Там, където се крие Черния

2

Когато Конан видя Запораво да се прокрадва в гората, той разбра, че най-сетне му се отдава шанса, който бе очаквал отдавна. Не бе ял от плодовете, нито се бе включил в забавленията на другарите си, и единственото, което бе правил бе да наблюдава командира на пиратите. Свикнали с настроенията на Запораво, неговите хора не бяха особено изненадани да видят своя капитан да се отправя сам в експедиция на един може би враждебен остров. Те се върнаха към забавленията си и не забелязаха Конан, който се плъзна като дебнеща пантера след капитана.

Конан осъзнаваше своето влияние над екипажа, но знаеше, че все още не е заслужил правото да предизвика капитана в дуел на живот или смърт. В тези празни морета не му се бе открила възможност да се прояви според законите на флибустиерите. Екипажът щеше да се изправи срещу него, ако той отправеше открито предизвикателство срещу командира им. Но той разбираше, че ако убие капитана без те да знаят това, останалите без предводител хора едва ли щяха да бъдат повлияни от лоялността си към един мъртвец. В такава вълча глутница само живите имаха някакво значение.

Затова той последва Запораво с меч в ръката и нетърпение в сърцето, докато накрая излязоха на равното било, заградено от високи дървета, между стеблата на които се виждаха зелените простори на хълмовете, разтварящи се в синевата. В центъра на поляната Заповаро, усетил че е преследван, се обърна с ръка на дръжката на меча.

Пиратът изруга:

— Куче, защо ме преследваш?

— Ти луд ли си, че ме питаш? — изсмя се Конан, придвижвайки се бързо към неподвижно застаналия командир. Устните му бяха отворени в усмивка, а в сините му очи светеше дива мечта.

Запораво изтегли меча си с черно проклятие и стомана звънна в стомана, когато барачът открито и безразсъдно се хвърли в атака. Острието образуваше кръг от син пламък над главата му.

Запораво бе ветеран от хиляди битки по суша и по вода. Едва ли имаше човек на света по-добре познаващ уменията на дуелирането с меч. Но никога по-рано не се бе изправял той срещу острие размахвано от мишци, израсли в дивите земи отвъд границите на цивилизацията. На умението му се противопоставяше заслепяваща скорост и сила, невъзможни за цивилизования мъж. Самият подход на Конан бе неортодоксален, но инстинктивен и естествен. Тънкостите на дуелирането бяха така безполезни срещу примитивната му сила, както е безполезно умението на един борец срещу нападението на пантера.

Биейки се както никога по-рано и напрягайки всичките си сили за да парира острието, което проблясваше като мълния над главата му, Запораво отрази страхотен удар в близост до ефеса на меча си и усети, че цялата му ръка се парализира. Този удар моментално бе последван от мушване нанесено с такова настървение, че острието проникна през ризницата и ребрата му за да го прониже в сърцето. Устните на Запораво се изкривиха в кратка агония, но мрачен до края, той не издаде нито звук. Умря преди тялото му да се свлече на тревата, върху която кървавите капки блеснаха като рубини, пръснати под слънцето.

Конан отърси кръвта от меча си, усмихна се с удоволствие, разкърши се като огромна котка и… се вдърви. Доволното изражение на лицето му бе сменено от изумление. Той стоеше неподвижен като статуя и мечът висеше отпуснат в ръката му.

В момента, когато вдигна очи от поразения си враг, погледът му разсеяно мина по заобикалящите ги дървета и гледката, която се откриваше зад тях. И той забеляза нещо фантастично — нещо невероятно и необяснимо. По плавната извивка на отсрещния склон с крива походка се отдалечаваше висока черна гола фигура, носеща на рамото си също така голо бяло тяло. Привидението изчезна също така бързо както се бе появило, оставяйки наблюдателя онемял от изненада.

