа всички усилия.

— Кажете ми, лицето ви ми се стори много познато на пробата. Гледал ли съм ви някъде?

Кейт се усмихна. Всеки път, когато някой в Холивуд я заговореше, чуваше един и същ въпрос.

— Участвала съм в някои неща. Главно дребни роли и епизодични появявания. Може и да сте ме виждали, без истински да ме забележите.

— Разбирам. Но в тази роля ще бъдете забелязана. Мога да ви го обещая. Хората ми ще се свържат с господин Доузиър относно снимачния график. Поздравявам ви и още веднъж ви благодаря, че приехте. Съжалявам за недоразумението.

— Няма нищо, господин Найт. С нетърпение очаквам да работя с вас. Всичко хубаво.

— Всичко хубаво, госпожице Хамилтън. Още веднъж благодаря.

Кейт вдигна вежди и остави слушалката. Това направо бе приятна изненада. Тъкмо се беше отказала от ролята и изведнъж — хоп! — я получаваше.

Но докато закоравялата й от прослушвания същност свикваше с неочакваната добра вест, по гърба й пробягаха тръпки. Тя осъзнаваше, че това не е първият й разговор с Джоузеф Найт. Телефонният глас отпреди малко принадлежеше на мъжа, който й бе помогнал да стане в бъркотията в нощта на „Оскарите“ в хотел „Амбасадор“ — мъжът, чието красиво лице и покровителствено държане никога не бяха изчезвали напълно от мечтите й.

Кейт не можеше да потисне чувството, че в двете й срещи с Джоузеф Найт има нещо съдбовно. Нуждаеше се от целия груб реализъм, който можеше да събере в себе си, за да сподави вълнението си и да си легне, сякаш нищо не се е случило.

На другата сутрин договорът пристигна в кантората на Алфред Доузиър.

Седмица по-късно Кейт се яви в „Монарк Стюдиос“ за пробите с костюми и за генералната репетиция с първия асистент-режисьор.

Срещна се с Джоузеф Найт, когато я изпробваха за първата сцена, облечена в шлифера, който трябваше да носи пред камерата.

Той дойде на снимачната площадка и се представи.

— Джо Найт. Разговаряхме по телефона. Много се радвам, че работите с нас. Пробите ви бяха великолепни.

Протегна й ръка. Тя се изненада от вида му. Спомените й от нощта на „Оскарите“ в „Амбасадор“ се бяха размили от стотиците му снимки в пресата. Сега й се струваше, че непознатият пред нея има трето лице, по-сложно от образа, който си бе създала. Бе изумена от хубостта му. Никога не бе виждала по-привлекателен мъж. От него лъхаше сила, която странно се съчетаваше с учтивата му външност. На пръв поглед изглеждаше твърде млад за славата и могъществото си. И все пак у него имаше нещо зряло и невъзмутимо, което надделяваше над младостта му и го правеше забележително уравновесен и спокоен.

После се случи нещо неочаквано.

Когато стисна ръката му, Кейт почувства как гърлото й се сви. Ръката й остана студена в топлата му длан. През тялото й премина странна, почти болезнена тръпка. Коленете й се разтрепериха.

Тя смутено го погледна. За нейно учудване самият той изглеждаше объркан от досега до нея. В дълбините на очите му нещо трепна. Тя видя как се опита да го скрие в приветливата си усмивка и го почувства по ръката му, която сякаш стисна нейната по-здраво.

Дали защото Найт забеляза тревожния й израз, или почувства как ръката й се напряга в неговата, но той я пусна.

— Странно! — Той я загледа несигурно. — Бих могъл да се закълна, че сме се срещали и преди. Обикновено съм добър физиономист. Но не знам защо не мога да си спомня…

— Сигурна съм, че щях да се сетя…

Още когато изговаряше тези думи, Кейт не можеше да си обясни защо го лъже. По някаква причина не искаше той да си спомня за първата им среща. Струваше й се толкова отдавна, толкова далеч от този момент.

— Може би съм ви виждал в някоя от ролите ви. Но както и да е, да се залавяме за работа.

Седна с Кейт и асистент-режисьора и заедно разгледаха образа. Когато обсъждаше ролята, беше точен и по-скоро хладен.

После се обърна към осветителя, който стоеше отстрани.

— Тони, гледай да й сложиш тъмен фон за едрите планове. Искам очите да изпъкват. И смени шалчето й с по-тъмно. Обади ми се, преди да подготвиш другата й сцена.

Обърна се към Кейт.

— Аз ще идвам, когато мога. Трябва да наблюдавам няколко сцени. Желая ви успех и се радвам, че сте с нас.

Кейт почувства как понечи да й подаде ръка, но се въздържа. Радваше се, че няма да се здрависа отново с него. Въпреки че й вдъхваше увереност, той я караше да се чувства разголена и някак виновна. Сякаш преди много време е извършила престъпление, което сега я тормози.

Видя го как си тръгва от площадката. Беше доволна, че си отива, и въпреки това очакваше с нетърпение момента, когато щеше отново да го види. Чувството бе странно и объркващо.

Кейт с благодарност започна да мисли за работата си.

Докато се връщаше към офиса си, Джоузеф Найт мислеше за Кейт Хамилтън.

Миналата седмица, след като бе прегледал пробните снимки, се бе наложил на подчинените си. Беше му необходим само миг, за да реши. Само един поглед го бе накарал да размисли и да си вземе бележка. Звукът на гласа й бе свършил останалото.

Найт разбираше защо хората му я бяха отхвърлили. Плашеха се от това, че се хвърляше в очи като жена, че можеше да засенчи Ив Синклер. Но Джоузеф Найт не се тревожеше от това. Можеше да смекчи образа й с умела режисура. Щеше да я използва максимално, без да навреди на филма.

По време на снимките на „Краят на дъгата“ Джоузеф Найт се бе научил, че прекалената консервативност не се изплаща. В набирането на актьорския състав, както и във всеки друг аспект на реализацията, човек трябва да има смелост да залага, да рискува с талантливи хора. Нямаше да изпусне актриса като Кейт Хамилтън само за да запази звездата във филма си. Вместо това щеше да извлече максимума и от двете.

Когато се обади на младата Хамилтън, за да й каже, че й дава ролята, гласът й му се стори напълно непознат. Но днес в студиото отново имаше странното чувство, че я е виждал и преди. И все пак не можеше да си спомни къде.

Той бързо вървеше към другия край на снимачния павилион. Тази сутрин имаше много работа. По пътя го поздравяваха актьори и сценични работници.

Образът на Кейт Хамилтън упорито стоеше пред очите му. Пораждаше у него чувство, което го смущаваше. Бе нещо до болка познато, но неуловимо. Още усещаше малката й ръка в своята, тъй доверчива и свежа, и все пак заредена със странна сила.

Какво имаше у нея, че го изкарваше от равновесие? Красивото й здраво тяло, гладката кожа или нежният глас? Женственото поведение, тъй необичайно зряло за годините? Или тъгата в меките златисти очи, тъй видима, че само като я погледнеш, усещаш буца в гърлото си?

Не знаеше. Но трябваше да снима филм. Нямаше време да се занимава със собствените си чувства.

И с тази последна решителна мисъл той прогони Кейт Хамилтън от ума си.

16

Ив Синклер изгуби равновесие.

За първи път в дългата й холивудска практика чувствата надделяваха над железния контрол на волята й.

Снимките за новия филм на Джоузеф Найт, временно озаглавен „Кадифената паяжина“, бяха за нея мъчение, което с всеки изминал ден ставаше все по-ужасно.

Всяка сутрин Ив пристигаше в студиото със зачервени очи и изтерзано сърце. Докато гримьорите се трудеха над очите й, тя отчаяно се бореше с чувствата си.

