Тайна звезда

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сет стоеше и се чудеше какво, по дяволите, прави. Това бе жената, която той обичаше, която по някаква странна приумица на съдбата може би наистина също го обичаше. Това бе шансът за живот, какъвто никога не си бе позволявал, за семейство, дом, жена. Сет ги отблъскваше всичките, с две ръце, и сякаш не можеше да се спре.

— Грейс… Искам да дам и на двама ни време да помислим какво правим, какво става.

— Не, не искаш това. — Тя гневно отметна назад косите си. — Мислиш, че понеже те познавам само от няколко дни, не знам как разсъждаваш? С теб съм била по-близка, отколкото с който и да било друг през живота си. Аз те познавам! — Успя накъсано да поеме въздух. — Това, което искаш, е отново да вземеш кормилото в свои ръце, контролният бутон отново да е под пръста ти. Цялата тази история започва да ти се изплъзва, а ти не можеш да позволиш това да се случи.

— Може и да е вярно. — Бе вярно, осъзна той. Бе абсолютно, ужасяващо вярно. — Но това не променя същината. Аз съм в средата на разследване, а не съм толкова обективен, колкото трябва да бъда, защото съм обвързан с теб. След като приключи…

— И какво ще стане, след като приключи? Ще продължиш оттам, докъдето си стигнал? Не мисля, лейтенант. Ами какво ще стане, когато си по средата на следващото разследване? А на още по-следващото? Приличам ли ти на човек, който ще чака, докато имаш време и място да продължиш една връзка, която ту я има, ту я няма?

— Не. — Сет изправи гръб. — Аз съм полицай и за мен най-важното е работата.

— Не мисля, че някога съм искала от теб да промениш това. Всъщност твоята всеотдайност в работата ми харесва, възхищавам се от нея. Изглежда ми дори героична. — Усмихна се за миг. — Ала това няма връзка, а и целият този разговор е неуместен. — Грейс се обърна и отново взе виното си. — Знаеш как да излезеш.

Не, тя никога не бе искала от него да промени каквото и да било. Никога не бе поставяла под въпрос работата му. Какво, по дяволите, бе сторил?

— Трябва да поговорим.

— Това е твоят стил, не моят. Наистина ли си мислиш, че можеш да стоиш тук, в моя дом… — Гласът й започна да прекъсва. — В моя дом, да разбиеш сърцето ми, да ме зарежеш и после да очакваш цивилизован разговор? Искам да си отидеш. — Грейс стовари чашата върху масата, крехкото столче е счупи и виното се разплиска. — Веднага.

Откъде се взе тази паника, чудеше се Сет. Радиостанцията му иззвъня и той не й обърна внимание.

— Няма да го оставим така.

— Точно така ще го оставим. Да не мислиш, че съм глупава? Да не мислиш, че не видях как ти дойде тук тази вечер, търсейки за какво да се хванеш, за да свършим точно по този начин? Да не мислиш, че не знам, че колкото и да ти бях дала, ти щеше да се държиш на разстояние от мен, да задаваш въпроси, да анализираш, да правиш дисекция на всичко? Е, анализирай това. Исках да ти дам повече, всичко, което би поискал да вземеш. Сега можеш до края на живота си да се чудиш какво точно изгуби тук тази вечер. — Радиостанцията иззвъня отново и тя мина покрай него и рязко отвори входната врата. — Ще трябва да отговориш на това обаждане някъде другаде, лейтенант.

Сет пристъпи към нея, но въпреки че ръцете го боляха, не се поддаде на желанието да я докосне.

— Когато свърша с това, ще се върна.

— Няма да бъдеш добре дошъл.

Той почувства как направи крачка към една линия, която никога не бе пресичал.

— Това няма да има значение. Ще се върна.

Грейс не каза нищо, просто затръшна вратата в лицето му и шумно превъртя ключа, облегна се на вратата, пронизана от болка. Дишаше горещо и накъсано. Бе по-лошо сега, когато вратата бе затворена, сега, когато го бе изхвърлила. А свещите все още блещукаха; цветята още цъфтяха.

Тя виждаше, че всяка стъпка, която бе направила този ден, предишния ден, чак до мига, в който влезе в къщата си и го видя да слиза по стълбите, бе водила към този момент на сляпа скръб и загуба.

