Танцът на мъртвите момичета

1

Това не се случва, каза си Клеър. Просто е един лош сън, кошмар, ще се събудиш и той ще е изчезнал като мъгла…

Стискаше здраво клепачите на затворените си очи. Усещаше устата си абсолютно пресъхнала и се притискаше към топлото здраво тяло на Шейн, свита на кълбо върху канапето в Стъклената къща.

Бе ужасена.

Просто лош сън.

Но когато отвори очи, приятелят й Майкъл все още лежеше мъртъв на пода пред нея.

— Накарай момичетата да млъкнат, Шейн, или аз ще го направя — грубо нареди бащата на Шейн.

Той крачеше напред-назад по дървения под с ръце на гърба. Не поглеждаше към тялото на Майкъл, покрито с дебела и прашна кадифена завеса, но когато Клеър отново отвори очи, видя единствено това. Сякаш бе изпълнило цялото пространство, не беше сън и нямаше да изчезне. Бащата на Шейн бе тук и я ужасяваше, а Майкъл…

Майкъл бе мъртъв. Само че Майкъл и преди си бе мъртъв, нали? Призрачен. Мъртъв през деня… жив през нощта… но сега бе нощ, а той бе още мъртъв…

Клеър осъзна, че плаче, чак когато бащата на Шейн се обърна и втренчено впи в нея кървясалите си очи. Дори когато се взираше в очите на вампири, не се бе плашила толкова… е, може би веднъж-дваж, защото, общо взето, Морганвил си бе страшно място и вампирите всяваха ужас.

Бащата на Шейн, господин Колинс, бе висок дългокрак мъж, с буйна, къдрава и прошарена коса, която на дължина достигаше яката на коженото му яке. Имаше тъмни очи и поглед на маниак. С мърлява брада и огромен белег през цялото лице — набръчкан и червеникавокафяв на цвят.

Да, определено бе страшен. Не бе вампир, а просто мъж, което го правеше страшен по много различни причини.

Тя подсмръкна, избърса очите си и спря да плаче. Вътрешният й глас казваше: Сълзите — после, сега трябва да оцелееш. Реши, че вътрешният глас говореше и на Шейн, защото той не гледаше към проснатото на пода и покрито с кадифе тяло на най-добрия си приятел, а наблюдаваше баща си. И неговите очи бяха зачервени, но не плачеше.

Така, сега и Шейн я плашеше.

— Ева — каза Шейн тихо, а после по-силно: — Ева! Млъкни!

Четвъртият им съквартирант, Ева, се бе сгърчила в неудобна поза, облегната на отсрещната стена до библиотеката, възможно най-далече от тялото на Майкъл. Свила колене и с наведена глава, тя плачеше неудържимо и отчаяно. Вдигна поглед, когато Шейн изкрещя името й, лицето й бе набраздено с черни ивици от разтеклата се спирала, а половината от ексцентричния бял грим се бе изтрил. Клеър забеляза, че е обула обувките „Мери Джейн“, украсени с мъртвешка глава. Не знаеше защо това й се стори важно.

Ева изглеждаше напълно отчаяна и Клеър се смъкна от канапето и седна до нея. Двете момичета се прегърнаха. Ева миришеше на сълзи, пот и сладникав парфюм с аромат на ванилия и не спираше да трепери. Бе в шок. Нали по телевизията все така казваха в подобни случаи. Кожата й бе студена.

— Шшшш — шепнеше й Клеър. — Майкъл е добре. Всичко ще се оправи. — Не знаеше защо го каза, бе лъжа, би трябвало да е лъжа, всички видяха… какво се случи… но нещо й подсказваше, че точно това трябва да каже. И наистина, плачът на Ева стихна, после спря и тя закри лицето си с треперещи ръце.

Шейн не каза нищо повече. Гледаше баща си с изпълнен с омраза поглед, който повечето момчета насочват към тези, които биха искали да смелят от бой. Ако баща му бе забелязал това, определено не му пукаше. Продължаваше да крачи нагоре-надолу. Мъжете, които дойдоха с него — ходещи скали от мускули в черни кожени дрехи на рокери, с бръснати глави и татуировки — стояха по ъглите със скръстени ръце. Този, който уби Майкъл, изглеждаше отегчен, докато превърташе ножа между пръстите си.

— Ставай! — кресна бащата на Шейн. Той спря да крачи и застана пред сина си. — Да не си посмял да ми правиш номера, Шейн. Казах да станеш!

— Не трябваше да постъпваш така — рече в отговор Шейн и бавно се изправи, леко разкрачен. Готов да понесе (или нанесе) юмручен удар, помисли си Клеър. — Майкъл не бе заплаха за теб.

— Той е един от тях. Нежив.

— Казах, че не бе заплаха!

