Талисманите на Шанара

XXXIV

Настъплението към Южното око започна час преди зазоряване.

Приближаването мина без инциденти. Облаците продължаваха да покриват небето, скривайки светлината на луната и звездите и обгръщайки земята в меко плътно покривало от мрак. Отдолу се надигаше мъгла и увисваше по дърветата, храстите и тревите, като дим от запалено дърво. Нощта бе тиха и дълбока. Нямаше нито звук, нито движение и нищо не помръдваше по изсъхналата пуста земя, която обкръжаваше крепостта.

Уокър Бо ги водеше, спускайки ги от височините към равните места и те се промъкваха в мъглата като сенки. Той използваше Друидска магия, за да ги обгърне в тишина. Преминаха като фантоми в тъмнината, невидими като мисъл и плавно като течаща вода. Шадуините тази нощ не бяха навън. Поне ги нямаше около петимата хора и дивата котка и земята сякаш принадлежеше само на тях. Уокър премисляше плана си. Страхуваше се, че няма да имат достатъчно време да стигнат до Пар, да го освободят от оковите му и да се спуснат в подземието. Мечът на Шанара щеше да бъде необходим, за да освободят Пар от странната власт, която имаше над него песента-заклинание, а всички Шадуини веднага щяха да се спуснат срещу тях в мига, в който използват Меча. Трябваше да изведат Пар от килията му и да стигнат долу в подземието без да използват Меча. Той обмисляше как да го направят.

Кол Омсфорд също размишляваше. Питаше се дали не греши в убеждението си, че Мечът на Шанара може да помогне на брат му. Допускаше, че истината, която Мечът би открил, може да не освободи Пар, а да го накара да обезумее. Защото ако истината е, че Пар е Шадуин, тогава тя би била съвсем безполезна. Може би Аланон бе предназначил Меча за нещо друго, тревожеше се той — за нещо, за което той още не си дава сметка. Може би Пар беше в такова положение, че не Мечът щеше да го спаси.

На крачка зад тях Морган Лех си мислеше, че въпреки всички талисмани, които носеха и магията, която владееха, шансовете им да успеят в това начинание бяха малки. Предизвикателствата в Тирс, когато отидоха да търсят Падишар Крийл бяха сериозни, но тогава бяха повече хора. Мислеше си, че този път няма всички да оцелеят. Тази мисъл не му беше приятна, но беше неизбежна и тихо му нашепваше в съзнанието. Питаше се дали е възможно след като бяха преживяли толкова много — Шахтата, Джут, Елдуист и всички чудовища, които ги бяха населявали — да намери края си тук. Изглеждаше смешно. Това беше краят на търсенията им, финалът на пътуването, което ги бе лишило от всичко освен от решимостта да продължат. Не беше справедливо всичко да свърши с тяхната смърт. Но той знаеше също така, че беше напълно възможно.

Дамсон Рей си мислеше за баща си и Пар. Питаше се дали не бе предала единия заради другия, когато остави Пар сам да търси Кол, след като брат му най-неочаквано се бе появил сред живите. Питаше се дали този избор нямаше да коства живота и на двамата и реши, че дори да й е съдено със смъртта си да плати за този избор, все пак ще види Равнинеца още веднъж.

Мати Ро до нея се чудеше доколко силна е магията, която й бе дал Друидът, дали е достатъчна, за да преодолее онези тъмни създания, срещу които щяха да се изправят, дали щеше да успее да ги унищожи. Тя вярваше в това. Имаше усещането за недосегаемост. Знаеше, че е тук, защото тук трябва да бъде. Животът я бе довел в този момент на това място, където щяха да се решат много неща. Нямаше търпение да види до какво ще доведе всичко това.

Промъквайки се в тъмнината като черна издължена сянка, която меко стъпваше сред росните предутринни треви, Мърко не мислеше нищо, необезпокояван от човешките страхове и разсъждения, воден от инстинкти и развълнуван от това, че са предприели нещо.