По цели нощи се мяташе в леглото си и мислеше за Джоузеф Найт.

Нещо в безучастния поглед на красивите му очи и в хладния, категоричен отказ на опита й да го прелъсти, я подлудяваше от омраза и безсилна страст.

Всяка вечер тя се прибираше вкъщи, за да учи репликите си за снимките на другия ден. Но вместо да се готви за филма, се улавяше, че репетира нещата, които й се искаше да му каже.

Бяха унищожителни, надменни думи. Искаше да го оскърби, да го унижи, да му покаже недвусмислено, че успехът му ще е от ден до пладне, че е вчерашен новак с жълто около устата, че е амбициозен хлапак в света на мъжете. Докато тя, Ив, бе професионалистка, отдавна извоювала място в живота, оцеляла в най-жестоката джунгла и развила изкуството си до степен, за каквато той не можеше и да мечтае, камо ли да разбере.

Във въображението си тя сипеше върху Найт безброй оскърбления. Разнищваше го до основи.

И все пак във всички въображаеми разговори натрапчивият образ на красивото му лице, доближаващо се до нейното, странните, галещи я черни очи, топлите устни, докосващи нейните, когато я обгръщаше в обятията си, бяха по-силни от цялата омраза, по-непреодолими от унижението и от жаждата й за мъст.

Ив се мразеше, понеже се вълнуваше като ученичка. Бе възмутена от себе си. Не можеше да разбере защо този мъж, този Джоузеф Найт й оказваше такова въздействие. Бе срещала десетки красиви и могъщи мъже в Холивуд. С много от тях се оправяше безпогрешно. Други, твърде опасни за съблазняване, отбягваше инстинктивно или понякога управляваше от разстояние по различни ловки начини.

Но никога никой от тях не бе пробивал здравата крепост на амбицията й и не бе достигал до сърцето й.

До този момент.

Ив се бореше с цялата мощ на силния си характер срещу това, което ставаше в нея. Бе решила в този филм да достигне върха на възможностите си, просто за да покаже на Джоузеф Найт на какво е способна. Щеше да изнесе филма на собствения си гръб, както бе правила толкова пъти с други филми. Със собствени усилия щеше да спечели „Оскар“ за Найт. Тогава щеше да му го захвърли в лицето и да му обърне завинаги гръб.

Но не стана точно така.

Благодарение на Ив още от първите седмици на снимките „Кадифената паяжина“ се оказа мъчен филм.

В студиото тя бе кисела и избухлива. Караше се с всички. Упрекваше оператора, че не била добре осветена. Подхвърляше на костюмиерите и на гримьорите, че я правели безцветна и смачкана в най-важните й сцени. Кореше другите актьори, включително и смаяния Самюъл Рейнс, че бавели репликите й и съсипвали темпото на филма, че не разбирали собствените си образи, че й отмъквали цели сцени.

Критикуваше сценария. Протестираше срещу репликите, които трябваше да произнася, твърдеше, че били слаби, че им липсвал драматизъм, че били психологически неиздържани. Непрекъснато спираше насред кадър — непростим грях за коя да е професионална актриса — и с въздишка обявяваше, че не можела да чете тия тромави реплики, които трябвало да се променят.

Другите около нея нервно поглеждаха встрани. Знаеха, че сценарият е писан от Джоузеф Найт. Когато го атакуваше, Ив нанасяше на Найт подли удари, понеже сценарият бе негов и целият филм бе замислен лично от него.

Лайтмотивът на сцените, които разиграваше, бе, че „Кадифената паяжина“ се прави от аматьори, от дебютанти, които нямат достатъчен опит, за да разбират тънкостите при снимането.

Самата Ив — изпитана професионалистка, тръбеше на всички страни досадата си от аматьорщината на продукцията.

Никой друг не споделяше мнението й, никой не я подкрепяше. Но това не й пречеше постоянно да го изразява с най-разнообразни степени на острота.

Към втората седмица от снимките Ив вече си бе нанесла огромна вреда. Бе обиждала всички участници във филма и бе съсипала със злобните си излияния стотина кадри. Актьорите и хората от снимачния екип на „Кадифената паяжина“ бяха като втрещени. Много от тях бяха работили с Ив и по-рано. С нея винаги се бе работило лесно, винаги се беше държала учтиво, като истинска професионалистка. Сега изглеждаше променена, неузнаваема.

Единственият човек, с когото не се бореше открито в студиото, бе Джоузеф Найт. Съпротивата й срещу него се изразяваше по други, непочтени начини. Мълчаливо изслушваше тихите му указания за всеки кадър и кимаше с привидно съгласие, след което не искаше и да знае за тях и изричаше репликите си както намери за добре, ако изобщо сметнеше за необходимо да ги каже.

Джоузеф Найт отказваше да се хване на въдицата, която тя така явно му пускаше. Тихо и възпитано нареждаше да се преснима кадър подир кадър, съветваше я както обикновено „да опита и така“, никога не избухваше и не й се караше пред другите, когато тя не зачиташе думата му. Явно обмисляше ситуацията и се чудеше как да постъпи, за да спаси филма. Студийното време беше скъпо. В този филм работеха двеста души. Ив бе звездата. Не можеше да си позволи да й се противопоставя и да съсипва филма.

Но въпреки че се опитваше да се държи дипломатично, Джоузеф Найт не можеше да избегне близостта с нея в студиото и тъкмо тази физическа близост бе пламъкът, който подхранваше ужасното й поведение.

Той неизменно стоеше зад камерата при всеки кадър или отиваше при нея между снимките, за да анализира репликите й. Ръцете я сърбяха от желание да докосне красивото му тяло, да го нарани, да го погали. А той всеки път си отиваше, обвит в хладния си професионализъм, точно както си бе отишъл през онази паметна нощ от фургона й, а тя оставаше и се мъчеше да скрие наранените си чувства от зорката камера.

А Ив не можеше да скрие своя смут от неумолимите едри планове, в които я снимаха, понеже в завършения филм по екраните на кинотеатрите из целия свят щеше да се появи петметровият й образ. Затова сега, когато изкуството да управлява лицето си бе съсипано от силните чувства, които я терзаеха, техническите въпроси на звездното й положение започнаха отново да я тревожат.

Ежедневните порции суров материал бяха твърде красноречиви. Ив почти напълно се разминаваше с героинята си. Трябваше да играе знойна, тайнствена жена, носеща тъмна и фатална прокоба, еднакво опасна за себе си и за мъжа, когото обичаше. Ролята бе нещо средно между любовна и трагична и изискваше тънко нюансирана игра.

Ив не играеше тази роля. В сцените си приличаше на разбесняла се самка, търсеща разплата. Приличаше на капризна ученичка. На ядосана изиграна жена. Приличаше на всичко друго, но не и на героинята си.

И все пак, както Джоузеф Найт сигурно забелязваше, когато клатеше глава над суровия материал, иронията бе в това, че между абсурдното поведение на Ив пред камерата и образа, който играеше, имаше нещо общо: и в двата случая насреща си имаше влюбена жена.

Състоянието й бе видно за всеки, но тя единствена знаеше причините за него. Та как да си признае, че играе зле, защото режисьорът не иска да я чука?

След първите десет дни от снимките Джоузеф Найт извика Ив настрана в присъствие на изпълнителния продуцент, за да й каже, че играта й създава трудности. Искаше да разбере дали нещо я тормози и да проясни атмосферата.

Когато погледна към двамата мъже, Ив сви устни. Беше й ясно, че Найт не иска да остава насаме с нея. Използваше помощника си като щит. Затова мило ги увери, че всичко е наред. Щяла да направи каквото искат от нея, само да й го кажат ясно. Накрая им заяви презрително, че в края на краищата това си е техен, а не неин филм.

