Талисманът

1.

Към два часа същия следобед бяха се придвижили със сто и петдесет километра на запад и Джек Сойер се чувствуваше така, сякаш също бе тичал с луната — толкова лесно стана всичко.

Въпреки прекомерния си глад, Джек бавно отпиваше от водата в ръждясалото канче и чакаше спътникът му да се събуди. Вълк най-сетне се размърда, съобщи, че е готов, метна момчето на гръб и пое към Дейлвил.

Когато стигнаха, той остана да чака отвън на бордюра, като полагаше максимални усилия да изглежда незабележим, а Джек влезе в местното царство на хамбургерите. Първо се насочи към мъжката тоалетна и се съблече до кръста. Подлудяващата миризма на цвърчащото върху гриловете месо проникваше дори там и устата му се пълнеше със слюнка. Той си изми ръцете, шията, гърдите и лицето. После мушна глава под крана и изми с течен сапун и косата си. Една след друга на пода заваляха смачкани хартиени салфетки.

Най-после бе готов да се отправи към щанда. Облеченото в униформа момиче зяпна мократа му коса, докато той изреждаше поръчките си. Докато чакаше да й подадат храната през гишето, тя безочливо продължи да го разглежда.

Джек отхапа от първия хамбургер още преди да се обърне към стъклената врата. По брадичката му потече сок. Беше толкова гладен, че просто не можеше да губи време за дъвчене. Три огромни хапки и грамадният сандвич почти изчезна. Тъкмо бе отворил уста за четвърта, когато видя, че Вълк е привлякъл вниманието на сюрия деца и апетитът му секна.

Забърза навън, като безуспешно се опитваше да преглътне парчето пиле, омекналия хляб, марулята, доматите и майонезата. Хлапетата стояха на платното в полукръг около Вълк. Оглеждаха го така нахално и безсрамно, както келнерката беше оглеждала него. Вълк седеше прегърбен на бордюра и присвиваше шия като костенурка. Ушите му сякаш бяха залепнали за главата. Храната заседна в гърлото на Джек като топче за пинг-понг и когато момчето най-сетне успя да преглътне, се придвижи надолу с не повече от сантиметър.

Вълк го мерна с крайчеца на окото си и видимо си отдъхна. Висок двадесетинагодишен младеж в дънков костюм отвори вратата на овехтял червен пикап на четири-пет метра от тях, подпря се на предния капак и ги загледа усмихнат.

— На, Вълк — каза Джек възможно най-безгрижно и му подаде сандвича.

Вълк го пое, помириса го, а след това изправи глава, отхапа огромна хапка, без изобщо да развие сандвича, и задъвка методично. Децата, учудени и очаровани, пристъпиха още по-близо. Две-три се разкикотиха.

— Той какъв е? — попита едно момиченце с руси миши опашчици, стегнати с разбридана розова панделка за опаковане на подаръци. — Чудовище ли е?

Късоподстригано седем-осемгодишно момче се изстъпи пред момиченцето и заяви:

— Той е първобитен човек. Истински първобитен човек, нали? Сигурен съм, че познах!

Вълк успя да развие сандвича и го набута в устата си наведнъж. Парченца маруля се посипаха между разтворените му колене, по брадата и бузите му се размаза майонеза, останалото се превърна в кафеникава каша между огромните му зъби. Той я преглътна и започна да облизва хартията.

Джек внимателно я издърпа от ръцете му.

— Не, той просто е мой братовчед. Не е чудовище и не е първобитен човек. А вие, дечица, защо не се отдръпнете и не ни оставите сами, а? Хайде. Оставете ни на мира.

Те продължаваха да ги зяпат. Вълк заоблизва пръстите си.

— Ако не престанете да го притеснявате, като нищо ще го накарате да полудее. А полудее ли веднъж, не знам какво може да направи.

Това малко ги постресна. Късоподстриганото момче се поотдръпна първо, няколко други го последваха.

— Хайде, тръгвайте си, моля ви — каза Джек, но децата стояха като замръзнали.

Вълк изведнъж се надигна и размаха свитите си юмруци.

— Не ме гледайте така! — изрева той. — Не ме притеснявайте! Всички само ме притесняват!

Децата се разбягаха. Задъхан, със зачервено лице, Вълк стоеше и гледаше как тичат по главната улица и изчезват зад ъгъла. Когато се скриха, пъхна ръце под мишниците си и стрелна Джек с очи. Изглеждаше отчаян и смутен.

— Вълк не трябваше да вика — каза той. — Те бяха само мъници.

— Малко страх няма да им навреди — обади се някакъв глас и Джек забеляза, че младежът от червения пикап още стои облегнат на капака и им се усмихва.

— И аз не бях виждал такваз лакомия преди. Братовчеди сте, така ли?

Джек кимна, изпълнен с подозрения.

Тъмнокосият младеж с карирана риза и дънков елек спокойно пристъпи към тях.

— Вижте сега, не искам да се натрапвам или нещо такова. А най-малко искам да притеснявам когото и да било. — Замълча и разпери длани. — Наистина, момчета. Просто реших, че изглеждате като хора, които са решили да попътуват известно време.

Джек погледна към Вълк, който още се бореше със смущението си, но в същото време смръщено наблюдаваше новопоявилия се през кръглите очила.

— И си спомних как и аз го направих преди време — продължи младежът. — Беше страхотно, разбирате ли. В годината, когато завърших Дейлвилската гимназия стигнах на стоп чак до северна Калифорния и след това обратно. Та ви предлагам да ви закарам донякъде, ако пътят ви е на запад.

— Не мога, Джеки — издудна Вълк.

— Докъде по-точно? — попита Джек. — Опитваме се да стигнем до Спрингфийлд. Там имам един приятел.

— Няма проблеми, сеньори. — Младежът отново разпери ръце. — Тръгнал съм за Кейджа, досами границата с Илиной. Само ме изчакайте да си купя един хамбургер и потегляме. Чиста работа. Само час и половина, а може и по-малко, и ето ви преполовили разстоянието.

— Не мога — повторно измърмори Вълк.

— Само че има един проблем. Понатрупал съм туй-онуй на предната седалка, та единият от вас ще трябва да пътува отзад. Ще му бъде малко ветровито, искам да кажа.

— Дори не можете да си представите колко знаменито е това! — възкликна Джек. Казваше самата истина. — Честно! Ще ви почакаме тук и много благодарим.

Щом младежът хлътна във вратата, Джек се обърна и зашепна на Вълк.

И така, когато младежът — Бил Бък Томпсън, както се беше представил — се върна с цели три хамбургера, завари Вълк спокойно коленичил отзад в откритата каросерия, хванал с ръце страничния капак, отворил уста и вирнал нос. Джек се бе сместил на предната седалка до купчината издути найлонови чувалчета, превързани с канап и обилно напръскани с дезодорант, ако се съдеше по миризмата им. През прозрачния найлон се виждаха дълги зеленикави резници с папратовидни листа и гроздове пъпки.

— Абе, още ми изглеждаш гладен — каза младежът и подаде на Вълк единия хамбургер. След това се настани в кабината при Джек от другата страна на купчината чувалчета. — Не казвам нищо лошо за братовчед ти, но одеве имах чувството, че ще изяде и хартията. Заповядай, вземи този, третият вече изчезна.

И после изминаха сто и петдесет километра. Вълк, не на себе си от радост, че вятърът свири в ушите му, полухипнотизиран от скоростта и разнообразните миризми, които долавяше носът му, се местеше ту вляво, ту вдясно зад кабината и неуморно протягаше врат, а очите му весело пламтяха.

Бък Томпсън обясни, че бил фермер. Устата му не спря и за миг през седемдесетте и пет минути, докато кракът му сменяше педалите, и нито веднъж не зададе на Джек какъвто и да било въпрос. А когато се отклони по тесния черен път точно преди Кейджа и спря колата край засято с жито поле, което се простираше, докъдето стигат очите, бръкна в джоба на ризата си и измъкна смачкана цигара, саморъчно свита в подобна на лигнин бяла хартия.

— Чувал съм за особени очи, ама тези на братовчед ти направо ми скриха топката — каза той и пусна цигарата в ръката на Джек. — Постарай се да му даваш по малко от това, когато много се развълнува. Препоръча ми го един лекар.

Джек разсеяно пусна цигарата с марихуана в джоба на ризата си и слезе от колата.

— Хиляди благодарности, Бък — каза той и му се усмихна.

— Абе направо ми скри шайбата като го видях как яде — възкликна Бък. — Как успяваш да го накараш да влезе в градовете? Сигурно му баеш нещо, а?

Щом разбра, че пътуването е свършило, Вълк скочи на земята. Червеният пикап се понесе по пътя, като вдигаше облаци прах.

— Хайде пак! — пропя Вълк. — Джеки! Хайде пак!

— Ех, де да можехме — въздъхна момчето. — Дай да повървим малко. Току-виж ни настигнал някой.

Мислеше си, че късметът му се е върнал, че за отрицателно време ще оставят зад гърба си границата на Илиной. Беше сигурен, че нещата ще тръгнат гладко, успее ли веднъж да се добере до Спрингфийлд, до училището „Тейър“ и до Ричард. Но част от съзнанието му продължаваше да живее затворено в бараката, където нереалното придобиваше гигантски размери, а реалното се изопачаваше. Но когато дойде лошото, всичко стана толкова бързо, че той не бе в състояние да се справи. Много време изтече преди Джек да види Илиной, но най-лошото беше, че той отново го прекара затворен.

2.

Зашеметяващо бързата поредица събития, завела ги в дома „Слънчева светлина“, започна десет минути, след като бяха отминали пътния знак, който им съобщаваше, че се намират в Кейджа, население 23568 души. Самата Кейджа никаква я нямаше. Вдясно от тях се простираше безкрайното житно поле, вляво голите ниви им позволяваха да се уверят, че пътят завива и след това се стрелва право към хоризонта. Тъкмо когато Джек осъзна, че вероятно ще трябва да изминат пеша цялото разстояние до града, преди да успеят да стопират отново, някаква кола се появи в далечината и бързо се понесе по пътя.

— Ще се возя отзад, нали? — изкрещя Вълк и радостно размаха ръце над главата си. — Вълк ще се вози отзад! Точно тук и сега!

— Не е в нашата посока — каза Джек. — Сега се успокой и я остави да ни отмине. Свали си ръцете, за да не реши, че я стопираш.

Вълк неохотно го послуша. Колата наближи завоя.

— Значи няма да се возя отзад, така ли? — попита Вълк, нацупен като дете.

Джек поклати глава. Взираше се в кръглата емблема, нарисувана върху прашната врата на бялата кола. Не успя да разчете буквите, но предположи, че е някое от превозните средства на местния отдел по растителна защита. Само че когато колата взе завоя, видя, че е полицейска.

— Ченге е, Вълк. Полицай. Просто продължавай да вървиш и се дръж нормално и свободно. Не бива да спира.

— Какво значи ченгел? — Гласът му бе спаднал, почти прегракнал. Колата летеше право срещу тях. — Ченгелите убиват ли вълкодлаци?

— Не, те абсолютно никога не убиват вълкодлаци! — уверено заяви Джек, но това не свърши работа. Вълк стисна ръката му като в менгеме. Трепереше.

— Моля те, Вълк, пусни ме — примоли се момчето. — Това ще му се види странно.

Ръката на Вълк падна като отсечена.

Докато полицейската кола се приближаваше, Джек разгледа фигурата зад волана, а после изви глава и огледа Вълк. Видяното не бе окуражаващо. Полицаят имаше широко, отпуснато лице. На мястото, където би трябвало да бъдат скулите му, се подрусваха синкави топки тлъстина. А ужасът на Вълк просто бе изписан на лицето му. Той нервно премигваше, раздуваше ноздри и си показваше зъбите.

— Значи наистина ти хареса да се возиш отзад, а? — попита го Джек.

Част от ужаса изчезна и Вълк почти успя да се усмихне. Полицейската кола прогърмя покрай тях. Джек имаше чувството, че полицаят обръща глава, за да ги доразгледа.

— Браво, Джек. Подмина ни. Сега сме добре. Вълк!

След минута звукът от колата отново започна да се приближава.

— Ченгелът се връща!

— Сигурно просто се прибира в Кейджа — каза Джек. — Обърни се и се дръж като мен. Не го гледай!

Двамата едва се влачеха и се преструваха, че не обръщат внимание на колата, която сякаш нарочно пълзеше след тях. Вълк издаде някакъв звук, нещо средно между стенание и вой.

Колата изведнъж засили, подмина ги, премигна със стоповете си и спря по диагонал пред тях. Полицаят отвори вратата, запъна крака в шосето и вдигна задника си от седалката. Беше висок горе-долу колкото Джек, но цялото му тегло бе събрано в лицето и стомаха. Краката му бяха тънки като клечки, ръцете и раменете му бяха като на нормално развит човек. Коремът му, пристегнат в кафявата униформа, висеше от двете страни на широкия кафяв колан като десеткилограмова пуйка.

— Нямам излишно време — каза той, вдигна ръка и се подпря на отворената врата. — Така че ако имате готова история, да я чуя с две-три думи. Давай!

Вълк се прегърби, пъхна ръце в джобовете на гащеризона си и застана зад Джек.

— Тръгнали сме за Спрингфийлд, господин сержант — каза момчето. — Дотук дойдохме на стоп. Съжалявам, ако сме нарушили нещо.

— Значи съжаляваш, ако сте нарушили нещо, така ли? Виж го ти, дявол да го вземе! А тоя, дет се опитва да се скрие зад гърба ти, кой е?

— Той е мой братовчед. — За миг Джек френетично напрегна мозъка си (историята трябваше да се разтегне достатъчно, за да приюти и Вълк). — Трябва да го заведа у тях. Той живее в Спрингфийлд с леля Хелън, тя е моя леля, учителка е. В Спрингфийлд.

— А какво е направил, избягал ли е отнякъде?

— Не, не, няма нищо такова. Той просто…

Полицаят ги оглеждаше с безразличие, лицето му сякаш цвъртеше в жегата.

— Как се казвате?

Момчето бе изправено пред дилема. Вълк със сигурност щеше да продължи да го нарича Джек, каквото и име да кажеше на полицая.

— Аз съм Джек Паркър. А той е…

— Чакай. Искам този дангалак да ми каже сам. Ей, ти! Давай! Спомняш ли си името, чорлава главо?

Вълк, забол брада в предницата на гащеризона, смутено пристъпваше от крак на крак зад гърба на Джек. Най-сетне промърмори нещо.

— Не те чух, пиленце.

— Вълк — прошепна той.

— Вълк значи. Май трябваше да се досетя. А как е първото ти име или са ти дали само номер?

Вълк бе затворил очи и стискаше клепачи.

— Хайде, Фил — подкани го Джек. Надяваше се, че Вълк ще запомни.

В този миг Вълк отметна глава, изправи гръб и извика:

— Джек! Джек! Джек Вълк!

— Понякога наистина го наричаме Джек — добави момчето с пълното съзнание, че вече е твърде късно. — Много е привързан към мен, непрекъснато се опитва да ми подражава и май аз съм единственият, който се оправя с него. Сигурно ще се наложи да поостана няколко дни в Спрингфийлд, след като го заведа вкъщи, за да се уверя, че нещата вървят както трябва.

— Не ми дрънкай глупости, че ми се повръща, момченце. Я по-добре се намести на задната седалка заедно с твоя Фил-Джек, ще отидем в града и ще изясним нещата.

Джек не помръдна. Полицаят хвана дръжката на огромния пистолет, който висеше на колана му.

— Влизайте в колата! Първо той. Искам да проверя какво търсите на сто и петдесет километра от дома си в учебен ден. Хайде!

— Господин сержант… — започна Джек, а зад него Вълк изръмжа:

— Не. Не мога.

— Братовчед ми… братовчед ми страда от клаустрофобия. Малки затворени пространства го докарват до лудост. Въобще не може да пътува в коли. Качваме се само на камиони. Той винаги седи отзад в каросерията.

— Влизайте в колата! — повтори полицаят, пристъпи напред и отвори задната врата.

— Не мога! — изплака Вълк и сбърчи нос от отвращение. — Вълк! Не мога! Вони, Джеки. Вътре вони.

— Вкарай го в колата или ще го вкарам аз.

— Вълк, няма да е за дълго — каза Джек и посегна към ръката му. Той неохотно му позволи да я хване. Момчето го задърпа към задната седалка на полицейската кола, а Вълк повлече крака по шосето.

За една-две секунди му се стори, че ще успее. Вълк почти стигна до рамката на вратата и изведнъж цялото му тяло се разтресе, той се вкопчи с две ръце в покрива на колата, сякаш възнамеряваше да го разцепи наполовина, както бабаитите в цирка разкъсват на две телефонен указател.

— Моля те — прошепна Джек. — Трябва.

Но Вълк бе ужасен и твърде отвратен от миризмата, лъхаща отвътре, и яростно поклати глава. От устата му закапаха лиги.

Полицаят заобиколи момчето и измъкна нещо от колана си. Джек успя да види само, че не е пистолет, преди онзи майсторски да стовари палката си върху черепа на Вълк и главата му да тупне върху покрива на колата, а след това цялото му тяло грациозно да се свлече в праха.

— Хващай го за краката — нареди полицаят и затъкна палката в колана си. — Хващай го и дай да натъпчем тая торба с лайна вътре.

Две-три минути по-късно, след като два пъти изпускаха тежкото тяло на Вълк на пътя, летяха към Кейджа.

— Вече знам какво ще се случи с теб и с тоя дългуч, братовчед ти, ако наистина ти е братовчед, в което се съмнявам. — Полицаят вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и стрелна Джек с очи. Бяха досущ стафиди, току-що топнати във врящ катран.

Изведнъж момчето си спомни за цигарата, която носеше в джоба си. Кръвта му се смрази, сърцето му подскочи в гърдите. Докосна с ръка джоба си и бързо я отдръпна, да не би полицаят да забележи.

— Обувките му са се изхлузили. Ще взема да му ги сложа.

— Зарежи тая — каза полицаят, но не възрази, когато Джек се наведе. Извън обсега на огледалото той първо пъхна босото стъпало на Вълк в една от жалките мокасини, а после бързо измъкна цигарата и я набута в устата си. Започна да я дъвче. Сухите, странни на вкус билки полепнаха по езика му. Продължи да ги стрива със зъби, но нещо задразни гърлото му и той конвулсивно се изправи, сложи ръка пред устата си и се опита да се изкашля със стиснати устни. Когато най-после прочисти гърлото си, бързо глътна вече овлажнената, заприличала на тиня марихуана. Прокара език по зъбите си, за да събере останалите тук-там парченца.

— Тепърва ще откриеш, какви изненади те чакат — каза полицаят. — Ще получиш малко слънчева светлина в душата.

— Слънчева светлина в моята душа, така ли? — попита Джек. Помисли си, че полицаят го е видял как дъвче марихуаната.

— В комплект с мехури по ръцете — добави ченгето и щастливо се ухили от огледалото на виновно гледащото момче.

Сградата на общината в Кейджа представляваше мрачен лабиринт от неосветени коридори и тесни стълбища, които сякаш неочаквано изникваха покрай също толкова тесни помещения, за да те поведат нагоре и изведнъж да кривнат нанякъде, съпроводени от гъргоренето на водата в тръбопровода.

— Нека ви обясня нещо, юнаци — каза полицаят, докато ги водеше към последното стълбище вдясно. — Не сте арестувани. Надявам се, че разбирате това. Просто сте задържани за разпит. Не искам да чувам разни глупости за обаждане по телефона. Ще бъдете в неизвестност, докато ни кажете кои сте и какво кроите. Чухте ли ме добре? В неизвестност, т.е. никъде. Сега ще се срещнете със съдията Феърчайлд и ако не ни кажете истината, ще си понесете последствията. Хайде, тръгвайте нагоре по стълбите! Мърдайте по-бързо!

Стигнаха до площадката и полицаят отвори някаква врата. Жена на средна възраст с очила с метални рамки, облечена в черна рокля, вдигна глава от пишещата машина, поставена до срещуположната стена.

— Още двама бегълци — заяви полицаят. — Съобщи му, че сме тук.

Тя кимна, вдигна слушалката и промълви няколко думи.

— Можете да влизате — каза секретарката и очите й отново се разходиха от Вълк към Джек и обратно.

Ченгето ги побутна напред и отвори вратата към двойно по-просторно помещение. Едната му страна изцяло бе покрита с етажерки с книги, а другата — със сложени в рамки снимки, дипломи и удостоверения. Големите прозорци отсреща бяха със спуснати щори. Висок слаб мъж в тъмен костюм, смачкана бяла риза и тясна вратовръзка с неразличими фигури се изправи зад изподраскано дървено бюро, дълго поне два метра. Лицето му представляваше релефна географска карта от бръчки, а косата му бе толкова черна, че нямаше съмнения, че я боядисва. Престоял цигарен дим се стелеше във въздуха на талази.

— О, кого си ми довел, Франки? — Гласът му бе дълбок, почти театрален.

— Две хлапета, които срещнах близо до фермата на Томпсън.

Съдията погледна Джек и бръчките му се разкривиха в усмивка.

— Е, синко, имаш ли някакви документи за самоличност?

— Не, господине.

— Каза ли на присъствуващия тук сержант Уилямс истината за всичко? Той очевидно не смята така, защото в противен случай нямаше да сте тук.

— Да, господине.

— В такъв случай ми разкажи историята си. — Той заобиколи бюрото, разтревожи гъстите талази дим над главата си и приседна на най-близкия до Джек ъгъл. Присви очи, запали си цигара и се втренчи в него през дима. В хлътналите му избелели очи нямаше и капка милосърдие.

„Отново попаднах в капана на насекомоядните растения“ — помисли си той и дълбоко си пое дъх.

— Казвам се Джек Паркър. Той е мой братовчед и също му казват Джек. Джек Вълк. Но истинското му име е Филип. Дойде да постои при нас в Дейлвил, понеже татко му почина, а майка му се разболя. Тъкмо го водех обратно в Спрингфийлд.

— Бавноразвиващ се, така ли?

— Малко — отвърна Джек и погледна към Вълк. Приятелят му изглеждаше напълно отнесен.

— Как е името на майка ти? — попита го съдията. Вълк изобщо не реагира. Стоеше със затворени очи и пъхнати в джобовете ръце.

— Тя се казва Хелън — обади се Джек. — Хелън Вон.

Съдията се надигна от бюрото и бавно се приближи към момчето.

— Пил ли си нещо, сине? Май не стоиш много здраво на краката си.

— Не, господине.

Съдията Феърчайлд се наведе напред и нареди:

— Я ми дъхни!

Джек отвори уста.

— Вярно. Не миришеш на алкохол. — Изправи се отново. — Но това е единственото нещо,за което казваш истината, нали? Опитваш се да ме хързулнеш, момче.

— Наистина съжалявам, че пътувахме на стоп — сви рамене Джек. Съзнаваше, че сега трябва да говори много предпазливо, много внимателно. Не само защото от думите му зависеше дали той и Вълк ще бъдат освободени, а и защото му бе някак си трудно да изговаря самите думи — струваше му се, че всичко става много бавно. Също като в бараката. Секундите сякаш подпухваха и се назландисваха.

— Всъщност ние и не можем много да стопираме, понеже Вълк… Джек, ами той мрази да влиза в коли. Няма да го правим никога повече. Господине, не сме извършили нищо лошо и това е самата истина.

— Ти май не разбираш, момче — каза съдията. Избледнелите му очи проблеснаха и Джек разбра, че всичко това просто го радва. Той бавно се върна зад бюрото си. — Същината на въпроса съвсем не е в пътуването на автостоп. Но две момчета, които се мотаят по пътищата, които не знаят откъде идват и накъде отиват, просто представляват лесна плячка за всякакви неприятности. — Гласът му приличаше на гъст тъмен мед. — Тук в околността имаме нещо, чието съществуване смятаме за истинско улеснение, одобрено и подпомагано от властите между другото, създадено специално, за да бъде от полза на момчета като вас. То е основаният от Сънлайт Гардънър Библейски дом за своенравни момчета — „Слънчева светлина“. Работата на господин Гардънър с младите буйни глави не може да се определи по друг начин, освен като истинско чудо. Изпратихме му няколко особено упорити екземпляра и за отрицателно време в резултат на грижите му същите тези момчета на колене молеха Исус за прошка. Бих казал, че всичко това е изключително. Не мислите ли и вие така?

Джек преглътна. Устата му беше по-суха, отколкото бе била на третия ден в бараката.

— Ъъъ, господине, наистина е важно да стигнем до Спрингфийлд. Всички ще се учудят, ако…

— Твърде много се съмнявам в това — каза съдията и се усмихна с всичките си бръчки. — Но чуйте какво ще ви кажа. Веднага щом вие двамата тръгнете към дома „Слънчева светлина“, аз ще телефонирам в Спрингфийлд и ще се опитам да набера номера на въпросната Хелън… Вълк, нали? Или Хелън Вон?

— Вон — измрънка Джек и лицето му се покри с червенина, сякаш имаше температура.

— Аха — кимна съдията.

Вълк тръсна глава, премигна и сложи ръка върху рамото на Джек.

— А ти, момко, можеш ли да ми кажеш на колко години си?

Вълк отново премигна и погледна към Джек.

— На шестнадесет — отвърна той вместо него.

— А ти?

— На дванадесет.

— Ооо. Бях решил, че си малко по-голям. Още една причина да се погрижим да получиш помощ сега, преди окончателно да си тръгнал по кривия път. Ти какво би казал, Франки?

— Амин — отвърна полицаят.

— Момчета, ще се видим отново след месец. Тогава ще проверя дали паметта ви се е освежила. Защо са ти така кръвясали очите?

— Нещо ме сърбят — каза Джек и полицаят излая. След секунда момчето осъзна, че се бе изсмял.

— Води ги, Франки — кимна съдията и посегна към телефона. — След тридесет дни ще бъдете коренно различни момчета. Вярвам в това.

Докато слизаха по стъпалата на общината, Джек разбра от Франки Уилямс защо съдията ги бе питал за възрастта им. Когато му зададе този въпрос, полицаят поспря за миг на долното стъпало и обърна към него лъщящото си лице.

— Старият Сънлайт обикновено ги прибира на дванадесет и ги освобождава на деветнадесет. — Ухили се. — Как така не сте чули за него по радиото? Та той е най-прочутият човек тук. Сигурен съм, че славата му се носи далеч извън Дейлвил. — Зъбите му — същински несиметрично набодени безцветни гвоздейчета — доволно лъснаха.

3.

След двадесет минути отново се носеха по шосето между нивите.

Вълк се настани на задната седалка изненадващо лесно. Франки Уилямс просто извади палката от колана си с думите:

— Казвай, смахнат особняк такъв, искаш ли да опиташ това отново? Току-виж то наистина вземе и те накара да поумнееш.

Вълк се разтрепера, сбърчи нос, но последва Джек в колата. Незабавно затисна ноздрите си с ръка и започна да диша през устата.

— Ще се измъкнем, Вълк — прошепна Джек в ухото му. — Два-три дни, това е всичко. Все ще измислим как да го направим.

— Без приказки! — дочу се от предната седалка.

Момчето се чувствуваше странно спокойно. Беше сигурно, че ще открият начин да избягат. Облегна се назад и започна да разглежда нивите, покрай които минаваха. Ръката на Вълк стискаше неговата.

Франки Уилямс се провикна от предната седалка:

— Ето там е бъдещият ви дом.

Джек видя странна съвкупност от високи тухлени стени, сюрреалистично стърчаща насред полето. Стените — твърде високи, за да се надникне през тях, — завършваха с мозайка, изработена от парчета натрошено стъкло и цимент, а над нея бяха опънати три реда бодлива тел. В момента колата се движеше покрай изтощени ниви, заградени с мрежа, в която редовете бодлива тел се редуваха с обикновена.

— Оттук започват шестдесетте акра на дома — съобщи Уилямс. — И всички те са надлежно оградени със зидове или мрежи от бодлива тел. Най-добре ще бъде още сега да повярвате в това. Самите момчета ги направиха.

Големи железни порти нарушаваха монолитността на тухления зид точно срещу разклонението на шосето. Веднага щом полицейската кола зави по алеята, портите се разтвориха под командата на някакъв електронен сигнал.

— Фотоклетка — обясни полицаят. — Както виждате, те вече чакат новите си питомци.

Джек опря лице в стъклото. Момчета в дънкови якета работеха по нивите от двете страни: копаеха с мотики, заравняваха с гребла, бутаха ръчни колички.

— А вие, гламчовци, току-що ми изкарахте двадесет долара — доволно потри ръце Уилямс. — Плюс още двадесет за съдията Феърчайлд. Не е ли страхотно, а?

1.

Джек си помисли, че домът прилича на нещо, направено от детски кубчета — очевидно бе дострояван както дойде, според моментни хрумвания, колкото пъти беше възниквала нужда от още помещения. След това забеляза, че по прозорците има решетки и странно разтегнатата сграда незабавно му заприлича на истински затвор.

Повечето от момчетата се бяха подпрели на инструментите си и наблюдаваха напредването на полицейската кола.

Франки Уилямс спря в леко разширения, заоблен край на алеята. Веднага щом загаси мотора, входната врата се отвори. Висок мъж пристъпи напред, спря до най-горното стъпало и се втренчи в тях, скръстил ръце. Лицето му под въздългата вълниста бяла коса изглеждаше невероятно младо, сякаш мъжествените му, живи черти бяха създадени или поне подпомогнати от пластична хирургия. То бе лицето на човек, който би могъл да продаде всичко, всекиму, навсякъде. Дрехите му бяха бели като косата: бял костюм, бели обувки, бяла риза, дълъг бял копринен шал около врата. Когато Джек и Вълк слязоха от задната седалка на колата, мъжът в бяло извади зелени слънчеви очила от джобчето на сакото си, сложи ги и изпитателно огледа момчетата, преди да се усмихне и дълги бръчки да набраздят бузите му. След това свали очилата и ги прибра обратно в джоба си.

— Добре — каза той. — Добре, добре, добре. Къде щяхме да бъдем всички ние без вас, сержант Уилямс!

— Добър ден, преподобни Гардънър! — поздрави го полицаят.

— Обикновения случай ли имаме, или ни водите двама юнаци, наистина забъркани в престъпни деяния?

— Скитници. — Ченгето подпря ръце на хълбоците си и примижа срещу Гардънър, сякаш се страхуваше, че прекалената белота може да нарани очите му. — Отказаха да съобщят истинските си имена на Феърчайлд. Този, по-едрият — каза той и размаха палец към Вълк, — изобщо не пожела да говори. Трябваше да го прасна по чутурата, за да успея да го вкарам в колата.

Гардънър трагично поклати глава.

— Защо не ги докарахте направо тук, където бързо-бързо щяха да се представят? Чудесно знаете, че след това ние щяхме да се погрижим и да уредим всички формалности. Има ли някаква причина и двамата да изглеждат така… ъ-ъ… да кажем замаяни?

— Единствено дето цапнах по-едрия по темето.

— Хмм, тъй значи. — Гардънър отстъпи назад, събра пръсти, наклони глава на една страна и внимателно заоглежда новопристигналите.

Уилямс сръчка момчетата нагоре по стъпалата. Джек и Вълк стигнаха до верандата и нерешително пристъпиха напред. Полицаят отри чело и намусен ги последва. Гардънър се усмихваше леко, но не ги изпускаше от очи, погледът му неспирно шареше от единия на другия. Нещо гадно, студено и познато скочи от очите му върху Джек, но в същата секунда преподобният отново измъкна очилата от джобчето. И въпреки че усмивката му остана лека и изтънчена, Джек се смрази от погледа му — вече го бе виждал преди.

Преподобният Гардънър смъкна очилата до върха на носа си и игриво надзърна над тях.

— Сега да видим как стои въпросът с имената. Дали бихме могли да чуем някакви имена от двамата господа?

— Аз съм Джек — каза момчето и спря. Не искаше да произнесе и дума повече, преди да се наложи. Реалността сякаш се нагъна, деформира се и изчезна за миг и то се почувствува като запратено в Териториите, но сега те излъчваха злина и заплаха; във въздуха се носеха смрадлив дим, огромни пламъци и писъците на изтезавани тела.

Някаква силна ръка го стисна за лакътя и го разтърси. И вместо дим и смрад в носа на Джек нахлу задушаващата сладникава миризма на парфюм, използуван твърде разточително. Погледът му срещна две меланхолични сиви очи.

— Джек, кажи, ти лошо момче ли си? Признай, не си ли едно много лошо момче?

— Не. Ние само пътувахме на стоп и…

— Струва ми се, че си малко твърдоглав. Ще трябва да се погрижим да ти бъде отделено специално внимание, нали така? — Ръката пусна лакътя му. Гардънър отстъпи встрани и отново прибута очилата пред очите си. — Смея ли да предположа, че имаш и фамилно име?

— Паркър — каза Джек.

— Аха. — Преподобният със замах свали очилата, завъртя се като балетист и посвети вниманието си на Вълк, без да се разбере дали вярва на Джек, или не.

— А ти, момко, си истински здравеняк, нали така? Едър и снажен. Със сигурност ще успеем да извлечем полза от силно момче като теб тук, хвала на Бога. Мога ли да те помоля да последваш примера на присъствуващия край нас господин Джек Паркър и да ни съобщиш името си?

Джек неспокойно погледна Вълк, който стоеше с наведена глава и дишаше тежко. От ъгълчето на устата му се точеха лиги. Предницата на откраднатата тениска чернееше, покрита с големи мазни петна. Той тръсна глава, но жестът му изглеждаше лишен от съдържание, сякаш просто отпъждаше някоя муха.

— Как ти е името? Твоето име. Как те наричат, питам. Бил? Пол? Арт? Сами? Не, сигурен съм, че е нещо далеч по-недвусмислено. Може би Джордж?

— Вълк.

— Аха! Наистина много мило. — Лицето на Гардънър засия. — Господин Паркър и господин Вълк. Може би ще ги придружите вътре, сержант Уилямс? Не сме ли истински щастливци, че господин Баст вече живее при нас? Защото присъствието на господин Хектор Баст, един от двамата ни управители, между другото означава, че ние вероятно ще бъдем в състояние да екипираме господин Вълк. Едно от схващанията в нашия библейски дом е, че войниците на Бога маршируват най-добре, когато маршируват в униформа. А Хек Баст е почти толкова едър, колкото приятеля ви Вълк, млади господине Джек Паркър. Така че, от гледна точка на облеклото и дисциплината, вие ще бъдете обслужени наистина прекрасно. Бих казал, че ще живеете в комфорт.

— Джек — тихо каза Вълк.

— Какво?

— Джек, боли ме главата. Много ме боли.

— Главичката ви не е добре, така ли, господин Вълк? — Сънлайт Гардънър се приближи до него с почти танцова стъпка и нежно потупа ръката му. Вълк рязко я отдръпна. Лицето му се сгърчи от отвращение. Джек знаеше, че задушливата миризма на парфюма ще се стори на чувствителните му ноздри по-лоша от амоняк.

— Не й обръщай внимание, синко — каза Гардънър, поне привидно незасегнат от рязкото отдръпване на Вълк. — Господин Баст или господин Сингър, вторият ни управител, ще се погрижат за нея вътре. Франк, струва ми се, че ви казах да ги заведете в Дома.

Сержант Уилямс реагира, сякаш някой го бодна с карфица отзад. Лицето му пламна още повече и той понесе странното си тяло през верандата към входната врата.

Сънлайт Гардънър отново се усмихна ослепително на Джек и момчето забеляза, че цялото му гиздаво въодушевление се дължи единствено на безсъдържателното му самодоволство. Човекът в бяло беше студен и побъркан. От ръкава му, покрай палеца, се полюляваше тежка златна верижка. Момчето чу свистенето на бич, прерязал въздуха, и най-сетне разпозна сивите очи на Гардънър. Той беше двойникът на Озмънд.

— Влизайте, млади приятели — каза Гардънър и с поклон им посочи отворената врата.

2.

— Между другото, господин Паркър, възможно ли е да сме се срещали вече? Може би това е причината да ми се струвате толкова познат?

— Не знам — отвърна Джек и внимателно разгледа странния интериор на Библейския дом.

Покрай едната стена се мъдреха дълги канапета с тъмносиня дамаска. Подът беше застлан със зелен килим. Две масивни, покрити с кожа бюра бяха поставени до срещуположната стена. Пъпчив пубер ги погледна тъпо иззад едното от тях, след което отново насочи вниманието си към екрана на телевизора, откъдето някакъв проповедник разпалено хулеше рокендрола. Друг младеж се изправи зад съседното бюро и се втренчи злобно в Джек. Беше слаб и чернокос, тясното му лице изглеждаше хитро и гадно. Върху джоба на бялото му поло бе забодена правоъгълна плочка с името „Сингър“, подобна на онези, които носят лекарите.

— Наистина ми се струва, че сме се срещали някъде. Ти как мислиш, приятелю? Уверявам те, че е така. Аз не забравям, буквално съм неспособен да забравя лицето на момче, с което съм се сблъсквал. Имал ли си неприятности и преди настоящия случай, Джек?

— Не съм ви виждал никога досега — отвърна момчето.

В другия край на стаята едно набито момче се надигна от синьото канапе, където седеше, и застана мирно. То също беше облечено в бяло поло с плочка с изписано име, прикрепена върху джоба му. Ръцете му нервно се движеха по маршрут: спуснато положение, колана на кръста, джобовете на сините дънки, изходна позиция. Беше високо към метър и осемдесет и пет и тежеше поне сто и петдесет килограма. По челото и бузите му червенееха младежки пъпки. Очевидно това бе господин Хектор Баст.

— Е, може би ще се сетя по-късно — заяви преподобният Гардънър. — Хек, ела насам и помогни на Сингър да обслужи новопристигналите, ако обичаш.

Смръщеният Баст тромаво се понесе напред. Стигна досами Вълк, после реши да го заобиколи, като през цялото време се мръщеше все по-яростно. Ако Вълк бе отворил очите си, което той не рачи да направи, щеше да види единствено неравния лунен пейзаж, представен от сбръчканото чело на Баст, и две малки изпъкнали очички, които надничаха към него изпод свъсените вежди със зъл мечешки поглед. Баст прехвърли взора си върху Джек, тропна с ръка върху бюрото и промърмори:

— Хайде, елате насам.

— Впишете ги и ги заведете до пералнята за дрехи — спокойно нареди Гардънър, усмихна се бляскаво на Джек и меко добави: — Джек Паркър, значи? Чудя се кой всъщност сте вие, Джек Паркър? Сингър, провери всичко ли е извадено от джобовете им.

Сънлайт Гардънър се понесе през помещението към очевидно нетърпеливия Франки Уилямс и с бавни провлечени движения измъкна голям кожен портфейл от вътрешния джоб на сакото си. Джек видя как започна да отброява банкноти в шепите на полицая.

— Ей, сополанко, тука гледай! — изръмжа младежът зад бюрото и Джек сепнато се обърна. Онзи си играеше с молива, но самодоволната му усмивка изобщо не успяваше да прикрие вечно разяждащия го гняв, яростта, която непрестанно клокочеше дълбоко в него. — Другият може ли да пише?

— Мисля, че не.

— Тогава ти трябва да подпишеш вместо него. — Сингър му подбутна два формуляра. — На най-горния ред написваш името с печатни букви, на най-долния се подписваш. Там, където са хиксовете. — Облегна се на стола, вдигна молива до устните си и красноречиво загриза края му. Джек предположи, че подражава на преподобния Сънлайт Гардънър.

Написа с печатни букви Джек Паркър и драсна нещо подобно най-отдолу върху листа. Филип Джек Вълк. Още една драскулка, още по-несходна с нормалния му почерк.

— Сега вие сте подопечни на щата Индиана и ще бъдете такива през следващите тридесет дни, освен ако не решите да останете по-дълго. — Сингър придърпа формулярите към себе си. — Ще бъдете…

— Да решим ли? — възкликна Джек. — Какво по-точно имате предвид?

Лека червенина изби по бузите на Сингър. Той отметна глава на една страна и сякаш се усмихна.

— Предполагам, не ви е известно, че повече от шестдесет процента от нашите повереници са тук доброволно, така че е напълно възможно и вие да решите да останете.

Джек се постара да не промени изражението си. Устата на Сингър се сгърчи яростно, сякаш го бяха закачили на въдичарска кукичка.

— Попаднахте на едно чудесно място и чуя ли ви да се оплаквате, ще ви спукам гьона! Сигурен съм, че това е най-доброто място, на което някога сте били. Ще ви кажа още нещо: нямате избор. Трябва да уважавате дома „Слънчева светлина“. Разбрахте ли?

Джек кимна.

— А той? И той ли разбра?

Джек погледна към Вълк, който бавно примигваше и дишаше през уста.

— Мисля, че да.

— Добре. Двамата ще бъдете съквартиранти. Денят започва в пет сутринта с църковна служба в параклиса. Следва работа на полето до седем, после закуска в трапезарията. Обратно на полето до пладне, когато обядваме и четем Библията, и понеже всеки взема участие, най-добре ще бъде отсега да помислите какво ще прочетете. И без пасажи за секс и разврат от Песен на песните, освен ако не искате да разберете какво означава дисциплина. Следобед отново работа. — Сингър замълча и остро погледна Джек. — И не си мисли, че ще работиш за нищо в „Слънчева светлина“. Част от нашето споразумение с щата е всеки да получава надница за работата си при нас, от която се приспадат разноските за престоя му тук — дрехи, храна, електричество, отопление и други такива. Пишат ви се по петдесет цента на час. Това означава, че печелите по пет долара на ден за часовете, дет изработвате, което прави тридесет долара на седмица. Неделите се прекарват в параклиса на дома, с изключение на часа, когато Сънлайт Гардънър проповядва Евангелието.

По бузите на Сингър отново изби червенина и Джек просто се почувствува длъжен да кимне в знак, че е разбрал.

— Ако работите добре и ако можете да говорите като човешки същества, което не се удава на повечето питомци, има вероятност да ви зачислят в ППРН — Представителен персонал за работа навън. Имаме два отряда ППРН. Единият работи по улиците и продава листовки с химни, цветя и брошури на преподобния Гардънър, а другият — на летището. Във всеки случай имаме на разположение тридесет дни, за да ви превъзпитаме и да накараме две отрепки да разберат колко мръсен, порочен и нечист е бил животът им, преди да дойдат тук. Както обикновено започваме незабавно.

Сингър се изправи и внимателно опря върховете на пръстите си върху плота на бюрото. Лицето му пламенееше като есенно листо.

— Изпразнете си джобовете! Веднага.

— Тук и веднага — промърмори Вълк.

— Обърнете ги! — кресна Сингър. — Искам да видя какво носите!

Баст пристъпи към Вълк. Преподобният Гардънър, вече изпратил Франки Уилямс до колата му, напористо се понесе към Джек.

— Стигнахме до извода, че личните вещи твърде много напомнят на нашите момчета за миналото им — измърка той в ухото му. — И открихме ефикасен начин за премахване на деструктивното им въздействие.

— Изпразнете джобовете си! — излая Сингър почти разярен. Джек извади от джоба си част от вещите, попаднали там по различен повод и в различни периоди на скитничеството му: червената носна кърпа, която му даде жената на Елбърт Паламаунтън, когато го видя да изтрива носа си в ръкава, два кибрита, няколкото останали му банкноти и монети — общо шест долара и четиридесет и два цента, и ключа за стая 407 на хотел „Алхамбра“. Трите неща, които възнамеряваше да запази, остави в джоба си.

— Предполагам, че искате да проверите и раницата ми — каза той.

— Пращиш от мозък, жалък пръдльо такъв — присмя му се Сингър и надуто продължи: — Разбира се, че искаме да видим смрадливата ти раница, но първо ще видим какво се опитваш да скриеш. Веднага го давай тук!

Джек неохотно извади от джоба си перцето за китара, стъкленото топче за игра, розово в средата, и големия сребърен долар и ги сложи върху носната кърпа.

— Те са ми за късмет.

Сингър грабна перцето и възкликна:

— Какво е това бе? За какво служи, имам предвид?

— Перо за китара.

— Аха, как ли пък не! — Сингър го повъртя из пръстите си и накрая го помириса. Ако го беше захапал, Джек щеше да го цапне в лицето. — Перо за китара, казваш? И искаш да ти повярвам, така ли?

— Даде ми го един приятел — каза Джек и изведнъж се почувствува самотен и захвърлен на произвола на съдбата като никога. Спомни си как Снежко седеше пред халите и го гледаше с очите на Спийди и как той всъщност не разбра дали негърът наистина е Спийди Паркър, чието име току-що бе приел за свое.

— Обзалагам се, че го е свил — отсече Сингър и пусна перцето върху кърпата до монетата и стъкленото топче. — Сега раницата.

Джек я свали от гърба си и му я подаде. Няколко минути Сингър рови вътре с нарастващо отвращение и недоволство. Отвращението се дължеше на състоянието на някои от дрехите вътре, недоволството — на неохотата на раницата да роди каквито и да било наркотици.

„Спийди, къде ли си сега?“

— Не носи — оплака се Сингър. — Мислите ли, че трябва да го съблечем гол за основно претърсване?

Гардънър поклати глава.

— Нека видим какво можем да научим за господин Вълк.

Сингър примирено въздъхна, а Баст почти блъсна Вълк с рамо.

— Той не носи нищо в джобовете си — каза Джек.

— Искам да ги видя празни! Празни! — кресна Сингър.

Вълк забоде брадичка в гърдите си и затвори очи.

— Нямаш нищо в джобовете си, нали? — попита го Джек.

Вълк кимна веднъж. Много бавно.

— Той носи! Едрото чучело носи! — радостно изграчи Сингър. — Хей ти, голям тъп идиот, я побързай! Слагай наркотиците на масата. — Плесна с ръце два пъти. — О, гледай ти! Уилямс въобще не ги е претърсвал! Нито пък Феърчайлд! Просто невероятно! Как може да са такива тъпоумници!

Баст завря лицето си във Вълк и изръмжа:

— Ако веднага не си изпразниш джобовете на масата, жив ще те одера!

— Хайде, Вълк, направи го — кротко каза Джек.

Вълк изстена. После извади от джоба на гащеризона свитата си дясна ръка. Наведе се над бюрото, протегна я и разтвори пръсти. Три кибритени клечки и две малки, полирани от водата речни камъчета — разноцветни и набраздени — тупнаха върху кожата. Отвори лявата си ръка и две още по-красиви камъчета се търкулнаха до първите.

— Хапчета! — извика Сингър и ги грабна.

— Ти си идиот бе, Съни — каза Гардънър.

Стълбището към горния етаж бе постлано с опърпан килим, по който тук-там все още личаха избелели рози. Нагиздени и докарани бяха само приемните помещения на първия етаж. Останалата част от дома изглеждаше овехтяла, занемарена и зле поддържана. Щом се заизкачваха по стъпалата, Сингър изви глава към Джек и тихо и злобно занарежда:

— Заради вас се държах като истински шушумига, но ви обещавам, че ще съжалявате. Тук никой, никой не може да прави Съни Сингър на глупак. На практика аз управлявам дома, идиоти такива! Какво доживях, Господи! — Той наведе пламналото си, тясно лице към Джек. — Голям номер ми сви ти с това чучело и шибаните му камъчета. Дълго време ще мине, преди да изкупиш вината си!

— Изобщо не знаех, че носи нещо в джобовете си — каза Джек. Сингър изведнъж спря, присви очи и цялото му лице сякаш се стегна. Джек разбра какво ще му се случи секунда преди бузата му да изтръпне, пламнала от силния удар.

— Джек? — прошепна Вълк.

— Добре съм — отвърна момчето.

— Засегне ли ме някой, връщам му го два пъти по-лошо. А ако това стане пред преподобния Гардънър, отмъщението ми е четири пъти по-болезнено, ако разбираш какво имам предвид.

— Дааа — въздъхна Джек. — Мисля, че разбирам. Само че не бяхме ли тръгнали за дрехи?

Сингър се врътна и продължи нагоре. Джек остана неподвижен за миг, втренчил поглед в тесните му рамене. „Ти също — помисли си той. — Ти и Озмънд. Някой ден!“ После го последва, а Вълк се затътри отзад.

Влязоха в огромно помещение, претъпкано с какви ли не кутии и кашони. Сингър нервничеше до вратата, докато едно високо момче с безстрастно лице и движения на сомнамбул претърсваше полиците, за да им открие подходящи дрехи.

— Не забравяй обувките. Не му ли подсигуриш униформени обувки, като нищо ще размахваш лопатата цял ден — обади се Сингър от прага. Не погледна към момчето напълно умишлено — та как иначе щеше да подчертае обзелото го отегчение и досадата си. Джек реши, че отново подражава на Сънлайт Гардънър.

Момчето най-накрая откри в ъгъла на склада подходящия номер от квадратните черни обувки с връзки и Джек ги нахлузи на краката на Вълк. След това Сингър ги поведе по още един ред стъпала към етажа, определен за общежитие, където въобще не беше правен опит да се прикрие истинската същност на дом „Слънчева светлина“. От единия до другия край на таванския етаж се простираше мрачен коридор, дълъг двайсетина метра. По двете му стени бяха строени редици тесни врати с прозорци на нивото на очите. Така нареченото общежитие приличаше на истински затвор.

Сингър повървя малко по тесния коридор и спря пред една от вратите.

— Тук в деня на пристигането никой не работи. Чак от утре ще се включите в дневния режим. Така че влизайте вътре и най-добре прегледайте Библиите си. Аз ще дойда да ви взема, когато наближи времето за вечерната изповед. И не забравяйте да си сложите униформите, ей!

— И сега ще ни заключите тук вътре, така ли? — попита Джек.

— А ти какво искаш? Да ти държа ръчичката ли? — избухна Сингър и лицето му отново почервеня. — Чуй. Ако бяхте тук доброволно, бих могъл да ви разреша да се помотаете и да разгледате наоколо. Но тъй като сте подопечни на щата по препоръка на местния полицейски участък, от осъдените за престъпление ви дели само стъпка. Възможно е след тридесет дни да преминете в групата на доброволните, ако имате достатъчно късмет, а междувременно се пъхнете в отредената ви стая и започнете да се държите като човешки същества, създадени по подобие на Бога, вместо като животни. — Той нетърпеливо вкара ключа в ключалката, отвори вратата и застана край нея. — Хайде по-бързо, че ме чака работа.

— А какво ще стане с нещата ни?

Сингър въздъхна и театрално разпери ръце.

— Ах ти, малко влечуго, да не би случайно да си въобразяваш, че някой от нас толкова ще се заинтересува от вещите ти, та чак ще ги открадне!

Джек се въздържа от отговор. Сингър отново въздъхна.

— Е, добре. Надлежно пазим всички ваши вещи в специални кутии, върху които са написани имената ви. В кабинета на преподобния Гардънър на долния етаж, където между другото съхраняваме и парите ви, докато дойде време да бъдете освободени. Толкоз по въпроса. А сега влизайте, преди да ви обвиня в неподчинение и да докладвам където трябва. Хич не се шегувам!

Вълк и Джек се вмъкнаха в малката стаичка. Щом Сингър затвори вратата, осветлението отгоре автоматично се включи. Те видяха една жалка клетка без прозорци с желязно легло на два етажа, малка мивка в ъгъла и един метален стол. Друго нямаше. Жълтеникави остатъци от тиксо по стените показваха местата, на които предишните обитатели на стаята бяха лепили плакати. Ключалката изщрака. Те се обърнаха и видяха главата на Сингър да надзърта през правоъгълното прозорче.

— Сега кротувайте и бъдете добри — каза той, ухили се и изчезна.

— Не, Джеки — поклати глава Вълк. Между тавана и темето му едва ли имаше повече от два сантиметра. — Вълк не може да стои тук.

— По-добре седни. Горното или долното легло ще избереш?

— А?

— Вземи долното и седни. Тук сме в капан.

— Вълк знае, Джеки. Вълк знае. Мястото е лошо, много лошо. Не мога да остана.

— И защо е лошо? Как разбра, имам предвид?

Вълк тежко се тръсна на долното легло, пусна новите си дрехи на пода и разсеяно взе книгата и двете брошури, които бяха поставени там. Книгата беше Библия, подвързана със синя изкуствена кожа. Джек погледна брошурите върху собственото си легло и прочете заглавието им: „Стръмният път към вечната Божия милост и любов“.

— Вълк знае! Ти също знаеш, Джеки.

Вълк погледна нагоре към него и се смръщи. После отново наведе очи към книгите, които държеше, и започна да ги върти и преобръща. Джек предположи, че това са първите книги, които вижда.

— Белият мъж — прошепна Вълк и момчето едва го чу.

— Белият мъж ли?

Вълк вдигна една от брошурите и му показа задната й корица. Тя представляваше черно-бяла снимка на Сънлайт Гардънър с разрошени от ветреца къдри и протегнати напред ръце — човек, споходен от вечната милост, човек, обикнат от Бога.

— Той — изръмжа Вълк. — Той убива, Джеки. С камшици. Това е едно от неговите места. Вълк никога не трябва да попада на някое от тях. Нито пък Джек Сойер. Никога! Трябва да се измъкнем оттук, Джеки.

— И ще го направим — каза Джек. — Обещавам ти. Не днес, нито утре, защото първо трябва да измислим как. Но ще бъде скоро.

Вълк се изтегна върху леглото и краката му щръкнаха далеч извън края му.

— Скоро! — повтори той.

3.

Скоро, беше обещал той, защото Вълк бе толкова ужасен, че наистина имаше нужда от обещанието му. Джек не знаеше дали приятелят му някога бе виждал Озмънд в Териториите, но беше сигурен, че е чувал за него. В Териториите репутацията на Озмънд, поне в общността на вълкодлаците, като че ли бе по-ужасна дори от тази на Морган. Но въпреки че Джек и Вълк бяха разпознали Озмънд в Сънлайт Гардънър, той не даде знак, че ги е познал, което можеше да означава две неща: или симулираше пълно неведение, за да се позабавлява с тях, или просто като майката на Джек беше от двойниците, които макар и дълбоко свързани с някоя личност в Териториите, изобщо нямаха представа за това.

И ако бе вярно второто, както Джек смяташе, той и Вълк биха могли да изчакат удобен за бягството си момент, а дотогава имаха време да наблюдават, имаха време да разучават.

Момчето облече драскащите тялото нови дрехи. Всяка от квадратните черни обувки сякаш тежеше поне няколко кила и ставаше и на двата му крака. Някак си успя да убеди Вълк да се намъкне в униформата, след което и двамата легнаха. Джек чу как приятелят му захърка и не след дълго и той се унесе. Сънува, че майка му безпомощно се лута в тъмнината и го вика да й помогне, да й помогне…

1.

Точно в пет електрически звънец раздра тишината на коридора. Вълк скочи от леглото си, удари с глава металната рамка на горното легло и разтърси спящия Джек.

Звънецът спря да дрънчи след петнайсетина секунди, достойно заместен от Вълк, който, затиснал с ръце ушите си, пищеше в ъгъла:

— Лошо място, Джек! Лошо място точно тук и сега! Трябва да се махаме! Трябва да се махнем точно тук и сега!

Някой заудря с юмруци по стената.

— Ей, тъпчо, я млъквай!

От другата страна се разнесоха викове, цвилене и дрезгав смях.

— Много сте нетърпеливи, бе!. Потрайте малко, слънчевата светлина вече тича към душите ви! Ама както звучи тоя, май още отсега му е много гот! — Нов кикот и цвилещ, накъсан смях, който твърде много приличаше на ужасен плач.

— Лошо, Джек! Вълк! Язон! Лошо! Лошо, лошо…

Навсякъде по коридора се отваряха врати. Джек чу трополенето на много крака, обути в униформени обувки.

Слезе от горното легло и се насили да раздвижи крака. Чувствуваше се някак си чоглаво — нито буден, нито заспал, едва мърдаше през малката стая и сякаш вървеше към Вълк през захарен сироп.

И защо беше така изморен… така смъртно изморен?

— Вълк, престани!

— Не мога, Джеки! — изхлипа той. Продължаваше да стиска с ръце главата си, като че ли се страхуваше да не експлодира.

— Трябва, Вълк. Трябва да излезем в коридора.

— Не мога, Джеки. Мястото е лошо. С лоши миризми…

В коридора някой — Джек реши, че е Хек Баст — извика:

— Излизайте за изповед!

— Излизайте за изповед! — извика още един глас и всички подхванаха монотонно:

— Излизайте за изповед! Излизайте за изповед!…

Шумът наподобяваше странно насърчаване на любим футболен отбор.

— Ако искаме да се измъкнем невредими, трябва да останем хладнокръвни.

— Не мога, Джеки. Не мога да стоя хладнокръвно, лошо…

Вратата им щеше да се отвори след минута и Баст или Съни Сингър щяха да цъфнат на прага… а може би и двамата. Те не бяха „излезли за изповед“, каквото и да означаваше това, и макар че на новопристигналите вероятно се прощаваха някои изкръшквания през периода на адаптация, Джек си мислеше, че шансовете им да избягат ще бъдат по-големи, ако се смесят напълно с останалите максимално бързо, веднага щом успеят. С Вълк това нямаше да бъде лесно. „Господи, толкова съжалявам, че те набутах във всичко това, приятелю — помисли си Джек. — Но това е положението. И не успеем ли да го обяздим, то ще ни прегази. Така че ще бъда твърд с теб за твое собствено добро. — И отчаяно добави: — Надявам се!“

— Вълк — прошепна той, — искаш ли Сингър отново да започне да ме бие?

— Не, Джек, не…

— Тогава най-добре ела с мен в коридора. Опитай се да запомниш, че това, което правиш, определя отношението на Сингър и Баст към мен. Сингър ме удари заради твоите камъчета…

— Някой може да удари него! — каза Вълк с тих и кротък глас, но очите му изведнъж се присвиха и проблеснаха в оранжево. За миг между устните му сякаш се белнаха зъби, но не защото се бе усмихнал. На Джек изведнъж му се стори, че те просто отново са пораснали.

— Изобщо не мисли за това — сряза го Джек. — То само ще влоши нещата.

Вълк свали ръце от главата си.

— Джек, не знам…

— Ще опиташ ли? — попита момчето и отново неспокойно погледна към вратата.

— Ще опитам — треперливо въздъхна Вълк. В очите му светеха сълзи.

2.

Коридорът би трябвало да е осветен от късното следобедно слънце, но не беше. Сякаш върху прозорците в края му бе монтиран някакъв нов вид едностранно пропускащ филтър с цел момчетата да могат да гледат навън и да виждат реалния свят, а на самата светлина да бъде отказан достъп. Тя като че ли умираше, щом докоснеше високите викториански прозорци.

Четиридесет момчета стояха пред двадесетте врати, по десет от всяка страна. Джек и Вълк се появиха последни, но закъснението им остана незабелязано. Сингър, Баст и две от по-големите момчета си бяха хванали едного за канарче и не можеха да се занимават с някакви си там проверки.

Жертвата им беше слабовато, очилато хлапе някъде около петнадесетте. То стоеше със смъкнати и надиплени около черните обувки сини работни панталони. Нямаше долни гащи.

— Спря ли вече? — попита Сингър.

— Аз…

— Млъквай! — кресна едно от другите две момчета. Джек съвсем скоро научи, че то се казва Уоруик, а дебелото до него — Кейси. Четиримата бяха облечени с чисти бели пуловери с поло яка и сини дънки, вместо работни панталони.

— Когато искаме да говориш, ще ти кажем! — отново кресна Уоруик. — Продължаваш ли да биеш невестулката си, Мортън?

Мортън потрепера, но не отвърна.

— Отговори му! — изкрещя Кейси, дундесто момче, което приличаше на някакъв злобен Туидълдъм.19

— Не — прошепна Мортън.

— Какво? Я по-високо! — изрева Сингър.

— Не — изстена Мортън.

— Ако успееш да издържиш цяла седмица, ще си получиш отново долните гащи — заяви Сингър с вид на човек, оказващ неоценима услуга на напълно незаслужаващ индивид. — А сега си вдигай панталоните, плужек такъв!

Подсмърчащият Мортън изпълни нареждането. Момчетата слязоха долу да се изповядат и да вечерят.

3.

Изповядването се извършваше в огромно помещение с голи стени, което се намираше точно срещу трапезарията. Подлудяващата миризма на запечен боб и топли кренвирши изпълваше въздуха и Джек забеляза, че ноздрите на Вълк ритмично потрепват. Днес за пръв път тъпият поглед бе изчезнал от очите му и той изглеждаше заинтересован.

Джек се бе постарал да не покаже пред приятеля си с какво напрежение чака „изповедта“. Докато лежеше на горното легло с ръце под главата, беше забелязал някакво черно нещо в едно от ъгълчетата на тавана. За момент реши, че е някой умрял бръмбар или поне част от обвивката му, помисли си, че отблизо човек би могъл да види и паяжината, в която се е хванала нещастната буболечка. Нещото наистина беше бръмбар, но не от органичен вид. То представляваше малко, старомодно микрофонче, закрепено с винт към стената. Стърчащото от гърба му тънко кабелче се вмъкваше директно в пробитата в гипса дупка. Хич и не бе правен опит микрофонът да се скрие. Просто част от обслужването, момчета! Нека се знае, че Сънлайт Гардънър слухти непрестанно.

След като бе видял бръмбара и грозната сцена с Мортън в коридора, Джек очакваше изповедта да бъде някакво зловещо, страховито и неприятно преживяване. Някой, може би Сънлайт Гардънър, а по-вероятно Съни Сингър или Хектор Баст, ще се опита да го накара да си признае, че докато е обикалял пътищата е вземал наркотици, че се е вмъквал посред нощ в чужди къщи, за да краде, че е плюл и храчил наляво и надясно, а вечер изморен от скитане се е отдавал на забранени удоволствия със собствените си органи. А дори да не беше правил нито едно от тези неща, те нямаше да го оставят на мира, докато в края на краищата не си признае. Ще се опитат да го прекършат и да сломят волята му. Джек смяташе, че ще успее да издържи на натиска им, но не беше сигурен дали и Вълк ще може.

Но най-обезпокояващо от всичко беше нетърпеливото желание, с което момчетата от дома очакваха началото на изповедта.

Най-отпред седеше приближеният кадър — момчетата с белите пуловери. Джек се огледа наоколо и забеляза, че останалите са втренчили очи в отворената врата, обзети от някакво тъпо очакване, и си помисли, че копнеят за вечерята. Тя наистина миришеше дяволски апетитно, особено след дългите седмици по пътя, прекарани на хамбургери, гарнирани с огромни порции нищо. И тогава през вратата чевръсто пристъпи Сънлайт Гардънър и той видя как очакването се превръща в чувство на неподправено задоволство. Очевидно момчетата не бяха изгаряли от копнеж по вечерята. Мортън, който беше треперил със свлечени около глезените панталони само преди петнадесет минути, сега изглеждаше почти екзалтиран.

Момчетата се изправиха. Вълк остана седнал, изглеждаше озадачен и разтревожен, а ноздрите му потрепваха. Джек го сграбчи за ризата, издърпа го и прошепна:

— Прави каквото правят те.

— Седнете, момчета — каза Гардънър и се усмихна. — Седнете, ако обичате.

Седнаха. Гардънър беше облечен с избелени сини дънки и ослепително бяла копринена риза, разкопчана около врата. Огледа ги и благо се усмихна. По-голямата част от тях му отвърна с преливащи от почитание погледи. Но Джек забеляза как едно момче — с къдрава кестенява коса, израснала чак по средата на челото му, щръкнала брадичка и фини ръце, бледи като порцелановия сервиз на чичо Томи, — се обръща встрани, за да прикрие с длан устата си и да се изхили, и се почувствува окуражен в известна степен. Очевидно не всички глави бяха замаяни от това, което ставаше тук… но доста от тях наистина бяха. И при замайването им се бе действувало широкомащабно. Поне така изглеждаха нещата. Хлапакът с огромните конски зъби гледаше Сънлайт Гардънър с истинско обожание.

— Нека се помолим. Хек, би ли ни подавал репликите?

Хек го направи. Молеше се бързо и механично. Отстрани гласът му звучеше като записан на грамофонна плоча, пусната на бързи обороти. След като помолиха Бога да бъде благосклонен към тях през следващите дни и седмици, да им прости прегрешенията и да им помогне да станат по-добри хора, Хек Баст избъбри като скоропоговорка „ВиметонаБогаамин“ и си седна.

— Благодаря ти, Хек — каза Гардънър, който си бе взел стол, беше го обърнал с облегалката напред и седеше на него като препускащ каубой от уестърн на Джон Форд20. От него се излъчваше истинско обаяние, лудостта, забелязана от Джек сутринта, сякаш беше изчезнала.

— Сега нека чуем дузина изповеди. Но в никакъв случай повече. Би ли ни ръководил, Анди?

С изражение на нелепа набожност върху лицето, Уоруик зае мястото на Хек.

— Благодаря, преподобни Гардънър — каза той и след това погледна към момчетата. — Кой иска да се изповяда пръв?

Заразместваха се столове… и след това започнаха да се вдигат ръце. Две… шест… девет.

— Рой Оудърсфелт — реши Уоурик.

Рой Оудърсфелт, високо момче с пъпка с размера на тумор точно на върха на носа, се изправи, закърши мършавите си ръце и с висок, плачлив глас занарежда:

— Миналата година откраднах десет долара от чантата на мама! После отидох в кафенето на съседната улица и ги превърнах в жетони и играх подред на всички електронни игри, докато ги профуках. — Изранената му ръка безмилостно се насочи към лицето му, обхвана пъпката и жестоко я стисна. — А парите мама ги беше скътала за сметката за газта. Така се стигна дотам да ни спрат отоплението за известно време. И после брат ми се разболя и трябваше да отиде в болницата в Индианаполис с пневмония! Само защото аз откраднах десетте долара! Това е моята изповед.

Рой Оудърсфелт си седна.

— Може ли Рой да бъде опростен? — попита Гардънър.

— Рой може да бъде опростен — отговориха момчетата в хор.

— Момчета, може ли някой от тук присъствуващите да го опрости?

— Не, никой.

— Кой може да го опрости?

— Бог чрез силата на своя единствен обожествен син Исус.

— Ще се помолиш ли на Исус да се застъпи за теб? — попита Сънлайт Гардънър Рой Оудърсфелт.

— Да, ще го направя — извика момчето с треперлив гласец и отново стисна пъпката. Джек забеляза, че Рой плаче.

— А когато майка ти дойде тук следващия път, ще й кажеш ли, че знаеш колко си грешен пред нея и пред братчето си и пред лицето на Бога и че си най-разкайващото се момче на света?

— Да, ще й кажа!

Сънлайт Гардънър кимна на Анди Уоруик и той каза:

— Изповед.

До края на изповедта в шест часа почти всички с изключение на Джек и Вълк продължиха да вдигат ръце с надеждата да разкажат греха си на присъствуващите. Някои признаха дребни кражби. Други разказаха как са задигнали алкохол и са пили до пълно безсъзнание. Имаше, разбира се, и много истории за наркотици.

Уоруик посочваше момчетата, но докато говореха… и говореха… и говореха те гледаха единствено в Сънлайт Гардънър, единствено от него чакаха одобрение.

„Той ги е накарал да харесват греховете си — притеснен си помисли Джек. — Те го обичат, копнеят за одобрението му, и както ми се струва, го получават само ако се изповядат. И някои от тези нещастници по всяка вероятност дори измислят престъпленията си.“

Миризмата от трапезарията се беше засилила. Стомахът на Вълк непрестанно и яростно куркаше. По време на сълзливата изповед на едно от момчетата за това как свило някакво порнографско списание, за да гледа снимките на жените, наречени от него „външно сексуални“, куркането стана толкова силно, че Джек трябваше да сръга Вълк с лакът.

След последната изповед Сънлайт Гардънър отправи кратка, мелодична молитва. После застана на прага — непринуден и сияен в бялата си копринена риза — и момчетата се заизнизваха покрай него. Когато минаваха Джек и Вълк, той се протегна и стисна момчето за китката.

— Вече съм те срещал някъде. — „Изповядай се!“, заповядваха очите му.

И Джек почувствува странен подтик да направи точно това.

„О, да, вярно е, че се познаваме. Веднъж ти до кръв нашиба гърба ми с камшик.“

— Не — каза момчето.

— Напротив — възрази Гардънър. — О, сигурен съм, че сме се срещали и преди. Може би в Калифорния? Или в Мейн? Или в Оклахома? Къде?

„Изповядай се!“

— Не ви познавам.

Гардънър изхихика. Джек изведнъж разбра, че във въображението си мъжът срещу него подскача и танцува и размахва волския камшик.

— Така е отвърнал и Петър, когато са го помолили да разпознае Исус Христос — каза той. — Само че Петър е излъгал. Както и ти. В Тексас ли, Джек? Или в Ел Пасо? Или в Йерусалим в някой предишен живот? На самата Голгота, може би?

— Казах ви, че…

— Да, да. Знам, че току-що се запознахме. — Ново изхихикване.

Джек видя, че Вълк се е отдръпнал толкова, колкото му позволяваше рамката на вратата, и се сети, че се мъчи да се отърве от задушливата миризма от парфюма на Гардънър, под която се надигаше друга, още по-ужасна — миризмата на лудост.

— Никога не забравям лица, Джек. Никога не забравям лица или места. Ще си спомня къде сме се срещали.

Очите му се стрелнаха от Джек към Вълк, който простена и се отдръпна, и отново се заковаха върху момчето.

— Наслади се на вечерята си, Джек! — подсмихна се той. — Наслади се на вечерята си, Вълк. Истинският ви живот в нашия дом започва от утре.

Почти стигнал до стълбите, той се обърна и отново ги погледна.

— Никога не забравям места и лица, Джек. Ще си спомня.

„Господи, дано не бъде скоро! — помисли си момчето. — Поне не преди да съм стигнал на две хиляди километра от проклетия ти зат…“

Нещо тежко го халоса. Джек политна и се опита да запази равновесие, неистово размахал ръце. Главата му се удари в цимента и пред очите му затанцуваха звезди.

Когато успя да седне, видя срещу себе си ухилените физиономии на Сингър и Баст. Зад тях полюляваше корем Кейси. Вълк гледаше към Сингър и Баст и напрегнатата му стойка изплаши момчето.

— Вълк, не! — остро каза то.

Вълк се отпусна.

— Що го слушаш, тъпчо? Давай да те видим — рече Хек Баст и се захили предизвикателно. — Давай, опитай с мен, ако толкоз искаш. Винаги съм харесвал разгрявката преди вечеря.

Сингър погледна към Вълк.

— Остави тъпчото на мира, Хек, той е само тялото. — Кимна към Джек. — Главата е там. Там е главата, която трябва да променим. — Той приклекна с ръце на коленете и впери поглед в момчето на пода като възрастен чичо, който се навежда, за да размени една-две мили думи с някой малчуган. — И ние ще я променим, господин Джек Паркър. Можете да бъдете сигурен в това.

— Я се разкарай, копеле гадно! — отчаяно каза Джек.

Сингър почервеня и отскочи като ударен. Баст изрева и пристъпи напред, но Сингър го дръпна за ръката.

— Не сега, Хек. Има време.

Джек се изправи.

— Струва ми се, че си търсите белята, като се захващате с мен — спокойно рече той и въпреки че Хек Баст само почервеня, Съни Сингър го погледна почти изплашен. За миг от лицето на Джек Сойер лъхна нещо силно и властно, предупреждаващо и запрещаващо, нещо, което го нямаше там преди два месеца, когато едно много по-малко момче остави зад гърба си малкото крайбрежно градче Аркадия Бийч и пое на запад.

4.

Джек добродушно си помисли, че чичо Томи сигурно би описал вечерята като банкет на Американското сдружение на земеделците. Насядалите около дълги маси момчета бяха обслужвани от четирима от другарите си, облекли чисти бели престилки.

След още една молитва храната бе поднесена както си му е редът. Огромни стъклени купи, пълни със запечен боб, бяха поставени в двата края на четирите маси заедно с изпускащи пара подноси с кренвирши, супници с парчета ананас от консерва и много картонени кутии с мляко.

Вълк, навел глава, съсредоточено се хранеше. В едната си ръка непрекъснато държеше парче хляб, с което хем си помагаше, хем си отопваше чинията. Джек видя как приятелят му за секунди лакомо излапва пет кренвирша и три порции боб и се зачуди дали през нощта в малкото помещение със затворени прозорци няма да му трябва противогаз (не че имаше вероятност някой да му даде). Загрижено проследи появата на четвърта порция боб в чинията на Вълк и последната му надежда окончателно издъхна.

Като приключиха с вечерята, момчетата станаха, почистиха масите, строиха се в редица и понесоха мръсните съдове към кухнята. Докато вървеше с чиниите си и двете празни кутии от мляко, на Джек изведнъж му хрумна нещо.

Това място не беше нито затвор, нито изправителен дом. Вероятно го водеха интернат, пансион или нещо такова и законът сигурно изискваше инспекторите на щата да го наблюдават. А кухнята сто на сто е мястото, където окото на щата Индиана ще надниква най-често. Решетките на горните прозорци могат да бъдат обяснени някак си. Но решетки на кухненските прозорци? Те биха предизвикали твърде много въпроси.

Кухнята би могла да се окаже добър изходен пункт при евентуален опит за бягство, така че Джек внимателно я огледа.

Помещението много приличаше на кухнята на ресторанта на самообслужване в училището му в Калифорния. Подът и стените бяха облицовани с плочки, големите мивки и плотове бяха от алпака. Долапите по размер приличаха на каси за бране на зеленчуци. До едната стена стърчеше машина за миене на съдове с транспортна лента, от най-допотопните модели. Три от момчетата вече обслужваха тази престаряла антика под надзора на облечен с дрехи на готвач мъж — слабичък, блед и с дребно, като на плъх, лице. От устата му стърчеше цигара без филтър и съзнанието на Джек го възприе като възможен потенциален съюзник. Момчето силно се съмняваше, че Сънлайт Гардънър би разрешил на някой от своите хора да пуши.

На стената се мъдреше сложено в рамка удостоверение, че въпросната обществена кухня отговаря на стандартите, утвърдени от щата Индиана и правителството на Съединените щати.

И зад матираните стъкла на прозорците наистина нямаше решетки!

Слабичкият човек погледна Джек, отлепи цигарата от долната си устна и я хвърли в една от мивките.

— Значи ти си една от новите рибки. Е, скоро няма да бъдете нови. Рибата остарява доста бързо тук, нали, Съни? — заяви дребният човек и нагло се ухили. Беше повече от очевидно, че Съни Сингър не знае как да се справя с подобни усмивки, понеже се размърда объркан и притеснен и изведнъж отново заприлича на най-обикновено хлапе.

— Знаеш, че не бива да разговаряш с момчетата, Рудолф — измънка той.

— А ти знаеш, че си една мижитурка, дет може само да свива задник и да си наляга парцалите, когато не продава фасони, нали, любезни? — лениво изрече Рудолф и пренебрежително присви очи. — Известно ти е това, нали?

Сингър го погледна. Устните му се разтрепериха, разкривиха се, накрая плътно се стиснаха. После той рязко се обърна и яростно изрева:

— Вечерна служба! Хайде, тръгвайте! По-бързо почиствайте проклетите маси! Трябва да слизаме. Стига сте се мотали, закъсняваме за вечерната служба!

5.

Момчетата тръгнаха под строй надолу по тясното стълбище, осветено от няколко голи крушки. Стените бяха влажни и мухлясали и Джек не хареса начина, по който Вълк въртеше очи.

Параклисът в мазето се оказа истинска изненада. Значителна част от пространството, което не беше малко, бе превърната в просторен, модерен параклис. Тук долу въздухът си го биваше — нито твърде топъл, нито твърде студен, и много свеж. Джек чу бръмченето на климатична инсталация някъде съвсем наблизо. Имаше пет реда пейки, разделени по средата от пътека, която водеше към подиум с аналой. Върху завесата от пурпурно кадифе в дъното на подиума висеше прост дървен кръст.

Някъде свиреше орган.

Момчетата тихо заеха местата си по пейките. Микрофонът, закрепен върху аналоя, завършваше с голям заглушител, какъвто обикновено използуват професионалистите. Джек знаеше, че се слагат, за да се избегнат пукането и пращенето, защото безброй пъти беше придружавал майка си в различни звукозаписни студиа, където търпеливо седеше отстрани и четеше книга или си пишеше домашните, докато тя правеше дублажи за телевизията или затъваше в дебрите на неясни диалози. Наличието на подобно нещо в параклиса на религиозен дом-пансион за своенравни момчета му се стори твърде странно. От двете страни на аналоя бяха поставени камери — едната, за да хваща десния профил на Сънлайт Гардънър, а другата — левия. Тази вечер нито една от тях не беше включена. Тежки пурпурни драперии покриваха дясната стена изцяло, а лявата отчасти — точно в средата й бе оставен голям стъклен правоъгълник, който даде възможност на Джек да види, че Кейси се е навел над огромен пулт, а досами дясната му ръка чака включен магнетофон. След миг Кейси взе от пулта чифт слушалки и ги намести върху ушите си.

Джек погледна нагоре и забеляза, че обикновените дървени арки се редуват с ленти от звуконепроницаем материал. Мястото изглеждаше като параклис, но всъщност представляваше едно добре обзаведено радио-телевизионно студио и момчето внезапно се сети за Джими Суагърт, Рекс Хъмбард и Джек Ван Имп.

„Хора, просто допрете ръка до телевизорите си и ще бъдете излекувани!!!“

Изведнъж му се прииска гръмогласно да се изсмее.

Малката врата вляво от подиума се отвори и Сънлайт Гардънър, облечен в бяло от главата до петите, се насочи към аналоя. Джек забеляза как лицата на повечето момчета променят изражението си и стигат от екзалтация до открито обожание и отново трябваше да положи усилия да не изцвили от смях. Движещата се фигура в бяло му напомни за поредица телевизионни реклами, които бе гледал като много малък, и си помисли, че Сънлайт Гардънър прилича на един от образите в нея.

Вълк се наклони към него и дрезгаво прошепна:

— Какво става, Джек? Миришеш така, сякаш нещо наистина е смешно?

Джек толкова силно изпръхтя в шепите си, че пръстите му станаха само слюнка.

Сънлайт Гардънър с цветущо от здраве лице прелисти страниците на огромната Библия върху аналоя, очевидно потънал в най-дълбок размисъл. Джек мерна смръщеното лице на Хек Баст, изобразило изпепелен земен пейзаж, зърна тясната, разяждана от подозрения физиономия на Съни Сингър и бързо-бързо изтрезня.

Кейси се беше изправил в стъклената кабина и внимателно наблюдаваше Гардънър. И когато той вдигна прекрасното си лице от Библията и отправи замечтания си, замъглен и напълно безумен поглед към своето паство, Кейси включи някакво копче. Ролките на големия магнетофон започнаха да се въртят.

6.

— Не се измъчвай заради злодеи — започна Сънлайт Гардънър с нисък, напевен и сериозен глас.

— И не завиждай на подлеците, защото скоро ще бъдат окосени като трева и като жалък плевел ще изсъхнат. Вярвай в Бога и прави добро, за да се поселиш в Териториите…

(Джек Сойер усети как сърцето подскочи в гърдите му)

… където ще бъдеш вечно сит. Уповавай се на Бога и той ще изпълни и най-съкровените ти желания. Живей според повелите на Бога, вярвай в Него и му се посвети изцяло, и той ще се погрижи молитвите ти да се сбъднат. Въздържай се от ярост и се пази от гняв, и не се изкушавай от злото, защото злодеите ще бъдат лишени от Божието благоволение, а тези, които Му служат, ще наследят Неговите Територии.

Сънлайт Гардънър затвори Библията и каза:

— Нека Бог добави своята благословия към ползата от четенето на светите Му слова.

Сведе поглед и дълго, дълго време наблюдава ръцете си. В стъклената кабина на Кейси ролките на магнетофона продължаваха да се въртят. После Гардънър отново вдигна очи и Джек изведнъж си представи как той крещи: „Бира! Не кралската марка, нали! Не възнамеряваш да ми кажеш, че си обърнал цяла каруца Кралска бира, ти скапан, сбръчкан пенис! Не смяташ да ми кажеш това, нааалллиииии!“

Сънлайт Гардънър съсредоточено и сериозно оглеждаше младото си момчешко паство. Лицата срещу него му отвръщаха с взаимност (кръгли лица, мършави лица, лица със синини, лица, червени от младежките пъпки, потайни лица и лица — открити, млади и прекрасни).

— Какво означава това, момчета? Разбрахте ли псалм тридесет и седми? Разбрахте ли тази прекрасна, прекрасна песен?

„Не много — отговаряха лицата им: потайни и открити, ясни и приветливи, сипаничави и пъпчиви. — Не много, учили сме само до пети клас, били сме скитници, били сме пройдохи, загазвали сме… затова ми кажи… обясни ми… обясни ми…“

Изведнъж Гардънър изкрещя в микрофона:

— Това означава: Не се притеснявайте!

Вълк подскочи и тихо изстена.

— Сега знаете какво означава, нали? Добре ли чухте, момчета?

— Йеее! — извика някой зад Джек.

— О-йеее! — сияещ отвърна Сънлайт Гардънър. — Не се притеснявайте! Потенето се забранява! Това са добри думи, нали, момчета? Това са един вид мнооого доооообри думи, о-йеее!

— Йеее!… Йеее!

— Този псалм казва, че вие не бива да се тревожите заради злодеите! Никакви притеснения, никакво потене! О-йеее! Казва, че не трябва да се измъчвате заради сеещите грях и пороци! Потенето се забранява! Този псалм казва, че ако вървите към Бога и говорите с Бога, ще има само прохлада! Разбирате ли това, момчета? Разбирате ли го с душите си?

— Йеее!

— Алилуя! — изкрещя Хек Баст, божествено ухилен.

— Амин! — отвърна едно момче, очите му изглеждаха огромни зад стъклата на очилата.

Сънлайт Гардънър откачи микрофона с тренирана лекота и бързо започна да се движи напред-назад със ситни, нервни стъпчици. От време на време правеше подскок и полуобръщане с чистите си бели кожени обувки; за миг беше Дизи Гилеспи, в следващия — Джери Ли Луис, после Стен Кентън или Джийн Винсънт, чрез танц трескаво доказваше вдъхновението си от съществуването на Бога.

— Сега не трябва да се страхувате! Не! Не трябва да се страхувате от хлапето, което иска да ви покаже картинките от мръсните си книжки! Не трябва да се страхувате от момчето, което ви казва, че само едно дръпване от цигарата с марихуана не може да ви навреди и че само пъзльовците се дърпат! Не! Понеже когато достигнете Бога, вие ще вървите вечно с Него, прав ли съм?

— Йеее!

— О-йеее! И когато достигнете Бога, вие ще говорите с Него, прав ли съм?

— Йеее!

— Не ви чувам. Прав ли съм?

— Йеее!!! — изкрещяха момчетата. Почти всички се клатеха наляво-надясно като обезумели.

— Ако съм прав, кажете „алилуя“!

— Алилуя!

— Ако съм прав, кажете „о-йеее“!

— О-йеее!

Те се клатеха наляво-надясно, Джек и Вълк безпомощно се люлееха с тях. Джек забеляза, че някои от момчетата наистина плачат.

— Сега ми кажете — започна Гардънър и ги загледа топло и с доверие — има ли място за злодеи тук, в нашия дом „Слънчева светлина“? А? Как мислите?

— Не, преподобни! — извика момченцето с конските зъби.

— Точно така! — кимна Гардънър и се доближи до аналоя. С бързо, професионално движение издърпа кабела на микрофона и отново го закрепи на стойката. — Ето нашия девиз: „Тук няма място за клюкари и лъжци, тук няма място за служителите на порока и греха!“ Кажете „алилуя“!

— Алилуя! — отговориха момчетата.

— Амин — съгласи се Гардънър. — Бог казва, казва го в Книгата на Исаия: „А които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят.“ А аз ще ви кажа, момчета, че домът „Слънчева светлина“ е гнездо за орли! Я викнете „о-йеее“!

— О-йеее!

Настъпи нова пауза. Сънлайт Гардънър стисна с ръце аналоя и наведе глава като при молитва, а вълните на разкошната бяла коса кротко застинаха около лицето му. Когато отново заговори, гласът му бе тих и мрачен. Говореше с наведена глава, а момчетата го слушаха, притаили дъх.

— Но ние имаме врагове — почти прошепна той, но микрофонът улови думите му и ги предаде съвършено ясно.

Момчетата отвърнаха с въздишка, която бе понесена досущ като стенание на вятър през есенни листа.

Хек Баст диво се оглеждаше и блещеше очи, пъпките му грееха в тъмночервено — изглеждаше като момче, сграбчено от тропическа треска. „Покажи ми един враг — говореше лицето му. — Да, само ми покажи един враг и виж какво ще му се случи!“

Гардънър вдигна глава. Безумните му очи бяха пълни със сълзи.

— Да, ние имаме врагове — повтори той. — Вече два пъти щатът Индиана се опита да затвори нашия дом. Знаете ли какво? Радикалните хуманисти не могат да понесат мисълта, че аз стоя тук и уча моите момчета да обичат Исус, да обичат своята страна. Това ги докарва до лудост и искате ли да знаете нещо, момчета? Искате ли да научите една много, много стара тайна?

Те се наведоха напред и впериха очи в него.

— Ние не само ги подлудяваме — дрезгаво, съзаклятнически прошепна той. — Ние ги караме да се страхууууууват!

— Алилуя!

— О-йеее!

— Амин!

С рязко, отсечено движение Гардънър отново грабна микрофона и запристъпва напред-назад, встрани, от време на време изпълняваше стегнати двойни стъпки в ритъма на джаза като същински преоблечен като негър певец, вземащ участие в прочутата разходка от 1910 година21! Изстрелваше думите към децата и ги придружаваше с последователно свиване и насочване на ръката си първо към тях, а след това право нагоре към небето, където без съмнение Бог бе наострил уши, за да слуша.

— Ние ги плашим, о-йеее! Караме ги да се страхуват толкова много, че те трябва да изпият още един коктейл или да изпушат още една цигара с марихуана, или отново да си смъркнат кокаин! Ние ги плашим, понеже даже самомнителните радикални хуманисти, които отричат Бога и мразят Исус, могат да надушат праведността и искрената любов към Бога и когато ги надушат, те надушват и сярата, излизаща от собствените им пори, а те не харесват миризмата й, о, не! И така те изпращат допълнително още един-двама инспектори, за да подхвърлят боклуци под кухненските долапи или да пуснат няколко хлебарки в брашното! Те разпространяват куп гадни слухове, че тук бием момчетата. Бие ли ви някой?

— Не! — възмутено изреваха всички и Джек с изумление забеляза как Мортън изкрещява отрицанието с не по-малък ентусиазъм от всички останали, въпреки че синините вече бяха започнали да избиват по бузите му.

— Е, нали те изпратиха тълпа нахакани репортери от своето преумно радикал-хуманистично предаване! — изкрещя Сънлайт Гардънър с отвращение. — Нали дойдоха и казаха: „Добре, кого трябва да съсечем сега? Правили сме го вече сто и петдесет пъти и сме истински експерти по охулването на праведниците, не се тревожете за нас, просто ни дайте няколко цигари с марихуана и две-три бутилки и ни посочете човека.“ Но ние ги изиграхме, нали, момчета?

Шумно, почти гневно съгласие.

— Те не намериха дори едного, завързан за греда в хамбара, нали? Не намериха момчета в усмирителни ризи, както са им разправяли проклетите чакали от Градската комисия по образованието, нали така? Нито намериха момчета с изтръгнати нокти или обръснати до голо глави, или нещо подобно! Можаха да намерят единствено няколко момчета, които се бяха оплакали, че ги били, и наистина ги бяха били, о-йеее, били ги бяха и аз лично ще дам показания по въпроса пред престола на всемогъщия Бог с ръце, допрени до детектора на лъжата, понеже е казано, че пръчката е от рая, и ако вярвате в това, момчета, вие ще ми отвърнете с алилуя!

— Алилуя!

— Даже онези от Щатската комисия по образованието, колкото и да им се искаше да се отърват от мен и да освободят поле за действие на дявола, даже те трябваше да признаят, че що се отнася до боя, Божият закон и законът на щата Индиана не се различават особено, понеже жали ли човек пръчката, ще разглези детето! Тук намериха щастливи момчета! Тук намериха здрави момчета! Тук намериха момчета, които искат да вървят към Бога и да говорят с Бога! Извикайте: „алилуя“?

Те извикаха.

— Извикайте: „о-йеее“?

Те извикаха и това.

Сънлайт Гардънър се върна при аналоя.

— Бог закриля тези, които Го обичат и няма да позволи тълпа радикални хуманисти, които пушат наркотици и обичат комунистите, да отнеме от изморените, объркани момчета тяхното място за почивка. — Пое си дъх и продължи: — Имаше няколко момчета, които издрънкаха куп опашати лъжи на тъй наречените „новинари“. И аз чух тези лъжи да звучат в телевизионното им предаване и въпреки че момчетата, хвърлили кал върху нас, бяха твърде страхливи, за да покажат собствените си лица на екрана, аз познах… о-йеее… наистина познах гласовете им. Понеже когато човек храни едно момче, когато нежно държи главата му до гърдите си нощем, докато то плаче за своята майчица, той наистина познава гласа му. Сега тези момчета не са между нас. Бог може би ще им прости, надявам се да го направи, о-йеее, но Сънлайт Гардънър е само човек.

Той наведе глава, за да покаже колко срамно признание е изрекъл. Но когато отново я вдигна, очите му продължаваха да горят и да искрят от ярост.

— Сънлайт Гардънър не можа да им прости. Сънлайт Гардънър ги изгони пак да се скитат немили-недраги, изпрати ги навън в Териториите, където никога няма да бъдат сити, където дори дърветата може да ги изядат, както и разхождащите се нощем зверове.

Ужасена тишина. Даже Кейси зад стъклената преграда изглеждаше блед и потресен.

— В Библията се казва, че Бог изпратил Каин на изток от Рая, в страната Нод. Да бъдеш изгонен на пътя прилича на това, момчетата ми. Тук вие имате сигурно убежище. — Огледа ги. — Но ако отстъпите и се поддадете… ако лъжете… тогава горко ви! Защото адът чака отстъпниците, точно както чака онези, които се гмурват в него нарочно. Помнете, момчета!

— Помним.

— Нека се помолим.

1.

След по-малко от седмица Джек вече знаеше, че единственият път за бягство от дома „Слънчева светлина“ минава през Териториите. Беше готов да опита, но изведнъж откри, че би направил почти всичко, би поел всякакви рискове, само и само да може да избегне пренасянето от самия дом. Не че имаше някакви конкретни доводи, но неговият вътрешен глас непрестанно му нашепваше, че това, което е лошо тук, там отвъд ще бъде още по-лошо. Това място сигурно беше лошо във всички светове… също както гнилото в ябълката се простира от кората до сърцевината. Във всеки случай домът „Слънчева светлина“ бе достатъчно ужасен и той не изпитваше необходимост да проверява на какво прилича съответствуващото му място в Териториите, освен ако не се наложи.

Но може би все пак съществуваше някакъв начин.

Вълк, Джек и останалите момчета, които не бяха между малкото късметлии, попаднали в ППРН, прекарваха дните си на Далечното поле, както го наричаха старите пушки. То се намираше на два-три километра надолу по пътя, в покрайнините на собствеността на Гардънър, и там момчетата вадеха камъни. По това време на годината не можеше да се върши друга полска работа. Последната реколта бе ожъната в средата на октомври, но както Сънлайт Гардънър не пропускаше да изтъкне по време на сутрешната молитва, сезонът на камъните продължава през цялата година.

Докато седеше сутрин след сутрин в каросерията на един от двата разнебитени камиона, Джек оглеждаше Далечното поле, а Вълк се подрусваше до него, навел глава като махмурлия. Есента се случи доста дъждовна за районите от Средния запад и Далечното поле бе покрито с дълбока гъста лепкава кал, която онзи ден едно от момчетата под сурдинка бе нарекло „истинска ботушосмукалка“.

„Да предположим, че ние просто хукнем — за четиридесети път си помисли Джек. — Да предположим, че аз извикам на Вълк «Давай» и двамата търтим. Но накъде? Явно на север, където са дърветата И каменната стена, понеже там свършва неговата земя.“

Би могло да има ограда.

„Ще се изкатерим по нея. В краен случай Вълк може да ме прехвърли отгоре, ако се наложи.“

Ами ако има бодлива тел?

„Ще се проврем отдолу или…“

Или Вълк ще я разкъса с голи ръце. На Джек не му се искаше да мисли за това, но знаеше, че приятелят му е достатъчно силен… и ако той го помоли, ще го направи. Телта ще раздере големите му ръце, но в момента доста по-лоши неща раздираха не само дланите му, а и самия него.

И после?

Ще се пренесат, разбира се. Това е. Успеят ли веднъж да се измъкнат от очертанията на дома „Слънчева светлина“, шепнеше вътрешният му глас, изгледите им за успех ще нараснат неимоверно.

А Сингър и Баст (за които Джек бе започнал да мисли като за главорези-близнаци) нямаше да могат да използуват камионите, за да ги догонят, защото преди декемврийският студ да скове земята, те веднага щяха да затънат в калта.

„Значи всичко ще бъде чисто и просто едно надбягване. И трябва да опитаме. По-добре да опитаме него, отколкото да се пренасяме от самия дом. А…“

А да бърза го караше не само видимо увеличаващото се страдание на Вълк. Самият той бе на границата на лудостта от тревога за Лили, която бавно умираше в Ню Хампшир, докато синът й по принуда казваше „алилуя“.

„Трябва да опитаме. С вълшебен сок или без вълшебен сок. Трябва…“

Но преди Джек да бъде напълно готов, Фърд Джанклоу опита.

Великите умове дълбаят в една и съща посока — кажете „амин“.

2.

Стана наистина бързо. В един миг Джек слушаше обичайния поток цинични, смущаващи глупости, който се лееше от устата на Фърд Джанклоу. В следващия Фърд вече пердашеше през калното поле на север към каменната стена. Преди момчето да побегне, денят бе изглеждал мрачен и безрадостен, не по-различен от всеки друг. Във въздуха се долавяше мирис на дъжд, а може би и на сняг. Беше студено и облачно. Джек се изправи, за да разкърши схванатия си гръб и да види дали Съни Сингър не се мотае наоколо. Съни се забавляваше, като изнамираше нови начини да го тормози. Джек непрекъснато бе настъпван по крака, блъскан надолу по стълбите, три поредни пъти чинията изхвръква от ръцете му, докато не се научи да я стиска до премаляване и да я крепи възможно по-близо до тялото си.

Той не беше напълно сигурен защо Съни не бе организирал масова атака срещу него, но предполагаше, че причината се крие в интереса на самия Сънлайт Гардънър. Не му се щеше да си го мисли, страх го беше да си го мисли, но то просто се подразбираше. Съни Сингър се въздържаше, понеже Сънлайт Гардънър му беше наредил и това бе още една причина да побързат да се измъкнат оттук.

Джек погледна вдясно. Вълк вадеше камъни на двадесетина стъпки от него с коса, паднала върху лицето. Малко по-наблизо работеше момченцето с конските зъби — Доналд Киган, което му се хилеше с обожание и оголваше напълно умопомрачаващите си ченета. От върха на увисналия му език капеше слюнка. Джек бързо отмести поглед.

Вляво беше Фърд Джанклоу, момчето с фините, напомнящи порцелан ръце и коса, растяща чак до средата на челото. През седмицата, изминала от затварянето им в дома, той и Джек бяха станали добри приятели.

Фърд, цинично ухилен, подметна:

— Дони е влюбен в теб.

— О, я се гръмни — притеснен каза Джек и усети как се изчервява.

— Бас хващам, че с кеф би ти го духал, стига да му разрешиш. Нали така, Дони?

Дони Киган им отвърна с характерния си цвилещ смях, без да има и най-малка представа за какво става дума.

— Моля те, престани — прошепна Джек. Беше му страшно неудобно.

„Дони е влюбен в теб.“

Най-гадното беше, че бедният, бавноразвиващ се Дони Киган май наистина бе хлътнал по него… и може би не само той. И странно защо, но Джек изведнъж откри, че си спомня за симпатичния мъж, който сърдечно го бе поканил в дома си, и след отказа му го беше оставил близо до халите в покрайнините на Зейнсвил. „Той пръв забеляза — помисли си момчето. — Каквото и да е новото в мен, той пръв го забеляза.“

— Ставаш много популярен, Джек — засмя се Фърд, — и да ти кажа, все ми се струва, че дори дебелият Хек Баст би ти го духал, ако го помолиш.

— Стига си разправял врели-некипели. Аз по-скоро…

Изведнъж Фърд заряза камъка, с който се занимаваше, и се изправи. Огледа се бързо, видя, че никой от белите пуловери не го следи, и рече:

— А сега, скъпи мой, аз наистина трябва да тръгвам, понеже купонът тук се оказа дяволски тъп.

Прати въздушна целувка на Джек и изумително сияйна усмивка озари тясното му, бледо лице. След миг вече летеше с пълна скорост, тичаше към каменната стена в края на Далечното поле с големи като на щъркел крачки.

Фърд наистина бе успял да издебне разсеяността на охраната поне в известна степен. Педърсън говореше за момичета с Уоруик и Пибоди, момче с конска физиономия, което работеше в един от външните отряди, но беше сменено за известно време. Хек Баст бе удостоен с висшето удоволствие да придружи Сънлайт Гардънър до Мънси по някаква работа. Фърд спечели добра преднина, преди да прозвучи изумен крясък:

— Хей! Хей! Някой го връзва!

Джек забеляза, че Фърд ускорява темпото, и въпреки че виждаше в изпълнение своя собствен план, развълнувано и от сърце, страстно му пожела успех. „Давай! Давай, ти саркастичен кучи сине! Давай, в името на Язон!“

— Това е Фърд Джанклоу — изкудкудяка Дони Киган и цвилещият му смях огласи полето.

3.

Момчетата се събраха в салона както обикновено, но изповедта бе отменена. Анди Уоруик влезе, с измрънкване съобщи за анулирането й, каза им да се позабавляват с другарите си, докато дойде време за вечеря, и излезе.

Джек си помисли, че Уоруик изглежда изплашен, независимо от обичайната си надутост.

Фърд Джанклоу го нямаше.

После се огледа и с мрачен хумор си каза, че ако това е „забавляване с другарите“, хич не би искал да види какво ли би станало, ако Уоруик им бе препоръчал да „покротуват“. Момчетата седяха в просторния салон (тридесет и девет момчета на възраст от девет до седемнадесет) и разглеждаха ръцете си, чоплеха си струпеите, гризяха си ноктите. Всички изглеждаха еднакво — като наркомани, на които е отнета дозата. Искаше им се да слушат изповеди, нещо повече, копнееха самите те да се изповядат.

Никой не спомена Фърд Джанклоу, сякаш момчето с порцеланово бледите ръце, което презрително се хилеше на проповедите на Сънлайт Гардънър, никога не бе съществувало.

Джек откри, че едва се удържа да не се разкрещи, но успя да остане кротко на мястото си и започна да мисли усилено като никога досега. „Той не е тук, понеже са го убили. Те всички са луди. И защо разправят, че лудостта не прихващала! Ами че човек само като си спомни за онова смахнато място в Южна Америка и как проповедникът със слънчевите очила им наредил да изпият моравата отрова, а те сякаш само това чакали, казали по едно «да, шефе» и я гаврътнали.“

Джек огледа тъжните, изпити, мрачни и изморени лица и си представи как биха светнали, как биха се въодушевили, ако в салона влезе Сънлайт Гардънър, ако влезе точно тук и сега.

„Те също биха го направили, ако той ги помоли. Заради него биха изпили всяка възможна гадост, а после биха хванали мен и Вълк, за да я налеят и в нашите гърла. Прав беше Фърд, те наистина виждат нещо в лицето ми или върху него, нещо, което се е появило там в Териториите, и може би наистина ме обичат мъничко… предполагам, че точно това привлече дори Хек Баст, а той е такава гад, която не може да обича нещо или някого. Да, те наистина ме обичат мъничко… но него обичат много повече и за него биха направили всичко. Те са напълно побъркани.“

И Фърд би могъл да му каже това и докато седеше в салона, Джек предположи, че той наистина му го бе казал преди време.