Промъкнаха се в мрака и се озоваха пред тъмната кула, като не спряха нито да размислят, нито дори да й хвърлят един поглед, а побързаха да я достигнат преди страховете и колебанията да ги вцепенят. Южното око се издигаше в мъглата като бледо очертан силует, като черна стена срещу облаците. Изглеждаше като родено от нощта и сякаш заплашено да изчезне заедно с нея при настъпването на зората. То се открояваше безмълвно и неподвижно, като най-черния кошмар от сънищата, като нещо толкова зловещо, че дори само неговата близост беше достатъчна, за да отрови душата. Приближавайки, те усещаха мрака, втаен в него, огромната му целеустременост, голямото му могъщество. Имаха чувството, че диша, че ги наблюдава, че се вслушва. Долавяха живота в него.

Уокър ги поведе към стените му, където обсидиановата повърхност се издигаше гладка и черна над земята, и сложи ръце на камъка. Той пулсираше като живо същество, топъл и влажен и сякаш се напъваше да се освободи. Но как да стане това? Мрачния чичо отново се замисли над природата на тази крепост, после започна да опипва стените, за да намери откъде да влязат. Той насочи сетивата на магията, за да долови присъствието на мрачните обитатели на крепостта, но те вътре бяха заети и не осъзнаваха неговото присъствие. Бързо се отдръпна, защото не искаше да привлича вниманието им, и предпазливо продължи.

Стигнаха до един вход в сводеста ниша, където бе вдълбана огромна каменна врата. Уокър опипа входа по ръба, като търсеше място, където може да се отвори, реши, че се налага да бъде разбит, да се отворят ключалките и вратата да се освободи. Но дали това щеше да им се удаде бързо? Обърна се назад към другите — двете жени, Планинеца, Равнинеца и дивата котка. Трябваше да стигнат до Пар без да ги открият. Нужно бе да спечелят поне малко време, преди да им се наложи да се бият с Шадуините.

Наведе се близо към тях.

— Стойте близо до мен. Не ме изпускайте и не мърдайте от това място.

Той затвори очи, излезе от тялото си под формата на дух и влезе в крепостта.

В мрачната си затворническа обител Пар Омсфорд седеше прегърбен на леглото си, опитвайки се да дойде на себе си. Беше напълно отчаян и имаше чувството, че ако прекара още един ден в тази крепост ще умре. А ако още един ден продължи да се пита дали магията го променя необратимо, напълно ще загуби разума си. Сега чувстваше как магията действа в него през цялото време, като се движи в ръцете и краката му, ври в кръвта му, кара кожата му да сърби и да изтръпва, като сърбеж, който никога не може да бъде успокоен. Противно му бе това, което ставаше с него. Противно му бе това, което сам той бе. Противни му бяха Ример Дал и Шадуините и Южното око, и тази черна дупка, в която бе осъден да живее. За него вече нямаше надежда. Беше загубил вярата, че магията му е дар, че сянката на Аланон го бе изпратила в света, за да служи на някаква важна цел, че злото и доброто могат да се разграничат и че той ще успее да преодолее това, което става в него.

Притисна колене до гърдите си и заплака. Изпитваше мъка и отчаяние, никога нямаше да може да си освободи оттук. Никога вече няма да види Кол, Дамсон или някой от останалите — ако някой от тях изобщо бе жив. Загледа се през решетките на тясното прозорче и започна да мисли, че светът отвъд сигурно вече се беше превърнал в онзи кошмар, който Аланон му бе показал много отдавна. Помисли си, че може би винаги е било така и само неговата неправилна преценка на нещата го е накарала да вярва, че може да бъде различно.

Опитваше се да не заспи. Изобщо не се осмеляваше да спи, защото не можеше да понася сънищата. Беше започнал да ги приема като факти, да вярва, че наистина е Шадуин. Когато се събуждаше, мислите му бяха разпокъсани и не можеше да преодолее чувството, че вече не е самият той. Ример Дал беше тъмна фигура, която му обещаваше помощ и още нещо. Ример Дал беше шансът, който той не се осмеляваше да приеме — но който сигурно щеше да му се наложи да използва.

Не. Не. Никога.