— А аз казвам, че ти просто не искаш да си признаеш, че приятелят ти се е превърнал в изрод. — Бащата на Шейн се пресегна и тромаво стовари юмрук върху рамото на Шейн. Би трябвало да е израз на обич, помисли си Клеър. Шейн просто въздъхна тежко. — Както и да е, станалото — станало. Знаеш защо сме тук. Или трябва да ти напомням?

След като Шейн не отговори, баща му бръкна в коженото си яке и извади няколко снимки. Хвърли ги към Шейн. Снимките отскочиха от удара в гърдите му и Шейн инстинктивно се опита да ги хване, но някои се изплъзнаха и паднаха на дървения под. А някои отхвръкнаха към Клеър и Ева.

— О, боже! — прошепна Ева.

Бяха снимки на семейството на Шейн, досети се Клеър. Шейн като сладко момченце, прегърнал по-малко момиченце с облак от къдрава черна коса. Красива жена, застанала зад тях, и мъж, в който трудно можеше да се разпознае бащата на Шейн. Тогава е нямал белег. Косата му бе късо подстригана. Изглеждаше… нормално. Усмихнат и щастлив.

Имаше и други снимки. Ева се бе втренчила в една от тях, а Клеър не можеше да разбере какво се вижда на нея. Нещо черно и изкривено и…

Шейн се наведе и я сграбчи, като несръчно я натика в купчината.

Къщата им изгоряла. Той се измъкнал. Сестра му нямала този късмет.

О, боже, това изкривено нещо бе Алиса. Сестрата на Шейн. Очите на Клеър се напълниха със сълзи и тя запуши устата си с две ръце, за да не изпищи, не защото снимката бе наистина ужасяваща, а защото собственият му баща го бе принудил да я погледне.

Това бе жестоко. Наистина жестоко. И тя знаеше, че не се случва за първи път.

— И майка ти, и сестра ти са мъртви заради това място, заради вампирите. Не си забравил, нали, Шейн?

— Не съм забравил! — изкрещя Шейн. Продължаваше да се опитва да подреди снимките в купчина, но изобщо не ги гледаше. — Сънувам ги всяка нощ, татко. Всяка нощ!

— Добре. Ти започна това, и е добре да го помниш. Не можеш да се измъкнеш сега.

— Не се измъквам!

— Тогава какви са тия глупости, нещата се промениха, татко? — Бащата на Шейн го изимитира, и на Клеър й се прииска да го удари, без да се замисли, че бе почти четири пъти по-едър от нея и много по-зъл. — Събираш се със старите си приятелчета и какво се случва, виждам, губиш смелост. Този бе Майкъл, нали? Хлапето на семейство Глас от Стъклената къща?

— Да — с мъка изрече Шейн и Клеър видя сълзи да искрят в очите му. — Да, това бе Майкъл.

— А тези двете?

— Те са без значение.

— Онази прилича на вампир. — Бащата на Шейн насочи кървясалия си поглед към Ева и пристъпи към сгушените на пода момичета.

— Не я закачай! — Шейн пусна снимките на купчина върху канапето и се изпречи на пътя на баща си със стиснати юмруци. Баща му повдигна вежди и се ухили с изкривена от белега усмивка. — Тя не е проклет вампир. Това е Ева Росър, татко. Нали помниш Ева?

— Ха! — каза баща му и се втренчи в Ева за няколко секунди, преди да спре и да свие рамене. — Значи сега им подражава, което е също толкова лошо според мен. Ами хлапето?

Говореше за Клеър.

— Не съм хлапе, господин Колинс — каза Клеър и бавно се изправи на крака. Почувства се непохватна, сякаш я дърпаха на конци и не функционираше нормално. Сърцето й биеше толкова силно, че дишането й причиняваше болка. — Живея тук. Казвам се Клеър Денвърс. Студентка съм в университета.

— Така ли — не го каза като въпрос. — Изглеждаш по-малка.

— От предварителния прием съм, сър. На шестнадесет съм.

— Сладките шестнадесет. — Господин Колинс отново се усмихна, или поне опита, белегът дърпаше надолу дясната страна на устните му. — Обзалагам се, че никога не си се целувала.

Тя усети как се изчервява. Нямаше как да спре руменината или да не погледне към Шейн. Шейн стискаше здраво челюсти, а мускулите му потрепваха. Гледаше в една точка.

— Ооо! Така значи. Е, внимавай с това девойче, момчето ми, да не си навлечеш беля. — Въпреки това бащата на Шейн изглеждаше необяснимо доволен. — Казвам се Франк Колинс. Предполагам, си се досетила, че съм баща на онзи там? Живеех в Морганвил. Напуснах града преди няколко години.

— След пожар — каза Клеър и преглътна с усилие. — След смъртта на Алиса. И… на майката на Шейн? — Защото Шейн нищо не бе споменавал за нея.