Беше му разказал, че е изпратен в дома „Слънчева светлина“ от собствените си родители, разкаяли се грешници, които падали на колене във всекидневната си в мига, в който някой започвал да казва молитва по телевизията. Никой от двамата не разбирал Фърд, омесен от съвсем различно тесто. Смятали, че той сигурно е син на дявола, с когото комунистите и радикалните хуманисти са подменили собственото им дете. Когато избягал за четвърти път, бил уловен не от някой друг, а от самия Франки Уилямс, и доведен в дома „Слънчева светлина“. Та тогава пристигнали и родителите му и от пръв поглед се влюбили в Сънлайт Гардънър. Тук всички проблеми, причинени им от техния умен, но непокорен и упорит син, щели да бъдат разрешени. Сънлайт Гардънър щял да го научи да почита Бога. Сънлайт Гардънър щял да му отвори очите и да му покаже колко порочен е бил досегашният му живот. Сънлайт Гардънър щял да снеме отговорността от плещите им и да освободи улиците на Андерсън от техния шляещ се син.

— Гледали по телевизията онова предаване за дома „Слънчева светлина“ — каза му Фърд. — И моля ти се, същия ден ми изпратиха картичка, че Бог ще накаже всички лъжци и лъжепророци вечно да врат в казана. Аз веднага им отговорих. Рудолф, дето работи в кухнята, ми направи услуга и тайно изнесе писмото. Той е много добър човек. — Фърд замълча. — Джек, знаеш ли какво е определението на Фърд Джанклоу за добър човек?

— Не.

— Този, който разрешава да бъде подкупен — цинично се засмя Фърд. — Пощенските услуги на Рудолф ми струваха два долара. Та аз им написах писмо и им казах, че ако Господ наказва лъжците по начина, описан от тях, се надявам на онзи свят Сънлайт Гардънър да успее да се сдобие с комплект азбестово бельо, понеже той сипе лъжите за това, което става тук, по-бързо, отколкото препуска кон. Писах им, че всичко в неделните новини е отговаряло на истината — слуховете за усмирителните ризи и за сандъка в задния двор — всичко е точно така. О, естествено репортерите не успяха да го докажат. Гардънър е побъркан, Джек,но това не му пречи да е умен. И ако някога сгрешиш, той няма да пропусне случая да ти го върне с лихвите, като нарани теб и Фил, Безстрашното Вълче.

— Хората от „Съндей Рипорт“ винаги ги е бивало да извадят нечии кирливи ризи наяве. Поне така твърди майка ми — каза Джек.

— О, Гардънър наистина беше уплашен. Просто не бе на себе си от страх. Гледал ли си Хъмфри Богарт в "Бунтът на „Кейн“? Цялата седмица преди те да пристигнат, той приличаше на нещо подобно. Когато най-после дойдоха, по-благ и разумен от него нямаше, ама да го бе видял предишната седмица — същински дявол. И помен не бе останал от мистър Хладнокръвие, чак лайното му се беше смръзнало от страх. Точно тогава блъсна Бени Удръф надолу по стълбите от третия етаж, понеже го хванал да разглежда един от комиксите „Супермен“. Бени три часа беше в безсъзнание и изобщо не можа да се оправи след това… Знаеше, че ще идват. По същия начин винаги успяваше да научи предварително кога инспекторите на щата възнамеряват да направят внезапна проверка, за да скрие усмирителните ризи на тавана и да ги накара да повярват, че сандъкът се използува за сушене на сено. — Отново се засмя наранено и цинично. — И да ти кажа ли какво направиха моите старци, Джек? Изпратиха на Сънлайт Гардънър ксерокопие от писмото ми до тях. „За мое собствено добро“, както ми съобщи моят мурук в следващото си писмо до мен. И знаеш ли какво стана? Фърд го затвориха в сандъка, благодарение на собствените му любящи родители! — Отново нараненият, циничен смях. — И ще ти кажа още нещо, Джек. Той не се шегуваше по време на вечерната служба. Момчетата, които бяха говорили с хората от „Съндей Рипорт“, наистина изчезнаха, поне тези, които успя да хване.

„По начина, по който сега изчезна самият Фърд“ — помисли си Джек, докато замислено наблюдаваше Вълк, и потрепера. Ръцете му бяха ледено студени.

„Твоят приятел Фил, Безстрашното Вълче.“

Дали Вълк отново започваше да се окосмява? Толкова скоро? Едва ли. Но, разбира се, това бе неизбежно като приливите и отливите.

„А между другото, Джек, докато ти си седиш тук и се тревожиш за опасностите от седенето тук, какво става с майка ти? Как се чувствува скъпата Лили, кралицата на второкласните филми? Отслабва ли? Има ли болки? Започнала ли е най-накрая да усеща как той впива острите си, малки като на плъх зъбки и малко по малко отхапва от нея, докато ти пускаш корени в тоя смахнат затвор? И дали Морган не се приготвя да насочи светкавицата и да помогне на рака?“

Джек беше ужасен, когато чу за усмирителните ризи, и макар че бе видял сандъка — голямо и грозно нещо, което се мъдреше в задния двор на дома и приличаше на зарязан на пътя хладилник — не можеше да повярва, че Гардънър наистина затваря момчетата вътре. Фърд постепенно го беше убедил, докато събираха камъни на Далечното поле.

— Той си е заформил страхотно предприятие тук — бе му казал Фърд, — истинска фабрика за пари. Религиозното му шоу се предава редовно по всички радиостанции в Средния запад и в по-голямата част от страната по кабелната телевизия. А ние сме неговата възторжена публика. Звучим страхотно по радиото и изглеждаме страхотно по телевизията, поне когато Рой Оудърсфелт не чопли проклетата пъпка на носа си. Това е. Той има своя Кейси, своя любим радио-телевизионен продуцент, който заснема всяка сутрешна служба и записва всяка вечерна проповед. После изрязва и сглобява картината и звука и натаманява всичко така, че Сънлайт Гардънър да прилича на самия Били Греъм, а ние, момчетата, да звучим като тълпата запалянковци на „Янки Стейдиъм“ по време на седмия мач за Световната купа. И това между другото не е всичко, което прави Кейси. Той е домашният гений. Видя ли подслушвателното устройство в стаята си? Кейси е монтирал и него, и всички останали. Те са свързани с неговата апаратна, а в нея се влиза през кабинета на Гардънър. Устройствата се задвижват само когато се чуе глас, за да не се хаби напразно лента, и всичко по-пикантно той го запазва за преподобния. Чувал съм, че Кейси пъхвал някаква синя кутийка в телефона на Гардънър и той можел да си води безплатни междуградски разговори, а със сигурност знам, че се е включил в линията на кабелната, която минава наблизо. Харесва ли ти да си представяш как мистър Хладнокръвие се изпъва в креслото си и гледа един-два игрални, след като е прекарал тежък ден в продаване на Исус на масите? На мен ми харесва. Този тип е американец и в червата си, Джек, и тук в Индиана го обичат почти толкова, колкото обичат гимназиалния баскетбол.

Фърд подсмъркна, сви рамене, наведе глава и се изплю в калта.

— Шегуваш се — каза Джек.

— Фърд Джанклоу никога не се шегува, когато говори за поведените в поход полуидиоти от дом „Слънчева светлина“ — тържествено заяви той. — Гардънър е богат, не трябва да декларира нищо в Данъчното и като бизон е смазал местната училищна комисия, искам да кажа, че те до смърт се страхуват от него. Има една жена, която му се маже и мед й капе всеки път, когато дойде тук, и май точно тя го предупреждава, че нечие зло око ще се весва насам. Както вече ти казах, той сякаш винаги знае предварително, че някой от Щатската комисия по образованието възнамерява да ни направи изненадващо посещение. Веднага се започва бясно чистене и лъскане. Онова копеле Баст занася брезентовите ризи на тавана, а сандъкът се напълва със сено от плевнята. И когато те дойдат, винаги ни намират в клас. Джек, колко часа си имал, откакто кацна тук с увеселителното корабче на щата Индиана?

— Николко.

— Николко, я! — доволно се съгласи Фърд и отново се засмя с болезнения си, циничен смях, смях, който казваше: „Познай какво открих, когато станах на осем! Открих, че шибаният живот непрекъснато ме прецаква и че нещата не показват никакви признаци за скорошно оправяне. А как да разбере човек дали изобщо някога ще се оправят? И въпреки че скапаният живот за нищо не го бива, все пак си има и забавните страни. Знаеш какво имам предвид, нали, готин?“

4.

Това си мислеше Джек, когато внезапно нечии силни пръсти жестоко го стиснаха за врата точно под ушите и го повдигнаха от стола. Момчето бе обърнато обратно, за да се гмурне в облак зловонен дъх и да посрещне, ако това е точната дума, стерилния лунен пейзаж върху лицето на Хек Баст.

— Аз и преподобният бяхме още в Мънси, когато докараха твоя непокорен приятел в болницата — каза той. Пръстите му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Болката бе подлудяваща. Джек изстена, а Хек се ухили и от устата му блъвна ново зловоние. — Преподобният разбра новината по радиотелефона. Джанклоу изглеждал като мексиканска царевична питка, прекарала четиридесет и пет минути в микровълнова печка. Доста време ще мине, преди да успеят да го сглобят отново.

„Той не говори на мен — помисли си Джек. — Той говори на всички в салона. С това съобщение иска да ни внуши, че Фърд е още жив.“

— Лъжеш, гадино мръсна — каза той. — Фърд е…

Хек Баст го удари. Джек се просна на пода и момчетата се отдръпнаха от него. Дони Киган изхъмка отнякъде.

Разнесе се яростен рев. Джек замаяно се огледа, тръсна глава и направи усилия да се ориентира. Хек се обърна и видя, че Вълк се е надвесил над приятеля си, за да го предпази, а очите му зад кръглите стъкла изпращат странни оранжеви светкавици.

— Гледай ти, тъпоглавецът най-сетне иска да танцува — каза Хек и нагло се ухили. — Хайде де, откога чакам! Най-обичам да танцувам. Ела насам, сопол такъв! Ела насам да потанцуваме.

Вълк бавно се насочи напред, без да спира да ръмжи. Долната му устна лъщеше, покрита със слюнка. Хек тръгна да го посрещне. Момчетата придърпаха назад столовете си, за да им направят място.

— Какво става т…

На прага бе застанал Съни Сингър. Нямаше нужда да довършва въпроса си. Веднага разбра какво става в салона. Усмихна се, затвори вратата, облегна се на нея, скръсти ръце пред тесните си гърди и със светнало лице се приготви да наблюдава.

Джек отново погледна към Вълк и Хек и извика:

— Вълк, внимавай!

— Ще внимавам, Джек — почти изръмжа той. — Много ще…

— Хайде да танцуваме, миризлив задник такъв — изгрухтя Хек Баст, замахна с якия си селски юмрук и заби един в лицето на Вълк. Ударът уцели дясната му буза и го отхвърли три-четири стъпки назад. Дони Киган изцвили и Джек едва сега разбра, че високият му, писклив смях по-скоро е сигнал за уплаха, отколкото за радост.

Крошето на Хек си го биваше. При други обстоятелства боят вероятно щеше да завърши с него, но за нещастие на Хектор Баст, той се опита да го повтори и приготвил тежки юмруци на височината на гърдите си, уверено се понесе напред, за да стовари още един в лицето на противника си. Този път ръката на Вълк се стрелна напред и нагоре и сграбчи юмрука му.

Ръката на Хек беше голяма. Ръката на Вълк беше по-голяма.

Юмрукът на Вълк погълна този на Хек и го стисна.

Чу се звук, сякаш малки сухи клечици първо изпукват, а след това стават на сол.

Уверената усмивка на Хек секна, а после съвсем изчезна. След миг той неистово закрещя.

— Не трябваше да нараняваш стадото, копеле мръсно — прошепна Вълк. — Твоята Библия това, твоята Библия онова… Вълк!… всичко, което трябва да направиш, е да чуеш шест стиха от „Книгата на добрия земеделец“, та никога…

Пукане!

… никога…

Хрущене!

— Никога да не нараняваш стадото!

Хек Баст падна на колене, ревеше и виеше. Вълк продължаваше да държи юмрука му в своя и с вдигнатата си нагоре ръка Хек приличаше на фашист, който коленичил поздравява с „Хайл Хитлер“. Ръката на Вълк бе твърда като камък, но лицето му с изключение на горящите очи бе напълно спокойно.

От юмрука му започна да капе кръв.

— Вълк, спри! Стига толкова!

Джек бързо се огледа и видя, че Съни е изчезнал, а вратата зее отворена. Почти всички момчета бяха станали от столовете и скупчили се в най-отдалечения ъгъл, наблюдаваха смълчани от страх. А в средата на салона живата картина оставаше непроменена: Хек Баст на колене с протегната нагоре ръка и юмрук, потънал в юмрука на Вълк. На пода локва кръв.

На прага се скупчиха хора. Кейси, Уоруик, Съни Сингър и три от по-големите момчета. И Сънлайт Гардънър с малка черна кутийка в ръка, кутийка, която приличаше на калъф за очила.

— Стига толкова, казах! — Джек хвърли един поглед на новодошлите и пристъпи към Вълк. — Точно тук и сега! Точно тук и сега!

— Добре — тихо отвърна Вълк и пусна ръката на Хек. Джек видя някакво напълно премазано нещо, от което тук-там в различни посоки стърчаха кости и пръсти. Хек изскимтя и притисна раздробената ръка към гърдите си.

— Добре, Джек.

Шестима от тях се спуснаха и хванаха Вълк. Той се дръпна, освободи едната си ръка, замахна и Уоруик се залепи за стената.

Някой изпищя.

— Дръжте го — кресна Гардънър. — Дръжте го, дръжте го, за Бога! — Мъчеше се да отвори плоската черна кутийка.

— Вълк, недей! — извика Джек. — Спри!

Вълк продължи да се бори още секунда-две, после отстъпи назад и им разреши да го притиснат до стената. Приличаха на лилипути, вкопчили се в Гъливер. Дори Съни изглеждаше уплашен от Вълк. Най-накрая.

— Дръжте го — повтори Гардънър и извади от кутийката лъскава спринцовка. Превзетата, престорено набожна усмивка се бе върнала на лицето му. — Дръжте го, хвала на Исус!

— Нямате нужда от това — обади се Джек.

— Джек? — Вълк изведнъж сякаш се изплаши. — Джек? Джек?

Гардънър се насочи към него и блъсна Джек, който се опита да му препречи пътя, встрани. Здрав като камшик бе мускулът в ръката на преподобния! Джек се олюля и политна към Мортън, а той изписка и отскочи, като че ли Джек беше заразен. Вълк отново започна да се бори, но онези бяха шестима, а това бе твърде много дори за него, въпреки че ако бе по време на промяната, може би не би било.

— Джек! — изрева той. — Джек! Джек!

— Дръжте го, за Бога! — прошепна Гардънър, брутално извил устни, и заби спринцовката в ръката му.

Вълк се скова, отхвърли глава назад и изрева.

„Ще те убия, копеле гадно — несвързано си помисли Джек. — Ще те убия, ще те убия, ще те убия…“

Вълк се бореше и раздаваше удари. Гардънър стоеше и хладнокръвно го наблюдаваше. Вълк заби коляно във внушителния корем на Кейси и му изкара въздуха. Той отстъпи назад, после отново се приближи. След една-две минути Вълк се олюля… а после започна да се свлича.

Джек, плачещ от ярост, се изправи. Опита се да се втурне към белите пуловери, които държеха приятеля му. Видя как юмрукът на Кейси се забива в отпуснатото лице на Вълк, забеляза кръвта, бликнала от носа му. Отново понечи да тръгне напред, но някакви ръце го дърпаха назад. Огледа се и видя уплашените лица на момчетата, с които вадеше камъни на Далечното поле.

— Искам да го видя в сандъка — каза Гардънър, когато най-накрая, коленете на Вълк се подгънаха, и бавно погледна към Джек. — Освен ако… Може би ще пожелаете да споделите с мен къде сме се срещали преди, господин Паркър?

Джек стоеше и гледаше в краката си. Не промълви нито дума. В очите му пареха сълзи.

— В сандъка — нареди Гардънър. — Надявам се, че ще се почувствувате по друг начин, когато чуете звуците, които издава приятелят ви, господин Паркър — заяви той и излезе.

5.

Когато подкараха Джек и останалите момчета за сутрешната служба, Вълк продължаваше да пищи в сандъка. Очите на Сънлайт Гардънър иронично се спряха на бледото, изопнато лице на момчето, сякаш питаха: „Може би сега, господин Паркър?“

„Вълк, тя е моя майка, моя майка…“

Вълк продължаваше да пищи, когато момчетата, определени за работа на полето, бяха разделени на две групи и поведени навън към камионите. Докато минаваше покрай сандъка, Джек с огромно усилие на волята се удържа да не затисне ушите си с длани. Нечленоразделно ръмжене, покъртителни хлипове, сърцераздирателни писъци!

Изневиделица до рамото му цъфна Съни Сингър.

— Преподобният Гардънър е в кабинета си, сополанко. Иска да те изповяда на минутата. Нареди ми да ти съобщя, че ще пусне оня тъпчо от сандъка в мига, в който му кажеш това, дето иска да знае. — Гласът на Съни бе мазен, но лицето му — заплашително.

Вълк пищеше и ревеше да го пуснат, засипваше железните стени на сандъка с яростни удари. „Ох, Вълк, тя е моя майка…“

— Не мога да му кажа това, което иска да знае — каза Джек и рязко се завъртя към Сингър. Върху лицето му се изписа цялата непонятна сила, придобита в Териториите. Онзи побеля от страх и направи две гигантски крачки назад. Заплете крака, залитна и се опря в един от чакащите камиони. Май само това му помогна да не се просне на земята.

— Добре… — измрънка той, но думите му прозвучаха някак си плачливо. — Добре, добре, стига. — Слабото му лице отново стана арогантно. — Преподобният Гардънър ми нареди в случай, че кажеш „не“, да ти съобщя, че приятелят ти пищи заради теб. Разбираш ли това?

— Знам заради кого пищи.

— Хайде в камионите! — строго подвикна Педърсън. Изобщо не ги погледна, когато мина покрай тях… но докато минаваше край Съни направи гримаса, сякаш бе помирисал нещо развалено.

Джек чуваше как Вълк пищи, даже след като камионите потеглиха, въпреки че те бяха истински антики и моторите им ревяха оглушително. Писъците не стихваха. Момчето сякаш бе свързано по някакъв начин със съзнанието на Вълк и можеше да го чува, че пищи, даже когато работните групи стигнаха Далечното поле. И макар да знаеше, че писъците звучат само в собствената му глава, изобщо не му ставаше по-леко.

Около обяд Вълк замлъкна и Джек изведнъж разбра, че Гардънър е наредил да го измъкнат от сандъка, преди писъците и ръмженето му да привлекат нечие нежелано внимание. След случилото се с Фърд той едва ли би искал домът „Слънчева светлина“ да е център на каквото и да било внимание.

Когато момчетата се върнаха от полето, капакът на сандъка беше отворен, а самият сандък — празен. Вълк лежеше на леглото си в стаята им. Когато Джек влезе, той изнурено му се усмихна.

— Как е главата ти, Джек? Синината изглежда малко по-добре. Вълк!

— Вълк, а ти добре ли си?

— Много пищях, нали? Не можех да спра.

— Вълк, толкова съжалявам — каза Джек. Приятелят му изглеждаше особено — твърде блед и някак си смален.

„Той умира“ — помисли си момчето. Не, поправи го съзнанието му. Вълк бе започнал да умира още в мига, в който се бяха пренесли в този свят, за да избягат от Морган, а сега просто умираше по-бързо. Твърде блед и смален… но…

Джек усети, че настръхва.

Голите ръце и крака на Вълк всъщност не бяха голи. По тях се бе появила фина козинка. Беше сигурен, че преди две нощи я нямаше там. Изпита непреодолимо желание да се втурне към прозореца, да се опита да открие луната, да провери дали пълнолунието някак си не се е издърпало със седемнадесет дни напред.

— Не е дошло времето за промяната ми, Джеки — обади се Вълк. Гласът му бе станал дрезгав, някак си дращещ и пресъхнал. Глас на инвалид. — Но аз започнах да се променям в тъмното вонящо място, в което ме напъхаха. Вълк! Наистина. Понеже се побърках от страх. Понеже крещях и пищях. А когато един вълкодлак дълго време крещи и пищи, тогава промяната може да настъпи от само себе си. — Той разроши козинката по краката си. — Не се безпокой, ще изчезне.

— Гардънър определи цена за освобождаването ти — въздъхна Джек, — но аз не можех да я платя. Исках, но… Вълк… майка ми…

Гласът му се скъса, задушен от сълзи.

— Шшшт! Джеки, Вълк знае. Точно тук и сега. — Той отново се усмихна с ужасната си, изнурена усмивка и взе ръката му в своята.

1.

Още една седмица в дома „Слънчева светлина“, хвала на Бога. Луната наддаваше на тегло.

В понеделник усмихнатият Сънлайт Гардънър прикани момчетата да наведат глави и да благодарят на Бога за промяната, настъпила в техния брат Фърдинанд Джанклоу. Широко усмихнат, преподобният им съобщи, че Фърд бил осенен от мисълта да посвети душата си на Христа, докато се възстановявал в болницата „Паркланд“. Позвънил на родителите си за тяхна сметка и им казал, че иска да работи за спечелването на нови души за правата вяра и те още със слушалка в ръка отправили благодарствена молитва и същия ден отишли да приберат сина си.

„Мъртъв и погребан в някое от мразовитите полета на Индиана… или може би отвъд в Териториите, където кракът на полицията изобщо не може да стъпи.“

Вторникът беше твърде студен и дъждовен за работа на полето. На повечето от момчетата им разрешиха да останат в стаите си и да поспят или да почетат, но за Джек и Вълк бе започнал периодът на тормоз. Под проливния дъжд Вълк мъкнеше един след друг препълнените кошове с боклук от хамбара и бараките в двора и ги изсипваше от другата страна на пътя. На Джек бе наредено да почисти тоалетните. Той предполагаше, че Уоруик и Кейси, които му възложиха въпросната работа, са си въобразявали, че са измислили наистина гадна задача. Очевидно никога не бяха виждали мъжката тоалетна на световно прочутата кръчма в Оутли.

Хектор Баст се върна в сряда. Дясната му ръка бе в гипс до лакътя, а едрото му, тлъсто лице — толкова бледо, че пъпките грееха върху него като ярки точици руж.

— Докторът казва, че сигурно никога няма да мога да я използувам отново — съобщи той. — Ти и твоят тъп приятел трябва да отговаряте за това, Паркър.

— Да не би да искаш същото да сполети и другата ти ръка, а? — изрепчи се Джек… но се уплаши. В очите на Хек видя не само желание за отмъщение, а за убийство.

— Не се страхувам от него — заяви Хек. — Съни казва, че в сандъка са изкарали почти цялата му злоба и че той би направил всичко, за да не попадне отново там. Колкото до теб…

Левият му юмрук се стрелна напред. Хек бе по-непохватен с лявата си ръка, отколкото с дясната, но Джек, потресен от побледнялото му от ярост лице, въобще не забеляза приближаващия юмрук. От силния удар устните му се разтегнаха в някаква абсурдна усмивка и се сцепиха. Той залитна към стената. Една врата се отвори и Били Адамс подаде глава.

— Затваряй вратата или и ти ще получиш една порция! — кресна Хек и Адамс, който не копнееше за доза тежки телесни повреди, побърза да изпълни нареждането.

Хек тръгна към Джек, който замаян се отблъсна от стената и вдигна юмруци. Хек спря.

— Много би ти харесало да се биеш с човек с една здрава ръка, нали? — заядливо попита той и почервеня.

На третия етаж изтрещяха стъпки и се насочиха към стълбището. Хек го погледна.

— Това е Съни. Хайде, изчезвай оттук. Скоро ще ти разкажем играта. На теб и на тъпия ти приятел, на двама ви. Преподобният Гардънър каза, че няма нищо против, освен ако не му кажеш каквото иска да знае. — Ухили се. — Направи ми една услуга, сополанко. Не му казвай!

2.

Джек си мислеше, че онези наистина са извадили нещо от Вълк в сандъка. От сблъсъка му с Хек Баст в коридора бяха минали шест часа. Звънецът за изповед щеше да издрънчи всеки момент, а Вълк продължаваше да спи тежко и непробудно на леглото под него. Навън дъждът неспирно трополеше.

И не беше злоба. Джек знаеше, че не само сандъкът бе лишил Вълк от нещо. Нито дори домът „Слънчева светлина“, а целият този свят. Вълк просто тъгуваше за дома. Бе загубил почти цялата си жизненост, усмихваше се рядко и изобщо не се смееше. Когато Уоруик на обяд му кресна да не яде с пръсти, той уплашено се сви.

„Трябва да бъде скоро, Джеки. Понеже умирам. Вълк умира.“

Хек каза, че не се страхува от Вълк и май наистина не бе останало нещо, от което да се страхува човек, сякаш смазването на ръката на Баст беше била последната проява на сила от страна на приятеля му.

Звънецът за изповед издрънча.

След изповедта, вечерята и проповедта Джек и Вълк се върнаха в стаята си, за да открият, че леглата им са подгизнали и вонят на урина. Джек се спусна към вратата, отвори я и се озова срещу Съни, Уоруик и един едър дървеняк на име Ван Зант. Тримата стояха в коридора и доволно се хилеха.

— Май сме сбъркали помещението, сополанко — рече Съни. — Помислихме го за тоалетна, щото когато и да погледнем, в него все лайна се носят.

Ван Зант едва не се пукна от смях.

Джек се втренчи в тях и на Ван Зант му замръзна усмивката.

— Какво си ни зяпнало, лайно такова? Я изчезвай, преди да сме ти счупили носа!

Джек затвори вратата, огледа се и видя, че Вълк е заспал направо с дрехите в мокрото си легло. Брадата му бе започнала отново да расте, но лицето му продължаваше да изглежда бледо, а опънатата му кожа лъщеше. Това беше лице на инвалид.

„Остави го на мира — изтощен си помисли Джек. — Нека спи, щом е толкова изморен.“

„Не. Ти няма да го оставиш да спи в това гадно, вонящо легло. Няма да го оставиш!“

Приближи се до Вълк, разтърси го и полусъбуден го свлече от мокрия, вонящ дюшек и му помогна да си свали дрехите. Тази нощ спаха сгушени един до друг на пода.

В четири сутринта вратата се отвори и Съни и Хек се намъкнаха вътре. Издърпаха Джек и почти го понесоха към кабинета на Сънлайт Гардънър в сутерена.

Гардънър седеше с крака върху бюрото. Бе напълно облечен въпреки ранния час. На картината зад него Исус вървеше по морето на Галилея, апостолите смаяно го зяпаха. Вдясно голям стъклен прозорец гледаше към тъмното студио, където Кейси сътворяваше чудеса с идиотските си познания. На колана на Гардънър бе окачена тежка верига с ключове. Самите ключове, доста внушителна връзка, лежаха на дланта му и той си играеше с тях, докато говореше.

— Ти нито веднъж не се изповяда, откакто дойде при нас, Джек — с мек укор в гласа каза Сънлайт Гардънър. — Изповедта е полезна за душата. Без изповед не можем да бъдем спасени. О, нямам предвид идолопоклонническата, полуезическа изповед на католиците. Говоря за изповедта пред твоите братя и Спасителя.

— Нека си остане между мен и Спасителя, ако нямате нищо против — спокойно отвърна Джек и въпреки страха и объркването си не можа да не се изкефи от яростта, която разкриви лицето на Гардънър.

— Имам нещо против! — изпищя той. Болка проряза бъбреците на Джек и той падна на колене.

— Внимавай какво говориш на преподобния Гардънър, сополанко. Не забравяй, че някои от нас го подкрепят.

— Бог да те благослови за твоята вяра и обич, Съни — сериозно каза Гардънър и отново насочи вниманието си към Джек. — Стани, синко.

Момчето се хвана за ръба на скъпото бюро от светло дърво и успя да се изправи.

— Как е истинското ти име?

— Джек Паркър.

Забеляза, че Гардънър кимва почти незабележимо, и се опита да се обърне, но не беше достатъчно бърз. Нова болка експлодира в бъбреците му. Той изпищя и отново се свлече на пода, като удари избледняващата синина на челото си в ръба на бюрото.

— Откъде си, лъжливо и нагло дяволско изчадие такова?

— От Пенсилвания.

Режеща болка проряза лявото му бедро. Той се сви върху белия килим и притисна колене към гърдите си.

— Изправете го!

Съни и Хек го вдигнаха.

Гардънър бръкна в джоба на бялото си сако и измъкна скъпа запалка. Щракна я и бавно поднесе големия жълт пламък към лицето му. Девет сантиметра. Джек долови сладникавата, остра воня на газта. Шест сантиметра. Вече се усещаше и самата топлина. Три сантиметра. Още сантиметър или даже половин и неприятното усещане щеше да се превърне в болка. Очите на Гардънър злорадо блестяха. Устните му потрепваха на ръба на усмивката.

— Йеее! — Дъхът на Хек пареше и миришеше на развален суджук. — Хайде, така му се пада!

— Откъде те познавам?

— Не съм ви срещал никога преди — изпъшка Джек. Пламъкът се приближи. Очите му се насълзиха и той усети, че след миг кожата му ще се изпърли. Опита се да отметне глава назад. Съни Сингър я блъсна напред.

— Къде съм те срещал? — пилеше гласът на Гардънър. Пламъкът танцуваше в черните му зеници. — Последен шанс!

„Кажи му, за Бога, кажи му!“

— Ако някога сме се срещали, аз не си спомням — въздъхна Джек. — Може би в Калифорния…

Запалката щракна и се затвори. Той изхлипа от облекчение.

— Върнете го обратно — каза Гардънър. Те задърпаха Джек към вратата.

— Знаеш, че само усложняваш нещата — каза Сънлайт Гардънър. Беше се обърнал с гръб и сякаш медитираше пред картината с Христос, вървящ по водата. — Аз ще го изтръгна от теб. Ако не тази нощ, то утре през нощта. Ако не утре, то вдругиден. Защо не си го спестиш, Джек?

Той не отвърна. След миг усети, че някой извива ръката му нагоре към лопатката и изстена.

— Кажи му! — прошепна Съни.

И част от Джек наистина искаше, не защото го болеше, а защото… защото изповедта е полезна за душата.

Той си спомни калния двор, спомни си същия този човек в различна обвивка да го пита кой е, спомни си как си мислеше: „Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, само спри да ме гледаш с тези сиви, изпъстрени с петънца очи, понеже аз съм само едно дете, а децата правят точно това, да, те говорят, те казват всичко…“

После си спомни гласа на майка си, смелият й глас да го пита дали наистина ще му се даде.

— Не мога да ви кажа това, което не знам — каза Джек. Суха усмивка разтегли устните на Гардънър.

— Върнете го обратно в стаята му — нареди той.

3.

Просто още една седмица в дома „Слънчева светлина“, кажете „амин“, братя и сестри. Просто още една дълга, дълга седмица.

Джек се затътри в кухнята след като другите бяха занесли чиниите от закуската си и бяха излезли. Чудесно разбираше, че рискува да си навлече още един бой и нов тормоз… но този път това не изглеждаше достатъчно сериозно съображение. Само преди три часа Сънлайт Гардънър насмалко не му изгори устните. Той бе видял готовността в побърканите му очи, бе я почувствувал в побърканото му сърце. След подобно преживяване рискът да бъдеш набит наистина изглежда твърде незначително съображение.

Костюмът на готвач, в който бе облечен Рудолф, сивееше като надвисналото ноемврийско небе навън. Когато Джек прошепна името му, той обърна кръвясалия си, циничен поглед към него. Дъхът му вонеше на евтино уиски.

— Най-добре се измитай оттук, новак такъв. Ония непрекъснато те следят.

„Аз като че ли не знам!“

Джек нервно погледна към допотопната миялна машина. Тя тракаше, съскаше и обвиваше с горещия си, наситен с пара драконов дъх момчетата, които я зареждаха. Те сякаш не гледаха към него и Рудолф, но Джек знаеше, че на това не може да се разчита. Веднага ще бъде изтропано. О, да. В дома „Слънчева светлина“ още при пристигането ти прибираха парите и доносите ставаха един вид разменна монета.

— Трябва да се махнем оттук — прошепна Джек. — Аз и едрият ми приятел. Колко ще вземеш, за да си затвориш очите, докато се измъкнем през задната врата?

— Повече, отколкото би могъл да ми платиш, дори ако не ти бяха свили всичко, когато те доведоха тук, приятелче — каза Рудолф. Думите му бяха резки, но той гледаше Джек с мрачно съчувствие.

Да, разбира се. Бяха му взели всичко. Перцето за китара, сребърния долар, стъкленото топче за игра, шестте долара… Всичко, запечатано в плик, се съхраняваше някъде, вероятно в кабинета на Гардънър в сутерена. Но…

— Чуй, ще ти дам разписка.

Рудолф се ухили.

— Ама туй да ти го плеснат в това свърталище на крадци и наркомани, си е направо смешно. Можеш да пикаеш на шибаната си разписка, драги.

Джек упражни въздействието на цялата си нова сила върху Рудолф. Имаше начин да скрие тази сила, тази нова красота — поне в известна степен — но сега той й разреши да се покаже изцяло и видя как Рудолф се отдръпва от него с объркано и удивено лице.

— Моята разписка ще бъде истинска и мисля, че ти знаеш това — спокойно каза Джек. — Дай ми адрес и аз ще ти изпратя сумата. Колко? Фърд Джанклоу каза, че за два долара ти би приел да изпратиш нечие писмо. Десет ще стигнат ли, за да се направиш, че не виждаш как се измъкваме?

— Нито десет, нито двадесет, нито сто — тихо отвърна Рудолф и го погледна с тъга, която твърде много изплаши момчето. Погледът на Рудолф повече от всичко друго му показа колко лошо бяха загазили с Вълк. — Дааа, преди съм го правил. Понякога за пет долара. Понякога напълно безплатно. Ако щеш вярвай. За Фърди Джанклоу бих го направил безплатно. Той беше готино хлапе. Тези шибани…

Рудолф вдигна мокър и зачервен от перилните препарати юмрук и се закани на облицованата със зелени плочки стена. Мортън, който гледаше към тях, се сви под ужасния му поглед и побърза да отмести очи.

— Тогава защо не? — отчаяно попита Джек.

— Понеже се страхувам — отвърна Рудолф.

— Какво искаш да кажеш? Вечерта, когато пристигнах, Съни започна да ти се…

— Сингър ли! — Рудолф презрително махна с ръка. — Не се страхувам нито от Сингър, нито от Баст, нищо че е толкова едър. Страхувам се от него!

— От Гардънър ли?

— Той е дявол от ада — каза Рудолф. Поколеба се и после добави: — Ще ти кажа нещо, което не съм казвал никому. Една седмица той закъсня да ми даде плика с надниците и аз слязох долу в кабинета му. Обикновено не го правя, не обичам да ходя там, но тогава трябваше… е, просто трябваше да го видя. Парите ми трябваха спешно, нали разбираш какво имам предвид? Бях го видял, че върви по коридора и че влиза в кабинета си, и знаех, че е там. Почуках на вратата и тя се отвори, понеже явно не беше затворена както трябва. И да ти кажа, хлапе, него го нямаше!

Докато Рудолф разказваше историята си, гласът му се снишаваше все повече и повече и накрая Джек едва дочуваше думите на готвача от тракането и пъшкането на миялната машина. Очите на Рудолф се бяха разширили като очите на дете, преживяващо отново страховит сън.

— Помислих си, че може би е в онова, записващото им студио, ама го нямаше. И не беше отишъл в параклиса, щото няма директна врата. Има врата, през която от кабинета се излиза направо навън, но тя беше заключена и залостена отвътре. Така че, кажи ми, къде беше отишъл той? Къде беше отишъл?

Джек, който знаеше, вцепенено го погледна.

— Мисля, че той е дявол от ада и че беше слязъл с някакъв шантав ескалатор, за да докладва в шибаната им Главна квартира. Бих искал да ти помогна, но не мога. Дори парите на Форт Нокс не са достатъчни, за да ме накарат да ядосам Слънчевия човек. А сега изчезвай оттук. Може би не са забелязали, че те няма.

Но те бяха забелязали, разбира се. Когато Джек излезе през летящите врати, Уоруик се изстъпи зад него и сплел пръсти му нанесе страхотен удар в средата на гърба. Той залитна напред в празната трапезария и тогава Кейси се пръкна отнякъде като зловещо дяволче на пружина от детска играчка-кутийка и му подложи крак. Джек не успя да спре. Спъна се в крака на Кейси, полетя напред и се просна между столовете. Изправи се, като от яд и срам едва сдържаше сълзите си.

— Не се мотай толкова, когато си носиш чиниите, сополанко — рече Кейси. — Може да пострадаш!

Уоруик се изхили.

— Аха. Сега побързай. Камионите чакат.

4.

Следващата сутрин в четири отново го събудиха и го свалиха в кабинета на преподобния.

Гардънър вдигна поглед от Библията си, сякаш изненадан, че го вижда.

— Джек Паркър, готов ли си да се изповядаш?

— Нямам нищо за…

И отново запалката. Пламъкът затанцува на сантиметър от носа му.

— Изповядай се. Къде сме се срещали? — Пламъкът се приближи с още няколко милиметра. — Решил съм да го изтръгна от теб, Джек. Кажи къде? Къде?

— На Сатурн — изпищя Джек. Това бе всичко, което можа да измисли. — На Уран! На Меркурий! Някъде в астероидния пояс! На Йо! На Ганимед! На Дей…

Болка — тъпа, тежка, неописуема — избухна в долната част на корема му — Хектор Баст протегна между краката му яката си ръка и го стисна за тестисите.

— Там значи — рече Хек Баст и радостно се засмя. — Че ти много далече си ходило, присмехулно копеле такова, а ние да не разберем досега.

Джек, разтърсван от хлипове, се свлече на пода. Сънлайт Гардънър бавно се наведе, лицето му изглеждаше търпеливо, почти блажено.

— Следващият път тук долу ще бъде приятелят ти — нежно прошепна той. — И с него няма да се колебая. Помисли за това, Джек. Помисли до утре вечер.

„Но утре вечер — реши Джек, — аз и Вълк няма да сме тук. Ако ни остават само Териториите, значи Териториите ще…

… стига да успеем да се пренесем обратно там.“

1.

Трябваше да се пренесат от долния етаж. Джек съсредоточи мислите си предимно в тази посока, а не върху въпроса дали изобщо ще могат да го направят. Щеше да бъде по-просто да опитат от стаята си, но жалката им тясна клетка се намираше на третия етаж, на десет метра от земята. Той не знаеше точно по какъв начин географията и топографията на Териториите съответствуват на географията и топографията на Индиана и не му се искаше да поема риска да си счупят вратовете.

Обясни на Вълк какво ще направят.

— Разбра ли?

— Да — апатично отвърна Вълк.

— Сега ти ми го кажи.

— След закуска отивам в тоалетната срещу голямата обща стая. Влизам в първата преграда. Ако никой не забележи, че съм излязъл, идваш и ти. И ще се върнем в Териториите. Нали така, Джеки?

— Точно така. — Джек сложи ръка върху рамото му и го стисна. Вълк изнурено се усмихна. Момчето се поколеба и каза: — Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Вината изцяло е моя.

— Не, Джек — мило отвърна Вълк. — Сега ще опитаме и може би… — Очите му за миг се озариха от копнеж и плаха надежда.

— Да — въздъхна момчето. — Може би.

2.

Джек беше твърде изплашен и възбуден, за да закусва, но си помисли, че ако не яде, току-виж привлякъл нечие внимание. Затова тъпчеше в устата си яйца и домати с вкус на стърготини. Успя да погълне даже едно тлъсто парче бекон.

Времето най-накрая се беше прояснило. Изминалата нощ се случи мразовита и камъните в Далечното поле сигурно щяха да приличат на буци сгурия, затънали във втвърдена пластмаса.

Чиниите бяха занесени в кухнята.

Разрешиха на момчетата да се върнат в салона, докато Съни Сингър, Хектор Баст и Анди Уоруик получат разпорежданията за деня.

Те седяха и зяпаха. Педърсън държеше нов брой на „Слънчевата светлина на Исус“, списанието, издавано от организацията на Гардънър, и мързеливо обръщаше страниците, като от време на време мяташе по някое око наоколо.

Вълк въпросително погледна към Джек. Той кимна. Вълк стана и тромаво се измъкна от стаята. Педърсън вдигна глава, видя го да прекосява коридора и да влиза в дългата тясна тоалетна отсреща, и продължи да прелиства страниците.

Джек преброи до шестдесет, после си наложи да преброи още веднъж. Това бяха двете най-дълги минути в живота му. Дяволски се страхуваше, че Съни и Хек ще се появят и ще наредят на момчетата да тръгват към камионите и искаше да отиде в тоалетната, преди това да се случи. Но Педърсън не беше глупав. Ако Джек последваше Вълк веднага, можеше да заподозре нещо.

Най-сетне се изправи и тръгна към вратата. Тя му се стори невероятно далече и натежалите му крака сякаш отказваха да го заведат по-близо. Всичко приличаше на някаква оптическа илюзия.

— Къде отиваш, сополанко? — попита Педърсън.

— В тоалетната — измрънка Джек. Езикът му бе пресъхнал. Той беше чувал, че устите на хората пресъхват от страх, ама чак езиците им?

— Те ще се качат всеки момент. — Педърсън кимна към стъпалата в края на коридора, водещи надолу към параклиса, студиото и кабинета на Гардънър. — По-добре постискай, тъкмо ще напоиш Далечното поле.

— Трябва да отида по голяма нужда — отчаяно каза Джек.

„Сигурно. А може би ти и тъпият ти приятел с кеф ще си направите по някоя чекия в началото на деня, колкото да живнете малко. Що ли не си седнеш?“

— Е, отивай тогава — ядосано се съгласи Педърсън. — Само не му бай твърде дълго.

Той отново се зае със списанието, а Джек прекоси коридора и влезе в тоалетната.

3.

Вълк бе сбъркал кабината. Големите му обувки се подаваха под една от вратите в средата на редицата. За двамата вътре бе твърде тясно и Джек ясно долавяше силната, животинска миризма на приятеля си.

— Добре. Сега да опитаме.

— Джек, страхувам се.

— Аз също се страхувам — отвърна той и треперливо се засмя.

— Как ще…

— Не знам. Подай ми ръцете си. — Това му се струваше добро начало.

Вълк пъхна косматите си длани, почти лапи, в ръцете на Джек и момчето усети, че те му преливат свръхестествена мощ. Значи Вълк не беше загубил силата си в края на краищата. Тя просто се бе скрила дълбоко под повърхността, както понякога пролетта се скрива и отстъпва мястото си на някаква свирепа горещина.

Джек затвори очи.

— Искам да се върнем обратно — каза той. — Искам да се върнем. Вълк, помогни ми.

— Ще го направя, ако мога. Правя го! Вълк!

— Тук и сега.

— Точно тук и сега!

Джек още по-силно стисна лапите-ръце. Замириса му на лизол. Чу, че някъде наблизо минава кола. После иззвъня телефон.

„Пия вълшебния сок. Пия го мислено, пия го точно тук и сега, усещам мириса му, виждам го, морав и гъст и нов, усещам вкуса му, чувствувам как гърлото ми се свива…“

Когато вкусът изпълни гърлото му, светът под тях и около тях се разлюля.

— Джеки, става! — извика Вълк и това го извади от състоянието на пълна концентрация и за миг той реши, че всичко е само измама на въображението, както когато човек се опитва да заспи като брои до хиляда… и светът отново спря. Миризмата на лизол се върна. Той смътно долови как нечий глас въпросително отговаря по телефона: „Да, здрасти, кой се обажда?“

„Няма значение. Не е измама, изобщо не е измама. Вълшебство е. Вълшебство е и съм го правил. Когато бях малък, го правех и мога да го направя отново. Спийди каза така и слепият певец също го каза. Вълшебният сок е в съзнанието ми…“

Той се съсредоточи с цялата си сила, с цялата си воля… и лекотата, с която се пренесоха, беше изумителна. Те бяха смаяни като човек, който се е приготвил да удари с юмрук гранит и да премаже всичките си кокалчета, а ръката му, без да срещне никакво съпротивление, хлътва в умело изрисувано папиемаше.

4.

Стоеше със затворени очи. Отначало му се стори, че подът започва да се изплъзва изпод краката му… и след това напълно изчезва.

„О, май падаме…“ — уплашено си помисли той.

Но не беше истинско падане, а само леко залитане. След миг той и Вълк стояха здраво на краката си, но не върху твърдите плочки на тоалетната, а върху суха земя.

Задушливата миризма на сяра се бореше за надмощие с вонята на изпражнения. Комбинацията беше нетърпима и Джек си помисли, че това е краят на всичките му надежди.

— Язон! Каква е тази миризма? — изохка Вълк. — О, Язон! Не мога да стоя тук, Джеки, не мога да стоя…

Джек отвори очи. В същия миг Вълк се измъкна от ръцете му и без да отваря очи, слепешката пристъпи напред. Момчето забеляза, че размъкнатите му панталони и карираната риза са се сменили с гащеризона, в който го бе видял за пръв път. Кръглите очила бяха изчезнали. И…

… и Вълк пристъпваше към края на някаква пропаст само на метър от тях.

— Вълк! — Той се хвърли към него и обви ръце около кръста му. — Вълк, спри!

— Не мога да стоя, Джеки — изстена той. — Това е вълча яма, една от преизподните, които направи Морган, о, знам, че Морган ги е направил, помирисвам го…

— Вълк, пред теб има урва, ще паднеш!

Вълк отвори очи и челюстта му увисна. Бе видял задимената бездна, която започваше досами краката им. Долу на дъното, в облачните й дълбини, като възпалено око намигаше червен огън.

— Преизподнята — изстена Вълк. — О, Джеки, това е преизподнята. Там долу са пещите на Черното сърце. Черното сърце в средата на света. Не мога да стоя, Джеки, там е най-лошото от всички лоши места.

Първата мисъл на Джек, докато той и Вълк стояха на ръба на пропастта и гледаха надолу към ада или към Черното сърце в средата на света, беше, че географията на Териториите и географията на Индиана не са еднакви. В дома „Слънчева светлина“ не съществуваше нищо, съответствуващо на тази урва, на тази страховита преизподня.

„Четири стъпки вдясно — премалял от ужас си помисли Джек, — само четири стъпки вдясно и щяхме да сме долу. Ами ако Вълк беше направил, както му казах…“

Ако Вълк не беше сбъркал, щяха да се пренесат от първата кабинка. И ако го бяха направили, щяха да се появят в Териториите точно отвъд ръба на пропастта.

Краката му се подкосиха и той отново се вкопчи в приятеля си, този път за подкрепа.

Вълк разсеяно го подхвана. Широко разтворените му очи пламтяха в оранжево. Лицето му бе разкривено от уплаха и страх.

— Това е преизподнята, Джеки.

Пропастта изглеждаше като огромната открита молибденова мина, която бе посетил с майка си, когато преди три зими почиваха в Колорадо. Бяха отишли във Вейл, за да карат ски, но един от дните се бе случил твърде студен и те се включиха в групата, която отиде на екскурзия с автобус до рудниците край градчето Сайдуиндър. „Стори ми се като същинска геена, Джеки — бе казала майка му на връщане, докато гледаше през заскреженото стъкло на автобуса с тъжно и умислено лице. — Бих искала да закрият всички подобни места, всички до едно! Те изтръгват от земята само огън и разруха. Наистина са като геена!“

Тъмни, задушливи струйки дим се надигаха откъм дъното на пропастта и се виеха над нея като лозници. Страните й бяха гъсто набраздени с жили от някакъв отровен зелен метал. Диаметърът й бе поне половин километър. Надолу водеше път, който като спирала се виеше по стръмните й стени. Джек видя, че по пътя и в двете посоки, надолу и нагоре, се тътрят някакви фигури.

Беше нещо като затвор, също както домът „Слънчева светлина“, и това бяха затворниците и техните тъмничари. Затворниците бяха голи и впрегнати по двама, теглеха колички, които приличаха на рикши, натоварени с огромни буци от зелената, мазна руда. Лицата им бяха разкривени от болка. Лицата им бяха покрити със сажди. По лицата им зееха дълбоки червени рани.

Пазачите се влачеха край тях и Джек, изтръпнал от ужас, забеляза, че те не бяха човешки същества, по никакъв начин не можеха да бъдат наречени хора. Те бяха изкривени и гърбави, имаха лапи вместо ръце и някакви стърчащи, изродести уши. „Знам какви са те — помисли си той. — Познах ги, те са онези кошмарни чудовища от катедралите във Франция. Мама имаше една книга и аз си мислех, че ще трябва да обходим цялата страна, за да ги разгледаме всичките, но после сънувах лош сън и се напишках в леглото и тя се отказа. Дали са ги взели оттук? Дали някой не ги е видял първо тук? Някой от Средновековието, който се е пренесъл, и като е попаднал на това място, си е помислил, че му се привижда самият ад?“

Но на Джек не му се привиждаше.

Чудовищата имаха камшици и въпреки тропота на колелетата и звука на разпукващите се от адската горещина скали, момчето ги чуваше как свистят. Докато гледаха, една от количките спря досами горния край на спиралния път. Хората, които я теглеха, останаха с наведени глави. Краката им трепереха от изтощение, сухожилията по вратовете им потръпваха.

Уродът, който ги пазеше, — някакво разкривено създание с набръчкани около краката панталони и валма твърда, щръкнала от оскъдната плът над изпъкналия му гръбнак козина — стовари камшика си първо върху единия, после върху другия. Високите му, пронизителни ругатни приличаха на нечленоразделен вой и сякаш пробиваха дупка в мозъка на Джек. Момчето видя, че камшикът завършва със същите метални топчета като онзи на Озмънд и преди да успее да мигне, ръката на единия от затворниците вече бе раздрана, а от врата на другия висяха ивици месо.

Двамата нещастници завиха от болка и се наведоха още повече, кръвта им изглеждаше почти черна в жълтеникавата мрачина. Създанието пищеше и крещеше и ломотеше нечленоразделно. Сивкавата му дясна ръка се извиваше, докато въртеше камшика над главите на робите. С последен, неистов напън те издърпаха количката на равното. Единият падна изтощен на колене, но количката продължи по инерция, блъсна го и той се просна по очи. Едно от колелетата мина през гърба му. Гръбнакът на поваления затворник изхрущя. Звукът прозвуча като изстрел на сигнален пистолет.

Пазачът-урод изкрещя от ярост, когато количката се разклати, преобърна се и товарът й се изсипа върху сухата, напукана земя. С две дълги крачки стигна до падналия нещастник и вдигна камшика си. И тогава умиращият човек обърна глава и погледна Джек Сойер в очите.

Беше Фърд Джанклоу.

Вълк също го позна.

Те се вкопчиха един в друг и се пренесоха обратно.

5.

Стояха в тясно, затворено помещение — една от кабинките на тоалетната — и Джек едва дишаше, понеже ръцете на Вълк бяха обвити около него в смазваща прегръдка. Единият му крак бе мокър. При пренасянето им обратно беше попаднал в тоалетната чиния. О, страхотно. „Подобно нещо не би могло да се случи на Конан Варварина“ — мрачно си помисли Джек.

— Не, Джек, не. Там е преизподнята, истинската преизподня, Джек, не…

— Тихо, Вълк! Тихо! Върнахме се!

— Не, не, н…

Вълк млъкна и бавно отвори очи.

— Върнали сме се, а?

— Сам виждаш, точно тук и сега, така че ме пусни, преди да ми счупиш ребрата. Освен това кракът ми е забит в проклетата…

Вратата, водеща към коридора, се отвори с трясък и жестоко се хлопна в облицованата с плочки стена.

След миг някой рязко дръпна вратата на кабинката. Анди Уоруик хвърли един поглед и яростно изсъска две презрителни думи:

— Шибани педерасти!

После сграбчи слисания Вълк за карираната риза и го издърпа навън. Панталонът на Вълк се закачи за металния похлупак на държателя за тоалетна хартия и изкърти от стената цялото приспособление. Частите му се разхвърчаха, ролката се търкулна и заразвива по пода. Уоруик яростно запрати Вълк към мивките, които бяха точно толкова високи, че да го джаснат в слабините. Вълк падна на пода и се загърчи от болка.

После се обърна към Джек, но на вратата на кабината вече бе цъфнал Съни Сингър — протегна се и хвана момчето за ризата.

— Я ела на… — започна Съни, но не успя да продължи. Откакто бяха доведени в този мрачен затвор, Съни Сингър бе като трън в очите на Джек. Съни Сингър с лукавото си, мургаво лице, което даваше мило и драго да изглежда точно като лицето на Сънлайт Гардънър (колкото се може по-скоро). Съни Сингър, който му бе измислил очарователния, гальовен прякор „сополанко“. Съни Сингър, чиято без съмнение беше идеята да се изпикаят в леглата им.

Джек замахна с дясната си ръка, но не в яростния стил на Хек Баст, а със силно, равно движение от лакътя. Юмрукът му цапна носа на Съни. Чу се силно изхрущяване. За миг Джек изпита задоволство, достигащо до върховно блаженство.

— Хак ти е! — извика той и измъкна крака си от клозета. Щастлива усмивка грейна върху лицето му, а мозъкът му изпрати послание на Вълк с цялата сила, на която бе способен.

„Добре се справяме, приятелю. Ти счупи ръката на едното копеле, а аз счупих носа на другото.“

Съни изпищя и залитна назад. Между пръстите му се лееше кръв.

Джек излезе от кабината със свити пред гърдите юмруци досущ като Джон Л. Съливан.

— Казах ти да внимаваш с мен, Съни. Сега ще те науча как се казва алилуя.

— Хек! — изпищя Сингър. — Анди! Кейси! Къде сте?

— Сега хубаво ли ти е, а, Съни? Хубаво ли ти е?

И тогава нещо, нещо като тарга с тухли, се стовари върху врата му и го запрати напред, точно в едно от огледалата над мивките, което, ако беше от стъкло, щеше да се счупи и лошо да го среже. Но огледалата тук бяха метални. В дома „Слънчева светлина“ не биваше да има самоубийства.

И въпреки че успя да протегне ръка и да посмекчи удара, Джек все пак се чувствуваше замаян, когато се обърна и видя Хек Баст да се хили насреща му. Очевидно той го бе ударил с гипсираната си дясна ръка.

И докато Джек гледаше гадната му, ухилена физиономия, изведнъж го връхлетя отвратително прозрение. „Това беше ти!“

— Дяволски ме заболя, ама да ти кажа, сополанко, струваше си — каза Хек и тръгна напред като придържаше гипсираната си дясна ръка с лявата.

„Ти беше! Ти стоеше над Фърд там, в другия свят, ти го преби до смърт с камшика си. Ти беше, ти беше страховитото, изродесто чудовище. Ти си неговият двойник!“

Ярост, гореща като изгарящ срам, разтърси момчето. То изчака Хек да се приближи, облегна се на мивката, хвана се за ръба й и изстреля крака напред. Ритникът му улучи Хек Баст точно в средата на гърдите и го запрати в отворената кабинка. Обувката, която на връщане в Индиана се бе приземила в тоалетната чиния, остави ясен, мокър отпечатък върху белия пуловер. Хек цопна в тоалетната и навири крака. Гипсът му изтрака в порцелана.

Другите вече тичаха насам. Вълк се опитваше да стане. Косата бе полепнала по лицето му. Съни тръгна към него, очевидно възнамеряваше да го бутне обратно.

— Само посмей да го докоснеш, Съни — спокойно каза Джек и онзи се сви и се отдръпна. Продължаваше да притиска с ръка кървящия си нос.

Джек хвана Вълк и му помогна да се изправи. Като насън забеляза, че приятелят му се е върнал по-космат от всякога. „Много му дойде. Цялото това напрежение се оказа непосилно за него. То предизвиква преждевременната му промяна. О, Господи, този ужас няма да свърши никога… никога… никога…“

Двамата с Вълк се отдръпнаха от останалите — Уоруик, Кейси, Педърсън, Пибоди, Сингър — в дъното на помещението. Хек излезе от кабината, в която го бе запратил ритникът на Джек, и момчето забеляза още нещо. Те се бяха пренесли от четвъртата кабина, а Хек Баст излезе от петата. Значи в другия свят бяха мръднали достатъчно, за да се озоват на връщане в друга кабина.

— Те се шибаха там вътре — извика Съни с приглушен носов глас. — Дебилът и хубавото момче! Уоруик и аз ги хванахме на калъп!

Гърбът на Джек опря в плочките. Нямаше къде да се бяга. Той пусна Вълк, който замаян се свлече, вдигна юмруци и каза:

— Хайде! Кой ще бъде пръв?

— Ти какво, всички ни ли ще приемеш, а? — попита Педърсън.

— Да, ако трябва — отвърна Джек. — А вие какво ще направите, ще ме разпънете заради Исус, така ли? Хайде, давайте!

По лицето на Педърсън пробяга безпокойство, лицето на Кейси се сгърчи от страх. Те спряха… те наистина спряха. Джек за миг изпита дива, глупава надежда. Момчетата го гледаха с безпокойството на хора, дебнещи бясно куче, което може да бъде застреляно… но което преди това току-виж успяло да ухапе някого.

— Отдръпнете се, момчета — нареди един силен, благ глас и те със светнали от облекчение лица с готовност сториха път на преподобния Гардънър. Преподобният Гардънър знаеше как да се справи с това.

Той се приближи към момчетата в ъгъла. Тази сутрин бе облечен в черни панталони и бяла атлазена риза с богати, набрани ръкави. В ръката си държеше черната кутийка със спринцовките.

Погледна ги и въздъхна.

— Джек, знаеш ли какво казва Библията за хомосексуалността?

Джек му се озъби.

Гардънър тъжно кимна, сякаш не бе и очаквал друго.

— Е, всички момчета са лоши. Това е аксиома.

Отвори кутийката. Спринцовката проблесна.

— Обаче аз смятам, че ти и твоят приятел се занимавате с нещо по-лошо дори от педерастията, дааа — продължи преподобният със своя благ, изпълнен със съжаление глас. — Ходите на места, които е по-добре да оставите за по-възрастните и по-свестните от вас.

Съни Сингър и Хектор Баст си размениха озадачен, изпълнен с безпокойство поглед.

— Мисля, че част от това зло… от тази перверзност… е по моя собствена вина. — Извади спринцовката, погледна я и след това измъкна някаква ампула. Подаде кутийката на Уоруик и напълни спринцовката. — Никога не съм вярвал в изповедта по принуда, но без изповед не може да има очистване на душата, а без очистване на душата злото продължава да расте. И въпреки че дълбоко съжалявам, смятам, че времето за питане свърши и дойде време да се заповядва в името на Бога. Педърсън, Пибоди, Уоруик, Кейси! Дръжте ги!

Момчетата се втурнаха напред като обучени кучета. Преди да му хванат ръцете, Джек успя да халоса Пибоди.

— Оставете ме да го ударя! — изкрещя Съни с новия си, приглушен глас и разбута с лакти останалите. Очите му блестяха от ярост. — Искам да го ударя!

— Не сега — каза Гардънър. — Може би по-късно. Ще се молим за това, нали, Съни?

— Н̀дааа. — Очите му трескаво горяха. — Цял ден бих се молил за това.

Като човек, който най-накрая се събужда след много дълъг сън, Вълк изръмжа и се огледа. Видя, че държат Джек, мерна спринцовката и отмахна ръката на Педърсън, която стискаше приятеля му, сякаш беше ръка на дете. Изненадващо силен рев изскочи от гърлото му.

— Не! Пуснете го!

Гардънър заобиколи и се приближи към гърба на Вълк с грациозна, танцова стъпка, която припомни на Джек как Озмънд се беше врътнал към коларя в калния двор на павилиона. Иглата се вдигна и се заби. Вълк се изви и изрева като ужилен… всъщност точно това му се бе случило. Замахна с ръка към спринцовката, но Гардънър ловко я предпази.

Момчетата, които досега гледаха по своя замаян, характерен за битието им в дома начин, започнаха да отстъпват към вратата. Изглеждаха разтревожени. Хич не им се искаше да попадат на пътя на огромния, глуповат Вълк, когато е толкова разярен.

— Пуснете го! Пуснете… го…

— Вълк!

— Джек… Джеки…

Вълк го гледаше с озадачени очи. Цветът им като в някакъв странен калейдоскоп се променяше от лешниково през оранжево в убиточервено. Той протегна косматите си ръце към Джек и тогава Хектор Баст се изстъпи зад него и с гипсираната си ръка го просна на пода.

— Вълк! Вълк! — извика Джек и яростно се втренчи в Баст. — Моли се да не си го убил, ти, кучи сине, понеже…

— Шшшт. Тихо, господин Джек Паркър — прошепна Гардънър в ухото му и момчето усети как иглата се заби в ръката му. — Сега покротувай, а ние ще пуснем малко слънчева светлина в душата ти. А след това ще видим дали ти харесва да теглиш натоварена количка нагоре по виещия се като спирала път. Можеш ли да кажеш „алилуя“?

Алилуя… алилуя… алилуя…

Думата продължи да го следва надолу по пътя на забравата.

1.

Джек беше буден доста дълго време, преди те да разберат, че е буден, но само отчасти съзнаваше кой е и какво се бе случило и къде се намира сега; донякъде приличаше на войник, оцелял в жестока и дълга артилерийска битка. Ръката му туптеше на мястото, където Гардънър бе вкарал спринцовката. Главата го болеше толкова силно, че сякаш пулсираха чак очните му ябълки. Изгаряше от жажда.

Понапредна малко по стълбичката на осъзнаването и се помъчи с лявата си ръка да докосне болезненото място върху дясната. Не можа. Причината беше, че ръцете му бяха някак си увити, около него. Долови миризма на стар, мухлясал брезент, миризмата на палатка на деца-скаути, намерена на тавана след много тъмни години. И чак тогава (въпреки че близо десет минути глуповато я бе разглеждал през полуспуснатите си клепачи) схвана, че е облечен в усмирителна риза.

„Фърд би разбрал това по-бързо, Джеки“ — помисли си той и споменът за Фърд го освести въпреки смазващите главата му болки. Разшава се леко и болезнените иглички, които пронизаха цялото му тяло, го накараха да изстене.

Хек Баст: Той се събужда.

Сънлайт Гардънър: Едва ли. Сложих му конска доза. Ще се освести най-рано довечера към девет. Сигурно просто сънува нещо. Хек, искам да се качиш горе и да изслушаш изповедите на момчетата. Кажи им, че няма да има вечерна служба. Аз трябва да отида на летището, а след това ме чака една много дълга нощ. Съни, ти остани и ми помогни да се справим със счетоводството.

Хек: И все пак наистина ми прозвуча, като че ли се събужда.

Сънлайт: Тръгвай, Хек. И кажи на Боби Пибоди да наглежда Вълк.

Съни (кикотейки се): Там вътре хич не му е по вкуса, нали!

„О, Вълк, те пак са те затворили в сандъка — скръбно зажали Джек. — Толкова съжалявам… аз съм виновен… за всичко съм виновен аз…“

— Запътилите се към ада рядко се интересуват от механизма на спасението. — Джек се заслуша в гласа на Гардънър. — Когато Дяволите в тях започнат да умират, те излизат навън с писъци. Хайде, Хек, тръгвай.

— Да, преподобни Гардънър.

Джек чу, но не видя как Хек се измъква от стаята. Все още не смееше да погледне.

2.

Натикан в грубия заварен сандък, Вълк, като някаква жертва на преждевременно погребение в железен ковчег, целия ден ви, блъска с юмруци по стените, докато от ръцете му не потече кръв, и до премаляване рита с крака двойно завинтения страничен капак. Чудесно знаеше, че няма да излезе като думка с юмруци или рита с крака, и не по-зле разбираше, че няма да го пуснат, тъкмо защото пищи да бъде пуснат. Но просто не можеше да спре. Вълкодлаците най-много от всичко мразят да бъдат затваряни.

Цялата околност кънтеше от писъците му. Момчетата, които ги чуваха, нервно се споглеждаха и не казваха нищо.

— Сутринта го видях в тоалетната и той адски ми се озъби — сподели Рой Оудърсфелт с Мортън с тих, нервен глас.

— Ама те наистина ли се таковаха, както казва Съни? — попита Мортън.

Откъм железния сандък се надигна нов вой и момчетата погледнаха натам.

— И още как! — жадно потвърди Рой. — Не можах да видя много добре, щото съм късоглед, ама Бъстър Оутс беше най-отпред и каза, че едрото гламаво момче имало член като маркуч на пожарен кран. Точно така каза!

— Господи! — с уважение възкликна Мортън, като вероятно си мислеше за своя собствен малогабаритен пишкалник.

Вълк ви целия ден, но когато слънцето започна да залязва, спря. На момчетата настъпилата тишина им се стори злокобна. Те се споглеждаха често, а още по-често и с повече безпокойство поглеждаха към железния паралелепипед в средата на задния двор. Сандъкът — два метра дълъг и метър висок — приличаше на железен ковчег, какъвто и беше, като се изключи грубо изрязаният квадратен отвор върху западната стена, покрит със стоманена мрежа. Какво става там, чудеха се те. И даже по време на изповедта, часа, през който обикновено забравяха всичко и унесено слушаха, очите им останаха вперени в единствения прозорец на салона, въпреки че той гледаше към противоположната на сандъка страна на къщата.

„Какво става там?“

Хектор Баст виждаше, че те не мислят за изповедта и това го вбесяваше, но не беше в състояние да прикове вниманието им, понеже не разбираше какво точно не е наред. Мрачни предчувствия бяха сграбчили момчетата в дома. Лицата им бяха по-бледи от всякога, очите им блестяха като очи на наркомани.

„Какво става там?“

Това, което ставаше там, бе много просто.

Вълк вървеше с луната.

Той почувствува, че това ще се случи, когато слънчевото петно, проникващо през вентилационния квадрат, започна да се вдига по-високо и по-високо, а цветът на светлината стана червеникав. Беше твърде рано да тръгва с луната, тя още не бе съвсем пълна и щеше да го боли. Но въпреки това щеше да се случи, независимо дали времето за превръщане е дошло или не, както в края на краищата винаги се случва с вълкодлаците, когато са били притеснявани твърде дълго и твърде жестоко. Вълк се бе сдържал и обуздавал доста време, понеже така искаше Джеки. Той бе показал огромен героизъм в този свят заради Джек и момчето щеше да осъзнае част от него, но никога нямаше да схване напълно невероятните му измерения.

Но сега той умираше и вървеше с луната. И понеже това правеше смъртта повече от поносима — почти свята и със сигурност благословена от Бога — Вълк вървеше с облекчение и радост. Беше прекрасно да не трябва да се бори повече.

Устата му изведнъж се бе напълнила със зъби.

3.

След като Хек излезе, известно време се чуваха само обичайните за един кабинет звуци: преместване на столове, подрънкване на ключовете на колана на Сънлайт Гардънър, отваряне и затваряне на кантонерка.

— Ейбълсън. Двеста и четиридесет долара и тридесет и шест цента.

Натискане на клавиши. Питър Ейбълсън беше едно от момчетата от ППРН. Както всички от ППРН, той беше умен, представителен и без телесни дефекти. Джек го бе виждал само няколко пъти, но си мислеше, че Ейбълсън много прилича на Донди, бездомното гаврошче с големите очи от комиксите.

— Кларк. Шестдесет и два долара и седемнадесет цента.

Натискане на клавиши. Сметачната машина изтропа и даде общия сбор.

— Това си е чисто изоставане — отбеляза Съни.

— Ще говоря с него, не се притеснявай. Сега те моля да не ми отвличаш вниманието, Съни. Господин Слоут ще кацне в Мънси в десет и петнадесет, а пътят с кола дотам е доста. Не искам да закъснявам.

— Извинете ме, преподобни Гардънър.

Гардънър отвърна нещо, което Джек не чу. При името Слоут момчето изтръпна от ужас, въпреки че част от него не се изненада. Част от него през цялото време знаеше, че това е напълно възможно. Гардънър бе заподозрял нещо от самото начало. Джек смяташе, че просто не е искал да безпокои шефа си с баналности. Или може би не е искал да си признае, че не е в състояние да изтръгне истината от него без чужда помощ. Но най-накрая бе позвънил. Къде? На изток? На запад? Джек би дал много, просто за да разбере дали Морган е бил в Лос Анжелос или в Ню Хампшир.

„Здравейте, господин Слоут. Надявам се, че не ви безпокоя, но от местния полицейски участък ми доведоха едно момче, всъщност две момчета, но само интелигентното ме интересува. Струва ми се, че го познавам. Или може би… моето друго аз го познава. То твърди, че името му е Джек Паркър, но… какво? Да го опиша?! Добре…“

И се бе почнало.

„Сега те моля да не ми отвличаш вниманието, Съни. Господин Слоут ще кацне в Мънси в десет и петнадесет…“

Времето почти изтичаше.

„Казах ти да замъкнеш задника си вкъщи, Джек… сега е твърде късно.“

„Всички момчета са лоши. Това е аксиома.“

Джек леко повдигна глава и погледна към другия край на стаята. Гардънър и Съни Сингър седяха един до друг на бюрото. Съни натискаше клавишите на сметачната машина, Гардънър му диктуваше цифра след цифра. Всяка цифра предхождаше името на момче от ППРН, всички имена бяха подредени по азбучен ред. Пред Сънлайт Гардънър имаше разтворена счетоводна книга, дълго метално чекмедже и разбъркана купчина пликове. Той вдигна един от пликовете, за да прочете сумата, надраскана върху предната страна, и Джек успя да разгледа гърба му. Върху него, под рисунката на две щастливи дечица, които, хванати за ръка, радостно подскачаха по пътя към църквата и размахваха Библии, пишеше: „Искам да стана лъч от светлината на Исус!“

— Томкин. Сто долара и даже шест отгоре. — Пликът изчезна в чекмеджето при вече приключените.

— Струва ми се, че пак го е ударил през просото — каза Съни.

— Бог вижда истината, но е търпелив — кротко отвърна Гардънър. — Виктор ще се оправи, а ти млъкни, та да успеем да свършим до шест.

Съни натисна клавишите.

Картината с вървящия по водата Исус беше отместена, зад нея имаше сейф. Отворен.

Джек видя, че върху бюрото на Гардънър има и други интересни неща: омърляната му раница и два плика. Върху единия пишеше Джек Паркър, върху другия — Филип Джек Вълк.

Третото нещо беше връзката с ключовете на Сънлайт Гардънър.

Очите на момчето отскочиха от нея и се спряха върху заключената врата в лявата част на помещението. Знаеше, че това е личният изход на Гардънър към Териториите. Само ако имаше начин…

— Йелин. Шестдесет и два долара и деветнадесет цента.

Гардънър въздъхна, сложи последния плик в дългото метално чекмедже и затвори счетоводната книга.

— Както изглежда, Хек е бил прав. Мисля, че нашият скъп приятел, господин Джек Паркър, се е събудил. — Изправи се, заобиколи бюрото и тръгна към момчето. Побърканите му замъглени очи блестяха. Бръкна в джоба си и извади запалката. Джек усети как при вида й го обзема паника. — Само че твоето име изобщо не е Паркър, нали, скъпо мое момче? Истинското ти име е Сойер, нали така? Да, разбира се, че е Сойер. И някой, който силно се интересува от теб, ще пристигне много, много скоро. И ние ще трябва да му разкажем доста любопитни неща, нали?

Сънлайт Гардънър се изкиска и отвори капачето на запалката.

— Изповедта е полезна за душата — прошепна той и жълтият пламък се изви над пръстите му.

4.

Туп!

— Какво беше това? — възкликна Рудолф и вдигна глава от пейката си срещу фурните, където вечерята — петнадесет големи парчета пуйка — приятно цвърчеше.

— Кое какво беше? — попита Джордж Ъруинсън.

Откъм мивката се разнесе цвилещият смях на Дони Киган, който белеше домати.

— Не чух нищо — каза Ъруинсън.

Дони пак се изсмя.

Рудолф вбесено го погледна.

— Ама както си подхванал доматите, от тях нищо няма да остане, идиот такъв!

— Иииу-иииу-иииу!

Туп!

— Ето пак. Сега го чу, нали?

Ъруинсън само поклати глава.

Рудолф изведнъж се изплаши. Думкането идваше от сандъка, дето се предполагаше, че уж се използувал за сушене на сено. Да-да! В сандъка бяха затворили едрото момче, същото, за което говореха, че сутринта било хванато в педерастия с приятеля си. А нали приятелят му тъкмо вчера се бе опитал да го подкупи, за да се измъкнат. Казваха, че едрото момче съвсем било побесняло, преди Баст да му светне един… ама някои твърдяха, че то по-рано не само му счупило ръката, а просто я направило на каша. Това сигурно беше лъжа, нямаше начин да не е, но…

Туп!

Този път Ъруинсън се огледа. И Рудолф изведнъж реши, че трябва да отиде до тоалетната и че може би ще се качи чак на третия етаж, за да си свърши работата. И няма да слезе два или даже три часа. Усещаше приближаването на нещо злокобно, на нещо много злокобно.

Туп-туп!

По дяволите вечерята!

Рудолф съблече престилката, метна я на плота върху тавите риба треска, която обезсоляваше за утрешната вечеря, и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Ъруинсън. Гласът му изведнъж бе станал твърде висок и трепереше. Дони Киган, с увиснала върху лицето влажна коса, продължаваше яростно да бели доматите — бяха големи като дюли, но изпод ножа му излизаха колкото топчета за пинг-понг.

ТУП! ТУП! ТУП-ТУП-ТУП!

Рудолф не отговори на въпроса на Ъруинсън и когато стигна до стълбището към втория етаж, почти тичаше. В Индиана бяха настанали тежки времена, работата беше кът, а Сънлайт Гардънър плащаше в брой.

И въпреки това Рудолф се зачуди дали времето да си потърси нова работа не е дошло и дали да не се измете оттук.

5.

ТУП!

Горният болт се скъса и за миг между сандъка и страничния му капак зейна тъмна пролука.

Няколко минути тишина. После:

ТУП!

Долният болт изскърца и се огъна.

Скъса се.

Капакът на сандъка се отвори, големите груби панти изскърцаха. Подадоха се обърнатите нагоре ходила на два огромни, покрити с козина крака. Дълги нокти се забиха в земята.

Вълк започна да си проправя път навън.

6.

Пламъкът на запалката се движеше напред-назад пред очите на Джек. Напред-назад, напред-назад. Сънлайт Гардънър приличаше на странна кръстоска между хипнотизатор и артист-ветеран, изпълняващ ролята на Великия учен в шоуто „Покрити със забрава дни и случки“. Беше смешно и ако не бе толкова ужасен, Джек сигурно би се изсмял. И може би щеше да се изсмее в края на краищата.

— А сега имам няколко въпроса към теб и ти ще им отговориш — каза Гардънър. — Господин Морган несъмнено би могъл и сам да изкопчи отговорите от теб, но аз предпочитам да му спестя затрудненията. Така че… от колко време можеш да се пренасяш?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Откога можеш да се пренасяш в Териториите?

— Не разбирам за какво говорите.

Пламъкът се приближи.

— Къде е негърът?

— Кой?

— Негърът, негърът! — кресна Гардънър. — Паркър, Паркъс, както ще да се нарича. Къде е той?

— Не разбирам за какво говорите.

— Съни! Анди! — изпищя преподобният. — Освободете лявата му ръка и ми я подайте!

Уоруик се наведе над рамото на Джек и направи нещо. След миг издърпаха ръката изпод кръста му. Тя беше изтръпнала и когато се раздвижи, я прободоха хиляди иглички. Опитът му да се бори излезе неуспешен. Те протегнаха ръката му напред.

— Сега разтворете пръстите му!

Съни дръпна малкия и безимения му пръст в една посока, а Уоруик — средния и показалеца в друга. След миг Гардънър държеше пламъка на запалката под меката тъкан между разчекнатите му пръсти. Острата болка се стрелна нагоре по ръката му и сякаш изпълни цялото му тяло. Разнесе се сладникава миризма на обгорена плът. На неговата. На неговата собствена!

След цяла вечност Гардънър отдръпна запалката и я затвори. Фини капчици пот покриваха челото му. Дишаше задъхано.

— Дяволите пищят, преди да излязат — каза той. — О, да, наистина го правят. Нали, момчета?

— Да, хвала на Бога — отвърна Уоруик.

— Вие ще им помогнете този път — подмаза се Съни.

— О, да, така е. Наистина ще го направя. Знам тайните и на момчетата, и на дяволите. — Гардънър доволно изхихика и се наведе напред. Лицето му спря на сантиметър от очите на Джек. Тежката, сладникава миризма на парфюма му изпълни носа на момчето. И макар че беше ужасна, то си помисли, че все пак е доста по-добра от вонята на неговата обгорена плът.

— Е, Джек? От колко време се пренасяш? Къде е негърът? Какво знае майка ти? На кого си казал? Какво ти е казал негърът? Нека започнем с това.

— Не разбирам за какво говорите.

Гардънър се ухили.

— Момчета, ще трябва да пуснем още слънчева светлина в душата на този момък. Вържете му пак лявата ръка и ми дайте дясната.

Сънлайт Гардънър отвори запалката и с палец върху колелцето зачака да изпълнят нарежданията му.

7.

Джордж Ъруинсън и Дони Киган все още бяха в кухнята.

— Някой стои пред външната врата — нервно каза Ъруинсън.

Дони не отвърна. Бе свършил с беленето на доматите и сега се грееше край печките. Не знаеше с какво друго да се захване. Отсреща бе започнала изповедта и му се искаше да е там, по време на изповедта човек се чувствуваше защитен, а не нервен, много нервен като тук в кухнята, но Рудолф не ги беше освободил. Така че най-добре беше да не мърда оттук.

— Чувам някого — повтори Джордж.

— Иииу-иииу-иииу! — изцвили Дони.

— Господи, не се смей така, че настръхвам! — възкликна Джордж. — Под дюшека имам нова книжка с вицове. Ако хвърлиш един поглед навън, ще ти дам да я прочетеш.

Дони поклати глава и отново нададе магарешкия си рев.

Джордж погледна към вратата. Шумолене. Подраскване. Наистина звучеше като подраскване. Подраскване по вратата, както когато куче иска да бъде пуснато вътре. Някое бездомно кученце. Само че коя порода бездомни кученца подраскват в горния край на врата, висока почти два метра?

Джордж се приближи до прозореца и погледна навън. Не успя да види почти нищо в мрака. Сандъкът бе само една по-тъмна сянка между сенки.

После тръгна към вратата.

8.

Джек изкрещя толкова високо и силно, та му се стори, че гърлото му ще се скъса. Кейси също се бе присъединил към тях,Кейси с огромния си, полюляващ се корем, и това не бе в негова полза, понеже тримата — Кейси, Уоруик и Съни Сингър — още по-лесно се справяха с него и с протегнатата му над пламъка ръка.

Този път когато Гардънър се отдръпна, върху дланта на Джек остана черен подут мехур колкото двадесет и пет центова монета.

Преподобният се приближи до бюрото, взе плика с надпис „Джек Паркър“, върна се и извади перцето за китара.

— Какво е това?

— Перо за китара — успя да промълви Джек.

Ръцете му изгаряха от болка.

— Какво е в Териториите?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Какво е това?

— Топче. Да не би да сте сляп?

— В Териториите играчка ли е?

— Не раз…

— Огледало ли е?

— … бирам…

— Изчезва ли, когато го въртиш бързо?

— … за какво…

— Разбираш! Много добре разбираш, дяволско изчадие!

— … говорите.

Гардънър го плесна през лицето.

Извади сребърния долар. Очите му блестяха.

— Какво е това?

— Леля Хелън ми го даде за късмет.

— В какво се превръща в Териториите?

— В кутийка със сен-сен.

Гардънър извади запалката.

— Последен шанс, момче.

— Превръща се във вибрафон и свири „Лудите ритми“.

— Дайте ми пак дясната му ръка и здраво я дръжте — каза Гардънър.

Джек се задърпа, но в края на краищата те успяха да изпружат ръката му.

9.

Парчетата пуйка бяха започнали да се овъгляват във фурната.

Джордж Ъруинсън вече пет минути стоеше пред вратата и се опитваше да събере сили да я отвори. Подраскването не се бе повторило.

— Е, сега ще ти покажа, че няма от какво да се страхуваш, пъзльо такъв — сърцато заяви Джордж. — Когато човек се уповава на Бога, няма нужда да се страхува.

С това величаво твърдение той отвори вратата. Огромно, тъмно и космато нещо стоеше на прага, а от очните му дупки излизаха червени пламъци. Джордж проследи с поглед как една лапа се вдига във ветровития есенен сумрак и как после се стрелва надолу. Шестсантиметровите й нокти проблеснаха на кухненската светлина, откъснаха главата на Джордж Ъруинсън и я запратиха през помещението, за да облее всичко наоколо с кръв и да изпръска обувките на смеещия се Дони Киган, на лудо смеещия се Дони Киган.

Вълк скочи в кухнята и се приземи на четирите си лапи. Мина покрай Дони Киган, без да го погледне, и изтича в коридора.

10.

„Вълк! Вълк! Точно тук и сега!“

Гласът на Вълк звучеше в главата му, но беше по-плътен, по-дълбок, по-заповядващ от всякога и проряза замъгленото му от болка съзнание като нож от фина шведска стомана.

„Вълк тича с луната“ — помисли си Джек и изпита едновременно триумф и жалост.

Сънлайт Гардънър гледаше нагоре с присвити очи. В този миг самият той твърде много приличаше на звяр — на звяр, подушил носената от вятъра опасност.

— Преподобни? — задъхано изрече Съни. Разширените му зеници блестяха.

„Той се радва — помисли си Джек. — Започна ли да говоря, ще се разочарова!“

— Чух нещо — каза Гардънър. — Кейси, иди да видиш какво става в кухнята и салона.

— Добре.

Гардънър отново погледна Джек.

— Скоро трябва да тръгвам за Мънси и искам, когато посрещна господин Морган, незабавно да мога да му дам информация. Така че най-добре ще бъде да говориш, Джек, и да си спестиш по-нататъшните болки.

Момчето го погледна. Надяваше се, че развълнуваното думкане на сърцето му няма да се покаже върху лицето му, нито ще си проличи в по-бързо предателско пулсиране на шията му. Ако Вълк е излязъл от сандъка…

Гардънър вдигна двете си ръце. В едната държеше перцето на Спийди, в другата — монетата на капитан Фарън.

— Какви са тези неща?

— Когато се пренасям, те се превръщат в тестиси на костенурка — каза Джек и диво и истерично се изсмя.

Гардънър побесня, лицето му се наля с кръв.

— Стегнете му ръцете! — кресна той на Анди и Съни. — Стегнете ръцете на проклетото копеле и после му смъкнете панталоните! Нека видим какво ще стане като подгреем собствените му тестиси!

11.

Хек Баст беше отегчен до смърт от изповедите. Вече ги бе слушал. Стотици пъти бе чувал дребните, изсмукани от пръстите грехове. „Свих пари от чантата на мама, пушех цигари с марихуана в училищния двор, слагахме лепило в плик и после го дишахме, направих това, направих онова.“ Пфу! Детски истории. Никаква тръпка. Нищо, което да отвлече вниманието му от непрекъснато пулсиращата болка в ръката му. Хек искаше да е в сутерена, да действува онова хлапе Сойер. А след това можеха да подхванат едрия дебил, който някак си бе успял да го издебне и беше смазал чудесната му дясна ръка. Да, ей това би било истинско удоволствие. Особено ако имаха подръка менгеме!

Върнън Скарда, едно от момчетата, както обикновено монотонно нареждаше:

— … та значи виждаме ние, че ключовете са в нея, нали разбирате кво искам да кажа. И той вика: „Айде да скочим в таратайката и да напраим едно кръгче“. Та значи вика ми го той, ама аз знам, че не са редни тия работи, и му го казвам, а той ми вика: „Ама ти си бил истинска курешка“. А аз му викам: „Що се излагаш, вобще не съм курешка“. А той ми вика: „Докажи го де, докажи го“. И аз му викам… и той ми вика…

„Мили Боже!“ — помисли си Хек Баст. Болката в ръката му ставаше наистина нетърпима, а бе забравил обезболяващите си хапчета горе в спалнята. Видя, че седящият в дъното на салона Пибоди се прозява така юнашки, сякаш е решил да си откачи ченетата.

— И значи намъкнахме се ние и потеглихме и тогава той ми вика…

Изведнъж някаква сила блъсна вратата и я откърти от пантите. Вратата се удари в стената, отскочи, падна върху едно момче, Том Касиди, повали го на пода и го приплеска. Нещо скочи в салона и в първия миг Хек Баст си помисли, че е най-голямото шибано псе, което някога е виждал. Момчетата се разпищяха, наскачаха ококорени… и невярващо се смразиха, когато сиво-черният звяр с висящи по тялото му парчета от сини панталони и карирана риза се изправи на задните си крака.

Върнън Скарда стоеше облещен, увисналата му челюст леко помръдваше.

Вълк изрева и свирепо се огледа. Момчетата заотстъпваха. Педърсън се насочи към вратата. Вълк, чиято глава почти опираше в тавана, се стрелна по-бързо от светлината и протегна ръка, дебела като греда. Ноктите му прокопаха канал през гърба на Педърсън. За миг гръбнакът му ясно се видя — приличаше на потънало в кръв въже. По стените се стичаше кръв. Педърсън направи голяма, несигурна крачка през прага и се свлече на пода в коридора.

Вълк се обърна… и пламтящите му очи се насочиха към Хектор Баст, който се изправи на безчувствените си крака и се втренчи в косматия, червеноок ужас пред себе си. О, Хек знаеше кой е той… или поне какъв е бил.

Би дал всичко на света отново да се чувствува отегчен.

12.

Джек пак седеше на стола, пристегнатите към кръста му ръце пулсираха от болка. Съни жестоко бе стегнал връзките на усмирителната риза, а след това беше разкопчал и смъкнал панталоните му.

Гардънър поднесе запалката към очите на момчето и каза:

— Сега ме чуй, Джек, и то добре ме чуй. Отново започвам да изреждам въпросите си и не им ли отговориш както трябва, педерастията и другите подобни изкушения ще престанат да съществуват за теб, докато си жив.

Съни Сингър диво се изхили. Очите му пак блестяха гадно и ненаситно, с болезнена алчност се взираха в Джек.

— Преподобни Гардънър! Преподобни Гардънър! — Беше Кейси и беше страшно уплашен. Джек отвори очи. — Горе нещо не е наред. Цари странна бъркотия!

— Не искам да бъда обезпокояван точно сега.

— Дони Киган се смее в кухнята като идиот, а…

— Нали преподобният Гардънър ти каза, че не иска да бъде обезпокояван — сряза го Съни. — Не го ли чу?

Но Кейси беше твърде уплашен, за да спре.

— … в салона сякаш е паднала бомба! Писъци! Крясъци! Кат че ли…

Изведнъж някакъв невероятно силен и жизнен вик прозвуча в съзнанието на Джек:

„Джеки! Къде си? Вълк! Къде си точно тук и сега?“

— … се е вмъкнала цяла глутница кучета!

Гардънър гледаше Кейси с присвити очи и стиснати устни.

„В кабинета на Гардънър! В сутерена! Където бяхме преди!“

„Надолу ли, Джеки?“

„По стълбите, Вълк! Надолу по стълбите!“

„Точно тук и сега!“

Това е. Браво! Вълк беше на свобода. Джек чу удар и писък на горния етаж.

— Преподобни Гардънър, какво е това? — попита Кейси. Обикновено зачервеното му лице бе съвсем бледо. — Какво е…

— Млък! — кресна Гардънър и Кейси подскочи като ударен. Очите му обидено се ококориха, тлъстите му бузи трепереха. Гардънър го блъсна встрани и се приближи до сейфа. Извади голям револвер и го затъкна в колана си. За пръв път преподобният Сънлайт Гардънър изглеждаше уплашен и объркан.

На горния етаж нещо се разби, последва страховит писък. Сингър, Уоруик и Кейси нервно пристъпваха от крак на крак с обърнати нагоре очи — приличаха на хора, затворени в противобомбено скривалище, които слушат нарастващия вой на сирените над главите си.

Гардънър погледна Джек и лицето му се разкриви в усмивка. Ъгълчетата на устните му се извиваха неравномерно, сякаш бяха завързани за конци, подръпвани от неумел кукловод.

— Той ще дойде тук, нали? — рече той и кимна, като че ли Джек бе отвърнал. — Ще дойде… но не мисля, че ще си тръгне.

13.

Вълк скочи. Хек Баст успя да вдигне гипсираната си дясна ръка и да я задържи пред гърлото си. Крехко изхрущяване, нечовешка болка, облак бял прах — Вълк бе отхапал част от гипса и това, което беше останало от ръката вътре. Хек глуповато сведе поглед. От китката му се лееше гореща кръв и попиваше в белия пуловер.

— Милост — изплака той. — Моля, не…

Вълк изплю ръката. Главата му се стрелна напред със скоростта на нападаща змия и разкъса гърлото на момчето. То смътно усети някакво придърпване — и толкоз.

14.

Пибоди побягна от салона, подхлъзна се в кръвта на Педърсън, подпря се на едно коляно, изправи се и с всички сили затича по коридора на първия етаж, без да спре и за миг да повръща. Изпаднали в паника хлапета, пищящи от ужас, бягаха накъдето им видят очите. Пибоди също беше ужасен, но си спомняше какво трябва да направи в екстремни ситуации, макар че не смяташе някой да е очаквал ситуация, екстремна колкото настоящата; преподобният Гардънър по-скоро бе имал предвид, че на някое от хлапетата може да му избие чивията и да реши да накълца на парчета едно-две от другарчетата си или нещо такова.

Над приемната, където въвеждаха новопристигналите момчета, имаше малък кабинет, използуван само от малцината, които Гардънър бе причислил към своите „просветени помощници“. Пибоди се заключи в него, хвана телефона и набра номера за спешно свързване с полицията. След миг говореше с Франки Уилямс.

— Пибоди от дома „Слънчева светлина“. Незабавно трябва да дойдете. Доведете колкото полицаи можете, сержант Уилямс. Тук е…

Отвън се чу ридаещ писък, последван от звук на разцепващо се дърво. Понесе се ръмжащ, лаещ вой и писъкът пресекна.

— … истински ад — довърши той.

— Какъв ад? — нетърпеливо попита Уилямс. — Я ми дай Гардънър.

— Не знам къде е преподобният, но той би искал да сте тук. Умират хора. Има мъртви деца.

— Какво???

— Просто елате с повечко от вашите. И си вземете пистолетите.

Нов писък. Трясък на нещо, което тежко се сгромолясва. Сигурно се бе прекатурил високият бюфет в предния коридор.

— И картечници, ако можете да намерите.

Шум на счупен кристал. Май големият полилей в коридора падна и се разби. Пибоди се сви. Чудовището отвън май разпердушинваше дома с голи ръце.

— Господи, ако можете, донесете и неутронна бомба — рече момчето и се разрева.

— Какво…

Пибоди затвори, преди Уилямс да довърши. Сви се в дупката под бюрото, обхвана с ръце главата си и прилежно започна да се моли всичко това да излезе само сън, най-лошият шибан кошмар на света.

15.

Вълк вилнееше в коридора на първия етаж между салона и входната врата. Прекатури високия бюфет, после с лекота подскочи нагоре, сграбчи полилея и се залюля като Тарзан. Полилеят се изскубна от тавана и поръси с ромбовидни парченца кристал целия коридор.

„Надолу. Джеки е долу в сутерена. Къде е… долу?“

Едно момче, което повече не можеше да понася агонията на очакването звярът да се махне, отвори вратата на дрешника, където се криеше, и търти към стълбите. Вълк го сграбчи и го запрати в другия край на коридора. То се удари в затворената врата на кухнята и се свлече на пода в безформена купчинка.

Главата на Вълк започна да се замайва от подлудяващата миризма на прясна кръв. Около муцуната му висяха ужасяващи, кървави кичури козина. Опитваше се да продължи да разсъждава, но беше трудно, много трудно. Трябваше бързо да успее да намери Джеки, преди напълно да загуби способността си да мисли.

Спусна се пак към кухнята, откъдето беше влязъл. Подскачаше на четири крака, понеже по този начин напредваше по-бързо и по-лесно… и изведнъж, докато минаваше покрай някаква затворена врата, си спомни. Тясното място. Мястото, което бе приличало на гроб. Мястото с влажна, тежка миризма…

„Надолу. Надолу по стълбите зад вратата. Точно тук и сега!“

— Вълк! — извика той, въпреки че момчетата, които още по-дълбоко се сгушиха в скривалищата си на първия и втория етаж, чуха само висок, тържествуващ рев. Вдигна двете мускулести стенобойни машини, появили се на мястото на ръцете му, и ги заби във вратата. Тя се разцепи в средата и трески и тресчици се струйнаха надолу по стълбището. Вълк си проправи път. Да, тук беше тясното като гърло място, оттук минаваше пътят за мястото, където Белият човек сипеше лъжите си, докато Джек и Вълк Малодушния трябваше да седят и да слушат.

Сега Джек беше там долу. Вълк долавяше миризмата му.

Но надушваше и Белия човек… и барут.

„Внимателно…“

О, да! Вълкодлаците знаят да внимават. Вълкодлаците тичат и разкъсват, и убиват, но когато трябва да… Вълкодлаците знаят да внимават.

Безшумно, с червени като стопове очи той се спусна на четири крака надолу по стълбите.

16.

Гардънър ставаше все по-нервен. Джек си помисли, че му прилича на човек, който върви през минирано поле. Очите му се мятаха в три-четвърти такт: студиото на Кейси, стола на Джек, затворената врата към коридора.

Шумовете горе бяха престанали.

Съни Сингър тръгна към вратата.

— Ще се кача горе и ще видя…

— Никъде няма да ходиш! Връщай се на мястото си!

Съни се нацупи, сякаш Гардънър го бе ударил.

— Какво става, преподобни Гардънър? — попита Джек. — Май сте малко нервен.

Съни му заби един шамар.

— Внимавай какво говориш, сополанко. Добре внимавай!

— Ти също ми се виждаш нервен, Съни. И ти, Уоруик. Пък и Кейси в студиото си не…

— Накарайте го да млъкне! — изведнъж изпищя Гардънър. — Не можете ли да направите нещо и вие? Всичко ли трябва да свърша сам?

Съни пак, още по-силно, удари Джек и от носа му потече кръв, но той се усмихна. Вълк беше много близо… и Вълк внимаваше. Джек усети как в него се промъква безумната надежда, че може би ще успеят да се измъкнат живи от всичко това.

Кейси изведнъж се изправи, махна слушалките от ушите си и натисна копчето на домофона.

— Преподобни Гардънър! По външните микрофони се чуват сирени!

Разширените очи на Гардънър се плъзнаха към Кейси.

— Какво? Колко? На какво разстояние са?

— Много. Още не са в двора, но без съмнение идват насам.

Джек видя, че Гардънър загуби самообладание. За миг седна и нерешително се огледа, после внимателно отри устата си с ръка.

„Не го притеснява само случилото се горе, нито самите сирени. Той също знае, че Вълк е близо. Надушва го някак си… и това не му харесва. Вълк, току-виж имаме шанс. Може би просто ще имаме!“

Гардънър подаде револвера на Съни Сингър.

— Нямам време да се разправям с полицията и с бъркотията горе точно сега. Морган Слоут е по-важен. Тръгвам за Мънси.Съни, ти и Анди ще дойдете с мен. Дръж револвера, насочен към нашия приятел Джек, докато изкарам колата от гаража. Щом чуете клаксона, идвайте.

— Ами Кейси? — издудна Анди Уоруик.

— Да, да, и той, и Кейси — веднага се съгласи Гардънър и Джек си помисли: „Преподобният просто ви зарязва, глупави копелета. Офейква и ви зарязва и това е толкова очевидно, както ако пусне обява във вестника и разгласи постъпката си, но мозъците ви са твърде задръстени, за да го разберат. А тъпотата ви е толкова голяма, че можете да седите тук долу цели десет години и да чакате клаксона, стига храната и тоалетната хартия да не свършат.“

Гардънър се изправи. Съни Сингър, зачервил лице от важността на новата задача, седна зад бюрото му и насочи револвера към Джек.

— Ако гламавият му приятел се мерне насам, застреляй го.

— Как би могъл да се мерне? — попита Съни. — Нали е в сандъка.

— Няма значение — отвърна Гардънър. — Той е зло. И двамата са зло. Това е несъмнено. Това е аксиома. Покаже ли се бавноразвиващият се, застреляй го, застреляй ги и двамата. — Затършува между ключовете и избра един. — Щом чуете клаксона — повтори той, отвори вратата и излезе.

Джек наостри уши, опита се да долови сирени, но не чу нищо.

Вратата се затвори зад Сънлайт Гардънър.

17.

Времето сякаш спря.

Минутите се влачеха по-бавно от часове. Една, две, четири. Тримата „просветени помощници“ на Гардънър, които бяха оставени при Джек, изглеждаха като момчета, играещи на „Спри, замръзни!“. Съни седеше прав като свещ зад бюрото на преподобния — място, което харесваше и желаеше — с насочен към лицето на Джек револвер. Уоруик стоеше до вратата към коридора. Кейси, отново сложил слушалките, седеше в ярко осветеното студио и мрачно се взираше през другия стъклен правоъгълник в тъмния параклис. Не виждаше нищо, само слушаше.

— Той няма да ви вземе със себе си — изведнъж каза Джек.

Звукът на собствения му глас малко го изненада. Беше равен и спокоен.

— Млъквай, сополанко — сряза го Съни.

— Не сдържайте дъх, докато чакате клаксона. Току-виж съвсем сте посинели.

— Анди, обади ли се пак, счупи му носа! — нареди Съни.

— Точно така. Счупи ми носа, Анди. Застреляй ме, Съни. Гардънър се измъкна, а ченгетата идват. Тъкмо ще ви пипнат тримката, наведени над труп в усмирителна риза. — Замълча и се поправи: — Труп със счупен нос в усмирителна риза.

— Анди, цапни му един.

Уоруик тръгна към Джек, а той го погледна право в очите.

— Хайде, Анди. Удари ме. Я колко съм кротък. Чудесна цел.

Уоруик вдигна юмрук, замахна… и после се поколеба. В очите му проблесна несигурност.

На бюрото на Гардънър имаше голям електронен часовник. Очите на Джек го погледнаха за миг и отново се върнаха на лицето на Уоруик.

— Анди, вече минаха четири минути. Колко време му трябва на човек, за да си изкара колата от гаража, особено ако бърза?

Съни Сингър стана от стола на Сънлайт Гардънър, заобиколи бюрото и щръкна пред Джек. Тясното му, лукаво лице бе разярено, юмруците му — свити. Понечи да го удари, но Уоруик, който беше по-едър, го задържа. По лицето му се четеше безпокойство, силно безпокойство.

— Чакай — каза той.

— Не искам да го слушам! Не искам…

— Защо не попитате Кейси дали сирените се приближават? — подхвърли Джек и Уоруик се смръщи още повече. — Не ви ли е ясно, че той ви заряза? Трябва ли да ви нарисувам картината? Скоро тук ще стане лошо. Той знаеше това, просто го помириса. И ви остави на топа на устата. От звуците горе…

Сингър се освободи от ръцете на Уоруик и удари Джек по бузата. Главата на Джек се врътна на една страна, после бавно се върна и той довърши мисълта си:

— … личи, че се е ляла кръв, много кръв.

— Млъкни или ще те убия! — изсъска Съни.

Цифрите на часовника премигнаха.

— Пет минути — каза Джек.