Беше безсилна да го спре, помисли си, да промени това, което беше, което бе било по-рано или което щеше да дойде по-късно. Само глупаците вярват, че контролират собствената си съдба, както някога тя вярваше, че контролира своята.

И бе била глупачка да се отдава на тези жалки фантазии, на сънищата, в които двамата бяха заедно, заедно си бяха създали общ живот, дом и деца. В които вярваше, че бе чакала само него, за да се сбъднат най-накрая всичките тези така жадувани неща, които винаги, винаги бяха били на една ръка разстояние.

Митичната сила на диамантите, помисли Грейс и се изсмя. Любов, познание и щедрост. За нея тяхната магия бе жестока, подмамваше я, като за миг й показваше всяко нейно желание и после й го измъкваше и я оставяше сама.

На вратата се почука и тя затвори очи. Как смееше да се връща! Как смееше, след като бе разбил всичките й мечти, всичките й надежди, всичките й желания? И как смееше тя въпреки това все още да го обича?

Е, нямаше да я види да плаче, обеща си Грейс, изправи се и избърса мокрите си бузи. Нямаше да я види да пълзи. Изобщо нямаше да я види, защото нямаше да го пусне.

Решително се запъти към телефона. Нямаше да му стане приятно, като се обадеше в полицията да съобщи, че някой се опитва да проникне в дома й. Ала така щеше да му покаже какво мисли. Вдигна слушалката в момента, в който звукът от разбиващо се стъкло я накара рязко да се обърне към вратата на терасата.

Имаше време да види как през нея нахлува един мъж, да чуе как алармената й инсталация започва да пищи.

Имаше време дори да се опита да се бори, когато две огромни ръце я сграбчиха. После кърпата бе върху лицето й и отвратително миришеше на хлороформ.

И имаше време да помисли за Сет, преди светът около нея да се завърти и да избледнее.

Когато дойде следващото обаждане, Сет бе едва на пет километра. Той грабна слушалката и излая в нея:

— Бюкенън.

— Лейтенант, отново е детектив Маршъл. Току-що чух автоматично съобщение. Подозрение за взлом на „Ийст Ларк Лейн“ номер двадесет и девет осемнадесет, Потомак.

— Какво?! — За миг в главата му не остана нищо. — Грейс?

— Спомних си адреса от убийството. Алармената й система се е включила и тя не е отговорила на обаждането за проверка.

— На пет минути съм оттам. — Сет вече обръщаше колата със свистене на гуми. — Повикай двете най-близки полицейски коли. Веднага.

— Вече се обадих. Лейтенант…

Но Сет вече бе захвърлил слушалката.

Тази алармена система е нова, повтаряше си Сет, като се мъчеше да запази самообладание. Новите системи дават фалшиви тревоги.

Грейс бе разстроена, не вдигаше телефона, без да я интересува какво объркване ще настане. Типично в неин стил. Дори в момента предизвикателно си налива още една чаша шампанско и го проклина.

Може би дори сама бе включила алармата, за да се втурне той обратно, с вледенено от ужас сърце. Типично в неин стил.

И това бе поредната лъжа, помисли Сет, докато с вой на гуми вземаше последния завой. Изобщо не бе в неин стил.

Свещите още горяха в прозорците. Той се опита да се успокои от това, настъпи с цялата си тежест спирачките и изскочи от колата. Вечерята сигурно щеше да е още топла, музиката щеше още да свири, а Грейс да стои под портрета, вбесена от него.

Глупаво заблъска по вратата, бясно, преди да се спре. Тя нямаше да отвори. Бе прекалено ядосана, за да отвори. Когато първата патрулна кола пристигна, обърна се и показа удостоверението си.

— Проверете източната страна — заповяда Сет. — Аз ще поема западната.

Завъртя се и тръгна да обикаля къщата. Мярна синята вода на басейна, проблясваща под лунната светлина, и за миг през ума му прелетя мисълта, че никога не се бяха къпали в този басейн заедно, никога не се бяха потапяли голи в прохладната вода.

И тогава видя счупеното стъкло. Сърцето му просто спря. Пистолетът се озова в ръката му и той прелетя през разбитата врата, без да мисли за правилата. Някой викаше името й, тичаше от стая в стая в сляпа паника. Това не можеше да бъде той, и въпреки това бе на стълбите, задъхан, вледенен, замаян от страх. Един униформен полицай зад него вдигна една кърпа.