Въздухът около вратата на килията му, която беше заключена и залостена, се раздвижи. Той усети помръдванито му преди да го види, после забеляза сенки, които преминаваха в мрака. Премигна с очи като си мислеше, че това е поредният демон дошъл да го преследва, поредният знак за приближаващото безумие. Размаха ръка пред очите си, сякаш да вижда по-добре онова, което знаеше, че не е там. Едва не се изсмя, когато чу гласа.

Пар. Чуй ме.

Той разтърси глава. Защо трябваше да слуша?

Пар Омсфорд!

Гласът бе рязък и почти ядосан. Пар веднага вдигна глава.

Чуй ме. Вслушай се в гласа ми. Кой съм? Кажи името ми.

Пар се взря в тъмното пространство пред себе си, като си мислеше, че вече наистина е полудял. Гласът, който чуваше, беше на Уокър Бо.

Изречи името ми!

— Уокър — прошепна той.

Думата бе като искра в мрака на неговото отчаяние и той скочи от нейния ярък пламък. Краката му се огънаха и Пар падна на пода, размахал ръце. Вгледа се в мрака без да може да повярва. Чу как демоните се разпръснаха с вой.

Чуй ме, Пар. Ние дойдохме за теб. Дойдохме да те освободим и да те отведем с нас. С мене е Кол. И Морган. И Дамсон Рей.

— Не — отрони се от устата му. Думата бе произнесена преди да помисли, но бе искрена. Това не можеше да бъде. Твърде много пъти се бе надявал. Беше се надявал и надеждата многократно го бе лъгала.

Помръдването във въздуха дойде по-близо и той усети присъствие, което не можеше да различи. Уокър Бо. Как ли бе стигнал до него? Как е възможно да е тук и да не може да го види? Дали не беше станал…?

Аз съм. Направих това, което бе поискано от мене, Пар. Възстанових Паранор и станах първия от новите Друиди. Превърнах се в това, което искаше Аланон, и изпълних неговата повеля.

Пар се изправи на крака, като дишаше тежко и протегна ръка в нищото.

Чуй ме. Трябва да дойдеш там, където те чакаме. Не можем да стигнем тук при теб. Трябва да използваш магията на песента-заклинание, Пар. Да я използваш, да се промъкнеш през вратата, зад която си затворен. Измъкни се и ела при нас.

Пар поклати глава. Да използва магията на песента-заклинание ли? След като беше положил толкова усилия, за да избегне това? Не, не може. Ако го направи, с него е свършено. Освободената магия щеше да го завладее и да го превърне в нещото, срещу което се съпротивляваше с огромни усилия. По-добре да умре.

Трябва, Пар. Използвай магията.

— Не — думата отекна с рязък шепот в тишината.

Ние не можем по друг начин да стигнем при теб. Използвай магията, Пар. Ако искаш да се измъкнеш от затвора си, затвора, който сам си създал, както и от този, в който Шадуините са те поставили, трябва да използваш магията. Направи го веднага, Пар.

Но Пар изведнъж бе решил, че това е още един трик, поредната игра на неговата или Шадуинската магия, гласове, които му се причуваха от спомените, за да го измъчват. Отново чу как демоните му се присмиват. Извърна се встрани и запуши ушите си с ръце и силно разтърси глава. Уокър Бо не бе тук. Нямаше никого. Беше сам, както през цялото време откакто бе доведен в тази крепост. Беше глупаво да мисли, че не е така. Това бе още едно проявление на нарастващото му безумие. Ярка полирана повърхност, в която се отразяваше онова, което навремето бе мечтал да се случи, но никога нямаше да стане.

— Няма да я използвам. Не мога.

Той изрече думите през зъби, просъска ги като анатема. Отдръпна се от източника на тази фалшива надежда, от несъществуващия глас, потъна в още по-дълбока тъма, навлизайки все по-навътре в мрака.

Гласът на Уокър Бо отново достигна до него, упорит и настойчив.