— Съни, дай да го измъкнем от това нещо — предложи Уоруик.

— Не! — Викът на Сингър бе отчаян, яростен и… най-сетне уплашен.

— Знаеш какво ни каза преподобният. Още преди. Когато идваха онези от телевизията. Че никой не бива да вижда усмирителните ризи. Че няма да разберат,че…

Щрак! Домофонът.

— Съни! Анди! — Гласът на Кейси беше уплашен. — Вече са съвсем близо! Сирените! Боже! Какво ще правим?

— Дай да го освободим! — Лицето на Уоруик бледнееше с изключение на двете червени петна високо върху скулите му.

— Преподобният Гардънър каза и че…

— Пет пари не давам какво е казал! — Гласът на Уоруик притихна и зазвуча като гласа на обезумяло от страх дете. — Ще ни хванат, Съни! Ще ни хванат!

И Джек си помисли, че вече и той чува сирените или поне въображението му ясно си представя воя им.

Очите на Съни се врътнаха към него с ужасна, уловена в капан нерешителност. Той понадигна револвера и за миг Джек реши, че Съни наистина ще го застреля.

Но минутите вече бяха шест, а все още не се чуваше сигнал от клаксона на Божествения, известяващ, че колата тръгва към Мънси.

— Освободи го. Хич и не искам да го докосвам. Той е грешник и педераст — намусено каза Съни и се върна на бюрото. Пръстите на Анди Уоруик пипкаво се заеха с връзките на усмирителната риза. — Най-добре е да мълчиш — задъхано добави Съни. — Проговориш ли, ще те убия.

Свободна дясна ръка.

Свободна лява ръка.

И двете безчувствено се свлякоха в скута му. След миг игличките се върнаха.

Уоруик издърпа омразната риза — сивокафяв, вонящ на мухъл брезент с връзки от необработена кожа — повъртя я в ръце, смръщи се, прекоси помещението и започна да я тъпче в сейфа на Гардънър.

— Вдигни си панталоните — каза Съни. — Да не мислиш, че искам да ти гледам срамотиите!

Джек се затутка с гащетата си, добра се до колана на панталоните си и някак си успя да ги издърпа нагоре.

Щрак! Домофонът.

— Съни! Анди! — Гласът на Кейси. Уплашен. — Чувам нещо.

— Завиват ли? — почти изписка Съни. Уоруик удвои усилията си да натъпче усмирителната риза в сейфа. — Завиват ли вече по…

— Не! В параклиса! Не мога да видя нищо, но чувам, че в тъмното…

Изтрещя счупено стъкло. Вълк изскочи от тъмнината на параклиса и влетя в студиото.

18.

Кейси се отблъсна от пулта и се понесе назад със стола си на колелца, микрофоните страховито усилиха писъците му.

Вътре в студиото се изсипа порой от стъкла. Вълк се приземи на четири лапи върху наклонения пулт и едновременно пристъпи и се плъзна по него. Очите му изпускаха червени пламъци. Дългите му нокти напосоки закачиха някакви копчета. Големият магнетофон „Сони“ започна да се върти.

„… комунисти!“ — изрева гласът на Сънлайт Гардънър. Магнетофонът бе пуснат до дупка и удави писъците на Кейси и виковете на Уоруик Съни да го застреля, да го застреля, да го застреля! Но гласът на Гардънър не изпълняваше соло. Като странен фон, досущ музика от ада, прозвучаха размесените трели на много сирени — микрофоните на Кейси прихванаха кервана от полицейски коли, които завиха по алеята и се насочиха към дома „Слънчева светлина“.

„О, те ще ви разправят, че няма нищо лошо в това да разглеждате мръсните им книжки! Ще ви разправят, че няма значение, че е противозаконно човек да се моли в държавните училища! Ще ви разправят даже, че няма значение, че шестнадесет от конгресмените на САЩ и двама от губернаторите на САЩ по собствените им признания са хомосексуалисти! Ще ви разправят…“

Столът на Кейси се блъсна в стъклената стена между студиото и кабинета на Сънлайт Гардънър. Главата му се изви и за миг всички видяха агонизиращите му, изпъкнали очи. Вълк скочи от ръба на пулта. Главата му удари корема на Кейси… и се заби в него. Челюстите му започнаха да се отварят и да се затварят със скоростта на тръстикорезачка. Плисналата кръв изпръска прозореца. Кейси се загърчи.

— Съни, застреляй го, застреляй това проклето чудовище! — изпищя Уоруик.

— По-скоро ще застрелям него — отвърна Съни и погледна към Джек.

Говореше с лекотата на човек, достигнал най-накрая до велико решение. Кимна и се ухили.

„… Денят идва, момчета! О, да, големият ден наистина идва и всички комунисти, хуманисти и запътили се към ада атеисти ще открият, че скалата няма да ги защити, че мъртвото дърво няма да им предложи убежище! Те ще — о, кажете «алилуя», те ще…“

Вълк, ръмжащ и разкъсващ.

Сънлайт Гардънър, оплюващ комунизма и хуманизма и запътилите се към ада търговци на наркотици, които и насън не искаха да слушат подобни проповеди в държавните училища.

Отвън сирени, захлопващи се врати на коли, нечий глас, съветващ да се внимава, понеже хлапето наистина било много уплашено.

— Да, ти си този, който ни създаде всички неприятности.

Съни вдигна 45-калибровия револвер. Дулото му изглеждаше голямо колкото входа на тунела пред Оутли.

Стъклената стена между студиото и кабинета с трясък се срути. Една сиво-черна космата фигура с разрязана от стъклата муцуна влетя в стаята, краката й кървяха. Тя нададе почти човешки рев и мисълта толкова силно се насочи към Джек, че той залитна назад.

„Ти няма да навредиш на стадото!“

— Вълк! — изплака момчето. — Внимавай! Внимавай! Той има револ…

Съни два пъти дръпна спусъка. Изстрелите оглушително отекнаха в затвореното пространство. Куршумите не бяха предназначени за Вълк. Те бяха насочени към Джек, но улучиха Вълк, който бе скочил и в този миг се намираше между двете момчета. Джек видя да зейват огромни, кървави дупки, когато куршумите излязоха от тялото на Вълк, но отклонили се от пътя си, изобщо не го докоснаха, въпреки че той почувствува изсвирването на единия покрай лявата си буза.

— Вълк!

Вълк тромаво завърши скока си. Дясното му рамо се изви напред, той се блъсна в стената, изпръска я с кръв и събори на пода сложената в рамка снимка на Сънлайт Гардънър в свети одежди.

Съни Сингър се обърна към Вълк, засмя се и още веднъж стреля в него. Държеше револвера с две ръце и раменете му отскочиха назад с отката. Гъст, зловонен дим неподвижно увисна във въздуха. Вълк драскаше с лапи и се мъчеше да се изправи. Най-сетне успя да се вдигне на задните си крака. Смразяващ вой от болка и ярост заглуши гърмящия магнетофонен глас на Сънлайт Гардънър.

Съни стреля в него за четвърти път. Куршумът проби дупка в лявата му ръка. Разхвърчаха се кръв и хрущяли.

— Джеки! Джеки! О, Джеки, боли, много ме боли…

Джек се хвърли напред и сграбчи часовника на Гардънър — първото нещо, което му попадна.

— Съни, внимавай! — изкрещя Уоруик. — Вни…

И тогава Вълк, целият в кръв, се спусна върху него. Двамата се счепкаха и за миг сякаш танцуваха.

„… завинаги в море от огън! Защото Библията казва…“

Съни понечи да се обърне и Джек стовари часовника върху главата му с цялата сила, която успя да събере. Пластмасата изхрущя. Цифрите на циферблата замигаха коя както дойде.

Съни залитна и се опита да вдигне револвера. Джек отново замахна и прасна устата на Съни. Зъбите му изхрущяха и се счупиха, устните му се разкривиха в абсурдна усмивка. Пръстът му отново дръпна спусъка. Куршумът се заби между краката му.

Сингър се удари в стената, отскочи и се ухили на Джек с окървавената си уста. Олюля се и насочи револвера.

— Копеле про…

Вълк хвърли Уоруик. Той полетя напред с шеметна скорост и удари Съни в гърба, тъкмо когато стреляше. Куршумът промени посоката си, улучи една от въртящите се ролки на магнетофона и я разпердушини. Високопарният, пищящ глас на Сънлайт Гардънър замлъкна. От високоговорителите се разнесе басово бучене.

Вълк ревеше, олюляваше се и напредваше към Съни Сингър. Той пак вдигна револвера и дръпна спусъка. Чу се сухо безсилно изщракване. Ухилената физиономия на Съни помръкна.

— Не — кротко рече той и дръпна спусъка отново… и отново… и отново. Вълк посегна към него. Съни хвърли револвера по него и се опита да заобиколи огромното бюро на Гардънър. Револверът отскочи от главата на Вълк. С последен немощен изблик на сила той скочи през бюрото след Съни и помете всичко по пътя си. Съни се изплъзна встрани, но Вълк успя да сграбчи ръката му.

— Не! — изпищя той. — Не, недей! Пак ще отидеш в сандъка! Аз съм важна клечка! Аз… аз… ааааааааа…

Вълк изви ръката му. Разнесе се откъртващ звук — звукът, който се чува, когато превъзбудено от очакване дете си откъсва кълка от изпечената пуйка. Изведнъж ръката на Съни се озова в големите предни лапи на Вълк. От рамото му бликна кръв. Джек видя бялата заоблена топка на кокала. Обърна се встрани и изведнъж му прилоша.

За миг целият свят потъна в сивота.

19.

Когато отново се огледа, вълкодлакът се олюляваше в средата на касапницата, която по-рано бе кабинет на Гардънър.Очите му бяха бледожълти, приличаха на догарящи свещи. Нещо ставаше с лицето, с ръцете и краката му. Джек видя, че той отново се превръща във Вълк, и изведнъж разбра какво означава това. Значи старите легенди лъжеха, че само сребърен куршум може да убие вълкодлака, но очевидно в тях имаше и верни неща. Вълк се променяше, понеже умираше.

— Вълк, не! — изплака той и успя да се изправи на крака. Тръгна към него, подхлъзна се в локва кръв, подпря се на коляно и отново се изправи. — Не!

— Джеки! — Гласът бе нисък, гърлен, почти не се различаваше от ръмжене… но разбираем.

И макар и невероятно, но Вълк се опитваше да се усмихне. Уоруик бе оставил вратата към коридора отворена и гърбом пристъпваше нагоре по стълбите с ококорени, ужасени очи.

— По-бързо! — кресна му Джек. — По-бързо, изчезвай оттук!

Анди Уоруик хукна като подплашен заек.

Глас от домофона — гласът на Франки Уилямс — надвика монотонното бучене на високоговорителите. Беше ужасен, но пропит с гадна, нездрава възбуда.

— Господи, я вижте тука! Изглежда така, сякаш някой е вървял с месомелачка в ръка! Момчета, вие проверете в кухнята!

— Джеки!

Вълк рухна като повалено дърво.

Джек коленичи и го обърна по гръб. Козината изчезваше от бузите му със зловещата скорост на мигновена снимка. Очите му отново бяха станали лешникови. Изглеждаше ужасно изморен.

— Джеки — Вълк вдигна окървавената си ръка и докосна бузата му. — Простреля ли те? Успя ли…

— Не — отвърна момчето, докато полюляваше главата му в скута си. — Не, Вълк, изобщо не ме улучи.

— Аз… — Вълк затвори очи, после бавно ги отвори и се усмихна с невероятна благост. Заговори внимателно, произнасяше старателно всяка дума, очевидно се стремеше да го разберат добре. — Аз… запазих… моето… стадо.

— Да, запази го — каза Джек и сълзите му потекоха. Сърцето му се сви от болка. Той люлееше косматата, изморена глава на приятеля си и плачеше. — Ти наистина успя, добри ми Вълк…

— Добри ми… добри ми… Джеки.

— Вълк, ще се кача горе… там има полицаи… ще видя за линейка…

— Не! — Вълк още веднъж се помъчи да се надигне. — Ти продължавай… върви нататък…

— Не, Вълк, не без теб! — Всички лампи изглеждаха двойни, тройни. Държеше главата на Вълк в обгорените си ръце. — Не без теб, в никакъв случай…

— Вълк… не иска да живее в този свят. — Пое дълбок, треперлив дъх с широките си, разранени гърди и отново направи опит да се усмихне. — Мирише… много лошо мирише.

— Вълк, слушай, Вълк…

Вълк нежно хвана ръцете му. Докато ги държеше, Джек усети, че космите се топят, просто изчезват от дланите му. Чувството беше ужасно.

— Обичам те, Джеки.

— Аз също те обичам, Вълк. Точно тук и сега.

Вълк се усмихна.

— Връщам се, Джеки… Усещам го. Връщам се…

Изведнъж ръцете на Вълк започнаха да се смаляват.

— Вълк! — изкрещя момчето.

— Връщам се вкъщи…

— О, Вълк, недей! — Джек усети как сърцето се загърчи в гърдите му. Щеше да се пръсне, о, да, сърцата понякога се пръсват, той знаеше това. — Вълк, върни се, обичам те!

Във Вълк вече се усещаше някаква лекота, той сякаш се превръщаше в нещо прозрачно като стъкло… в потрепкваща илюзия. Сън наяве.

— … сбогом…

Вълк чезнеше като мъгла. Избледняваше… избледняваше…

— Вълк!

— … обичам те, Дже…

Вълк изчезна. На пода, където бе лежал, остана само кърваво очертание.

— О, Господи! — изстена Джек. — Господи, Боже мой!

Закърши ръце и се заклати със стенания в разрушения кабинет.

1.

Времето минаваше. Джек, загубил всякаква представа, седеше, стиснал ръце под мишниците си, сякаш отново бе в усмирителната риза, клатеше се напред-назад, стенеше и се чудеше възможно ли е Вълк наистина да е изчезнал.

„Той изчезна. О, да, няма го. И познай кой го уби, Джек. Познай кой!“

В един миг микрофоните дрезгаво изпращяха. После се чу изпукването на статично електричество и всичко замлъкна — бученето на високоговорителите, гласовете горе, ленивото похъркване на моторите пред сградата. Джек изобщо не забеляза.

„Продължавай. Вълк каза да вървиш нататък.“

„Не мога. Не мога. Изморен съм. Каквото и да направя, винаги е погрешно. Загиват хора…“

„Я стига, самосъжалителна мижитурко! Помисли за майка си, Джек.“

„Не! Изморен съм. Остави ме!“

„И за кралицата.“

„Моля те, просто ме остави на мира…“

Той чу, че вратата в горния край на стълбището се отваря, и това го отрезви. Не искаше да го намерят тук. Нека го хванат отвън, в задния двор, но не и в това вонящо, оплискано с кръв, задимено помещение, където той беше измъчван, а приятелят му — убит.

Без да мисли какво прави, Джек взе плика с надпис „Джек Паркър“. Погледна вътре и видя перцето за китара, сребърния долар, охлузения си портфейл и пътния атлас на Ранд Макнали. Наклони плика и забеляза и стъкленото топче. Набута всичко в раницата си и я метна на рамо, чувствуваше се като човек в състояние на хипноза.

Стъпки по стъпалата — бавни и предпазливи.

— … къде ли са проклетите лампи…

— … странна миризма, като в зоологическа градина…

— … внимавайте, момчета…

Очите на Джек се спряха на металното чекмедже с пликовете с надпис „Искам да бъда лъч от светлината на Исус!“. Взе два от тях.

„Сега, когато те хванат на излизане, могат да те обвинят и в кражба, а не само в убийство.“

Нямаше значение. Той се движеше заради самото движение, нищо повече.

Задният двор изглеждаше безлюден. Джек стоеше на стъпалата и се оглеждаше, просто не можеше да повярва. Пред сградата се носеха гласове, движеха се светлини, от време на време увеличените до максимум полицейски радиостанции припукваха от статичното електричество, дочуваха се гласовете на диспечерите, но задният двор бе пуст. Пълна безсмислица. Предположи, че са били достатъчно объркани, достатъчно уплашени от това, което са намерили вътре, и…

Тогава един приглушен глас възкликна само на четири-пет метра вляво:

— Господи! Можеш ли да го повярваш?

Джек изви глава към гласа. Там върху отъпканата пръст, като някакъв груб ковчег от желязната епоха, лежеше сандъкът. Някой го оглеждаше отвътре с фенерче. Джек видя стърчащите му навън подметки. Друга фигура клечеше до страничния отвор и разучаваше капака.

— Изглежда така, сякаш капакът е изтръгнат от пантите. Въпреки че не ми е ясно как някой би могъл да го направи, нали са стоманени. Но те просто са… огънати.

— Майната им на пантите — отвърна отвътре приглушен глас. — Това дяволско нещо… те са затваряли вътре деца, Поли! Мисля, че наистина са го правели! Деца! По стените има инициали…

Светлината се раздвижи.

— … и стихове от Библията…

Светлината отново се раздвижи.

— … и рисунки. Малки рисунчици. Миниатюрни мъже и жени с ръце и крака като клечици. Точно както ги рисуват децата… Господи, мислиш ли, че Уилямс е знаел?

— Сигурно — отвърна Поли, който продължаваше да разглежда огънатите и прекършени панти на капака на сандъка.

Поли се вмъкваше навътре, колегата му се измъкваше навън. Без много да се старае да не го забележат, Джек прекоси откритото пространство зад тях. Тръгна покрай стената на гаража и излезе на страничната алея, откъдето се виждаше предният двор. Докато стоеше и наблюдаваше хаоса около полицейските коли, по шосето долетя линейка. Бурканът й се въртеше, сирената виеше.

— Обичах те, Вълк — прошепна Джек и отри с ръка мокрите си очи. Отправи се надолу по пътя в тъмнината, убеден, че ще го приберат, преди да измине и километър на запад от дома „Слънчева светлина“. Но след три часа все още вървеше. Очевидно полицаите имаха предостатъчно работа и не бързаха да го преследват.

2.

Някъде отпред, след едно от следващите възвишения, имаше магистрала. Джек виждаше оранжевите отблясъци на неоновите лампи на хоризонта, чуваше бученето на големите камиони.

Поспря в едно осеяно с боклуци дере и си изми лицето и ръцете с църцорещата от някаква тръба вода. Беше леденостудена, но поне за известно време приглуши пулсиращата болка в ръцете му. Старите рефлекси се връщаха почти неканени.

Джек постоя известно време под тъмното нощно небе на Индиана, заслушан във воя на големите камиони.

Вятърът, шумолящ в дърветата, рошеше косата му. Беше му мъчно за Вълк, сърцето го болеше от загубата на приятеля, но даже това не бе в състояние да помрачи усещането му колко е хубаво, колко прекрасно е да бъдеш свободен.

След час шофьорът на един камион намали и качи измореното, бледо момче, което стоеше с вдигнат палец в аварийната лента.

— Накъде си, хлапе? — попита той.

Джек беше твърде изморен и прекалено разстроен, за да си направи труда да разказва историята си. Всъщност даже не си я спомняше. Предполагаше, че след време и това ще стане.

— На запад — отвърна той. — Докъдето сте вие.

— Аз съм към вътрешността на Илиной.

— Чудесно — каза Джек и заспа.

Големият камион се затъркаля през студената нощ. Касетофонът се въртеше, Чарли Даниълс пееше, фаровете сочеха на запад, бързаха към Илиной.

1.

Разбира се, че Вълк беше с него. Вълк го нямаше вече, но една голяма, вярна сянка се возеше до Джек във всички камиони, пикапи и прашни коли, подрусващи се по шосетата на Илиной. Усмихнатият призрак разкъсваше сърцето му. Понякога момчето виждаше — почти виждаше — как огромната космата фигура на Вълк подскача отстрани, как с лекота препуска по разораните полета. Свободен, Вълк сияеше насреща му с оранжевите си очи. Отместеше ли поглед, Джек чувствуваше отсъствието на ръката му около своята. Сега, когато неговият приятел толкова много му липсваше, споменът за отношението му към Вълк го караше да се черви от срам. Бе искал да го изостави повече пъти, отколкото можеше да преброи. Срамота, срамота. Вълк беше… отне му време да го изрази, но думата наистина бе — благороден. И това благородно същество, така не на мястото си в този свят, бе умряло заради него.

„Аз запазих моето стадо.“ Джек Сойер вече не беше стадото. „Аз запазих моето стадо.“ Понякога шофьорите на камиони или застрахователните посредници, качили странното момче, на което не можеше да се устои, качили го, въпреки че беше мръсно и чорлаво, въпреки че някои от тях никога преди не бяха вземали стопаджии, поглеждаха към него и го виждаха да преглъща сълзите си.

Джек скърбеше за Вълк, докато летеше през Илиной. Някак си бе знаел, че добере ли се веднъж до този щат, няма да има трудности с придвижването по-нататък, и така и излезе. Много често всичко, което трябваше да направи, беше да вдигне палец и да погледне приближаващия се шофьор в очите и толкоз. Повечето от шофьорите даже не се интересуваха от историята. Просто трябваше да обясни с една-две думи защо пътува сам. „Отивам да видя един приятел в Спрингфийлд.“ „Трябва да прибера една кола и да я закарам вкъщи.“ „Аха, тъй значи, добре, добре“ — отговаряха те, но Джек не би могъл да каже дали изобщо го бяха чули. Съзнанието му непрекъснато бе заето с представите как Вълк шляпа в потока в Териториите, за да спаси стадото си, как души уханните хамбургери и облизва хартията, как тика храна в бараката през пролуката под вратата, как влита през стъклото в звукозаписното студио, хвърля се на пътя на куршумите, как започва да се стопява и изчезва… Джек не искаше да вижда всички тези неща отново и отново, но нямаше избор и те извикваха парещи сълзи в очите му.

Малко след Данвил нисичкият петдесетинагодишен мъж с металносива коса и веселото, но непреклонно изражение на човек, който две десетилетия е преподавал на петокласници, крадешком му метна няколко погледа и накрая каза:

— Момко, не ти ли е студено с това яке? Би трябвало да имаш нещо отгоре.

— Само понякога — отвърна Джек.

Според Сънлайт Гардънър дънковите якета бяха достатъчно топли за работа на полето през зимата, но сега студът наистина хапеше.

— На задната седалка имам едно палто. Вземи го. Не, изобщо не се опитвай да ми отказваш. Палтото вече е твое. Повярвай ми, няма да мръзна.

— Но…

— Изобщо нямаш избор. Това вече е твоето палто. Премери го.

Джек се пресегна и изтегли обемистата дреха в скута си. Безформената купчина плат се оказа истински лоден с големи външни джобове и приятно ухаеше на тютюн за лула.

— То ми е старо — каза мъжът. — Държа го в колата просто защото не знам какво да го правя. Миналата година децата ми подариха това, дето е на мен, подплатено е с гъши пух. Така че спокойно го приеми.

Джек се намъкна в голямото палто, сложи го направо върху дънковото яке.

— Страхотно е! — възкликна той.

— Радвам се, че ти харесва. Сега, ако отново се озовеш на някое студено, ветровито шосе, можеш да благодариш на Майлс П. Кигър от Огдън, Илиной, за запазването на кожата си. На твоята… — Майлс П. Кигър сякаш щеше да каже още нещо. За секунда думите му увиснаха във въздуха, а той продължи да се усмихва. След това изведнъж се смути, преглътна усмивката си и рязко врътна глава напред. В сивата светлина на утрото Джек забеляза, че бузите му са покрити с червени белези от шарка.

„На твоята (???) кожа?“

О, не!

На твоята прекрасна кожа. На твоята нежна, гладка, възхитителна… Джек мушна ръце в дълбоките джобове на лодена и загърна палтото около себе си. Майлс П. Кигър от Огдън, Илиной, гледаше право напред.

— Хм! — рече той, досущ като герой от някой комикс.

— Благодаря за палтото — каза Джек. — Наистина. Ще ви бъда благодарен всеки път, когато го нося.

— Е, сигурно. По-добре забрави за това — отвърна Кигър, но за миг лицето му странно заприлича на лицето на бедния Дони Киган, останал в дома „Слънчева светлина“. — Малко по-нататък има едно място, където можем да обядваме, ако искаш. — Гласът му бе измамно спокоен.

— Свърших парите — отвърна Джек. Твърдението му се отличаваше от истината само с два долара и тридесет и осем цента.

— Не се притеснявай за това. — Кигър вече бе дал мигач.

Завиха към някакъв ветровит, почти празен паркинг пред ниска сива постройка, която приличаше на железопътен вагон. Над входната врата примигваше неонов надпис „Царски обеди“. Кигър спря пред един от дългите прозорци и излязоха от колата. Джек разбра, че с това палто наистина ще му бъде топло. Гърдите и ръцете му сякаш бяха защитени от вълнена броня. Тръгна към вратата под примигващия надпис, после осъзна, че Кигър продължава да стои до колата, спря и се обърна. Сивокосият мъж, само един-два сантиметра по-висок от самия него, го гледаше над покрива на колата.

— Аз май… — започна той.

— Вижте, с радост бих ви върнал палтото — рече Джек.

— Не, то вече е твое. Просто си помислих, че всъщност не съм гладен и ако продължа веднага, мога да спестя малко време и да се прибера по-раничко.

— Така е.

— Тук лесно ще си намериш нов превоз. Гарантирам ти. Изключено е да заседнеш, иначе изобщо не бих те оставил.

— Добре.

— Чакай. Казах, че ще ти дам обяд, и ще го направя. — Той бръкна в джоба на панталоните си, после се пресегна над покрива на колата и протегна на Джек някаква банкнота. Студеният вятър духаше срещу него и приплескваше бретона към челото му.

— Ето, вземи.

— Не, няма нужда. Имам няколко долара. Честно.

— Вземи си един хубав бифтек — каза Кигър. Протягаше се над колата, сякаш предлагаше животоспасяващо лекарство или сам се мъчеше да поеме такова.

Джек неохотно се приближи и взе банкнотата от протегнатите му пръсти. Беше десетдоларова.

— Много благодаря. Наистина.

— Почакай. Имаш ли какво да четеш? Дай да ти дам и вестник! Нали разбираш, ако се наложи да почакаш или нещо такова… — Вече беше отворил вратата и се наведе навътре, за да достигне оставения на задната седалка сгънат на четири вестник. — Аз вече го прочетох — каза той и му го връчи. Джобовете на лодена бяха доста обемисти. Джек пъхна сгънатия вестник в единия.

Майлс П. Кигър постоя една-две секунди до отворената врата, като гледаше Джек изкосо.

— Не се сърди, че ти го казвам, но ми се струва, че те чака интересен живот.

— Вече е достатъчно интересен — честно отвърна момчето.

Бифтекът струваше пет долара и четиридесет цента. Сервираха го с пържени картофи. Джек седна на края на бара и разгъна вестника. Историята бе на втора страница. Вчера я беше видял на първата страница на един от издаваните в Индиана вестници.

„Арести във връзка с ужасяващата смърт на деца. Общинският съдия Ърнест Феърчайлд и полицейският сержант Франк Б. Уилямс от Кейджа, Индиана, бяха обвинени в злоупотреба с държавни средства и приемане на подкупи по време на разследването на причините за смъртта на шест момчета в Библейския дом за своенравни момчета на Сънлайт Гардънър. Известният евангелист Робърт «Сънлайт» Гардънър очевидно е избягал от мястото на събитието малко преди да пристигне полицията. Въпреки че още не е издадена заповед за арестуването му, той спешно се издирва за разпит.“

„Дали той няма да излезе един нов Джим Джоунс?“ — питаше надписът под снимка на Гардънър, застинал в най-величествената си поза с протегнати напред ръце и стелеща се на съвършени вълни коса.

„Кучета отвели щатската полиция близо до оградите, по които течал електрически ток. Там били открити телата на момчета, погребани без какъвто и да било ритуал, пет трупа, очевидно толкова разложени, че не са могли да бъдат идентифицирани.“ Но вероятно щяха да успеят да идентифицират Фърд Джанклоу. И родителите му ще могат да му направят истинско погребение, без да спрат да се чудят къде са сгрешили, без да спрат да се чудят как е станало така, че тяхната любов към Исус просто е осъдила на смърт техния интелигентен, непокорен син.

Когато бифтекът най-после дойде, се оказа жилав и пресолен, но Джек го изяде до шушка. След това отопи гъстия сос с недопържените картофи на „Царски обеди“. Тъкмо привършваше с храненето, когато брадат шофьор с нахлупена над дългата черна коса рекламна шапка на „Детройт Тайгърс“, шуба, която изглеждаше направена от вълчи кожички, и дебела пура в устата спря до него и попита:

— Имаш ли нужда от превоз на запад, хлапе? Тръгнал съм към Дикатър.

На половината път до Спрингфийлд, само толкова.

2.

Същата нощ в евтиния хотел (три долара на нощ), за който му бе казал шофьорът, Джек сънува два отделни съня, — или си спомняше само тях от многото, споходили го в леглото, или те просто бяха един дълъг, състоящ се от две части сън.

Той заключи вратата, изпика се в петносаната напукана мивка в ъгъла, сложи раницата под възглавницата си и легна, стиснал в ръка голямото стъклено топче, което в Териториите се превръщаше в огледало. Вече в просъница смътно долови музика — бърз, горещ джаз. Звучеше толкова тихо, че Джек по-скоро по интуиция отгатна, че водещите инструменти са тромпет и алтсаксофон. „Ричард. Утре ще видя Ричард Слоут“ — сънливо си помисли той и воден от ритъма се плъзна в прегръдките на съня.

Вълк се носеше към него през пуст, задимен пейзаж. Разделяше ги бодлива тел, извита и преплетена във фантастични причудливи форми. Дълбоки ровове прорязваха унищожената земя. Вълк с лекота прескочи един от тях и без малко не се спъна в опънатите телове.

— Внимавай — извика Джек.

Вълк успя да спре, преди да падне върху трите реда тел. Размаха една голяма лапа, за да покаже на Джек, че не е ранен, и след това внимателно прекрачи отгоре.

Джек усети как през него преминава вълна от щастие и облекчение. Вълк не беше умрял, Вълк отново щеше да е с него.

Той прекрачваше през бодливата тел и отново тичаше напред. Разстоянието между тях някак мистериозно се удвояваше. Висящият над безбройните ровове сив дим почти скриваше голямата космата фигура, която се движеше към него.

— Язон! — извика Вълк. — Язон! Язон!

— Тук съм! — изкрещя Джек.

— Язон, не мога да го направя! Вълк не може да го направи!

— Продължавай да се опитваш! По дяволите, не се отказвай!

Вълк спря пред непроходима телена плетеница и през гъстия дим Джек го видя как застава на четири крака и топурка насам-натам в търсене на пролука. Мяташе се ту наляво, ту надясно, изминаваше все по-голямо разстояние и с всяка секунда изглеждаше все по-разстроен. Най-накрая отново се изправи на задните си крака, хвана с ръце обърканото кълбо бодлива тел, направи си дупка и извика през нея:

— Вълк не може! Язон, Вълк не може!

— Обичам те, Вълк — изкрещя Джек през запушената равнина.

— Язон! — излая Вълк. — Внимавай! Те идват за теб! ОЩЕ идват!

— Още кои? — понечи да попита Джек, но не можа. Знаеше. След това или цялото естество на съня се промени, или направо започна друг сън. Той отново беше в разрушеното студио и кабинета в дома „Слънчева светлина“. Въздухът миришеше на барут и обгорена плът. Осакатеното тяло на Сингър лежеше на пода, останките на Кейси висяха през счупената стъклена стена. Джек бе коленичил на пода, люлееше Вълк в ръце и отново знаеше, че Вълк умира. Само че Вълк не беше Вълк.

Джек държеше треперещото тяло на Ричард Слоут и тъкмо Ричард умираше. Изпълнените му с болка очи безцелно се щураха зад увеличителните стъкла на тъмните очила.

— О, не, не — ужасен прошепна Джек. Ръката на Ричард беше разкъсана, гърдите му представляваха каша от плът и окървавена бяла риза. Натрошените кости проблясваха като зъби.

— Не искам да умра — с нечовешки усилия каза Ричард. — Язон, ти не трябва… не трябваше…

— О, не умирай и ти — молеше Джек, — поне ти недей.

Тялото на Ричард се свлече в ръцете му, от гърлото му излезе дълъг, накъсан стон и след това Джек срещна погледа на внезапно прояснените и спокойни очи.

— Язон… — Името, което беше почти подходящо, кротко увисна във вонящия въздух. — Ти ме уби — прошепна Ричард и очите му отново се замъглиха. Тялото му внезапно натежа в ръцете на Джек. В него вече нямаше живот. Язон де Лосиан замръзна от ужас…

… а Джек Сойер скочи в студеното, непознато легло на един от нощните приюти на Дикатър, Илиной, и на жълтеникавата светлина на уличната лампа видя, че струйката пара, излизаща от устата му, е толкова изобилна, сякаш едновременно я издишват двама. Успя да не извика, само защото обхвана устата си с ръце, със своите две ръце, които притискаше така силно, че би могъл да счупи орех. Още една огромна порция въздух напусна дробовете му.

Ричард.

Вълк, тичащ през онзи мъртъв свят и викащ… какво?

„Язон!“

Сърцето на момчето подскочи в гърдите му с решителността на кон, прескачащ ограда.

1.

На следващата сутрин в единадесет часа изтощеният Джек Сойер свали раницата си в края на голямото игрище, покрито с изсъхнала кафява трева. Долу в ниското двама души с анцузи и бейзболни шапки обработваха с гребла и метли тревната ивица около най-отдалечената група сгради. Вляво от Джек, точно зад червения тухлен гръб на библиотеката, се намираше паркингът на преподавателите. Фасадата на училищния комплекс гледаше към широки порти, преграждащи пътя на трилентова алея за коли, която обикаляше големия вътрешен двор, нашарен от тесни пътеки. Само библиотеката — импозантна постройка от стъкло, стомана и декоративни тухли, стърчеше извън четириъгълния двор. Джек вече бе забелязал, че училището има и втора порта, откъдето се вмъкваше друго шосе, което минаваше пред библиотеката и завършваше със сметище, струпано в окръгления му задънен край, точно до футболното игрище.

Джек тръгна към задната част на учебния корпус. Сухата трева хрускаше под краката му. Студеният вятър го накара да се загърне в разкошното палто на Майлс П. Кигър. Е, поне то изглеждаше ученическо. За разлика от самия него, разбира се. Надяваше се щом учениците се запътят към столовата, да открие стаята на Ричард — вход Б на пансиона „Нелсън“.

На път към карето на вътрешния двор мина между административната сграда на „Тейър“ и един от пансионите на горните класове и през прозорците му дочу ленивото бръмчене на гласове.

2.

Джек хвърли поглед към двора и върху един постамент, висок колкото дърводелски тезгях, забеляза зеленикавата бронзова фигура на попрегърбен старец, разучаващ корицата на дебела книга. Елдър Тейър, предположи момчето. Беше с колосана яка, надиплена вратовръзка и редингот на трансценденталист от Нова Англия. Ненормално наведената му месингова глава сочеше към сградите, в които се намираха класните стаи.

Джек стигна до края на пътеката и зави вдясно. През един от прозорците над главата му изригна внезапен рев — момчета с крясъци скандираха сричките на някакво име, което звучеше като „Етъридж! Етъридж!“, последва взрив от неразбираеми писъци, викове и звуци от придърпването на тежки мебели по дървен под. „Етъридж!“

Джек чу затварянето на врата зад гърба си, хвърли поглед през рамо и видя как някакво високо момче с тъмноруса коса лети надолу по стъпалата на пансиона със скъпите си обувки от естествена кожа. Беше облечено със спортно сако от вълнен плат и вратовръзка. От студа го защитаваше само дълъг шал на жълти и сини карета, увит няколко пъти около врата му. Дългото му лице — едновременно изпито и арогантно, точно сега излъчваше типичното самодоволство на абитуриент. Джек сви глава в раменете си и продължи по пътеката.

— Никой да не мърда! — извика високото момче нагоре към затворения прозорец. — Стойте по местата си, зайци такива!

Джек се насочи към следващата сграда.

— Мърдате столовете — изпищя високият зад гърба му. — Чувам ви! Веднага престанете! — След това яростно подвикна на Джек, който се обърна с разтуптяно сърце. — Веднага се прибирай в пансиона „Нелсън“, който и да си ти. Бързо и незабавно. Бегом!

— Да, господине — смотолеви Джек, обърна се и забърза в посоката, посочена му от младежа.

— Закъснял си поне със седем минути! — изписка Етъридж зад гърба му и Джек, стреснат, заподтичва в тръс. — Бегом казах!

Джек премина от тръс в галоп.

Заслиза надолу по склона (надяваше се, че това е правилният път — във всеки случай натам бе гледал Етъридж) и забеляза как една дълга черна лимузина тъкмо се плъзва през главната порта и запъпля по алеята към вътрешния двор. Помисли си, че седящият зад тъмните прозорци едва ли ще е нещо толкова обикновено като родител на второкурсник в „Тейър“.

Дългата черна кола напредваше нахално бавно.

„Аман — помисли си Джек, — вече навсякъде ми се привиждат призраци.“

Въпреки това просто стоеше като истукан и гледаше как лимузината стига до началото на двора и спира, а моторът продължава да бръмчи. Шофьор-негър с рамене на полузащитник изскочи иззад волана и отвори задната врата. Непознат мъж, възрастен и белокос, с усилия се измъкна от задната седалка на лимузината. Под черното му палто се подаваха снежнобяла риза и внушителна черна връзка. Той кимна на шофьора и се затътри през двора към главната сграда. Изобщо не погледна към Джек. Шофьорът претенциозно проточи шия и погледна нагоре, сякаш размишляваше дали е възможно да завали сняг. Джек отстъпи назад и изчака старецът да се изкачи по стъпалата на административната сграда. Шофьорът продължаваше показното изучаване на небето. Джек предпазливо продължи да отстъпва към сградата и в момента, в който стената й го скри, се обърна и затича.

Пансионът „Нелсън“ се оказа триетажна тухлена сграда в другия край на двора. Два от прозорците на приземния етаж показаха на Джек дузина второкурсници, които се възползуваха от привилегиите си и четяха излегнати на кушетки, играеха карти на масички за кафе или лениво зяпаха нещо, което най-вероятно беше телевизор, поставен под прозорците.

Някъде нагоре по хълма се хлопна врата и Джек мерна високия рус Етъридж горделиво да крачи към собствената си сграда, доволен, че се е справил с престъпленията на първокурсниците.

Джек продължи покрай фасадата на пансиона и студеният вятър заплющя в лицето му, веднага щом зави зад ъгъла, където само след няколко стъпки имаше тясна врата, табела (този път дървена, бяла с черни готически букви), на която пишеше „Вход 5“, и редица прозорци, стигаща чак до следващия ъгъл.

И изведнъж пред третия прозорец — о, облекчение! Ричард Слоут — със здраво наместени зад ушите очила, стегната вратовръзка и поизцапани с мастило ръце — седеше изправен на бюрото си и задълбочено четеше някаква дебела книга. Беше обърнат странично към Джек, който имаше време добре да разгледа скъпия, добре познат профил, преди да потропа на стъклото.

Главата на Ричард отскочи от книгата. Изненадан и уплашен от внезапния шум, той ядно се втренчи навън.

— Ричард — тихо прошепна Джек и бе възнаграден от вида на учуденото лице на приятеля си, който изглеждаше почти обезумял от изненада. — Отвори — беззвучно, само с устни, каза той.

Ричард стана. Движеше се бавно като човек в шок. Джек със знаци му показа да отвори прозореца. Той се приближи, опря ръце на перваза и за миг строго се втренчи в него. Краткият, критичен поглед беше присъда за мръсното лице, дългата немита коса и най-вече за ненадейната му поява. „Къде по дяволите беше досега?“ После Ричард отвори прозореца и каза:

— Е, повечето хора обикновено използуват вратата.

— Така е — почти засмян отвърна Джек. — Когато стана като повечето хора, вероятно и аз ще го правя. Дръпни се малко.

Ричард отстъпи назад.

Джек се надигна, хвана се за перваза и се прехвърли вътре.

— Уф!

— Все пак е хубаво, че те виждам — каза Ричард, — но почти веднага трябва да тръгвам за обяд. Можеш да вземеш един душ, ако искаш. Всичко живо ще бъде в столовата. — Той млъкна, сякаш решил, че е говорил твърде дълго.

Джек почувствува, че приятелят му ще изисква внимателно отношение.

— Можеш ли да ми донесеш малко храна? Наистина умирам от глад.

— Страхотно! — възкликна Ричард. — Първо побъркваш всички, включително баща ми, като се хукваш нанякъде, после се вмъкваш тук като крадец и сега искаш да ти открадна храна. Наистина страхотно. Няма що! Даже знаменито!

— Ще трябва доста да си поговорим.

— Ако — рече Ричард и леко се наведе напред с ръце в джобовете си, — ако още днес тръгнеш обратно към Ню Хампшир или ми разрешиш да се обадя на татко да дойде и да те закара, ще ти свия малко храна.

— Искам да говоря за всичко с теб, Ричи. За всичко. Със сигурност съм готов да говоря и за връщане обратно.

Ричард кимна.

— Къде беше всъщност, по дяволите? — Очите му горяха зад дебелите стъкла. После изведнъж изненадано премигнаха. — И как за Бога можеш да обясниш начина, по който ти и майка ти се отнасяте с баща ми? Хайде, Джек, наистина смятам, че трябва да се върнеш в Ню Хампшир.

— Ще се върна. Обещавам. Но първо трябва да намеря нещо. Мога ли да седна някъде? Изморен съм до смърт.

Ричард кимна към леглото си, а после — типично за него посочи с ръка стола пред бюрото, който се намираше по-близо до Джек.

В коридора се хлопаха врати. Покрай вратата се влачеха крака, чуваха се високи гласове.

— Чете ли за дома „Слънчева светлина“? Аз бях там. Двама от приятелите ми загинаха и повярвай, Ричард, единият беше вълкодлак.

Лицето на Ричард се смръщи.

— Това е изумително съвпадение, понеже…

— Наистина бях в дома „Слънчева светлина“, Ричард.

— Така да е. Добре. След половин час ще се върна с малко храна и ще ти кажа кой живее в съседната стая. Но това са редовните ти измишльотини от типа „Сийбрук Айланд“, нали? Кажи ми истината!

— Дааа, нещо такова, струва ми се. — Джек смъкна палтото на Майлс П. Кигър от раменете си и то увисна върху облегалката на стола.

— Скоро се връщам — каза Ричард и несигурно му махна от прага.

Джек изхлузи обувките си и затвори очи.

3.

Разговорът, определен от Ричард като „измишльотини от типа Сийбрук Айланд“ и за който Джек също си спомняше, се бе състоял в края на последното им посещение в едноименния курорт.

Двете семейства бяха почивали заедно почти всяка година, докато Фил Сойер беше жив. През първото лято след смъртта му Морган Слоут и Лили Кавано се опитаха да продължат традицията и ангажираха места за четиримата в огромния стар хотел на Сийбрук Айланд, Южна Каролина, мястото на най-щастливите им лета. Експериментът не стана.

Момчетата бяха свикнали да бъдат заедно. Освен това бяха свикнали и с места като Сийбрук Айланд. Ричард Слоут и Джек Сойер през цялото си детство бяха преброждали хотелите на курорта, неуморно бяха галопирали по кафеникавите му плажове, но сега атмосферата мистериозно се бе променила. В живота им се беше промъкнала неочаквана сериозност, странна скованост.

Смъртта на Фил Сойер бе променила самите багри на бъдещето. През последното лято в Сийбрук Джек почувствува, че може би не иска да седи на стола зад бюрото на баща си, че иска повече от живота. Повече какво? Той знаеше — и това бе едно от малкото неща, които наистина знаеше, че страстното му желание да получи повече е свързано със сънищата наяве. И когато започна да го усеща в себе си, разбра и нещо друго — неговият приятел Ричард всъщност не само беше неспособен да почувствува същността на това „повече“, а даже съвсем определено се стремеше към пълната му противоположност. Ричард искаше по-малко. Ричард не искаше нещо, което не би могъл да уважава.

Двете момчета се бяха измъкнали в ленивия промеждутък, характеризиращ часовете между обяда и следобедните коктейли в добрите курорти. Всъщност не бяха се отдалечили много. Седяха на склона на покрития с борове хълм от задната страна на хотела. Под тях проблясваше водата на огромния правоъгълен басейн, където Лили Кавано Сойер прилежно и без усилия изминаваше дължина след дължина. На една от масите встрани от басейна загърнат в дългия си мъхнат халат, с джапанки на краката, бащата на Ричард хапваше двоен сандвич с препечен хляб, като в същото време не преставаше да върти бизнес по телефона.

— Нещо такова ли искаш? — попита Джек.

Ричард седеше до изтегнатия си приятел и както обикновено беше с книга в ръка. „Животът на Томас Едисон“. Изглеждаше малко смутен от въпроса.

— Когато порасна ли имаш предвид? Знам, че приличам на човек, комуто не може да се угоди, но не знам дали го искам, или не.

— Наясно ли си какво искаш, Ричард? Винаги си казвал, че имаш желание да бъдеш химик-изследовател. Какво означава това?

— Означава, че искам да бъда химик-изследовател — усмихна се той.

— Разбираш какво имам предвид, нали? Какъв е смисълът човек да бъде химик? Мислиш ли, че това ще ти доставя удоволствие? Мислиш ли, че ще успееш да откриеш лекарство против рака, да спасиш живота на милиони хора?

Ричард го погледна съвсем открито, очите му изглеждаха уголемени зад очилата, които бе започнал да носи преди четири месеца.

— Не, не смятам, че някога ще успея да излекувам рака. Но не в това е въпросът. Въпросът е да се открие как функционират нещата, понеже те всъщност се движат в някакъв определен ред, независимо как ни се струва отстрани. Човек би могъл да открие поне част от него.

— От реда ли?

— Да. Защо се усмихваш така?

— Сега сигурно ще ме помислиш за побъркан, но аз бих искал да открия нещо по-просто, нещото, което кара всички тези богаташи да гонят топките за голф и да се надвикват по телефоните. Не ти ли се струва, че всичко това започва да става отвратително?

— То вече е отвратително — напълно сериозно отвърна Ричард.

— Не си ли мислиш понякога, че животът би могъл да ни предостави нещо по-приятно от реда? — Втренчи се в невинното, скептично лице на Ричард. — Не си ли мечтаеш за малко вълшебство, Ричи?

— Знаеш ли, понякога си мисля, че ти просто копнееш за хаос — каза Ричард и леко се изчерви. — Смятам, че ми се подиграваш. Ако наистина мечтаеш за вълшебства, значи искаш да направиш на пух и прах всичко, в което вярвам. На практика отричаш реалността.

— Може би не съществува само една-единствена реалност.

— В „Алиса в страната на чудесата“ със сигурност! — ядоса се Ричард.

Той тръгна между боровете и Джек за пръв път осъзна, че разговорът, предизвикан от неговите усещания за сънищата наяве, бе вбесил приятеля му. След секунди с помощта на дългите си крака Джек настигна Ричард.

— Не ти се подигравах. Просто бях любопитен защо винаги казваш, че искаш да бъдеш химик.

Ричард спря и трезво го погледна.

— Само престани да ме докарваш до лудост с подобни фантасмагории. Сигурно Сийбрук Айланд те тласка към такива разговори. Но и без най-добрият ти приятел тотално да се е пернал, е трудно да бъдеш един от десетината нормални хора в Америка.

И след този ден Ричард Слоут се наежваше при какъвто и да било признак на фантазьорство от страна на Джек, класифицираше го като „измишльотина от типа Сийбрук Айланд“ и незабавно сменяше темата.

4.

Джек, изкъпан и със залепнала към главата мокра коса, лениво разгръщаше книгите върху бюрото на Ричард и го чакаше да се върне от столовата. Тъкмо се чудеше дали предстоящият разговор нямаше да бъде по-лесен, ако вместо учебника по органична химия и разни математически ребуси на бюрото лежеше „Властелинът на пръстените“, и Ричард се вмъкна през вратата. Носеше петносана хартиена салфетка, в която явно имаше доста храна.

— Какво дадоха за обяд? — попита Джек.

— Имаш късмет. Панирани пилета. Едно от малкото неща, които сервират тук, без да те накарат да съжаляваш животното, което е трябвало да умре, за да стане част от менюто.

Ричард подаде мазната салфетка на Джек. Четирите дебели, големички парчета пиле ухаеха невероятно приятно и той незабавно се нахвърли върху тях.

— Откога си започнал да ядеш, сякаш го правиш за последен път? — Ричард побутна очилата върху носа си и седна на тясното легло. Кафявото пуловерче, което носеше под вълненото си сако, прилежно бе напъхано под колана на панталоните му. За миг Джек изпита силно безпокойство. Зачуди се дали наистина е възможно да говори за Териториите с човек, който е толкова стегнат, та чак си е загащил пуловера.

— За последен път ядох вчера около обяд — кротко каза той. — Просто съм малко гладен, Ричард. Благодаря ти, че ми донесе от пилето. Страхотно е. Най-доброто пиле, което някога съм ял. Ти наистина нямаш грешка, особено като знам, че с тази постъпка рискуваш да те изключат.

— Струва ти се като на шега, нали? — сопна се Ричард и се намръщи. — Ако някой те намери тук, аз вероятно наистина ще бъда изключен. Така че не виждам нищо смешно. Трябва да измислим как да те върнем в Ню Хампшир.

Мълчание. Преценяващ поглед от страна на Джек, твърд поглед от Ричард.

— Разбирам, че искаш да ти обясня какво правя, Ричард — с пълна уста започна Джек, — и повярвай ми, няма да бъде лесно.

— Сигурно знаеш, че не изглеждаш същият — въздъхна Ричард. — Изглеждаш… по-голям. И това не е всичко. Променил си се.

— Знам, че съм се променил. И ти би се променил, ако беше с мен от септември насам. — Джек се усмихна, погледна към смръщения Ричард, облечен като послушен син, и разбра, че никога няма да може да каже на приятеля си за баща му. Просто не беше способен на това. Ако събитията го свършеха вместо него, добре, но неговото сърце не беше толкова жестоко, та да направи тези ужасни разкрития.

Ричард продължаваше да се мръщи насреща му, очевидно очакваше началото на историята.

Може би за да отложи мига, в който трябваше да се опита да убеди Ричард Рационалния в невероятното, Джек попита:

— Момчето от съседната стая напуска ли училището? През прозореца видях, че на леглото му има куфари.

— Да, това е много интересно. Имам предвид, че е интересно в светлината на това, което ти ми каза. То напуска, всъщност вече си тръгна. Някой ще дойде за нещата му, предполагам. Бог знае що за фантасмагории ще съчиниш от цялата история, но в съседната стая живееше Руел Гардънър. Синът на проповедника, управлявал дома, от който твърдиш, че си избягал. — Ричард пренебрегна внезапния пристъп на кашлица, споходил приятеля му. — Трябва да кажа, че общо взето Руел беше всичко друго, но не и нормално момче от пансиона, и едва ли някой тук особено съжалява, че си отива. Тъкмо когато се разчу историята, че в дома, управляван от баща му, умират деца, той получи телеграма да напусне „Тейър“.

Джек бе изплюл хапката пиле, която насмалко не го задави.

— Синът на Сънлайт Гардънър, така ли? Този човек има син! И той е бил тук?

— Дойде в началото на срока. Точно това се опитвах да ти кажа преди да ме прекъснеш.

Изведнъж училището „Тейър“ се стори на Джек заплашително по начин, който Ричард никога не би разбрал.

— И що за човек беше той?

— Садист — просто отвърна Ричард. — Понякога наистина дочувах странни звуци в стаята му. Веднъж на сметището видях захвърлена мъртва котка без уши и очи. А той изглежда тъкмо като човек, който с радост би измъчвал котка. И някак си все ми се струваше, че мирише като гранясала английска кожа. — Помълча тъкмо колкото трябва и след това попита: — Ти наистина ли беше в дома „Слънчева светлина“?

— Цели тридесет дни. Домът бе истински ад или поне адът му е най-близък роднина. — Джек си пое дъх и погледна смръщеното, но поне отчасти убедено лице на приятеля си. — Знам, че ти е трудно да го преглътнеш, Ричард, но човекът с мен беше вълкодлак. И ако не беше убит, докато ми спасяваше живота, щеше да е тук сега.

— Вълкодлак. Козина по дланите на ръцете. Превръща се в жадно за кръв чудовище при всяко пълнолуние.

Ричард замислено огледа малката стая. Джек изчака, докато очите им отново се срещнат.

— Искаш ли да знаеш какво правя? Искаш ли да ти разкажа защо прекосявам на стоп страната?

— Вече просто трябва да го направиш — отвърна Ричард.

— Опитвам се да спася живота на мама. — Щом го произнесе, изречението му се стори изпълнено със смайваща яснота.

— И как по дяволите ще направиш това? — избухна Ричард. — Майка ти може би е болна от рак. И както ти е изтъкнал баща ми, има нужда от доктори и лекарства… а ти хукваш по пътищата! И с какво ще спасиш живота на майка си, Джек? С вълшебства и магии ли?

Очите на Джек плувнаха.

— Продължавай, Ричард, продължавай, приятелю! — Той притисна влажните си очи в ръкава.

— Ей, успокой се, ей, недей… — притесни се Ричард и френетично задърпа пуловера си. — Джек, не плачи, хайде, моля те, знам, че е ужасно, не исках да… — Той безшумно бе прекосил стаята и сега непохватно го поглаждаше по раменете.

— Добре съм — каза Джек и свали ръката си. — Това не е някаква побъркана измишльотина, Ричард, независимо как ти се струва отстрани. Баща ми ме наричаше Джек Пътника, така ме нарече и един старец в Аркадия Бийч. — Надяваше се, че ще излезе прав и съчувствието на Ричард ще стане негов съюзник, ще му отвори тайни прозорци и тайни врати, и когато го погледна в лицето, видя, че не се е излъгал. Приятелят му изглеждаше разтревожен, разнежен, склонен да му повярва.

Джек подхвана разказа си.

5.

Животът около двете момчета продължаваше, както във всички пансиони — спокоен и кипящ едновременно, изпъстрен с викове, ревове и смях. Покрай вратата минаваха стъпки, но не спираха. От стаята над тях се носеше ритмично потупване и когато най-после до ушите им достигна част от някаква мелодия, Джек позна една от плочите на „Блу Ойстър Кълт“. Той започна да разказва на Ричард за сънищата наяве. От сънищата наяве премина към Спийди Паркър. Описа гласа, който му бе говорил от въртящата се в пясъка фуния, как за пръв път бе глътнал от „вълшебния сок“ на Спийди и се бе пренесъл в Териториите.

— Но сега мисля, че сокът бе просто евтино вино, виното, което пият алкохолиците — каза Джек. — И по-късно, след като го свърших, открих, че нямам нужда от него, за да се пренасям. Можех да го правя и без вълшебен сок.

— Хубаво — уклончиво кимна Ричард.

След това Джек се опита вярно да му опише Териториите: коларските пътища, летния дворец с неговото безвремие и специфичност. Капитан Фарън, умиращата кралица, която го доведе до двойниците; Озмънд. Сцената в село Вси ръце, пътят към Големия пущинак, който всъщност беше Западният път. Показа на Ричард малката си колекция от тайнствени предмети — перцето за китара, стъкленото топче и монетата. Ричард просто ги повъртя в ръце и му ги върна без коментар. После Джек отново преживя злочестите си дни в Оутли.Ричард изслуша разказа му за тунела и кръчмата мълчаливо, но с широко разтворени очи.

Джек внимателно пропусна от отчета си участието на Морган Слоут и Морган дьо Орис в събитията в почивната зона на Луисбърг в западната част на Охайо.

После трябваше да опише Вълк така, както го бе видял за пръв път — лъчезарен гигант в гащеризон, и усети, че в очите му отново припарват сълзи. Той наистина стресна Ричард с плача си, докато му разказваше как се е опитвал да накара Вълк да пътуват с коли. Изповяда нетърпението си с него, положи усилия да не се разциври пак и беше добре известно време — успя да довърши историята за първата промяна на Вълк без сълзи и свито гърло. Силната ярост му помогна да говори спокойно, докато стигна до Фърд Джанклоу и тогава отново заплака.

Ричард дълго време не каза нищо, после стана и извади чиста кърпа от едно от чекмеджетата на бюрото. Джек шумно си издуха носа и каза:

— Това е, което се случи. Или поне голяма част от него.

— Какво си чел напоследък? Какви филми си гледал?

— О, я върви по дяволите! — Джек се изправи и прекоси стаята, за да си вземе раницата, но Ричард се протегна и го хвана за китката.

— Не мисля, че си си измислил всичко. Не мисля, че си измислил дори част от него.

— Наистина ли?

— Да. Не знам какво да мисля, но съм сигурен, че не ме лъжеш умишлено. — Пусна ръката му. — Вярвам, че си бил в дома „Слънчева светлина“, наистина го вярвам. Не се съмнявам, че си имал приятел на име Вълк, който е умрял там. Съжалявам, но не мога да взема Териториите за чиста монета и не мога да приема, че приятелят ти е бил вълкодлак.

— Значи мислиш, че съм побъркан, така ли?

— Мисля, че имаш неприятности и че си притеснен. Но няма да се обадя на татко и няма да те накарам да си тръгнеш сега. Просто трябва да спиш тук довечера. Ако чуем, че господин Хейуд минава на проверка, можеш да се скриеш под леглото. — Въздъхна, сложи ръце на хълбоците си и критично огледа стаята. — Имаш нужда от почивка. Сигурен съм, че това е част от проблема. В онова ужасно място са те съсипали от работа и мозъкът ти се е размътил. Сега трябва добре да си починеш.

— Така е — съгласи се Джек.

— Скоро се налага да отида на тренировка с отбора по баскетбол, но ти можеш да останеш тук. Довечера пак ще ти донеса храна. Най-важното сега-засега е, че имаш нужда да си починеш и че имаш нужда да се върнеш у дома.

— Ню Хампшир не е дом — каза Джек.

1.

През прозореца Джек видя момчета по сака, които попрегърбени от студа се движеха насам-натам между библиотеката и останалите сгради на училището. Етъридж, ученикът от горния курс, който бе говорил с него сутринта, летеше нанякъде с развян зад гърба си шал.

Ричард извади едно вълнено яке от тесния дрешник до леглото.

— Нищо не е в състояние да ме убеди, че има смисъл и трябва да правиш каквото и да било, вместо да се върнеш в Ню Хампшир. Сега отивам на тренировката, понеже ако не отида, треньорът Фрейзър ще ме накара да направя десет обиколки за наказание, веднага щом се върне. Днес ще го замества някакъв негов колега и той ни каза, че ще ни сравни със земята, ако го изложим. Искаш ли да ти дам чисти дрехи? Имам поне риза, която ще ти стане. Татко ми я изпрати от Ню Йорк, но „Брукс Брадърс“ са сбъркали номера.

— Дай да я погледна — каза Джек, позасрамен от състоянието на собствените си дрехи. Ричард му подаде елегантна бяла риза в пластмасова кутия. Той му благодари, отвори кутията и започна да вади карфичките. Почти щеше да му стане.

— Имам и едно сако, което би могъл да вземеш. Блейзърът в левия край на дрешника. Ще го премериш, нали? Можеш да си избереш и вратовръзка. Ако някой случайно влезе, кажи, че си от „Сейнт Луис Кънтри Дей“ и си дошъл на обменни начала. Правим го поне два-три пъти в годината. Техни ученици идват тук, а ние отиваме там, за да участвуваме в списването на училищните си вестници. Аз ще се върна преди вечеря и ще видя как си.

Ричард тръгна към вратата. Копчетата на якето му до едно бяха съвестно закопчани, от предния джоб се подаваха две химикалки.

След няколко минути в пансиона „Нелсън“ настъпи тишина. От прозореца на Ричард Джек виждаше момчета, заели места зад писалищата в библиотеката. Никой не се движеше по пътеките или по изсъхналата кафява трева. Настойчив звънец извести началото на следобедните занимания. Джек протегна ръце и се прозя. Отново го обзе чувство за сигурност — нали около него училището живееше живота си с всички познати ритуали на звънци, часове и баскетболни тренировки. Може би ще може да остане и утре, може би даже ще успее да се обади на майка си от някой от телефоните в пансиона. Без съмнение поне ще има възможност да си отспи.

Приближи се до дрешника и откри блейзъра да виси точно там, където бе казал Ричард. От единия му ръкав все още стърчеше етикет. Слоут го бе изпратил от Ню Йорк, но Ричард въобще не го беше обличал. Както и ризата, блейзърът бе с един номер по-малък от размера на Джек и го стягаше в раменете, но кройката му беше широка, а освен това ръкавите му позволяваха на белите маншети на ризата да стърчат точно с половин сантиметър.

Джек издърпа една връзка от куката в дрешника — червена на сини котвички, преметна я около врата си и доста се потруди да й направи приличен възел. След това изпитателно се разгледа в огледалото и високо се изсмя. Най-после беше успял! Защото там стоеше самият той — с прекрасен нов блейзър, вратовръзка, снежнобяла риза и поизмачкани джинси — и изглеждаше като истински ученик!

2.

Джек забеляза, че Ричард е станал почитател на Стивън Джей Гулд22. Взе от етажерката с книги „Палецът на пандата“, понеже си хареса заглавието й, и отново седна на леглото.

Мина доста време, а Ричард все не се връщаше от тренировката по баскетбол. Джек крачеше напред-назад в малката стая и се чудеше какво би могло да попречи на приятеля му да се прибере, а въображението му неспирно изреждаше нещастие подир нещастие.

След като за пети или шести път погледна часовника си, той изведнъж откри, че наоколо изобщо не се мяркат ученици.

Каквото и да се бе случило на Ричард, се беше случило на цялото училище.

Следобедът умря. Той си мислеше, че Ричард също е мъртъв, че може би цялото училище „Тейър“ е мъртво, понеже той, Джек, е носител на някакъв мор, преносвач на смърт. Не беше ял нищо освен парчетата пиле, които му бе донесъл Ричард, но не изпитваше глад. Седеше изтръпнал от отчаяние. Където и да отидеше, със себе си носеше разрушение.

След това коридорът отново се изпълни със стъпки.

Джек смътно дочу глухото дънене на уредбата на горния етаж и отново разпозна една от плочите на „Блу Ойстър Кълт“. Някой спря отвън пред вратата. Джек се спусна и я отвори.

На прага стоеше Ричард. Две русокоси момчета хвърлиха поглед към стаята и продължиха надолу по коридора.

— Къде ходиш цял следобед? — попита Джек.

— Да ти кажа, случиха се странни неща. Отмениха всички следобедни часове. Господин Дъфри даже не разреши на никого да си остави нещата в шкафчетата в класните стаи. И след това всички трябваше да отидем на баскетбол, което беше още по-странно.

— Кой е господин Дъфри?

Ричард го погледна така, сякаш тъкмо е паднал от луната.

— Кой е господин Дъфри ли? Ами че директорът, разбира се. Ти нищо ли не знаеш за това училище?

— Не, но вече ми хрумнаха едно-две неща. И какво странно имаше в днешната тренировка?

— Спомняш ли си, че ти казах, че някакъв приятел на треньора Фрейзър ще го замества днес? Беше ни предупредил изрично да не го излагаме и аз си мислех, че колегата му ще е някоя бивша звезда, някой истински баскетболен змей. Училището „Тейър“ няма особени спортни традиции. Във всеки случай смятах, че човекът, който го замества, ще бъде по-специален.

— Позволи ми да отгатна. Новият изглеждаше така, сякаш никога не е имал нищо общо със спорта.

Ричард озадачено вдигна брадичка.

— Да, определено. — Замислено погледна Джек. — През цялото време пушеше. Косата му беше дълга и наистина мазна. Изобщо не изглеждаше като треньор, а по-скоро като човек, когото повечето треньори с радост биха стъпкали, право да ти кажа. Даже очите му изглеждаха странни. Обзалагам се, че пуши марихуана. — Подръпна пуловера си. — Не мисля, че знаеше каквото и да било за баскетбола. Изобщо не ни накара да направим упражненията, които следват след загряването. Ние просто тичахме и хвърляхме към кошовете, а той ни подвикваше. И се смееше, сякаш играещите баскетбол момчета са най-нелепото нещо, което е виждал през целия си живот. Да си чувал някога за треньор, на когото собствените му занимания са смешни? Загряването също беше странно. Той каза: „Хайде, понапрегнете се малко“, запали си цигара и остави всичко на самотек. Няма броене, няма крачки. После нареди да потичаме и това е. Изглеждаше… някак си див. Мисля, че утре ще се оплача на треньора Фрейзър.

— Аз не бих се оплакал нито на него, нито на директора.

— О, ясно. Според теб господин Дъфри е един от тях. Един от жителите на Териториите.

— Или работи за тях — добави Джек.

— Не виждаш ли, че ставаш смешен? Така натикваш всичко в един и същи модел. Щом нещо не върви както трябва — там! Не става ли твърде лесно? Човек не може да обяснява всичко така. Това е чиста лудост. Правиш връзки, които не съществуват.

— И виждам неща, дето ги няма.

— Ти го каза. — Ричард сви рамене, но въпреки безгрижния жест лицето му изглеждаше разстроено.

— Чакай малко. Спомняш ли си, че ти разказах за сградата, която се срути в Ангола, Ню Йорк?

— „Рейнбърд Тауърс“ ли?

— Каква памет! Мисля, че инцидентът стана по моя вина.

— Джек, ти си…

— Луд, знам. Виж, някой ще надуе ли свирката, ако отидем да видим вечерните новини?

— Съмнявам се. Повечето от момчетата си учат по това време. Защо?

„Понеже искам да знам какво ново-вехто наоколо — помисли си Джек. — Имало ли е наблизо сладки пожарчета, елегантни земетресенийца, знаци, че те са преминали и идват. За мен! За нас!“

— Имам нужда от смяна на пейзажа, Ричард — каза Джек и го последва надолу по бледозеления коридор.

1.

Джек пръв усети промяната и разбра какво става. Същото се беше случило и преди, докато го нямаше Ричард, и той веднага го почувствува.

Пищящият хевиметъл от „Татуирания вампир“ на „Блу Ойстър Кълт“ беше замлъкнал. Телевизорът в приемната, от чийто екран вместо новините кудкудякаха героите на някакъв сериал, изведнъж стихна.

Ричард се обърна към Джек и отвори уста.

— Тая работа хич не ми харесва, приятелю — изпревари го Джек. — Местните тамтами спряха и стана твърде тихо.

— Ха-ха — едва-едва каза Ричард.

— Ричи, мога ли да те попитам нещо?

— Да, разбира се.

— Страхуваш ли се?

Лицето на Ричард говореше, че повече от всичко на света би искал да каже: „Не, разбира се, че не. По това време в пансиона «Нелсън» винаги е тихо“. За нещастие Ричард бе напълно неспособен да лъже. Скъпият Ричард! Джек усети прилив на обич.

— Да. Малко.

— Мога ли да те попитам още нещо?

— Сигурно.

— Защо и двамата шепнем?

Известно време Ричард го гледа, без да отвърне, после отново тръгна по зеления коридор.

Вратите на стаите по другия коридор зееха широко отворени или открехнати. Джек долови много позната миризма да излиза на талази от номер 4, леко бутна полуотворената врата с върховете на пръстите си и попита:

— Кой от тях е наркоман?

— Какво? — несигурно възкликна Ричард.

Джек сбърчи нос и шумно подуши.

— Не усещаш ли?

Ричард се върна и надникна в стаята. Двете настолни лампи светеха. Разтворен учебник по история лежеше върху едното бюро, брой на „Хеви Метъл“ — върху другото. По стените висяха плакати: Коста Дел Сол; Фродо и Сам, упорито запътени през задимените равнини на Мордор към замъка на Саурон; Еди Ван Хален. От лежащите върху разтворения брой на „Хеви Метъл“ слушалки се носеше тиха музика.

— След като могат да те изключат само защото си разрешил на приятел да преспи под леглото ти, много се съмнявам, че за пушене на наркотици весело ще те потупат по рамото, нали така?

— Разбира се, че щете изключат. — Ричард гледаше димящата цигара като хипнотизиран и Джек си помисли, че приятелят му е по-ужасен и по-объркан от всякога, че е по-зашеметен даже от днес следобед, когато той му бе показал заздравяващите рани между пръстите си.

— Пансионът „Нелсън“ е празен.

— Не ставай смешен! — остро го сряза Ричард.

— И все пак е така. Ние сме единствените останали. А човек не може да изведе тридесет и кусур момчета от едно общежитие, без да се чуе звук. Те не само са излезли, те просто са изчезнали.

— Отвъд в Териториите, предполагам!

— Не знам. Може би са още тук, но на малко по-различно ниво. Може би са там. Може би са в Кливланд, но със сигурност не са, където сме ние.

— Затвори тази врата — рязко каза Ричард и когато Джек не изпълни достатъчно бързо нареждането му, се пресегна и я затвори сам.

— Защо не я загасиш?…

— Изобщо не искам да я докосвам — отвърна Ричард. — Знаеш, че трябва да съобщя за това. Трябва да докладвам на господин Хейуд.

— Би ли го направил? — смаян попита Джек.

Ричард изглеждаше огорчен.

— Не… сигурно не. Но това не ми харесва.

— Противоречи на установения ред, а? — подсмихна се Джек.

— Да. — Очите на Ричард гневно проблясваха зад очилата, съобщаваха му, че е точно така, че правилно е отгатнал и ако не му харесва, много му здраве. — Искам да знам какво става тук и повярвай, наистина ще открия — заяви той и отново се запъти надолу по коридора.

„Ричи, то може да се окаже доста по-опасно за здравето ти от марихуаната“ — помисли си Джек и го последва.

2.

Стояха във фоайето и гледаха навън. Ричард сочеше към двора. В последните отблясъци замираща светлина Джек видя тайфа момчета, които безцелно се мотаеха около зеленикавата бронзова статуя на Елдър Тейър.

— Те пушат! — сърдито извика Ричард. — Пушат насред двора!

Джек веднага се сети за миризмата на марихуана в коридора.

— Така е. Пушат и то съвсем не цигарите, които човек може да си купи от автоматите на улицата.

Ричард ядно почука с кокалчетата си по стъклото. Джек видя, че приятелят му е забравил странно обезлюденото общежитие, забравил е облечения с кожено яке и непрестанно пушещ заместник на треньора си, забравил е неговите собствени несъмнени психически отклонения. Изражението върху лицето му казваше: „Щом тайфа момчета се шляят наоколо и пушат марихуана досами статуята на основателя на това училище, значи някой се опитва да ми докаже, че земята е плоска или че нечетните числа се делят на две цели, или нещо точно толкова нелепо!“

Сърцето на Джек беше изпълнено с жалост към Ричард, но в същото време той изпитваше и възхищение от него заради смелостта да има становище, което сигурно се струва твърде реакционно и даже ексцентрично на съучениците му. Отново се зачуди дали приятелят му ще може да понесе ударите, които вероятно ги очакваха.

— Ричард, тези момчета не са от „Тейър“, нали?

— Боже мой, Джек, ти наистина си откачил. Всички са от горния клас и аз ги познавам до един. Момчето с разперената кожена шапка е Норингтън. Онзи със зелените панталони е Бъкли. Виждам Гарсън… Литълфийлд… до него с шала е Етъридж.

— Сигурен ли си, че е Етъридж?

— Разбира се, че е той! — извика Ричард, после изведнъж отвори прозореца и се надвеси навън в студа.

Джек го дръпна назад.

— Ричард, моля те, чуй…

На Ричард и през ум не му минаваше. Той се отскубна от ръцете му и извика:

— Хей!

„Не, не им привличай вниманието. За Бога, Ричард…“

— Хей, вие! Етъридж! Норингтън! Литълфийлд! Какво по дяволите правите там?

Избухна груб смях. Човекът, който носеше шала на Етъридж, се обърна и леко наклони глава, за да погледне нагоре към тях. Светлините от библиотеката и последните отблясъци на зимния залез осветиха лицето му. Ричард притисна устата си с ръце.

Дясната половина на открилото се пред тях лице наистина приличаше малко на познатото лице на Етъридж — на един по-стар Етъридж, на един Етъридж, ходил на много места, където послушните ученици не ходят, и вършил много неща, които прилежните ученици не вършат. Лявата половина представляваше безформена маса от белези. Лъщяща полусфера, която сигурно беше око, надничаше от някакъв кратер в неравната плът под челото. Приличаше на стъклено топче, дълбоко натикано в полуразтопена лой. Един-единствен дълъг зъб стърчеше от левия ъгъл на устата му.

„Неговият двойник — абсолютно убедено си помисли Джек. — Долу стои двойникът на Етъридж. Дали и останалите са двойници? Двойникът на Литълфийлд и двойникът на Норингтън и двойникът на Бъкли и така нататък и така нататък? Изключено е, нали?“

— Слоут! — кресна мнимият Етъридж и провлече крака към пансиона „Нелсън“. Сега светлината от уличните лампи падаше директно върху обезобразеното му лице.

— Затвори прозореца — прошепна Ричард. — Затвори прозореца. Сгрешил съм. Той някак си прилича на Етъридж, но не е той, може би е неговият по-голям брат, може би някой е хвърлил киселина от акумулатор или нещо такова в лицето на брат му и сега той е луд, но това не е Етъридж, така че затвори прозореца, Джек, веднага го…

Долу мнимият Етъридж направи още крачка към тях. Ухили се. Езикът му, ужасно дълъг, изпадна от устата му като развързана празнична панделка.

— Слоут! — изкрещя той. — Дай ни Пътника!

Джек и Ричард уплашено подскочиха и се спогледаха с озадачени лица.

В нощта се понесе вой… понеже вече наистина беше нощ и тъмата бе погълнала здрача.

Джек срещна погледа на Ричард и за миг съзря в очите му истинска омраза, от тях сякаш надничаше баща му. „Защо ти трябваше да идваш тук, Джек? А? Защо трябваше да ме забъркваш в цялата тази кочина? Защо, по дяволите, ми домъкна проклетите кретенщини от Сийбрук Айланд?“

— Искаш ли да си отида? — кротко попита Джек.

Разрушителният гняв сякаш се задържа още миг в очите на Ричард и след това се смени с обичайната му доброта.

— Не — каза той и разстроено прекара ръце през косата си. — Не, никъде няма да ходиш. Там навън… навън има зли кучета, Джек. Бесни кучета се въртят в двора на „Тейър“! Искам да кажа… видя ги, нали?

— Да, наистина ги видях, Ричи — тихо отвърна Джек, а Ричард отново прекара ръце през косата си и окончателно я разроши. Приятелят му, обикновено стегнат и спретнат, започваше да прилича малко на добродушния смахнат изобретател Джиро Гиърлус, братовчед на Доналд Дък.

— Трябва да се обадя на Бойнтън, той е охрана — каза Ричард. — Точно това трябва да направя! Да се обадя на Бойнтън или на градската полиция, или…

Откъм дърветата в срещуположната страна на двора се надигна вой, висок треперлив вой, който наистина беше почти човешки. Ричард погледна нататък с безсилно разтреперана като на някой старец уста. После умолително спря очите си върху Джек и прошепна:

— Моля те, затвори прозореца. Тресе ме. Май съм се простудил.

— Сигурно — каза Джек и го затвори.

1.

— Ричард, ела да ми помогнеш — изръмжа Джек.

— Не искам да местя бюрото — отвърна Ричард. Гласът му беше като на своенравно дете. Тъмните кръгове под очите му изглеждаха по-дълбоки, отколкото във фоайето. — Не му е там мястото.

Навън отново се надигна вой.

С преместеното пред вратата легло стаята изглеждаше някак нереална. Ричард стоеше прав в средата, оглеждаше се и примигваше. После се приближи до леглото. Безмълвно издърпа едно от одеялата и го подаде на Джек, смъкна и второто и го постла на пода. Извади от джоба си няколко банкноти и шепа дребни монети и внимателно ги остави върху бюрото. След това легна в средата на одеялото, загъна го около себе си и замря на пода, без да си свали очилата. По лицето му бе изписано мълчаливо отчаяние.

Сънливата тишина отвън се нарушаваше единствено от далечно ръмжене на големи камиони по магистралата. Целият пансион злокобно мълчеше.

— Не искам да говоря за това отвън — изведнъж рече Ричард. — Просто искам да спя.

— Добре, Ричард. Няма да говорим за него.

— Лека нощ, Джек.

— Лека нощ, Ричард.

В изнурената и ужасно изморена усмивка на Ричард имаше сърдечна приветливост, достатъчна едновременно да стопли и да жегне сърцето на Джек.

— Все още се радвам, че дойде. Утре сутрин ще говорим за всичко това. Сигурен съм, че тогава ще има повече смисъл. Поне температурата ми ще е спаднала.

Ричард се обърна на дясната си страна и затвори очи. След пет минути, въпреки твърдия под, дълбоко спеше.

Джек седеше и гледаше навън в тъмнината. От време на време виждаше светлините на минаващите по Спрингфийлд Авеню коли. Сегиз-тогиз имаше чувството, че не само светлините на фаровете, а и светлините на уличните лампи изчезват напълно, сякаш цялото училище „Тейър“ се изплъзваше от реалността и увисваше в преддверието на ада за секунда-две, преди отново да се върне на мястото си.

Вятърът се усилваше. Джек го чуваше как събаря последните замръзнали листа от дърветата в двора, чуваше го как блъска един в друг клоните отвън и те тракат като кости, чуваше ледените му писъци между сградите.

2.

— Двойникът на Етъридж идва насам — напрегнато възкликна Джек. Беше минал около час.

— Закогоговориш?

— Няма значение. Спи си. Едва ли искаш да го видиш.

Но Ричард вече беше седнал. Очите му бяха привлечени от двора, още преди да успеят да се фокусират върху изгърбената, някак си разкривена фигура, която се приближаваше към сградата на пансиона, и той изхълца ужасен и уплашен. Бръшлянът отсреща, който и сутринта бе изглеждал като скелет, но все пак зеленееше, сега жълтееше грозно.

— Слоут! Дай ни Пътника!

Изведнъж всичко, което Ричард искаше, бе отново да заспи и да спи, докато му мине грипът (бе се събудил убеден, че това със сигурност е грип; не просто настинка или температура, а истински грип), защото грипът и температурата, само те му докарваха ужасните изкривени халюцинации. Въобще не биваше да стои до онзи отворен прозорец… или преди това да пуска Джек през прозореца на стаята си. И щом си го помисли, незабавно дълбоко се засрами.

3.

Джек метна бърз кос поглед на Ричард и от бледото му лице и изпъкнали очи разбра, че приятелят му продължава да е на границата между съня и действителността.

Съществото отвън беше ниско. Стоеше върху покритата със скреж трева като трол, изпълзял изпод някой мост, ръцете му (с дълги нокти) висяха почти до коленете. Беше облечено с военна пелерина с качулка. Над левия му джоб имаше плочка с надпис „Етъридж“. Якето му висеше отворено с разкопчан цип. Под него Джек видя овехтяла смачкана риза с тъмно петно, което можеше да е от кръв или от повръщано. Носеше набръчкана синя вратовръзка, в чийто рипсен плат бе избродирано мъничко златно Е-главно, няколко репея бяха забодени върху нея като гротескни игли за вратовръзка.

Само половината от това ново лице на Етъридж се движеше както трябва. По косата му имаше кал, по дрехите му — листа.

— Слоут! Дай ни Пътника!

Джек отново погледна надолу към чудноватия двойник на Етъридж и очите му, които сякаш вибрираха в дупките си досущ като трептящи камертони, го сграбчиха и задържаха. С усилие откъсна поглед от тях.

— Ричард! Не поглеждай в очите му!

Ричард не отвърна. Като опиянен се взираше надолу в ухиления трол — новата версия на Етъридж.

Джек уплашен бутна приятеля си с рамо.

— Ох — каза Ричард. После изведнъж грабна ръката на Джек и я притисна към челото си. — Горещ ли съм?

Джек отдръпна ръка от челото му, топло, но в никакъв случай горещо.

— Много — излъга той.

— Знаех си аз — с истинско облекчение въздъхна Ричард. — Трябва да отида до амбулаторията, Джек. Май имам нужда от антибиотик.

— Дай ни го, Слоут!

— Хайде да преместим бюрото пред прозореца — каза Джек.

— Ти не си в опасност, Слоут! — извика Етъридж. Хилеше се успокояващо, дясната половина на лицето му се хилеше успокояващо, лявата само се зъбеше като труп.

— Как е възможно толкова много да прилича на Етъридж? — с някакво обезпокоително, зловещо спокойствие попита Ричард. — Как е възможно гласът му да се чува през стъклото така ясно? И какво му е на лицето? — Гласът му се поизостри и си възвърна част от предишната уплаха, а последният му въпрос сякаш бе най-жизненоважният въпрос на света, поне за него: — Джек, откъде мислиш, че е взел връзката на Етъридж?

— Не знам, Ричи. Положително отново сме на Сийбрук Айланд и смятам, че свят ще ни се извие, преди да се отървем.

— Дай ни го, Слоут, или ще влезем и ще го вземем! — Етъридж-тролът се ухили жестоко като канибал и показа единствения си зъб.

— Изпрати навън Пътника, Слоут, той е мъртъв! Той е мъртъв и не го ли изриташ скоро, наистина ще усетиш, миризмата му, когато започне да вони!

— Помогни ми да преместим бюрото! — изсъска Джек.

— Добре — въздъхна Ричард. — Да, добре. Ще преместим бюрото и след това ще легна долу, а пък до амбулаторията ще прескоча по-късно. Как мислиш, Джек? Какво ще кажеш? Това добър план ли е? — Лицето му молеше Джек да потвърди, че планът наистина е добър.

— Ще видим. Дай да караме поред. Първо бюрото. Те може би ще започнат да хвърлят камъни.

4.

Скоро Ричард започна да бълнува и да стене в съня, който отново го бе оборил. Това беше достатъчно лошо, но когато от ъгълчетата на очите му потекоха сълзи, стана по-лошо.

— Не мога да го дам — стенеше Ричард с плачлив опърничав глас на петгодишно дете. Джек го гледаше, а по кожата му лазеха студени мравчици. — Не мога да го дам, искам да дойде татко, моля ви, нека някой да ми каже къде е моят татко, той влезе в дрешника, но сега го няма там, искам моя татко, той ще ми каже какво да правя, моля…

Един камък счупи прозореца. Джек изпищя.

Камъкът се удари в гърба на изправеното пред прозореца бюро. Парчета стъкло се разлетяха през пролуките вляво и вдясно и се разбиха на пода.

— Дай ни Пътника, Слоут!

— Не мога — стенеше Ричард и се въртеше в одеялото.

— Дай ни го! — изкиска се отвън друг виещ глас. — Ние ще го върнем на Сийбрук Айланд, Ричард! Ще го върнем на Сийбрук Айланд, където му е мястото!

Нов камък. Джек инстинктивно се сви, въпреки че и той отскочи от гърба на бюрото. Кучета виеха, лаеха и ръмжаха.

— Никакъв Сийбрук Айланд — стенеше Ричард в съня си. — Къде е моят татко? Искам да излезе от дрешника! Моля, моля без измишльотините на Сийбрук Айланд, моля…

Джек коленичи и заразтърсва Ричард толкова силно, колкото можеше, и му говореше да се събуди, понеже всичко е само сън, да се събуди, за Бога, да се събуди!

— Моля-моля-моля. — Дрезгав, нечовешки хор от гласове се надигна отвън.

— Събуди се-събуди се-събуди се — отвърна втори хор. Кучетата виеха. Вихрено полетяха камъни, счупиха още стъкла, блъснаха се в гърба на бюрото и го разлюляха.

— Татко е в дрешника! — пищеше Ричард. — Татко, излез, моля те, излез, страх ме е!

— Моля-моля-моля!

— Събуди се-събуди се-събуди се!

Ръцете на Ричард се размахваха във въздуха.

Камъни летяха и се удряха в бюрото. „Скоро през прозореца като нищо ще влети достатъчно голям камък и или ще пробие това никакво бюро, или просто ще го катурне точно върху ни“ — помисли Джек.

Отвън троловете се смееха и ревяха, и припяваха с отвратителните си гласове. Кучетата — вече очевидно цели глутници — виеха и ръмжаха.

— Таткоооооо!!! — изпищя Ричард с вледеняващ глас.

Джек го удари.

Ричард отвори очи. За миг се втренчи в него с ужасяващо празен поглед, без изобщо да го познае, сякаш сънят напълно бе изтрил разсъдъка му. После си пое дълбок, треперлив дъх и бавно го изпусна.

— Кошмари. Сигурно са от температурата. Ужасни — каза той и веднага остро добави: — Но не мога да си спомня точно какви!

— Ричард, искам да излезем от тази стая.

— Да излезем оттук?! — Ричард го погледна така, сякаш той със сигурност е луд. — Не мога да направя това, Джек. Изгарям от температура… имам поне четиридесет, а може би дори четиридесет и един градуса. Не мога…

— Температурата ти в никакъв случай не е повече от тридесет и седем и пет — спокойно заяви Джек, — а нищо чудно да е и по-ниска…

— Аз изгарям! — възрази Ричард.

— Те хвърлят камъни, Ричи.

— Халюцинациите не могат да хвърлят камъни, Джек — каза Ричард, сякаш обясняваше някакъв прост, но неоспорим факт на умствено недоразвит човек. — Това е една от кретенщините на Сийбрук Айланд. Това…

Нов град от камъни влетя през прозореца.

— Изпрати навън Пътника, Слоут!

— Хайде, Ричард. — Джек помогна на Ричард да стане и го поведе към вратата и навън. Беше му страшно мъчно за него сега, може би не толкова, колкото му бе било за Вълк… но там някъде.

— Не… болен съм… температура… не мога…

Нова порция камъни забарабани по бюрото зад тях.

Ричард изпищя и се вкопчи в Джек като давещ се.

Див, кудкудякащ кикот навън. Кучетата виеха и се биеха помежду си.

Джек видя как бялото лице на Ричард пребледнява още повече, видя го как се олюлява и се завтече, но не успя да хване приятеля си, който се свлече пред вратата на Руел Гардънър.

5.

Припадъкът бе съвсем лек и Ричард се свести доста бързо, когато Джек ощипа нежната тъкан между палците и показалците му. Той не искаше да обсъжда това, което ставаше отвън — всъщност се преструваше, че не разбира за какво му говори Джек.

Внимателно вървяха по коридора към стълбището. Джек надникна в приемната и подсвирна.

— Ричард, я погледни!

Той неохотно се подчини. В приемната цареше истински хаос. Столовете бяха прекатурени, възглавниците на дивана — разпрани. Масленият портрет на Елдър Тейър на срещуположната стена беше обезобразен — някой бе нарисувал с креда чифт дяволски рогца над бялата му коса, друг беше добавил мустаци под носа му, а трети бе използувал гвоздей или друг подръчен инструмент, за да издраска груб фалос, стърчащ от чатала му. Стъклото на витрината с медалите и купите беше разбито.

Джек пет пари не даваше за замаяното, невярващо и ужасено изражение върху лицето на Ричард, който сто на сто по-лесно би приел маршируващи нагоре-надолу по коридорите взводове елфи или стадо дракони отвън на двора, отколкото тази поголовна разруха на училището „Тейър“, опознато и обикнато от него… училището „Тейър“, за което без съмнение вярваше, че е самото благородство и доброта, безспорна опора в един свят, където на нищо не би могло дълго да се разчита… дори на това, че бащите ще излязат от дрешниците, в които са влезли.

— Кой е направил това? — ядосано попита Ричард. — Онези ненормалници, разбира се. Само те са го направили — сам си отговори той и погледна Джек, а по лицето му започна да се изписва някакво смътно подозрение. — Те може би са колумбийци — изведнъж заяви той. — Може би са колумбийци и всичко това сигурно е един вид нарковойна, Джек. Не ти ли е хрумвало досега?

Джек едва не се задуши от усилията си да не се изсмее като побъркан. Само Ричард Слоут би могъл да измисли такова обяснение. Били колумбийци. Кокаиновата война е пристигнала в училището „Тейър“ в Спрингфийлд, Илиной. Елементарно, скъпи ми Уотсън; вероятността да се реши този проблем е седем и половина процента.

— Всичко е възможно — каза Джек. — Хайде, ела да огледаме горния етаж.

— И защо, за Бога?

— Ами… може би ще намерим още някого — сви рамене Джек. Не че вярваше особено в това, но все пак трябваше да каже нещо. — Току-виж някой се крие горе. Някой нормален като нас.

Ричард го погледна, после отново огледа хаоса в приемната. Болезненото изражение се върна върху лицето му, болезненото изражение, което казваше: „Изобщо не искам да гледам това, но по някаква непонятна причина то сякаш е всичко, което наистина искам да виждам точно сега, то е горчиво като принуда, прилича на отхапването на лимон или на драскането с нокът по черна дъска, или на стърженето със зъбите на вилица по порцелана на мивка.“

— Наркотиците са много разпространени в цялата страна — нравоучително заяви Ричард. — Миналата седмица четох статия по въпроса в „Ню Рипъблик“. Джек, всички онези хора отвън може би са дрогирани! Може би са наемници! Може би…

— Хайде, Ричард — спокойно рече Джек.

— Май няма да мога да се кача по стълбите. Температурата ми май е твърде висока за такова нещо.

— Е, опитай в името на добрия дядо Тейър — въздъхна Джек и продължи да го подкрепя по коридора.

6.

Когато стигнаха до площадката на втория етаж, пълната, почти бездиханна тишина в пансиона отново бе нарушена.

Навън ръмжаха и лаеха кучета — вече, изглежда, не дузини, а стотици. Изведнъж камбаните в параклиса неистово забиха.

Камбанният звън накара помиярите из двора да се мятат като бесни. Те се зъбеха и се хапеха, търкаляха се и се преобръщаха върху тревата, която започваше да изглежда занемарена, буренясала и неподдържана, и ръфаха наред всичко, изпречило се пред очите им. Джек видя как едно от тях нападна най-близкия бряст. Друго се нахвърли върху статуята на Елдър Тейър, озъбената му муцуна се сблъска с твърдия бронз, плисна кръв.

Джек отмести очи. Гадеше му се.

— Хайде, Ричард — каза той.

Приятелят му го последва, вече с желание.

7.

На втория етаж цареше абсолютен безпорядък от преобърнати мебели, счупени прозорци, изпотъпкани книги, натрошени грамофонни плочи, намятани на купчини дрехи.

Третият етаж приличаше на тропическа гора по време на дъжд, влажният въздух бе наситен с гореща пара. Когато се приближиха до вратата с надпис „Душове“, стана топло като в сауна. Леката мъгла, която ги бе посрещнала още по стълбите, тук бе гъста, непрогледна и непроницаема.

— Стой тук и ме чакай — каза Джек.

— Добре, Джек — спокойно отвърна Ричард, като извиси глас, за да надвика барабанящите душове. Очилата му се бяха замъглили, но той изобщо не посегна да ги избърше.

Джек блъсна вратата и влезе. Дрехите му мигновено се напоиха с пот и гореща влага. Вътре не се дишаше. Облицованото с плочки помещение ехтеше и кънтеше от леещата се вода. И двадесетте душа бяха пуснати и плющящата по пода вода се стичаше към купчината спортни екипи в средата на помещението. Водата едва успяваше да се оттече през тази шантава преграда и помещението бе наводнено. Джек си свали обувките и тръгна от душ на душ, плъзваше се покрай тях, като внимаваше да се мокри възможно по-малко и да не се опари, понеже този, който ги бе пуснал, очевидно не си беше направил труда да се занимава с крановете за студената вода. Един по един ги затвори всичките. Нямаше причина да го прави, изобщо нямаше причина и той се сгълча, че си губи времето точно сега, когато би трябвало с всички сили да се опита да измисли начин да се измъкнат оттук — от пансиона „Нелсън“ и от района на училището „Тейър“ — преди да щракне мандалото.

Изобщо нямаше причина, освен че може би Ричард съвсем не беше единственият, който изпитваше необходимост да създава ред от хаоса… да създава ред и да го поддържа.

Джек се върна в коридора. Ричард беше изчезнал.

— Ричард? — Усети как сърцето заблъска в гърдите му.

Никакъв отговор.

— Ричард!!!

Във въздуха се носеше тежкият, натрапчив мирис на разлян одеколон.

— Ричард, къде отиде, по дяволите?

Ръката на Ричард докосна рамото му и Джек изпищя.

8.

— Не разбирам защо ти трябваше да пищиш така — каза Ричард. — Нали съм аз.

— Просто съм нервен — изнурено отвърна Джек.

Седяха на третия етаж в стаята на едно момче със странно хармоничното име Албърт Хамбърт. Ричард му каза, че Албърт Хамбърт, с прякор Албърт Шишкото, бил най-дебелото момче в училището, и Джек и за миг не се усъмни в това. В стаята му имаше изумителни количества храна. Албърт едва ли беше от момчетата, чиито най-ужасни кошмари са, че ги изключват от отбора по баскетбол или че ги спукват на класното по тригонометрия, а по-скоро, че току-виж някоя нощ се събудили, без да имат подръка чаша течен шоколад. Наоколо се търкаляха какви ли не лакомства. В един от ъглите лежеше счупен буркан с конфитюр от рози, но Джек никога не си бе падал особено по конфитюра от рози. Той пренебрегна и крема с бит каймак, подсладен с ликвирица23, въпреки че Албърт Шишкото имаше цял кашон бурканчета такъв крем върху най-горната полица на дрешника си. Върху капака на кашона бе написано: „Честит рожден ден, скъпи. Твоя любеща те мама.“

„Някои любещи майчици изпращат кашони с кремчета, а някои любещи татенца — блейзъри от «Брукс Брадърс» — изморено си помисли Джек, — и ако има някаква разлика, единствено Язон знае каква е тя.“

В стаята на Албърт Шишкото намериха достатъчно храна, за да си направят най-шантавия възможен пир — сухарин, подлютени царевични пръчици, два вида чипс. В момента привършваха пакет ореховки. Джек седеше на стола на Албърт близо до прозореца. Ричард се бе разположил на леглото.

— Е, сигурно наистина си нервен — съгласи се Ричард и отказа с поклащане на глава последната ореховка, която му предложи Джек. — Всъщност може би страдаш от параноя. Хванал си я през последните няколко месеца, докато си скитал по пътищата. Щом се върнеш вкъщи при майка си, всичко ще бъде наред.

— Ричард — каза Джек и хвърли празния плик от ореховките, — хайде стига сме го увъртали. Разбираш ли какво става на двора?

Ричард облиза устните си.

— Вече ти обясних. Имам температура. Вероятно нищо от това не се случва в действителност, а ако все пак нещо става, то сигурно е най-обикновено, но моят мозък го изкривява и преувеличава. Това е едната възможност. Другата е… ммм… търговци на наркотици. — Ричард се наведе напред. — Не си опитвал наркотици, докато скиташе по пътищата, нали, Джек? — Интелигентността и проницателността отново надзъртаха от очите му. „Ето едно възможно обяснение, един възможен начин да се измъкнем от цялата тази лудница — говореха те. — Джек просто се е забъркал в някаква смахната история с наркотици и всички тези хора са го последвали тук.“

— Не — изморено отвърна Джек. — Винаги съм те смятал за маестро на реалността, Ричард. И през ум не ми е минавало, че ще доживея да видя как ти, как точно ти, използуваш мозъка си, за да изкривяваш фактите.

— Джек, това просто е… от изтощение и ти го знаеш!

— Нарковойна в Спрингфийлд, Илиной! Кой сега разправя измишльотини от типа Сийбрук Айланд?

И точно тогава един камък разби прозореца на Албърт Хамбърт и по пода се посипаха стъкла.

1.

Ричард изпищя и скри лицето си с ръце. Хвърчаха стъкла.

— Дай ни го, Слоут!

Джек се изправи, обзет от студена ярост. Ричард сграбчи ръката му.

— Джек, недей. Стой настрана от прозореца!

— Зарежи я тая! — почти изръмжа той. — Писна ми да говорят за мен, сякаш съм тава с пица.

Етъридж стоеше на тротоара от другата страна на алеята и гледаше нагоре към тях.

— Махай се оттук! — кресна му Джек. Внезапно хрумване озари мозъка му досущ като слънчев лъч. Той се поколеба и после извика: — Заповядвам ви да се махнете оттук! На всички вас! Заповядвам ви да напуснете в името на майка ми, кралицата!

Етъридж се сви, сякаш някой го бе ударил с камшик през лицето. После изражението на болезнена изненада изчезна и отстъпи място на гнусно ухилване.

— Тя е мъртва, Сойер! — изкрещя той, но погледът на Джек през месеците, прекарани в път, бе станал някак си по-остър и той видя, че престореният триумф не успява напълно да скрие безпокойството върху лицето на Етъридж. — Кралица Лаура е мъртва и майка ти също е мъртва… мъртва там, в Ню Хампшир… мъртва и воняща.

— Изчезвай! — изрева Джек и Етъридж отново се сви объркан.

Ричард се бе присъединил към него и стоеше до прозореца блед и разстроен.

— За какво си крещите вие двамата? — попита той, докато втренчено гледаше хилещия се урод долу. — Откъде знае Етъридж, че майка ти е в Ню Хампшир?

— Слоут! — кресна Етъридж-тролът. — Къде е вратовръзката ти?

Лицето на Ричард виновно се сви, ръцете му подскочиха и притиснаха разкопчаната около врата риза.

— Слоут, този път ще си затворим очите, ако ни дадеш Пътника! Изритай го навън и всичко ще си върви по старому! А ти го искаш, нали?

Ричард се беше втренчил в Етъридж и кимаше — Джек бе сигурен в това — съвсем несъзнателно. По лицето му бе изписано отчаяние, в очите му блестяха сълзи. Той искаше всичко да се върне на мястото си, о, да.

— Не обичаш ли това училище, Слоут? — крещеше Етъридж-тролът под прозореца на Албърт.

— Обичам го — прошушна Ричард и сподави отчаяния си хлип. — Да, разбира се, че го обичам.

— Знаеш какво правим с малките хлапаци, които не обичат това училище, нали? Дай ни го и всичко ще бъде, сякаш той никога не е идвал тук!

— Ти решаваш, Ричи — кротко каза Джек.

— Ричард, той носи наркотици! — извика Етъридж. — Четири или пет различни вида! Кокаин и хашиш и ангелски прах24! Продава ги, за да печели за пътя си на запад! Откъде мислиш, че е взел скъпото палто, което носеше, когато застана на прага ти?

— Наркотици, значи — с огромно облекчение въздъхна Ричард. — Знаех си аз.

— Но не го вярваш — рече Джек. — Наркотиците не биха могли да променят училището ти, Ричард. А кучетата…

— Дай ни го, Сло… — Гласът на Етъридж заглъхваше, заглъхваше.

Когато двете момчета отново погледнаха надолу, той беше изчезнал.

— Къде мислиш, че е ходел баща ти? — спокойно попита Джек. — Къде мислиш, че е ходел, когато е влизал в дрешника и не е излизал оттам, Ричард?

Ричард бавно се обърна и го погледна и лицето му, обикновено спокойно и интелигентно, сега изведнъж се разтрепера. Гърдите му неравномерно се заповдигаха. Той се свлече в ръцете на Джек и сляпо и уплашено се вкопчи в него.

— То ме дддокоснааа! — изпищя той. Тялото му трепереше в ръцете на Джек — То ме докосна, нещо ме докосна там вътре и аз не знам какво беше то!

2.