— Мирише ми на хлороформ, лейтенант. — Полицаят се поколеба и направи крачка към човека, вкопчен в парапета. — Лейтенант?

Сет не можеше да говори. Бе изгубил гласа си, а с него и цялата си тренираност, постигната с толкова часове потене. Безжизненият му поглед се отмести, фокусира се върху лицето, портрета. Бавно и с голямо усилие откъсна очи и си надяна маската на самообладанието.

— Претърсете къщата. Всеки сантиметър. — Обърна се към втория полицай. — Повикайте подкрепления. Веднага. След това огледайте местопроизшествието. Живо.

Грейс дойде бавно на себе си, с гадене и ослепяващо главоболие. В главата й тъпо се въртеше кошмар, още неясен, като хищник, търпеливо чакащ да скочи. Тя стисна по-силно очи, завъртя глава на възглавницата, после предпазливо ги отвори.

Къде съм, помисли. Това не е моята стая.

Опита се да се пребори с мъглата, паднала върху съзнанието й.

Под бузата й имаше атлаз. Грейс познаваше прохладното хлъзгаво усещане на атлаз срещу кожата си. Бял атлаз, като булчинска рокля. Объркано плъзна ръка по плътната завивка върху огромното легло с балдахин.

Усещаше дъх на жасмин, на рози, на ванилия. Все бели аромати, прохладни бели аромати. Стените на стаята бяха с цвят на слонова кост и гладки като коприна. За момент й се стори, че бе в ковчег, огромен натруфен ковчег, и сърцето й се заблъска бясно.

Насили се да стане. Почти очакваше да удари главата си в капака и да започне да пищи, задушавайки се. Ала нямаше нищо, само този уханен въздух и тя го вдъхна дълбоко.

Сега си спомни — счупеното стъкло, едрия мъж с големите ръце. Бе на път да изпадне в паника и отново пое въздух. Внимателно, защото й се виеше свят, спусна крака от леглото и стъпалата й потънаха в дебел девствено бял килим. Олюля се, отново й се повдигна и Грейс с усилие на волята накара краката си да тръгнат към вратата.

Изпоти се от ужас, когато кристалната дръжка не поддаде. Задъхано я дърпаше, въртеше, бореше се с нея, после се опря на вратата да огледа стаята, която, както разбираше, сега бе неин затвор.

Навсякъде бяло, ослепително бяло. Изящен фотьойл от началото на осемнайсети век с бяла тапицерия, прозрачни дантелени пердета, купчини бели възглавници върху извития диван. Златните ръбове само подчертаваха белотата, елегантните мебели от светло дърво се губеха в този снегопад.

Първо отиде до прозореца и потрепери, когато откри, че той бе с решетки. Зад него нарязаната на парчета нощ бе посребрена от лунната светлина. Не видя нищо познато — голяма ливада, старателно поддържани цветя и храсти, кичести дървета.

Обърна се, забеляза още една врата, втурна се към нея и едва не се разплака, когато я отвори без никакво усилие. Но зад нея имаше луксозна баня с бели плочки, прозорци с матови стъкла и решетки, и капандура на скосения таван на около три метра от пода.

А на дългата блестяща лавица бяха подредени бурканчета, шишенца, кремове, пудри. Всички от любимите й, нейните аромати, нейните лосиони. Сърцето й се сви.

Отвличане за откуп, каза си тя. Някой я бе отвлякъл, някой, който вярваше, че семейството й ще бъде принудено да плати, за да си я върне жива и здрава. Ала знаеше, че това бе лъжа.

Звездите. Грейс се облегна безсилно на касата на вратата и стисна устни, за да заглуши риданията си. Бе отвлечена заради Трите Звезди. Те щяха да бъдат нейният откуп.

Коленете й трепереха. Тя се обърна, заповяда си да се успокои, да мисли разумно. Трябваше да има изход. Винаги имаше изход.

Алармата й се бе включила, спомни си Грейс. Сет не можеше да е бил далеч. Дали бе получил съобщението, дали се бе върнал? Нямаше значение. Все едно го бе получил достатъчно скоро. Каквото и да се бе случило между тях, той би направил всичко по силите си, за да я намери. От чувство за дълг, ако не от друго.