Пар. Ти ми казваше на времето, че магията е твоя дар и че тя ти е дадена с определена цел, че трябва да се използва за нещо. Ти ми каза, че трябва да вярвам в сьнищата, които ни бяха показани. Забравил ли си?

Пар се загледа в тъмнината пред себе си и си спомни. Беше казал тези неща при първата среща с Уокър в Хартстоун, преди толкова много седмици, когато Уокър отказа да отиде с него при Рога на пъкъла. Повярвай, настояваше той пред Мрачния чичо. Повярвай.

Използвай магията си, Пар. Освободи се.

Той се обърна, искрата пламна в тъмата на неговата безнадеждност, на неговото отчаяние. Той искаше да повярва отново. Както на времето бе накарал Уокър да повярва. Нима бе забравил това? Той закрачи през стаята, което му вдъхна известна решителност. Искаше да повярва. Защо не? Защо да не опита? Защо да не направи нещо, каквото и да било, само да не се предава? Видя как вратата сякаш се приближи към него в мрака, уголеми се. Тя бе бариерата, която не можеше да премине. Освен — освен ако използва магията. Защо не? Какво му оставаше.

Изведнъж Уокър Бо се озова толкова близо до него, че можеше да го усети, въпреки липсата на реално присъствие. Уокър Бо, роден от собственото му отчаяние, от собствената му липса на вяра, беше приел повелите на Аланон. Да, Паранор и Друидите бяха възвърнати. Да, той беше намерил Меча на Шанара. И още, Рен също бе намерила Елфите — сигурно беше така, трябваше да бъде така.

Използвай магията, Пар.

Този път той не чу съвета. Премина покрай него, сякаш не беше там. Когато пристъпи към вратата, чу само шума от дишането си. Беше отстъпил. Аз няма да се оставя да умра тук, мислеше си той. Няма.

И тогава магията проблесна във върха на пръстите му и той я насочи срещу вратата, отхвърли резето, което отскочи като подето от вихрушка. Вратата се отвори цялата към коридора и се удари в стената. В същия миг Пар премина през нея и се озова в коридора, водещ към стълбите, като отново чуваше гласа на Уокър Бо, следваше насоките, които той му даваше, но не чувстваше нищо друго освен огъня, чрез който магията бушуваше в него чак до мозъка на костите му, освободена отново и този път сякаш нямаше да се успокои. Все едно, не го интересува. Приятно му беше да я усеща такава — освободена. Искаше тя да го погълне, да погълне всичко наоколо. Ако това е лудостта, с която го заплашваха, то с удоволствие беше готов да я приеме.

Бързо се спусна надолу по стълбите, като остави огъня на магията да бушува и се опита да овладее надигащата се в него сила. Черни силуети се спускаха насреща му, но той ги изпепеляваше. Дали бяха Шадуини? Ил нещо друго? Не знаеше. Крепостта се бе разбудила в предутринния сумрак, обитателите й се бяха надигнали в отговор на магията. Разбрали, че са нападнати, те се опитваха бързо да установят откъде идва ударът. Огън се насочваше към Пар отгоре и отдолу, но той го усещаше много преди да достигне до него и без усилие го отклоняваше. В него се образуваше някакво тъмно ядро, една опасна смесица от обикновена безгрижност и удоволствието, породено от използването на магията, и то разпръскваше всякаква тревога, безпокойство и предпазливост. Отърсил се бе от всичко човешко. Чувстваше, че може да направи каквото си поиска. Магията му даваше това право.

Уокър Бо крещеше насреща му, но той вече не чуваше думите му. Нито се интересуваше от тях. Продължаваше да върви неотклонно надолу, унищожавайки всичко, което му се изпречеше на пътя. Вече нищо не можеше да му се опълчи. Изпращаше огъня на песента-заклинание напред и го следваше обзет от радост.

Уокър Бо отново дойде на себе си. Тялото му се разтърси, ръцете му се размърдаха. Спътниците му бързо отскочиха назад.

— Той идва! — прошепна Уокър и мигновено отвори очи. — Но магията го е обсебила и той губи себе си.

Те не попитаха за кого говори.

— Какво искаш да кажеш? — Кол го хвана за наметалото и яростно го дръпна.