Опрял горящото си чело в рамото на Джек, Ричард сподели историята, която бе пазил в себе си през всичките тези години. Изстреля я с мъка на малки неравни порции, досущ като сплескани в стена куршуми. Докато слушаше, Джек откри, че си спомня за времето, когато неговият собствен баща влезе в гаража… и се върна след два часа по улицата. Това беше лошо, но случилото се на Ричард бе много по-лошо. То обясняваше желязната, безкомпромисна настойчивост на Ричард за реалност, цялата реалност и нищо друго освен реалността. То обясняваше неговото отказване от каквито и да било фантазии, даже от научната фантастика… а Джек от собствения си опит в училище знаеше, че техничари като Ричард обикновено невъздържано поглъщаха неясни измислици… стига наистина да бяха „научно подковани“, т.е. дай ни насам Хайнлайн, Азимов и Артър Кларк, но ни спести метафизичните глупости на Робърт Силвърбърг и Бари Малцбърг, и ние ще четем за звездни квадранти и логаритми до самозабрава. Не и Ричард обаче. Неговата антипатия към измисленото бе толкова дълбока, че той не посягаше към който и да било роман, освен ако не му беше за домашно. Като дете бе оставил Джек да избира книгите, които трябваше да прочете по избор, без изобщо да го е грижа какви са, и ги преглъщаше сякаш бяха глетави. Тогава Джек бе просто предизвикан да открие история — някаква история — която би доставила удоволствие на Ричард, която би приковала вниманието на Ричард и би го понесла далеч, както добрите романи и разкази понякога понасяха самия него… добрите, смяташе той, бяха почти толкова хубави, колкото сънищата наяве, и всеки от тях изобразяваше своя собствена версия на Териториите. Но Джек така и не можа да предизвика каквато и да било тръпка, каквато и да било искра, каквато и да било реакция. Независимо дали ставаше дума за „Червеното пони“, „Спасителят в ръжта“ или „Аз съм легенда“, реакцията винаги беше една и съща — смръщена, унила съсредоточеност, последвана от скучна и вяла писмена работа, която получаваше слаба или най-много средна оценка, ако учителят по английски случайно се чувствуваше особено щедър същия ден. И ако нещо пречеше на Ричард в края на всеки срок да застава на почетната стълбичка, то бяха тъкмо отличните оценки по английски, които рядко го спохождаха.

Джек тъкмо беше дочел „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и се чувствуваше стоплен и охладен и разтреперан до дъното на душата си — едновременно екзалтиран и уплашен, но главно жадуващ това, което винаги жадуваше, когато историята бе особено добра — да не свършва, да би могла да продължава и да продължава още и още като самия живот (само че животът винаги беше много по-скучен и много по-безсмислен от историите). Той знаеше, че Ричард трябва да напише доклад върху прочетена книга, и му я даде, като си мислеше, че сега номерът със сигурност ще стане, че това най-сетне ще промени нещата, че Ричард не може да остане безчувствен към историята за загубилите се момчета и тяхното слизане на равнището на дивачеството. Но Ричард се премъчи с „Повелителят на мухите“, както се бе премъчвал с всички романи преди него, и написа още един доклад, от който лъхаше толкова жар и огън, колкото и от смъртния акт на загинал при катастрофа, изготвен от дежурния патолог.

— Какво ти става? — вбесено избухна Джек тогава. — Какво, за Бога, имаш против майсторски съчинените истории?

Ричард смаяно го погледна. Очевидно наистина не разбираше гнева му.

— Просто такова нещо като добре измислена история не съществува, нали? — бе отвърнал Ричард.

В онзи ден Джек си беше тръгнал дълбоко озадачен от тоталното отхвърляне на измисления свят на книгите от страна на Ричард, но си мислеше, че сега го разбира по-добре — всъщност по-добре, отколкото му се искаше. Може би на Ричард всяка открехната корица му е изглеждала като отворена врата на дрешник, може би всяка изпъстрена с илюстрации корица, представяща хора, които никога не са съществували, така, сякаш са съвършено реални, е напомняла на Ричард за сутринта, когато той се бе наситил веднъж завинаги.

3.

Ричард вижда как баща му влиза в дрешника в голямата спалня и дръпва вратата-хармоника след себе си. Той е на пет… може би на шест… но със сигурност не е навършил седем. Чака пет минути, после десет и когато баща му не излиза от дрешника, малко се уплашва и вика. Вика (за пищялката си, за чашата си, за…)

своя баща и когато той не отговаря, вика все по-високо и по-високо и пристъпва все по-близо и по-близо към дрешника, продължава да вика и накрая, когато са минали петнадесет минути, а баща му все още не излиза, дръпва вратата и влиза. Влиза в тъмното като пещера място.

И нещо се случва.

След като си е проправил път през грубите вълнени, гладките памучни и хлъзгавите копринени дрехи — палтата, саката и ризите на баща си, миризмата на дрехи, молцитокс и тъмен спарен въздух започва да отстъпва място на някаква друга миризма — на горещина и пожар. Ричард слепешката се бута напред, плаче и вика баща си, мисли си, че тук напред нещо се е запалило и баща му сигурно е в пламъци, понеже наистина мирише на пожар… и изведнъж осъзнава, че дъските под краката му са изчезнали и той стои в черна кал. Странни черни насекоми с увиснали на дълги стълбчета очи подскачат навсякъде около пухкавите му пантофки. „Татко!“ — пищи той. Костюмите и палтата са изчезнали, подът е изчезнал, но под краката му няма скриптящ бял сняг, а воняща черна кал, от която, както изглежда, извират неприятните черни подскачащи насекоми. Други писъци отговарят на неговия писък — писъци и луд, побъркан смях. Наоколо се носи тъмен гъст дим. Ричард се обръща и с протегнати като на слепец ръце се препъва назад по пътя, по който е дошъл, изгаря го безумно нетърпение да докосне палтата, да надуши далечната, кисела воня на молцитокса…

И изведнъж някаква ръка се плъзва около китката му.

„Татко?“ — пита той, но когато поглежда надолу, вижда не човешка ръка, а люспесто зелено нещо, покрито с извиващи се смукала, зелено нещо, прикрепено към дълга гумена ръка, протегнала се към него от мрака, и чифт жълти очи, втренчени в него с неприкрит глад.

Сълзите му рукват, той пищи й сляпо се хвърля напред… и тъкмо когато опипващите му пръсти отново намират спортните сака и официалните костюми, когато чува благословения, рационален звук на удрящи се една в друга закачалки, зелената, покрита със смукала ръка отново се плъзва по врата му и… изчезва.

Той чака треперещ и блед като вчерашна пепел в студена печка цели три часа пред проклетия дрешник. Страх го е да се върне вътре, страх го е от зелената ръка и жълтите очи, и е все по-сигурен, че баща му просто е мъртъв. И когато той се връща в стаята към края на четвъртия час, но не от дрешника, а през вратата, свързваща спалнята с коридора към горния етаж — вратата зад Ричард — когато това става, Ричард се отказва от всякакви фантазии окончателно и завинаги. Ричард отрича фантазиите. Ричард отказва да се занимава с фантазии, да има нещо общо или да се спогоди с тях. Просто се е наситил веднъж завинаги. Дошли са му до гуша. Той скача, тича към баща си, към любимия Морган Слоут, и го прегръща силно, толкова силно, че ръцете ще го болят до края на седмицата. Морган го повдига, смее се и го пита защо изглежда така блед. Ричард се усмихва и му казва, че вероятно на закуска е ял нещо, което не му понася, но че вече се чувствува много по-добре, и целува бузите на баща си и вдъхва познатата миризма на пот и одеколон. И по-късно същия ден взема всичките си книги — Златните книжки, релефните книжки с приказки, поредицата за начинаещи четци и дори Зелената книга за най-малките и ги пъхва в един кашон, а кашона сваля в мазето и си мисли: „Пет пари не давам, даже ако сега стане земетресение и в пода зейне дупка и погълне всичките тези книги. Всъщност ще изпитам облекчение. Всъщност ще изпитам такова облекчение, че сигурно ще се смея цял ден, а може би и цяла седмица.“ Това естествено не става, но Ричард изпитва огромно облекчение, когато книгите са затворени в двойна тъмнина — тъмнината на кашона и тъмнината на избата. Никога не ги поглежда отново, както и никога не влиза в дрешника с вратата-хармоника, и въпреки че понякога сънува, че под леглото или в дрешника на баща му има нещо, нещо с гладни жълти очи, никога не си мисли за зелената, покрита със смукала ръка чак докато в училището „Тейър“ не настъпва странно време и той не избухва в сълзи в ръцете на приятеля си Джек Сойер.

Ричард се е наситил веднъж завинаги. Дошло му е до гуша.

4.

Джек се бе надявал, че след като разкаже историята си и сълзите му изсъхнат, Ричард ще се върне — повече или по-малко — към своята нормална, рационална същност. Не го интересуваше особено дали Ричард ще повярва на цялата му история, или не. Ако Ричард успееше да се примири и да повярва в основното от тази лудост, той би могъл да използува могъщия си мозък, за да му помогне да намерят изход… изход от двора на „Тейър“ и от живота на Ричард в края на краищата, преди самият Ричард тотално да се е побъркал.

Само че не стана така. Когато Джек се опита да му говори, да разкаже на приятеля си за времето, когато неговият собствен баща, Фил, бе влязъл в гаража и не бе излязъл, той просто отказа да слуша. Старата тайна за случилото се в дрешника бе изречена (само че Ричард упорито продължаваше да се придържа към мисълта, че всичко това е било халюцинация), но Ричард все още смяташе, че се е наситил веднъж завинаги и че му е дошло до гуша.

На сутринта Джек слезе на първия етаж. Взе собствените си неща и вещите, които смяташе, че Ричард би могъл да иска — четка за зъби, учебници, тетрадки, комплект чисто бельо. Беше решил да прекарат деня в стаята на Албърт Шишкото, откъдето можеха да наблюдават двора и главната порта. Когато паднеше нощта, може би щяха да успеят да се измъкнат.

5.

Джек прерови бюрото на Албърт и откри шишенце с детски аспирин. Повъртя го в ръце една-две минути, като си мислеше, че малките оранжеви хапчета говорят за любещата майчица на Албърт почти толкова, колкото и кашонът с бурканчетата крем с бит каймак и ликвирица, прибран на полицата в дрешника. После извади шест хапчета и ги подаде на Ричард, който разсеяно ги глътна.

— Ела тук и легни — каза му Джек.

— Не — отвърна Ричард със сърдит, троснат и ужасно нещастен глас и се върна до прозореца. — Трябва да стоя на пост. Така по-лесно ще мога да дам пълен отчет на… на… на учителския съвет. Когато трябва.

Джек леко докосна челото му и въпреки че то беше хладно — почти студено — каза:

— Температурата ти пак се е покачила. По-добре легни и изчакай аспиринът да подействува.

— Покачила се е, така ли? — Ричард го погледна с трогателна благодарност.

— Да — сериозно потвърди Джек. — Ела легни.

След пет минути Ричард вече спеше. Джек седна в креслото на Албърт Шишкото, чиято седалка бе изкорубена точно толкова, колкото и средата на матрака му. Бледото лице на Ричард восъчно проблясваше на дневната светлина.

6.

Денят криво-ляво мина и към четири следобед Джек заспа. Когато се събуди, беше тъмно. Не знаеше колко е спал. Знаеше само, че не бе сънувал, и беше благодарен за това. Ричард неспокойно се въртеше и Джек предположи, че и той скоро ще се събуди. Стана, протегна се и се смръщи — гърбът му се беше схванал. Отиде до прозореца, погледна навън и застана като истукан с ококорени очи. Първата му мисъл беше: „Не искам Ричард да види това. Дано успея да му попреча.“

„О, Боже, трябва да се измъкнем оттук и то веднага — уплашено си рече той. — Даже ако по една или друга причина те се страхуват да ни нападнат.“

Но дали наистина бе готов да измъкне Ричард оттук? Джек знаеше, че онези го смятат неспособен на това и просто разчитат, че той ще откаже да изложи приятеля си на цялата тази лудост.

„Пренеси се, Джеки. Трябва да се пренесеш отвъд, знаеш го. И освен това знаеш, че трябва да вземеш Ричард със себе си, понеже това място просто отива по дяволите.“

„Не мога. Пренесем ли се в Териториите, чивиите на Ричард окончателно ще избият.“

„Няма значение. Трябва да го направиш. Всъщност това е най-доброто нещо — а може би и единственото нещо — понеже те просто не го очакват.“

— Джек? — Ричард бе седнал в леглото. Лицето му изглеждаше странно и някак си оголено без очилата. — Джек, свърши ли всичко? Дали беше сън?

Джек приседна до него и го прегърна.

— Не, Ричи, още не е свършило. — Гласът му бе тих и успокояващ.

— Мисля, че температурата ми сега е още по-висока — каза Ричард и се отдръпна. Бавно се приближи към прозореца, като внимателно държеше очилата с палеца и показалеца на дясната си ръка. Сложи ги и погледна навън. Странни образи с пламтящи очи блуждаеха насам-натам. Той стоя безмълвно доста дълго време и след това направи нещо толкова неричардоподобно, че Джек едва го повярва. Свали си очилата и преднамерено ги пусна на пода. Едното стъкло се счупи и се чу леко изхрущяване. После Ричард нарочно стъпи върху тях и двете стъкла станаха на сол.

Той вдигна изкривената рамка, огледа я и с безразличие я запрати към кошчето на Албърт Шишкото. Не улучи почти с половин метър. По лицето му се четеше кротка упоритост, упоритост, която казваше: „Не искам да виждам повече и няма да виждам повече, така че просто се погрижих да реша проблема. Наситил съм се веднъж завинаги. Дошло ми е до гуша.“

— Нали виждаш — с равен, безизразен глас каза той, — счупих си очилата. Имах още едни, само че ги счупих преди две седмици. Без очила съм почти сляп.

Джек знаеше, че това не е истина, но беше твърде слисан и не можа да каже нищо. Не можа да измисли подходящ отговор на радикалното действие, предприето от Ричард — то твърде много приличаше на последен пресметнат опит за противопоставяне на лудостта.

— Освен това смятам, че температурата ми отново е твърде висока. Имаш ли още аспирин?

Джек отвори чекмеджето на бюрото и безмълвно подаде на Ричард шишенцето. Ричард глътна седем-осем хапченца и легна пак.

7.

Когато вечерта напредна, Ричард, който повторно бе обещал да обсъдят ситуацията, повторно се отметна от думата си. Не можел да обсъжда никакво тръгване, каза той, нито пък можел да обсъжда каквото и да било, поне не в този момент, когато пак имал температура и се чувствувал много, много по-зле, смятал, че температурата му е стигнала четиридесет и един, а може би и четиридесет и два градуса, и имал нужда отново да поспи.

— За Бога, Ричард! — изрева Джек. — Я не се дръж с мен като с някакъв парцал! Никога не съм очаквал от теб…

— Не ставай глупав, Джек — каза Ричард и пак се гътна върху леглото на Албърт. — Просто съм болен. Не можеш да очакваш от мен да говоря за всички тези смахнати неща, щом съм болен.

— Ричард, искаш ли да си тръгна и да те оставя?

Ричард го погледна през рамо и бавно премигна.

— Няма да го направиш — каза той и отново заспа.

8.

Към девет в двора отново настъпи един от мистериозно тихите периоди и Ричард, вероятно усетил, че сега рушащият му се разсъдък ще бъде подложен на по-малък натиск, се събуди и провеси крака от леглото. По стената се бяха появили странни кафяви петна и той смаяно ги заразглежда. После видя, че Джек се приближава към него.

— Чувствувам се малко по-добре — припряно почна Ричард, — но наистина не мисля, че ще спечелим нещо, ако говорим за напускане, тъмно е и…

— Тази нощ живи-мъртви трябва да излезем оттук — мрачно каза Джек. — А единственото, което трябва да правят те, е просто да ни чакат отвън. По стените избива плесен, която се разраства с невероятна скорост, и само не ми казвай, че не я виждаш!

Търпеливата снизходителност в усмивката на Ричард едва не го подлуди и въпреки че обичаше приятеля си, Джек с най-голяма радост би го праснал в най-близката разяждана от плесента стена.

Точно в този миг в стаята на Албърт Шишкото започнаха да нахлуват дълги тлъсти бели червеи. Заизвираха от кафявите петна по стените, сякаш по някакъв странен начин просто се раждаха от плесента. Наполовина стърчащи от меките кафяви петна, те се извиваха и въртяха, пльосваха на пода и се загърчваха към леглото.

Джек вече бе започнал да се чуди дали зрението на Ричард наистина не е много по-слабо, отколкото си го спомня. Беше му минала и мисълта, че може би то просто прогресивно се е влошавало през времето, изтекло от последната им среща, но сега откри, че е бил прав в началото и място за безпокойство просто няма. Ричард виждаше съвсем добре. Във всеки случай със сигурност не изпитваше каквито и да било трудности да съзре пихтиестите гадини, падащи от стените, защото изпищя и се притисна в него с погнусено лице.

— Каква гадост, Джек! О, Господи! Каква гадост!

— Спокойно, Ричард. Всичко ще бъде наред — каза Джек и с неподозирана сила удържа приятеля си. — Все някак ще дочакаме сутринта, нали? Няма проблеми, нали?

Тлъстите, восъчнобели червеи просто извираха от стените. Дузини, стотици, хиляди. Някои от тях се разпльокваха при удара си в пода. Останалите като плужеци пълзяха към двете момчета.

— Боже мили, трябва да излезем оттук, трябва да…

— Благодаря ти, Господи, това момче най-после се вразуми — възкликна Джек, нахлузи раницата през лявата си ръка, а с дясната хвана Ричард за лакътя и го задърпа към вратата. Белите червеи се скашкваха под обувките им. Вече извираха и от кафявите пътечки по пода. Стаята на Албърт приличаше на огромна родилна зала — гнусното, безчетно пръкване продължаваше безспир. Поток пихтиести червеи се изля от тавана и с гърчене и извиване заля раменете и косата на Джек. Той надве-натри ги бръсна от себе си и продължи да влачи пищящия Ричард към вратата.

„Вече сме на път — помисли си Джек. — Бог да ни помага, май наистина сме на път!“

9.

Отново бяха в приемната. Оказа се, че Ричард има още по-малка представа как да се измъкнат от двора на „Тейър“, дори от Джек, който със сигурност знаеше едно: беше изключено да се довери на измамната тишина и да излезе през някоя от входните врати на пансиона „Нелсън“,

Докато гледаше напрегнато наляво през широкия прозорец на приемната, Джек забеляза някаква ниска осмоъгълна сграда.

— Ричард, какво е това?

— Кое? — Ричард наблюдаваше потока гъста, лепкава кал, стичащ се през притъмнелия двор.

— Малката тантуреста тухлена сграда, която едва се вижда оттук.

— О! Депото.

— Какво депо?

— Самото име вече нищо не означава — отвърна Ричард, който неспокойно продължаваше да наблюдава калния двор, — както и името на амбулаторията ни, която наричаме „мандрата“, понеже някога наистина е била мандра и работилничка за бутилиране на мляко. Докъм 1910. Традицията, Джек, е нещо много важно. Това е една от причините да харесвам „Тейър“.

Ричард отново отчаяно огледа калния двор.

— Във всеки случай една от причините да съм го харесвал досега.

— За мандрата ясно. Сега за депото.

Ричард изглеждаше постоплен от мисълта, че традициите са неотделима част от същността на „Тейър“.

— Ами тук е имало голяма гара. Всъщност едно време…

— Кога едно време?

— О, през осемстотин и осемдесета, осемстотин и деветдесета. Разбираш ли… — Той прекъсна мисълта си. Късогледите му очи обходиха приемната. Джек предположи, че търсят от тлъстите червеи. Нямаше… поне още не. Но по стените вече бяха започнали да избиват няколко кафяви петна. Червеите все още ги нямаше, но едва ли щяха да се забавят дълго.

— Хайде, Ричард, никога досега не е трябвало да ти измъквам думите с ченгел!

Ричард се поусмихна и го погледна.

— Спрингфийлд е бил една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка през последните две десетилетия на деветнадесети век, което до голяма степен се е определяло от географското му местоположение. — Той вдигна десния си показалец, за да намести очилата върху носа си, осъзна, че не са там, и леко ядосан, отпусна ръка. — Спрингфийлд е бил свързан с железопътни линии с всички посоки на компаса. Това училище съществува, понеже Андрю Тейър вижда възможностите. Той натрупва богатство чрез превозване на товари с железницата. Предимно към западното крайбрежие. Той е първият, прозрял възможността да се транспортират товари не само на изток, а и на запад.

Внезапно ярка светлина проблесна в главата на Джек и окъпа разбърканите му мисли.

— Към западното крайбрежие, така ли? — Стомахът му се преобърна. Той все още не можеше да насочи мислите си в новата посока, показана му от ярката светлина, но думата, появила се в мозъка му, бе пламтяща и съвършено ясна: „Талисман!“

— Западно крайбрежие ли каза?

— Да, разбира се. — Ричард озадачено го погледна. — Ти да не би да оглушаваш?

— Не. — „Спрингфийлд е бил една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка…“ — Не, добре съм. — „Той е първият, прозрял възможността да се транспортират товари не само на изток, а…“

— Хубаво, само че току-що изглеждаше дяволски странно.

„Той е бил първият, би могло да се каже, прозрял възможността да се превозват неща по железницата към Големия пущинак.“

Джек знаеше, със сигурност знаеше, че Спрингфийлд все още е някаква точка на особено напрежение, че може би все още е един вид изходен пункт за превозване на товари. Вероятно това беше причината вълшебствата на Морган да действуват толкова силно тук.

— Имало е огромни купчини с въглища и разпределителни станции, депа и хангари за товарните вагони, и хиляди километри релсов път и резервни коловози. Те са покривали цялата местност, където сега се намира училището „Тейър“. Само трябва да разровиш торфа и на няколко стъпки надолу ще намериш сгурия, парчета от релси и от какво ли не. Но всичко, което е останало днес, е тази малка сграда. Депото. Разбира се, тя никога не е била истинско депо. И сам можеш да видиш, че е твърде малка. Тя е била главната разпределителна кантора, където началникът на гарата и шефът на железниците са изпълнявали съответните си задължения.

— Мозъкът ти бъка от знания по въпроса — почти несъзнателно отбеляза Джек. Главата му все още бе пълна с подлудяващата нова светлина.

— Това е част от традициите на „Тейър“ — скромно отвърна Ричард.

— А за какво се използува сега?

— Вътре има малък театрален салон, където Кръжокът по драматично изкуство играе постановките си, но през последните няколко години той не е особено активен.

— Дали е заключено?

— От какъв бяс някой би тръгнал да заключва депото? Да не би да мислиш, че има опасност на някого да му хрумне да открадне декорите от постановката от 1979 година?

— Значи можем да влезем, така ли?

— Да, разбира се. Но защо…

Джек посочи към една врата точно зад масите за пинг-понг.

— А там какво има?

— Автомати за замразени храни и микровълнова печка, работеща с монети, където можеш да си ги подгрееш. Джек…

— Хайде.

— Джек, мисля, че температурата ми се връща. Може би трябва да останем тук известно време. Ще се премъчим някак си на канапетата през нощта…

— Виждаш ли кафявите петна по стените? — безжалостно попита Джек и ги посочи.

— Не, разбира се че не, нали съм без очила.

— Е, те просто са там. И след около час тлъстите бели червеи ще се излюпят и ще…

— Добре — припряно рече Ричард.

10.

Автоматите за замразени храни воняха.

Джек имаше чувството, че всичко в тях се е развалило. Син мухъл покриваше парчетата сирене, сандвичите, пиците и полуготовите говежди пържоли. Разтопен сладолед бавно капеше в мазната локвичка пред една от машините.

Джек дръпна Ричард към прозореца и погледна навън. Оттук депото се виждаше съвсем ясно, а зад него — оградата и черният път, водещ извън двора.

— След няколко секунди ще бъдем навън — прошепна Джек, завъртя ръчката на прозореца и го вдигна.

„Това училище съществува, понеже Андрю Тейър вижда възможностите… ти виждаш ли възможностите, Джеки?“ „Може би да“ — помисли си той.

— Някои от онези хора разхождат ли се навън? — нервно попита Ричард.

— Не — отвърна Джек и хвърли най-беглия възможен поглед. Всъщност вече нямаше значение дали са там, или ги няма.

„Една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка… натрупва богатство чрез превозване на товари с железницата… предимно към западното крайбрежие… Той е първият, прозрял възможността да се транспортират товари… и на запад… на запад… на запад…“

През прозореца нахлу мирисът на влага и кал, примесен с вонята на загниващи боклуци. Джек прехвърли единия си крак през перваза, сграбчи ръката на Ричард и каза:

— Хайде!

Ричард уплашено се дръпна назад, лицето му се удължи.

— Джек… не разбирам…

— Това място просто се разпада и скоро червеите ще плъзнат навсякъде. Хайде, по-бързо. Някой ще ме види, че седя на прозореца, и ще проиграем шанса си да се измъкнем оттук.

— Нищо не разбирам! — оплака се Ричард. — Изобщо не разбирам какво по дяволите става тук!

— Млъкни и ела или ще те изоставя. Кълна се в Бога, ще го направя. Обичам те, но майка ми умира. Ще те оставя да се оправяш както можеш.

Ричард погледна Джек в лицето, видя (даже без очила), че той говори истината, и хвана ръката му.

— Господи, колко ме е страх — прошепна той.

— Какво съвпадение — рече Джек и го издърпа. След секунда краката му докоснаха лигавата морава. Ричард също скочи и застана до него.

— Сега ще притичаме до депото — прошепна Джек. — Така като гледам са около петдесет метра. Ако е отключено, влизаме вътре, ако не е, се опитваме да се скрием възможно най-добре откъм страната, гледаща към пансиона „Нелсън“. Щом се уверим, че никой не ни е видял и че мястото все още е тихо…

— Тръгваме към оградата.

— Точно така. — „Или може би просто се пренасяме, но това няма значение в момента.“ — И към черния път. Все ми се струва, че успеем ли да се измъкнем извън очертанията на „Тейър“, всичко отново ще бъде наред. Ричард, изминем ли веднъж четвърт километър надолу по пътя, можеш да погледнеш през рамо и да видиш как общежитието и библиотеката светят както обикновено.

— О, това наистина би било страхотно! — със сърцераздирателен копнеж възкликна Ричард.

— Готов ли си?

— Мисля, че да.

— Тичаш към депото и замръзваш до стената от тази страна. Навеждаш се, за да те скрият храстите. Виждаш ли ги?

— Да.

— Добре… давай!

Те се отлепиха от стената на пансиона „Нелсън“ и един до друг затичаха към депото.

11.

Не бяха изминали и половината път, когато камбаните в параклиса злокобно забиха. Страховит кучешки хор им отвърна с вой.

Джек посегна към Ричард и откри, че и Ричард посяга към него. Ръцете им се съединиха.

Ричард изпищя и се опита да го дръпне наляво. Ръката му като менгеме стисна пръстите на Джек. Мършав бял вълк, председателят на Вълчия съвет, се бе показал иззад депото и сега тичаше към тях. Джек си помисли, че това е старецът от лимузината. Следваха го други вълци и кучета… и изведнъж Джек с ужас осъзна, че някои от тях не бяха кучета, о, не, някои от тях бяха полупревърнати момчета и мъже, учители най-вероятно.

— Господин Дъфри! — изпищя Ричард, докато сочеше със свободната си ръка. (Хей, Ричи, ти май чудесно виждаш и без очила — налудничаво си помисли Джек.) — Господин Дъфри! Боже мой, това е господин Дъфри! Господин Дъфри!

И така Джек за пръв и последен път видя директора на училището „Тейър“ — дребничък възрастен човек с посивяла коса, голям извит нос и съсухрено, космато тяло на маймунка на латернаджия. Той бързо тичаше на четири крака заедно с кучетата и момчетата, а преподавателската му шапка лудешки подскачаше нагоре-надолу върху главата му и някак си все отказваше да падне. Той се ухили на Джек и Ричард и оплези език — дълъг, полюляващ се и пожълтял от никотина.

— Господин Дъфри! О, Боже! О, мили Боже! Господин Дъф…

Ричард все по-силно и по-силно го дърпаше наляво. Джек беше по-едър, но паниката вършеше чудеса с приятеля му. Експлозии разтърсваха въздуха. Вонята на загниващи боклуци ставаше все по-задушлива. Джек чуваше жвакането на калта под краката им. Белият вълк, водещ глутницата, скъсяваше разстоянието и Ричард се опитваше да го дръпне встрани от него, да го накара да избягат наляво, да се приближат към оградата и това беше правилно, но в същото време и погрешно, понеже те трябваше да стигнат до депото, не до оградата. То беше мястото, то беше мястото, понеже тук е била една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка, понеже Андрю Тейър е бил първият, който е прозрял възможностите да се превозват товари на запад, понеже Андрю Тейър бе видял възможностите, а сега той, Джек Сойер, също ги виждаше. Разбира се, всичко това беше само интуиция, но Джек вярваше, че наистина е така, защото по тези вселенски въпроси интуицията му беше единственото нещо, на което можеше да се довери.

— Пусни Пътника, Слоут! — излая Дъфри. — Пусни Пътника, той е твърде хубав за теб!

„Но какво значи Пътник?“ — помисли си Джек в последните няколко секунди, докато Ричард сляпо се опитваше да промени посоката им, а той с всички сили го дърпаше обратно към смесената глутница от нечистокръвни кучета и момчета и учители, тичаща зад големия бял вълк, и към депото.

„Аз ще ти кажа какво значи пътник. Пътник е някой, който пътува. И откъде започва пътуването си един пътник? Ами от някое депо…“

— Джек, ще ни ухапе! — изпищя Ричард.

Вълкът изпревари Дъфри и скочи към тях с разтворени като зареден капан челюсти. Зад тях се чу плътен, хрущящ звук — пансионът „Нелсън“ се разпука като презрял пъпеш.

Сега Джек беше този, който като менгеме стискаше пръстите на Ричард все по-силно и по-силно и най-силно, докато осветената от бензинови бомби нощ се цепеше от лудешки камбанен звън и се разтърсваше от експлозии.

— Спри! — крещеше той. — Ричард, спри. Ще тръгнем оттук!

Остана му време да си помисли: „Сега ролите са разменени. Сега Ричард е стадото, той е моят пътник. Бог да закриля и двама ни.“

— Джек, какво става? — изпищя Ричард. — Какво правим? Спри го! Спри го! Спри…

Ричард продължаваше да пищи, но Джек вече не го чуваше — изведнъж злокобното му чувство за обреченост се разпука като черно яйце и мозъкът му триумфално се изпълни със светлина, със светлина и сладката свежест на въздух, толкова чист, че от половин километър да можеш да подушиш репичка, която човек току-що е извадил от градината си, и той внезапно усети, че може да се отблъсне с крака и да прескочи целия двор… или просто да полети като хората със закрепени към гърба крила.

О, светлина и свеж, чист въздух заместиха гадната воня на смет и освободеното от чувството за тъмнина и безнадежност място и за миг всичко в него засия ясно и лъчезарно, за миг сякаш всичко наоколо бе дъга, дъга, дъга.

И така Джек Сойер отново се пренесе в Териториите, докато стремително тичаше през израждащия се двор на „Тейър“, а звукът на разпукани камбани и ръмжащи кучета изпълваше въздуха.

И този път теглеше сина на Морган Слоут, Ричард, със себе си.

1.

Джек тичаше и изведнъж усети, че пропада подобно на герой от анимационен филм, имащ време за един-единствен изненадан поглед преди да се хвърли в главозамайващо дълбока пропаст. Пропаст нямаше. Тъкмо осъзна, че земята е изчезнала изпод краката му, и в следващия миг се приземи от метър-два. Олюля се и може би щеше да успее да се задържи, ако Ричард не бе връхлетял отгоре му и не го бе съборил.

— Джек, внимавай! — пищеше Ричард (той самият очевидно не възнамеряваше да следва собствения си съвет, понеже с всичка сила стискаше очи.) — Пази се от вълка! Пази се от господин Дъфри! Пази се…

— Ричард, успокой се! — Писъците на Ричард го изплашиха повече от всичко останало. Бяха като на луд, като на абсолютно побъркан. — Успокой се. Всичко е наред. Те изчезнаха.

— Пази се от Етъридж! Пази се от червеите! Джек, пази се!

— Ричард, огледай се, в името на Язон, и ще видиш, че ги няма.

Самият Джек нямаше нужда да се оглежда, за да разбере, че са успели — въздухът беше свеж и уханен, нощта — съвършено тиха с изключение на благословено топлия бриз.

— Джек, пази се! Пази се…

Като злобно ехо в главата му се обади споменът за момчетата-кучета пред пансиона „Нелсън“. „Събуди се, събуди се, събуди се! Моля, моля, моля!“

— Джек, пази се! — стенеше Ричард, забол лице в земята. Приличаше на някакъв твърде ентусиазиран мохамеданин, решен на всяка цена да влезе във връзка с Аллаха. — Пази се! Вълкът! Директорът! Пази се…

Уплашен, че приятелят му наистина се е побъркал, Джек го дръпна за яката и му удари една плесница.

Ричард млъкна и го зяпна. Върху бледата му буза цъфна тъмночервен отпечатък. Джек дори не успя да се засрами — изгаряше от любопитство да разбере къде са. Очевидно имаше някаква светлина, как иначе би успял да вижда толкова добре?

Отговорът сам се появи в главата му — сигурен и неоспорим.

„Големият пущинак, Джеки. В Големия пущинак сте.“

Но преди да отдели време, за да обмисли това, трябваше да се опита да приведе Ричард в нормално състояние.

— Ричи, добре ли си?

— Джек, ти ме удари!

— Да, плеснах те. Така се постъпва с изпаднали в истерия хора.

— Не бях в истерия. Никога в живота си не съм… — Той скочи и уплашено се огледа. — Вълкът! Трябва да внимаваме, Джек! Ако успеем да се прехвърлим през оградата, той няма да може да ни настигне!

В същия миг Ричард понечи да се втурне в тъмнината към оградата, останала в другия свят, но Джек сграбчи ръката му и го задържа.

— Вълка го няма, Ричард.

— Как така?

— Успяхме.

— За какво говориш?

— За Териториите, Ричард. Ние сме в Териториите! Пренесохме се! — „И ти, невернико, едва не изтръгна ръката ми. Следващия път, когато се опитвам да изтегля някого, ще си намеря някое малко хлапенце, толкова малко, че още да вярва в Дядо Коледа и Великденското зайче.“

— Това е нелепо — бавно рече Ричард. — Такива неща като Териториите не съществуват, Джек.

— Щом не съществуват, как стана така, че големият бял вълк не те ръфна за задника? Или проклетият ти директор, приятелю?

Ричард го погледна, отвори уста да каже нещо, после я затвори и отново се огледа наоколо, този път малко по-внимателно (поне Джек се надяваше, че е така). Джек стори същото, радваше се на топлината и свежестта на въздуха. Морган и лудата му глутница можеха да пристигнат всеки миг, но той не можеше да потисне чисто животинската си радост, че отново е тук.

Намираха се сред някаква нива. Висока жълтеникава трева, която много приличаше на жито, но не беше, се полюляваше надлъж и нашир. Топлият бриз с прекрасните си милувки една след друга къдреше малките вълнички. На нисък хълм вдясно бе кацнала дървена постройка, пред нея с яркожълт пламък грееше фенер, монтиран на висок стълб. Джек забеляза, че постройката е осмоъгълна. При пренасянето си в Териториите двете момчета се бяха озовали в най-външния край на осветявания от фенера кръг, а точно срещу тях — в срещуположния край на кръга имаше нещо, нещо метално, което проблясваше и отразяваше светлината. Джек примижа към далечните, сребристи отблясъци… и разбра. Връхлетя го не толкова учудване, колкото усещане за изпълнени очаквания, сякаш две части от някакъв огромен пъзъл — едната в Американските територии, а другата тук отвъд — току-що се бяха съединили.

Това бяха железопътни релси. И въпреки, че беше невъзможно да се види посоката им в тъмнината, Джек си мислеше, че знае накъде водят те. „На запад.“

2.

— Хайде — каза Джек.

— Не искам да се качвам там — отвърна Ричард.

— И защо?

— Твърде много шантави неща стават напоследък. — Той навлажни устните си. — Кой знае какво ни чака в тази постройка! Може да има кучета. Или луди хора. — Отново навлажни устните си. — Червеи.

— Вече ти казах, че сега сме в Териториите. Тук е чисто. И помен няма от каквато и да било лудост. По дяволите, Ричард, не го ли чувствуваш!

— Не съществуват никакви Територии!

— Огледай се наоколо!

— Няма! — Гласът му бе по-тънък от всякога, глас на заинатено дете.

Джек напълни шепата си с натежали класове от тревата.

— Погледни това!

Ричард обърна глава.

Джек едва се удържа да не го разтърси. Хвърли класовете, преброи наум до десет и се заизкачва по хълма. Погледна към краката си и видя, че сега те са обути в нещо като кожени панталони. Ричард бе облечен по същия начин, а около шията му беше вързана червена кърпа, която изглеждаше като извадена от картина на Фредерик Ремингтън. Джек посегна към собствения си врат и напипа подобна кърпа. Плъзна ръка надолу по тялото си и откри, че чудесното топло палто на Майлс П. Кигър се е превърнало в нещо като мексиканско пончо. „Бас хващам, че изглеждам като реклама за мексикански царевични питки“ — помисли си той и се ухили.

— Къде отиваш? — извика Ричард в паника.

Джек го погледна и се върна. Сложи ръце върху раменете му и се втренчи в него.

— Не можем да останем тук. Някои от тях сигурно са видели, че се пренасяме. Вероятно не могат да ни последват, но нищо чудно и да могат. Просто не знам. За законите, управляващи всичко това, знам точно толкова, колкото едно петгодишно хлапе знае за магнита — а то знае само, че понякога магнитът привлича, понякога отблъсква. Сега-засега повече не ми и трябва, само че се налага по най-бърз начин да се изметем оттук. Край на приказката.

— Всичко е само сън, сигурен съм в това.

Джек кимна към дървената постройка.

— Можеш да дойдеш с мен или да останеш тук. Ако искаш да останеш, ще се върна за теб, след като огледам мястото.

— Нищо от това не се случва в действителност — повтори Ричард. Очите му, лишени от очилата, изглеждаха разширени, безжизнени и някак си помръкнали. Той погледна за миг нагоре към черното небе на Териториите и неговите странни и непознати съзвездия, потрепера и наведе глава. — Имам температура. От грипа е. Много грип имаше напоследък. Това е делириум. Ти си звезда на гастрол в моя делириум, Джек.

— Е, при пръв удобен случай ще подам заявление за приемане в Гилдията на делириумактьорите, а междувременно ти защо не постоиш тук, Ричард? След като нищо от това не се случва в действителност, не виждам от какво се безпокоиш?

Джек отново тръгна нагоре, като си мислеше, че ако проведе с Ричард още два-три разговора от типа „Необикновената закуска на Алиса“, неминуемо ще стигне до извода, че и самият той се е побъркал.

Беше изкачил половината разстояние до върха на хълма, когато Ричард го настигна.

— Щях да се върна — въздъхна Джек.

— Знам. Просто реших, че след като всичко това е само сън, нищо не ми пречи да дойда.

— Добре, но ако горе има някой, си затваряй устата. Мисля че… мисля, че някой гледаше към нас през прозореца.

— А ти какво ще правиш?

— Ще налучквам, Ричи — усмихна се Джек. — Все това правя, откакто напуснах Ню Хампшир. Налучквам.

3.

Стигнаха до верандата. Ричард се вкопчи в рамото му като обезумял.

— Какво има? — попита Джек.

— Това наистина е сън. Мога да го докажа.

— Как?

— Ние изобщо не говорим на английски, Джек! Говорим на някакъв друг език и то перфектно, но това просто не е английски!

— Дааа — въздъхна Джек. — Странно, нали?

Той продължи нагоре по стъпалата. Ричард остана зад гърба му със зяпнала уста.

4.

След секунда-две Ричард се съвзе и го последва. Дъските бяха нацепени и изкорубени. През пролуките се подаваха подобните на жито стъбла. От тъмнината долиташе приспивното цвърчене на насекоми — не пронизителният писък на щурци, а някакъв много по-сладък, много по-нежен звук.

Фенерът бе останал зад тях и сенките им, очертали се върху верандата, се скършваха под прав ъгъл и потрепваха върху вратата, където имаше някакъв стар, избелял надпис. За миг на Джек му се стори, че няма да може да го разчете, че е написан на кирилица и е неразгадаем, понеже като че ли е на руски. След това се вгледа и думата изобщо не го изненада. „Депо“.

Той вдигна ръка, за да почука, но размисли и тръсна глава. Не. Нямаше да чука. Това не беше частно жилище. Надписът гласеше: „Депо“, а тази дума хората обикновено свързват с някаква обществена постройка — с местата, където нощуват трамваи, влакове и автобуси.

Отвори вратата. Отвътре едновременно изскочиха приятелска светлина и несъмнено неприятелски глас.

— Махай се, дявол такъв! — пронизително пищеше гласът. — Махай се, утре сутрин тръгвам. Кълна се! Влакът е в хангара. Махай се! Заклех се да тръгна и шъ го направя, но сега се махни и ме остави на мира!

Джек се намръщи. Ричард зяпна. Помещението беше чисто, но много старо. Дъските бяха толкова изкорубени, че стените изглеждаха почти вълнообразни. На едната висеше картина на дилижанс с големина на китоловен кораб. Очукан тезгях — хоризонталната му повърхност бе вълнообразна почти колкото стените — минаваше през средата на помещението и го разделяше на две. На вътрешната, успоредна на тезгяха стена бе подпряна плоча за писане, разделена на две. Над едната половина пишеше: „Дилижансът пристига“, над другата — „Дилижансът тръгва“. Докато разглеждаше овехтялата плоча, Джек си помисли, че трябва да са минали бая години, откакто за последен път върху нея е била изписвана някаква информация и че ако сега някой се опита да издраска нещо с парче най-мек тебешир, тя като нищо ще се разпадне и ще се посипе върху изгнилия под.

В единия край на тезгяха стоеше най-огромният пясъчен часовник на света — по-голям от трилитрова бутилка и пълен със зелен пясък.

— Шъ ме оставиш на мира, нали? Обещах ти да го направя и шъ го направя! Моля те, Морган, бъди милостив! Обещал съм и ако не вярваш, погледни в хангара! Влакът е готов, кълна се, че е готов!

Едрият старец, свил се в десния ъгъл на помещението, продължи да бъбри и да нарежда в този дух. Джек предположи, че е висок поне метър и осемдесет и пет — дори при настоящата му робска стойка ниският таван на депото не бе на повече от десетина сантиметра над главата му. Беше седемдесетгодишен или осемдесетгодишен, но добре запазен. Снежнобяла брада започваше под очите му и на дипли се стелеше върху гърдите му. Раменете му бяха широки, въпреки че сега изглеждаха толкова хлътнали, сякаш някой ги бе скършил, като го бе карал да носи непосилно тежки товари много дълги години. Снопчета дълбоки бръчки се разпръскваха от ъгълчетата на очите му, дълбоки гънки покриваха челото му. Кожата му бе восъчножълта. Беше облечен с широка бяла дреха, прорязана от аленочервени нишки. И макар че размахваше дебела тояга, изглеждаше изплашен до смърт.

Когато старецът спомена името на Морган, Джек неспокойно погледна приятеля си, но Ричард очевидно не беше в настроение да забелязва подобни дреболии.

— Аз не съм този, за когото ме смяташ — каза Джек и пристъпи към стареца.

— Махай се! — изпищя той. — Няма да ме измамиш. Знам, че дяволът понякога се крие и зад хубави лица. Махай се! Шъ го направя! Влакът е готов. Казах, че шъ тръгна, и наистина шъ го направя, само ме остави на мира!

Раницата на Джек се беше превърнала в торба, увиснала през рамото му. Той бръкна в нея, напипа огледалото, няколко от съчленените броеници и най-сетне пръстите му се сключиха около това, което търсеше — монетата на капитан Фарън, монетата с главата на кралицата от едната страна и грифона от другата. Когато я сложи върху тезгяха, меката светлина в помещението освети прекрасния профил на Лаура де Лосиан и той отново бе поразен от приликата й с майка му. „Дали и в началото толкова си приличаха? Или колкото повече мисля за тях, толкова повече прилики виждам? А може би самият аз някак си ги сближавам, като че ли ги сливам в едно?“

Когато Джек се приближи до тезгяха, старецът още повече се сви и сякаш щеше да пробие стената с гърба си. Думите му се изливаха в истеричен поток. Но щом Джек цапна монетата върху тезгяха, точно както лошият герой в някой уестърн си иска напитка, той изведнъж млъкна. Втренчи се в монетата, очите му се ококориха, ъгълчетата на устата му се разтрепериха. Той погледна Джек в лицето и този път наистина го видя.

— Язон — с треперещ глас прошепна той. Ужасът му се стопи и сега гласът му трепереше не от страх, а от благоговение. — Язон!

— Не. Името ми е… — Момчето спря, понеже осъзна, че думата, която щеше да излезе на този странен език, нямаше да бъде „Джек“, а…

— Язон! — извика старецът и падна на колене. — Язон, ти дойде! Ти дойде и сичко шъ е добре, да, сичко шъ е добре, сичко шъ е добре и сички неща наистина шъ бъдат наред!

— Вижте — започна Джек, — аз наистина…

— Язон! Язон дойде и кралицата шъ бъде добре, да, и сички неща шъ бъдат наред.

Джек беше по-малко подготвен да се справи с това плачливо обожание, отколкото да обуздае предишната ужасена нападателност на стария пазач. Той се обърна към Ричард… но не получи помощ. Ричард се беше опънал на пода зад вратата и или беше заспал, или пет пари не даваше.

— О, проклятие — изстена Джек.

Старецът беше на колене, тръшкаше се и плачеше. Ситуацията заплашваше бързо да се превърне от нелепа в невероятно комична. Джек вдигна подвижния капак и мина зад тезгяха.

— Стани, добри ми и верни служителю — каза той. Чудеше се дали някога Христос и Буда също са имали подобни проблеми. — Изправи се, човече.

— Язон! Язон! — хлипаше старецът. Бялата му коса скри сандалите на Джек — той се наведе и започна да ги обсипва с целувки, звучни като оръдейни залпове. Джек безпомощно изхихика. Беше успял да измъкне себе си и Ричард от Илиной и ето ги сега в разнебитеното депо в средата на огромна нива с жълтеникава трева, която приличаше на жито, но не беше, някъде в Големия пущинак. И Ричард спеше зад вратата, а този странен старец му целуваше краката и ги гъделичкаше с брадата си.

— Стани! — през смях кресна Джек и се опита да отстъпи назад, но се блъсна в тезгяха. — Стани, добри ми служителю! Изправи се, стига вече!

— Язон! — Мляс! — Сичко шъ бъде добре! — Мляс-мляс!

„И сички неща наистина шъ бъдат наред! — като побъркан си помисли Джек и отново изхихика, докато старецът целуваше палците му през сандалите. — Не знам дали тук отвъд, в Териториите, четат Робърт Бърнс, но би трябвало…“

Мляс-мляс-мляс.

„О, стига толкова, наистина не мога да понасям повече.“

— Стани! — изрева той и старецът най-сетне се изправи пред него, треперещ и разплакан, неспособен да го погледне в очите. Но изумително широките му рамене се бяха поизправили малко и вече не изглеждаха като прекършени, и Джек от сърце се зарадва на това.

5.

Мина цял час преди Джек да успее да поведе смислен разговор със стареца. Тъкмо започваха да говорят и Андерс, който беше коняр по професия, се впускаше в следващата от своите истерии — „О, Язон, мой Язон, колко чудесно е, че си тук“, и Джек трябваше да го успокоява възможно най-бързо… преди целуването на краката му да започне отново. Обаче Джек харесваше стареца и му съчувствуваше. А за да може да му съчувствува, просто трябваше да си представи как би се чувствувал самият той, ако Исус или Буда внезапно се появяха в местната автомивка или в училищния стол. И трябваше да си признае още нещо. Част от него изобщо не беше изненадана от отношението на Андерс. И въпреки че се чувствуваше като Джек, той все повече и повече започваше да се чувствува… като някой друг.

„Но той е мъртъв.“

Това беше вярно, съвършено вярно. Язон беше умрял и Морган дьо Орис вероятно имаше нещо общо със смъртта му. Но хората като Язон намираха начин да се върнат, нали?

Усилията да накара Андерс да говори му отнеха доста време, но според Джек то беше добре използувано, понеже му позволи да се увери, че Ричард не се преструва, а наистина спи. Това беше добре, понеже Андерс имаше какво да разкаже за Морган.

Той обясни, че някога това била последната спирка на дилижанса, известна със звучното име Погранично депо. Оттук нататък, каза той, светът ставал чудовищно място.

— В какъв смисъл? — попита Джек.

— Не знам — отвърна Андерс и си запали лулата. С мрачно лице погледна навън в тъмното. — Има много истории за Прокълнатите земи, и макар че всяка е различна от другите, те винаги започват така: „Познавам един човек, който срещнал едного, който се бил загубил в Прокълнатите земи и цели три дни се лутал там, и той му бил казал…“, но никога не чух история, започваща така: „Когато се загубих в Прокълнатите земи и цели три дни се лутах там…“ Забелязвате ли разликата, милорд?

— Да, забелязвам я — бавно отвърна Джек. Прокълнатите земи. Самото име го караше да настръхва. — Значи никой не знае какво представляват те, така ли?

— Поне не със сигурност. Но ако само четвърт от това, което съм чувал, е вярно…

— А какво си чувал?

— Ами казват, че там имало чудовища, в сравнение с които уродите в рудниците на Орис изглеждали почти нормални. По хълмовете и през пустошта се търкаляли огромни огнени топки, които оставяли дълги черни следи след себе си, ама следите всъщност изглеждали черни само през деня, щото съм чувал, че през нощта светели. И ако човек много се приближи до някоя от тези огнени топки, той ужасно се разболявал. Загубвал косата си, цялото му тяло се покривало с рани и после започвал да повръща. Казват, че понякогаж можело и да се оправи, ама в повечето случаи само повръщал и повръщал, чак докато му се разкъса стомахът и му се сцепи гърлото и…

Андерс се изправи.

— Милорд! Защо гледате така? Какво видяхте през прозореца? Да не би някое привидение да приближава насам по проклетите релси? — Андерс уплашено погледна към прозореца.

„Лъчева болест — помисли си Джек. — Той не знае това, но описа почти всички симптоми на лъчевата болест.“

Миналата година по физика бяха учили за ядрените оръжия и за опасностите от излагане на радиация. Джек бе внимавал много в часовете, понеже майка му подкрепяше както Движението за забрана на ядреното въоръжаване, така и Движението против използуването на ядрените електроцентрали.

„Колко добре пасва лъчевата болест на цялата представа за Прокълнатите земи!“ — помисли си Джек и осъзна още нещо. Западът беше мястото, където са били проведени първите изпитания, където е бил провесен от кула и взривен прототипът на бомбата, пусната над Хирошима, където са били разрушени доста издигнати за целта селища, населени единствено от кукли-манекени, за да може армията да получи по-точна представа за ядрения взрив и резултатите от него. След това те се бяха върнали в Юта и Невада, в сърцето на последните от истинските Американски територии, и просто бяха продължили изпитанията си под земята. Той знаеше, че в онези големи пустини има огромни площи държавна земя — множество полигони и скалисти плата и назъбени пустоши, и бомбите не бяха всичко, което се изпитваше там.

Колко от тази гадост щеше да пренесе тук отвъд Слоут, ако кралицата умре? Колко от тази гадост вече бе пренесъл? И дали тази бивша пощенска станция и настояща начална гара не беше част от системата за нейното транспортиране?

— Милорд, не изглеждате добре, хич даже. Бял сте като платно, истина ви казвам!

— Добре съм — бавно отвърна Джек. — Седни. Продължавай с историята си. Лулата ти е изгаснала, запали я.

Андерс извади лулата от устата си, запали я и отново премести поглед към прозореца… но сега лицето му не беше просто мрачно, то беше уплашено.

— Аз доста скоро шъ разбера дали туй, дет се приказва, е вярно.

— И как по-точно?

— Ами утре сутрин на зазоряване потеглям през Прокълнатите земи — въздъхна Андерс. — Потеглям през Прокълнатите земи с дяволската машина на Морган дьо Орис, дето е отвън в хангара, за да закарам само Бог знае какви страховити дяволии.

Джек се втренчи в стареца, сърцето му биеше като лудо, слепоочията му бучаха.

— Накъде? Колко далече? До океана ли? До голямата вода?

Андерс бавно кимна.

— Да. До водата. И… — Гласът му се скъса. Очите му се врътнаха към тъмните прозорци, сякаш се страхуваше, че някое безименно създание наднича, дебне и наблюдава оттам. — И Морган шъ ме посрещне и заедно шъ трябва да закараме стоката му по-нататък.

— Докъде? — попита Джек.

— До черния хотел — с нисък и треперещ глас отвърна Андерс.

6.

Джек отново трябваше да сподави желанието си да се разсмее. „Черният хотел“. Звучеше му точно като заглавието на някой роман на ужаса. И все пак… все пак… всичко това също бе започнало в хотел, нали? В хотел „Алхамбра“ в Ню Хампшир, на брега на Атлантическия океан. Ами ако на брега на Тихия океан също имаше някакъв хотел, ами ако съществуваше още едно разперено и уродливо викторианско подобие на хотел? Там ли трябваше да завърши неговото дълго странно приключение? В някакъв аналог на „Алхамбра“ със западнал лунапарк отстрани? Идеята беше дяволски убедителна; тя странно и все пак точно включваше в себе си самата представа за двойници и двойничество…

— Защо ме гледате така, милорд? — разтревожено попита Андерс.

Джек бързо отмести поглед.

— Извинявай. Просто си мислех нещо. Бих искал да престанеш да ме наричаш така.

— Как, милорд?

— Милорд.

— Милорд? — Андерс изглеждаше озадачен. Не повтаряше думата, произнесена от момчето, а молеше за пояснение. Джек изведнъж разбра, че ако се опита да продължи, ще се подхване безкраен спор от вида: „Кое е първо, кокошката или яйцето?“

— Няма значение — каза той и се наведе към коняря. — Сега искам да ми разкажеш всичко. Можеш ли?

— Шъ се опитам, милорд.

7.

Отначало думите му излизаха с мъка. Андерс беше простоват човек, прекарал целия си живот в Големия пущинак и свикнал да мълчи през по-голямата част от времето. Сега му бе заповядано да говори от едно момче, което той смяташе поне за кралски син, а може би даже за нещо като бог. Обаче думите му малко по малко започнаха да излизат по-бързо и към края на накъсания му, но дяволски убедителен разказ просто се лееха. Джек с лекота следеше мисълта на стареца, въпреки странното произношение, което продължаваше да му напомня за езика на Робърт Бърнс.

Андерс познавал Морган, понеже той бил господарят на Големия пущинак. Истинската му титла Морган дьо Орис не била толкова голяма, но на практика двете означавали почти едно и също. Орис бил най-източният кантон на Големия пущинак и единствената наистина организирана част от тази огромна тревиста област. Морган управлявал Орис изцяло и по право, а негласно и останалата част от Големия пущинак. През последните петнадесетина години лошите вълкодлаци започнали да преминават на страната на Морган. Отначало това не означавало почти нищо, понеже имало само няколко лоши (само че думата, която Андерс използуваше, звучеше като „побеснели“ в ушите на Джек) вълкодлаци. Но през последните няколко години те ставали все повече и повече и Андерс каза, че бил чул да се говори, че откакто кралицата легнала болна, повече от половината племе на менящите кожата си пастири също било разядено от болест. Пък и това не били единствените създания под командата на Морган, каза Андерс, имало и други — още по-лоши. Някои от тях можели да подлудят човека, ако ги погледнел дори един-единствен път.

Джек си спомни за Елрой, страшилището от кръчмата в Оутли, и потрепера.

— А тази част от Големия пущинак, в която сме ние, има ли си име?

— Милорд?

— Тази част, където сме сега.

— Не, милорд, но съм чувал хора да я наричат хълмистата равнина Елис.

— Хълмистата равнина Елис — повтори Джек. В главата му — макар и смътно и в много отношения не съвсем правилно — започваше да се оформя географията на Териториите, където Териториите отговаряха на Американския изток, Големият пущинак — на Средния запад и големите равнини (Елис? Илиной? Небраска?), а Прокълнатите земи — на Американския запад.

Той се вгледа в Андерс толкова продължително и вторачено, че накрая конярят отново се размърда неспокойно.

— Извинявай — рече Джек. — Продължавай.

Баща му, каза Андерс, бил последният кочияш на дилижанса, който тръгвал от Пограничното депо и пътувал на изток. Андерс чиракувал при него, но не щеш ли, точно тогава на изток нещата се размътили. Убийството на стария крал, последвано от кратка война, сложило началото на големи промени и бъркотии. И макар че войната завършила с възкачването на добрата кралица Лаура на престола, нещата не се уталожили и сякаш още оттогава безредието и хаосът, веднъж напуснали пределите на развалените и злокобни Прокълнати земи, непрестанно си проправяли път на изток. Имало хора, каза Андерс, които вярвали, че цялото зло е започнало на запад.

— Не съм сигурен, че те разбирам — каза Джек, въпреки че дълбоко в сърцето си чувствуваше истината.

— Ами на края на земята. Там където земята опира в голямата вода, където съм длъжен да отида.

„С други думи злото е започнало на същото място, от което е идвал баща ми… моят баща… но оттам идваме и аз, и Ричард… и Морган…“

Неприятностите, каза Андерс, били дошли и в Големия пущинак и сега племето на вълкодлаците било болно и отчасти изродено — точно колко, никой не би могъл да прецени, но конярят съобщи на Джек страховете си, че ако израждането не спре скоро, нищо чудно племето им съвсем да се затрие. Но след като злото дошло тук, то не спряло, а продължило на изток и той бил чул, че кралицата легнала болна и била почти мъртва.

— Но това не е вярно, нали, милорд? — проплака Андерс.

Джек го погледна и попита:

— Трябва ли да знам как да ти отговоря?

— Разбира се. Та нали сте неин син!

За миг целият свят сякаш притихна. Сладката песен на бръмбарите навън секна. Хрипливото дишане на Ричард като че ли замря. Сякаш и собственото му сърце спря… най-вече то. След това неговият съвършено спокоен глас каза:

— Да… аз съм нейният син и е вярно, че е болна.

— Но умира ли, милорд? — настоя Андерс. Очите му молеха, молеха…

Джек се поусмихна и отвърна:

— Е, това тепърва ще видим.

8.

Андерс каза, че преди да започнат неприятностите, Морган дьо Орис бил само един малко известен господар от граничните зони и нищо повече. Наследил титлата от баща си — дебел, лошо миришещ палячо. Приживе бащата на Морган бил нещо като посмешище, като посмешище и умрял в една канавка, след като цял ден се бил наливал с прасковено вино.

Хората се били приготвили да направят посмешище и от сина на стария господар, но смехът спрял скоро след като в Орис започнали да бесят. А когато наченали неприятностите в годините след смъртта на стария крал, важността на Морган нараснала със скоростта, с която звезда, вещаеща зла поличба, се издига в небето.

Всичко това значело твърде малко тук, в покрайнините на Големия пущинак — в тези огромни пусти пространства, каза Андерс, политиката не била особено важна. Единствено ужасната промяна в племето на вълкодлаците имала някакво значение за тях, но откакто повечето от лошите вълкодлаци отишли на Другото място, даже и тя спряла да ги вълнува („Това малко ни тревожи, милорд“ сякаш чуха ушите на Джек).

После, скоро след като новината за болестта на кралицата стигнала далечния запад, Морган изпратил тук група нещастни, изкривени от работа роби от рудниците си. Надзиравали ги вълкодлаци-отстъпници и други, непознати твари, предвождани от ужасен човек с камшик. Той стоял почти непрекъснато тук, след като започнала работата, но после изчезнал. Андерс, който прекарал повечето от тези зловещи седмици и месеци свит в къщата си, намираща се на седем-осем километра на юг от депото, се зарадвал на заминаването му. Той бил чул слухове, че Морган извикал човека с камшика обратно на изток, където нещата уж бързо достигали връхната си точка. Не знаел дали това е вярно, или не, ама и хич не го било еня. Просто се радвал, че човекът, придружаван понякога от мършаво, някак си зловещо изглеждащо момченце, си бил отишъл.

— А името му? Как му беше името? — попита Джек.

— Не знам, милорд. Вълкодлаците го наричаха Свистящия камшик. Робите му казваха просто Дявола. Мисля, че и едните, и другите имаха право.

— Той като конте ли се обличаше? С кадифени дрехи и обувки с катарами?

Андерс кимаше.

— Поливаше ли се със силен парфюм?

— Да, да, наистина го правеше!

— А камшикът му имаше много разклонения от необработена кожа, завършващи с метални шипове, така ли?

— Точно така, милорд. Зъл камшик, милорд. Ама и той дяволски добре го въртеше! Той беше, той, същият.

„Това е бил Озмънд. Това е бил Сънлайт Гардънър. Той е бил тук и е надзиравал работата по някакъв проект на Морган… после кралицата се е разболяла и Озмънд е бил повикан в павилиона, където за пръв път се запознах със светлата му личност.“

— А синът му? Как изглеждаше синът му? — попита Джек.

— Кльощав — бавно изрече Андерс. — Кривоглед с едното око. Това е всичко, което си спомням. Той… синът на човека с камшика не беше лесен за запомняне. Вълкодлаците май се страхуваха от него повече, отколкото от баща му, въпреки че той не носеше камшик. Казваха, че е невидим.

— Невидим ли? — учуди се Джек.

— Да. Това е тяхната дума за някой, който трудно се запомня, независимо колко дълго се взираш в него. Невидимостта е невъзможна, така казваха вълкодлаците, ама човек може да се направи невидим, ако му знае цаката. Повечето вълкодлаци го могат, този малък кучи син също го можеше. Така че всичко, което си спомням, е кривогледото му око и че беше мършав и грозен като черен сифилистичен грях.

Андерс въздъхна и замълча.

— Той обичаше да измъчва животинки. Малки животинки. Замъкваше ги под верандата и чувах какви ли не писъци… — Андерс потрепери. — Това беше една от причините да си стоя все вкъщи. Не обичам да слушам как животни вият от болка. Чувствувам се ужасно зле, ама наистина.

Разказаното от Андерс събуди хиляди нови въпроси в главата на Джек. Той с радост би научил всичко, което старецът знаеше за вълкодлаците. Само при споменаването им чувствуваше как сърцето му се свива от удоволствие и дълбок, болезнен копнеж по Вълк.

Но просто нямаше време: рано сутринта старецът трябваше да тръгне на запад към Прокълнатите земи; всеки миг орда побъркани учени, водена от самия Морган, можеше да се появи от това, което конярят наричаше Другото място; Ричард можеше да се събуди и да поиска да разбере кой е този Морган, когото обсъждат, и кой е този „невидим“ приятел — този „невидим“ приятел, който така подозрително приличаше на момчето, живяло в съседната стая в пансиона „Нелсън“.

„Те са дошли — повтори си Джек наум, — групата, изпратена от Морган, е дошла и е започнала да работи под надзора на Озмънд, работила е под надзора му поне преди той да бъде повикан обратно или когато не е трябвало да чете молитвите си на нощните служби в Индиана…“

— Милорд? — Андерс отново го гледаше озадачено.

— Те дойдоха и построиха… какво? — Момчето бе сигурно, че вече знае отговора, но искаше да го чуе и от Андерс.

— Ами релсите. Релсите, водещи на запад в Прокълнатите земи. Релсите, по които трябва да тръгна утре — каза Андерс и потрепери.

— Не! — възкликна Джек. Гореща, разтърсваща възбуда избухна в гърдите му като слънце и той се изправи. Отново имаше усещането, че вижда как важните неща се напасват.

Андерс шумно падна на колене, когато странна, прекрасна светлина озари лицето на Джек. Ричард се размърда и сънено се надигна.

— Не ти. Ще тръгнем аз и той — каза Джек и посочи към приятеля си.

— Джек? — Ричард го гледаше сънено и объркано. — За какво говорите? Защо този човек лази по пода?

— Милорд… как… не разбирам…

— Не ти, а ние. Ние ще закараме влака вместо теб.

— Но защо, милорд? — Андерс все още не смееше да вдигне очи.

Джек Сойер погледна навън в тъмното.

— Понеже мисля, че на края на релсите — на края на релсите или някъде там — има нещо, което трябва да взема.

1.

— Но вие шъ се измъкнете ли невредим, милорд? — попита Андерс, коленичил пред Джек сред диплите на дългата си бяла дреха.

— Джек? — Гласът на Ричард бе някак си цвилещ, писклив.

— А ти самият щеше ли да се измъкнеш невредим? — попита Джек.

Андерс наклони голямата си бяла глава на една страна и се втренчи в него, сякаш той току-що му бе задал гатанка. Приличаше на голямо озадачено куче.

— Исках да кажа, че опасностите за мен ще бъдат същите, каквито щяха да бъдат и за теб. Нищо друго.

— Милорд…

— Джек? — Киселият глас на Ричард отново се намеси. — Заспал съм и сега би трябвало да съм буден, но ние все още сме на това странно място, значи продължавам да сънувам… само че искам да се събудя, Джек, не го искам този сън вече. Не, изобщо не го искам.

„И затова счупи проклетите си очила“ — помисли си Джек.

— Това не е сън, Ричи. Тръгваме на път. Ще си направим едно пътешествие с влак.

— Какво! — Ричард разтри лицето си, надигна се и седна. Ако Андерс приличаше на голямо бяло куче, то той изглеждаше като току-що събудило се бебе.

— Милорд Язон! — Андерс сякаш всеки миг щеше да заплаче от облекчение. — Истина ли е това? Истина ли е, че искате да карате дяволската машина през Прокълнатите земи?

— Да — отвърна Джек.

— А къде се намираме? — попита Ричард. — Сигурен ли си, че не ни преследват?

Джек се обърна към него. Приятелят му седеше на жълтия под и примигваше глуповато, все още неотърсил се напълно от ужаса си.

— Ще отговоря на въпроса ти. Намираме се в частта от Териториите, известна под името хълмистата равнина Елис…

— Боли ме главата — каза Ричард и затвори очи.

— И ще тръгнем с влака на този човек през Прокълнатите земи, за да го закараме до черния хотел или поне докъдето стигнем. Това е положението, Ричард. Ако искаш вярвай, ако искаш недей, но колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се отдалечим от преследвачите си.

— Етъридж — прошепна Ричард. — Господин Дъфри. — Огледа се наоколо, сякаш очакваше те внезапно да се появят през стените на депото. — Имам тумор в мозъка, Джек. Сигурен съм, че затова ме боли главата.

— Милорд Язон — каза старецът и се наведе толкова ниско, че косата му опря в дъските, — колко сте добър, о, колко сте милостив с най-низшия измежду слугите си, колко сте добър с този, който не заслужава дори благословеното ви присъствие… — Андерс запълзя напред и Джек с ужас видя, че той отново възнамерява да целува краката му.

— И доста напредничав, бих казал — обади се Ричард.

— Моля те, Андерс, стани! — Джек отстъпи назад. — Хайде, стига вече.

Старецът продължаваше да пълзи напред и шумно да разгласява облекчението си, че няма да се наложи да пътува през Прокълнатите земи.

— Изправи се! — кресна Джек.

Андерс го погледна със смръщено чело.

— Да, милорд — каза той и се надигна.

— Хайде, Ричард, дай насам тумора си. Отиваме да видим как се задвижва проклетият влак.

2.

Андерс заобиколи дългия тезгях и започна да рови в някакво чекмедже.

— Чини ми се, че работи с дяволчета, милорд. Странни едни такива, наблъскани заедно. И хем не изглеждат живи, ама са. Да. — Той извади от чекмеджето най-дългата и най-дебела свещ, която Джек някога беше виждал. От една кутия върху тезгяха избра тясна треска от меко дърво, поднесе единия й край към пламъка на лампата и с тази „кибритена клечка“ запали огромната си свещ.

— Дяволчета ли? — попита Джек.

— Ами едни такива квадратни неща. Мисля, че вътре наистина има дяволчета. Как само цвърчат и искрят понякога! Шъ ви ги покажа, милорд.

Без повече обяснения той се понесе към вратата. Меката светлина на свещта за миг изличи бръчките от лицето му. Джек го последва навън. Спомни си за Спийди Паркър и за снимката на стената на стаята му — снимка, от която лъхаше непонятна сила, и осъзна, че сега наистина се намира близо до местата от тази снимка. В далечината се издигаше планина, която изглеждаше позната. В подножието на ниския хълм надлъж и нашир се полюляваха житните растения, една след друга се къдреха малките вълнички. Ричард Слоут неохотно вървеше до него и разтриваше челото си. Сребристите метални ленти, абсолютно несъвместими с останалата част от пейзажа, неумолимо се простираха на запад.

— Хангарът е отзад, милорд — меко каза Андерс и плахо зави покрай депото. Джек хвърли още един поглед към далечната планина. Сега тя вече не му приличаше на онази от снимката на Спийди, а беше съвсем непозната — западна, а не източна планина.

— Каква е тази история с милорд Язон? — прошепна Ричард в ухото му. — Той май мисли, че те познава.

— Дълго е за обясняване — отвърна Джек.

Ричард подръпна кърпата около врата си, после се вкопчи в ръката му.

— А какво стана с училището, Джек? И с кучетата? Къде сме сега?

— Просто върви с мен. Сигурно още сънуваш.

— Ами да — облекчено възкликна Ричард. — Разбира се, че е така, нали? Аз все още спя. И понеже ми разказа всички онези смахнати неща за Териториите, сега ги сънувам.

— Дааа — въздъхна Джек и тръгна след Андерс, който, вдигнал огромната свещ като факла, слизаше към някаква друга, доста по-голяма осмоъгълна постройка. Двете момчета го последваха през високата жълта трева. Светлината на втори фенер им позволи да видят, че две от срещуположните стени на постройката липсват и че тя прилича на странен осмоъгълен тунел, през който минават сребристите релси. Андерс стигна до хангара и се обърна да изчака момчетата. С високо вдигнатата запалена свещ, странното облекло и дългата си брада той приличаше на герой от приказка или легенда, на някакъв магьосник или вълшебник.

— Ей го тук, все тъй стои от самото начало и току-виж демоните наистина го подкарали. — Андерс се смръщи срещу момчетата и бръчките му станаха още по-дълбоки. — Дяволско изобретение, проклета работа, да! — Той едва-едва хвърляше по някой поглед през рамо и Джек разбра, че на стареца хич не му се влиза при влака. — Само половината товар е качен, ама и той вони като самия ад!

Джек пристъпи в хангара, Андерс неохотно го последва. Ричард се препъваше след тях и триеше очи. Малкият влак бе композиран с лице на запад. Състоеше се от странно изглеждаща машина и два товарни вагона — един закрит и един открит, върху който бе опънат брезент. Тъкмо от него идваше миризмата, толкова противна на Андерс. Беше силна и остра, нехарактерна за Териториите. Миризма на метал и машинно масло.

Ричард незабавно се свря в един от ъглите, седна на пода, опря гръб в стената и затвори очи.

— Знаете ли как работи, милорд? — тихо попита Андерс.

Джек поклати глава и тръгна към началото на влака. Да, там бяха „демоните“ на Андерс. Точно както Джек бе предположил, те се оказаха система от акумулатори — шестнадесет парчета, поставени в два реда по осем в метален контейнер, закрепен между четирите предни колела. Цялата предна част на влака наподобяваше някаква малко по-изискана версия на количката-велосипед на момчето, разнасящо покупките по къщите, но на мястото на самия велосипед имаше малка кабина, която приличаше на Джек на нещо друго… на нещо, което не можа веднага да определи.

— Демоните говорят на изправената пръчка — обади се Андерс зад него.

Джек се качи в малката кабина. „Пръчката“, спомената от стареца, беше лост за скорости, поставен в прорез с три жлеба. Джек разбра на какво му бе заприличала малката кабина. Целият влак действуваше на същия принцип като количките в лунапарка. Задвижваше се от акумулатор, а лостът за скоростите имаше три положения: напред, неутрално и назад. Това бе единственият влак, който би могъл да върви в Териториите, и Морган Слоут сигурно специално беше поръчал да му го изработят.

— Демоните в кутиите цвърчат и искрят и говорят на пръчката, а пръчката движи влака, милорд. — Андерс неспокойно пристъпваше около кабината, тревожно сбърчил лице.

— Ти трябваше да тръгнеш рано сутринта, така ли?

— Да, милорд.

— Но влакът вече е готов, нали?

— Да, милорд.

Джек кимна и скочи долу.

— А какъв е товарът?

— Дяволски неща — мрачно отвърна Андерс. — За лошите вълкодлаци. Трябва да се занесат в черния хотел.

„Ако тръгна сега, ще спечеля преднина пред Морган Слоут“ — помисли си Джек и неспокойно погледна Ричард, който отново бе успял да се приспи. Ако зависеше от хипохондричния Ричард Рационалния, той май никога не би се качил на влака, което щеше да даде възможност на Слоут да използува „дяволските неща“ — някакви оръжия най-вероятно — срещу него, веднага щом се приближеше към черния хотел. А че хотелът е крайната цел на експедицията му, Джек вече не се съмняваше. Нещо повече. Всичко сякаш го убеждаваше, че Ричард — безпомощен и досаден, какъвто беше в момента, щеше да се окаже много по-важен за експедицията му, отколкото някога си бе представял. Синът на Сойер и синът на Слоут. Синът на принц Филип Сотел и синът на Морган дьо Орис. За миг светът се завъртя около Джек и той прозря още нещо. Ричард може би щеше да бъде от първостепенно значение тъкмо за това, което той трябваше да извърши в черния хотел. После приятелят му изхърка и устата му увисна и моментното усещане за яснота напусна Джек.

— Ела да погледнем дяволските неща — каза той, обърна се и тръгна покрай влака. Едва сега забеляза, че подът на осмоъгълната постройка се състои от две части. По-голямата представляваше дървен кръг, нещо като огромна чиния. След това в дървото имаше неколкосантиметров прорез и започваше втората част, която стигаше до стените. Джек никога не бе попадал в депо, нито пък бе чувал нещо за обръщатели, но веднага разбра идеята: кръглата част на пода можеше да се върти около оста си. Естествено. Влаковете или дилижансите пристигаха откъм изток и се връщаха в същата посока.

Брезентът бе пристегнат към товара с дебело кафяво въже — толкова космато, че приличаше на стоманена вълна. Джек се напрегна, повдигна ъгълчето и надзърна под него, но видя само чернота.

— Помогни ми — повика той Андерс.

Старецът пристъпи напред, смръщи се и с едно силно, ловко движение развърза възела. Брезентът се отпусна и хлътна. Джек го повдигна и видя, че половината от вагона съдържа груби дървени сандъци с надпис: „Машинни части“. „Пушки“ — помисли си той. Морган въоръжаваше своите непокорни вълкодлаци. Другата половина на пространството под брезента бе заета от обемисти правоъгълни пакети от мека на външен вид субстанция, увита в няколко слоя найлон. Джек нямаше представа какво може да е това, но бе съвсем сигурен, че не е локум. Пусна брезента и се отдръпна. Андерс придърпа дебелото въже и отново го завърза.

— Тръгваме още сега — каза Джек.

Току-що го бе решил.

— Но, милорд Язон… Прокълнатите земи… през нощта… знаете ли, че…

— Знам — прекъсна го Джек. — Знам, че нямам време за губене. Морган и човекът, когото вълкодлаците наричат Свистящия камшик, ще ме очакват и ако пристигна дванадесет часа по-рано, аз и приятелят ми може и да отървем кожите.

Андерс мрачно кимна и отново заприлича на огромно куче, мъчещо се да свикне с неприятно положение.

Джек погледна Ричард, който продължаваше да спи с отворена уста. Сякаш прочел мислите му, Андерс направи същото.

— Морган дьо Орис имаше ли син? — попита момчето.

— Да, милорд. Беше женен за кратко и имаше едно момче на име Ръштън.

— И какво стана с него?

— Умря, милорд. Морган дьо Орис не е бил предопределен да бъде баща.

Джек потрепера. Спомни си как неговият враг си бе проправил път през въздуха и как бе изтребил почти цялото стадо на Вълк.

— Тръгваме. Би ли ми помогнал да качим Ричард в кабината, Андерс?

— Милорд… — Старецът наведе глава, после я вдигна и загрижено го погледна. — Пътуването шъ трае поне два дни, а може и три. Имате ли някаква храна? Не искате ли да споделите вечерята ми?

Джек поклати глава — нямаше търпение да започне тази последна част от пътешествието си към талисмана, но стомахът му внезапно изкурка и му напомни колко много време бе минало, откакто бяха изяли ореховките в стаята на Албърт Шишкото.

— Е, предполагам, че е без значение дали ще се забавим още половин час. Благодаря ти, Андерс. Ще ми помогнеш да вземем Ричард, нали? — каза Джек и си помисли, че може би в края на краищата не му се иска чак толкова да прекоси Прокълнатите земи.

Двамата криво-ляво вдигнаха Ричард. Той, досущ като Катерицата от приказката за Алиса, отвори очи, усмихна се и пак заспа.

— Храна. Истинска храна. Ще се събудиш да похапнеш, нали, приятелю?

— Никога не ям, когато сънувам — с някаква сюрреалистична рационалност отвърна Ричард, прозина се и разтърка очи. Лека-полека стъпи здраво на краката си и вече не висеше в ръцете им. — Но съм доста гладен, право да ти кажа. Дълъг сън беше това, нали, Джек? — Изглеждаше почти горд със себе си.

— Аха — въздъхна Джек.

— С този влак ли мислиш да тръгнем? Изглежда ми като нарисуван.

— Да.

— Ами ти можеш ли да караш такова нещо? Знам, че сънувам, но…

— Той се управлява по-лесно от някогашното ми електрическо влакче-играчка. И не само аз мога да го карам, а и ти.

— Да, ама аз не искам — заяви Ричард. Заядливата, кисела нотка отново се бе появила в гласа му. — Изобщо не искам да се качвам на него. Искам да се върна в стаята си в пансиона.

— Я по-добре ела да похапнем — каза Джек и поведе Ричард навън, — понеже после тръгваме към Калифорния.

И така непосредствено преди момчетата да навлязат в Прокълнатите земи, Териториите им показаха едно от най-добрите си лица. Андерс ги гости с дебели вкусни парчета хляб, очевидно омесен от зърното, което растеше около депото, крехко месо, някакви непознати зеленчуци — месести и сочни — и ароматен розов сок, за който Джек по неизвестни причини реши, че е от папая, колкото и сигурен да беше, че не е. Ричард дъвчеше в щастлива самозабрава, сокът се стичаше по брадичката му, докато най-сетне Джек не издържа и го избърса.

— Калифорния! — изведнъж възкликна той. — Трябваше да се сетя.

Джек предположи, че приятелят му намеква за репутацията на щата, прочут с лудостта си, и си замълча. Пък освен това се притесняваше да не би съвсем да ометат храната на Андерс, която най-вероятно не беше в неограничени количества, но старецът продължаваше да снове зад тезгяха, където той или баща му преди него бе инсталирал малка печка, и да се връща с нови и нови порции. Кифлички, желирани телешки крачета, някакви неща, които изглеждаха като пилешки бутчета, но имаха вкус на… какво? На тамян и смирна? На цветя? Вкусът сякаш избухна върху езика му и Джек си помисли, че току-виж и неговите лиги потекли, без да усети.

Тримата седяха около малката маса в топлото, уютно помещение. Към края на вечерята Андерс почти плахо извади тежка стъклена кана, до половината пълна с червено вино. Джек, изпълнен с усещане, че следва нечий сценарий, изпи една чашка.

3.

Два часа по-късно, когато започна да се одрямва, Джек се запита дали това чудовищно тъпкане не е било огромна грешка. Първо. Отпътуването от хълмистата равнина Елис и депото съвсем не бе минало лесно. Второ. С него бе Ричард, който като че ли наистина имаше опасност сериозно да се побърка. И трето и най-важно. Те бяха в Прокълнатите земи — доста по-смахнати отколкото Ричард би могъл да стане и изискващи пълна концентрация и внимание.

След вечерята тримата се бяха върнали в хангара и неприятностите бяха започнали. Джек разбираше, че се бе страхувал от това, което ги очаква (сега знаеше, че страхът му е бил напълно оправдан), и че вероятно това го беше накарало да се държи по-лошо, отколкото трябваше. Първата трудност възникна, когато се опита да плати на стария Андерс с монетата, дадена му от капитан Фарън. Андерс реагира, сякаш неговият възлюбен Язон току-що го е намушкал в гърба. Кощунство! Светотатство! С предлагането на монетата Джек не само обиди стария коняр, той просто хвърли кал върху вярата му. Очевидно не беше прието свръхестествено оживелите божествени създания да предлагат монети на последователите си. Андерс се разтревожи достатъчно, за да смаже ръката си в „дяволската кутия“, както наричаше металния контейнер с акумулаторите, но Джек разбираше, че старецът е извънредно изкушен да нанесе съкрушителен удар на друга цел, която стоеше край влака. Момчето успя да постигне само полупримирие. Андерс искаше да приеме извиненията му точно толкова, колкото бе искал и парите му, и се поуспокои едва когато осъзна целия смут на момчето, но не започна да се държи нормално чак докато Джек не се сети да каже, че в монетата на капитан Фарън е влагал съвсем друг смисъл.

— Въпреки че не си истинският Язон — тъжно рече старецът, — монетата на кралицата би могла да ти е закрила срещу съдбата. — И тежко поклати глава.

Сбогуването му накрая видимо не бе напълно сърдечно, заслуга за което естествено имаше и Ричард. Чисто детската му паника в началото бързо се превърна в истински ужас и той отказа да се качи в кабината. Отначало привидно безгрижно се беше мотал из хангара, без да поглежда към влака. Но когато осъзна, че Джек наистина възнамерява да го качи, нещо го прихвана и много странно, фактът, че пътешествието им ще свърши в Калифорния, го разстрои най-много.

— Не! Не! Не мога! — разкрещя се той, когато Джек го поведе към влака. — Искам да се върна в стаята си!

— Ричард, те може би са по петите ни — изморено каза Джек. — Трябва да тръгваме. — Протегна се и го хвана за ръката. — Това е само сън, нали си спомняш?

— О, Господи! — въздъхна Андерс, докато безцелно се движеше насам-натам и Джек разбра, че този път не може да направи нищо.

— Трябва да се върна в стаята си! — пищеше Ричард, до болка стиснал очи.

Джек отново си спомни за Вълк. Безуспешно се опитваше да дръпне Ричард към влака. Той се теглеше като заинатено магаре и крещеше:

— Не мога да отида там, наистина не мога!

— Но не можеш да останеш и тук — каза Джек и продължи безплодните си опити да го придърпа. Най-сетне успя да го придвижи крачка напред. — Ричард, престани. Това е нелепо. Искаш ли да останеш тук сам? Искаш ли да останеш сам в Териториите? — Ричард поклати глава. — Тогава ела с мен. Крайно време е. След два дни ще бъдем в Калифорния.

— Лоша работа — промърмори си Андерс, докато наблюдаваше момчетата.

— Не мога да отида там — повтаряше Ричард и продължаваше да клати глава. — Не мога да се кача на този влак! Не мога да отида там!

— В Калифорния ли?

Ричард безмълвно стисна устни и затвори очи.

— О, по дяволите! — възкликна Джек. — Андерс, можеш ли да ми помогнеш?

Огромният старец му хвърли уплашен, почти отвратен поглед, после прекоси помещението и грабна Ричард с лекотата, с която би вдигнал някое кутре. Момчето наистина изписка досущ като кутре. Андерс го пусна върху пейката в кабината.

— Джек! — изврещя Ричард, уплашен, че някак си може да се озове сам в Прокълнатите земи.

— Ето ме. — Джек всъщност вече се бе качил от другата страна. — Благодаря ти, Андерс. Пази се.

Старият коняр мрачно кимна и се отдръпна в ъгъла на хангара. Без състрадание гледаше Ричард, който бе започнал да циври.

Джек натисна бутона за запалването. Две огромни сини искри изскочиха от „дяволската кутия“. Моторът забръмча.

— Тръгваме — каза Джек и премести лоста напред. Влакът плавно потегли. Ричард изхлипа и обхвана коленете си с ръце. Промърмори нещо неразбираемо и зарови лице между краката си, сякаш се опитваше да се свие на кълбо. Джек махна на Андерс, който му отвърна, и след това вече бяха извън осветения хангар, под закрилата на обширното тъмно небе. Силуетът на Андерс се появи на осветения изход на хангара, сякаш старецът внезапно бе решил да тича след тях. Джек си помисли, че влакът едва ли ще може да се движи с повече от петдесет километра в час. В момента се движеше с около десет, което си беше чисто мъчение. „На запад — рече си момчето. — На запад, на запад, на запад!“ Андерс направи крачка назад, брадата му изглеждаше като от скреж на фона на масивните му гърди. Влакът продължаваше да пълзи. Още една синя искра изсъска и подскочи нагоре. Джек обърна глава напред.

— Не! — изпищя Ричард и почти го изтика от кабината. — Не мога! Не мога да отида там! — Бе вдигнал глава от коленете си, но не виждаше нищо — очите му бяха стиснати до болка, лицето му сякаш беше от кокал.

— Кротко — каза Джек. Релсите сочеха право напред през безкрайното поле разлюляно жито, към смътно очертани планини. Джек за последен път погледна през рамо и видя как малкият оазис от топлина и светлина бавно се стопява зад тях. Андерс бе само висока сянка на фона на осветения правоъгълник на изхода. Джек махна за сбогом. Високата сянка му отвърна. Момчето плъзна поглед по безбрежното вълнисто поле. Ако Прокълнатите земи изглеждаха така, следващите дни щяха да се окажат истинска почивка.

Разбира се, те не изглеждаха така. Изобщо не изглеждаха така. Даже на лунна светлина той забеляза, че житото започва да оредява, че става някак си рехаво и проскубано. На половин час път от депото промяната вече се усещаше. Цветът също не беше същият. Пак бе жълт, но стоеше като изкуствен, като жълтото на нещо, което твърде дълго е било държано близо до силен топлинен източник — жълтото на нещо на края на дните си. А и Ричард никак не му изглеждаше добре. Известно време рева като магаре, след това плака тихичко и отчаяно като зарязана девойка и накрая заспа и сякаш се смали. „Не мога да се върна“ — промърмори той насън или поне това чу Джек.

После целият пейзаж започна да се променя. Широтата на хълмистата равнина Елис се смени с мрачни падини и тесни тъмни долини, наблъскани с черни дървета. Навсякъде лежаха огромни каменни блокове, черепи, яйца, гигантски зъби. Самата почва също се промени и стана много по-песъчлива. Два пъти стените на долините се издигаха отвесно покрай самите релси и Джек виждаше само червеникави скали, покрити с рехави пълзящи растения. От време на време му се струваше, че мярва някакво животно, препускащо към скривалището си, но светлината бе твърде слаба и животното твърде бързо, за да успее да го идентифицира. Въпреки това не го напускаше злокобното усещане, че дори ако животното като истукан застане на средата на Родео Драйв посред бял ден, той пак няма да може да познае какво е. Не го напускаше смътното предчувствие, че главата на животното е два пъти по-голяма, отколкото трябва, и че най-добре ще бъде то да стои далече от човешки поглед.

Изминаха деветдесет минути. Ричард продължаваше да стене в съня си, а пейзажът стана съвсем странен. Когато за втори път влакът излезе от едно от тесните дефилета, Джек с изненада почувствува някаква внезапна просторност — сякаш отново бе в Териториите, в страната на сънищата наяве. После забеляза колко изкривени и превити са дърветата и след това долови и миризмата. Тя вероятно от дълго време бавно се бе промъквала към съзнанието му, но той й обърна внимание, чак след като видя как дърветата са се изкълчили и извили като изтезавани зверове. Въздухът бе напоен с миризма, която не можеше да бъде сбъркана — миризма на гнило и развалено. Адски огън. Разложение. Тук Териториите направо воняха. Мирисът на отдавна умрели цветя се стелеше над земята, а под него, също както при Озмънд, избиваше по-гадна, по-силна воня. Джек си помисли, че ако Морган в една от своите роли е причинил това, то той някак си е успял да доведе смъртта в Териториите.

След това долините и падините изчезнаха и земята заприлича на огромна червена пустиня, осеяна с недорасли, осакатени дървета. Сребристите релси прорязваха мрачната червеникава пустош, от двете страни същата тази пустош смълчана тъмнееше в мрака.

Привидно червената земя изглеждаше безлюдна. Няколко часа пред погледа на Джек не се мярна нищо по-голямо от деформираните животинки, потърсили убежище около железопътната линия. И все пак понякога му се струваше, че с крайчеца на окото си долавя някакво внезапно приплъзващо се движение, и обръщаше глава, но не виждаше нищо. Отначало реши, че може би го следят. След това двадесет или тридесет минути стоя на тръни, понеже си представяше, че го преследват хората-кучета от двора на „Тейър“. Накъдето и да погледнеше, нещо в същия миг преставаше да се движи — отскачаше зад някое от изкривените дървета или се пъхваше в пясъка. През това време обширната пустиня не изглеждаше пуста или мъртва, а пълна с пълзящ, прикрит живот. Джек блъсна напред лоста за скоростите (сякаш това би могло да помогне). Искаше му се малкият влак да се движи по-бързо, по-бързо. Ричард се размърда и изскимтя. Джек си представи как всички онези същества — нито кучета, нито хора — се втурват към тях и се помоли очите на Ричард да останат затворени.

— Не! — изкрещя Ричард насън.

Джек едва не изпадна от кабината. Стори му се, че вижда как Етъридж и господин Дъфри препускат след тях, непрекъснато скъсяват разстоянието, езиците им се люлеят, раменете им се движат. След секунда осъзна, че това са само мърдащи покрай влака сенки. Подскачащите ученици и техният директор се бяха стопили като свещички върху торта.

— Не там! — изрева Ричард. Джек внимателно си пое дъх. Той, те, бяха невредими. Опасностите на Прокълнатите земи бяха преувеличени, главно измислени. Не след дълго слънцето отново щеше да се покаже. Той вдигна часовника до очите си и видя, че са пътували само два часа. Не успя да сдържи огромната си прозявка и съжали, че беше ял толкова много в депото.

„Парче кейк — помисли си той, — и всичко ще бъде…“ И тъкмо когато се готвеше да довърши собствената си парафраза на думите на стария Андерс, които поразително му бяха напомнили за Бърнс, Джек видя първата от огнените топки и това завинаги разстрои душевното му задоволство.

4.

Цвърчаща от горещина огнена топка с диаметър поне три метра се търкаляше откъм хоризонта и се носеше право към влака.

„Мили Боже!“ — помисли си Джек и си спомни думите на Андерс: „Ако човек много се приближи до някоя от тези огнени топки, той ужасно се разболява… загубва косата си… цялото му тяло се покрива с рани… после започва да повръща… повръща и повръща, чак докато му се разкъса стомахът и му се сцепи гърлото и…“

Преглътна с мъка, имаше чувството, че през гърлото му минава торба с гвоздеи.

— Моля ти се, Господи! — високо каза той. Гигантската топка летеше право срещу него, сякаш притежаваше разум и бе решила да изтрие Джек Сойер и Ричард Слоут от лицето на земята. Лъчева болест. Стомахът на Джек се сви, тестисите му замръзнаха. "Лъчева болест. Повръща и повръща, чак докато му се разкъса стомахът…

Разкошната вечеря на Андерс едва не изскочи от стомаха му. Огнената топка продължаваше да се търкаля право към влака, като пръскаше искри и свистеше със собствената си огнена енергия. Зад нея оставаше тлееща златна следа, която сякаш по някакъв магически начин разпалваше други нажежени, светещи линии в червената земя. Точно когато огнената топка отскочи от земята и като гигантска топка за тенис безобидно заподскача на зигзаг наляво, Джек за пръв път ясно видя създанията, за които през цялото време бе подозирал, че ги преследват. Червеникаво-златистата светлина на движещата се топка и остатъчният блясък на следите по земята осветиха група деформирани зверове, които очевидно следваха влака. Бяха кучета или поне някога са били кучета, или пък праотците им бяха били кучета. Джек неспокойно погледна към Ричард, за да се увери, че той още спи.

Снишилите се зад влака създания пълзяха по земята като змии. Главите им приличаха на кучешки, но телата им имаха само закърнели задни крака и бяха, доколкото Джек можа да види, без козина и опашки. Изглеждаха влажни. Розовата им кожа лъщеше като кожата на новородена мишка. Ръмжаха — мразеха да бъдат наблюдавани. Тези ужасни кучета-мутанти бе мярвал Джек отстрани около линията. Сега те се свиваха и разточваха като влечуги, съскаха и ръмжаха и пълзяха встрани — те също се страхуваха от огнените топки и следите им по земята. И в този миг Джек долови и миризмата на огнената топка, която сега бързо и като че ли сърдито отново се търкаляше към хоризонта, подпалила цял ред от осакатените дървета по пътя си. Адски огън. Разложение.

Още една от огнените топки се приближаваше откъм хоризонта, търкаляше се насам-натам и буйно пламтеше. Джек бе сигурен, че долавя отвратителната смрад на пропуснати връзки, разбити надежди и зли желания, че всичко това се съдържа в гадната воня, разпръсквана от огненото кълбо. Сърцето му сякаш се качи в гърлото. Дочу скриптящо потайно движение, тътрене на тежки, лишени от крака тела по червения пясък — кучетата-мутанти скимтяха и се изнизваха, оголили лъщящите си зъби. Колко ли бяха? От основата на едно горящо дърво, което се опитваше да скрие глава в дънера си, го гледаха две.

След това в далечината се появи нова огнена топка, оставяща широка ярка следа след себе си, и за миг Джек мерна нещо като малка порутена барака. Пред нея стоеше едра човекоподобна фигура — мъжка — и го наблюдаваше. Бегло впечатление за големина, косматост, сила, злонамереност…

Джек разбираше, че влакът на Андерс е твърде бавен, че той и Ричард са изложени на опасността да бъдат подробно проучени от всеки, който би пожелал това. Първата огнена топка бе отпратила ужасните изродени кучета, но човекоподобните жители на Прокълнатите земи можеха да се окажат по-трудно преодолими. Преди светлината на огнената следа да угасне, Джек видя, че фигурата пред бараката наблюдава придвижването му, че обръща огромната си космата глава и следва движението на влака с очи. Ако съществата, които бе видял, бяха кучета, на какво ли щяха да приличат хората? При последните отблясъци светлина от огнената топка човекоподобното същество се шмугна покрай стената на жилището си, размахало дебела като на крокодил опашка. След това отново стана тъмно и не се виждаше каквото и да било — нито кучета, нито човек-звяр, нито барака. Джек дори не можеше да бъде сигурен, че изобщо ги е видял.

Ричард се замята в съня си и Джек натисна с ръка простия лост, опитваше се да увеличи скоростта. Напразно. Шумовете от кучетата постепенно замираха зад тях. Вдигна лявата си ръка, за да открие, че са минали само петнадесет минути, откакто за последен път бе погледнал часовника си. Отри потта си, после пак се прозя и отново съжали, че бе ял толкова много в депото.

— Не! — изпищя Ричард. — Не! Не мога да отида там!

И Джек изведнъж се зачуди къде е това „там“. В Калифорния или някъде другаде — някъде, където несигурното самообладание на Ричард, несигурно като необязден кон, съвсем би могло да го изостави.

5.

През цялата нощ Ричард спа, а Джек стоя до лоста за скоростите и наблюдава как следите на огнените топки мъждукат по червеникавата повърхност на земята. Миризмата им — миризмата на мъртви цветя и скрито разложение — изпълваше въздуха. От време на време чуваше как кучета-мутанти или други нещастни създания шумолят около корените на недораслите, осакатени дървета,които все още разнообразяваха пейзажа. Сегиз-тогиз акумулаторите изсъскваха и нагоре се извиваше синя дъга. Ричард продължаваше да спи, потънал в несъзнателност — едновременно нужна и желана. Вече не крещеше измъчено. Просто се бе свил в своя ъгъл на кабината и дишаше накъсано, сякаш дори дишането изискваше повече енергия, отколкото имаше. Джек хем се молеше за светлина, хем се страхуваше от идването на светлината. Дойдеше ли утрото, той щеше да бъде в състояние да огледа животните, но какво ли още щеше да му се наложи да види?

От време на време хвърляше поглед към Ричард. Кожата на приятеля му изглеждаше странно бледа, почти сивопепелява, направо призрачна.

6.

Започна да се развиделява. На извития като лък източен хоризонт се появи розова лента. Скоро след това под нея се подаде червена ивица, която изблъска оптимистичната розовина високо нагоре. Очите на Джек бяха зачервени, краката го боляха. Ричард се бе опънал върху цялата седалка. Продължаваше да диша накъсано, почти неохотно. Джек забеляза, че лицето на приятеля му наистина изглежда странно пепеляво. Клепачите му трепкаха в съня, но Джек се надяваше, че той няма да запищи отново. Изведнъж устата му се отвори, но се появи само върхът на езика му, а не пронизителен писък. Ричард облиза горната си устна, изхърка и отново изпадна в безчувствената си кома.

И макар че на Джек отчаяно му се искаше да седне и да затвори очи, той не обезпокои приятеля си, понеже колкото повече от Прокълнатите земи виждаше със засилването на светлината, толкова повече се надяваше безсъзнанието на Ричард да продължи, а той самият да има сили да управлява малкия влак на Андерс. Изобщо нямаше желание да става свидетел на реакцията на Ричард Слоут на особеностите на Прокълнатите земи. Слабите болки тук-там и прекомерното изтощение бяха твърде малка цена за временното му спокойствие.

През премрежените си очи виждаше пейзаж, в който сякаш нищо не бе успяло да се изплъзне от изкривяване и осакатяване. На лунна светлина околността му се бе сторила като огромна пустиня, въпреки че имаше дървета. Сега разбра, че изцяло се е лъгал. Това, което бе взел за червеникав пясък, представляваше сипкава като прах почва, създаваща впечатлението, че стъпне ли, човек ще затъне в нея до глезените, ако не и до коленете. От тази атрофирала, пресъхнала пръст растяха окаяните дървета. Като ги гледаше на дневна светлина, те му се виждаха още по-изкривени и осакатени. Имаше чувството, че с всички сили се огъват в опита си да се скрият под своите собствени оплетени корени. Гледката бе достатъчно лоша — достатъчно лоша за Ричард Рационалния във всеки случай. Но когато човек мернеше някое от тези дървета отстрани, само с периферното си зрение, той виждаше страдащо живо същество — изкривените клони бяха ръце, вдигнати към сгърчено от болка лице, замръзнало в отчаян вик. И като се стремеше да не поглежда директно в дърветата, Джек успя подробно да разгледа страдащите им лица — отвореното „О“ на устата им, втренчените очи и увисналите носове, дълбоките бръчки по бузите. Те го псуваха, проклинаха и молеха — нечутите им гласове висяха във въздуха като дим. Както целите Прокълнати земи, тези дървета също бяха отровени.

Червеникавата земя се простираше на километри вляво и вдясно. Тук-там се виждаха малки участъци, покрити с груба жълта трева, ярка като урина или току-що нанесен слой боя. Ако не беше отвратителният цвят на високата трева, тези места щяха да приличат на оазиси, понеже в средата на всяко имаше малък кръгъл воден басейн. По повърхността на водата, която беше черна, се носеха мазни петна, самата тя също изглеждаше някак си гъста и мазна, отровна. Повърхността на един от мнимите оазиси лениво започна да се вълнува, докато влакът минаваше покрай него, и отначало Джек с ужас си помисли, че черната вода също е живо същество, измъчвано и страдащо като дърветата, които не би искал да види никога повече. За миг мерна как нещо прорязва повърхността на гъстата течност, как широк гръб или хълбок се преобръща, после се появи огромна лакома уста и захапа нищото. Изпита усещането, че люспестото тяло на животното щеше да бъде пъстро като дъгата, ако мазната течност не го бе обезцветила. „Боже мили, това дали е риба?“ — помисли си Джек. Животното му се струваше дълго над шест метра, твърде голямо, за да живее в малкия гьол. Дълга опашка разсече водата преди цялото огромно тяло да се плъзне обратно назад в дълбините.