А междувременно тя бе сама. Но това не означаваше, че бе беззащитна.

Когато ключалката на вратата прещрака, Грейс залитна, отстъпи две крачки назад, после се насили да спре и да се изправи. Вратата се отвори и влязоха двама мъже. В единия тя лесно разпозна своя похитител. Другият бе по-дребен, жилав, с официален черен костюм и каменно непроницаемо лице.

— Госпожице Фонтейн — произнесе той с обработения си глас с английски акцент, — бихте ли дошли с мен, моля?

Иконом, помисли Грейс и едва преглътна надигналата се истерия. Познаваше много добре този тип. Нагласи на лицето си изненадано и раздразнено изражение.

— Защо?

— Той е готов да ви приеме.

Тя не се помръдна от мястото си и по-едрият мъж пристъпи напред, надвеси се над нея и посочи към вратата.

— Очарователно — отбеляза Грейс сухо. Направи една крачка напред, като пресметна колко бързо трябва да се движи. Икономът безстрастно наклони глава:

— Вие сте на третия етаж — съобщи й той. — Дори да успеете по някакъв начин да стигнете сама до партера, има пазачи. Наредено им е да не ви нараняват, освен ако е неизбежно. Ако ме извините, бих ви препоръчал да не рискувате.

Би рискувала, помисли тя, би рискувала много повече. Ала само ако имаше поне петдесет процента шанс за успех. Без дори да поглежда мъжа до нея, Грейс последва иконома по приглушено осветения коридор.

Къщата бе стара, но добре реконструирана. Поне триетажна, значи бе голяма. Един бърз поглед към ръчния й часовник й Показа, че бяха минали по-малко от два часа, откак е била упоена. Достатъчно време, за да се стигне доста далеч.

Ала пейзажът през прозореца не бе провинциален. Тя видя между дърветата светлини — светлините на големия град. Квартал, реши Грейс. Изискан, богат, но квартал.

А там, където имаше къщи, имаше хора. А където имаше хора, имаше помощ.

Поведоха я по широко извито стълбище от блестящо дъбово дърво. Видя пазача на стълбищната площадка. Пистолетът му бе в кобура, ала се виждаше.

Още един коридор надолу. Антики, картини, статуетки. Имаше достатъчно набито око, за да разпознае картина от Моне на стената, порцеланова ваза от династията Хан на поставка, керамична маска от Нигерия.

Нейният домакин, помисли тя, имаше изключителни и разностилни вкусове. Съкровищата, които видя, малки и големи, бяха от различни континенти и векове.

Колекционер, реши Грейс и я побиха тръпки. Сега той имаше нея и се надяваше да я размени срещу Трите Звезди на Митра.

С абсурдна според нея при тези обстоятелства официалност икономът се приближи към високите двойни врати, отвори ги и с безукорен лек поклон оповести: — Госпожица Грейс Фонтейн.

Грейс не виждаше друга възможност, освен да влезе през отворената врата в огромна трапезария с фрески по тавана и три ослепителни полилея. Огледа дългата махагонова маса, весело горящите старинни свещници, разположени на равни интервали по нея, и насочи погледа си към мъжа, който се изправи с очарователна усмивка. Двата й свята — на реалността и на страха — се смесиха.

— Грегър…

— Грейс. — Елегантен, облечен със смокинг и с проблясващи диаманти, той се приближи към нея и взе безжизнената й длан. — Колко се радвам да ви видя. — Хвана я под ръка и я потупа приятелски по пръстите. — Предполагам, че не сте вечеряли.

Сет знаеше къде е Грейс. Нямаше никакви съмнения, ала трябваше да подтисне първото си яростно желание да се втурне към елегантното имение във Вашингтон и с голи ръце да го направи на парчета.

Така можеше да я убие.

Бе сигурен, че посланик Грегър Де Вейн е убивал и преди.

Обаждането, което прекъсна сцената с Грейс, бе потвърждение за още една жена, имала някога връзка с посланика, красива германска антроположка, намерена мъртва в дома си в Берлин след явно нескопосан грабеж.

Убитата бе имала изявен интерес към митризма. В продължение на шест месеца предишната година била в интимна връзка с Де Вейн. А след това умряла и не се намерило нищо от записките й по изследванията на Трите Звезди на Митра.