— Моли почина по-късно — каза господин Колинс. — След като заминахме. Бе убита от вампирите.

Ева проговори за първи път — с мек, колеблив глас:

— Как си спомни за Морганвил, след като напуснахте града? Мислех, че никой не си спомня, след като го напусне.

— Моли си спомни — отговори господин Колинс. — Малко по малко. Не можа да забрави Лиса и това отваряше вратата, сантиметър по сантиметър, докато накрая всичко изплува. И така вече знаехме какво трябва да направим. Трябва да ги сразим. Да унищожим всички. Нали, момче?

Шейн кимна. Не приличаше толкова на съгласие, колкото на нежелание да получи шамар заради несъгласие.

— Подготвяхме се известно време и после отново изпратих Шейн тук, в Морганвил, за да направи план на града, да набележи мишените и да свърши всички неща, за които не бихме имали време, когато нахлуем. Обаче не можех да чакам повече, когато ме повика на помощ. И хукнах насам.

Шейн изглеждаше зле. Не поглеждаше нито Ева, нито Клеър, нито към тялото на Майкъл. Нито баща си. Той просто… гледаше втренчено. По бузите му имаше следи от сълзи, но Клеър наистина не си спомняше да го е видяла да плаче.

— Какво възнамеряваш да правиш? — едва попита Клеър.

— Първо, мисля да погребем онова там — каза господин Колинс и кимна към покритото тяло на Майкъл. — Шейн, ти най-добре стой настрана…

— Не! Не го докосвай! Искам аз да го направя!

Господин Колинс го изгледа продължително и намръщено.

— Знаеш, че ще трябва да… — той погледна бегло към Ева и Клеър, — да се подсигурим, че няма да се върне.

— Това са глупости, татко. Не е необходимо да…

— Ще правим нещата по този начин. Както трябва. Не искам приятелят ти отново да ми се нахвърли, когато пак залезе слънцето.

— Той за какво говори? — прошепна Клеър на Ева. През последните минути Ева незабележимо бе успяла да се изправи до нея и сега стояха хванати за ръце. Клеър чувстваше, че собствените й пръсти са студени, но тези на Ева бяха като лед.

— Ще забие кол в сърцето му — каза Ева потресена. — Нали? И ще сложи чесън в устата му. И…

— Не е нужно да описваш всички подробности — прекъсна я господин Колинс. — Хайде да приключваме с това. И когато сме готови, Шейн ще ни нарисува карта, по която да открием къде са високопоставените вампири на Морганвил.

— А ти не знаеш ли? — попита Клеър. — Нали си живял тук.

— Не става така, малката. Вампирите не ни се доверяват. Те се разхождат наоколо, снабдени с всякакви видове защита, която да ги пази от възмездие. Но моето момче намери начин. Нали, Шейн?

— Да — каза Шейн с абсолютно безжизнен глас. — Да приключваме с това.

— Но… Шейн, не можеш…

— Ева, млъкни! Не разбираш ли? Сега нищо не можем да направим за Майкъл. И ако е мъртъв, няма значение какво ще му направим. Нали?

— Не можеш! — изкрещя Ева. — Той не е мъртъв.

— Е — каза господин Колинс, — предполагам, проблемът ще е негов, когато го прободем с кол и му отрежем главата.

Стиснала юмруци, Ева сподави писъка си и се свлече на колене. Клеър се опита да я изправи, но тя бе по-тежка, отколкото изглеждаше. Шейн бързо се завъртя и приклекна до нея, като се надвеси покровителствено и изгледа свирепо баща си и двамата мъжаги рокери, които пазеха тялото на Майкъл.

— Ти си подлец — каза той решително. — Казах ти, че Майкъл не е заплаха за теб. Не беше преди, не е и сега. Ти вече го уби. Остави го на мира.

В отговор бащата на Шейн кимна на двамата си приятели съучастници, които се наведоха, сграбчиха тялото на Майкъл и го повлякоха навън през вратата на кухнята. Шейн скочи на крака. Баща му се изправи срещу него и го удари през лицето с опакото на ръката си толкова силно, че Шейн залитна. Шейн вдигна длани, за да се защити, не за да нападне. Сърцето на Клеър се сви.

— Недей — задъхано каза Шейн. — Недей, татко. Моля те, недей.

Баща му отпусна юмруците, които бе вдигнал за втори удар, погледна сина си и се обърна. Шейн стоеше разтреперан, със сведен поглед, докато стъпките на баща му не се отдалечиха към кухнята. После рязко се извъртя, хвърли се напред и сграбчи Клеър и Ева за ръцете.

— Хайде! — изсъска той и ги повлече към стълбите, докато те се спъваха по пътя. — Действайте!