След тази среща атмосферата в студиото, вместо да се разведри, още повече се влоши. Из целия снимачен павилион духовете започнаха да се нажежават. Ив сееше раздори с ядовитото си детинско поведение. Всеки виждаше, че филмът се проваля. Под напора на съпротивата на Ив колективният ентусиазъм се изпаряваше.

Но тя не искаше да признае, че нещо не е наред. Държеше се безцеремонно и безразлично с тези, които деликатно се опитваха да й говорят. Защо всички толкова се тревожели? Защо не я оставели на мира да си гледа работата?

Когато оставаше насаме във фургона си, тя изпитваше яростни изблици на самодоволство. Бе успяла да докара Найт до положението, към което се стремеше. Знаеше много добре, че той не може да си намери друга звезда. Най-напред цената щеше да е непосилна. И после огромната й сила на касова актриса бе ключ към успеха на филма. Та нали най-вече затова Найт й бе дал ролята. Вече не можеше да мине без нея. Беше твърде късно. И от практическа, и от финансова гледна точка му бе показала един хубав среден пръст.

И щеше да му го показва, докато не започне да се отнася с нея както трябва.

Някъде сред хаоса на тези седмици бе заснета кратката тротоарна сцена на Кейт Хамилтън със Самюъл Рейнс, както и по-дългата, в която го посрещаше на вратата на дома си и го скриваше от преследвачите му.

Джоузеф Найт лично режисира и двете сцени. За Кейт той бе внимателен и отзивчив режисьор. Обичаше да изпипва нещата и не се плашеше да преснима някоя сцена многократно, докато не получи желания ефект. Но се отнасяше към актьорите с уважение и зачиташе както умората, така и таланта им.

— Сега го погледни загадъчно — говореше й, когато снимаха сцената при вратата, като леко докосваше брадичката й, за да насочи главата й под необходимия ъгъл. — Помни, че самата ти си тайнствена жена. Имаш богато минало, въпреки че никога няма да научим за него. Ти си момиче, което е там случайно. Той ти е интересен и го харесваш. Виждаш, че е изпаднал в беда, и искаш да му помогнеш.

Кейт постъпи както й казаха и търпеливо изигра сцената няколко пъти, като според указанията променяше разни детайли в изпълнението си. Найт се доближаваше до нея и когато й обясняваше какво иска, очите им се срещаха. От близостта му Кейт изпитваше същото странно неудобство, както когато за първи път си стиснаха ръцете. Успя да го скрие в играта си и той сякаш остана доволен.

— Добре стана — каза, когато и последният кадър бе готов. — Мисля, че ще бъде силна сцена. Благодаря ви, госпожице Хамилтън.

— Наричайте ме Кейт. И аз ви благодаря.

На другата сутрин Джоузеф Найт прегледа суровия материал с изпълнението й. Това, което видя, го учуди. Очите й излъчваха настойчива тъга — изразът, който помнеше от първата им среща в студиото. Предаваше се на камерата с огромна, експлозивна сила. Найт бе тъй поразен, че попита помощниците си в прожекционната дали и те са го забелязали.

Отговорите им бяха уклончиви.

— Набива се на очи, но си изиграва ролята — каза Лари Уолш.

— Налага се на камерата — добави първият асистент-режисьор. — Може би прекалено се налага. Много изпъква. Но ти сигурно искаш точно това…

— Както кажеш, Джо — обади се операторът.

Найт отново погледна към екрана. Изглеждаше замислен. После ненадейно каза.

— Лари, искам да сложиш това момиче в последната сцена от филма. Сцената на смъртта. Искам да е там, когато убиват Сам. Цял ръст в шлифера, едър план. Мисля, че в нея има точно това, от което се нуждаем за тая сцена. Утре трябва да се свържем с агента й и да уредим нещата.

— Ще го направя — каза Лари Уолш.

Преминаха към друга сцена. Лицето на Кейт не излизаше от мисълта на Джоузеф Найт. Питаше се дали беше решил да я сложи на финала заради играта й, или заради странното въздействие, което упражняваше лично върху него. От една страна, сякаш в нея имаше тъкмо онова дребно нещо, от която филмът се нуждаеше. Но не беше ли обратното? Дали именно тя не разваляше всичко, дали той не утежняваше нещата, като по непонятни за самия него причини я слагаше в още една сцена?

Не знаеше.

Озадачен, той отново прогони Кейт Хамилтън от мислите си.

Този път му бе по-трудно.

На 21-ви септември вулканът, който се надигаше в „Кадифената паяжина“, най-сетне изригна.

Целият актьорски състав снимаше най-важната обща сцена от филма — сцената, в която героят, застрелян от полицейски детектив насред многолюдна улица, разговаряше за последен път с тайнствената жена. Това бе драматичната кулминация на филма, върху която Джоузеф Найт бе работил месеци наред.

Героинята на Ив, до този момент тайнствена и пленителна, трябваше да възприеме майчински нежно поведение при сбогуването си с героя, чиято гибел неволно бе предизвикала. Трябваше да предаде ласкаво съчувствие и трагична вина за страданието, което бе причинила.

Самюъл Рейнс, играещ умиращия герой, изглеждаше мъжествен и същевременно уязвим в обятията на героинята. Ив трябваше нежно да го прегърне, а камерата щеше да се съсредоточи върху лицата им в близък едър план, после щеше да се отдръпне и да обхване наблюдаващата ги тълпа, в която имаше няколко герои от по-раншни сцени във филма. После, без да се реже, подвижната камера щеше да тръгне назад и да покаже цялата улица и отвъд нея — безразличния град. Върху тази финална картина щеше да се изпише думата „КРАЙ“.

Това бе скъп кадър, в който участваха голям брой високоплатени актьори и статисти, без да се броят сценичните работници, кранистът и осветителите. Трябваше да се изпълни безпогрешно.

И точно на този кадър Ив реши да прекали с непоносимото си поведение.

Изигра сцената напълно погрешно. Не искаше и да знае за чувствата, които героинята й трябваше да пресъздаде, и се държа недодялано и детински, с което провали снимките и обезсмисли всички усилия на Джоузеф Найт.

Сцената се пресне многократно. Всеки път пагубното действие на играта на Ив ставаше все по-осезаемо. В този момент, когато се изискваше най-тънка обрисовка на характерите, тя умишлено проваляше не само собствения си образ, но и цялата сцена.

Джоузеф Найт я наблюдаваше втрещено иззад камерата. Искаше му се да спре и някой друг ден да заснеме отново цялата сцена. Но снимачният график бе напрегнат, а бюджетът ограничен. Кадърът трябваше да стане сега.

И все пак държането на Ив пред камерата беше безнадеждно. Заради нея нищо от заснетото досега не можеше да се завърши.

Между два дубъла Джоузеф Найт отиде при нея и търпеливо, като на дете, й обясни какво иска от нея. С мъка сдържайки ядните думи, които напираха на езика му, успя да се държи любезно и логично.

Ив го слушаше с отегчено, заинатено изражение и в следващия дубъл изигра сцената по същия начин, както и преди. Дори сякаш нарочно повтаряше абсурдното си изпълнение до най-малките подробности, за да го запамети.

Накрая Джоузеф Найт спря всичко и даде на екипа петминутна почивка. Повика Ив настрана на сериозен разговор. Обясни й колко много неща зависят от този кадър. Каза й колко необходимо е сътрудничеството й за успеха на филма. Каза й колко разчита на професионализма й.

Тя мълчаливо го изслуша. След разговора им Найт повика всички и отново засне сцената. Отново играта на Ив бе напълно неприемлива. Триумфалният израз в очите й в края на сцената бе очевиден. Сякаш изпитваше наслада от всеобщото изумление, което всяваше у околните.