Джек рязко вдигна глава и погледна в далечината. Бе изпитал внезапното усещане, че за миг вижда как нечия кръгла глава наднича към него над хоризонта. И тогава за втори път замръзна от ужас, подобен на ужаса, който чудовището от Лох Нес или каквото беше то, му бе сервирало преди минута. Та за Бога, как би могъл някой да наднича над хоризонта???

И той най-накрая разбра, че хоризонтът не беше истински хоризонт. През цялата нощ и чак досега драстично бе подценявал големината на Прокълнатите земи. Момчето най-сетне се огледа и на светлината на слънцето откри, че се намира в широка долина и че това, което бе смятало за хоризонт, са скалистите върхове на вериги от хълмове. Всеки или всичко би могло да ги следи под прикритието на околните хълмове. Спомни си човекоподобното същество с крокодилската опашка, което се беше шмугнало зад малката си барака. Възможно ли беше то да го е следило през цялата нощ, да го е чакало да заспи?

Влакът потракваше през зловещата долина, движеше се подлудяващо бавно.

Той внимателно огледа хълмовете и от двете страни на линията, но не видя нищо освен озарени от слънчева светлина скали. После се завъртя в кабината, страхът и напрежението за миг изцяло потиснаха умората му. Ричард преметна ръка през очите си и продължи да спи. Всичко, всеки би могъл да върви успоредно с тях и да чака удобния случай.

Бавно, почти потайно движение вляво го накара да затаи дъх. Нещо огромно сякаш се плъзгаше… Джек си представи как половин дузина от хората-крокодили се свличат по скалистите склонове към него. Сложи ръце над очите си и се втренчи към мястото, където си мислеше, че ги е видял. Скалите имаха същия червен цвят като сипкавата почва. Виещата се между тях пътека минаваше през някаква дълбока цепнатина и водеше към билото. Това, което мърдаше между две от щръкналите скали, дори смътно не приличаше на човек. Беше змия, поне Джек реши, че е змия… понеже то тъкмо се бе плъзнало в една скрита част от пътеката и той видя само част от огромно кръгло и лъскаво тяло на влечуго да изчезва зад скалите. По кожата му май имаше някакви странни ивици, май имаше петна от изгорено, като че ли бе видял някакви назъбени черни дупки, тъкмо преди то да се шмугне зад скалите. Джек проточи шия, за да види мястото, откъдето ще се покаже, и след секунди стана свидетел на смразяваща гледка. Главата на гигантски червей, наполовина заровена в червената пръст, се въртеше срещу него. То имаше очи с клепачи, но главата му беше на червей.

Някакво друго животно с голяма глава и влачещо се тяло се подаде изпод съседна скала и когато гигантската глава на червея се стрелна след него, Джек видя, че бягащото създание е едно от кучетата-мутанти. Червеят отвори уста като пощенски чувал и загреба нещастната животинка. Джек ясно чу изхрущяването на счупени кости. Воят на кучето секна. Огромният червей го бе преглътнал като хапче. Сега точно пред чудовищното му тяло се простираше една от черните следи, оставени от огнените топки, и Джек смаян видя как дългото създание се заравя в праха със скоростта, с която подводница се потапя в дълбините на океана. То очевидно разбираше, че следите на огнените топки могат да му навредят и както всеки червей щеше да си прокопае път под тях. Джек гледа, докато грозното създание напълно се скри в червената пръст. След това неспокойно обходи с поглед целия склон, осеян тук-там с ивици от жълтата трева. Чудеше се къде ли ще се покаже отново.

Когато най-накрая поне отчасти се увери, че червеят няма да се опита да погълне влака, Джек отново започна да оглежда скалистите хълмове.

7.

Преди Ричард да се събуди в късния следобед на същия ден, Джек видя:

поне една глава със сигурност да наднича иззад билото на хълмовете;

още две друсащи се смъртоносни огнени топки да летят към него с бясна сила;

обезглавения скелет на нещо, което отначало взе за скелета на огромен заек, а после с ужас откри, че е на бебе, да лежи край релсите оглозган и лъщящ, последван от:

кръглото проблясващо черепче на същото бебе, полузаровено в синкавата пръст.

Освен това видя:

глутница кучета-мутанти, но много по-изродени от предишните, да пълзят след влака с потекли от глад лиги;

три дъсчени колиби, наколни човешки жилища, издигнати върху рохкавата червена пръст, обещаващи, че някъде в тази воняща отровена пустош — Прокълнатите земи — има хора, които ловуват, за да се прехранват;

малка птица без пера с — (чист полъх от Териториите) — брадато маймунско лице и ясно очертани пръсти, стърчащи от върховете на крилата й.

Но най-лошото от всичко (отделно от това, което си мислеше, че е видял) бе гледката как две абсолютно неузнаваеми животни пият вода от един от черните гьолове — животни с дълги зъби, човешки очи, предна част на тялото, приличаща на тялото на свиня, и задна, приличаща на тялото на голяма котка. И космати лица. Докато влакът се изнизваше покрай тях, Джек забеляза, че тестисите на мъжкото са големи колкото възглавница и са провиснали чак до земята. Какво причиняваше подобна уродливост? Джек предположи, че е радиоактивността, тъй като едва ли нещо друго притежаваше необходимата сила в такава степен да деформира природата. Създанията, отровени по рождение, гълтаха също толкова отровената вода и ръмжаха срещу преминаващия влак.

„Нашият свят би могъл да заприлича на този някой ден — помисли си Джек. — Боже, опази!!!“

8.

Освен това имаше и неща, които си мислеше, че е видял. Стана му горещо. Кожата го засърбя. Вече бе хвърлил на пода на кабината пончото, в което се бе превърнало палтото на Майлс П. Кигър. Към обяд съблече и ризата си. Вкусът в устата му беше ужасен — пясъчен, комбинация между ръжда и развалени плодове. В очите му се стичаше пот. Беше толкова изморен, че започна да сънува прав, с отворени, смъдящи от потта очи. Видя огромни глутници от гадните кучета да се свличат по хълмовете. Видя как червеникавите облаци се отварят и посягат надолу към Ричард и самия него с дълги пламтящи ръце — дяволски ръце. Когато най-сетне очите му наистина се затвориха, видя Морган дьо Орис, висок пет метра и облечен в черно, да праща мълнии навсякъде около тях и да превръща земята в изригващи прах кратери.

Ричард изстена и промърмори:

— Не, не, не.

Морган дьо Орис се разсея като мъгла и очите на Джек се отвориха.

— Джек? — каза Ричард.

Червената земя пред влака пустееше, прорязвана тук-там от черните следи на огнените топки. Джек разтърка очи и погледна към Ричард, който вяло се протягаше.

— Как си?

Ричард се облегна на твърдата седалка и премигна, обърнал към него изпитото си сиво лице.

— Извинявай, че те попитах — каза Джек.

— А, нищо. По-добре съм. Наистина — отвърна Ричард и Джек усети как поне част от напрежението му се стопява. — Още ме боли глава, но съм по-добре.

— Доста стенеше, докато… хм… — каза Джек, който не беше сигурен каква част от истината би могъл да понесе приятелят му.

— Докато спях. Да, сигурно съм стенал. — Лицето на Ричард се раздвижи, но този път Джек не се стегна срещу евентуалния писък. — Знам, че сега не сънувам, Джек. Освен това знам, че нямам тумор в мозъка.

— А знаеш ли къде си?

— На онзи влак. На влака на стареца. В това, което той наричаше Прокълнатите земи.

— Е, да бъда проклет, ако съм очаквал подобно нещо — усмихна се Джек.

Ричард се изчерви.

— И на какво дължим всичко това? — попита Джек. Все още не беше съвсем сигурен, че може да се довери на промяната, настъпила с приятеля му.

— Ами… аз знаех, че не сънувам — каза Ричард и бузите му станаха още по-червени. — Просто ми се струва… струва ми се, че беше крайно време да престана да се противя. Щом сме в Териториите, значи сме в Териториите, без значение колко невероятно е това. — Очите му потърсиха очите на Джек, който се смая от веселото пламъче в тях. — Спомняш ли си гигантския пясъчен часовник в депото? Когато го видях, разбрах, че всичко е истина. Понеже знаех, че не бих могъл да измисля такова нещо. Не бих могъл. Просто… не бих могъл и толкоз. Ако тръгна да изобретявам примитивен часовник, аз бих му набутал какви ли не колела, шайби… изобщо не бих го направил толкова прост. Значи не бях го измислил. Следователно той беше истински. Следователно всичко друго също.

— А как се чувствуваш сега? — попита Джек. — Спа доста време.

— Все още съм толкова изморен, че едва си държа главата изправена. Страхувам се, че не съм много добре.

— Ричард, трябва да те попитам нещо. Съществува ли някаква причина, заради която се страхуваш да отидеш в Калифорния?

Ричард наведе очи и поклати глава.

— Чувал ли си някога за място, наречено „черният хотел“?

Ричард продължи да клати глава. Не казваше истината, но Джек разбра, приятелят му признава само онази част от нея, която би могъл да понесе. Всичко друго (а Джек изведнъж прозря, че има и друго, и то доста) щеше да се наложи да почака. Може би чак докато наистина стигнат до черния хотел. Защото те двамата — двойникът на Ръштън и двойникът на Язон — щяха да стигнат до дома и затвора на талисмана.

— Е, добре — каза той. — Можеш ли да ходиш?

— Мисля, че да.

— Това е хубаво, понеже искам да направя нещо. А след като не страдаш от тумор в мозъка, би могъл да ми помогнеш, нали?

— За какво по-точно? — попита Ричард и изтри лице с треперещата си ръка.

— Искам да отворя един или два от сандъците в открития вагон и да видя дали не можем да се снабдим с оръжие.

— Мразя и ненавиждам пушките. Ти също би трябвало. Ако хората нямаха пушки, баща ти…

— Да, а ако свинчетата имаха криле, щяха да летят. Но просто съм сигурен, че някой ни догонва.

— Може би е татко — с надежда каза Ричард.

Джек изсумтя и освободи лоста. Влакът започна да губи скорост. Когато напълно спря, Джек закрепи лоста в неутрално положение.

— Можеш ли да слезеш?

— Да — каза Ричард и се изправи твърде бързо. Краката му се подгънаха и той тежко се свлече на пейката. Лицето му изглеждаше още по-сиво, по челото му избиха капчици пот. — А може би не — прошепна той.

— Само не се притеснявай. — Джек го хвана за лакътя и изтри мокрото му чело. — Отпусни се.

Ричард затвори очи, после отново ги отвори и доверчиво погледна Джек.

— Направих го твърде бързо. Цялото ми тяло е изтръпнало.

— Ами опитай бавно и внимателно — каза Джек и помогна на охкащия Ричард да се изправи.

— Всичко ме боли.

— Ще ти мине като се раздвижиш. Имам нужда от помощта ти.

Ричард пристъпи за опит и отново изохка. След това премести другия си крак. После леко се наведе напред и потупа бедрата и прасците си. Изражението му отново се промени, но този път не от болка, а от учудване. Джек проследи погледа му и видя как една от птиците без пера бавно се носи покрай влака, обърнала към тях маймунското си лице.

— Да, тук има доста странни неща. Наистина ще се почувствувам по-добре, ако под брезента намерим някакво оръжие.

— А какво мислиш, че има зад хълмовете? — попита Ричард. — Същото като тук ли?

— По-скоро ми се струва, че има някакви хора. Ако изобщо можем да ги наречем така. Два пъти усетих, че някой ни наблюдава. — Джек забеляза уплахата, изписала се по лицето на приятеля му, и добави: — Едва ли е някой от твоето училище, но би могло да бъде нещо също толкова лошо. Не искам да те плаша, приятелю, но докато спа, видях доста от Прокълнатите земи.

— Прокълнатите земи — колебливо повтори Ричард и с премрежени очи огледа червената прашна долина, осеяна с участъци жълта като урина трева. — Ооо… това дърво май…

— Знам. Ще трябва да свикнеш някак си да не им обръщаш внимание.

— Кой за Бога е могъл така да опустоши всичко? Това едва ли е станало от само себе си.

— Може би ще разберем някой ден. — Джек помогна на Ричард да се измъкне от кабината и двамата застанаха на тясното стъпало, под което се намираха колелата. — Не стъпвай долу. Не знаем колко е дълбока проклетата пръст. Не ми се ще да те вадя от нея.

Ричард потрепера, но може би просто защото отново бе забелязал едно от страдащите, измъчени дървета. Хванати за ръка, двете момчета бавно се придвижиха напред, докато стигнаха до буферите на закрития вагон. Тясна метална стълба водеше към покрива му. След това по стълбата в другия му край се спуснаха до открития вагон.

Джек подръпна дебелото космато въже и се опита да си спомни как го беше развързал Андерс.

— Мисля, че трябва да се започне оттук — каза Ричард и повдигна някакъв стегнат клуп, приличащ на примка на палач.

— Опитай.

Ричард не беше достатъчно силен, за да се справи с възела сам, но когато Джек му помогна и дръпна стърчащия край, „примката“ просто изчезна и брезентът се свлече върху сандъците. Джек го отметна назад. Показаха се няколко големи сандъка с надпис „Машинни части“ и няколко по-малки, които той не беше забелязал преди, с надпис „Лещи“.

— Ето ги — каза Джек. — Ако имахме и един лост, всичко щеше да бъде наред. — Той погледна към хълмовете и едно от нещастните дървета отвори уста и мълчаливо изпищя. Какво ли още се криеше зад скалите и надничаше насам? Може би някой от огромните червеи събираше сили да запълзи към тях. — Хайде, ела да се опитаме да махнем капака на един от сандъците — рече той и Ричард покорно се приближи.

След шест мощни напъна Джек най-сетне усети леко помръдване и чу изскърцването на гвоздеи. Ричард продължаваше да се напряга срещу него. Изглеждаше още по-сив и по-болен.

— Стига толкова — каза Джек. — Почини. Мисля, че вече ще успея и сам.

Ричард отстъпи назад и едва не се строполи върху един от по-малките сандъци. Посъвзе се и започна да оглежда какво друго има под брезента.

Джек застана пред високия сандък и стисна челюсти. Хвана ъгъла на капака, пое си дъх и започна да тегли нагоре, докато му се разтрепериха мускулите. Точно преди да се откаже гвоздеите отново изскърцаха и започнаха да се измъкват от дървото. „Опа!“ — извика той и повдигна капака.

Вътре наредени лежаха половин дузина лъщящи от смазка автомати, каквито не бе виждал никога преди. Той извади един и го разгледа отблизо. Опитваше се да види дали може да разбере как действува. Беше автоматично оръжие, значи трябваше да има пълнител. Наведе се и с помощта на цевта отвори капака на един от сандъците с надпис „Лещи“. Както и очакваше, там между пластмасовите прегради имаше добре смазани пълнители.

— Това е „Узи“ — обади се Ричард зад него. — Израелски автомати. Доста модерно оръжие, струва ми се. Любимата играчка на терористите.

— И откъде знаеш всичко това?

— Редовно гледам телевизия, приятелю. Откъде другаде бих могъл да знам?

Джек се мъчеше да сложи пълнителя, отначало се опитваше да го напъха наопаки в кухината, но след това откри правилното положение. После намери предпазителя. Отвори го и отново го затвори.

— Тези неща са направо отвратителни! — възкликна Ричард.

— Ти също ще вземеш едно, така че недей много-много да мърмориш. — Джек извади един пълнител и за Ричард, но след като поразмисли малко, реши да вземе всичките. Два пъхна в джобовете си, два подхвърли на приятеля си, който успя да ги хване, а останалите пусна в торбата.

— Уф! — изпъшка Ричард.

— Така е по-сигурно — каза Джек.

9.

Ричард се свлече на седалката в мига, в който се върнаха в кабината. Пътешествието нагоре и надолу по стълбите и бавното напредване по тесните стъпала над колелата бяха изцедили всичките му сили, но той все пак направи място на Джек до себе си и с натежали клепачи проследи как приятелят му отново подкара влака. Джек вдигна пончото си от пода и започна да лъска автомата с него.

— Какво правиш?

— Изтривам смазката. Като свърша, няма да е лошо и ти да направиш същото.

През останалата част от деня момчетата седяха в откритата кабина на влака, потяха се и се опитваха да не обръщат внимание на ревящите дървета, на гадната воня и на глада си. Джек забеляза, че около устата на Ричард е разцъфнала градинка от херпеси. Най-накрая взе автомата от ръцете му, избърса го и му сложи пълнителя. Напуканите устни го боляха от солената пот. Затвори очи. Може би не бе видял онези глави да надничат иззад хълмовете, може би в края на краищата те не ги следваха. Чу как акумулаторите изсъскаха, как искрите изпращяха и усети, че Ричард подскочи. След секунда вече спеше и сънуваше, че яде.

10.

Когато Ричард го разтърси за рамото и го събуди, Джек тъкмо сънуваше, че довършва една пица с големината на автомобилна гума. Над долината сенките бяха започнали да се удължават и да омекотяват агонията на плачещите дървета. Даже те — изкривени и приведени, разперили ръце пред лицата си — изглеждаха прекрасни на слабата, гаснеща светлина. Тъмночервената пръст блещукаше и проблясваше. Сенките се очертаваха върху нея видимо удължени. Ужасната жълта трева изглеждаше бледооранжева. Залязващата слънчева светлина бе обагрила околните хълмове в прекрасни преливащи се цветове.

— Просто си мислех, че може би ще искаш да видиш това — въздъхна Ричард и изнурено се усмихна. Още няколко рани се бяха появили около устата му. — Изглежда някак си по-особен. Спектърът, искам да кажа.

Джек се уплаши, че Ричард ще се впусне в научни обяснения за природата на светлината, но приятелят му беше твърде изморен и болен, за да го занимава с физика. Двете момчета мълчаливо наблюдаваха как здрачът потъмнява цветовете около тях и превръща небето на запад в пурпурно сияние.

— Знаеш ли какво още превозваш в онзи вагон?

— Какво? — попита Джек. Всъщност изобщо не го беше грижа. Едва ли бе нещо добро. Просто се надяваше, че ще доживее да види още един подобен залез — толкова прекрасен и наситен с чувства.

— Пластичен експлозив. Надлежно опакован в еднокилограмови пакети. Имаш достатъчно, за да вдигнеш във въздуха цял град. Ако един от тези автомати случайно гръмне или някой друг улучи с куршум онези торби, от влака няма да остане и помен.

— Е, нито аз, нито ти ще направим това — каза Джек и отново се остави залезът да го завладее. А той сякаш беше едновременно странно предупреждение и сбъдната мечта и го поведе назад и му припомни всичко, което бе преживял, откакто напусна хотел „Алхамбра“ и парка. И Джек видя как майка му пие чай в малката сладкарница и изведнъж се превръща в изморена старица, как Спийди Паркър седи под едно дърво, как Вълк пасе стадото си. После видя Смоуки и Лори от ужасната кръчма в Оутли и всички омразни лица от дома „Слънчева светлина“: Хек Баст, Съни Сингър… И въпреки че Джек непрекъснато тъгуваше за Вълк, прекрасният залез направи мъката му още по-горчива и болезнена, макар че той не би могъл да обясни защо. Прииска му се да хване ръката на Ричард. „А защо не?“ — внезапно си помисли той и плъзна пръсти по пейката. Те докоснаха една доста мръсна, влажна ръка и се сключиха около нея.

— Толкова ми е зле — каза Ричард, — но не както преди. Гадно ми е на стомаха и цялото лице ме сърби.

— Мисля, че ще се почувствуваш по-добре, веднага щом се измъкнем от това място. — „Но какви доказателства имаш за това, докторе? Какви доказателства имаш, че всичко наоколо не го трови в момента?“ Нямаше нито едно. Утеши се със своята новоизмислена (новооткрита?) идея, че Ричард е неотменима част от това, което щеше да се случи в черния хотел. Той щеше да има нужда от Ричард Слоут и то не защото Ричард Слоут можеше да различи пластичен експлозив от чувал изкуствен тор.

Ходил ли е Ричард някога в черния хотел? Бил ли е всъщност и преди в близост до талисмана? Той погледна приятеля си, който дишаше учестено. Ръката му лежеше като студена восъчна фигурка в неговата.

— Не го искам повече този автомат — каза Ричард и го махна от скута си. — Повръща ми се от миризмата му.

— Добре, дай ми го. — Джек го пое със свободната си ръка и го сложи в собствения си скут. Едно от дърветата, попаднало в обсега на периферното му зрение, безмълвно изрева от болка: Скоро кучетата-мутанти щяха да започнат да тършуват за храна. Джек погледна към хълмовете вляво, откъм страната на Ричард, и видя как някаква човекоподобна фигура се промъква между скалите.

11.

— Хей — невярващо възкликна той. Безразличен към ужаса му, огненият залез продължаваше да разхубавява неразхубавимото. — Хей, Ричи!

— Какво? И на теб ли ти е лошо?

— Мисля, че видях някого горе. От твоята страна. — Той отново се втренчи във високите скали, но не забеляза никакво движение.

— Изобщо не ми пука — каза Ричард.

— По-добре е да ти пука. Помисли само как са избрали момента! Решили са да ни нападнат, когато стане съвсем тъмно, за да не можем да ги видим.

Ричард отвори лявото си око и направи небрежна проверка.

— Не виждам никого.

— В момента и аз не виждам, но се радвам, че взехме автоматите. Стой нащрек и си отваряй очите, ако искаш да се измъкнеш жив оттук!

— Господи, ама и ти си едно зрънце! — възкликна Ричард, но въпреки това се поизправи и отвори и двете си очи. — Джек, горе наистина не виждам нищо. Пък и вече съвсем се стъмва. Вероятно само ти се е сторило…

— Шшшт. — Джек сякаш видя още едно тяло да се прокрадва между скалите на билото на хълмовете. — Двама са. Чудя се дали няма и трети.

— А аз се чудя дали изобщо има някой. Пък и да има защо ще иска да ни причинява зло в края на краищата? Или…

Джек обърна глава и огледа релсите пред влака. Нещо мръдна зад дънера на едно от пищящите дървета. Нещо по-голямо от куче.

— Охо! Мисля, че още някой ни чака там отпред. — За миг страхът го скова. Просто не можеше да измисли какво да направи, за да се защити от тримата убийци. Стомахът му замръзна. Той взе автомата от скута си и тъпо го загледа. Чудеше се дали изобщо ще може да го използува. Дали бандитите от Прокълнатите земи също имаха пушки?

— Ричард, съжалявам, но мисля, че този път яйцето наистина е опряло до задника и ще имам нужда от помощта ти.

— Какво мога да направя аз? — с пискливо гласче попита Ричард.

— Първо си вземи автомата — отвърна Джек и му го подаде. — Освен това трябва да коленичим долу. Както сме седнали, сме чудесна цел.

Той даде пример и Ричард със забавени движения го последва. Зад тях се чу проточен вик, високо горе — още един.

— Разбраха, че сме ги видели — отбеляза Ричард — Но къде са те?

Отговорът дойде почти незабавно. Все още различим в здрача, един човек — или нещо, което приличаше на човек — излетя иззад прикритието си и затича надолу по склона към влака. Зад гърба му се вееха някакви дрипи. Той крещеше като индианец и размахваше нещо в ръце. То приличаше на извит прът и Джек все още се опитваше да разгадае функциите му, когато повече чу, отколкото видя, една тясна пръчица да прорязва въздуха покрай главата му.

— Мили Боже! Те имат лъкове и стрели!

Ричард простена и Джек се уплаши да не би приятелят му да повърне.

— Трябва да го застрелям.

Ричард преглътна и издаде нечленоразделен звук.

— О, дявол да го вземе! — нервно каза Джек и освободи предпазителя на автомата си. Вдигна глава и видя, че дрипавото същество зад тях тъкмо пуска нова стрела. Ако изстрелът се беше оказал точен, той никога повече нямаше да може да види каквото и да било, но стрелата просто безобидно изтропа по стената на кабината. Джек вдигна автомата и натисна спусъка.

Изобщо не очакваше това, което се случи. Смяташе, че автоматът ще остане кротък в ръцете му и покорно ще изхвърли няколко патрона. Само че той се замята като животно и издаде серия звуци, способни да спукат тъпанчетата му. Мирисът на барут се вряза в носа му. Дрипавият човек зад влака изхвърли ръцете си встрани, но от удивление, а не защото беше ранен. Джек най-сетне отдръпна пръста си от спусъка. Изобщо нямаше представа колко изстрела е дал или колко куршума са останали в пълнителя.

— Улучи ли го, улучи ли го? — питаше Ричард.

Човекът сега тичаше нагоре през долината, размахал огромни плоски стъпала. Джек изведнъж разбра, че това са някакви странни, приличащи на чинии приспособления — снегоходките на Прокълнатите земи. Онзи се опитваше да се скрие зад едно от дърветата.

Джек вдигна автомата с две ръце и насочи късата цев. След това внимателно натисна спусъка. Оръжието подскочи в ръцете му, но по-леко от първия път. Куршумите се разлетяха и поне един от тях попадна в целта, понеже човекът се катурна встрани, сякаш току-що го бе блъснал камион. Снегоходките изхвръкнаха от краката му.

— Дай ми твоя автомат — каза Джек. Пое го и както бе на колене, изстреля половин пълнител напред в тъмнината. Надяваше се, че е улучил създанието, което ги чакаше там.

Още една стрела улучи кабината. Друга солидно изтрака в стената на покрития вагон.

Ричард, свит на пода на кабината, трепереше и плачеше.

— Зареди моя — нареди Джек, извади пълнителя от джоба си и го пъхна под носа му. После затърси с поглед втория нападател. След по-малко от минута щеше да бъде твърде тъмно, за да се види каквото и да било.

— Виждам го! — извика Ричард — Видях го. Точно там! — Сочеше към една безмълвна, бързо движеща се между скалите сянка и Джек шумно изпразни остатъка от втория пълнител по нея. После Ричард пое празния автомат и му подаде заредения.

— Симпатицни момцета, добри момцета. — Гласът идваше от дясната им страна, но бе невъзможно да се разбере от какво разстояние. — Вие сте спрете сега. Аз състо сте спра, радзбрано? Свърсваме с тази работа, радзбрано? Симпатицни момцета, вие мозе би сте ми продадете тази пуска. Тя много добре убива, виздам аз.

— Джек! — уплашено прошепна Ричард, за да го предупреди.

— Хвърли лъка и стрелите! — изрева Джек.

— Джек, не можеш — прошепна Ричард.

— Веднага сте ги хвърля — каза гласът, все още пред тях. Нещо леко тупна в праха. — Вие момцета спрете. Продайте ми пуска, радзбрано?

— Добре — каза Джек. — Приближи се, за да можем да те виждаме.

— Радзбрано — отвърна гласът.

Джек дръпна лоста назад.

— Когато извикам, го блъсни напред толкова бързо, колкото можеш — прошепна той в ухото на приятеля си.

— О, Господи! — простена Ричард.

Джек провери дали предпазителят на автомата, който му бе подал Ричард, е освободен. Струйка пот се стече право в дясното му око.

— Всицко е наред веце — каза гласът. — Момцетата могат да се изправят. Изправете се, момцета.

„Събуди се, събуди се, моля, моля.“ Влакът, движещ се по инерция, почти спря.

— Сложи ръката си върху лоста — прошепна Джек. — Той скоро ще се покаже.

Треперещата ръка на Ричард докосна лоста. Изглеждаше твърде малка, твърде детска.

Джек изведнъж си спомни как старият Андерс беше коленичил пред него на изкорубения под и го бе попитал: „Но вие шъ се измъкнете ли невредим, милорд?“ Той изобщо не се беше отнесъл към въпроса му сериозно, бе му отговорил твърде лекомислено. Та какво са Прокълнатите земи за момче, което е мъкнало бурета за Смоуки Ъпдайк?

Сега Джек много повече се страхуваше, че ще се напишка, отколкото че Ричард ще блъвне обяда си върху лодена на Майлс П. Кигър, превърнал се тук в пончо.

Силен смях изригна в тъмнината край кабината. Джек се изправи, вдигна автомата и изкрещя в мига, в който едно тежко тяло се блъсна в стената на кабината и прилепна там.

Ричард натисна лоста и влакът рязко пое напред.

Една гола космата ръка здраво стисна стената на кабината. „Толкова за Дивия запад“ — помисли си Джек и в този миг цялото туловище на човека се надвеси над тях. Ричард изпищя, а той наистина едва не се напишка.

Лицето сякаш беше само зъби и изглеждаше по-зло от готова да ухапе гърмяща змия. Някаква капка (Джек инстинктивно реши, че е отрова) падна от един от дългите, изкривени зъби. С изключение на малкия нос, създанието, изправило се срещу момчетата, изключително много приличаше на човек със змийска глава. В ципестата си ръка държеше нож. Джек даде един изстрел напосоки.

Създанието се поколеба, олюля се назад за миг и Джек изведнъж видя, че ципестата ръка и ножът са изчезнали. То замахна напред с окървавения си чукан и върху ризата на Джек цъфна червено петно. Джек, загубил ума и дума, насочи автомата към гърдите на нападателя и дръпна спусъка.

Огромна червена дупка се появи в средата на нашарените гърди и дългите, изкривени зъби изтракаха. Джек продължаваше да натиска спусъка, автоматът от само себе си повдигна цевта си и след секунда-две главата на създанието се превърна в кървава каша. Още миг и то изчезна. Единствено огромното кърваво петно до стената на кабината показваше, че двете момчета не бяха сънували цялата схватка.

— Внимавай — кресна Ричард.

— Улучих го — въздъхна Джек.

— Къде отиде той?

— Падна. Мъртъв е.

— Ти му откъсна ръката — прошепна Ричард. — Как успя да го направиш?

Джек разпери ръце и видя, че те неистово треперят. Във въздуха се носеше мирис на барут.

— Просто се опитвах да подражавам на някой, който стреля добре. — Той отпусна ръце и облиза устните си.

Дванадесет часа по-късно, когато слънцето отново се показа над Прокълнатите земи, никое от момчетата не беше спало. Бяха прекарали цялата нощ стегнати като войници — седяха нащрек, стискаха автоматите и се ослушваха и за най-малкия шум. Като знаеше колко много амуниции превозва влакът, Джек сегиз-тогиз пускаше по някой откос напосоки вляво и вдясно. И дори да имаше хора или чудовища в този отдалечен сектор на Прокълнатите земи, през целия втори ден те ги оставиха да пътуват необезпокоявани. Джек изморено си мислеше, че това би могло да означава две неща. Те или знаеха за пушките, или пък тук, толкова близо до западния бряг, никой не искаше да си има вземане-даване с влака на Морган. Той не каза нищо от това на Ричард, чиито очи бяха замъглени и нефокусирани, и който сякаш изгаряше от температура през повечето време.

12.

В късния следобед на същия ден Джек започна да долавя във въздуха мириса на солена вода.

1.

Същата вечер залезът беше по-широк, но не така ефектен. Гледката бе започнала да се разгръща с приближаването им към океана. Джек спря влака на върха на един ерозирал хълм и няколко пъти ходи до товарния вагон, за да пренесе шест от сандъците с надпис „Лещи“. Това му отне близо час. На изток се показа рогчето на луната.

— Отвори сандъците и преброй пълнителите — нареди той на Ричард. — Произведен си в Пазач на пълнителите.

— Прекрасно. Винаги съм знаел, че не трупам знания за тоя, дето духа.

Джек отново се върна в открития вагон и започна да откъртва капака на един от сандъците с надпис „Машинни части“. Някъде в тъмнината прозвуча висок, дрезгав вик, последван от жалостив, болезнен писък.

— Джек? Джек, къде си?

— Тук съм, отзад — отвърна той. Помисли си, че едва ли е много мъдро да се надвикват като перачки през висока ограда, но Ричард явно беше на ръба на паниката.

— Идваш ли вече?

— Да, ей сега — отговори той и още по-бързо продължи да действува с цевта на автомата. Прокълнатите земи бяха останали зад тях, но все още не му се искаше да стоят на едно място дълго време. Щеше да бъде по-просто да пренесе целия сандък в кабината, но той бе твърде тежък.

„Не са тежки, те просто са моите узита“ — помисли си Джек и изхихика в тъмното.

— Джек? — Гласът на Ричард бе уплашен, френетичен.

— Успокой топката, приятелче.

— Не ме наричай приятелче — сопна се Ричард.

Гвоздеите най-после изскърцаха и капакът поддаде. Джек успя да го отмести. Грабна два от автоматите и тъкмо тръгваше обратно, когато забеляза някакво сандъче с размер на портативен телевизор, преди това очевидно скрито под някоя гънка на брезента.

Той претича по покрива на закрития вагон под бледата лунна светлина. Усети как лекият бриз подухва срещу лицето му. Беше чист и свеж — нито следа от аромат на загнили цветя, нито помен от разложение — само ясно доловима миризма на сол и приятна влажност.

— Какво правиш? — сгълча го Ричард. — Имаме автомати! Имаме патрони! Защо искаш да ходиш за още? Нещо може да се качи тук, докато ти се разтакаваш насам-натам!

— Имаме нужда от повече автомати, понеже те загряват при дълга стрелба, и от повече патрони, понеже наистина може да ни се наложи да стреляме много. И аз гледам телевизия, както виждаш. — Той отново тръгна към открития вагон. Искаше да види какво има в квадратното сандъче.

Ричард се вкопчи в него.

— Ричи, всичко ще бъде наред…

— Нещо може да те сграбчи и да те отмъкне!

— Смятам, че почти излязохме от Про…

— Нещо може да сграбчи мен! Джек, не ме оставяй сам!

Ричард се разплака. Не се обърна встрани, не скри лицето си с ръце. Стоеше пред него, сбърчил лице, и от очите му се лееха сълзи. Изглеждаше съвсем беззащитен. Джек го прегърна.

— Ако нещо те докопа и те убие, какво ще стане с мен? — хлипаше Ричард. — Как ще се измъкна оттук, ще мога ли някога изобщо да се измъкна от това място?

„Не знам — помисли си Джек. — Наистина не знам.“

2.

И така Ричард се присъедини към последното пътешествие на Джек до товарния вагон, което означаваше да бъде повдиган нагоре по стълбите и да бъде подкрепян като старица по покрива и надолу. Ричард Рационалния възвръщаше душевното си равновесие, но физически ставаше все по-зле.

Въпреки че между дъските му сълзеше консервираща смазка, квадратното сандъче носеше надпис: „Плодове“. Когато го отвори, Джек откри, че в надписа има известна истина. Сандъчето бе пълно с ананаси. Експлодиращи.

— О, Богородице, закриляй ни! — прошепна Ричард.

— Която и да си ти! — съгласи се Джек. — Ричи, помогни ми. Мисля, че всеки от нас може да вземе четири-пет в ризата си.

— И за какво са ти всички тези амуниции? Да не си решил да се биеш с цяла армия?

— Нещо такова.

3.

Докато прекосяваха покрива на вагона, Ричард погледна към небето и му призля. Олюля се и Джек трябваше да го сграбчи, за да не се прекатури долу. Изведнъж бе осъзнал, че не може да разпознае съзвездията нито на северното, нито на южното полукълбо. Звездите горе изглеждаха чужди… подредени в непознати съзвездия… но някъде в този странен, невероятен свят, моряци може би се ориентираха по тях. Тази мисъл накара Ричард да почувствува реалността на всичко, което го заобикаляше, да приеме окончателно и завинаги. Той смътно дочу гласа на Джек.

— Хей, Ричи! Язон! Ти едва не падна!

Най-сетне отново бяха в кабината.

Джек премести лоста напред, натисна го докрай и гигантската светкавица на Морган дьо Орис потегли отново. Джек огледа пода на кабината: четири автомата, двадесетина купчини пълнители — по десет във всяка, и десет ръчни гранати.

— Е, дори да не ни стигне всичко това, поне изглежда внушително.

— Какво очакваш, Джек?

Той само поклати глава.

— Струва ми се, че ме смяташ за истински хахо — каза Ричард.

— Винаги съм те смятал, приятелче — ухили се Джек.

— Не ме наричай приятелче!

— Приятелче, приятелче, приятелче!

Този път старата шега предизвика лека усмивка. Почти незабележима, тя едва освети плътната редица херпеси около устата на Ричард… но все пак беше по-добре от нищо.

— Ще имаш ли нещо против, ако поспя малко? — попита Ричард, поразбута пълнителите, настани се в ъгълчето на кабината и се зави с пончото на Джек. — Цялото това катерене и мъкнене… мисля си, че наистина съм болен. Чувствувам се като пребит.

— Добре ще е да поспиш — съгласи се Джек и си помисли, че всъщност му се открива възможност да си поеме дъх. Имаше нужда от това преди да стане напечено.

— Долавям мириса на океана — каза Ричард. В гласа му се усещаше изумителна смесица от обич, ненавист, носталгия и страх. Очите му се затвориха.

Джек натисна лоста докрай. Предчувствието му, че краят — някакъв край — е близо, никога не е било по-силно.

4.

Последните злокобни и окаяни следи от Прокълнатите земи изчезнаха преди луната да изгрее напълно. Житните растения отново се появиха. Бяха по-мизерни, отколкото в хълмистата равнина Елис, но въпреки това навяваха усещане за чистота и здраве. Джек дочу далечни крясъци на птици. Звучаха му като чайки. Писъкът им беше неописуемо самотен в това огромно разлюляно поле, напоено с миризма на океан и едва доловим аромат на плодове.

След полунощ влакът започна да се промъква през горски масиви от вечнозелени дървета. Повечето бяха борови и ароматът им се смесваше с миризмата на сол във въздуха и сякаш заздравяваше връзката между мястото, към което се приближаваше, и мястото, откъдето бе тръгнал. Джек и майка му никога не бяха отсядали за дълго в северна Калифорния, може би понеже Слоут често почиваше там, но той си спомняше думите на Лили, че околностите на Мендосино и Сосълито много приличали на Нова Англия — чак до солниците и едноетажните къщурки с островърхи покриви. Филмовите компании, които се нуждаели от обстановката на Нова Англия, обикновено просто отивали в северната част на щата, вместо да пресичат цялата страна, и по-голямата част от публиката никога не можела да открие никаква разлика.

„Очевидно е така. По някакъв странен начин аз просто се връщам на мястото, от което съм тръгнал.“

"Ричард: „Да не си решил да се биеш с цяла армия?“ Джек се радваше, че приятелят му спи и не трябва да отговаря на въпроса му — поне още не.

"Андерс: „Дяволски неща. За лошите вълкодлаци. За да ги закарат до черния хотел.“

Дяволските неща бяха автомати, пластичен експлозив и гранати. Дяволските неща бяха тук. Лошите вълкодлаци още ги нямаше. Обаче покритият вагон беше празен и на Джек този факт му се струваше повече от убедителен.

„Имам една приказка за теб, Ричи, и много се радвам, че спиш, понеже така няма да ми се наложи да ти я разказвам. Морган знае, че идвам, и планува купон с изненади в моя чест. Само че вместо голи мацки от тортата ще изскочат вълкодлаци. Предвидено е приветствено да размахват автомати и гранати в ръце. Е, ние един вид отвлякохме този влак и се движим десет-дванадесет часа предсрочно, но понеже смятам, че ще се озовем право в лагер, пълен с вълкодлаци, очакващи пристигането на пуф-пафа от Териториите, няма да е лошо да ги изненадаме максимално.“ Джек потри лицето си с ръка.

Щеше да бъде по-лесно да спре влака по-далеч от мястото, където чакаше ударният отряд на Морган, и предпазливо да заобиколи лагера. По-лесно и по-безопасно.

„Но това би оставило лошите вълкодлаци невредими, Ричи. Схващаш ли?“

Той погледна към арсенала на пода на кабината и се зачуди възможно ли е наистина да планира изненадващо нападение срещу отряда вълкодлаци. Ами да, имаше си и десантници — добре известния Джек Скитников, крал на миячите на чинии, и неговия близък приятел, Ричард Сънливия. Дали не беше изкрейзил? Положително, понеже точно това възнамеряваше. То беше-последното нещо, което някой от онези очакваше… а му се бе насъбрало много, дяволски много. Той беше шибан с камшик, а Вълк бе убит. Бяха разрушили училището и съсипали голяма част от разсъдъка на Ричард, а от всичко, което знаеше, можеше да предположи, че Морган е в Ню Хампшир, за да измъчва и тормози майка му.

Побъркан или не, времето за разплащане бе дошло.

Джек се наведе, взе един от заредените автомати и го подпря на рамо. Пред него проблясваха релсите, а миризмата на солена вода във въздуха ставаше все по-силна.

5.

В малките часове на нощта Джек поспа малко, облегнат на лоста за скоростите. На развиделяване Ричард го събуди.

— Отпред има нещо.

Преди да отправи взор натам, Джек добре огледа приятеля си. Бе се надявал, че на дневна светлина Ричард ще изглежда по-добре, но даже зората не можеше да прикрие факта, че той е болен. Багрите на новия ден бяха променили преобладаващия оттенък на кожата му от сив в жълт… това беше всичко.

— Хей! Влак! Привет на теб, голям шибан влак! — Викът бе гърлен и почти не се различаваше от животински рев.

Джек погледна напред. Приближаваха се към тясна дървена будка, очевидно служеща като караулно. Пред нея стоеше вълкодлак, но всяка прилика с Вълк свършваше с пламтящите оранжеви очи. Главата на този изглеждаше ужасно приплескана, сякаш нечия огромна ръка бе отсякла горната, извита част на черепа му. Лицето стърчеше над увисналата му челюст като скала над стръмен склон и даже настоящата радостна изненада не можеше да прикрие изписаната върху него прекомерна, животинска тъпота. От бузите му висяха валма козина. Голям белег прорязваше челото му. Беше облечен в нещо подобно на това, което носеха наемниците — торбести зелени панталони, затъкнати в черни ботуши. Джек забеляза, че върховете на ботушите бяха отрязани и оттам стърчаха космати пръсти с дълги нокти.

— Влак! — ръмжеше и лаеше вълкодлакът, докато машината изминаваше последните петдесетина метра. После се ухили дивашки и започна да подскача от радост. От устата му се разхвърча пяна. — Влак! Влак! Шибан влак точно тук и сега! — Челюстите му се разтвориха в гигантска обезпокоителна усмивка, разкриваща изпочупени жълти зъби. — Вие, момчета, дяволски сте подранили, браво, браво!

— Джек, какво е това създание? — попита Ричард и до болка стисна рамото му, но за негова чест трябваше да се отбележи, че гласът му бе равен и спокоен.

— Един от вълкодлаците на Морган.

„По дяволите, Джек, изпусна се, каза името му!“ Но точно сега не беше време да се тревожи за това. Почти се изравняваха с будката и вълкодлакът очевидно възнамеряваше да се метне в кабината. Той тромаво подскачаше в праха, ботушите без пръсти потупваха. В кожения колан, който носеше през голите си гърди като патронташ, имаше затъкнат нож. Нямаше пушка. Джек нагласи автомата на единична стрелба.

— Морган ли? Кой е Морган? Какъв Морган?

— Не сега — каза Джек и концентрира цялото си внимание в една-единствена точка — вълкодлака. Успя да намести широка усмивка върху лицето си и да държи автомата ниско долу, извън полезрението му.

— Влакът на Андерс! Тук и сега!

От дясната страна на машината, над широко стъпало стърчеше дръжка, подобна на голяма скоба. Дивашки ухилен, ръсещ пяна над брадичката си и очевидно нищо неподозиращ, вълкодлакът сграбчи дръжката и леко скочи върху стъпалото.

— Хей, къде е старецът? Вълк! Къде е…

Джек вдигна автомата и пусна един куршум в лявото му око.

Ярката оранжева светлина угасна като пламък на свещ при силен повей на вятър. Вълкодлакът се люшна назад като човек, падащ от трамплин, и тупна на земята.

— Джек! — дръпна го Ричард. Лицето му изглеждаше по диво, отколкото бе било лицето на вълкодлака, само че бе изкривено от ужас, а не от радост. — Баща ми ли имаше предвид? Баща ми замесен ли е в това?

— Ричард, имаш ли ми доверие?

— Да, но…

— Вземи един автомат.

— Джек…

— Ричард, вземи един автомат!

Ричард се наведе и изпълни нареждането му.

— Мразя оръжията — каза той.

— Да, знам. Аз също не ги обичам особено, Ричи. Но времето за разплащане дойде.

6.

Релсите водеха към висока ограда. Зад нея се чуваше ръмжене, викове, одобрителни възгласи, ритмично пляскане с ръце, равномерно потракване на токове по голата земя. Имаше и други, по-трудно различими звуци, но Джек причисли всичко в един и същи кюп — военна подготовка. Разстоянието между будката на часовоя и стената беше около километър и Джек се съмняваше, че някой е чул изстрела при невъобразимия шум, който долиташе отвътре. Влакът се движеше с електричество и също бе почти безшумен. Предимството на изненадата би трябвало все още да е на тяхна страна.

Релсите се мушваха и изчезваха под затворена двойна порта от обелени трупи.

— Джек, най-добре намали.

Бяха на сто и петдесет метра от портите. Отвътре се чуваха почти нечленоразделни команди. Джек потрепера.

— Няма начин, приятелю. През портите сме. Имаш време да извикаш ура.

— Джек, ти си се побъркал!

— Знам.

Сто метра. Акумулаторите изпращяха. Синя искра подскочи и изсъска. Покрай тях от двете страни на линията пробягваше гола земя. "Тук не расте жито — помисли си Джек. — Ако Ноел Кауард беше написал пиеса за Морган Слоут, предполагам, че щеше да я озаглави „Пагубен дух“.

— Джек, какво ще стане, ако това пълзящо влакче изхвръкне от релсите?

— Нищо чудно и това да се случи.

— Ами ако се вреже през портите и релсите просто свършат?

— Значи сме дотук.

Петдесет метра.

— Джек, ти май наистина си си загубил ума, а?

— Мисля, че да. Махни предпазителя, Ричард.

Ричард изщрака с автомата.

Тропот… сумтене… маршируване… скърцане на кожа… викове… нечовешки писък или може би по-скоро смях, който накара Ричард да се свие. Но въпреки това върху лицето му ясно бе изписано решение, изпълващо с гордост сърцето на Джек. „Той няма да ме изостави, Ричард Рационалния наистина е решил докрай да остане с мен!“

Двадесет и пет метра.

Викове… писъци… шумни команди… и гърлен крокодилски хрип — „Кррррруууууу!“, който накара Джек да настръхне.

— Ако се измъкнем от това, ще те черпя двойна мелба в „Дейри Куин“.

— Нещо по-гадно не можа ли да измислиш! — сопна се Ричард и — невероятно, но се разсмя. В този миг нездравият жълт цвят на лицето му сякаш поизбледня.

Пет метра.

Портите изглеждаха солидни, да, доста солидни и на Джек му остана време да се запита дали не бе направил голяма, огромна, фатална грешка.

— Клекни долу, приятелче!

— Не ме наричай при…

Влакът удари портите и ги понесе напред.

7.

Портата наистина беше доста стабилна, а и допълнително бе укрепена отвътре с две кръстосани греди. Влакът на Морган не бе особено голям, а и акумулаторите съвсем се бяха изтощили след дългия преход през Прокълнатите земи. Влакът като нищо можеше да дерайлира при сблъсъка и двете момчета сигурно щяха да загинат при катастрофата, но портата си имаше Ахилесова пета. Бяха поръчани нови панти, изковани по последни американски технологии, но за късмет още не бяха пристигнали и старите ръждавейки се скъсаха, когато машината джасна портите.

Влакът навлезе в лагера с четиридесет километра в час, бутайки откъснатата порта пред себе си. Успоредно на оградата се виеше писта с подредени по нея препятствия. Портата, действуваща като снегорин, загреба няколко от импровизираните дървени препятствия и започна да ги преобръща, да ги премята и да ги прави на трески.

След това подхвана един вълкодлак, който объркан се бе изпречил на пътя й. Краката му изчезнаха под долната част на движещата се порта, отрязани барабар с ботушите. Той пищеше и ръмжеше. Промяната му започна и той се закатери по портата с нокти, които за секунди достигнаха дължината и остротата на шишове за лед. Портата вече беше на около дванадесет метра навътре в лагера. Вълкодлакът изумително се бе покатерил почти до горния й край, преди Джек да премести лоста за скоростите в неутрално положение. Влакът спря. Портата падна напред, вдигна облаци прах и смаза нещастния вълкодлак под себе си. Под последния вагон на влака отрязаните му крака продължаваха да се покриват с косми и щяха да го правят още няколко минути.

Ситуацията в лагера се оказа по-добра, отколкото Джек се бе надявал и в най-смелите си мечти. Очевидно тук се ставаше рано, както на всички свързани с военните места, и по-голямата част от състава май беше навън, за да премине през затъпяващата строева подготовка и укрепващите тялото физически упражнения.

— Надясно — кресна Джек на Ричард.

— После какво? — отзова се той.

Джек отвори уста и извика заради чичо Томи Удбайн, премазан на средата на улицата, заради непознатия колар, пребит да смърт в калния двор, заради Фърд Джанклоу, заради Вълк, убит в задимения кабинет на Сънлайт Гардънър, и заради майка си, но най-много заради кралица Лаура де Лосиан, която също беше негова майка, и заради престъплението, извършващо се върху тялото на Териториите. Той изкрещя като Язон и гласът му бе гръмовен.

— Да ги разпердушиним! — изрева Джек Сойер/Язон де Лосиан и откри огън наляво.

8.

От страната на Джек имаше параден плац, от страната на Ричард — дълга дървена постройка. Тя изглеждаше като хотел във филм на Рой Роджърс, но Ричард предположи, че е казарма. Всъщност цялото място му се струваше по-познато от всичко, което бе видял в този странен свят, където го беше довел Джек. Бе виждал подобни места в новините по телевизията. Подкрепяните от ЦРУ превратаджии, подготвяни за прехвърляне в Южна и Централна Америка, се обучаваха на подобни места. Само че техните лагери обикновено се намираха във Флорида, пък и съществата, които изскачаха от казармата, никак не приличаха на кубинци. Ричард изобщо не можеше да определи какви са.

Някои от тях донякъде напомняха средновековните рисунки на дяволи и сатири. Други приличаха на изродени човешки същества, изглеждаха почти като пещерни човеци. А едно от създанията, клатещо се насам-натам под ранните слънчеви лъчи, имаше покрита с люспи кожа и очи с мигателна ципа… и му приличаше на алигатор, който някак си успява да се движи изправен. Докато го гледаше, то вдигна муцуната си и нададе вика-хрип, чут от него и Джек по-рано: „Кррррруууууу!“ Остана му време да забележи, че повечето от тези дяволски същества изглеждат напълно шашардисани, преди автоматът на Джек гръмовно да разцепи въздуха.

От страната на Джек две дузини вълкодлаци очевидно бяха правили гимнастически упражнения на парадния плац. Повечето от тях също носеха зелени панталони, ботуши с отрязани върхове и колани, сложени като патронташи. Също като вълкодлака пред караулното, те изглеждаха тъпи, плоскоглави и зли.

Стояха като замръзнали по местата си и наблюдаваха приближаването на влака, тикащ пред себе си портата и нещастния им другар, залепнал за нея. Когато Джек извика, те се размърдаха, но беше твърде късно.

Вълкодлаците на Морган грижливо бяха подбирани в продължение на пет години съобразно тяхната сила и бруталност, страх и лоялност. По-голямата част от този прецизно сформиран отряд бе ликвидирана за секунди от автомата в ръцете на Джек. Вълкодлаците изпокапаха с разкъсани гърди и кървящи глави. Разнесоха се викове на болка и гняв… но не много. Повечето от тях просто умряха.

Джек изстреля пълнителя и грабна друг. От лявата страна на плаца имаше четирима оцелели, в средата още двама се бяха снижили под огневата линия. Те бяха ранени, но сега се приближаваха към него. Дългите им нокти риеха земята, по лицата им никнеше козина, очите им пламтяха. Докато тичаха към машината, Джек видя как растящите им зъби си проправят път през твърдата козина, току-що пораснала по брадите им.

Той натисна спусъка на автомата, с усилия задържа горещата му цев надолу, тъй като силният откат се опитваше да повдигне дулото. Нападащите го вълкодлаци бяха отхвърлени назад толкова силно, че се преметнаха във въздуха като акробати. Другите четирима не спираха и за миг, още преди две минути бяха търтили към мястото, на което по-рано се намираше вратата.

Разнородните създания, изсипали се от казармата, най-накрая сякаш успяха да схванат, че новодошлите, макар и да карат влака на Морган, съвсем не са приятелски настроени. Без сигнал за атака, те с ръмжене се понесоха напред като плътна маса. Ричард опря цевта на автомата на стената на кабината и откри огън. Куршумите ги разкъсваха и ги отхвърляха назад. Две от съществата, изглеждащи като козли, застанаха на ръце и колене — или копита — и изприпкаха обратно вътре. Ричард видя как три от другите се завъртяха и се строполиха под куршумите. Обзе го дива радост, но и някак си му призля.

Куршуми разкъсаха и белезникаво-зеленикавия корем на човека-алигатор и от него потече не кръв, а черна течност — сукървица. Той се олюля назад, но опашката му, изглежда, го подпря. Пристъпи, отскочи нагоре и заподскача към Ричард. Отново нададе грубия си, силен вик… и този път на момчето му се стори, че в него дочува нещо ужасно женско.

Дръпна спусъка на автомата. Не стана нищо. Пълнителят бе празен.

Човекът-алигатор тичаше бавно, тромаво, решително. Очите му искряха с убийствена ярост… и интелигентност. Остатъците от разкъсания му гръден кош и люспестите му гърди се вееха пред него.

Ричард се наведе, без да изпуска от очи алигатора-върколак, и напипа една от гранатите.

„Сийбрук Айланд — помисли си той. — Джек нарича това място Териториите, но то всъщност е Сийбрук Айланд и няма нужда да се страхувам, наистина няма нужда. Всичко това е само сън и ако това същество сключи люспестите си лапи около шията ми, сигурно ще се събудя. А даже и да не е сън, Джек някак си ще ме спаси. Знам, че ще го направи, знам го, понеже тук отвъд Джек е нещо като Бог.“

Махна предпазителя на гранатата, потисна желанието си яростно да я запрати с всичка сила и внимателно я хвърли нагоре изпод рамо.

— Джек, залегни!

Джек веднага се снижи край стената на кабината, без да се оглежда. Ричард направи същото, но не преди да види едно невероятно, изпълнено с черен хумор нещо: създанието-алигатор хвана гранатата с уста… и се опита да я изяде.

Експлозията нямаше нищо общо с глухия тътен, очакван от Ричард. Високият, разтърсващ трясък сякаш му проби ушите и жестоко ги нарани. Той чу плисък, като че ли някой бе хвърлил ведро с вода срещу влака. Вдигна глава и видя, че машината и двата вагона са покрити с топли черва, черна кръв и парчета от плътта на създанието-алигатор. Предната стена на казармената постройка бе отнесена. Много от дървените отломъци бяха кървави. В средата на развалините мерна космат крак в ботуш с отрязан връх.

Докато разглеждаше пораженията, една от купчините се размърда, няколко греди се отместиха и две от съществата, които приличаха на козли, се заизмъкваха изпод тях. Ричард се наведе, намери нов пълнител и го сложи на автомата си, който наистина беше горещ, точно както Джек бе предвидил.

„Ура!“ — помисли си Ричард и отново откри огън.

9.

Джек се надигна и видя, че четиримата вълкодлаци, спасили се от стрелбата му първите два пъти, тъкмо се измъкват през дупката, където по-рано бе вратата. Виеха от ужас. Тичаха един до друг и той можеше да ги унищожи с един откос. Вдигна автомата, после го отпусна, въпреки че чудесно разбираше, че отново ще се срещне с тях по-късно, около черния хотел най-вероятно, разбираше, че е глупак… но глупак или не, просто не можеше да ги застреля в гърба.

Зад казармата се разнесоха високи, почти женски крясъци:

— Излизайте оттук! Излизайте навън, казах! Мърдайте! Мърдайте по-бързо!

Изплющя камшик.

Джек познаваше този звук. Чудесно познаваше и гласа. Бе стегнат в усмирителна риза, когато го чу за последен път. Джек би познал този глас винаги и навсякъде.

„Ако се покаже неговият бавноразвиващ се приятел, застреляй го!“

„Е, ти успя тогава, но сега може би времето за разплащане дойде и май ти също го знаеш, понеже гласът ти звучи уплашено.“

— Хайде, какво става с вас, страхливци такива? Не ги оставяйте да се измъкнат. Трябва ли да ви показвам как да свършите всичко? След нас, след нас!

Три създания излязоха от това, което бе останало от казармата, и само едно от тях изцяло приличаше на човек — Озмънд. В едната си ръка размахваше камшик, в другата — пистолет. Бе облечен с червена мантия и бели копринени панталони. Широките им крачоли бяха изпръскани с кръв. От лявата му страна вървеше космат човек-козел с дънки и каубойски ботуши. Това същество и Джек се познаха от пръв поглед, та то беше ужасният каубой от кръчмата в Оутли. То бе Рандолф Скот. То беше Елрой, който му се ухили и дългият му език се стрелна навън и облиза широката му долна устна.

— Хвани го! — кресна Озмънд.

Джек се опита да вдигне автомата, но той изведнъж му се стори прекалено тежък. Озмънд беше истинско зло, появата на Елрой бе още по-голямо зло, но изчадието между тях бе същински кошмар. То бе двойникът на Руел Гардънър, разбира се, синът на Озмънд, синът на Сънлайт. И донякъде наистина изглеждаше като дете — като дете, нарисувано от някой умен и надарен със зловещо подсъзнание ученик в детска градина.

Изглеждаше кльощаво, кожата му имаше цвят на пресечено мляко, едната от ръцете му завършваше с подобно на глист пипало, което някак си напомняше на Джек за камшика на Озмънд. Двете му очи бяха на различно ниво. Едното се кривеше. Червени рани покриваха бузите му.

„Част от това са последствия от лъчевата болест… о, Язон, момчето на Озмънд май е стояло твърде близо до някоя от онези огнени топки… но останалото… о, Язон… о, Исусе… каква ли е била майка му? В името на всички светове, каква е била майка му?“

— Хванете измамника! — крещеше Озмънд. — Пазете сина на Морган, но се справете с Лъжеязона! Хванете го! Излезте, страхливци! Те свършиха куршумите!

Вой, рев. Джек знаеше, че след миг още вълкодлаци, подкрепени от разновидни създания-върколаци, ще се появят от полуразрушената казарма, където се бяха скрили от експлозията и където вероятно бяха стояли с ниско наведени глави и където биха останали… ако не беше Озмънд.

— Не трябваше да се изпречваш на пътя ми, малко пиленце — изръмжа Елрой и се затича към влака. Опашката му се размахваше във въздуха. Руел Гардънър — или това, което Руел беше в този свят — издаде някакъв мяучещ звук и се опита да го последва. Озмънд се протегна и го дръпна назад. Джек забеляза как пръстите му сякаш потънаха в отвратителната, тънка като летва шия на момчето-чудовище.

После Джек вдигна автомата, изстреля целия пълнител в лицето на Елрой и превърна главата му в каша. Но макар и без глава, Елрой продължи да се клати към него още секунда-две и една от ръцете му (със сраснали в странна пародия на копито, пръсти) сляпо посегна към главата му, преди окончателно да рухне.

Джек го гледаше зашеметен. Бе сънувал кошмарното стълкновение от последната нощ в Оутли отново и отново безброй пъти, опитваше се да се избави от преследващото го чудовище през някаква тъмна джунгла от пружини за легло и счупени стъкла. Сега пред него на земята лежеше същото чудовище, което той някак си бе успял да убие. Съзнанието му отказваше да приеме този факт. Имаше чувството, че е убил някакво страшилище от детството си.

Ричард пищеше, автоматът му оглушително трещеше.

— Това е Руел! О, Джек, о, Боже мили, о, Язон, това е Руел, това е Руел…

Автоматът в ръцете му изстреля още няколко куршума и замлъкна с празен пълнител. Руел се отскубна от ръцете на баща си и се заклати и заподскача към влака, като мяучеше пронизително. Долната му устна се изви надолу и разкри дълги зъби. Те изглеждаха кухи и изкуствени. Приличаха на восъчните зъби, които децата си надяват за празника Вси Светии.

Последният откос на Ричард го улучи в гърдите и шията, проби дупки в кафявата дреха, с която бе облечен, и раздра плътта му От раните бавно закапа тъмна кръв, но не се случи нищо друго. Руел може би някога е бил човешко същество, поне Джек приемаше това за възможно, но сега не беше човек. Улучен от куршумите, той дори не забави крачка. Съществото, което тромаво прескочи трупа на Елрой, беше демон. Миришеше като намокрена отровна гъба.

Нещо започна да излъчва топлина досами крака на Джек. Отначало само топлина… след това горещина. Какво ли беше? Момчето сякаш имаше чайник в джоба си. Но сега нямаше време да мисли. Нещата се въртяха като на филмова лента пред очите му. Цветна.

Ричард хвърли автомата и отстъпи назад, обхванал лицето си с ръце. Ужасените му очи не се откъсваха от Руел през пролуките между пръстите.

— Джек, не му давай да ме хване! Не му давай да ме хванеееее…

Руел клокочеше и мяучеше. Ръцете му удариха стената на кабината и звукът приличаше на шляпане на плавници в гъста кал.

Джек видя, че между пръстите му наистина има плътни, жълтеникави ципи.

— Върни се! — крещеше Озмънд на сина си и гласът му трепереше от страх. — Върни се, той е лош, ще те нарани, всички момчета са лоши, това е аксиома, върни се, върни се!

Руел клокочеше и ентусиазирано ръмжеше. Повдигна се нагоре и Ричард изпищя като обезумял и се отдръпна в далечния ъгъл на кабината.

— Не му давай да ме хванеееее…

Още вълкодлаци, още странни същества-върколаци се показаха иззад ъгъла. Едно от тях, създание с извити като на овен рога, падна и останалите го премазаха.

Горещина до крака на Джек.

Руел прехвърля тънкия си крак в кабината, от устата му се точеха лиги. Посягаше към него, кракът му се извиваше, но това изобщо не беше крак, а пипало. Джек вдигна автомата и натисна спусъка.

Половината лице на Руел-чудовището отхвръкна встрани като тапа. От останалата на мястото си част започнаха да падат червей след червей.

Руел продължаваше да се приближава, да протяга към него ципестите си ръце.

Ричард пищи. Озмънд пищи. Писъците им се сливат.

Нещо изгаря крака му като нагорещено желязо, нещо сякаш иска да го жигоса.

И изведнъж Джек разбра какво е то. Даже когато ръцете на Руел натиснаха раменете му, той знаеше, че това е монетата, дадена му от капитан Фарън, монетата, която Андерс бе отказал да вземе.

Бръкна в джоба си. Монетата приличаше на парче руда. Той я стисна в юмрука си и усети, как силата й премина в него. Руел също го усети. Триумфалното му ръмжене секна. Започна да мяучи от страх. Опита да се отдръпне назад, единственото му око неистово се въртеше.

Джек извади монетата. Тя нажежена светеше в ръката му. Той усещаше топлината й, но тя не го изгаряше.

Профилът на кралицата грееше като слънце.

— Ти гадно, недоразвито създание! Изчезни от лицето на този свят! — извика Джек, разтвори юмрук и залепи длан в челото на Руел.

Руел и баща му се разпищяха едновременно, пискливият тенор на Озмънд съзвучно пригласяше на бръмчащия, животински бас на сина му. Монетата потъна в челото на Руел като връх на нагорещен ръжен в каца с масло. Гадна тъмна течност с цвят на дълго запарван чай потече от главата му и обля китката на Джек. Течността беше гореща. Дребни червейчета мърдаха в нея. Те се загърчиха и заизвиваха върху кожата му и той усети, че го хапят. Въпреки това продължи да притиска с пръстите на дясната си ръка монетата и тя потъна още по-дълбоко в главата на чудовището.

— Разкарай се от лицето на този свят, гад проклета! В името на кралицата и в името на нейния син, изчезни от лицето на този свят!

Руел виеше и пищеше. Озмънд виеше и пищеше с него. Подкрепленията бяха спрели и нервно пристъпваха от крак на крак зад гърба на Озмънд. По лицата им бе изписан суеверен ужас. Струваше им се, че Джек расте пред очите им, че излъчва ярка светлина.

Руел се разтресе. Издаде още един клокочещ писък. Черната течност, изтичаща от главата му, промени цвета си в жълт. Един последен червей — дълъг и мътнобял — изпълзя от дупката, пробита от монетата, и падна на пода. Джек го настъпи и го размачка с обувката си. Руел се свлече и се превърна в безформена влажна купчина.

В прашния двор на лагера се понесе такъв отчаян вой от скръб и ярост, че Джек имаше чувството, че ще му се пръсне черепът. Ричард седеше свит на топка, обвил ръце около главата си.

Озмънд продължаваше да вие. Бе захвърлил камшика и пистолета.

— О, ти отвратително момче! — крещеше той и размахваше юмрук към Джек. — Виж какво направи! О, отвратително, гадно, най-гадно момче! Мразя те, мразя те завинаги и още по-завинаги! О, Лъжеязон такъв! Ще те убия! Морган ще те убие! О, моят любим единствен син! Гадно момче! Морган ще те убие за това, което направи! Морган…

Другите подеха вика с шепнещ глас и напомниха на Джек за момчетата от дома „Слънчева светлина“. „Кажете: «алилуя»!“ И след това изведнъж замлъкнаха, понеже се понесе друг звук.

Джек мигновено се сети за приятния следобед, който беше прекарал с Вълк, докато двамата бяха седели край потока и наблюдавали пасящото му стадо, а Вълк му бе разказвал за семейството си. Наистина беше приятно… изключително приятно, докато не се бе появил Морган.

Но сега Морган отново пристигаше и както и тогава не само се пренасяше, а гръмовно пореше пространството и раздираше въздуха.

— Морган! Това е…

— … Морган, господарят на…

— Господарят на Орис…

— Морган… Морган… Морган…

Раздиращият въздуха звук ставаше по-силен и по-силен. Вълкодлаците се свиваха в праха. Озмънд пристъпваше напред-назад с танцова стъпка, черните му ботуши настъпваха металните шипове на камшика.

— Лошо момче! Гадно момче! Сега ще си платиш! Морган пристига! Морган пристига!

Въздухът на четири-пет метра вдясно от Озмънд започна да трепти като въздуха над горяща пещ.

Джек се огледа и видя, че Ричард се е свил между автоматите, амунициите и гранатите като невръстно хлапе, заспало, както си е играло на война. Само че приятелят му не спеше и това не бе игра и ако Ричард видеше баща си да пристъпва от дупката между световете, като нищо можеше да загуби разсъдъка си.

Джек коленичи до него и го прегърна. Раздиращият звук се засили и изведнъж той чу как гласът на Морган яростно изрева:

— Какво прави влакът тук сега, глупаци такива?

— Лъжеязонът уби сина ми — проплака Озмънд.

— Тръгваме, Ричи — прошепна Джек и още по-стегнато обви ръце около раменете му. — Време е да скочим от кораба.

Той затвори очи, съсредоточи се… и усети характерното леко замайване, когато двамата се пренесоха.

1.

Почувствува нещо като превъртане настрани и надолу, сякаш между двата свята имаше някакъв склон. Преди окончателно да се гмурне в нищото, Джек някак си смътно и отдалече дочу писъците на Озмънд.

— Лоши! Всички момчета! Аксиома! Всички момчета! Гадни! Гадни!

За миг бяха в разредено пространство. Ричард извика. После Джек удари едното си рамо в земята. Главата на Ричард го блъсна в гърдите. Прегърнал приятеля си, Джек продължи да лежи, без да отваря очи. Душеше и се ослушваше.

Тишина. Не абсолютна и пълна, но почти — чуваше се чуруликането на две-три птички.

Въздухът бе прохладен, миришеше на сол. Добра миризма… но не толкова, колкото уханията на Териториите. Дори тук — където и да беше това тук — Джек усещаше, че отдолу се надига и друга миризма, приличаща на вонята, напоила асфалта между колонките на бензиностанция. Беше миризмата, която се получава, когато твърде много хора карат твърде много коли, миризмата, отровила цялата атмосфера. Носът му бе свикнал с нея и я долавяше даже тук, на мястото, където не чуваше движение на коли.

— Джек? Добре ли сме?

— Да — отвърна Джек и отвори очи, за да види дали казва истината.

Първият му поглед го наведе на ужасната мисъл, че някак си във френетичния си устрем да измъкне оттам себе си и Ричард преди да е пристигнал Морган, не се бе пренесъл в Американските територии, а просто бе преместил себе си и приятеля си напред във времето. Това сякаш бе съвсем същото място, но остаряло и запустяло, сякаш бяха минали още един-два века. Влакът продължаваше да стои на релсите и той единствен изглеждаше същият. Всичко друго се бе променило. Релсите, които пресичаха буренясалия плац и продължаваха Бог знае накъде, бяха покрити с дебел слой ръжда. Траверсите изглеждаха изгнили и гъбясали. Високи бурени растяха между тях.

Джек неволно стисна Ричард, който изохка и отвори очи.

— Къде сме? — попита той и се огледа. На мястото, на което се бе намирала казармата, се виждаше заобленият метален покрив на някаква сграда, покрит тук-там с ръждиви петна. Останалата част от сградата бе скрита зад гъст бръшлян. Отпред самотно стърчаха два стълба, вероятно преди време поддържали някаква табела. От самата табела нямаше и помен.

— Не знам — отвърна Джек и докато гледаше към мястото, на което си спомняше, че бе имало подредени препятствия, и на което сега се провиждаше утъпкана пътека, обрасла с остатъци от флокс и златник, сподели най-лошите си страхове: — Може би сме се преместили напред във времето.

За негово изумление Ричард се изсмя.

— Хубаво е човек да знае, че в бъдещето нищо няма да се промени. — Той посочи лист хартия, закрепен на един от стълбовете. Бе поизбелял от времето, но буквите все още се разчитаха:

„Минаването забранено!

По нареждане на шерифа на окръг Мендосино и

по нареждане на полицията на щата Калифорния

НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ГЛОБЯВАТ!“

2.

— Е, щом знаеше къде сме, защо попита? — сопна се Джек, който хем се чувствуваше като глупак, хем изпитваше огромно облекчение.

— Тогава още не го бях видял — отвърна Ричард и целият гняв на Джек се стопи. Приятелят му изглеждаше ужасно. Изглеждаше така, сякаш развиваше някаква странна туберкулоза, която разяждаше съзнанието вместо дробовете му. И това не се дължеше само на пътешествието до Териториите и обратно, понеже Ричард сякаш бе започнал да свиква с нещата там. Не, сега той знаеше и нещо друго. Не само реалността бе коренно различна от грижливо изгражданите му представи. С това приятелят му би могъл да свикне и да се примири, ако му се дадеше достатъчно време. Но да откриеш, че баща ти е един от хората с черните шапки, едва ли е едно от най-приятните и рутинни неща в живота.

— Добре — каза Джек, като се опитваше гласът му да звучи радостно. Той наистина се чувствуваше почти радостен и смяташе, че спасяването от чудовище като Руел би накарало даже човек, умиращ от бързоразвиващ се рак, да се чувствува почти радостен. — Хайде, Ричи, път ни чака.

— Къде отиваме?

— Не знам, но сигурно някъде тук наблизо. Поне така ми се струва.

— В Пойнт Венути ли?

Джек обърна глава и се втренчи в него. Изморените очи на Ричард изглеждаха безизразни.

— Защо реши така?

— Там ли отиваме?

Джек сви рамене. „Може би. А може би не.“ Бавно тръгнаха през обраслия с бурени плац и Ричард смени темата.

— Всичко това истина ли беше? — Приближаваха се към ръждясалата двойна порта. — Имаше ли поне частица истина във всичко това?

— Прекарахме няколко дни в един електрически влак, който се движеше с четиридесет километра в час — отвърна Джек. — Освен това някак си стигнахме от Спрингфийлд, Илиной, в северна Калифорния, близо до брега на океана. Сега ти ми кажи, дали е било истина.

— Да… но…

Джек вдигна дясната си ръка. Китката й бе покрита с възпалени червени петънца, които сърбяха и смъдяха.

— Погледни това. Така ме подредиха червеите, които падаха от главата на Руел Гардънър.

Ричард се обърна встрани и шумно повърна.

Джек го прихвана. Имаше чувството, че в противен случай Ричард просто ще се свлече на земята. Ужаси се като усети колко много е отслабнал приятелят му, колко горещо е тялото му под ученическата риза.

— Извинявай, че го казах. Беше жестоко от моя страна — каза той, когато видът на Ричард се подобри малко.

— Да, наистина беше, но предполагам, че то бе единственото нещо, което можеше да… знаеш какво…

— Да те убеди ли?

— Да, струва ми се. — Ричард го погледна с беззащитните си, наранени очи. Цялото му чело се бе покрило с пъпки. Херпеси ограждаха устата му. — Джек, трябва да те попитам нещо и искам да ми отговориш… направо. Искам да те попитам…

„О, знам какво искаш да ме попиташ, Ричи.“

— След няколко минути — каза Джек. — Ще стигнем до въпросите и отговорите, които знам, след няколко минути. Но първо трябва да се погрижим за нещо друго.

— За какво?

Вместо да отвърне, Джек се приближи до малкия влак. Застана до него и го огледа. Ниска машина и два вагона — открит и закрит. Дали някак си бе успял да пренесе цялото това нещо в северна Калифорния? Едва ли. Пренасянето с Вълк бе дребна работа, издърпването на Ричард в Териториите от двора на „Тейър“ за малко не му беше откъснало ръката, но и двете бяха изисквали съсредоточаване и напрягане на съзнанието от негова страна. Доколкото можеше да си спомни, той изобщо не бе мислил за влака в момента на пренасянето, единствената му мисъл беше да успее да измъкне Ричард от лагера на вълкодлаците, преди той да види своя старец. Освен това при пренасянето си от единия в другия свят обикновено всичко друго се променяше в известна степен — актът на пренасянето, изглежда, изискваше и някаква трансформация. Ризите биха могли да станат къси палтенца, джинсите — вълнени панталони, парите — съчленени броеници. А този влак изглеждаше тук точно такъв, какъвто бе изглеждал и там отвъд. Морган бе успял да създаде нещо, което не загубваше нищо при пренасянето си.

„Освен това те носеха сини дънки там отвъд, Джеки.“ „Дааа. И въпреки че Озмънд държеше верния си камшик, той държеше и пистолет.“

„Пистолетът на Морган. Влакът на Морган.“ Джек настръхна. Чу Андерс да промърморва: „Лоша работа.“ Точно така. Много лоша работа. Прав беше Андерс. „Демони, наблъскани един до друг.“ Джек се пресегна към кабината, взе един от автоматите, сложи му нов пълнител и тръгна обратно към мястото, откъдето Ричард го наблюдаваше блед и замислен.

— Това изглежда като изоставен тренировъчен лагер на Гражданската отбрана — каза той.

— Имаш предвид едно от местата, където войниците на бъдещето се подготвят за Третата световна война, така ли?

— Ами да, нещо такова. Подобни лагери има на две-три места в северна Калифорния… те се създават и процъфтяват някой и друг месец, но когато избухването на Третата световна война отново се отдалечи за неопределено време, хората загубват интерес или закриват лагерите заради търговия с оръжие или наркотици, или нещо такова. Знам го от… от баща ми.

Джек не отвърна.

— Какво ще правиш с автомата, Джек?

— Ще се опитам да се отърва от този влак. Някакви възражения?

Ричард потрепери и направи отвратена гримаса.

— Абсолютно никакви.

— Как мислиш, дали ще стане с автомата? Ако стрелям в пластичния експлозив?

— С един куршум едва ли ще успееш, но можеш да опиташ с цял пълнител.

— Ами в такъв случай да проверим. — Джек махна предпазителя.

Ричард сграбчи ръката му.

— Не мислиш ли, че ще бъде по-разумно да се преместим до оградата, преди да започнеш с експеримента си?

— Добре.

Застанал до покритата с бръшлян ограда, Джек насочи автомата към пакетите с експлозив. Дръпна спусъка и автоматът раздра тишината. Изстрелите прозвучаха ужасяващо силно в тихия като параклис двор. Птички изненадано изкряскаха от страх и литнаха, за да търсят по-тихи места. Ричард се намръщи и затисна ушите си с длани. Брезентът се вееше и танцуваше. След това автоматът замлъкна, въпреки че Джек продължаваше да натиска спусъка. Пълнителят беше свършил, а влакът все така си стоеше на релсите.

— Е — каза Джек, — това беше страхотно. Случайно да имаш някаква друга и…

Откритият вагон избухна с гръм и се обви в сини пламъци. Джек видя как той просто подскочи върху релсите, сякаш някой го бе повдигнал нагоре. Той хвана Ричард за врата и го натисна надолу.

Експлозиите продължиха дълго. Изкривени парчета метал хвърчаха на всички страни. Върху заобления покрив на сградата се изсипа истински метален дъжд. От време на време някое по-голямо парче издаваше звук като китайски гонг или изхрущяваше така, като че ли нещо наистина обемисто бе решило да влезе оттам. След това нещо удари оградата точно над главата на Джек и остави дупка по-голяма от двата му юмрука и той реши, че е време да се измитат. Хвана Ричард и го задърпа към портите.

— Не! — извика Ричард. — Релсите!

— Какво?

— Рел…

Нещо прелетя над тях и момчетата се наведоха. Главите им се чукнаха.

— Към релсите — извика Ричард и заразтрива черепа си с бледата си ръка. — Не към пътя! Към релсите!

Джек бе озадачен, но не зададе въпрос. Така или иначе трябваше да тръгнат нанякъде.

Запълзяха покрай оградата като войници, пресичащи ничия земя. Ричард бе малко по-напред и водеше към отвора в оградата, през който релсите излизаха от двора. Докато пълзяха, Джек погледна през рамо. По-голямата част от влака сякаш просто се беше изпарила. Изкривени парчета метал — някои разпознаваеми, повечето не — лежаха в широк кръг около мястото, на което влакът се бе върнал в Америка, където е бил построен, продаден и платен. Това, че те не бяха убити от някой летящ шрапнел, бе изумително. Това, че даже не бяха одраскани, изглеждаше почти невероятно.

Най-лошото вече бе минало. Бяха се измъкнали от изоставения лагер. Стояха прави (все още готови да се наведат и да побягнат, ако последват остатъчни експлозии).

— Джек, на баща ми няма да му хареса, че вдигна във въздуха влака му — каза Ричард.

Гласът му беше съвършено спокоен, но когато го погледна, Джек видя, че Ричард плаче.

— Ричи…

— Не, изобщо няма да му хареса — повтори Ричард, сякаш си отговаряше сам.

3.

Между железопътните релси, водещи извън лагера в посока, която според Джек бе приблизително южна, растеше гъста ивица високи до коленете бурени. Самите релси, отдавна неизползувани, бяха ръждясали и на места странно извити — накъдрени почти вълнообразно.

„Това е от земетресенията“ — със страхопочитание си помисли Джек.

Зад тях пластичният експлозив продължаваше да избухва сегиз-тогиз. Джек тъкмо решаваше, че всичко окончателно е свършило, и отново чуваше дълъг, дрезгав звук, сякаш някой великан си прочистваше гърлото. Веднъж погледна назад и видя черен облак дим, увиснал в небето. Ослуша се за пращене на огън (като всеки, живял известно време на калифорнийския бряг, той се страхуваше от пожари), но не чу. Даже горите тук изглеждаха новоанглийски — гъсти и натежали от влага. Цялата местност със сигурност беше пълна противоположност на кафеникавия пейзаж на южна Калифорния и нейния сух като кибрит въздух. Горите бяха толкова свежи, че му изглеждаха почти самодоволни. Самата железопътна линия приличаше на бавно стесняваща се пътека между настъпващите дървета, храсти и плъзнал навсякъде бръшлян („Бас хващам, че е отровен“ — помисли си Джек и несъзнателно почеса изпохапаната си китка) със свой почти огледален образ от ивица бледо-синьо небе. Даже чакълът по линията беше покрит с мъх. Мястото изглеждаше уединено — място, изпълнено с тайни.

Джек наложи бърза крачка и то не само с цел да се отдалечат преди да се покажат полицаите или пожарникарите. Бързата крачка осигуряваше мълчанието на Ричард. Той вървеше твърде трудно, за да може да продължи да говори… или да задава въпроси.

Бяха изминали може би около три километра и Джек тъкмо се поздравяваше за този задушаващ разговора номер, когато Ричард с тънък, разтреперан глас извика:

— Хей, Джек…

Обърна се тъкмо навреме, за да види как приятелят му, който бе малко поизостанал, полита напред. Беше бял като платно. Джек едва успя да го хване. Ричард сякаш се беше стопил.

— Господи, Ричард!

— Чувствувах се добре до преди секунда-две — каза Ричард със същия тънък, разтреперан глас. Дишането му беше твърде бързо, твърде сухо. Очите му бяха полузатворени. Джек виждаше само част от сините му ириси. — Просто… ми се зави свят. Съжалявам.

Зад тях се разнесе нова експлозия, последвана от изтракващия звук на падащи върху ламаринения покрив на сградата метални останки. Джек погледна нататък, след това тревожно се втренчи в релсите, водещи напред.

— Можеш ли да се държиш за мен? Ще те понося на конче — каза той и си спомни за Вълк.

— Мога.

— Ако не можеш, кажи.

— Джек, ако не можех да се държа, нямаше да ти казвам, че мога. — В гласа му се усетиха насърчаващи нотки, нещо от предишния Ричард.

Джек го пусна. Приятелят му стоеше там и се олюляваше. Изглеждаше така, сякаш човек би могъл да го катурне с едно духване в лицето. Джек се обърна и клекна върху една от разядените траверси. Направи с ръцете си стреме и Ричард обви собствените си ръце около шията му. Джек се изправи и закрачи напред по траверсите. Вървеше толкова бързо, че почти тичаше. Изглежда изобщо нямаше да бъде проблем за него да носи Ричард и то не само защото приятелят му бе отслабнал. Джек бе влачил бурета с бира, бе пренасял кашони и брал ябълки. Беше прекарал доста време в Далечното поле на Сънлайт Гардънър, където бе вадил камъни — кажете „алилуя“. И всичко това го беше направило по-як и по-жилав. Но жилавостта бе проникнала твърде дълбоко във фибрите на самата му същност, за да се приеме, че това се дължи единствено на нещо толкова елементарно и безсмислено като физическите упражнения. Нито пък можеше да се разгледа като проста зависимост от пренасянето му напред-назад между двата свята или от това, че другият свят — прекрасен и величествен, както само той можеше да бъде — бе сложил своя отпечатък върху него. Джек смътно се досещаше, че се опитва да направи нещо повече, отколкото просто да спаси живота на майка си. От самото начало се беше опитвал да направи нещо по-значимо от това. Опитваше се да извърши добро дело и смътно долавяше, че подобни побъркани начинания винаги действуват закаляващо. Той наистина затича.

— Ако ме разболееш от морска болест — каза Ричард с глас, подскачащ в съзвучие със стъпките на Джек, — ще повърна точно върху главата ти.

— Знам, че мога да разчитам на теб, Ричи — задъхан отвърна Джек и се ухили.

— Доста глупаво се чувствувам тук горе. Сякаш съм на кокили.

— Вероятно така и изглеждаш, приятелче.

— Не ме… наричай приятелче — прошепна Ричард и усмивката на Джек стана още по-широка и той си помисли: „О, Ричард, приятелю мой, бъди жив и здрав навеки!“

4.

— И преди бях виждал този човек — прошепна Ричард над главата на Джек.

Той се сепна. Бе качил Ричард на раменете си преди десетина минути и бяха изминали още километър-два, но все още не се забелязваше какъвто и да било признак на цивилизация. Само релси и миризма на сол във въздуха.

„Дали релсите наистина отиват там, където мисля, че отиват?“ — чудеше се Джек.

— Кой човек?

— Човекът с камшика и пистолета. Познах го. Виждал съм го и преди.

— Кога? — задъхано попита Джек.

— Много отдавна. Когато бях малък. — Ричард замълча и след това неохотно добави: — По същото време, когато ми се присъни… онзи странен сън в дрешника… Само дето предполагам, че не е било сън, нали?

— Аха.

— А човекът с камшика бащата на Руел ли беше?

— Ти как мислиш?

— Че беше — мрачно отвърна Ричард.

Джек спря.

— Ричард, накъде отиват тези релси?

— Ти знаеш накъде отиват — отвърна Ричард с някакво странно спокойствие.

— Да, мисля, че наистина знам, но искам да го чуя от теб. — Джек замълча. — Струва ми се, че имам нужда да го чуя от теб. Накъде отиват тези релси?

— Отиват в град на име Пойнт Венути — каза Ричард и сякаш отново щеше да се разплаче. — Там има един голям хотел. Не знам дали това е мястото, което търсиш, но мисля, че вероятно е то.

— Аз също — въздъхна Джек и отново тръгна. Придържаше краката на Ричард с ръце, болката в гърба му ставаше все по-силна, но той неотлъчно следваше посоката на релсите, които щяха да го заведат — да ги заведат — до мястото, където се намираше спасението на майка му.

5.

Докато вървяха, Ричард разказваше. Той не започна веднага с участието на баща си в тази побъркана история, но бавно се приближаваше към него.

— Отдавна познавам този човек — каза Ричард. — Абсолютно съм сигурен. Той идваше вкъщи. Винаги влизаше отзад, през черния вход. Не звънеше на звънеца, нито чукаше. Просто някак си… подраскваше по вратата и мен винаги ме полазваха тръпки. Толкова се страхувах от него, че всеки път аха да се напишкам. Той беше висок човек. О, на малките хлапета възрастните винаги им се струват високи, но той наистина беше много висок. Косата му бе съвсем бяла. Обикновено носеше тъмни очила, а понякога слънчеви очила с огледални стъкла. Когато видях по телевизията репортажа за него, веднага разбрах, че и преди съм го срещал някъде. Същата вечер баща ми се занимаваше с някакви документи на горния етаж. Аз седях пред телевизора и когато той влезе и видя какво дават, едва не си изпусна чашата. След това бързо-бързо превключи на друг канал.

Ричард помълча, след това добави:

— Само че по времето, когато идваше вкъщи при баща ми, той не се наричаше Сънлайт Гардънър. Не мога да си спомня как точно беше името му. Но бе нещо като Банлънд… или Орлънд…

— Озмънд?

Ричард светна.

— Точно така. Никога не чух първото му име. Но той идваше веднъж на месец-два. Понякога и по-често. Веднъж идва през вечер в продължение на една седмица и след това изчезна за половин година. Когато идваше, винаги се заключвах в стаята си. Не харесвах миризмата му. Използуваше някакъв гаден одеколон, предполагам, въпреки че миришеше по-силно, като на парфюм. На евтин парфюм. Но отдолу…

— Отдолу избиваше миризма, като че ли не се е къпал поне десет години.

Ричард смаяно хлъцна.

— Аз също го срещнах като Озмънд — обясни Джек. Бе обяснявал и преди — поне част от това — но тогава Ричард не го бе слушал. Сега обаче слушаше. — В частта от Териториите, която съответствува на Ню Хампшир, още преди да го срещна като Сънлайт Гардънър в Индиана.

— В такъв случай сигурно си видял и… и сина му.

— Руел ли? — Джек поклати глава. — Руел тогава сигурно е бил в Прокълнатите земи и е получавал поредните няколко дози. — Джек си помисли за червените рани по лицето на чудовищното създание, после си спомни за червеите. Погледна зачервената си, подпухнала китка и потрепера. — Никога не бях виждал Руел преди края, никога не съм виждал и неговия американски двойник. Ти на колко години беше, когато Озмънд започна да се появява?

— Трябва да съм бил четиригодишен, понеже онова нещо… знаеш кое… в дрешника… още не се беше случило. Спомням си, че след това още повече се страхувах от него.

— След като животното те докосна в дрешника, така ли?

— Да.

— А това стана, когато беше на пет, нали?

— Да.

— Когато двамата бяхме на пет.

— Да. Можеш да ме свалиш за малко. Ще се опитам да повървя.

Джек се подчини. Двамата продължиха мълчаливо с наведени глави, без да се поглеждат. Когато Ричард е бил на пет, нещо се бе протегнало от тъмното и го бе докоснало. Когато двамата бяха на шест…

(на шест, Джеки беше на шест)

… Джек бе чул баща си и Морган да говорят за едно място, където ходели, едно място, което Джеки наричаше Страната на сънищата наяве. А по-късно през същата година нещо се беше протегнало от тъмното и бе докоснало него и майка му. И това нещо е било гласът на Морган Слоут — ни повече, ни по-малко. Морган Слоут, който се обаждаше от Грийн Ривър, Юта, и хлипаше. Той, Фил Сойер и Томи Удбайн бяха тръгнали три дни по-рано на ранния си ноемврийски лов. Друг техен колега — Ранди Гловър — имаше луксозна вила в Блесингтън, Юта. Гловър обикновено ловуваше с тях, но тази година кръстосваше Карибско море. Морган се обаждаше, за да съобщи, че Фил е застрелян, очевидно от някакъв друг ловец. Той и Томи Удбайн го измъкнали от пустошта на импровизирана носилка. Морган каза, че Фил дошъл в съзнание в джипа на Гловър и го помолил да предаде обичта му на Лили и Джек. Умрял петнадесет минути по-късно, докато Морган като обезумял карал към Грийн Ривър и най-близката болница.

Морган не беше убил Фил. Имаше си Томи, за да потвърди, че тримата са били заедно, когато е прозвучал изстрелът, в случай че изобщо някога се изискат свидетелски показания (което, разбира се, не бе станало).

Но сега Джек си мислеше, че това не означава, че не би могъл да си наеме някого, за да му го свърши. Нито пък означаваше, че чичо Томи не е таял съмнения относно случилото се. Ако е така, може би чичо Томи не е убит само за да останат Джек и умиращата му майка напълно без закрила срещу грабителските попълзновения на Морган. Може би е умрял, понеже Морган най-накрая се е изморил да се чуди дали единственият свидетел няма да намекне на оцелелия син, че смъртта на Фил Сойер е нещо повече от нещастен случай. Джек усети, че кожата му настръхва от ужас и погнуса.

— Този човек навърташе ли се у вас преди баща ти и баща ми да тръгнат на лов за последен път? — свирепо попита той.

— Джек, бил съм само четиригодишен…

— Не, не си бил на четири, а на шест. Бил си на четири, когато е започнал да идва, но беше на шест, когато убиха баща ми в Юта. А ти не забравяш, Ричард. Той идваше ли у вас преди да умре баща ми?

— Точно по това време идваше почти през вечер — каза Ричард. Гласът му едва се чуваше. — Точно преди този последен лов.

Въпреки че Ричард нямаше никаква вина, Джек не можа да сдържи горчивината си.

— Моят баща умира по време на лов в Юта, чичо Томи го прегазват в Лос Анжелос. Ричард, смъртността между приятелите на баща ти е дяволски висока!

— Джек…

— Обърне ли се колата, пътища много или счупи ли се стомната, няма защо да биеш детето. Ричард, можеш да си избереш клише, което ти харесва — каза Джек, — но когато дойдох при теб в училището „Тейър“, ти ме нарече побъркан.

— Джек, ти не разби…

— Да, наистина не разбирам. Бях изморен и ти ми предложи легло. Хубаво. Бях гладен и ти ми намери храна. Страхотно! Но това, от което имах най-голяма нужда, бе да ми повярваш. Знаех, че очаквам твърде много, но по дяволите, Ричард, ти си познавал човека, за когото ти говоря! Знаел си, че има нещо общо с баща ти, но просто каза нещо от сорта: „Бедният Джек е прекарал твърде много време под горещото слънце на Сийбрук Айланд и дрън-дрън-дрън!“ Господи, Ричард, мислех, че сме по-добри приятели!

— Ти все още не разбираш!

— Какво? Че си бил твърде уплашен от измишльотините на Сийбрук Айланд, за да ми повярваш поне малко? — Гласът на Джек трепереше от възмущение.

— Не. Страхувах се от нещо по-лошо.

— Така ли? — Джек спря и агресивно се вгледа в бледото, отчаяно лице на приятеля си. — И какво би могло да бъде по-лошо от това за Ричард Рационалния?

— Страхувах се — със съвършено спокоен глас отвърна Ричард, — страхувах се, че ако науча повече за всички тези тайни… за Озмънд или за онова, което преживях в дрешника тогава, няма да мога да обичам баща си повече. И бях прав.

Ричард покри очи с тънките си мръсни пръсти и заплака.

6.

Джек стоеше, гледаше плачещия Ричард и се проклинаше за сетен път. Нямаше значение какъв е Морган, след като той все пак беше баща на Ричард Слоут. Та нима не виждаше как духът му продължава да наднича от формата на ръцете на Ричард и от скулите на лицето му. Да не би случайно да беше забравил това? Не, но за миг горчивото му разочарование от Ричард просто го беше заслепило. Пък и нарастващата му нервност си бе казала думата. Талисманът беше много, много близо и той усещаше това с нервните си окончания по начина, по който конят помирисва вода в пустинята или далечен пожар в прерията и нервно се изправя на задните си крака.

„Да, добре, но се предполага, че този човек е най-добрият ти приятел, Джеки! Плаши се и повече, ако трябва, но не си го изкарвай на Ричард. Момчето е болно, в случай че не си забелязал.“

Той протегна ръка към Ричард. Ричард се опита да го отблъсне, но на него не му минаваха такива и той го прегърна. Двамата стояха на средата на изоставената железопътна линия, главата на Ричард се облягаше на рамото на Джек.

— Чуй — притеснено каза той, — опитай да не се тревожиш твърде много за това… знаеш… за всичко… просто недей, Ричи. Опитай се някак си да свикнеш с промените, ако можеш.

„Джек, това прозвуча наистина глупаво. Все едно да кажеш на някой, че е болен от рак, ама да не се тревожи, понеже съвсем скоро ще пуснат «Междузвездни войни» на видеокасети и той ще се ободри.“

— Да — каза Ричард и се отдръпна от Джек. Сълзите бяха оставили чисти следи по мръсното му лице. Той изтри очите си с ръка и опита да се усмихне. — „Сичко шъ бъде добре и сичко шъ бъде добре…“

— „И сички неща наистина шъ бъдат наред“ — включи се и Джек и те едновременно довършиха, после едновременно се засмяха и това беше добре.

— Хайде да тръгваме — каза Ричард.

— Накъде?

— Към твоя талисман. Като те слушам, ми се струва, че най-вероятно се намира в Пойнт Венути. Това е първият град по линията. Хайде, Джек. Тръгваме. Но недей да вървиш бързо, още не съм ти разказал всичко.

Джек го погледна въпросително и те отново тръгнаха, но бавно.

7.

Сега, когато се беше счупила стомната и Ричард си бе разрешил да започне да си припомня разни неща, той се оказа неочакван източник на информация. На Джек все повече му се струваше, че е започнал да реди някакъв пъзъл, без да знае, че няколко от най-важните парчета липсват. А през цялото време те са били в Ричард. Ричард бил ходил и преди в лагера на Гражданската отбрана. Това бе първото парче. Той бил собственост на баща му.

— Сигурен ли си, че това е същото място? — недоверчиво попита Джек.

— Сигурен съм. То ми се стори познато още там отвъд, но когато се върнахме… когато се върнахме тук… бях съвсем сигурен.

Джек кимна. Не знаеше какво друго да направи.

— Отсядахме в Пойнт Венути. Винаги отсядахме там, преди да дойдем тук. Влакът беше голямо преживяване. Колко бащи притежават свои собствени влакове, искам да кажа.

— Малко — съгласи се Джек. — Предполагам, че Диамантеният Джим Брейди и някои други са имали частни влакове, но не знам дали са били бащи.

— О, татко не е от тяхната категория — каза Ричард и се поусмихна, а Джек си помисли: „Приятелю, ти може би ще бъдеш изненадан.“

— В Лос Анжелос вземахме кола под наем и с нея отивахме до Пойнт Венути. Там отсядахме в един мотел. Само двамата. — Ричард замълча. Очите му се бяха замъглили от обич и спомени. — После — след като се помотавахме малко насам-натам — обикновено отивахме с влака на татко до лагера „Рединис“. Влакът всъщност беше съвсем малък.

— Лагер „Рединис“ ли?

Ричард сякаш не го чу. Беше се втренчил в ръждясалите релси. Те бяха цели тук, но Джек си помисли, че приятелят му може би си спомня изкривените и накъдрени участъци, покрай които бяха минали. На някои места краищата им просто стърчаха във въздуха като скъсани струни на китара. Джек предполагаше, че релсите в Териториите са в чудесно състояние — редовно и съвестно поддържани.

— Тук по-рано е имало теснолинейка. През тридесетте, както ми каза баща ми. Червената линия на окръг Мендосино. Само че тя не е била собственост на окръга, а на частна компания, която фалирала, понеже в Калифорния… знаеш, нали?

Джек кимна. В Калифорния всичко живо ползуваше коли.

— Ричард, защо никога не си ми споменавал за това място?

— Това беше едно от нещата, които татко ме бе помолил никога да не ти казвам. Ти и родителите ти знаехте, че понякога почиваме в северна Калифорния и той каза, че това е без значение, но че не трябва да ти казвам за влака или за лагера „Рединис“. Каза ми, че ако се изпусна, Фил щял да побеснее, понеже било страхотна тайна. — Ричард въздъхна. — Каза, че ако се изпусна, никога няма да ме вземе отново със себе си. Смятах, че не иска да се знае, понеже са съдружници. Но все пак предполагах, че в цялата работа може би се крие нещо повече. — Ричард отново въздъхна. — Теснолинейката фалирала заради колите и магистралите. Джек, имаше нещо в мястото, на което ме заведе. Колкото и да беше странно, то не миришеше на въглеводороди. Бих могъл да ти обясня по-подробно.

Джек отново кимна, но не каза нищо.

— Компанията най-накрая продала цялата линия — заедно с лицензията и всичко останало — на някаква строителна компания. Те мислели, че хората ще започнат да се местят към вътрешността на страната. Само че това не станало.

— И тогава я купил баща ти.

— Да, така предполагам. Не знам със сигурност. Той никога не говореше много за купуването на линията… или за подмяната на релсите с тези.

„Бая труд трябва да е хвърлил за това“ — помисли си Джек и после се сети за рудниците на Морган дьо Орис и за робите в тях.

— Знам, че ги е подменил, понеже ми попадна някаква книга за железниците и разбрах каква точно е разликата между теснолинейка и влак.

Джек коленичи и наистина видя едва забележими вдлъбнатини, успоредни на съществуващите релси.

— Той имаше малък червен влак — замечтано каза Ричард. — Само машина и два вагона. Движеше се с дизелово гориво. Винаги говореше със смях за него и казваше, че единственото нещо, което отделя мъжете от момчетата, е цената на играчките им. На хълма над Пойнт Венути имаше старо депо. Качвахме се дотам с взетата под наем кола, паркирахме и влизахме вътре. Още си спомням миризмата му — на нещо отлежало, но приятно… на дълго събирана слънчева светлина… А вътре беше влакът. И татко… татко казваше: „Всички за лагера «Рединис» да се качват! Ричард, купи ли си билет?“ И след това пиехме лимонада… или чай с лед… и седяхме в кабината… понякога той караше някакви неща отзад… доставки… но ние седяхме най-отпред… и… и… — Ричард преглътна и прекара ръка през очите си. — И беше чудесно. Само аз и той. Двамата. — Неловко се огледа. В очите му блестяха сълзи. — В онези дни в лагера „Рединис“ имаше обръщател за влака. В онези отдавна отминали дни…

Ричард изхлипа.

— Ричи… — Джек посегна да го докосне.

Той блъсна ръката му, отдръпна се и избърса сълзите от бузите си.

— Не бе толкова обрасло тогава — каза той и се усмихна. Поне се опита. — Нищо не бе толкова обрасло тогава, нали, Джек.

