Танц с остриета

Глава тридесет и втора

На сутринта Алиса се събуди с наковално главоболие. Дори бледата светлина стържеше в очите й, затова тя побърза да ги прикрие с лакът.

— Милейди? — изрече някой.

— Какво? — промърмори тя. — Не може ли да почака?

— Простете, милейди. Аз съм Сесил Гленхолоу, нося съобщение от лорд Джон Гандрем.

Алиса отдръпна ръката си и изгледа натрапника кръвнишки. Рицарят изглеждаше едновременно смутен и нетърпелив. Кой ли идиот от телохранителите й го бе пуснал при нея, и то когато тя се намираше в подобен вид? Жената придърпа одеялото към себе си и приседна.

— По каквато и причина да си дошъл, тя може да почака. Слугите ще ти приготвят закуска, а пазачите…

— Става дума за сина ви, милейди.

Тя се вцепени. Едва сега забеляза свитъка в ръката му. Алиса го взе и го разгърна. Очите й се плъзнаха по редовете, но не в четене, а в търсене на онова съдбоносно изречение. При първия оглед го пропусна, но то присъстваше. Още на втория ред.

Жив…

Тя скочи към рицаря и го прегърна, ридаеща от облекчение.

— Благодаря ти — прошепна Алиса. Пратеникът все още стоеше неподвижен, объркан от проявата й. Докато се отдръпваше, тя целуна наболата му буза, а после се затича към стаята си. Не се интересуваше, че е облечена единствено в нощница. — Ще ме заведеш ли при него?

— Разбира се — отвърна Сесил, започнал да крачи след нея.

Струваше й се, че не докосва земята, а лети. Стражителя не беше излъгал. Натаниел бе жив. Сега тя щеше да отиде при него, да го прегърне и никога повече нямаше да се отделя от него.

Макар да не бе спряла да си повтаря тази мисъл, възторгът й не изчезваше. Натаниел беше жив. Жив, слава на боговете, жив!

Сесил не я последва в спалнята, а почтително остана да изчаква отвън. Алиса разтвори един от гардеробите и започна да обмисля тоалет. На вратата се почука. Без да се замисля, тя разреши влизане.

Влезлият се оказа неин далечен братовчед на име Телфорд. Той се отличаваше с почти женствено лице и рижавееща коса. Опитваше се да си придаде мрачен вид, но личеше, че той също се радва на чутото.

Забелязал лицето й, Телфорд изостави опитите за сериозност и просия на свой ред. Глупакът сигурно бе смятал, че Алиса скърби за смъртта на Артър.

— Прости ми за неканеното нахълтване — каза той. — Когато научих за… за измяната на Бертрам, заех се да преглеждам документите му. Може би знаеш, че аз изучавам занаята на татко и…

— На въпроса — каза Алиса, захвърли нощницата и се зае да нахлузва рокля.

За момент той се изчерви и продължи с леко заекване.

— Бяха започнали да изникват слухове, че няма да успееш да платиш на наемниците и да възстановиш щетите в града. Бертрам бе казал това на баща ми и неколцина от слугите. — Жегнат от погледа й, Телфорд прескочи още обяснения. — Бертрам е лъгал. В счетоводните му книги открих, че заплатата на наемниците възлиза на една трета от настоящото ти богатство. Определено е скъпо, но е далеч от онова, което старецът…

Тя засмяно го целуна по бузата и се зае да пристяга колан. В един друг гардероб се зае да търси достатъчно дебело палто.

— Нужен ми е човек, който да заеме мястото на Бертрам. А нямам време да търся заместници, така че ще разчитам на теб, Телфорд.

Ченето му едва не се откачи.

— Но аз още се уча. Татко казва, че не мога да се отделя, докато не навърша двадесет. А такава отговорност…

— Започваш още днес.

— Защо? Ти къде отиваш?

Алиса отново се изсмя.

— Да прибера сина си.

Матю Пенсфилд усети първия допир на съзнанието и се възпротиви. То щеше да донесе само болка.