— Стоп! — извика Джоузеф Найт. — Всички останете по местата си!

На площадката настъпи мълчание, в което се криеше нещо зловещо. И слепият можеше да види, че Ив Синклер умишлено се опитва да съсипе филма на Джоузеф Найт. От три седмици насам всички се питаха колко още Найт ще издържи на поведението й.

Отговорът не закъсня.

Джоузеф Найт бавно излезе иззад камерата и отиде на площадката. Ив все още бе в заетата поза и държеше в обятията си Самюъл Рейнс.

— Сам, излез за малко, моля те! — обърна се той към главния изпълнител.

Пребледнял от смущение, Самюъл Рейнс стана и напусна площадката. Джоузеф Найт погледна надолу към Ив. Тя предизвикателно се вторачи в него.

Погледът на Джоузеф Найт не беше гневен. И все пак в него имаше нещо толкова страшно, че всички в студиото затаиха дъх.

— Уволнена си — каза той на Ив. — Махай се оттук.

Не правеше никакво усилие да снишава гласа си. Плътните нотки прокънтяха сред стълпилите се в снимачния павилион актьори, статисти и сценични работници.

Ив го погледна с широко разтворени очи. Бе наистина поразена.

— Какво… какво каза?

Изразът му бе спокоен, почти приятелски.

— Казах, че си уволнена. Вече не участваш във филма.

Ив се изсмя късо и нервно.

— Не мога да повярвам. Ти гониш мен?

Джоузеф Найт не отвърна.

Когато Ив осъзна сериозността на ситуацията, чертите й се изкривиха от ненавист.

— Ти ли, некадърно животно? Мислиш си, че можеш да гониш Ив Синклер? За кой се мислиш, дявол да те вземе? Когато си поискам, мога да те купя и да те продам. Мога да те купя и да те продам! Ти ли ще гониш Ив Синклер, ти ли… ти ли…

Не й стигаха думи от ярост. Все още седеше на пода и го гледаше с омраза.

Ненадейно той се приближи и рязко я вдигна на крака. Хвана я за двете китки и се обърна към първия асистент-режисьор.

— Повикай охраната. Да я държат настрана от студиото, докато си прибере нещата. До половин час я изведи от сградата.

Ив бе започнала да го рита. Той я задържа на разстояние от себе си до идването на човек от охраната и му я предаде. Докато я отвеждаха към фургона, псувните й кънтяха из затихналия снимачен павилион. Когато вратата на фургона се затвори, проклятията й все още се чуваха. Нещо средно между викове и стенания.

Джоузеф Найт стоеше по средата на площадката. Изглеждаше потънал в мисли. Актьорите и снимачният екип слисано го гледаха, ужасени от застрашителната мощ, която се криеше в позата му. „Муха да бръмне, щеше да се чуе“ — говореха години след това свидетелите на този необикновен момент. Никой не смееше да помръдне.

Найт огледа скупчените актьори и членовете на екипа и замислено опря пръст в брадата си. Присъстващите почти усещаха как измерва щетите, нанесени на филма от Ив Синклер, и как се чуди дали проектът изобщо може да се спаси. Той бе професионалист, и то от най-добрите. Бе отнел девет „Оскара“ от Брайънт Хейс. Острият му ум навярно търсеше изход от критичния момент.

Мълчаливо обходи площадката. Огледа актьорите. Никой не срещна очите му. Огледа загрижения снимачен екип. Видя техника, който движеше камерата — чакаше инструкции.

Изведнъж очите му се спряха на Кейт Хамилтън. Тя стоеше на отбелязаното й място в шлифера си, както бе наредил на асистентите си да я облекат за финалния кадър. Русата й коса бе разпиляна по раменете. Очите й го гледаха съсредоточено. Единствена тя от присъстващите актьори не поглеждаше встрани. Той видя същия израз, запленил го при предишните им срещи — тъжен и много женствен, който не бе излизал от мислите му от момента, в който за първи път бе видял пробните й снимки.

Той сякаш изведнъж взе някакво решение. Отиде до нея и я погледна отблизо.

— Елате с мен. Трябвате ми.

Тя посочи с пръст към гърдите си.

— Аз? — Устните й беззвучно се размърдаха.

Той я хвана за ръката, отведе я в средата на площадката и тихо попита:

— Знаете ли за какво става дума в тази сцена?

Тя кимна.

— Наблюдавам я от четирийсет и пет минути.

— Искам да ми я изиграете.

Очите й широко се отвориха. Не можеше да повярва на ушите си.

— Сега слушайте. Тя е причинила смъртта му. Не е искала, но през цялото време е подозирала, че ще стане така. Обича го, но никога не е могла да му го каже. Сега трябва да му го каже, с очите си. С вашите очи. Разбирате ли?

Кейт все още го гледаше вторачено. Бе като зашеметена. Но силата на волята му сякаш я завладяваше.

— Вие сте го убили — повтори той. — Защото сте го обичали. И за двама ви е твърде късно. Кажете го с очите си.

Тя го погледна колебливо.

— Ще ми помогнете ли? — попита той.

Кейт бавно кимна. Чувстваше, че иска от нея нещо свръх възможностите й, граничещо с безумието. Но знаеше, че за него бе готова да рови земята, да прекоси планини и морета.

Той направи знак на Самюъл Рейнс, който излезе напред и отново зае позата си. Кейт падна на колене и обгърна главата му с ръце. Найт даде знак и камерата приближи.

Скриптерът, повече от объркан, дойде и застана пред камерата:

— „Кадифената паяжина“, сцена четиристотин шейсет и трета, шестнайсети дубъл.

Щракна плочата и изчезна.

Самюъл Рейнс, професионалист от класа, погледна в очите на Кейт. Бе напълно влязъл в ролята си. Никой не би отгатнал по изражението му, че току-що са сменили партньорката му.

— Мисля, че ще се срещнем отново — каза той репликата си.

Кейт не отвърна. Но дълбоко в себе си мислеше за Джоузеф Найт и за чувствата, които я вълнуваха, откакто го бе срещнала преди четири седмици в тази същата сграда. Очите й се озариха от светлина, обагрена от меланхолия и нежност.

— Ще мога да те виждам — каза Самюъл Рейнс с чезнеща усмивка на устните. — Казват, че всичко се повтаря. Ти вярваш ли?

Кейт отговори без думи. Лицето й бе изпълнено с отчаяние и любов. Камерата бавно се приближи.

— Целуни ме поне веднъж! — каза Самюъл Рейнс.

Докато тя се навеждаше, за да докосне с устни челото му, очите му се затвориха. Камерата бавно тръгна назад, вдигаше се все по-високо и по-високо. Кейт не помръдваше. Знаеше, както и всички наоколо, че филмът ще завърши с тази картина.

В снимачния павилион се чу колективна въздишка на облекчение. Всички бяха като замаяни не само от сцената между Найт и Ив Синклер, но и от изпълнението, което току-що бяха видели.

Джоузеф Найт стоеше зад камерата и гледаше в лицето на Кейт Хамилтън. Погледът му бе съзерцателен и оценяващ.

— Стоп.

Отиде до Самюъл Рейнс и му помогна да стане.

— Браво, Сам.

После погледна надолу към Кейт. Подаде й ръка. Тя я пое.

Тя стана. Той не пусна ръката й. Очите му пробягаха над актьорите и снимачния екип.

— Всички можете да си вървите — каза. — Ще ви чакам отново утре сутринта.

Снимачната площадка бавно опустя. Тишината бе все така дълбока, както и преди. Никой не знаеше какво ще стане.

Само Джоузеф Найт можеше да отговори.