— Не — съгласи се Джек и откри, че самият той също плаче. „О, Ричард. О, скъпи приятелю.“

— Не, не беше — повтори Ричард, усмихна се, огледа настъпващите дървета и отри сълзите си с опакото на мръсните си ръце — нищо не бе толкова обрасло тогава. В отдавна отминалите дни, когато бяхме само хлапета. Когато всички живеехме в Калифорния и никой не живееше на друго място. — Той погледна към Джек и се помъчи да се усмихне. — Джек, помогни ми. Имам чувството, че кракът ми е хванат в някакъв глупав капан и ще… ще…

После Ричард падна на колене с коса, залепнала за измореното му лице, и Джек се смъкна до него и нямам сили да ви разказвам повече, обаче все пак ще ви прошепна, че те се утешиха един друг доколкото можаха, но както сигурно знаете от собствения си горчив опит, това никога не е съвсем резултатно.

8.

— Тогава оградата беше нова — каза Ричард, когато събра сили да продължи разказа си. Бяха тръгнали отново. В клоните на един висок, як дъб пееше козодой. Миризмата на сол във въздуха бе станала по-силна. — Много добре си спомням. Спомням си табелата на портите. На нея пишеше: "Лагер „Рединис“. Вътре имаше писта с препятствия и въжета за катерене и други въжета, на които увисваш и се залюляваш и се прехвърляш над разни басейни и канавки. Приличаше на лагер за новобранци във флотата от някой филм за Втората световна война. Но хората, които го използуваха, не приличаха на войници от флотата. Бяха дебели и облечени по един и същи начин — със сиви анцузи с надпис: "Лагер „Рединис“, избродиран с малки червени букви върху горнищата, и долнища с червени кантове. Изглеждаха така, сякаш всеки миг аха да получат инфаркт или мозъчен удар. А може би и двете едновременно. Понякога оставахме и през нощта. Два пъти отидохме в петък и останахме чак до понеделник сутрин. Не в сградата с ламаринения покрив, която видя. Тя беше нещо като казарма за хората, които си плащаха, за да влязат във форма.

— Ако наистина са правели това.

— Да, прав си. Ако наистина са правели това. Както и да е. Ние нощувахме в голяма палатка и спяхме на походни легла. Беше доста ветровито. — Ричард отново се усмихна с копнеж. — Но ти си прав, Джек, не всички хора, които се мотаеха там, приличаха на бизнесмени, опитващи се да влязат във форма. Другите…

— Какви бяха другите? — спокойно попита Джек.

— Някои от тях — много от тях — приличаха на едрите космати същества в другия свят — тихо прошепна Ричард. Джек трябваше да се напрегне, за да чува думите му. — На вълкодлаците. Имам предвид, че донякъде приличаха на обикновени хора, но не много. Изглеждаха… недодялани. Разбираш ли?

Джек кимна. Разбираше.

— Спомням си, че малко се страхувах да ги гледам в очите. От време на време в тях припламваха онези странни огньове… сякаш им се бяха подпалили мозъците. Други пък… — Ричард като че ли изведнъж осъзна нещо. — Други пък приличаха на колегата на треньора ми по баскетбол, за когото ти разказах. Онзи с коженото яке, който непрекъснато пушеше.

— Ричард, колко далече е този Пойнт Венути?

— Не знам съвсем точно. Но обикновено вземахме разстоянието за два-три часа, а влакът винаги се движеше бавно. Със скоростта на тичащ човек или малко по-бързо. Едва ли е на повече от тридесет километра от лагера. А може би е и по-близо.

— В такъв случай ние сме на около двадесет километра от него. От…

(от талисмана)

— Да. Сигурно.

Внезапно притъмня и Джек погледна нагоре. Сякаш за да покаже, че сантименталното одухотворяване на природата в края на краищата не е толкова сантиментално, слънцето се бе скрило зад гъсти облаци. Температурата като че ли изведнъж падна с десет градуса. Денят сякаш посивя. Козодоят замлъкна.

9.

Ричард пръв забеляза табелата — варосана квадратна дъсчица, надписана с черна боя. Стоеше от лявата страна на релсите, а около стълба й се бе обвил бръшлян, сякаш за да покаже, че тя е тук от доста дълго време. Текстът обаче бе съвсем актуален и гласеше: „Добрите птички могат да отлетят. Лошите момчета трябва да умрат. Това е последният ви шанс. Вървете си вкъщи!“

— Можеш да си тръгнеш, Ричард — спокойно каза Джек. — С мен всичко е наред. Те без съмнение ще те пуснат да си отидеш. Това изобщо не е твоя работа.

— Аз пък мисля, че може би е.

— Аз те въвлякох във всичко това.

— Не. Баща ми ме е въвлякъл във всичко това. Или може би съдбата. Или Бог. Или Язон. Но който ще да е, аз оставам.

— Добре — каза Джек. — Да вървим.

Когато минаваха покрай табелата, той подскочи, нанесе й доста сносен кунг-фу ритник и я събори.

— Браво, приятелче — каза Ричард и се поусмихна.

— Благодаря, но не ме наричай „приятелче“.

10.

Въпреки че пак бе започнал да изглежда изморен и отпаднал, Ричард не спря да говори през следващия час, докато вървяха по релсите към все по-засилващата се миризма на Тихия океан. Изля поток спомени, които бе потискал в себе си години наред. Джек се стараеше лицето му да не издаде огромното му удивление и… дълбокото състрадание към самотното дете, жадувало жалките трохи бащина обич, чийто образ Ричард рисуваше, неволно или не.

Той поглеждаше бледото му лице, раните по бузите и челото, херпесите около устата, слушаше напрегнатия му, почти шепнещ глас, в който сега, когато Ричард най-сетне имаше удобен случай да разкаже всички тези неща, изобщо нямаше колебание и запъване, и за сетен път се радваше, че Морган Слоут не е негов баща.

Ричард му каза, че си спомня всички забележителности покрай този участък на железопътната линия. На едно място забелязаха провиждащия се над дърветата покрив на някакъв хамбар, върху който все още се мъдреше избеляла реклама на „Честърфийлд Кингсайз“.

— Двадесет вида страхотен тютюн правят двадесет чудесни цигари! — усмихнат изрецитира Ричард. — Само че в онези дни се виждаше целият хамбар.

След това посочи на приятеля си огромен бор с разклонен връх, а петнадесет минути по-късно му каза:

— От другата страна на този хълм стърчеше една скала, която изглеждаше точно като жаба. Хайде да видим дали още я има.

Имаше я и Джек сметна, че наистина прилича на жаба. Малко. Ако понапрегнеш въображението си. „И може би тя помага да бъдеш на три. Или на четири. Или на седем. Или на колкото си.“

Ричард обичал железопътната линия и смятал, че лагерът „Рединис“ наистина си го бивало с пистата за бягане, с препятствията и въжетата за катерене. Но изобщо не харесвал самия Пойнт Венути. След известно напрягане на мозъка той си спомни даже името на мотела, в който отсядал с баща си по време на престоя им в малкия крайбрежен град. Мотел „Кингсланд“, каза той… и Джек откри, че името не го изненадва особено.

Ричард му съобщи, че мотел „Кингсланд“ се намирал съвсем близо до стария хотел, от който баща му сякаш винаги се бил интересувал. Той го виждал от прозореца си, но не го харесвал. Хотелът представлявал огромна, разперена постройка с кули и кулички, фронтони и кубета. На покрива му се въртели безброй медни ветропоказатели със странна форма. Въртели се даже когато нямало вятър, каза Ричард. Ясно си спомнял, че часове наред стоял до прозореца на стаята си и гледал как странните медни творения с форма на полумесец, на бръмбари скарабеи или на китайски идеограми се въртят и въртят и въртят и проблясват под слънчевите лъчи, докато отдолу океанът реве и се пени.

„О, да, докторе, сега си спомням всичко“ — помисли си Джек.

— Хотелът безлюден ли беше? — попита той.

— Да. Продаваше се.

— И как се казваше?

— „Азенкур“. — Ричард замълча и след това, съвсем по детски, добави още един цвят — този, който повечето деца най-вероятно биха оставили в кутията. — Беше черен. От дърво, но дървото изглеждаше като камък. Стар черен камък. И затова баща ми и приятелите му го наричаха така. „Черният хотел“.

11.

Донякъде (но не единствено) за да разведри Ричард, Джек попита:

— Баща ти купи ли и хотела, както е направил с лагера „Рединис“?

Ричард се замисли и след това кимна.

— Да. Така смятам. След известно време. Когато за пръв път ме заведе със себе си, на главния вход висеше табела „Продава се“, която по едно време просто изчезна.

— Но вие никога не сте нощували там, така ли?

— Господи, разбира се, че не! — Ричард потрепера. — Би могъл да ме вкара вътре само завързан с въже… но даже тогава сигурно не бих влязъл.

— Искаш да кажеш, че дори не си влизал?

— Не. Нито съм влизал, нито пък някога ще вляза.

„Ах, Ричи, не са ли те учили, че човек не бива никога да казва «никога»?“

— А баща ти? Той също ли не е влизал?

— Не, доколкото ми е известно — произнесе Ричард с чисто професорски тон и насочи показалец към основата на носа си, сякаш искаше да намести очилата, които не бяха там. — Мога да се закълна, че никога не е влизал. Та той се страхуваше не по-малко от мен самия. Само че аз… аз само се страхувах, докато при него… при него имаше и нещо друго. Този хотел сякаш…

— Какво сякаш?

— Мисля, че той просто му беше влязъл под кожата — неохотно каза Ричард и замълча, потънал в спомени. — Когато бяхме в Пойнт Венути, той всеки ден отиваше и стоеше пред него. Нямам предвид няколко минути или нещо такова, не, той стоеше пред него по два-три часа. Понякога и повече. Обикновено сам. Но не винаги. Имаше… странни приятели.

— Вълкодлаци ли?

— Така ми се струва — почти сърдито отвърна Ричард. — Да, някои от тях сигурно са били вълкодлаци, както ги наричаш. Те изглеждаха непохватни в дрехите си. Постоянно се почесваха, обикновено по онези места, на които не е прието да се почесва един възпитан човек. Други приличаха на заместника на треньора ми по баскетбол. Изглеждаха някак си жестоки и зли. Някои от тях срещах и в лагера „Рединис“… Джек, ще ти кажа нещо. Тези хора сякаш се страхуваха от хотела повече и от баща ми. Те просто се свиваха и трепереха от страх, когато бяха близо до него.

— А Сънлайт Гардънър? Той идваше ли там?

— Аха. Само че в Пойнт Венути приличаше повече на човека, когото видяхме там отвъд…

— На Озмънд, така ли?

— Да. Но тези хора не идваха много често. Обикновено баща ми отиваше сам. Понякога си носеше сандвичи, които му бяха приготвили в ресторанта на мотела, сядаше на една пейка на тротоара срещу хотела и го гледаше, докато си ядеше обяда. Аз стоях до прозореца във фоайето на „Кингсланд“ и гледах как баща ми гледа хотела и лицето му никак не ми харесваше. Изглеждаше уплашено, но в същото време и някак си… някак си злорадо.

„Злорадо значи“ — помисли си Джек.

— Понякога ме питаше дали искам да отида с него и аз винаги отказвах. Той кимваше и си спомням, че веднъж каза: „Има време. Някой ден ще разбереш всичко, Рич… след години.“ И си спомням как си помислих, че ако говори за черния хотел, изобщо не искам да разбирам. — Ричард въздъхна. — Веднъж, когато беше пиян, каза, че вътре имало нещо, че било там отдавна. Спомням си, че си бяхме легнали. Вятърът духаше силно през онази нощ. Чувах как вълните се удрят в брега и как ветропоказателите скърцат, докато се въртят по върховете на кулите на „Азенкур“. Звукът беше страховит. Мислех си за хотела и всички онези стаи, празни и безлюдни…

— Като изключим духовете — промърмори Джек. Стори му се, че чува стъпки, и бързо погледна назад. Нищо. Никой. Докъдето стигаше погледът му, релсите бяха пусти.

— Точно така. Като изключим духовете — съгласи се Ричард. — И тогава аз попитах: „А то ценно ли е, татко?“, а той отговори: „Най-ценното, което съществува.“ — Ами тогава някой маниак вероятно ще се вмъкне и ще го открадне — подметнах аз, въпреки че никак не ми се обсъждаше повече тъкмо тази тема, но пък и никак не ми се искаше да го оставя да заспи. Не и когато навън духаше такъв страховит вятър и когато ветропоказателите поскърцваха толкова злокобно. Той се засмя и чух как си налива още малко бърбън от бутилката, която стоеше на пода край леглото му. „Рич, никой не може да го открадне — каза той. — А ако някой маниак успее да влезе в «Азенкур», ще види неща, които не е виждал никога. — После отпи от чашата си и мога да ти кажа, че започна да се унася. — Само един човек на света би могъл някога да докосне това нещо, но той никога няма да се доближи до него, Рич. Обещавам ти това. Най-интересното е, че то е едно и също тук и там отвъд. Просто не се променя, поне доколкото на мен ми е известно, то наистина не се променя. Бих искал да го притежавам, но изобщо не мисля да се опитвам, поне не сега, а може би и никога. Какво ли не бих могъл да правя с него! О, наистина бих могъл, но, общо взето, смятам, че най ми харесва то да остане там, където си е.“ Вече и на мен ми се беше приспало, но аз го попитах какво е това то, за което говори.

— И какво ти отвърна той? — с пресъхнала уста запита Джек.

— Ами нарече го… — Ричард се поколеба и се смръщи. — Нарече го „оста на всички възможни светове“ и се засмя. А после го нарече нещо друго. Нещо, което изобщо не би ти харесало.

— И какво беше то?

— То направо ще те подлуди.

— Хайде, Ричард, изплюй го!

— Ами нарече го… хм… нарече го „безразсъдството на Фил Сойер“.

Само че Джек не изпита гняв, а изблик на гореща, замайваща възбуда. Това беше талисманът, точно така. Оста на всички възможни светове. Колко свята? Само Бог знаеше. Американските територии, самите Територии, хипотетичните Територии на Териториите и така нататък и така нататък… до безкрайност. Вселена от светове, необхватен макрокосмос от светове и във всички тях едно нещо, което винаги остава същото, една обединяваща сила — несъмнено добра, въпреки че сега е затворена на зловещо място. Талисманът, оста на всички възможни светове. Дали той наистина беше и безразсъдството на Фил Сойер? Сигурно. Безразсъдството на Фил… безразсъдството на Джек… на Морган Слоут… на Гардънър… и надеждата на две кралици, разбира се.

— Значи няма само двойници! — възкликна Джек.

Ричард, който крачеше с мъка и наблюдаваше как траверсите изчезват под краката му, нервно се втренчи в него.

— Не са двойници, а нещо повече, понеже има повече от два свята. Има тройници… четворници… кой знае? Морган Слоут тук, Морган дьо Орис там отвъд, вероятно Морган, херцог на Азриил, нейде другаде. Но той никога не е влизал в хотела.

— Не разбирам за какво говориш — въздъхна Ричард, а примиреният му глас сякаш казваше: „Но съм сигурен, че така или иначе ще продължиш и ще преминеш от глупости към същински безумия. Всички да се качват! Тръгваме към Сийбрук Айланд!“

— Той не може да влезе вътре. Това е. Морган от Калифорния не може… и знаеш ли защо? Защото Морган дьо Орис не може. А Морган дьо Орис не може, понеже Морган от Калифорния не може. Ако един от тях не може да влезе в своята версия на черния хотел, в такъв случай никой от тях не може. Разбираш ли?

— Не.

Джек изобщо не чу какво му отвърна Ричард. Изгаряше от откритието си.

— Двама Моргановци или дузини. Няма значение. Две кралици или дузини — дузини кралици в дузини светове, Ричард, помисли за това! Побира ли го мозъкът ти? Дузини от черни хотели! Само че в някои от световете те могат да бъдат черни лунапаркове… или черни стадиони… или не знам още какво. Но, Ричард…

Джек спря, сграбчи Ричард за раменете, обърна го към себе си и се втренчи в него с блеснали очи. Отначало Ричард понечи да се отдръпне, но спря като закован, омаян от огнената красота, излъчваща се от лицето на Джек. Изведнъж, за миг, Ричард повярва, че всички неща са възможни. Изведнъж, за миг, се почувствува излекуван.

— Какво? — прошепна той.

— Някои неща са изключения. Някои хора са изключения. Те са… те са… единствени по природа. Само това мога да измисля, за да го изразя. Те са като него — като талисмана. Единствени по природа. Аз. Аз съм единствен. Имал съм двойник, но той е умрял. Не само в света на Териториите, а във всички светове освен в този. Знам това, чувствувам го. Моят баща също го е знаел. Мисля, че и затова ме е наричал Джек Пътника. Когато съм тук, не съм там. Когато съм там, не съм тук. Ричард, ти също!

Ричард го гледаше онемял.

— Ти едва ли си спомняш, понеже беше в Страната на сънищата, докато говорех с Андерс, но той ми каза, че Морган дьо Орис е имал син. Ръштън. Разбираш ли какъв е бил той?

— Да — прошепна Ричард, все още неспособен да отмести очи от Джек. — Бил е моят двойник.

— Точно така. Андерс каза, че е умрял още като малко момченце. Талисманът е единствен по природа. Ние също. Баща ти обаче не е. Аз видях Морган дьо Орис отвъд. Той наистина прилича на баща ти, но не е баща ти. Ричард, Морган не е можел да влезе в черния хотел. Не може да влезе и сега. Но знае, че ти си единствен по природа, точно както знае, че и аз съм. И затова желае смъртта ми. Той има нужда да си на негова страна, понеже ако тогава реши, че наистина иска талисмана, винаги би могъл да те изпрати да го вземеш, нали?

Ричард се разтрепера.

— Както и да е — мрачно заключи Джек, — едва ли ще му се наложи да се тревожи за това. Ние ще изнесем талисмана, но той няма да го има.

— Джек, аз няма да мога да вляза там — прошепна Ричард, но Джек не го чу, понеже вече вървеше напред.

Ричард затупурка след него.

12.

Превали пладне. Двете момчета вървяха, без да разговарят. Гората се бе смълчала. На две места Джек забеляза дървета със странни чворести дънери и преплетени корени, растящи досами релсите. Видът им никак не му хареса. Струваха му се твърде познати.

Ричард, който вървеше, забил поглед в изчезващите под краката му траверси, се спъна, падна и си удари главата. Джек отново го понесе на конче.

— Джек, ето там! — след цяла вечност извика Ричард.

На височинката пред тях релсите се мушваха в старо депо. Вратите му зееха отворени и зад тях се мержелееше изпълнен със сенки и паяжини сумрак. Зад депото (което нищо чудно някога да било приятно място, както твърдеше Ричард, но на Джек сега му се струваше само изпълнено с призраци) имаше шосе.

Оттатък шосето беше океанът. Джек дочуваше шума на вълните.

— Май стигнахме — с пресъхнало гърло каза той.

— Почти — отвърна Ричард. — Пойнт Венути е на два-три километра по шосето. Господи, бих искал да не се налагаше да ходим там! Джек… Джек? Къде отиваш?

Но Джек не се обърна. Прекрачи релсите, заобиколи едно от странно изглеждащите дървета (точно това по-ниско и от храст) и се насочи към шосето. Високи бурени и треволяци шибаха прокъсаните му джинси. Нещо се раздвижи в сумрака на депото (някогашното частно депо на Морган Слоут) и се чу гаден лигав звук, но Джек дори не погледна нататък.

Стигна до шосето, пресече го и се насочи към брега.

13.

В средата на декември 1981 година Джек Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния океан. Той беше дванадесетгодишно, изключително красиво за възрастта си момче. Океанският бриз отмяташе назад дългата му, може би твърде дълга кестенява коса и откриваше фино, гладко чело. Той стоеше и мислеше за майка си, която умираше, за приятелите — близки и далечни, живи или не, и за светове в световете, следващи пътя си.

„Изминах пътя — помисли си той и потрепера. — Джек Сойер Пътника стигна от единия до другия бряг.“ Изведнъж очите му се напълниха със сълзи и той дълбоко си пое дъх. Ето го най-сетне тук, близо до талисмана.

— Джек!

Не се обърна. Не можеше да откъсне поглед от окъпания в слънчева светлина океан, от проблясващите в златно гребени на вълните. Той беше тук, беше успял. Той…

— Джек! — Ричард го разтърси за рамото и го изтръгна от замайването му.

— Какво?

— Погледни! — Ричард учудено му сочеше нещо надолу по шосето, накъдето се предполагаше, че се намира Пойнт Венути. — Виж там!

Джек погледна. Разбра изненадата на приятеля си, но самият той почти не се изненада — или поне не повече от тогава, когато Ричард му бе съобщил името на мотела, в който едно време отсядал с баща си в Пойнт Венути. Не, не се изненада особено, но…

Но беше дяволски приятно отново да види майка си.

Лицето й бе дълго шест метра и много по-младо, отколкото Джек изобщо можеше да си го спомни. Така Лили беше изглеждала на върха на кариерата си. Меднорусата й коса бе опъната назад и завързана на конска опашка. Но безгрижната усмивка, на която не й пукаше от нищо, не можеше да бъде сбъркана. Тя бе нейна, единствено нейна. Никой друг от филмовата гилдия не бе успял да се усмихне по този начин — тя я беше измислила и все още държеше патента. Лили гледаше през голото си рамо. Към Джек… към Ричард… към синия океан.

Това беше майка му… но когато премигна, лицето мъничко се промени. Брадичката стана по-кръгла, скулите — по-заоблени, косата — по-тъмна, очите — още по-наситеносини. Сега към него гледаше лицето на Лаура де Лосиан, майката на Язон. Джек премигна отново и пред него отново беше майка му — майка му на двадесет и осем години, предизвикателно ухилила се на света с радостната си, приканваща към майтап усмивка.

Майка му го гледаше от огромен афиш. В горния му край пишеше:

"Трети годишен филмов фестивал Пойнт Венути, Калифорния Кино „Бъткър“ 10 — 20 декември

Тази година панорама на Лили Кавано — „Кралицата на второкласните филми“

— Джек, това е майка ти — дрезгаво каза Ричард. В гласа му се долавяше страх. — Едва ли е случайно съвпадение. Не може да е, нали?

Джек поклати глава. Не, не беше съвпадение.

Думата, която очите му продължаваха да фиксират, разбира се, беше „кралица“.

— Хайде — каза той на Ричард, — мисля, че почти стигнахме.

Двамата тръгнаха един до друг по шосето към Пойнт Венути.

1.

Докато вървяха, Джек внимателно разгледа отпуснатото тяло и лъщящото лице на Ричард, който сякаш се тътреше с последни усилия на волята. Още няколко тлъсти пъпки бяха разцъфнали по страните му.

— Ричи, добре ли си?

— Не. Не особено, но все още мога да вървя. Не трябва да ме носиш. — Той наведе глава и мрачно продължи да мести крака. Джек забеляза, че приятелят му, който имаше толкова много спомени от частната железопътна линия и от малкото частно депо, страда много повече от самия него от сега съществуващата действителност — ръждясали релси, изпочупени траверси, бурени, отровен бръшлян… и като капак — порутена постройка с олющени, избелели стени, постройка, където нещо неспокойно се бе плъзнало в сумрака.

„Имам чувството, че кракът ми е хванат в някакъв глупав капан“ — бе казал Ричард и Джек си помисли, че добре разбира това… но едва ли с дълбокото чувство, с което го приемаше Ричард. Беше сигурен, че той не би могъл да понесе такова нещо. Частица от детството на Ричард бе изпепелена, бе обърната наопаки. Железопътната линия и разнебитеното депо, облещило прозорци без стъкла, сигурно му се бяха сторили като някакви ужасяващи пародии — нови късчета от миналото едно след друго се разрушаваха, докато той научаваше или признаваше все повече и повече неща за баща си. Целият живот на Ричард, както и този на Джек, бе започнал да следва моделите на Териториите, но на Ричард бе дадена много по-малка възможност да се подготви за това превръщане.

2.

Но Джек можеше да се закълне, че това, което бе казал на Ричард за талисмана, е истина — талисманът знаеше, че те идват. Бе започнал да го усеща в мига, когато видя афиша със снимката на майка си. Сега го усещаше още по-силно и настоятелно, сякаш някакво огромно животно се бе събудило на няколко километра от него и земята бе започнала да кънти от мъркането му… или като че ли всички крушки в някаква стоетажна сграда току-що бяха светнали едновременно с блясък, достатъчно силен та звездите да изчезнат… или сякаш някой бе включил най-големия магнит на света и той дърпаше катарамата от колана му, монетите от джоба му и пломбите от зъбите му и нямаше да миряса, докато не го види придърпан в сърцевината си. И всичко това — гръмовното животинско мъркане, внезапната ярка илюминация и магнетичното придърпване — отекваше в гърдите на Джек. Нещо там, в Пойнт Венути, искаше да види Джек Сойер при себе си и го викаше с вътрешния си глас, а това, което Джек Сойер знаеше за него, бе, че то е голямо. Та кое малко нещо би могло да притежава такава сила? Никое! То бе по-голямо от слон, по-голямо от град.

И Джек се зачуди дали ще може да се справи с нещо толкова монументално. Вълшебният зловещ стар хотел бе затвор за талисмана, но може би той е бил поставен там не само за да бъде запазен от зли ръце. Не. Сигурно за всекиго е било трудно да се справя с него, независимо от това, какви са били намеренията му. И Джек си помисли, че вероятно Язон е бил единственият, способен да борави с него, способен да се оправи с него, без да причини зло на себе си или на самия талисман. И като чувствуваше силата и настоятелността, с която го викаше талисманът, Джек можеше само да се надява, че няма да се огъне пред него.

— Някой ден ще разбереш, Рич — приглушено прошепна Ричард. Джек се сепна. — Така каза баща ми. Каза, че ще разбера. — Ще разбереш, Рич.

Джек разтревожено огледа приятеля си.

— Ричард, как се чувствуваш?

В добавка към херпесите, ограждащи устата му, сега той се бе сдобил и с колекция от някакви гадни червени петна и отоци, настанили се между пъпките по челото и слепоочията му, сякаш рояк насекоми бе успял да проникне под повърхността на протестиращата му кожа. За миг Джек си спомни как бе изглеждал Ричард Слоут в деня, когато той се бе прехвърлил през прозореца му в пансиона „Нелсън“ — Ричард Слоут с добре закрепени върху носа очила и напъхано в панталоните пуловерче. Дали щеше да се върне някога онова свръхблаговъзпитано и спретнато момче?

— Все още мога да вървя — каза Ричард. — Но той това ли е имал предвид? Това ли е трябвало да разбера, или да схвана, или каквото, по дяволите…

— По лицето ти се появиха някакви нови неща. Искаш ли да си починеш малко?

— Хм. — Гласът му все още звучеше така, сякаш излизаше от дъното на тинясал варел. — Усещам, че съм се обринал. Сърби ме. Струва ми се, че и целият ми гръб е пламнал.

— Дай да видя — предложи Джек и Ричард спря на средата на шосето и послушен като куче затвори очи и задиша през устата. Червените петна грееха върху челото и слепоочията му. Джек застана зад него и повдигна якето и гърба на мръсната синя риза. Петната тук бяха по-малки и не чак толкова подути и подлютени. Бяха обхванали гърба му от кръста чак до под лопатките.

Ричард обезсърчено въздъхна.

— И тук има обрив, но не е толкова силен — осведоми го Джек.

— Благодаря. — Ричард си пое дъх и вдигна глава. Сивото небе сякаш всеки миг щеше да се стовари върху тях. Океанът кипеше и се пенеше долу в ниското. — Наистина остават не повече от два километра. Ще се справя.

— Ще те взема на конче, когато стане нужда — каза Джек, несъзнателно издавайки убеждението си, че не след дълго Ричард няма да може да върви.

Ричард поклати глава и неуспешно се опита да напъха ризата в панталоните си.

— Понякога си мисля… понякога си мисля, че не мога…

— Ще влезем в хотела, Ричи — каза Джек, хвана го под ръка и почти го повлече напред. — Ти и аз. Заедно. Нямам и най-малка представа какво ще стане, когато се озовем вътре, но ти и аз ще го направим. Без значение кой ще се опита да ни спре. Запомни това.

Ричард го погледна полустрахливо-полупризнателно. Джек забеляза неравномерните очертания на бъдещи подутини, появили се под кожата върху бузите на приятеля му. Отново усети как някаква сила го дърпа, как го притегля напред така, както той теглеше Ричард.

— Имаш предвид баща ми, нали? — Ричард премигна и Джек си помисли, че приятелят му полага усилия да не заплаче — изтощението бе изострило чувствата му.

— Имам предвид всичко — не съвсем честно отвърна той.

— Но какво е трябвало да разбера? Не мога да… — Той се огледа и премигна с късогледите си очи. Джек си спомни, че светът бе загубил ясните си очертания за Ричард.

— Ти вече разбра твърде много, Ричи.

И тогава за миг горчива усмивка изви устните на Ричард. Той бе накаран да разбере много повече от това, което някога бе искал да знае, и Джек откри, че горещо желае онази вечер да бе избягал сам от училището „Тейър“. Но времето, когато можеше да запази невинността на Ричард, беше останало далеч зад тях, ако изобщо някога бе съществувало — Ричард бе съществена част от неговата мисия. Той усети как около сърцето му се обвиват някакви силни ръце. Ръцете на Язон. Ръцете на талисмана.

— Следваме пътя си — каза той и Ричард изравни крачки с неговите.

— Ще видим ли татко в Пойнт Венути?

— Ще се грижа за теб, Ричард. Ти си стадото сега.

— Какво?

— Никой няма да те нарани, освен ако ти самият не се издереш до смърт.

Ричард тихичко си мърмореше, докато се тътреха по шосето. Не отместваше ръце от възпалените си слепоочия — чешеше ги и ги дращеше безспир. От време на време забиваше пръсти в косата си, чешеше се като куче и грухтеше, облекчен донякъде.

3.

Малко след като Ричард вдигна ризата си и показа червените мехури, осеяли гърба му, видяха първото от дърветата на Териториите. Растеше до шосето, точно на пътя им. Тъмните му изкривени клони и дебелата му, груба кора надничаха между червеникавата, восъчна плетеница от отровен бръшлян. По чворестата му кора зееха дупки — страховити уста и очи. Долу между сплетения бръшлян шушнеха недоволни корени, шушнеха и разместваха восъчните листа, които се поклащаха като че ли ги духаше вятър.

— Хайде да пресечем шосето — предложи Джек.

Надяваше се, че Ричард не е забелязал дървото. Зад гърба си продължаваше да чува как дебелите, еластични корени се провират между бръшляна.

„Това момче ли е? Може ли тук наистина да има момче? Сигурно е някое много специално момче, а?“

Ръцете на Ричард продължаваха обиколката си — мишници, рамене, слепоочия, теме — и отново по същия маршрут. Избилата по бузите му втора вълна отоци приличаше на ужасен грим — той с успех би могъл да изпълни ролята на малолетно чудовище в някой от старите филми на Лили Кавано. Джек забеляза, че червеникавите петна на обрива по ръцете му бяха започнали да се сливат и да оформят огромни ивици.

— Ричи, наистина ли все още можеш да вървиш? — попита той.

Ричард кимна.

— Да. Поне засега. — После погледна с присвити очи назад през пътя. — Това не беше обикновено дърво, нали? Никога не съм виждал такова, даже и в книга. То беше от Териториите, нали?

— Страхувам се, че да.

— Това означава, че Териториите наистина са близо, а?

— Да, предполагам.

— Значи нагоре ще има още такива дървета, така ли?

— Щом знаеш отговора, защо питаш? — сопна се Джек. — О, Язон, и аз съм един… Извинявай, Ричи. Просто се надявах, че не си го видял. Да, струва ми се, че нагоре наистина ще има още. Трябва да внимаваме да не заставаме твърде близо до тях — въздъхна той и си помисли, че във всеки случай „нагоре“ едва ли правилно определя посоката, в която се движеха. Шосето определено се спускаше стръмно надолу и всеки тридесет метра сякаш все повече го отдалечаваха от светлината. Всичко наоколо изглеждаше като завладяно от Териториите.

— Би ли погледнал пак гърба ми? — помоли Ричард.

— Разбира се. — Джек отново повдигна ризата му. Успя да не издаде звук, въпреки че му идеше да изстене. Целият гръб на Ричард бе покрит с подути червени мехури, които сякаш излъчваха топлина. — Изглежда малко по-зле.

— Така си и мислех. Само малко, така ли?

— Аха.

„Не след дълго — помисли си Джек — Ричард ще изглежда като куфар от крокодилска кожа. Момче-крокодил, син на човек-слон.“

Малко по-нататък две дървета растяха заедно, увили покритите си с брадавици дънери по начин, предполагащ главно насилие, а не любов. Джек втренчено ги огледа, докато бързешком минаваха покрай тях, и му се стори, че вижда как черните дупки в кората им се разтварят насреща им като усти и им изпращат псувни или целувки. Беше сигурен, че чува плачливия глас на преплетените им корени. (Момче! Тук има момче! Нашето момче е тук!)

Въпреки че беше едва средата на следобеда, цареше полумрак. Въздухът изглеждаше замъглен като снимка от стар вестник. Там където по банкета на шосето бе расла трева, там където бяха цъфтели дребни бели цветчета, земята бе покрита с ниски бурени. Лишени от цветове и листа, те приличаха на свити на кълбо змии и миришеха на дизелово гориво. От време на време слънцето прорязваше зърнестия здрач като слаб оранжев огън. Джек си спомни за една нощна снимка на Гари, Индиана, която бе видял преди години — адски огньове, поддържани с отрова, пламтят в черно отровено небе. Там някъде от ниското талисманът го дърпаше толкова сигурно, сякаш беше някакъв великан, хванал с ръце дрехите му. Връзката на всички възможни светове. Той щеше да вкара Ричард в този ад — и да се бори за живота му с всичките си сили — даже ако трябваше да го влачи по земята за глезените. И Ричард сигурно бе видял решимостта, изписала се по лицето му, защото продължаваше да се тътри до него и да чеше раменете и лицето си.

„Ще го направя — рече си Джек и се помъчи да не забелязва, че просто сам си дава кураж. — Ще го направя, даже ако трябва да премина през дузина различни светове.“

4.

На двеста метра по-надолу няколко от грозните дървета бяха надвиснали над шосето като бандити. Докато минаваха покрай тях, движейки се от другата страна на пътя, Джек погледна към преплетените им корени и видя полузарит в земята избелял скелет, бил някога осем-деветгодишно момче, все още облечен в полуразпаднала се риза на зелени и черни квадрати. Джек преглътна и забърза напред, без да престане да тегли Ричард като кутре на каишка.

5.

Няколко минути по-късно Джек Сойер за пръв път съзря Пойнт Венути.

1.

Вписан в пейзажа долу в ниското, Пойнт Венути бе накацал около урвата, спускаща се към океана. Зад него стърчеше масивна, но назъбена верига скали, които приличаха на набръчкани от старост слонове. Шосето водеше надолу покрай високи дървени стобори, преди да направи завой покрай дълга кафява метална постройка — фабрика или склад, и да изчезне между редица други постройки с плоски покриви. Не се появяваше отново, чак докато не започнеше да се изкачва по хълма от другата страна на градчето, за да се насочи на юг към Сан Франциско. Поне от мястото, на което стоеше Джек, всичко изглеждаше точно така. Той виждаше само стъпаловидно подредените покриви на складовете, оградените паркинги и малко по-вдясно — смразяващата сивота на водата. Никакви хора не се движеха по видимите участъци от шосето, никой не се мярваше край редицата прозорчета на гърба на най-близката фабрика. Единствените обитатели на пустите паркинги бяха вихрушките прах. Пойнт Венути изглеждаше безлюден, но Джек знаеше, че не е. Морган Слоут и кохортата му — поне тези от нея, които бяха оцелели след изненадващото пристигане на пуф-пафа от Териториите — очакваха пристигането на Джек Пътника и Ричард Рационалния. Гласът на талисмана кънтеше в ушите му, дърпаше го напред, караше го да бърза.

— Е, това е положението — каза Джек и отново закрачи. Незабавно забеляза две нови подробности от Пойнт Венути. Първата беше появата на почти двадесет сантиметра от задната част на някаква лимузина. Джек мерна лъскавата черна боя, блестящата броня, част от десния фар на кадилак и горещо пожела вълкодлакът-ренегат зад волана да е един от участвувалите в сблъсъка в лагера „Рединис“. После отново погледна към океана. Сивата вода обливаше с пяна брега. Бавно движение над покривите на фабриката и складовете привлече вниманието му по средата на следващата крачка. „Ела при мен!“ — викаше го талисманът по своя настоятелен, магнетичен начин. Пойнт Венути някак си приличаше на свита в юмрук ръка. Някъде високо над покривите и видим единствено оттук, тъмен, но без определен цвят ветропоказател с форма на вълча глава се въртеше насам-натам, без да се подчинява на вятъра.

Джек забеляза как неподвластният ветропоказател се обръща отдясно-наляво, а после отляво-надясно, как описва пълни окръжности, и разбра, че току-що за пръв път е видял черния хотел — или поне част от него. От покривите на складовете, от шосето пред него, от целия скрит от погледа му град се излъчваше ясно забележима враждебност, осезаема като плесница. Джек разбра, че Териториите превземат Пойнт Венути. Тук реалността сякаш бе посипана с пясък. Вълчата глава продължаваше да се върти безсмислено, а талисманът — да притегля Джек. „Ела при мен! Ела при мен! Сега! Сега! Сега!…“ Момчето осъзна, че едновременно с невероятното и засилващо се придърпване, талисманът пее за него. Пее без думи, без звук, но той долавя мелодията, нечута от никого другиго.

Талисманът знаеше, че той току-що бе видял ветропоказателя на хотела.

И Джек, внезапно посъбрал смелост, си помисли, че дори Пойнт Венути да се окаже най-поквареното и опасно място в цяла Северна и Южна Америка, това няма да го спре да отиде в хотел „Азенкур“. Обърна се към Ричард. Чувствуваше се така, сякаш цял месец бе почивал и играл гимнастика, и се опита да попречи на уплахата си от състоянието на Ричард да се покаже върху лицето му. Ричард също не би могъл да го спре — ако се наложеше, той щеше да го натика направо през стените на проклетия хотел. Забеляза, че измъченият му приятел дърли с нокти кожата под косата си и обринатите си слепоочия и бузи.

— Ще го направим, Ричи. Знам, че ще успеем. Изобщо не ме е грижа колко смахнати гадове ще хвърлят насреща ни. Просто ще го направим!

— Нашите неприятности ще си имат неприятности с нас — каза Ричард, цитирайки (със сигурност несъзнателно) доктор Сейс. — Не знам дали мога да го направя. Наистина. Едва се държа на краката си. — Измъчено го погледна. — Какво става с мен?

— Не знам, но знам как да го спра — отвърна Джек. Надяваше се, че казва истината.

— Моят баща ли ми причинява това? — отчаяно попита Ричард и опипа подутото си лице. После издърпа ризата от панталоните си и проучи червения обрив върху стомаха си. Петната, които се бяха слели и очертали някакво подобие на картата на щата Оклахома, започваха от пъпа и стигаха почти до шията му. — Прилича на вирус или нещо такова. Моят баща ли ми го е пратил, Джек?

— Мисля, че не го е направил нарочно, Ричи. Ако това има някакво значение.

— Няма — въздъхна Ричард.

— Всичко ще се оправи, Ричи. Експресът от Сийбрук Айланд наближава последната си спирка.

Джек пристъпи напред и видя стоповете на кадилака да просветват, а след това да угасват. Колата се изгуби от полезрението му.

Този път нямаше да има изненадваща атака, нито гръмовно нахлуване директно през оградата с влак, пълен с оръжие и амуниции, но дори ако всичко живо в Пойнт Венути знаеше, че те идват, Джек бе на път. Изведнъж му се стори, че е облечен в ризница, че държи вълшебен меч. Никой в Пойнт Венути не притежаваше необходимата сила да му причини зло, поне не преди да стигне до хотел „Азенкур“. Той следваше пътя си, Ричард Рационалния бе до него и всичко щеше да бъде наред. Джек тръгна и мускулите му запяха заедно с талисмана, и той изведнъж се почувствува като рицар, отиващ на бой. После нов образ изплува в съзнанието му като небесно знамение, изплува от един от филмите на майка му. Сякаш бе на кон с широкопола шапка на главата и револвер на кръста и препускаше, за да премине през Дерето на изсъхналите дървета.

„Последният влак за Хангтаун“, спомни си той. С Лили Кавано, Клинт Уокър и Уил Хъчинс, 1960. Точно така.

2.

Четири или пет от дърветата, дошли от Териториите, си пробиваха път през опечената кафява почва край първата от изоставените постройки. Може би и по-рано са били там, надвесили змиевидните си клони над шосето почти до бялата линия, а може би не. Джек не можеше да си спомни дали ги беше видял, когато за пръв път бе погледнал надолу към скрития град. И все пак му се струваше невъзможно да ги е пропуснал — нима би пропуснал глутница побеснели кучета? Чуваше как корените им шумолят по повърхността на земята, докато той и Ричард наближаваха склада.

(„Нашето момче? Нашето момче?“)

— Ела да пресечем шосето — каза Джек и хвана грапавата му ръка, за да го преведе.

Щом стигнаха от другата страна, едно от дърветата видимо протегна клон и корен към тях. Ако дърветата имаха стомаси, със сигурност щяха да ги чуят как куркат. Чворестият клон и гладкият змиевиден корен се прехвърлиха през разделителната линия, след това през половината от оставащото до момчетата разстояние. Джек ръгна с лакът зяпналия Ричард, после хвана ръката му и го задърпа.

(Моето, моето, моето момче! Даааааа!)

Внезапно разцепващ въздуха звук изпълни пространството и за миг Джек реши, че Морган дьо Орис отново си проправя път между световете и се превръща в Морган Слоут… Морган Слоут с последна оферта, на която не може да се откаже, оферта, включваща пистолет, горелка, чифт нажежени до червено клещи… но вместо разярения баща на Ричард, короната на едно от дърветата, дошли от Териториите, удари средата на шосето, подскочи веднъж и се килна на една страна като мъртво животно.

— Мили Боже! — възкликна Ричард. — Та то просто се изтръгна от земята зад нас!

Точно това си мислеше и Джек.

— Дърво-камикадзе — каза той. — Нещата тук, в Пойнт Венути, май наистина ще бъдат малко сложни.

— Заради черния хотел ли?

— Да, но сигурно и заради талисмана. — Джек погледна шосето и видя друга група дървета-хищници на десетина метра от тях. — Вибрациите или атмосферата, или както искаш го наречи, всичко е изкривено до крайност — понеже всичко е добро и зло, черно и бяло, всичко е объркано.

Не изпускаше от око групата дървета, към която бавно се приближаваха, и видя, че най-близкото навежда короната си към тях, сякаш беше чуло гласа му.

Може би целият този град бе един голям Оутли и вероятно той в края на краищата щеше да успее да премине през всички изпитания, но ако отпред имаше тунел, последното нещо, което би направил, бе да влезе в него. В никакъв случай не искаше да се срещне с местната версия на Елрой.

— Страх ме е — каза Ричард зад гърба му. — Какво ще стане, ако и други дървета изскочат от земята като онова?

— Бъди спокоен. Даже когато са подвижни, дърветата не могат да стигнат твърде далеч. Дори паток като теб би могъл да ги надбяга.

Той навлезе в последния завой на шосето, спускащо се по хълма покрай редицата складове. Талисманът викаше и викаше звучно като огромна пееща арфа. Най-сетне Джек излезе от завоя и пред погледа му се откри и останалата част от Пойнт Венути.

Неговото второ аз (Язон) настояваше да продължи напред. Пойнт Венути вероятно някога е бил приятно курортно градче, но това време бе отминало твърде отдавна. Сега Пойнт Венути всъщност бе тунелът пред Оутли и той трябваше да го прекоси целия. Напуканата настилка на шосето водеше към зона от изгорели къщи, заобиколени от дървета-хищници. В паянтовите къщурки сигурно бяха живели работниците от запустялата фабрика и околните складове. От една-две бе останало достатъчно, за да се разбере какви са били. Корените на дърветата, дошли от Териториите, бавно настъпваха през порутените основи. Тук-там между къщичките лежаха разкривени останки от изгорели коли, обрасли с гъсти бурени. Покритата с пепел земя бе осеяна с почернели тухли и дъски, смачкани очукани вани, изкривени тръби. Нещо бяло привлече погледа на Джек, но той врътна глава веднага щом видя, че е белезникава кост от разтрошен скелет, щръкнала изпод кълбо преплетени корени. Някога по тези улици деца бяха карали велосипеди, домакини се бяха събирали по кухните, за да се оплакват от надниците и безработицата, мъже бяха лъскали колите пред къщите си — сега от всичко това нямаше и помен. Прекатурена люлка, покрита с ръжда, бе промушила железа през боклуци и бурени.

Червеникави пламъчета проблясваха сегиз-тогиз в навъсеното небе.

Над една безлюдна пресечка под зоната с изгорели къщи и зловещи дървета висеше угаснал светофар. От другата страна на пресечката, на стената на обгорена сграда все още се мъдреше част от надпис, гласящ: "Охо! По-добре купете „Ма…“, а под него — набъбнала, подкожушена рисунка на предната част на кола, подала се през стъклена витрина. Огънят не бе успял да отиде по-нататък, но на Джек му се искаше да го беше направил. Пойнт Венути бе прокълнат град, но огънят беше за предпочитане пред разрухата. Магазинът с рекламата на боите „Мако“ бе първият от редицата. Следваха книжарница „Опасна планета“, сладкарница „Симпатия“, магазин за екологично чисти храни на някой си Фърди, електронни игри „Неон“. Джек успя да разчете само част от имената на магазините, понеже боята отдавна се бе излющила от фасадите им. Бяха затворени и изглеждаха изоставени като фабриката и складовете. Даже от мястото, на което стоеше, Джек видя, че стъклените витрини са счупени толкова отдавна, че приличат на празни рамки за очила, на слепи идиотски очи. Петна от боя — червени и черни, и жълти — украсяваха фасадите на магазините и изпъкваха като ярки белези в сивотата на въздуха. Някаква гола жена, гладувала толкова дълго, че Джек би могъл да й преброи ребрата, се въртеше пред магазините насред покритата с боклуци улица бавно и церемониално като ветропоказател. Лицето над бледото й тяло с увиснали гърди бе боядисано в крещящооранжево. Косата й също беше оранжева. Джек, застанал като истукан, видя как лудата вдигна ръце, изкриви горната част на тялото си с отсеченото движение на човек, трениращ бойни изкуства, протегна крак над покрития с мухи труп на някакво умряло куче и замръзна като статуя. Остана в тази поза безкрайно дълго — като емблема на целия Пойнт Венути. След това свали крака си и завъртя кльощавото си тяло.

След редицата изоставени магазини Главната улица се превръщаше в жилищна зона — поне Джек предположи, че някога е била такава. По фасадите на сградите също имаше ярки петна боя. Малките двуетажни къщи — някога бели — бяха нашарени с мацаници и графити. Един от надписите веднага се наби в очите му: „Сега ти си мъртъв.“ Бе надраскан набързо върху олющената стена на отделена от останалите сграда, която сигурно е била общежитие. Думите сякаш бяха там открай време.

„Язон, имам нужда от теб!“ — зовеше го талисманът по магнетичния си начин.

— Не мога — прошепна Ричард до него. — Джек, знам, че не мога.

След редицата олющени, безнадеждно изглеждащи сгради шосето отново се гмурваше надолу и отначало Джек забеляза само покривите на два черни кадилака, по един от всяка страна на Главната улица. Бяха паркирани с носове към подножието на хълма. Моторите им работеха. Над черните кадилаци и занемарените къщурки се издигаше покривът — половината? третината? — на черния хотел и изглеждаше толкова невероятно голям, толкова зловещ, че приличаше на фотомонтаж. Сякаш плуваше, отрязан от извивката на последното възвишение.

— Не мога да вляза там — повтори Ричард.

— Аз пък даже не съм сигурен, че ще успеем да минем покрай онези дървета — каза Джек. — Ричи, внимавай да не се напишкаш.

Ричард издаде странен, подсмърчащ звук и на Джек му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че приятелят му плаче. Прегърна го. Хотелът владееше пейзажа — това бе повече от очевидно. Черният хотел владееше Пойнт Венути, въздуха над него и земята под него. Докато го гледаше, Джек забеляза, че ветропоказателите се въртят в противоположни посоки, че куличките и кубетата стърчат като брадавици в сивия въздух. „Азенкур“ наистина изглеждаше като направен от камък — хилядогодишен камък, черен като катран. В един от прозорците на горния етаж внезапно припламна светлина и на Джек му се стори, че хотелът му намига, доволен най-сетне да го види толкова близо. Покрай прозореца сякаш се плъзна неясна фигура. След секунда по стъклото заплува сянката на облак.

А някъде вътре талисманът извиваше трелите на мелодия, която само Джек можеше да чуе.

3.

— Мисля, че е станал по-голям — изпъшка Ричард. Беше забравил да се чеше, откакто видя плуващия над хълма хотел. По и през червените отоци по бузите му се стичаха сълзи. Очите му бяха станали на малки цепчици — обривът ги бе обградил и притиснал отвсякъде. — Знам, че е невъзможно, но хотелът наистина беше по-малък, Джек. Сигурен съм.

— Точно сега няма нищо невъзможно — почти ненужно заяви Джек. Доста отдавна бяха навлезли в царството на невъзможното. Пък и „Азенкур“ беше толкова огромен, толкова потискащ, че дяволски не се връзваше с останалата част от града.

Архитектурната екстравагантност на черния хотел, всичките кули и кулички, фронтони и медни ветропоказатели вместо да го направят приказен, му придаваха заплашителен, кошмарен вид. Той изглеждаше като част от някакъв Антидисниленд, в който Доналд Дък удушава Хюи, Дюи и Луи, а Мики Маус, натъпкан с хероин, застрелва Мини.

— Страх ме е — каза Ричард.

„Язон, ела. Сега!“ — пропя талисманът.

— Само стой плътно до мен, приятелю, и ще се изнижем покрай тях като мокра връв.

„Язон, ела!!! Сега!!!“

Когато Джек пристъпи, групата дървета пред тях прошумоля.

Уплашен, Ричард се дръпна назад. Джек осъзна, че приятелят му вече сигурно е почти сляп, лишен от очилата си и с полузатворени от обрива очи. Хвана го и го затегли напред. Усети колко тънка е станала китката му.

Ричард се запрепъва след него. Кльощавата му китка изгаряше ръката на Джек.

— Каквото и да става, не спирай. Просто трябва да минем покрай тях, това е всичко.

— Не мога — изхлипа Ричард.

— Искаш ли да те нося? Сериозно те питам. А освен това всичко можеше да бъде и по-зле. Бас хващам, че ако не бяхме помели толкова много от войските му, той щеше да постави постове на всеки пет крачки.

— Няма да можеш да вървиш достатъчно бързо, ако ме носиш. Само ще те забавя.

„А какво, по дяволите, мислиш, че правиш сега?“

— Ричи, застани отсам и щом кажа „три“, тичай като дявол. Разбра ли? Едно… две… три!

Джек го дръпна за ръката и се юрна покрай дърветата. Ричард залитна, изохка, но успя да се задържи и не падна. Под дърветата изригнаха гейзери прах — облаци въртяща се пръст и някакви буболечки, които изглеждаха като огромни бръмбари, лъскави като стъкло. Малка кафява птичка излетя от туфа плевели близо до дърветата-хищници, но един гъвкав корен се протегна от праха като слонски хобот и я докопа във въздуха.

Друг корен запълзя към левия глезен на Джек, но се оказа твърде къс. Устите в грапавата кора ревяха и пищяха.

(Любимооо! Любимо момчеее!)

Стиснал зъби, Джек се мъчеше да накара Ричард Слоут да лети. Короните на зловещите дървета започнаха да се люлеят и наклоняват. Цели гнезда и котила корени пълзяха към бялата линия, движеха се така, сякаш притежаваха своя собствена воля. Ричард залитна, после видимо намали ход и обърна глава, за да погледне настигащите ги дървета.

— Мърдай! — изкрещя Джек и неистово задърпа ръката му. Червените подутини приличаха на горещи камъни, заровени под кожата на Ричард. Джек се опита да го изблъска встрани. Безброй лъщящи корени пълзяха към тях през бялата линия. Обви ръка през кръста му в мига, в който един от тях се протегна и се омота около ръката на приятеля му.

— Божичко! — изпищя Ричард. — О, Язон! Хвана ме! Хвана ме!

Джек с ужас забеляза, че върхът на корена, същинска глава на сляп червей, се надига и се втренчва в него. После лениво се заизвива във въздуха и още веднъж се обви около горещата ръка на Ричард. Все нови и нови пълчища пълзяха към тях през шосето.

Джек задърпа Ричард с всички сили и постигна успех от десет-дванадесет сантиметра. Коренът още повече се стегна около ръката на приятеля му. Джек отново безмилостно го затегли. Ричард изпищя нечовешки и Джек се уплаши, че ръката му се е изтръгнала, но някакъв глас в него каза: „Дърпай!“ и той заби пети в земята и продължи.

След секунди момчетата едва не се строполиха в гнездо пълзящи корени, тъй като ластарът около ръката на Ричард най-сетне се бе скъсал. Джек с мъка се задържа на крака и някак си успя да не изпусне приятеля си. Тъкмо минаваха покрай последното от дърветата, когато отново гръмнаха пронизителните, раздиращи въздуха звуци, които бяха чули и преди. Този път не стана нужда Джек да подсеща Ричард да тича.

Близкото дърво се изтръгна от земята и с трясък се катурна на шосето само на три-четири стъпки зад момчетата. Останалите се срутиха зад него. Лъскавите им корени се вееха като коси.

— Ти ми спаси живота — каза Ричард. Отново плачеше, но повече от слабост, изтощение и ужас, отколкото от страх.

— Отсега нататък, добри ми приятелю, ще пътуваш на конче — задъхан заяви Джек и се наведе, за да помогне на Ричард да се качи.

4.

— Трябваше да ти кажа — прошепна Ричард. Лицето му пламтеше досами врата на Джек, устата му изгаряше ухото му. — Не искам да ме мразиш, но няма да те обвинявам, ако го сториш, наистина няма. Знам, че трябваше да ти кажа. — Той сякаш изобщо не тежеше, от него като че ли бе останала само кожата.

— За кое? — Джек го намести на гърба си и отново му се стори, че носи само някаква празна обвивка. — За човека, който идваше при баща ми… за лагера „Рединис“… и за дрешника. — Привидно кухото тяло на Ричард трепереше. — Трябваше да ти кажа. Но не можех да го кажа дори на себе си. — Горещият му дъх изгаряше ухото на Джек, който си помисли: „Талисманът прави това с него. — След секунда се поправи. — Не, не талисманът, а черният хотел.“

Двете лимузини, паркирали на отсрещния хълм, бяха изчезнали от погледа им по време на борбата с дърветата, но хотелът продължаваше да се извисява срещу тях и да става по-голям при всяка следваща крачка. Кльощавата гола жена, друга от жертвите на хотела, все още изпълняваше бавния си луд танц пред редицата пусти магазини. Малките червени пламъчета трептяха, примигваха, танцуваха в смрачения въздух. Времето сякаш бе подменено (и вече не съществуваха сутрини, следобеди или нощи), изместено от астрономическата версия на Прокълнатите земи. Хотел „Азенкур“ наистина изглеждаше направен от камък, макар Джек да знаеше, че не е. Дървото сякаш се беше калцирало и сбило, сякаш бе почернявало от само себе си отвътре навън. Месинговите ветропоказатели — вълк и врана, и змия, и някаква кръгла и тайнствена, непозната на Джек фигура — се въртяха като че ли за да опровергаят вятъра. Някои от прозорците предупреждаващо просветваха срещу Джек, но това може би бяха просто отражения на някое от червените блещукащи пламъчета. Той все още не виждаше подножието на хълма и партера на „Азенкур“ и нямаше да може да ги съзре преди да премине покрай книжарницата, сладкарницата и останалите магазини, спасили се от огъня. Къде ли беше Морган Слоут?

Къде всъщност беше проклетият организационен комитет? Джек още по-здраво хвана клечестите крака на Ричард, отново чу талисманът да го вика и усети прилив на нови сили.

— Моля те, недей да ме мразиш, просто не можех… — Гласът на Ричард се скъса.

„Язон, ела! Сега! Ела сега!“

Хванал тънките крака на Ричард, Джек закрачи надолу през опустошената от огъня зона, където някога бе имало толкова много къщи. Нахлулите от Териториите дървета, разположили се в развалините като на своя собствена трапеза, шушнеха и шаваха, но бяха твърде далеч, за да го притеснят.

Жената в средата на пустата, покрита с боклуци улица бавно се завъртя — усети, че момчетата се приближават към нея. Заряза сложното упражнение, отпусна ръце, свали протегнатия си крак и като закована застана до мъртвото куче, втренчила взор в Джек, който натоварен слизаше по хълма. За миг това кльощаво тяло с щръкнала оранжева коса и също толкова крещящооранжево лице му се стори като мираж, като странна халюцинация. Бе твърде неправдоподобно, за да бъде истинско. После жената-скелет сковано хукна през улицата и се мушна в един от безименните магазини. Джек се ухили, без да разбира, че го прави, изненадващо завладян от странно чувство на триумф и от още нещо, което би могъл да опише единствено като сила на въоръжен срещу всичко човек.

— Наистина ли можеш да влезеш там? — изпъшка Ричард.

— Точно сега мога да направя всичко!

Той би могъл да носи Ричард през целия път чак до Илиной, ако огромното пеещо нещо, затворено в хотела, му наредеше да го направи. И Джек отново изпита онова чувство за приближаващ край и си помисли: „Тук е толкова тъмно, понеже на това място са наблъскани всички светове, притиснати са един в друг като тройно експониране върху лента.“

5.

Усети хората от Пойнт Венути преди да ги види. Нямаше да го нападнат — Джек знаеше това с абсолютна сигурност, откакто лудата жена бе избягала в един от пустите магазини. Те го наблюдаваха. Надзъртаха към него изпод веранди, през огради, от дъното на празни стаи, но той не би могъл да каже дали със страх, дали с ярост или с чувство на немощ и безсилие.

Ричард бе заспал или припаднал върху гърба му и дъхът му излизаше на горещи, накъсани изпуфтявания.

Джек заобиколи трупа на кучето и погледна към дупката, където навремето сигурно се бе намирала витрината на книжарницата „Опасна планета“. Отначало забеляза само невероятна кочина от безразборно разхвърляни употребявани спринцовки, които покриваха пода и разпилените тук-там купчинки книги. Високите етажерки покрай стените бяха празни като прозевки. След това някакво конвулсивно движение в дъното на помещението привлече погледа му и той различи в мрачината две бледи фигури — с бради и високи голи тела с изпъкнали като въжета сухожилия. Бялото на четири луди очи проблесна срещу него. Единият от голите мъже беше само с една ръка и се хилеше. Членът му се вееше пред него като дебела бледа бухалка. Джек реши, че не е възможно наистина да е видял такова нещо. Къде бе другата ръка на човека? Отново погледна и този път съзря само плетеница от кльощави бели крайници.

Не изви глава към който и да било от другите магазини, но докато минаваше покрай тях, неспирно го следяха очи.

Скоро стигна до малките двуетажни къщи. На една от стените изпъкваше наклоненият надпис: „Сега ти си мъртъв.“ Той се зарече да не поглежда в прозорците, просто не можеше.

Оранжеви лица под оранжеви коси се поклащаха зад един от тях.

— Бебенце — прошепна от следващата къща някаква жена. — Сладко бебенце Язон.

Този път не издържа и погледна. „Сега ти си мъртъв.“ Жената почти бе долепила лице до малкия счупен прозорец, въртеше с пръсти халките, промушени през зърната на гърдите й, и му се усмихваше с изкривена уста. Джек се втренчи в блуждаещите й очи и тя отпусна ръце и колебливо отстъпи назад. Веригата се разлюля между гърдите й.

Очи го наблюдаваха от тъмни стаи, от пролуки между тарабите, от ниските ниши под верандите.

Хотелът продължаваше да се издига застрашително, но вече не точно отпред. Пътят сигурно бе направил лек завой, понеже сега „Азенкур“ определено се падаше от лявата му страна. И дали той наистина бе толкова внушителен, колкото му се струваше? Частта от Язон в него или самият Язон погледна през очите на Джек и видя, че черният хотел наистина е голям, но в никакъв случай невероятно грамаден.

„Ела! Имам нужда от теб! Веднага ела! — пропя талисманът. — Ти си прав. Не е толкова грамаден, колкото му се иска да вярваш, че е!“

На последната гърбица на пътя той спря и погледна надолу. Там бяха, вярно. Всички. Черният хотел също беше там — целият. Главната улица се спускаше към плажа, който представляваше ивица бял пясък, прорязвана от високи скали, щръкнали като обезцветени зъби. „Азенкур“ се издигаше малко вляво от него, защитен откъм океана от масивен каменен вълнолом, който се простираше доста навътре във водата. Пред хотела, подредени в редица, чакаха дузина дълги черни лимузини — някои прашни, други лъщящи като огледало. Моторите им работеха. Струйки белезникави отработени газове — ниски, по-бели от въздуха облачета — се разнасяха от повечето от колите. Хора в черни костюми на агенти от ФБР патрулираха покрай оградата, вдигнали ръце пред очите си. Джек видя две червени светлини да лумват пред лицето на един от тях и инстинктивно се скри зад най-близката къща, още преди да осъзнае, че мъжете държат бинокли.

За секунда-две сигурно бе изглеждал като мишена — нали беше стърчал прав като колец на фона на небето. Разбираше, че моментната небрежност може веднага да доведе до залавянето му. Въздъхна дълбоко и опря рамо в олющените сиви дъски на къщата. После намести Ричард по-удобно върху гърба си.

Да става каквото ще. Сега поне знаеше, че трябва някак си да се опита да достигне хотела откъм океана, което означаваше да пресече плажа, без да го забележат.

Отлепи рамо от къщата, надникна зад ъгъла и погледна към подножието на хълма. Редуцираната армия на Морган Слоут седеше в лимузините или безцелно се щураше напред-назад пред високата черна ограда. За миг Джек си припомни с абсолютна точност първия си поглед към павилиона на кралицата. Тогава по същия начин бе стоял на една височинка и бе наблюдавал как тълпата спокойно и безцелно се движи насам-натам. Как ли изглеждаше сега всичко там? В онзи ден — който му се струваше едва ли не праисторически, толкова неща се бяха случили след него — от гледката пред павилиона независимо от всичко бе лъхала атмосфера на спокойствие, на ред. Джек знаеше, че от нея не е останал и помен. Сега Озмънд властвуваше там и хората, събрали достатъчно смелост да влязат в огромната палатка, сигурно вървяха бързешком, ниско свели глави. А какво ли ставаше с кралицата? Не можеше да не си спомни онова ужасно познато лице, потънало в белотата на чаршафите.

И тогава сърцето му просто замръзна и виденията потънаха обратно в гънките на паметта му. Пред хотела се разхождаше Сънлайт Гардънър, стиснал мегафон в ръка. Вятърът, духащ откъм океана, рошеше гъстата му бяла коса. Слънчевите му очила проблясваха. За миг Джек бе сигурен, че долавя мириса на сладникавия му парфюм. За пет-шест секунди той просто забрави да диша. Стоеше до напуканата олющена стена и гледаше как този луд с крясъци раздава заповеди на мъжете в черни костюми, върти се на пръсти, посочва към нещо, скрито от погледа на Джек, и с изразително кълчене показва разочарованието си. Спомни си, че трябва да диша.

— Хм. Ричард, свидетели сме на твърде интересна ситуация. Пред нас има един хотел, който според мен може да удвоява размерите си, когато си поиска, а пред него се разхожда най-лудият човек на света.

Мислеше, че Ричард спи, но той доста го изненада, понеже измърмори нещо, което прозвуча като „двай“.

— Какво?

— Давай! Тръгвай към него, приятелче — изнурено прошепна Ричард.

Джек наистина се засмя. След секунда вече вървеше през високата трева зад къщите и предпазливо слизаше към плажа.

1.

В подножието на хълма Джек легна в тревата и запълзя напред, като носеше Ричард така, както едно време бе носил раницата си. Стигна ивицата високи жълти бурени покрай пътя, понадигна глава и се огледа. Точно пред него, от другата страна на шосето, започваше плажът. Високи, очукани от ветровете скали стърчаха от сивкавия пясък. Сивкава вода обливаше с пяна брега. Джек погледна наляво. Малко оттатък хотела, на крайбрежната улица, се виждаше някаква дълга порутена постройка, която приличаше на разрязана сватбена торта. Над нея дървена табела с огромна дупка в средата гласеше: „Мот гсланд“. Мотел „Кингсланд“, спомни си Джек. Мотелът, където Морган Слоут бе настанявал себе си и своето малко момче по време на вманиачените си инспекции на черния хотел. По-нататък по крайбрежната улица блуждаеше нещо бяло, което очевидно бе Сънлайт Гардънър, без съмнение гълчащ няколко от мъжете в черни костюми и размахващ ръце към хълма. „Той не знае, че вече съм тук долу“ — осъзна Джек, когато един от мъжете започна да обхожда крайбрежната улица и внимателно да се оглежда наляво и надясно. Гардънър направи нов отсечен, заповеден жест и лимузината, паркирана в дъното на Главната улица, бавно зави пред хотела и запълзя успоредно на мъжа с черния костюм. В момента, в който стъпи на тротоара на Главната улица, той разкопча сакото си и извади пистолет от кобура, висящ под мишницата му.

Шофьорите на лимузините извиха глави и се втренчиха към хълма. Джек благослови късмета си — ако бе закъснял само с пет минути, някой вълкодлак-ренегат с голям пистолет щеше да сложи край на експедицията му към огромното пеещо нещо в хотела.

Виждаше само последните два етажа на „Азенкур“ и лудо въртящите се приспособления, закрепени върху архитектурните екстравагантности на покрива. Понеже наблюдаваше от място, от което обикновено наблюдават само червеите, му се струваше, че вълноломът, разполовяващ плажа от дясната страна на хотела, се издига на двадесет и повече стъпки, простира се по пясъка и нататък във водата.

„Ела! Ела! Сега! Веднага!“ — извика талисманът с думи, които не бяха думи, а почти материално изразена настойчивост.

Човекът с пистолета вече не се виждаше, но шофьорите продължаваха да наблюдават изкачването му. Сънлайт Гардънър вдигна мегафона и изрева:

— Изкорени го! Искам го изкоренен! — Насочи мегафона към един мъж с черен костюм, който тъкмо вдигаше бинокъла си, за да огледа пространството около Джек. — Хей ти! Овчи мозък такъв! Я не се мотай, а хващай другата страна на улицата… и изкорени това лошо момче, о, да, това най-лошо, най-лошо… — Гласът му заглъхна, когато онзи затупурка към срещуположния тротоар, вече успял да измъкне пистолета си.

Джек осъзна, че едва ли някога ще му се открие по-добър шанс. В момента никой не наблюдаваше крайбрежната улица.

— Дръж се здраво — прошепна той на Ричард, който не помръдваше. — Време е да отлепяме. — Надигна се с ясното съзнание, че гърбът на Ричард вероятно стърчи над жълтите бурени и високата трева, и превит на две изхвръкна от буренака и стъпи на платното.

След секунди Джек Сойер лежеше по корем върху едрия пясък и се придвижваше напред, като се отблъскваше с крака. Ръката на Ричард стискаше рамото му. Пълзя, докато успя да се скрие зад първата от високите, оголени скали, и след това просто спря и легна с глава върху ръцете си и с лекия като листо Ричард върху гърба си. Дишаше тежко. На по-малко от двадесет стъпки от него водата се блъскаше в брега. Продължаваше да чува как Сънлайт Гардънър пищи и крещи нещо за дебили и некадърници. Побърканият му глас се носеше откъм Главната улица. Талисманът го дърпаше напред, караше го да бърза, да…

Ричард се смъкна от гърба му.

— Добре ли си?

Ричард вдигна изпосталялата си ръка, подпря палец в бузата си и потри челото си с пръсти.

— Горе-долу. Виждаш ли баща ми?

Джек поклати глава.

— Още не.

— Но той е тук.

— И аз така мисля. Поне би трябвало. — Джек си спомни за мотела „Кингсланд“, представи си омърляната сивкава фасада, счупената дървена табела. Морган Слоут сигурно надзърташе като животно от дупката си от мотела, който бе използувал толкова често преди шест-седем години. Джек незабавно усети яростното присъствие на Морган Слоут недалеч от себе си, сякаш самото знаене къде е Слоут го беше повикало.

— Е, не се тревожи за него. — Гласът на Ричард бе по-тънък от цигарена хартийка. — Искам да кажа да не се тревожиш, че аз се тревожа за него. Мисля, че е мъртъв, Джек.

Джек погледна приятеля си с подновено безпокойство. Дали беше възможно Ричард наистина да загуби разсъдъка си? Със сигурност изгаряше от температура.

— Разпръснете се! — изрева мегафонът на Сънлайт Гардънър нейде от хълма.

— Значи ти мислиш, че…

И тогава Джек наистина чу още един глас — един полупознат глас. Бе му се сторило, че го чува, още докато Сънлайт Гардънър раздаваше сърдитите си команди. Разпозна тембъра и интонацията още преди да може да го идентифицира. И странно, но звукът на този специфичен глас го накара да се отпусне (сякаш би могъл да спре да пресмята и да се терзае, понеже някой друг ще се погрижи за всичко) преди да успее да назове притежателя му.

— Джек Сойер — повтори гласът. — Ела насам, сине.

Гласът беше на Спийди Паркър.

— Да, наистина — каза Ричард, затвори подпухналите си очи и заприлича на труп, изхвърлен от прилива.

„Да, наистина смятам баща си за мъртъв“ — бе имал предвид Ричард, но умът на Джек беше твърде зает, за да разгадава бълнуванията му.

— Ела насам, Джеки — отново го позова Спийди и момчето разбра, че гласът идва откъм най-голямата група скали — три съединени вертикални грамади само на няколко стъпки от водата. Тъмна линия, показваща най-високата точка на приливите, ги пресичаше едва на четвърт от височината им.

— Спийди — прошепна Джек.

— О-йеее — долетя в отговор. — Примъкни се насам, без онез зомбита да те видят. Дотътри и приятеля си.

Ричард продължаваше да лежи по гръб върху пясъка, покрил лицето си с ръце.

— Хайде, Ричи — прошепна Джек в ухото му. — Трябва да се преместим малко по-нататък. Спийди е там.

— Спийди ли? — толкова тихо промълви Ричард, че Джек едва разбра какво казва.

— Да, един приятел. Виждаш ли онези скали? — Джек повдигна главата му. — Той е зад тях и ще ни помогне. Точно сега наистина имаме нужда от малко помощ.

— Не мога да видя добре — оплака се Ричард. — Пък и съм така изморен…

— Качи се пак на гърба ми. — Джек се обърна и почти легна върху пясъка. Ръцете на Ричард се прехвърлиха през раменете му и немощно ги стиснаха.

Джек надникна иззад ръба на скалата. В долния край на крайбрежната улица Сънлайт Гардънър оправяше косата си и крачеше към входа на мотел „Кингсланд“. Черният хотел страховито се извисяваше. Талисманът пак зина, за да повика Джек Сойер. Гардънър се поколеба пред вратата на мотела, приглади с две ръце косата си, поклати глава, чевръсто се връцна кръгом и бързо закрачи обратно към редицата черни лимузини. Мегафонът се вдигна.

— Докладвайте на всеки петнадесет минути! — изграчи Гардънър. — Чуйте ме добре! Съобщавайте ми, дори ако видите, че се движи някоя буболечка! Точно така! Съвсем сериозно ви нареждам!

После отново се насочи към мотела. Останалите го наблюдаваха. Време беше. Джек стисна тънките ръце на Ричард, напусна скалното си убежище и наведен затича през плажа. Краката му затъваха във влажния пясък. Спасителните скали, които му се бяха стрували толкова близо, докато бе говорил със Спийди, сега сякаш бяха на цял километър. Откритото пространство между него и тях изобщо не се скъсяваше. Скалите като че ли отстъпваха, докато той тичаше. Джек всеки миг очакваше да чуе изпукването на изстрел. Дали първо щеше да усети куршума или щеше да чуе детонацията преди куршумът да го повали? Най-сетне трите скали започнаха да стават все по-големи и по-големи — и той изведнъж стигна благословената им закрила.

— Спийди — каза той и въпреки всичко почти се засмя. Но видът на Спийди, който седеше край някакво малко сгънато одеяло, облегнат на средната от скалите, задуши не само смеха в гърлото му, а и поне половината от надеждите му.

2.

Понеже Спийди Паркър изглеждаше по-зле от Ричард. Много по-зле. Той изнурено кимна на Джек и момчето си помисли, че Спийди потвърждава обзелата го безнадеждност. Кожата на лицето му бе напукана и сълзеше. Беше облечен само с някакви овехтели кафяви спортни гащета и цялото му тяло бе покрито с ужасни рани, сякаш беше болен от проказа.

— Сега приседни, пътниче Джек — с дрезгав, стържещ глас прошепна негърът. — Добре наостри уши, щото има много неща, дет трябва да чуеш.

— А ти как си? Имам предвид… Господи, Спийди… мога ли да направя нещо за теб? — попита Джек и внимателно свали Ричард върху пясъка.

— Хич не се тревожи за Спийди, а си отвори ушите, както ти рекох. Не съм баш добре, сам виждаш, ама лесно ще се оправя, напрайш ли каквот тряба. Таткото на приятелчето ти ме подреди тъй. Своето собствено момче също, чини ми се. Дъртият Блоут хич не ще чедото си в тоз хотел, не, господине. Но ти тряба да го заведеш там, сине. Няма друг начин. Тряба и толкоз.

Спийди сякаш отпадаше все повече и повече, докато говореше, а Джек едва се сдържаше да не заплаче. Очите го смъдяха и той усещаше, че не му се е плакало толкова много още от смъртта на Вълк.

— Знам, Спийди. Отдавна разбрах това.

— Добро момче си ти — рече старецът, облегна глава на скалата и внимателно го разгледа. — Единствен си, вярно. Пътят е оставил отпечатък върху лицето ти, виждам. Единствен си и ще го направиш.

— Как е мама, Спийди? Моля те, кажи ми. Още е жива, нали?

— Ти скоро ще можеш да й се обадиш, да, сине, и ще открийш, че е добре — отвърна Спийди. — Ама първом трябва да го вземеш. Понеже не го ли вземеш, тя ще бъде мъртва. Лаура, кралицата, също. И тя ще е мъртва. — Спийди се понадигна, за да си изправи гърба, и се смръщи. — Чакай да ти кажа. Почти сички в двора са се отрекли от нея, зарязали са я, га че ли вече е мъртва. — На лицето му се изписа отвращение. — Щото сички се страхуват от Морган. Понеже знаят, че Морган ще им смъкне кожицата от гърбовете, не му ли се закълнат във вярност сегинка, когат в Лаура все още има искрица живот. Но в покрайнините на Териториите двукраки змии като Озмънд и шайката му обикалят насам-натам, за да шушнат на людете, че тя вече е мъртва. А ако тя умре, пътниче Джек, ако тя умре… — Спийди наведе израненото си лице към него. — Тогаз ще настане черен ужас и в двата свята. Черен ужас! А ти можеш да се обадиш на майка си. Но първом тряба да го вземеш. Тряба. Сега той е сичко, дет е останало.

Джек нямаше нужда да го пита какво има предвид.

— Радвам се, че разбираш, сине. — Спийди затвори очи и облегна глава на камъка. След секунда очите му отново бавно се отвориха. — Съдби. Затова е сичко туй. Повече съдби, повече човешки живота, отколкот знайш. Чувал ли си името Ръштън? Не мож да не си го чул през цялото туй време на път.

Джек кимна.

— И сички тез съдби са причината твоята майка да те заведе чак в хотел „Алхамбра“, пътниче Джек. А аз просто си седях и чаках, щото знаех, че ще се явиш. Талисманът пък те издърпа тук, момче. Язон. Туй име също си го чувал, чини ми се.

— Това съм аз — каза Джек.

— Тогаз вземи талисмана. Донесох туй малко нещо, все ще ти е от полза. — Той немощно посегна към одеялото и Джек забеляза, че то е от гума и следователно е нещо съвсем друго.

Пое гумения вързоп от протегнатата ръка на Спийди и попита:

— Но все пак как ще вляза в хотела? Не мога да се прехвърля през оградата, нито пък мога да доплувам до него с Ричард.

— Надуй туй нещо. — Очите на Спийди отново се бяха затворили.

Джек разгъна гумения предмет, който се оказа надуваема лодка с форма на безкрако конче.

— Позна ли я? — В гласа на Спийди се долавяше носталгия. — Аз и ти я преместихме еднаж, гат ти обясних за имената.

Джек изведнъж си спомни как бе отишъл при Спийди в онзи ден, който беше изглеждал пълен с отрязъци от черно и бяло, и го бе намерил да поправя кончетата от въртележката в кръглата барака. „Тя мъчно позволява подобни волности, но ми се чини, че няма да има нищо против, ако ми помогнеш да я върнем, дет й е мястото.“ Сега тези думи също имаха много по-дълбоко значение. И за Джек още едно късче от света застана на мястото си.

— Сребърната дама — каза той.

Спийди му намигна и Джек отново изпита странното чувство, че всичко в живота му се е подреждало така, че да го доведе тъкмо тук.

— Твоят приятел добре ли е, а? — попита Спийди сякаш между другото.

— Така мисля. — Джек неспокойно погледна към Ричард, който се бе обърнал на една страна и затворил очи, дишаше тежко.

— Ами тогаз, докат още мислиш тъй, надуй Сребърната дама. Щото знайш, че трябва да заведеш туй момче със себе си без значение как. То също е част от всичко.

Кожата на Спийди сякаш ставаше все по-зле. Бе придобила странен сивопепеляв оттенък. Преди да надуе лодката, Джек попита:

— Мога ли да направя нещо за теб, Спийди?

— Аха. Прескочи до аптеката на Пойнт Венути и ми примъкни кутишка крем против изгаряне. — Той поклати глава. — Знайш как да помогнеш на Спийди Паркър, момче. Вземи талисмана. Това е цялата помощ, дет ми е нужна.

Джек започна да надува лодката.

3.

Не след дълго вече слагаше запушалката. Лодката с форма на кон с ненормално широк гръб бе дълга около четири стъпки.

— Не знам дали ще мога да закарам Ричард с това нещо — въздъхна Джек. Не се оплакваше, просто мислеше на глас.

— Той ще изпълнява сички нареждания, пътниче Джек. Просто ще седиш зад него, та да го подкрепяш. Само туй му е нужно.

Ричард се бе преместил на завет досами скалите и сега дишаше почти нормално през отворената си уста. Джек не би могъл да каже дали спи, или е буден.

— А там отзад има ли кей или нещо подобно?

— По-добро от кей, Джеки. Стигнеш ли зад вълнолома, ще видиш големи колони, дет стърчат от водата и подпират частта от хотела, която виси над океана. Ще видиш и стълба между тез колони. И щом качиш Ричард по стълбата, ще се озовеш на голяма тераса с едни мнооого високи прозорци. От онез, дет са кат врати. Знайш ги, нали? Отвориш ли един от тях, вече си в трапезарията. — Успя да се поусмихне. — А влезеш ли еднаж в трапезарията, смятам, че ще успейш да надушиш талисмана. И не се страхувай от него, сине. Той те чака и ще скочи в ръцете ти кат добро куче.

— А какво ще попречи на всички тези хора да тръгнат след мен?

— Пфу!!! Мчи те не могат да влязат в черния хотел! — Отвращение от глупостта на Джек надникна от всяка бръчка по лицето на Спийди.

— Знам. Имах предвид във водата. Те биха могли да ме погнат с лодка или нещо такова.

Сега върху лицето на Спийди наистина разцъфна усмивка — болезнена, но искрена.

— Туй, смятам, ще видиш и сам, пътнико Джек. Блоут и неговите хора трябва да стоят далеч от водата, хе-хе. Сега хич, ама хич, не си го слагай туй на сърцето. Само помни какво ти казах и гледай да влезеш, чу ли?

— Вече съм там — каза Джек и се примъкна към скалите, за да огледа обстановката. Беше успял да пресече улицата и да стигне до скривалището на Спийди, без да бъде забелязан. Сигурно щеше да успее да завлече Ричард до водата и да го качи на лодката. С още мъничко късмет би трябвало да може да се добере незабелязан и до колоните — Гардънър и мъжете с биноклите бяха съсредоточили вниманието си главно върху градчето и хълмовете.

Джек надникна иззад високите скали. Лимузините все още стояха пред хотела. Подаде глава още три-четири сантиметра, за да погледне през улицата. Един от мъжете с черни костюми тъкмо излизаше през вратата на полуразрушения мотел „Кингсланд“. Джек забеляза, че той се стреми да не поглежда към черния хотел.

Изведнъж нечия свирка запищя високо и настоятелно като жена.

— Мърдай — дрезгаво прошепна Спийди.

Джек бързешком отметна глава и видя, че на върха на тревистото възвишение зад порутените къщурки един от хората с черни костюми продължава да надува свирката и да сочи право към него. Тъмната коса се полюляваше край раменете му. С черния си костюм, черната коса и черните очила той приличаше на ангела на смъртта.

— Открит е! Открит е! — изрева Гардънър. — Застреляйте го! Хиляда долара на този, който ми донесе топките му!

Джек се дръпна зад прикритието на скалите. След половин секунда един куршум отскочи от средната грамада тъкмо преди звукът от изстрела да достигне до тях. „Е, сега поне знам, че куршумът те поваля преди да чуеш изпукването на пистолета“ — помисли си Джек, докато теглеше Ричард към лодката.

— Тръгвай, не се бави — бързо рече Спийди. — След тридесет секунди куршумите ще завалят тук кат дъжд. Стой зад вълнолома, докат можеш, и после сечи направо. Вземи го, Джек!

Втори куршум се разплеска в пясъка пред малкия им редут и Джек хвърли на Спийди безумно уплашен поглед. После натика Ричард в предната част на лодката и се зарадва, когато видя, че приятелят му показва достатъчно признаци на разум, за да се вкопчи и да се държи за гумената шия на кобилата. Спийди вдигна дясната си ръка с жест, изразяващ сбогуване и благословия. Както стоеше на колене, Джек блъсна лодката и я запрати почти до водата. Чу нов писък на свирката и се изправи. Още тичаше, когато лодката пльосна във водата. Успя да се намести в нея мокър до кръста.

Загреба усилено покрай вълнолома. Когато стигна до края му, зави и навлезе в открити води.

4.

Продължаваше да гребе съсредоточено, твърдо решил да не разреши на мозъка си да обмисля въпроса какво ще прави, ако хората на Морган са убили Спийди. Трябваше да стигне под колоните и толкоз. Един куршум удари водата на около два метра вляво и се разхвърчаха пръски. Чу как друг с изсвирване рикошира от вълнолома. Гребеше напред с всички сили.

Загуби представа за времето. В един миг се претърколи във водата и доплува до задната част на лодката, за да я бута по-бързо напред с ножичното движение на краката си. Едва забележимо течение го носеше към целта му. Най-сетне колоните започнаха — високи дървени диреци с дебелината на телефонни стълбове. Джек вдигна брадичка над водата и видя и самият огромен хотел да стърчи над широката черна тераса, надвиснала над океана. Погледна назад и вдясно, но Спийди сякаш не помръдваше. Или напротив? Ръцете на негъра изглеждаха различни. Може би…

На тревистия склон зад редицата порутени къщурки цареше суматоха. Джек погледна нагоре и видя, че четирима от мъжете с черни костюми бързат към плажа. Една вълна удари лодката и почти я изтръгна от ръцете му. Ричард изстена. Двама от мъжете сочеха към него. Устите им се движеха. Втора висока вълна разклати лодката. Май имаше опасност да избута и нея, и Джек Сойер обратно на брега.

„Вълна ли? — помисли си Джек. — Каква вълна?!“

Погледна напред над лодката, веднага щом тя отново хлътна в ниското. Широкият сив гръб на нещо твърде огромно, за да бъде проста риба, тъкмо потъваше под повърхността. Акула? Джек сериозно се обезпокои за двата си пляскащи крака. Пъхна глава под водата. Страхуваше се, че ще види как дълъг стомах с форма на пура плува насреща му, оголил остри зъби.

Не видя — поне не точно образа, нарисуван от въображението му, но видяното го смая.

Водата, която сега изглеждаше много дълбока, бъкаше като аквариум, въпреки че не я населяваше нито една риба с нормален размер или описание. В този аквариум плуваха само чудовища. Под краката му се движеше цяла зоологическа градина от огромни, отвратително грозни животни. Сигурно са били под него и лодката, още откакто водата бе станала достатъчно дълбока, за да ги приюти, понеже сега накъдето и да погледнеше, виждаше цели тълпи от тях. Нещото, което бе уплашило вълкодлаците-ренегати плавно се носеше на десет стъпки под него и бе дълго колкото пътуващ на юг товарен влак. Докато го наблюдаваше, то започна да се издига нагоре. Ципата върху очите му премигна. Дългите мустаци, растящи около хищната му уста, се носеха далеч назад покрай тялото му. Джек си помисли, че самата уста прилича на врати на асансьор. Създанието се плъзна покрай него, тласна го към хотела с теглото на водата, която изместваше, и подаде муцуна над повърхността. Профилът му приличаше на профила на неандерталец.

„Блоут и неговите хора трябва да стоят далеч от водата“ — бе казал Спийди и се беше засмял.

Силата, затворила талисмана в черния хотел, бе населила водата с тези същества, за да е сигурно, че нежеланите посетители ще бъдат държани далеч. И Спийди бе знаел това. Огромните тела на животните внимателно прибутваха лодката все по-близо и по-близо към колоните, но вълните, създавани от тях, пречеха на Джек да придобие цялостна представа за ставащото на брега.

От гребена на една вълна видя как Сънлайт Гардънър стои с развяна от вятъра коса до черната ограда и се прицелва с дълга ловджийска пушка. Лодката се хлъзна между две вълни. Куршумът изшумоля като прелитащо колибри високо над главата на Джек. След това се чу и самият изстрел. Следващия път, когато Гардънър стреля, едно подобно на триметрова риба животно с огромна като корабно платно перка се надигна от водата и спря куршума. С едно-единствено движение животното се преобърна назад и отново се плъзна във водата. Джек видя зейналата отстрани на тялото му дупка. Когато следващата вълна го издигна върху гребена си, Гардънър тупкаше през плажа, очевидно насочил се към мотел „Кингсланд“. Гигантската риба продължаваше да блъска лодката към колоните.

5.

Спийди бе казал, че има стълба, и в мига, в който Джек се озова под широката тераса, той започна да се взира в мрачината, за да я открие някъде между четирите реда дебели, плътно покрити с ракообразни и водорасли подпорни стълбове. „Ако стълбата е била монтирана по времето, когато е строена терасата, тя би могла да се окаже напълно безполезна сега“ — помисли си Джек. Понеже едва ли щеше да бъде лесно да се различи дървена стълба, обрасла с водорасли и ракообразни животинки. Големите стълбове сега бяха много по-дебели отколкото бяха били навремето. Джек се надигна, опря лакти на дъното на лодката и с помощта на дебелата гумена опашка успя да се прехвърли вътре. Зъбите му тракаха. Разкопча мократа си риза — същата, която бе с един номер по-малка от неговия размер и която Ричард му бе дал от другата страна на Прокълнатите земи — и я пусна на дъното на лодката. Събу подгизналите си чорапи и ги хвърли върху ризата. Ричард седеше превит към коленете си откъм носа на лодката със затворени очи и стиснати устни.

— Търсим стълба — каза Джек.

Ричард отговори с едва забележимо поклащане на глава.

— Ще можеш ли да се изкачиш по стълба, Ричи?

— Може би — прошепна той.

— Е, тя трябва да е някъде тук. Сигурно е прикрепена към някоя от колоните.

Като гребеше с две ръце, Джек придвижи лодката между две колони от първия ред. Зовът на талисмана вече се носеше неспирно — толкова силен, сякаш би могъл да го измъкне от лодката и да го спусне право върху терасата. Момчетата напредваха между първия и втория ред стълбове. Над тях тъмнееше тежката тераса. Тук, както и отвън, във въздуха просветваха, трепваха и угасваха червени пламъчета. Джек изчисли, че има (четири реда с по пет стълба във всеки) общо двадесет места, на които би могла да бъде стълбата. Поради тъмнината под терасата и множеството коридори между стълбовете, лутането му приличаше на обиколка из Римските катакомби.

— Не ни застреляха — констатира Ричард. Със същия тон би могъл да каже: „Хлябът в магазина е свършил.“

— Имахме си неочаквани помощници. — Джек погледна приятеля си, който седеше с подпряна върху коленете глава. Бе изключено Ричард да се изкачи по каквато и да било стълба, освен ако той не успееше някак си да го съживи. — Приближаваме се към колона. Наведи се напред и ни отблъсни от нея, моля те.

— Какво?

— Постарай се да предотвратиш блъсването на лодката в колоната — повтори Джек. — Хайде, Ричард. Имам нужда от помощта ти.

Изглежда подействува. Ричард отвори лявото си око и обви дясната си ръка около гумения нос на лодката. Когато се доближиха до дебелия стълб, той протегна лявата си ръка, за да ги отблъсне. В този миг нещо откъм колоната измляска, сякаш нечии лигави устни шумно се разтвориха.

Ричард изсумтя и отдръпна ръка.

— Какво беше това? — попита Джек, но не се наложи Ричард да му отговаря. Вече и двете момчета виждаха плужестите създания, прилепили се по подпорните стълбове. Очите им бяха затворени, устите им — също. Те възбудено започнаха да променят положението си върху колоните, като тракаха със зъби. Джек спусна ръце във водата и насочи носа на лодката покрай стълба.

— О, Господи — възкликна Ричард, втренчил взор в пълните със зъби устички без бърни. — Господи, не мога да понеса…

— Трябва да го понесеш, Ричард — заяви Джек. — Не чу ли какво каза Спийди на плажа? Той може би вече е мъртъв и ако това е така, значи е умрял единствено защото е искал да бъде сигурен, че аз знам, че ти трябва да влезеш в хотела!

Ричард отново бе затворил очи.

— Хич не ме е еня колко плужека ще трябва да убием, за да се качим по стълбата, но ти също ще го направиш, Ричард. Това е положението.

— Върви по дяволите! Откъде-накъде ще ми говориш по този начин! Повръща ми се от високомерието ти! До гуша ми дойде от надменността ти! Знам, че ще се кача по стълбата, където и да е тя. Изгарям от температура, но ще се кача по проклетата стълба. Просто не знам дали мога да понеса това. Така че върви по дяволите! — Ричард избълва цялата си реч със затворени очи. Насили се и отново ги отвори. — Много ти здраве!

— Имам нужда от теб — каза Джек.

— Много ти здраве. Ще се кача по проклетата стълба, гадняр такъв!

— В такъв случай най-добре да я намеря — въздъхна Джек, блъсна лодката напред към следващия ред стълбове и я видя.

6.

Стълбата висеше право надолу между два от вътрешните редове от колони и завършваше на около метър над водата. В тъмнината приличаше на стълба-призрак — почти невидима. Смътно очертаният над нея правоъгълник навеждаше на мисълта, че отворът към терасата е затворен с капак.

— Ето я, Ричи — каза Джек и внимателно насочи лодката покрай следващата колона, като внимаваше да не я закачи. Стотици плужести създания висяха по нея,оголили зъбите си. След секунди конската глава в предната част на лодката се плъзна под стълбата. Джек се протегна и хвана най-долното стъпало. Преметна единия от ръкавите на мократа си риза през него и го завърза, после стегна другия около гумената опашка до себе си. Поне лодката щеше да бъде тук, ако някога излезеха от хотела. Устата му изведнъж пресъхна. Талисманът пропя. Викаше го. Джек внимателно се изправи в лодката, без да изпуска стълбата.

— Първо ти — каза той. — Няма да бъде лесно, но аз ще ти помогна.

— Нямам нужда от помощта ти — сопна се Ричард. Изправи се, олюля се и едва не преобърна лодката.

— По-полека!

— Нямам нужда от съветите ти. — Ричард разпери ръце и запази равновесие. Бе стиснал уста и сякаш се страхуваше да диша. Пристъпи напред.

— Добре.

— Гадняр. — Ричард изнесе левия си крак напред, вдигна дясната си ръка и премести и десния. Примижал, улови стълбата с две ръце.

— Видя ли бе!

Джек кимна и разпери ръце, за да покаже, че няма да го обижда с предложения за физическа помощ.

Ричард се набра на ръце, краката му се плъзнаха напред и повлякоха лодката със себе си. След секунда горната половина на тялото му висеше над водата и само ризата на Джек предотврати изплъзването на лодката изпод краката му.

— Помощ!

— Бутни с крака назад.

Ричард се подчини и след секунда отново стоеше прав и дишаше тежко.

— Дай да ти подам ръка, става ли?

— Става.

Джек допълзя до него и внимателно се изправи. Ричард отново хвана с две ръце най-долната пречка. Трепереше. Джек подпря кльощавите му хълбоци.

— Сега ще те повдигна нагоре. Опитай се да не размахваш крака. Просто се набери, докато опреш коляно в пречката, но първо се хвани с ръце за следващата.

Ричард отвори едно око и изпълни указанията.

— Готов ли си?

— Давай.

Лодката се плъзна напред, но Джек избута Ричард достатъчно високо и той без проблем намести дясното си коляно върху най-долната пречка. След това Джек хвана страните на стълбата и използува цялата сила на ръцете и краката си, за да закрепи лодката. Ричард сумтеше и се опитваше да качи и другото си коляно върху стъпалото. След секунда успя. След още две секунди стоеше прав върху стълбата.

— Не мога да продължа — каза той. — Джек, май ще падна. Зле ми е.

— Само още малко, моля те. Моля те, Ричард. И ще мога да ти помогна.

Ричард премести ръцете си на следващата пречка. Джек погледна към терасата и реши, че стълбата е висока поне десет метра.

— Сега стъпи с крака. Моля те, Ричард.

Ричард бавно намести първо единия, а след това и другия си крак върху втората пречка.

Джек сложи ръцете си отстрани на краката му и се повдигна нагоре. Лодката бавно описа полукръг, но той вдигна колене и след секунди стоеше стабилно върху най-долната пречка. Завързана с ризата му, лодката мързеливо се върна като куче на каишка.

На една трета от пътя нагоре Джек трябваше да обвие ръка около кръста на Ричард и да го крепи да не падне в черната вода.

Най-сетне очертаният в черното дърво квадрат на капака бе точно над главата на Джек. Той притисна изпадналия в несвяст Ричард към себе си, за да може да държи него и стълбата само с лявата си ръка. После протегна дясната и опита капака. „Ами ако е закован?“ Но капакът незабавно се повдигна и се отметна върху терасата. Джек здраво стисна Ричард под мишниците с лявата си ръка и го изтегли през дупката.

1.

Ричард Слоут не беше мъртъв, но когато Джек вдигна приятеля си на ръце, той беше в безсъзнание.

„Кой е стадото сега? — чу той гласа на Вълк. — Внимавай, Джеки! Вълк! Вни…“

„Ела при мен! Ела веднага! — пропя талисманът със силния си беззвучен глас. — Ела при мен, докарай стадото и всичко ще бъде наред, и всичко ще бъде наред, и…“

— И всички неща ще бъдат наред — изпъшка Джек.

Той тръгна напред и насмалко не падна обратно в отвора. Сърцето му сякаш бе решило да пробие тъпанчетата му. За миг му се стори, че ще повърне в сивата вода, плискаща се в подпорните стълбове. После се стегна и затвори капака с крак. Сега се чуваше само звукът на ветропоказателите — кабалистични месингови конструкции, неспокойно въртящи се в небето.

Джек се обърна към „Азенкур“.

Видя, че се намира на широка тераса, нещо като висяща веранда. Някога, през двадесетте и тридесетте години, тук под сянката на чадъри в часа за коктейли са седели светски хора, пиели са джин-фис и дайкири, чели са последния роман на Едгар Уолъс или на Елъри Куин, или може би просто са гледали в далечината към остров Лос Кавернъс — синьо-сива гърбица на кит, заспал на хоризонта. Мъжете в бяло, жените в пастелни цветове.

Някога може би.

Сега дъските бяха изкривени, изкорубени и нащърбени. Джек не знаеше в какъв цвят е била боядисана терасата преди, но сега беше почерняла като всичко останало в хотела. Цветът на това място бе цветът, в който си представяше злокачествените тумори в дробовете на майка си.

Двадесет стъпки по-нататък се виждаха „вратите-прозорци“ на Спийди, през които бяха минавали гостите в онези далечни дни. Сега те бяха замазани със сапун и приличаха на слепи очи.

На един от тях пишеше: „Последният ти шанс да си отидеш у дома“.

Шум на вълни. Звуци на въртяща се по ъгловатите покриви железария. Воня на морска сол и разлети питиета — питиета, разлети твърде отдавна от красиви мъже и жени, които сега бяха мъртви и изгнили. Вонята на самия хотел. Джек отново погледна към замазания прозорец и без изобщо да се учуди, видя, че посланието вече се е променило: „Тя вече е мъртва, Джек, така че защо да си правиш труда?“ („Кой е стадото сега?“)

— Ти, Ричи — каза Джек, — но не си сам.

Ричи изсумтя някакво възражение в ръцете му.

— Хайде — рече Джек и тръгна. — Още една миля. Горе-долу.

2.

Замазаните със сапун прозорци сякаш се разширяваха, докато Джек вървеше към „Азенкур“, като че ли черният хотел го гледаше със сляпо, но презрително учудване.

„Ей, малкия, наистина ли си мислиш, че можеш да влезеш тук? Да не би да се надяваш, че някога ще излезеш? Мислиш ли, че в теб има толкова много от Язон?“

Червени искри — като онези, които бе видял във въздуха — блеснаха и се заизвиваха по замазаните стъкла. В миг добиха форма. Джек изумен гледаше как се превръщат в огнени духчета. Те се плъзнаха надолу и се сляха върху месинговите дръжки на вратите, които засветиха с мътен блясък като желязо в ковачница.

„Хайде, малкия. Пипни една дръжка. Опитай.“

Веднъж шестгодишният Джек бе поставил пръста си върху студения реотан на електрическа печка и после беше включил копчето на най-силното. Просто му беше любопитно за колко време ще се нагрее реотанът. След секунда изкрещя от болка и дръпна пръста си, вече с мехур. Фил Сойер дотича, видя станалото и го попита откога изпитва това странно натрапчиво желание да изгори жив.

Джек стоеше с Ричард на ръце и гледаше мътния блясък на дръжките.

„Хайде, малкия. Помниш ли как те изгори печката? Мислеше си, че ще имаш предостатъчно време да си дръпнеш пръста. Мислеше си, че онова нещо не става червено цяла минута, ама то веднага те изгори, нали така? Нали знаеш какво ще стане, като пипнеш дръжката, а, Джек?“

По стъклото към дръжките на френските прозорци се плъзнаха още искри и те заприличаха на нажежен до бяло метал с червено по ръбовете, метал, на който не му стигат само пет-шест градуса, за да се разтопи и да започне да капе. Докоснеше ли една от тези дръжки, тя щеше да се впие в плътта му, да превърне кожата му във въглен и да накара кръвта му да заври. Агонията нямаше да прилича на нищо, изпитвано когато и да било. Изчака за миг с Ричард на ръце, надяваше се талисманът да го повика отново или това, което носеше от Язон в себе си, да излезе на повърхността. И тогава чу дрезгавия глас на майка си:

„Винаги ли нещо или някой трябва да те бута, Джеки? Хайде, вече си голямо момче. Ти сам започна това и можеш да продължиш, ако наистина искаш. Трябва ли другото момче да свърши всичко вместо теб?“

— Дадено, мамо — каза Джек и се поусмихна, но гласът му трепереше от уплаха. — Един на нула за тебе. Само се надявам, че някой се е сетил да донесе крема против изгаряне.