— Но — възрази Клеър и хвърли поглед през рамо. Бащата на Шейн бе отишъл да погледне през прозореца, вероятно да види какво правят в задния двор (О, боже!) с тялото на Майкъл. — Шейн…

— Качвайте се горе — каза той. Не им остави голям избор. Шейн бе едро момче, и този път използва мускулите си. Докато Клеър се осъзнае, бяха се качили по стълбите, после поеха по коридора и Шейн с тласък отвори вратата на стаята на Ева. — Влизайте вътре, момичета. Заключете вратата. Говоря сериозно. Не отваряйте на никого, освен на мен.

— Но… Шейн!

Той се обърна към Клеър, хвана я здраво за раменете с едрите си ръце, наведе се и я целуна нежно по челото. — Не познаваш тези хора — рече той. — Не сте в безопасност. Просто стойте вътре, докато не се върна.

Ева, която изглеждаше замаяна, прошепна:

— Трябва да ги спреш. Не бива да им позволяваш да наранят Майкъл!

Шейн и Клеър се спогледаха и тя видя мрачната печал в очите му.

— Да — отвърна той. — Е, май вече го направиха. Просто… сега трябва да се погрижа за вас. Така би искал Майкъл.

Преди Клеър да успее да измисли някакво друго възражение, той я бутна през прага и затръшна вратата. Удари по нея с юмрук веднъж.

— Заключи я!

Тя се протегна и пусна резето, после превъртя и старомодния ключ. Остана на мястото си, защото усещаше, че Шейн все още бе там.

— Шейн? — Клеър се притисна към вратата и се заслуша. Стори й се, че дори чува неравномерното му дишане. — Шейн, не му позволявай да те нарани отново. Недей.

Чу сподавен звук, който повече приличаше на ридание, отколкото на смях.

— Да — едва чуто се съгласи Шейн. — Добре.

После Клеър чу стъпките му да се отдалечават по коридора към стълбите.

Ева седеше на леглото си и се взираше в празното пространство. След пожара, който бе бушувал в съседната стая, тази на Клеър, стаята миришеше на огнище, но имаше само леки поражения от дима, нищо сериозно. Пък и с всичките черни готически вещи наоколо, не можеше да се прецени точно.

Клеър седна на леглото до Ева.

— Добре ли си?

— Не — отговори Ева. — Искам да погледна през прозореца. Но не бива, нали? Не бива да виждам какво правят.

— Не — съгласи се Клеър и преглътна с мъка. — По всяка вероятност идеята не е добра.

Тя разтърка нежно гърба на Ева и се замисли какво би могло да се направи… а то не бе много. Съюзници не се срещаха под път и над път… освен Шейн, друг нямаше. Втората им най-добра възможност бе вампир.

Колко страшно бе това?

Все още можеше да се обади на Амели. Но това малко напомняше на въоръжаване с ядрено оръжие, за да се справиш с дребен проблем. Амели бе толкова властна гаднярка, че другите вампири гадняри се предаваха без бой. Тя бе казала: Ще наредя да не ви закачат. Обаче повече не бива да нарушавате реда. Ако го направите и е по ваша вина, ще съм принудена да променя решението си. А това би било…

— Жалко — шепнешком довърши мисълта си Клеър. Да. Много жалко. А нямаше как това тук да не представлява „нарушаване на реда“… със сигурност ще е такова, когато бащата на Шейн се развихри. Той бе дошъл да убива вампири, и дребни причини като — о, да, животът и безопасността на сина му — нямаше да го спрат.

Не, да се обърне към Амели, не бе добра идея.

Кой друг? Оливър? Оливър не бе начело в списъка на Клеър с „най-добрите приятели завинаги“, въпреки че в началото го бе смятала за доста готин за възрастен. Но я изигра и за нея стана вторият най-коварен гадняр вампир в града, който, ако можеше, би използвал и тях, и така създалата се ситуация, срещу Амели.

Така че не ставаше. И Оливър не ставаше. Полицаите бяха на заплата при вампирите. Преподавателите й от университета… не. Никой от тях не бе създал впечатление, че е готов да се съпротивлява.

Мама и татко? Тя потръпна при мисълта какво би станало, ако отправи отчаян зов към тях… Първо, спомените им вече бяха променени от странното психическо поле на Морганвил, или поне така предполагаше, след като съвсем бяха забравили за заповедта да се прибере вкъщи, защото живее извън Студентския град, при това със съквартиранти момчета. Родителите й не можеха да й окажат подкрепата, от която се нуждае, не и срещу бащата на Шейн и неговите рокери.

Братовчед й Рекс… ето това е идея. Не, Рекс бе изпратен в затвора преди три месеца. Спомни си, че майка й, й бе казала нещо такова.

Приеми фактите, Денвърс, няма към кого да се обърнеш. Никой няма да ти се притече на помощ.

Бяха само тя, Ева и Шейн срещу целия свят.

А шансът им за успех бе приблизително едно на три милиарда.