Колкото до Кейт, тя не знаеше нищо, не чувстваше нищо, освен топлата ръка, която все още държеше нейната. Бе я хванала нежно, и все пак здраво, сякаш нямаше намерение никога да я пуска.

— Тази вечер ще имам нужда от вас — каза той. — Можете ли да ми отделите малко време?

— Разбира се, господин Найт.

Кейт прекара по-голямата част от нощта с Джоузеф Найт, Лари Уолш и оператора. Разглеждаха основните сцени на „Кадифената паяжина“ в опустелия снимачен павилион. В четири сутринта я освободиха и я изпратиха вкъщи с една от студийните лимузини, за да поспи.

В шест сутринта Джоузеф Найт събра отговорния екип на продукцията. Присъстваха Оскар Фройнд, няколко изпълнителни директори от „Монарк Пикчърс“ и шефът на правния отдел на студиото.

— Господа — започна Найт. — Новата изпълнителка на главната роля ще бъде Кейт Хамилтън.

Безстрастно изслуша общите възгласи на облекчение около конферентната маса, после се обърна към адвоката на студиото:

— Дан, искам днес да прекратиш договора на Ив Синклер. Състави нов договор с Кейт Хамилтън и го изпрати на Алфред Доузиър колкото може по-скоро.

После заговори на Лари Уолш:

— Лари, тази сутрин госпожица Хамилтън трябва да бъде заведена в гардеробната. Ще трябва веднага да пригодим костюмите на Ив за нея. Кажи в гримьорната, че искам съвещание днес следобед. Искам да започна да преснимам сцените на Сам с госпожица Хамилтън най-късно другата седмица — Хайде, всички на работа. Нямаме време.

Закри събранието и се върна на снимачната площадка, за да заснеме каквото е възможно, докато Кейт се готви за встъпването си в главната роля.

Цялото студио бе в състояние на пълен шок.

На другата сутрин случаят с изгонването на Ив Синклер пълнеше заглавията на всички официални публикации, свързани с шоубизнеса.

„НАЙТ ИЗГОНВА ИВ СИНКЛЕР ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ“ — съобщаваше „Дейли Въраяти“.

„БУРЯ НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА НАЙТ“ — тръбеше „Холивуд Рипортър“.

„СИНКЛЕР ИЗРИТАНА ОТ НАЙТ“ — пишеше „Лос Анджелис Таймс“.

Това бе най-нечуваният скандал от цяло десетилетие. Джоузеф Найт, превърнал се в най-нашумелия филмов творец в Холивуд след невероятното унижение, на което бе подложил Брайънт Хейс и деветте „Оскара“ за „Краят на дъгата“, отново бе шокирал филмовите среди. Ив Синклер, която дълго се смяташе за една от най-надеждните кинозвезди в Холивуд, бе изгонена от филма, който снимаше, и то пред всички актьори и техническия персонал. На нейно място Джоузеф Найт без много да му мисли бе сложил някаква непозната.

Това бе скандал на скандалите. Пресата бръмчеше като разбунен кошер.

Но изгонването на Ив Синклер бе само прелюдията на нещо, което щеше да разтърси Холивуд из основи.

Десет дни след като изгони Ив Синклер, Джоузеф Найт се ожени за Кейт Хамилтън.

17

Брайънт Хейс се изсмя и остави вестника.

„Значи Джоузеф Найт е най-обикновен човек.“ Найт, железният мъж, неуморният професионалист, знаменитият извор на талант и решимост, си имаше своята ахилесова пета като всички останали в Холивуд. И слабото му място бе точно между краката.

Найт бе изгонил Ив Синклер, една от най-надеждните изпълнителки на главни роли в Холивуд, и я бе заменил с някаква кръгла нула. Да бе извършена от кой да е друг продуцент, подобна грешка щеше да е непростима. Но да я допусне Найт, с неговия престиж, със славата му на неподкупен и трезвомислещ човек — не, това наистина не бе за вярване.

Въпреки всичко, разсъждаваше Брайънт Хейс, ще трябва да е бил заслепен тъкмо от светкавичния си успех, от невероятното ухажване от всички страни. Трябва да се е чувствал непобедим и всемогъщ с таланта си и верния си усет, за да дръзне да направи този глупав пирует и да си въобразява, че ще му се размине.

Да захвърли той Ив Синклер с нейното име, с касовата й сила и невероятните й способности заради някаква си начинаеща некадърница! За напълно неизвестна актриса, за една нищо и никаква дебютантка!

Брайънт Хейс потриваше ръце. Беше време да си напрегне мозъка. Всичките му планове за последните месеци се градяха на предположението, че новият филм на Найт ще бъде грандиозен успех. С Ив Синклер в заглавието и Самюъл Рейнс до нея нямаше да има грешка. Хейс бе пренасочил разпространението на две от основните продукции на „Континентал“, за да е напълно сигурен, че няма да излязат по екраните едновременно с „Кадифената паяжина“. След сгромолясването на „Съдбовна зима“ не поемаше никакви рискове. Щеше да отстъпи центъра на вниманието на Найт и бавно да трупа, докато възстанови загубите си.

Но сега всичко се променяше. Сега Хейс щеше да извади тежката артилерия, да стовари върху публиката най-силните си нови филми и ако се наложи, да се състезава редом с „Кадифената паяжина“.

Разбира се, всичко това при положение, че Найт изобщо завърши новото си творение. Имаше голяма вероятност след изгонването на Ив Синклер некадърната новачка, за която Найт току-що се бе оженил, да се окаже неспособна за една главна роля. Важните клечки в студиото на Оскар Фройнд, вече извадени из търпение от огромните забавяния в реализацията на филма, можеха да решат да се откажат от целия проект. Тогава „Кадифената паяжина“ щеше да затъне под тежестта на надутата самомнителност на своя режисьор и продуцент.

Това щеше да е още по-добре за „Континентал“ и Брайънт Хейс. Щеше да му разчисти пътя да понатрупа печалбички в кинотеатрите и с гигантски крачки да пристъпи към възстановяване на завидната позиция на „Континентал“.

Успехът на Хейс щеше да е страшен удар за Арнълд Спек в Ню Йорк. Машинациите на Спек в управителния съвет щяха доста да се обезсилят, ако тази година Хейс успееше да направи няколко добри попадения.

Така си размишляваше щастливо Брайънт Хейс. Джоузеф Найт най-после се беше препънал. Новият идол бе исполин с глинени крака.

18

Първите дни след неочакваното получаване на ролята в „Кадифената паяжина“ от Джоузеф Найт бяха за Кейт Хамилтън рязък прелом, който я откъсна от миналото и я пренесе в свят, чиито правила й бяха непознати.

Кейт от години сама определяше своя живот. Бе здраво стъпила на земята и се бореше с всеки, който се опитваше да й влияе, да я обърква или да я оскърбява. Управляваше съдбата си с пълното съзнание за вътрешната неяснота, която й пречеше да види същността си. Но ако не знаеше какво може, поне знаеше какво не може. Всичките си решения вземаше сама.

Сега обаче бе напълно объркана. Актьорската професия, на която бе гледала най-вече като на експеримент, неочаквано я бе отвела по главната роля в игрален филм, замислен и режисиран от най-бляскавия продуцент и режисьор на Холивуд. Кейт не бе в състояние дори да побере в ума си тази непосилна задача, камо ли да живее и да се съобразява с нея. Сякаш сънуваше.

Първоначалната й реакция бе просто да върши каквото искаха от нея. Още когато видя Джоузеф Найт за първи път, тя почувства инстинктивно доверие в него, желание да върши всичко, което той поиска от нея. И сега се остави да я води това чувство.