Протегна ръка и сграбчи една от нажежените до червено дръжки.

Тя обаче не беше нажежена. Всичко бе само илюзия. Дръжката бе просто топла и толкоз. Джек я завъртя и червеното изчезна от всички дръжки. Бутна стъклената врата напред и тогава талисманът отново пропя. Цялото му тяло настръхна.

„Браво! Язон! При мен! Ела при мен!“

С Ричард на ръце Джек пристъпи в трапезарията на черния хотел.

3.

Прекрачи прага и усети как някаква неодушевена сила — нещо като мъртва ръка — се опитва да го блъсне назад. Джек се стегна, наведе се напред и след секунда-две чувството, че го блъскат, изчезна.

Стаята не беше много тъмна, но замазаните прозорци й придаваха странна едноцветна белота, която не му хареса. Чувствуваше се притиснат, сляп. От стените, оттам, където влажният хоросан бавно се разлагаше, лъхаше страховита миризма на разруха — миризма на самотна старост и озлобен мрак. Но имаше и още нещо. Джек го знаеше и се страхуваше от него. Това място не беше пусто.

Не му бе ясно какво точно може да има тук — но знаеше, че Слоут никога не бе посмял да влезе, и предполагаше, че и никой друг не е посмял. Въздухът дразнеше дробовете му, сякаш ги пълнеше с бавно действуваща отрова. Джек усещаше как странните стъпала, наклонените проходи, тайните стаи и задънените коридори го притискат като стени на огромна крипта. Тук имаше лудост и дебнеща смърт, и нечленоразделно ломотеща ирационалност. Джек сигурно не би намерил,думи да опише тези неща, но въпреки това ги усещаше… и знаеше какво представляват. Също както знаеше, че всички талисмани в космоса не биха могли да го защитят от тях. Беше влязъл в странен танцов ритуал, чийто резултат изобщо не можеше да се предскаже.

Трябваше да разчита само на себе си.

Нещо го погъделичка по врата. Той замахна с ръка и залитна на една страна. Ричард глухо изстена в ръцете му.

Голям черен паяк се люлееше на тънка нишка. Джек погледна нагоре и в един от неподвижните вентилатори на тавана видя цялата му паяжина, оплела в мръсотията си дървените перки. Тялото на паяка беше издуто. Джек виждаше очите му. Не си спомняше някога да е виждал очите на паяк. Запромъква се покрай него към масите. Паякът се раздвижи на паяжината си и го последва.

— Долен крадец! — внезапно изпищя той.

Джек извика и притисна Ричард към себе си с родена от паниката сила. Викът му отекна под високите тавани на трапезарията. Някъде от сенките по-нататък се чу металическо изтракване и нещо се изсмя.

— Долен крадец, долен крадец! — пищеше паякът, а после изведнъж се изкатери в паяжината си под резбованите ламарини на тавана.

С разтуптяно сърце Джек прекоси трапезарията и положи Ричард на една от масите. Той отново съвсем тихо изстена. Джек усещаше неравните отоци под дрехите му.

— Трябва да те оставя за малко, приятелю — каза той.

От сенките над главата си чу: „Аз ще се грижа… ще се погрижа… ще се погрижа за него… долен… долен крадец такъв.“ После чу зловещо кискане, почти жужене.

Под масата, върху която положи Ричард, Джек видя куп покривки. Най-горните лепнеха от плесен, но към средата на купчината намери една горе-долу свястна. Разгъна я и зави Ричард до шията. После тръгна.

Гласчето на паяка шептеше от перките на вентилатора, от тъмнината, която вонеше на умрели мухи и оплетени в паяжина оси: „… аз ще се погрижа за него, долен крадец такъв…“

Джек хладнокръвно погледна нагоре, но не видя паяка. Представи си студените му очички, но това си беше само въображение и нищо повече. После изведнъж видя мъчителна, ужасна картина: паякът пробягва по лицето на Ричард, промъква се през отпуснатите устни в устата му и през цялото време монотонно припява: „Долен крадец, долен крадец, долен крадец…“

Помисли си дали да не покрие и устата на Ричард с покривката и установи, че не може да си наложи да го превърне в нещо, което толкова много прилича на труп — би било почти прокоба.

Върна се при него и нерешително се спря, макар да знаеше, че точно тази нерешителност сигурно най-много радва онези сили, каквито и да бяха те — всяко нещо, което го задържа далеч от талисмана, бе добре дошло за тях.

Бръкна в джоба си и извади голямото тъмнозелено топче — вълшебното огледало в другия свят. Нямаше никакви основания да смята, че то има някаква особена мощ срещу силите на злото, но беше от Териториите… а като се изключат Прокълнатите земи, Териториите бяха същностно добри. А същностната доброта, разсъждаваше Джек, би трябвало да има своя собствена сила срещу злото.

Сложи топчето в ръката на Ричард и сви пръстите му. Ръката на Ричард се затвори, но се отпусна веднага щом Джек вдигна своята.

Някъде отгоре паякът злорадо се изхили.

Джек се наведе над Ричард и се помъчи да не обръща внимание на миризмата на болест — толкова подобна на миризмата на това място — и прошепна:

— Стисни го, Ричи. Дръж го здраво, приятелче.

— Не ме… приятелче — промърмори Ричард, но ръката му все пак стисна топчето.

— Благодаря, Ричи — каза Джек и лекичко го целуна по бузата, а после се запъти през трапезарията към двойните врати отсреща. „Същото е като в «Алхамбра» — помисли си той. — Там от трапезарията се излиза в градината, а тук от трапезарията се излиза на тераса над водата. И на двете места има двойни врати, които водят към вътрешността на хотела.“

Докато прекосяваше стаята, пак усети да го блъска мъртвата ръка — хотелът не го пускаше, искаше да го изблъска навън.

„Не обръщай внимание“ — помисли си Джек и продължи.

Силата изчезна почти веднага.

„Имаме и други начини“ — прошушнаха двойните врати, когато се приближи до тях. Пак се чу приглушеното дрънчене на метал.

„Безпокои те Слоут — шепнеха двойните врати, само че вече не бяха само те — сега Джек чуваше гласа на целия хотел. — Безпокоят те Слоут и лошите вълкодлаци, и създанията, които изглеждат като козли, и треньорите по баскетбол, които всъщност не са треньори по баскетбол. Безпокоят те автоматите, пластичният експлозив и вълшебните ключове. Но нас тези неща не ни безпокоят, малкия. За нас те не представляват нищо. Морган Слоут не е нищо повече от припкаща мравка. Останали са му само двадесет години живот, а за нас това време е по-кратко от въздишка. Нас в Черния хотел ни интересува само талисманът — свързващото звено на всички възможни светове. Ти идваш тук като разбойник, за да ограбиш това, което ни принадлежи. Предупреждаваме те още един път: имаме и други начини да се разправим с долни крадци като теб. Упорствуваш ли, ще разбереш какви са — сам ще разбереш.“

4.

Джек отвори първо едната, а после и другата врата. Колелцата им неприятно изскърцаха — от години не се бяха плъзгали в издълбаните улеи.

Зад вратите имаше тъмен коридор. „Сигурно води до фоайето — помисли си Джек. — А после, ако това място наистина е същото като «Алхамбра», ще трябва да се кача на горния етаж по централните стълби.“

На втория етаж щеше да намери голямата бална зала. А в голямата бална зала щеше да намери това, за което бе дошъл.

Погледна назад, видя, че Ричард не е помръднал, и прекрачи в коридора. Затвори вратите след себе си.

Бавно тръгна напред. Оръфаните му мръсни кецове поскърцваха по изгнилия килим.

Малко по-нататък видя още едни двойни врати с нарисувани върху тях птици.

Преди тях имаше няколко заседателни зали. Ето зала „Златният щат“, точно срещу зала „Златотърсачът“. Пет крачки по-нататък към двойните врати беше зала „Мендосино“ (на по-ниския квадрат на махагоновата врата бе издълбано: „Майка ти умря в страшни мъки!“). Далече в коридора — безкрайно далече — се процеждаше водниста светлина. Фоайето.

Щрак.

Джек бързо се обърна и зърна някакво движение зад един от заострените входове в каменното гърло на коридора…

(„камъни?… заострени входове?“)

Джек притеснено примигна. Коридорът беше облицован с ламперия от тъмен махагон, която бе започнала да загнива от океанската влага. Нямаше никакъв камък. А вратите към зали „Златният щат“, „Златотърсачът“ и „Мендосино“ си бяха просто врати — здравомислещо правоъгълни, а не заострени. И все пак за миг сякаш бе видял отвори като арки на катедрали. А в тези отвори имаше железни подвижни порти — от онези, които могат да се вдигат или спускат с лебедка. Подвижни порти с кръвожадни железни шипове отдолу. Когато портата се спускаше, за да препречи входа, шиповете влизаха в дупки на пода.

„Няма никакви каменни арки, Джеки. Виж сам. Просто врати. Виждал си такива подвижни порти в лондонския Тауър при онова пътешествие с мама и чичо Томи преди три години. Просто лекичко откачаш, това е всичко…“ Но усещането под лъжичката не можеше да се сбърка.

„Те наистина бяха там. Пренесох се и просто за секунда бях в Териториите.“

Щрак.

Джек се завъртя на другата страна. По бузите и челото му изби пот, косата на тила му настръхна.

Пак го видя — отблясък от нещо метално в сенките на една от залите. Видя черни като грях огромни камъни, обрасли със зелен мъх. Гадни, разплути червеи-албиноси пълзяха в широките пори на ронещия се между камъните хоросан. По стените имаше празни стойки на разстояния от петнадесет-двадесет стъпки. Факлите, които някога бяха горели в тях, отдавна ги нямаше.

Щрак.

Този път дори не мигна. Светът се плъзна пред очите му, потрепващ като предмет, гледан през чиста течаща вода. Стените отново бяха от тъмен махагон, а не от каменни блокове. Вратите си бяха врати, а не подвижни железни порти. Двата свята, разделяни от мембрана, тънка като дамски копринен чорап, започваха да се препокриват.

Джек смътно осъзнаваше, че битието му като Язон е започнало да се препокрива с битието му като Джек. Зараждаше се някакво трето битие — смесица от двете.

„Не знам какво точно е съчетанието, но се надявам да е силно, защото зад тези врати дебнат разни неща… зад всяка врата.“

Джек отново се запромъква по коридора към фоайето.

Щрак.

Този път световете не се смениха. Солидните врати си останаха солидни. Не забеляза никакво движение.

„Някъде тук, все пак. Някъде тук…“

Сега вече чу шум зад рисуваните двойни врати — в небето над картината, изобразяваща блато, пишеше: "Бар „Чаплата“. Шумът беше като от задвижена огромна ръждясала машина. Джек се втурна

(Язон се втурна)

към тази отваряща се врата

(към тази вдигаща се подвижна порта)

мушна ръка в

(торбичката)

джоба

(която носеше на колана на жакета си)

на джинсите си и стисна перцето за китара, което Спийди му беше дал толкова отдавна.

(и стисна зъба от акула)

Изчака да види какво ще излезе от бар „Чаплата“, а стените на хотела приглушено прошепнаха: „Имаме начини да се разправим с долни крадци като тебе. Трябваше да си тръгнеш, докато още можеше… защото, малкия, сега с тебе е свършено.“

5.

Щрак… туп!

Щрак… туп!

Щрак… туп!

Шумът беше силен, тромав и металически. В него имаше нещо неумолимо, нечовешко, което изплаши Джек повече, отколкото би го изплашил какъвто и да било човешки звук.

То се движеше, влачеше се напред в бавния си идиотски ритъм:

Щрак… туп!

Щрак… туп!

Дълга пауза. Джек чакаше, притиснат до стената на няколко стъпки вдясно от изрисуваните врати. Нервите му бяха опънати така, че аха да засвистят. Доста време не се случи нищо. Той започна да се надява, че току-виж причината за тракането е изпаднала през някой отвор между измеренията обратно в света, от който е дошла. Гърбът го заболя от изкуствено неподвижната, силно изправена поза. Отпусна се.

Изведнъж прокънтя оглушителен трясък и от лющещото се синьо небе на вратата изскочи огромна ръка в желязна ръкавица. От кокалчетата й стърчаха тъпи шестсантиметрови шипове. Джек ахна и пак се притисна към стената.

И, безпомощен, се пренесе в Териториите.

6.

От другата страна на подвижната порта стоеше фигура в черна ръждясала броня. Единствената пролука в цилиндричния й шлем беше черен хоризонтален прорез за очите, не по-широк от два сантиметра. По раздърпаното червено перо на върха на шлема пълзяха бели червеи. Язон видя, че са същите като червеите, които първо бяха плъзнали от стените на стаята на Албърт Шишкото, а после от всички стени на училището „Тейър“. От края на шлема се спускаше желязна ризница, която обгръщаше раменете на ръждясалия рицар като дамски шал. Ръцете му бяха защитени от тежки стоманени ленти, свързани на лактите с метални плочки, покрити с пластове древна мръсотия. Когато рицарят помръдваше, налакътниците скърцаха и хленчеха като разглезени деца.

От железните му юмруци стърчаха шипове.

Язон стоеше до каменната стена и го гледаше — просто не можеше да откъсне поглед от него. Устата му бе пресъхнала като от треска. Очите му сякаш изскачаха от орбитите си в ритъма на туптенето на сърцето му.

В дясната си ръка рицарят държеше le martel de fer — петнадесеткилограмов боен чук от кована стомана, ням като смъртта.

„Подвижната порта! Спомни си, че подвижната порта е между теб и него…“

Но тогава, въпреки че край нея нямаше човешка ръка, лебедката се завъртя. Желязната верига — всяка брънка беше дълга колкото ръката на Джек — се занавива около барабана и портата започна да се вдига.

7.

Железният юмрук вече не стърчеше от вратата. Беше оставил нацепена по ръбовете дупка, която придаваше на избледнелия пасторален пейзаж сюрреалистично зловещ вид — сякаш някакъв апокалиптичен ловец, разочарован от деня, прекаран в блатата, бе изстрелял заряд сачми в самото небе в изблик на засегнато честолюбие. После бойният чук изскочи през вратата с тъп удар, заличавайки една-две чапли, опитващи се да излетят. Джек заслони лицето си с ръка, за да не го ударят треските. Бойният чук се скри. Последва още една кратка пауза — почти достатъчна, за да може Джек пак да помисли за бягство. Но изведнъж юмрукът с шиповете се показа отново. Завъртя се на едната страна, после на другата, за да разшири дупката, и се дръпна. След секунда чукът прониза тръстиките и голямо парче от вратата падна на килима.

Джек вече виждаше тромавата фигура в броня в сенките на бар „Чаплата“. Бронята не беше същата като на фигурата, изправила се срещу Язон в черния замък. Онази имаше почти цилиндричен шлем с червено перо. А шлемът на тази приличаше на излъсканата глава на стоманена птица. От двете му страни на височината на ушите стърчаха рога. Джек видя нагръдник, ризница от метални плочки и подшивка от железни брънки отдолу. Чукът си беше същият и в двата свята. И в двата свята рицарите-двойници го отпускаха в един и същи миг, сякаш презрително — кой може да има нужда от боен чук, за да се справи с толкова жалък противник?

„Бягай, Джек, бягай!“

„Точно така — прошепна хотелът. — Бягай! Точно това правят долните крадци! Бягай! Бягай!!!“

Но той не искаше да бяга. Можеше да умре, но нямаше да бяга — защото коварният шепнещ глас беше прав. Бягаха именно долните крадци.

„Но аз не съм крадец — мрачно си помисли Джек. — Това нещо може да ме убие, но няма да бягам. Аз не съм крадец.“

— Няма да бягам! — изкрещя той на безизразното лице на излъскана стоманена птица. — Не съм крадец! Чуваш ли? Дошъл съм за нещо, което си е мое, и не съм крадец!!!

От дупките за дишане в шлема-птица долетя полустон-полуписък. Рицарят вдигна шиповете на юмруците си и ги стовари първо върху изкорубената врата отляво, после върху изкорубената врата отдясно. От пасторалния нарисуван блатен свят не остана нищо. Пантите поддадоха… и докато вратите рухваха, Джек наистина видя как единствената останала чапла отлита като птица в рисуван филм на Уолт Дисни. В очите й блестеше ужас.

Доспехите тръгнаха към него като робот-убиец, краката бавно се повдигаха, после тежко се стоварваха на пода. Бяха високи над два метра и когато минаха през вратата, стърчащите от шлема рога прерязаха дълбоки бразди в касата отгоре. Приличаха на кавички.

„Бягай!“ — закрещя пискливият глас в главата му.

„Бягай, крадец такъв“ — прошепна хотелът.

— Не — отвърна Джек. Впери поглед в приближаващия се рицар и ръката му силно стисна перцето за китара в джоба му. Осеяните с шипове рицарски ръкавици докоснаха забралото на шлема. Повдигнаха го. Джек ахна.

Под шлема нямаше нищо.

После ръцете с шиповете се протегнаха към него.

8.

Ръцете с шиповете се вдигнаха и подхванаха цилиндричния шлем от двете страни. Бавно го свалиха и се откри сивосинкавото, изпито лице на човек, който беше най-малко на триста години. Едната страна на древното лице бе изкривена от удар. От кожата стърчаха парчета кости като счупена яйчена черупка, а раната беше покрита с нещо черно и лепкаво — засъхнал мозък, предположи Джек. Нещото не дишаше, но зачервените очи се взираха в Джек с блясък на адска алчност. То се захили и Джек видя острите като игли зъби, с които този ужас щеше да го разкъса на парчета.

То тромаво се заклати напред и затрака… но това не беше единственият звук.

Той погледна наляво, към централната зала

(фоайето) на замъка

(хотела)

и видя втори рицар, който носеше на главата си плитката паница, известна като Големия шлем. След него идваше трети… и четвърти. Бавно вървяха по коридора и влачеха древните си доспехи, приютяващи сега някакви вампири.

След това ръцете го сграбчиха. Тъпите шипове на ръкавиците се впиха в раменете и ръцете му. Потече топла кръв и сивосинкавото, сбръчкано лице се сгърчи в ужасно, кръвожадно хилене. Плочките на лактите му скърцаха и стенеха, докато мъртвият рицар придърпваше момчето към себе си.

9.

Джек изрева от болка — тъпите върхове на късите шипове бяха забити в него, в него, и той най-сетне разбра, че това наистина се случва и че след миг нещото ще го убие.

Дърпаше го към зейналия празен мрак под шлема.

Но действително ли там беше празно?

Джек зърна нещо като мътен отблясък от две червени огънчета в мрака… нещо като очи. И докато железните ръце го придърпваха все по-близо, той усети вледеняващ студ, като че ли всички съществували някога зими някак си се бяха събрали, някак си бяха станали една зима… и тази река от смразяващ въздух се изливаше от празния шлем.

"То наистина ще ме убие и майка ми ще умре. И Ричард ще умре, Слоут ще победи, ще ме убие, ще ме

(разкъса на парчета, ще ме изкорми със зъбите си)

ще ме превърне в късче лед…

„Джек!!!“ — извика гласът на Спийди.

(„Язон!!!“ — извика гласът на Паркъс.)

„Перцето, момче! Използувай перцето! Преди да е станало късно! В името на Язон, използувай перцето, преди да е станало късно!“

Джек стисна перцето. Беше горещо като монетата преди това и внезапно вледеняващият студ се смени с чувство на всепобеждаващо тържество. Той измъкна перцето от джоба си и извика от болка, когато избодените му мускули се обтегнаха срещу шиповете, забити в тях, но чувството за тържество — това прекрасно чувство за топлина от Териториите, това чисто чувство за дъга след дъжд — не изчезна.

Перцето, защото то пак беше перце, бе между пръстите му — здраво, тежко триъгълниче от слонова кост, украсено с филигран и инкрустирано със странни рисунки — и в този миг Джек

(и Язон)

видяха как тези рисунки се сляха в лице — лицето на Лаура де Лосиан

(лицето на Лили Кавано Сойер).

10.

— В нейно име, ти мръсно, закърняло нещо! — извикаха те в един глас, но се чу само един вик — викът на единното естество, викът на Джек/Язон. — Махайте се от лицето на този свят! В името на кралицата и в името на нейния син, махайте се от лицето на този свят!

Язон замахна с перцето за китара към бялото мършаво лице на вампироподобното нещо в доспехите. В същия миг, преди още да мигне, той се сля с Джек и видя как перцето свисти в мразовитата черна празнота. След още един миг Язон видя как кръвясалите очи на вампироподобното нещо се изцъклиха в недоумение, когато върхът на перцето се заби в средата на сбръчканото му чело. Минута по-късно самите очи, вече замъглени, избухнаха и по ръката му потече черна, димяща слуз, която гъмжеше от мънички, хапещи червейчета.

11.

Джек политна към стената. Удари я с глава. Въпреки това и въпреки силната, пулсираща болка в раменете и ръцете си не изпусна перцето.

Доспехите дрънчаха като ламаринено плашило. Джек успя да забележи, че те сякаш се издуват и заслони очите си с ръка.

Доспехите се самоунищожаваха. Не пръскаха шрапнели наоколо, просто се разпадаха — Джек се зачуди дали щеше да се смее, ако беше видял това на кино, а не тук, в приземния коридор на вонящия хотел, и ако под мишниците му не се стичаше кръв. Излъсканият стоманен шлем, толкова приличащ на птича глава, падна на пода с приглушено тупване. Извитият полумесец около шията, който би трябвало да не позволява на противника на рицаря да забие острието на копието си в гърлото му, се свлече сред дрънченето на ризницата. Бронята рухна като стоманена лавица за книги. Набедрениците се разпаднаха. Една-две секунди върху прогнилия килим валеше дъжд от метал, а после от всичко остана само купчина старо желязо.

Джек се облегна на стената и се огледа с ококорени очи, сякаш очакваше доспехите отново да се слепят. Всъщност той наистина очакваше нещо такова. Но като видя, че не се случва нищо, се обърна наляво, към фоайето… и забеляза, че към него бавно се движат още доспехи. Носеха белезникаво, покрито с плесен знаме. Върху него имаше символ, който Джек позна — беше го виждал на знамената, носени от конниците, ескортиращи черния дилижанс на Морган дьо Орис по пътя към Големия пущинак и към павилиона на кралицата. Знакът на Морган — но това не бяха хората на Морган, смътно усети той. Те просто носеха неговото знаме като някаква болезнена подигравка към този натрапник, който си позволяваше да краде единствената причина за съществуването им.

— Не мога повече! — дрезгаво прошепна Джек. Перцето потреперваше между пръстите му. Нещо му се беше случило — някак си се беше повредило, когато го използува, за да унищожи доспехите, излезли от бар „Чаплата“. Слоновата кост, по-рано с цвета на прясна сметана, бе видимо пожълтяла. Цялата повърхност се беше покрила с тънки пукнатини.

Доспехите настъпателно трополяха. Някой бавно изтегли дълъг меч със страховито двойно острие.

— Не мога повече — изстена Джек. — О, Господи, не мога повече. Изморен съм, не мога повече, моля ви, не мога повече, не мога повече…

„Пътниче Джек, пътниче Джек, приятелче…“

— Спийди, не мога! — изкрещя той. По мръсното му лице се стичаха сълзи. Доспехите се приближаваха с неумолимостта на автомобилни части върху поточна линия. Чу свиренето на полярен вятър в черния им студ.

„… ти си тук, в Калифорния, за да го върнеш.“

— Моля те, Спийди, не мога повече!

Те протягаха ръце към него — лица на роботи от черен метал, ръждясали набедреници, покрити с мухъл и плесен ризници.

„Трябва да направиш всичко възможно“ — изтощен прошепна Спийди и после вече го нямаше. Джек остана сам — за да остане прав или да падне на колене.

1.

„Направихте грешка — чу Джек призрачен глас, докато стоеше пред бар «Чаплата» и гледаше как доспехите се приближават към него. С гласа дойде и образът — разгневен мъж, всъщност просто поотрасло момче, което крачи по улицата на уестърна към камерата и закопчава първо един колан с револвери, после втори, така че да се кръстосат на корема му. — Направихте грешка. Трябваше да убиете и двамата братя Елис!“

От всичките филми на майка си Джек винаги бе харесвал най-много „Последният влак за Хангтаун“, направен през 1960 година и пуснат по екраните през 1961. Беше филм на „Уорнър Брадърс“ и главните роли — както в много от техните филми с малък бюджет — се изпълняваха от актьорите, известни от десетината телевизионни сериала на „Уорнърс“, които се произвеждаха като на конвейр. Джек Кели от шоуто „Единакът“ също играеше в „Последният влак“ (учтивия комарджия), както и Андрю Дугън от "Мелодията на „Бърбън Стрийт“ (злия земевладелец). Клинт Уокър, известен с телевизионния си герой Боуди Шайена, тук изпълняваше главната роля (Рейф Елис — пенсиониран шериф, който още веднъж трябва да грабне револвера). За ролята на момичето от мюзикхола с нежни ръце и златно сърце първоначално бяха определили Ингър Стивънс, но тя бе хванала остър бронхит и беше заменена с Лили Кавано. Ролята бе от тези, които тя би могла да изиграе добре и в кома. Веднъж, когато родителите му мислеха, че спи, и си говореха във всекидневната на първия етаж, Джек изтича бос до банята да пие вода и чу майка си да казва нещо изумително — поне достатъчно изумително, та той да го запомни: „Всички жени, чиито роли съм играла, знаеха как да правят любов, но нито една не знаеше как се пърди“ — каза Лили на Фил.

Уил Хъчинс, известен от главната роля в друга програма на „Уорнър Брадърс“ („Новакът“), също играеше и в този филм. „Последният влак за Хангтаун“ беше любим на Джек главно заради героя на Хъчинс. Именно той — Анди Елис — се яви в изморените му, залитащи, претоварени мисли сега, когато гледаше как доспехите маршируват по тъмния коридор към него.

Анди Елис беше малодушният по-малък брат, който побеснява в последните кадри. След като се е спотайвал и треперил от страх през целия филм, той накрая се изправя лице в лице с жестоките главорези на Дуган, след като главорезът-главатар (пресъздаден от свирепия на вид, брадясал Джек Елам, който играеше главатар на главорези във всякакви епопеи на „Уорнър Брадърс“ — и в киното, и в телевизията) бе застрелял брат му Рейф в гръб.

Хъчинс вървеше по прашната широкоекранна улица, закопчаваше коланите с револверите на брат си с тромави пръсти и викаше: „Хайде! Хайде, аз съм готов! Направихте грешка! Трябваше да убиете и двамата братя Елис!“

Уил Хъчинс не беше най-великият актьор на всички времена, но в този момент бе постигнал — поне в очите на Джек — истински връх на актьорско превъплъщение. Ясно личеше, че младежът отива на смърт и знае това, но е решен да го направи независимо от всичко. И макар да го беше страх, не проявяваше никакво колебание — вървеше целеустремено, сигурен какво иска, въпреки че катарамите на коланите му създаваха затруднения.

2.

Доспехите прииждаха, скъсяваха разстоянието и се клатушкаха като роботи-играчки. „Липсват им само ключовете за навиване на гърба“ — помисли си Джек.

Изправи се с лице към тях. Държеше пожълтялото перце между палеца и показалеца на дясната си ръка, сякаш готов да удари струните.

Те като че ли се поколебаха, усетили безстрашието му. Самият хотел сякаш внезапно се поколеба или отвори очи за опасността — по-голяма, отколкото беше предполагал отначало. Дъските на подовете изстенаха, няколко врати с трясък се затвориха една след друга, а месинговите украшения по покривите за миг спряха да се въртят.

После доспехите пак затрополиха напред. Бяха вече плътна движеща се стена от брони, ризници, набедреници, шлемове и блестящи метални навратници. Един държеше железен боздуган с шипове, друг martel de fer. Този в средата стискаше двуостър меч.

Изведнъж Джек тръгна към тях. Очите му искряха. Насочи перцето напред. Лицето му се освети от ослепителния блясък на Язон. Той

се пренесе

за миг в Териториите и стана Язон. Тук зъбът от акула, който вече не беше перце, сякаш пламтеше. Приближи се към тримата рицари и единият свали шлема си. Откри се едно от онези древни, бледи лица — този път с широки челюсти. Шията му беше осеяна с тъмни брадавици като капки от восъчна свещ. Той хвърли шлема върху него. Язон лесно се изплъзна

и

отново се пренесе в битието си на Джек, тъкмо когато шлемът рикошираше от ламперията на стената зад него. Пред себе си видя безглави доспехи.

„Смяташ ли, че така ще ме уплашиш? — презрително си помисли той. — Този номер вече съм го виждал. Той не ме плаши, и ти не ме плашиш, ще го взема и толкова!“

Този път не усети просто че хотелът слуша — този път той като че ли се отдръпваше от него, както тъканта на храносмилателен орган би се отдръпнала от парче отровно месо. Горе, в петте зали, където бяха загинали петимата рицари-пазители, пет прозореца се пръснаха като от изстрел. Джек се спусна към доспехите.

Някъде горе Талисманът пропя с чистия си, мелодичен, тържествуващ глас: „Язон! При мен!“

„Хайде! — извика Джек на доспехите и избухна в смях. Не можеше да спре да се смее. Смехът никога не му се бе струвал толкова силен и могъщ, толкова хубав — като водата на планински поток или на дълбока река. — Хайде, аз съм готов! Не знам от коя скапана Кръгла маса сте дошли, но трябваше да си стоите там! Направихте грешка!“

Разсмя се още по-силно, но вътрешно бе изпълнен с мрачна решителност като Вотан на скалата на валкириите. Нахвърли се върху олюляващата се безглава фигура в средата.

— Трябваше да убиете и двамата братя Елис! — изкрещя той и заби перцето за китара, дадено му от Спийди, в зоната мразовит въздух, където би трябвало да се намира главата на рицаря. Доспехите рухнаха.

3.

В спалнята си в „Алхамбра“ Лили Кавано Сойер вдигна очи от книгата, която четеше. Стори й се, че чува някой — не, не просто някой, а Джек — да я вика от дъното на празния коридор, или даже от фоайето. Тя се ослуша с широко отворени очи, със стиснати устни, с разтуптяно сърце… Никой. Джеки все още го нямаше, ракът все още я ядеше хапка по хапка и оставаше цял час и половина преди да може да вземе следващото от големите кафяви хапчета, които поне малко притъпяваха болката й с конската си доза.

Все по-често се замисляше дали да не ги изпие всичките наведнъж. Така болката нямаше просто да се притъпява за малко — щеше да секне завинаги. „Казват, че ракът не се лекува, но не вярвайте на тези глупости, госпожо — защо не глътнете двадесетина от тези. Какво ще кажете? Искате ли да опитате?“

Не го бе направила само заради Джек — толкова силно искаше да го види пак, та вече си въобразяваше, че чува гласа му. И то не просто да изрича името й — нещо елементарно, макар и сантиментално, а да цитира един от старите й филми.

„Превърнала си се в побъркана старица, Лили“ — сгълча се тя, измъкна една цигара от пакета „Хърбърт Таритън“ и я запали с тънките си, треперещи пръсти. Дръпна два пъти и я загаси. След всяко трето дръпване започваше да кашля, а напоследък кашлицата като че ли раздираше гърдите й. „Побъркана старица.“ Пак вдигна книгата, но не можа да чете. От очите й се стичаха сълзи, а вътрешностите я боляха — боляха я, о, как само я боляха — и й се искаше да изпие всичките кафяви хапчета, но толкова жадуваше пак да го види, пак да види скъпия си син с високо умно чело и блестящи очи.

„Върни се у дома, Джеки — помисли си тя, — моля те, върни се скоро, иначе следващия път ще трябва да си говорим с помощта на чинийката на някой медиум. Моля те, Джек, моля те, върни се у дома.“

Лили затвори очи и се опита да поспи.

4.

Рицарят, който беше носил железния боздуган с шиповете, се олюля — на мястото на корема му нямаше нищо — и след това избухна. Последният вдигна бойния си чук… и просто се свлече на купчина. Джек стоеше сред развалините и се смееше, но щом погледна перцето на Спийди, млъкна.

То вече бе станало тъмножълто и изглеждаше древно. Пукнатините му бяха огромни.

„Няма значение, пътниче Джек. Продължавай нататък. Мисля, че наоколо се мотае още една от тези тенекиени кутии. Но ти ще се справиш с нея, нали?“

— Ако трябва, ще се справя — отвърна Джек на глас.

Срита настрани някакви набедреници, шлемове и брони и тръгна по средата на коридора. Подът под кецовете му поскърцваше. Стигна до фоайето и се огледа.

„Джек! Ела при мен! Джек! Ела при мен!“ — пропя талисманът.

Джек тръгна нагоре по стълбите. По средата се спря, погледна към площадката и видя последния рицар да се взира в него. Беше гигант, висок над единадесет стъпки, с броня и черно перо. В очния прорез на шлема му пламтеше свирепа червена светлина.

Ръката му в желязна ръкавица стискаше огромен боздуган.

За миг Джек замръзна на стъпалата, после продължи нагоре.

5.

„Оставили са най-лошото последно“ — помисли си Джек и както се качваше нагоре към черния рицар,

пак

се плъзна

в Язон. И тук рицарят бе в черни доспехи, но те изглеждаха различни. Забралото беше вдигнато и лицето под него почти не се виждаше, цялото бе покрито със стари, изсъхнали язви. Джек ги позна. Този тип се бе приближил твърде близо до някоя от търкалящите се огнени топки в Прокълнатите земи и не му се беше разминало.

По стълбите с широки перила, но не от махагон от Карибските острови, а от твърдото дърво на Териториите, срещаше и други фигури. Не можеше да ги види съвсем ясно. Фигури с наметала и фигури с копринени ризи, жени с дълги бели рокли и с блестящи бели воали, спускащи се над разкошните им прически. Тези хора бяха красиви, но обречени — или може би призраците винаги изглеждат така на живите. Защо иначе самата представа за призраци поражда такъв ужас?

„Язон! При мен!“ — пропя талисманът и за миг цялата разчленена действителност сякаш рухна. Той не се пренесе в другия свят, а усети, че пада през светове като човек, пропадащ през прогнилите подове на древна дървена кула, етаж след етаж. Не се страхуваше. Хрумна му мисълта, че може би никога няма да успее да се върне — че просто завинаги ще продължи да пада през веригата от действителности или ще се загуби като в гъста гора — но веднага я отхвърли. Всичко това се случваше на Язон

(и на Джек)

за частица от секундата — по-малко време, отколкото му трябваше, за да изкачи още едно стъпало. Щеше да се върне — той беше единствен по природа и не вярваше, че такъв човек може да се загуби, понеже той имаше място във всички светове. „Но аз не съществувам едновременно във всички тях — помисли си Язон.

(Джек) —

Именно това е важното, в това е разликата. Аз прелитам през тях — вероятно твърде бързо, за да ме види някой, и след мен остава звук като пляскане на ръце или леко свистене, когато въздухът затваря празнотата, отворена в пространството от милисекундното ми пребиваване.“

В много от тези светове черният хотел беше черна руина — той смътно се досещаше, че в тези светове голямото зло, надвиснало сега над тънката нишка, опъната между Калифорния и Териториите, вече се е случило. В един от тях бурното, блъскащо се в брега море имаше болезнен, мъртвешки зелен цвят; небето също приличаше на гангрена. В друг видя летящо създание, голямо колкото заселнически фургон, да свива крила и да се спуска към земята като ястреб. То сграбчи нещо като овца и пак се издигна нагоре с окървавеното животно в човката си.

Щрак… щрак… щрак. Световете се сменяха пред очите му като карти, разбърквани от професионален комарджия.

Пак видя хотела. Пред него се изредиха няколко различни варианта на черния рицар, но намеренията на всичките бяха едни и същи — разликите бяха толкова незначителни, колкото тези в дизайна на конкуриращи се автомобили. Веднъж попадна в черна палатка, пълна със задушливата остра миризма на прогнило платно — имаше много дупки и през тях влизаха прашни, пречупени слънчеви лъчи. В този свят Джек/Язон се катереше по някаква въжена стълба, а черният рицар стоеше в някаква дървена кошница досущ като гарваново гнездо. После пак се пренесе… и пак… и пак.

В един от световете океанът гореше, в друг хотелът беше като в Пойнт Венути, само че бе до половината потопен в океана. За миг сякаш се озова в асансьор, а рицарят надничаше през отвора над него. После се намери на някакъв склон, а горе бдеше огромна змия с дълго, мускулесто тяло, покрито с броня от блестящи черни люспи.

„Кога ще стигна до края на всичко това? Кога ще спра да падам през подовете и просто ще се стоваря в мрака?“

„Джек! Язон! — повика го талисманът, повика го във всичките светове. — При мен!“

Джек тръгна към него — и беше същото като да си тръгнеш за вкъщи.

6.

Видя, че е бил прав — беше изкачил само няколко стъпала. Но действителността отново се бе втвърдила. Черният рицар — неговият черен рицар, черният рицар на Джек Сойер — стоеше на площадката и му препречваше пътя. Вдигна боздугана си.

Джек се уплаши, но продължи да се качва. Протегна пред себе си перцето на Спийди.

— Няма да се разправям с тебе — каза той. — Махни се от пътя ми…

Черната фигура замахна с боздугана и го стовари с невероятна сила. Джек отскочи встрани. Боздуганът се вряза в дървото, точно където Джек стоеше преди малко, и разцепи стъпалата. Отдолу зейна кух мрак.

Рицарят изтръгна боздугана. Джек прескочи две стъпала с перцето на Спийди между палеца и показалеца си… и изведнъж то просто се разпадна, посипа се като ситен дъждец от пожълтели парченца слонова кост върху кецовете му. Джек зашеметено се взираше в късчетата.

Звук на мъртвешки смях.

Рицарят вдигна боздугана с полепнали по него трески и парчета от стария влажен стълбищен килим. Горещият пламък струеше от очния прорез в шлема на призрака. Той сякаш одра обърнатото към него лице на Джек и между очите му бликна кръв.

Отново хриплив смях. Не го чуваше с ушите си. Знаеше, че и тези доспехи са празни като другите — просто стоманен кожух за все още неумрял дух, но смехът кънтеше в главата му. „Загуби, момче — наистина ли мислеше, че тази жалка дреболийка ще ти помогне да се справиш с мене?“

Боздуганът пак връхлетя, този път отстрани, и Джек успя да откъсне поглед от червения пламък точно навреме, за да се наведе — чу боздугана да изсвистява над главата му секунда преди да се стовари върху перилото и да отнесе еднометрово парче от него.

С метално скърцане рицарят се наведе към него в някаква ужасна, саркастична пародия на загриженост, след това вдигна боздугана за още един зловещ удар.

„Джек, ти нямаше нужда от вълшебен сок, за да се пренасяш отвъд, нямаш нужда и от вълшебно перце, за да разкараш туй джезве оттука!“

Боздуганът отново засвистя във въздуха. Джек залитна назад и пое дълбоко дъх. Мускулите на раменете му запариха около раните от шиповете.

Боздуганът мина на сантиметри от гърдите му, преди да окоси няколко от подпорите на перилата, сякаш бяха клечки за зъби. Джек се олюля на ръба на нищото, чувствуваше се абсурден и комичен като Бъстър Китън. Опита се да се опре на остатъка от перилото отляво, но под ноктите му се забиха тресчици. Болката бе толкова пареща и остра, та за миг му се стори, че очните му ябълки ще се пръснат. После се хвана със здравата си дясна ръка, успя да се задържи и се дръпна от ръба.

„Цялото вълшебство е в тебе, Джек! Още ли не си го разбрал?“

За минута той просто стоеше и се опитваше да си поеме дъх, след това пак погледна нагоре, към безизразното желязно лице.

— Я се разкарай, сър Гауин!

Рицарят пак наклони огромния си шлем с неочаквано деликатен жест, сякаш казваше нещо като: „Извинявай, моето момче, не те чух… на мен ли говориш?“ После отново замахна с боздугана.

Може би заслепен от страха си, досега Джек не бе забелязал колко бавни всъщност бяха тези замахвания, колко ясно съобщаваха траекторията на всеки ужасен удар. „Сигурно са му ръждясали сглобките“ — помисли си той. Във всеки случай сега, когато главата му се бе прояснила, беше достатъчно просто да се приближи, за да може ударът да падне зад него.

Изправи се на пръсти, протегна ръце и сграбчи черния шлем. Металът бе болезнено топъл — като изгаряща от температура плът.

— Махай се от лицето на този свят — изрече Джек с тих, спокоен глас, сякаш просто подхващаше разговор. — Заповядвам ти в нейно име.

Червената светлина в шлема изгасна като свещ в издълбана тиква и изведнъж цялата тежест — най-малко седем килограма — се стовари в ръцете му, защото под шлема вече нямаше нищо, доспехите се бяха разпаднали.

— Трябваше да убиете и двамата братя Елис — каза Джек и захвърли празния шлем. Той тупна на пода, изтрака и се търкулна като играчка. Хотелът сякаш уплашено се сви.

Джек се обърна към широкия коридор на втория етаж и тук най-сетне имаше светлина — чиста и ясна като в деня, когато видя летящите в небето хора. Коридорът завършваше пак с двойни врати и те бяха затворени, но от вертикалния процеп между тях се процеждаше достатъчно светлина, за да се разбере, че вътре наистина е много, много светло.

А така му се искаше да види ярката светлина, да разбере откъде идва тя! Защото за да стигне до нея, бе вървял дълго и то в тъмен, непрогледен мрак.

Вратите бяха тежки, покрити с фина резба. Над тях пишеше с малко поолющени, но въпреки това съвсем четливи букви: "Бална зала „Териториите“.

— Ей, мамо — каза Джей Сойер с тих, възхитен глас и тръгна към блясъка. Сърцето му се свиваше от щастие и всичко сякаш беше дъга, дъга, дъга. — Ей, мамо, мисля, че стигнах. Наистина мисля, че стигнах.

Леко и със страхопочитание той хвана по една дръжка във всяка ръка и ги натисна. Отвори вратите и чистата бяла светлина обля озареното му от щастие лице.

7.

Точно в мига, в който Джек се разправи с последния от петте рицари-пазители, Сънлайт Гардънър гледаше назад към плажа. Чу приглушен тътен, като че ли малък заряд динамит избухна някъде в хотела. В същата секунда ярка светлина блесна от прозорците на втория етаж на „Азенкур“, а резбованите месингови символи — луни, звезди, планетоиди и странни изкривени стрели — едновременно спряха да се въртят.

Гардънър се беше издокарал като някое тъпо ченге от лосанжелоския отдел за борба с тероризма. Над бялата си риза бе навлякъл издута черна противокуршумна жилетка, на дясното му рамо висеше радиостанция в платнена торба. Плътната й къса антена подскачаше при всяка негова стъпка. През другото си рамо беше метнал „Уедърби 360“ — ловна пушка, голяма почти колкото зенитно оръдие, която би накарала самия Робърт Рурк да умре от завист. Гардънър я бе купил преди шест години, когато обстоятелствата наложиха да се отърве от предишната си ловна пушка. Оригиналният й калъф, направен от кожа на зебра, беше в багажника на черния кадилак, заедно с тялото на сина му.

— Морган!

Морган не се обърна. Той стоеше и надничаше над няколко струпани скали, които стърчаха в пясъка като черни зъби. На двадесет стъпки от скалите и само пет стъпки над най-високата точка на прилива лежеше Спийди Паркър, двойник на Паркъс. Като Паркъс той някога бе наредил да жигосат Морган — от вътрешните страни на едрите му бели бедра сега имаше белези. По тези белези познаваха предателите в Териториите. Единствено поради застъпничеството на самата кралица Лаура белезите бяха от вътрешната страна на бедрата, а не на бузите му. Така можеше почти винаги да ги крие под дрехите си. Морган — този, както и онзи — не беше обикнал кралицата повече, макар и да се бе застъпила за него, но омразата му към Паркъс, надушил тогавашния заговор, бе нараснала до безграничност.

Сега Паркъс/Паркър лежеше на пясъка по очи, с покрита с гнойни рани глава. От ушите му бавно капеше кръв.

На Морган му се искаше да вярва, че Паркър е още жив, че още страда, но бе видял гърбът му да се надига за последен път малко след като той и Гардънър дойдоха при скалите преди около пет минути.

Когато Гардънър го повика, Морган не се обърна, защото беше потънал в съзерцание на стария си враг, най-сетне повален. Ако някой твърди, че отмъщението не е сладко, греши.

— Морган! — пак изсъска Гардънър.

Този път Морган се обърна намръщен.

— Е? Какво искаш?

— Погледни! Покривът на хотела!

Морган видя, че всички ветропоказатели и украшения по покрива — фигурите от кован месинг, които преди това се въртяха с абсолютно еднаква скорост, независимо дали духаше лек ветрец или свиреп ураган — стояха неподвижни. В същия миг земята под краката им потрепера. Сякаш някакъв огромен подземен звяр се бе размърдал в зимния си сън. Морган почти би повярвал, че му се е сторило, ако не бяха разширените кръвясали очи на Гардънър. „Хващам се на бас, че ти се иска никога да не беше напускал Индиана, Гард — помисли си Морган. — В Индиана няма земетресения, нали така?“

От всички прозорци на „Азенкур“ отново блесна светлина.

— Какво означава това, Морган? — дрезгаво попита Гардънър. Морган разбра, че дивата ярост от загубата на сина му за пръв път отстъпва пред страха му за самия него. Това бе досадно, но пък можеше да го насъска до предишния му бяс, ако се наложеше. Само че Морган не искаше точно сега да хаби енергия за нещо, което нямаше пряко отношение към проблема — отърваването на света, на всички светове, от Джек Сойер, който от досадник в началото се беше превърнал в най-чудовищния проблем в живота на Слоут.

Радиостанцията на Слоут изписука: „Началникът на Четвъртия червен отряд търси Слънчевия човек! Обади се, Слънчеви човеко!“

— Слънчевия човек слуша — изграчи Сънлайт. — Какво има? Приемам, началнико на Четвърти червен отряд.

Гардънър изслуша четири несвързани, развълнувани, абсолютно еднакви доклада. Двамата със Слоут не научиха нищо ново — блеснала светлина, спрели да се въртят ветропоказатели, може би земни вибрации или първи трус на земетресение — но въпреки това Гардънър ентусиазирано се трудеше по всеки доклад, задаваше въпроси, крясваше „край“ след всяко предаване, понякога прекъсваше докладващите с „повторете“ или „разбрано“. Слоут си помисли, че Сънлайт прилича на второстепенен актьор във филм за природно бедствие.

Но ако това му помагаше да се отпусне, Слоут нямаше нищо против. Така поне не му се налагаше да отговаря на въпросите му… а като се замисли за това, реши, че може би Гардънър не иска да чуе отговора на въпросите си и затова се вживява толкова в несвързания брътвеж по радиото.

Пазителите бяха мъртви или извън строя. Затова спряха ветропоказателите и точно това показваше блесналата светлина. Талисманът не беше у Джек… поне още не. Когато това станеше, всичко в Пойнт Венути щеше наистина да се разтърсва, да се преобръща и да стене. И Слоут вече смяташе, че Джек наистина ще намери талисмана… че открай време е бил предопределен да го намери. Това обаче не го плашеше.

Вдигна ръка и докосна закачения на шията му ключ.

Гардънър беше свършил с „край“, „разбрано“ и „продължавайте“. Прибра радиостанцията в окачената на рамото си торба и погледна Морган с ококорени, уплашени очи. Преди да успее да продума, Морган леко сложи ръце на раменете му. Ако изобщо можеше да изпитва обич към някого другиго освен към бедния си мъртъв син, то изпитваше обич — доста изкривена, разбира се — именно към този човек. Бяха извървели дълъг път заедно и като Морган дьо Орис и Озмънд, и като Морган Слоут и Робърт Сънлайт Гардънър.

В Юта Гардънър бе застрелял Фил Сойер с пушка, която много приличаше на метнатата през рамото му сега.

— Слушай, Гард — спокойно каза той, — ще спечелим.

— Сигурен ли сте? — прошепна Гардънър. — Мисля, че е убил Пазителите, Морган. Знам, че звучи откачено, но наистина мисля… — Той млъкна. Покритите му със слюнка устни трепереха.

— Ще спечелим — повтори Морган със същия спокоен глас и наистина беше сигурен в това. Изпълваше го чувство за ясна предопределеност. Много години бе чакал този миг. Решимостта му си остана непоколебима — такава беше и сега. Джек щеше да излезе с талисмана в ръце. Той имаше огромна сила… но беше крехък.

Погледна окуляра на пушката „Уедърби“, която можеше да повали препускащ носорог, после докосна ключа за светкавиците.

— Оборудвани сме добре и когато излезе, ще го посрещнем — каза Морган и добави: — И в двата свята. Стига да не загубиш куража си, Гард. Стига да си до мен.

Треперещите устни се постегнаха.

— Морган, разбира се, аз ще…

— Спомни си кой уби сина ти — каза тихо Морган.

В мига, в който Джек Сойер бе забил нажежената монета в челото на едно чудовище в Териториите, Руел Гардънър, от шестгодишен страдащ от сравнително леки епилептични припадъци (от същата възраст синът на Озмънд бе започнал да проявява симптомите на това, което наричаха болестта на Прокълнатите земи), изглежда бе получил фатален припадък на задната седалка на кадилак, каран от вълкодлак по шосе Е-70 от Калифорния на запад към Илиной, и бе умрял от задушаване в ръцете на Сънлайт Гардънър.

Очите на Гардънър сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Спомни си — тихо повтори Морган.

— Лоши — прошепна Гардънър. — Всички момчета са лоши. Това е аксиома. И особено това момче.

— Точно така! — съгласи се Морган. — Задръж тази мисъл! Можем да го спрем, но искам да съм сигурен, че може да излезе от хотела само на твърда земя.

Той заведе Гардънър при скалата, откъдето бе наблюдавал Паркър. Видя, че върху мъртвия негър започват да кацат мухи — подути мухи-албиноси. Наистина прекрасно! Ако имаше списание като „Варайъти“, издавано и четено от мухи, Морган с удоволствие би купил рекламно пространство, за да ги привлече към мястото, където лежеше Паркър. Дойдеше ли една, щяха да дойдат и всички останали. Щяха да снасят яйцата си в гънките на гниещата му плът и човекът, жигосал бедрата на двойника му, щеше да служи за инкубатор на личинки. Каква разкошна идея! Морган посочи към пристана.

— Надуваемата лодка е там — рече той. — Прилича на кон, един Господ знае защо. В сенките е, но ти винаги си бил чудесен стрелец. Дали не би могъл да я улучиш, Гард, да я надупчиш с куршуми? Хайде, потопи тази проклета лодка!

Гардънър свали пушката от рамото си, погледна в окуляра и затърси целта.

— Видях я — злорадо прошепна той накрая и дръпна спусъка. Ехото дълго отеква над водата, после утихна. Цевта на пушката отскочи нагоре, после отново се сведе. Гардънър стреля пак. И пак.

— Улучих я — рече той и отпусна оръжието. Бе възвърнал куража си и пак вирна нос. Усмихваше се така, както се бе усмихвал, когато се върна от онази поръчка в Юта. — Вече е само пукнат балон във водата. Искаш ли да погледнеш в окуляра? — Той предложи пушката на Слоут.

— Не — отвърна той. — Щом казваш, че си я улучил, значи си я улучил. Сега ще трябва да излезе на твърда земя и ние знаем от коя посока ще дойде. Мисля, че ще носи това, което ни пречеше толкова години.

Гардънър вдигна светналите си очи към него.

— Предлагам да се преместим ето там. — Морган посочи старата, покрита с дъски пътека точно до оградата, където бе прекарал толкова много часове в наблюдение на хотела и в мисли какво ли има в балната зала.

— Добре…

И тогава земята застена и се разтърси под краката им — подземният звяр се беше събудил, протягаше се и ревеше.

В същия миг всички прозорци на „Азенкур“ се изпълниха с ослепителна бяла светлина — светлината на хиляди слънца. Прозорците се пръснаха едновременно и стъклата се посипаха в диамантен дъжд.

— Спомни си за сина си и ме следвай! — изкрещя Слоут. Чувството за предопределеност сега бе още по-ясно, ясно и неоспоримо. В края на краищата беше предопределено той да спечели.

Двамата се затичаха по разтърсващия се плаж към пътеката.

8.

Джек смаян пристъпваше по лъскавия под на балната зала. Гледаше нагоре с искрящи очи. Лицето му бе окъпано в чистия бял блясък, който носеше всички цветове — цветовете на изгрева, цветовете на залеза, цветовете на дъгата. Талисманът висеше във въздуха високо над него и бавно се въртеше.

Беше кристално кълбо с обиколка може би около деветдесет сантиметра — блясъкът около него бе толкова ослепителен, че не можеше да се каже точно колко е голямо. Грациозно извити линии прорязваха повърхността му, сякаш очертаваха географски ширини и дължини… „И защо не? — помисли си Джек, все още замаян от учудване и възторг. — Той е светът — микрокосмос на всички светове. Нещо повече, той е оста на всички възможни светове.“

Пееше, въртеше се, блестеше.

Джек стоеше под него, къпеше се в топлината му и ясно усещаше добронамерената му мощ. Стоеше сякаш в някакъв сън, мощта се вливаше в него като чист пролетен дъжд, събуждащ скритата сила на милиарди семенца. Почувствува неописуема радост да прелита през съзнанието му като ракета. Джек Сойер се засмя и скри вдигнатото си нагоре лице с две ръце — и в отговор на тази радост, и в подражание на полета й.

— Ела при мен тогава! — извика той и се плъзна

(през? към?)

в

Язон.

— Ела при мен тогава! — извика пак на мелодичния и леко напевен език на Териториите. Извика го през смях, но от очите му се стичаха сълзи. Разбра, че експедицията е започнала с другото момче и затова трябва да свърши с него. Откъсна се и

се плъзна

обратно

в

Джек Сойер.

Горе талисманът трептеше във въздуха, бавно се въртеше и хвърляше светлина, топлина и усещане за истинска доброта, за белота.

— Ела при мен!

Талисманът се заспуска надолу.

9.

И така, след много седмици, след трудни преживявания, тъмнина и отчаяние, след като намери и отново загуби приятели, след дни на тежък труд и нощи, прекарани във влажни копи сено, след битки с демоните на мрака (някои от които живееха в пукнатината на собствената му душа) — след всичко това талисманът идваше при Джек Сойер.

Той го гледаше как се спуска и нямаше никакво желание да избяга, но имаше чувството, че цели светове са изложени на риск, че цели светове висят на косъм. Истинска ли беше частта от Язон в него? Синът на кралица Лаура е бил убит — той беше призрак, в когото се кълняха хората от Териториите. И все пак Джек реши, че е истинска. Експедицията на Джек за талисмана — експедиция, която е била предназначена за Язон — го бе върнала към живота за малко — всъщност Джек имаше двойник, поне в известен смисъл. Ако Язон бе призрак, както рицарите бяха призраци, можеше като нищо да изчезне, когато блестящият, въртящ се глобус докосне протегнатите му нагоре ръце. Значи Джек щеше да го убие за втори път.

„Не се тревожи, Джек“ — прошепна му някакъв глас, топъл и ясен.

Спускаше се надолу — глобус, свят, светове. Той беше красота и топлина, той беше доброта, той беше възкресение на бялото. И както винаги е било и винаги трябва да бъде с бялото, беше ужасно крехък.

Докато талисманът се спускаше, в главата на Джек преминаваха светове. Сега не пропадаше през пластове действителност, а виждаше цял космос от действителности — препокриващи се, свързани като риза от

(действителност)

железни брънки.

„Протегнал си ръце към вселена от светове, към космос от доброта, Джек. — Гласът бе на баща му. — Не го изпускай, синко. В името на Язон, не го изпускай!“

Светове върху светове върху светове — някои великолепни, други като ад, осветявани за миг от топлата бяла светлина на тази звезда, на този кристален глобус, прорязан от тънки гравирани линии. Той бавно се спускаше надолу към протегнатите треперещи ръце на Джек Сойер.

— Ела при мен! — извика му момчето, както му бе пропявал самият талисман. — Хайде, ела при мен!

Беше на метър от ръцете му и ги обливаше с меката си, целебна топлина, после дойде по-близо и по-близо. Поколеба се за миг, като се въртеше бавно с леко наклонена ос, и Джек вече виждаше по повърхността му блестящите, трептящи очертания на континенти, океани и снежни върхове. Поколеба се… и после бавно се плъзна в протегнатите ръце на момчето.

1.

Лили Кавано, която бе потънала в неспокоен сън, след като и се стори, че чува гласа на Джек някъде отдолу, стреснато се изправи в леглото. За пръв път от седмици восъчножълтите й бузи порозовяха. В очите й блесна дива надежда.

— Язон? — ахна тя и се намръщи. Синът й не се казваше така. Но в съня, от който току-що се събуди, беше имала син с това име, а и самата тя бе друга жена. Всичко идваше от лекарствата, разбира се. Лекарствата просто изкривяваха сънищата й.

— Джек? — пак опита тя. — Джек, къде си?

Нямаше отговор… но тя го усещаше, беше сигурна, че е жив. За пръв път от много време — шест месеца може би — се чувствуваше наистина добре.

— Джеки — изрече тя и грабна цигарите си. Погледна ги за миг и ги запрати в другия край на стаята, където те тупнаха върху купчината боклуци в камината, които възнамеряваше да изгори привечер. — Мисля, че току-що се отказах от цигарите за втори и последен път в живота си, Джеки. Дръж се, хлапе. Мама те обича.

Изведнъж усети, че се е ухилила широко без никаква причина.

2.

Дони Киган, който дежуреше в кухнята на дома „Слънчева светлина“, когато Вълк излезе от сандъка, беше оцелял в онази ужасна нощ. Джордж Ъруинсън, вторият дежурен, не бе имал този късмет. Сега Дони живееше в доста по-традиционно сиропиталище в Мънси, Индиана. За разлика от някои други момчета от дома „Слънчева светлина“, той беше истински сирак — Гардънър бе имал нужда от няколко, за да замаже очите на щатските власти.

Сега Дони замаяно миеше с парцал един тъмен коридор на горния етаж. Изведнъж вдигна глава и замъглените му очи широко се отвориха. Облачното небе, от което върху унилите декемврийски нивя падаха дребни снежинки, внезапно се проясни на запад и пропусна един-единствен плътен слънчев лъч — страхотен и възвишен в самотната си красота.

— Прав си, аз наистина го обичам! — тържествуващо изкрещя Дони. Той викаше на Фърд Джанклоу, макар че в главата си имаше бръмбари за сто глави и вече бе забравил името му. — Той е красив и аз наистина го обичам!

Дони изцвили идиотския си смях, само че сега дори смехът му бе почти прекрасен. Няколко момчета се показаха на вратите си и изумено се втренчиха в него. Лицето му се къпеше в слънчевата светлина на единствения чист, ефимерен лъч и вечерта едно от момчетата прошепна на свой близък приятел, че за момент Дони му заприличал на Иисус.

Мигът отмина. Облаците се сгъстиха и скриха странно ясното късче небе, снегът се засили и вечерта се разрази първата голяма зимна буря за сезона. Дони обаче бе разбрал — и за един кратък миг дори знаеше — какво всъщност означава чувството на обич и тържество. Познанието отмина бързо, както отминават сънищата след като се събудим… но той никога не забрави самото чувство — това почти зашеметяващо чувство за благодат, поне веднъж видяна и изпитана, вместо да бъде обещавана, а после отказвана; чувството за чистота и нежна, озаряваща обич; чувството на екстаз при възкресението на бялото.

3.

Съдията Феърчайлд, който бе изпратил Джек и Вълк в дома „Слънчева светлина“, вече не беше никакъв съдия и щом изтечеше срокът на последното обжалване на присъдата му, щеше да отиде в затвора. Вече нямаше никакво съмнение, че ще свърши в затвора и че ще лежи дълго. Може би изобщо нямаше да излезе. Беше възрастен човек, с не много добро здраве. Ако не бяха намерили проклетите трупове…

Беше запазил присъствие на духа, доколкото беше възможно при създалите се обстоятелства, но сега, както седеше и си чистеше ноктите с дългото острие на джобното си ножче в кабинета в дома си, го затисна голямата сива вълна на депресията. Той изведнъж отдръпна ножчето от грубите си нокти, погледна го замислено и после пъхна острието в дясната си ноздра. Подържа го там за миг и след това прошепна: „О, по дяволите! Защо не?“ Рязко тласна ръка и изпрати десетсантиметровото острие на кратко, смъртоносно пътуване, като набучи първо синусите, а после и мозъка си.

4.

Смоуки Ъпдайк седеше в едно от сепаретата на кръчмата в Оутли, преглеждаше фактури и събираше цифрите с калкулатора, произведен от „Тексас Инструмънтс“, точно както бе правил в деня, когато се запозна с Джек. Само че сега беше късен следобед и Лори вече обслужваше първите клиенти за вечерта. Грамофонът-автомат свиреше „По-добре пред себе си да имам ракия (отколкото фронтална лоботомия)“.

В един миг всичко беше съвсем нормално. В следващия Смоуки рязко се изправи и шапката от вестник падна от главата му. Той притисна с ръка бялата си тениска отляво — остра болка го прободе като сребърен шиш. „Господ си прибира вересиите“ — би казал Вълк.

В същия миг скарата подскочи във въздуха и се пръсна със силен гръм. Удари се в някакъв рекламен надпис на тавана и го откъсна. Той с трясък се стовари на пода. Пространството зад бара почти веднага се изпълни със задушливата миризма на газ. Лори изпищя.

Грамофонът-автомат се завъртя по-бързо: 45 оборота в минута, 78, 150, 400! Полутъжните-полукомични ридания на певицата се превърнаха в задъхано умопомрачено бръщолевене на катерици. След секунда капакът на грамофона излетя. Разхвърча се цветно стъкло.

Смоуки погледна калкулатора си и видя, че в червеното прозорче присветва една и съща дума: „Талисман — Талисман — Талисман — Талисман“.

Точно тогава очите му се пръснаха.

— Лори, изключи газта! — кресна един от клиентите, свлече се от високото столче и се обърна към Смоуки. — Смоуки, кажи й… — Изпищя от страх, като видя от дупките, където би трябвало да са очите на Смоуки Ъпдайк, да блика кръв.

Миг по-късно кръчмата в Оутли хвръкна във въздуха и преди пожарните коли да успеят да пристигнат от Кучиград и Елмира, почти целият център на градчето беше в пламъци.

Не е кой знае каква загуба, деца, кажете „амин“.

5.

В училището „Тейър“, където както винаги цареше обичайната нормалност (като изключим краткия промеждутък, който живеещите в пансионите си спомняха само като поредица от смътни, някак си свързани сънища), тъкмо започваха последните часове. Това, което беше мек сняг в Индиана, тук в Илиной бе студен дъжд. Учениците седяха замислени и сънливи в класните си стаи.

Внезапно камбаните на параклиса забиха. Главите се изправиха. Очите се отвориха широко. В цялото училище „Тейър“ полузабравените сънища сякаш се подновиха.

6.

Етъридж седеше в час по висша математика и ритмично притискаше с ръка страхотно възбудения си член, докато гледаше с невиждащи очи логаритмите, изписвани един след друг на черната дъска от стария господин Хънкинс. Мислеше си за сладката келнерка, с която щеше да се задява в града след часовете. Тя не носеше чорапогащи, а колан с жартиери и нямаше нищо против да не си сваля чорапите, докато правят любов. Изведнъж Етъридж се загледа през прозореца, забравил ерекцията си, забравил келнерката с дългите крака и лъскавите найлонови чорапи — просто без никаква причина се сети за Слоут. Прекалено възпитаният дребен Ричард Слоут, който по всички критерии би трябвало да се класифицира като лигльо, но някак си не беше. Замисли се за него и се зачуди дали е добре. Кой знае защо му се струваше, че Слоут, който бе изчезнал от училище без разрешение преди четири дена и оттогава нищо не се бе чуло за него, се е забъркал в нещо неприятно.

В канцеларията на директора господин Дъфри обсъждаше изключването на Джордж Хатфийлд заради преписване с неговия ядосан — и богат — баща, когато камбаните зазвъняха извън разписанието. Щом млъкнаха, господин Дъфри се озова на пода на четири крака с увиснала върху челото посивяла коса и изплезен език. Хатфийлд Старши стоеше до вратата — всъщност уплашено се притискаше в нея — с ококорени очи и зяпнала уста, забравил гнева си от смайване и ужас. Господин Дъфри пълзеше по килима и лаеше като куче.

Когато камбаните забиха, Албърт Шишкото тъкмо се приготвяше да хапне. Загледа се през прозореца и се намръщи, както се мръщи човек, мъчещ се да си спомни нещо, което е на върха на езика му, но му се изплъзва. Сви рамене и продължи да разпечатва пакет пържени картофки — майка му току-що му беше изпратила цял кашон. Отвори широко очи. Стори му се — само за миг, но мигът бе достатъчно дълъг — че пакетът е пълен с тлъсти, гърчещи се бели червеи.

Той моментално припадна.

Когато се свести и събра кураж пак да надникне в пакета, видя, че е било просто халюцинация. Разбира се! Какво друго? И все пак в бъдеще тази халюцинация щеше да упражнява странна власт над него — щом отвореше пакетче пържени картофки, шоколадови пръчици, бисквити или говежда пастърма, веднага си представяше тези червеи. До пролетта Албърт бе отслабнал с двадесет килограма, играеше в отбора по тенис на „Тейър“ и вече беше спал с жена. За пръв път в живота си се надяваше, че може и да се справи с любовта на майка си.

7.

Когато камбаните забиха, всички се огледаха. Някои се разсмяха, други се намръщиха, един-двама избухнаха в плач. Чу се вой на кучета и това беше много странно, защото в „Тейър“ не пускаха кучета.

Мелодията, в която зазвъняха камбаните, не фигурираше в компютъризираното разписание за мелодиите — недоволният старши домакин по-късно потвърди това. В следващия брой на училищния вестник един от шегобийците изказа предположението, че някой натегач е програмирал мелодията, докато си е мислел за коледната ваканция.

Мелодията беше „Щастливите дни отново са тук“.

8.

Макар да смяташе, че е твърде стара, за да забременее, преди дванадесет месеца майката на Вълк бе забелязала, че кръвта й не протича и преди три месеца роди тризнаци — две сестрички и едно братче. Раждането бе трудно и я мъчеше предчувствието, че едно от по-големите и деца ще умре. Знаеше, че то е отишло в Другото място, за да закриля стадото, че ще умре в онова Друго място и че тя няма да го види повече. Беше й много мъчно и плака повече за това, отколкото от родилните болки.

И все пак сега, докато спеше с новородените на пълнолуние — всички бяха засега в безопасност, далеч от стадото — тя се претърколи с усмивка, дръпна най-малкото новородено братче и започна да го ближе. Все още спящо, Вълчето обви рошавия врат на майка си с ръце, притисна буза към меките й гърди и вече и двамата се усмихваха. В странния й сън се появи човешка мисъл: „Господ наистина си прибира вересиите“. И лунната светлина на онзи прекрасен свят, където всички миризми са добри, ги огряваше и двамата, както спяха прегърнати до двете сестрички.

9.

В град Гослин, Охайо (близо до Аманда и на около тридесет мили на юг от Кълъмбъс), по здрач един човек на име Бъди Паркинс изриваше курешките от кокошарника. На устата и носа си бе вързал маска от тензух, за да не вдишва белия прах на торта. Въздухът вонеше на амоняк. От вонята го болеше глава. Болеше го и гърбът, защото той беше висок, а курникът не. Общо взето, трябваше да признае, че това е отвратителна работа. Имаше трима сина, но и тримата проклетници се измитаха винаги, когато трябваше да се изрива курникът. Е, поне почти свършваше и…

„Хлапето! Боже Господи! Онова хлапе!“

Изведнъж напълно ясно и с някаква зашеметяваща обич си спомни момчето, което се бе нарекло Луис Фарън. Момчето, което твърдеше, че отива при леля си Хелън Вон в град Бъкай Лейк. Бъди го бе попитал дали бяга и момчето се обърна към него с лице, озарено от честна доброта и неочаквана, изумителна красота — тази красота бе накарала Бъди да си помисли за дъга след буря и за залез след ден на тежък труд и добре свършена, а не претупана работа.

Изправи се рязко и удари глава в покривните греди на курника така, че очите му се насълзиха… но въпреки това лудешки се хилеше. „О, Господи, това момче е там, то е там“ — помисли Бъди Паркинс и макар да нямаше никаква представа къде е това „там“, внезапно го обзе сладко, дивно чувство за абсолютно приключение. Никога в живота си, откакто на дванадесетгодишна възраст бе прочел „Островът на съкровищата“, а на четиринадесет години за пръв път беше погалил гърдите на момиче, не се бе чувствувал така зашеметен, така развълнуван, така изпълнен с бурна радост. Разсмя се. Хвърли лопатата и пред тъпо учудените погледи на кокошките заигра жизнерадостен танц насред курешките, като се смееше зад маската и щракаше с пръсти.

— Той е там! — извика Бъди Паркинс на пилетата през смях. — По дяволите, той е там! Наистина е успял — там е и го е намерил!

По-късно почти му се струваше — почти, но не съвсем — че сигурно вонята на курника го е ударила в главата. Но това не беше всичко — по дяволите, не беше всичко! Бе го осенило някакво откровение, но вече не си спомняше какво е било… предполагаше, че нещо подобно се е случило на онзи английски поет, за когото им бе разказвал един учител в гимназията — типът взел голяма доза опиум и започнал да пише поема за някакъв измислен китайски бардак, докато бил надрусан… само че като дошъл на себе си, не могъл да я завърши27.

„Нещо такова“ — мислеше си той, но някак си усещаше, че не е съвсем така. И макар да не си спомняше каква точно е била причината за радостта му, и той като Дони Киган никога не забрави как бе дошла тази радост, нито великолепната й неочакваност. Никога не забрави сладкото, дивно чувство за допир до някакво голямо приключение, за мигновен поглед към прекрасна бяла светлина, носеща всъщност всички цветове на дъгата.

10.

В една стара песен на Боби Дарин се казва: „И земята изплюе ли някакви корени/ вие с дънковите ризи и ботушите/ ги разкарайте… разкарайте ги…“ Децата от района на Кейджа, Индиана, биха се запалили по тази песен, ако не бе популярна доста преди да се родят. Домът „Слънчева светлина“ бе стоял празен само малко повече от седмица, но местните хлапета успяха да му създадат репутацията на обитаван от призраци. Нищо чудно, като се има предвид какви зловещи останки намериха боклукчиите край каменната стена на Далечното поле. Табелата „ПРОДАВА СЕ“ на местния търговец на недвижими имоти изглеждаше така, сякаш е стояла на ливадата цяла година, а не само девет дена. Той вече беше свалил цената веднъж и си мислеше да го направи отново.

Не му се наложи. Когато първите снежинки заваляха от оловносивото небе над Кейджа (и в мига, в който Джек Сойер докосна талисмана на около три хиляди километра оттам), контейнерите с втечнен газ зад кухнята експлодираха. Седмица преди това бе идвал работник от „Газоснабдяване и електроснабдяване — Източна Индиана“ и бе източил всичкия газ обратно в цистерната. Той би могъл да се закълне, че човек спокойно може да се вмъкне в някой от контейнерите и да си запали цигара, но въпреки това те експлодираха — точно в мига, когато прозорците на кръчмата в Оутли се пръснаха и се посипаха на улицата (заедно с няколко от редовните клиенти с дънкови ризи и ботуши… прибрани след това от спасителните отряди от Елмира).

За нула време домът „Слънчева светлина“ изгоря до основи.

Кажете „алилуя“!

11.

Във всички светове нещо се надигаше и се настаняваше в малко по-различна поза като огромен звяр… но в Пойнт Венути този звяр беше под земята. Той се бе събудил и ревеше. Според Института по сеизмология на Калифорнийската политехника той не заспа през следващите седемдесет и девет секунди.

Земетресението беше започнало.

1.

Чак след известно време Джек разбра, че „Азенкур“ се разпада около него, но това не го учуди. Той бе обзет от някакъв странен възторг и изумление. От една страна изобщо не беше в „Азенкур“, нито в Пойнт Венути, нито в окръг Мендосино, нито в Калифорния, нито в Американските територии, нито пък в онези, другите Територии, но в същото време все пак беше там, както и в безброй други светове. И не просто на едно място, а навсякъде в тях, защото той самият бе всички тези светове. Изглежда талисманът означаваше много повече, отколкото бе предполагал баща му. Той бе не просто оста на всички възможни светове, а самите светове — световете и пространствата между тях.

Тук имаше достатъчно трансцендентализъм, за да побърка дори живеещ в пещера светец от Тибет. Джек Сойер беше навсякъде, Джек Сойер бе всичко. В петдесетхилядния свят, броен от земята, в една незначителна долина в средата на континент, чието разположение горе-долу съответствуваше на това на Африка, стрък трева загина от суша. Джек загина заедно с него. В друг свят върху един облак високо над планетата се съвокупляваха дракони и огненият дъх на екстаза им се смесваше със студения въздух и вещаеше дъждове и наводнения за земята отдолу. Джек бе мъжкият дракон. Джек бе женският дракон. Джек бе спермата. Джек бе яйцеклетката. Милион вселени по-нататък три прашинки долетяха една до друга в междузвездното пространство. Джек беше прашинките. Джек бе и пространството между тях. Галактики се развиваха около главата му като дълги макари хартиен ширит, а съдбата произволно перфорираше всяка от тях и ги превръщаше в ленти за пианола, които могат да изсвирят всичко — от джаз до погребални песни. Щастливите зъби на Джек захапаха един портокал. Нещастната плът на Джек изпищя, когато зъбите я разкъсаха. Той бе милиард котенца под милион легла. Той беше малкото кенгуру, сънуващо предишния си живот в торбата на майка си, докато тя скачаше през виолетова равнина, където тичаха и подрипваха зайци, големи колкото сърни. Той беше сушен свински бут в Перу и яйцата в полога под една от кокошките на Бъди Паркинс в Охайо. Той бе прахът от курешки в носа на Бъди Паркинс и трепкащите косъмчета, които скоро щяха да накарат Бъди да кихне, той бе самата кихавица и микробите в нея и атомите в тези микроби. Той беше тахионите28 в атомите, пътуващи назад през времето към Големия взрив в началото на Сътворението.

Сърцето му подскочи и хиляди слънца избухнаха в мъглявините.

Той видя безброй врабчета в безброй светове и забеляза падането или благополучието на всяко от тях.

Той умря в геената на рудниците в Териториите.

Той живя като грипен вирус върху вратовръзката на Етъридж.

Той се носи с вятъра над далечни места.

Той беше…

О, той беше…

Той беше Бог. Бог или нещо толкова близо, че изобщо нямаше разлика.

— Не! — ужасен изпищя Джек. — Не. Не искам да бъда Бог! Моля, о, моля! Не искам да бъда Бог. Аз искам само да спася живота на мама!

И изведнъж безкрайността се събра като ръка губещи карти в ловките пръсти на комарджия. Стесни се до лъч ослепителна бяла светлина, след който тръгна Джек, за да се върне в балната зала, където бяха минали само няколко секунди. Продължаваше да държи талисмана в ръце.

2.

Навън земята бе започнала да се друса и тресе като ориенталска танцьорка. Приливът заприижда, после промени решението си, отдръпна се и остави след себе си пясък, потъмнял като бедрата на амбициозна новачка в Холивуд. А на този пясък се мятаха странни риби — някои приличаха на пихтиести купчинки очи.

Канарите зад града бяха изветрени седиментни скали, но за всеки геолог би било достатъчно само да ги погледне, за да ви каже, че в сравнение със седиментната класификация те са това, което са новобогаташите в сравнение с нюйоркското висше общество. Хълмовете на Пойнт Венути бяха просто кал с ерекция. Те изскърцаха и се пропукаха във всички посоки. Задържаха се за миг, новите пукнатини се отваряха и затваряха като мъчеща се да си поеме дъх уста, после рухнаха в свлачище върху града. Посипа се дъжд от пръст, примесена с големи колкото фабриките в Толидо камъни.

Отрядът вълкодлаци на Морган бе покосен още при внезапната атака на Джек и Ричард срещу лагера „Рединис“. Сега броят им намаля още повече, защото много от тях се разбягаха в суеверен ужас с писъци и хленч. Някои катапултираха обратно в собствения си свят. Единици се отърваха — повечето потънаха между тамошните разместващи се пластове. Катаклизмите в този свят се пренасяха във всички светове, сякаш ги беше пробила кухата сонда на геодезист. Три вълкодлака, облечени в кожени якета като мотоциклетистите от „Демоните на Фресно“, се добраха до колата си — праисторически „Линкълн Марк IV“ — и успяха да пропътуват две преки с гърмящ от касетофона тромпет на Хари Джеймс преди от небето да падне един огромен камък и да ги премаже заедно с колата.

Други просто кряскаха и тичаха из улиците. Промяната им започваше. Пред един от тях вървеше жената с промушената през зърната на гърдите й верига. Тя спокойно скубеше косата си на големи кичури. Спря и протегна един от тях към вълкодлака. Окървавените корени потрепваха като водорасли, а тя танцуваше на място върху тресящата се земя.

— Ето! — лъчезарно усмихната извика тя. — Букет! За теб!

Вълкодлакът, ни най-малко лъчезарен, й откъсна главата с едно изщракване на челюстите и продължи да тича, да тича, да тича.

3.

Джек разучаваше нещото в ръцете си, бездиханен като дете, към което се е приближило плашливо горско животно, за да яде от шепата му.

То светеше между дланите му, уголемяваше се и се смаляваше, уголемяваше се и се смаляваше.

„Съзвучно с моя пулс“ — помисли си той.

Сякаш беше от стъкло, но в същото време Джек изпитваше усещането, че държи нещо гъвкаво. Притисна го леко и то поддаде. От точките, в които го бе притиснал, към вътрешността се понесоха омайни цветни вълни: мастиленосини откъм лявата му ръка и тъмнокарминови откъм дясната. Той се усмихна… но изведнъж усмивката му помръкна.

„Така може би убиваш милион хора — пожари, наводнения и Бог знае още какво. Спомни си за сградата, която се срути в Ангола, Ню Йорк, след…“

— Не, Джек — прошепна талисманът и той разбра защо се бе отзовал на внимателното притискане на ръцете му. Той беше жив, разбира се, че беше. — Не, Джек: „Всичко ще бъде наред… всичко ще бъде наред… и всички неща наистина ще бъдат наред. Само вярвай, бъди предан и устоявай. Не се огъвай сега.“

Спокойствие. Мир.

„Дъга, дъга, дъга“ — помисли си Джек и се запита дали някога ще може да се раздели с тази удивителна играчка.

4.

На плажа досами дъсчената пътека Гардънър ужасен лежеше по корем, забил пръсти в пясъка. Скимтеше.

Морган се заклатушка към него като пиян и смъкна торбата с радиостанцията от рамото му.

— Стойте на открито! — изрева той в нея, после осъзна, че не е натиснал бутона за предаване и го направи. — Стойте на открито! Опитате ли се да излезете от града, шибаните скали ще се срутят върху вас! Елате насам! Елате при мен! Няма нищо страшно! Това са само проклети специални ефекти! Слизайте насам! Обградете плажа! Тези от вас, които дойдат, ще бъдат възнаградени! Тези, които не дойдат, ще умрат в рудниците и Прокълнатите земи! Насам, насам! Тук е най-безопасно! Тук нищо не може да се срути върху вас! Насам, дявол да ви вземе!

Той захвърли радиостанцията. Тя се разпукна. Дузини гърчещи се буболечки с дълги мустачета заизлизаха от нея.

Морган се наведе и задърпа ревящия, побледнял Гардънър.

— Ставай, прекрасни — каза той.

5.

Ричард несъзнателно изкрещя, когато масата, върху която лежеше, подскочи и го хвърли на пода. Викът му изтръгна Джек от хипнотичното съзерцание на талисмана и той осъзна, че „Азенкур“ стене като кораб по време на ураган. Огледа се. Дъски се къртеха, подскачаха и откриваха прашния гредоред отдолу. Гредите мърдаха напред-назад като совалки върху стан. Червеи-албиноси се гърчеха и бягаха от ясната светлина на талисмана.

— Ричард, идвам! — извика той и си запроправя път през люлеещия се под. Ново разлюляване го подхвърли нагоре и докато падаше, той се помъчи да държи високо блестящата сфера. Помнеше, че е уязвима и че ако бъде ударена достатъчно силно, ще се счупи и само Бог знаеше какво би станало после. Подпря се на едно коляно, но пак бе запратен на пода. Най-сетне успя да стане.

Долу Ричард отново изпищя.

— Ричи! Идвам!

Над главата му сякаш зазвъняха звънчета. Погледна нагоре и видя, че полилеят се движи насам-натам като махало все по-бързо и по-бързо. Кристалните му висулки звънтяха. Докато Джек гледаше, веригата му се скъса и той удари разкривения под като бомба с пълнеж от диаманти, вместо от динамит. Разхвърчаха се стъкла.

Обърна се и излезе от балната зала с големи, залитащи крачки — приличаше на комик, изпълняващ ролята на пиян моряк.

Сега по коридора. Залитна първо към едната, после към другата стена, когато подът се разлюля и се разцепи. Всеки път при удрянето си в стена Джек държеше талисмана далеч от себе си, протегнатите му ръце приличаха на маша, в която кълбото светеше като нажежен до побеляване въглен.

„Никога няма да успееш да слезеш по стъпалата.“

„Трябва. Трябва.“

Стигна до площадката, където се бе срещнал с черния рицар. Светът отново се надигна. Джек се олюля и видя, че шлемът лудешки се търкаля по пода. Стъпалата се движеха на големи измъчени вълни. Докато ги гледаше, усети, че му се повръща. Едно от стъпалата се килна напред и зад него зейна черна дупка.

— Джек!

— Идвам!

„Няма начин да слезеш. Няма начин, малкия!“

„Трябва. Трябва“

Внимателно крепящ в ръце крехкия талисман, Джек тръгна надолу по стъпалата, които приличаха на летящо килимче, сграбчено от ураган.

Стъпалата се надигнаха и той се люшна, изпищя и политна към дупката, през която бе пропаднал шлемът на черния рицар. Притискаше талисмана към гърдите си с дясната си ръка и размахваше лявата зад гърба си, дано успее да се хване за нещо. Нямаше за какво. Петите му стигнаха ръба и хлътнаха назад над забвението.

6.

Петдесет секунди бяха изминали от началото на земетресението. Само петдесет секунди — но хората, преживели земетресение, ще ви кажат, че обективното време, часовото време, губи цялото си значение в такива случаи. Три дни след земетресението в Лос Анжелос през 1964 година телевизионен репортер попита един от оцелелите, който се намирал близо до епицентъра, колко време са продължили трусовете. „Те още продължават“ — спокойно му отвърна запитаният.

Шестдесет и две секунди след началото на земетресението почти всички хълмове в Пойнт Венути решиха да отстъпят пред съдбата и да станат низини. Те се стовариха върху града с кално изпъшкване и оставиха една-единствена издатина от по-твърди скали да сочи към „Азенкур“ като обвиняващ пръст. От един от хлътналите хълмове някакъв мръсен комин стърчеше като възбуден пенис.

7.

Морган Слоут и Сънлайт Гардънър стояха на плажа и се подкрепяха взаимно. Гардънър бе свалил пушката. Няколко вълкодлака с почти изхвръкнали от ужас очи се бяха присъединили към тях. Прииждаха и други. Всички се бяха променили или се променяха в момента. Дрехите висяха по телата им като дрипи. Морган видя как един от тях се хвърля на разлюляната земя и започва да я хапе, сякаш тя е враг, който може да бъде убит. Отмести поглед от тази лудост и я забрави. Камионетка с надпис „Палавник“ пресичаше площада на Пойнт Венути, където някога деца бяха молили родителите си за сладолед и сувенири, украсени с щампи на „Азенкур“. Камионетката стигна срещуположната страна, пресече тротоара и с рев се понесе към плажа, като прегазваше всичко по пътя си. Една последна пукнатина се отвори в земята и камионетката с надпис „Палавник“, която бе убила Томи Удбайн, изчезна завинаги. Резервоарът й избухна и над пукнатината се извиха пламъци. Слоут смътно се сети за баща си, проповядващ за огньове на Петдесетница. После земята се затвори.

— Дръж здраво пушката — изграчи той на Гардънър. — Мисля, че хотелът ще се срути върху него и ще го премаже, но излезе ли, трябва да го застреляш! Майната му на земетресението!

— А ние ще разберем ли, ако онова се счупи?

Морган Слоут се ухили като глиган в тръстики.

— Ще разберем. Слънцето ще стане черно.

Седемдесет и четири секунди.

8.

Лявата ръка на Джек напипа грапави останки от перила. Талисманът силно светеше пред гърдите му. Линиите на паралелите и меридианите, които го опасваха, грееха ярко като жички в електрическа крушка. Петите му се наклониха и подметките му се плъзнаха назад.

— Падам! Спийди! Ще па…

Седемдесет и девет секунди.

Престана.

Просто изведнъж престана.

Само че за Джек, както и за човека, преживял земетресението през шестдесет и четвърта година, то продължаваше, поне в част от мозъка му. В част от мозъка му земята щеше да продължи да се тресе завинаги.

Той се отдръпна от цепнатината и с олюляване пристъпи към средата на изкривеното стъпало. Лицето му лъщеше от пот, ръцете му притискаха ярката кръгла звезда към гърдите му. Той стоеше и слушаше тишината.

Някъде нещо тежко — бюро или гардероб — неуспяло да запази равновесие, тежко се прекатури с отекващ трясък.

— Джек! Моля те! Умирам! — Безпомощният, стенещ глас на Ричард наистина звучеше като гласа на момче на прага на смъртта.

— Ричард! Идвам!

Тръгна надолу по стъпалата, които бяха изкривени, огънати и полуразрушени. Много от тях изобщо ги нямаше и той трябваше да прекрачва зейналите дупки. На едно място липсваха четири поредни и той скочи надолу, като държеше талисмана с едната си ръка, а с другата търсеше опора в полуразрушените перила.

Някакви неща продължаваха да падат. Стъкла се чупеха и дрънчаха. Отнейде долиташе звукът на тоалетно казанче, което маниакално изливаше водата си отново и отново.

Масивното бюро във фоайето се бе разцепило на две точно по средата. Но двойните врати бяха полуоткрехнати и през тях се промъкваше слънчев лъч — старият мухлясал от влагата килим сякаш съскаше и се гърчеше в знак на протест срещу нахалната светлина.

„Облаците са се разкъсали — помисли си Джек. — Навън грее слънце. Ще излезем през тези врати, Ричи. Ти и аз. Силни като живота и дваж по-горди.“

Коридорът, който минаваше покрай бар „Чапла“ и водеше към трапезарията, му напомняше за обстановката в някои епизоди от стария филм „Зоната на здрача“. Цареше пълно безредие. Всичко беше разкривено и запуснато. На места подът бе наклонен наляво, на други — надясно. Тук-там приличаше на двойната гърбица на камила. Талисманът му осветяваше пътя като най-огромното фенерче в света.

Джек се вмъкна в трапезарията и видя, че Ричард лежи на пода, омотан в покривката за маса. От носа му течеше кръв. Когато го доближи, забеляза, че някои от твърдите червени отоци са се пукнали и от тях излизат бели червеи, които пълзят по бузите на Ричард. Докато наблюдаваше, един се пръкна от носа му.

Ричард немощно изпищя и го стисна с нокти. Писъкът му бе на човек, умиращ в агония.

Червеите се гърчеха и надигаха под ризата му.

Джек се запрепъва през изкривения под към приятеля си… и паякът се залюля надолу в полумрака и сляпо изхвърли отровата си във въздуха.

— Долен крадец — изломоти той с виещия си, жужащ глас. — Ах, ти, долен крадец, върни го, върни го обратно!

Без да мисли, Джек вдигна талисмана. Той просветна с ясна бяла светлина — светлината на дъга — и паякът потрепера и почерня. След секунда бе само парченце тлеещ въглен, клатещ се като махало във въздуха.

Нямаше време да се удивлява от станалото чудо. Ричард умираше.

Джек стигна до него, коленичи и отдръпна покривката, както се отдръпва чаршаф.

— Най-сетне успях, приятелче — прошепна той. Опитваше се да не обръща внимание на изпълзяващите от плътта на Ричард червеи. Вдигна талисмана, поколеба се, после го допря до челото на приятеля си. Ричард отчаяно изпищя и се опита да се извие встрани. Джек натисна с ръка мършавите му гърди и го задържа. Не беше трудно да го направи. Разнесе се гадна воня. Червеите под талисмана цвърчаха, сякаш се пържеха.

„А сега какво? Трябва да направя и друго, но какво?“ Джек огледа стаята и очите му попаднаха на зеленото топче за игра, което бе оставил на Ричард, същото, което се превръщаше в огледало в другия свят. Докато го гледаше, то се търкулна, измина два метра по своя собствена воля и спря. То се търкулна, да. Търкулна се, понеже бе стъклено топче, а работата на топчетата е да се търкалят. Те са кръгли. Но талисманът също е кръгъл.

В съзнанието му блесна ярка светлина.

Без да пуска Ричард, той бавно търкулна талисмана надолу по дължината на тялото му. Щом стигна до гърдите му, Ричард спря да се мята. Джек си помисли, че сигурно е припаднал, но един бърз поглед му показа, че греши. Ричард смаяно се бе втренчил в него…

„Пъпките са изчезнали от лицето му! Твърдите червени отоци май спадат!“

— Ричард! — изкрещя Джек и се засмя като побъркан. — Хей, Ричи,гледай!

Той бавно продължи да движи талисмана надолу по тялото му — над корема, после над слабините. Талисманът ярко светеше и пееше мелодия без думи за здраве и изцерение. Джек събра тънките крака на Ричард и го търкулна през вдлъбнатината между тях към глезените му. Той ярко засвети в синьо… в тъмночервено… в жълто… в зеленото на юнска ливада.

После отново стана бял.

— Джек — прошепна Ричард, — заради това ли дойдохме?

— Да.

— Прекрасно е — каза Ричард. Поколеба се. — Мога ли да го подържа?

Джек изведнъж почувствува, че го разкъсва скъперничество, съизмеримо само с това на Скрудж. За миг притисна талисмана към себе си. „Не. Може да го счупиш! Освен това си е мой. Та аз прекосих цялата страна заради него! Заради него се бих с рицарите! Как така ще ти го дам! Мой е! Мой! Мой…“

Талисманът изведнъж започна да излъчва ужасна студенина в ръцете му и за миг — миг по-страшен за Джек, отколкото всички земетресения във всички светове са били или ще бъдат някога — се превърна в черно готическо петно. Бялата му светлина бе угаснала. В богатия му, буреносен, мъртвешки интериор той видя черния хотел. Върху кули и кулички, върху кубета и мансардни покриви, изпъкнали като брадавици, покрити със злокачествени тумори, кабалистичните знаци се въртяха — вълк и врана и изкривена детеродна звезда.

„Искаш да бъдеш новият «Азенкур», така ли? — прошепна талисманът. — Едно момче също може да бъде хотел… ако иска.“

И тогава в главата му прозвуча гласът на майка му: „Ако не искаш да го споделиш, Джеки, ако не можеш да рискуваш заради приятеля си, най-добре е да си останеш там. Ако не можеш да споделиш спечеленото — да рискуваш спечеленото — изобщо не си прави труд да се връщаш при мен. Хлапетата всеки ден слушат подобни глупости, но дойде ли време да ги изпитат на гърба си, не е съвсем същото, нали? Ако не можеш да го споделиш, остави ме да умра, приятелче, понеже аз не искам да живея на такава цена.“

Теглото на талисмана изведнъж му се стори огромно — тегло на мъртви тела. Все пак Джек някак си успя да го повдигне и да го сложи в ръцете на Ричард. Те бяха бледи й кльощави… но Ричард го пое без усилия и Джек осъзна, че усещането за тежина бе било само негово собствено въображение, негово изкривено и болезнено желание. Талисманът отново грейна с великолепната си бяла светлина и Джек усети, че и неговата собствена душевна тъмнина го напуска. Смътно му хрумна, че човек би могъл най-добре да изрази правото си на собственост върху нещо с езика на щедростта, с която може да го преотстъпи… и след това мисълта отлетя.

Ричард се усмихна и лицето му стана прекрасно. Джек много пъти бе виждал приятеля си да се усмихва, но сега в усмивката му имаше нещо, което не бе забелязвал никога преди, и това нещо надхвърляше разбиранията му. И той видя, как сгряното от бялата лечебна светлина на талисмана лице на Ричард, макар и все още болнаво и изранено, започва да оздравява. Ричард притискаше талисмана към гърдите си като бебе и се усмихваше на Джек с грейнали от радост очи.

— Ако това е експресът за Сийбрук Айланд, аз мога просто да си купя карта за него. Ако някога излезем оттук.

— По-добре ли се чувствуваш?

Усмивката на Ричард грейна досущ като светлината на талисмана.

— Стократно по-добре. Джек, помогни ми да се изправя.

Джек се наведе, за да го подхване за рамото. Ричард му подаде талисмана.

— По-добре първо вземи това. Още съм слаб, пък и то иска да се върне при теб. Чувствувам го.

Джек пое талисмана и помогна на приятеля си да се изправи. Ричард обви ръка около врата му.

— Готов ли си, приятелю?

— Да — въздъхна Ричард. — Готов съм. Но някак си ми се струва, че пътят през океана ни е отрязан. Мисля, че чух как терасата се сгромоляса по време на Големия грохот.

— Ще излезем през парадния вход — заяви Джек. — Даже ако Господ издигне над океана мост, свързващ прозорците на хотела с плажа, аз пак ще изляза през главния вход. Ние не сме от поддържащия персонал, Ричи. Ще излезем като гости на хотела, които са платили за престоя си. Имам чувството, че съм платил твърде много. Ти как мислиш?

Ричард вдигна обърнатата си нагоре длан. Върху нея все още се виждаха недоизлекувани червени петна.

— Мисля, че сме в правото си — каза той. — Да вървим.

Джек плясна дланта на Ричард със своята и двамата тръгнаха към коридора. Ричард вървеше, обвил с една ръка врата на Джек. Когато стигнаха до средата на коридора, той огледа купчините изкривен метал и възкликна:

— Какво по дяволите е това?

— Стари джезвета — отвърна Джек и се усмихна.

— Джек, какво, за Бога…

— Няма значение, Ричи. — Джек се хилеше и все още се чувствуваше добре, но в същото време вече усещаше напрежението, което обземаше тялото му. Земетресението бе свършило… но не съвсем. Морган сигурно ги чакаше отвън заедно с Гардънър.

„Няма значение. Ще стане както ни е писано.“ Стигнаха до фоайето и Ричард смаяно огледа стълбището, разцепеното на две бюро, изпопадалите трофеи. Препарираната глава на някаква черна мечка бе забила нос в една от дупките на пощенската кутия, сякаш надушваше нещо хубаво — медец, може би.

— Олеле! Това място е готово съвсем да се разпадне! — констатира Ричард.

Джек го поведе към двойните врати и забеляза как приятелят му почти алчно поглъща с очи тънкия слънчев лъч.

— Ричард, наистина ли си готов за това?

— Да.

— Баща ти чака отвън.

— Не. Не е баща ми. Той е мъртъв. Отвън е… как го наричаше ти? Неговият двойник.

— Така ли?

Ричард кимна. Въпреки близостта на талисмана, той отново започваше да изглежда изтощен.

— Точно така.

— Сигурно ще ни побъркат от стрелба.

— Е, ще направя каквото мога.

— Обичам те, Ричард.

Ричард изнурено се усмихна.

— И аз те обичам, Джек. Хайде да вървим, преди да съм загубил смелостта си.

9.

Слоут наистина вярваше, че държи всичко под контрол: — ситуацията, разбира се, но още по-важно — самия себе си. Продължи да го вярва до мига, в който видя сина си — очевидно слаб, очевидно болен, но все още напълно жив — да излиза от черния хотел, обвил ръка около врата на Джек Сойер и облегнал глава на рамото му.

Освен това Слоут бе вярвал, че най-сетне е успял да постави под контрол чувствата си към келемето на Фил Сойер, понеже единствено предишната му сляпа ярост му бе попречила да се справи с Джек първо в павилиона на кралицата, а след това в Средния запад. Господи, той бе пресякъл Охайо невредим, а Охайо се намираше само на едно мигване от Орис, крепостта на другия Морган. Но неговата ярост го беше подтикнала към необмислено държане и момчето се бе измъкнало между капките. Той бе потиснал яростта си — но сега тя отново пламна разюздана и злостна, сякаш някой бе изсипал керосин върху тлеещ огън.

Синът на Сойер още жив. А неговият собствен любим син, на когото бе възнамерявал да предаде царството от светове и вселени, се облягаше и търсеше подкрепа от ненавистното келеме!

И това не беше всичко. В ръцете на Сойер като същинска звезда, паднала от небето, блещукаше и проблясваше талисманът. Даже от толкова далече Слоут усещаше силата му — чувствуваше се така, сякаш гравитационното поле на планетата изведнъж е станало по-силно, сякаш го дърпа надолу и създава затруднения на сърцето му, сякаш времето набира скорост, изсушава плътта му и замъглява очите му.

— Боли! — извика Гардънър.

Повечето от вълкодлаците, които бяха устояли на земетресението и се бяха събрали около Морган, сега се разбягаха, покрили лицата си с ръце. Няколко от тях безпомощно повръщаха.

За миг Морган изпита смразяващ страх… и след това яростта, възбудата и лудостта, които се подхранваха от непрестанно нарастващите му, грандиозни мечти за всемирно господство, разкъсаха нишките на самоконтрола му.

Той вдигна ръце към ушите си, напъха палците си в тях и ги натика толкова навътре, че го заболя. После изплези език и разклати пръстите си към господин Джек Мръсника, който скоро ще бъде мъртъв. След миг горните му зъби се спуснаха като желязна порта и откъснаха връхчето на люлеещия му се език. Слоут даже не забеляза това, а сграбчи Гардънър за противокуршумната жилетка.

Лицето на Гардънър светеше от страх.

— Излязоха! Той го е взел, Морган… господарю… трябва да бягаме, наистина трябва да бягаме…

— Застреляй го — изпищя Морган в лицето му. От езика му хвърчаха пръски кръв. — Застреляй го, малодушен страхливец такъв! Той уби сина ти! Застреляй го и пръсни шибания талисман! Прицели се в ръцете му и го направи на парчета!

Слоут започна да танцува бавно напред-назад пред Гардънър. Лицето му се кривеше страховито, палците бяха набутани в ушите му, пръстите се клатеха покрай главата му, прехапаният му език ту се подаваше, ту се скриваше в устата му като един от онези новогодишни гирлянди, които се развиват с надуване. Приличаше на дете-убиец — жизнерадостно и ужасно в същото време.

— Той уби сина ти! Отмъсти за него! Застреляй го! Застреляй проклетата топка! Застреля баща му, сега застреляй и него!

— Руел — замислено промълви Гардънър. — Да. Той уби Руел. Той е най-лошият кучи син, който някога си е поемал дъх. Всички момчета. Това е аксиома. Но той… той…

Гардънър се обърна към черния хотел и вдигна пушката към рамото си. Джек и Ричард тъкмо бяха стигнали до най-долното от изкривените стъпала пред хотела и се насочваха по широката алея, равна само до преди минути, а сега странно вълниста. В окуляра на пушката двете момчета изглеждаха големи колкото каравани.

— Застреляй го! — изкрещя Морган. Изплези отново кървящия си език и нададе страховито триумфален вик на питомец на детска градина: — Йе-хуууу! — Краката му, обути в мръсни мокасини, подскачаха нагоре-надолу. Един от тях настъпи отхапаното връхче на езика му и го натика дълбоко в пясъка. — Застреляй го! Застреляй го! — повторно изрева той.