Той знаеше, че Де Вейн е виновен, както знаеше, че Де Вейн е отвлякъл Грейс. Но не можеше да го докаже и нямаше убедителни причини, за да склони който и да било съдия да издаде нареждане за обиск в дома на един чуждестранен посланик.

Отново стоеше в хола на Грейс. Отново гледаше портрета й и си я представяше мъртва. Ала този път не мислеше като полицай.

Мик Маршал се приближи към него и Сет се обърна.

— Тук няма да намерим нищо, което да сочи към него. След дванадесет часа диамантите ще бъдат предадени в музея. Той ще я използва, за да не позволи това да стане. Мих погледна към портрета.

— Какво ви трябва?

— Не. Никакви полицаи.

— Лейтенант… Сет, ако сте прав и той я е отвлякъл, няма да можете да я измъкнете сам. Ще ви трябва някой, който да преговаря за откупа.

— Няма време. И двамата го знаем. — Очите му сега не бяха безизразни и студени, не бяха очи на полицай. Бяха пълни с бурни чувства и страсти. — Де Вейн ще я убие. — Сърцето му бе обвито в лед, но биеше горещо в гърдите. — Тя е умна. Ще изиграе каквато трябва игра, за да остане жива, ала ако направи грешен ход, той ще я убие. Не ми трябва психологически профил, за да разбера какво става в главата му. Де Вейн е социопат с мания за божественост и с фикс идея. Той иска тези диаманти и онова, което вярва, че символизират. В момента иска Грейс, но ако се окаже, че тя не служи на неговите цели, ще свърши като другите. Това няма да се случи, Мик. — Бръкна в джоба си, извади полицейската си значка и я даде на Мик. Този път нямаше да се движи по процедурата, нямаше да си позволи да спазва правилата. — Вземи я и ми я пази. Може да си я поискам обратно.

— Ще ви трябва помощ — настоя Мик. — Ще ви трябват хора.

— Никакви полицаи — повтори Сет и насила пъхна значката в ръката му. — Не и този път.

— Не можете да отидете сам. Това е самоубийство, в професионален и личен смисъл.

Сет хвърли един последен поглед към портрета.

— Няма да бъда сам.

Нямаше да трепери, обеща си Грейс. Нямаше да му покаже колко е изплашена. Небрежно отметна косите от рамото си.

— Винаги ли си осигурявате компания за вечеря, като отвличате хората от домовете им и ги упоявате, посланик?

— Трябва да извините непохватността. — Той любезно й подаде стола. — Беше необходимо да се бърза. Надявам се, че не страдате от неприятни усещания.

— Не, освен от голямо раздразнение. — Тя седна и плъзна поглед към чинията с мариновани гъби, която един мълчалив слуга постави пред нея. Гъбите болезнено й напомниха за шумното готвене у Кейд. — И от липса на апетит.

— О, трябва поне да опитате храната. — Де Вейн се настани на масата и взе вилицата си, златна и тежка, някога докосвала устните на император. — Положих големи старания да осигуря любимите ви блюда. — Усмивката му продължаваше да е радушна, ала погледът му стана студен. — Мразя пилеенето.

— След като сте положили такива усилия… — Грейс се насили да хапне една хапка, като заповяда на ръката си да не трепери, а на стомаха си — да не се бунтува.

— Надявам се, че стаята ви е удобна. Трябваше доста бързо да я приготвя. В гардероба и в шкафа ще намерите дрехи. Ако искате още нещо, трябва само да кажете.

— Предпочитам прозорци без решетки и врати без ключалки.

— Временни мерки, обещавам ви. След като се почувствате тук у дома си… — Ръката му покри нейната и жестоко я стисна, когато тя се опита да се отдръпне. — А аз наистина много искам тук да се почувствате у дома си и тогава такива мерки няма да са необходими.

Грейс не трепна, въпреки че костите на ръката й изпукаха. Когато спря да се дърпа, той престана да я стиска, погали пръстите й и се отдръпна.

— И колко време смятате да ме държите тук?

Де Вейн се усмихна, взе чашата й и й я подаде.

— Вечно. Ние с вас, Грейс, сме предопределени от съдбата споделим вечността.

Под масата ръката й затрепери и се изпоти.

— Това е доста време. — Понечи да остави виното, без докосва, но улови тежкия му поглед и отпи. — Поласкана съм, ала съм объркана.