Очите на Уокър, студени като камък, срещнаха погледа на Равнинеца.

— Той използва магията, но загуби власт над нея. Използва я срещу всичко. Сега се отдръпнете от мен!

Той се освободи, обърна се, постави ръце върху каменната врата и я блъсна. Дланите му засветиха и светлината се насочи от върховете на пръстите му към очертанията на масивния портал и обходиха цялата обшивка на вратата. Ключалката беше разбита и железните лостове се натрошиха. Времето за предпазливост и прокрадване беше минало. Вратата се разтърси и рухна така, че камъкът прокънтя.

Те веднага се втурнаха вътре и поеха в мрака, който беше по-гъст от нощта, усещайки хлад и влага по кожата си, вдъхвайки прах и застоял въздух. Тук ги чакаше не старост и запуснатост, а някакъв ужасен позор, който нашепваше за нещо заключено и умиращо. Те се задушаваха от него и Уокър обходи със светлина тъмните ъгли на стаята, в която се бяха озовали. Това беше масивен вход към поредица от коридори, които минаваха под един свод. Отвъд тях през подобен на арка отвор се излизаше в празен двор.

Далеч в тъмнината те чуваха викове, долавяха мирис на изгоряло и виждаха белия пламък на магията на Пар.

Мърко вече излезе най-отпред, мина през входа и се озова на двора. Уокър и останалите вървяха след него, безмълвно и с мрачни лица. Покрай виещата се светлина и шума се движеха сенки, но никой не нападаше. Те пресякоха двора приведени, като внимателно поглеждаха наляво и надясно. Шадуините бяха тук, съвсем наблизо. Стигнаха до отсрещния край на двора, като продължаваха да следват шума и блясъка пред тях и влязоха в еди коридор.

Озоваха се пред една стълба, която извеждаше нагоре към тъмната кула, като се виеше в мрака, пронизан от яркия бял огън на магията. Пар се спускаше надолу. Те останаха застинали докато той приближаваше: не знаеха нито кого ще срещнат, нито какво да направят. Съзнаваха само, че трябва някак си да стигнат до него, да го накарат да дойде на себе си, но знаеха също — дори и Мати Ро, за която магията беше енигма — че това няма да е лесно, че с Пар Омсфорд става нещо жестоко, ужасно и чудовищно. Те се разпръснаха по безмълвната заповед на Уокър. Морган измъкна Меча на Лех, а Кол — Меча на Шанара — техните талисмани срещу тъмните създания, а когато Мати ги видя, също извади своя тънък боен меч. Уокър мина на крачка пред тях, мислейки си, че той доведе нещата дотук и, затова е длъжен да разбие бронята, с която магията на песента-заклинание бе обгърнала Пар, да му помогне да разбере истината за себе си.

И внезапно Равнинеца се появи, като с лекота се спускаше надолу по стълбите като фантом, озарен от светлината на магията. Силата искреше от върховете на пръстите му, по лицето му и в дълбините на очите му. Той ги виждаше, но в същото време не ги виждаше. Приближи без да забави крачка и без да отрони дума. Горе бе настъпил хаос, но още не бяха започнали да го преследват надолу. Пар дойде още по-близо, сякаш летеше, сякаш беше ефимерен. Вървеше право към Уокър, без да забавя ход.

— Пар Омсфорд! — извика У окър Бо.

Равнинеца продължи да приближава.

— Пар, угаси магията!

Пар се поколеба, като едва сега видя Уокър или може би едва сега го разпозна и забави крачка.

— Пар. Отдръпни магията. Ние не трябва…

Пар насочи срещу Уокър една огнена струя, която за малко не го повали. Магията на Уокър се събуди в негова защита и потуши огнената струя, превръщайки я в дим. Пар спря и двамата застанаха един срещу друг в мрака.

— Пар, това съм аз! — извика Кол от мястото си.