Пиратът се огледа, погледна неуверено в посоката, от която бе дошъл и изруга. Той бе запазил хладнокръвие, но беше малко объркан, ако този израз изобщо можеше да се приложи за стоманените му нерви. В реалното му, макар и малко екзотично обкръжение се бе появил неясен образ от фантазиите и кошмарите. Конан не се усъмни нито в зрението си, нито в разума си. Знаеше, че бе видял нещо чуждо и дяволско: самият факт, че някаква черна фигура бе изтичала пред него, носейки бял пленник беше странен, но тази черна фигура бе неестествено висока.

Разтърсвайки глава неуверено, Конан се отправи в посоката, в която бе видял нещото. Той не постави на съмнение разумността на този ход: след като любопитството му бе събудено, той нямаше друг избор освен да проследи първопричината.

Така той прекоси склон след склон, всеки покрит с равна трева и дървета на отделни групи. Посоката, която следваше го извеждаше все по-нагоре, макар да му се налагаше да се спуска и изкачва с монотонно еднообразие. Редуващите се заоблени била и плоски долини го озадачаваха и изглеждаха безкрайни. Накрая той се изкачи по възвишението, което му се струваше най-високо от останалите и спря пред гледката на на блестящите зелени стени и кули, които, до момента преди да стигне на това място, се бяха сливали така перфектно в околния пейзаж, че бяха останали невидими дори за острото му зрение.

За момент той се поколеба, докосна меча си и после продължи напред, тласкан от червея на любопитството. Не видя никого, когато се приближи до една висока арка в извитата стена, в която нямаше и врата. Надзърна предпазливо и пред него се откри просторен двор, покрит със зелен тревен килим и заобиколен от издигната в кръг стена, изградена от зелена полупрозрачна материя. В нея се виждаха арките на входове. Като пристъпи предпазливо на босите си нозе с изваден меч, той избра първата попаднала му арка и влезе в следващия по-добен двор. Над вътрешната стена се виждаха върховете на високи странни постройки, подобни на кули. Една от тези кули се издигаше в двора, в който се бе озовал и покрай стената имаше широко стълбище, водещо към нея. Той се изкачи по стълбището, питайки се дали всичко това е реално и дали не се намира сред съновидение, дължащо се на черния лотос.

В самото началото на стълбището се озова на застроен перваз или може би балкон, което се затрудняваше да определи. Сега можеше да открие повече подробности на кулите, но те не означаваха нищо за него. С някакво безпокойство той осъзна, че те не са построени от обикновени човешки същества. Имаше някаква симетрия в архитектурата, някаква систематичност, но това беше дива симетрия, а систематичността беше чужда на човешкия разум. Що се отнася до плана на целия град или замък, или каквото и да беше това, той виждаше достатъчно за да добие впечатлението за голям брой дворове, повечето с кръгла форма, всеки заобиколен от собствена стена и свързан с другите чрез отворени арки, като всички бяха групирани около няколко групирани в центъра фантастични кули.

Премествайки поглед настрани от тези кули, той се стресна и изведнъж се присви зад парапета на балкона, надзъртайки изненадан над него.

Балконът или перваза бяха по-високи от отсрещната стена и той можеше да надникне през ръба й в следващия затревен двор. Вътрешната извивка на далечната стена около този двор се отличаваше от другите, които бе вече видял, защото вместо да бъде гладка, изглеждаше насечена от первази, отрупани с предмети, които от това разстояние той не можеше да различи.

В момента обаче стената не го интересуваше особено. Вниманието му бе концентрирано на групата същества, които се бяха скупчили приклекнали около голям зелен вир в центъра на двора. Съществата бяха черни и голи, подобни на хора, но дори най-ниското от тях, ако се изправеше щеше да се извисява и над високия пират. Те бяха по-скоро стройни, отколкото масивни, но добре сложени и без видими дефекти или ненормалности по телата, с изключение на височината им, която действително беше ненормална. Но даже от разстоянието, на което се намираше, Конан можеше да долови дяволското изражение в чертите на лицата им.