— Безсмислено е да се преструвате, че не разбирате. Вие сте държала Звездата в ръката си. Избегнахте смъртта и дойдохте при мен. Виждал съм лицето ви в сънищата си.

— Да. — Тя почувства как кръвта се оттича бавно от вените й. Погледна в очите му и си спомни своите кошмари, сянката в гората. Очите, които я гледаха. — И аз съм ви виждала в моите сънища.

— Вие ще ми донесете Звездите, Грейс, и силата. Сега разбирам защо не успях. Всяка стъпка беше просто поредната по пътя, който ни събра. Заедно ние ще притежаваме Звездите. А аз ще притежавам вас. Не се безпокойте — добави той, като я видя, че трепна. — Вие ще дойдете при мен по своя воля. Ала търпението ми има граници. Красотата е моята слабост — продължи и плъзна пръст по голото й рамо, заигра се лениво със сребърната гривна. — А най-голямата ми радост е съвършенството. Вие, скъпа моя, ги притежавате и двете. Разберете, ако търпението ми се изчерпа, няма да имате избор. Моят персонал е добре обучен.

Прониза я леден страх, но гласът й бе твърд и изпълнен с отвращение:

— И ще бъдат слепи и глухи, ако ме изнасилите?

— Не обичам тази дума по време на вечеря. — Де Вейн нацупено сви рамене и направи знак да поднесат следващото блюдо. — Жена с вашия апетит много скоро ще огладнее. А жена с вашата интелигентност без съмнение ще види предимствата на едно дружеско партньорство.

— Това, което искате, не е секс, Грегър. — Грейс не можеше да погледне към крехката розова сьомга в чинията си. — Вие искате покорство. Не ме бива да бъда покорна.

— Погрешно ме разбирате. — Той с удоволствие започна да яде рибата. — Аз имам намерение да ви направя богиня, която не е подвластна на никого. Никой смъртен няма да се изправи между нас. — Отново се усмихна. — Във всеки случай, не лейтенант Бюкенън. Този човек започва да ми досажда. Рови се в делата ми, където не му е работа да се рови. Виждал съм го… — Гласът му спадна до шепот и в него се долавяше страх. — През нощта. В сънищата си. Той се връща. Винаги се връща. Колкото и пъти да го убивам. — После погледът му се проясни и Де Вейн отпи от виното с цвят на разтопено злато. — Сега размътва старите неща и търси нови.

Тя усещаше тревожните удари на сърцето си в слепоочията, в китките, в шията.

— Той много скоро ще започне да ме търси.

— Възможно е. Ще се оправя с него, когато и ако му дойде времето. Можеше да бъде тази вечер, ако не си беше тръгнал толкова неочаквано. О, обмислил съм какво точно да бъде направено с лейтенанта. Ала предпочитам да почакам, докато имам Звездите. Възможно е… — Де Вейн замислено взе салфетката и попи устните си. — Може и да го пощадя, след като взема това, което ми принадлежи. Ако вие го пожелаете. Мога да бъда великодушен… При определени обстоятелства.

Сърцето й вече бе заседнало в гърлото.

— Ако направя това, което искате, ще го оставите на мира?

— Възможно е. Ще го обсъдим. Но се боя, че този човек от пръв поглед ми стана антипатичен. И още съм ви сърдит, скъпа Грейс, задето отхвърлихте поканата ми заради един толкова обикновен мъж.

Тя не се поколеба, не можеше да си го позволи, макар че бе замаяна от страх за Сет. Насили се да се усмихне мило:

— Грегър, трябва да ми простите за това. Аз бях толкова… Съкрушена, когато не настояхте. Една жена, в края на краищата, обича по-решително ухажване.

— Аз не ухажвам. Аз вземам.

— Очевидно. — Грейс се нацупи. — Беше ужасно от ваша страна да постъпите така зле с мен и да ме изплашите почти до смърт. Може и да не ви го простя.

— Внимавайте колко надълбоко приемате играта. — Гласът му сега прозвуча предупредително и, помисли тя, заинтригувано. — Аз не съм зелен.