Преди да започне преснимането на филма с Кейт в главната роля, Джоузеф Найт бе предвидил една седмица усилени репетиции. Докато обясняваше сценария на Кейт и й помагаше в четенето на репликите със Самюъл Рейнс, тъмните му очи бяха някак особени. На пръв поглед излъчваха доверие и дружелюбност, но по-надълбоко в тях се четеше страховита непоколебимост. Найт вече бе видял усилията на Ив Синклер да съсипе филма му. Беше я изгонил с един замах и сега продължаваше работата по проекта си. Нищо не бе в състояние да го спре.

Кейт познаваше този израз на пламенна решимост и не смееше дори да помисли да разочарова Найт. Щеше да прави това, което той искаше от нея, ако ще с цената на живота си.

Трябваше да се помъчи да не забелязва останалите шефове на продукцията, понеже чувстваше недоверието им. Сякаш чакаха Джоузеф Найт да се опомни, да изгони непознатата, която бе наел по някаква прищявка, и да намери звезда, която да играе героинята му.

Затова Кейт си сложи наочници за всичко останало и гледаше само в очите на Джоузеф Найт. Бе готова да омекне като пластилин в ръцете му и да го слуша за всичко, за да не сбърка.

Но скоро разбра, че не това се иска от нея.

— Не — усмихна се той по време на една от първите им репетиции. — Вие си мислите, че аз искам от вас това. Не, госпожице Хамилтън. То трябва да излиза от вас, отвътре. Разбирате ли?

Смутена от факта, че той чете мислите й толкова ясно, Кейт кимна и повтори сцената. Чувстваше се като риба на сухо. Актьорската техника, която бе усвоила от Норман Уеб, бе като мисловна игра, като упражнение по стратегия, без участието на сърцето й. А Джоузеф Найт я караше да разголва душата си пред камерата по начин, който никога не бе и мислила да опитва. Някак си нахлуваше в интимния й свят, който години наред бе бранила с цялата сила на непоколебимата си воля.

В началото не се получаваше. Тя опитваше отново и отново да направи това, което той искаше от нея, но срещаше в себе си някаква невидима преграда. Джоузеф Найт клатеше глава, усмихваше се окуражително и й казваше да опита пак. Тя се подчиняваше и отново не успяваше. Как можеше да му каже, че усилието, което той я караше да направи заради него, не го бе правила дори за себе си?

Той поддържаше напрежението и отношението му ставаше все по-сериозно с всеки изминал ден. Тя бе убедена, че не е в състояние да му даде това, което той искаше. Никога не бе очаквала, че ще прави подобна жертва, и не мислеше, че е способна на това.

После една сутрин изведнъж всичко се промени. Кейт тъкмо изричаше една от най-важните си реплики под зоркото око на Джоузеф Найт. Вече я бяха минавали шест пъти. Тя се чувстваше като задръстена отвътре и щеше да изпадне в паника от изтощение. За миг се разконцентрира. Прималя й. После през сетивата й рязко премина някакъв вътрешен спазъм, нещо средно между съпротива и капитулация. Репликата излезе от устните й с наелектризирана острота, сякаш в нея бе протекла химическа реакция. Тя самата се изненада и си помисли, че е получила емоционален срив.

Джоузеф Найт се усмихваше.

— Ето, точно това исках! Знаех си, че ще го направите.

Кейт измъчено се усмихна.

— Радвам се, че сте знаели.

— Хайде сега отново.

От този момент започна същинската им съвместна работа.

Докато мъчителните дни отминаваха и Кейт се люшкаше между страха, че е неспособна да се справи, и обаянието от трудната задача, с която Джоузеф Найт я натоварваше, тя започна да вижда положението, в което бе изпаднала, в нова, обезпокоителна светлина. Отдавайки се на ролята на тази тайнствена жена, осъзнаваше, че всъщност се отдава и на Джоузеф Найт. Подчиняваше се на изискванията му, прекланяше се пред личността му. Най-съкровените чувства, които тя самата не бе изпитвала от години, най-сетне излизаха наяве и заживяваха за него и за образа, който бе създал.

Нещо повече — тя смяташе, че вижда в Джоузеф Найт отклик на своята жертва. Не бе сигурна в това, понеже Найт бе непроницаем, ала чувстваше в него искрици на благодарност, подадена ръка и съпричастие в изпълнението на трудната й задача.

Кейт се разкъсваше от това интуитивно чувство, понеже нещо в плашещата я мъжественост на Найт я караше още от първата им среща да бяга от него. От друга страна, отчаяно се вкопчваше във все по-голямата им близост като в оръжие, от което имаше нужда срещу собствената си несигурност.

Скоро започна да се досеща, че тази нужда е по-опасна, отколкото си мислеше. Любезният професионализъм, в който се обвиваше пред Найт в ежедневната им работа, се пукаше по шевовете. Дълбоко в нея, извън досега на самоконтрола, уязвимото женско сърце, което толкова отдавна бе приспала, се събуждаше за притегателната сила на Джоузеф Найт като мъж.

Кейт бе трезвомислеща жена и с всички сили потискаше това чувство, като се опитваше да се съсредоточи върху ролята и да забрави промените в душата си. Знаеше, че Найт не е за нея. Той бе знаменитост, голям човек. Живееха в различни светове. Но дори когато си мислеше така, Кейт си даваше сметка за пламенния копнеж, който разтапяше сърцето й всеки път, когато Найт бе наблизо. Час по час тя ставаше все по-несигурна в себе си, все по-обзета от него. Нощем, когато трябваше да събира сили за предстоящия ден, лежеше будна и мислеше за него.

На репетициите, когато Найт бе до нея и й даваше съвети и кураж, когато изискваше все повече от нея, тя започна да се чувства притеснена. Сега вече знаеше какво е чувствала Ив Синклер, изпълнявайки ролята, как бе попаднала под властта на Джоузеф Найт и бе изгубила равновесие като актриса и жена. Едно бе да гледаш отстрани номерата на Ив и да се чудиш на взаимната им неприязън с Найт. Но сега, когато наблюдаваше отблизо красивото лице, силното тяло и неподкупния ум на Найт, Кейт си даваше сметка, че Ив е била влюбена в него.

Чувството, завладяло Кейт, я мъчеше все повече и тя се опасяваше, че вътрешната й борба се предава на всяка от сцените, които изпълняваше. Нещо повече — смяташе, че Джоузеф Найт усеща смущението й. Той вече не изглеждаше спокоен, когато бе близо до нея. Тя бе сигурна, че се замисля върху възможностите й да се справи с ролята, но изчаква, преди да й съобщи решението си. В погледа му се четеше терзание. Без съмнение бе решил да продължи експеримента си с Кейт Хамилтън още няколко дни, преди да се откаже от него и да потърси по-добра актриса.

Положението на Кейт бе нетърпимо. Единственото, което можеше да прави, бе да продължава да полага усилия, да продължава да се отдава изцяло във всяка сцена и да очаква удара. Усещаше се напълно неспособна, чувствата й бяха неуправляеми. Единствено искаше това мъчение да свърши.

И то наистина свърши седем дни след като бе започнало.

В петък, преди началото на новите снимки, Джоузеф Найт почука на вратата на фургона на Кейт.

— Госпожице Хамилтън, може ли да поговорим?

Кейт набързо се погледна в огледалото. Изглеждаше ужасно. Беше бледа и изтощена от репетициите през деня. Не бе гримирана и косата й падаше на рошави къдрици по раменете.

— Влезте — усмихна се тя, налагайки си дружелюбна маска, докато го наблюдаваше как влиза във фургона. Миниатюрното пространство се смали от присъствието му. Той бе по риза и мускулестата му сила струеше през дрехата. Както винаги изглеждаше свеж и стегнат.

Той седна и дълго я гледа. Изглеждаше смутен.

— Какво има, господин Найт? Всичко наред ли е?