В средата на кръга, гол и свит, стоеше изправен младеж, в който Конан разпозна най-младия моряк на борда на Уастрел. Той, значи, беше пленникът, който Конан бе видял да носят по склона на хълма. Но Конан не беше чул звуци на битка, и по стройните абаносово черни крайници на гигантите не се виждаха рани или кървави петна. Очевидно момчето се бе отделило от другарите си за да навлезе във вътрешността и е било отвлечено от някое от черните същества, дебнещо в засада. За себе си Конан бе нарекъл тези същества „черните“, поради липсата на по-подходящо име, но инстинктивно усещаше, че това не са хора, така както разбираше тази дума.

Никакъв звук не достигаше до него. Черните кимаха и жестикулираха един към друг, но като че ли не говореха, поне гласно. Един от тях, клекнал пред свилото се момче, държеше в ръцете си нещо подобно на свирка. Той я вдигна до устните си и изглежда духна в нея, без Конан да чуе звука. Но зингарският младеж чу или усети и се сви още повече. Той трепереше и се гърчеше като в агония, в крайниците му започна да се забелязва някакъв ритъм. Треперенето се превърна в конвулсивно разтърсване със същия ритъм. Младежът започна да танцува, както кобрата танцува под въздействието на мелодията на факира. Но в танца нямаше страст нито радост. По-скоро се забелязваше някаква ужасяваща отреченост. Изглеждаше, че недоловимата мелодия на свирката докосва с отвратителни пръсти най-интимната същност на душата на момчето и с брутална жестокост изстискваше от нея всяка макар и подсъзнателна проява на тайни страсти. В тази конвулсия имаше нещо непристойно, някакъв спазъм на сладострастие, едно насилствено излияние на интимното, едно желание без удоволствие, една болка, отвратително съчетана с похот. Като че ли една душа се разголваше и всичките й тъмни и недопустими за разкриване тайни биваха излагани на показ.

Конан гледаше изумен, замръзнал от отвращение и разтърсен до повдигане. Той самият беше първично чист, но в никакъв случай не му бяха неизвестни перверзните тайни на загниващата цивилизация. Той бе бродил из градовете на Замора и познаваше жените на Шадизар, града на злото. Но тук той долавяше една космическа по мащабите си отвратителност, която минаваше отвъд обикновената човешка деградация — един перверзен клон от Дървото на живота, който се бе развил по линия, излизаща извън границите, в които би могъл да бъде разбран от човека. Той не беше шокиран от агонизиращите гърчове и пози на нещастното момче, а от онази невероятна непристойност, която тези същества бяха способни да извлекат на показ от бездънните тъмнини на човешката душа и да намерят удоволствие в това безпардонно разголване на неща, за които не би могло да се намеква дори и в кошмарно съновидение.

Неочаквано черният инквизитор остави настрана свирката и се изправи, извисявайки се над гърчещата се бяла фигура. Безжалостно той сграбчи момчето през шията и кръста, обърна го с главата надолу и го потопи в зеленикавия вир. Конан можеше да види как голото бяло тяло проблясва сред зелените води, докато гигантът задържаше пленника си дълбоко под повърхността. Останалите черни неспокойно се размърдаха и Конан бързо се сниши зад стената на балкона, страхувайки се да подаде глава за да не го видят.

След малко любопитството му надделя и той предпазливо надникна отново. Черните се оттегляха под една от арките в друг двор. Един от тях в този момент оставяше нещо на перваз на далечната стена и Конан видя, че това е същия, който беше изтезавал младежа. Той беше по-висок от останалите и носеше на главата си лента, украсена със скъпоценни камъни. От зингарското момче нямаше и следа. Гигантът последва другите и след малко Конан ги видя да излизат през арката, през която сам бе влязъл в този замък на ужаса и да се отправят в посо-ката, от която беше дошъл. Те не носеха оръжие, но той усещаше, че планират нови нападения срещу флибустиерите.