Брат му се обърна към него, но в погледа му не се четеше и следа от разпознаване. Магията на песента-заклинание съскаше и пееше около тях и плющеше като плащ, духан от вятъра. Морган също извика, умолявайки го да чуе, но Пар дори и не погледна към Планинеца. Той беше дълбоко смаян от магията, така погълнат от нея, че нямаше очи за нищо друго и не можеше да разпознае, дори гласовете на приятелите си. Обръщаше се ту към един, ту към друг, когато го викаха, но гласовете им само още повече възбуждаха магията.

Не можем да му помогнем да дойде на себе си, мислеше си отчаяно Уокър. Той не откликва на никой измежду нас. Вече усещаше как започват да ги търсят, чувстваше приближаването на Шадуините по съседните коридори. А щом Ример Дал стигне до тях…

И тогава неочаквано Дамсон Рей излезе напред, мина покрай Уокър, преди той да успее да я спре, изкачи се по стълбите и започна да приближава към Пар. Пар я видя, че идва и се приготви да я срещне. Магията зловещо просветваше от пръстите му. Дамсон приближи без никакво оръжие или магия, които да й помогнат, с отпуснати ръце, отворени длани и вдигната глава. В миг Уокър си помисли да се спусне и да я издърпа назад, но беше късно.

— Пар, — прощепна тя, когаго приближи и спря на трийсетина сантиметра от него. Намираше се на долното стъпало под него, вдигнала глава, червеникавата й коса бе прибрана назад и лицето й беше открито. Очите й бяха пълни със сълзи. — Мислех си, че никога вече няма да те видя.

Пар Омсфорд изумено я погледна.

— Страхувам се, че ще те загубя отново, Пар. Ще те загубя в ръцете на магията. В ръцете на твоя страх, че магията ще те предаде, както когато смяташе Кол за убит. Не ме оставяй, Пар.

В обезумелите очи се появи следа от разпознаване.

— Ела по-близо, Пар.

— Дамсон? — прошепна той изведнъж.

— Да — отвърна тя и се усмихна. Сълзите вече се стичаха по лицето й. — Обичам те, Пар Омсфорд.

Той дълго не се помръдна, застанал на стълбите в мрака, като изваян от камък, докато магията вилнееше в ръцете и краката, в цялото му тяло.

После изхлипа, нещо се беше събудило в него и той замижа, за да се съсредоточи. Тялото му се разтърси конвулсивно, магията просветна и отмря. Той отново отвори очи.

— Дамсон — прошепна той. Сега вече я виждаше, видя ги всички и се олюля напред.

Тя го хвана, когато падна и Уокър мигновено се озова също до него. После всички хванаха Равнинеца и го поведоха надолу по коридора, като го държаха изправен и гледаха съсипаното му лице.

— Не мога вече да дишам — прошепна им той. — Не мога да дишам.

Дамсон се притискаше до него и му шепнеше, че всичко е наред, че той е спасен, че ще го измъкнат оттук. Но Уокър видя истината в очите на Пар Омсфорд. Той водеше борба с магията на песента-заклинание, която беше на път да загуби. Каквото и да става с него, сега той трябваше да се изправи срещу магията, да се освободи от страховете и колебанията, които го бяха измъчвали седмици наред.

— Кол — каза той тихо, когато те пуснаха Пар и той падна на колене до Дамсон. — Използвай Меча на Шанара. Не чакай повече. Използвай го.

Кол погледна Мрачния чичо с колебание.

— Но аз не съм сигурен какво ще последва от това.

Гласът на Уокър Бо стана твърд като стомана.

— Използвай Меча, Кол. Използвай го или ще го загубим!

Кол бързо се обърна и коленичи до Пар и Дамсон. Извади Меча на Шанара, хванал с две ръце дръжката му. Той трябваше да използва талисмана, но да понесе и последиците от това.

— Морган, наблюдавай стълбите — заповяда Уокър Бо. — Мати Ро, ти наблюдавай коридорите — той приближи до Пар. — Дамсон, пусни го.

Дамсон Рей погледна нагоре с отчаяние. В очите на Уокър се четеше неочаквана топлина, излъчваща едновременно успокоение и сърдечност.