— Не сте. — Грейс плъзна ръка по бузата му и се изправи. — Ала зрелостта има толкова много предимства. — Коленете й бяха омекнали, но тя тръгна из стаята, като внимателно се оглеждаше за прозорци, изходи. Пътища за спасение. — Имате толкова красив дом. Толкова много съкровища. — Наклони глава с надеждата, че предизвикателството си струва риска. — Наистина обичам вещи… Но ви предупреждавам, Грегър, няма да бъда красивата играчка на някой мъж. — Бавно се приближи към него, плъзна пръст по шията си, между гърдите си, и коприната прошумоля. — А когато ме притиснат в ъгъла, аз драскам… — Прелъстително се опря на масата и се наведе към него. — Искаш ли ме? — измърка и видя как очите му потъмняха. Плъзна ръка към ножа до чинията. — Искаш да ме докосваш? Да ме имаш? — Пръстите й се затвориха около дръжката на ножа и здраво я стиснаха. — Не и за сто живота! — заяви Грейс и замахна.

Беше бърза и беше отчаяна. Ала той бе пристъпил напред, за да я привлече към себе си, и ножът се заби в рамото му, вместо в сърцето. Де Вейн извика от изненада и гняв. Тя се извъртя, сграбчи един от тежките столове и го стовари върху прозореца. Стъклото се разби с трясък, но когато скочи към прозореца, две силни ръце я хванаха изотзад.

Грейс се бореше ожесточено и задъхано. Тънката й копринена рокля се раздра. После замръзна, когато ножът, с който бе замахнала, се оказа опрян в гърлото й. Не се и опита да се бори с ръцете, които я държаха, докато Де Вейн приближи лице към нея.

— Бих могъл да те убия заради това. Но би било твърде малко и твърде бързо. Щях да те направя равна на себе си. Щях да споделя това с теб. Сега просто ще взема от теб каквото си поискам. Докато ми омръзнеш.

— Ти никога няма да стигнеш до Звездите — заяви тя убедено. — И никога няма да стигнеш до Сет.

— Ще получа точно каквото искам. И ти ще ми помогнеш.

Грейс тръсна глава и трепна, когато ножът я одраска.

— Няма да направя нищо, за да ти помогна.

— О, ще ми помогнеш. Ако не направиш точно каквото ти казвам, ще вдигна телефона. Достатъчна е една моя дума, и Бейли Джеймс и Емджей О’Лиъри тази нощ ще умрат. Само една моя дума. — Видя как в очите й се появи див страх, безпомощният ужас, който го нямаше, когато ставаше дума за собствения й живот. — Има хора, които само чакат тази дума. Ако я кажа, тази нощ в дома на Кейд Парис ще има голяма страшна експлозия. И друга по-малка в една квартална кръчма, точно преди да затвори. И за десерт трета експлозия ще разбие къщата на единствения си обитател, някой си лейтенант Бюкенън. Тяхната съдба е в твоите ръце, Грейс. И изборът е твой.

Искаше й се да му каже, че това е блъф, но когато се вгледа в очите му, разбра, че не би се поколебал да изпълни заканите си. Напротив, той копнееше да го стори. Техният живот не означаваше нищо за него. И означаваше всичко за нея.

— Какво искаш да направя?

Когато телефонът иззвъня, Бейли се бореше с паниката. Изгледа го, сякаш бе змия, събудена от сън. С една безмълвна молитва вдигна слушалката.

— Ало?

— Бейли?

— Грейс? — Тя се извъртя и кокалчетата на ръката й побеляха. Сет поклати глава и предупредително вдигна ръка. — Добре ли си?

— За момента да. Слушай много внимателно, Бейли, животът ми зависи от това. Разбираш ли?

— Не. Да. — Трябваше да бави, знаеше, че й бе поръчано да бави. — Грейс, толкова се изплаших за теб. Какво стана? Къде си?

— Сега не мога да ти обясня. Трябва да бъдеш спокойна, Бейли. Трябва да бъдеш силна. Винаги си била най-спокойната от нас. Както когато вземахме онзи изпит по история в колежа и аз толкова се бях стреснала от професор Грийнбалм, а ти беше толкова спокойна. Сега трябва да си спокойна, Бейли, и трябва да изпълняваш моите указания.

— Добре. Ще се опитам. — Бейли погледна безпомощно към Сет, а той й направи знак да проточи разговора. — Само ми кажи, че нищо ти няма.