Но преди да предупреди нищо неподозиращите си другари, той искаше да разбере каква е съдбата на момчето. Никакъв звук не нарушаваше тишината. Пиратът вярваше, че освен него самия из тези кули и дворове няма никой.

Той бързо се спусна по стълбището, прекоси двора и мина под една от арките за да се озове в двора, който черните току-що бяха напуснали. Най-сетне разбра какво представляваше стената, която го бе озадачила. По нея имаше множество тесни полици, очевидни изсечени от камък и по тези полици бяха положени хиляди малки фигурки, в по-голямата си част сиви на цвят. Тези фигурки, не по-дълги от дланта на човек, изобразяваха хора, но бяха толкова добре изработени, че Конан можеше да различи в тях различни расови характеристики, с черти на лицата типични за зингарци, аргозийци, офирейци и кушити. Последните, например, бяха черни на цвят, така както бяха и реалните им първообрази. Конан усещаше някакво безпокойство, докато гледаше тези неми, безжизнени фигурки. В тях имаше някаква прилика с реалността, която го тревожеше. Той ги опипа, но не можа да определи материала, от който бяха изработени. Усещането бе като от вкаменена кост, но той не можеше да си представи как е възможно да се намерят наблизо вкаменелости в такова количество.

Той забеляза, че образите, представляващи раси, които познаваше, се намират без изключение на горните полици. Всички по-долни бяха заети от фигурки, с черти на лицата, които му бяха непознати. В тях или бе превъплътено въображението на създателите им, или се пресъздаваха черти от раси, отдавна изчезнали и забравени.

Разтърсвайки глава нетърпеливо, Конан се обърна към вира. Кръглият двор не предлагаше места за скриване и след като тялото на момчето не можеше да се види никъде, то трябваше да лежи на дъното на вира.

Приближавайки се до спокойния зелен кръг, той се вгледа през блестящата му повърхност. Сякаш гледаше през плътно зелено стъкло, уж незамъглено, но сякаш изкривяващо нещата. Макар и неголям, вирът беше кръгъл като кладенец и периферията му беше иззидана от зелен нефрит. Гледайки надолу той можеше да види кръглото му дъно, но колко далече бе това дъно от повърхността, не можеше да се каже. Независимо от това вирът изглеждаше невероятно дълбок, защото Конан усещаше някакво замайване докато се взираше надолу, сякаш гледаше в бездна. Озадачаваше го, че вижда дъното, но то наистина лежеше под него — невъзможно далече, изплъзващо се илюзорно, потънало в сенки, но видимо. Отвреме навреме му се струваше, че дълбоко в нефритово зелените дълбини проблясва някаква флуоресцираща светлина, но той не беше сигурен. Това, в което беше сигурен бе, че с изключения на блестящата вода, вирът е празен.

Но къде тогава, в името на Кром, беше момчето, което той видя брутално да давят в този вир? Конан се изправи, опипа меча си и отново огледа двора. Погледът му падна върху една от горните полици. Там, видял бе той, високият черен гигант бе оставил нещо… и изведнъж студена пот изби по бронзовата кожа на Конан.

Неохотно, но като че ли привличан от магнит, пиратът се приближи до гладката стена. Замаян от подозрение толкова чудовищно, че не можеше да го изрече, той вдигна поглед към последната фигурка на тази полица. Видя нещо ужасно познато. Вдървено, неподвижно, смалено, но напълно различимо, той разпозна лицето на зингарското момче, забило незрящ поглед в него. Конан отскочи назад, разтърсен целия. Мечът увисна в парализираната му ръка, докато той с отворена уста, осъзнаваше онова, което бе толкова отвратително, че мозъкът му беше неспособен да приеме.

И въпреки това, фактът бе неоспорим: тайната на умалените образи бе разкрита, макар зад таи загадка да лежеше още по-тъмната тайна на онова, какво са били те преди.