Спомените постепенно изплуваха от ледената забрава. Той си спомни как се сражава, за да защити Тристан. Или май беше Натаниел? И как така беше още жив? Жив беше, нали?

Той отвори очи. Пред него седеше момчето с двете имена, подпряло брадичката си с ръка, загледано в пода.

— Тристан? — изхриптя Матю. Момчето го погледна сепнато, но изненадата му не трая дълго. В следващия миг усмивка изникна върху лицето му, зародила се от очите.

— Ти си буден! — възкликна детето.

— Така изглежда.

Тристан го прегърна, а фермерът се закашля. Струваше му се, че половината му тяло е изпълнено със слуз (другата половина бе заета от болка). Той се опита да се надигне от кревата, но пронизваща болка в рамото го прикова обратно.

Мъжът извърна очи към източника на болката и забеляза забележително количество шевове. Пресен белег разсичаше гърдите му. Да, точно така, онзи негодник край замъка го беше посякъл.

— Какво стана с него? — попита той.

— С кого?

Матю изсумтя.

— Няма значение. Щом двамата с теб сме живи, значи нещата са се подредили.

— Лорд Гандрем казва, че ти си герой.

— Така ли?

Тристан важно кимна. Матю се засмя.

— Ако на героите се полага да се чувстват така, зачеркни ме. Ралото ми подхожда повече от меча.

Той се навъси. Тристан непрекъснато поглеждаше към вратата. Усмивката му така и не се задържаше дълго.

— Наред ли е всичко, Тристан? Или май трябва да започна да те наричам с истинското ти име? Вече няма полза да крием кой си.

Момчето видимо се засрами.

— Нямам нищо против да ме наричаш Тристан.

— В такъв случай ще продължа по навик, поне докато не ми разрешат да се надигна от проклетото легло. Какво има? Приличаш на човек, който се крие от палача.

Лицето на Тристан леко пребледня. Явно нещо от думите на Матю го бе смутило.

— Няма нищо — отвърна детето и замълча за момент. — Радвам се, че си буден. Наистина се радвам.

Матю се чувстваше грохнал, но въпреки това се понамести в кревата, за да се огледа. Намираше се в малка стая с каменни стени и червен килим. Леглото заемаше голяма част от помещението. Чаршафите му бяха изцапани с петна, за които фермерът заключи, че се дължат на собствената му кръв. Тристан бе облечен в скъпи дрехи, много по-изискани от всичко, което Матю можеше да си позволи. (Поне преди онзи Хаерн да напълни шепите му със злато, разбира се.) Тези дрехи не изглеждаха всекидневни, но пък Пенсфилд нямаше намерение да твърди, че познава обичаите на аристокрацията.

— Добре ли се отнасят с теб?

— Да — каза Тристан.

— Нещо притеснява ли те?

Детето отново замълча за момент.

— Може ли просто да поговорим?

Матю се усмихна.

— Разбира се, момчето ми. За какво искаш да говорим?

Когато детето сви рамене, Пенсфилд започна да изрежда плановете си за фермата. Разказваше за добитъка, за правилния начин на закупуване на прасета. Сподели горчиво придобития опит никога да не търгува със семейство Утър посред зима. Тристан мълчеше, но видимо започна да се отпуска. В един момент очите му заблестяха и той дори започна да се смее.

Напрежението му се възвърна едновременно с появата на Джон Гандрем.

— Милорд — Матю почтително раздвижи глава. В сегашното си състояние нямаше как да се надигне, за да се поклони.

— Радвам се да видя, че оздравяваш — каза благородникът, макар по гласа му да не личеше това. — Ще бъдеш възнаграден богато за постъпката си. Веднага щом открих човек, който те разпозна, изпратих вестоносец да успокои семейството ти.

— Благодаря ви, милорд. Съпругата ми ще оцени загрижеността ви.

— Сега ще те оставям. Когато се почувстваш по-добре, ще обсъдим компенсацията, която ти и семейството ти ще получите. Ще трябва да ти открадна Натаниел. Двамата с него имаме работа.