Дулото на пушката бавно описа кръгче, както когато Гардънър се бе приготвял да застреля гумения кон. После замръзна неподвижно. Джек носеше талисмана пред гърдите си. Светлата топка бе на мушката. Едрият куршум щеше да мине точно през нея, да я пръсне и слънцето щеше да стане черно… „но преди това — помисли си Гардънър — аз ще видя как експлодират гърдите на това най-лошо от всички лоши момчета момче.“

— Той вече е мъртво месо — прошепна Гардънър и бавно започна да натиска спусъка.

10.

С големи усилия Ричард вдигна глава и очите му срещнаха отразена слънчева светлина.

Двама мъже. Единият леко бе наклонил глава, а другият сякаш танцуваше. Слънчевата светлина отново проблесна срещу очите му и Ричард разбра. Той разбра… но Джек гледаше в друга посока. Джек гледаше към скалите, зад които лежеше Спийди.

— Джек, внимавай — изкрещя той. Джек изненадан се огледа.

— Какво…

Случи се бързо. Джек почти изцяло го пропусна. Ричард го видя и го разбра, но никога не можа да обясни на Джек съвсем добре станалото. Слънчевата светлина отново се отрази от оптическия мерник на пушката. Този път лъчът отразена светлина се удари в талисмана и той го запрати обратно право в стрелеца. Това разказа по-късно Ричард на Джек, но то беше все едно да му съобщи, че Емпайър Стейт Билдинг е на няколко етажа.

Талисманът не само отрази слънчевия лъч, той някак си го усили и запрати обратно плътна лента светлина, която приличаше на смъртоносен лъч от някой филм за космически войни. И макар че лентата проблесна само за секунда, тя остана запечатана почти час в ретините на Ричард отначало бяла, после зелена, после синя и най-накрая, когато вече избледняваше, лимоненожълта като самата слънчева светлина.

11.

— Той вече е мъртво месо — прошепна Гардънър и тогава от оптическия мерник изведнъж избухна истински огън. Дебелите стъклени лещи се пръснаха. Дясното око на Гардънър се напълни със стъкла. Патроните експлодираха и направиха магазина на парчета. Едно от летящите късчета метал отнесе дясната буза на Гардънър. Други нагорещени и изкривени парчета стомана като дъжд се разлетяха около Слоут, но той като по чудо остана незасегнат. От целия отряд вълкодлаци бяха останали само трима. Сега двама от тях си плюха на петите. Третият лежеше по гръб, втренчил невиждащ взор в небето. Беше мъртъв. Спусъкът на пушката се бе забил между очите му.

— Какво? — изрева Морган и окървавената му уста увисна. — Какво? Какво?

Гардънър захвърли остатъка от пушката и Слоут видя, че лявата му ръка е останала без пръсти.

Той внимателно издърпа ризата си с дясната. Към вътрешната страна на колана на панталоните му бе прикрепен тесен калъф за нож от ярешка кожа, боядисана така, че да имитира дърво. От него Гардънър измъкна парче обточена с хром слонова кост. Натисна един бутон и отвътре изскочи тънко острие, дълго петнадесетина сантиметра.

— Лоши — прошепна той. — Лоши! — Извиси глас. — Всички момчета! Лоши! Това е аксиома! Аксиома!!! — Затича през плажа към алеята пред „Азенкур“, където стояха Джек и Ричард. Гласът му продължи да се извисява, докато се превърна в тънък, трескав писък. — Лоши! Зли! Лоши! Злиии! Лошиииии! Злиииииииииии…

Морган постоя още миг неподвижен, после сграбчи ключето, което висеше на шията му. И то сякаш му помогна да събере уплашените си, разбъркани мисли.

„Той ще отиде при стария негър. И точно там ще го пипна.“

— Злиииииииииии… — пищеше Гардънър, докато тичаше, насочил ножа пред себе си.

Морган се обърна и затича през плажа към скалите. Смътно осъзнаваше, че вълкодлаците, всички до един, са избягали. Това беше добре.

Той сам щеше да се погрижи за. Джек Сойер и за талисмана, разбира се.

1.

Сънлайт Гардънър като луд тичаше към Джек. От лицето му се лееше кръв. Той беше олицетворение на опустошителна лудост. Под лъчите на ослепителното, изгарящо слънце за пръв път може би от десетилетия Пойнт Венути бе купчина развалини от срутили се сгради, натрошени тръби и тротоари, наклонили се насам-натам като книги на лавица. Истински книги също се валяха тук-там с разкъсани корици и оклепани с пръст листа. Зад Джек хотел „Азенкур“ издаде звук, тайнствено наподобяващ човешки стон. След миг се чу шум от хиляди падащи една върху друга дъски, от сгромолясващи се в облак от счупени летви и превръщащ се в прах хоросан стени. Той мерна подскачащата през плажа фигура на Морган Слоут, смътно осъзна, че неговият противник тича към Спийди Паркър — или към трупа му — и сърцето му се сви.

— Джек, той има нож — прошепна Ричард.

Осакатената ръка на Гардънър нехайно размазваше кръв по бялата му копринена риза.

— Злиии! — пищеше той, но гласът му почти не се чуваше от непрекъснатото блъскане на водата в брега и продължаващия, макар и накъсан грохот на разрушението. — Злиииииииииии…

— Какво ще правиш? — попита Ричард.

— Откъде да знам — отвърна Джек. Това бе най-добрият и най-верен отговор, който би могъл да даде. Изобщо нямаше представа как ще победи тичащия към него луд. Но все пак щеше да го победи. Просто беше сигурен в това. „Трябваше да убиете и двамата братя Елис“ — рече си той.

Гардънър продължаваше да пищи и да препуска през пясъка към тях. Все още бе далеч — на половината път между края на оградата и фасадата на хотела. Червена маска скриваше половината от лицето му. От лявата му ръка се лееше кръв и след него по пясъка оставаше червеникава диря. Разстоянието между лудия и момчетата сякаш се намаляваше наполовина с всяка изминала секунда. Дали Морган Слоут вече бе стигнал при Спийди? Джек усети как нещо настоятелно го дърпа напред, как го кара да продължи.

— Зли! Аксиома! Зли! — пищеше Гардънър.

— Пренеси се — високо каза Ричард… и Джек се плъзна, както бе правил в черния хотел.

И откри, че стои с лице срещу Озмънд под ослепителното слънце на Териториите. Голяма част от сигурността му изведнъж го напусна. Всичко хем беше същото, хем изглеждаше различно. Без да погледне, той знаеше, че зад него има нещо много по-лошо от „Азенкур“ — той никога не бе виждал отвън замъка, в който се превръщаше хотелът в Териториите, но внезапно разбра, че през големите входни порти се извива език, протяга се за него… и че Озмънд ще ги тласне с Ричард натам.

Озмънд носеше превръзка над дясното си око и стоманена ръкавица на лявата си ръка. Разклоненията на камшика се свлякоха от рамото му.

— О, да — полуизсъска-полупрошепна той. — Това момче. Момчето на капитан Фарън.

Джек притисна талисмана към корема си. Разклоненията на камшика потрепваха върху земята, отзивчиви към леките помръдвания на ръката и китката на Озмънд като състезателен кон към потупването на жокея.

— Каква печалба е за момче да придобие стъклена играчка, ако трябва да загуби света? — Камшикът се вдигна от земята. — Никаква! Нулева!!!

Истинската миризма на Озмънд — тази на гнило, на мръсотия и на скрито разложение — сякаш избухна и наклоненото му лудо лице някак си се набръчка, като че ли зад него бе треснал гръм. Той се усмихна широко, безсмислено и вдигна виещия се камшик над рамото си.

— Сбръчкан кози пенис — почти любовно прошепна Озмънд. Жилата на камшика с песен се понесоха към Джек, който уплашено отстъпи назад, макар и не съвсем достатъчно.

Ръката на Ричард сграбчи рамото му и той отново се пренесе. Ужасяващият, сякаш радващ се звук на камшика изчезна от въздуха.

„Нож!“ — чу Джек гласа на Спийди.

Преодоля инстинктите си и пристъпи към мястото, където бе камшикът, вместо назад, както му се искаше. Ръката на Ричард се смъкна от рамото му и гласът на Спийди заглъхна. Джек притисна светещия талисман с лявата си ръка и посегна нагоре с дясната. Пръстите му се сключиха около нечия кокалеста китка.

Сънлайт Гардънър нервно се кикотеше.

— Джек! — изрева Ричард зад гърба му.

Той отново стоеше в този свят под струящата пречистена светлина и стисналата ножа ръка на Сънлайт Гардънър се спускаше към него. Обезобразеното му лице висеше само на сантиметри над неговото. Обгърна го миризма на загниващи боклуци и отдавна умрели животни, останали да лежат на пътя.

— Нулева! — каза Гардънър. — Кажи „алилуя“! — И замахна със смъртоносния нож, но Джек успя да задържи ръката му.

— Джек! — повторно изкрещя Ричард.

Сънлайт Гардънър се бе втренчил в него с почти птича физиономия. Продължаваше да натиска надолу ножа.

„Не знаеш ли какво е направил Сънлайт? — каза гласът на Спийди. — Още ли не си разбрал?“

Джек погледна право в окото на Гардънър, което лудешки се въртеше. Да.

Ричард се втурна, ритна Гардънър по глезена, а после го халоса със слабия си юмрук по слепоочието.

— Ти си убил баща ми — каза Джек.

Единственото око на Гардънър изпусна искри.

— Ти уби сина ми, най-лошо копеле!

— Морган Слоут ти е наредил да убиеш баща ми и ти си го направил!

Гардънър натискаше ръката си надолу, ножът вече бе само на сантиметри от Джек. Жълти хрущяли и съсирена кръв блъвнаха от дупката, където по-рано бе дясното му око.

Джек изпищя — от ужас, ярост и дълго прикривано чувство за безпомощност и изоставеност, последвало смъртта на баща му. Откри, че е успял да изблъска ръката на Гардънър обратно нагоре. Отново изпищя. Останалата без пръсти лява ръка на Гардънър удряше неговата. Успя да извие китката на Гардънър, но усети, че чуканчето му се промъква между гърдите и ръката му. Продължи да налага Гардънър, но той все пак почти успя да достигне талисмана с осакатената си лява ръка и наклони лице към Джек.

— Алилуя — прошепна той.

Джек го избута встрани — не знаеше, че има толкова сила. Дърпаше ръката, която стискаше ножа. Изви китката й, сухожилията и изпъкнаха като въжета. Най-сетне ножът падна, безвреден като чуканчето, което продължаваше да мушка ребрата му. Джек блъсна с цялото си тяло смахнатия Гардънър, който отлетя встрани, и тръгна с талисмана към него.

— Какво правиш? — изписка Ричард.

Така трябваше. Точно така. Джек се приближаваше към Гардънър, протегнал талисмана към него. Гардънър се ухили, нова порция кръв блъвна от празната му очна дупка. Той се наведе за ножа си. Джек се втурна и допря набраздената топла повърхност на талисмана до челото му. Както Руел, така и Гардънър. Отскочи назад.

Гардънър изрева като ранено животно. Там където го бе докоснал талисманът, кожата му почерня и бавно се превърна в лепкава течност, свличаща се по черепа му. Джек отстъпи още една крачка. Гардънър падна на колене. Цялата кожа върху главата му се превърна в стопен восък. След половин секунда от яката на изпоцапаната му риза стърчеше само проблясващ череп.

„Е, свърших с теб — помисли си Джек. — Хайде, прав ти път!“

2.

— Добре — въздъхна Джек. Чувствуваше се изпълнен с някаква луда увереност. — Да вървим нататък, Ричи. Хайде да…

Той погледна към Ричард и видя, че приятелят му отново е на прага на припадъка. Едва се държеше на крака. Очите му бяха полузатворени и замаяни.

— А може би май ще е по-добре да не участвуваш в последното действие.

Ричард поклати глава.

— Идвам, Джек. Сийбрук Айланд. Ще измина целия път… до края.

— Ще трябва да го убия — каза Джек. — Ако мога.

Ричард упорито тръсна глава.

— Но не баща ми. Казах ти. Баща ми е мъртъв. Оставиш ли ме, ще пълзя. Ако трябва, ще пропълзя направо през мръсотията, която онзи човек остави след себе си.

Джек погледна към скалите. Не виждаше Морган, но не се съмняваше, че е някъде там. И ако Спийди бе още жив, в този миг Морган може би предприемаше стъпки да промени ситуацията.

Опита се да се усмихне, но не успя.

— Помисли за бацилите, които биха могли да те прихванат. — Поколеба се, после неохотно подаде талисмана на Ричард. — Аз ще те нося, но ти трябва да носиш това. Не го изпускай, Ричард. Изпуснеш ли го…

Какво бе казал Спийди?

— Изпуснеш ли го, всичко ще бъде загубено.

— Няма да го изпусна.

Джек пъхна талисмана в ръцете на Ричард и видът му отново сякаш се подобри… но не колкото преди. Лицето му изглеждаше ужасно изморено. Окъпано от ярката светлина на талисмана, то приличаше на лицето на мъртво дете, осветено от светкавицата на полицейски фотоапарат.

„От хотела е. Той му действува като отрова.“

Но не беше от хотела, поне не само. Беше от самия Морган. Морган му действуваше като отрова. Джек се обърна и откри, че му е трудно даже за миг да откъсне очи от талисмана. Наведе се и направи с ръцете си стреме.

Ричард се покатери. С едната си ръка държеше талисмана, а с другата го прегърна през врата. Джек хвана бедрата му.

„Той е лек като перо. Просто има свой собствен рак. Имал го е през целия си живот. Морган Слоут е като радиоактивен от зло и Ричард умира от разпада.“

Той затича към скалите, зад които лежеше Спийди. Усещаше светлината и топлината на талисмана точно над себе си.

3.

Тичешком заобиколи групата скали от лявата страна. Продължаваше да носи Ричард на гърба си и да изпитва същата луда увереност… а че беше луда му дадоха да разбере незабавно и то твърде грубо. Дебеличък крак, обут в кафяв вълнен панталон (точно под обърнатия маншет Джек мерна съвършено подхождащ кафяв найлонов чорап) изведнъж се подаде иззад последната скала като бариера.

„По дяволите! — изпищя съзнанието на Джек. — Той те е очаквал. Ти си абсолютен кретен!“

Ричард изкрещя. Джек се опита да спре, но не можа. Морган го спъна така лесно, както училищният побойник спъва някой новак на игрището. След Смоуки Ъпдайк, Озмънд, Гардънър и Елрой и нещо, което бе изглеждало като кръстоска между крокодил и танк, всичко, което трябваше да направи дебелият свръхнапрегнат Морган Слоут, за да го събори, бе да клечи зад една скала, да наблюдава и да чака прекалено самоувереният Джек Сойер сам да връхлети върху него.

— Оооо! — изпищя Ричард, когато Джек политна напред. Смътно съзнаваше, че общата им сянка сякаш има твърде много ръце — като някакъв индийски идол. Стори му се, че талисманът премества тежестта си… и го повлича.

— Ричард, внимавай, пази го! — изрева Джек.

Ричард полетя над главата на Джек с ококорени уплашени очи. Жилите върху шията му се бяха опънали като струни. Докато падаше, вдигна талисмана нагоре. Ъгълчетата на устата му отчаяно бяха увиснали надолу. Удари земята първо с лицето си като конус на дефектна ракета. Пясъкът тук изобщо не бе пясък, а някакъв груб чакъл, примесен с по-едри камъчета и мидени черупки. Тялото му се приземи върху някаква скала, изригнала по време на земетресението. Звукът от тупването му беше страхотен. За миг Ричард изглеждаше като щраус, заровил главата си в пясъка. Задните му части, обути в мръсни памучни панталони, се клатеха насам-натам във въздуха. При други обстоятелства — обстоятелства, непридружавани от ужасяващия звук от тупването му например — позата щеше да бъде смешна и достойна за снимка: „Ричард Рационалния буйствува на плажа“. Само че сега изобщо не беше смешно. Ръцете на Ричард бавно се разтвориха… и талисманът се търкулна по леко наклонения плаж, измина около метър и спря. Небето и облаците се отразяваха в него, но не по повърхността му, а в леко осветената му сърцевина.

— Ричард — отново изрева Джек.

Морган бе някъде отзад, но той за секунди просто беше забравил за него. Цялата му увереност го бе напуснала в мига, в който видя как обутият в кафяв панталон крак се изпречва пред него като бариера. Изиграха го като хлапе от детската градина, а Ричард… Ричард…

— Рич…

Ричард се преобърна и Джек видя, че по нещастното му, изморено лице се стича кръв. Триъгълно парче кожа висеше над челото му като раздърпано корабно платно и почти скриваше окото му. От долната му страна стърчеше коса и гъделичкаше бузата на Ричард като пясъчножълта трева… а там, откъдето бе дошло покритото с коса парче кожа, проблясваше голият му череп.

— Счупи ли се? — попита Ричард. Гласът му премина в писък. — Джек, счупи ли се, когато паднах?

— Не, Ричи, не…

Кръвясалите очи на Ричард видяха нещо зад него и се ококориха,

— Джек! Джек! Вни…

Нещо като кожена тухла — една от мокасините на Морган Слоут, се заби между краката на Джек право в тестисите му. Ударът беше жесток, болката — толкова невероятна, че Джек не успя дори да изкрещи. Просто полетя напред, сгънат на две.

— Добре като цяло — констатира Морган Слоут, — но ти не изглеждаш добре, Джеки. Никак даже!

И сега човекът, бавно напредващ към Джек — бавно напредващ, понеже се наслаждаваше на всичко това — бе човек, с когото Джек никога не се бе запознавал както трябва. Той беше бяло лице, надничащо от прозореца на огромен черен дилижанс, лице с тъмни очи, което някак си бе усетило присъствието му; той беше променяща се фигура, превръщаща се в реалност на полето, където Джек и Вълк си говореха за чудеса като „родени наведнъж“ братчета и Голям лунен път; той беше сянка в очите на Андерс.

„Но аз никога досега не съм виждал на живо Морган дьо Орис“ — помисли си Джек. А той все още бе Джек — Джек, обут в чифт избелели мръсни панталони, панталони, които човек очаква да види върху тялото на азиатски кули, и сандали с връзки от необработена кожа. Но той все пак бе Джек, а не Язон. И слабините му бяха замръзнал от болка вик.

А на десет метра от него талисманът озаряваше с лъчистата си светлина покрития с черен пясък плаж. Ричард го нямаше, но този факт засега не впечатли Джек.

Морган беше наметнат с тъмносиня пелерина, прихваната на врата със закопчалка от ковано сребро. Панталоните му бяха същите, само че бяха натъпкани в черни ботуши.

Този Морган вървеше с леко накуцване, изкривеният му крак оставяше в пясъка линия от къси тирета. Сребърната закопчалка на пелерината му се залюля и увисна и Джек забеляза, че сребърният предмет няма нищо общо с пелерината, която бе завързана с най-обикновен тъмен шнур. Това беше някакво украшение. За момент му се стори, че е миниатюрна пръчка за голф, едно от тези неща, които някоя жена може да свали от гривната си и да носи около шията си просто за удоволствие. Но когато Морган се приближи, той видя, че то е твърде тънко и изобщо не завършва като пръчка за голф, а е заострено.

Приличаше на гръмоотвод.

— Не, изобщо не изглеждаш добре, момче — каза Морган дьо Орис и пристъпи към Джек, който лежеше със свити крака, стенеше и притискаше слабините си. Наведе се напред, опрял ръце в коленете си, и го разгледа, както човек разглежда животно, което е премазал с колата си. Някое напълно безинтересно животно като мармот или катерица. — Ни най-малко. — Наведе се още по-близо. — Ти ми беше голям проблем. Причини големи вреди. Но в края на краищата…

— Мисля, че умирам — прошепна Джек.

— О, още не. Знам, че така ти се струва, но повярвай, още не умираш. След пет-шест минути наистина ще разбереш как се чувствува умиращ човек.

— Не… наистина… разкъсан съм… отвътре — изстена Джек. — Наведи се… искам да ти кажа… да помоля… да изпрося…

Тъмните очи на Морган просветнаха върху бледото му лице. От сладката мисъл, че Джек ще моли и проси, най-вероятно. Той се наведе още по-надолу и лицето му почти докосна лицето на момчето, чиито крака бяха силно свити в отговор на силната болка. Сега те се изхвърлиха като бутало напред и нагоре. За миг Джек изпита чувството, че ръждясало острие го разпаря от гениталиите до стомаха, но звукът, който се чу, когато сандалите му удариха лицето на Морган, пукнаха устните му и накараха носа му да изхрущи, напълно го обезщети за болката.

Морган дьо Орис залитна назад и изрева от болка и изненада. Пелерината му изпърха като крила на огромен прилеп.

Джек се изправи. За миг зърна черния замък — много по-голям отколкото бе „Азенкур“, всъщност сякаш разпрострян върху цели акри — и се хвърли напред покрай лежащия в безсъзнание (или мъртъв) Паркъс. Втурна се към талисмана, който лежеше и кротко грееше върху пясъка и докато тичаше се пренесе обратно в Американските територии.

— Ах, ти копеле мръсно! — изрева Морган Слоут. — Ти, копеленце проклето! Лицето ми, лицето ми, ах как само нарани лицето ми!

Нещо изпращя. Замириса на озон. Ярка синьо-бяла разклонена светкавица мина вдясно от Джек и разтопи пясъка като стъкло.

След това той отново държеше талисмана — отново го имаше! Режещата болка в слабините му изведнъж започна да намалява. Протегна напред стъклената топка и се обърна към Морган.

От устните на Слоут капеше кръв. Той притискаше с ръка бузата си. Джек се надяваше, че му е счупил поне няколко зъба. В другата си ръка Морган държеше нещо като ключ, което току-що бе изпратило светкавица в пясъка зад Джек, и го протягаше напред в някакво странно подражание на позата на момчето.

Джек се придвижваше странишком с протегнати напред ръце. Талисманът променяше цветовете във вътрешността си като някаква машина за дъги. Той сякаш разбираше, че Слоут е наблизо, понеже Джек усещаше — повече отколкото чуваше — че набразденото стъклено кълбо е започнало да бръмчи. То сякаш трептеше в ръцете му. Изведнъж в него се отвори ярка бяла ивица, която приличаше на сноп светлина, минаващ точно през центъра му, и Слоут се изви с рамо към Джек и насочи ключа към главата му. Изтри кръвта от долната си устна и изсъска:

— Ти ме нарани, вонящо копеленце. Не си въобразявай, че тази стъклена топка може да ти помогне сега. Нейното бъдеще е още по-кратко от твоето собствено.

— Тогава защо се страхуваш от нея? — попита момчето и отново я протегна напред.

Слоут се присви, сякаш талисманът също би могъл да запрати по него светкавица.

„Морган не знае какво може да прави той — осъзна Джек. — Той не знае нищо за талисмана. Знае само, че иска да го притежава.“

— Веднага го хвърли — каза Слоут. — Пусни го веднага, мошеник такъв, или ей сегичка ще отрежа върха на главата ти. Пусни го.

— Страхуваш се. Сега, когато талисманът е пред теб, ти се страхуваш да дойдеш и да го вземеш.

— Изобщо не трябва да идвам и да го вземам, проклет Лъжеязон такъв! Пусни го. Хайде да видим как ще се счупи от само себе си, Джеки.

— Ела да го вземеш, Слоут — сопна се момчето. Не можеше да се побере в кожата си от яд. „Джеки.“ Побесня, когато чу галеното име, с което го наричаше майка му, да излиза от гадната уста на Морган. — Аз не съм черният хотел, Слоут. Аз съм само едно хлапе. Не можеш ли да вземеш стъклена топка от ръцете на хлапе, Слоут?

Беше ясно, че докато Джек държи талисмана в ръцете си, те са в задънена улица. Тъмносиня искра, трептяща като искрите, изхвръкващи от „демоните“ на Андерс, проблесна и угасна в центъра на талисмана. Незабавно я последва друга. Джек продължаваше да усеща силното бръмчене, излъчващо се от сърцето на набраздената стъклена топка. Той беше предопределен да вземе талисмана, това е било предначертано. Талисманът е знаел за неговото съществуване още от мига на раждането му, мислеше си Джек, и още оттогава е чакал той да го освободи. Имал е нужда от Джек Сойер. От никого другиго.

— Хайде, ела. Опитай се да го вземеш — подигравателно предложи той.

Слоут изръмжа и насочи ключа към него. По брадичката му се стичаше кръв. За миг той му се стори объркан, разстроен и разярен като бик и Джек наистина се засмя. После погледна встрани към лежащия върху пясъка Ричард и усмивката му замръзна. Лицето на Ричард буквално бе плувнало в кръв. Косата му бе подгизнала.

— Гад… — започна той, но взрив от синьо-жълта светлина се заби в пясъка досами него. Бе направил грешка, като погледна встрани. Той се обърна към Слоут, който тъкмо изстрелваше нова светкавица към краката му. Джек отскочи назад и снопът разрушителна светлина стопи пясъка до краката му и го превърна в жълта течност, която почти незабавно се охлади и се превърна в дълго парче стъкло.

— Синът ти ще умре — каза Джек.

— Майка ти ще умре — изръмжа Слоут в отговор. — Пусни това проклето нещо преди да съм ти отрязал главата. Веднага. Отърви се от него.

— Нещо друго не ти ли се ще?

— Ще ми се да те превърна в труп! — изкрещя Морган и насочи ключа към главата на Джек. После размисли, очите му блеснаха и той рязко вдигна ръка право нагоре, така че ключът щръкна към небето. Дълъг сноп светкавици сякаш изригна от юмрука му и се разшири, докато се изкачваше нагоре. Небето почерня. Във внезапно настъпилата тъмнина светеха само талисманът и лицето на Морган Слоут. Лицето на Слоут светеше, понеже талисманът хвърляше светлината си върху него и Джек осъзна, че неговото собствено лице най-вероятно също е сгряно от стъкленото кълбо. И веднага щом той размаха светещия талисман към Слоут, опитвайки се Бог знае какво — да го накара да хвърли ключа, да го вбеси, да натрие носа му с факта, че е безсилен — разбра, че възможностите на Морган Слоут още не са стигнали до края си. Тлъсти снежинки заваляха от тъмното небе. Слоут изчезна зад плътната завеса от сняг. Джек чу гадния му смях.

4.

Тя с усилия стана от леглото и се приближи до прозореца. Погледна пустия декемврийски плаж, осветен от една-единствена улична лампа. Изведнъж една чайка кацна на перваза отвън. От човката й висеше парче хрущял и в този миг тя си помисли за Слоут. Чайката приличаше на Слоут.

Лили се отдръпна, после отново се приближи. Изпитваше някакъв нелеп гняв. Една чайка не можеше да прилича на Слоут, нито пък имаше право да нахлува в нейната територия… нямаше право и толкоз. Тя почука по студеното стъкло. Птицата изпърха с криле, но не отлетя. Лили чу мисълта, която се въртеше в студения й мозък, чу я ясно, сякаш я бяха казали по радиото:

„Джек умира, Лили… Джек умииирааааа…“

Чайката наведе глава напред. Почука по стъклото хладнокръвно като гарвана на По.

„Умииирааааа…“

— Не — изпищя тя. — Разкарай се, Слоут! — Този път не само почука, а удари с юмрук и проби стъклото. Чайката политна назад, изпищя и почти падна. Мразовит въздух нахлу през дупката в стъклото.

От ръката на Лили капеше кръв — не, не, не капеше. Направо течеше. Беше се срязала доста лошо на две места. Извади парченцата стъкло от меката част на дланта си и притисна ръка в нощницата си. — Не очакваше това, нали, стар мръсник такъв? — изкрещя тя на птицата, която неуморно кръжеше над парка, и се разплака. — Сега го остави на мира! Остави го на мира! Остави сина ми на мира!

Цялата беше в кръв. През пробитото стъкло нахлуваше леден въздух. Под светлината на единствената улична лампа видя, че от небето започват да падат първите снежинки.

5.

— Ей, Джеки.

Тихо. Отляво.

Джек се завъртя към гласа, държеше талисмана като фенерче. Светлината му прорязваше плътната снежна завеса. Нищо. Тъмнина… сняг… шумът на океана.

— Грешна посока, Джеки.

Завъртя се надясно, леко се подхлъзна по заледения сняг. По-близо. Бе го чул по-близо. Вдигна талисмана.

— Ела и го вземи, Слоут!

— Нямаш шанс, Джеки. Мога да го взема, когато си поискам.

Зад него… и още по-близо. Но когато вдигна талисмана, не се виждаше никакъв Слоут. Снегът бръснеше лицето му. Пое си дъх и се разкашля от студа.

Слоут се кискаше някъде точно пред него.

Джек се отдръпна и почти се спъна в Спийди.

— Опала, Джеки!

Една ръка се появи от мрака отляво и издърпа ухото му. Той се обърна натам, сърцето му биеше като лудо, очите му щяха да изхвръкнат. Подхлъзна се и се подпря на коляно.

Ричард изстена някъде съвсем наблизо.

Високо горе в тъмнината, която Слоут някак си бе успял да повика, избухна канонада от гръмотевици.

— Хвърли ми го! — присмя му се Слоут. Танцуваше пред Джек в бурята, щракаше с пръсти с дясната си ръка и размахваше ключа към него с лявата в някакъв странен синкоп. Дяволски му заприлича на някогашен римски пълководец. — Хвърли ми го! Защо да не го направиш, а? Като на стрелбище, Джек! Изкуствено гълъбче! Добрият чичо Морган! Какво ще кажеш, Джек? Опитай, а! Хвърли топката и печелиш дъвка!

И Джек откри, че е придърпал талисмана към дясното си рамо очевидно с намерение да направи точно това. „Опитва се да те измами, опитва се да те уплаши, опитва се да те накара да го метнеш, да…“

Слоут се стопи назад в мрака. Снежинките бясно се въртяха.

Джек нервно се обърна, но не успя да види Слоут. „Може би си е отишъл. Може би…“

— Какво става, Джеки?

Не. Още беше тук. Тук някъде. Вляво.

— Смеех се като побъркан, когато баща ти умираше, Джеки. Смеех се в лицето му. Когато моторът му най-после спря, почувствувах…

Гласът му изчурулика. Заглъхна за миг. Върна се. Отдясно. Джек се завъртя натам, без да разбира какво става. Нервите му бяха опънати до скъсване.

— … че сърцето ми изпърха като птичка с криле, Джеки. Така си беше.

От тъмнината изскочи камък, предназначен не за Джек, а за стъклената топка. Джек отскочи, мъгляво мерна Слоут. Той отново изчезна.

Пауза… и Слоут пак беше там и свиреше на нова плоча.

— Чуках майка ти, Джеки.

Гласът дойде откъм гърба му. Тлъста гореща ръка шляпна дъното на панталоните му.

Джек се завъртя, този път почти се спъна в Ричард. Сълзи — горещи, болезнени, яростни — потекоха от очите му. Мразеше ги, но ги имаше и нищо в света не би могло да ги отрече. Вятърът страховито пищеше. „Вълшебството е в теб“ — беше казал Спийди, но къде бе вълшебството сега? Къде, о, къде, къде?

— Не смей да говориш за майка ми!

— Дълго я чуках — радостно добави Слоут.

Отново отдясно. Дебела, танцуваща в мрака сянка.

— Чуках я по нейно желание, Джеки!

Зад него! Близо!

Джек се обърна. Вдигна талисмана. Той изхвърли сноп бяла светлина. Слоут се отдръпна назад, но не преди Джек да види сгърченото му от гняв и болка лице. Светлината бе докоснала Морган, бе го наранила.

„Няма значение какво говори. Той лъже и ти знаеш, че е така. Но как може да прави това? Прилича на Едгар Бергън. Не… по скоро на индианците, които в тъмното се приближават към влака. Как го прави, о, как го прави?“

— Този път ми поопърли мустаците, Джеки — каза Слоут и мелодично изхихика. Беше малко задъхан, но не достатъчно. Съвсем не достатъчно. Самият Джек дишаше като куче в горещ летен ден. Очите му френетично се мъчеха да открият Слоут в тъмнината. — Но аз още няма да го насоча към теб, Джеки. Поне още не. Та за какво говорехме? О, да. За майка ти…

Леко изчуруликване… леко заглъхване… и след това в тъмнината изсвистя камък и удари Джек по слепоочието. Той се завъртя, но Слоут отново бе изчезнал, пъргаво бе отскочил назад в снега.

— Беше обвила хубавите си дълги крака около мен и стискаше, стискаше, докато не изревах за милост! — декларира Слоут вдясно от Джек.

„Не му разрешавай да те вбеси, не му разрешавай да…“

Но просто не можеше да се овладее. Този гадник говореше за майка му, за неговата майка.

— Млъкни! Престани!

Сега Слоут беше пред него — толкова близо, че Джек го видя ясно въпреки плътната снежна пелена, но го зърна мъжделиво само за миг, както човек може да мерне лице под водата през нощта. Нов камък изскочи от тъмнината и го удари по тила. Той залитна напред и отново едва не се спъна в Ричард — Ричард, който бързо изчезваше под покров от сняг.

Джек видя звезди… и разбра какво става.

„Слоут се пренася! Пренася се… мръдва… и се пренася обратно!“

Той се обърна неспокойно като човек, заобиколен от стотици врагове, а не само от един. Зеленикавосиня светкавица проряза мрака. Той насочи талисмана към нея, надяваше се да я насочи обратно към Слоут. Твърде късно. Вече бе угаснала.

„В такъв случай защо не го виждам там отвъд? Отвъд в Териториите?“

Отговорът изведнъж проблесна в главата му… и сякаш за да го потвърди, талисманът излъчи великолепно ветрило от бяла светлина, което грейна в мрака като фар на локомотив.

„Не го виждам там отвъд, не му отговарям там отвъд, понеже ме няма там отвъд!!! Язон е изчезнал… и аз съм единствен по природа! Слоут се пренася на един плаж, където са само Морган дьо Орис и мъртвият или умиращ човек на име Паркъс. Ричард също не е там, понеже синът на Морган дьо Орис, Ръштън, е умрял преди много време и Ричард също е единствен по природа! Когато се пренесох преди, талисманът беше там… но Ричард го нямаше! Морган се пренася… мръдва… пренася се обратно… опитва се да ме докара до лудост…“

— Здрасти, Джеки!

Отляво.

— Тук съм!

Отдясно.

Но Джек вече не се ослушваше, за да открие мястото му. Той гледаше в талисмана и чакаше знак. Най-важният знак в живота си.

Отзад. Този път щеше да дойде отзад.

Талисманът проблесна като силна лампа.

Джек се завъртя… и докато се въртеше, се пренесе в Териториите, под ослепителна слънчева светлина. И там беше Морган дьо Орис — голям като живота и дваж по-грозен. За миг той не осъзна, че Джек е разгадал трика му. Бързо куцукаше към мястото, което щеше да се окаже зад гърба на момчето, когато отново се пренесеше в Американските територии. Гадна усмивка пълзеше по устните му. Пелерината се вееше зад гърба му на вълни. Провлачваше левия си ботуш и Джек видя, че върху пясъка с накъсана линия от тирета е нарисувана окръжност. Морган просто бързо бе обикалял в кръг около него, бе го предизвиквал с лъжи за майка му, бе хвърлял камъни и се бе пренасял от единия свят в другия и обратно.

— Виждам те! — с всичка сила извика момчето.

Морган се стресна и смаяно се втренчи в него, стиснал с една ръка гръмоотвода.

— Виждам те! — повторно изкрещя Джек. — Трябва ли да продължаваме до безкрайност, Слоут?

Морган дьо Орис насочи гръмоотвода към него. Върху лицето му не бе останал и помен от смайване и стрес. Не, то бе придобило изражението на човек, съзнаващ силата си, на умен човек, бързо виждащ всички възможности в дадена ситуация. Очите му се присвиха. В секундата, в която Морган дьо Орис насочи смъртоносния сребърен гръмоотвод към него и присви очи, сякаш се прицелваше, Джек понечи да се пренесе обратно в Американските територии и ако го бе направил, щеше да загине. Но в последната частица от секундата някаква разсъдливост, или благоразумие, или уплаха го накара да действува досущ като човек, скачащ точно пред бясно летящ насреща му камион. Същата проницателност, която му бе съобщила, че Морган се пренася от единия в другия свят, отново го спаси — Джек се бе научил да предусеща ходовете на врага си. Той остана на мястото си и отново зачака почти мистичния знак. За частичка от секундата Джек Сойер затаи дъх. И ако Морган не се гордееше толкова много с непочтения си трик, той би могъл да убие Джек Сойер точно в този миг и да изпълни най-съкровеното си желание. Но вместо това образът на Морган изведнъж напусна Териториите, точно както момчето бе смятало, че ще стане. Джек си пое дъх. Тялото на Спийди (на Паркъс, осъзна той) лежеше неподвижно недалеч от него. Знакът се появи. Джек изпразни дробовете си и се пренесе обратно.

Нова ивица стъкло разделяше пясъка на плажа на Пойнт Венути. Тя отрази внезапния лъч бяла светлина, излизащ от талисмана.

— Без малко да загинеш, нали? — прошепна Морган Слоут от тъмнината.

Сняг засипваше Джек, леден вятър смразяваше крайниците му, гърлото му, челото му. На няколко метра от него висеше лицето на Слоут със смръщено по познат начин чело и отворена окървавена уста. Той протягаше в бурята ключа към Джек, а ивицата мокър сняг по ръкава на кафявия му костюм се уголемяваше. Джек забеляза, че от лявата ноздра на несъразмерно малкия му нос се процежда тънка струйка кръв. Кръвясалите от болка очи на Слоут светеха в мрака.

6.

Ричард Слоут объркано отвори очи. Всяка негова частичка бе изтръпнала от студ. Отначало без каквото и да било чувство си помисли, че е мъртъв. Бе паднал някъде, вероятно по онези стръмни, отвратителни задни стъпала на трибуната в „Тейър“. Сега беше мъртъв и изстинал и нищо повече не можеше да му се случи. За миг изпита зашеметяващо облекчение.

И тогава режеща болка прониза главата му и той усети, че по вледенената му ръка се стича топла кръв — и двете му усещания доказваха, че независимо дали се радва, или не, Ричард Луелин Слоут още не беше мъртъв. Той бе само ранено страдащо създание. Върхът на главата му сякаш беше отрязан. Нямаше правилна представа къде може да е. Очите му се фокусираха доста дълго преди да му докладват, че лежи върху сняг. Значи беше зима. От небето продължаваше да вали. После чу гласа на баща си и отново си спомни всичко.

Ричард не отмести ръка от темето си, но леко наклони брадичка, за да може да погледне по посока на бащиния си глас.

Джек Сойер държеше талисмана — това бе следващото нещо, което Ричард откри, и отново изпита огромно облекчение, както когато си бе помислил, че е мъртъв. Даже без очила забеляза, че Джек имаше непокорен и смел вид и това дълбоко го развълнува. Джек изглеждаше… изглеждаше като герой. Това беше всичко. Изглеждаше мръсен, разчорлен, безбожно млад и неподходящ за ролята в почти всяко отношение, но несъмнено приличаше на герой.

И Ричард откри, че сега Джек просто беше Джек. Необикновеното, невероятно излъчване на филмова звезда, благоволила да се поразходи наоколо като дрипаво облечен дванадесетгодишен хлапак, бе изчезнало. И това направи героизма на Джек още по-впечатляващ в очите на Ричард.

Баща му се хилеше като хищник. Но това не бе неговият баща. Неговият баща бе свършил много отдавна — бе разяден отвътре от завистта си към Фил Сойер, от ненаситността на амбициите си.

— Можем да продължим така до безкрайност — каза Джек. — Аз никога няма да ти дам талисмана, а ти никога няма да можеш да го разрушиш с приспособлението си. Откажи се.

Ключът в бащината му ръка бавно се раздвижи и се наведе надолу. И той, и алчното нещастно лице на баща му се бяха насочили право към него.

— Първо ще направя Ричард на парчета — каза Слоут. — Искаш ли да видиш приятеля си Ричард, превърнат в бекон? А? Искаш ли? Аз, разбира се, няма да се поколебая да направя същата услуга и на оная чума до него.

Джек и Морган си размениха кратки погледи. Ричард разбра, че баща му не се шегува. Щеше да го убие, ако Джек не му отстъпи талисмана. Щеше да убие и Спийди, стария негър.

— Не прави това, Джек — успя да прошепне той. — Кажи му да върви по дяволите!

Джек му намигна и той едва не се побърка. Чу как гласът на баща му каза:

— Просто пусни талисмана.

И след това с ужас видя, че Джек разтвори дланите си и пусна талисмана да падне.

7.

— Джек, недей!

Джек не погледна към Ричард. „Човек не притежава нещо, освен ако не може да се откаже от него! — гърмеше гласът на съзнанието му. — Не притежаваш нещо, освен ако не можеш да се откажеш от него! Каква е печалбата за човека! Печалбата за човека е никаква! Кръгла нула! И ти не си научил това в училище, научил си го на пътя, научил си го от Фърд Джанклоу, от Вълк и от Ричард, забиващ се с глава в скалите като «Титан II».“

Научил си тези неща или си умрял някъде по света, където не е имало ясна светлина.

— Стига убийства — каза той в изпълнената със сняг тъмнина на калифорнийския плаж. Би трябвало да се чувствува напълно смазан — след четиридневна непрекъсната поредица от ужаси в края на краищата бе изпуснал топката като преден защитник-новак, който има още много да учи. Беше я хвърлил и толкоз. И все пак той чуваше сигурния глас на Андерс, на Андерс, който бе коленичил пред Джек/Язон с надиплена дреха и наведена глава. Андерс, който бе казал: „И сичко шъ е добре, и сичко шъ е добре и сички неща наистина шъ бъдат наред!“

Талисманът светеше на плажа, а снегът се превръщаше в капчици по набраздената му повърхност, и всяка капчица беше дъга, и в този миг Джек разбра изумителната чистота на отказването от нещото, което ти е нужно.

— Стига кръвопролития! Хайде, счупи го, ако можеш. Съжалявам те.

Сигурно тъкмо последните думи съсипаха Морган Слоут. Ако му бе останала и частица здрав разум, Слоут щеше да изрови камък от нечовешкия сняг и да счупи талисмана… а той наистина можеше да бъде счупен, беше крехък, уязвим и незащитен.

Само че Слоут насочи ключа към него.

И когато го направи, съзнанието му се изпълни с верни, отвратителни спомени за Джери Бледсоу и съпругата му. Джери Бледсоу, когото той бе убил, и Нита Бледсоу, която би трябвало да бъде Лили Кавано… Лили, която го бе цапнала толкова силно, че от носа му потече кръв, единствения път когато пиян се бе опитал да я докосне.

От ключа се изви пламък — зелено-син пламък изхвръкна от мъничкото ключе на амбулантния търговец. Стрелна се към талисмана, удари го, разстла се върху него и го превърна в горящо слънце. За миг там бяха всички цветове… за миг там бяха всички светове. После пламъкът изчезна.

Талисманът го бе погълнал.

Изял го бе без остатък.

Тъмнината се върна. Краката на Джек омекнаха и той се свлече върху отпуснатите прасци на Спийди Паркър. Спийди изсумтя и се размърда.

Имаше двесекундна фазова разлика… и тогава пламъкът изведнъж изригна от талисмана като река. Джек широко отвори очи въпреки неспокойната си, френетична мисъл

(„Ще те ослепи! Джек! Ще те…“)

и променената география на Пойнт Венути бе осветена сякаш Господът на всички вселени се бе навел, за да направи снимка. Джек видя „Азенкур“ — хлътнал и полуразрушен. Видя сгромолясалите се хълмове, които сега бяха низини. Видя Ричард да лежи по гръб и Спийди да лежи по корем с обърната на една страна глава. Спийди се усмихваше.

След това Морган Слоут се люшна назад и собственият му ключ го обви в море от пламъци. Пламъкът, който бе погълнат от талисмана, както светлината от оптическия мерник на Сънлайт Гардънър, бе върнат обратно хилядократно увеличен.

Между световете се отвори дупка — дупка с размера на тунела, водещ към Оутли — и Джек видя как Слоут пропада в нея. Прекрасният му кафяв костюм гореше, почти мъртвешката му ръка продължаваше да стиска ключа. Очите на Слоут вряха в дупките си, но бяха ококорени… разбираха.

И докато Слоут потъваше, Джек видя, че той се променя. Видя появата на пелерина, която приличаше на криле на прилеп, обгорен от пламъка на факла, видя горящите му ботуши и пламтящата му коса. Видя как ключът се превръща в нещо като миниатюрен гръмоотвод.

Видя… дневна светлина!

8.

Тя струйна изведнъж. Заслепен от нея, Джек се търкулна на покрития със сняг плаж. В ушите си — уши някъде дълбоко в главата — чуваше предсмъртния вик на Морган Слоут, който бе върнат надолу през всички възможни светове към забравата.

— Джек? — Ричард се надигна, хванал главата си. — Джек, какво стана? Май паднах по стъпалата на стадиона.

Спийди се издърпа напред в снега, понадигна се и погледна Джек. Очите му бяха изморени… но по лицето му нямаше рани.

— Добре свършена работа, Джек — каза той и се ухили. — Добре… — Отново се свлече в снега. Дишаше тежко.

„Дъга“ — помисли си Джек. Изправи се, но отново падна. Замръзналият по лицето му сняг започна да се топи като сълзи. Успя да застане на колене и отново се изправи. Пред очите му играеха петна… но той видя огромния тъмен кръг в снега, където бе стоял Морган.

— Дъга! — извика Джек Сойер и вдигна ръце към небето. Плачеше и се смееше. — Дъга! Дъга!

Той се приближи до талисмана и го вдигна. Продължаваше да плаче.

Занесе талисмана до Ричард Слоут, който е бил Ръштън, и до Спийди Паркър, който беше това, което бе, и ги излекува.

Дъга, дъга, дъга!

1.

Той ги излекува, но никога не можа да си спомни как точно бе станало това или някоя по-специфична подробност. Известно време талисманът бе блестял и пял в ръцете му и той имаше най-смътния възможен спомен, че пламъкът му се бе изливал над тях, докато най-накрая те целите бяха окъпани в светлината му. Това бе всичко, което можеше да си спомни.

И после великолепната светлина в талисмана започна да помръква… да помръква… и изгасна.

Джек, който мислеше за майка си, дрезгаво изплака.

Спийди се заклатушка до него през топящия се сняг и го прегърна.

— Тя ще се върне, пътниче Джек — каза той. Усмихваше се, но изглеждаше два пъти по-изморен от Джек. Спийди беше излекуван… но все още не бе добре.

„Този свят го убива — помисли си момчето. — Поне убива частта от него, която е Спийди Паркър. Талисманът го излекува… но той все още умира.“

— Ти го направи зарад него — рече Спийди — и трябва да вярваш, че и той ще го направи зарад теб. Не се тревожи. Ела насам, Джек. Ела сегинка да отидем, дет лежи приятелят ти.

Джек се подчини. Ричард спеше върху топящия се сняг. Ужасното триъгълно парче кожа над челото му бе зараснало, но в косата му бе останал дълъг бял белег — белег, от който никога нямаше да порасне коса.

— Хвани ръката му.

— Защо? За какво?

— Ще се пренесем.

Джек го погледна въпросително, но вместо да му предложи обяснение, Спийди само кимна, сякаш казваше: „Да, добре ме чу.“

„Е, аз му вярвам достатъчно“ — помисли си Джек, наведе се и хвана ръката на Ричард. Спийди стисна другата му ръка.

Без каквото и да било усилие тримата се пренесоха.

2.

Интуицията на Джек не го бе излъгала. Човекът, стоящ до него отвъд на черния пясък, по който още си личаха следите от куция крак на Морган дьо Орис, беше силен и бодър и в цветущо здраве.

Джек се втренчи в този непознат, който донякъде приличаше на по-млад брат на Спийди Паркър, със страхопочитание и известно безпокойство.

— Спийди… господин Паркъс, искам да кажа… какъв сте…

— Сега имате нужда от почивка — каза Паркъс. — Ти със сигурност, а приятелят ти още повече. Той бе по-близо до смъртта, отколкото някой някога ще узнае… но не мисля, че е от хората, които си падат по признанията, даже пред самите себе си.

— Да. Правилно сте го преценили.

— Тук отвъд ще си починете по-добре. — Паркъс взе Ричард на ръце и тръгна по плажа в противоположна на замъка посока. Джек се запрепъва до него, но постепенно изостана. След няколко крачки се задъха. Краката му сякаш бяха от гума. Главата го болеше, вероятно като реакция от последната битка.

— Защо… къде… — Това бе всичко, което задъхан успя да изрече. Държеше талисмана до гърдите си. Сега талисманът изглеждаше матов, повърхността му беше тъмна, непрозрачна и безинтересна.

— Ще повървим съвсем малко — каза Паркъс. — Ти и приятелят ти не искате да почивате, където беше той, нали?

И въпреки че беше изтощен, Джек поклати глава. Паркъс погледна назад през рамо, после тъжно кимна.

— Там вони на неговото зло. Вони и на вашия свят, Джек.

— За мен двете миризми доста си приличат.

Паркъс продължи напред с Ричард в ръце.

3.

На стотина метра по-нататък той спря. Тук черният пясък имаше по-светъл цвят — не бял, но сив. Паркъс внимателно остави Ричард на земята. Джек се изпъна до него. Пясъкът беше топъл — благословено топъл. Нямаше сняг.

Паркъс седна до него и кръстоса крака.

— Сега ще поспите — каза той. — Може би ще се събудите чак утре. Дори да е така, никой няма да ви безпокои. Погледни.

Паркъс махна с ръка към мястото, на което в Американските територии се намираше Пойнт Венути. Когато Джек за пръв път видя черния замък, цяло едно крило от него бе разрушено и изгоряло, сякаш вътре беше имало огромна експлозия. Сега замъкът изглеждаше съвсем обикновен. От заплашителността му не бе останал и помен, незаконното му съкровище бе отнесено. Той бе просто най-обикновен замък — камъни, подредени един върху друг по шаблон.

След това Джек забеляза, че земетресението не е било толкова силно тук отвъд, пък освен това бе имало и много по-малко за разрушаване. Видя няколко срутени колиби, очевидно построени предимно от дървени трупи. Видя няколко полуизгорели дилижанса — кадилаци, а може би и не кадилаци в Американските територии. Тук-там мерна проснати космати тела.

— Тези, които бяха тук и оцеляха, избягаха — каза Паркъс. — Знаят какво се случи, знаят, че Орис е мъртъв, и няма да ви безпокоят повече. Злото, което бе тук, си отиде. Разбираш ли това? Можеш ли да го почувствуваш?

— Да — прошепна Джек. — Но… господин Паркъс… вие няма да… няма…

— Да си тръгна ли? Напротив. Съвсем скоро. Ти и приятелят ти ще си отспите, но ти и аз първо трябва да поговорим. Разговорът няма да ни отнеме много време. Опитай се да вдигнеш глава от гърдите си и да я подържиш изправена още съвсем мъничко.

С доста усилия Джек се справи и дори успя съвсем — е, почти — да отвори очи. Паркъс кимна.

— Когато се събудите, хванете на изток… но не се пренасяйте. Останете тук отвъд известно време. Останете в Териториите. Там отвъд, от вашата страна, ще цари голяма бъркотия — спасителни отряди, тълпи репортери, Язон знае още какво. Поне снегът ще се стопи преди някой да разбере, че го е имало, с изключение на няколкото души, които ще бъдат обявени за луди…

— А вие защо трябва да тръгвате?

— Просто трябва да се поразходя насам-натам, Джек. Тук отвъд има много работа за вършене. Новината за смъртта на Морган вече пътува на изток. Пътува бързо. Вече съм изостанал от нея, а трябва да я изпреваря, ако мога. Искам да стигна до Големия пущинак… и на изток… преди много лоши люде да се насочат към други места. — Той погледна океана с очи сиви и студени като кремък. — Когато дойде време да се плаща сметката, хората трябва да платят. Морган го няма, но има още много длъжници.

— Вие сте нещо като полицай тук отвъд, нали?

Паркъс кимна.

— Аз съм това, което вие бихте нарекли Върховен съдия и Главен екзекутор едновременно. Тук отвъд е така. — Сложи силната си, топла ръка върху главата на Джек. — А там отвъд съм просто онзи чиляк, който обикаля от място на място, работи каквот му падне и чат-пат посвирва. И повярвай ми, понякога това ми харесва много повече.

Той отново се усмихна и този път беше Спийди.

— И ти сегиз-тогиз ще срещаш тоз чиляк, Джек. Дааа, сегиз-тогиз, на едно или друго място. Пред някои хали, може би, или в някой парк.

Паркъс намигна на Джек.

— Но Спийди не е… добре. Има му нещо, нещо, което талисманът не можа да докосне.

— Спийди е стар — каза Паркъс. — Той е на моята възраст, но вашият свят го е състарил много по-бързо. Все пак в него има останали няколко години живот. А може би и доста. Не се безпокой напразно, Джек.

— Обещавате ли? — попита момчето.

— О-йеее — ухили се Паркъс.

Джек изморено му отвърна.

— Ще тръгнете на изток и ще вървите докато сметнете, че сте изминали десет километра. Изкачите ли веднъж тези ниски хълмове, нататък пътят ще бъде лек. Оглеждай се за голямо дърво — най-голямото дърво, което някога си виждал. Приближете се до него, хвани Ричард за ръка и се пренесете обратно. Ще се озовете близо до гигантска секвоя, през чийто дънер е прорязан тунел, за да минава пътят — вашето Шосе-17, и то ще ви заведе право в покрайнините на едно малко градче в северна Калифорния, казва се Сторивил. Продължете навътре към града и ще видите мигащите светлинни надписи на една бензиностанция.

— И после?

Паркъс сви рамене.

— Не знам, поне не със сигурност. Може би ще срещнеш някого, когото ще познаеш.

— Но как ще се прибе…

— Шшшт — каза Паркъс и сложи ръка на челото му точно както бе правила майка му, когато той беше…

(„Нани, нани, спинкай, Джеки, мое бебенце-вързопче, тръгна татко ти на лов, нани, нани, Джеки, всичко е наред и всичко е наред…“)

…съвсем малък. — Стига толкова въпроси. Смятам, че оттук нататък всичко с теб и Ричард ще бъде наред.

Джек легна. Прегърна тъмната топка с едната си ръка. Клепачите му натежаха.

— Ти се държа като смело и предано момче, Джек — тържествено каза Паркъс. — Бих искал да беше мой собствен син… Поздравявам те за куража ти. И за твоята вяра. Хора в много светове ти дължат голяма благодарност. И смятам, че по един или друг начин доста от тях усещат това.

Джек успя да се усмихне.

— Постойте още малко — промълви той.

— Добре. Докато заспиш. Не се безпокой, Джек. Тук нищо няма да ви навреди.

— Мама винаги казваше…

Но преди да завърши мисълта си, сънят вече го беше победил.

4.

Сънят по някакъв мистериозен начин продължи да предявява претенции към него и на следващия ден, когато Джек вече беше буден. Или ако не сънят, поне някаква защитна способност на ума, която превърна по-голямата част от този ден в нещо размазано и колебливо като сън. Той и Ричард, който се влачеше едва-едва също като него, стояха под най-високото дърво в света. Десет души не биха могли да го обхванат с ръце. Дървото се извисяваше до небето. В гората от невероятно високи дървета то бе същински великан, ясен пример за плодородието на Териториите.

„Не се безпокой“ — бе казал Паркъс в мига, когато се канеше да се изпари като Червения котак. Джек отметна глава, за да погледне към върха на дървото. Макар и да не го осъзнаваше напълно, бе емоционално изтощен. Огромното дърво само леко го учуди. Джек опря ръка в изненадващо гладката му кора. „Убих човека, който е убил баща ми“ — рече си той. Стисна здраво тъмната, сякаш мъртва топка на талисмана. Ричард гледаше нагоре към гигантската корона на дървото, извисяващо се над тях като небостъргач. Морган беше мъртъв, Гардънър също, а снегът на плажа би трябвало да се е стопил досега. И все пак не всичкият бе изчезнал. Джек се чувствуваше така, сякаш главата му беше пълна с преспи. Някога си бе мислил — сега му се струваше, че е било преди хиляда години — че ако наистина допре ръцете си до талисмана,ще бъде така изпълнен с триумф и възбуда и благоговение, та сигурно ще се пръсне. Но сега изпитваше само трохичка от всичко това. В главата му валеше сняг и той не виждаше по-далеч от инструкциите на Паркъс. Осъзна, че огромното дърво го повдига.

— Хвани ръката ми — рече той на Ричард.

— Но как ще се приберем у дома?

— Не се безпокой — отвърна Джек и стисна ръката му. Джек Сойер нямаше нужда да го повдига дърво. Джек Сойер беше ходил в Прокълнатите земи, бе победил черния хотел, Джек Сойер беше смел и предан. Джек Сойер беше преуморено дванадесетгодишно момче и в мозъка му сякаш валеше сняг. Той без усилия се пренесе в своя собствен свят, а Ричард, стиснал ръката му, се плъзна през всички препятствия заедно с него.

5.

Гората се беше свила и сега бе американска гора. Покривът от леко помръдващи клони бе забележимо по-нисък, дърветата около тях — видимо по-малки, отколкото в гората на Териториите, към която ги беше упътил Паркъс. Джек смътно долови промяната още преди да види двулентовото шосе пред себе си, но реалността на двадесетия век бързо-бързо го срита в пищялите, понеже едва зърнал шосето, чу бръмчене и инстинктивно отскочи и дръпна Ричард точно преди едно малко бяло рено да профучи покрай тях. Колата ги отмина и се вмъкна в тунела, прорязан през дънера на секвоята (която бе по-малка дори от половината на своята двойница в Териториите). Но поне един възрастен и две деца от реното не гледаха към гората, заради която бяха изминали целия път от Ню Хампшир („Живей свободен или умри!“). Жената и двете хлапета на задната седалка се бяха извили назад и зяпаха Джек и Ричард. Устите им бяха широко отворени и приличаха на малки черни пещери. Те току-що бяха видели две момчета да се появяват край шосето като духове, мигновено и като по чудо да придобиват форма от нищото като в някакъв фантастичен филм.

— Можеш ли да повървиш малко?

— Аха — отвърна Ричард.

Джек стъпна на настилката на Шосе-17 и тръгна през огромната дупка в дървото.

Мислеше си, че може би просто сънува всичко това. Може би все още е на плажа в Териториите, може би Ричард спи свит до него, може би те двамата все още са под доброжелателния поглед на Паркъс. „Мама винаги казваше… Мама винаги казваше…“

6.

Движейки се като през гъста мъгла (въпреки че денят в тази част на северна Калифорния всъщност беше сух и слънчев), Джек Сойер изведе Ричард Слоут от гората. След нея шосето се спускаше надолу покрай сухи декемврийски ливади.

„… че най-важната личност във всеки филм обикновено е операторът…“

Тялото му се нуждаеше от още сън. Мозъкът му се нуждаеше от почивка.

„… че вермутът съсипва доброто мартини…“

Ричард замислен тепкаше след него. Движеше се толкова бавно, че Джек трябваше да спира и да го изчаква. На около километър се виждаше малко градче, което сигурно бе Сторивил. От двете страни на шосето имаше по няколко ниски бели постройки. Табелата над една от тях гласеше: „Антиквариат“. Малко по-нататък над една безлюдна пресечка висеше премигващ светофар. Джек зърна ъгълчето на светлинния надпис на бензиностанция. Ричард с усилия местеше крака, навел ниско глава и почти опрял брадичка в гърдите си. Джек пристъпи към него, видя, че приятелят му плаче, и го прегърна.

— Искам да знаеш нещо.

— Какво? — Дребното лице на Ричард бе набраздено от сълзи, но предизвикателно.

— Обичам те — каза Джек.

Очите на Ричард отскочиха към настилката на шосето. Джек продължаваше да го прегръща през раменете. След миг Ричард погледна нагоре — погледна право в Джек — и кимна. И Джек си спомни думите, които Лили Кавано Сойер наистина бе казала веднъж-дваж на сина си: „Джеки, понякога просто трябва да държиш езика зад зъбите си.“

— На път сме, Ричи — каза той и го изчака да си избърше очите. — Предполагам, че някой е изпратен да ни посрещне на бензиностанцията.

— Хитлер може би? — Ричард притисна очите си с ръка. След миг бе готов и двете момчета заедно влязоха в Сторивил.

7.

От сенчестата страна на бензиностанцията бе паркиран един кадилак — „Елдорадо“ с телевизионна антена от задната страна. Изглеждаше голям като каравана и черен като смъртта.

— О, Джек, по дяволите — изстена Ричард и го сграбчи за рамото. Очите му бяха ококорени, устата му трепереше.

Джек усети как адреналинът му отново се повишава, но вече просто му беше писнало. Бе му се събрало твърде много, твърде много, твърде много.

Стиснал тъмната кристална топка от вехтошарски магазин, в каквато се бе превърнал талисманът, той тръгна надолу по хълма към бензиностанцията.

— Джек! — отпаднало изписка Ричард зад него. — Какво правиш, по дяволите? Това е един от тях! Същите коли бяха в „Тейър“! Същите коли бяха в Пойнт Венути!

— Паркъс каза да дойдем тук.

— Съвсем си луднало, приятелче — прошепна Ричард.

— Знам. Но този път всичко ще бъде добре. Ще видиш. И не ме наричай „приятелче“.

Вратата на кадилака се отвори и се подаде тежък мускулест крак в крачол от избелен дънков плат. Безпокойството се превърна в истински ужас, когато Джек забеляза, че пръстите на ботуша са отрязани, за да могат дългите космати пръсти да стърчат навън.

Ричард изписука до него като полска мишка.

Да, беше вълкодлак. Джек знаеше това още преди човекът да се обърне. Бе висок почти два метра. Косата му беше дълга до яката, чорлава и не съвсем чиста. В нея се бяха заплели няколко репеи.

След това едрата фигура се обърна, две оранжеви очи проблеснаха и изведнъж ужасът се превърна в радост.

Джек тичаше като луд към едрия човек долу, пет пари не даваше за обслужващия бензиностанцията, който бе излязъл специално, смаян от поведението му, и за зяпачите пред отсрещния магазин. Косата му се вееше назад, мръсните му кецове тупкаха, лицето му бе разтегнато от замаяно ухилване, очите му светеха като самия талисман.

Гащеризон. Кръгли очила без рамка като на Джон Ленън. И широка приветствена усмивка.

— Вълк! — извика Джек Сойер. — Вълк, ти си жив! Жив си!

Беше на два метра от него, когато скочи. Вълк го хвана без каквото и да било затруднение. Хилеше се от удоволствие и възторг.

— Джек Сойер! Вълк! Гледай ти! Точно както каза Паркъс! Аз съм тук на това богопоразяващо място, което мирише като лайно в блато, и ти също си тук! Джек и неговият приятел! Вълк! Добре! Страхотно! Вълк!

Всъщност именно миризмата каза на Джек, че това не е неговият Вълк, точно както му каза и че този Вълк е някакъв негов роднина… много близък най-вероятно.

— Познавах „родения ти наведнъж“ брат — каза Джек, докато още бе в силните му космати ръце. Сега, вече отблизо, видя, че това лице е по-старо и по-мъдро, но все така сърдечно.

— Моят брат Вълк — каза Вълк и пусна Джек долу. Протегна ръка и докосна талисмана с върха на пръста си. В същия миг една ярка искра лумна и като комета прониза тъмните дълбини на глобуса. Вълк го гледаше с благоговение.

После си пое дъх, погледна Джек и се ухили. Джек незабавно му отвърна.

Ричард ги наблюдаваше предпазливо и учудено.

— В Териториите има както лоши, така и добри вълкодлаци… — започна Джек.

— Много добри вълкодлаци — прекъсна го Вълк и подаде ръка на Ричард. Той понечи да се отдръпне, после я пое. Извивката на устата му накара Джек да си направи извода, че приятелят му очаква с него да се случи това, което се бе случило с Хек Баст преди доста време.

— Това е „роденият наведнъж“ брат на моя Вълк — гордо заяви Джек. Прокашля се, понеже не знаеше как точно да изрази чувствата си към брата на това същество. Дали вълкодлаците си поднасят съболезнования? Дали те бяха част от техния ритуал?

— Обичах брат ти — каза той. — Той ми спаси живота. Като изключим Ричард, който е тук, той беше най-добрият приятел, когото някога съм имал. Мъчно ми е, че умря.

— Сега е в луната — каза братът на Вълк. — Ще се върне. Джек Сойер, всичко си отива като луната. И всичко се връща като луната. Хайде да вървим. Искам да се махна от това вонящо място.

Ричард го погледна озадачен, но Джек го разбираше и му съчувствуваше. Бензиностанцията сякаш беше обградена от горещата мазна воня на въглеводороди като с кафяво було, през което човек може да гледа.

Вълк се доближи до кадилака и отвори задната врата като същински шофьор. Джек предположи, че той всъщност е точно такъв.

— Джек? — Ричард изглеждаше изплашен.

— Всичко е наред.

— Но къде…

— При майка ми, мисля. Ще прекосим цялата страна чак до Аркадия Бийч, Ню Хампшир. Пътуването ще бъде първокласно. Хайде, Ричи.

Приближиха се до колата. На широката задна седалка се мъдреше стара кутия за китара. Сърцето на Джек отново подскочи.

— Спийди! — Той се обърна към брата на Вълк. — И Спийди ли ще дойде с нас?

— С вас съм само аз — ухили се вълкодлакът.

Джек посочи кутията за китара.

— А това откъде се взе?

Вълк пак се ухили и показа много и големи зъби.

— От Паркъс — каза той. — За вас остави и това. Почти забравих.

Извади от задния си джоб някаква много стара пощенска картичка. От предната й страна се виждаше въртележка с познати кончета. Ела Спийд и Сребърната дама също бяха между тях. Само че жените около въртележката бяха облечени с рокли с турнюри, а момченцата с голфчета. Много от мъжете имаха цилиндри и тънки мустачки. Картичката бе пожълтяла от старост.

Джек я обърна и първо прочете отпечатания в средата надпис: „Въртележката в Аркадия Бийч, 4 юли, 1894.“

И именно Спийди — а не Паркъс — бе издраскал не съвсем грамотно две изречения с разкрачен почерк и тъп, мек молив.

„Ти извърши големи чудеса, Джек. Използвай каквот ти трябва от кутията — запази остатъка или го изхвърли.“

Джек прибра картичката в джоба си, влезе в кадилака и се плъзна по плюшената седалка. Една от закопчалките на старата кутия беше счупена. Той отвори другите три.

— Мили Боже! — възкликна Ричард, който беше влязъл след него в колата.

Кутията беше натъпкана с двадесетдоларови банкноти.

8.

Вълк ги закара вкъщи и макар че Джек позабрави част от случилите се през тази есен събития доста бързо, всеки миг от това пътуване остана запечатан в съзнанието му завинаги. Той и Ричард седяха на задната седалка на кадилака и Вълк ги караше на изток и на изток и на изток. Знаеше пътищата и шофираше добре. Понякога си пускаше касети на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ — „Бяг през джунглата“ май му беше любима — толкова силно, че на момчетата едва не им се спукваха тъпанчетата. След това прекарваше дълго време да слуша как се променя звукът на вятъра, докато той натиска бутона и страничното стъкло се вдига и спуска. Това занимание сякаш напълно го омагьосваше.

На изток, на изток, на изток — всяка сутрин към изгрева, всяка вечер към мистериозно сгъстяващия се синкав здрач, като първо се слушаше Джон Фогърти и след това вятърът, после отново Джон Фогърти и после отново вятърът.

Тримата ядоха пици. Тримата ядоха хамбургери. После спряха в крайпътен грил-ресторант, където Джек и Ричард си взеха по една порция, а Вълк омете двайсетина барабар с костите и Джек си спомни за своя Вълк и пуканките. Къде ли се беше случило това? Мънси. В покрайнините на Мънси, в киното с шестте салона. Точно преди да се насадят на пачи яйца в дома „Слънчева светлина“. Той се ухили… и усети как нещо като стрела прободе сърцето му. Погледна през прозореца, за да скрие от Ричард сълзите си.

През втората нощ спряха в Джулсбърг, Колорадо, и Вълк им приготви страхотна вечеря на скарата, която измъкна от багажника. Ядоха насред заснеженото поле под светлината на звездите, загърнати в тежките шуби, които си бяха купили с пари от кутията на Спийди. Високо горе проблесна метеоритен дъжд и Вълк се разтанцува в снега като дете.

— Обичам този човек — замислено каза Ричард.

— Дааа, аз също. Трябваше да срещнеш брат му.

— Искрено съжалявам, че не успях. — Ричард започна да събира боклуците. Следващите му думи напълно шашардисаха Джек. — Вече забравям много неща.

— Какво имаш предвид?

— Точно това. С всеки километър си спомням все по-малко от случилото се. Всичко сякаш потъва в мъгла. Мисля… мисля, че така и искам да бъде. А ти наистина ли си сигурен, че майка ти е добре?

Джек три пъти се бе опитал да се обади на майка си. Никой не отговори, но той не се тревожеше особено. Надяваше се, че всичко е наред. Когато стигне, тя ще е там. Болна… но все още жива. Надяваше се.

— Да.

— Тогава защо не вдига телефона?

— Слоут правеше някакви трикове с телефоните — отвърна Джек. — Сигурен съм, че е скроил подобен номер и с персонала в „Алхамбра“. Тя още е добре. Болна е… но е добре. Още е там. Чувствувам го.

— И ако това нещо я излекува… — Ричард се поколеба и след това се гмурна в дълбокото. — Ти още ли… имам предвид, още ли смяташ, че тя ще ми разреши… знаеш… да остана с вас?

— Не — отвърна Джек, докато му помагаше да приберат остатъците от вечерята. — Тя ще иска да те види в някое сиропиталище, а може би и в затвора. Ричард, я не ставай кретен. Разбира се, че ще останеш при нас, къде другаде!

— Да но… след всичко, което направи баща ми…

— Баща ти, Ричард, не ти.

— И вие няма винаги да ми напомняте… да разчовърквате паметта ми?

— Не, ако искаш да забравиш.

— Аз наистина искам, Джек. Най-много от всичко искам точно това.

Вълк се върна.

— Момчета, готови ли сте? Вълк!

— Вече да — отвърна Джек. — Вълк, кажи нещо за касетата на Скот Хамилтън, която купих следобед.

— Става, Джек. А ти какво ще кажеш за „Кридънс“?

— За „Бяг през джунглата“ ли?

— Добър тон, Джек! Тежък! Вълк! Богопоразяващо тежък тон!

— Така е, Вълк. — Джек метна поглед към Ричард. Очите им се срещнаха и Ричард се ухили.

На следващия ден прекосиха Небраска и Айова. Ден по-късно минаха покрай развалините на дома „Слънчева светлина“. Джек реши, че Вълк нарочно е избрал този път, че може би иска да види мястото, където бе умрял брат му. Той наду касетофона до дупка, но на Джек въпреки това му се струваше, че чува хлиповете на своя Вълк.

Време. Отделни отрязъци от време. Джек сякаш плуваше и изпитваше някакво чувство за край, триумф и сбогуване. Уволнен с почести.

На петия ден към залез слънце навлязоха в Нова Англия.

1.

Бяха изминали много път, но им се струваше, че цялото дълго пътуване от Калифорния до Нова Англия им е отнело само един-единствен дълъг следобед и една вечер. Един следобед, продължил дни, и една вечер, дълга като живота, изпълнена със залези, музика и емоции. „Сега наистина съм далеч от големите огнени топки“ — помисли си Джек, когато два пъти един след друг погледна малкото часовниче на предното табло, за да открие, че са се изнизали цели три часа. А дали изобщо беше същият ден? „Бяг през джунглата“ цепеше въздуха, Вълк клатеше глава в ритъм, хилеше се непрекъснато, безпогрешно намираше най-удобните шосета. През задното стъкло се виждаше притъмняващото, оцветено от залеза небе — огромни ленти във виолетово и в синьо и в характерното за захождащо слънце тъмночервено. Джек си спомняше всяка подробност от това дълго пътуване, всяка дума, всяко ядене, всеки нюанс от музиката, Зут Симс или Джон Фогърти или просто смеха на Вълк, забавляващ се с шума на вятъра, но истинската дължина на времето се бе свила в съзнанието му до размера на диамант. Той спеше на покритата с възглавници задна седалка и отваряше очи в светлина или тъмнина, под слънце или под звезди. Между нещата, които си спомняше с особена острота, след като вече бяха навлезли в Нова Англия и талисманът отново бе започнал да свети и да сигнализира завръщането на нормалното време — или може би завръщането на самото време при Джек Сойер — бяха лицата на хора, които надничаха към задната седалка на кадилака (хора по паркинги, моряк и кръглолико момиче в кола с гюрук на един светофар в слънчево градче в Айова, кльощаво хлапе с велосипед в Охайо), вероятно за да видят дали случайно не са решили да ги посетят Мик Джагър или Франк Синатра. Нищо такова, хора. Това сме само ние. Сънят продължаваше да го носи далеч. Веднъж се събуди (Колорадо? Илиной?) от дъненето на музиката (Вълк щракаше с пръсти, голямата кола плавно навиваше километри, небето бе оцветено в оранжево и виолетово и синьо) и видя, че Ричард се е сдобил отнякъде с книга и чете на светлината на страничната лампичка. Книгата беше „Мозъкът на Брока“. Ричард винаги знаеше кое време е. Джек погледна нагоре и се остави музиката и вечерните багри да го понесат. Бяха го направили, бяха свършили всичко… всичко с изключение на това, което им оставаше да направят в едно безлюдно курортно градче в Ню Хампшир.

Пет дена или един дълъг сънлив залез? „Бяг през джунглата“. Тенор-саксофонът на Зут Симс казваше: „Тук има една приказка за теб, харесваш ли я?“ Ричард беше негов брат, негов брат.

Времето се върна, когато талисманът отново оживя по време на вълшебния залез на петия ден. „Оутли — помисли си Джек на шестия. — Можех да покажа на Ричард тунела пред Оутли и това, което е останало от кръчмата, можех да покажа на Вълк откъде да мине…“ Но той не искаше да види Оутли отново, какво ли удоволствие би имало в това. Пък и вече съзнаваше колко близо е до дома, колко много път са изминали, докато той се бе носил през времето. Вълк ги бе докарал до голямата пътна артерия Е-95, сега бяха в Кънектикът и Аркадия Бийч бе само след няколко щата, горе на назъбения бряг на Нова Англия. Оттук нататък Джек започна да брои километрите, и минутите също.

2.

В пет и петнадесет в следобеда на 21 декември, три месеца след като Джек Сойер бе обърнал лице — и надежди — на запад, един черен кадилак зави по покритата с чакъл алея пред хотел „Алхамбра“ в град Аркадия Бийч, Ню Хампшир. На запад залезът бе топло сбогуване на червено и оранжево, избледняващи до жълто… и синьо… и пурпурно. Голите клони в парка тракаха под студения зимен вятър. Между тях допреди по-малко от седмица бе имало едно дърво, което хващаше и ядеше малки животинки — катерички, птички, изпосталялата от глад котка на администратора. Това малко дърво бе умряло съвсем внезапно. Другите растения в парка, макар и съвсем оголели сега, щяха да се върнат към живот след зимния си сън.

Гумите на кадилака трещяха по чакъла. Отвътре, зад тъмните стъкла, приглушено се чуваше музиката на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“. „Хората, които познават вълшебството ми — пееше Джон Фогърти — напълниха равнината с дим.“

Кадилакът спря пред широката двойна врата. Зад нея цареше тъмнина. Предните фарове изгаснаха и дългата кола остана в сянка. От ауспуха лениво се виеше тънка струйка белезникав дим, оранжевите стопове проблясваха.

Тук в края на деня. Тук под залеза, триумфално обагрил небето на запад.

Тук.

Точно тук и сега.

3.

Задната част на кадилака се осветяваше от слаби, колебливи отблясъци. Талисманът мъждукаше… но светлината му беше слаба, малко по-силна от светлината на умираща светулка.

Ричард бавно се обърна към Джек. Лицето му бе изнурено и уплашено. Стискаше Карл Сейгън с две ръце, извиваше книгата както перачка извива чаршаф.

„Талисманът на Ричард“ — помисли си Джек и се усмихна.

— Джек, искаш ли да…

— Не. Чакай тук, докато те повикам.

Той отвори задната врата, понечи да слезе от колата, после отново погледна приятеля си. Ричард седеше свит и смален на седалката и стискаше книгата. Изглеждаше нещастен.

Без да мисли, Джек се наведе и го целуна по бузата. Ричард прегърна приятеля си и за миг го притисна силно. После го пусна да върви. Никой от тях не каза и дума.

4.

Джек тръгна към стъпалата, водещи към хотела… после се обърна надясно и пресече алеята. Там имаше железен парапет. Под него към плажа се спускаше напукана скала. Далече вдясно увеселителното влакче на лунапарк „Аркадия“ стърчеше към притъмняващото небе.

Джек вдигна лице на изток. Вятърът, вършеещ из парка, бръсна косата назад от челото му.

Той вдигна кълбото в ръцете си, сякаш го предлагаше на океана.

5.

На 21 декември 1981 Джек Сойер стоеше близо до мястото, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше навършил тринадесет години на този ден, въпреки че не знаеше това, и бе изключително красиво момче. Кестенявата му коса бе дълга, може би твърде дълга, но океанският бриз я отмяташе назад и откриваше фино, гладко чело. Той стоеше там и мислеше за майка си й за апартамента в хотела, в който бяха живели заедно. Дали щеше да запали лампа там горе? Струваше му се, че щеше.

Джек се обърна. Очите му необуздано блестяха на светлината на талисмана.

6.

Лили заопипва стената с трепереща, слаба като на скелет ръка. Търсеше копчето на лампата. Откри го и я запали. Ако някой я бе видял в този миг, сигурно щеше да се уплаши. През последните десетина дни ракът го бе ударил на спринт вътре в нея, сякаш усещаше, че нещо може да се изпречи на пътя му и да му развали цялото удоволствие. Лили Кавано сега тежеше тридесет и девет килограма. Кожата й беше жълтеникава и опъната като пергамент върху черепа. Кафявите кръгове под очите й бяха станали съвсем черни и мъртвешки. Самите очи гледаха с трескава, изтощена интелигентност. Гърдите й се бяха стопили. Месото от ръцете й бе изчезнало. Върху хълбоците и бедрата й бяха започнали да се появяват рани от продължителното лежане.

И това не беше всичко. През последната седмица бе хванала и пневмония.

В своето окаяно състояние тя, разбира се, беше предпочитан кандидат за това или някое друго респираторно заболяване. То би могло да я споходи и при най-добри обстоятелства… а настоящите определено не бяха от тях. Радиаторите в „Алхамбра“ преустановиха нощното си бръмчене преди известно време. Тя не беше сигурна точно кога — времето бе станало толкова мъгляво и неопределено за нея, колкото и за Джек в кадилака. Знаеше единствено, че топлината бе изчезнала през същата нощ, през която проби стъклото с юмрук, за да накара чайката, приличаща на Слоут, да отлети.

Оттогава насам „Алхамбра“ се бе превърнала в безлюден хладилник. Гробница, в която тя скоро щеше да умре.

Ако Слоут бе отговорен за случилото се в „Алхамбра“, трябваше да му се признае, че се беше справил дяволски добре. Всички бяха изчезнали. Всички!!! Вече нямаше камериерки, тикащи по коридорите скърцукащите си колички. Нямаше подсвиркващ си електротехник. Нямаше свъсен администратор-лицемер. Слоут ги бе пъхнал в джоба си и ги беше отнесъл нанякъде.

Преди четири дни — когато не успя да намери в апартамента достатъчно храна, за да задоволи дори своя птичи апетит — тя стана от леглото и бавно се отправи на пътешествие до асансьора. Носеше си стол, от време на време сядаше на него, а главата й висеше от изтощение, или пък го използуваше за опора. Четиридесетте крачки измина за четиридесет минути.

Натисна няколко пъти бутона, но асансьорът не се появи. Пък и самият бутон изобщо не светеше.

— Те ти, булка, Спасовден! — дрезгаво прошепна Лили и бавно удължи експедицията си с още двадесет крачки, за да стигне до стълбището.

— Хей! — извика тя надолу и след това силно се разкашля, наведена над облегалката на стола.

„Може би не могат да ме чуят, когато крещя, но е дяволски сигурно, че и мъртъвците в гроба ме чуват, когато кашлям така с последните остатъци от дробовете си.“

Не дойде никой.

Тя извика още веднъж-дваж, получи нов пристъп на кашлица и накрая се запрепъва обратно по коридора, който изглеждаше дълъг като планинско шосе в Небраска в ясен ден. Не смееше да слезе по проклетите стълби. Никога не би успяла да се изкачи обратно. Освен това долу нямаше никого — нито във фоайето, нито в ресторанта „Агнешко печено“, нито в кафенето, нито където и да било. Телефоните също бяха изключени. Поне този в нейната стая беше, а пък не бе чула дори едно-единствено иззвъняване и в останалата част на този стар мавзолей. Не, изобщо не си струваше труда. Рисковано начинание. Никак не й се искаше да измръзне до смърт във фоайето.

— Джеки — промърмори тя, — къде, по дяволите…

После отново се разкашля и този пристъп наистина беше лош, понеже по средата му припадна и се строполи на пода като повлече и грозния стол със себе си и той я захлупи, и тя лежа близо час на студения под и сигурно тогава пневмонията се нанесе в бързо западащия квартал, който за зла участ се оказа тъкмо тялото на Лили Кавано. „Хей, Рачо, здравей! Аз съм новото маце в махалата! Можеш да ми викаш Пневмония! Побързай към финала!“

Някак си все пак успя да се добере до стаята си и оттогава непрекъснато имаше температура и й се струваше, че слиза все по-надолу по някаква безкрайна спирала. Слушаше как дишането й става все по-шумно и по-шумно, докато накрая изгарящото й от треска съзнание започна да си представя дробовете й като два органични аквариума, в които се блъскат безброй потопени вериги. Но въпреки това се държеше — държеше се, понеже част от съзнанието й с някаква луда, отпадаща сигурност настояваше, че Джек вече се връща оттам, където е бил.

7.

Началото на последната й кома приличаше на трапчинка в пясъка — трапчинка, която започва да се върти като водовъртеж. Звукът на потопени вериги в гърдите й се превърна в дълго, сухо издишване:

— Ххххххххххх…

След това нещо я измъкна от спиралата и я накара да търси копчето за лампата в студената тъмнина на стената. После стана от леглото. Не бе й останала достатъчно сила, за да го направи, всеки лекар би се изсмял на идеята й. И все пак го направи. Два пъти пада назад, но най-сетне се закрепи на крака. От усилията устата й се бе извила като за ръмжене. Протегна ръка да напипа стола, откри го и с негова помощ започна да се примъква към прозореца.

От Лили Кавано, кралицата на второкласните филми, нямаше и помен. Това беше един крачещ ужас, разяден от рака, изгарящ от температура.

Тя стигна до прозореца и погледна навън.

Долу видя човешка фигура и светеща топка.

— Джек — опита се да изкрещи тя. От устата й излезе само стържещ шепот. Вдигна ръка, опита се да махне. Прималя й.

(Ххххххххххх…)

Вкопчи се в перваза.

— Джек!

Изведнъж светещата топка в ръцете на човешката фигура проблесна ярко и освети лицето й и това беше лицето на Джек, това наистина беше Джек, о, слава Богу, това наистина беше Джек, Джек се бе върнал.

Фигурата затича.

„Джек!“

Хлътналите, умиращи очи станаха още по-блестящи. По жълтите й, опънати бузи се стичаха сълзи.

8.

— Мамо!

Джек тичешком пресече фоайето. Видя, че старомодното телефонно табло е почерняло и опушено като от пожар след късо съединение и веднага го забрави. Беше я видял и тя изглеждаше ужасно — сякаш бе видял силуета на някакво бостанско плашило, щръкнало край прозореца.

— Мамо!

Летеше нагоре по стъпалата, вземаше ги първо по две, после по три наведнъж. Талисманът колебливо припламна в розово-червено и след това отново потъмня в ръцете му.

— Мамо!

Сега по коридора към апартамента им. Краката му почти не докосваха пода. Най-сетне чу гласа й — но не като меден вик или лек гърлен смях. Не. Това беше дрезгавият грач на същество, застанало от другата страна на гроба.

— Джеки?

— Мамо!

Той влетя в стаята.

9.

В колата Ричард Слоут нервно гледаше нагоре през тъмните стъкла. Какво правеше той тук? Какво правеше Джек тук? Очите го боляха. Напрягаше се да види горните прозорци в сгъстяващия се здрач. Наведе се странишком и отново се втренчи нагоре. Изведнъж ослепително бяла светлина изригна от няколко от прозорците на четвъртия етаж и за миг обля цялата предна страна на хотела. Ричард скри глава между коленете си и изстена.

10.

Тя беше на пода под прозореца, но той я видя най-накрая. Изпомачканото, сивеещо, някак оваляно легло беше празно, цялата спалня, разхвърляна като стая на дете, изглеждаше празна… стомахът на Джек се сви на топка, думите заседнаха в гърлото му. След това талисманът изстреля още една от ослепителните си илюминации и в миг и за миг превърна всичко в стаята в чиста безцветна белота.

— Джеки — простена тя още веднъж и той видя сгърченото й като празна обвивка от бонбон тяло под прозореца и изкрещя:

— Мамо!

Изтънялата й, загубила блясъка си коса се валяше по мръсния килим. Ръцете й приличаха на малки лапички — бледи и драскащи.

— Господи, Боже мой, мамо, о, Господи… — избръщолеви той и някак си се придвижи през стаята за миг, който му се стори ясен като образ върху фотографска плака, без да направи и крачка, той плаваше, той плуваше през пълната с вещи, ледена спалня на Лили. Косата й върху мръсния килим, ръцете й — само жили и възли.

Вдъхна плътната миризма на болест, на близка смърт. Джек не беше лекар, нито пък имаше някаква представа за това, което ставаше с тялото на Лили. Но той разбра едно нещо — майка му умираше, животът й се изцеждаше през невидими пукнатини и й бе останало съвсем малко време. Тя бе промълвила два пъти името му и това сякаш бе всичко, което животът, останал в нея, щеше да й разреши. Той се разплака, сложи ръка върху главата й и остави талисмана на пода до нея.

Косата й му се стори пълна с пясък, главата й гореше.

— Ох, мамо, мамичко — каза той и пъхна ръце под нея. Все още не можеше да види лицето й. Хълбокът й го пареше през тънката нощница като врата на печка. До другата му длан лявата й лопатка пулсираше също толкова гореща. Тя почти нямаше месо върху костите и за част от секундата му заприлича на мръсно детенце, оставено болно и само. От очите му внезапно бликнаха неканени сълзи. Вдигна я и изпита чувството, че държи вързоп дрехи. Изстена. Увисналите й ръце се поклащаха отпуснато, некрасиво.

(Ричард)

Ричард никога не му се бе струвал… толкова зле, даже когато го беше носил като изсъхнала обвивка на конче надолу по последния хълм в отровения Пойнт Венути. Тогава от приятеля му сякаш не бе останало почти нищо освен пъпки и обрив и той също бе изгарял от температура, но с някакъв внезапен ужас Джек осъзна, че в Ричард тогава бе имало повече истински живот, повече материя, отколкото сега имаше у майка му. Но все пак тя беше извикала името му.

(а Ричард едва не бе умрял)

Тя бе извикала името му. Вкопчи се в това. Бе стигнала до прозореца. Беше извикала името му. Беше невъзможно, немислимо, неморално да допусне, че тя би могла да умре. Една от ръцете й се поклащаше пред него като тръстика, обречена да бъде срязана на две от коса… сватбената й халка беше паднала от пръста й. Той плачеше неспирно, непрекъснато, несъзнателно.

— Добре, мамо, сега е добре, добре… добре…

Отпуснатото тяло в ръцете му леко потрепна, сякаш изразяваше съгласие.

Той внимателно я сложи върху леглото, тя се търкулна и остана по гръб. Джек опря коляно върху дюшека и се наведе над нея. Изтънялата коса се смъкна от лицето й.

11.

Веднъж, в самото начало на пътуването си, той за миг бе видял майка си като старица — изнемощяла, изтощена старица в сладкарница. Веднага щом я бе познал, илюзията беше изчезнала и Лили Кавано Сойер си бе възвърнала неостаряващата същност. Защото истинската, същинската Лили Кавано не би могла да остарее — тя беше вечна блондинка с бърза, присмехулна усмивка и изражение, което казваше: „върви по дяволите“.

Такава беше истинската Лили Кавано, тази, чиято снимка бе вляла сила в сърцето на Джек, когато я бе видял да се усмихва от афиша в Пойнт Венути.

Жената върху леглото много малко приличаше на актрисата от афиша. За миг го заслепиха сълзи.

— О, не… не… не — изстена той и сложи дланта си върху пожълтялата й буза.

Тя изглеждаше така, сякаш никога няма да събере сила, за да повдигне ръката си. Той стисна бледите й, съсухрени пръсти.

— Моля те, моля те, моля те, не… — Не можеше да си разреши дори да го изрече.

И тогава осъзна колко много усилия бе положила тази повяхнала жена. Внезапно прозря, че тя бе търсила него. Майка му просто е знаела, че той идва. Вярвала е, че ще се върне и по някакъв начин, който сигурно бе свързан със самия талисман, беше разбрала момента на завръщането му.

— Тук съм, мамо — прошепна Джек. Носът му потече. Без да се церемони, той го отри с ръкав.

За пръв път осъзна, че целият трепери.

— Донесох го — каза момчето и за миг изпита истинска гордост, сияйна радост от свършеното. — Донесох талисмана.

Нежно положи малката й като орех ръка върху завивките.

Талисманът продължаваше да свети на пода до стола, където го бе оставил. Само че светлината му беше слаба, колеблива и замъглена. Джек беше излекувал Ричард просто като търкулна кълбото по дължината на тялото му. Същото беше направил и със Спийди. Но това трябваше да бъде нещо друго. Знаеше, че е така, но не и какво точно трябва да бъде това „друго“… или може би все пак знаеше, но просто не искаше да повярва.

И все пак не би счупил талисмана, дори ако това бе единственият начин да спаси живота на майка си — това поне знаеше.

Вътрешността на талисмана бавно се изпълни с мътна белота. Пулсациите му се преляха една в друга и се превърнаха в постоянна светлина. Джек постави ръцете си върху него и той изстреля напред заслепяваща стена от светлина, дъга, която сякаш щеше да проговори! Най-сетне!

Джек тръгна обратно към леглото, а талисманът изхвърляше и разпръсваше светлина от пода до тавана, обливаше цялото легло.

Веднага щом Джек застана до майка си, талисманът сякаш започна да променя структурата си под пръстите му. Стъклената му твърдост някак си се промени, стана по-малко хлъзгава, по-порьозна. Върховете на пръстите му сякаш започнаха да потъват в него. Размътената му вътрешност вреше и потъмняваше.

И в този миг Джек изпита силно — всъщност страстно — чувство, смятано от него за невъзможно в деня, когато за пръв път бе посетил Териториите. Той разбра, че по някакъв неочакван начин талисманът, обектът на толкова много неприятности и кръв, щеше да се промени. Щеше да се промени завинаги и той щеше да го загуби. Талисманът нямаше повече да бъде негов. Ясната му обвивка също помътняваше и цялата му прекрасна набраздена гравирана повърхност омекваше. И сега той сякаш държеше не стъкло, а загрята пластмаса.

Джек бързешком постави променящия се талисман в ръцете на майка си. Той си знаеше работата — бил е направен за този момент, бил е създаден в някоя митична ковачница, за да отговори на потребностите на този специален момент, на този и на никой друг.

Не знаеше какво точно щеше да се случи. Експлозия от светлина? Миризма на лекарство? Голям взрив на Сътворението?

Не се случи нищо. Майка му продължи видимо, но неподвижно да умира.

— О, моля те, мамо, моля те…

Дъхът се втвърди в средата на гърдите му. В талисмана безшумно се беше отворила цепка — цепка, която по-рано беше една от вертикалните му вдлъбнатини. Бавно изливащата се от нея светлина обтичаше ръцете на майка му. От замъглената вътрешност на изпразващата се топка се изсипваше все повече и повече светлина.

Изведнъж отвън нахлу високата песен на птички, славещи съществуването си.

12.

Но Джек не забеляза това. Затаил дъх, той се наклони напред, за да гледа как талисманът се излива върху леглото на майка му. Мътната му вътрешност ставаше по-ярка, оживяваха я искри от светлина. Очите на майка му потрепнаха.

— Мамо, о, мамичко… — прошепна момчето.

Сиво-златиста светлина струеше през отвора в талисмана и на облачета се носеше над ръцете на майка му. Жълтеникавото й, съсухрено лице лекичко се смръщи.

Джек несъзнателно си пое дъх.

(Какво?)

(Музика?)

Сиво-златистият облак от сърцето на талисмана се разпростираше над тялото на майка му, загръщаше го в някаква полупрозрачна, но все пак матова, леко помръдваща мембрана. Джек гледаше как тази течна материя се плъзга по хлътналите й гърди, по отслабналите й крака. От отворилата се в талисмана цепка заедно със сиво-златистия облак се понесе удивителен аромат — аромат сладък и в същото време не, аромат на цветя и земя, добър аромат, на мая. „Миризма на раждане“ — помисли си Джек, въпреки че никога не бе присъствувал на истинско раждане. Той я пое с дробовете си и посред учудването си бе надарен с прозрението, че в тази минута се ражда самият той, Джеки Сойер… и някак си изведнъж осъзна, че отворът в талисмана прилича на вагина. (Той, разбира се, никога не бе виждал вагина и имаше само най-елементарна представа за структурата й.) Джек погледна през отвора право в разширяващия се талисман.

Сега за пръв път до съзнанието му достигнаха невероятната врява, някак си примесена с далечна музика, и птичите песни зад тъмните прозорци.

(Музика? Каква…)

Малка цветна топка, пълна със светлина, се стрелна пред погледа му, за миг проблесна в отвора на талисмана, а след това продължи под замъглената му повърхност, гмурна се в променящата се, газообразна вътрешност. Джек премигна. Тя бе приличала… Последва я втора и този път той има време да различи синьото и кафявото и зеленото върху мъничкия глобус, да види крайбрежните ивици и миниатюрните планински вериги. И му хрумна, че върху този малък свят стои един парализиран Джек Сойер, гледащ към още по-малка цветна точица, върху която стои един Джеки, висок колкото прашинка, и гледа към малък свят с размера на атом. Още един свят последва първите два, въртеше се навътре, навън, навътре и навън от разширяващия се в талисмана облак.

Майка му помръдна дясната си ръка и изстена.

Джек открито се разрева. Тя щеше да живее. Вече знаеше това. Всичко бе станало, както беше казал Спийди. Талисманът връщаше живота обратно в изтощеното, разядено от болестта тяло на майка му, убиваше злото, което убиваше нея. Той се наведе напред, за миг сякаш щеше да се подчини на представата, нахлула в съзнанието му — как той целува талисмана. Аромат на жасмин и хибискус, и прясно обърната земя изпълни ноздрите му. Една сълза се откъсна от върха на носа му и проблесна като скъпоценен камък под лъчите на талисмана. Той видя покрай отворената цепка да се носи рояк звезди, лъчисто жълто слънце да плува в огромно черно пространство. И сякаш музика изпълваше талисмана, стаята, целия свят навън. Лице на жена, непознато мъжко лице преминаха през отворената цепка… после лица на деца, после лицата на други жени… По неговото собствено лице се затъркаляха сълзи, понеже той видя в талисмана да плува лицето на неговата майка, изпълнената с вяра и остроумие нежна физиономия на кралицата на петдесет филма. Когато зърна и своето собствено лице да се носи между всички светове и лица, да върви към рождение вътре в талисмана, си помисли, че ще се пръсне от чувства. И се отпусна. И пое светлина. И когато видя, че очите на майка му остават отворени толкова дълго, колкото траят цели две благословени секунди, най-сетне долови удивителните звуци, които се носеха навсякъде около него…

(защото живи като птици, живи като световете вътре в талисмана, до него достигнаха звуците от тромбони и тромпети и извивките на саксофони и пеещите в хор гласове на жаби и сиви гургулици. „Хората, които познават вълшебството ми, напълниха равнината с дим.“ Чу гласовете на вълкодлаци, извиващи вълчата си песен срещу луната. И вода се плисна в носа на кораб и риба изпляска по повърхността на езеро с опашка и дъга плисна над земята и пътуващо момче плесна капчица слюнка, за да му каже по кой път да тръгне, и новородено бебе сбърчи лице и изплака. И след това чу огромния глас на оркестър, пеещ с цялото си масивно сърце, и стаята се изпълни от един-единствен глас, който се издигаше и издигаше и издигаше над цялото това нашествие от звуци. Камиони набиха спирачки и фабрични сирени завиха и някъде се спука гума и някъде високо гръмна фишер и любовник прошепна „любима“ и изпищя дете и гласът се извиси още и още и за миг Джек изобщо не разбра, че не може да вижда. Но след това отново можеше.)

Очите на Лили се отвориха широко. Втренчиха се в лицето на Джек и питаха къде са. Изражението им бе като на новороден младенец, току-що пръкнал се на света. После тя рязко си пое дъх…

… и река от светове и наклонени галактики и вселени бе издърпана нагоре и навън от талисмана. И всички те потекоха като поток с цветовете на дъгата и се вляха в устата и носа й… и се полепиха като капчици проблясваща роса по жълтеникавата и кожа и попиха навътре. За миг майка му цялата бе обвита в сияние…

… за миг майка му беше талисманът.

Болестта изчезна от лицето и без остатък. И това не се случи в някаква бърза последователност като на филм. Това стана изведнъж. За миг. Тя беше болна… и след това просто беше добре. Бузите й розовееха. Изтънялата, изтощена коса отново бе гъста и буйна и лъщеше с цвета на тъмен мед.

Тя вдигна глава и Джек се втренчи в нея.

— О… Боже мой… — прошепна Лили.

Сиянието, излъчващо се от нея, вече намаляваше… но здравето остана.

— Мамо? — Той се наведе към леглото и нещо се смачка като целофан в ръцете му — крехката обвивка на талисмана. Джек се обърна да я остави върху нощното шкафче и събори няколко от шишенцата с лекарства. Две-три се счупиха на пода, но това вече нямаше значение. Та те просто не й бяха нужни. Момчето остави обвивката с благоговение. Подозираше — не, знаеше — че съвсем скоро и тя ще изчезне.

Майка му се усмихваше — с прекрасна, доволна, някак си изненадана усмивка, която казваше: „Здравей, свят, аз отново съм тук! Какво знаеш ти за това?“

— Джек, върнал си се — най-сетне рече тя и потри очи, сякаш за да се увери, че синът й не е мираж.

— Да — отвърна той и се опита да се усмихне. И наистина го направи въпреки сълзите, които се стичаха по лицето му. — Да, тук съм, мамо.

— Чувствувам се… много по-добре, Джеки.

— Наистина ли? — Той отново се усмихна и изтри мокрите си очи. — Това е чудесно, мамо.

Очите й сияеха.

— Прегърни ме, Джеки.

В апартамента на четвъртия етаж на един безлюден курортен хотел на брега на Ню Хампшир едно тринадесетгодишно момче на име Джек Сойер се наведе и усмихнато и със затворени очи силно прегърна майка си. Нормалният живот с приятели и игри и музика, живот, в който съществуваха училища, за да ходи в тях, и хладни чаршафи, между които да се плъзва нощем, обикновеният живот на тринадесетгодишно момче (ако животът на подобни създания с цялото му разнообразие и пищност изобщо може да се смята за обикновен) се бе върнал при него. И това Джек също дължеше на талисмана. Когато си спомни да се обърне и да го погледне, талисманът беше изчезнал.