Той беше изненадан.

— Така ли се обръщате към мен? Не вили казах да ме наричате Джо?

Кейт се усмихна.

— Да, казахте ми, но нямах смелост.

Той не я чуваше. Бавно огледа фургона. Очите му изучаваха всички подробности, без да ги виждат. Никога не го бе виждала така вглъбен в себе си.

Тогава я погледна в очите. За първи път, откакто го познаваше, обичайното му самообладание го бе напуснало. Сякаш несръчно се мъчеше да каже нещо.

— Кейт! Мога ли да ви наричам по име?

Тя се усмихна.

— Разбира се!

Той сключи здраво ръце и си пое дълбоко въздух.

— Кейт, ще се омъжиш ли за мен?

Тя беше смаяна. Не каза нищо.

Дълго се гледаха, сякаш не можеха да повярват на това, което бе станало между тях. Ръцете му бяха все така сключени. Толкова силно, че кокалчетата бяха побелели.

— Кейт, обичам те.

Тя продължаваше да мълчи. За миг погледна встрани и видя отражението му в огледалото — огромен мъж, седнал на ръба на стола, със сключени ръце, умолително устремен към някаква жена, която бе самата Кейт.

Изведнъж я побиха тръпки. Когато го погледна отново, очите й бяха пълни със сълзи.

— Нима… — опитваше се да каже нещо, но не се получаваше. Имаше чувството, че не разбира. Сигурно сънуваше.

Но ръцете й се протягаха към него и той стана от стола си и дойде да коленичи до нея. Докосна разрешената й коса, после бузата й. Гледаше я с настойчивост, каквато не бе виждала на друго човешко лице.

— Обичам те — повтори. — Моля те, не казвай не!

Тя сложи ръце на страните му. Притегли го към гърдите си. Усещаше дъха му до сърцето си. Главата й бе празна.

Опита се да дойде на себе си. Нелепостта на позата й — да го държи така покровителствено, майчински, докато той коленичеше пред нея и търсеше убежище на гърдите й, я ужасяваше.

Но устните й вече изричаха думи, нови и неочаквани, каквито никога преди не бе му казвала.

— Обичам те. Обичам те, Джо.

Той вдигна очи към нейните. Изглеждаше успокоен и същевременно развълнуван. Лицето му се озари от непознато за нея момчешко изражение.

— Та аз още дори не съм те целунал.

Тя не каза нищо. Погледът й говореше вместо нея.

Той я взе в обятията си. От близостта на красивото му лице всичките й въображаеми тревоги се стопиха. Топлите му устни докоснаха нейните. За миг я обзе мъчително колебание за нея и за него, сърцето й извика онази Кейт Хамилтън, в която бе търсила опора и бе намирала убежище през целия си живот. Тогава се отказа от миналото и нежно го притисна до себе си.

— Ето че ме целуваш.

След един час бяха в леглото му и голите им тела бяха слети в любовта.

Гърдите на Кейт, пламнали от целувките му, се притискаха в неговите. Косата й бе разпиляна в златен ореол по възглавницата. Ръцете й нежно държаха лицето му, докато той проникваше в нея. Движенията му бяха бавни и пламенни. Гърбът й се извиваше като дъга в чаршафите, а дългите й гъвкави бедра, на които се бе възхищавал през полите й, блъскаха хълбоците му в сладостна тръпка.

Тя усещаше как женствеността й го възбужда и как невероятната му сила се стреми към върховното блаженство. Но промяната в сърцето й бе много по-дълбока от страстта на тялото й. Всяка негова целувка й говореше, че му принадлежи. Предишната Кейт Хамилтън бе спряла да съществува и бе забравена като по-раншно превъплъщение. Този ден тя се раждаше отново, за да стане жена на Джоузеф Найт.

Плъзна ръце по гърба му с нежно нетърпение, за да го придърпа по-дълбоко в себе си. Устните му се доближиха до нейните и тя отново го целуна. Краката й го обгърнаха по-здраво. Почувства как всичко загадъчно и неизвестно в него изплува и се слива с цялата й същност. Промяната, която бе причинил у нея, известяваше опасност, но тя не се уплаши. Бе благодарна на щастливата си звезда, че й е отсъдила подобна сладка участ.

Струваше й се, че целият й живот се е стремил към този момент и че всичката изживяна самота е била цената, която е трябвало да заплати, за да заслужи Джоузеф Найт.

19

Това бе най-безумният меден месец. И посвоему най-интимният.

Съвпадна с шестседмичния снимачен график, който отдавна бе надхвърлил бюджета си, благодарение на нанесения от Ив Синклер погром. Джоузеф Найт прекарваше кратките нощи у дома, в обятията на младата си жена, ала най-истинското им опознаване ставаше през осемнайсетчасовия работен ден на снимачната площадка.

След години, когато филмите на Кейт Хамилтън щяха да са обект на изучаване от специалисти, критиците щяха да говорят, че изумителната й сила като актриса е изживяла родилните си мъки през тези решителни шест седмици, докато Джоузеф Найт и камерата му проникваха в нейните тайни и все по-силно я обикваха.

Всяка сутрин Кейт заставаше пред камерата, заредена със страстта, която мъжът й бе вдъхнал през изминалата нощ. А интимността, която се задълбочаваше между нея и Джо, й даваше смелост да опитва нови и неочаквани похвати в изпълнението си. Не криеше нищо от камерата на Джо — нито качествата, които знаеше, че притежава, нито тайните, които не бе подозирала у себе си до този момент.

Това себеотдаване в изпълнението на Кейт направи от нея неофициална сензация сред посветените в Холивуд много преди пускането на „Кадифената паяжина“. Пред камерата на Джоузеф Найт се бе родило необикновено вътрешно озарение. През следващите години десетки актриси щяха да се опитват да го наподобят, но никоя нямаше да успее.

Суровият материал от сниманото сутринта бе тъй вълнуващ, че началниците в студиото се събираха с екипа да гледат и да се дивят. Всички бяха единодушни: пред очите им се раждаше голяма звезда.

Екранното присъствие на Кейт бе тъй властно, че малцина изобщо се сещаха да напомнят за участието на Ив Синклер в „Кадифената паяжина“. Едва ли на някой му идваше наум за Ив с шлифования й талант, с нервните й кризи и мъстителната ненавист към Джоузеф Найт. Дори да беше в най-добрата си форма, тя никога нямаше да може да донесе на „Кадифената паяжина“ дълбините, които Кейт Хамилтън придаваше на главната роля.

Сякаш се предаваше щафета от едно актьорско поколение на друго, сякаш се проправяше безвъзвратна разделителна линия между минало и бъдеще.

Бъдещето бе Кейт Хамилтън.

Колкото до Джоузеф Найт, той не можеше да скрие ликуването си, когато всяка сутрин откарваше Кейт до снимачния павилион и я поставяше пред камерите. Нито пък можеше да потисне възбудата си, когато нощем я връщаше вкъщи, за да я вземе в обятията си.

Кейт бързо израстваше в главната си роля и бе очевидно, че вроденият й актьорски талант е много голям. От нея изригваше нещо вулканично и страшно и се предаваше на камерата. Щеше да стане голяма актриса — Найт не се съмняваше в това.

Причините за привлекателността й като жена бяха също тъй тайнствени, както и изворът на силата й като актриса.

Той осъзнаваше, че Кейт бе живяла живота си с пламенна гордост и бе трупала опит. Зад русата й красота се криеше независим характер, който се съчетаваше с природна уязвимост.

Тя бе напълно освободена от стереотипните схващания и предразсъдъци, от дребните грижи и празните стремежи, характерни за всички останали, които Джо бе познавал през живота си. Въпреки скромното си поведение, живееше изцяло по свои собствени закони, презирайки условностите и очакванията на околните. Притежаваше вътрешна смелост, която граничеше с дързост, дори с престъпване на установените норми.