— Пусни го, Дамсон — нежно каза той. — Отдръпнете се.

Тя пусна Пар и Равнинеца падна напред. Кол го хвана, прегърна го в миг, после взе ръката на брат си и я постави върху дръжката на Меча, като я прихлупи със своята десница.

— Уокър — прошепна той умолително.

— Използвай го! — просъска Мрачния чичо.

Морган се огледа неспокойно.

— Това не ми харесва, Уокър…

Но беше твърде късно. Кол бе отстъпил пред настоятелната команда на Уокър Бо, бе призовал магията. Мечът на Шанара се съживи и просветна и тъмният кладенец на Шадуинската крепост бе залян от светлина.

Обгърнат от задушаващ облак, парализираща нерешителност и унищожителен страх, Пар Омсфорд усети как магията на Меча прониква като огън в мрака и целия го изгаря. Магията на песента-заклинание се вдигна да я пресрещне, да я блокира, да изгради бяла стена от решително мълчание. В него се затвориха предпазни врати, превъртяха се ключалки и душата му така се разтърси, че той скочи на крака. Смътно чувстваше, че Кол е призовал магията на Меча, че силата му принадлежи на него, а не на Пар и нещата някак се обръщат наопаки. Той се отдръпна от настъпващата магия, неспособен да понесе истината, която тя би могла да му разкрие, като искаше само завинаги да се заключи в себе си.

Но магията на Меча на Шанара настъпи този път под настоятелната команда на брат му и проникна в него. Слушай, Пар. Слушай. Моля те, слушай. Думите си пробиха път през защитата на песента-заклинание и отприщиха онова, което следваше. В началото той си мислеше, че това са думите само на Кол и те пробиват неговата защита и пропускат бялата светлина. Но после разбра, че е и още нещо. Това беше неговата изнурителна потребност да разбере веднъж завинаги истината, макар най-лошата, да се освободи от съмненията и страха на незнанието. Твърде дълго бе живял така, за да може да продължи. Магията го бе предпазвала от всичко, но не можеше да го предпазва след като той не я искаше. Той бе на ръба на безумието и не можеше повече да се върне назад.

Пар достигна до гласа на брат си със своя собствен глас, настойчив и нетърпелив. Кажи ми. Кажи ми всичко.

Песента-заклинание се гънеше и съскаше като уловена котка. В края на краищата той все още можеше да я държи в своя власт, тя бе негово наследство и право по рождение и не можеше нищо да направи отвъд разума му и неговата потребност. Той бе отстъпвал пред волята й, когато страхът и съмнението подкопаваха неговите устои, но никога не й се беше поддавал напълно, а сега щеше завинаги да се освободи от съмнението.

Кол, рече умолително той. Брат му беше насреща, вдъхвайки му увереност. Кол.

Хванали здраво ръцете си върху Меча, те силно притискаха пръсти и се потопиха в светлината на магията. Кол успокои Пар, уверявайки го, че магията ще го излекува и няма да му причини зло и че каквото и да стане, той няма да изостави своя брат. И последната от бариерите, които Пар си бе изградил, отпадна, резетата се дръпнаха, вратите се отвориха и мракът беше разпръснат. Като разкъса и последния капан на песента-заклинание, той се отпусна с въздишка.

И тогава истината му се разкри. В него като поток нахлуха спомените. Всичко, което някога се бе случвало в живота на Пар, тайните, които той пазеше дори от себе си, онова, от което се срамуваше и притесняваше, провалите и загубите, за които не искаше да мисли, нахлуха в него. Те излязоха на светло и макар че в началото Пар искаше да избяга от тях, защото болката бе сурова и несвършваща, при всеки спомен силата му нарастваше и той можа да приеме техния смисъл и присъда.