— Ще продължим разговора си вечерта — обърна се Матю към детето. — Сега не бих имал против да хапна нещо и да дремна. Не се тревожи за мен.

Двамата му посетители излязоха, заменени от слуги, които понесоха супа, хляб и чисти дрехи. Докато последните се суетяха, фермерът си мислеше за Натаниел. И се надяваше момчето да понесе лесно очакващите го изпитания.

Натаниел послушно крачеше след лорд Гандрем.

Не би имал от какво да се оплаче: с него се отнасяха изключително добре. Но предстоящото събитие го изнервяше. Вече можеше да чуе мълвенето на тълпата, струпала се пред замъка.

Двамата изникнаха на върха на стената сред ярко слънце, а стотиците събрани приветстваха появата им. Четирима войници стояха от двете им страни. Над бойниците, върху широка дъсчена платформа, с въже около шията, стоеше Орик.

Джон Гандрем помаха на дошлите да наблюдават екзекуцията.

— Този човек е страхливец и предател — извика лордът. — Той се осмели да излъже законния владетел на тези земи, да се подиграва с честта на Фелууд! Осмели се да повдигне ръка срещу мои приятели. И дори не се посвени в опита си да накърви острието си с детска кръв. Каква съдба заслужава подобен гнусен убиец?

Събраните закрещяха за обесването му. Натаниел потръпна от виковете им.

А лорд Гандрем се обърна към него и му направи знак да се приближи. Бавно, с оловни стъпки, момчето се подчини. На лицето на Орик бе нахлузена черна качулка, а ръцете му бяха вързани зад гърба, но въпреки това той пак се струваше опасен на Натаниел.

— Той е вързан и със запушена уста — каза Джон, забелязал колебанието му. — А дори и да не беше, пак не бива да показваш страх. Хората те гледат. Повече от всичко те искат да виждат решителност у онези, които ги управляват.

Натаниел кимна.

— Да, сър.

Възрастният човек го отведе до лост, който задействаше механизма на дървената платформа. Лостът бе висок почти колкото Натаниел и момчето се притесни, че няма да успее да го помръдне.

Един от войниците му показа в коя посока трябва да бутне. Натаниел се хвърли с цялата си тежест върху лоста. Ръчката трепна и се раздвижи по-лесно от очакваното. Откъм тълпата долетя възклик. Преди детето да е успяло да се извърне, лорд Гандрем го хвана за рамото и го принуди да гледа. Орик полетя надолу и въжето се опъна. Той остана да виси, но краката му продължаваха да се мятат. Изпод качулката долетя задавен стон, почти заглушен от разнасящите си ликувания.

— Вратът на негодника не се строши — отбеляза един от рицарите.

— Джон искаше смъртта да послужи за пример — каза другарят му.

Натаниел чу думите, но бе прекалено вцепенен, за да им обърне внимание. Вместо това той гледаше как Орик се дави и мята. Ръката на лорд Гандрем продължаваше да стиска рамото му с удивителна за един старец сила.

— Винаги помни това — каза възрастният благородник. — Това е съдбата, очакваща онези, които се изправят на пътя ти. Ако не им я въздадеш, превръщаш се в същия страхливец като тях. Вслушай се в рева на тълпата. Хората копнеят за кръв. Всеки обесен е човек, който е по-лош от тях. Когато отрежем въжето, те ще се струпат да заплюят трупа му, обединени от омразата си срещу нещо чуждо за тях. Никога не им отнемай възможността да се насладят на подобни гледки. Ние сме техни господари, техни богове. Докато се държиш подобаващо, те ще те следват.

Натаниел преглътна мъчително.

— Това справедливо ли е? — попита той.

— Важното е ти да вярваш, че е справедливо. Вярваш ли?

Момчето отвори уста, за да отговори утвърдително, но вместо това повърна. Стомахът му се бе сгърчвал едновременно с предсмъртните конвулсии на Орик.