От нея се излъчваше благородство, което го изпълваше с възхищение. Когато я държеше в обятията си, усещаше до себе си нещо различно, свободно и диво, което се укротяваше единствено от любовта й към него. И в тази прегръдка той не само я притежаваше, както бе притежавал толкова жени преди нея, а отдаваше нещо и от собствената си душа.

Това бе ново изживяване за него — предаваше се на една жена. За първи път се чувстваше освободен от монотонната мисъл за собственото си бъдеще, за собствения си успех, станали негова участ, откакто бе избягал от дома си като момче. Заради безкрайната си обич към Кейт спираше да мисли за себе си. Това бе голямо освобождаване. И му се струваше, че едва сега възмъжава, че цял живот е прахосвал зрелостта си в химерични авантюри.

Съвсем не знаеше, че и Кейт изпитва същото. Преди да срещне Джо, бе бродила из земята като призрак. Сега, като негова жена, най-сетне ставаше човешко същество.

По време на снимките Кейт живееше с Джо в апартамента му в „Бевърли Уилшър“. Говореха си за купуване на къща на Холивудските възвишения след края на снимките, но в момента мислеха само за филма.

Часовете им заедно бяха тъй погълнати от шеметна страст, че едва намираха време да разказват за живота си преди да се срещнат. Кейт говореше за починалия си баща, за безразличните си майка и втори баща, за скитанията си. Пропусна Куентин. Не само че първият й брак й се виждаше маловажен, почти несъществуващ в сравнение с това, което изживяваше с Джо, но й се струваше цяло светотатство да петни любовта си към Джо като споменава името на Куентин. Куентин бе съществувал преди прераждането й. Вече не беше реален.

Изслуша също тъй лаконичния разказ на Джо за загубата на майка му, за самотните му пътешествия, за търговските му дейности, които в крайна сметка го бяха довели в Холивуд. Той не скри от нея факта, че въпреки многобройните си успехи, се бе чувствал празен и неосъществен като мъж. Кейт разбра за многото му авантюри, но не го пита за подробности, понеже и тя като него чувстваше, че нищо от миналото няма значение, освен прекрасния, невероятен факт, че се бяха срещнали. Миналото бе изтрито, сега бе важно само бъдещето.

През един откраднат уикенд Джо успя да изведе Кейт от Холивуд за осемнайсет скъпоценни часа. Заведе я в Сиерата, за да й покаже дървената къща, която бе купил преди година. Усамотено убежище на брега на дълбоко планинско езеро, образувано от ледникова аномалия преди милиони години. Джо се шегуваше с ледената вода и демонстрираше на Кейт колко било лесно да свикнеш да се гмуркаш.

Къщата бе от тежки дъбови трупи с мека и удобна мебел, дебели килими и отрупани с картини и гоблени стени. Джо обясни, че около езерото нямало други хижи, понеже той не искал никакви съседи. Бил купил цялата земя и взел мерки да се предпази от нежелани посетители. Знаел колко важно щяло да е за него усамотяването сега, когато холивудските рекламни копои го били избрали за свой герой. Положението можело да се влоши с новата слава на Кейт — факт, който той приемаше като нещо естествено.

— Ще можем да идваме тук всеки уикенд, когато не снимаме. В езерото има пъстърва. Искаш ли да те науча да ловиш риба, Кейт?

„Можеш да ме научиш на всичко, което поискаш.“ Лицето на Кейт сияеше от удоволствие, когато мислеше как ще прекара целия си живот до Джоузеф Найт. Всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

Но мислите за бъдещето трябваше да чакат, защото снимките неумолимо наближаваха края си. Работата ставаше все по-тежка и напрегната. Всички актьори и реализационният екип работеха упорито, понеже осъзнаваха, че заплахата от провал поради размирното поведение на Ив Синклер се превръщаше във възможност за нещо голямо.

Дружните усилия продължиха с изтощение и възбуда, докато един прекрасен ден в средата на ноември всичко приключи, филмът бе заснет. От публиката го делеше единствено тежкият процес на монтажа и довършителните работи.

Джоузеф Найт и младата му жена бяха изтощени от проточилите се до безкрайност снимки, но се радваха на постигнатото. С нетърпение и радост очакваха да видят как ще изглежда филмът в завършен вид и как ще го приеме публиката.

След кратко търсене Джо и Кейт си купиха скромна къща в Бенедикт Каньон и докато Джо се занимаваше с довършителните работи по филма в студиото заедно с Лари Уолш и Оскар Фройнд, Кейт запълваше дните си с обзавеждането й. Всеки ден, когато той се прибираше у дома, тя го чакаше и преди да помислят какво ще ядат или как ще прекарат вечерта, бавно и с наслада се любеха в тишината на спалнята си.

Никога не се бяха чувствали по-близки и по-изпълнени един с друг. И въпреки това точно в този момент на привидно спокойствие Джо и Кейт започнаха да изпитват някакъв неподозиран глад. Над съвместния им живот започна да тегне странно чувство на неудовлетвореност.

През една нощ в началото на декември Джо прегърна Кейт и й каза:

— Хайде да си направим бебе.

Лицето на Кейт засия.

— Наистина ли искаш, Джо?

Изразът на очите му бе единственият отговор, от който тя се нуждаеше. Бе израз на страстно желание. Той вече й бе отдал сърцето си. Искаше да направи последната стъпка, за да стане любовта им пълна.

Любиха се в малките часове, сякаш за да скрепят обета си с топлината на своите тела. Сега, когато си бяха дали и най-голямото обещание, Кейт почувства, че миналото й е напълно изтрито.

Тя и Джо имаха пред себе си вечността.

Но тази вечност изтече още на следната утрин.

20

7 декември 1941 г.

Кейт се събуди първа. Докато правеше кафето в кухнята, пусна радиото. През последните месеци международното положение се влошаваше. Като всички американци Кейт се тревожеше какво щеше да стане.

Този ден страховете й се оправдаха.

„Рано тази сутрин — започна говорителят — японските въздушни сили нападнаха американската въздушна база в Пърл Харбър.“

Дъхът на Кейт секна. Тя остави всичко, което правеше, и застана, вторачена в радиото, с треперещи ръце.

Кейт вдигна очи. Джо стоеше в рамката на вратата и я гледаше.

— Нали знаеш какво означава това?

Кейт поклати глава. Не искаше да го слуша.

— Ще трябва да замина — каза той. — При първа възможност ще се запиша доброволец.

Сърцето на Кейт спря за миг. Никога хубавият й мъж не бе изглеждал толкова млад, силен и същевременно уязвим. Никога не се бе чувствала толкова горда с него и толкова изплашена за безопасността му.

Нещо я бодна, като неясна вина. Сякаш появата му в живота й бе вълшебна и нереална, като появата на красивия принц на Пепеляшка. Тя не бе извършила нищо голямо или благородно, за да го заслужи. Може би той бе прекалено прекрасен, за да бъде истински. Може би любовта им бе прекалено прекрасна, за да бъде истинска. Може би фактът, че бе неподходяща за него, бе предизвикал съдбата да й го отнеме. Никога в живота си не се беше чувствала тъй изплашена.

— Наистина ли трябва да заминеш? — попита го едва чуто. — Та ние тъкмо…

— Трябва — отвърна той.

Тя се опита да се усмихне, за да му покаже, че каквото и да стане, ще му принадлежи, че винаги ще бъде негова.

— Нищо не може да ни раздели — каза той. — Знаеш това, нали?

Докато стояха така смълчани, гласът от радиото проговори отново, за да оповести края на света, в който живееха, и началото на един друг свят.