После светлината се издигна и Пар видя себе си в настоящия момент: как беше тръгнал да търси Меча на Шанара, подтикнат от Аланон, пламенно възприел повелята му, нетърпелив да открие истината за себе си. Но доколко дълбоко и искрено бе това нетърпение? Защото всъщност откри, че бе възможно да е тъкмо като тези, срещу които се беше опълчил. Откри очакващия го Ример Дал, който му говореше, че не е този, за когото се мисли, че е нещо съвършено различно, едно от онези тъмни създания, Шадуините. Само думата е такава, бе му шепнал Ример Дал, само името. Шадуин, притежаващ Шадуинска магия. Имаше сила, която не се различава от тази на червенооките призраци, можеше да бъде като тях и да прави това, което правеха те.

И сега, в безпристрастната бяла светлина на истината на Меча, той видя, че всичко това е така. Един от тях. Той беше един от тях.

Той бе отблъснат от тази истина, от неизбежността на онова, което му бе показано и му се струваше, че вие от ужас, но не можеше да каже дали е така. Шадуин! Той беше Шадуин! Почувства как Кол отскочи далеч от него. Почувства как брат му се отдръпна. Но Кол не го пусна. Продължи да го държи. Няма значение какъв си, ти си мой брат, чу той. Няма значение какъв си. Ти си мой брат. Това помогна на Пар да не загуби разума си и да не полудее. То го опази от собствения му ужас. От ужасното откритие за собствената му същност.

Това му помогна да види останалата истина, която му се откри.

Той видя как неговата елфска кръв и наследство го бе свързала с Шадуините, които също бяха Елфи. Те идваха от един род и имаха обща история и бяха свързани така, както са свързани хората с общо минало. Но имаше възможност за избор. Той бе наследник както на Шанара, така и на Шадуините и не беше задължително да се превърне в онова, в което магията му би го превърнала. Убеждението, че му е предопределено да бъде едно от тези тъмни създания, беше лъжа, която Ример Дал му бе внушил. Сторил го бе там, в килията, където държеше Меча на Шанара, когато Пар влезе в Шахтата с Кол и Дамсон. Ример Дал му беше позволил да изпробва Меча като знаеше, че собствената му магия няма да позволи, защото тя бе преграда срещу истината, която не е приятна. Ример Дал му бе внушил, че е Шадуин, че е един от тях, че е съсъд на тяхната магия. И бе предизвикал у него онова съмнение, което се изискваше, за да не могат враждебните магии на Меча и на песента-заклинание да влязат в съгласие, като по този начин бе поставил началото на дългата спирала от колебания, която трябваше да доведе Пар до окончателното му преобразяване, когато заложеното в него стане толкова силно, че да се превърне във факт.

Пар ахна и отстъпи назад. Сега разбираше, сега виждаше всичко. Когато твърде дълго вярваш в нещо, то става истина. Когато повярваш, че нещо може би е така, то става. Това беше направил той със себе си. Обвит е бил в толкова силна магия, способна да разруши всичко, ако той й позволи, ограничен е бил от страховете и колебанията си, за да не види истината. Ример Дал е знаел това. Ример Дал е знаел, че Пар сам е можел да приеме възможността, която Главният преследвач му бе предлагал. Беше го накарал да мисли, че е убил своя брат с магията си. Беше го накарал да мисли, че никога няма да владее магията на Меча на Шанара. Беше го накарал да мисли, че се проваля заради това, че е Шадуин. Какъв шанс имаше да разреши конфликта в себе си и да установи своята самоличност, докато неразумно използваше песента-заклинание, за да отблъсква магията на Меча? Пар можеше да бъде както спасител на Друидите, така и пионка на Шадуините и противоречието между тези две неща бе способно да го доведе до безумие.

— Но не е задължително да бъда един от тях — сам се чу да казва той. — Не е задължително!

Той целия потрепера пред смисъла на тези думи. Кол му се усмихваше разбиращо и усмивката му го стопли като слънце. Както се беше случило с неговия брат, когато истината на Меча разкъса тъмната лъжа на Огледалното покривало, така и сега истината стана пътеката, по която Пар намери себе си отново. Дали Аланон е знаел, че ще стане точно така? — питаше се той, докато започна да излиза от светлината. Дали Аланон е прозрял, че Мечът на Шанара е бил потребен тъкмо за това?

Когато магията се отдръпна и той отвори очи, с учудване разбра, че плаче.