— Още не. Ала той ще ме нарани. Ще ме убие, Бейли, ако не направиш каквото ти кажа. Дай му това, което иска. Знам, че е прекалено много. Той иска диамантите. Трябва да отидеш да му ги дадеш. Не можеш да вземеш Кейд. Не можеш да извикаш полицията…

Проточвай разговора, напомни си Бейли. Карай Грейс да продължава да говори.

— Не искаш да се обадя на Сет?

— Не. Той няма значение. Той е просто един полицай. Знаеш, че няма значение. Трябва да изчакаш точно до един и половина, после трябва да излезеш от къщата. Иди в „Салвини“. Трябва да отидеш в „Салвини“. Не забърквай Емджей, винаги сме я оставяли извън такива неща. Разбра ли?

Бейли кимна, без да откъсва очи от Сет.

— Да, разбрах.

— Щом стигнеш в „Салвини“, сложи диамантите в куфарче. Чакай там. Ще ти се обадя със следващите указания. Нищо лошо няма да ти се случи. Помниш ли как след загасването на лампите обичаше да се измъкваш от общежитието и да отиваш сама да се разхождаш с колата си? Представи си го като нещо такова. Точно по този начин, Бейли, и нищо няма да ти се случи. Ако не го сториш, той ще вземе от мен всичко. Разбираш ли?

— Да. Грейс…

— Обичам те — успя да каже Грейс, преди телефонът да замлъкне.

— Нищо — произнесе напрегнато Кейд, вгледан в контролната апаратура. — Задръстил е ефира. Сигналът е по целия диапазон. Не можахме да го локализираме.

— Тя иска да отида в „Салвини“ — обади се тихо Бейли.

— Никъде няма да ходиш — прекъсна я Кейд, но Бейли сложи ръка на рамото му и погледна към Емджей.

— Не, Грейс това го говореше сериозно. Разбра ли?

— Да. — Емджей притисна пръсти към очите си, опитвайки се да мисли през ужаса. — Тя се опитваше да ни каже каквото можеше. Бейли и Грейс никога не са ме изключвали от нищо, значи е искала сега да отида с Бейли. Тя иска да се махнем оттук, ала като за пред него говори за диамантите. Бейли никога не е излизала след изгасването на лампите.

— Грейс ви даваше сигнали — заключи Джек. — Опитваше се да ви внуши каквото можеше.

— Знаела е, че ще разберем. Той сигурно й е казал, че нещо ще се случи с нас, ако не му помага. — Бейли хвана ръката на Емджей. — Тя искаше да се обадим на Сет. Затова каза, че ти нямаш значение за нея, защото ние знаем, че не е така.

Сет прокара ръка през косата си — рядко излишно движение. Нямаше друг изход, освен да се довери на техните инстинкти. И на чувството за самосъхранение на Грейс.

— Добре. Тя иска аз да знам какво става и иска вие да не сте в къщата.

— Да. Иска да се махнем оттук, мисли, че ще бъде по-безопасно в „Салвини“.

— Ще бъде по-безопасно в участъка — заяви Сет. — И точно там ще отидете и двете.

— Не. — Гласът на Бейли остана спокоен. — Грейс иска да сме в „Салвини“. Много ясно го каза.

Сет се вгледа в нея и претегли възможностите си. Можеше да ги прибере в участъка по закона за защита на свидетелите. Това бе логичната стъпка. Или можеше да играе по правилата на играта. Това бе риск. Но бе рискът, който пасваше.

— Тогава в „Салвини“. Ала детектив Маршъл ще уреди охрана. Няма да мърдате, преди да ви се каже.

Емджей се наежи:

— Очакваш просто да седим и да чакаме, докато Грейс е в опасност?

— Точно това ще направите — отвърна Сет студено. — Тя рискува живота си, за да бъдете вие в безопасност. Няма да я разочаровам.

— Той е прав, Емджей — намеси се Джек и вдигна вежди, когато тя му изръмжа. — Можеш да фучиш колкото искаш. Ала си в малцинство. Вие с Бейли ще изпълнявате нарежданията.

Сет с известна изненада забеляза, че Емджей затвори уста и кимна отсечено.

— Каква беше тази история с изпита по история, Бейли?

Бейли рязко пое дъх.

— Първото име на професор Грийнбалм беше Грегъри.

— Грегъри. — Грегър. — Достатъчно близко. — Сет погледна към двамата мъже, от които имаше нужда. — Нямаме много време.